Карпошовото въстание (1689 г.), Петър Петров

АВСТРО-ТУРСКАТА ВОЙНА И РЕВОЛЮЦИОННОТО БРОЖЕНИЕ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ (1683-1688)

Разгромът на турските войски под стените на Виена (1683 г.).
През втората половина на XVII век Турция води многобройни и продължителни войни с Австрия, Полша, Венеция и Русия, в които понася сериозни поражения. Особено катастрофална за Османската империя е войната с Австрия, продължила от 1683 до 1699 г. и завършила с Карловацкия мирен договор, когато става и първото значително разделяне на османските владения в Европа.

На 8 юли 1683 г. великият везир Кара Мустафа от Осиек потегля за Виена с около 300 000 бойци и много оръдия, а на 14 юли вече е под стените на града и го обсажда. Цели 54 дни трае обсадата. В турски ръце попада голяма част от града. На турците се удава дори да подкопаят и да хвърлят във въздуха част от крепостната стена. Въпреки това защитниците на града храбро се бранят, което довежда до първите смущения сред турските войски и особено сред еничарите.

На помощ на обсадената Виена се притекъл полският крал Ян Собйески. Към неговата 30 000 армия се присъединяват много поляци, украинци, унгарци, саксонци, баварци, австрийци и други доброволци, а така също и изпратените от Венеция 15 000 сръбски хайдути. Битката започва в утрото на 12 септември 1683 г. и завършва с поражение за турските войски. На бойното поле турците оставили 20 000 убити и цялата си артилерия. На 13 септември Ян Собйески влиза във Виена като победител. След това турските войски са преследвани, и им са нанесени нови поражения.

Кара Мустафа избягал в Белград с надежда да събере нова войска и да премине в настъпление. Тук обаче, през нощта на 25 декември 1683 г. го заварва султанската заповед, която предписвала да бъде удушен с копринен гайтан. Така този изтъкнат велик везир и зет на султана заплатил за поражението на турската войска с цената на живота си. Той оставя огромно богатство: 490 кесии скъпоценности, а харема си имал 1500 хубавици и двойно повече робини, пазени от 700 черни евнуси; разполагал с хиляди слуги, хрътки, соколи и друго имущество.

Поражението на турците под стените на Виена и паническото им бягство е събитие с огромни последици: рухва легендата за непобедимостта на еничарите; завършва завоевателният период в историята на Турция, особено към Европа; възвръща се надеждата на поробените народи в Османската империя, че времето на тяхното освобождение вече е близко. На Балканите за Ян Собйески започват да се пеят песни за възхвала, а книжовници с възторг отбелязвали успехите на християнските войски.

Австро-Турската война от 1684 до 1688 г.
На 5 март 1684 г. е създаден „Свещеният съюз" за борба против Турция чрез присъединяването на Русия и Венеция към австрийско-полския съюз. Основна сила в този съюз във войните с Османската империя е Австрия.

Войната на австрийците против Турция продължава през 1684 г., но особено големи успехи са постигнати през 1685 г., когато е освободена почти цяла Северна Унгария.

През следващите две години съюзниците постигат още по-големи успехи. През 1686 г. Венеция успява да овладее повечето крепости, намиращи се по Далматинското крайбрежие и в Пелопонес. Австрийците пък обсаждат крепостта Буда и след тримесечна обсада я превземат с пристъп (2 септември 1686 г.). Това събитие също така направило силно впечатление на балканските книжовници, които не пропускат да го отбележат в своите летописни бележки.

Тежка за турците се оказва и 1687 г. На 12 август австрийците нанасят страхотно поражение на османската войска в битката при Мохач, а през септември венецианците превземат Атина. По същото време, вследствие на военните неуспехи и дадените многобройни жертви, еничарите се разбунтували, свалят от трона султан Мехмед IV (1648-1687) и поставят на негово място брат му Сюлейман II (1687-1691). Зачестяват и случаите на масово дезертьорство от армията, както и неявяване на лицата, определени да вземат участие в походите.

През 1688 г. австрийските власти решават да пренесат военните действия на територията на Балканския полуостров. На 6 август австрийската войска преминава р. Сава и започва обсадата на Белград. На 8 септември градът вече е в австрийски ръце. След това австрийците продължават настъплението си, превземат градовете Бръчко, Шабац, Баня Лука и Смедерево, като проникват чак до долината на р. Морава. Поради късната есен обаче австрийците не продължават своето нападение към София, а се оттеглят през Дунава във Влашка. Бойните действия са отложени за следващата 1689 г.

Бунтовни действия на българите през 1686-1688 г.
Тежките поражения на турските войски вдъхват на българите вярата, че часът за освобождение е настанал. В продължение само на няколко години в българските земи избухват редица въстания и бунтове. Широк размах получава и хайдушкото движение.

Първото въстание е в Търновско, известно като Второ Търновско въстание. Неговите организатори разчитат на помощ от Русия. По време на Руско-Турската война от 1677-1681 г. Турция изгубила Южна Украйна с Киев, които са присъединени към Русия. Така са ограничени, действията на кримските татари и се засилва руското влияние върху християните на Балканския полуостров.

Особена активност в това отношение проявява Московската патриаршия. През 1685 г. московският патриарх Йоаким успява да присъедини и постави под свое върховенство Киевската митрополия. След това погледът на руския патриарх е обърнат към българи, сърби, молдавци, власи и черногорци. През пролетта на 1686 г. той изпраща в Цариград своя племенник Савелий Дубровски, за да получи подкрепата на цариградския патриарх в това отношение. Същевременно патриарх Йоаким приема в Москва Ростислав Стратимирович, потомък на видинския цар Иван Срацимир, който се титулува „търновски княз". Патриархът го сгодява за своята племенница Мария Владимировна Дубровска.

Въстанието започва в Търновско и постепенно се разпространява по двата склона на Стара планина - Габровско, Троянско, Златишко и Софийско. Огромни турски пълчища нападат Търново и го разоряват, като избиват и 2/3 от жителите му. Оцелелите бойци заедно с ранения Ростислав Стратимирович се оттеглят в Габровския Балкан, където се събират около 4 000 въстаници. Към тях се присъединяват и 800 въстаници от Южна България, с които пристига и Савелий Дубровски. След редица сражения въстаниците се изтеглят по билото на Стара планина и достигат до София, където местни жители също се вдигат на борба. Силите обаче са неравни и скоро въстанието е потушено. Ръководителите му Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски се оттеглят в Рилския манастир, където дълго са лекували раните си, а след това заминават за Русия.

Въпреки неуспеха на Второто Търновско въстание, населението на Северна България не губи надежда за своето освобождение и се готви отново за борба. През 1687 г. жителите на селищата по Дунавското крайбрежие между Никопол и Силистра се въоръжават с оръжия, получени от влашкия княз Шербан Кантакузин и отново започват да се бунтуват.

През 1868, 1687 и първата половина на 1688 г., когато австрийците все още не са стъпили на Балканския полуостров, надеждите за помощ на тукашните християни са свързани предимно с Русия. През септември 1687 г. скопският митрополит Евтимий пристига в Москва, за да търси помощ за балканските християни. През пролетта на 1688 г. в Москва пристига архимандрит Исай, игумен на светогорския манастир „Св. Павел", който също носи искане за помощ до московските царе Иван и Петър. Между другото той донесъл и писмо от влашкия княз Шербан Кантакузин, с което последният уверява руския цар, че "българи, сърби и молдавци около 300 000 души" ще въстанат и ако руската войска дойде до устията на Дунава, те ще се притекат на помощ и лесно ще стигнат до Цариград.

Същевременно обаче, във връзка с успешното настъпление на австрийските войски, особено след като те преминали на Балканския полуостров, тукашните християни възлагат на тях все по-големи надежди. За това спомагат и самите австрийци, които твърде много разчитали на балканското християнско население и особено на българите и сърбите.

Още през февруари 1687 г. австрийският император Леополд I изпраща манифест до цариградския патриарх Калиник VII с молба да подбуди християнските народи на Балканите да се надигнат против турците и да застанат на страната на Австрия. През лятото на 1688 г., когато Военният съвет на Австрия решава да пренесе бойните действия на Балканския полуостров, едно от важните съображения е, че балканските християни ще се включат най-активно в борбата против турците. Впрочем същото се съдържа и в прочутия мемоар на Георги Бранкович, изпратен до австрийския император. А австрийците не просто разчитали на помощта на балканските християни - те имали претенции да присъединят техните земи. През същата 1688 г., когато превземат Белград, австрийците поставят на Турция като условие за постигане на мир да им бъдат отстъпени Трансилвания, Влашко, Молдова, Босна с Херцеговина, Сърбия и България.

Във връзка с военните успехи на австрийците стои и засилването на хайдушкото движение, особено в западните области на Балканския полуостров. Още от 1683 г. започват да се активизират хайдутите в Битолско, Леринско, Прилепско, Струмишко, Петричко и други райони, като от година на година хайдушкото движение взема все по-големи размери. Показателен в това отношение например е един султански ферман от лятото на 1686 г. до висшите служители от левия ръкав на Румелия, в който се говори за зачестилите действия на хайдутите по пътищата. Сред многобройните османотурски документи от това лято особено впечатление прави едно нареждане до кадиите на Костур, Хрупище и други от края на юли с.г., в което се казва, че са се събрали 4 до 5 байрака по 100 до 200 хайдути, които се движат открито, нападат села и градове, грабят, вземат хора в робство и че вече е станало трудно да се събират държавните данъци. Подобни сведения за разрастването на хайдушкото движение, но вече в много по-големи размери, съществуват и за следващите години.

През лятото на 1688 г., когато военните действия на австрийците са вече пренесени в сръбските територии, много сърби се включват като доброволци в австрийската армия, образуват отделни формирования (полкове) и вземат активно участие в сраженията при Ниш и Косово. Локални бунтове избухват и сред католиците в Северна Албания.

Особено големи размери взема хайдушкото движение в западните и югозападните български земи. Когато австрийците настъпват към Ниш, хайдушки дружини нападат отстъпващите турски войски в района между Ниш и Пирот. При настъплението на австрийците пък към Пирот хайдушките дружини нападат заминаващите за фронта турски военни единици по целия път от София до Пирот. По този повод е издадена специална заповед, според която трябва "всички мъже от Пиротско, по възрастни от 7 години, да бъдат избити, а жените и децата им да бъдат третирани като военнопленници и да бъдат преселени на друго място" (впоследствие това нареждане е отменено).

Хайдушки дружини и доброволчески чети се появяват и в Радомирско, както и в доста отдалечени райони като Търновско, Казанлъшко, Пловдивско, Пазарджишко. Самоковско и други, където ликвидирането им е било поверено на одринския бостанджибашия. В Софийско пък, където също така действуват големи хайдушки дружини, специална султанска заповед нарежда те да бъдат унищожени, а ако това се окаже невъзможно - да им се предложи помилване, като в замяна на това им се повери да пазят и осигуряват безопасността на пътищата, т.е. да станат мартолоси.

По същото време големи хайдушки дружини  действуват в Тиквешко, Струмишко и Петричко, а проходът на Бабуна, между Прилеп и Велес, е пълен с хайдути. Изсичането на горите върху обширни територии е едно от многото нареждания, изпратени до властите за  преследване и унищожаване на хайдутите.  Връх на революционното брожение на балканските християни през 1688 г. несъмнено е Чипровското  въстание. То е подготвено още в началото на 1688 г.,  но избухва едва през септември с.г., когато в Чипровец пристига вестта за превземането на Белград и за настъплението на австрийците към долината на р. Морава.  От Чипровец излиза една чета начело с Георги Пеячевич, която посреща австрийците и се присъединява към тях. Австрийците формират специален отряд от свои части и една унгарска конница, в който включват четата на  Георги Пеячевич и новосформираната чета на Богдан  Маринов. Този отряд настъпва на българска територия и  това ускорява избухването на въстанието.  Въстанието обхванало селищата Чипровец, Копиловци, Клисура, Железна и други. Според един хронист, "цяла България се вдигнала на оръжие да извоюва свободата си". От Чипровец излизат четири чети и още четири от Копиловци, които се присъединяват към отряда, в който се намират и четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов.  Въстанието обхваща голям район от Северозападна България - поречията на реките Огоста, Цибрица и Лом, като се разпростира чак до Видин. На борба се вдига населението на редица селища в Пиротско, Берковско, Ломско и Видинско.

Център на въстанието е градецът Чипровец и католическите села около него. Вземайки предвид неравните сили в сравнение с турците, въстаниците се подготвят за продължителна отбрана: укрепяват градеца Чипровец и създават специален боен лагер в местността Жеравица, където приютяват част от населението на въстаналите селища. Същевременно те преминават и в настъпление - нападат и превземат градеца Кутловица (дн. Монтана), където се намирала сборна войска от турци и унгарци под командуването на Емерих Тьокьоли, унгарски благородник и съюзник на турците.

Австрийската войска не достига до района на въстанието и се оттегля отвъд Дунава. Това дава възможност на турците да се окопитят и да преминат в решително настъпление срещу въстаниците. Едно след друго селищата са покорявани. След продължителна обсада е сломена съпротивата и на Чипровец. Много хора от защитниците и населението на въстаналите селища са избити, други са взети в робство, а малцина успяват да се спасят като избягали и се заселили във Влашко. Цветущите дотогава селища са разрушени и ограбени. Само от Чипровец турците вземат повече от 100 коли плячка.

И така, бунтовното брожение в българските земи по време на Австро-Турската война от 1686 до 1688 г. обхваща огромни територии по цялата българска земя от Добруджа до Албанските планини и от Дунава до Родопите. Заредили се въстание след въстание. Разраства се борбата на хайдутите, като изкристализира и тактиката им в новите условия: онези, които са близо до района на бойните действия, се вливат в състава на австрийските войски; останалите действуват в тила на турската армия, като й нанасят загуби и отвличат част от силите й от театъра на бойните действия.

Такава била обстановката в навечерието на 1689 г., когато Османската империя е трябвало да води борба на живот и смърт против австрийците и надигналото се балканско християнско население.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]