Кирил и Методий в българската Моравия

Петер Юхас

 

14. СЪЗДАВАНЕТО НА ТАКА НАРЕЧЕНОТО ТРАДИЦИОННО СХВАЩАНЕ ЗА ВЕЛИКОМОРАВИЯ ИЛИ "РЕКОНСТРУКЦИЯТА" НА ИСТОРИЯТА НА МОРАВИЯ

 

 

Нека накрая да се спрем и на въпроса за отъждествяването на Велика или Стара Моравия със Северната, по-малката, Моравия. Първи опит за необоснованото идентифициране на едната Моравия с другата е направен в "Първа чешка стихотворна хроника", съставена около 1314 г. Летописът, преписван от чешките учени на хрониста Далимил, "премества" епископското седалище на Методий от Сирмиум, от Южната Великоморавия, във Велеград, т.е. в Северната, по-малката

 

183

 

 

Моравия. И подробно описва как там Методий лично покръства един от първите чешки князе, Борживой. Така Далимил създава впечатлението, че Северната, по-малката Моравия, се е явявала център на Великоморавия. По-късно Пулкава (починал около 1380 г.) - игнорирайки редица исторически факти и извори - също сочи за център на Великоморавия Северна Моравия. Като продължава развитието на тази теза, Августин Оломоуцки определя Методий като първи епископ след Константин-Кирил във Велеград, a сетне заявява, че реките Вистула, Дунав и Ваг са били граници на Моравия: "Кирил... покръсти краля на моравците заедно с целия му народ, който живеел между Вистула, Дунав и Ваг". Тук в изложението на Оломоуцки се натъкваме на груб, но твърде интересен анахронизъм, съгласно който Светополк завоювал собствената си родина.

 

Заслужава си да сравним твърдението на Августин Оломоуцки с данните от "Първата чешка хроника" на Козма Пражки (1045-1125), за да видим цялата нелогичност на тази реконструкция на историята на Моравия. "Светополк, кралят на Моравия, покорил не само Бохемия, а оттам чак до Одер, и оттам към Унгария, до река Грод". От данните на Козма Пражки е видно, че Моравското маркграфство, Чехия и Западна Словакия са били извън пределите на държавата на Светополк. В противен случай защо той след 873 г. е трябвало да ги завоюва отново?!

 

За отбелязване е, че през XIV-XV в. вече "са забравили" хрониката на Козма Пражки и новото, нека да кажем, измислено през XIV в. и неотговарящо на историческата истина схващане за Великоморавия започва своя "триумфален" път на утвърждаване. Даже нещо повече - началникът на канцеларията на Фридирих III - Еней Силвий, по-късно известен като папа Пий II Пиколомини посредством книгата си "История на Бохемия" го разпространява по цяла Европа. Защото той напълно отъждествява Моравското маркграфство от XIV в. c държавата на Светополк. А вече и сами видяхме, че още към 1110 г.

 

184

 

 

хронистът Козма Пражки много добре е знаел, че Моравското маркграфство, Чехия и Западна Словакия са били извън границите на държавата на Светополк.

 

Разбира се, фалшифицирането на историческите факти винаги е служило на някаква политическа цел. И средновековната историография, както всяка друга, се с поставяла в служба на силната сугестия, целяща да покаже и докаже "древните" права на един владетел или на цяла управляваща върхушка, върху определени територии. През XIII в. навсякъде в Европа няколко поколения книжовници и хронисти са търсили игралите още в древността важна роля народи, а след тяхното откриване са свързвали благородството, славата им и тяхната борбена смелост със собствения си народ и неговите качества, за да докажат "историческото право" на народа си върху определени земи. Много народи - англичани, французи, датчани, немци, норвежци, та даже и "нациите" на някои от италианските градове, са искали да си присвоят т.нар. Троянска легенда, но единствено французите са успели да го направят. Още през VII в. във Фредегарските анали се среща тезата, че франките произхождат от Троя. Тази теза по-късно се разпространява в различни манастири, за да влезе трайно в хрониките. Красноречив пример е водената поколения и столетия наред Хроника на абатството в Сент Дени (Les grandes chroniques de France). В тази хроника разглежданата хипотеза е разработена подробно в редактираната през XIII в. нейна част (Gesta Phileppi Augusti), изтъкваща, че не само кралската династия, но и целият френски народ е потомък на митичния троянски цар Приам. Според споменатата част от хрониката бежанците от Троя под предводителството на Франсион и Маркомир се установяват в Германия; от тях водят произхода си Меровингите, първата кралска династия във Франкската държава (457-751); сменила ги династията на Каролингите (751-987) и последвалата ги династия на Капетините (987-1328), от които всъщност се оформя

 

185

 

 

и цялата френска нация. Посочената тук историческа комбинация показва древния произход на французите, доказва тяхното историческо право върху земите на Галия и накрая прави достоверно раждането на френската нация, защото така тя има единно произходно начало и единна принадлежност.

 

Датчаните са потърсили народностния си корен при древногръцкото племе на данайците (взели участие в обсадата на Троя), като твърдят, че произлизат от тях, трети пък са използвали етимологията на отделни гръцки думи. По този път гракхите станали "прародители" на основателя на Краков - Мистерж Винсенти, първият полски аналист, който през 1208 г. бил ръкоположен за архиепископ на Краков.

 

Водени от желанието си да докажат "историческите си права", унгарците са търсили връзка с хуните. Хуните също са били древен народ, героичен, завоевателен и смел - логично е било да се търси връзка между него и маджарите, за да се подкрепи "историческото право" на унгарците над Панония. Та нали маджарските племена са живели в земите на хуните, а хуните - в съответствие с традициите на тюркските народи - са изпращали за вождове в унгарските племена и племенни съюзи членове от собствената им владетелска династия. Така кръгът на маджарските вождове действително се е рекрутирал от хуните, а по-късно, през епохата на тюрко-българския племенен съюз, те са заменени с тюрко-българи, чийто генезис пак води началото си от хуните, конкретно от Атила и сина му Ирник. Това е предоставило "историческо право" на маджарите да завладеят Панония, част от някогашната империя на Атила. Един от първите инспиратори за формирането на такова мнение е останалият неизвестен хронист Анонимус, който около 1200 г. констатирал, че Карпатският басейн е някогашната земя на крал Атила, а секейците (секлерите) и Арпадовата кралска династия (1000-1301)

 

 

*. Тезата на анонимния унгарски летописец от XII в. се потвърждава от редица исторически извори и археологически находки. Вж. Юхас, П. Тюрко-българи и маджари. С., 1985.

 

186

 

 

са били "народи на крал Атила". [*]

 

По същия начин чешките хронисти от XIV в., та даже и днес някои от чешките и словашките историци, твърдят, че техните народи са народи на Светополк и преки продължители на Великоморавия. Тук ще се спра само на някои от проявите на тази историческа мистификация. Според Кристияновата легенда, възникнала в края на X в., чешкият полумистичен княз Борживой е бил покръстен през 885 г. от Методий в двореца на моравския княз Светополк... Във връзка с последното - пише Йозеф Поулик - сред нашите исторически кръгове е прието становището, че покръстването на Борживой е свързано с великодържавническата политика на Светополк, който без войни успява да спечели надмощие над Чехия. В Пражкия замък като наместник на Светополк е управлявал Борживой. Той става владетел на раннофеодалната държава на пржемисловците и пряк продължител на Велика Моравия. "Чешката държава така се превръща от васал на Велика Моравия в наследник на нейните територии." [340]

 

Ако приемем тази концепция, ще видим, че чешките племенни князе по-скоро са продължители, т.е. наследници на Източната франкска държава, а не на Велика Моравия. Само един пример: франкските наместници в чешката държава са управлявали не с някакъв мандат за по пет години, а много по-продължително време. Не бихме искали да правим несериозни изводи, но не може да не отбележим: по логиката на чешките учени "преки продължители" на Османската империя би трябвало да бъдат потомците на васалите й, децата на Крали Марко и на маджарските трансилвански князе, които всъщност са били наместници на султана и не са управлявали за по пет години като наместниците на Светополк, а неограничено време. Нека се върнем към моравската история. Моравците са покорили обитаващите територията на днешна Словакия. Т.нар. дунавски словенци, където предците на днешните словаци са се явили

 

187

 

 

петстотин години по-късно от местното население, т.е. тези словаци също не могат да се смятат за преки продължители на Велика Моравия. "За дунавските словенци властта на моравците е означавала поробване от едно съседно на тях племе и това робство е траяло около две поколения - пише отличният познавач на тази епоха Дьордь Дьорфи. И нататък - появилите се след половин хилядолетие в долините на съседния планински район словаци в действителност стъпват в един нов колонизационен регион, какъвто са били Судетските планини, затварящи Чешкия басейн. Сигурно е, че и тогава е имало остатъци от словенци, от т. нар. "бели хървати" и от славянобългари, но и те са се претопили в преселилата се там словашка маса, а приемствеността между словаците и великоморавците е била твърде сходна с приемствеността между преселващите се д Трансилвания от XII нататък румънци и древните даки респективно унищожилите даките римски легионери...". [341]

 

Всичко казано до тук имаше за цел да изтъкне логиката на реконструиране на историята на Моравия. Разбира се, пълен анализ от гледна точка на съвременната медиевистика не е възможен в няколко страници.

 

Обсебването на историята на Великоморавия и идентифицирането ѝ с историята на Северното Моравско маркграфство през средните векове е било естествено явление, затова методите си на средновековни хронисти Далимил и Пулкава, на които главната им цел е била изграждането на престижа на чешката държава, поставят в служба на политическите стремежи на Ян Люксембургски, възкачил се и на чешкия престол през 1310г. Люксембургската династия (1310-1437) е преследвали една основна цел: да разшири територията и властта си за сметка на съседните княжества и графства. Естествено за идеологизирането на направените териториални разширения е било нужно морално оправдание, което в случая може да бъде следното: завоеванията се извършват в името на древно историческо право и в интерес на историческата

 

188

 

 

справедливост. Тъкмо това с и причината един от първите чешки князе, полумитичният Борживой, да бъде "набеден" като пряк продължител на Велика Моравия. Не бива да се забравя и друго: величието и славата на по-малката, Северна Моравия се създават и обуславят с "преселването" на редица изтъкнати личности като Моймир I, Ростислав, Светополк, Прибина, Кирил и Методий и др. С една дума: експанзивната политика на териториални разширения е могла да бъде мотивирана по принцип само след като общественото мнение, респективно съзнание, вече е приело, че чешките крале са единствени законни наследници на Светополк. Тази концепция е формулирана за първи път от Далимил около 1314 г., а с конкретно съдържание тя се изпълва през XIV в., и то до такава степен, че през 1086г. крал Хенрих IV [*] я използва като юридическо основание, за да даде кралска титла на чешкия херцог Братислав II [**].

 

На основа на "Translatio regni" (прехвърляне правата на кралствата) е било естествено като законен наследник на съседните херцогства и графства, намирали се някога на територията на Велика Моравия, да се яви чешкият крал, наследил и юрисдикциите на моравското кралство. Именно тази концепция дала "историческото право" на "държавите на чешката корона" (всъщност става дума за създаване на феодално-съсловната монархия, родила се при крал Карл IV Люксембургски (1346-1378), при чехите - крал Карл I) [***] да направят славянските апостоли патрони на Емаузкия манастир в Прага. На първо време трябвало да бъдат присъединени Силезия, Лоушиц и Моравското маркграфство. И тъй като династията на

 

 

*. Хенрих IV (1056-1097) - крал на Германия, от 1084 г. император.

 

**. Братислав II (ок. 1031-1092) - Преразпределя моравските земи. Издига значението на Моравия, през 1063 г. създава ново епископство с център Оломоуц. През 1068 г. получава кралската корона на Чехия от немския владетел Хенрих IV заради подкрепата на борбата срещу папа Григорий VII.

 

***. Карл I - първи чешки владетел с това име (1358) и четвърти в списъка на римските императори (1355). Син на Ян Люксембургски и на Елиша Пржемиславна. Най-великият чешки владетел. Оставя забележителна диря във всички сфери на културния и политическия живот на "Земите на Чешката корона".

 

189

 

 

Люксембургите остава цели 127 години на чешкия трон (1310-1437), идеята на крал Карл IV не само се осъществява, но се изгражда и традицията по-малките кралства в състава на Чехия да предадат кралските си пълномощия на централния владетел, респективно на Чешкото кралство.

 

В Средновековието подобна реконструкция на историята е била естествена и дори модна. Днес обаче датчаните не твърдят, че са наследници на данайците, нито пък французите претендират за някакви прародители от Троя.

 

През епохата на Просвещението мистификациите от този тип са били отхвърлени така, както се хвърля овехтяла и скъсана дреха. Ситуацията в чешките и словашките земи обаче е била друга.

 

През миналото столетие излязлата вече от мода в останалите страни реконструкция на историята получава нова роля както в чешките стремежи и борби за независимост, така и в програмата за словашко национално възраждане. Поетите, писателите и хилядите неизвестни радетели (или както ги наричаше чехословашката историография, "будители"), борещи се за независимост и национално възраждане, намират в дадената им от чешките хронисти от XIV в. представа за Моравия една изключително подходяща мотивировка на тогавашните им политически стремежи и поради това постепенно все по-масово тази представа се пренася и затвърждава в съзнанието на народа.

 

Апостолските имена на солунските двама братя се включват в чешкото духовно наследство и се възвеличават още от най-старата Чешка хроника на Козма Пражки. През следващите векове хронистите свързват тяхното дело с чешкото минало, с чешките исторически събития. Образите им органично врастват в съзнанието на чешкия и словашкия народ и играят важна роля при националното им възраждане.

 

Ян Хус (ок. 1372-1415) по завета на създателите на първата славянска азбука и първия славянски литературен език прилага чешкия език във всички сфери на теологията. На Базелския

 

190

 

 

събор (1432) Ян Рокицана [*] заявява, че чехите имат право на собствена. независима църква още от времето на Методий. Ян Коменски (1592-1670) в "История на тежките лутания на чешката църква" (1648-1655 г.) посвещава първата глава на Методий. Различните канционали от XVII-XVIII в., сред които е най-известен Сватовацлавският канционал (1683) на Матей Вацлав Щейнер, получава огромната си популярност от дивните образи на Кирил и Методий. През XVII в. имената на солунските братя с уважение били включени и в училищните пиеси. В Оломоуц през 1664 и 1690 г., а в Бърно през 1682 г. била играна написана на латински драма за тях. В края на XVIII и през първата половина на XIX в. в епохата на националнокултурното възраждане в Чехия и Словакия апостолските имена на двамата братя заемат важно място във възраждането на нациите. Кирило-Методиевото дело се превръща в символ на национална сплотеност в борбите на чешкия и словашкия народ. Като поетичен отглас на тези стремежи прозвучава поемата "Дъщерята на Славия" (1824) от Ян Колар [**], който играе голяма, може да се каже революционна роля, в националното възраждане. С пълно право Йозеф Поулик отбелязва: "В кулминационния стан на словашкото национално възраждане последователите на Людовик Щур (Хурбан [***], Ботто [****] и др.) смятат, че Кирило-Методиевата традиция е тясно свързана е будителската ѝ функция сред славянския народ потиснат цели векове в национално и социално отношение...". [342] Ян Православ Коубек (1805-1854) сравнява кирилицата с хиляда меча [*****].

 

В Чехия през XIX в. на равнището на европейската наука излизат трудовете на основоположниците на славянската

 

 

*. Ян Рокицана (1397-1471) - изтъкнат представител на утраквистката църква. Прославя се най-вече като оратор на споменатия църковен събор в Базел.

 

**. Ян Колар (1793-1852) - едни от най-ярките представители на словашката литература от първата половина на XIX в.

 

***. Йосеф Милослав Хурбан (1817-1888) - църковен деец и литератор, застава на крайни словашки националистически позиции.

 

****. Ян Ботто (1829-1881) - автор на множество епически стихотворни творби, написани в романтичен дух и възпяващи историята на словаците.

 

*****. Ян Коубек - дълги години преподава чешки език и литература в Карловия университет. Проповядва сред студентите си патриотични идеи и извисява чешкото им национално чувство. Автор на няколко научни труда и на поетически творби.

 

191

 

 

филология (И. Добровски, П. И. Шафарик, Ф. Палацки, И. Перволф, И. Поливка и др.) за живота и дейността на Кирил и Методий и играят важна роля при разчупване на религиозния култ към тях. Докато Франтишек Сушил (1818-1887) свързва апостолската и учителската им дейност предимно с чешката Моравия и се опитва да използва имената им за обединяване на западните славяни под егидата на католицизма [*], в трагедията на известния революционер и писател Йозеф Вацлав Фрич [**] "Светопулк и Ростислав" (1857) първите борби за независимост на чехите започват именно по времето на Ростислав и Светополк. Стиховете на Ян Соукуп [***] "Велехрадки" за легендарната столица на Моравия стават популярни патриотични химни. Сватоплук Чех [****] пък претворява делото на славянските апостоли в патриотичната си ода "Кирил и Методий" (1885), с която осмисля идеята си за чешкия характер на Кирило-Методиевото дело. В ораторията на Ярослав Връхлицки [*****] "Света Людмила", посветена на създаването на чешката държава, Методий направо благославя чешкия народ. Кирил и Методий са поставени в основата на чешкото държавно начало и в "Старинни чешки предания" (1894) от Алоис Гераак. Светите братя неусетно стават чешки и словашки първоучители. Такава роля играят и в драматичната трилогия "Велика Моравия - Воймир, Ростислав и Сватоплук" от Франк Волман (1888-1969).

 

Тази традиция в Чехия и Словакия продължава да живее до

 

 

*. Франтишек Сушил е моравец (роден в района на Бърно), професор по богословие, работи като чешки патриот и пламенен католик.

 

**. Йозеф Вацлав Фрич (1829-1890) - навлиза в литературата като последовател на Шилер и Байрон. През 1846 г. емигрира в Хамбург, а по-късно в Лондон. Участва в революцията от 1848 г. Арестуван е и стои в затвора. Продължава живота си на политически изгнаник в Лондон. Париж. Загреб, Санкт Петербург.

 

***. Ян Соукуп (1867-?) - известен и като ревностен събирач на народно творчество.

 

****. Сватоплук Чех (1846-1908) - именит писател, журналист и издател. Един от създателите на модерния чешки национализъм.

 

*****. Ярослав Връхлицки (1853-1912) - псевдоним на Емил Фрида; пост, писател, преводач, литературен критик. Изключителен майстор на чешкия стих. През 90-те години на XIX в. получава най-високо артистично признание в Австрия.

 

192

 

 

до ден днешен. Тук ще ee спра само на някои от проявите в живота на съвременната чешка и словашка литература, свързани с дейността на Кирил и Методий, защото те са твърде известни. Книгите на чешките белетристи Арнош Венечек ("Мечът на Ростислав", 1967), Франтишек Неужил ("Регенсбургски присъди", 1984) и на словашкия белетрист Людо Зубек ("Империята на Сватопулк", 1969), които се обръщат към славните години на Великоморавия като към историята на тяхната държава, са нови доказателства за това, че т.нар. традиционно схващане за Моравия, което не почива на никакви достоверни писмени свидетелства, получава нова роля както в чешкия, така и в словашкия обществен и културен живот. Образите на Кирил и Методий, преминали от църковния култ в художествената литература и народното въображение, се превръщат в национални митове.

 

Не смея да съдя доколко са състоятелни тези преплетени с исторически спомени митове. Искам само да отбележа - делото на Кирил и Методий, както на всички гениални личности, принадлежи на всички славянски и неславянски народи и всеки от тях има право да ги почита и възвеличава, но нито един от тях няма право да ги присвоява.

 

Направените дотук уточнения ни насочват към заключението, че чешката и словашката романтична и патриотична литература и историография все още упорито се влияят от традиционно поддържаната реконструкция на историята на Велика Моравия. Естествено, историографията не може да се отърси така леко от това старо схващане. Но и в тази област вече има нужда от нов, внимателен и аналитичен прочит на средновековните извори за Моравия.

 


 

340. Поулик, Й. Кирил и Методий във Велика Моравия. - В: Българистика и българисти. С., 1986, с. 65.

 

341. Győrffy, Gy. Ján Dekan: Moravia Magna. A Nagymorva Birodalom - kora és művészete. Kortárs. 1982, p. 826-828.

 

342. Поулик, Й. Цит. съч., с. 67.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]