Кирил и Методий в българската Моравия

Петер Юхас

10. Къде е била епископската епархия на Методий  (108)

11. Панонска или илирийска е била епископията на Методий  (124)

12. Свещенодействал ли е Методий и в малка Моравия  (148)

13. Откъде е минавал "Моравският път", по който Кирил и Методий са се отправили по време на мисията си  (180)

 

10. КЪДЕ Е БИЛА ЕПИСКОПСКАТА ЕПАРХИЯ НА МЕТОДИЙ

 

 

Ако в Кирило-Методиевската енциклопедия [176] имаше статия за епархията на Методий, както има статия за епархията на Климент [177], то нашият въпрос би бил риторичен. Недоумяваме защо във въпросната енциклопедия липсва статия за епархията на Методий, та нали енциклопедията е Кирило-Методиевска (!). Отговор на този въпрос намираме в студията на Маргарита Младенова "Върху едно мнение от относно местоположението на Методиевия диоцез" [178]: "Както е известно, въпросът за мястото, където е изпълнявал своята архиепископска функция първоучителят Методий, все още остава неизяснен в славистичната наука". [179]

 

За това у нас казват: "Разбирам, но умът ми не го побира". Една научна енциклопедия, каквато е безспорно Кирило-Методиевската, трябва да включва в себе си не само изяснени въпроси, но и такива, около които се спори, за които научният отговор все още се търси и да се опита в крайна сметка да даде възможно най-точното научно заключение.

 

В следващото изречение на Маргарита Младенова се долавя, че за липсата на статия за Методиевата епархия има и други причини: "Като единствен източник на данни по този въпрос обикновено се посочва Проложното житие на Кирил и Методий... където се казва:

 

[180]

 

Това вече не е мълчание "по този въпрос", а съзнателно пренебрегване и премълчаване на исторически извори. Как може да наречем Проложното житие на Кирил и Методий: "единствен източник на данни по този въпрос", когато познаваме още десетина достоверни източника, които са неоспорими и потвърждават казаното в Проложното житие.

 

108

 

 

Защо авторката затваря очите си пред изворите, които недвусмислено сочат, че Методий е бил поставен за глава на диоцеза в Панония, област на юг от Дунава? Нима не знае, че Папа Йоан VIII в писмата си до Людовик Немски, до неговия син Карломан и до епископите в Бавария последователно твърди горното. [181] И в т.н. Залцбургски меморандум [182], представен в Папството през 871 г., епископът на Залцбург, твърди недвусмислено, че Методий е действал в източната част на Долна Панония, където Драва се влива в Дунава. В Пространното гръцко житие на Климент Охридски диоцезът на Методий е определен също в тази област:

 

"Папа Адриан... ръкоположи Методий за епископ на Морава в Панония". [183]

 

В един списък на епископски катедри от XI в., свързани някога с Охрид, Методий е наречен "архиепископ на Панонска Морава" (Морава в Панония) [184], затова именно Охридският архиепископ претендира за нея. Тъй като знаем, че Северна Моравия на територията на днешна Словакия никога не е била в пределите на Панония, защото северната ѝ граница е била винаги Дунав, не можем да я наричаме "Панонска Моравия" или "Моравия в Панония". Панонска Моравия е стигала до северозападната граница на България.

 

Недоумяваме как може да се преиначават тези извори, но още по-голямо е недоумението как може да се нарича Проложното житие на Кирил и Методий "единствен източник на данни по този въпрос" и да се противопоставя на Пространното житие на Методий. Та нали и двата извора твърдят, че папа Адриан ръкоположил Методий за епископ на Панония, на катедрата на св. Андроник. Как тогава може да вярваме, когато се противопоставя единият извор на другия, когато и двата говорят едно и също! Ето фактите. В Проложното житие на Кирил и Методий, както видяхме, пише:

 

"Римският папа Адриан постави блажения Методий за архиепископ на престола в областта Панония на престола на апостол Андроник". [185]

 

А в Пространното житие на Методий четем:

 

Коцел поискал от папата Методий "да бъде ръкоположен за епископ на Панония, на катедрата на Андроник... и така и станало". [186]

 

109

 

 

Ако вземем под внимание, че "св. Андроник е бил епископ на античния Сирмиум, който по времето на Методий е бил в границите на българската държава..." [187], как може с Пространното житие на Методий да доказваме, че "... архиепископската дейност на Методий се свързва с историята на Великоморавското княжество, съществувало през IX в. на територията на днешна Чехословакия и отнасящо се към чехословашката езикова и етническа област" [188], както прави това Маргарита Младенова! Та нали видяхме, че и според Пространното житие на Методий престолът на Методий е бил в Сирмиум. Не можем да отхвърлим твърдението, че Методий е бил епископ на Сирмиум, единствено заради предположението, че Сирмиум е бил в пределите на тогавашна България. И авторите на академичното издание на "История на България" (1981) пишат: "Трудно е да се определи къде точно е минавала границата на България на северозапад, север и североизток, тъй като по онова време едва ли е съществувала строго трасирана гранична линия в отделните райони". [189] По отговора на този въпрос българските историци се разделят на две. Едната група приема, че северната граница на България е била р. Тиса, а другата - р. Дунав. Точно в тази спорна буферна зона са живели славянобългарските племена (абодрити, браничевци и тимочани), известни в науката със събирателното име моравци или моравяни, които в 818 г. са се откъснали от България и след това са били подчинени ту на франките, ту на българите. Тази област, която преминавала в различни ръце, е имала за свой централен град Сирмиум или днешната Сремска Митровица, където според цитираните източници Методий е бил епископ.

 

По-надолу ще видим, че са погрешни и становищата, които отъждествяват епархията на Методий с имението на франкския васал Коцел.

 

Съставителят на Пространното житие на Методий пише:

 

"Когато изпрати (пратеници) при папа (Адриан II), Коцел поиска да му се отпусне Методия, нашия блажен учител. А папата рече: - За учител не само на тебе единаго, но на всички онези славянски области го изпращаме (курсивът мой - П. Ю.) от Бог и

 

110

 

 

светия апостол Петър, първия (Христов) приемник и ключедържец на небесното царство". [190]

 

Независимо че от горецитираните думи на папа Адриан II категорично се изяснява изпращането на Методий във "всички онези славянски области", мнозинството от славистите все още продължават да отъждествяват епархията на Методий с някогашното ленно владение на Коцел.

 

Това погрешно становище е намерило отражение и в Большая Советская Энциклопедия, в която за Блатненското княжество можем да прочетем следните редове: "В седемдесетте години на IX в. в Блатненското княжество е провеждал своята дейност славянският просветител Методий (вж. статията за Кирил и Методий), основал тук Панонското архиепископство". [191]

 

От своя страна В. Сл. Киселков, макар и да не приема Коцел за "духовен баща" на "Панонската мисия", също не е обърнал внимание на горните думи на папа Адриан II и по тази причина, както и Большая Советская Энциклопедия, отъждествява епархията на Методий с някогашното ленно владение на Коцел:

 

"След смъртта на брата си, Методий продължил да моли Адриана да го удостои с епископски сан и да го изпрати да възстанови някогашната Панонска епархия заедно с неколцината си ученици и сътрудници. Той ще е насочил вече погледите си към Панония, понеже тъкмо тогава се почнала новата вражда между немците и моравците. Навярно и самият княз Коцел е направил постъпка пред папския двор в духа на Методиевата молба. Най-сетне Адриан отстъпил малко: той позволил на Методий да замине за панонската столица Блатно (курсивът мой - П. Ю.), за да запознава народа със славянското четмо и писмо като обикновен учител и да насажда евангелски истини като всеки проповедник, но при изричното условие да служи само на латински език. Едничката отстъпка, която Адриан си позволил да направи, е била да разреши на Методия да прочита евангелските и апостолските текстове при всяко празнично и неделно богослужение най-напред на латински, а после и на славянски език, за да може и неукият народ да проумее съдържанието им и да извлече поука.

 

111

 

 

В качеството си на славянски учител и на папски свещенослужител Методий се отправил за Панония през лятото или есента на 869 г. (Курсивът мой - П. Ю.) С надежда, че ще настъпят по-добри условия за неговата официална мисия и за неговите по-далечни замисли Методий се отдал на работа заедно с преданите си сътрудници. Просветната му дейност била щедро покровителствана от Коцела: последният ценял славянската писменост като мощно средство срещу немския културен и политически гнет и като як щит на самобитния развой на панонските славяни в културно и народностно отношение. (Курсивът мой - П. Ю.)

 

За щастие на Коцела, на панонците и на Методия в началото на 870 г. Цариградският вселенски църковен събор, който бил свикан още в есента на 869 г., решил да позволи на българите да имат своя архиепископия, управлявана на първо време от висши и нисши гръцки духовници. Тези духовници веднага пристигали в България начело с един архиепископ. Те бързали да заместят римското духовенство, което се настанило в нея още през 866 год.

 

Щом узнал за решението на Цариградския църковен събор и за извършената промяна в България, Коцел незабавно изпратил Методия в Рим с молба да се възобнови древната Панонска архиепископия, като за неин ръководител бъде поставен Методий с титлата епископ. Животът налагал на Коцел да жадува за национална църква и национална просвета, за каквито е копнеел и моравският княз Ростислав, и българският княз Борис I.

 

Загрижен да не би и панонците да си основат църквата със съдействието на Цариградската патриаршия, както направили българите, този път Адриан посветил Методия за епископ и му възложил да възкреси някогашната Панонска архиепископия, унищожена от аварите в 582 г. С това си решение папата целял да изтръгне Панония и Моравия от влиянието на Залцбургската архиепископия и да ги постави под непосредствената си власт, въпреки недоволството на Залцбургския архиепископ и на всички папски мисионери и немски агенти сред моравските и панонските славяни". [192]

 

112

 

 

Пространното житие на Методий не дава възможност за подобно тълкуване. В него четем:

 

"Коцел прие (Методий) с голяма чест. И пак го изпрати при папата с двадесет мъже, почтени люде, за да го посвети за епископ на Панония, на престола на св. Андроника, апостол от 70-те, което и стана". [193]

 

Съобразявайки се с обстоятелството за местонахождението на престола на свети Андроник в Долнопанонската провинция на България, трудно ще се съгласим, че Коцел, комуто, както предполагат някои, животът е налагал... "да жадува за национална църква и национална просвета" [194], е изпратил Методий в Рим при папата, "за да го посвети за епископ" с център Сирмиум, т.е. в България. [195]

 

Досега славистите решаваха това явно противоречие като подчертаваха следното: Методий не е могъл да заеме епископското си седалище, защото тогава Сирмиум е бил в България и именно по тази причина той е отишъл в Блатноград при княз Коцел. [196] Представителите на споменатото мнение обаче забравят друг факт: по това време вече в течение на четири години в цяла България са работили римски духовници, т.е. до решението на Цариградския вселенски събор от 4 март 870 г., когато се решава българският диоцез да остане и занапред под юрисдикцията на Цариград. Изводът е категоричен: преди събора не е имало никакви пречки Методий да заеме определения му престол на св. Андроник в Сирмиум.

 

Впрочем и сам Коцел едва ли ще е могъл да моли папата "да посвети за епископ на Панония Методий" [197], защото неговото княжество е само бенефиций, получен от Франкската империя, и въз основа на това той е трябвало стриктно да изпълнява всичките изисквания на франкския император, т.е. Коцел не е бил владетел на някакво самостоятелно, независимо княжество, та дори и на васално, каквито през тази епоха са били тези на Ростислав или Светополк. С една дума немската политическа и духовно-културна опека над Коцел е била пълна. Последният не се е явявал даже и управител на Панонската марка, защото такъв - както ни съобщава Фулденският хронист

 

113

 

 

в бележка от 865 г. - е бил Веринхар. В "столицата" на Коцел се е намирало и седалището на залцбургския епископ. От казаното се налага заключителният въпрос: при изброените обстоятелства как Коцел - противно на волята на франкския владетел и на залцбургския епископ е могъл да покани Методий в Блатноград?

 

Житиеписецът на Методий описва този твърде добре обмислен стремеж на папата, сякаш той се осъществява не в интерес на самата Римска курия, а като израз на изпълнението на молбата на Коцел. В действителност истината е коренно противоположна.

 

За да разберем истинските подбуди на папата, следва да вземем под внимание, че император Лъв Исавриец (717-741) откъснал Калабрия и Сицилия от юрисдикцията на Римската курия и заедно с Балканския полуостров, т.е. с Илирия, ги поставил в подчинение на Константинополската патриаршия. Дейността на византийските църковни мисии предизвикала ожесточената съпротива на западната църква, която - естествено - искала да разширява и утвърждава собственото си влияние и авторитет. Това всъщност е главната причина за многобройните остри сблъсъци между Римската курия и Константинополската патриаршия. Борбата между тях за власт и влияние, за увеличаване на църковните приходи се е водила и през средата на IX в., когато от гледна точка на filique [*] започва и острата полемика дали Светият дух произхожда от Отца и от Сина" (становището на Западната църква), или има единно начало (позицията на Източната църква). Един от учениците на Кирил и Методий Климент († 916), стожер на българската култура в течение на цели три десетилетия, се обявил остро против учението на западните теолози, че Светият дух произхожда освен от Отца и от Сина, смятайки това за опит за разлагане на две първоначала на единната монотеистична субстанция. Той пише следното:

 

"Светият дух не произхожда от две начала, но Той е един и от едно Начало. Отецът е Началото и Той стои

 

 

*. Filique - добавка към Никейския символ на вярата, според който Светият Дух произхожда от Отца и от Сина.

 

114

 

 

над всяко предвечно начало. Светият дух съществува от вечност заедно с Отца и пребивава върху Сина". [198]

 

Климент обяснява и взаимовръзките - Духът произхожда от Отца, който е негов виновник и производител, но е присъщ и на Сина, чрез когото се раздава:

 

"Едно е обаче изхождението, а друго раздаването. Първото изяснява начина на съществуването на Духа, защото както Синът е от Отца по рождение, така Духът е по произхождение от него. Даването не обяснява начина на съществуването, а показва обогатяване и раздаване." [199]

 

Явно е, че това е било становище и на Кирил и Методий, наследено и защитавано от техните ученици - позиция, която в крайна сметка илюстрира и определена несъвместимост на възгледите на двамата братя със схващането на Римската курия. Всъщност тези догматически прения са играли твърде второстепенна роля. От днешна гледна точка можем да кажем, че зад споменатата теологична полемика всъщност се криела борбата за влияние между двете църкви. По отношение на Илирик обаче претенциите както на Римската курия, така и на Византийската империя са били адекватни и това се обяснява с историческите събития: когато през 395 г. Теодосий Велики разделил Римската империя между двамата си сина [*], Илирик бил включен към териториите на Западната римска империя, а след падането ѝ под ударите на германските варварски племена през 476 г. управлението ѝ преминало в ръцете на византийските императори, но последното не ликвидирало юрисдикцията на Римската курия в тези земи. По този начин солунският епископ се явявал наместник на папата в Епир, Илирия, Македония, двете Далмации и в Мизия до онзи момент когато император Ираклий (610-641) ги откъснал от Римската църква през 20-те години на VII век.

 

Накратко: в случая е ставало дума не само за това, че "Адриан посветил Методия за епископ и му възложил да възкреси някогашната Панонска архиепископия, унищожена от аварите през 582 г." С това си решение папата целял да откъсне

 

 

*. Теодосий I Велики (346-395) преди смъртта си разделил Римската империя между синовете си Аркадий (Източната част) и Хонорий (Западната част).

 

115

 

 

Панония и Моравия от влиянието на Залцбургската архиепископия и да ги постави под непосредствената си власт...". [200] С обновяването на някогашната Панонска архиепископия, по-точно казано, на старата Илирийска архиепископия целта на папата обаче не е била само отстраняването на влиянието на Залцбургската архиепископия (в нейно подчинение всъщност е била само Горна Панония, върху Долна Панония залцбургският архиепископ точно тогава е искал да наложи юрисдикцията си), но и откъсване от Константинополската патриаршия.

 

Това е мнението на Ф. Дворник, учен-византолог и славист, който безспорно е измежду най-добрите познавачи на Кирило-Методиевската проблематика. Още през 1933 г. в основното си изследване в областта на кирилометодиевистиката Ф. Дворник изтъква, че с възстановяването на старата Панонска, а най-точно Илирийска епископия (тъй като самата Панония е била разположена само на част от територията на Илирик) папата е искал да възстанови онова някогашно статукво на Балканския полуостров, при което юрисдикцията на Римската курия се е простирала над Илирик, Мизия, Македония и ред други провинции. (Les Legendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance, p. 248-271). Последното се оценява и от учените, съставили авторитетния сборник "Жития Кирилла и Мефодия", издаден съвместно в Москва и София: "Как убедително показал Ф. Дворник, акт восстановления сирмийской митрополии - один из шагов по реализации папством своей программы восстановления на Балканах положения, когда Илирик, Мизия, Македония, Фессалия и другие римские провинции на Балканах подчинялись верховной власти папского престола". [201]

 

Ф. Дворник обаче не бе първият учен, който изтъкна, че в средата на IX в. римските папи, без изключение, са предявявали правата си за църковното господство на Балканския полуостров. Още през шестдесетте години на XIX в. П. Лавровски посочва нереалните претенции на папа Николай I по отношение на някои църковни области, подчинени по негово време на Цариградската патриаршия. [202] Тогава папата настоявал да му

 

116

 

 

бъдат върнати следните области: Епир, Илирия, Солунското архиепископство, Македония, Тесалия, Ахая, Дакия, Мизия, Дардания, Калабрия и Сицилия. Не е трудно да се види, че с изключение на Калабрия и Сицилия всички останали области са се намирали и се намират на Балканския полуостров.

 

С други думи, претенциите на Римската курия за собствено църковно върховенство и власт на Балканския полуостров са били актуални и през IX в., но именно Ф. Дворник беше онзи учен, който най-убедително показа, че първата крачка по пътя на действителното реализиране на въпросните претенции е била възстановяването на някогашната Сирмиумска архиепископия. С това Папството е искало не толкова да откъсне и да изведе от влиянието на Залцбургската архиепископия Средна Европа (и в тези рамки намиращото се в Горна Панония княжество на Коцел и лежащата на север от Панония Моравия), а най-вече друго: да си възвърне териториите на Балканския полуостров, на първо място Илирик, озовали се под върховенството на Цариградската патриаршия. Именно Сирмиум и неговите околности са били мястото на постоянните сблъсъци на интересите на Рим, Константинопол и Германия. Затова този район е и терен на непрекъснати стълкновения между гръцкия и латинския език. Само от това място князът на славяните край р. Маргус (Българска Морава) е могъл да напише следното до император Михаил III:

 

"Между нас са дошли мнозина учители-християни от Италия, Гръцко и Немско, които ни учат различно. А ние, славяните, сме прост народ и няма кой да ни напъти към истината и да ни научи". [203]

 

Византийските управници никога не са признавали, че окончателно са загубили властта си в определени райони, макар и на практика винаги да са били принуждавани да се съобразяват с реалната действителност. По тази причина към новите, независими "варварски държави", и особено към възникналите на бившите територии на Византийската империя, те са се отнасяли като към някакви временни формации с изключително местно значение, а за техните владетели, за "варварските князе", те говорели

 

117

 

 

като за господари, които не само не са самостоятелни, но и не са равни на "василевса", т.е. смятали са ги за своего рода местни управители, упражняващи правата и властта си само благодарение на византийското благоволение. На тази база Византия е предявявала териториални претенции както спрямо съседна България, така и към днешните унгарски земи. Така например към средата на V в. император Маркиан (450-457) "определил" като място за заселване на остготите средната и южната част на Панония. Също със съгласието на византийския император, но вече на Юстиниан (527-565), през 546 г. лонгобардите се заселили в крайдунавските области на Панония, а не след дълго византийският владетел предложил друга част от Панония на аварите. Схващането, че южните краища на днешните унгарски земи са представлявали част от Византийската империя, е намерило място и в Хрониката на Анонимус, писана в началото на XIII в. [204] - според разказа на хрониста поданиците на българския вожд Салан (Залан, Шалан), владеещ земите между Дунав и Тиса, споделили със заселващите оттам маджари "как Великият кан, предтеча на вожда Салан, посъветван от гръцкия император и с негова помощ дошъл от България и завзел тези земи." [205] Всичко казано дотук ясно свидетелства, че още към края на IX в. във Византия са смятали тези територии за принадлежащи към сферата на византийското влияние

 

След разпадането на Аварския каганат обаче владетел на Горна Панония и на част от Долна Панония станал Карл Велики [*]. Войските на императора и свещенослужителите влезли в бившите аварски земи почти едновременно. По заповед на император Карл Велики към войските му се присъединили епископи, мисионери, проповедници. В завоевателната си политика спрямо съседните народи Германия в еднаква степен използва както меча и военната сила, така и кръста и евангелието.

 

Но и Рим не останал безучастен. Още през 737 г. в граничните райони на Панония била създадена баварската

 

 

*. Това е станало през 809 г. В разгрома на Аварския каганат равностойно участва и българският кан Крум.

 

118

 

 

църква, пряко подчинена на върховенството на Римската курия. Франките възприели последното като накърняване на интересите им и през 788 г. с въоръжена сила ликвидирали самостоятелната баварска държава и подчинената на Рим баварска църква. Този триумф на франките обаче бил в разрез с интересите на Византийската империя, още повече, че тя дори и не могла да мечтае за разпростиране на влиянието си върху аварската пуста, тъй като заселилият се между Хемус и Дунав български народ играел ролята на разцепващ клин между равнината в подножието на Карпатите и Византия и същевременно възпрепятствал осъществяването на интересите на Римската курия.

 

Завладените от франките земи били разделени на три мисионерски района: територията около езерото Балатон до вливането на р. Драва в р. Дунав била дадена на Залцбургската епископия: всички новопридобити земи на запад от р. Раба били подчинени на епископията в Пасау; областта между реките Крайна, Драва и Сава била включена към Аквилея.

 

Естествено Римската курия е искала да наложи влиянието и върховенството си и върху тези земи, но е имала толкова тънко развито чувство за дипломация, че в никакъв случай не е възнамерявала да определи именно в тях място за епископско седалище на Методий. По това време значителна част от Долна Панония, и в нейните рамки - столицата ѝ Сирмиум и цялата Южна Великоморавия, разположена в междуречията на реките Дунав и Тиса, Драва и Сава, Дрина и Българска Морава - са били извън посочените по-горе три мисионерски района. Независимо от факта, че между тях са съществували безспорни контакти.

 

Нашето мнение, базиращо се на географските описания на Франкските анали, Баварския географ, Константин Багренородни и Гардизи, е, че Кирил и Методий са работили в Южна Моравия. А след смъртта на Кирил Методий се е върнал именно в тези земи.

 

Ако приемем предположението за отиването на Методий в двора на княз Коцел в Блатноград след смъртта на Кирил,

 

119

 

 

ако се съгласим, че там, в Горна Панония, е била неговата епархия, то тогава ще сме длъжни да отговорим на въпроса: Защо Методий е изменил на съвместно вършената с неговия брат дейност, т.е. на Моравската мисия? Та нали знаем: в двора на Коцел Кирил и Методий са пребивавали за твърде кратко време, и то след като са престояли цели 40 месеца в Моравия. А освен това последният престой (при Коцел) изобщо не е влизал в рамките на Моравската мисия. В Пространното житие на Кирил четем:

 

"Като навърши 40 месеца в Моравия, (Философът) отиде да освети учениците си. Когато отиваше той, панонският княз Коцел, го прие. И като възлюби силно славянските книги (и пожела народът му) да се научи на тях, предаде (му) до 50 ученика да се учат от тях. И като отдаде голяма почит, изпрати го нататък". [206]

 

От този цитат стават ясни както фактът, че Кирил и Методий са се отбили при Коцел едва след 40 месечната си Моравска мисия, така и намерението на двамата апостоли да се завърнат в Моравия. Защото те са взели със себе си и собствените си ученици, за да ги осветят. И къде наистина - след освещаването - биха могли да се завърнат техните ученици, ако не там, откъдето са се отправили за въпросната церемония?! Ако обаче Методий с учениците си би отишъл - при завръщането си от Рим - не другаде, а в двора на Коцел, ако предположим, че там евентуално е била неговата епархия, то тогава това би било не продължение на дейността на Кирил, а започване на нова мисия.

 

Мнозинството от славистите, изхождайки от предположението, че Методий е тръгнал от Рим за Блатноград в изпълнение молбата на Коцел, правят заключението: център на неговата дейност тогава е бил Блатноград. Ала възможно ли е върху основата на една хипотеза да изграждаме нова хипотеза?

 

За пътуването на Методий от Рим за Блатноград и за престоя на Методий в двора на Коцел до нас не са стигнали никакви данни. За тези събития има само едно предположение, неподкрепено от какъвто и да е извор. Данните, с които разполагаме, категорично сочат: от Рим Методий заедно с учениците

 

120

 

 

си се с завърнал във Великоморавия, разположена в Долна Панония. Последното твърдение се подкрепя и от израза на Теофилакт "се завърна". [207] В Пространното житие на Методий, както вече видяхме, житиеписецът е отбелязал: Коцел е помолил папата да ръкоположи Методий за епископ със седалище в Сирмиум. Същевременно обаче е широко известно, че Сирмиум се е намирал в онази Моравия, която е била в Долна Панония. А фактът за завръщането на Методий - след смъртта на Кирил - именно там, може да бъде подкрепен от множество извори. Във Второто житие на Наум четем:

 

"Методий пък остави скръбта си по своя роден брат Кирил и като получи разрешение от блажения папа Адриан, отиде с всичките си ученици в Панония, в град Морава, гдето наследи архиепископството. И там всичко уреди и поучи". [208]

 

Същото пише и Теофилакт Охридски в Пространното житие на Климент Охридски:

 

"Методий стана епископ на град Морава в Панония". [209]

 

Общоизвестно е и следното: град Морава се е намирал на мястото на стария град Margus - на десния бряг на р. Дунав при устието на р. Българска Морава (Margus) - там, където е днешното селище Дубровница. Същевременно Морава и Сирмиум, както и техните околности, са разположени в Долна Панония, а Блатноград е в Горна Панония. С една дума, не можем да сложим знак за равенство между Долна Панония и Блатноград (или Блатненското княжество), както това последователно правят авторите на Кирило-Методиевската енциклопедия. В споменатата книга Блатноград е синоним на Долна Панония, което е невъзможно и погрешно: "Блатненско княжество, Панонско княжество, Долнопанонско княжество - политическо обединение на част от западните славяни, населяващи земите по течението на Средния Дунав, просъществувало няколко десетилетия през IX в. ...". [210] И ако погледнем публикуваната на следващата страница карта, веднага ще се убедим, че въпросното Блатненско княжество всъщност е било в Горна Панония. Как е възможно и в редакцията на такава авторитетна енциклопедия дясната ръка

 

121

 

 

да не знае какво прави лявата? Както ще видим по-нататък: авторите последователно титулуват маркграф Коцел като владетел на Долна Панония, владението му е наричано "долнопанонско", а на картата, както вече казахме, Блатненското княжество правилно е поставено в Горна Панония. С други думи: авторите твърдят по този начин, че Горна Панония е била в Долна Панония.

 

Защо е трябвало границите на Долна Панония "да се разширят" и върху Горна Панония? От текста на Conversio [*] категорично става ясно, че епархията на Методий е била в Долна Панония. Последното обаче противоречи на традиционното схващане за Моравската мисия. Или с други думи: "съгласуването" (съобразяването) на Conversio с традиционното схващане за Моравската мисия може да се реализира само ако Коцел се направи маркграф на Долна Панония, а бенефицият му се нарече долнопанонско княжество. Това е пътят, по който Долна Панония е станала идентична с Горна Панония!

 

Естествено, съобразяващите се с фактите изследователи едва ли биха могли да смесят въпросните географски понятия. На базата на изворите, с които разполагаме, Петър Коледаров констатира: "Панонската марка вероятно е обхващала само земите на бившата римска провинция Горна Панония, а под върховенството на българския владетел е била Долна Панония с главния град Сирмиум - Срем (дн. Сремска Митровица). Не е ясно положението в бившата римска провинция Валерия [**] - по десния бряг на Дунав, към големия завой на средното му течение. След безуспешното въстание на каринтийците начело с Людевит и след българските военни действия по Драва има данни, че князът в Долна Панония Ратимир (827-838) е бил български поставленик, който признавал върховната

 

 

*. T. нар. Залцбургски меморандум.

 

**. Известна още като Панония Валерия.

 

122

 

 

Блатненско Панонско княжество

(Картата публикуваме по Кирило-Методиевска енциклопедия, т. 1, с. 200, София, 1985)

 

 

власт на Плиска през управлението на Омуртаг, Маламир и Пресиан". [211]

 

Напълно съм съгласен с Петър Коледаров, цитираната по-горе негова констатация би могла да бъде допълнена със следното: южната част на Валерия, околностите на Пейч, в разглежданата епоха са били имение на залцбургския епископ. С други думи тези земи също са били в рамките на Панонската марка, но не в ръцете на Прибина, а по-късно на Коцел.

 

123

 

 

 

11. ПАНОНСКА ИЛИ ИЛИРИЙСКА Е БИЛА ЕПИСКОПИЯТА НА МЕТОДИЙ

 

 

С цел да се избегнат каквито и да е недоразумения трябва да подчертаем: Сирмиумската епископия в еднаква степен можем да наречем и панонска, и илирийска, защото, както знаем, Панония бива създадена след разделянето на Илирия на две, тогава, когато Горен Илирик се превръща в Далмация, а Долен Илирик - в Панония. Не бива да убягва от вниманието ни и един друг факт: територията на Панония не винаги е имала еднаква площ. По време на император Август (31 пр.н.е. - 14 сл.н.е.) тя е била само една тясна ивица южно от р. Драва, при Тиберий (14-37) включвала вече и междуречието на Сава и Драва. Едва при император Траян (98-117) на север и изток Панония стига до брега на р. Дунав в днешните унгарски земи, а на запад се разпростира върху източните райони на Долна Австрия, Щирия и Крайна. Извършената по време на император Траян през 107 г. окупация е била повод за разделяне на Панония на две - западната част на провинцията се превръща в Горна Панония (Pannonia Superior), чиято граница на север е река Дунав, на изток достига до някогашния Бригетио в околностите на днешния град Естергом, а на юг - до устието на р. Врбас на десния бряг на р. Сава. Ако прокараме една въображаема линия от устието на р. Врбас до Естергом, то източно от тази граница с лежала Долна Панония, чиято най-голяма по площ територия се е намирала в междуречието на Драва и Сава.

 

Както виждаме, територията на Панония многократно е променяла големината на площта си, но Горна Панония никога не е била наричана Долна Панония. Даже и тогава не е ставало подобно смесване, когато император Диоклетиан (285-337) е разделил всяка една от тези две Панонии на по още две части. Тогава южната част на Горна Панония между реките Драва и Сава била наречена Савия, а северната ѝ получила името Панония Прима. Северната част на Долна Панония нарекли Валерия, на дъщерята на Диоклетиан, а южната, обхваща междуречието на Драва и Сава - Панония Секунда, именно неин

 

124

 

 

Карпатската долина по време на Римската империя

 

125

 

 

главен град станал Сирмиум, определен от папа Адриан II за епископско седалище на Методий.

 

Тук, на територията на някогашната Авария, се е формирала онази Моравия, която според грамотата на папа Евгений II (824-827) - смятана за фалшификат на епископа на Пасау Пилигрим - е включвала освен южната част на Долна Панония (Панония Секунда) и Мизия. Грамотата свидетелства, че в тези земи управлявали както аварските владетели, така и Моймир I. Последното също категорично доказва: именно тук, в тази южна част на Долна Панония, т.е. в състоящата се от Панония Секунда и Горна Мизия Моравия, славянският княз Ростислав, след като е сменил на престола Моймир I, е поканил Кирил и Методий. Това се потвърждава и от многобройни податки във Франкските анали. [212] Именно те наричат Ростислав княз на славяните, живеещи около р. Маргус (Българска Морава).

 

С една дума, мястото за епархия на Методий не е избрано случайно. Тук Методий продължил онази дейност, която започнал с Константин-Кирил.

 

Както вече споменахме, според житиеписците на Методий папа Адриан II е ръкоположил Методий за епископ във възстановената от Римската курия някогашна Илирийска митрополия, чисто седалище е било Сирмиум. По думите на Теофилакт обаче Методий е бил епископ в "панонския град Морава" [213], разположен недалече от Сирмиум. Отбелязахме още, че същото пише и житиеписецът на един от най-близките ученици на Методий, на Наум:

 

"Методий пък остави скръбта си по своя роден брат Кирил и като получи разрешение от блажения папа Адриан, отиде с всичките си ученици в Панония, в град Морава, гдето наследи архиерейството". [214]

 

Сред тук цитираните извори няма противоречие, тъй като, от една страна, и двата града са били в една и съща географска област, а от друга, е напълно възможно житиеписците да са обединили, да са смесили двете събития, т.е. ръкополагането в два висши църковни сана.

 

126

 

 

Както ще видим от Залцбургския меморандум [215] Методий действително е заел някогашния трон на св. Андроник в намиращия се на брега на р. Сава Сирмиум и така станал епископ на Долна Панония, включваща междуречието на Драва и Сава, Горна Мизия, част от Дакия и значителна площ от Великоморавия. След завладяването ѝ от аварите през 582 г. тази епископия всъщност не функционира и остава без църковен глава до 869 г., и както по-горе бе споменато: след отстъплението на Аварския каганат от тези земи, по нареждане на Карл Велики панонските територии, разположени северно от р. Драва, били поделени между архиепископите със седалище Залцбург и Пасау.

 

Действително през 869 г. папа Адриан II възобновява тамошната епископия и я подчинява пряко под върховенството на Рим (това е бил някогашният Илирик, по-късно Панония Савия, включваща междуречието на Драва и Дунав и земите на Дакия, Горна Мизия и Далмация), но преди тази дата в течение на 75 години именно Залцбургската епископия е разпространявала християнството там. И тъкмо по тази причина ръкополагането на Методий за епископ в Сирмиум е предизвикало гнева на баварското архиепископство.

 

Залцбургският архиепископ Адалвин (859-873), явяващ се и инспиратор на преследването, осъждането и заточението на Методий, не е могъл да се примири с подобно "осакатяване" на църковната си област. В интерес на възстановяването на някогашната ѝ цялост един негов приближен, съставил така наречения "Залцбургски меморандум" (около 871 г.), станал по-късно известен със заглавието си "Покръстването на баварците и каринтийците" ("Conversio Bagoariorum et Carantanorum).

 

Този Меморандум също свидетелства, че епархията на Методий е била в Долна Панония, т.е. в Южна Моравия, а не в бенефиция на Коцел, намиращ се в Горна Панония. Потвърждение на последното можем да намерим и в издадените на български език съчинения на Йосиф Симоний Асемани, който цитира и обяснява Меморандума:

 

127

 

 

"Наистина от древни времена римляните са управлявали отвъд средната част на Дунава в областта на Долна Панония и съседните ѝ области и сами са строили градове и укрепления там за своя защита, а и много други постройки, както става ясно дотук". [216]

 

Веднага заслужава да се спрем на това, защото никой освен залцбургският архиепископ не знае по-добре къде е действал Методий. Нека не пропущаме коя област архиепископът сочи като епархия на Методий: "областта на Долна Панония и съседните ѝ области"!

 

И следващите изречения на Меморандума потвърждават, че Методий е действал в областта на Сирмиум, където гепидите са живели след 377 г.:

 

"Те наистина са държали под властта си готите и япидите (гепидите). Но след 377 г. и повече от Рожденство Господне, след като преплавали от местоживелищата си, намиращи се в северните части на Дунава, където обитавали пустинни места, хуните изтласкали римляните, готите и гепидите. Но някои от гепидите все още останали да пребивават там, тогава, когато дошли славяните, след хуните (аварите), те ги изтласкали оттам и започнали да се заселват в различни области в тази част на Дунава.

 

А сега смятаме, че трябва да се узнае как хуните (аварите) са били прогонени оттам (от Долна Панония) и как славяните са започнали да я заселват, и как тази част от Панония преминала към Ювавенската (Залцбургската - б. р.) епархия.

 

Прочее, през лето 796 след Рождество Господне император Карл пропъдил граф Ерик и заедно с него - огромното множество хуни. Без да окажат и най-малка съпротива, те се предали чрез споменатия граф на император Карл. И тъй през същата година Карл изпратил в Хуния сина си Пипин с голяма войска. След като достигнал до тяхното известно селище, което се нарича Ринх, където всички първенци също се предали на Пипин, на връщане оттам, по силата на властта си той натоварил Ювавенския епископ Арнон да се грижи до пристигането на баща му, император Карл, за поучението и за църковната уредба в част от Панония около местността в Долна Пелеса отвъд реката, която се нарича Рапа (Раба), и също така - до река Драва, а оттам - чак докъдето

 

128

 

 

Драва се влива в Дунав (курсивът мой - П. Ю.), както и за населението, което било останало от хуните (аварите) и славяните в тези области. И така, след това, през 803 г., император Карл навлязъл в Бавария, а през месец октомври - в Залцбург, и като разбрал за споменатата разпоредба на сина си, я утвърдил пълновластно в присъствието на много свои доверени хора, и наредил тя да бъде ненарушима. По подобен начин след това поел пастирската грижа епископ Арнон, приемник на Виргилий на Ювавенския престол, като назначил навсякъде презвитери и изпратил дукове и графове в Славония, именно - в земите на каринтийците и на Долна Панония (курсивът мой - П. Ю.), както преди бил направил Виргилий". [217]

 

Тук заслужава пак да спрем за миг. По-горе видяхме, че според залцбургския архиепископ Методий е действал "в областта на Долна Панония и съседните ѝ области", още по-точно в Срем, където след 377 г. са живели потомците на гепидите. Методий, според Залцбургския меморандум, разпространявал Божието слово там, където: "епископ Арнон ... назначил навсякъде презвитери и изпратил дукове и графове в Славония, именно - в земите на каринтийците на Долна Панония". Известно е, че каринтийците са живели между Драва и Сава в съседство на Долна Панония. Значи и залцбургският архиепископ посочва епархията на Методий в Долна Панония и в междуречието на Драва и Сава.

 

Не е безинтересно да споменем, че и според Й. С. Асемани "ювавенски (залцбургски) епископи, по времето на които славяните и моравците са имали епископи", са били едни и същи и са били именно тези, които и според Меморандума са действали само в Долна или Източна Панония, като споменатия Арнон и др.

 

Заслужава да продължим разглеждането на текста на Меморандума, защото залцбургският архиепископ отново сочи епархията на Методий в Долна Панония и между Драва и Сава.

 

"Един от тях се наричал Ингон, много скъп на народа и достоен за обич поради своята мъдрост, и владеещ целия си народ така, че ако някому бивала изпратена харта, т.е. писмо, от него, никой не дръзвал да пренебрегне заповедта му. При входа

 

129

 

 

повикал със себе си на масата вярващите си служители, а невярващите, които били в негово подчинение, наредил да останат отвън като кучета, като поставил пред тях хляб и месо, и пълни с вино съдове, та така да се хранят. А пък на служителите си заповядал да пият от позлатени стакани. Тогава го попитали първи оставените отвън, казвайки: "Защо постъпи с нас така?" А той: "Не сте достойни, след като телата ви не са пречистени, да общувате с възродените със светата вода, а да се храните вън от къщи като кучета". От друга страна, случило се, че когато през 798 година от Рождество Господне вече споменатият епископ Арнон, връщайки се от Рим, след като бил получил от папа Лъв палиум [*], стигнал отвъд Паду, (там) го посрещнало пратеничество от Карл с негово послание, с нареждане да се отправи лично в земите на славяните, да проучи желанията на този народ и да проповядва там словото Божие. Но понеже не можел да направи това преди да предаде отговора на своето пратеничество, той бързо отишъл при императора и му съобщил какво е наредил чрез него милостивият господар папа Лъв. След приключване на мисията му императорът наредил на архиепископ Арнон да отиде в земята на славяните, да огледа цялата област, да се погрижи за църковната служба под ръководството на епископ и да укрепи с проповед народите във вярата и християнството. Както той му наредил, така и направил: отивайки там, освещавал църкви, назначавал презвитери, поучавал народа с проповеди, а като се върнал оттам, известил на императора, че би могло да има много голяма полза, ако някой поведе борбата оттам. Тогава по заповед на императора за епископ бил назначен от Ювавенския епископ Арнон Теодорик. Провождайки го в Славония, сам Арнон и граф Герлод го предали в ръцете на князете, които поверили на епископа областта на каринтийците и съседните им области западно от река Драна (Драва), чак докъдето Драва се влива в река Дунав (курсивът мой - П. Ю.), за да управлява пълновластно с проповедта

 

 

*. Бял вълнен пояс с червен цвят и кръст върху него, представителен атрибут от облеклото на палата и архиепископите.

 

130

 

 

си народа и да го поучава с евангелското учение да служи Богу и за да освети построените църкви, да назначи и ръкоположи презвитери и да организира напълно църковната служба във всичките ѝ части така, както изисква каноническият ред, бидейки под властта и в подчинение на ювавенските управители, както и той постъпвал, докато бил жив". [218]

 

Заслужава отново да обърнем внимание на това коя област залцбургският епископ иска да му бъде върната от Методий и папата:

 

"областта на каринтийците и съседните им области заедно от р. Драна (Драва), чак докъдето Драва се влива в река Дунав". [219]

 

В Меморандума три пъти се среща точното географско определение "където Драва се влива в р. Дунав". Тъй като Сирмиум, престолът на св. Андроник, на който римският папа ръкоположил Методий за епископ се намира точно тук, не може да се съмняваме в това, че Методий наистина е действал в тази област. Кой знае по-добре това от папа Адриан II, който го ръкополага за епископ и от залцбургския архиепископ, който протестира срещу това.

 

"А след деня на оттеглянето на архиепископ Арнон от живота, през 821 година, управлението на Ювавенската епархия поел преблагочестивият учител Адалрам. Между останалите си благочестиви дела, преди да завърши жизненият път на епископ Теодорик, както преди това архиепископ Арнон бил поверил на епископ Теодорик славяните, така и самият той поставил за епископ Отон. Самият Адалрам получил от папа Евгений през годината 823-а от Рождество Христово палиум и управлявал повереното му папство в продължение на 15 години. А когато, призован по милост свише, бил освободен от тленното си тяло, пастир на споменатия почитаем архиепископски престол станал Луитпрад. Него папа Григорий удостоил с палиум през 836 година. След като извършил неизброими богоугодни дела, той се възнесъл в небесните селения през годината 859. Наследил го достопочтеният епископ Адалвин, на когото самият той бил настойник; удостоен от папа Николай с палиум, той блести до днес и напътства с голяма грижовност повереното му по Божия воля папство. По тяхно време, именно

 

131

 

 

на архиепископите Луитпрам и Адалвин, славянския народ управлявал епископ Освалд, както още от стари времена са правили споменатите епископи, подчинени на Ювавенския епископ. И досега архиепископ Адалвин се старае самият той да управлява в името Господне този народ така, че вече се е прославил на много места в онези области.

 

И така, след като изброихме Ювавенските епископи (продължава Анонимът), се опитваме да представим на любознателните написаното така, както го намерихме по-правдиво в хрониките на императорите и кралете на франките и баварците. И така, когато император Карл, след като подгонил хуните (аварите), поверил епископското достойнство на предстоятеля на Ювавенската църква, именно на архиепископ Арнон, и предоставил и на неговите приемници да го заемат и ръководят за вечни времена, в земята, откъдето били прогонени хуните, започнали да се заселват и да се умножават народи като славяните и баварците. Тогава от императора бил назначен за пръв граф на пограничните области Гонтеран, за втори - Веренхарий, за трети - Албрик, за четвърти - Готфрид, за пети - Герлод. Но докато междувременно споменатите графове управлявали Източната област, в земите, принадлежащи към вече споменатата епархия, живеели някои князе. Те се подчинили на споменатите графове в служба на императора. Техните имена са: Принихлавуга, Цемика, Хроймар, Етгар. А сред тях управители на споменатата земя според едикта на кралете станали баварските херцози Хебривин, Албгарий и Пабо. След като нещата били извършени така, защитата на пограничната област поел Ратбод. През този период при Ратбод дошъл Привина, прогопен от княза на моравците Моимир отвъд Дунава". [220] (Курсивът мой - П. Ю.)

 

"Отвъд Дунава" тук може да означава само Срем или Сремската област, защото от следващите изречения става ясно, че се говори за Долна Панония.

 

"Той веднага го представил на нашия господар крал Людовик. И въведен във вярата по негова заповед, Привина бил кръстен в църквата "Св. Мартин", в преди принадлежащата именно към Ювавенската епархия

 

132

 

 

местност, наречена Трейсма. След това, изпратен при Ратбод, останал известно време с него. Но не много след това Хецило (Коцел - б. р.) преминал от вулгаризите (т.е. от България) в страната на княз Ратимар". [*] [221]

 

Тук Й. С. Асемани уточнява:

 

"Междувременно между тях избухнал отново старият раздор, поради което Привина (Прибина), уплашен, избягал в страната Вулгария (България) със своите хора и синът му Хоцил (Коцел) - заедно с него. Не много след това от вулгарите преминал на страната на княз Ратимар. А по това време крал Людовик изпратил с голяма войска Ратбог, за да прогони княз Ратимар и т.н.". [222]

 

И от това се вижда, че имението на Прибина не е било в Нитра, на територията на днешна Словакия, а в Нитрава на северозападната граница на България. И затова българският васал Прибина е избягал при българите.

 

След това важно уточнение ще разгледаме Залцбургския меморандум:

 

"А по това време кралят на баварците Людовик изпратил с голяма войска Ратбод, за да прогони княз Ратимар. Понеже не бил уверен, че може да се защитава, той бил обърнат в бягство заедно със своите хора, които били избегнали смъртта. А споменатият Привина оцелял и преминал със своите хора река Сава и там, приет от граф Залахон, се помирил с Ратбод. Когато пък отново се появил удобен случай, по ходатайство на доверените на споменатия крал хора, предоставил на Привина като бенефиций земя в Долна Панония около реката, която се казва Сала. (Зала е в Горна Панония. Грешката идва оттам, че авторът бърка Сала, т.е. Зала със Сава.)

 

Тогава той (говори за Привина, владеещ земята около Целейя в Долна Панония) заживял там и започнал да строи укрепления в една гора и край река Паласеледе и да струпва наоколо народа си и се разположил много по-нашироко в земята, в която някога архиепископ Адалрам (823-838) беше осветил църква в своето владение отвъд Дунава, в селището, наречено Нитрава. А след като било построено споменатото укрепление, първо издигнал

 

 

*. Ратимар е хърватски княз.

 

133

 

 

църква, която архиепископ Луитпрам, докато упражнявал пълновластно свещеническата си служба в онази област, като отишъл в крепостта, посветил в чест на св. Богородица Мария, именно през 850 г." [223]

 

Тъй като тази черква е била осветена от архиепископ между 821 и 836 г., посочената за освещаване на черквата 850 г. е погрешна. Знае се, че Прибина е бил прокуден от Долна Панония в 833 г., следователно освещаването трябва да е станало по-рано. Така смята и Й. С. Асемани, който по Ханзиций пише:

 

"... от грамотата на папа Евгений II, издадена през 824 г., е известно, че през тази година Алевин е бил Нитравски епископ в Моравия. Следователно Нитравия е била епископско седалище отвъд Дунава. Прибавя, че владението на Привина е било в Долна Панония отсам Дунава, около град Целейя. Следователно Нитрава на Привина е различна от епископското седалище Нитрава, т.е. Нитрия, разположена отвъд Дунава". [224]

 

Именно затова мнозина слависти, позовавайки се само на Панонските легенди и незнаещи за съществуването на две Нитрави, сочат епископията на Методий на територията на днешна Словакия.

 

"Там присъствали Коцел, Унцхат, Котемир, Ливтемир, Зуербенс, Силиц Вулкма, Витемир и 23 други, чиито имена са споменати. Те видели и чули взаимната любезност между Луитпрам и Привина в Деня, когато била осветена църквата, т.е. на 24 януари. Тогава Привина предал своя презвитер, на име Доминик, в служба и под разпореждане на архиепископ Луитпрам, а Луитпрам предоставил на презвитера свобода да отслужва литургията в неговата епархия, като му поверил грижата за църквата и за народа, както изисква свещеническият дълг. Като се връщат оттам заедно с Хецил, архиепископът осветил църквата на презвитер Зандрат, на която Хецил, в присъствието на споменатите мъже, дал земя и гора, и ливади, и очертал границата около територията. Тогава и на църквата на презвитер Еремберт, която споменатият архиепоскоп осветил, Хецил дал земи, доколкото са имали там Енгелдих и

 

134

 

 

двамата му сина и презвитер Еренберт, и очертал границите на имотите на споменатите мъже. И така, след като изминал почти две или три години, осветил в Залапургис църквата в чест на св. Руперт, която с всичко горепосочено Привина отдал на Бога, на св. Петър и на св. Рудперт, за да я имат Божиите мъже от Залцпург с право на ползване на вечни времена. А след това, по молба на Привина, архиепоскоп Луитпрам изпратил от Залцпург майстори, строители и зографи, и резбари, и дърводелци, за да построят близо до града на Привина достолепна църква, която там Луитпрам наредил да се построи, и постановил да се съблюдава църковната уредба; в тази църква почива, наскоро погребан, Адриан. В този град се намира и църквата, посветена на св. Йоан Кръстител, а извън града - в Дудлепи, в Узитис, в Бузивиха, в Бетовия, в Степиреперх, Линдолуес - Кирхен, в Ризи, във Виейдбиерес-Кирхен, в Изангримес-Кирхен, в Б. - Кирхен, във В. - Базилика, са осветени по времето на Луитпрам църкви, а и в Отахерс - Кирхен и в Палпрумес - Кирхен, и на други места, където са пожелали Привина и неговият народ. Всички те са построени по времето на Привина и са осветени от Ювавенските (залцбургските) предстоятели. И така, достигнало до знанието на преблагочестивия крал Людовик, че Привина бил благосклонен към службата на Бога и към служителите му, и след като се съветвал многократно с някои от своите доверени хора, му отстъпил в пълна собственост това, което по-рано имал като бенефиций, с изключение на онези имоти, които очевидно се отнасят към епископството на Ювавенската църква - именно към (църквите на) княза на апостолите св. Петър и (на) преблажения Рудберт, където почиват тленните му останки, на което, както се знае, по това време начело стои като ръководител достопочтеният архиепископ Луитпрам. По тази причина господин сеньорът, нашият крал, определи точно имотите, които тогава били отдадени лично от него по тези места и които можело занапред да се увеличат още повече с Божия милост, за да могат без човешки възражения и съдебни потвърждения да се прикрепят за вечни

 

135

 

 

времена към местата на споменатите светци. Присъствали следните: архиепоскоп Луитпрам, епископ Ерхенберт, епископ Ерхенфрид, епископ Хартуиг, Карломан, Людовик, Ернст, Рапот, Веренхер, Пабо, Фрител, Тахов, Диктерих, Ваних, Геролт, Ливетолт, Дитер, Волфреги, Ихи, Егилолф, Пуобо, Аделбрехт, Мегингох. Също Алдпрат, Удалрих, Перенгер, Манголт. Това е било обявено в Регенспурх през 848 г., индикт XI, на 12 октомври. Наистина, докато живял този крал Людовик, не намалил църковните имоти, нито отнел нещо от властта на споменатия престол, а насърчаван от архиепископа, се стараел, колкото можел, да се увеличава това, което служело първоначално за увеличаване на божиите служители там. След смъртта на презвитер Доменик там бил изпратен заедно с дякон и духовници Зуварнагел, презвитер и православен учител. След него пък Луитпрам отправил Алтфрид, презвитер и магистър на тази наука. Него приемникът на Луитпрам Адалвин назначил там за архипрезвитер, като му поверил ключовете на църквата и грижата за целия народ, която след онзи трябвало да поеме той. Когато и той починал, за архипрезвитер бил назначен Рихапалд. Той останал там дълго време, изпълнявайки службата си пълновластно, както му бил наредил неговият архиепископ, дотогава, докато някакъв грък на име Методий, след като изнамерил наскоро славянските букви, превеждайки мъдро от латински език Римската доктрина и необходимите латински книги (на славянски език), станал причина да се изоставят от целия народ на страната литургиите, Евангелията, и църковната служба на онези, които ги отслужвали на латински. Не можейки да понесе това, той (Рихапалд) се върнал в Ювавенската епархия. И така през 865 г. достопочтеният Ювавенски архиепископ Адалвин отслужил Рождество Христово в крепостта на Хецило, наречена по-късно Мозебурх (Блатноград на славянски - б.р.), която той бил наследил след смъртта на баща си Привина, когото моравците убили; и на онзи ден отслужил там църковна служба. А на следващия ден осветил църква в чест на св. първомъченик Стефан във владението на Витеймар. А пък на 1 януари

 

136

 

 

осветил в Оркаб църква в чест на св. Архангел Михаил в имението на Хецило. Пак през същата година, на 13 януари, осветил във Верде църквата в чест на св. апостол Павел. И на 14 януари същата година осветил в Спихун църква в чест на св. Дева Маргарита и т.н. В Трембех осветил църква в чест на св. Лаврентий. Във Фискаре осветил през същата година църква. И на всяка една църква поставил собствен презвитер. А по-късно, когато отишъл отново в онази страна, за да извърши конфирмация [*] и да проповядва, се случило, че отишъл в онова селище, наречено Цела, собственост на Унзаторис. Там трябвало да освети построената църква, която е осветил в чест на княза на апостолите св. Петър и назначил там собствен свещеник; църквата на Страдах осветил в чест на св. Стефан. А във Верде осветената в чест на княза на апостолите св. Петър църква процъфтява. После пък осветил три църкви: една в Квартинаха - в чест на св. Йоан Евангелист, втората - в Михилихес Кирхен, третата - в Абланха, на които назначил собствени свещеници. От времето прочее, откогато с едикт и разпореждане на император Карл народът на Източна Панония започнал да се управлява от Ювавенските предстоятели, досега са изминали 75 години, като никой епископ, дошъл от другаде, не е имал църковна власт в пограничните области, не се е осмелявал да служи там своята служба повече от три месеца, преди да е представил на епископа отпусно писмо. Това, разбира се, било съблюдавано дотогава, докато се появило новото учение на Методий Философ". [225]

 

 

Накрая на Меморандума залцбургският архиепископ отново точно определя мястото на Методиевата епархия. Посочва къде се е появило новото учение на Методий Философ: сред "народът на Източна Панония", "в пограничните области".

 

От цитираното дотук виждаме: вследствие на разпореждането на Карл Велики на въпросната територия до отиването на Методий, в течение на цели 75 години Залцбургската архиепископия е могла да упражнява църковното си върховенство.

 

 

*. Буквално 'утвърждаване, заякчаване'. Миропомазване, извършвано от архиепископа в тържествена обстановка, с цел да се укрепи религиозната вяра.

 

137

 

 

Според Залцбургския меморандум Методий е извършвал епископската си, а по-късно и архиепископската си дейност в Долна или Източна Панония, а не в Горна Панония, в Блатненското княжество или още по на север, т.е. в Моравия, явяваща се тогава северна съседка на Панония, а днес лежаща на територията на Словакия.

 

Борислав Иванчев също правилно констатира, че спорът между Залцбургската архиепископия и Римската курия избухва именно за Долна Панония, а не за Горна Панония (където е бил бенефицият на Коцел) или за северната ѝ съседка Моравия:

 

"Обстановката, в която възниква този документ, защитаващ правата на залцбургските архиепископи върху Долна Панония, е напрегната. Между папската курия и Източнофранкското кралство на Лудвиг Немски (843-876), подкрепян от залцбургските архиепископи, се води борба за влияние сред покръстените славянски и други народи. По това време немските мисионери в Б(ългари)я са изместени от папски мисионера, които по-късно са изместени от византийски. Епископът на Пасау Херманрих (866-874), който се върнал от бълг(арската) столица Плиска, с огорчение, както и другите суфраганни (подчинени - б.р.) епископи от Залцбург, вижда нова опасност в лицето на Методий, пратен от Цариград, а след това делегиран от Рим. Тази опасност надвисва пад част от тяхната сфера на влияние - каринтийските славяни от Долна Панония, приобщени от 75 г. към християнството от залцбургски мисионери. (Курсивът мой - П. Ю.) Папа Адриан II (867-872) току-що е възобновил специално за Методий древното архиепископско седалище Сирмиум (Срем, дн. Сремска Митровица) и го праща при Коцел (861-874) в Панония, за да отслаби влиянието на франкската продърж(авна) църква и да забие клин между нея и бълг(арската) държава, граничеща по това време с Панония. Методий е посрещнат враждебно от залцбургското немско духовенство, което не успява да удържи позициите си в Панония, след като там се появяват проповедници на слав(янски) език. Авторът на З(алцбургския) м(еморандум) си поставя за цел да докаже, че

 

138

 

 

немските архиепископи имат истор(ическо) право на духовна власт над Панония и че Методий незаконно е назначен за архиепископ. С Меморандума залцбургските църковници оправдават и своя съд над Методий. Те изтъкват, че в Долна Панония, преди да дойде "някой си грък, по име Методий", църковната власт е в ръцете на архипрезвитер Рихбалд. (Курсивът мой - П. Ю.) С "новоизмислената" слав(янска) писменост Методий започнал да измества лат(инския) език и лат(инската) писменост заедно с римската вяра. Съгласно Меморандума Методий подлежи на църковен съд, защото залцбургският епископ, имащ духовна власт в Панония, не го е снабдил с необходимото удостоверение да извършва служба. Меморандумът е предназначен за папата, за крал Людвиг Немски и за имп(ератор) Людовик II.

 

З(алцбургският) м(еморандум) е много важен извор за кирилометодиевската и за слав(янската) история. В него за пръв път се споменава обстоятелството, че Методий с новооткритата слав(янска) азбука измества лат(инския) език и лат(инското) богослужение. Освен това се дават обширни сведения за историята на Панония, Каринтия и Залцбургската църква от края на VII в. до втората половина на IX в., като се споменават и някои по-ранни събития. Авторът използва стари хроники и документи, а събитията от по-ново време предава според лични наблюдения и впечатления на съвременници. В З(алцбургския) м(еморандум) се поместват истор(ически) сведения за бягството на панонския княз в Б(ългари)я след 830 г. и за проповедническата дейност на Методий в Панония и Каринтия. В една добавка (Excerpti de Carantanis) се споменава за смъртта на Методий (885)". [226]

 

От това сбито и обективно описание обаче липсва една-единствена информация, която за нас в случая е най-важна, а именно къде в действителност се е намирала епархията на Методий?

 

Наистина Борислав Иванчев сочи, че Залцбургският меморандум защитава "правата на залцбургските епископи върху Долна Панония" [227], но по-нататък употребява Долна Панония наравно с Панония, т.е. вече не се съобразява със самия

 

139

 

 

Меморандум, в който навсякъде и последователно се говори само за Долна Панония. В целия цитиран извор ще срещнем названието Панония, без определението "Долна", единствено в изречения, където това не е нужно, например "Как тази част от Панония преминала към Ювавенската (Залцбургската) епископия?" [228] (Курсивът мой - П. Ю.) Но с това всъщност авторът на Залцбургския меморандум е подчертал още по-добре, че в случая става дума за една точно определена част от Панония, за Долна Панония, а не за цяла Панония. Даже нещо повече: в извора преди всичко се говори само за онази част от Долна Панония, която е обхващала "земите на каринтийците и съседните им области, западно от река Драва до устието ѝ в река Дунав". [229] На тази база може категорично да се твърди - борбата между Римската курия и Залцбургската архиепископия се е водила за южната част на Долна Панония, т.е. за територията на междуречието на Драва и Сава до вливането на Драва в Дунав и за земята на каринтийските славяни, именно там папа Адриан II е ръкоположил Методий за епископ.

 

Освен това - предизвикалата такива спорове територия е лежала южно от бенефиция на франкския васал княз Коцел. Точно по тази причина употребата на названието Панония вместо последователно срещащото се в Меморандума "Долна Панония" ще доведе до неправилна и неотговаряща на историческата истина верига от заключения: щом става въпрос за Панония изобщо и тъй като бенефицият на княз Коцел е бил там, то някои са склонни да отъждествяват панонската дейност на Кирил и Методий, а особено тази на Методий, с извършената просветителска работа в двора на Коцел, независимо от обстоятелството, че последната всъщност е била едно кратко отклонение, направено след четиридесетте месеца на Моравската мисия. Същевременно видяхме и друго: междуречието на Драва и Сава тогава е влизало в границите на Панония, та даже и значителна част от Българска Моравия, което показва и названието ѝ, имащо два варианта: Панонска Морава или Панонска Моравия. [230] Всичко казано дотук ни дава основание

 

140

 

 

да повторим предупреждението си: там, където нещата са определени съвсем точно от географска гледна точка (както например Долна Панония), в никакъв случай не бива да ги заместваме с имащи по-широк и по тази причина по-малко конкретен смисъл понятия, в случая само с Панония, защото това ще направи невъзможно едно отговарящо на историческата истина дефиниране на онази област, в която са работили Кирил и Методий. Нека не изпадаме и в грешката, допусната в Кирило-Методиевската енциклопедия, където Горна Панония често се превръща в Долна Панония, например: "След дълги странствания той (Прибина) получава най-после благоразположението на немския крал, а ок(оло) 840 г. - и областта край р. Сала (т.е. Долна Панония) като бенефиций. През 847 г. Лудвиг Немски му предлага в пълна собственост областта, която притежава като феод, а самият Прибина става маркграф на новата марка Долна Панония". [231] (Курсивът мой - П. Ю.) Или: "Лудвиг назначава за маркграф на Долна Панония (земите между Драва и Дунав) княз Прибина, който след прогонването му от Нитра се установява в земите около Балатонското езеро". [232] (Курсивът мой - П. Ю.) В случая да се спори е повече от излишно - достатъчно е само да погледнем там публикуваната карта (поместена и в нашето изложение на с. 123), за да се убедим веднага: бенефицият на Коцел около р. Зала (Сада) се е намирал не в Долна, а в Горна Панония.

 

Бенефицият на Прибина (846-861) и по-късно на сина му Коцел (861-864) можем да наречем Панонско княжество, в никакъв случай обаче не можем да го наречем Долнопанонско княжество (от една страна, то е заемало част от Горна Панония, а от друга, тогава дори и околностите на Пейч са били все още притежание на Залцбургската епископия, т.е. представлявали са своеобразен клин между Горна и Долна Панония), както това правят Христо Коларов, Георги Сотиров и Борислав Иванчев, автори на статии в Кирило-Методиевската енциклопедия. А ако все пак го направим, ще се съгласим с две противоречиви и поради това несъвместими констатации на посочените автори.

 

141

 

 

Първата: В "столицата на Долнопанонското княжество, т.е. на Коцел, в Блатноград се е намирало седалището на залцбургския архиепископ". [233] Втората: "Обстановката, в която възниква този документ (Залцбургският меморандум - б. м. П. Ю.), защитаващ правата на залцбургските епископи в Долна Панония, е напрегната. Между папската курия и Източнофранкското кралство на Лудвиг Немски (843-876), подкрепян от залцбургските архиепископи се води борба за влияние сред покръстените слав(янски) и други народи". [234]

 

От посочените две противоречиви констатации се разбира, че Людовик Немски, един от най-могъщите тогава европейски крале на не по-малко могъща държава, в напрегната обстановка води борба с папската курия за влияние сред покръстените славянски и други народи в своето собствено кралство, а пък залцбургският архиепископ иска да си възвърне от папата онези земи, в които се е намирало седалището му!

 

Да ме извинят цитираните и твърде начетени учени, но тяхното твърдение за мен е не само немислимо, то е даже комично. Не бих могъл да си представя, че един от най-могъщите владетели на тази епоха, крал Людовик Немски, се е борил, за да разпростре влиянието си върху част от собственото си кралство, а "пълновластният и преблагочестив" залцбургски архиепископ е искал да си възвърне от папата собствения си диоцез, където не само се е намирало седалището му, но е могъл с неограничени правомощия да упражнява духовното си върховенство, за кратко време да освети няколко десетки църкви и т.н.

 

Нека не изостряме още повече абсурдността на посочените твърдения, а отново да подчертаем: нито бенефицият на Коцел, нито седалището на залцбургския архиепископ са били в границите на Долна Панония, което е валидно още и от публикуваната в Кирило-Методиевската енциклопедия карта (с. 200 ). Бенефицият на Коцел - както вече неколкократно посочихме - е лежал в Горна Панония, тогава безспорно в рамките на Франкската империя, а борбата между Залцбургската архиепископия и Римската курия се е водила за "ничията земя" в Долна

 

142

 

 

Панония, за онази територия, в която папата специално за Методий възстановява някогашната Сирмиумска епископия.

 

Върху въпросната територия Залцбургската епископия е предявявала своите права по вече споменатите причини: там в течение на 75 години нейните мисионери са разпространявали Божието слово сред авари и славяни. Последното е забелязано - добре и от Борислав Иванчев: "Епископът на Пасау Херманрих (866-874), който се е върнал от бълг(арската) столица Плиска, с огорчение, както и другите суфраганни епископи от Залцбург, вижда нова опасност в лицето на Методий, пратен от Цариград, а след това делегиран от Рим. Тази опасност надвисва над част от тяхната сфера на влияние - каринтийските славяни от Долна Панония, приобщени от 75 г. към християнството от залцбургските мисионери" [235] (курсивът мой - П. Ю.).

 

Или с други думи, според Борислав Иванчев опасността от дейността на Методий заплашвала влиянието на залцбургския диоцез не в околностите на Балатон, а сред "каринтийските славяни от Долна Панония", които са живели в междуречието на Драва и Сава и никога не са влизали в бенефиция на Коцел. Всичко това се потвърждава и от данните на Залцбургския меморандум.

 

Нека да цитираме свързаните с последното изречение на Меморандума разяснения на Асемани:

 

"наистина от древни времена римляните са управлявали отвъд (на юг от) средната част на Дунава в областта Долна Панония и съседните ѝ области. Те наистина са държали под властта си готите и япидите (гепидите). Но след 377 г. и повече от Рождество Господне, след като преплавали от местоживелищата си, намиращи се в северните части на Дунав, където обитавали пустинни места, хуните изтласкали римляните, готите и гепидите". [236]

 

Ако погледнем къде са живели готите и гепидите в периода около 377 г., ще имаме достоверна представа за точното географско определяне на мястото на епархията на Методий. Това е важно, защото, от една страна, тази територия е искал залцбургският архиепископ от римския първосвещеник, а от друга, тъкмо на тази

 

143

 

 

стара земя на гепидите папа Адриан II под върховенството на Римската курия с възстановил епархията, за да я даде на Методий.

 

Древната родина на готите е крайбрежието на Балтийско море, откъдето от II в. пр.н.е. те започват да се преселват на юг, стигайки до Черно море. От III в. сл. н.е. започнали да извършват непрекъснати набези в Римската империя и да опустошават нейните гранични области. Император Луций Домиций Аврелиан през 275 г., само пет години след провъзгласяването му от дунавските легиони за носител на най-високата титла в Римската империя, бил принуден да отстъпи на готите Дакия (въпреки че успял да възстанови другите граници на държавата си). А Готската държава била най-силна по времето на крал Херманрих в края на IV в. Но точно тогава тя била подлагана на непрекъснати хунски нападения, както това е споменато и в Залцбургския меморандум. Или с други думи: преди нашествието на хуните готите са живели в Дакия. Последната е била римска провинция, намирала се е в границите на днешна Трансилвания и в простиращата се на изток до р. Олт част от Влахия (така наречената Малка Влахия).

 

Следва обаче да отговорим на въпроса: къде са живели гепидите през 377 г., или както се казва в Залцбургския меморандум:

 

"Но след 377 г. и повече от Рождество Господне, след като преплавали от местоживелищата си, намиращи се в северните части на Дунава, където обитавали пустинни места, хуните изтласкали римляните, готите и гепидите. Но някои от гепидите все още останали да пребивават там". [237]

 

Първата позната нам родина на родствената на готите гепидска група от германски племена се е намирала по долното течение на р. Вистула (Висла - б. p.). Оттук - заедно с готите - гепидите се преселват в земите около Долния Дунав. Римляните удържат победа над гепидите през 250 г., а след разпадането на Хунската империя гепидите са живели на територията на Дакия. Те успели да подчинят на властта си и Сремската област, чийто главен град е бил Сирмиум (днес Сремска Митровица), където те все още са живели, когато през 870 г. папа Адриан II ръкополага Методий за епископ. През този

 

144

 

 

период обаче гепидите не са имали самостоятелна държава, тя е била унищожена три столетия преди ръкополагането на Методий (около 570 г.). В тези земи, т.е. в Сирмиум и околностите му, през IX в. гепидите са живели между аварите. Те се споменават и от хрониста Павел Дякон (720-797) през средата на VIII в. На базата на това податката в Залцбургския меморандум - "Но някои от гепидите все още останали да пребивават там" [238] - следва да се смята за отговаряща на историческата истина.

 

Знаейки, че нито готите, нито гепидите са живели в Северна Моравия, за нас Залцбургския меморандум с посочването на фактите как въпросните немски племена са отвоювали родината си от Римската империя и особено за оставането на гепидите в сремската област, е още едно потвърждение относно определянето на територията на дейността на Методий, покриващо изцяло първото, т.е. става дума за едни и същи земи, намиращи се "отвъд (на юг от) средната част на Дунава в областта Долна Панония и съседните ѝ области". [239]

 

В Меморандума ще намерим и едно трето, още по-точно определение на географските координати на областта, в която е работил Методий.

 

Залцбургският меморандум съобщава, че през 796 г. император Карл Велики изпратил граф Аерих начело на безбройна войска, за да унищожи аварите. Аварите обаче не оказали никаква съпротива, а направо се предали. Още същата година императорът изпратил там и сина си Пипин с голяма войска, той стигнал до целта си и всички аварски първенци се предали на него:

 

"... на връщане оттам, по силата на властта си той натоварил Ювавенския (Залцбургския - б. П. Ю.) епископ Арнон да се грижи до пристигането на баща му император Карл за поучението и за църковната уредба в част от Панония около местността в Долна Пелеса отвъд (на юг от) реката, която се нарича Раба, а също така - до река Драва, а оттам - чак докъдето Драва се влива в Дунав..." (Курсивът мой - П. Ю.) [240]

 

Това трето определение на географските координати поставя мястото на дейността на Методий също там, където и първите

 

145

 

 

две: на юг от р. Дунав, в зоната на Долна Панония и съседните с нея области... от река Раба на юг "чак до Драва, където Драва се влива в Дунава". [241] А тъй като хилядолетия наред реката Драва се влива в Дунава малко над лежащия на брега на р. Сава Сирмиум и не в намиращата се сега на територията на Словакия р. Морава, то епархията на Методий от 871 г. можем "да преместим" на територията на Северна Морава само ако си затворим очите пред всички автентични исторически извори от IX в.

 

Залцбургският меморандум съобщава още, че през 803 г. император Карл Велики пълновластно утвърдил гореспомената разпоредба на сина си Пипин и "наредил тя да бъде нерушима". [242] Тя останала нерушима - отбелязва авторът на Залцбургския меморандум -

 

"докато някакъв грък на име Методий, след като изнамерил наскоро славянските букви, превеждайки мъдро от латински език Римската доктрина и необходимите книги (на славянски език), станал причина да се изоставят от целия народ на страната литургиите. Евангелията и църковната служба на онези, които ги отслужвали на латински". [243]

 

В извора четем още:

 

"От времето прочее, откогато с едикт и разпореждане на император Карл народът на Източна Панония започнал да се управлява от Ювавенските предстоятели, досега са изминали 75 години, като никой епископ, дошъл от другаде, не е имал църковната власт в пограничните области, освен Залцбургските духовни управители, нито презвитер, дошъл отдругаде, се е осмелявал да служи там своя служба повече от три месеца, преди да е представил на епископа отпусно писмо. Това, разбира се, било съблюдавано там дотогава, докато се появило новото учение на Методий Философ." [244] (Курсивът мой - П. Ю.)

 

Тук още веднъж трябва да подчертаем: тъй като източната граница на Франкската империя е минавала по р. Дунав до устието на р. Драва, то в Меморандума не може и да става дума за Блатноград на Коцел, а още повече пък за някаква франкска държавна граница в Северна Моравия. От разглеждания извор е ясно, че в случая Залцбургската архиепископия е искала да осигури духовната власт и върховенството си не там, където тя вече

 

146

 

 

е била установена, т.е. в бенефиция на Коцел, а в древната Илирия, по-късно Панония Савия, намираща се в междуречието на Драва и Сава, а още в Далмация, Горна Мизия и Дакия, в територии, лежащи в границите на Южната, Българска, Морава.

 

Видно е, че в този автентичен исторически извор има няколко точни географски определения на мястото на епархията на Методий и всички те единодушно и категорично сочат, че то е било в Долна Панония или Източна Панония и съседните ѝ области - точно там, където папа Адриан II ръкополага Методий най-напред за епископ, а после за архиепископ.

 

В Залцбургския меморандум няма и една-единствена податка за това Методий да е проповядвал Божието слово и на територията на днешна Словакия преди 871 г. А е невъзможно да си представим залцбургският архиепископ да не е протестирал, ако Методий действително е развивал дейност в тези земи. Впрочем Методий не е могъл да работи едновременно както в Долна Панония, респективно в южна Великоморавия, така и в северната, по-малка, Моравия. Обективните исторически обстоятелства изключват всякаква възможност за подобно предположение, тъй като, както вече споменахме, владетелят на южната Великоморавия Светополк разширява властта си и върху северната, по-малка, Моравия след 873 г.

 

Значителна част от Южна или Българска Морава, цялата нейна северна територия е лежала в Долна Панония. По тази причина всички тогавашни извори са я наричали Панонска Морава или Панонска Моравия. [245] И тази Панонска Моравия в никакъв случай не може да се смесва с намиращата се на територията на днешна Словакия някогашна Моравия, тъй като последната никога не е била в Панония. Но както по-късно ще видим, преводачите погрешно са превеждали "Панонска Моравия" като две понятия - като "Панония" и като "Моравия". [246] И така според изворите Моравската мисия на Кирил и Методий е била в Панонска Моравия, а според преводачите - в Панония и в Моравия. Същевременно до разделянето на единното понятие на две е било невъзможно Панонска Моравия да се поставя на територията на

 

147

 

 

днешна Словакия. Но след произволното раздробяване на понятието на две "независими" части, т.е. на Панония и Моравия, Моравия - лишена от точното си географско местоопределение - е могла да бъде поставяна едва ли не навсякъде. По този начин - вече само като Моравия - тя е била идентифицирана с онази Моравия, която днес е на територията на Словакия.

 

За да се убедим, че значителна част от въпросната южна Моравия е била действително в Долна Панония, нека разгледаме картата на Панония, приложена във връзка с т. нар. Блатненско княжество. (Вж. с. 123 от нашето изложение.) На публикуваната в Кирило-Методиевската енциклопедия карта обаче въпросната Долна Панония е твърде редуцирана. От една страна, тясната полоса от Естергом надолу по течението на р. Дунав до устието на р. Драва е включена в Горна Панония, а от друга, от Долна Панония е отнета онази част, която тогава се е намирала в границите на българската държава, т.е. Сремската област, чийто център (а и на Долна Панония) е бил Сирмиум (днес Сремска Митровица). За да може читателят по-добре да се ориентира в утвърдилите се още по време на Римската империя географски реалии, нека вземе отново под внимание публикуваната на с. 125 в нашето изложение географска карта. На нея се вижда, че не само Sirmium, градът в който Методий е бил ръкоположен за епископ от папа Адриан II, а още и Белград (Singidunum) са били в Долна Панония, т.е. през IX в. те са били в границите на българската държава.

 

 

12. СВЕЩЕНОДЕЙСТВАЛ ЛИ Е МЕТОДИЙ И В МАЛКА МОРАВИЯ

 

 

Дали териториалните завоевания на княз Светополк през периода 873-880 г. са предоставили възможност на архиепископ Методий да разшири дейността си и в намиращата се на територията на днешна Словакия Моравия?

 

Още около 846 г. Великоморавия прави опити да се освободи от франкската зависимост. От своя страна

 

148

 

 

франкската империя организира редица - успешни или безрезултатни - походи най-напред срещу Ростислав, а после срещу Светополк, [*] за да надделее над стремежите за независимост на великоморавците. Например през 855 г. съюзническите войски на Людовик Немски и на българския кан Борис-Михаил, опустошили и оплячкосали голяма част от Великоморавия, а обсаденият в крепостта Дивина (Довина) княз Ростислав в затрудненото си положение се принудил да положи клетва за вярност. Това обаче не означавало отказване на великоморавския княз от борбата за независимост - като отговор на горното нахлуване, войските му извършили набези и опустошения във франкските земи на десния бряг на р. Дунав. През 858 г. Людовик Немски наредил на сина си Карломан да сломи съпротивата на великоморавците. Но престолонаследникът се обърнал срещу баща си и потърсил съюза на великоморавския княз (861-863). В създалото се положение Людовик Немски бил принуден да събере войска и да се съюзи с българите в борбата срещу Великоморавия.

 

Борбата срещу франките е още по-успешна по времето на княз Светополк I - независимо че последният се бил заклел да остане лоялен към франките до смъртта си и да плаща наложения му от Людовик Немски годишен данък.След положената през 873 г. клетва обаче Светополк действително успява да разшири владенията си с нови територии за сметка на съседите си. Най-напред той овладял намиращите се северно от Великоморавия български земи в междуречието на Дунав и Тиса, а след това - междуречието на Гарам и Северна Морава, т.е. околностите на Нитра. Написаното през 900 г. писмо на залцбургския архиепископ Теотмар до папа Йоан VIII доказва, че Светополк е завоювал тези територии заедно с Малка Моравия едва през периода 873-880 г.

 

Виждайки колко трудно е с оръжие да се държи в зависимост Светополк, Людовик Немски негласно се примирил с откъснатите от държавата му територии, даже неговият наследник

 

149

 

 

Арнулф през 890 г. отстъпил на Светополк и чешките земи. По тази причина не бива да се учудваме, че Светополк през 892 г., усещайки отстъпчивостта на франките и съзнавайки собствената си мощ, решил да извоюва пълната си независимост. Във войната франките били подпомагани от икономическата блокада на българите по отношение на Великоморавия, а от унгарците - със значителни войски.

 

През втората година на войната Светополк починал. През 895 г. чешките племенни княжества отново станали васални на Франкската империя, а Великоморавия била покорена от завоюващите родината си маджари, дошли през същата година през Верецкия проход на Карпатите. Единствено малка Моравия успява да запази относителна независимост, тя се превръща в Моравско маркграфство. Нейното управление обаче, след двамата сина на Светополк - Светополк II и Моймир II, минало в ръцете на първенците от местното племе славник, които вероятно са били владетели там до идването на Светополк.

 

Описаното в тогавашните автентични исторически извори формиране на територията на Великоморавия категорично изключва възможността Кирил и Методий да са осъществили Моравската си мисия в Северната, Малка Моравия и преди 873 г. и епархията на Методий да е била също в Малка Моравия, която днес се намира в Словакия, но е неоспоримо, че след 873 г. дейността му се е разпространила и там.

 

Твърдението на Меморандума, че епархията на Методий се е намирала в някогашните земи на гепидите, на юг от р. Дунав, на територията на Долна Панония и граничещите с нея провинции, макар и по косвен начин се потвърждава и от друг автентичен исторически извор, това е писмото на папа Евгений II (824-827) [247], писано през 825 г., в него между другото се споменават и двама князе, Тутунд на аварите и Моймир на моравците. Титулът е следният:

 

"Епископ Евгений, раб на рабите Божии, до епископите

 

 

*. Българите приели задължението да не доставят сол на Южна Моравия.

 

150

 

 

Ратфред - на светата Фавианска (днес Виенска), и до Методий [*] - на Спекули - Юлиенската църква, която се нарича и Соригутуренска, а и до Алевин - на светата Нитренска църква, а също и до Анон - на светата Ветварска църква; а още до князете Тутунд и Моймир, и до знатните, войската и народа на Хуния, която се нарича и Авария, и на Моравия".

 

Текстът започва така:

 

"Поради желанието за спасение на душите ви, най-скъпи во Христе синове, когато чухме за покръстването ви в християнската религия и за преуспяването на светата вяра и на делата ви, ние бяхме обхванати от върховна радост и ликуване. Вестоносец на тази желана вест беше достопочтеният Уролф, архиепископ на светата Лавреакска църква и пресвят наш брат, и ваш духовен баща, който чрез своята света проповед ви е създал като деца, осиновени от Бога. И така, той, идвайки на доклад в храма на апостолиците, ни препоръчва да подкрепим създаването на новата църква с нашата апостолическа благословия, която е учредил да бъде управлявана по католически. У тях отдавна, още по време на римляните и гепидите, както става ясно от неговото изложение, в седем епископски области техните предшественици са получили епархии със свое митрополитско право. (Курсивът мой - П. Ю.) Според това право и тоя закон, споменатият предостоен в Бога архиепископ е поел задължението като евангелски сеяч сам той да засее дълго отхвърляните семена на небесния живот и да отгледа за вас кълновете, покълнали отново в душите ви, за да бъдат спечелени за Господа Христа, в онази земя, отрано християнизирана и поверена на грижата на неговите стари предшественици, която с тайното застъпничество на всемогъщия Бог сега имате в наследство. (Курсивът мой - П. Ю.) Този тъй учен служител на Божието

 

 

*. Асемани обръща вниманието ни на следното: хронистите Балбин и Песина пишат, че "този Методий е бил по народност илириец и че бил различен от гръка Методий (Асемани приема солунските братя за гърци - б.р.), който по-късно е дошъл в тези земи с брат си Кирил и е изпълнявал длъжността архиепископ на Моравия и Панония". Вж. Асемани, Й. С. Пос. съч., с. 115.

 

151

 

 

слово, познавайки го като необходим във всяко отношение за вашето спасение, изпитан във вяра и пример, ние ви изпратихме от страната на светата майка - Римската църква, за управител и с каноническо решение поверяваме нему и на неговите приемници да упражняват нашата апостолическа функция и епархиалното и църковното право, и практиката, и властта на неговите предходници, именно на архиепископите на светата Лавреакска църква, в гореказаните области на Хуния, която се нарича и Авария, в Моравия, а също и в провинциите Панония и Мизия, като потвърждаваме решението на този наш декрет с подпис". [248]

 

От писмото на папа Евгений II категорично се изяснява, че в него става дума за онези територии, които само след половин век Залцбургската архиепископия ще иска да си възвърне обратно от Рим, а именно земите, лежащи южно от р. Дунав, Долна Панония и граничещите с нея провинции, където

 

"... отдавна, още но времето на римляните и гепидите, ...в седем епископски области техните предшественици са получили епархии със свое митрополитско право". [249]

 

Най-интересната податка за нас от споменатото писмо е че в тези южни земи княз на моравците е бил Моймир I. Защото само в този случай папа Евгений е могъл да адресира до него следните думи: "...в онази земя, ... която с тайното застъпничество на всемогъщия Бог сега имате в наследство". [250]

 

Та нали трябва да се съгласим: ако Моймир е бил в далечната, в Северната Моравия, сега намираща се на територията на Словакия, то той дори и "с тайното застъпничество на всемогъщия Бог" не ще да е могъл да бъде наследник на някогашната земя на гепидите, разположена около Белград в сегашната Сремска област. Защото тези гепиди обитавали Дакия, а по-късно, към средата на VI в. земите около Сирмиум (днес Сремска Митровица) и Сингидунум (днес Белград). А ако - както тук стана видно - Моймир I е бил наследник на гепидите именно в близката до Белград Сремска област, то тогава и Ростислав, поканил Кирил и Методий, е управлявал тъкмо в тези земи. Вече

 

152

 

 

изяснихме, че съгласно Фулденските анали през 846 г. Людовик Немски в действителност точно в тези области поставя за княз Ростислав на мястото на Моймир I, който пък от своя страна дотогава с бил княз на славяните, населяващи поречието на р. Маргус (Българска Морава). [251]

 

Не по-малко интересно за нас е, че писмото на папа Евгений II, смятано от мнозина за фалшификат на епископа Пилгрим (971-991) от Пасау, сочи: Алевин е бил епископ на "светата Нитранска църква". [252] Според документа този град е бил в онази Моравия, която се оформила на част от територията на някогашния Аварски каганат. И тъкмо последното има изключително важно значение за нас - въпросната Моравия се е простирала не само в Панония, но и в Мизия. Или се налага заключението: старият град на Прибина - Нитрава, е бил в междуречието или на Драва и Сава, или на Дрина и Българска Морава.

 

Същевременно за нас е абсолютно безинтересно дали споменаваното писмо има за свой автор папа Евгений II, или е фалшификат на Пилгрим, епископа на Пасау. Защото решаващият аргумент в случая е: епископът на Пасау - Пилгрим, и неговите съвременници все още са знаели, че Моравия на Моймир I се е простирала не само в Долна Панония, но и в Мизия, където е бил градът на Прибина - Нитрава.

 

Тази постановка се потвърждава и от писания през XIII в. труд "История на архиепископията в Пасау и баварските княжества" [253], когато в него се изброяват областите, подчинени на основаната по времето на папа Симахий (498-514) и предшестваща Залцбургската - Лорхска архиепископия, между които фигурира Панония и Мизия, като и тук градът Нитрава се поставя в Мизия.

 

Според едно по-късно разпореждане (датира се около 830 г.) [254] в църковно отношение Панония бива подчинена на Залцбургското архиепископство, а Северна Моравия, намирала се на територията на днешна Словакия, на епископията в Пасау.

 

Успоредно с цитираните точни географски координати тук изложеното становище за мястото на епархията на Методий в Долна Панония косвено се потвърждава и от друго обстоятелство -

 

153

 

 

срещу епископската дейност на Методий е протестирала не епископията в Пасау или Регенсбург, а Залцбургската епископия. Та нали през средата на IX в., както отбелязва и Георги Сотиров, властта над Горна Панония е била в ръцете на епископа на Пасау, а дейността и интересите на Залцбург са насочени в южна посока, в Каринтия и Долна Панония: "В християнизацията на Горна Панония (Източната марка) освен манастирите "Кременсмюнстер", "Нидералтайх" и "Модензее" участват регенсбургските манастири "Св. Емерам" и "Метен", Фрайзингската църква и манастирът "Мосбург". Върховното ръководство е в ръцете на регионален пасауски хорепископ (мисиен епископ, без постоянно седалище - б. м. П. Ю). Дейността на Залцбург е насочена предимно на юг, в Каринтия и Долна Панония. Там, в "земята на каринтийците и техните съседи", Залцбургската митрополия първоначално със съгласието и съдействието на франкските императори назначавала хорепископите". [255]

 

Намиралата се на територията на днешна Словакия Моравия, и според тук цитирания Георги Сотиров, е била диоцез на Пасау: "Безспорно духовници и проповедници от Аквилейската патриаршия са могли да попадат в Моравия, но е трябвало да се съобразяват и с Пасау - само в източните части на страната са могли да действат по-самостоятелно. Ала и опитите на Пасау да наложи своя църковна юрисдикция едва ли са напълно успешни, дори само поради съперничеството на Залцбург. Протестното писмо на баварските епископи до папа Йоан IX от 900 г. не може да бъде доказателство, че властта на Пасау над Моравия е била реална през първата половина на IX в. (Курсивът мой - П. Ю.) Пасауската традиция усилено се старае да докаже своя примат над тези територии, като го свързва с покръстването на тамошното население. Например в разказа на кременсмюнстерския монах Бертхолд се казва, че пасауският епископ Регинхар покръства около 831 г. целия моравски народ". [256]

 

Ако разгледаме картата, публикувана на стр. 718 на том първи от Кирило-Методиевската енциклопедия, отново ще се убедим, че докато дейността на Пасау е насочена към територията

 

154

 

 

Залцбургска архиепископия

(Картата публикуваме по Кирило-Методиевска енциклопедия, т. I, с. 718, София, 1985)

 

155

 

 

на днешна Словакия, деятелността на Залцбург се разгръща в Каринтия и Долна Панония.

 

По този начин ще разберем защо именно залцбургският архиепископ Адалвин е инспиратор на преследването и осъждането на Методий и защо именно Залцбургската архиепископия протестира против ръкополагането на Методий за епископ в Сирмиум от папа Адриан II.

 

Ако Методий е проповядвал Божието слово не в южната, в Българската Моравия, а на север, на територията на днешна Словакия, тогава през 870 г. той щеше да бъде съден не в устроения от Адалвин църковен събор в Залцбург, както е и станало, а в Пасау, защото след 830 г. Северна Моравия в църковно отношение е била подчинена на епископията в Пасау. Нататък: едва ли може да се смята за някаква случайност, че през 880 г. - по искане на Светополк - папа Йоан VIII ръкополага за епископ в Нитра Вихинг, който дотогава е бил презвитер в Пасау. И още нещо: не е документирано мястото на синода, където архиепископ Методий е бил съден. Повечето от авторите сочат Регенсбург но Людовик Немски съвсем неинцидентно предоставя възможност на залцбургския архиепископ да отстрани Методий.

 

Още през 798 г., по волята на Карл Велики Залцбургската архиепископия излиза на приматно място сред всички немски архиепископии. Така епископите в Пасау, Фрайзинген, Регенсбург и Бриксен биват подчинени на залцбургския архиепископ, но това в крайна сметка не е ликвидирало съществуващото съперничество между Залцбург и Пасау.

 

Досега впрочем анализирахме въпроса за мястото на епархията на Методий въз основа на сведения, дадени от две най-компетентни в случая лица. Едното от тях е папа Адриан II, който ръкополага Методий за епископ в Сирмиум, а другото е залцбургският архиепископ или близкостоящо до него духовно лице, протестирало срещу решението на папата Методий да свещенодейства в Долна Панония, в Сирмиум.

 

156

 

 

А с какви данни разполагаме от третото най-компетентно лице - епископ Методий, по отношение на точното географско определяне на мястото на епархията му?

 

Отговорът на Методий на устроения от Адалвин синод във връзка с обвинението, че свещенодейства в чужда църковна област, също ни убеждава, че епархията му е била в Сирмиум на брега на р. Сава, т.е. във възобновения от Римската курия и пряко подчинен на нея голям старинен диоцез Илирик.

 

Според автора на Пространното житие на Методий противниците му, които са го затворили, малтретирали и съдили като узурпатор на чужд диоцез, са предоставили следното обвинение: "В нашата област учиш". А сам Методий гордо е отговорил на обвинителите си: "Ако знаех, че е ваша, аз бих се махнал, но тя е на св. Петра". [257]

 

Този отговорна Методий е ясен - той свещенодейства не в чужда църковна област, защото епархията му de facto и de jure е била подчинена не на франкската или баварската църква, а на "престола на свети Петър", т.е. тя е била подчинена на Римската курия. Защото Ватикана е наричана още "престол на свети Петър" или "престол на блажения Петър". Така я споменава и папа Николай I в писмото си до архиепископ Хинкмар Реймски и други епископи в тогавашната държава на Карл Велики:

 

"... българският княз на име Михаил, след като приел Христовата вяра заедно със своя народ, е поискал наставници и доктрина от престола на блажения Петър". [258]

 

По същия начин нарича Ватикана и папа Йоан VIII в писмото си до словенско-хърватския княз Мутимир от 874 г.: "... там е поставен вече епископ (Методий) от катедрата на блажения Петър". [259]

 

С една дума, Методий добре е знаел, че в Сирмиум и околността му, за чийто епископ го е ръкоположил папа Адриан II, някога е функционирала Илирийската епархия на св. Андроник, която е била подчинена на Рим и си е оставала в това подчинение, независимо от мисионерската дейност на немските свещеници по покръстване на местното население, продължаваща тогава вече 75 години. В отговора си до синода Методий

 

157

 

 

припомня: но силата на историческите права, получили Божията благословия преди векове. Илирик принадлежи на папския престол.

 

Изхождайки от изследването на Дитрих, Божидар Пейчев също правилно преценява горното: "Знае се как отхвърлил Методий обвинението, че свещенодейства в чужда църковна област: той заявил, че не би я прекрачил, ако тя наистина по исторически и юридически начин принадлежеше на франкската и баварската църква. Но всъщност тя винаги е спадала към престола на "свети Петър", т.е. била е на подчинение пряко на Ватикана и това положение не преставало да действа, макар и немските епископи да го премълчават или да не го знаят, узурпирайки по този начин свещените права на папата. Последният го е обявил за архиепископ на тези земи, т.е. за свой законен наместник в тях - това е изводът на Методий пред съда. Това означава с други думи, че съдейки него, франкските епископи си позволяват да съдят папата, и то не за една негова постъпка, а за осветените от векове исторически права на папството над Западен Илирик". [260]

 

Методий добре е знаел посоченото и по тази причина с основание е заявил, че папството има исторически приоритет над Илирик:

 

"И наистина, ако вие поради лакомия преминавате старите граници (курсивът мой - П. Ю.), то пазете се: като искате да пробиете желязната планина с костен череп, да не би да си разпръснете мозъка!". [261]

 

Затвореният епископ с право е упрекнал немския архиепископ, че "вие поради лакомия преминавате старите граници" [262] - тогава, когато именно немското духовенство е искало да го прогони от онази някогашна илирийска архиепископия, която още от древни времена е била подчинена на Рим и затова папа Адриан II законно оторизирал Методий да упражнява епископското право в тези земи.

 

С горните думи Методий едва ли би могъл да се защити от нападките на немското духовенство, ако то е искало да го прокуди не от Сирмиум и неговите околности, а от Северна Моравия.

 

158

 

 

Защото Северна Моравия винаги е била подчинена на немската църква. А в този случаи и дума не би могло да става за това, че немското духовенство поради лакомия преминава старите граници, т.е. определените и установените от векове граници на църковните епархии и интересите на отделните църкви.

 

Впрочем досега не с открит нито един автентичен исторически извор, който би могъл да посочи и най-малката следа за някакъв спор между Рим и немската църква по отношение на северните територии, конкретно за Северна Моравия. Даже обратното: познато ни е вече цитираното писмо от епископ Пилгрим [263] до папа Бенедикт VI (972-974), в което епископът претендира за юрисдикция над Моравия в Панония-Ориеиталис и Мизия, била някога част от Римската империя и църковно надзиравана от Лауриакум. Според т.нар. "фалшифакати на Лорч" за юрисдикция над същата област претендирал и залцбургският архиепископ. В този вероятен конфликт обаче не са участвали епископът на Регенсбург, надзиравал териториите на север от р. Дунав, и епископът на Прага.

 

Една-единствена епархия е имало в Моравия, това е била епархията в Панония-Ориенталис, т.е. възстановената от папата за Методий, чиито център е бил Сирмиум. Естествено с възстановяването на някогашната Илирийска епархия папата е целял да разшири сферата на собственото си влияние и на интересите на Римската църква в региона на Балканския полуостров, т.е. на територията на някогашната Илирия. А от възстановяването на въпросната епархия са били заинтересовани както Византия, така и немската църква, на първо място Залцбургската архиепископия.

 

От десетките автентични данни на Франкските анали [264] знаем, че княз Растица (Растислав, Ростислав) е бил княз на живеещите около р. Българска Морава славянобългари. А Пространното житие ни Методий ни съобщава за съдебен процес срещу апостола, устроен от "врага на моравския крал". [265] Фактът, че съдът над епископ Методий е свързан с пленяването, осъждането и ослепяването на моравски княз Растица от

 

159

 

 

Людовик Немски, косвено свидетелства за точното местоположение на епархията на Методи и в Долна Панония и Горна Мизия, т.е. там, където и княз Растица е управлявал.

 

Още Асемани е забелязал, че въпросната територия се намира в южните земи, в околностите на Мизия:

 

"Папата поставя под властта на Лавреакския предстоятел Уролф не само Авария и Моравия и Мизия ("Mocsia" или "Mysia"); очевидно той е привлякъл към себе си целия подчинен на франките славянски народ около Дунава. Това са били тимочаните и гудуските народи в Сърбия иТоршМизн които са се били напълно подчинили на франкските области, тъй като Долна Мшия са владели българските езичници. Ханзиций, Свещена Германия" (т. 1. с.148). [266]

 

Всеизвестно е, че тимочаните, славянско племе от българската група, през VIII - IX в. са обитавали земите по средното и горното течение на р. Тимок, откъдето са получили и името си. През 818 г. при кан Омуртаг (814-831) тимочаните се отцепили от българската държава и предложили на франкския крал Людовик Благочестиви да приемат неговата върховна власт. Скоро обаче те се присъединили към хърватския княз Людевит, а след като той бил победен от франките, били покорени от последните. През 827 г. тимочаните отново били включени в границите на българската държава.

 

Т.е. от горната бележка на Асемани става ясно: организираната на някогашните земи на гепидите църква с функционирала около р. Тимок във Великоморавия, на територията на Моймир I. Или както вече отбелязахме спорът между Римската курия и немската църква се е водил именно за църковно главенство в разположената около устието на р. Драва в Дунава Великоморавия, а не за върховенство в Северна Моравия, която не е и била пряко подчинена на "престола на блажения Петър", т.е. на Рим.

 

Споменатата полемика за църковен примат в Долна Панония продължава дълги години. Явно по тази причина папа Йоан VIII повиква "в Рим Методий, фрайнзингерския епископ Ано, а по всяка

 

 

*. Хърватските племена.

 

160

 

 

вероятност още Адалвин и залцбургския архиепископ Хирманрик - на срещата е трябвало да се решат въпросите за определяне границите на църквите и църковните области. Самата Римска курия се е придържала към компромисно решение. От Методий била отнета юрисдикцията върху територията на Панония, намираща се северно от р. Драва, т.е. Горна Панония, като в замяна на това той получава право на юрисдикция върху всички новоприсъединени към Моравия земи. С това компромисно решение папата удовлетворява исканията на немската църква така, че успоредно с това е разширил собствената си сфера на власт и интереси от Далмация, междуречието на Драва и Сава през Горна Мизия и междуречието на Дунав и Тиса до и върху Северна Моравия, която точно тогава е била покорена от Светополк със съгласието на Франкската империя. Именно по тази причина папската була от 880 г., започваща с думите "Jndustrie tue"..., нарича Методий епископ на Моравия. [267] Описаната промяна в дейността на апостола и в географското местоположение на епархията му е изтъкната още по-точно от Теофилакт Охридски в Пространното житие на Климент Охридски:

 

"Методий, който украсил Панонската епархия, станал архиепископ на Морава". [268]

 

Едва след изложените по-горе събития Методий е могъл да разпростре дейността си и върху намиралата се на територията на днешна Словакия Малка Моравия, по-точно след като Светополк през 873 г. обединил Южна и Северна Моравия, папа Йоан VIII го ръкоположил за архиепископ на тази вече обединена и разширена Моравия. Защото - както вече видяхме - Фулденските анали [269] последователно сочат княжеството на княз Ростислав, поканил при себе си Кирил и Методий, в района на р. Маргус (Българска Морава), а самия Ростислав определят като владетел на славяните, населяващи долината на тази река. Последното се твърди и от всички компетентни съвременници на събитията (папа Адриан II, залцбургския архиепископ и самия Методий). Те единодушно сочат епархията на Методий в Долна Панония. [270] От всичко това става ясно, че Методий едва

 

161

 

 

след 873 г. е могъл да започне проповядването на Божието Слово и организирането на църквата и делата ѝ в намиралата се на територията на днешна Словакия Моравия. Същевременно Кирил, който умира в Рим през 869 г., никога не е стъпвал в тези земи. Или с други думи - Моравската мисия на Кирил и Методий не е била проведена сред родствените с чехите североморавци, а сред южните моравци, имащи славянобългарски произход и обитаващи региона около Сирмиум, разположен в Панонска Моравия.

 

Авторът на Второто житие на Наум ни дава ясен и категоричен отговор къде е било архиепископското седалище на Методий след създаването на действително голямата по територия Моравия през 873 г.:

 

"Методий пък остави скръбта по своя роден брат Кирил и като получи разрешение от блажения папа Адриан, отиде с всичките си ученици в Панония, в град Морава, където наследи архиерейството. И там всичко уреди добре ...". [271]

 

Следователно авторът на Второто житие на Наум съобщава, че след смъртта на Кирил брат му Методий е отишъл направо в намиращия се при устието на р. Българска Морава град Морава и там "наследил архиерейството". [272] Напълно в съзвучие с казаното е и твърдението на Теофилакт Охридски, че Методий е бил архиепископ в град Морава. [273]

 

На много места вече се позовавахме на сведенията, съобщени от Франкските анали [274], ще го направим и сега, защото именно от тях научаваме, че Ростислав е бил княз на славяните по поречието на Маргус (Българска Морава). По тази причина не бива да се учудваме на връщането на Методий именно в тези земи. Самият град Морава (Морав, или по предложение на Васил Златарски "Моравск") [275] е лежал точно на границата между Долна Панония и Горна Мизия на мястото на стария град Маргус, където река Маргус (Българска Морава) отдясно се влива в р. Дунав, и където днес се намира селото Дубравница.

 

Както виждаме, папа Адриан II и папа Йоан VIII, залцбургският архиепископ и сам Методий поставят на едно и също място епархията на Методий - в Долна Панония и Горна

 

162

 

 

Мизия, т.е. там, където според Баварския географ и Франкските анали, Гардизи и Константин Багренородни е бил и центърът на Великоморавия.

 

След казаното дотук вече не можем да обвиняваме автора на Второто житие на Наум, че не е знаел за точното географско местоположение на Моравия и по тази причина е сложил Моравската мисия на Кирил и Методий в Мизия и Далмация:

 

"Този преподобен и велик отец Наум израстна в Мизия... и се присъедини към равноапостолите Константин Философ и брата му Методий, които обикаляха и наставляваха мизийския и далматинския род, вървейки с тях навред, та чак до стария Рим". (Курсивът мой - П. Ю.) [276]

 

 Същевременно, говорейки за това, "че равноапостолите Константин Философ и брата му Методий... обикаляха и наставляваха мизийския и далматинския род", житиеписецът не споменава нито моравците, нито Моравската мисия на двамата братя. Може би защото е забравил за тях или са му били непознати? А може би - както мнозина смятат - авторът, ръководен от патриотични чувства към собствената си българска народност, съзнателно е заменил "моравците" с "мизийския и далматинския род"? И вече по тази причина не упоменава и Моравската мисия?

 

Подобни предположения са неоснователни и погрешни. Житиеписецът на Наум не е забравил нито моравците, нито Моравската мисия на Кирил и Методий, както не е сменил името на моравците с мизийски и далматински род, защото е бил ръководен от някакви патриотични чувства. С написаното (и по-горе цитираното) той определя по-точно мястото на Моравската мисия на Кирил и Методий, която е била изпълнена именно сред мизийци и далматинци. Защото този житиеписец съобщава две важни неща: първо, Кирил и Методий са организатори на славянската църква и дела в Мизия, т.е. на онази територия, която автентичните исторически извори от IX - X в. сочат като Великоморавия и второ - мисията на двамата братя не може да се редуцира единствено до определението "моравска", тъй като те проповядват, както вече видяхме, Божието слово и в

 

163

 

 

Далмация. Изхождайки от досега цитираните исторически автентични извори, следва да приемем: изразеното по-горе становище във връзка както със самата мисия, така и с Великоморавия, напълно отговаря на фактите.

 

Следователно житиеписецът на Наум далече не е забравил за моравците, а, изхождайки от географското название на земите им, ги нарича "мизийци", "мизийски род", т. като има предвид моравците от региона на Южна, т.е. на Българска Морава. По същия начин той подхожда и към другата народност, наричайки хърватите "далматински род". И имаме ли право да упрекваме житиеписеца на Наум, че в интерес на оптималната точност той застава не на етническа, а на географска основа при наименованието на споменатите два народа? Нямаме и не можем да имаме. Защото така употребените наименования, от една страна, точно определят мястото на Моравската мисия на Кирил и Методий, даже движението на двамата братя-апостоли, а от друга, изключват всички възможности за грешки или недоразумения. Пример за последното: ако житиеписецът на Наум би написал моравски вместо мизийски род, не би могло да се знае за коя от двете Моравии, респективно народи, става дума в случая. Житиеписецът на Наум само тогава би трябвало да пише за моравци, а не за мизийски род, ако българославянските моравци в резултат на стремежите си за независимост са се били откъснали от българската държава, ако е имало само една Моравия, а Моравската мисия на Кирил и Методий се осъществява не в региона на р. Маргус (Българска Морава), а на север, в намиралата се на територията на днешна Словакия, в долината на р. Северна Морава, Моравия. Но това не е било историческа истина и по тази причина житиеписецът е постъпил правилно, изхождайки именно от географското положение и название.. Ако не беше го сторил, то тогава как можеше да се направи разлика, от една страна, между живущите в и извън България южнославянски моравци, а от друга, между каринтийците, словенците и хърватите, сред които, както вече видяхме, двамата славянски апостоли също са проповядвали

 

164

 

 

Божието слово. Освен това от 865 г. град Морава е едно от митрополитските седалища в българската държава, значи Методий - неслучайно е отишъл там, а не в Сирмиум.

 

Съобщението, че Методий е бил и български епископ, респективно архиепископ, се потвърждава от няколко извора. В Житието на Климент Охридски Хоматиан буквално пише следното:

 

"Методий бил поставен за архиепископ на Моравия и България". [277]

 

В т.нар. Дюканжов списък (съдържащ имената на българските архиепископи и съставен на гръцки език вероятно през средата на XII в.; от ръкописния кодекс на Кралската библиотека (сигн. 2423) неизвестният съставител на първо място поставя архиепископа на Сердика Протоген, известен и от други исторически извори като управляващ сардикийското църковно седалище през първата половина на IV в. и участник в Първия църковен събор в Ни кея (325 г.). Останалият анонимен гръцки автор на списъка всъщност е сложил Протоген на първо място, за да докаже приемствеността между висшите църковни сановници. На второ място е споменат архиепископ Методий, роден брат на св. Константин Философ", с определението "ръкоположен за архиепископ на Морава Панонска". На трето място в списъка фигурира като архиепископ на България един от най-видните ученици на Кирил и Методий, Горазд, който след смъртта на Методий (6 април 885 г.) наистина заема неговото място, както съобщава и Климент Охридски в Пространното житие на Методий. Четвърти в списъка е Климент, "епископ на Тивериополис" (Струмица). [278]

 

От този списък е ясно, че според мнението на неизвестния негов гръцки съставител първият епископ на Панонската Морава, тогава в България, е бил Методий. Това съобщение напълно се покрива с вече цитираното известие на Хоматиан, че "Методий бил поставен за архиепископ на Моравия и България". [279]

 

Ако вземем под внимание известията на Баварския географ, император Константин Багренородни и Гардизи, че Великоморавия е била в Горна Мизия и Долна Панония, респективно и в техните околности, тогава не можем да не приемем

 

165

 

 

за достоверно и автентично твърдението на Франкските анали [280], сочещи Ростислав за княз на живеещите в региона на р. Маргус (Българска Морава) славяни. В светлината на всички досега изброени факти и извори безспорно става следното: княз Ростислав е могъл да покани Кирил и Методий само в намиращата се около р. Маргус Морава и в никоя друга. Това становище се подкрепя и от факта, че епархията на Методий е била именно тук. [281] Както изяснихме, папа Адриан II възстановява за Методий някогашната Илирийска епархия с център Сирмиум [282], лежащ на брега на р. Сава, като по това време епархията държава.

 

Заедно с казаното дотук следва да вземем под внимание и следното: светата Римска църква винаги се е смятала "за държава в държавата" и по тази причина границите на определените от нея епархии никога не се съобразявали с промените и формирането на междудържавните граници. Потвърждение на последното ще намерим и в писмото на папа Йоан VIII до Людовик Немски в него той иска да убеди владетеля, че залцбургският архиепископ няма и не може да има никакви законни права върху Панонския диоцез, възстановен от папа Адриан II за Методий, защото той и занапред трябва да остане под юрисдикцията на свещения престол:

 

"Много, разнообразни и очевидни свидетелства биха могли да заставят твоята мъдрост да признае, че Панонският диоцез се намира под разпореждането на апостолския престол, стига само да не ти е чужда Божествената справедливост. Това указват съборните актове; то се потвърждава от историческите документи. Само военните смутове попречиха известно време на апостолския престол да изпрати и там епископи, в справедливостта на което могат да се съмняват само невежите. Правата на светата Римска църква, на която служим с Божие съизволение, са неотчуждаеми; тях не унищожава никакво време; никакво разпределение на държавите не може да накърни тези права". (Курсивът мой - П. Ю.) [283]

 

Видно е: границите на вече оформените църковни области не могат да се съобразяват с държавните граници на тяхната

 

166

 

 

територия. Във възстановената за Методий някогашна Илирийска епархия са влизали значителни български територии, както Панония и междуречието на Драва и Сава. Или в крайна сметка определянето на границите на възстановената за Методий епархия не се е съобразявало с това дали нейните територии са били в българската, франкската или хърватската държава. През 874 г. папа Йоан VIII например поискал от словенско-хърватския княз Мутимир да признае Методий за църковен глава в подвластните му земи между Драва и Сава, т.е. онези, които някога са влизали в територията на Панонската архиепископия:

 

"Увещавам те - писал папата - като последваш обичая на прадедите си, доколкото можеш, да се. погрижиш да се завърнеш към Панонския диоцез, и понеже там е поставен вече епископ от катедрата на блажения Петър, да се отдадеш на неговата (на Методий) пастирска грижа". [284]

 

От цитирания откъс на писмото пределно ясно се вижда: и междуречието на Драва и Сава е влизало в епархията на Методий. По-горе вече посочихме, че това междуречие също е било част от онази Долна Панония, която вече в продължение на цели 75 години залцбургският архиепископ смята за сфера на собствените си интереси [285] и в чиято загуба го убеждава дейността на Методий във възстановената някогашна Илирийска епархия с център Сирмиум и ново име Панонска епархия.

 

Същевременно, ако вземем под внимание, че посоченото писмо е написано от папа Йоан VIII тогава, когато Методий е освободен от затвора в манастира на немската църква [*] и вече не може да намери убежище в двора на княз Коцел (тъй като Немският архиепископ го е заплашил: "ако го държиш при себе си Методий, лесно няма да се избавиш от нас") [286] и по тази причина е побързал да се отправи за Моравия, то каквото и да е твърдение за местоположението на епархията на Методий в Северна Моравия става абсурдно. И още: как е било възможно (в действителност не е и било!) в епархията на Методий да влизат земи както от Северна Моравия, така и от княжеството на

 

 

*. Това е станало през 873 г.

 

167

 

 

Мутимир, обхващащо и междуречието на Драва и Сава, след като те са били разделени от политиката на княз Коцел и висшето немско духовенство? Освен това вече видяхме, че между двете Моравии е имало и земи на Франкската империя, която пък от своя страна е граничела с България. Преди 873 г. - преди Светополк да завоюва нови територии и извърши вече споменатото обединение на Моравия, всъщност съседството на Франкската империя и Българската държава са разделяли двете Моравии. А от последното може да се направи единственото правилно заключение, че преди 873 г. е било изключено Методий да бъде едновременно епископ и на двете Моравии. Така отново стигаме до извода: Методий е бил епископ на Долна Панония, което, по споменатите причини, изключва принадлежността на Северна Моравия към епархията му. В заключение следва да се подчертае: епархията на Методий е била в "Морава Панонска" (Панонска Моравия), намирала се в Долна Панония и Горна Мизия, както ни съобщават ранносредновековните български и гръцки житиеписци.

 

Обстоятелството, че след освобождението си от затвора Методий действително се отправя и свещенодейства в междуречието на Драва и Сава, Долна Панония и Горна Мизия, а не в намиралата се на днешната територия на Словакия Северна Моравия, успоредно е досега цитираните извори се потвърждава и от едно папско послание от 1631 г. В него папа Урбан VIII (1623-1644), позовавайки се на даденото още от папа Йоан VIII разрешение за употреба на славянския език при литургиите в Далмация, нарежда да бъдат осъвременени славянските текстове и отпечатани като литургични книги за нуждите на Далматинската църковна провинция. [287] От друга страна знаем: папа Йоан VIII е седял на апостолския престол от 872 до 882 г. и точно по тази причина следва категорично да приемем, че славянското богослужение и славянската писменост в тези земи са били въведени още докато Методий е бил жив, при всички случаи преди 885 г. От датирано през 874 г. послание на папа Йоан VIII до словено-хърватския княз Мутимир видяхме: главата на

 

168

 

 

Римската църква не само е разрешил употребата на славянски език при църковните служби в Далмация, но е и препоръчал на Мутимир да се предостави на пастирските грижи на Методий. [288] Допълнително доказателство за свободното, разрешеното от папата, използване на славянски език за църковни нужди в този регион намираме в хрониката Кроатика Рагусина Юнни Рестим [*], в която се съобщава: някой си Радогаст, епископ на Босна, е бил посветен от Бернардо, архиепископ на Рагуза (1185-1193) за свещеник независимо от незнанието на латински език - трябвало е само да положи клетва за вярност и се постави в подчинение на регионния си митрополитен епископ, в случая архиепископа в Рагуза. [289] Същият този Радогаст е могъл да извършва църковните служби на славянски език въз основа на разрешението, дадено от пана Йоан VIII през 880 г.

 

Казаното дотук отново свидетелства, че Кирил и Методий са свещенодействали не в Северна Моравия, а в Панонска, Южна Моравия, а след това прокуденият от Коцел Методий се е завърнал именно в последната, запазвайки и старата си титла "панонски архиепископ". И не само ние, мнозина още, между тях и Теофилакт Охридски наричат Южна Моравия "Панонска Моравия". [290] Същевременно, намиралата се на днешната територия на Словакия Северна Моравия никога не е била в Панония, т.е. тя не може да се нарече Панонска Моравия. Погледнато от друга страна: ако прогоненият от двора на Коцел Методий е организирал славянската църква не в Панонска Моравия, т.е. в региона на Долна Панония около междуречието на Драва и Сава, тогава той в никакъв случай не би могъл да си запази титлата "панонски архиепископ", а папа Йоан VIII в писмото си от 874 г. също не би могъл да нарече епархията на Методий "Панонски диоцез" [291], с който обаче в църковно отношение намиралата се на днешната територия на Словакия Северна Моравия не е имала нищо общо.

 

Вече отбелязахме, че двамата братя са свещенодействали сред "мизийския и далматинския народ". Необходимо е още да се изясни

 

 

*. Вж. означената с две звездички бележка на с. 50.

 

169

 

 

какво всъщност крие в себе си понятието "далматински род". То се отнася в еднаква степен до каринтийци, словенци и хървати, тъй като те все още не са били обособени напълно. Подобно явление може да се наблюдава и при мизийците. Една група от тях обаче се откъсва от България и се обособява като "моравци" при управлението ни Моймир, Ростислав и особено на Светополк, a дpyгa остава докрай в България (племената тимочани, берзити, струмяни), като след постепенното отмиране на племенните различия се претопява в българския народ.

 

Впрочем това са общоизвестни факти, намерили своето място в енциклопедии, речници и справочници. И все пак често ги забравяме и се учудваме, че житиеписците на Климент Охридски поставят Моравската мисия на Кирил и Методий в Българска Моравия. Но може би учудването тук е мека дума.

 

Нека да отгърнем страниците на някои книги от т.нар. справочна литература. Най-напред да погледнем какво е отбелязано за моравците на страница 344 в издадения през 1984 г. IV том на Енциклопедия на България: "Моравци - слав(янско) племе от бъл(гарската) група. Заселват се в нач(алото) на VII в. по долината на р. Морава, откъдето получават названието си. Граничат на изток - с тимочани, на север - с абодрити, на юг - с берзити, драговити и струмици. Предполага сс, че от края на VII в. са включени в пределите на бъл(гарската) държава. Вероятно м(оравците) заедно с абодритите, тимочаните и браничевците са се откъснали през 818 г. от Б(ългари)я, влизат в състава на Франкското кралство. В резултат на успешните войни на хан Омуртаг в 827 и 829 г. те отново са върнати в пределите на Б(ългари)я. През IX в. при военно-административното устройство на бъл(гарската) държава и главно след формирането на бълг(арската) народност м(оравците), както и другите слав(янски) племена от бълг(арската) група, постепенно загубват племенната си особеност".

 

Горните данни бихме допълнили с още няколко:

 

1. Терминът "моравци" или "моравяни" (лат. Maravani, marvani), който първоначално е географско понятие, с нарастването

 

170

 

 

на политическата мощ на тамошните местни князе придобива и политически смисъл. През 844 г. франкските аналисти, както вече отбелязахме, последователно наричат населението на Българска Моравия "славяни край p. Mapryc (sclavi Margenses), т.е. "маргенци". Моравяни или моравц обаче не е име само на едно племе, а е събирателно съществително за племената, обитаващи региона около р. Българска Морава.

 

2. Значителна част от територията на Южна Моравия без прекъсвания е била в пределите на българската държава, докато останалите, намиращи се на северозапад земи, след 818 г. ту са били откъсвани от българската държава и са ставали васални на Франкското кралство, ту са били отново присъединявани към България, т.е. през тази епоха те са играли своеобразна буферна роля между двете страни.

 

Петър Коледаров с основание констатира: "Съвършено погрешно е да се прави опит за такова точно определяне на българо-франкските граници при хан Крум, защото ликвидиралите хаганството не са могли да си разпределят, а още по-малко да усвоят земите му. Най-вероятно войската - живата сила - е била почти унищожена, а населението се е подчинило съответно на българския хан или франкския крал. Победителите са се осланяли на местните славянски князе, които получили признание за своята власт и заменили върховенството на хаганата с това на новия си повелител. Новозавладените територии съставлявали гранични зони за двете държави: земите на западните славяни били подчинени на маркграфовете, а част от князете на склавините на някои племена от югозападните славяни се явявали като съюзници на хана в Плиска.

 

Очевидно нито Тиса, нито Средни Дунав могат да се приемат като разграничаващи териториите на двата нови съседа. Под върховенството на българската държава са били поставени обширни територии на север и запад от Карпатската верига: Седмоградско (Трансилвания), Войводина, Банат и Голямата унгарска низина (Алфьолд), Източна Унгария, с част от Словашко и Задкарпатската

 

171

 

 

област Рутения от УССР, т.е. басейнът на Тиса." [292]

 

На тези отвоювани от аварите територии, в техния югозападен край, т.е. в междуречието на Дунав и Тиса, в днешната Войводи на и Банат е живяла част от абодритите, наречени в една бележка на франкските анали от 824 г. още и преденеценти (praedenseens).

 

Както отбелязва Петър Коледаров: "Липсват данни доколко Византия е могла вече да поддържа връзки с крепостите Сирмиум или Срем (дн. Сремска Митровица), Сингидунум или Белград, Виминациум или Браничево (дн. Костолац), Наисос или Ниш и др. чрез магистралите по Вардар и Морава или през Далмация, Босна и Сърбия. Затова не е възможно да се определи и обхватът на земите на склавините, които са признавали в една или друга степен върховенството на българския владетел. На север от Сава и големия завой на Средни Дунав, където взима южна посока, назрявали условия за конфликти с франките за влияние и надмощие над тамошните славянски племена". [293]

 

С уреждането на споменатите по-горе военновременни граници на собствената си държава кан Омуртаг (814-831) е могъл да се заеме едва след като е сключил тридесетгодишен мирен договор с Византия и по този начин си е осигурил здрав тил. Според Димитър Косев, Христо Христов и Димитър Ангелов - автори на издадената през 1971 г. на унгарски език "История на България", по време на разширяването на границите на държавата си през IX в. българите "са присъединили към нея обширни земи между Дунав и Карпатите". [294]

 

Казаното дотук, макар и само частично, се потвърждава и от данните на Баварския географ. През 871 г. той отбелязва, че Франкската империя граничи е две Моравии - по-малка, имаща 11 крепости или окръзи до Бой марка (по-късната Чехия) и по-голяма Моравия, имаща 30 крепости (окръга?) и лежаща някъде по дунавската граница на Франкската империя, в самото нейно начало, т.е. около р. Драва. Същевременно Баварският географ отбелязва и друго - между двете Моравии Франкската

 

172

 

 

държава е граничела с България. [295]

 

Виждаме, че в началото на IX в. и по данните на Баварския географ българите са заели лежащите на запад от Карпатите земи чак до Дунава, но устието на р. Драва си с оставало във Великоморавия (пак по свидетелство на Баварския географ). Последното намира потвърждение още на много места - не само от страна на император Константин Багренородни [296] и Гардизи [297], но и от бележки във Франкските анали от 818, 819, 822 и 824 г. [298] Франкският аналист споменава, че няколко българославянски племена, между тях абодрити и тимочани, преди г. са се откъснали от българската държава и са поискали защитата на Франкското кралство. [299] А бележката от 824 г. съобщава: част от абодритите, наричани още преденеценти, е обитавала междуредието на Дунав и Тиса, т.е. живяла е във включената в пределите на Франкското кралство Дакия. Споменът за абодритите е запазен в унгарското название на тамошния окръг, това е името Бодрог. Тимочаните - както показва и названието им - са живели в долината на р. Тимок. Изхождайки от обстоятелството, че р. Маргус (Българска Морава) е протичала между абодритите и тимочаните, то през 871 г. властта на княз Ростислав ще трябва да се е простирала и върху тези две племена, тъй като Франкските анали го наричат крал на славяните около р. Маргус (rex Margorum). [300] По това време Ростислав е бил независим както от българите, така и от франките, защото Франкските анали наричат държавата му кралство на славяните около р. Маргус (regnum margorum). [301]

 

При изясняването на въпроса за българската власт през IX в. в междуречието на Дунав и Тиса и в Голямата унгарска низина (Алфьолд), по-точно в нейния южен край, под внимание следва да се вземе географското местоположение на Великоморавия и формирането на българо-моравските отношения, защото както съобщенията от IX-X в., така и базиращите се на тях най-нови изследвания - най-напред на Имре Боба [302], след него на Петер Пюшпьоки Надь [303], Дюла Крищо [304] и Ласло Сегфю [305] - поставят в нов аспект тук разглеждания

 

173

 

 

въпрос. Изхождайки от изследванията на Имре Боба върху извори от IX-X в., Петер Пюншьоки Надь също констатира, че "до излизането на Светополк на историческата сцена Великоморавия се е простирала в междуречието на Дунав и Тиса, в старите окръзи Бач, Бодрог и Чонград, в регионите Валко и Срем, в междуречието на Драва и Сава и е стигала по долното течение на сръбските реки Дрина и Морава до района на Мачва. Цялата тази територия според античното и ранносредновековно схващане е обхващала по една от провинциите Панония Савия, Долна и Горна Мизия и Далмация (Илирикум)." [306] Според Дюла Крищо Великоморавия не е включвала някои от провинциите на Горна Мизия и Далмация, а само южната част от междуречието на Дунав и Тиса и западната част на междуречието на Дунав и Темеш. [307] Почти на същото място, в южната част на Голямата унгарска низина (Алфьолд), предимно в региона на реките Дунав, Тиса, Фехейркьорьош, Фекетекьорьош, Шебешкьорьош, Марош и Темеш търси великоморавците и Ласло Сегфю. [308]

 

Смятаме, че географските координати на Великоморавия през IX-X в. най-правилно са определени от Петер Пюшпьоки Надь. Неговото становище се подкрепя и от житията на най-близките ученици на Кирил и Методий - от житията на Климент и Наум.

 

И накрая още едно допълнение: като географско понятие през IX в. Моравия е широкоизвестна. Организираната на нейна територия през 865 г. българска епархия се наричала моравска. Кирил и Методий тръгват в тази Моравия по т.нар. "моравски път". [309] Между участниците в прочутия Фотиев събор от 879 г. е регистриран Агатон, архиепископ на Морава (Αγατωη Μωζαβωη). [310] Именно на базата на тези примери не разбираме защо последната многотомна Енциклопедия на България започва изясняването на географското понятие "Българска Моравия" едва от XI в.: "Моравия - тема (област) през XI и XII в. в завладяните от Византия бълг(арски) земи. Позната е под името тема до Сава и Драва. Адм(инистративният) ѝ център се мести - в Срем,

 

174

 

 

Белград, Ниш...". [311]

 

Въпросната територия е наречена Моравия не от XI в., както е отбелязано в цитираната Енциклопедия на България, тъй като тя още през IX в. вече носи това название тогава, когато също е била в границите на българската държава.

 

В подкрепа на последното смятаме, че ще е напълно достатъчно да приведем само няколко примера от различни епохи и различни извори.

 

От кореспонденцията на византийския император Константин Багренородни с архонта на Моравия на Балканите, водена около 950 г. [312], е вилно, че този регион и през X в. се е наричал Моравия. Така се споменава и в списъка на епископските катедри, когато през XI в. охридският архиепископ - след Методий - претендира за тази катедра. [313] Би ли могъл охридският архиепископ да предяви искане за епископска катедра в Моравия през XI в., ако същата е била не на Балканския полуостров, а на територията на днешна Словакия [*]? Значително по-късно, през XIX в., в "Српска историја нашега времена" на Вук Караджич, в първа глава "Географическо-статистическо описаније Србије" четем:

 

"Освен тези има и други познати по имена минерални извори... Единият на брега на Морава под манастира "Благовощение" ... От своя страна всяка нахия се дели на старейшинства, които най-често имат особени, по всяка вероятност твърде древни народни имена, най-често взимани от (течащите около тях) реки или от възвишенията, при които са разположени; такива са например в Пожегско Драгачево, Подибар (или старейшинство подибарско) и Морава; минерални извори Морава, Черна гора... в новопазарската (нахия) има Йошаница, Морава..." [314].

 

А голямата Гръцка енциклопедия всъщност доказва, че това, имащо толкова древен произход име - Моравия, се е запазило чак до 1929 г.:

 

"Моравия ... 3. Южнославянска област с територия 2 899 км² и население 184 539 души. Съгласно наредбата от 1929 г. Чуприя престава да бъде неин главен град и Моравия се превръща в един от

 

 

*. Самият топоним Моравия е славянски превод на древнобългарското Балънджер, Джеремел или Себир, което значи "Ливада" или "поле с малки храсти (лесостеп)". Вж. Иман, Б. Джагфар тарихы, Казань, 1997, т. III, с. 135.

 

175

 

 

деветте банатски окръга с център в Ниш". [315]

 

Следва да се отбележи: цитираното кратко съобщение от Енциклопедията на България почти изцяло се покрива с базиращото се на изследванията на Павел Шафарик [* ]мнение, публикувано в Голямата енциклопедия на Реваи [**], издадена през 1916 г. в Будапеща. Заслужава си да бъде цитирано, тъй като то допълва българското:

 

"Моравци.

1. В по-широк смисъл население, вклинило се между сърби и хървати през IX в. по долината на сръбско-българска Морава (често и Марава), етнически оформено от славянобългарските племена (абодрити, гудуски, тимочани, браничевци и др.), но носещо общото название моравци." (Курсивът мой - П. Ю.) Днес те са напълно изчезвали, но споменът за тях се пази от имената на реките, например Тимок, и от имената на селищата... Тази територия най-напред е гръцка, през кралуването на династията на Неманите е подчинена на сръбската върховна власт, но и така чак до 1208 г. фигурира все още под името Моравия...

2. Народът на моравския маркграф (виж Моравия), родствен с чехите, но говорещ на различен от тях диалект, заел тази територия от келтите, респективно от германските маркомани...". [316]

 

Цитираният на пръв поглед дребен факт от Енциклопедията на Реваи от 1916 г. има важно значение, тъй като на базата на изследванията на Павел Шафарик е споменато населението на Моравия, етнически оформено от славянобългарските племена, носещи общото название "моравци". Отделно, вече във втората точка, става дума за "родствен с чехите, но говорещ на различен от тях диалект" [317] народ.

 

Направеното по-горе диференциране между етнически оформените от славянобългарските племена моравци и родствените с чехите моравци всъщност се базира на стари и общоприети традиции. Още Хелмолд прави разлика между тях, изхождайки

 

 

*. Павел Йосиф Шафарик (1795-1861) - изтъкнат чешки филолог, етнограф и историограф. Един от най-забележителните представители на т.нар. Йенска школа в славистиката.

 

**. Révai Nagy Lexikon - унгарски енциклопедичен речник в 21 т., излизал 1911-1935 г.

 

176

 

 

именно от генезиса им. Във връзка с моравците в първа глава на Славянската хроника той отбелязва, че "тези, които се наричат моравци или каринтийци" [318], имат за съседи сърби. Във втора глава на своя труд Хелмолд пък пише следното:

 

"Одора е най-пълноводната река в славянската област и извира от най-високата планинска местност на моравците, които се намират източно от Бохемия." [319] (Курсивът мой - П. Ю.)

 

Авторът на Силезийските анали Георги Курей също смята, че северните моравци имат чешки генезис, по-точно това се отнася до Чех, основоположника на бохемците:

 

"Чех завладял онази прелестна долина сред Судетските планини, която след като маркоманите и хермундурите се оттеглили, запазил старото ѝ име и я нарекъл Бохемия. Изпратил и нови заселници в земите на старите маркомани, които нарекъл моравци или по името на реката, или по някакво старо наименование, и по същия начин изпратил други в онази земя, която се намира между Албис и Зала, които са били наречени сораби което име идва от сарматите, откъдето е и името Сорабия, град в Силезия". [320]

 

Йоан Дубравий на страница 25 на труда си "Четири книги за историята на Бохемия" описва по следния начин Северна Моравия:

 

"Както съществува сега Моравия, я обкръжават от три страни планински била или гори, или планински пасища, или реки: на изток са унгарците, на запад - бохемците, на север - слезите; обаче на юг към Австрия тя е равнина и някъде там се пресича от река Тайза, а другаде - от някакъв неизвестен приток. За главна между реките в Моравия се смята Мора, която протича около главния град Оломоуц, и протичайки от Моравия през Панония, най-сетне се влива в Дунава...". [321]

 

Освен това споменатият Дубравий смята, че кралство Моравия (т.е. Южна Моравия) е създадено в Горна Мизия, Долна Панония и Македония по времето на византийския император Константин IV Погонат (668-685) и през първите години от изграждането на българската държава:

 

"А понеже се споменава за кралство Моравия, ти ще откриеш по-скоро кой да ти каже, че е имало княжеска власт в Моравия, отколкото

 

177

 

 

кой да ти посочи откъде се е появила кралската власт в Моравия, владяна тогава от славяните: може би не би било излишно към настоящия разказ да се прибавят разказите, които освен това или сме прочели, или сме слушали по този въпрос. По времето, когато Констанций, на когото прозвището било Погонат поради брадата му, държал властта над гърците, българите, жадни за размирици, след като взели за съюзници във войната своите сънародници склавините, нахлули в Тракия. Констанций, ненаситен на битки, стига да му се откриела възможност за война, бързо ги пресрещнал със силна войска при мястото, което се нарича Онгъл. Българите обаче, както и склавините, предпочели да избягнат битката и да се укрепят в местността и в защитения си лагер; междувременно очаквали удобен случай да се появи някаква небрежност у императорската войска, поради нейното презрение към българите, понеже се криели. Когато се появил такъв случай, след като излизат от лагера си, българите връхлитат върху неподготвената императорска войска, преследват я, посичат я и прогонват Констанций по такъв начин, че той се принудил да им отстъпи занапред Мизия, която българите си избрали, за да се установят там, след като убедили склавините самите те да завладеят Панония още преди оттеглянето на хуните и съвсем наскоро изоставена поради преселването на аварите в Италия. Говори се, че тогава Седем славянски племена са били обединени в една войска и че завзели Панония и Моравия, за да се преселят там (курсивът мой - П. Ю.) Едновременно с тези събития, понеже им харесвало наименованието на властта - кралска, а нямало друг по-достоен да ги управлява от владетеля на Моравия, те поискали той и неговите потомци да управляват пълновластно: понеже са изчезнали имената на мнозина, смятаме, че от тях не е било извършено нищо забележително или че не се е намерил писател, който да е сметнал за необходимо да го спомене. След период от почти 60 години се прославило името на крал Раслав (Ростислав), когото поради нарушаване на договора, император Людовик ослепил; после - на Хормидорд и Сватобогий, най-вече - на

 

178

 

 

Светополк, който властвал на широко отсам и отвъд Дунава". [322]

 

Мнението на Асемани е:

 

"Това създаване на Моравското кралство е легендарно, макар че нахлуването на живеещите отвъд Дунава по времето на Константин Погонат българи е факт, както е спечелената от тях над ромейската войска победа, а също, и че Константин е бил принуден да сключи с тях мир, като им обещал да им плаща ежегодно данък". [323]

 

За събитията, станали през единадесетата година от управлението на Константин IV Погонат, т.е. през 679 г., Теофан пише следното:

 

"А пък тогава (българите), като преминали реката, достигнали до така наречената Варна, която била близо до Одесос, и до вътрешната хълмиста местност. И понеже установили, че цялата област е защитена, отзад - от река Дунав, а отпред и от двете страни - било от клисури, било от теснини и Понтийско море, подчинили под своята власт тези от намиращите се там славяни, които се наричат Седем племена, а пък северите преселили от предните части на клисурата на Верегава и разположили към източните области; а пък останалите седем племена, като ги направили свои данъкоплатци - преселили и разположили в посока на юг и запад - чак до Авария." (Курсивът мой - П. Ю.) [324]

 

Същото можем да прочетем у Никифор в "Бревиария":

 

"След това, като преминали Дунава, българите достигнали до Варна, която е близо до Одесос и до вътрешната хълмиста местност, и понеже установили, че това място е защитено от всички страни и от реката (именно Варна), и от труднодостъпната местност, се установили там на лагер. А и племето на склавините, което живеело там наблизо, покорили и разположили част от своите срещу границата, която е обърната към аварите, а другите настанили срещу земята на ромеите" (Курсивът мой - П. Ю.) [325]

 

Достатъчно е да разгледаме която и да било по-прецизна историографска карта, за да се убедим, че споменаваните от Йоан Дубравий "Панония и Моравия", където Седемте славянски племена са се преселили, или по думите на Теофан, където българите

 

179

 

 

"са ги направили свои данъкоплатци", е идентична с територията на Великоморавия, описана от Баварския географ [326], Гардизи [327] и Константин Багренородни [328], т.е. с намиращата се в долината на р. Българска Морава Българска Моравия.

 

Виждаме, че Йоан Дубравий също е познавал две Моравии, както и автентичните исторически извори от IXX в., франкските и византийските аналисти, цитираните българска и гръцка енциклопедии. Следва още веднъж да се подчертае: населението на Северна Моравия е родствено с чехите, а това на Южна Моравия води началото си от българославянските племена. Българската Моравия от IX до XIV в. фигурира под името Моравия, в което можем да се убедим и от по-късните извори, например от издадената през 1348 г. грамота на крал Стефан Душан [*]. Да не говорим за друго - в цитираната Голяма гръцка енциклопедия името се сочи като останало чак до 1929 г.!

 

За нас е несъмнено, че Кирил и Методий с учениците си са организирали славянската църква и славянското църковно дело именно на тази територия, тъй като Франкските анали от IX в. непрекъснато н последователно сочат Ростислав като владетел на славяните в региона на р. Морава, тогава Маргус (Българска Морава) [329], а десетки други автентични исторически извори поставят в нея епархията на Методий. [330] Част от тази епархия е била в български, а друга - във франкски земи, но в тази връзка вече цитирахме мнението на Петър Коледаров. [331]

 

 

          13. ОТКЪДЕ Е МИНАВАЛ "МОРАВСКИЯТ ПЪТ", ПО КОЙТО КИРИЛ И МЕТОДИЙ СА СЕ ОТПРАВИЛИ ПО ВРЕМЕ НА МИСИЯТА СИ

 

 

Нека да отворим издадения от Издателство на БАН през 1981 г. втори том от "История на България" на страница 140-141, за да видим отпечатаната там карта и се убедим, че въпросната Моравия с населението си, имащо славянобългарски

 

 

*. Стефан Душан (1331-1355) - сръбски крал и цар (1355).

 

180

 

 

генезис и известно под събирателното наименование "моравци", е населявало региона по долината на р. Българска Морава, а още и по течението на р. Струма, т.е. в район, разположен между Солун и Сирмиум.

 

Твърде вероятно с точно тук да е минавал онзи "моравски път", по който според Пространното житие на Методий братята Кирил и Методий са тръгнали с учениците си, приемайки поканата на княза на славяните около р. Маргус (Българска Морава) Ростислав. Този път се определя за важен и от Енциклопедията на България, защото в състоящата се само от няколко изречения бележка за Моравия става дума и за него: "Моравия... разположена на главния път през центъра на Балканския полуостров". [332] Именно този "главен път" ще трябва да е бил "моравският".

 

Съдейки от думите на житиеписеца на Климент Охридски, през първата половина на IX в. "моравският път" е бил твърде известен във Византия. Той е бил толкова познат, че авторът на житието е приел за излишно да опише или обясни откъде е минавал. Естествено въпросният "моравски път" би могъл да се радва на такава известност и популярност не само във Византия, но и в България (където Климент Охридски написва Житието на Методий), ако е водил не в някаква далечна, а в близка, най-вече съседна страна.

 

Логично е да се предположи: "моравският път" е отвеждал в съседна Моравия, през земите от Тимок до Драва. Затова не е трябвало да се преписва, по-точно да се перефразира съобщението в Житието на Методий, че "поел моравския път по следния начин: "Той (Кирил) се упъти за Моравия, като взе Методия". [333] По тази причина неправилен е както руският, така и унгарският превод. [334]

 

Това не са редакции, перефразирания или преводи, а изопачения, които лишават в случая понятието "моравски път" от неговото истинско и конкретно значение и така дават възможности за тълкувания, твърде далечни от намеренията на автора. Във всички "осъвременени" редакции и преводи няма

 

181

 

 

дори и най-малка следа от онова, което е съдържал оригиналният текст. Става дума за един добре познат път, защото е водил в съседна страна.

 

Неслучайно Емил Георгиев цитира оригиналния старобългарски текст, когато става дума за "моравския път". [335] Защото само въз основа на последния може да се анализира въпросът: откъде е минавал моравският път, който са ползвали Кирил и Методий.

 

Правилно тълкува понятието "моравски път" С. Б. Бернщайн:

 

"Ехали по хорошо известной дороге через Ниш и Белград. В Ж(итие) М(ефодия) эта дорога названа "Моравской": Константин направился по моравской дороге, взяв с собой Мефодия. Эта дорога шла через Болгарию". [336]

 

Нататък: ако вземем предвид, че отделните пътища никога не са носили името на страната, през която са минавали или към която са водили, а както беше отбелязано, винаги са били наричани по името на селището, явяващо се крайна цел, то тогава трябва да предположим, че "моравският път" е получил названието си не от страната Моравия, а от град Морава (според Златарски може и Моравск) [337] при устието на р. Българска Морава. Така, както някогашният път за Австрия от Унгария не е бил наричан австрийски, а виенски, тъй като неговата крайна цел е била австрийската столица. Аналогия ще намерим и в българския език. Водещият за Турция път никога не е бил турски (или преди това византийски), а цариградски. На една от пътните артерии на София не случайно бе възстановено името "Цариградско шосе". Доколко това е оставило следи в съзнанието на българския народ ще илюстрираме чрез поговорката "С питане и до Цариград се стига" (а не: "С питане и до Турция се стига").

 

В началото на моравския път е долината на р. Брегалница, намерила място в Краткото житие на Кирил:

 

(Кирил Философ) "намери няколко от славянските племена покръстени. Които пък намери непокръстени, той ги покръсти и обърна в православна вяра. И създаде им букви на славянски език". [338]

 

За същото Солунската легенда отбелязва:

 

"Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен на река Брегалница. Аз им създадох

 

182

 

 

32 (35) букви. Аз ги учих малко, а те много постигнаха". [339]

 

 

С думите "аз ги учих малко" Константин-Кирил Философ конкретно сочи, че всъщност е прекарал малко време на брега на р. Брегалница, защото е трябвало да продължи пътя си и да отиде при Ростислав.

 

С мисионерската дейност в долината на р. Брегалница и Моравската мисия на Кирил и Методий вече се занимахме достатъчно обстойно. Ако на това място цитирахме Краткото житие на Кирил и Солунската легенда, направихме го по единствената причина да покажем, че няма дори и най-малко противоречие между тях и Панонските легенди. Според Панонските легенди Константин-Кирил Философ е съставил славянската азбука за поданиците на княз Ростислав, а по данните на Краткото житие на Кирил и Солунската легенда тя е сътворена за българославяните около р. Брегалница Между тези податки има ли в действителност някакво реално противоречие? Няма. Защото, както вече видяхме, славяните на Ростислав, населявали долината на р. Маргус (Българска Морава), са били поне толкова българи, колкото и славяните от региона на р. Брегалница.

176. Кирило-Методиевска енциклопедия, том I, С., 1985.

177. Пак там, с. 655-662.

178. Сп. "Старобългарска литература" 1985, книжка 17, с. 30-38.

179. Пак там, с. 30.

180. Пак там.

181. Вж. Боба, И. Епископската епархия и гробът на Свети Методий. - В: Духовна култура, 1986, № 12, с. 11-18.

182. Вж. бел. 158.

183. Милев, Ал. Цит. съч., с. 82-83.

184. Този списък е бил съставен от охридския архиепископ Йоан Комини. - В: Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 565-566.

185. Вж. бел. 180.

186. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 121.

203

187. Младенова, М. Върху едно мнение относно местоположението на Методиевия диоцез. - В: Старобългарска литература, 1985, книжка 17, с. 30.

188. Пак там.

189. БАН, С., 1981, с. 132.

190. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 121.

191. Большая Советская Энциклопедия, том III, М., 1970, с. 416.

192. Киселков, В. Сл. Поуки и очерци по старобългарска литература. С., 1956, с. 16-17.

193. Вж. бел. 186.

194. Киселков, В, Сл. Цит. съч., с. 17.

195. Пак там.

196. Вж. цит. в бел. 187 студия на М. Младенова.

197. Из Пространното житие на Методий.

198. Климент Охридски. Слова и поучения. Прев. от старобългарски архимандрит д-р Анастасий Бончев. С., 1970, с. 164.

199. Пак там.

200. Киселков, В. Сл. Цит. съч., с. 17.

201. Dvornik, F. Les Legendes de Constantin et de Methode, vues de Byzance. Paris, 1933, p. 248-271; Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 221.

202. Лавровский, П. Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян. Харьков, 1863.

203. Из Пространното житие на Методий.

204. Scriptores Rerum Hungaricarum. I. (Ed.: Szentpétery). Bp., 1937, р. 33-37; Pais, D. Magyar Anonymus. Bp., 1926.

205. Пак там.

206. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 115.

207. Милев, Ал. Цит. съч., с. 82-83.

208. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 128.

204

209. Милев, Ал. Цит. съч., с. 82-83.

210. Кирило-Методиевска енциклопедия, том I. С., 1985, с. 199.

211. Коледаров, П. Съдбата на северозападните български предели през IX век. - В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987, с. 165-175.

212. Вж. бел. 6.

213. Милев, Ал. Цит. съч., с. 82-83.

214. Из второто житие на Наум. - В: Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 128.

215. Теодоров-Балан, Ал. Кирил и Методий, част 2. С., 1934, с. 324.

216. Асемани, Й. С. Цит. съч., с. 126.

217. Пак там, с. 126-132.

218. Пак там, с. 132-133.

219. Пак там, с. 133.

220. Пак там, с. 133-136.

221. Пак там, с. 136.

222. Пак там.

223. Пак там, с. 136-137.

224. Пак там, с. 137.

225. Пак там, с. 137-141.

226. Кирило-Методиевска енциклопедия, том I. С., 1985, с. 719-720.

227. Пак там.

228. Вж. бел. 217.

229. Вж. бел. 218.

230. "Моравы Панонскые" "Морава Панонска", т.е. Борилов синодик (списък на българските архиепископи. Вж. бел. 187 ("Μοραβου της Πανονιας" (Пространно житие на Климент Охридски от Теофилакт). - В: Милев, Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 82;

"В Панония, в град Морава" (Второто житие на Наум. В: Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 128).

231. Кирило-Методиевска енциклопедия, том I. С., 1985, с. 345-346.

205

232. Пак там, с. 201.

233. Пак там, с. 201.

234. Пак там, с. 719.

235. Пак там.

236. Асемани, Й. С. Цит. съч., с. 126.

237. Пак там в Извори за българската история. VII. С., 1960, с. 132-135.

238. Пак там.

239. Пак там.

240. Пак там, с. 131.

241. Пак там.

242. Пак там, с. 132.

243. Пак там, с. 142.

244. Пак там, с. 141.

245. Вж. бел. 230.

246. Пръв Ж. П. Мин превежда погрешно израза "επισκοπον Μοράβου τής Πανονίας" с "episcopum Moraviae et Panoniae", т.е. "епископ на Моравия и Панония". Грешката на Мин е възприета и от Александър Милев. Изразът " επισκοπον Μοράβου τής Πανονίας" е неточен и показва, че авторът (Теофилакт) на житието (на Климент Охридски) всъщност не е имал ясна представа за географското местоположение на Моравия и Панония, тъй като за него в случая Моравия е град, а Панония - държава.

247. MMFH. III, р. 257-258; Асемани, Й. С. Цит. съч., с. 115, 119, 120, 133, 137, 146, 152, 224.

248. Пак там, с. 115-117.

249. Пак там, с. 116.

250. Пак там.

251. Вж. бел. 6.

252. Асемани, Й. С. Цит. съч., с. 116.

253. Pöspöki Nagy, Р. Nagymorávia fekvéséről..., р. 77.

254. Кирило-Методиевска енциклопедия, том I. С., 1985, с. 343-344.

255. Пак там, с. 344.

206

256. Пак там, с. 345.

257. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 121.

258. Nicolaus I papa. Epistolae.

259. Monumenta Germaniae Historica. Epistolae, VII, p. 282.

260. Пейчев, Б. Процесът срещу Методий в Регенсбург и решенията на Константинополския събор от 869-870 г. - В: Кирило-Методиевски студии. Книга 3, С., 1986, с. 29-30.

261. Из Пространното житие на Методий.

262. Пак там.

263. MMFH, III. р. 257-258.

264. Латински извори за българската история. II, с. 43-46; Perts, G. Annales Fuldenses, Monumenta Germaniae Historica. Scriptores. I., p. 367-368, 374-375, 379, 380, 400, 408.

265. "След това старият враг, завистник на доброто и противник на истината, повдигна против Методия сърцето на врага на моравския крал заедно с всичките епископи". - В: Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 121.

266. Асемани, Й. С. Цит. съч., с. 116-117.

267. През 880 г. по искане на моравския княз Светополк папа Йоан VIII с була ръкополага Вихинг за епископ в Нитра.

268. Милев, Ал. Гръцките жития на ..., с. 79.

269. Вж. бел. 268.

270. Вж. бел. 185-149.

271. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 128.

272. Пак там.

273. Милев, Ал. Гръцките жития..., с. 82-83, 150.

274. Вж. бел. 264.

275. Златарски, В. История на българската държава..., том I, част 2, с. 218-219.

276. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 127.

277. Милев, Ал. Гръцките жития..., с. 176-177.

278. Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 565-566.

207

279. Вж. бел. 277.

280. Annal. Quedlinb. MMFH. р. 152; Annal. Saxo. MMFH. 6, р. 248; Annal. Magdeb. MMFH, 6., p. 257; Annal. Fuld. MMFH. 6., p. 90.

281. Вж. главата "Къде е била епископската епархия на Методий".

282. "Коцел прие (Методия) с голяма чест. И пак го изпрати при папата с двадесет мъже, почтени люде, за да го посвети за епископ на Панония, на престола на Св. Андроника, апостол от 70-те, което и стана". Из Пространното житие на Методий.

283. Gáspár, Е. Johannis VIII, papaé epistolae passim collectae. Monementa Germaniae Historica. Epistolae, p. 273.

284. Извори за българската история. VII. С., 1960, с. 139.

285. Извори за българската история. VII, с. 132-135.

286. Из Пространното житие на Методий. - В: Христоматия по старобългарска литература..., с. 121.

287. Boba, I. Цит. съч., с. 113-114.

288. Извори за българската история. VII, с. 139.

289. Boba, I. Цит. съч., с. 113-114.

290. Милев, Ал. Гръцките жития..., с. 82.

291. Извори за българската история. VII, с. 139.

292. Коледаров, П. Цит. съч., с. 115.

293. Пак там.

294. Koszev, D. - Hrisztov, Hr. - Angelov, D. Bulgária története. Bp., 1971, р. 18-19.

295. Вж. бел. 9.

296. Вж. бел. 11

297. Вж. бел. 36.

298. Вж. бел. 111-115.

299. Вж. бел. 13.

300. Вж. бел. 33.

301. Вж. бел. 14.

302. Boba, I. Moravia's History Reconsidered. A Reinterpretation of Medieval Sources. The Hague, 1971.

303. Püspöki Nagy, P. Nagymorávia fekvéséről. Valóság. 1978, 21. Évf., N 11, р. 60-82.

208

304. Kristó, Gy. Lcvcdi törzsszövetségétől Szent István államáig. Bp., 1980, p. 163; Az alföldi bolgár uralom kérdéséhez а IX. Században. Acta Universitatis Szegediensis de Attila József nominatae. Szeged, 1983, p. 27-37.

305. Szegfü, L. Vata népe. Acra Universitatis Szegedinsis de Attila József nominatae. Acta Historica LXVII. Szeged, 1980, p. 14.

306. Püspöki Nagy, Nagymorávia fekvéséről, p. 63.

307. Kristó, Gy. Levendi törzsszövetségétől..., р. 163.

308. Вж. бел. 305.

309. Златарски, В. История на българската държава..., том I, част 2, с. 218-219; Из Пространното житие на Методий.

310. Пак там.

311. Енциклопедия България, том IV, С., 1984, с. 345.

312. De cerimoniis aulae Byzantinae. Ed.: L. Reiskius. Voll. I. Bonn, 1829, p. 691; Боба, И. Константин Багренородни за Μεγάλη Μοραβία - В: Старобългарска литература, кн. 21, 1987, с. 67.

313. Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 565-566.

314. Караджич, В. Српска исторiја нашего времена. Београд, 1969, с. 28.

315. Eleutherudake enkyklopaidikon lexikon, 1-12. tom. Athenai, 1929.

316. Révai Nagy Lexikon. 14., Bp., 1916, p. 44.

317. Пак там.

318. Helmoldi Presbyteri Buziviensis Chronikae Slavorum cum supplemento Arnoldi Abbatis Lubecensis. Francofurti, 1581; цитат по Асемани, Й. С. Календари..., с. 128.

319. Пак там.

320. Асемани, Й. С. Календари..., с. 52-53.

321. Dubravii, Joannis. Historiae Bojemicae Libri 4;

Асемани, Й. С. Календари..., с. 111.

322. Асемани, Й. С. Календари..., с. 112-113.

323. Пак там, с. 113.

324. Пак там, с. 114.

325. Пак там.

326. Вж. бел. 9.

209

327. Вж. бел. 11.

328. Вж. бел. 9, 10, 11 и 12.

329. Вж. главата"Коя Моравия са владели Моймир I и Ростислав".

330. Вж. главата "Къде е била епископската епархия на Методий".

331. Коледаров, П. Цит. съч., с. 117.

332. Енциклопедия България, том IV. С., 1984, с. 345.

333. Христоматия по старобългарска литература. С, 1967, с. 120.

334. "Отправился в Моравию". - Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 221; в превод на Пирошка Ковач на унгарски език: "Metóddal útra kelt a morvák földjére". Pannóniai legendák. Ford. Kováts Piroska. Bratislava-Budapest, 1978, р. 91.

335. Георгиев, Е. Кирил и Методий..., С., 1969, с. 316.

336. Бернштейн, С. Б. Константин-Философ и Мефодий. М., 1984, с. 88.

337. Златарски, В. История на българската държава..., том I, част 2, с. 218-219.

338. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 129.

339. Пак там, с. 296.

[Previous] [Next] 

[Back to Index]