Глава III
ОСМАНСКИЯТ РЕЖИМ В БАЛКАНСКИТЕ ЗЕМИ
- Методи на завоевание и утвърждаване (146)
- Феодално земевладение (170)
- Управление на балканските земи (185)
- Режим на подвластното население (196)
- Градове и градски живот (211)
МЕТОДИ НА ЗАВОЕВАНИЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ
Османското завладяване на балканските земи се проточва като мъчителна агония повече от столетие. Съпротивителните усилия на балканските страни, колкото и разкъсани да са те и редица политически обстоятелства превръщат османското проникване в продължителен двубой на Европейския югоизток срещу изтегналата заплаха на чужда иноверна сила, в защита на свободата и вековните културни постижения. Затова завоевателите не успяват светкавично и безпрепятствено да наложат господството си в балканските държави, макар че теса изтощени от кървави междуособици и разтърсени дълбоко от остри социални противоречия и борби. Въпреки стремителния си напор турците са заставени да осъществяват постепенно, на етапи, целенасоченото си и трайно утвърждаване на Балканите. Когато историческите условия са все още неблагоприятни, бойните сили недостатъчни и съпротивата — вероятна, османците извършват само мълниеносни и смразяващи по своята свирепост набези в набелязаните за завоюване територии. В тези опустошителни операции главна роля играят нередовните щурмови отряди на акънджиите, в чиито редове се подвизават множество помюсюлманчени малоазийски или балкански християни, най-често декласирани обществени елементи. Някои от най-бележитите им началници като Михалбеевци и Фируз бей са също бивши християни. И феодалите ренегати, и обикновените акънджии от немюсюлманско потекло са привлечени в редовете на тези грабливи отряди чрез примамката за лесна плячка. И те наред с мюсюлманите тюрки драговолно и безогледно плячкосват земи и селища на едноверците и сънародниците си.
Докато османците преценяват, че военната им мощ не ще постави на колене жертвите им, те не ги лишават от самостоятелност, но ги обвързват с васална зависимост. Един след друг владетели и феодали в Европейския югоизток приемат унизителния васалитет и в трагична последователност изпращат синовете или
146
братята си за заложници в султанския двор, дъщерите или сестрите си — в султанските хареми, изсипват на султана под форма на ежегоден трибут значителна част от приходите на страните си. Сами те са заставени да водят отрядите си в помощ на завоевателите и да съдействуват и допринасят за завоюването на по-далечни или съвсем близки земи, населени често с техни сънародници. За османската власт васалните княжества и владения допълват в граничните зони ролята на учовете като заслон срещу нападенията на намиращите се в съседство неприятели и аванпостове за по-нататъшни завоевания. Така докато съществуват васалните Видинско и Търновско царство, те са проходни зони за нападение срещу Влахия, Сърбия и Унгария, Велбуждката област — срещу Сърбия и за по-нататъшни завоевания към Македония и Босна, Прилепската област — срещу Албания, Серската област срещу Гърция и Албания, а отвъддунавските княжества — срещу Унгария. Колкото и несигурни да са васалите, те все пак осигуряват някакъв пояс от сили, които не са открито враждебни и действуват, макар и най-често с принуда като османски съюзници. При такава обстановка, опирайки се на васалите си, османските турци успяват да, осъществят не малка част от завоеванията си в балканските земи именно с помощта на местни християнски бойни сили. В това се заключава трагизмът на обстановката, това обяснява до известна степен и териториалните придобивки, напредъка на османците в Европейския югоизток.
Османската власт ловко и гъвкаво използва и раздухва вътрешните и междудържавните съперничества на Балканите, за да омаломощи враговете си и да ги подчини по-леко. А когато обстоятелствата вдъхват сигурност в победата и предполагаемият отпор е в най-голяма степен обезвреден, османците нанасят последния удар — покоряват окончателно и напълно.
Както за всеки завоевател, и за османските турци възниква тежката задача не само да станат господари на балканските земи, но и да укрепят това господство, за да изградят устои за властта си всред население, което неведнъж и на много места им оказва съпротива..
Те трябва да се наложат всред чужда за тях народностна среда, която съмнително биха удържали и обуздали преди всичко поради голямото ѝ числено превъзходство. На тях предстои да се приспособят към една обстановка на обществени отношения в балканските земи на далеч по-високо равнище от това, на което се намира собствената им държава от нейния анадолски период с ранни феодални форми и все още живи родово-племенни порядки и традиции. Не е трудно и за най-непроницателния съвременник да схване, че грабителските набези на жадните за плячка акънджии или мълниеносните нападения на мюселемската и спахийската конница далеч не са били окончателна победа за османците.
147
След бойните успехи, зашеметили населението, всели трепет и ужас, трябвало да дойде мирно ежедневие, в което завоевателите щели да се изправят лице с лице със завоюваните, да живеят в непосредствен досег с тях, да ги управляват. Това е полето за истинската проверка на победата.
Османските управници, без съмнение, съзнават тия неблагоприятни за тях обстоятелства и полагат усилия да ги преодолеят чрез редица мероприятия още докато кръстосват балканските пътища и воюват за надмощие и настаняване.
В тия завоевателни действия те опустошават и обезлюдяват цветущи населени места навред из балканските земи. Съвременните византийски хронисти нееднократно и в най-покъртителен тон рисуват това постоянно унищожаване на балканското население и повсеместно опустошение.
«Варварите не са преставали да изтребват по ред всеки неук или цивилизован народ — оплаква се византийският историк Дука, като описва мрачната картина на завоеванието — не престават и до днес. . .». [1]
В разказа си за похода срещу Търновското царство през 1388 г. Халкокондил отбелязва, че Мурад
«разбил мизите и погубил една малка част от тях, която се била спасила в земите около Дунав». [2]
Все тия свидетелства споменават за опустошителните походи на Баязида «в илирийските земи» (т. е. в западните балкански области).
«И тъй, той нахлул в земите на илирийците и. . . опустошил страната (на албанците — б. м.) чак до Приморието към Йониум и Епидамн» (т. е. Драч). [3]
Неудържимата ярост на завоевателя се излива най-вече над ония, които упорито се съпротивляват. Според признанията на самия османски хронист Ходжа Сеадеддин при овладяването на една крепост в Тракия «ония, които били дръзки и непокорни, станали жертва на острия меч». [4]
Единичните или масови заробвания на балкански жители са още един метод за омаломощаване на местните съпротивителни сили, за изтощаване на тяхната жизненост.
Още при ранните османски нахлувания в балканските предели започват отвличанията на човешки маси от местното население. За османските завоеватели робите са неразделна част от плячката при завладяване земите на «неверниците». За тях е съвсем естествено и законно да придобиват такъв вид плячка, с която те се отнасят също така безогледно, както с отвлечения добитък или скъпоценности. Всяка опустошителна или завоевателна кампания е съпроводена с отвеждане на по-голям или по-малък контингент роби. Йоан Кантакузин съобщава напр., че през 1349 г. по време на един османски набег по течението на Марица Орхановият син Сюлейман «ограбил голямо количество добитък и много хора». Той «откарал жителите на градовете в робство и опустошил цялата страна». [5]
148
Още при ранните сериозни стълкновения с българите съвременни източници разказват как османците «плениха множество народ и го отведоха през Галиполи». [6] Това са първите неволници, отвлечени в робство от Завоевателя и разпродадени по азиатските пазари.
За повсеместни заробвания се споменава и след злополучното Чирменско сражение през 1371 г. Монахът Исай отбелязва, че веднага след това трагично за християните събитие турците се впускат да избиват и заробват населението. Ужасът на съвременниците от тези народни нещастия, между които е и заробването, е толкова голям, че според думите на монаха «тогава живите облажаваха умрелите по-рано». [7] Като съобщава, че Мурад I предприемал нападения във вътрешността на Македония, откъдето отвел много роби, Халкокондил добавя:
«Ония от турците, които го следваха с надежда да се обогатят по някакъв начин, той надари с роби и добитък, които отвличаше от гърците и мизите» (българите — б. м.). [8]
Сам Ходжа Сеадеддин нееднократно свързва бойните подвизи на османските завоеватели с масови отвличания на заробени християни. В действията си за овладяването на Пловдив и в областта Загора те «опустошили голям брой места и взели в плен много неверници». [9] В усилията им за превзимането на Къркклисе (Лозенград) Ходжа Сеадеддин отбелязва като едно от най-важните достижения на османските бойци — награбването на «невероятно красиви робини», което по думите на летописеца било «плод на техния труд и възнаграждение за подвизите им». [10]
От това време на ранните османски завоевания е и нарастващият брой поробени балкански жители, разпродавани като добитък по средиземноморските робски пазари. Балкански заробени жители и най-вече българи и гърци попадат на остров Кипър. Кипърският хронист Леонтий Махера отбелязва, че те се появяват там «след гибелта на Романия» (т. е. след завладяването на онези земи, които били в ранното средновековие византийски провинции). [11] В началото на 70-те години на XIV в. напр. българи-роби участвуват като наемни войници на. служба у генуезците или у кипърските владетели и проливат кръвта си за чужди властолюбиви домогвания.
Българи се срещат в Кипър — във Фамагуста чак до 40-те години на XV в. Споменават се Йоан Българина, Лука Българина, Власий Българина, Йоан от Варна — все генуезки наемници. [12] Венецианските архиви съхраняват десетки договори от 1381—1383 г. за узаконяване продажбата на заробени българи, най-вече от Македония, взети от имотни венецианци на остров Крит. [13] Тяхната българска народностна принадлежност е записана без съмнение според собствените им признания. Тези злощастни люде са откъснати завинаги от земята си — част от тях остават роби. Друга част, макар и сполучили да възвърнат свободата си, се заселват на о-в Крит, защото завръщането в родината в онези
149
смутни времена е почти непостижимо за тези бедни, самотни, съсипани хора, жертва на чуждото завоевание. Все от този период са и най-ранните сведения за балкански роби (между тях много българи), купени от търговци и патриции в Барцелона. Следите от тях са налице чак до края на първата четвърт от XV в. [14] По това време испанските градове Барцелона, Палма и Валенция търгуват интензивно с роби. [15]
В сметководните книги на генуезката колония в Пера (Константинопол) през 90-те години на XIV в. е вписано не едно име на българин, потърсил убежище при гражданите на християнската морска република, за да се избави от робското си положение при османците. На 16. X. 1391 г. е отбелязано, че генуезката община храни избягалите от турците и попаднали в затвора две български робини. Едната поради старост е освободена, а другата е дадена за робиня на Андреа де Монелия. На 25. XI. 1391 г. е регистрирано, че друга българка, заробена от турците, е задържана в затворите на генуезката колония в Пера. През 1390 и 1392 г. е вписано на два пъти името, на български неволник Георги от Варна. [16]
Заробени по време на завоеванието, много балкански жители се пръскат из най-отдалечени краища. Такива роби намира през 1421—1423 г. френският пътешественик и дипломат Жилбер дьо Ланоа в двора на един владетел в Близкия изток. Това са хора от различни народности — от България, Славония, Влахия, Гърция и пр. — около 10 000 на брой, купени или подарени на владетеля, изпратени от далечни страни. [17]
Честите набези и походи, които бележат пътя на османското проникване в Сърбия, Босна, Хърватско, Далмация, Влашко и Молдавия, завършват с върволици роби мъже, жени и деца, влачени в тежки окови, нахвърляни в кошове, на коне и пеша навред по балканските пътища. [18]
Особено показателни за практиката на заробванията по време на завоеванието са разказите на съвременниците за завземането на Солун през 1430 г. Дука отбелязва, че току пред решаващия щурм едно от най-важните насърчения на Мурад II към войниците му било: «Ето, давам ви този град — мъже, жени, деца, сребро, злато, а вие ми оставете само града.» След завладяването Дука описва покъртителната картина на робските върволици:
«Мъже и жени с младежи и невръстни девойки и дечица; всеки от конниците държеше в ръцете си вериги и влачеше. А те викаха, само «горко ни», като ги влачеха. И нямаше кой да се смили, нито да протегне ръка за помощ. . .» [19]
Бертрандон дьо ла Брокиер среща при Одрин през 1433 г. доведени за продан навързани християни, които просят милостиня край града. [20] На пътя от Одрин към Пловдив той се натъква неочаквано на печално зрелище:
«около петнадесет мъже, които бяха грабнати от Босненското царство при едно нашествие, извършено
150
от турците; двама турци ги водеха да ги продават в Одрин». [21]
Османският хронист Ашикпашазаде описва масово заробване на християни по времето, когато османците завладяват сръбското деспотство през 1439 г. Скопският владетел — заслужилият военачалник Исхак — повежда бойците си срещу Сърбия. «Разрушете крепостите ѝ и заробете народа ѝ!» — призовава ги той. Такова опленяване и грабеж било, разказва самодоволно Ашикпашазаде, че в Скопие, където завоевателите довличали робите, четиригодишно дете се продавало за двадесет акчета. Сам хронистът участвувал в такива бойни действия, където бойците на Исхак след поголовна сеч на противопоставилите им се християни се хвърлят стремглаво да заробват.
«И аз, бедният — завършва Ашикпашазаде, — покрай онези, които изклах, заробих петима неверници. Докарах ги в Скопие и ги продадох петте по това време за 900 акчета.» [22]
Тези масови отвличания в робство при първото завладяване на Сърбия са развълнували европейската общественост. Папа Евгений IV сочи в едно свое писмо, че турците заробили 200 000 души. Сам сръбският деспот се оплаква в писмо, че завоевателите отвели «безброй роби». [23]
С разрастване на завоевателните кампании робски маси се стичат от всички страни. Францисканският монах Бартоломео де Яно в едно писмо от Константинопол (3. II. 1443 г.) до своя духовен началник, ръководителя на ордена «Св. Йоан Йерусалимски» пише, че постоянно виждал турците да влачат заробени християни, навързани с въжета и вериги, наблъскани из дюкяните на венециански и генуезки търговци. Водели ги като добитък, докато те плачели и хълцали, молели помощ от бога и минаващите християни, но никой не се осмелявал дори да им продума.
«Видяхме малки деца и девойки да ги водят и носят в кафези, както носят птиците на пазар — в коли или на коне. Много жално е да ги гледа човек!» [24]
Тия масови заробвания, макар и чести, са все пак резултат на не винаги предвидени въоръжени стълкновения с балканското население. Затова османската власт, загрижена да укрепва надмощието си в новозавладените територии, прибягва системно и целенасочено към други средства за преодоляване численото надмощие, за пречупване борческата готовност на балканското население.
Всред тия начинания масовото изселване заема предно място през цялото петнадесето столетие. Така постъпват османските завоеватели най-често с поселници в средища и области, които оказват упорита съпротива по време на завоеванието или се бунтуват след налагане на чуждото господство. Така след покоряването на Търново, дълго устоявало на вражеските пристъпи, едно от първите средства, с които си служат османците, е да изселят принудително в Мала Азия най-личните му и най-влиятелни жители. Новите господари на старата българска столица с основание
151
се опасяват, че всред тия по-будни среди на поробените може да се разгори искрата на бунта. Гледката
«предизвикваше сълзи дори у самия камък на онзи град — разказва развълнувано българският книжовник Григорий Цамблак, свидетел на търновската трагедия през 1393 г. — Защото чада от бащи се разделяха и сродници от братя, понеже не всички бяха отвеждани на едно място, та поне, като се гледат, да имат утешение от скърбите, но едни, които се отличаваха по род, богатство и красота на лицето, бяха взимани, а други биваха оставяни. И онези дни бяха [дни] на плач. Що, прочее, е по-горчиво от преселението и по-жалостно от разлъката със сродници, когато споменът за отечеството и за своите като жило винаги пробожда сърцето? Прочее, те се прегръщаха един другиго, целуваха, опрощаваха, оглашаваха с ридания мястото. . .» [25]
Малко след тия събития, все по времето на Баязид I, почти цялото население на Аргос е откарано в Анадола заради несъгласието си да преклони доброволно глава пред завоевателите. [26] Съпротивителните движения на Балканите срещу потисническия режим на Муса през 1412—1413 г. предизвикват Баязидовия син да проведе на 23. IV. 1413 г. масови насилствени изселвания вероятно от Северозападна България. [27]
От тия тревожни десетилетия датират може би някои от поселенията на българи в Анадола, записани в по-късни документи на османската поземлена регистрация: «Село Българи, заточени от Румелия, село Куршунлу, дошли от Румелия.» [28]
Принудителното изселване на балкански жители и настаняването им из различните анадолски краища е ефикасно средство с двояко въздействие. То изтръгва от недрата на народите най-смелите, най-будните, най-бойките жители, откъсва ги от естествената им среда, в която биха могли да въздействуват, да разпалват искрата на борбата срещу поробителите, да поведат народа към битки за възвръщане на свободата. С изселването на цели селища завоевателите се стремят към пълното изкореняване на бунтовната зараза. От друга страна, тези сурови мерки внасят дълбок смут сред ония, които остават. Мълвата за тази разправа на завоевателя с непокорните плъзва из близки и далечни селища и области, зашеметява, сковава силите и решимостта за по-нататъшна съпротива.
Все с такива тежки последици за съдбата на балканските народности са и масовите заробвания. И поради тях, както поради изселванията, се съкращава числено обемът на тези народности, разстройват се обществените им сили и народностна устойчивост. Съдбата на робите е различна, но еднакво безпросветна. В най-голямата част от случаите те са завинаги изгубени за своята народност. Някои са помюсюлманчени веднага след заробването им и потъват в турската народност — от тяхната среда и най-вече от знатните пленници се набират слуги за обкръжението на султаните
152
(ич оглани), или на сановници и военачалници (т. нар. гулями, хизметкяри, ньокери) и войници за еничерския корпус (аджеми оглани). Мнозина от тях намират място в средите на османската управляваща класа и дори стигат върховете на държавната йерархия. Други от помюсюлманчените роби получават статут на свободни и биват използвани като колонисти в новозавоюваните територии, за да подсилят обществената опора на завоевателите. Онези, които не приемат веднага исляма, са разпродавани на различни места. Попадналите в мюсюлманска среда като домашни роби или земеделски работници не запазват задълго народностната и религиозната си принадлежност. Господствуващата околна народностна среда скоро ги претопява и заличава спомените за балканското им потекло.
Стремителният напредък на османците, проправен през сърцето на Полуострова с огън и сеч, разчиства пътя за трайното им настаняване, като причинява повсеместно изтегляне на населението от уязвимите райони към защитените подножия или пазви на планините, а в много случаи и към по-близки или по-далечни страни. Така се обособяват някои колибарски села по склоновете и гънките на Балкана из българските земи. [29] В дефтерите на османската регистрация от най-ранния период са отбелязани последиците от тези демографски размествания. Регистраторите сочат често там наличността на «празни» села, т. е. села останали без жители, или поземлените единици «мезри», обработваеми плодородни площи, не малко от които бележат местата на изчезнали селища. По сведенията на най-ранния познат досега регистър от 1431 г. за санджака Арванид (в Албания) са вписани 92 изоставени села и мезри. [30] Това са и следите от въстанието в Албания, започнало още през 1431 г. и предхождано от съпротивителни действия на селяните срещу османската регистрация. Подобни пусти села и мезри са зафиксирани в регистри, съставени към средата на XV в. или малко по-късно за Видинския санджак, Северна и Югозападна България и Беломорието. [31] Тези данни отразяват повече или по-малко състояние, причинено очевидно в предходните десетилетия, т. е. през периода, който ни интересува тук. Показателни за вътрешните размествания са и отбелязванията на новопоявили се населени места, които не са били забелязани от предходната регистрация и сега са обозначени като «извън дефтера». Нееднократно се говори за села, които станали мезри поради пръскане на населението им, за образуването на едно село от остатъците на разпръсналите се жители от пет изоставени села, за села с незначителен жителски състав, за мезри, които се развиват в села, поради заселване на придошли от другаде жители върху площите им. [32]
Най-ранният познат досега османски кадастрален опис на българския старопрестолен град Търново, съставен в края на XV в., разкрива макар и в сухи цифри, картината на онзи демографски
153
удар, който претърпял градът, завзет от Баязидовите отряди след упорита съпротива. Българските граждани са представени по махали с невероятно малък брой домакинства. Стопил се е нявгашният прославен град с многолюдното си и разнородно население. Следите на завоевателската стихия не са изличени почти столетие след завладяването. [33] Ярък пример за масово разпръсване на жителския състав в градските средища е завоеванието на Солун в 1430 г. Част от населението бяга предварително, друга част е избита, а най-голямата част — заробена. «В един ден, отбелязва Дука, големият град се изпразни толкова и остана пуст.» [34] Тези вътрешни размествания и разселвания под натиска на завоеванието, както масовите заробвания и депортирания довеждат до коренни промени в поселищната мрежа на балканските страни, причиняват голямо намаляване на населението в цели райони. Проучванията за българските земи във връзка с тези събития напр. сочат значително обезлюдени области в Североизточна България, земите около Източна Стара планина с низините между Варна и Поморие, в Бургаско и района на Странджа, в цялата Северна Тракия, Средногорието, Пловдивско и Пазарджишко с част от Самоковско, Югоизточна Тракия по левия бряг на Марица, Егейска Тракия от десния бряг на Марица до Ксанти — Драма, Солунско и части от Македония, особено по река Вардар. По-малко засегнати са Средна Северна България от Шумен до Враца и Северозападна България. [35]
Народната памет е съхранила в местни селищни предания смътния спомен за масовите преселвания откъм равнинните селища в планинските усои, където османските войници, спахийските помощници и данъкосъбирачите трудно могат да се доберат по козите пътеки и сипеите. Още с проникването и постепенното настаняване на османската власт в Епир тълпи християнски поселници се оттеглят от застрашените места и по настръхналите планински зъбери и склонове се нанизват, притиснати едно до друго, новите села на бегълците. [36] Това е историята на селата около Цаманда, на променилата гнездото си Парга и др. Подобна е участта на селищата, чиито жители потърсили убежища из дебрите на Пинд.
Старинна легенда припомня и до днес стръмния път на Катафигион в планинските пазви на Пиерия. В дрезгавината на едно неопределено от местното население минало се губят очертанията на нявгашното им богато поселение Подари по бреговете на река Алиакмон. Османският натиск прогонва жителите към непристъпните и гористи склонове на Фламбуро. Тук гръцките прокуденици посред люта зима разчистват снеговете и секат столетните гори, за да направят ново село, над което не ще тежи вечната заплаха на османските властници.
Така се обособяват запокитени в планинските простори селищата Валтос и Ксеромеро в Акарнания. Прикрити зад труднопроницаеми
154
гори, обитателите на Валтос понасят мъжествено тежкото уединение в планинската безплодна самота, сдружени с вълците и орлите, за да избягнат унизителното покорство пред османските господари.
Планинските области Аграфа и Астропотамос също приютяват изселници от равнините. Аграфа е толкова дива и непристъпна, че в неприветливите ѝ кътчета е трудно да се, допусне някакво прилично съществувание даже за домашни животни, а камо ли за хора. Но подгонените от завоевателската стихия изселници нямат възможност за избор — в равнините и градовете са чуждите поробители, планината с цялата си недружелюбност е все пак убежище.
Тия приливи и отливи на населението, тия размествания на селища, тия големи демографски промени, които стават повече или по-малко във всички балкански страни през XIV—XVв., причиняват истинско запустение около големите пътища, което прави силно потискащо впечатление на по-късно миналите през Балканите чужди посланици, учени, пътешественици.
Поел пътя от Истмос през Мегара, Тива и Халки, французинът Жан Шено бележи в пътния си дневник през 1547 г.:
«Има и други развалини на градове и крепости, през които минахме и които не споменавам. Достатъчно е да кажа, че тази страна е толкова пуста, че за онзи, който я вижда сега, е почти невероятно да е била тъй плодородна и тъй прочута, както са я описали историографите.» [37]
Планините на Балканския полуостров приютяват най-непримиримите, най-волните жители на прегазените от османците области. Усамотените и измъчени от непосилна борба за насъщния изселници създават непокорни гнезда по планинските чукари и прикрити горски кътчета. В тях често пламва искрата на бунта срещу завоевателите. Оттук неведнъж смели мъже и жени поемат хайдутските пътеки, за да мъстят на потисниците. Този свободолюбив дух на планинците, отказали всякакъв допир и сътрудничество със завоевателите, възславя незнайният народен творец в една гръцка народна песен:
«В градовете и равнините живеят роби,
които обитават заедно с турците.
Храбрите люде предпочитат да бъдат в теснините
и пустинните места,
да живеят по-скоро с дивите зверове,
отколкото с турците.» [38]
Така чрез физическото изтребление, заробванията и принудителните изселвания и съпътствуващите ги вътрешни демографски размествания завоевателите нанасят най-големия и най-силен удар на балканските страни — демографско-народностния.
155
Преди всичко по този път се разстройва цялата обществена организация във всяка от балканските страни. Ръководната класа, лишена от стопанската си и политическа власт, е или унищожавана физически, или заробвана, депортирана, заставена да приеме исляма, доброволно да търси убежище в чужди страни, или социално да деградира, оставайки в собствената си страна, като изгубва привилегированото си положение. Заедно с това се пръска или загубва предишното си значение и роля и балканската интелигенция. Разстройват се вътрешните връзки, които свързват отделните народностни общности, а това уврежда народностното съзнание и самочувствие, създава сред народните низини атмосфера на безпомощност и безпътица.
Разместванията на балканското население в резултат ни завоеванието, изтребването, заробването и разпръсването на местните жители улесняват проникването и настаняването на мюсюлманското население. Изпращането на балкански поселници в Анадола и колонизирането на тюркско население в балканските земи са първите системни мерки на завоевателите, които имат една и съща цел с жизнено значение за тях — утвърждаване господството им всред недружелюбна и иноверна народностна среда в Европейския югоизток. Османските управляващи среди схващат ясно, че за дк изградят устоите на своите учреждения и да задушават успешно тук и там изблиците на съпротива, не е достатъчна военна сила — необходима е опората на местно мюсюлманско население. С оглед преди всичко на това още при първите си стъпки на Балканите османците съдействуват за прехвърлянето и усядането на свои едноверци от Анадол. Византийският съвременник от тази бурна епоха — Халкокондил — разказва, че още Мурад I колонизира турци в Македония по долината на Вардар «в равнината, наречена Загория и областта на Филипопол.» [39]
Напредването на османците по главните балкански пътища, жизнените артерии на Полуострова, е свързано с непрестанен прилив на мюсюлмански народностен елемент, комуто се пада важна историческа мисия — да бъде опора и охрана на завоеванията в тия важни и уязвими проходни места. Преселниците са разнородни — след бойците и акънджиите плъзват суровите и обрулени от анадолските ветрове полускитници-скотовъдци — юруците. Смътни известия в османските летописи отбелязват прехвърлянето им в Румелия още при ранните османски завоевания. През 1385 г. юруците от малоазийската област Сарухан се настаняват в района на Серес, [40] проникват дори до Белград и Крушевац. Сам Баязид I съдействува за преселването на сарухански юруци от равнината Менемен. Летописната традиция изтъква, че султанът прибягнал към тази мярка поради непокорството на номадите, които отказвали да изпълняват някакво запрещение за ползване на самородна сол. Саруханските колонисти
156
са настанени около Пловдив. «Сега Пловдивско е изцяло [изпълнено] с тях» — отбелязва Нешри. [41] Много по-късно, вероятно по недостигнали до нас сведения, Евлия Челеби споменава, че след като овладял Добруджа от българите и власите, Баязид I настанил тук юруци, привлечени от Мала Азия. [42] Все за това време и друг хронист — Ибн-и Кемал — свързва похода на Пашаигит за овладяването на Скопие с придвижването на сарухански номади. [43] За усилията на Баязид да настани навред из завоюваните области турски колонисти разказва и Халкокондил:
«След като заселил [с турци] Тесалия, областта около Скопие, земята на трибалите от Филипопол (Пловдив) чак до Хемус и градеца, наречен София, той започнал да опустошава земите на илирите и трибалите.» [44]
При завземането на градовете, тюркските пришълци заграбват къщите на забягнали или избити местни жители, градят нови, създават свои обособени махали. Така се провежда тюркизирането на Солун, след като е бил завладян в 1430 г. Мурад II докарва и настанява тук в опразнените от прежните им обитатели домове турски колонисти от Йенидже Вардар. [45]
Нов прилив на тюркски номади към балканските земи се отбелязва по време на Тамерлановото нашествие в Анадол. Притиснати от страшния азиатски завоевател, много местни турски поселници намират убежище в Румелия. [46] Част от тия номади се настаняват из планински места, за да намерят пасища за стадата си. Онези, които попадат в равнините, променят донякъде стопанската дейност и бита си. Загрижена за съживяването на изоставени при завоеванието обработваеми земи, които тя се стреми да превърне в източници на доходи за държавното съкровище, османската власт насърчава усядането на юруци по запустели орници, т. нар. мезри. Тия мезри на места се обработват спорадично от юруците, които все още не са изоставили подвижния си живот. На места обаче те се настаняват в мезрите и образуват по-късно юрушки селища. В архивите на османския кадастър са отбелязани стотици такива юрушки поселения из балканските земи, много от които вероятно датират от ранния период на османските завоевания в Балканския полуостров. [47]
Всред тълпите мюсюлмански преселници в балканските земи проникват и татари. Подгонени от Тамерлан около 1400 г., татарски групи прииждат откъм Крим и се настаняват около Пловдив и Одрин. [48] Нови татарски преселници прехвърля и Мехмед I през 1418 г., предвождани от Минет бей. Тяхното настаняване бележи зараждането на град Татар Пазарджик. [49]
С прехвърлянето на юруци и татари, които участвуват във военнопомощните корпуси на османската армця, върховната власт се стреми не само да подсили турската колонизация в балканските земи, но и да разреди струпването на гъсти маси в Анадол от тия недотам сигурни и не винаги достатъчно покорни полуномади,
157
организирани на военни начала. До каква степен върховното управление се смущава от тях, личи и от епизода, възпроизведен от Ашикпашазаде за преселените в Пловдивско татари. Обезпокоен от внушителната бойна сила, която представлявали, султанът унищожил с хитрост техните вождове.
Нито в годините, когато поемат завоевателния път към Балканския полуостров, нито повече от столетие след това османците не разполагат със здрав и сигурен тил в Анадол. Тук постоянно кипи, постоянно се вълнуват разни непокорни емири, които лесно увличат срещу османците разнородното население на тамошните земи. Османските султани неведнъж са принудени да сноват от Румелия до Анадол, за да гасят огъня на непокорството в отсамните и оттатъшните си владения. Затова и разместването на анадолските тюркски поселници съпътствува политиката им, насочена към тюркизиране на балканските земи.
Покрай другите турски колонисти в балканските земи, из градове и села, нахлуват множество духовни лица — служители на ислямския култ, дервиши и др., — които се придвижват с челните завоевателски отряди и се настаняват заедно с първите органи на властта. Те имат важна мисия— да разгръщат усърдно мюсюлманската религиозна пропаганда, да съдействуват за ислямизирането на завареното балканско население, да утвърждават идеологически устоите на-новата власт. Съзнанието за важността на тази мисия ръководи османското върховно управление да отреди по-леки условия за живот на всички тия религиозни мисионери-колонисти. Затова на едни от тях са дадени имущества с широки правдини (лични чифлици, мюлкове и пр.), а на други — големи данъчни облекчения.
Една султанска заповед от 1425 г. потвърждава стари привилегии за имамите и теолозите в град Пловдив още от времето на Баязид I. Те са освободени от куриерска служба, от повинности, от даване квартира на длъжностни лица, от десятък и от всички аваризи-и дивание. [50]
Безсилни да сподавят смутното християнско море в тия земи чрез настаняването на мюсюлмански поселници, османските управници прибягват към колонизирането на бивши военнопленици, т. нар. освободени роби, които веднъж помюсюлманчени, стават надеждна опора на властта. Необходимостта от по-пълно използване на труда им налага постепенното освобождаване на тези роби, които се разселват по обработваеми земи и получават статута на обикновеното зависимо население. Те обаче разширяват мюсюлманската народностна среда в най-отдалечените кътчета на завоюваните балкански земи. [51]
Докараните от Анадол мюсюлмански поселници, установени предимно покрай големите пътища и в стратегически важни райони, поставят начало на нови поселища. Попаднали в непосредствен и ежедневен досег със завареното балканско население, те стават
158
естествени проводници на мюсюлманската религиозна пропаганда и улесняват асимилаторските домогвания на османската власт. Тия домогвания през ранния период на османското настаняване в балканските земи не са станали все още целенасочени действия на управляващите среди. По различни съображения тези среди не са заинтересовани да наложат масово и насилствено исляма в балканските земи. Такова грубо посегателство върху народностно-религиозното съзнание на балканското население би възбудило всеобща и обединена съпротива и би създало непреодолими пречки за по-нататъшното османско напредване.
От друга страна, повсеместното помюсюлманчване на балканските народи би лишило държавното съкровище и османските феодални господари от редица данъчни постъпления, събирани изключително от немюсюлманското население. Затова ислямизацията се провежда спорадично, засяга най-вече райони, залети от османската колонизация. Ислямизацията е осезателна и в места, където суровата природа и тежката борба за насъщния подтикват населението да се обърне към мохамеданството с надеждата да получи облекчение на данъчното си бреме. Угнетените феодално-зависими труженици очакват и известна социално-народностна прекатегоризация. Приемайки религията на завоевателите, те се надяват на по-голяма сигурност при условията на османския феодален режим. По-различни са подбудите на приелите исляма градски поселници — твърде често те усвояват чуждата религия като защитно средство за опазване на привилегии в стопанската им дейност. До средата на XV в., според оскъдните данни на османската регистрация, тия помюсюлманчвания са съвсем единични и с ограничен обсег.
Науката все още не разполага с подробните кадастрални описи на балканските селища от първите десетилетия на османското господство тук, за да проследи процеса и размерите на ислямизацията в това време.
Според малко по-късни данни от такива регистри за Македония процесът на ислямизацията се представя в следния вид: [52]
[[ Градове, Общ брой на мюсюлманите, Брой на помюсюлманчените
Костур, Велес, Прилеп, Кичево, Скопие, Тетово, Битоля ]]
159
[[ Нахии, Общ брой на мюсюлманите, Брой на помюсюлманчените
Скопска, Битолска, Велешка, Прилепска, Кичевска, Тетовска, Костурска ]]
Тези сведения показват, че в градовете броят на помюсюлманчените е от 0—4 души, а в селата от 1—14. Съпоставени с общия брой на мюсюлманите, той говори за твърде незначителни размери на ислямизацията по това време. Данни на османските данъчни учреждения за броя на облагаемите с поголовен данък (джизие) немюсюлмани през 90-те години на XV в. сочат само 255 помюсюлманчени домакинства във всички балкански земи заедно с близолежащите острови. В просторния санджак Паша, който се разстила от Елхово и Стара Загора до Преспа и Тетово, се установяват само 25 приели мохамеданството домакинства. [53] Ако в края на XV в. положението е в общи черти такова, то колко по-малки ще да са били тия цифри няколко десетилетия по-рано.
По данни на регистри от втората половина на XV р. за Източна България в някои чисто български села от Търновско, Шуменско, Разградско и пр. тук и там са посочени по едно-две до пет мюсюлмански домакинства, очевидно местни българи, приели по един или друг начин мохамеданството. [54] Ако тия цифри отразяват резултатите от натиска и влиянието на намиращите се в близост села на турски колонисти, то те вероятно са били съвсем незначителни в първите десетилетия на османското проникване тук, когато този натиск все още не е имал продължителна история. Не по-маловажни в това отношение са указанията в подробни регистри от края на петнадесетото столетие. В Поместието в Неврокопско, познато по-късно с големите размери на ислямизацията, тук-там из отделни селища са споменати по двама-трима съвсем наскоро помохамеданчени българи, чиито бащи, очевидно, не са се били поддали на ислямизация, тъй като са споменати с българските си имена. [55]
Ако пред прага на XVI столетие ислямизацията и тук е така случайна и ограничена, през първата половина на XV в. тя не ще да е засегнала тия чисто български краища. Разбира се, показателите за размерите на ислямизацията не са еднакви за
160
всички райони, но на този етап при липса на достатъчно данни за периода, който ни интересува, е трудно това да се установи с точни цифрови показатели. Няма съмнение обаче, че и малкото на брой помюсюлманчени в отделни селища и райони стават опора и проводници за по-нататъшни асимилаторски мероприятия на властта. Не липсват и сведения за отделни прояви на насилствена асимилация. Жертва на мюсюлманския фанатизъм става тридесетгодишният българин от София — Георги, който загива мъченически в Одрин, защото отказва да приеме исляма. [56]
Като разчистват демографски пътя си и търсят да създадат сигурна етническа почва за режима си, османските управници не само унищожават учрежденията на балканските държави и техните устои, но се стремят да премахнат и видимите опори на тези учреждения и най-вече крепостните съоръжения. Много от тях биват разрушени в процеса на завоеванието, особено там, където гарнизони и население оказват съпротива на завоевателите. Османската власт с основание се опасява, че тези укрепени места могат да станат средища на съпротива. Това доказват събитията от края на XIV в. и първите десетилетия на XV в., когато твърде често крепостите стават заслон за онези, които организират въстания срещу властта. Ето защо тя разрушава твърдините и то най-вече онези, които не представляват някакъв интерес с оглед отбраната на стратегически важните зони. Този подход на властта към споменатите командни места в балканските земи изразява ясно един по-късен западен наблюдател — Робер дьо Дрьо:
«Политика е на турците да оставят укрепления само по границите, за да не предоставят на онези, които биха се разбунтували, място за оттегляне.» [57]
Историята на много укрепени селища и пунктове в балканските земи пази мъчителния спомен за това разрушение. Твърдата защита на Верея (Стара Загора), Нова Загора, Пловдив и Сливен отрежда тази участ на укрепителните им съоръжения след настаняването на завоевателите. По-късно посетилите ги чужди пътешественици намират само жалките им съсипни. Сломявайки смелата отбрана на крепостта Полос някъде около Люле Бургас напр. османците разрушават всичките ѝ крепостни кули. Пътувалият през Балканите в 1433 г. бургундски рицар Бертрандон дьо ла Брокиер представя най-непосредствено и живо картината на повсеместни разрушения на укрепени места и стари твърдини, резултат от завоеванието. В неговите описания напр. се сочат следните селища с разрушени крепостни стени или останали изцяло в развалини: Кючук Чекмедже, Буюк Чекмедже, Чорлу, Булгарофигон, Кулели Бургас, Ипсала, Макри, Кавала, Траянопол (вер. Дедеагач или Софлу), Фереджик, Пловдив, където пътешественикът намира развалини от крепостта и обществени сгради на Трихълмието, в София — сринати крепостни стени, в Извор (Бяла Паланка, дн. Димитровград, СФРЮ) — пълно разрушение и пр. [58]
161
«Навсякъде срещаш само пущинаци и развалини като подир дълга и тежка война» [59], отбелязва хуманистът Филип Буонакорси — Калимах в самия край на XV в. Анализът на писмени и археологически данни за редица крепостни съоръжения и укрепени градове в българските земи потвърждава тези свидетелства.
Разрушаването на укрепените места има и друго въздействие върху покореното население. В неговото съзнание доскоро това са били опорни пунктове на местната феодална аристокрация и държавна власт, която съсредоточавала там и бойната си сила. С изчезването на тези средища или настаняването в тях на османски крепостни бойци за населението видимо изчезвала представата за старата държавност с цялата свързана с нея обществена организация — опора на отделните народности, обособени на Балканите през Средновековието. Така се нанася още един удар върху народностното самочувствие на населението. Същото въздействие има и практиката на завоевателите да унищожават християнските култови сгради или да ги превръщат в мюсюлмански религиозни учреждения. Изследванията за българските земи показват напр., че в Източна, Средна и Северозападна България са почти изцяло разрушени или запустели множество манастири, между които и такива с продължително съществуване и роля в духовния и културния живот на Средновековна България. В Южна България изживяват тежки десетилетия Рилският и Бачковският манастир. Не са пощадени и манастирите в Македония. Същата участ имат и черковните сгради. Само в някои по-големи градове се запазват стари значителни черкви. Голямата част от черквите се превръщат в джамии или в сгради с друго предназначение, като най-често биват изоставяни и постепенно се разрушават. Такава е съдбата напр. на черквите «Св. София» и «Св. Георги» в София, двете най-големи черкви в Скопие, архиепископската черква в Охрид, черквата «Св. Димитрий Солунски», и други черкви в Солун и пр. [60]
Всичко това е преднамерено и систематично извършвано, за да се рушат опорите на християнската църковност — щит за народностното съзнание по това време, противопоставяща се на чуждата господарска стихия, свързана с исляма.
След като стихне последният бой за овладяването на някоя крепост, или пък тя разтвори вратите си пред нашествениците подир напрегнати преговори и уговорени условия, азиатските завоеватели настаняват тук своя бойна сила. Това са неголеми по брой крепостни гарнизони, чиито бойци (мустахфъзи) са натоварени да охраняват османското господство в околността. Службата им е не лека и е пълна с опасности. Усамотени сред несигурен хинтерланд с иноверно и много често враждебно и непокорно население, те трябва да бдят зорко ден и нощ, за да се справят с изненади. Властта се отплаща за усърдието им, като ги възнаграждава било със заплата, било с наследствени фискални облекчения
162
и най-често им отрежда доходи от завоюваните територии под формата на малки служебни ленове — тимари. Османските описни регистри представят местонахождението и състава на много крепостни гарнизони на различни места в балканските земи. В граничните райони, където османците организират своите учове, военачалниците, нар. учбейове, настаняват в крепостите и осигуряват с тимари преди всичко люде от своето бойно обкръжение (гулями и хизметкяри). Между тях понякога има и християни, както изглежда бивши средни и дребни феодали и чиновници, какъвто е случаят с охранниците в санджаците Арванид, Смедерево и др. [61]
Но за османските властници е ясно, че нито малобройните гарнизони, нито тюркските преселници и освободените военнопленници могат да осигурят устойчивостта и трайността им в новозавладените земи.
Унищожаването или обезвластяването на част от балканската феодална аристокрация, премахването на редица съществуващи в балканските страни порядки и учреждения не разрешават многобройните и тежки проблеми, които стоят пред новите господари. За да задържат в подчинение тия по-напреднали в развитието си страни, където градските отношения и парично-стоковият обмен имат значителна роля, за да възстановят и поставят в своя услуга местното стопанство, османските властници се стремят да разширят социалната си опора, като включат в обществено-икономическата си структура остатъци от съкрушените структури на Балканите, като въвлекат в управленческата си система и поставят в нейна услуга отделни слоеве от разстроеното балканско общество. Най-резултатни се оказват тези усилия по отношение на оцелелите остатъци от балканската феодална аристокрация. Следвайки тази своя социална стратегия, османците запазват част от балканските феодали, без да им наложат исляма или да ги лишат напълно от старите им привилегии.
Анализът на данните от описните регистри и най-вече за санджака Арванид, както и на някои регистри от средата на XV в. и от началото на втората му половина подсказва ѝ други тенденции в тази стратегия. Преди всичко изглежда, че завоевателите насочват вниманието си главно към старите средни и дребни феодали, които недоволни от притискащите ги едри балкански феодали [62], са по-податливи към опитите на властта да ги включи в своята управленческа система. От друга страна, по този начин османските властници се стремят да обезвредят старите балкански феодали срещу осигуряване на класови привилегии. Проучванията показват, че най-значителен брой такива християни-спахии има в области, където османската власт не е достатъчно утвърдена и съществува опасна близост и съседство с несигурните васални княжества, или с европейските неприятели на Турция — Унгария и Венеция. Тази социална стратегия спрямо
163
местната феодална аристокрация изиграва не по-лоша роля от османската бойна сила за утвърждаването на режима в Европейския югоизток.
Изследваните данни от най-стария досега описен регистър за санджака Арванид ни представят следните резултати за християните-спахии в този санджак. От всичко 335 тимара в посочения район 56 тимара се владеят от 60 християни (някои са в ръцете на съдружници-спахии). От тях 13 тимара се владеят от помюсюлманчени християни. В допълнителните сведения към надписите с данни за титулярите им, в по-късните вмъквания и бележки са посочени още 86 души тимариоти от християнско потекло, от които 18 помюсюлманчени и един родственик на някакъв помюсюлманчен стар феодал — Исхак бей. Или всичко на 146 души от християнско потекло са давани тимари, в замяна на което повечето от тях изпълняват военна служба или участвуват в охраната на различни крепости. Между тях са регистрирани като титуляри на тимари един митрополит и трима епископи, без да са посочени за тях някакви служебни задължения. В допълнителните бележки се споменават и още един митрополит и епископ, държател на тимари. [63] В Македония по времето на Мурад II в Неврокопско, Велешко и Костурско са записани 14 християнски тимара. [64] В района на Дебър от 98 тимара 18 принадлежат на християни — спахии. [65]
Прилепският митрополит Давид получава султански берат да запази властта над манастирите «Трескавец», «Св. Архангел» и църквата «Продром» в Прилеп. В районите на Скопие и Тетово по сведения от средата на XV в. са познати девет християнски тимара. [66] Във Видински санджак по данни от 1454—55 г. има 18 тимара, които цялостно или частично се владеят от християни,, два са у помюсюлманчени, а два у мохамедани, които по всяка вероятност са от немюсюлманско потекло. [67]
Когато османците овладяват сръбското деспотство и включват земите му в обсега на граничния уч, владян от Иса бей, те оставят и тук не един тимар на християни. Така османската регистрация е описала към 1455 г, във вилаета Вълк 27 християнски тимара от всичко 170. Не един християнин-спахия съществува в Босна преди пълното ѝ овладяване, когато няколко крепости и прилежащата им територия са под османско разпореждане в рамките на Исабеевия уч. [68]
Непълни сведения на османския кадастър от средата и втората половина на XV в. са запазили спомена за християни-спахии и в други части на Балканския полуостров: в Софийско — двама, във Видинско, Берковско, Белоградчишко, Тимошко — шест, в нахиите Знеполе и Висока (Трънско и прилежащата област в дн. Югославия) — шест, в Кукушко и Солунско — шест. [69] Все от периода на ранните османски завоевания е запазен тимарски регистър с описи на 49 тимара в нахиите Каландриче, Сандемире,
164
Гребена, Айвалия, Гардичко и Вомиро (областта на Лерин, Солун, част от Епир и Тесалия). От тях шест са във владение на християни-спахии албанци или гърци. [70] В лива Тирхала (Тесалия) са засвидетелствувани 36 християнски тимара от всичко 182. [71]
Повечето от тия нетурски спахии са остатъци от старата балканска управляваща класа — бивши властели и административни служители. Често османските поземлени регистратори изрично посочват знатния произход на християнина-тимариот с бележката «той е стар спахия», или «син на стар спахия». Споменават се тук-там лица с титлата «лагатор» (алагатор). Тя указва службата, която християните-спахии са заемали преди османското завоевание, или пък сочи, че лицата заемат ръководно положение в т. нар. влашки общини или в организацията на войнуците. [72]
Споменават се т. нар. жупани, също белег, че тимариотът е заемал преди турското завоевание служба в държавната йерархия. В санджака Арванид напр. са регистрирани 29 лена, за които има податки, че принадлежат на потомствени феодали. Между тях са и представители на известни феодални родове: на Карло Топия със синовете му Андре, Гин, Какару и Али, Павло Куртик с помюсюлманчените си синове Мустафа и Иса, Ащин с потомците си, Музаки и по-специално Тодор Музаки със синовете си Якуб бей, Касъм паша, Мехмед и др. В по-късен дефтер за санджака Тирхала, Гърция, се отбелязва тимар на двамата братя Мустафа и Петрос, синове на местен феодал — Микре. [73] Твърде често, особено в Исабеговия уч, са християните-спахии, записани като слуги от обкръжението на османския сановник. Предполага се, че това са негови помюсюлманчени родственици, които са станали негови дружинници, за да получат за службата си спахилъци.
Има и такива християни-спахии, които са получили тимари заради особени заслуги към властта и за проявена лоялност и покорство към нея. По данните на османската регистрация напр. се сочи някакъв християнин Вратко от потекло на феодал, който при това се проявил благоприятно «пред султана» и получил за това тимар. [74] Такъв е и случаят с някой си кълавуз Ляле, беглец от Влахия, по сведения от 1454—55 г. [75] Той оказал по всяка вероятност съдействие на османските войски като водач и ги превеждал по време на отвъддунавските им набези. За подобни заслуги са възнаградени с тимари от с. Петрилаш в нахиите Знеполе и Висока към 1454 г. и Яко с братята си Ридван и Бранко, както и сина му Лазар затова, че оказали помощ при залавянето на един сръбски вожд, воювал срещу турците. [76] Нерядко властта зачислява спахилъци на християни без специални показания: нито знатно потекло, нито извънредни услуги, а само заради усърдна военна служба. По някога от регистрацията личи, че зачисляването на тимар за християни през периода на завоеванието е изгодно не само с оглед на службата във феодалното опълчение, но
165
и с оглед политиката на възстановяване стопанския живот в пострадалите провинции. Така напр. при описанието на един християнски тимар от с. Горна Вестница (Северозападна България) в регистър от XV в. е отбелязано, че по-рано това е било ненаселена мезра, необхваната от регистрацията. Мезрата била дадена като тимар на Иван, син на Бранислав, и на Никола. Чрез труда и усилията на Иван мезрата била прочистена и се развила в населено място, т. е. в доходен източник. [77]
Остатъците от старата феодална аристокрация и чиновничество са привличани от завоевателите и по друг начин — чрез включването им в специалната категория на войнуците. Подобно на спахиите част от тях изпълняват военна служба във феодалното опълчение срещу владението на тимара, а друга част — срещу наследствен облекчен от данъци комплекс от недвижими имоти, наречен «бащина», вероятно продължение на стара поземлена категория от средновековните балкански държави.
Редица сведения доказват, че войнуците са по произход стари дребни феодали или войнишко население. Идрис Битлиси отбелязва в хрониката си, че те били «предишни спахии и военачалници, съществували в Румелия до идването на мюсюлманите и че «запазването им като спахии е много полезно за турците във войната с гяурите». [78] В дефтер за вилаета Преспа са посочени именно такива войнуци: «Войнук Никола» син на Душик и ямаците Гин, Милан и Димитри. Понеже споменатите са синове на нявгашни спахии (т. е. властели), бяха регистрирани като войнуци с онези лични имущества, лозя и ниви, които притежаваха.» [79] Някои лица от благородническо потекло са приобщени чрез осигуряването на известни данъчни облекчения, но пак срещу задължението да обслужват режима. Така напр. по данни на регистъра от Видинския санджак около средата на XV в. в този район между Сврлиг и Пирот е бил оставен да се засели княз Фружин с тримата си синове Стоян, Стойко и Станислав със специална мисия — да привличат тук чужденци, т. е. преселници и да пазят прохода. Най-вероятно това да е Шишмановият син и потомците му. След продължителната си съпротивителна борба той може би при някакви неизвестни още обстоятелства да е напуснал Унгария и да е бил настанен в област, недалечна от тази страна. Срещу задълженията си към властта Фружин и синовете му получават статут на «мюселеми», т. е. ползващи се от данъчни. облекчения. [79a]
Но допуснала веднъж балкански немюсюлмани в обсега на своята военно-феодална система, османската власт предвидливо взема мерки, да не улесни укрепването на тия чужди елементи, които биха могли да ѝ създадат неприятности. Затова най-често феодалните владения, предоставени на християните-спахии, са с незначителен размер — от няколко стотин до 3000 акчета.
В не един случай на немюсюлманите-тимариоти се отреждат
166
съвсем малодоходни обекти — мезри, владението над които си поделят съдружнически по няколко души. А и нещо повече: от някои феодални регистри се вижда [80], че в известни случаи такива християни-спахии са поставени при условия по-близки до тези на раята със специални задължения, отколкото до тези на спахийството.
По този начин именно властта спъва голямото замогване на християните-ленници, което би могло да ги направи по-самостоятелни и непокорни. Освен това турските управници използват дори най-малкия повод, за да ги отстранят от владението.
Но тия съзнателни ограничения не винаги обезвредяват християните-тимариоти. Недоволни от незначителните си феодални владения или лишени понякога неоснователно от тях, те стават открити неприятели на завоевателите.
С укрепването на османското владичество институцията на християните-спахии все повече губи значението си. И без това малодоходните тимари се онаследяват често от неколцина синове на прежния християнин-държател, които вече не смогват да се издържат чрез спахилъка и да изпълняват задълженията си към държавата. Част от тях се разоряват, а друга част се помюсюлманчват и така се стопяват в средите на османската феодална класа.
Следите на ислямизацията сред християните-спахии се открояват ясно още в най-ранния описен регистър за Албания от 1431 г. Ето и няколко типични податки. И двамата синове на албанския феодал Павло Куртик са записани като мюсюлмани. Старият феодал Вълкашин има помюсюлманчени вече потомци — Чавуш и Сюлейман. Посочени са още Димо Истепан с брат Хамза, Рикябдар Мехмеди, племенник на Павлик, Юсуф, племенник на Вълк, Тодор Музак с помохамеданчените си трима сина, тимариота Козма с двама сина, от които единият е Хамза, чакърджибашия (т. е. соколарски началник), помюсюлманченият стар феодал Съраджа със сина си тимариот Ника и пр. В регистъра за Македония от времето на султан Мурад II са записани три тимара на помюсюлманчени християни — спахии: на Муса, син на Петко, на Баязид, син на Агустос, и на Умур, син на Тодорос. [81] Приемането на исляма е условие за задържане и увеличаване на дохода от тимара. Това улеснява ислямизирането на християните-спахии. Ето как завоевателите се стремят да поставят в своя услуга остатъците от старите управляващи класи: чрез институцията на християните-спахии и чрез включването на стари феодали, чиновници и военни в институцията на войнуците. Преди всичко върховната власт се стреми да привлече дребните и средни феодали като опора на режима. Поставяйки ги на своя служба с определени привилегии, тя ги обезвредява до голяма степен. Ограничавайки по-нататък възможностите им за замогване и за потомствено укрепване, тя допринася за обедняването и социалната деградация
167
на тези феодали, които по материално положение малко се отличават от обикновената рая. И най-сетне посредством ислямизацията сред тях, която тя насърчава с имуществени облаги и съсловни привилегии, допринася да изчезнат и последните остатъци от старите балкански ръководни среди.
В Босна, където и до 40-те години на XV в. османците все още не са утвърдени, те прибягват към други прийоми, за да запазят придобитото и да си открият пътища за по-нататъшно напредване.
При наличността на неголеми гарнизони, само в няколко босненски крепости османската власт едва ли би се удържала, без да направи съществени отстъпки, заставена от обстоятелствата. Тя оставя част от селищата в Босненския уч под властта и управлението на тамошните феодали Павловичи. Повечето от тия селища са съсредоточени в малката жупа Тилава, обхваната от османската администрация като нахия със същото име. Павловичите изкупват правото си да пазят известна власт над тия земи срещу задължението да плащат на завоевателите глобална сума — трибут в размер на 15 000 акчета. Тук съществува и по-късно система на истинско двувластие, което османците поддържат от чисто стратегически съображения в подготовка на пълното си налагане из тия краища. [82]
Но, в тежки за овладяване и уязвими райони с труден терен и непокорно население като Албания османската власт не разчита само на облагодетелствуваните от нея и запазени бивши местни феодали и на неголемите си войскови части. Тя преселва тук още след битката при Ангора анадолски бейове, които ѝ създават сериозни затруднения с несигурното си и дори враждебно поведение в азиатските провинции. Чрез това върховното управление се стреми, от една страна, да увеличи състава на своята мюсюлманска аристокрация в бунтовна Албания. От друга страна пък, то цели да изтръгне влиятелните анадолски властели от средата, в която имат корен и поддръжка и биха могли да се бунтуват срещу султана. Прехвърлени като сюргюн (заточеници) в неспокойна далечна област сред иноверно население, техните сили и внимание принудително са ангажирани в това да бдят за опазване на властта си и да участвуват във вътрешната отбрана на граничните земи, където дебнат многобройни неприятели. По този начин върховната власт ги обезвредява, поставя ги в услуга на своята завоевателна политика и същевременно си създава чрез тях по-многобройна мюсюлманска аристокрация в балканските страни. В санджака Арванид е регистриран не един от тия бейове-сюргюн, докаран от анадолските области Сарухан, Айдън, Коджаили и др. Наред с тях все тук са преселени и татари, настанени като тимариоти. Довлечени и натоварени с нелеки задължения като крепители на неутвърденото още османско господство в балканските страни, неподготвени за суровите климатични условия в
168
тия земи, някои от тия сюргюн-спахии в Албания измират, а други изоставят тимарите си. [83]
Част от старата балканска феодална аристокрация улеснява утвърждаването на завоевателите, като приема исляма, за да запази привилегированото си положение.
«И о, безразсъдство — пише за тях българският книжовник Йоасаф Бдински, — мнозина преминаха към непристойната Мохамедова вяра, едни, прочее, от страх, някои пък подмамени от ласкателство или победени от придобивката на богатство.» [84]
В най-ранните познати досега тимарски регистри намираме описани ленове на помюсюлманчени синове на местни феодали. В Арванидски санджак са споменати тимарите на Мустафа и Иса, синове на албанския властел Павло Куртик, на Али, син на Карло Топия и др. [85] През 1441 г. албанската област Премеди е във властта на Якуб, син на местния феодал Тодор Музаки. Якуб бей е по това време санджакбей на Арванид. [86] Един от синовете на българския цар Иван Шишман — Александър — също приема исляма, получава ленно владение в Анадол и дори загива в защита на османския феодален ред срещу въстаналите селяни на Бьорклюдже Мустафа. [87]
Много представители на старата аристокрация се приобщават към османската управляваща класа не само чрез включването им в системата на спахийското земевладение и постепенното им ислямизиране, но и по други пътища. Синове на феодали и балкански владетели попадат като заложници в султанския двор, където са заставени по едни или други причини да приемат исляма. Други пък, отвлечени като роби или събрани принудително (чрез девширме), се ислямизират поради това, че са набелязани да служат в непосредствено обкръжение на султана или в най-ранните отреди на новосъздадения еничерски корпус. Веднъж помюсюлманчени, такива млади хора получават място и се издигат често пъти в йерархията на държавното управление. Брокиер разказва за един такъв българин, бивш султански роб, който правел впечатление с физическата си красота и бил румилийски бейлербей. [88]
Такова приобщаване изличава след няколко поколения спомена за немюсюлманския произход и гарантира преданост и покорство пред султанската власт. Като разстройват устоите на балканската аристокрация, поглъщайки остатъците ѝ в услуга на системата си, османците нанасят тежък удар и върху друга институция, организираща силите на отделните общества и народности — църквата. Османската власт унищожава самостоятелната църковна организация на балканските страни, като поставя по-голямата част от тях под върховенството на Цариградската патриаршия и на Охридската архиепископия. Представителите на висшето духовенство, което също принадлежи на балканската феодална аристокрация, погиват, пръскат се, търсят убежище в чужди страни.
169
Завоевателите не изменят основно съществуващите дотогава феодални порядки. За разлика от средновековните балкански държави те налагат обаче в тия земи като основна форма на феодално владение спахилъка, свързан с изпълнение на военноадминистративни задължения към централната власт. [89]
Налагането на спахилъка в Европейския югоизток е исторически обусловено от следното: в течение на две столетия османската държава осъществява експанзията си към Средна Европа именно от изходната си база в Югоизточна Европа. А тази напрегната завоевателна политика може да се осъществява преди всичко чрез осигуряване на дисциплинирана и боеспособна армия и стегнато административно устройство, поддържани на основата на спахилъка тъкмо в Европейския югоизток. От друга страна, спахилъкът, при който поради наличие на силна централна власт възможностите за отцепничество и непокорство на отделните му държатели са ограничени, позволява първоначално да се държат с по-малко усилия в подчинение различните покорени народи от Европейския югоизток, далеч по-многобройни от завоевателите, и да се задушават и потискат по-бързо и ефикасно всички съпротивителни прояви на зависимото население.
След като османското оръжие реши участта на известна област или страна в Балканския полуостров, по установения обичай органите на върховното управление провеждат поземлена регистрация. Тя има за цел да зафиксира официално всички налична приходоизточници в съответния новозавоюван район и формата на разпределението им между представителите на османската управляваща класа и държавните учреждения. [90]
Завладяната земя се счита собственост на държавното съкровище, на върховния османски повелител — султана. Тя се поделя на различни по облик и обсег феодални владения, най-често по донесения на военачалниците в спахийското опълчение — санджакбейовете и алайбейовете. Отличилите се с бойното си усърдие спахии получават документ за владение на тимар или от бейлербея (за по-малодоходни ленове), или от султана въз основа на бейлербейско удостоверение (тезкере).
В най-ранните документи на османската поземлена регистрация не са все още строго разграничени различните видове спахилъци, тъй както ги намираме в по-късно време — тимари, зиамети, хасове. Често пъти обобщителното понятие «тимар» обозначава понякога и ленове с по-голям от обичайния за тимарите доход — 20 000 акчета. По-значителни по доход спахилъци (с над 100 000 акчета доход в годината) — везирски хасове — се дават на висшестоящите служебни лица в местната османска администрация.
170
Те се отреждат не за лични заслуги, а заради заемания пост.
Всеки спахилък има определен по доход първоначален минимум — кълъч (за тимарите в Румелия — 1000—3000, а за зиаметите — 2000). Кълъчът е основата на всеки спахилък, непроменлив по размер при промените на държателите му, предвиден да осигури издръжката на бойците от феодалното опълчение на този сравнително ранен етап от развитието му, когато държавните приходи не са достатъчни за поддържане на толкова многобройна платена редовна армия, колкото изискват големите завоевателски мероприятия на османската власт. Тимарската система най-удачна разрешава проблемата за поддържане на по-значителен военен потенциал. Като предоставя на спахиите част от доходите на подвластните земи върховното управление осигурява по сравнително най-лек начин материалната база за поддържане на голяма бойна сила.
Всички държатели на спахилъци в балканските земи имат определени задължения към върховната власт. Те трябва преди всичко да изпълняват добросъвестно и навреме службата си във феодалното опълчение под командата на преките си началници — бейлербейовете, алайбейовете, субаши и черибаши. Спахиите с по-малки тимари служат сами, екипирани с леки ризници (джебе), а онези с по-приходоносни ленове са длъжни да водят със себе си определен брой въоръжени и поддържани от тях бронирани дружинници (джебелу) и помощници — оръженосци (гулям), да подготвят и някои съоръжения, да се екипират с кожени ризници, обшити с метални пластинки (бьорюме) и да набавят малки бойни палатки, големи шатри и пр., за да отсядат в тях, когато се разположат на лагер. [91]
В старото османско законодателство изрична разпоредба забранява на спахиите да се отдалечават от леновете си: «Не бива да пребивават на друго място освен в санджака.» [92] Чрез тази мярка със завидна за ония условия бързина османската върховна власт съумява да събере разпръснатите из балканските земи спахии — най-надеждната ѝ бойна сила през този период.
Всяко бойно отличие на участниците във феодалното опълчение се награждава с тимар, ако все още не им е отреден дотогава, и с увеличение на спахилъка, ако вече владеят такъв. Дарените добавки (тераки) са често пъти толкова значителни, че скромните по размер тимари може да прераснат в по-приходоносни зиамети.
Този порядък подтиква към съвестна служба османските спахии, прави ги по-бойки и усърдни в походите на султана. Наградата за отличилите се при безпощадното и повсеместно разоряване и ограбване, при кървавите завоевания в земите на много иноверни народи е осигурена. Всеки от спахиите получава дялове земя за феодална експлоатация. Извлеченото от тази земя чрез непосилния труд и кървава пот на подвластното население спахиите използват
171
между другото, за да поддържат своята бойна готовност и чрез това да съдействуват за опазване господството на османската феодална класа, за утвърждаване могъществото и осигуряване териториалното разширение на османската държава.
Отначало немалък брой сред тях са лицата от немюсюлманско потекло — християни-спахии или помюсюлманчени местни жители. Известна част от най-ранните османски спахии в балканските земи са хора от обкръжението на бейове — малоазийски племенни вождове и изтъкнати военачалници от епохата на големите завоевания. Това са вероятно техни слуги и приближени, които действуват в битките като техни дружинници. В дефтера за санджака Арванид те са записани като «прислужници», или като «хора» на Лала Шахин бей, Исмаил бей и Адлу бей. [93] Наред с тях са и служители от султанската свита — дворцови пажове и ичоглани. Само в Арванид тимарите им съставляват 20% от общия брой тимари в санджака. [94] Това са най-вече хора от християнско потекло, включени в спахийската система посредством практиката на заложничеството или заробванията. [95]
Спахилъкът обхваща в процеса на завоеванието и заварени порядки и институции със запазени все още силни родово-племенни преживелици. Така старите учбейове или други племенни вождове, между които такива, осъществили редица завоевания на Балканите, самостоятелно или ведно с войсковите сили на първите султани и бойци от племенните военни корпуси, са между първите държатели на спахилъци. Посредством спахилъка е постепенно усвоен и поставен в услуга на механизмите на новата власт и връхният слой от скотовъдното получергарско немюсюлманско население — власите — техните кнезове, лагатори и примикюри. Чрез тях пък властта не само осигурява рекрути за военния си потенциал, но и поставя под непосредствен контрол и фактически ограничава максимално възможностите за самоуправление на «влашките» общности — общини и катуни, техните обичайно-правни норми и патриархални преживелици.
Османската военно-феодална държава, утвърдена в непрестанни войни, се стреми с всички средства да запази военнослужебния характер на спахилъка и контрола си над него. Затова върховното управление безапелационно отнема спахилъците на отлъчилите се от редовете на опълчението военни, на ония, които не изпълняват безукорно служебните си задължения или са уличени в някакво углавно престъпление.
Чрез тия мерки централната власт държи спахиите в непосредствено строго подчинение и си осигурява до голяма степен тяхната дисциплинираност. Така се пресичат и пътищата на отцепнически стремления у спахиите, които при по-слаб надзор биха се одързостили да действуват по-независимо, обезпечени чрез издръжката на своите спахилъци.
172
Нормите на наследственото право за спахийската земя също са създадени, за да опазят военнослужебното ѝ предназначение. Те не разрешават безусловно онаследяване на спахилъка. Това би могло да стане само ако синовете поемат бащините си служебни задължения. По този начин властта ограничава възможностите за укрепване на потомствена аристокрация, необвързана със съответни задължения. Спахилъците на синовете са с много по-малък размер от бащиния спахилък. Чрез това върховното управление оставя на наследниците възможността да напрегнат сили и със собствено усърдие в службата си да увеличат размера на леновете си.
Но все пак самото наследяване на спахилъците е отклонение от служебния им характер. Така се създава връзка между тимариота и земята, разкрива се пътят за образуване на феодална класа (аристокрация) с родови владения, свързани пряко със селото и селската земя.
Структурата на спахилъците и начинът на разпределението им са организирани все с оглед на набелязаните вече насоки в политиката на върховната власт по отношение на тимарската система. Османските закони позволяват всеки спахия да владее само един кълъч (спахилък). Съсредоточаването на повече спахилъци у едно и също лице би увредило на централистичното начало в държавата. За да се попречи на раздробяването и понижаването доходността на спахилъците, се въвежда системата на съдружническо владение с посменно служене в армията. Съществуват и спахилъци, които са в поделено владение у няколко души, длъжни едновременно да се явяват на военна служба срещу дяловете от общия им тимар, т. нар. хисета.
Спахийският поземлен фонд е твърде променлив. Според нуждите на момента и главно изпълнението на спахийската служба всеки спахилък може да бъде отнет от едного и даден на друг, разделен на хисета и зачислен на различни държатели. По-сетне пръснатите хисета биват събирани отново в спахилък, отреден за нов държател и т. н. При наличността на ограничено наследствено право върху спахилъка тази практика превръща спахийската земя в поземлен фонд в непрекъснато движение. Така през XIV—XVI в. възможностите за утвърждаване на родова поземлена аристокрация върху основите на спахилъка са сведени до минимум. [96]
Османските спахии са ограничени във владелческите си права върху дадените им спахилъци. Продажби, покупки или дарения на спахийска земя са строго забранени, тъй като върховни собственически права над тази земя има само държавата, фискът. На спахиите теоретически се предоставя по-скоро власт върху доходите, отколкото върху самата земя, която владеело и обработвало подвластното население. При това размерът на тази власт е различен за различните категории спахилъци. Тимариотите и
173
заимите са лишени от правото да събират цялостно дори редица от онези данъци, които им преотстъпва държавната власт като доход за поддържането им в бойна изправност. По сведенията на османските финансови учреждения за онова време се установява, че редица такси и глоби, налагани еднократно по определени поводи (т. нар. бадухава) се поделят между по-дребните спахии и висшестоящите военноадминистративни органи — санджакбейовете.
Покрай тези ограничения тимариотите и заимите трябва да понасят вмешателството на държавните чиновници, понеже не разполагат с административна самостоятелност в спахилъците. Те осъществяват публичната си власт върху зависимото население с помощта на местните военнополицейски органи — субаши или забити, а по-късно и на пръснатите из провинциите еничери. Тимариотите и заимите не могат да раздават правосъдие в спахилъците си. Самите те се отнасят при съдебни спорове към държавните съдебни учреждения — кадийските съдилища. [97]
С по-голяма власт разполагат ония военно-феодални господари, които получават т. нар. везирски хасове. Те събират по-значителни по размери данъчни постъпления. Тяхно право без ограничения са онези данъци и такси, които обикновените спахии поделят с висшестоящите си началници. Заради това османското законодателство назовава тия едри спахилъци «свободни», т. е. с по-широк фискален имунитет, за разлика от «несвободните» (т. е. тимарите и обикновените зиамети). Държателите на везирски хасове получават още и половината от онези данъци и такси, част от които прибират в своя полза тимариоти и заими. Тази категория спахилъци има голяма административна самостоятелност.
Хасовите господари, най-често висши сановници, които пребивават в средищни селища и оглавяват военноадминистративно цели райони, упражняват властта си в хасовете чрез свои хора, т. нар. войводи. Те имат полицейски функции — залавяне на престъпници, налагане наказания за извършени престъпления. Такива функции упражняват те и над зависимото население в т. нар. «несвободни» ленове, когато събират полагаемата им се половина от данъчната група бадухава.
Но и тук върховното управление все пак си запазва сфера на вмешателство — при събирането на голяма група държавни данъци, условно наричани «извънредни» (авариз-и дивание ве текялиф-и йорфие).
Правосъдие раздава и тук кадийският съд, при все че изпълнението на тежки присъди в «свободните» спахилъци се осъществява посредством органите на санджакбейовете. [98]
Между обикновените спахилъци и «везирските» хасове в балканските земи съществуват чувствителни различия в размера
174
на доходите. Докато хасовете имат годишен доход до няколкостотин хиляди акчета, повечето от тимарите са с незначителен доход. При това властта рядко ги раздава в техния най-висок размер — 20 000 акчета (средният доход е между 1000—4000 акчета). [99]
Тия ограничени доходи се набират от сравнително малко на брой села, чиито землища са включени в пределите на един или друг тимар. Често дори на тимариотите се дава само част от село или по-скоро от доходите му. В състава на много от ранните тимари фигурират обработваеми земи в и извън землищата на селата, т. нар. — мезри, които далеч не донасят такъв доход, както селските землища, в случаите, когато са обработвани от селяни в прилежащото село или по-далечни села, а също и от придошли отвън полуномади — юруци.
И нещо повече, в известни случаи властта зачислява на тимариоти съвсем недоходни мезри със задължението съответните спахии «да ги съживят» (şenlemek içün), т. е. да ги направят приходоносни. По сведенията на регистъра за Никополския санджак от XV в. тимариотът на мезрата Стръмена с друго име Елиана (дн. с. Райновци), Еленско, Великотърновски окръг, поел задължението да я превърне в доходен източник. [100] Мезрите Мочар и Петрушниче във Видински санджак са зачислени към тимар с обещанието спахията да ги «съживи». Мезрата Кулина в нахия Тимок през малко по-късен период е зачислена на служител във Видинската крепост, защото поел задължението да я направи доходоносна. [101] Мезрата Червена вода според един кратък регистър за Никополски санджак е включена към владението на никополския кадия, защото той я поискал, като се задължил да я направи източник на доходи. От тях щял да се издържа един спахийски дружинник (джебелу). [102] В известни случаи дори такива мезри директно били поверявани на самите дружинници, какъвто е случаят с един от дружинниците на тимариот от гарнизона на крепостта Бане, Видински санджак, получил «за съживяване» мезрата Испордже. [103] От някои сведения на регистрацията личат дори методите, с които спахиите «съживяват» мезрите или пустеещите села. Те настаняват по тия пустеещи места селяни, пръснали се от други села. [104] Тези прийоми на властта разкриват усилията ѝ да оползотвори в най-голяма степен всички приходоносни възможности на завоюваните земи с оглед да осигури издръжката на феодалното опълчение.
По този път върховното управление едновременно осъществява и някои от основните цели на стопанската си дейност. Така се възстановява разстроената около завоеванието икономика на овладените вече балкански страни. Разширяват се обработваемите площи, изоставени и запустели при големите демографски промени след османското проникване и настаняване в края на XIV в.
175
и началото на XV в. Всичко това има за цел да се наложи и над тях режимът на феодалната експлоатация.
Все за да пази този материален фонд като опора на спахийството, върховната власт следи дали служебните феодали експлоатират достатъчно целесъобразно отредените им ленове, без да разоряват податното население, главен източник на средства за поддържане на управленческия апарат. [105]
Ограничените доходи на мнозинството от ранните спахилъци подтикват спахиите да се стремят към такова повишаване, което да ги избави от затрудненията по бойната екипировка. Това те постигат преди всичко чрез усърдие във военната си служба, което се възнаграждава често чрез увеличение на леновете. Понякога спахиите прибягват към средства, които са изгодни за основните мерки на върховното управление, заинтересовано да повиши доходността на земите като основа на военната му рила — спахийското опълчение и като податен източник за държавната каса. Затова то е благоразположено напр. към желанието на един спахийски началник да придаде като добавка към тимара му врачанското село Медковец. Той поема обещанието да плаща на държавното съкровище поголовен данък от 500 акчета, дължим от местната рая, докато «[селото]» се оживи» , т. е. докато жителите му се замогнат. [106]
Немалки различия съществуват не само между доходите от леновете на дребните и на едрите служебни феодали, но и от личните им имения. В пределите на тимарите, зиаметите и хасовете има и лични стопанства на спахиите, т. нар. «хасà» чифлици. [107] Те са неразделно свързани със самия спахилък — властта го дарява и отнема заедно с тях. Едно или няколко лозя, няколко ливади, две-три ниви, а понякога само тръстичища и овощни насаждения съставляват хасета на тимариотите. Някои от тях дори не поддържат хасà. Заети в непрекъснати походи, спахиите са лишени от възможността да я стопанисват. Затова и ангарията на селяните в тимарите е най-често изоставяна. При липса на свое стопанство спахиите няма къде да я използват и я заменят с паричен откуп. В много случаи незаинтересоваността им от хасета ги кара да я преотстъпват на селяните си с тапия, т. е. да я дават за ползване със задължението да получат от тази земя феодална рента. [108]
В обширните хасови домени личното стопанство на феодала е по-голямо. От него се набират по няколко хиляди акчета годишно. [109] Значителните приходи създават възможност за по-голямо замогване на хасовите господари. Това свързва допълнително спахията със селската земя като феодален господар.
Османската централна власт, която неотклонно пази правота си на върховен разпоредител в изградената от нея военноленна система, не пропуска да ограничи чрез законодателни мерки и разширяването на спахийската хасà. «Спахията да не владее
176
[лично] земя в повече от чифлика си.» [110] В случай че по един или друг начин той продължително време владее земя на зависимото население, тя би могла да се усвои и причисли към неговата хасà със специално султанско разрешение. Тия мерки не само целят да осуетят възможностите спахиите да бъдат погълнати от различни мероприятия за уголемяване на хасàта и занемаряване на основните им военни задължения. По този начин върховната власт се стреми и да запази от посегателства едноличното стопанство на зависимото население като източник на приходи за поддържането на самото спахийство и за държавното съкровище.
Въпреки различията в положението на отделните служебни феодали, над всички тях тежат с пълна сила контролът и намесата на върховната власт. Ограничените в най-голяма степен имунитетни права позволяват на централното управление да следи, посредством своите органи състоянието на спахилъците и да ги разпределя съобразно със заслугите и усърдието на техните държатели.
Но значителната обвързаност на спахиите, обстоятелството,, че те не се разпореждат по своя воля със земите в техните феодални владения поради върховната собственост на държавата върху тези земи, не означава, че те имат права само върху част от добива на тия земи. Тия права върху добива, който държавата им отрежда във форма на служебни феодални владения, се разпростират и върху самата земя. Те засягат зависимото население,, което обработва и ползва тези земя. Без такава власт спахиите не биха могли да изтръгват от зависимите селяни част от поземления доход, да се разпореждат с включените в леновете им селски стопанства, за да оползотворят приходите им за поддържане на бойната си готовност. [111]
В периода на османското проникване в балканските земи добиват простор за развитие наред със спахилъка — жизнено необходим за държавната власт — и друг тип феодални владения [112], т. нар. мюлкове. Чрез тия владения, над които не тежат никакви служебни задължения и ограничения, върховното управление осигурява приходоносни имоти за членовете на султанското семейство, за изтъкнати османски пълководци и сановници, на които едновременно са поверени и служебни владения — хасове.
Владетелските права над мюлковете се определят чрез няколко официални документа (мюлкнаме, синурнаме, муафнаме), издадени от върховната власт.
Обхватът на този род владения е различен. Много често те включват по няколко села със землищата им, мезри, оризища, гори, доходите от някои данъчни задължения в градовете или дори самите градове с районите им.
Тия мюлкове се раздавате права на пълна неограничена лична собственост. Техните притежатели са напълно свободни да ги продават, да ги предават в наследство, да ги подаряват и да ги
177
превръщат във вакъфи, т. е. да ги причисляват към категорията на неотчуждаеми и неприкосновени имущества. [113]
Често мюлковете сменят господарите си чрез свободни покупко-продажби. Свидетелствата за тази практика в балканските османски провинции от първите десетилетия на XV в. са твърде оскъдни. По време на Мурад II например димотишкото село Хекимкьой, мюлк на Хекимоглу — може би лице от рода на някой дворцов лекар — е продадено на сановника Карагьозбей. [114] Мюлкът на Мехмед паша, везир на Мурад II, от село Кадъкьой, мезрата Шейх чифлигѝ и половината от селото Туйджа Балабан, е записан в османските регистри като закупено от друг имущество. [115] Търновското село Арбанаси според най-ранните за него известия от края на XV в. е продадено от наследниците на владетеля му Хилми Челеби на Абдусселям бей. [116]
Служителите на османската администрация нямат достъп до този род феодални владения, не могат да упражняват никаква власт в техните предели. Мюлковете се ползват с пълна административна самостоятелност. [117]
Освободени от служебна обвързаност към централната власт мюлковете са значителни и приходоносни феодални имения. Покрай обичайните приходи от данъчните задължения на зависимото население, събирани във всички категории феодални владения, тук поземлените господари слагат ръка и върху цялостните постъпления от данъците, които в обикновените тимари и зиамети се поделят между спахиите и санджакбейовете. В много случаи дори султанските заповеди или мюлкнамета предоставят и събирането на джизието в полза на местния владетел. [118] Обилни приходи се стичат в съкровищниците на мюлковите господари от търговски мита, от наемите на дюкяни, складове, ханове, базари в градските средища, които често попадат в техните домени.
Османската власт отрежда известен простор за развитие през XV в. на мюлковете в Румелия, които се откъсват от прекия ѝ контрол поради широките си имунитетни права. Това видимо отстъпление от основната ѝ политика на поддържане служебното земевладение се налага по важни съображения от фискален характер. Опустошените и обезлюдени при завоеванието райони в балканските земи поставят пред върховната власт неотложната задача за населяването им и възстановяването на тяхната разстроена икономика, за по-скорошното им превръщане в приходоносни източници на османската управляваща класа. Тази задача, която върховното управление само спорадично се опитва да прехвърли върху някои тимариоти, се възлага предимно на мюлковите господари. Техните непосредствени икономически интереси ги задължават да превърнат подарените им от султана мюлкове в източници на по-големи доходи. [119]
Улеснени от предоставените им големи права, те настаняват усърдно нови поселници, най-вече мюсюлмански колонисти, в
178
пределите на своите обезлюдени или недостатъчно населени, но плодородни мюлкови земи и по този начин съживяват спопанския живот в тях.
По данни за мюлка на Фируз бей в Търновско между настанените в селото Мурад бей (с. Бяла черква, Търновско) мюсюлмани има и освободени роби. [120] Акънджийският военачалник, господар на този мюлк, който неуморно кръстосвал балканските земи със своите грабливи пълчища, имал непрекъснато под ръка роби, които да оземли в своя мюлк, след като им наложи исляма.
Стопанското съживяване на отделни балкански райони не би могло да се постигне, ако централната власт го възложела на спахиите, тъй като през XV в., увлечени от примамливите перспективи на честите военни експедиции, ограничени в правата си върху своите спахилъци, те изобщо не са заинтересовани да стопанисват тия спахилъци и да полагат грижи за повишаване доходността им.
От друга страна, чрез системата на мюлковете властта разрешава и още един проблем, особено важен за нея през периода на върховно напрежение за осъществяване на нови завоевания. Посредством тия домени с много широк имунитет османското върховно управление възнаграждава усилията на военачалниците, особено отличили се в своята ревност и усърдие при овладяването на нови територии. По този начин те са насърчавани и в по-нататъшната си завоевателна дейност.
В заповедта, с която Мурад I подарява мюлка на Евренос бей, тия подбуди на върховната власт се долавят недвусмислено:
«Не намалявай юначеството и храбростта си, дръж остра сабята си!. . . Старай се да овладееш град Солун. Пали непрестанно земята на неверниците!» [121]
В известни случаи чрез такива мюлкове, предоставени в Румелия на сановници, чиято мощ и влияние се коренели в техните анадолски домени, властта се освобождава от несигурни и своеволни господари в източните райони.
Чрез режима на мюлкове и вакъфи османската държава осигурява и защитата на уязвимите области, особено в новозавладените балкански провинции, където не стихва съпротивата, на покорените балкански райони. Настанявайки преселници, и то предимно турци, в такива уязвими райони владетелите на мюлкове засилват охраната на цялата околност, на важни проходни и стратегически зони, на пътища и клисури с известно стопанско значение.
Най-после чрез широкото въвеждане на мюлкове и обособилите се в тях вакъфи в балканските земи се провежда и успешно осъществява турската колонизация. Посредством настаняването на малки групи или компактни маси турски колонисти, докарани в мюлковете, укрепва мюсюлманският елемент всред враждебно настроеното балканско население. 3а да насърчат усядането на
179
мюсюлмански поселници в мюлковете си, гаранция за нарастване на тяхната приходоносност, някои от мюлковите владетели осигуряват за тия поселници известни данъчни облекчения. Така напр. Фируз бей урежда жителите на търновското село Мурад бей да бъдат освободени от един основен данък — поземлено-личния — ресм-и чифт. Този порядък се запазва и по-късно — по сведения от тогавашен регистър той е в сила и към средата на XVI в. [122]
Връзката между мюлкове и вакъфи и широкия обсег на турската колонизация е най-ярко изразена в области с голямо стратегическо знамение.
Укрепването на мюсюлманския елемент и разширяването на мюсюлманската религиозна пропаганда се постига в новозавоюваните краища чрез осигуряване постоянни приходи за т. нар. завиета и текета посредством системата на мюлкове и вакъфи, отредени за настанилите се в тях религиозни мисионери и за проходящите пътници и поклонници. [123] Този род мюлкове имат всъщност по-различно предназначение — те не са безусловни, както останалите мюлкове, а са свързани със задължението да се поддържат религиозни учреждения. Такова имение е посочено в източниците из околностите на Димотика, подарено от Мурад I за издръжка на завието Абдал Джюнеид, основано от дервиш, един от многобройните религиозни мисионери-колонисти. [124] Мезрата Елмалък в нахията Караджа Халил, Димотишко, е подарена от Мурад I на шейх Тимурхан. [125]
Предоставените от върховното управление собственически права насърчават личната предприемчивост на мюлковите владетели. Те се стремят чрез различни мерки да повишат доходността на именията си. Неограничени от държавата, те въвеждат често специфичен порядък за раята в мюлковете, който утвърждават с издадените от тях законодателни разпоредби. Такъв е случаят с Дряново. Неговият господар Касъм паша отредил с нарочни кануннамета редица облекчения за дряновските раи: да бъдат освободени от поземлено-личния данък испенче, да не се изискват от тях дърва и сено за помещението на местния управител, десятъкът да бъде точно 1/10 от земеделския добив, десет определени домакинства овцевъди да бъдат освободени по две години на всеки три от данък върху овцете и харач. «Никой да не нарушава тези обичайни порядки на споменатите [неверници]» — звучи строгата повеля на документа. [126] Тия облекчения целят да подтикнат замогването на селището, за да се увеличат и приходите на Касъм паша от феодалната експлоатация на имението му. Въпреки голямата им самостоятелност и над мюлковете тежи заплахата от вмешателство на върховната власт, от султанския произвол. По повод или без повод султанът може да ги отнеме, да ги конфискува от притежателите им. Ето защо техните владетели намират начин да ги поставят под закрилата на законите, като посвещават
180
мюлковете във вакъфи, за да си запазят завинаги част от доходите им. Чрез нарочни завещания, т. нар. вакъфнамета, дял от доходите на тия имущества са определени за поддържането на някоя джамия, имарет, завие, медресе, в полза на свещените за мюсюлманите градове Мека и Медина и пр. По такъв начин тези имения стават неприкосновени за вечни времена. «Те не могат нито да се продават, нито да се даряват, нито да се залагат на някого» [127] — запретяват вакъфските актове.
Управлението на превърнатите във вакъф мюлкове се урежда съобразно с предписанията на завещателите, набелязани в техните вакъфнамета. Обикновено те определят сами вакъфския управител-мютевелията. При това посветителят уговаря да се запази за вечни времена службата на мютевелията за неговите наследници — синове, внуци, правнуци, освободени роби и пр.
Другата ръководна длъжност във вакъфските имения — назър (надзирател) — пак е предопределена за наследниците на завещателя, но с уговорката едно и също лице да не бъде едновременно мютевелия и назър. [128] Така под законно прикритие господарите на мюлковете запазват правото си да ръководят сами своите феодални владения, макар и след като тия владения вече са превърнати във вакъфи. Към всичко това в завещателните актове се определя също и начинът на използване доходите от предадените на вакъфа имоти. Тия доходи не отиват изцяло за религиозни и благотворителни цели. Вакъфнамето на Исхак бей предоставя на мютевелията правото да получава за себе си 1/10 от целия вакъфски приход, който да харчи по свое усмотрение. Исхакбеевият син Мехмед бей предопределя в завещанието си, че сам в качеството си на мютевелия може да изразходва от приходите на своя вакъф колкоТо и когато това му е потребно.
Понеже според условията на вакъфнаметата мютевелии стават или самите завещатели, или техните наследници, доходите, определени за мютевелиите, са всъщност доходи, които учредителите на вакъфите запазват завинаги за своето потомство.
Така с превръщането на мюлковете в неотчуждаемо вакъфско имущество те заслоняват феодалните си владения от посегателството на централната власт. Върху основата на тия мюлкове и вакъфи с узаконените им наследствени права се обособява и укрепва потомствена феодална аристокрация в османските балкански провинции. Рововете на Михалбеевци, Евреносбеевци, Исхакбеевци, Фирузбеевци крепят векове след завладяването своята мощ и влияние в балканските земи чрез вакъфи, образувани от някогашните мюлкове.
Все по-честото вакъфиране на мюлковете увеличава приходите, а оттам и влиянието на мюсюлманските религиозни учреждения. Това от своя страна допринася още повече за идеологическото утвърждаване на османския феодален ред, тъй като официалната
181
религия — ислямът — оправдава господството на османската управляваща класа.
Навред из балканските земи и селища, в най-плодородните кътчета, в най-оживените градски средища се разстилат вакъфски имоти, които имат свой режим на управление и експлоатация, узаконен чрез вакъфските завещателни актове и височайшо султанско потвърждение. По силата на тия документи и вакъфските владения имат осигурен твърде широк имунитет. Върховната власт не само допуска вакъфското управление да събира в много случаи за своя сметка някои важни държавни данъци като джизието, но дори напълно освобождава неведнъж вакъфската рая от тежки данъци и повинности, които тя следва да издължава на държавата. Така например върховната власт предоставя на вакъфското управление във Фирузбеевия вакъф в Търновско да прибира джизието, а в Дряново освобождава зависимото население от следните тегоби и държавни повинности: принудително пренасяне на товари, градене на крепости, отглеждане на коне за държавни нужди, извършване на куриерска служба, косене трева, принудителна служба в султанския флот и от най-мъчителното за немюсюлманите задължение — събирането на деца за еничерския корпус, т. нар. девширме.
Върховната власт пази грижливо фискалния имунитет на една категория по-малки по обсег вакъфи, основани от религиозни мисионери, лица от средите на мюсюлмански мистични братства, каквито са т. нар. ахи и изобщо люде от категорията на улемите, на хората с религиозно-правно образование. [129]
Тази политика по отношение на посочените категории вакъфи цели да насърчава служителите на мюсюлманския култ и най-важната опора на съдебно административната власт в държавата — кадийския институт.
Но не само големият фискален имунитет предопределя по-значителния приток на приходи за вакъфските съкровищници. Още в ранното си развитие на Балканите вакъфите се сплитат дълбоко и трайно с развоя на градската икономика и черпят богати приходи от по-оживеното градско стопанство по различни пътища.
Многобройните дюкяни, които по-значителните вакъфи владеят в градските средища, се намират в най-оживените чаршии и пазарища и се преотстъпват на търговци и занаятчии срещу приличен ежегоден наем или на доживотен откуп. Тия наеми са постоянни добри източници на парични средства. Не по-малодоходни са и всевъзможните вакъфски ханове и кервансараи, бани, мелници. [130]
От тия градски имущества, които с течение на времето вакъфските управители увеличават чрез закупуване, вакъфите получават хиляди акчета приходи.
Тия приходи мюлковите и вакъфските господари рядко влагат
182
в производителна градска стопанска дейност — занаяти или търговия. Те се стремят да ги оползотворят по начин, който би изисквал най-малки усилия и рискове. Затова сравнително рано вакъфите в балканските земи започват да играят ролята на кредитно-лихварски институции. С тази си дейност те отчасти допринасят за развитието на градското стопанство, доколкото улесняват чрез кредитите създаването и напредъка на занаятчийски работилници и търговска обмяна. От друга страна, лихварските им операции с течение на времето причиняват обедняването и разоряването на част от населението в селото и града, което прибягва към кредитните им услуги, без да има сила да се издължи своевременно на вакъфа-заемодател.
Учредителите на вакъфите — бившите мюлкови господари, които ползват значителна част от богатите доходи на тия вакъфи, получават лични средства и от хасà имоти. На вакъфските землища има значителни по обсег хасà — ниви, градини, ливади, които чрез ангария обработва вакъфската рая или най-често друга категория полуробско население, т. нар. ортакчии. [131]
Обилните доходи на вакъфите им дават възможност да поддържат благотворителни и просветни учреждения — имарети и медресета. В тия имарети са организирани своего рода обществени кухни, където всекиму се раздава блюдо храна, където ежедневно се тълпят бедняци и пътници за шепа пилаф. Тия учреждения обслужват пак мюсюлманската религиозна пропаганда и утвърждават обществения престиж на представителите на османската феодална аристокрация. А средствата за тях са набирани до голяма степен от данъците, наложени на вакъфската рая.
Като оставя поле за разгръщане на мюлковете и вакъфите, които се отклоняват от централистичното основно начало на османската феодална система, върховната власт се лишава от значителни приходоизточници. Те минават във вечно и безусловно владение, прехвърлят се чрез покупко-продажби от ръка на ръка, без държавата да има пряка и видима полза от това преотстъпване на част от приходите, както е напр. със спахилъка. От друга страна, мюлковете и вакъфите са благоприятен терен за разгръщането на отцепнически центробежни тенденции, които винаги представляват заплаха за устоите на османската държавна власт. Тя осъзнава тия възможности. Това се долавя напр. в султанската заповед, с която Мурад I дарява власт на Евренос бей над неговия мюлк. Там не е пропуснато предупреждението към военачалника:
«Но пази се да не те обладае суета и да кажеш — аз с меча си открих и завладях румилийските предели. . .» [132]
С оглед на тия опасения османската държавна власт полага усилия да ограничава във възможната степен имунитетните права на този род поземлени владения. Преди всичко върховната власт се стреми да си запази известен дял от техните доходи. Така от мюлковете и вакъфите в Румелия ней са отредени приходите от
183
фискалните тежести, налагани над временно пребивавали в тях поселници— т. нар. хаймане. [133] От друга страна, държавната власт не винаги включва в рамките на имунитета, е който се ползват мюлкове и вакъфи, и правото на поголовния данък — джизие,— събирано от мюлковата и вакъфска рая. Не винаги тя освобождава тази рая от един голям дял фискални задължения, обособени в групата на т. нар. извънредни данъци.
Като се има пред вид колко разнообразни и значителни са тия задължения, не е трудно да си представим обсега на държавната намеса посредством централните фискални органи в пределите на мюлковете и вакъфските владения.
Не са единични и случаите, когато върховната власт посяга върху мюлкова земя, за да я даде на тимариоти. Такъв случай е отбелязан през първата половина на XV в. в един поземлен регистър за Беломорието. Към тимара на Хамза и Нусрет, които изпълняват задълженията си към държавата по съвсем своеобразен начин — те са ловци на мечки, — са описани селата Апостол (Постол, Ай Апостоли, Ениджевардарско) и Текюр Бунаръ̀ (вер. Ераки, Берско), които били мюлк на Иса бей, син на Евренос бей. [134]
По този начин още през XV в., докато се утвърждава системата на мюлкове и вакъфи, влиза в сила противодействуващ на това фактор. Заставена да улеснява развитието на мюлковете и вакъфите по върховни съображения, свързани с политиката на териториални завоевания и укрепване на османското господство в новоз.авладените земи, държавната власт неизбежно влиза в конфликт с утвърденото от нея основно централистично начало. Опора на това централистично начало е военноленната система, чието развитие и укрепване е от решаващо значение за външнополитическите успехи на военно-феодалната империя, устремена към непрестанно териториално разширение. В епохата на най-голямо военно напрежение, когато османската власт се бори през XV в. за утвърждаването си на два фронта — и в Анадол, и на Балканите — разрастването на мюлковете и вакъфите подкопава силата ѝ, подхранва своенравието и непокорството на някои сановници, чиято мощ се крепи върху големите им феодални домени с широки права.
Но като предоставя основната част от завладените земи на спахии, мюлкови и вакъфски господари, върховната власт запазва и за себе си част от тия земи. Това са султанските хасове, за които разполагаме с оскъдни данни от ранния период. Още в края на XIV в. такива владения се разстилат на много места — по данни на регистрацията: в санджаците Паша, Никопол, Мора (Пелопонес), Дукакин, Авлония, в нахиите Ямбол и Загара-и Ески Хисар (Стара Загора), по разнородни сведения: Солунско, Битолско, Тиквешко, Велешко, Аврат Хисарско, Гевгелийско, Костурско, Дупнишко, Самоковско, Пловдивско, Одринско, Софийско,
184
Кюстендилско, района на Биглище, Хрупище, Серфидже, Корча и пр. В султанските хасове, приходите от които пълнят личната султанска хазна, се включват най-плодородни земи и обекти. Не са редки случаите, когато върховната власт причислява към тях поземлени пространства, чиято доходност се е разраснала, или пък минни находища и пр., които се намират в обсега на друг род феодални владения — тимари, мюлкове и пр. [135]
Султанските хасове са и подръчен поземлен фонд на централната власт, към който тя прибягва и отделя част от него, за да ги даде като спахилъци, и укрепи военноленната система. Когато подобни владения останат по една или друга причина без господар, те отново се връщат към фонда, от който произхождат.
УПРАВЛЕНИЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ЗЕМИ
При такова разпределение на земята и доходите от нея в новозавоюваните балкански страни властта е поделена между държавата и представителите на османската феодална класа. Техните интереси и върховните задачи на държавната власт пазят и осъществяват органите на централното и местно управление.
Провинциалните учреждения и техните органи най-непосредствено контролират и направляват населението в балканските земи и определят в една или друга степен съдбата му, развитието му. Още в хода на завоеванието османците очертават отделните административни поделения на държавната организация в завладените провинции. Тези административни поделения 6а всъщност военноадминистративни и техните управници са едновременно и командуващи набираните спахийски дружини.
Още в първите си стъпки при обособяване на отделните административни области завоевателите се стремят да запазят очертанията на феодални владения или земи такива, каквито са били те до падането им под османска власт.
В османската административна номенклатура от този период те фигурират дори с имената на старите им господари. [136] Владенията на Константин Деянович са обособени в санджака Костанд илѝ (оттам Кюстендил), земите на Бранковичите — в санджака Вълк илѝ. Видинското царство на Иван Срацимир запазва изцяло очертанията си в санджака Видин, а Никополският санджак заема значителна част от владенията на старото Търновско царство. В югозападните български земи има административни поделения с името Вълкашин. В Албания областите носят имената на главните феодални родове — Йован илѝ (владенията на Кастриотите), Балша илѝ (на Балшичите), Павло Куртик (източно от Елбасан),
185
Зенебиси илѝ (земите на Зенебисите), санджак Дукагин (където влизат земите на феодалите Дукакини,) Ащин илѝ (земи на феодалния род Ащин). Някъде са запазени очертанията на старите жупи, които са заместени от турските субашилъци. В Егейска Македония е съхранен в административното устройство споменът за местните сръбски феодали Богдан и Оливер. В Демир Хисарско има наименования на нахии Истефание и Калоян, които също подсказват предосмански произход. Подбудите на тази политика са ясни — завоевателите се стремят да запазят известна приемственост в управлението на провинциите, за да не чувствува поробеното население остро промяната на властта и отчуждението спрямо нея. От друга страна, заети в почти непрекъснати военни кампании, османците нямат време да реорганизират основно завладените земи.
Началните завоевания в Европа османците съсредоточават в голяма административна единица — Румилийското бейлербейство, което по-късно се нарича еялет, управляван от бейлербей или мир-и миран. Седалището му отначало е в Одрин, а след това в София. Той е избран между висшите султански чиновници и носи титлата паша. Отначало румилийският бейлербей разполага с голяма власт в обширната територия на единствения в Европа еялет Румили. [137] Основната задача на бейлербейовете е да поддържат в изправност подведомствената им военна сила в провинциите, да ръководят военноленната система. Като върховен орган на административната власт те са ограничени само от кадиите, без чието съгласие не могат да проведат държавните мероприятия в провинциите. Бейлербейовете упражняват властта си като висши служители посредством своя канцелария с подведомствени на тях чиновници. Трима от тях се занимават с регистрацията и контрола на ленните владения в еялета. Върховен финансов началник е малдефтердаръ, който направлява приходо-разходите на властта. Между чиновниците на еялетското управление е и мефкуфатчията. Основното му задължение е да управлява овакантените ленове и да събира приходите от тях за местното съкровище. Подобно на върховния султански съвет (дивана) и бейовете имат свои съвети — дивани, които обсъждат и разрешават въпроси, свързани с управлението на областта.
Румилийското бейлербейство има свои по-малки подразделения — военноадминистративни единици — (санджаци, лива). Начело стоят санджакбейовете или мир-и лива. Санджакбейовете имат ранга на паши и се назначават направо от върховната власт, макар и по указание на бейлербейовете. Те подпомагат бейлербейовете във военноадминистративния сектор и изпълняват както техните, така и заповедите на върховната власт.
До края на XV в. санджаците се поделят на по-малки административни деления — вилаети или субашилъци. Техни военноадминистративни управители са т. нар. субаши или вилаетски
186
войводи. Функциите им са подобни на тези на санджакбейовете. Същевременно те изпълняват и известна полицейско-охранителна служба — грижат се за сигурността във вилаета. [138]
Твърде влиятелни органи на върховната власт, които пребивават в средищните градове на вилаетите, са кадиите — съдебноадминистративни служители на централното управление. Правораздаването е главна сфера на тяхната дейност. Населението прибягва към кадийския съд по най-разнообразни спорни въпроси на ежедневието, взаимоотношения с властта, узаконяване на покупко-продажби, наследства, дарения, освобождаване ла роби и пр. Кадиите действуват съобразно с нормите на обособилата се в османската държава правна система. Тази правна система е изградена върху шериата — сбор от предписания и разпоредби, съставени съобразно с повеленията на мюсюлманската религия. Много от тия предписания, заимствувани от правото на други мюсюлмански страни, са пригодени според чужди на османската държава обществени порядки и изисквания. Те не могат да уредят задоволително съществуващите в османската държава отношения, особено след като в нея са се включили балканските земи, твърде напреднали в своето развитие. Затова покрай шериата се обособява цяла система от закони и заповеди със сила на закони, издадени от различни османски султани съобразно непосредствените нужди на османската феодална класа, на разрастващата се държава. [138a] Османското право усвоява и редица правни обичаи, заварени в балканските страни, които преди завоеванието обслужвали интересите на балканската феодална аристокрация. Това обособяване на османската правна система е бавен процес, който продължава и през втората половина на XV в. и намира израз и по-определена форма в законодателството на Мехмед II — завоевателя на Балканите. Неговият кодекс отразява порядки и отношения ст предходната епоха, той е обилен източник за изясняване на общественото и стопанското развитие в балканските страни от началото на XV в.
Наред с правораздаването кадиите имат и други права, които им позволяват да се вмесват в много сектори на обществения и стопанския живот. Градският пазар напр. познава властта на кадията, който контролира търговските сделки и е поставен да прегражда пътя на нередности и злоупотреби. Кадиите грижливо и усърдно трябва да следят, как се прилагат законите, как се провеждат разпоредбите на върховното управление, да подпомагат, напътват и надзирават местните органи на властта за поддържане на установения правов ред. Всички заповеди на властта достигат до знанието на населението посредством кадията. Все кадията уведомява със своите доклади (илями) висшестоящите държавни инстанции по някои спорни положения и сложни въпроси, когато е затруднен сам да ги реши на място.
Кадията осъществява до голяма степен връзката, спойката
187
между върховната власт и пръснатите из провинциите феодални владетели. Той е истинският носител и пазител на централистичното начало в османската феодална система, ревностен охранител на османския правен режим, който узаконява общественото неравенство, феодалната експлоатация и нетърпимостта към немюсюлманските народи. Немюсюлманите в балканските страни не винаги са задължени да търсят услугите на шериатския съд. [139] В области, където по силата на различни исторически обстоятелства населението запазва повече самоуправление, то отнася много от споровете си към своите духовни съдилища. [140] Твърде самостоятелни в това отношение са евреите, жители на някои балкански селища. Благодарение на признатата им от османската власт известна независимост в пределите на техните еврейски общини те разрешават редица спорни въпроси в равинските съдилища, и то съобразно с предписанията на старото еврейско право. [141] Най-малките административни поделения, нахиите, се управляват от войводите на санджакбейовете, които привеждат в изпълнение султанските и бейлербейските разпореждания.
Данъчни органи на централната власт в провинциите са емините и амилите или извънредните пратеници — мубаширите, които ежегодно прибират от различни феодални домени данъците, отредени от държавното съкровище. Емините изпълняват различни по обем и характер функции в различни обекти. Така емините в градовете се грижат не само за събирането на държавните данъци, но и за стопанисването на онези приходоизточници, които са пряко зачислени на държавното съкровище или на султана. Понякога те имат и полицейски функции. В големите градове винаги има повече от един емин. Емините в монетарниците следят за чистотата на метала, използван при сеченето на монети и контролират всички извършвани там операции. Пристанищните и митническите емини надзирават събирането на пристанищните такси и митата, докато емините в рудниците и другаде упражняват и полицейска власт при събирането на приходите, подобно на войводите и субашите в хасовете. [142]
Развитият градски живот в Европейския югоизток налага въвеждането на някои специфични институции, които да организират и направляват стопанската дейност на градовете и да я поставят.напълно в услуга на новата власт. Покрай споменатите вече висши органи на местното управление, чиито седалища били градовете, в тях върховната власт назначава и други свои органи. Един от тях е мухтесибът, натоварен да бди за реда на градските пазари, да контролира търговско-занаятчийската дейност, снабдяването на еснафите с материал за работа, да проверява качеството на артикулите. Той следи дали се съблюдават установените пазарни цени, привежда в изпълнение кадийските разпоредби относно пазарния режим, наказва нарушителите със съгласието на кадиите. Той събира таксите от групата «ихтисаб» (пазарни
188
такси). В големите градове мухтесибът е подведомствен на т. нар. шехир кетхудасъ̀ (градски кехая) — старейшина на всички градски професионални корпорации. Мухтесибът е подпомогнат в дейността си от асесбашията, който има право да събира като свое възнаграждение някри такси от градската стопанска дейност и изпълнява известни полицейски функции. Органи на властта, обслужващи събирането на пазарни и пристанищни такси и мита, са баждарите, капанджиите, гюмрюк емините. [143]
Тази огромна мрежа от османски учреждения с обслужващите я чиновници се разпростира нашироко в балканските земи, за да държи в подчинение населението.
Разбира се, и тук, както във всички провинции, властта се опира на бойната си сила, представяна главно от феодалното опълчение, крепостните гарнизони и някои категории, предимно мюсюлманско население, числящо се към военнопомощните корпуси. «Хората на меча», както властта назовава служителите си във военноадминистративната система, пазят зорко придобитото и са постоянно на бойна нога за овладяване на нови земи. През първата половина на XV в. феодалното опълчение, поддържано върху основите на тимарската система било внушителна сила, чийто брой само в Румелия се изчислява на около 30000 души. [144]
Щом ги призоват разпоредби за нов поход в «света на войната» (т. е. извън османските владения), пръснатите из спахилъците си служебни феодали се събират ведно с дружинниците си и очакват нарежданията на бейлербея и санджакбейовете. Техни преки началници в йерархичен ред са алайбейовете, черибашите или субашите, избирани между заимите в по-малките административни единици и черисюрюджиите, които регистрират спахиите по време на поход и упражняват над тях полицейска власт. [145] Бойците от феодалното опълчение в Румилийското бейлербейство са организирани в три големи военни подразделения — т. нар. «крила» — ляво, средно и дясно, съобразно с географското местонахождение на спахилъците.
По-постоянна охрана от спахиите са крепостните и градските гарнизони. Обслужването и продоволствието им е организирано по своеобразен начин. Занаятчии и групи население от близолежащите селища са натоварени срещу някои данъчни облекчения да изработват или ремонтират оръжие, да поправйт крепостните съоръжения. [146]
В градове и пристанища, разположени на морския бряг или по бреговете на по-големи реки, които имат флотилии, османската власт поставя и други органи с военнокомандни функции — капудани (началници на корабоплаването). Техни подведомствени са реисите (корабни капитани). Капуданите се грижат за набирането на корабен екипаж и за изправността на реисите. [147]
Османският режим в българските земи се охранява и от служащи във военнопомощните корпуси, [148] които в мирно време
189
пребивават из провинциите в непосредствен досег с българското население, ползват дялове земя или упражняват някои селскостопански занятия. Така напр. мюселемите получават подобно на спахиите малки дялове земя (чифлици), за да се издържат. Първоначално неспокойни тюркски полускитници, от които се рекрутира старата османска племенна конница, мюселемите започват да обработват чифлиците си, които върховното управление освобождава от данъчни тежести. Те са организирани съобразно със задълженията си към централната власт. Ядра на тази специфична организация са т. нар. мюселемски оджаци. Оджакът обхваща три до четири души, всеки от които посменно изпълнява военна служба. Останалите бойци от оджака се считат негови помощници (ямак) и са задължени да поемат издръжката на военнослужащия. Когато чифликът не може да ги изхрани, мюселемите започват да разработват спахийска земя. Тогава върху тях се стоварват данъчни тежести, с които е свързано ползването на такава земя. Върховната власт обаче предвидливо ги облекчава от известни държавни данъци и тегоби (т. нар. извънредни данъци), които биха спънали изправното изпълнение на служебните им задължения.
Близка по положение на мюселемите е и друга военна категория — най-ранната османска пехота — яя, или пиадегян. Пехотинците ползват освободен от данъци и неотчуждаем чифлик, но плащат поземлен данък, ако обработват спахийска земя. Техните преки началници — яясандажак-бейовете — събират от всеки пехотински санджак по 40 акчета вместо налог върху пшеницата и ечемика, таксата сватбарина и различните глоби. [149]
Старинна традиция у тюркските племена в Анадол продължава организацията на юруците, настанени в Румелия. [150] Османската власт им предоставя относителна самостоятелност и известни данъчни облекчения, за да ги впрегне в услуга на бойните си сили. Те са групирани в оджаци и джемаати. Оджакът обхваща 24 души, от които единият е ешкинджия, т. е. служащ в помощните корпуси на армията, а другите двадесет са помощници или ямаци и трима, назовани в източниците «чатал», без повече уточняване за особеностите на задълженията им.
Юруците изпълняват военна служба. Най-старите закони ги задължават да се явяват в армията с пълна бойна екипировка (копие, стрели, лък, меч и щит). Всеки десет, военнослужащи измежду юруците трябва да представят по един товарен кон и една палатка, необходими по време на поход.
Подобно на мюселемите и юруците са освободени от редица трудни държавни повинности и реквизиции. Най-ранните законодателни норми ги изброяват: превозване на ечемик и слама за държавни нужди, работа по строеж на крепости и други «извънредни» данъци.
В помощните отряди на османската армия участвуват и татари,
190
които властта усърдно настанява при проникването си в балканските земи. [151] И при тях оджакът е основа на вътрешната им организираност. Тук ешкинджиите са пет, а ямаците — 20. По време на война един от ешкинджиите се явява на служба, поддържан от ямаците, които плащат по 50 акчета за това.
Татарите се ползват от по-малко облекчения — те обработват земя, обременена с феодални тежести, както земята на обикновената рая. Най-старите разпоредби предвиждат от татари-рая, които владеят чифт, да се събира десятък в размер на 1/10, данъкът саларие и да им се налага ангария в полза на феодала, но в намален размер в сравнение с обикновената рая — вместо седем, само три дни принудителна работа. Безимотните, т. е. ония, които не обработват земя, са освободени и от трите дни ангария.
През този ранен период от османското господство на Балканите все още имат място и роля и други стари войскови родове, каквито са азебите. Отначало пехотинци, по-късно те са използвани като преносители на военни съоръжения и пр. Част от средствата за издръжката им дава върховната власт, а друга част се събира от населението в селищните квартали, обитавани от лица, зачислени в азебския корпус. За азеб следва да се дават по 300 акчета. Набирането им се извършва всред мюсюлманското население по указания на негови представители — махленския имам (свещенослужител) и местния кехая — при съответни поръчители, които да гарантират за тяхната изправност и редовна служба. [152]
Но докато за набелязаните войскови части държавата определя източници за препитание и екипировка, грабливият им авангард през XIV—XV в., т. нар. акънджии, се издържат от придобитата плячка, непресъхващ източник през периода на непрестанните войни и завоевания. И те се набират по същия начин, както азебите. Това се вижда в един от редките досега познати регистри от по-късно време (1560 г.) за акънджиите от 23 кази в Беломорска Тракия, Македония и днешна Северна Гърция. Между акънджиите има и немюсюлмани. [153]
Така чрез осигуряване на малки ленове, освободени от данъци чифлици, фискални облекчения или само срещу примамливата перспектива за богата плячка османската власт осигурява издръжката на значителна част от военните си сили. В този период тя все още едва ли е разполагала с достатъчно средства за да поддържа по-голяма платена армия. Наистина поземлените приходи на мнозинството от спахиите са сравнително ограничени. А положението на участниците във военнопомощните корпуси е незавидно. Незначителните им парчета земя не винаги осигуряват необходимото препитание и ги заставят да прибягват към обработка на земи от нечии феодални владения и да поемат фискалните тежести, с които са обременени тия земи. Така те се приближават в значителна степен до нивото на обикновеното зависимо население. Тия обстоятелства подтикват бойците от набелязаните
191
войскови категории да се стремят към плячка, към нови завоевания, за дд набавят онова, което не им достига за издръжка. Етр как и самата военна организация на османската държава създава предпоставки за разгръщане на нейната експанзия в края на XIV и началото на XV в.
Нарастващото военно напрежение, ограниченият брой и организационните несъвършенства на ранната османска конница и пехота (мюселем и яя) налага обособяването на нова, по-многобройна пехота, добре дисциплинирана и проникната от дух на покорство спрямо централната власт. Създаването на такава предана военна сила поставя върховното управление пред затруднението да обезпечи постоянно и обилно рекрутиране на надеждни мюсюлмански бойци. На такива човешки ресурси османската власт не може да разчита в по-широк обсег. Обстоятелствата обаче я подпомагат да преодолее това затруднение. Завоеванието на Балканите открива непресъхващ приток на християнски роби-военнопленници. При такива обстоятелства се поражда мисълта да се оползотворят силите на тия балкански военнопленници в услуга на османската власт, да се превърнат те в нейна опора и охрана, след като приемат исляма. Османската летописна традиция свързва тия обстоятелства с един епизод от напрегнатото време на ранната турска експанзия в Източна Тракия и Македония. По описанията на Ашикпашазаде и Нешри набезите, които бойците на Лала Шахин извършват след падането на Одрин към Пловдив и Стара Загора, и отрядите на Евренос бей към Ипсала, докарват на османците много роби.
Кара Рустем — един от османските духовни сановници — внушава на кадъаскера Чандарлъ Халил паша [154] да се приложи и спрямо военнопленниците обичаят на заделяне една пета от плячката за владетеля. Кадъаскерът предлага на султана и се въвежда нов порядък: от всеки пет пленника един се отрежда за султана.Така набираните младежи по-късно образуват еничерските отряди. Ранните османски хроники разкриват и начина, по който се подготвят и първите кадри на еничерския корпус. [155]
«Те събраха младежите и ги разделиха между турското население в Анадол. Сложиха ги да орат и да сеят и те научиха турски език. След като минаха три или четири години, те ги взеха обратно и ги направиха еничери в сарая. Накараха ги да носят бели шапки. . . По това време им бе дадено името еничери.»
Византийският историк Дука, съвременник на тия съдбовни за Балканите години, представя по същия начин възникването на еничерството. [156]
Тези порядки без съмнение подсказват на османските управляващи среди идеята да провеждат периодично и системно набиране на християнски деца и да ги обучават специално, за да служат в султанския двор и да образуват доверени на владетеля военни корпуси. [157]
192
Такава система изглежда изгодна и по други причини. Подсилването на мюсюлманския елемент сред преобладаващото християнско мнозинство в балканските провинции не може да се осъществи само чрез колонизация на турско население. В едно периодично изтръгване на най-добрите подрастващи сили на балканското население посредством девширмето за върховни държавни нужди османските управници съзират и средство за обезродяване и омаломощаване на християнските поселници.
Към края на XIV в. се отнасят първите все още спорадични опити на османската власт за провеждане на девширмето. Житието на св. Филотея съдържа едно ранно известие за Хризополис, Македония, след 1380 г. относно тази институция, непривична за живота на балканските страни.
«По онова време — разказва съвременникът — бе издадена заповед от владетеля (т. е. султана — б. м.) за набиране на деца, както е обичаят на агаряните. . . От всички ония, които имаха две, три или дори десет деца, се задържа едно и то със сила.» [158]
Петнадесет години по-късно солунският митрополит Изидор Глабас назовава принудителното набиране на деца между големите беди, които османците донесли на Балканите. [159] Очевидно девширмето вече е влязло с цялата си жестока същност в балканската действителност.
През смутното време (1402—1413 г.) след битката при Ангора, когато завоеванията се ограничават и притокът на военнопленници намалява, а разкъсаните между враждуващите султански синове османски бойни сили изживяват криза, изпъква по-явно необходимостта от налагането на девширмето като постоянно средство за укрепване на здрава войска в услуга на централната власт. През първите десетилетия на XV в. изглежда, че девширмето се утвърждава във все по-голям обхват. Твърде красноречиво е в това отношение свидетелството на Бартоломео де Яно в 1438 г.:
«Във всички области и градове, подчинени на неговата (т. е. на султана) власт, които са повече от 1000, съществува данък да се взема 1/10 от християнските момчета, което никога по-рано не се е правело. Прибират ги на 10—20 годишна възраст, правят ги роби и стражи и — което е по-лошо — мохамедани.» [160]
При все това дори до средата на XV в. девширмето не е единствен източник за набиране бойци в новата еничерска пехота. Продължава и практиката да се вземат и пленени, и купени като роби момчета. Създаденият при Мурад I еничерски корпус придобива стегната и стройна вътрешна организация. Заробените или по-късно прибрани чрез девширме немюсюлмански момчета преминават дълго и трудно обучение, докато усвоят турски език и се подготвят за военна служба. Този тежък и пълен с несгоди стаж има и друга цел — да потисне, да заличи у младежите спомена за техния произход и да ги направи предани служители на султана и неговата държава. След като покажат, че са годни и
193
достойни за това, зачисляват част от тях в еничерските редове. Целият корпус (оджак) в онова далечно време е устроен в десет войскови единици (орта), всяка с по 100 души бойци, ръководени от съответен началник — яя башия под ведомството на върховния техен началник — еничерския ага. [161] Всички бойци от оджака пребивават в специални помещения в османската столица и са постоянно в готовност да изпълнят султанските заповеди. Нямат друг личен живот освен суровото войнишко ежедневие в техните орти с бойните им другари, не се женят чак до преклонна възраст, нито имат други занятия освен усъвършенствуване на бойното изкуство. Еничерската организация носи отпечатъка на ония религиозно-рицарски мюсюлмански братства, които играят значителна роля в стопанския и обществения живот на Мала Азия в предосманския период и в ранната османска история. Броят и значението на тази постоянна бойна сила, платена от централната власт, нарастват непрестанно. Възпитани в духа на безогледен религиозен фанатизъм и безпределна преданост към службата и владетеля, вещи и усърдни във военното умение, те воюват с дръзновение на предна линия и закриват със здравите си редове върховното командуване начело със султана.
Не всички младежи, събрани чрез девширме, се насочват към еничерския корпус. Една малка част от тях биват набелязани да служат като дворцови прислужници и лични слуги на султана — т. нар. ичоглани. От средата на ичогланите се излъчват нерядко хора, които напредват бързо във висшата администрация и достигат понякога най-големи постове и служби. Установено е, че не малко от върховните управници на османската държава са от немюсюлманско потекло. Друга част от принудително набираните младежи чрез девширме биват изпратени да работят в султанските и други феодални владения. Така биват изтръгвани най-жизнените сили на балканските народи и асимилирани от господствуващата турска народност.
В стремежа си да укрепят бойната сила под непосредствено тяхно разпореждане османските владетели създават и други войскови части със заплата: конница, която обхваща шест поделения. Към тях се числят т. нар. юлюфеджии, гуреба, набрани измежду мюсюлмани от други страни, спахии и силяхдари — султански оръженосци. Въвеждането на огнестрелното оръжие около началото на XV в. налага да се създадат съответно и нови корпуси на най-ранната османска артилерия: Мурад II установява два от тях — т. нар. топчии и топарабаджии, които участвуват в производството и ремонта на артилерийските оръдия или ги придвижват и привеждат в действие по време на бой. [162] С тези бойни сили османската власт разширява завоеванията си в Балканския полуостров и се стреми да се утвърди трайно в овладените земи.
Цялата система на държавно управление, в това число и организацията на управлението в провинциите, има своя идеологична
194
опора в исляма, официална религия на завоевателите. Ислямът е войнствуващата идеология на новите господари, която обединява вътрешните сили на османското общество в хода на завоеванието, като превръща идеята за свещената война срещу немюсюлманите във водеща идея на цялата държавна политика. Ислямът оправдава и утвърждава като законна всяка принуда и насилие спрямо подчиненото немюсюлманско население на Балканите, което въз основа на тази доктрина е поставено в положение на дискриминация спрямо мюсюлманите. Тази обстановка на религиозна нетърпимост създава и режим на безправие за немюсюлманските поданици, постоянни условия на натиск и принуда, под давлението на които все повече те са заставени да търсят социално и имуществено прекатегоризиране чрез приемането на господарската религия. Осъзнавайки нуждата от разширяване на етническите си и обществени опори в новозавоюваните балкански земи, османските управници провеждат системно и неотклонно мюсюлманската религиозна пропаганда. Проводници на тази пропаганда са не само мюсюлманските колонисти, но и различните култови и благотворителни учреждения. Челно място тук заемат дервишите — отшелници и монаси, които оглавяват монашески общежития — завиета и текета, като привличат поклонници и въздействуват по едни или други начини на околното население. С обществените си кухни имаретите играят същата роля сред по-бедните жители. Мюсюлманската пропаганда се поддържа особено в градовете чрез дейността на свещенослужителите в джамии и месчиди (параклиси) — ходжи, имами, муезини, на мюфтиите, които съчетават религиозни и правни функции и на съдебно-административните органи — кадиите, намиращи правните, шериатски оправдания за асимилаторските похвати спрямо покореното население. Всички те, представители в провинциите на т. нар. улема — турската интелигенция, упражняват въздействие върху поробените с цел да откъснат от средата им най-добрите и най-личните им представители. Последствията от тези ранни асимилаторски попълзновения са отразени и в описните, и в данъчните регистри. В тях засегнатите от ислямизацията личат по различни белези: било по немюсюлманските имена на бащите им, било по прозвището «синове на Абдулах», което се дава изключително на помохамеданчени, било по отбелязванията «нов мюсюлманин», «ахрян» и др. Такива следи от проникването на исляма сред покореното население личат най-вече в градовете. Съществуването там на жители, които се стремят да запазят или да си осигурят благоприятно обществено положение и имуществено благосъстояние чрез предимствата в градската стопанска дейност обясняват и по-голямата податливост на тези среди към ислямизацията.
195
РЕЖИМ НА ПОДВЛАСТНОТО НАСЕЛЕНИЕ
Установената система на феодално земевладение и всички други учреждения, които по един или друг начин утвърждават и охраняват господството на османската феодална аристокрация, поставят в положение на зависимост цялото трудещо се балканско население. То получава статут на безименна податна маса (т. нар. рая). В стратификацията на османското общество според доктрината на старите османски правоведи раята стои на пониско стъпало от останалите категории — военните, «хора на меча» (ehl-i seyf) и съдебноадминистративните и духовни чинове «хора на перото» (ahl-i kalem). [163] Господствуващото положение на тези две категории и зависимото положение на раята се предопределят преди всичко от правата, с които първите разполагат върху основния източник на доходи по това време — земята. Тя принадлежи на османската държава, която преотстъпва правата си в по-ограничен или по-разширен обсег на спахии, или на мюлкови, респ. вакъфски господари. Върху територията на техните спахилъци, мюлкове и вакъфи, а и в обсега на султанските хасове населението владее дялове земя със статут на зависимост. Османските турци, които неведнъж през периода на завладяването срещат съпротивата на населението в балканските земи, са заставени да запазят или усвоят с несъществени видоизменения известни утвърдени от векове порядки, а така също и да прибегнат към някои тактически подстъпи, за да укрепят властта си над немюсюлманската рая. Те не поставят при еднакви условия зависимото население между другото можи би и от съображението да разединят интересите и отношението му към установения режим, за да не го противопоставят като единно цяло срещу този режим.
Различията в статута на населението се предопределят от условията, при които това население приема османското завоевание, от особеностите в режима на поземлените владения, към които е зачислено то и от религиозно-народностната му принадлежност. Значителната маса от балканското население живее по селата, но съществуващият поземлен режим засяга и онези градски жители, които се занимават със селскостопанска дейност.
Зависимото положение на раята се узаконява в процеса на поземлената регистрация. Към всяко феодално владение в официалните документи на османския кадастър се зачислява раята от съответните селища, попаднали в обсега на това владение, и тя става «регистрирана рая» (defterlu reaya). Веднъж обхванато от органите на регистрацията, това население поема върху си всички задължения, с които е натоварена земята му спрямо нейния върховен собственик — държавата и прекия ѝ господар — феодала. Този порядък е изразен в официалната османска юридическа терминология, според която феодалът е едновременно
196
sahab-i arz (господар на земята) и sahib-i rayet (господар на раята). Това е формулата на феодалната обвързаност при условията на османското владичество.
В ония все още смутни времена при неулегналите демографски отношения в известни райони остава население, което не попада в обсега на регистрацията, т. е. изпада вън от рамките на налагащия се режим. Това е «извънрегистровата рая» (hariç ez-defter), т. е. селяни, необвързани с пряка зависимост към местните феодали. Такава «извънрегистрова рая» обаче няма продължително съществование — усърдните органи на османското върховно управление зорко издирват всички неразкрити податни източници и скоро поредната регистрация превръща «нечията» рая в «регистрирана», придадена към някое сеньориално владение.
Всяко от тия феодални владения, независимо от това, дали е служебно, условно или с широки права на собственост, представлява комплекс от множество самостоятелни еднолични селски стопанства. Селяните ги владеят при редица ограничения. Наистина в пределите на своите села и в близката им околност те имат лозя, градини, дворни места, с които могат да разполагат неограничено и свободно. Според османските закони всички недвижими имущества в чертата на населените места се считат пълна частна собственост (мюлк) на притежателите им. Тия имущества безпрепятствено се купуват, продават, даряват, предават в наследство, заменят или дават под наем. Но те не са в състояние да изхранят селското семейство поради ограничената си площ и еднообразните си посаждения — най-често лозя и зеленчуци. [164] Поради това селяните ползват и други земи вън от селата — ниви, ливади, гори, сечища и пр., които се числят към някое от многобройните феодални владения. Тия дялове земя са назовани чифлици, когато принадлежат на мюсюлмански селяни, и бащини — когато стопаните им са немохамедани. [165] Очевидно и тук завоевателите са усвоили една средновековна балканска поземлена категория заедно със славянското ѝ наименование, за да я приспособят към нуждите на своята власт.
Тя бързо се оказва твърде пригодна от гледище на османската фискална политика като облагателна единица, върху която новата власт налага няколко от основните данъци, също традиционни, унаследени от средновековието. Раятското земевладение обвързва държателите му с феодална зависимост, произтичаща от факта, че върховен господар на тази земя е държавата, а непосредствен — някой от представителите на властта, който получава от централното управление правото да я експлоатира и контролира. Правото да обработват и ползват онези дялове от чифлика, респ. бащината, които са заети главно от земеделски култури и разположени вън от рамките на населените места, раите
197
придобиват само след като получат документ за владение — тапия от своите поземлени господари.
Актът на тапията е най-ясният белег на феодалната зависимост на селянина. Чрез този акт той се задължава да обработва своя поземлен дял, да го засява редовно и да изплаща навреме данъците си. С отдаването на тапията пък самият поземлен господар получава правото и задължението да следи зорко селянинът да обработва земята си, да не я изоставя и да не се преселва в землището на друг поземлен господар. [166] Какви са впрочем връзките на зависимост, които обвързват селянина на базата на неговия чифлик—бащина? Съгласно нормите на османското законодателство селяните нямат право да се разпореждат по своя воля с държаната от тях земя. Покупко-продажбите на такава земя се извършват само с разрешението на съответния поземлен господар. За всяка подобна промяна този господар издава тапия и получава от раята тапийска такса.
Онаследяването на селското земевладение също е ограничено поради феодалната зависимост на селяните. След смъртта на стопанина неговият дял земя преминава само у сина му, без задължението той да плаща такса за тапия. Всички останали наследници могат да получат владението на наследствената земя, след като изплатят същата такса на съответния поземлен господар.
В стремежа си да използват в най-висша степен доходите от селската земя, включени в пределите на владенията им, османските феодали дават такава земя срещу тапия дори в случаите, когато тя след смъртта на стопанина си премине в наследство у малолетния му син. Щом този син не е в състояние поради малолетието си да стопанисва своя онаследен поземлен дял в продължение на повече от три години, за да го направи приходоносен, феодалът може да го даде с тапия на друго лице. [167] Разбира се, законът предвижда подир навършването на пълнолетието синът да си възвърне правата върху бащината земя. При това временният ѝ владетел няма право да си иска внесената сума за тапийската такса, тъй като се счита, че получаването на поземления добив го е обезщетило за тази похарчена сума.
Османската държавна власт, загрижена да охранява материалните интереси на своите феодали — опора на нейната военна сила и административен ред, — забранява със закон селяните да оставят незасети и необработени земите си, спадащи към различните феодални владения. Кодексът на Мохамед II, който преповтаря по-ранни, недостигнали до нас разпоредби, изрично предвижда санкции за селяни, които занемаряват земята си — феодалът има право да я даде на друг селянин с тапия. Пределният срок, в който феодалът може да посегне на необработената земя, е посочен в два варианта — веднъж една година, веднъж три години. Може би двете разпоредби в Мехмедовия кодекс датират
198
от различен период. Вероятно властта долавя, че едногодишният срок е нереален по редица независещи от волята на селянина причини. Законодателството предвижда това:
«Забранено е обаче да се отнемат и дават на друго лице оставените необработени земи, които са по планини или кърища, или които се заливат всяка година от вода и стават негодни за оран, защото това не е станало в резултат на продължителна небрежност от страна на земевладелците.» [168]
Може би с оглед на такива обстоятелства срокът се удължава на три години.
За да осигури постоянна доходност от селските чифлици и бащини, законодателството набелязва и други мерки, които биха възспирали селяните да напускат феодално зависимата си земя. В такива случаи те не само губят тази земя, но дори къщата заедно с покъщнината си. [169]
И така селяните в Европейския югоизток не са лишени от своя земя в пределите на различните сеньориални владения, но те не са собственици на тази земя, отрупана с редица тежести и ограничения. Те са само нейни феодално зависими владелци.
Основните тежести, с които е обвързано селското земевладение, са многобройните данъци, тегоби и повинности, дължими на местните феодали и на върховната власт.
Редица данъчни облагания през османско време продължават средновековни балкански фискални традиции. Османците ги задържат понякога дори със средновековните им наименования, а понякога ги видоизменят. Тази приемственост господствува във фискалната област именно поради съвсем прагматичните нужди на османската държава. Тази държава, подобно на всички източни държави през Средновековието, развива фискалните си функции с оглед натрупване на приходи за поддържане най-вече на военните нужди, на военния потенциал. Ето защо османската феодална власт е живо заинтересувана да запази и постави в своя услуга усъвършенствуваните фискални институции и методи на Византия и балканските страни, които са от естество да я улеснят в упражняване на феодалната експлоатация над зависимото население.
Един от тези данъци, зачислен към доходите на местните феодали, е поземлено-личният данък, ресм-и чифт— за мюсюлманите и испенче за немюсюлманите. Той се определя съобразно с размерите на раятското земевладение и семейното положение на зависимото население. В зависимост от това във всяко селище регистрацията грижливо определя облагателни единици — чифтлу, т. е. домакинствата със земя в размер на един или повече чифта, бенак — малоимотно домакинство със земя по-малко от половин чифт или без земя и мюджерет — обозначение на неженения пълнолетен рая, числящ се към домакинството на родителите си. Мюсюлманските домакинства чифтлу са облагани с поземлен данък от 22 акчета. От категорията бенак се взема
199
ресм-и бенак от 9—12 акчета, а от мюджерет — 6—12 акчета. [170] Немюсюлманската рая дава своя поземлено-личен данък испенче в размер на 25 акчета независимо от категорията си. Вдовишките домакинства се облагат отделно — поземленият им данък е най-нисък — 6 акчета. [171]
Законодателството педантично предвижда прогресивно увеличаване на данъка при разрастване на веднъж регистрирания в определени размери чифлик. Същевременно обаче освобождава от плащане на ресмии чифт селянина, постигнат от бедствие или загубил по едни или други причини чифлика си. Немюсюлманин, който приеме исляма, бива облаган с бенак вместо с испенче. Такива и други фискални облекчения са подтик за «доброволно» помюсюлманчване на местното население. Данъците чифт-испенче имат без съмнение връзка с византийския σευγαρατίκιον. Категоризирането на данъчните единици, подлежащи на облагане с поземлен данък в османска Турция има очевидно съответствие с византийската данъчна система. Така напр. категорията чифтлу съвпада до голяма степен с т. нар. категория на зевгаратни парици. Османските тимарски регистри подобно на византийските πρακτικά отделят вдовишките домакинства като самостоятелни облагателни единици. [172] Но нещо повече — самият ресми чифт представлява парична равностойност на по-ранни отработъчни феодални задължения. Двадесет и двете акчета са покритие, както следва на: три дни ангария, които Мехмедовият законник позволява да се издължат в три акчета, една кола сено срещу 7 акчета, половин кола слама срещу 7 акчета, една кола дърва срещу 3 акчета и използване колата на селянина срещу две акчета. [173]
Голям дял от данъчните задължения на раята към феодалните господари представлява десятъкът от поземления добив (юшур) [174]. Законите на Мехмед II за XV в. предвиждат размера между 1/10 и 1/8 от добива. Той се налага в натура върху зърнените храни, върху лена, конопа, памука, плодовете и зеленчуците на места в натура, а на места в пари. Едновременно с десятъка раята плаща и даждието саларие, нещо като допълнение към десятъка върху зърнените храни, вино, лен, памук, бобови растения и пр. [175] Десятък се налага и върху жълъдите, които селяните събират за храна на свинете си, на места — върху риболова, върху сеното или тревата, върху пчелните кошери. Лозята се облагат по два начина — с десятък върху виното или ширата за немюсюлманите или с парична такса върху площта — за мюсюлманите.
Някои изследвачи виждат в десятъка и саларието пряка подмяна на двата основни феодални данъка върху средновековната бащина: саларието — върху онази част от селското владе ние, върху която селянинът имал пълни собственически права и десятъка — върху земеделските култури в бащината — извън населеното място.
200
До 1521 г. например в Софийски санджак наред с десятъка от всяка бащина бил събиран и натурален данък в размер на две килета пшеница и две килета ечемик. Източниците споменават въпросния данък под наименованието адет-и или ресм-и харман, като едновременно включват и термина «хърпин». Изрично се изтъква, че този ресм-и харман е бил събиран още от времето, когато в тези земи управлявали «неверниците», т. е. несъмнено се касае до средновековния сок или рпин. Сведенията за ресм-и харман могат да се свържат и с известията за облагането на зависимите селяни в Средновековна България: една крина просо, една крина ечемик и една стомна вино. Все утвърдени през вековете феодални порядки възприема османската власт със запазването на обичайното даждие за поземления господар през определено време от годината: погача, ечемик, овес, весла грозде, дърва и др. [176] Добитъкът на раята също е бил обложен с всевъзможни данъци.
Обичаен за балканското селско стопанство е налогът върху овцете — по едно акче на три глави. Само от немюсюлманите се събира данък върху свинете resm-i hınzır —по едно акче на две глави за ония, които пасат свободно, и на глава по едно акче за ония, които се угояват за клане. [177] Селяните, зачислени като рая на определен господар, не плащат данъци за ползване пасищата в селските си землища. Но пришълците отвън, незачислени към определен поземлен господар (особено овцевъди и юруци), са облагани с данъци за лятно и зимно пасище, за пасище, за кошара. Тия данъци се налагат между другото и от грижата на централното управление да не бъдат ощетени отделните феодали, тъй като тия пасища ползват предимно неподвластните на тях селяни. Все с оглед на това законите предвиждат раятски данъци за външни лица с непостоянно местожителство, които обработват земя в нечие владение. Дори и когато не я обработват, те са заставени да плащат данъка духан (тютюн), приличен на средновековната «димнина» — по 12 акчета. [178] Това е данъкът, по който се отличава «регистрираната» рая (defterlu reaya) от «външната» — (hariç-ez-defter). С това не се изчерпват феодалните тежести. Раята плаща данък и върху воденици и тепавици съобразно с вида на воденицата и колко време работи тя. [179] При определени поводи еднократно се събират редица такси и глоби, които постепенно се обособяват в отделна група — «бад-у хава». Тук е таксата сватбарина, тапийската такса, глоби за различни престъпления. Трупат се и други допълнителни такси — ява и качкун, кул ве джариемюждегяни, налагани, когато някое лице изгуби добитък или роб и плаща, за да си ги получи на съответния феодал, в чието владение са открити.
Някои закони причисляват към бад-у хава и глобата «дещибане» или «полячина», налагана, когато нечий добитък влезе в чужда нива. От такъв род са и събиранията «бейт-юл-мал»,
201
«мал-и аме ве хаса», «мал-и гаиб», «мал-и мефкуд», всички свързани с наследствата на отсъствуващи лица. Прибират се от фиска, а само във феодалните владения с по-широк имунитет (т. нар. «свободни») те са предоставени на съответните господари. [180] Наред с това раята дава и таксата «монополие». Всеки феодал има монополно право в течение на месец и половина да продава на тържищата в своето владение само собственото си вино, придобито от десятъчни постъпления върху ширата. През това време бъчвите на всички раи са запечатани — те нямат право да продават виното си. За да получат такова право, трябва да платят на своя феодал таксата «монополие». [181]
Когато селяните занасят излишъка от своя добив на близкото тържище, най-често в градовете, феодалните владетели или органите на върховната власт събират редица мита и пазарни такси, чиито размери и разновидности са предвидени в Мехмедовия кодекс и в появилите се локални закони за отделни области и градове. [182]
Не са изчезнали и старите ангарии в услуга на феодалите. Когато под надзора на господаря бъде отделен десятъкът, селяните впрягат колите и тръгват да го носят към господарския хамбар. Ако феодалът живее в града, тегобата е още по-уморителна.
Щом трябва да се гради дом за феодала, селяните са длъжни да вършат всичко безплатно. През определени дни в годината те дори трябва да пращат жените си да прислужват в спахийския дом — да предат и търпят смирено прищевките и посегателствата на властниците. [183] Ангарията за спахийската хаса се заменя все по-често с паричен откуп, ако се съди по свидетелствата на феодалните регистри от XV в.
Навсякъде, където държавата не е преотстъпила на едрите феодали правото си върху джизието, нейните специални чиновници ежегодно го събират от немюсюлманските поданици в балканските провинции. [184]
В този ранен период вече са въведени и други нелеки държавни данъци, възникнали не в съгласие със стария ислямски закон — шериата, а за да увеличат приходите на разрастващата се военна машина — т. нар. аваризи. Оскъдни са указанията за налагането на тия държавни тегоби, повинности и военни реквизиции през първите десетилетия на XV в. [185] Но те несъмнено се утвърждават все повече и повече и едва ли са съвсем незначителни, щом върховната власт в израз на подчертано благоволение към мюлкови и вакъфски господари, а и към някои специални категории население обявява, че ги облекчава от тях.
Получаването на сигурни приходи от раята е една от основните цели на османските феодали и на държавата. При създадените поземлени отношения, когато селяните владеят свои земи при известни ограничения, по-скоро от икономически порядък, трудно е да си представим как османските феодали и по-специално
202
лишените от имунитетни права спахии успяват да изтръгнат полагащите им се данъци и тегоби.
Отнемането на изоставената селска земя, на дома и имуществото са средство, чрез което държавата заставя раята към изпълнение на феодалните задължения, свързани със земята. Все за да осигури податните сили на раята в отделните ленове, властта натоварва с двоен десятък онези селяни, които своеволно изоставят земята си и се заемат да обработват земя в чужди домени. Те дават десятък и на поземления господар, в чийто домен работят, и на феодала, комуто са зачислени като подвластни. [186] Но тези и всички други ограничения, които поставят населението в икономическа зависимост от господствуващата класа, се осъществяват на практика чрез методите на извъникономическата принуда главно посредством органите на централната власт. Кадийският съд напр. и местните полицейски органи заставят към подчинение раята при извършване на феодалните ѝ задължения и привеждане в изпълнение нормите на крепостното право при изселвания на раите. Само в т. нар. «свободни» ленове, т. е. леновете с по-широки имунитетни права извъникономическата принуда се осъществява в значителна мяра от самите феодали посредством техния полицейски апарат.
Обаче обстоятелството, че при по-голямата част от случаите в служебно ограничените и без имунитет ленове спахията прилагал извъникономическата принуда с помощта на централните органи и институции не означава, че той няма феодални права върху раята си, а оттам и върху обработваната от нея земя. Независимо от обсега на феодалния му имунитет, документите показват, че той има всички прерогативи да се разпорежда с поведението и имуществото на раята. А силната централна власт, привеждаща в действие съдебноадминистративните си органи за осъществяване на извъникономическата принуда в обсега на спахийското земевладение, фактически бранела интересите на османската феодална класа в цялост.
Законодателството в ранния период на не съвсем установени институции допуска възможността за отделяне на селянина от земята, когато той подхване ново занятие. То предвижда за такива случаи селянинът да заплати обезщетение на своя феодал за земята и за добива ѝ — т. нар. чифт бозан (т. е. «за развалената земя»). Разбира се, налогът — обезщетение за изгубения рая се събира, само ако този рая е изоставил земята и е уседнал другаде преди повече от десет години. Иначе неговият ленен владетел може да го върне чрез шериатския съд на старото му местожителство. Мехмедовият кодекс предвижда петнадесетгодишен срок за правото на спахийското преследване и 20-годишен при изселване в града. Налогът чифт бозан е събиран по 50 акчета от мюсюлмани и по 62 акчета от немюсюлмани. [187] Когато изселванията на раите не са все още повсеместна практика, властта
203
не прибягва така категорично и строго към нормите на крепостното право.
Съсредоточаването на политическата власт в централния управленчески апарат и всъщност у самия султан създава и за най-обикновения рая обстановка и атмосфера на тиранична деспотия, която балканското население още по-тежко понася и поради условията на религиозно-народностната дискриминация.
При силно централизираната военно-ленна система, феодалният произвол през първите десетилетия на XV в. е ограничаван от върховната власт. Тя контролира зависимите от нея служебни ленници и следи те да не разоряват раята с прекомерни задължения, за да се запазят податните ѝ сили на такова ниво, че да не се понижи доходността на спахилъка. Затова върховното управление прибягва дори към строги санкции — отнема леновете от спахии, когато те допринасят с произволите си да се разори и разпръсне раята им. Такъв смисъл имат и редицата законоположения, които забраняват опитите за феодални насилия. [188] Но самият факт насъздаването им е вече косвено указание, че произволите са налице в ежедневието. Някои от тези норми подсказват и характера на феодалния произвол. Така напр., ако спахията си позволял да прогони селянина, може ои с користолюбивото намерение да му отнеме дома и покъщнината, законът повелявал имуществото да си остане на раята. [189] Опитите на спахиите да изискват извънмерна принудителна работа от своята рая срещат също забраните на законодателните разпоредби. Изрично се нарежда селяните само веднъж да строят къща на своя ленник. Ако дойде нов, той да използва къщата на предишния, без да изисква да му се строи нов дом.
«Спахиите да не задържат насила на работа конете и колата за куриерска служба на онзи неверник, от когото са взели това, което той дължи съгласно закона и регистъра; да не ги карат да работят принудително.»
Селяните, заплатили веднъж данъците на спахията си, не са длъжни да ги дават втори път, в случай че в течение на една година на мястото на предишния се яви нов господар. Селяните не бива да бъдат задължавани да дават от домашните си помещения за складиране на десятъка. Когато се закарва десятъкът на спахията до града, селяните са длъжни да правят това безвъзмездно само ако разстоянието е един ден път. [190] При по-голямо разстояние раята следва да получи възнаграждение.
Злоупотреби и произволи стават и при събиране на десятъка. В Мехмедовия кодекс се отбелязва, че за да изкористяват, тимариотите и длъжностните лица закъсняват да измерят земеделския добив на хармана, за да получат десятъка си. Законът допуща такива закъснения само до една седмица, очевидно поради това, че събраните храни не могат да се оставят дълго време на открито, ще се развалят и пръснат и селяните ще бъдат ощетени. След
204
този срок храните да се измерят в присъствието на самия имам (свещенослужител) и кехая (наместник на властта) и десятъкът да се закара в спахийския хамбар. Ако след това тимариотът угнетява селяните под предлог, че не е участвувал при измерването, кадийският съд да попречи на това. [191]
През XV в. и първата половина на XVI в. нормата на феодалната експлоатация все още не е така висока. Това се обяснява и с обстоятелството,че докато все още военната плячка е добър доходен източник, служебните феодали са сравнително по-слабо заинтересовани от спахилъците си и не упражняват извънреден фискален натиск върху раята си. Утежненията са по-скоро в режима на немюсюлманските селяни.
По силата на наложената от завоевателите религиозно-народностна дискриминация на немюсюлманите, данъчните задължения на покореното население и изобщо на немюсюлманската рая са по-утежнени. За разлика от турските селяни балканските са обложени с джизие, длъжни са да дават кръвен данък, да дават на поземлените си господари обичайни даждия — кокошка, погача, весла грозде, данък върху свинете. Поземлено-личният данък, на места таксата арус (сватбарина) и чифт бозан, са били събирани от немюсюлманите в по-голям размер, отколкото от мюсюлманите. Режимът на дискриминацията поставя отрано преграда между мюсюлманската и немюсюлманската рая, въпреки приблизително еднаквия им поземлен статут. Той пречи да се утвърди у тях съзнание за близката им участ и да съзрее стремеж за единна борба с обществените неправди.
След като преминава огънят на завоеванието, който най-много засяга селото, селското стопанство се съвзема при новите условия с усилията на османската власт, която е заинтересована да използва в най-голяма степен неговите ресурси. Това стопанство не отбелязва съществени изменения в сравнение с предосманския период — навсякъде са застъпени преди всичко обичайните земеделски култури, разбира се, съобразно с географските условия: зърнени храни — пшеница, ечемик, овес, ръж, просо, бобови растения, разнообразни плодове и зеленчуци. В планинските места с по-сурова природа преобладава ечемикът, просото, ореховите дървета, а в равнините и по-топлите южни места — пшеницата, оризовите насаждения, маслодайните и влакнодайни растения — лен, коноп,памук, сусам, шафран, маслинови гори и пр. Лозята се разстилат навред — те са почти навсякъде неразделна част от земеделското стопанство. Планинските кътчета, тучните пасища и окътаните приморски равнини на Полуострова са благоприятни за отглеждане на стада овце, кози, на едър рогат добитък и хергелета коне, а в дъбовите гори намират обилна прехрана многобройни свине. Земята се обработва с оръдия и по начин, останали от предалечно време. Селянинът влага непосилен труд, за да получи що-годе приличен добив,
205
значителна част от който отнемат османските феодали и държавни чиновници. [192]
Селата не са уединени стопански, не са откъснати от пазара. На градските тържища селяните са обичайни посетители — там те продават оскъдните излишъци, за да изплатят паричните данъци и такси. Тук съществува и известно разделение на труда. В старите описни регистри се споменават селски занаятчии — шивачи, железари, чехлари, седлари, тъкачи и пр. [193] Очевидно те не са съвсем незначителен слой, защото Мехмедовият кодекс им посвещава разпоредби, които уреждат статута им. Те са натоварени само с тридневна принудителна работа. «Под предлог, че са занаятчии, да не бъдат принуждавани да извършват повече работа и насилствено да не им се взима нищо, освен ако се съгласяват с определени местни цени и работят доброволно.» Щом издължат испенчето си като останалата рая, тия селски занаятчии не следва да бъдат обременявани с никакви данъци заради занаята си. [194]
Многобройните данъчни тежести, които отнемат немалка част от добива на селяните, ниското ниво на техниката, режимът на религиозно-народностната дискриминация и улесненият от него феодален произвол, както и непрестанните опустошителни походи към Средна Европа и изживените османски междуособици стават причина селският бит да запази ниското равнище на съществуващата у нас от векове феодална действителност. Селяните страдат остро от природни бедствия, които докарват глад, както и от смъртоносни епидемии. Недоимъкът се дължи и на ограничения обем на селскостопанското производство.
Ръководени от върховни държавни съображения — да укрепят господството си — и заставени от заварените на Балканите обстоятелства, османските управници не поставят цялото покорено население в положението на рая, в чиито среди, както видяхме, също са запазени известни различия. Завоевателите са принудени, от една страна, да приемат, узаконят и поставят в услуга на своята власт и своите интереси някои групи население, които имат по-особено място и роля в средновековното балканско общество като например власите. Те усвояват, видоизменят и доразвиват други категории като войнуци, дервентджии, доганджии, мартолоси, въвеждат съобразно с непосредствено възникналите нужди и изисквания редица нови категории. Тази пъстрота в режима на подвластното население има своя определен смисъл и цел — чрез това новите господари разединяват покорените, като създават различни условия и различно отношение на властвуващите спрямо тях. От друга страна, така завоевателите запазват стари, утвърдени от столетия институции, които се стремящ да впрегнат в своя услуга. Освен това, като осигуряват на тия категории население някои данъчни облекчения, като ги откъсват от пряка зависимост спрямо местните феодали, османските
206
управляващи среди разчитат да ги привлекат повече от останалата рая в подкрепа на властта си или най-малко да притъпят у тях волята за съпротива.
Завоевателите заварват и запазват във Видинска област, Сърбия, Босна и другаде старинни общности на т. нар. «власи» (подвижни скотовъди), [195] за да ги използват за въоръжена защита в граничните райони. Тези общности имат свое вътрешно управление, оглавявано от кнез, който става техен представител пред органите на османската власт. Той притежава свободен от данъчни задължения наследствен поземлен дял, който носи също името бащина, но се отличава по облик от раятската бащина. Тази бащина е поземлена единица с фискални облекчения, отстъпвана на определени групи от балканското население, на които османците възлагат важни задачи в услуга на държавната власт и армията.
Кнезовете са включени в спахийската система: покрай освободената си от данъци бащина те получават тимар с подвластни селяни, които им плащат данъци и са обвързани с други задължения към тях. На тяхно разположение са и т. нар. ратаи, земеделски работници, чийто статут не е съвсем изяснен поради оскъдните все още източници. Те не трябвало да надминават 10 на брой. Кнезовете са задължени да подпомагат фискалните органи на централната власт при събирането на данъците, да контролират раята и да я връщат при бягство на старото ѝ местожителство. Подобни функции в помощ на кнезовете имат и примикюрите, които също притежават тимари покрай освободената от данъци бащина и няколко зависими от тях ратаи. Институцията на кнезовете и примикюрите е очевидно онаследена от българското и балканското средновековие. Османската власт ги запазва в системата на своя режим, както при други случаи, с оглед на това да ги постави в услуга на основните си държавнически цели: да държи в подчинение покореното население и да изтръгва от него максимални приходи за поддържане на господството си. В помощ на кнезовете и примикюрите се споменават и т. нар. теклидже. Функциите на кнезовете и примикюрите са потомствени. Обикновените власи са натоварени с военностражеви задължения. Всяка пета къща е длъжна да дава ежегодно по един конник за въоръжена охрана на района. Във военно време всяко домакинство доставя по един конник за помощните корпуси на армията.
Срещу това власите имат по-облекчен статут от останалата рая. Те ползват освободени от данъци бащини, не плащат джизие, десятък, испенче, данък върху овцете, сватбарина, извънредни данъци. Вместо джизието обаче са обложени с т. нар. ресм-и флори, събиран в пблза на фиска, откъдето и наименованието на власи и други категории с аналогичен фискален статут — флориджи. Глобите за престъпление дават на санджакбея, имат
207
старинни обичайни задължения към кнеза: всеки 50 къщи изпращат по един човек на санджакбея за шестмесечна ангария и пр. Когато обработват земя в обсега на нечий лен, те дават на господаря половината от добива, а също и други такси.
Близки по задължения и положение са т. нар. войнуци, [196] чието наименование (от «войник») подсказва предосманския произход на институцията. При това част от тях произхождат от средите на старата балканска аристокрация. Някои от войнуците участвуват във феодалното опълчение. Други служат в султанските обори, грижат се за султанските коне, косят султанските ливади и при поход се явяват във военнопомощните отряди. Те са немюсюлмани, имат свои поделения и преки началници — турци, подпомагани в дейността си от т. нар. войнушки лагатори и примикюри — балкански жители, вероятно нейде като преки отговорници пред властите за изпълнение на войнушките задължения. Лагаторите и примикюрите имат същия статут и задължения както обикновените войнуци, владеят освободени бащини заради специалните си задължения, не плащат десятък, джизие, испенче, пчелен налог, налог за свине, за овце до 100 глави, извънредни данъци и пр. Но и те са задължени с известни данъци, такси (таксите от групата бад-у хава, данък за стада над 100 овце, всички раятски данъци към феодала, ако обработват дялове земи в някой спахилък и пр.). Османската власт отдава голямо значение на тези военнопомощни категории. Не случайна е наличността на значителни войнушки групи из селищата покрай големия военен път Пловдив—Белград, пътя Солун—Ниш и Видин—Браничево.
Все към помощните корпуси се числят и т. нар. соколари и ястребари (доганджии и атмаджаджии), задължени да улавят, отглеждат и дресират ловни соколи и ястреби за султанския двор. И те притежават бащини и не плащат извънредни данъци. Но и тях властта не облекчава от данък върху овцете за стада над 100 овце и от някои други данъци и глоби. Обложени са с раятски данъци, ако обработват спахийска земя. А когато не доставят птици, плащат голям паричен откуп за това. [197]
По протежение на важни стратегически пътища и търговски артерии, в уязвими проходни места и гнезда на народна съпротива властта създава охрана от местното население — т. нар. категория дервентджии. [198] Те са длъжни да поставят наблюдателки постове на пазеното уязвимо място и да предупреждават за всяка опасност, да поддържат пътищата, да придружават пътници и коли из трудно достъпни места, да им доставят храна и пр. За тази рискована служба те не ползват бащина, а са освободени от извънредни данъци. Иначе са зачислени като зависимо население към някой лен, нямат право да го напускат, но плащат (макар и не навсякъде) намалена феодална рента на местните владетели.
208
Охраната на някои гранични краища и особено около Дунава е възложена на т. нар, «мартолоси», които също се ползват от данъчни облекчения заради отговорните си задължения. [199]
Всички набелязани категории население без дервентджиите се числят отчасти към феодалното опълчение и най-вече към военнопомощните корпуси на османската армия и фактически участвуват чрез специалните си задължения не само в охраната на властта в провинциите, но и в осъществяване на завоевателските ѝ начинания. В този смисъл те съставляват част от въоръжената опора на османската власт в провинциите подобно на мюселеми, юруци и пр., на които се спряхме преди.
Поддържането, ремонтирането и съоръжаването на крепости и други седалища на османски гарнизони изисква дейно обслужване от страна на околното население. Властта е принудена заради това да му отреди някои данъчни облекчения. [200]
Своеобразен е и режимът на т. нар. челтукчии (оризари), тузджии (солари) и ягджии (маслари). Челтукчиите, поселени най-често в султански хасове, засяват определено количество ориз и са длъжни да дават две трети от добива за държавата. Заради това ангарията им е намалена на три дни и не плащат извънредни данъци. [201] В замяна на самородна или добита от морска вода сол, която доставят тузджиите, [202] и заради маслото, което предават ягджиите, те също не плащат извънредни данъци. [203]
Значителна категория от покореното население е натоварена да снабдява с дребен добитък големите градове и армията. Това са по-заможни, едри овцевъди — т. нар. джелепкешани. Освободени от извънредни данъци, те съумяват и да търгуват свободно с добитъка. Така започват да натрупват значителни парични средства и по-късно се обособяват като имотен слой с нарастваща влияние и самочувствие. [204]
В рудодобива, на който османците отделят особено внимание, участвува отделна категория население — т. нар. гьореджии, и маданджии. Те също не плащат извънредни данъци. [205]
Всички тези категории властта отделя от останалата рая, за да ползва големите им услуги срещу неголеми улеснения, които им осигурява през XV в.
Най-нископоставени при условията на османския феодален режим били робите. Използването на нерентабилния робски труд е ограничено — за домашна работа най-вече при заможни турци, арменци и евреи, по държавни строежи или за полски труд из феодалните имения. [206] На част от освободените роби османските властници отреждат полуробски статут, т. нар. ортакчии. [207] Ортакчиите са настанени из султански хасове, вакъфи или из хасата на едри феодали. Те са заставяни да обработват земята, като получават оръдия, добитък и семена от господарите, но са длъжни да им дават половината от добива. Понякога те пасат
209
султанския добитък или обработват султанска земя. Считани са за роби на господарите и имат наследствен статут.
По-слабата обвързаност със земята и със селскостопанските занятия на категориите население със специални задължения и главно на немюсюлманската част от тях има определени последствия, които заемат значително място в развитието, в процеса на народностното утвърждаване и изявяване на балканските народи. По-малката зависимост на набелязаните категории от местните феодали и фискалните им облекчения, обстоятелството, че мнозина от числящите се към тях произхождат от средите на старата балканска аристокрация, че някои от тях не са лишени като обикновената рая от възможността да носят или боравят с оръжие поради участие във военнопомощните корпуси (напр. войнуците) и съзнанието, че османската власт крайно се нуждае от техните специални услуги, утвърждава всред тях още отначало дух на по-голяма самостоятелност, свободолюбие и народностно самочувствие. Потомственият характер на задълженията и статута им допринася тези категории да се обособят постепенно като прослойка всред балканското немюсюлманско население със свои традиции, особености и поведение спрямо властта.
Все от тактически съображения и особено в райони, където по-трудно налагат господството си по различни причини, османските управляващи среди въпреки подчертано централизирания си режим, не унищожават напълно общинното им самоуправление. [208] Навсякъде дори те са принудени да го пазят, умело се стремят да привлекат ръководните среди, за да провеждат чрез тях важни мероприятия и най-вече да им възлагат събирането на данъците.
Това най-ярко се долавя при статута и функциите на т. нар. кнезове и примикюри, старейшини в общностите на «власите», лагаторите и примикюрите при категорията «войнуци» и пр. Много по-ограничена е в това отношение самоинициативата на обикновената рая, поставена по-пряко под надзора и разпорежданията на централните органи и органите на местните феодали. По принцип османската власт, както всяка деспотична система от източен тип, търпи и дори предпазва от пълно изличаване и най-малките изяви на общинна сговорчивост, или елементи на общинно самоуправление, стига те да улесняват основните ѝ функции: събирането на данъците от зависимото население и опазване устоите на господството ѝ. С оглед на това чрез законодателни мерки тя забранява всякакво посегателство върху селската мерà, икономическа опора на селската общност.
Елементи на общинна организираност се изявяват най-вече в порядъка на солидарна отговорност в селата при издължаване на данъците, при поемане колективни материални задължения спрямо властта или представители на управляващата класа,
210
при обвързване със задължения по опазване ненакърнимостта на приходите на фиска или на отделните феодали.
В планински труднодостъпни области като Албания, елементите на общинно самоуправление са много по-силни от другаде. Нуждата от продължителна единна отбрана срещу османските походи налага в Албания организиране на планинското население в т. нар. фие (родове) при общо ползване на земята. Родовете поддържат въоръжена сила, която отбива опитите на османската власт да наложи господството си там.
Османските завоеватели заварват в балканските земи и множество градове с известни традиции в градския живот. [209] Наистина тук особено силно се чувствува промяната на властта, установяването на чуждото господство. След като минава стихията на завоеванието, в градските средища се завръщат част от оцелелите им жители. Някъде, където завоеванието причинява голямо обезлюдяване, това става със съдействието на самата власт, която едновременно настанява и мюсюлмански колонисти заедно с органите на държавното управление и местните гарнизони. Така градовете се презаселват. [210] Това е, от една страна, естественият процес на възстановяването след преживения потрес от разрушителното завоевание и, от друга страна, е резултат от усилията на османската власт да превърне градовете в най-приходоносни източници. Тя ги включва в обсега на феодалната си структура, като ги зачислява към някои от крупните феодални владения или към султанските хасове.
В градовете се съсредоточават многобройни органи на властта, които ръководят и Контролират както градския живот, така и редица сектори в управлението на провинциите. В средищните градове на санджаците военноадминистративната власт е съсредоточена у санджакбейовете. През XV в. съдебно-административната власт в градовете е в ръцете на субашите. Те са подчинени на санджакбейовете, но често сами изпълняват функциите на градски управители, контролират някои области от градския стопански живот, имат полицейска, а в определени случаи — дори съдебна власт. В помощ на санджакбейовете и субашите и техните заместници в градското управление са кетхудите. В градовете пребивават и кадиите и техните наместници — наибите. Един или няколко емини (в по-големите градове) са върховни органи на фискалната власт. [211]
Въпреки че силата на мюсюлманската поселническа вълна и съпровождащата я ислямизация засяга най-много градовете,
211
въпреки че тук прииждат всички челни представители на новата власт ведно с ислямските мисионери, все пак през XV в. балканските градове в значителната си част не променят коренно етническия си облик. Красноречива е в това отношение официалната османска статистика от последните десетилетия на XV в., която сочи в Търново 132 мюсюлмански срещу 372 немюсюлмански и 64 вдовишки домакинства, [212] и малко по-късно — 206 мюсюлмански срещу 379 немюсюлмански домакинства. [213] Подобни данни има и за покорените албански области в 1431 г.: Аргирокастро — със 121 немюсюлмански пълноценни домакинства, 27 вдовишки и 15 неженени без нито един мюсюлманин; Химара — със 117 пълноценни и пет вдовишки домакинства немюсюлмани заедно с 12 незадомени, Сопот — с 60 немюсюлмански домакинства и пр. [214]
В голямата и толкова жизнено важна за османците крепост Никопол дори през 70—80-те години на XV в. мюсюлманите нямат числен превес. По непълни сведения те са около 29 домакинства, докато броят на немюсюлманите е около 493 пълноценни и 88 вдовишки домакинства. [215] В Русе по същото време има 239 немюсюлмански при само четири мюсюлмански домакинства. [216]
Пришълците мюсюлмани и местното население в градовете живеят в обособени квартали (махали). Немюсюлманските махали се групират често в рамките на енориите, ръководени от местни свещеници. Те носят техните имена, името на светеца, на когото е посветена църквата, на местни старейшини, занаятчии и пр. [217]
В отделни махали се групират други народностни елементи в градовете — евреи, арменци и търговци — колонисти най-често от Дубровник, Венеция или Флоренция (техните махали се наричат «френк» или «латински»).
Въпреки че живеят обособено, немюсюлманите в градовете са подложени на постоянна асимилация. По едни или други причини ислямизацията къде в по-голям, къде в по-малък размер причинява сериозна ерозия на балканските народности в градовете.
От оскъдните познати досега източници за първите десетилетия на XV в. личи несъмнено, че градовете след възстановяването си се очертават и като оживени стопански средища, където занаятите и търговията се развиват до голяма степен самостоятелно и обособено от селското стопанство. Твърде показателен, макар и лаконичен белег, записан в кратките описни регистри, са значителните по размер пазарни такси и мита от градовете, зачислени като доход на различни феодали.
След разрухата от завоеванието в по-защитените райони из градовете постепенно се съвзема и развива занаятчийското производство. [218] През XV в. големите потребителни нужди и изисквания
212
на нарастващата османска армия и на съсредоточените в балканските земи гарнизони и спахийско опълчение налагат да се разгърнат все по-интензивно различни занаяти при все пооткрояващата се производствена специализация. Повсеместното строителство на крепости, пътища, обществени сгради и богати сараи на новите властници, както и тяхното поддържане също изискват услугите на многобройни занаятчии. Наред с това благоприятни предпоставки за развитието на занаятчийството създава и наличието на потребителните нужди на многолюдното, етнически пъстро градско население и особено на непроизводителния слой от османски управници. Откъслечни известия за този ранен период сочат съществуванието на най-разнообразни занаяти: кожарство, седларство, обущарство, чехларство, производството на различни местни тъкани — аби, кебета, ямурлуци чоха, шивачество, изработване на селскостопански инвентар, конски амуниции и хладно оръжие. Османската власт отдава голямо внимание на рудодобива, с който непосредствено е свързано производството на оръжие и монетното обръщение. Още през XV в. с редица нормативни актове тя урежда режима на рудодобива и използването на получените след определени трудови операции ценни метали. [219] В градовете се споменава и развито железарство, както и занаяти, обслужващи строителната дейност на османската власт: тухларство, зидарство, каменоделство, дърводелство, резбарство, златарство и др. Съществуват данни и за корабостроителство на някои места.
С постепенното нормализиране на живота се разгръща търговска дейност, осъществяват се постоянни връзки между селото и града. [220] Нарастващият брой на населението в градовете през втората половина на XV в. и особено на непроизводителния слой сред него — главно османски чиновници и войскари,налагат местният пазар да се стабилизира и да изобилствува с провизии и необходими занаятчийски произведения. От една страна, това е подтик за развоя на занаятчийството, а, от друга — изисква установяване на постоянен стопански контакт със селския хинтерланд, откъдето се докарват най-вече зърнени храни и други провизии за нуждите на градския пазар, както и суровини за местните занаятчии. Но и селата се нуждаят от по-тесни връзки с града. Оттам селяните набавят редица оръдия за селскостопанската си дейност, които не са в състояние сами да си изработят, а също и известни необходими артикули, намиращи се най-вече в градовете (сол, захар, зехтин) и пр. Тук те продават добива си, за да изплатят немалкото си парични данъци, а също и излишъците от него, за да се сдобият с пари, с които боравят все по-често.
Стопанският контакт между селото и града се осъществява най-вече чрез търговския обмен по градските пазари. Тук-там из някои по-големи и по-богати села, по манастири и пр. също има тържища. Селяните, особено покрай големите търговски пътища,
213
намират начин и без нарочен пазар да предлагат и пласират скромния излишък от добива си. Най-важни центрове на вътрешната търговска дейност са градовете. Главни деятели на търговския обмен в градовете са дребните производители в прилежащия селски хинтерланд и в самите градове. Тук предлагат произведения на своята сръчност или суровини за обработка градските занаятчии. Има обаче, макар и не многобройна, обособена категория търговци. Не случайно изворите ги именуват с термините «туджар» или «базиргян».
В завладените от турците градове се мяркат и търговци от по-далечни краища на османската държава — от богатеещата вече и с все по-голямо търговско оживление Бруса. Прииждат и от отвъддунавските предели — откъм Влашко и Молдавия. А покрай тях, макар и не в такова множество, както преди завоеванието, люде от морските републики, старите търговски спътници на Европейския югоизток — Венеция, Генуа, Дубровник. Всички тях османските източници обозначават с неясното наименование «франкски» търговци, за тях се предвиждат търговски мита в по-голям размер, отколкото за мюсюлманите.
Градските пазари, чаршийските дюкяни и сергии през XV в. познават забележително разнообразие в стоковия асортимент. Едва ли трябва да се споменава обилието от зърнени и бобови храни, които разпродават както местни феодали, господари на натрупани десятъци, така и селяни от близката околност. Завидно място заемат провизиите от първа необходимост — сол, сирене, брашно, дървено масло, шарлаган, маслини, масло, мед, зеленчуци и всевъзможни плодове, речна, морска и езерна риба. И много добитък — серският феодал в края на XV в. получава хиляди акчета мостнина за преминаването на овчи стада по моста на река Карасу (очевидно р. Струма, въпреки че Карасу е наименование на р. Места), а законодателството повтаря в различни варианти разпоредбите за бачове върху волове, биволи, коне, магарета, катъри и твърде използваните по това време камили. Не бива да се пренебрегва дървеният материал за строителство, за огрев, а също и каменната сол от влашките солни находища, влакнодайните и маслодайни растения — лен, коноп и памук. И покрай цялото това пъстро и весело многообразие — една печална и страшна стока — робите. Законите предписват пазарно мито за тях толкова, колкото и за товарните коне. Чужденците носят покрай грубите тъкани за всеобщно потребление и пищни източни и италиански платове, за да задоволят нуждите на заможните граждани.
Много от стоките, докарвани в големи количества, минават задължително през градския кантар, за да смъкне и от това властта кова такса — кантарската. [221]
В пристанищните средища има специални данъчни органи — емините, — които събират част от многобройните такси за воден
214
трафик и търговски сделки. Друга част се пада на «возарите», които участвуват в пренасянето и контрола на докарваните на пристанищата артикули. Покупко-продажбите на градските тържища се извършват по определени на тия тържища Цени. Градовете в османския свят, както всички средновековни градове, познават периодичното нормиране на пазарните цени от държавната власт, която направлява и контролира цялата стопанска дейност тук посредством кадиите. Държавната власт има определена политика в този сектор преди всичко чрез редица норми и ограничения да осигури продоволствието на градовете. В духа на тази политика е напр. разпоредбата в закон за град Скопие от XV в., която настоятелно изисква всички производители на восък или занаятчии, които боравят с восък, да не го продават другаде освен на скопската свещарница. Властта определя изкупвателните цени. Но османската държава не само взима мерки да набави суровина, необходима за производството на скопската свещарнина, но ѝ осигурява монополно положение в търговията с восък в Скопие. Такъв смисъл има разпоредбата — всички занаяти, които работят с восък, да изкупуват само производството на местната свещарница.
Върховната власт се стреми също да прегради възможностите за осъществяване на сделки, които биха се изплъзнали от облагане с пазарни такси. Къде прикрито внесена или изнесена вълна, роби, коне, говеда, къде дървен материал, смъкнат по пълноводната река и извлечен не на пристана, за да се продаде далеч от зоркото око на митническия агент — нарушението е еднакво и законът неотстъпчив. И навсякъде по градските пазари бди неуморно мухтесибът, който следи за изправния пазарен режим, за качеството на производството, за изпълнението на кадийските наредби.
В целия градски живот властвува невидимото господство на върховното управление — тук няма и помен от свободите на западните градски комуни.
При това все още градските производители — занаятчиите, а и търговците не са организирани в свои производствени корпорации, които да отстояват правата им пред властта.
Градското население е не само етнически, но и социално разнородно. Всред турците тук са местните управници, органите на централната власт, представители на местната феодална аристокрация, военни чинове от местните отряди на феодалното опълчение или началниците на тамошния гарнизон, дори лица от военнопомощните корпуси, служители на мюсюлманския религиозен култ или учители в религиозните училища и пр. В тяхната среда се вливат и помюсюлманчените първенци, търговци и пр.
Голямата част от градското население са турски и местни труженици, заети с някаква стопанска дейност — тук живеят и неголям брой евреи, арменци, цигани и т. н. Според официалната
215
османска категоризация по статут и те се считат рая — експлоатирана класа, макар че в по-големите градове юридически са обособени като «граждани». Натоварени са с редица данъчни задължения и към местните феодали, в чийто домен спадат градовете, и към централната власт. Разбира се, поради характера на преобладаващите стопански дейности в градовете— занаяти и търговия— преобладават данъчните задължения, свързани с тези дейности, а не толкова със земята — пазарни и пристанищни такси, мита, такси върху риболова и пр., за което бе дума по-горе. Въпреки ясното обществено разделение на труда, градските жители не са напълно откъснати от селскостопанската дейност. Мнозина градски занаятчии и търговци обработват и използват земи, обременени със задължения към местния феодал или други поземлени господари. Централната власт облага градската рая с традиционните джизие и аваризи.
Различията в статута на градската рая, както и при селската рая, се обуславя преди всичко от народностно-религиозната ѝ принадлежност. Всички немюсюлмани са натоварени с повече и по-тежки фискални задължения от мюсюлманите.
Всред обикновената градска рая живеят и някои раи със специални задължения (войнуци, доганджии, джелепи, мартолоси, тузджии и пр.). Покрай специалните си задължения някои от тях извършват и други стопански дейности — занаяти и търговия.
Турците и основното местно население, а също и останалите народностни групи, където съществуват такива, живеят обособено, но в относителна взаимотърпимост, макар че понякога вече има прояви на фанатично ожесточение на турците и посегателства върху народностната принадлежност на немюсюлманите.
Така обрисуваният режим, който постепенно се установява в завоюваните до 40-те години на XV в. балкански територии, ,се откроява като обществено-икономическа и политическа система с феодален характер, със силни славяно-византийски влияния, стигащи до пряка приемственост на елементи от заварените структури. Характеризират я няколко доминантни черти, които не само обясняват насоките в нейния по-нататъшен развой, но предопределят и условията за развитие и динамиката в съпротивителните движения на покорените от османските турци народи и на самата турска експлоатирана класа:
1. Силна централна власт, която налага и до определен период съдействува за развоя на спахилъка, опора на военната ѝ мощ. Тя е върховен регулатор на всички механизми в тази структура с оглед общите интереси на османската феодална класа, която въпреки различията в статута на отделните ѝ прослойки се опира на приходите главно от земята, осъществявани чрез феодалната експлоатация на раята. С оглед на тези именно общи интереси върховната власт създава един първоначално относително
216
съблюдаван порядък на разпределение доходите от земята и раята между представителите на господствуващата класа. При този ред фискалните тежести не надвишават чувствително податните възможности на населението, защото централната власт е заинтересована да запази тези възможности — първоизточник на приходи за фиска, материална опора на османската феодална класа и особено на онази част от нея, която е свързана със спахилъка.
2. Значителен превес на служебно зависимото феодално земевладение с ограничени в различни степени правомощия на неговите държатели.
3. Разделение на властта между феодали и централната власт, държавата, което варира от разделение на интереса върху доходите от земята и раята в служебните ленове до истински разделена собственост при мюлковете.
4. Значително място на паричната рента, развит градски живот, и развити парично-стокови отношения.
Утвърждаваща се по пътя на войната, османската феодална система се откроява на този етап с един основен белег. Османската поземлена собственост е маркирана от силен централизъм, опиращ се главно на две характерни институции: системата «кул» и спахилъка. Посредством системата «кул» османската власт осъществява целенасочено и методично векове наред две основни свои задачи: от една страна, върховното управление, чиито правомощия са изцяло съсредоточени в ръцете на султана, олицетворение на ислямската концепция за върховенството на държавната поземлена собственост, осигурява чрез девширмето постоянни контингенти за личната си и най-сигурна гвардия — ичогланите и еничерския корпус; от друга страна, по пътя на заробването или чрез практиката немюсюлманското население и предимно представителите на балканската феодална аристокрация да търсят защита и покровителство в обкръжението на влиятелни османски феодали и сановници, се разширява социалната опора на режима (т. нар. «освободени роби», гулями, хизмекяри, ньокери и пр.). По този път се приобщават към новата обществено-икономическа структура широки и числено внушителни среди от балканското общество и се откриват възможности за тяхното асимилиране от господствуващата турска народност.
Налагането на османския режим в Европейския югоизток откъсва тази сфера от общото развитие на Европа, като я въвлича в друга обществено-икономическа система,възвръщайки я към един по-ранен феодализъм с подчертан военен облик. Всичко това допринася за всестранното ѝ изоставане от развитието на Европа и ѝ налага по-различен отпечатък и по-различни закономерности в развитието
217
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА III
1. Ducas, Op. cit. р. 17715-16, 1793-4.
2-3. L. Сhalcосоndуlas. Op. cit., р. 311-3, 60.
4. Chronica deli'origine e progressi della casa ottomana, composta da Saidino, р. 103.
5. П. Атанасов. Преселение на българите след падането на Второто българско царство. Сп. Отец Паисий, X, 1937, с. 386.
6. Ив. Дуйчeв. Из старата българска книжнина. II, с. 267.
7. Ив. Дуйчeв. Пос. съч., II, с. 176.
8. L. Сhalcосоndуlas. Op. cit., р. 3315-20.
9-10. Chronica deli'origine e progressi, р. 87, 103.
11. П. Tивчeв. Известията в хрониката на Леонтий Махера за българи-роби на остров Кипър през втората половина на XIV в. Военно-исторически сборник, 1966, № 5—6, с. 44 сл.
12. N. Iorga. Notes et extraits, I, р. 84—85, 87.
13. Ив. Сакъзов. Новооткрити документи от края на XIV век за българи от Македония, продавани като роби. Македонски преглед, VII, 1932, кн. 2—3, с. 23—27.
14. Ch. Verlinden. Esclaves du Sud-Est et de l'Est européen en Espagne Orientale ¬a la fin du Moyen âge. RHSEE, XIX, 2, Bucarest, 1942, р. 371 — 390;
Имам пред вид и издирените от мен и В. Гюзелев документи за българи-роби главно от Нотариалния архив в досиетата на нотариусите Бернар Надал, Антонио Брокар, Ескудер Беренгуер, Хуан Надал, Хуан Екзименис, Барт. Екземено, Пере Марти, Симон Карнер, Пере Бастад и др.
15. Ch. Verlinden. L'esclavage dans l'Europe médiévale. I. Brugge, 1955, I, р. 390, 427—431, 441—449 и сл.
16. N. Iorga. Op. cit., I, р. 47, 50, 52, 55, 79.
17. Ch. Роtvin. Oeuvres de Ghillebert de Lannoy, voyageur, diplomate, moraliste. Louvain, 1878, р. 118—199.
18. Ср. за робството Б. Цветкова. Робството в Османската империя и по-специално в българските земи под турска власт. ИПр, X, 1955, 2, с. 82 сл.
19. Ducas. Op. cit., р. 24916—25121.
20. В. de la Вroquière, р. 199.
21. Пак там, с. 200.
22. Fr. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde. . ., р. 114—115.
23. Ч. Мијатовић. Деспот Ђурађ Бранковић, Т. Београд, 1880, с. 283.
24. N. Iorga. Les aventures «sarrazines» des Français de Bourgogne au XVе siècle. Mélanges d'histoire generale. Cluj, 1926.
25. Ив. Дуйчeв. Пос. съч., II, с. 245.
26. Вж. с. 114.
27. Вж. с. 72.
28. Ö. Barkan. Osmanlı Imparatorluğunda toprak işçilğinin organizasyonu şekilleri. IÜIFM, с. 1, № 4, отд. отпеч., I, р. 12, № 4;
I. H. Uzunçarşılı. Osmanlı tarihi, I, 2 baskı, Ankara, 1961, p. 193, n. 1.
29. Вж. напр. Б. Цветкова. Обществено-икономическо развитие на Елена и Еленския край през епохата на османското владичество. — Известия на Окръжния Исторически музей — В. Търново, V, 1972, с. 151.
30. S. Рulaha, Op. cit., 57—58.
31. Ср. регистрите за XV в., поместени у Д. Лукач. Видин и Видинският санджак. . . и тезi, обнародвани в ИБИ, XIII.
32. Ср. споменатите регистри, както и Н. Inalcik. Hicrî 835 tarihli. . .
218
33. НБКМ — OpO, OAK 4/57.
34. Ducas. Op. cit., p. 24916—25121.
35. Xp. Гандeв. Българската народност през XV век, с. 132.
36. Сведения за демографските промени в Гърция дължим на A. E. Vасаlopoulos. La retraite des populations grecques vers les régions éloignées et montagneuses pendant la domination turque. Balkan Studies. Thessalonique, 4, 1963, p. 265—276.
37. Le voyage de Monsieur d'Aramon. Recueil de voyages. t. VIII, Paris, 1877.
38. A. E. Vасаlopoulos. Op. cit., р. 274.
39. L. Chalcocondylas. Op. cit., р. 10010 сл.
40. Fr. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 66—67;
M. Tayyıb Gökbilgin. Rumeli'de Yürükler, Tatarlar ve Evlâd-i Fatihan, Istanbul, 1957, p. 14.
За юруците и турската колонизация на Балканите ср.
M. Т. Gökbilgin. Rumeli'nin iskâninda ve türkleşmesinde Yürükler. III Türktarih kongresi, Ankara, 1948,p. 648—660.
41. Neşri tarihi, I, p. 339.
42. Evliya Çelebi. Seyahatnamesi, II, 136—146.
43. Цит. по M. Akdağ. Türkiye'nin iktisadî ve içtimaî tarihi, 1243—1453, I, Ankara, 1959, p. 410.
44. L. Chalcocondylas. Op. cit., р. 1017-11.
45. Ср. бел. 34.
46. Ö. L. Barkan. Osmanlı Imparatorluğunda bir iskân ve kolonizasyon metodu olarak sürgünler. IÜIFM, с. XV, 1953, p. 213.
47. Б. Цвeткова. За поселищните и демографски отношения в някои североизточни райони на България през XV—XVI в. Известия на Окръжния музей — Коларовград. III, с. 44—45;
Б. Цвeткова. За поселищния облик на Търновския край през XV—XVI в. Икономгеографски и етнографски сборник в чест на чл.-кор. Йорд. Захариев. София, 1964, с. 130;
НБКМ — OpO, ОАК 45/29, л. 33а, 10а, 206.
48. Ö. L. Barkan. Op cit., р. 212.
49. Fr. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 80—81.
50. Р. Wittek. Zu einigen frühosmanischen Urkunden (VII), WZfKM, B. 59/60, 1963/64, p. 219—220.
51. Ср. напр. данните от османските тимарски дефтери за освободени роби в: ИБИ, X, XIII.
52. М. Соколоски. Исламизацијата во Македонија во XV и XVI век. Македонска Академија на науките и уметностите. —Прилози., VII, 1. од. за општествени науки. Скопје, 1976, с. 19—21.
53. НБКM — OpO, ОАК 214/5.
54. Ср. бел. 47, както и Б. Цветкова. Насеља и демографске промене у Трновској области од XV—XVII века. — ИЧ, Београд, 1966, с. 55—92.
55. Стр. А. Димитров. Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи и долината на Места през XV—XVII в. — Родопски сборник, С., 1965, с. 82, 92—93.
56. Χ. Γ. Πατρινέλη. Μια ἀνέκδοτη Διήγηση γιὰ τὸν ἄγνωστο νεομάρτυρα Γεώργιο Ὀρθόδοξος παρουσία. Ι. Αθῆναι, 1964.
57. R. de Dreux, ср. ръкопис на Парижката национална библиотека: Fonds Français, Nouvelles Acquisitions 4962, лист 68 а.
Ср. Б. Цветкова. Френски пътешественици от XV—XVIII в. за Родопската област и прилежащите ѝ беломорски крайща. Родопски сборник, I, 1965, с. 275.
58. В. de la Broquière. Op. cit., р. 170, 174—175.
59. X. Кесяков. Положението на България към края на 15 век. СбНУ, VI, 1891, с. 180.
60. Ср. подробно Хр. Гандeв. Пос. съч., с. 147 сл.
61. Сведения за крепостните гарнизони има във всички използувани тук описни регистри, пос. в бел 160 към гл. I;
219
Ср. и О. Зиројевић. Турско војно уређење у Србији 1459—1683. Београд, 1974;
Н. Inalcik. Od Stefana Dušana, р. 34.
62. На това обърна внимание N. Filipovič. Princ Musa. . .
63. Н. Inalcık. Op. cit.;
Н. Inаldžik. Od Stefana Dušana do osmanskog carstva. POF, III—IV, Sarajevo, 1952/53, c. 36—37;
H. Inalcik. 1431 tarihi Timar defterine göre Fatih devrinden önce timar sistemi, IV Türk tarih kongresi, p. 137;
Ср. и H. Inalcik. Timariotes chrétiens, en Albanie au XVе siècle d'après un registre de timars ottomans, MOSA, IV, 1951, p. 118—138. Цифровите сводки ca резултат и от анализа на автора върху данните на регистъра.
64. Н. Inаldžik. Od Stefana Dušana. . ., p. 31.
Ср. и М. Соколоски. Осврт на феудалните владенија во Велешката нахија од 1400—1544 година. «Сто години Велешка гимназија». Титов Велес, с. 36.
65-66. Историја народа Југославије, II. с. 51, 73.
67. Д. Лукач. Видин и Видинският санджак, тимар 3/ с. 59, 5/59, 10/60, 17/61, 26/63, 33/64, 34/64 , 39/64, 52/67, 74/71, 82/72, 86/72, 88/73, 89/73, 91/73, 127/80, 144/82, 160/84, 170/86, 36/64, 37/64, 132/80.
68. Н. Šabanоvić. Op. cit.
69. HБКM — OpO, Д/707, л. 14 б; Вд 110/10,л. 66—7а; ОАК52/59. Л. 106—126, 26а, 32а, 48а, ОАК 45/30, л. 6а, 9л; 18аб.
70. Б. Цветкова. Новые данные о христианах — спахиях на Балканском полуострове в период турецкого господства. — ВВр., т. XIII, с. 189—192, вж. и посочената там книжнина.
71. Н. Inalcik. Od Stefana Dušana. . р. 29.
72. По тези въпроси ср. Н. Inaldžik. Op. cit., и Б. Цветкова. Пос. съч.
73. Н. Inalcik. Hicrî 835 tarihli. . .; Н. Inaldžik. Od Stefana Dušana. . ., р. 29.
74. H. Inalcik. Od Stefana Dušana. . . р. 32.
75. Лукач. Пос. съч., тнм. № 82.
76. НБКМ—ОрО, ОАК 52/59, л. 11а; Ср. N. Filiроvič. Op. cit., р. 283—284.
77. НБKM—OpO, Вд 100/10,11, л. 7 а.
78. M. Mустафа. Пос. съч., с. 108.
79. Н. Inalcik. Od Stefana Dušana. . ., р. 47.
79a. Д. Лукач. Пос. съч., с. 77.
80. ТДИМН — ПД, I, с. 270, 395, 513.
81. Данните са извлечени от автора от публикацията на Н. Inalcik. Hicrî 835 tarihli. . .; Н. Inaldžik. Od Stefana Dušana. . ., р. 31.
82. H. Šabanovič. Op. cit., p. 15—18; H. Šabanovic. Bosansko krajište. GIDBH, IX, 1957, Sarajevo, 1958, p. 182—187.
83. Ö. L. Barkan. Op. cit., p. 215—217.
84. Ив. Дуйчeв. Пос. съч., II, с. 254.
85-86. Н. Inalcik. Hicrî 835 tarihli sûret-i defter-i sancak-i Arvanid; H. Inaldžik. Od Stefana Dušana. . ., р. 37, 36.
87. Ср. П. Ников. Пос. съч., с. 85—89.
88. В. de la Broquière. Op. cit., р. 180.
89. Подробности около тимарската система вж. у
Belin. Etude sur la propriété foncière en pays musulmans et spécialement en Turquie (rite hanéfite). JA, série V, 18 и 19, 1861—62, р. 156—212; 237—358;
Belin. Du régime des fiefs militaires dans l'islamisme et principalement en Turquie. JA, série VI, 15, 1870, р. 187—301;
Р. Tischendorf. Über das System der Lehen in den moslemischen Staaten, besonders im Osmanischen Staate. Leipzig, 1871;
J. Dénу. Timar, Encyclopaedie des Islam, IV, Leiden-Leipzig. 1934, p. 830—840;
N. Filipoviс. Pogled na osmanski feudalizam, GIDBH, IV, 1952, p. 5—146;
Б. Цветкова. Принос към изучаването на турския феодализъм в българските земи през XV—XVI в., ИИБИ, V, 1954, с. 115—131;
Н. A. R. Gibb, Н. Bowen. Islamic Society and the West, v. I, р. 1, Oxford, New York, Toronto, 1957, р. 235, 258;
220
К. Вastaić. Timarsko vlasništvo u feudalnom sistemu osmanlijske Turske (od XV do XVII stoljeia). Zagreb, 1958;
В. Мутафчиева. Аграрните отношения в Османската империя през XV—XVI в. София, 1962;
Б. Цветкова. Турският феодален ред и българският народ, С., 1962;
J. Kabrda. Hlavni rysy timársko-sipahiského zřizeni v osmanské řiši. Československy časopis historicky, XIV, 3, p. 293—311;
B. Cvetkova. Les institutions ottomanes en Europe, Wiesbaden, 1978 и др.
90. Ö. L. Barkan. Türkiye'de imparatorluk devirlerinin nüfus ve arazi tahrirleri ve hakâna mahsus istatistik defterleri. IÜIFM, II, No 1;
H. Inalcik. Hicrî 835 tarihli. . ., p. XIII—XXIII;
I. Inalcik. Ottoman methods of conquest. Studia islamica, II, 1954, p, 103—129;
H. Šabanovič. Krajište. . ., р. XXVI—XXVII.
91. Ср. законите на Мехмед II, изд. у M. Arif. Kanunname-i Ali Osman. TOEM, Istanbul, No. 15, 1915, р. II—12.
Тук съм приела корекцията на Н. Белдичеану за датировката на кодекса, публикуван у M. Arif. Поради текстуалното му съвпадение с издадения от Белдичеану кодекс (Ср. изд. Code de lois. . .), отнесен от издателя към времето на Мехмед II, смятам, че с основание текстът на Ариф-Белдичеану може да се отнесе към втората половина на XV в.;
Code de lois coutumières de Mehmed II. Kitāb-i qavānin-i' örfiyye-i osmanı, ed. N, Beldiceanu, f° 9r—11v. Военните задължения на спахиите ca регистрирани в дефтерите при описите на тимарите им.
92. Ср. Б. Цветкова. Принос към изучаването на турския феодализъм. ИИБИ, V, с. 122.
93. Н. Inalcik. Hicrî 835 tarihli. . ., No. No. 23, 47,48, 49, 52, 210, 212, 213, 222 и пр.
94. Н. Inalcik. 1431 tarihli Timar defterine göre. . ., р. 137.
95. S. Vryonis. Seljuk Gulams and Ottoman Devshirme. — Der islam, 41 1965, p. 224—252.
96. H. Inalcik. Hicrî 835 tarihli. . ., p. XXIV—XXV.
97. По тези въпроси ср. В. Cvetkova. Les institutions ottomanes en Europe, р. 12—13 и там пос. извори и книжнина.
98. Пак там, с. 13.
99. Пак там с. 13—15.
100. НБКМ—OрO, ОАК 45/29, л. 32а; ср. и л. 33а, 316.
101. Д. Боjанић. Фрагменти збирног пописа Видинског санџака. . ., I, № 94 и 71.
102. НБКМ—ОрО, ОАК 45/29, л. 166.
103. Д. Боjанић. Пос. съч., № 104.
104. Вж. напр. Д. Боjанић. Фрагменти опширног пописа Видинског санџака, с. 161.
105. Ср. напр. НБКМ—ОрО, ОАК, 45/30, л. 19б.
106. НБКМ—ОрО, ОАК 45/29, л. 34а.
107. Вж. повече у В. Cvetkova. Op. cit., р. 16—17 и там пос. извори и книжнина.
108. ТОЕМ, № 15, р. 17; ср. N. Вeldiсeanu. Code de lois coutumières, f° 14v—15r.
109. Ср. напр. Бр. Ђурђeв. Дефтери за Црногорски санџак из времена Скендербега Црнојевића. POF, II, с. 48—50.
110. Fr. Кraelitz-Greifenhorst. Кānūnnāme Sultan Mehmeds des Eroberers. Die ältesten osmanischen Straf- und Finanzgesetze. MOG, I, 1921, p. 23.
111. Ср. Б. Цветкова,. Принос към изучаването на турския феодализъм. ИИБИ, V, с. 143 сл.
112. За тях cp. Ö. L. Barkan. Mülk topraklar ve sultanların temlık hakkı. — IÜIFM, VII, 1941, 1;
M. T. Gökbilgin. XV—XVI asırlarda Edirne ve Paşa livâsı vakıflar-mülkler-mukataalar. . ., р. 160 сл.;
221
Б. Цветкова. Принос към изучаването. . ., ИИБИ, V, с. 132—137;
В. M утафчиева. Към въпроса за състава и облика на османската феодална класа през XV—XVI в. ИПр, XVII, 1961, 6, с. 54 сл.;
Б. Цветкова. Нови архивни източници. . ., ИДА, VI, с. 299—339.
Вж. НБКМ—ОрО, ОАК 217/8;
Д. Ихчиeв. Акт на завещание за Карловския тевлиет, написан на 1-й ден от месец шабан от 801 г. от егира (8 април 1399 г.). ИИД, III, 1911, с. 208—216.
Ср. Извори за бълг. история, XIII, превод на Б. Недков, с. 481—497;*** и
Д. Ихчиeв. Турските вакъфи в българското царство и документи върху тях. Минало, 3, с. 243—255;
Гл. Eлeзовић. Турски споменици, 1/1,1348—1520. Београд, 1940, с. 7 сл.
113. Гл. Елезовић. Пос. съч., с. 12, 212.
114-115. M. Т. Gökbilgin. Op. cit., р. 242—243.
116. Ö. L. Bárkan. Islâm-türk mülkiyet hukuku tatbikatının Osmanlı Imparatorluğunda aldığı şekiller, III, — IÜHFM, 1942, p. 938—939;
Б. Цветкова. ИДА, VI, с. 326—327;
ОАК 217/8, л. 24аб.
117. Гл. Елезовић. Пос. съч., с. 212.
118. За фискалния режим в мюлковете ср. Б. Цвeткова. Принос. . ., — ИИБИ, V, Пос. съч.; Б. Цветкова във: ИДА, VI. Пос. съч.
119. Ср. В. Сvetkova. Sur certaines réformes du regime toncier au temps de Mehmet II. Journal of Economic and Social History of the Orient, v. VI, р. 1, Leiden, 1963, p. 104 сл.
120. HБКM—OpO, ОАК 217/8, л. 56—66; ср. Б. Цвeткова във: ИДА, VI, с. 309.
121. Гл. Елезовић. Пос. съч., с. 12.
122. Ср. бел. 120.
123. По тези въпроси Ö. L. Barkan. Islâm-Türk mülkiyet hukuku. . ., III, р. 938, 941;
Ö. L. Barkan. Osmanlı Imparatorluğunda bir iskân ve kolonizasyon metodu olarak vakıflar ve temlikler. I. Vakıflar dergisi, Ankara, 1942, p. 179—386;
OAK 217/8, л. 56—66, 23аб, 326—336;
В. Сvetkova. Op. cit., р. 105;
Б. Цветкова във: ИДА, VI, с. 311.
124-125. M. Т. Gökbilgin. Op. cit., р. 174.
126. НБКM—OpO, ОАК 217/8, л. 8а; Ö. L. Barkan. Islâm-Türk mülkiyet hukuku. . ., р. 916—917.
127. ИБИ, XIII, с. 495; Гл. Елезовић. Пос. съч., с. 21, 124, 143, 154; НБКM—ОрО, ОАК 217/8 л. 26—76.
128. За управлението на вакъфите ср.
Гл. Елезовић. Пос. съч., с. 19, 20, 56—57;
ИБИ, XIII, с. 489;
ОАК 217/8, л. 26—76, 8а—106.
129. Р. Wittek, WZfKM, В. 58, Wien, 1962, р. 165—168; В. 57, 1961, р. 102—104.
130. M. Т. Gökbilgin. Op. cit., р. 262—263 , 232—233, 284. За тази свързаност с градската икономика ср. и В. Мутафчиева във: ИИЗИ, X, 1962. За градски имущества на вакъфи ср. и ОАК 217/8, л. 346 сл.
131. Ö. L. Barkan. XV ve XVI ıncı asırlarda Osmanlı Imparatorluğunda toprak işçiliğinin organizasyonu şekilleri, отд. отпеч., р. 19—20.
132. Гл. Елезовић. Пос. съч., с. 9.
133. НБКМ—ОрО, ОАК 217/8. Ср. Ö. L. Barkan. Islâm-Türk Mülkiyet. . . III, р. 931—932; Б. Цветкова в ИДА, VI, с. 312.
134. НБКМ—ОрО, ОАК 45/30, л. 46—5а.
135. НБКМ—ОрО, ОАК 217/8, л. 18 аб. За хасовете в Румили ср. ОрО—Д 376.
136. Данните са извлечени от използваните в книгата описни регистри, както и в по-късния описен регистър от началото на XVI в. от НБКМ—ОрО, НПТА XVI 11/1, а също и данните у M. Т. Gökbilgin. XV—XVI asırlarda Edirne ve Paşa livâsı. . .
222
137. За административного устройство ср. повече у В. Cvetkova. Op. cit., р. 29 сл. и там пос. книжнина.
138. Н. A. Glbb — H. Вowen. Op. cit., v. I, р. 145—146.
138a. Б. Цветкова. Проучвания на градското стопанство през XV—XVI в. Сф., 1972, гл. I.
139. За кадийския институт, за правната система ср.
Н. A. R. Gibb — Н. Воwen, op. cit., v. I, р. 1, р. 114—132;
A. Sučeska. Ajani. Prilog izučavanju lokalně vlasti u našim zemljama za vrijeme turaka. Sarajevo, 1965, p. 47—51;
M. T. Gökbilgin. XVI asırda mukataa ve iltizam işlerinde kadılık müessesesinin rolü, — IV Türk tarih kongresi. Ankara, 1948, p. 433—444.
140. Ἀ. Βακαλόπουλος. Ἱστορία ... Β. Θεσσαλονίκη, 1964, р. 285—304;
H. Gelzer. Der wiederaufgefundene Kodex des Heiligen Klemens und andere Patriarchen. Berichte über die Verhandlungen der königl. — sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften zu Leipzig. Phil.hist. Kl., 55, 1903, 11;
L. Hadrovics. Lepeuple serbe et son église sous la domlnation turque. Paris, 1947.
141. M. Franco. Essai sur l'histoire des Israélites de l'Empire Ottoman. Paris, 1897;
J. S. Emmanuel. Histoire des Israélites de Salonique. II. Paris, 1936;
A. Galante. Histoire des Juifs d'Istanbul, 1942;
Еврейски извори за обществено-икономическото развитие на балканските земи през XVI век. Съст. Ели Ешкенази и А. Хананел, 1, С., 1958, II, (за XVII в.), 1960.
142. По тези въпроси вж. извори и книжнина у В. Сvetkоva. Op. cit., р. 32—33.
143. N. Вeldiсeanu. Recherches sur la ville ottomane au XVе siècle. Etudes et actes, p. 109—111; Б. Цветкова. Пос. съч., с. 65 сл.
144. В. de la Broquière. Op. cit., p. 182—183.
145. H. Šabanović. Vojno uredenje Bosně i Hercegovine. GDIBH, II, 1961, p. 201—205;
H. Gibb — H. Bowen. Op. cit., p. 51.
146. Ср. напр. HБKM—OpO, OAK 45/29, III, л. 14a, 15a.
147. За организацията на пристанищата Ср. I. Н. Uzunçarşılı. Osmanii devletinin merkez ve bahriye teşkilâtı. Ankara, 1948.
148-149. H. A. R. Gibb — H. Bowen. Op. cit., v. I, р. I, р. 53—55. ТОЕМ, No 17—18, р. 44—49.
150. За юруците през XV в. вж. следните извори и литература:
ОАК 45/29. л. 186, 20 б, 29а, 30а, 33а; ОАК 45/29, II откъс., л. 166—186; ОАК 45/30, л. 46, 66, 15а; ОАК 83/35, л. 76;
Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 26, 28;
ТОЕМ, No 18, р. 62—63;
M. Т. Gökbilgin. Rumeli' de Yürükler. . ., р. 1—35;
А. Д. Hовичeв. Турецкие кочевники в XV—XVIII вв. Международный конгресс востоковедов, доклады делегации СССР. Москва, 1960, с. 1—11;
Е. Werner. Op. cit., р. 189 сл.
151. Ö. L. Barkan. XV ve XVI ıncı asırlarda Osmanlı Imparatorluğunda ziraî ekonominin hukukî ve malî esasları. . ., p. 260—262;
M. T. G ökbilgin. Op. cit., р. 13—18, 86—90.
152. H. A. R. Gibb — Н. Bowen. Op. cit., I, р. I, p. 56; TOEM, No 18, p. 59—61.
153. Op. отдел на НБКМ, фонд 1, арх. ед. 19447;
H. A. Gibb — Н. Bowen. Op. cit., р. 56;
A. Decei. Akinci. Encyclopédie de l'Islam, I. 1960, р. 340—341;
I. Вeldiсeanu-Steinherr. En marge d'un acte concernant le penğyek et les aqinği. — REI, XXXVII, fsc. 1, 1969, р. 21—43.
154. I. H. Uzunçarşilı. Çandarlı Kara Halil Hayreddin Paşa. Belleten, XXIII, 1959, p. 462.
155. I. Вeldiсeanu-Steinherr. Op. cit., р. 38—41.
156. F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken. II, р. 22;
F. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 50—51;
Duсas. Op. cit., р. 17833—18012.
223
157. За девширмето ср.
V. L. Ménage в Encyclopédie de I'Islam, I. р. 210—213;
J. А. В. Palmer. The Origin of the Janissaries. — Bull. of the John Ryland's Library, XXXIV, 1953, p. 448—481;
Ἀ. Βακαλόπουλος. Προβλῆματα τῆς ἰστορίας τοῦ παιδομαξώματος. Ἑλληνικά, XIII, 1954, р. 274—293;
I. H. Uzunçarşılı. Osmanlı Devleti teşkilatından Kapukulu Ocakları. I. Istanbul, 1943, p. 1—141;
A. Refik. Devişrme usulü. Acemi oğlanlar. — Darülfunun edebiyat fak. mecmuası. V, 1—2. Istanbul, 1927;
Г. Д. Гълъбов. ОТИБИ, св. II, ГСУ ифф. XXXV, 1938/39;
В. D. Papoulia. Ursprung und Wesen der Knabenlese im osmanischen Reich. Südosteurop. Arbeiten. Bd. 59. München. 1963;
P. Wittek. Devshirme and Shari'a. — BOAS, XVII, 1955, р. 271—278;
S. Vryonis. Seljuk Gulams and Ottoman Devshirme, р. 224—252;
Цв. Георгиева. Развитие и характер на кръвния данък в българските земи. — ГСУ фиф, 61, III, история, 1967, с. 37—72.
158. В. D. Papoulia. Op. cit., р. 82.
159. S. Vryonis. Isidor Glabas and the Turkish Devshirme. Speculum, 31, 1956, р. 438.
160. Цит. по J. A. Palmer. Op. cit., p. 466.
161. I. H. Uzunçarşılı. Op. cit., p. 155; J. v. Hammer. Op. cit., I, p. 91—92. H. A. Gibb — H. Вowen. Op. cit., I, I, p. 56—66.
162. H. A. R. Gibb — H. Вowen. Op. cit., I, I, p. 66—71.
163. Thalloczy-Karaczan. Eine Staatschrift des bosnischen Mohammedaners Molla Hassan Elkjafi über die Art und Weise des Regierens. — Archiv für slav. Philologie, 32. Berlin, 1911;
H. Inalcik. L'Empire Ottoman. — Ier Congrès International des études balkaniques et sudest européennes. Rapport pour la séance plénière, Sofia, 1966, р. 19.
164. Б. Цветкова. Поземлените отношения в българските земи под османско владичество до средата на XVII век. — ИПр, VII, 2, с. 161—164.
165. ТОЕМ, № 16, р. 17—18;
Н. Inalcik. op. cit., р. XXX;
Ö. L. Barkan. Çiftlik, IA, III, р. 393 сл.;
Н. Inalcik. Osmanlılar'da raiyyet rüsûmu, р. 581 сл.
За раятското земевладение ср.
А. С. Tвeритинова. К вопросу о крестьянстве и крестьянском землепользовании в Османской империи (XV—XVI вв.) — Ученые записки Института востоковедения. XVII. Москва, 1957, с. 3—50;
Н. Inaldžik. Od Stefana Dušana. . ., р. 46.
166. Б. Цветкова. Принос към изучаването. . ., — ИИБИ, VI, с. 116— 117.
167. За феодалната зависимост на раятската земя ср. ТОЕМ. № 16, р. 14, 17, № 18, р. 50, 54—55.
168. ТОЕМ, № 18, р. 51.
169. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., p. 22.
170-171. H. Inalcik. Osmanlılar'da raiyyet rüsûmu..., р. 583—592, 602—607.
171. H. Inalcik. The Problem of the Relationship between Byzantine and Ottoman Taxation. — Akten des XI Internationalen Byzantinischen Kongresses, 1958, München, 1960.
172. H. Inalcik. Osmanlılar'da raiyyet rüsûmu. . ., р. 577—581.
173. За десятъка ср. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 24—26.
174. Ср. издадените подробни регистри в
ИБИ, т. X и XIII; ОАК 217/8;
Б. Цветкова. Принос към изучаването. . ., ИИБИ, VI, с. 131—136;
J. Kabrda. Contribution à l'étude de la rente féodale dans l'Empire Ottoman. III. — Sbornik práci filosofické fakulty Brněnské university, 1966, c. 13, p. 55—81;
Б. Цветкова. във: Родопски сборник, С., с. 44—49.
175. Б. Цветкова във: ИИБИ, VI, с. 136; ТОЕМ, № 15, р. 16, № 16, р. 31.
Ср. издадените досега tahrir defteleri;
L. Güçer. XVI—XVII asırlarda Osmanlı Imperatorluğunda hububat meselesi ve hububattan alınan vergiler, Istanbul, 1964, p. 51 сл.;
224
Б. Цветкова. Към икономическата история на градовете в българските земи през XV в. — ИИЗИ, XIV—XV, 1964, с. 252.
176. За тези унаследени фискални институции вж. В. Сvetkоva. Influence exercée par cetraines institutions de Byzance et des Balkans du Moyen âge sur le système féodal ottoman. — Byzantinobulgarica, I. Sf., 1962, p. 245—246;
Б. Цветкова във: ИИБИ, VI, с. 135—136, 142;
Ср. подробните описни регистри в т. X, XIII и XVI на ИБИ;
Д. Бојанић. О српској баштини и соћу у турским законима. — ИЧ, XX, 1973, с. 157—180;
Същата във: Фрагменти опширног пописа Видинског санџака из 1478—81 године, с. 81—116.
177. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 29, 24;
ТОЕМ, No 16, р. 30;
H. W. Duda. Schafsteuer und Schaflieferungen Bulgariens zur Osmanischen Zeit. Miscellanea in memoriam Р. Mutafčiev, S., 1943;
H. Duda. Balkantürkische Studien. Wien, 1949, р. 90—93;
Б. Цветкова. Пос. съч., с. 136—139;
H. Hadžibegič. Pořez na sitnu stoku i koriščenje ispaša. POF, VIII—IX, 1958—1959, p. 63—109;
J. Кabrda. Contribution à l'étude. . ., II — SBPFFBU, 1965, c. 12, p. 103—122.
178. Б. Цветкова във: ИИЗИ, XI V—XV, с. 253;
H. Inalcik. Belleten, XXIII, 1959, 92, р. 592—594;
Б. Цветкова във: Родопски сборник, I, с. 54;
ТОЕМ, № 17—18, р. 43;
Б. Цветкова във: ИИБИ, VI, с. 139—140.
179. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 25;
Ср. mufassal defterleri в т. X и XIII ИБИ;
Б. Цветкова. Родопски сборник, т, I.
180. ТОЕМ, № 16, р. 19—20, № 17, р. 38—39.
181. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 28—29; ТОEМ, No 17, р. 35.
182. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 26, 30—31;
ТОЕМ, No 16, р. 21—23, 26—27;
N. Beldicieanu. Les actes des premiers sultans conservés dans les manuscrits turcs de la Bibliothèque Nationale à Paris, I. Paris, 1960, р. 104—109, 110—118, 126—136, 151—153;
Fr. Вabinger. Sultanische Urkunden zur Geschichte der osmanischen Wirtschaft und Staatsverwaltung am Ausgang der Herrschaft Mehmeds II des Eroberers, I. Münchep, 1956, p. 130—166, 197—216, 280—291;
R. Anhegger, H. Inalcik. Kānūnnāme-i sultáni ber müceb-i 'örf-i' osmâni. Ankara, 1956, р. 40—50, 57—65, 78—81;
Б. Цветкова във: ИИЗИ, XIV—XV, с. 243—257;
Б. Цветкова. Към въпроса за пазарните и пристанищните мита и такси в някои български градове през XVI в. — ИИЗИ, XIII, 1963, с. 187 сл.;
В. Сvetkоva. Vie économique des villes et ports balkaniques. . .
183. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. çit., p. 25, 26, 28;
TOEM, No. 18, p. 54, 57;
Б. Цветкова във: ИИБИ, VI, с. 148.
184. НБКМ-ОрО, ОАК 214/5.
Ср.
В. Nedkov. Die Ğizya (Kopfsteuer) im Osmanischeh Reich mit besonderer Berücksichtigung von Bulgarien. Leipzig, 1942;
Abdürrahman Vefik. Tekâlif kavaidi, I. Dersaadet, 1329, p. 23—25;
Б. Цветкова във: ИИБИ, VI, с. 122;
Ö. L. Barkan, 894 (1488—1489) yılı cizyesinin tahsilâtına ait muhasebe bilançoları, Belgeler, t. I. (Ankara, 1964), p. 35—111.
185. Ср. за тях Б. Цветкова. Извънредни данъци и държавни повинности в българските земи под турска власт. С., 1958.
186. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 22, 26; ТОЕМ, № 18, р. 51, 53, 54, 57, 58.
187. ТОЕМ, № 18, р. 56;
Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op, cit., p. 24;
Б. Цветкова във: ИИБИ, VI, с. 152—153.
188. Ср. напр. НБКМ-ОрО,ОАК 45/30, л. 196,
189-191. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 22, 26. ТОЕМ. № 18, р. 53, 57, 58, 54.
192. Ср. използваните тук подробни описни регистри за балканските земи както и
Б. Цветкова във: ИИБИ, V, с. 45—49;
Същата във: Родопски сборник, I, с. 45—49;
225
А. Д. Новичeв. К вопросу о феодальных отношениях и положении крестьян в Турции во второй половине века. — Ученые Записки ЛГУ, 1961, № 294, с. 145—146.
193. Ср. подробните описни регистри, изpoлзвани тук;
вж. Б. Цветкова във: Икономгеографски и етнографски сборник в чест на чл.-кор. Йорд. Захариев, с. 138;
А. Д. Новичeв. Пос. съч., с. 145 сл.
194. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 24 , 26 , 29—30.
195. За власите през ранния период ср.
ТОЕМ, № 18—19, р. 63—65;
В. Đurđev. Nešto о vlaškim starejšinama pod turskom upravom. GZM, LII (1940), p. 49—67;
Същият. О кнезовима под турском управом. Историјски часопис, I, 1—2, 1948, с. 132—166;
Същият. Тејзиторијализација катунске организације до краја XV вијека. Симпозијум о средњовјековном катуну, 1. Сарајево, 1963, с. 143—170;
N. Beldiceanu. La région de Timok — Morava dans les documents de Mehmed II et de Selim I. Revue des études roumaines, III—IV, Paris, 1957, p. 111—129;
Б. Цветкова. За етническия и демографски облик на Видин през XVI в. — ИЕИМ, VII, 1964, с. 12—14;
N. Вeldiсeanu. Sur les valaques des Balkans slaves à l'époque ottomane (1450—1550). Revue des Etudes Islamiques. Paris, 1967, p. 83—132;
Д. Лукач. Видин и Видинският санджак. . ., с. 178—179.
196. Г. Гълъбов. ОТИБИ, св. I, III, — ГСУ ифф, XXXIV, 1938, XXXIX, 1942/43;
Бр. Ђурђeв. О војнуцима, ca оевртом на развој турског феудализма и на питање босанског агалука. — GZMS, др. н., 1947, sv. II, с. 75—137;
Н. Inaldžik. Od Stefana Dušana. . ., р. 35 сл.;
Б. Цветкова във: ИИБИ, VI, с. 158—162;
ИБИ, XX, изд. Б. Цветкова.
197. Гл. Елезовић. Соколари и соколарство. Из историје соколарства. Скопље, 1923;
Б. Цветкова във: ИИБИ, VI, с. 162—166;
ИБИ, X;
В. Сvetkоva. La fauconnerie dans Ie sandjak de Nikopol aux XVе—XVIе siècles.—Wirtschaftskräfte und Wirtschaftswege, I. Mittelmeer und Kontinent. Festschrift für H. Kellenbenz, hsg. J. Schneider, I, 1978, p. 507—519.
198. Б. Цвeткова. К вопросу о положении дервенджийского населения в болгарских землях в период турецкого господства. — Ученые записки Иститута славяноведения, XX, 1960, с. 196—220;
Б. Цветкова във: ИИБИ, VI, с. 166—170;
А. Стојановски. Дервенџиството во Македонија. Скопје, 1974;
С. Orhonlu. Osmanlı Imparatorluğunda Derbend Teşkilâtı, Istanbul, 1967.
199. R. Anhegger. Martoloslar hakkında. Türkiyat Mecmuası, Istanbul, 1942, p. 282—320;
M. Васић. Мартолоси у југословенским земљама под турском владавиџом. Сарајево, 1967.
200. Ср. за това всички описни дефтери, използвани тук, както и M. Соколоски. Гратското и селското неселение со специјални задолжени ja во дел од Охридскиот санџак во втората половина на XV век. — ГИНИ, X, 1966, 2—3, с. 191—198.
201. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Op. cit., р. 24;
Ср. Ö. L. Barkan. Op. cit., р. 275, 283, 277, 205;
Ср. В. Mутафчиeва. Категориите феодално зависимо население в нашите земи под турска власт през XV—XVI в., — ИИЗИ, IX, 1960, с. 78—79.
202. Ö. L. Barkan. Op. cit., р. 275, 283, 277;
Б. Цветков Материали за стопанската история на селищата по Черноморието и в някои прилежащи области от XVI в. — ИНМВ, III, 1967, с. 159 сл.;
L. Güçer. XV—XVII Asırlarda Osmanlı Imparatorluğunda Tuz inhisarı ve Tuzların işletme Nizamı. — IÜIFM, XXIII, p. 113 сл.
203. Ö. L. Barkan. Op. cit., р. 245—246, 232, 233.
Ср. Б. Цветкова във: ИДА, VI, с. 330.
204. B. Cvetkova. Les Celep et leur rôle dans la vie économique des Balkans à l'époque ottomane (XVe—XVIIIе ss.). — SEHME, 1970,p. 172—192.
205. R. Anhegger. Beiträge zur Geschichte des Bergbaus im Osmanischen Reich. Istanbul, I, 1943, р. 90 сл.;
226
N. Beldiceanu. Les actes des premiers sultans. II. Règlements miniers 1390—1512. Paris—La Haye, 1964 и там посочената богата книжнина.
206. Б. Цветкова. Робството в Османската империя и по-специално в българските земи под туррка власт. — ИПр, 1955, X, 2, с. 94 сл.
207. Ö. L. Barkan. XVI ıncı asırlarda Osmanlı Imparatorluğunda toprak isçiliğinin organizasyonu şekilleri, I—III;
Ö. L. Barkan. Le servage existait-il en Turquie? Annales ESC, IX, 1956, р. 54—60.
208. По тези въпроси ср. В. Сvetkоva. Institutions ottomans, р. 68 сл. и там пос. източници.
209. За живота на градовете през този ранен период ср. гл.
Б. Цветкова. Проучвания на градското стопанство. . .;
N. Beldiceanu. Recherches sur la ville ottomane. . .;
H. Tодоpов. Балканският град...
210. За презаселването на българските градове вж. Хр. Гандeв. Пос. съч.
211. По тези въпроси вж. книжнината пос. в бел. 209.
212. Б. Цветкова във: ИЕИМ, 1964;
В. Cvetkova във: Byzantinobulgarica II;
ср. ИБИ, XIII, С., 1966;
ГИНИ, VII/1, 1963, Скопје, с. 127 сл.
213. НБКМ-ОрО, ОАК 45/29, л. 3а;
М. Т. Gökbilgin. Kanunî sultan Süleyman devri başlarında Rumili eyaleti livâları, şehir ve kasabaları. — Belleten, XX, 78, p. 269, n. 66.
214. H. Inalcik. Hicrî 835 tarihli. . ., p. 1, 4, 28.
215-216. НБКM—OpO, OAK 45/29, I, л. 4a, 66, 166, 346, II, л. 5a.
217. Ср. описи на градове в използваните тук описни дефтери.
218. За него вж. напр. Б. Цветкова във: ИИБИ, V, с. 92 сл.;
З. Пляков. Градското занаятчийско производство в българските земи през XV—XVII в. — ИПр, 1973, № 6, с. 68—87.
219. N. Вeldiсeanu. Les Actes. . ., II.
220. За вътрешната търговия вж. проучванията върху града, пос. в бел. 209, както и Б. Цветкова във: ИИБИ, V.
221. За градските пазарни такси и режима на стопанската дейност вж. Б: Цветкова. Проучвания на градското стопанство. . .