Глава IV
ЕВРОПЕЙСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ОСМАНСКАТА ОПАСНОСТ
- Унгария, Полша и Чехия (228)
- Папството, Венеция, Генуа и останалите италиански държавици (240)
Османското напредване на Балканския полуостров в края на XIV и първите десетилетия на XV в. внасят смут преди всичко в някои от италианските морски републики, чиито търговски интереси и балкански владения са застрашени от настъпилите събития, и особено много в средноевропейските страни. За Средна Европа става все по-ясно, че османците не ще спрат до Дунава и Сава и че отбранителната гранична система в тия райони не е преграда за неудържимия османски напор. Унгария трябва първа да понесе ударите на стремителните нашественици. Техните грабителски походи в маджарските владения зачестяват, а през XV в. се превръщат в истинска напаст за населението от южноунгарските земи.
«[Турците] бяха свикнали безнаказано да опустошават нивите — оплаква се един съвременник на тия събития, — да ограбват градовете и да убиват или да отвличат хора, без разлика на пол и възраст.» [1]
Но дори и преди да се разразят тия стихии на маджарска земя, Унгария се чувствува застрашена и уязвена. Старите стремежи на унгарската корона за господство на Балканите са вече пред пълен крах. Земите, където унгарските крале са успели повече или по-малко да наложат върховенството си — Босна, Адриатическото крайбрежие, долнодунавските княжества, са вече или напълно подчинени от османците, или са приели васална зависимост от тях. Пръв властолюбивият Сигизмунд долавя цялата сериозност на напрегнатата политическа обстановка в Европейския югоизток и упорито полага усилия да организира коалиция, да използва благоприятни моменти за отблъсване на османската опасност. Но този отпор дълго време не е ефикасен. Унгарският владетел има значителни вътрешни затруднения и други проблеми и грижи, които безплодно изразходват усилията
228
и възможностите му в толкова тежките и съдбоносни години на османския възход. Макар и укрепваща от десетилетия наред, унгарската кралска власт не престава да се сблъсква със своеволието и непокорството на маджарските едри феодали и влиятелни сановници. Честолюбиви подтици, жажда за богатства и могъщество тласкат маджарските феодални господари към междуособици, подклаждат огъня на непрестанни вражди. Всеки опит на централната власт да ограничи имунитета им, да увеличи приходите на държавното съкровище за тяхна сметка, среща яростната им съпротива. Мощта им има дълбоки корени — в техни ръце са просторни земи. Нито дворянството, жадно да разшири привилегии -и поземлени имущества, нито неукрепналите още градове са достатъчно надеждна и здрава опора за кралската власт в борбата ѝ с алчните и силни магнати. Кралят е заставен да се вслушва във все по-дръзкия им глас, който се налага чрез кралския съвет, в миналото само обикновен съвещателен орган без влияние. [2]
Но и самият крал уронва престижа и силата си, като се заплита в нескончаеми борби за престол и надмощие в немаджарски земи. Докато османците повалят крепост след крепост, докато погазват област след област на Балканите, Сигизмунд, брат и наследник на чешкия крал, е затънал в кървави съперничества с неаполитанския крал, стреми се към короната на политически разпокъсана Германия, до която се добира през 1411 г., бори се да възвърне на династията си полския престол, воюва с Босна. [3]
Грижата за организиране на здрав и дълготраен отбранителен фронт срещу османците не поглъща изцяло вниманието на Сигизмунд, а и неговите феодали не проявяват по-голямо усърдие в това направление. При това на устремната османска сила те не могат да противопоставят друга освен остарялата си вече феодална армия, която не се отличава с особена боеспособност. Тя е съставена от бандерите — въоръжени отряди на маджарските феодали, които те екипират и поддържат, — и от дворянското опълчение. Това опълчение набира силите си от средите на неродовата аристокрация. Неговите бойци са свиквани само при нужда за отбранителни цели под ръководството на т. нар. жупани. Набирането на дворянското опълчение е мъчително — знатните служат с все по-малка охота в изтощителните борби на взаимно враждуващи в страната могъщи феодални фамилии.
Военното умение на опълчението не е на необходимото ниво за разлика от по-добре обучените и стъкмени бандери. Но тежко въоръжените бойци от бандерите, претоварени с отживяващи своето време рицарски доспехи и снаряжения, трудно могат да противостоят на далеч по-леко въоръжените, подвижни и ловко действуващи османски бойци. Цялата феодална армия действува по старата рицарска тактика. [4] Народът не участвува в тази феодална бойна сила, предназначена да пази господството на маджарските
229
властници. А този народ, особено в южноунгарските области, най-тежко понася османските опустошителни набези. Загрижени преди всичко за властта си, маджарските феодали се страхуват да ги въоръжат, защото се боят, че същото оръжие, което би громило чуждите нашественици, би могло да се обърне срещу техните неправди и потисничество. [5]
Но дори с всичките си недостатъци унгарската феодална армия би могла да изиграе известна роля при здраво общо командване, при силна централна власт. Само чрез укрепване на тази власт Унгария би могла да очаква организирана отбрана срещу османските нашественици. Повелята на историческия момент е ясна: да се надмогнат феодалните дрязги, за да съсредоточи централната власт вниманието си към най-важната и съдбоносна външнополитическа задача — прогонване на османците. Това трудно би могло да се осъществи със старите бойни сили, изцяло оръдие на своеволните феодали. Горчивият опит от поражението при Никопол (1396 г.), където погива «цветът и гордостта на европейските рицарски страни», доказва недвусмислено това с цената на страшни човешки и материални жертви за тогавашния християнски свят. Необходими са многобройни бойци, които да се събират леко и бързо, на които кралят да разчита постоянно, без да зависи от военната сила на неохотно и нередовно служещите дворяни, или да разчита само не недостатъчните си кралски бандери.
Опитите на Сигизмунд за преобразяване на унгарските въоръжени, сили, за въвеждането на «земска» войска остават неосъществени поради съпротивата на унгарските феодали. А в годините, които се изнизват подир Ангорската битка, нуждите на борбата срещу османците са изместени на заден план, тъй като е отпаднал напорът на вътрешно разстроената османска сила. Унгарските управляващи среди не правят нищо за организиране защитата на страната си. Те се надпреварват да грабят угнетеното население. Не без основание впрочем унгарските магнати и дворяни се страхуват да въоръжават срещу турците селяните си. Още през първите десетилетия на XV в. Унгария кипи от народни движения. В Трансилвания през 1430 г. разярени селски маси громят дворянски владения, повалят синорните камъни, които бележат обсега на господарските имения, за да възвърнат ограбените от дворяните общински земи. В Северна Унгария се бунтуват за правда и хляб селяни, предвождани от Балаша. Магнатите са изплашени. Под тяхно давление Сигизмунд въвежда закони за най-строго закрепостяване на селяните. Вълнуват се и угнетените труженици в Буда. Гнетът на немските търговци, които своеволничат и експлоатират из унгарските градове, ги е довел до последния предел на търпението. Из унгарските владения в Словакия се шири движението на т. нар. братики, подели борба срещу несправедливата обществена действителност под влиянието
230
на чешките хусисти. Народното недоволство пламти из страната. [6] Него се стараят да смажат унгарските феодали, вместо да обединят усилията си срещу външните врагове на страната. В трепет ги хвърля и голямото народно движение на хусистите в съседна Чехия, което застрашава господството на феодалната аристокрация и на феодалната църква. Борбата срещу великия чешки реформатор Ян Хус, неговите последователи и хилядите народни воини на правдата е грижа, която еднакво поглъща вниманието и на владетеля, и на унгарските феодали.
Но османската опасност отново надвисва. Съвзели се от кризата, османците все по-често налитат и плячкосват южноунгарските земи. Напразно Сигизмунд съставя планове за отбрана на пограничните крепости, където е създал добра разузнавателна мрежа и чрез нея е винаги в течение за хода на балканските събития. Унгарският крал не осъзнава, че крепостният пояс, който би могъл да бъде препятствие за голяма армия, не е ефикасна преграда за спорадичните османски набези в различни райони. Все пак той не престава да полага усилия за преобразуване на унгарската военна сила.
Пред Унгария стои тежка историческа задача — не само да попречи на турското проникване в нея, но и да прегради по-нататъшния им път към Европа. Затова европейските съвременници я считат «крепост, щит на християнството» (propugnaculum et clipeus Christianitatis) [7]. Неосъщественият закон за създаване на «земска» войска е приет през 1433—1435 г. Тази войска трябва да се набира по следния начин — от всеки 33 крепостни стопанства по един войник и от всеки 100 по трима конни стрелци. За целта е необходима грижлива и точна поземлена регистрация, за чието провеждане са дадени подробни инструкции. Изисква се още феодалите-участници в магнатските или кралските бандери да доставят определен брой стрелци в отрядите на комитатските жупани. Преобразованията, предвидени в този закон, са наложени от неотменната необходимост за укрепване бойната сила срещу османците. На тяхната лека кавалерия Сигизмунд иска да противопостави също такава стрелкова кавалерия. Но главните тежести на войната според новия закон трябва да паднат върху крепостните. Унгарските аристократи допускат това да се узакони само защото османската опасност е пред вратите им, а те не желаят да понасят жертви и страдания за опазването на страната. Но от друга страна, страхът им от въоръжените крепостници е достатъчно голям, за да не позволят практическото прилагане на приетия Сигизмундов закон. Те всячески го осуетяват. Не по-добра участ имат и опитите на Сигизмунд да увеличи числеността на бандерите, да преобрази дворянското опълчение. Единственият род войска, който е засилен най-вече в пограничните с турците области, е леката кавалерия, позната под името «рашка» (сръбска). Бойците ѝ са люде, потърсили убежище от турците на унгарска земя. Те са настанени най-вече
231
из унгарските феодални владения на Бранковичите (островът Чепел, землището на Вилагошвар), а също и в комитатите Торонтал и Кеве. [8] С бързите си коне, подвижни и стремителни, те често изненадват турците, секат с остри саби, мятат дълги копия — едничкото оръжие, с което ловко оперират против врага. Това са по-късните унгарски «хусари», които образуват гранични защитни отряди.
Но и така боеспособността на унгарската армия не се повишава чувствително. Необходима е постоянна военна сила, която да не зависи от прищевките на своенравните феодали, а да служи предано на кралската власт. Такава сила би могла да бъде наемната армия. Но и в усилията си да я създаде Сигизмунд среща непреодолими пречки. Не достигат средствата за поддържане на голяма наемна армия. Унгарските магнати използват и най-малките поводи, за да ограбват под една или друга форма кралската хазна, а дворцовият разкош поглъща останалото. Сигизмунд поверява набирането на наемници на частни лица, като за издръжката на войниците им преотстъпва доходите от феодални имения, солници, мини и пр. Вербуваните наемници обаче не са нито достатъчни, нито съвсем надеждни — те са под контрола на своеволните маджарски магнати. [9]
Поради всичко това са наложителни коренни нововъведения — османската заплаха го налага неотменно. Осъществява ги един прозорлив, даровит и енергичен военачалник, който се откроява ярко с делата си като защитник не само на Унгария, но и на тогавашния християнски свят срещу османските нашественици. Това е Янош Хуняди.
Дошъл някъде от Влахия, бащата на Янош Хуняди получава феодално владение в Трансилвания за заслуги към крал Сигизмунд. Синът му Янош е приобщен към средите на унгарското дворянство и става предан Сигизмундов съратник. По лаконичните сведения на тогавашните източници намираме този силен и буден млад дворянин през 1431 г. в Италия заедно с унгарския крал. Сигизмунд го оставя тук с една войскова част в помощ на италианския му съюзник — миланския дук Филипо Висконти. Може би тук, в тия неспокойни италиански земи, чиито градове са направили от взаимоизтребителните войни професия на една категория свои жители, Янош Хуняди усвоява високо бойно майсторство. Две години прекарва тук в сурово войнишко ежедневие като капитан на наемни бойци. Дружба го свързва с миланския господар, а и с вожда на военните му сили Франческо Сфорца. Миланските и флорентинските предания се мъчат да откъснат частица от изгрялата по-късно слава на безсмъртния Хуняди, като уверяват, че военното си умение той дължи ту на Сфорца, ту на флорентинеца Филипо Сколари. В тези непотвърдени мълви най-вероятно е едно — че Хуняди се е запознал с умението да ръководи наемници тъкмо тук, където то е доведено
232
до съвършенство от познатите професионални майстори — кондотиерите.
Завърнал се в Буда, Янош Хуняди заедно с брат си е неотлъчно в императорската свита, предводител на наемен кавалерийски отряд. Следвайки Сигизмунд, Хуняди се явява в смутна Чехия през 1436 г. Многобройните изследователи на този бележит военачалник считат, че на чешка земя Хуняди опознава за пръв път изпитаното в кървави схватки с феодалите военно изкуство на хусистите. Не без усилия, но неуморно, целенасочено и мъдро Янош Хуняди осъществява години наред своите военни нововъведения, осъзнал необходимостта от привличане на народа във въоръжената отбрана на страната.
При Албрехт Австрийски, наследник на Сигизмунд и след смъртта му, Янош Хуняди отбранява с наемници важни крепости в Дунавската област и подпомага избавлението на обсадената от турците Белградска крепост. Съвременните източници споменават с похвала още тогава «бележитите му дела», а кралската власт му отрежда висока държавна длъжност — бан на Срем. [10]
В Унгария настъпват тежки, смутни години. Сигизмундовият зет и наследник Албрехт Австрийски умира след краткотрайно управление и оставя страната в разгорещени борби на управляващите среди за избиране на нов владетел. Част от едрите магнати подкрепят Елисавета, дъщерята на Сигизмунд, да опази престола за своя син Ладислав, роден след смъртта на Албрехт Австрийски. Това са най-вече феодалите от Северна Унгария. По-далеч от турската заплаха и в по-близко съседство с Полша, те се опасяват по-скоро от вмешателството на полските управляващи среди, което би могло да увреди на властта и привилегиите им. Поради това те начело с Улрих фон Цили решително се противопоставят на полско-унгарската уния и се обявяват за привърженици на кралската вдовица. Още приживе на Албрехт II, а и след това, докато трае периодът на междуцарствието при обстановката на недружелюбност спрямо Полша всред известни унгарски управляващи кръгове османците търсят по дипломатически път сближение с полския владетел срещу Унгария. Тяхно пратеничество предлага на полския крал материална и военна подкрепа срещу Унгария. В очакване да получи унгарския престол обаче Владислав отклонява предложението, като все пак използва това неочаквано обстоятелство, за да упражни натиск върху унгарските ръководни среди в полза на своята кандидатура. [11] Унгаро-османските отношения продължават да бъдат враждебни през периода на междуцарствието.
Османските гранични нападения зачестяват. По южноунгарските укрепителни съоръжения е тревожно и напрегнато. Самата кралица се вижда принудена дори да заложи град Кечкемет срещу 2 500 злоти, за да засили отбраната на крепостите, които лежат «в устата на турците.» [12]
233
Друга по-значителна част от феодалите предлага унгарския престол през 1440 г. на младия полски крал Владислав, за да обедини полско-унгарските сили в бъдещата съдбоносна борба срещу османското настъпление. Владислав става крал на Унгария и Полша и поема властта в обстановка на яростни стълкновения и непримирима ненавист между неговите привърженици и противници.
А османците все повече напират по южномаджарската граница. Вече унгарски крал, Владислав изпраща пратеничество в лагера на османските войски, които обсаждат Белград, за да предложи мирно разрешение на конфликта и оттеглянето на Мурад II от дунавската крепост. Когато става ясно, че не може да се преодолее здравата защита на Белград, османците отпращат обратно полското пратеничество, като показват склонност да сключат мир, но при условие, че Унгария ще им отстъпи крепостта и ще потвърди правото им на господство над сръбски земи. [12a] Унгария отказва да приеме това и отношенията с турците остават неприятелски.
С бързи и смели бойци Хуняди прониква във Видинския санджак и всява ужас всред завоевателите. Кралят великодушно бърза да го награди — дарява му именията Шолмош, Берексо„ Няваляш, Бурян и Бошар в комитатите Темеш и Хуняд. Участието му в гражданските размирици и по-късните му победи над османците го извисяват още по-високо в йерархията на маджарската феодална държава: Хуняди става трансилвански войвода, жупан на Темешкия комитат и главнокомандуващ на бойните сили в Белград. [13] През мъчителните години на династически кризи, феодални съперничества и близката заплаха на османците Хуняди организира своя военна сила. Той привлича преди всичко опитни чешки наемници от средите на хусистите и използва в бойните действия укрепления от коли (вагенбург). Чешки наемници в унгарската армия участвуват с успех още през 1437 г. в боеве с османците на Балканите и допринасят за победата при Смедерево. Те отвеждат в Чехия турски пленници, «за да се похвалят с ознаменуването на победата си над неверниците». [14]
Покрай чехите всред наемниците на Хуняди се стичат и поляци, и хора от други народности. Основна грижа на добрия пълководец е да им осигури редовна и достатъчна заплата. С оглед на това Хуняди не само жертвува лични приходи, но се стреми да постави кралските и държавните средства в услуга на военните сили. Той бди зорко и наказва всички злоупотреби на магнатите, прегражда всички техни опити да спъват набирането на средства за военни нужди. Затова знатните го ненавиждат и по думите на един съвременник — хуманиста Енеас Силвиус — злословят, че «в отсъствието на краля той управлява страната с железен юмрук и не смекчава мерките си дори в присъствието на краля;». Целенасочено и неотклонно Янош Хуняди се стреми да увеличи, числеността и боеспособността на личната кралска войска, за да
234
намали значението на магнатските бандери и дворянските отряди. Сам полага грижи за разрастването на васалната си армия. В нея отначало участвуват знатни от областта Хуняд, дребни трансилвански дворяни и граждани, а след това се стичат все повече имотни и влиятелни дворяни от близките области, а и от цялата страна. Но наред с това Хуняди пръв прозира нуждата да постави в услуга на върховните държавни интереси и унгарския народ — той привлича в армията си бойци от средите на унгарските селяни. Въоръжава ги със средствата на феодалните си имения, които нарастват заради бойните му заслуги в напрегнатата обстановка. Мъдрият трансилвански пълководец долавя, че унгарските селяни и особено ония от граничните райони, познали ужаса на османските набези, са готови да воюват с цената на живота си. Борбата с турците за тях е жизнена задача. Лишени от държавна закрила, те знаят, че само така ще опазят бедните си колиби и скъпата си челяд от гибел. Селяните са предани бойци в Хунядовата армия и заради личното обаяние и популярност на войводата. В неговите имения селяните не са погазени от крепостното право — те могат свободно да се придвижват. С борбата си срещу покварата, непокорството и раздорите и в подкрепа на кралската власт Хуняди, макар и сам феодал, израства в очите на угнетения народ като закрилник от произволите на жестоките магнати. Като привлича бойци-селяни, Хуняди показва как постоянната наемна армия с участието на свежи народни сили е много по-надеждна от несигурните и неверни бандери и дворянското опълчение. С тия предимно наемни бойни части, въоръжени по новому, Хуняди изоставя недостатъчно ефикасната стратегия на антиосманската отбрана и предприема настъпателни действия срещу нашествениците.
В бързината и внезапната светкавична и смела атака Хуняди вижда най-разумната и резултатна тактика за борба с османците. Голямо място и значение придобива леката кавалерия, която най-ловко и най-добре би могла да се противопостави на османската спахийска конница. Но бележитият трансилвански военачалник налага и други тактически нововъведения, за да се справи с численото превъзходство на неприятеля. На него той противопоставя разчленен боен строй с най-тясно взаимодействие между различните родове оръжие. [15]
През лятото на 1441 г. на Хуняди и на феодалния владетел Никлас Уйлаки крал Владислав III Ягело поверява отбраната на южната граница и на Белград. Тук именно с действията си Хуняди извършва истински прелом, чиито резултати много по-късно възславя хуманистът Филип Буонакорси-Калимах:
«Унгарците — бележи той — и техните балкански съюзници придобили увереност в силите си, а нападателите, привикнали към победи, започнали, напротив, да се чувствуват не победители, а победени.» [16]
Поел ръководството на пограничния укрепен пояс, Хуняди
235
бърза да скове османската дързост и нахлува с войските си из османските владения в Сърбия. Три дни действува победоносно и отвлича плячка. По обратния път му се изпречва Исхак бей и се опитва да го разгроми. Хуняди действува смело и ловко, нанася удар на противника и обръща в бягство бойците му. Войниците на Хуняди ликуват, в Унгария се носи ехото на тия насърчителни победи. [17]
Неочакваното напрежение нападение подтиква разярените
османци към нови действия. Цяла тяхна армия начело с Мезид бей се впуска да
граби и издевателствува в Трансилвания. Стремглавото проникване на
вражеските отряди заварва Хуняди в невъзможност да събере достатъчно сили за
отпор. Турците се настаняват недалеч от Вайсенбург (дн. Алба Юлия, Румъния,
при Сент Имре), като влачат набраната плячка. Хуняди се отправя срещу тях
заедно с вайсенбургския епископ. Непредпазливото му бързо приближаване
причинява неприятни изненади. Хуняди е обкръжен и се опитва да се оттегли.
Много негови бойци са избити или пленени. Мезид бей е опиянен от победата.
Унгарският летописец Туроци разказва, че неочаквано събитията вземат друг
ход. Нарочен съгледвач донася на Хуняди за тайните намерения на османците в
предстоящия бой. Мезид бей се готви да го убие — враговете знаят как е
облечен и какъв е конят му. Трансилванският войвода прибягва към хитрост —
разменя коня и снаряжението си с един от бойците си — Симон де Кемени. Така
избягва удара на враговете. А техните редове се огъват пред храбрите войни
на Хуняди. Унгарските пленници се отскубват и подпомагат сънародниците си.
Медиз бяга, но е убит със сина си. Хуняди не спира дотук, а преследва
османците и заробва много от тях. [18]
Скоро султанските бойци бързат да си отмъстят. С несдържана ярост османският сановник Шехабедин паша поема към Трансилвания с десетки хиляди войници и акънджии. Сам султанът му е наредил да не се връща, без да покори Трансилвания. Дунав е прехвърлен, османците напредват. Хуняди подготвя силите си. През 1442 г. по сведения на унгарския летописец Бонифиний конните бойци са въоръжени със самострели (арбалети), а тежката и леката пехота — с копия и лъкове със стрели. [19] Хуняди следва отдалеч войските на османците. Шехабедин е пръснал повече от своите хора да грабят и плячкосват и остава сам с малко защитници в лагера си. Узнал за това, Хуняди напада нашествениците. В битката при р. Яломница (Влахия) Хуняди прилага хусистки методи на воюване и нанася зашеметяващо поражение на Шехабедин.
През есента на 1442 г. 15-хилядна армия начело с Турхан бей обсажда отново Белград. Хуняди разбива и нея, като нанася тежки щети на противниците. [20]
Мълвата за победите на Хуняди разнася името му навред по
236
цялата унгарска земя. Пленените османски знамена се развяват по унгарските черкви като скъпоценни символи на победата на кръста над полумесеца. [21] Хуняди доказва предимството на организираните от него бойни сили, на своето военачалническо прозрение. Тези победи вдъхват надежда за прогонване на османците и всред най-скептично настроените среди в Европа.
В мрачната обстановка на Европейския югоизток се откроява голямата личност на Хуняди с желязна воля, смелост, държавническа и войнска мъдрост. Във време, когато взаимоизтребващата вражда и трескава надпревара за богатство и власт заслепява управляващата класа на Унгария, а ненавистното ѝ господство се люлее, разтърсвано от народни движения, когато мюсюлманските нашественици стремглаво напират към Средна Европа, Хуняди разбира предимствата и нуждата от силна централна власт. Неговите усилия да омаломощи влиянието на магнати и дворяни, за да укрепи централистичното начало с оглед спасението на страната, спомагат на един прогресивен за времето процес — изграждане на централизирана монархия, която с единството и вътрешния си ред да замести хаоса на феодалната действителност и нескончаемите раздори и междуособни войни.
Хуняди прозира добре, че утвърждаването на кралската власт е неразривно свързано с една неотложна и върховна цел — спасението на страната от чужди завоеватели.
Вместо апатията или късогледството на унгарската аристокрация пред лицето на османската стихия този феодал, доловил повелите на времето, се изявява като носител на родолюбие, като радетел за запазване независимостта на земята му от чуждо посегателство. С оглед на това верният му усет на държавник и пълководец го насочва да търси опора за противоосманската си офанзива у народа, у когото е най-силна предаността към родната земя. В тази смутна, преломна епоха, когато Европа върви от Средновековието към Ренесанса, когато селяните се борят да разрушат оковите на крепостничеството, Хуняди насочва поглед към тези изстрадали люде и ги привлича за каузата на една справедлива борба в защита не само на родината, но и на християнския свят от мюсюлманската опасност.
Проникнат от правдивото разбиране, че в двубоя с такъв силен и утвърден на Балканите неприятел като османците Унгария не би удържала сама победа, Хуняди се стреми да привлече поробените или застрашените от османците народи в Югоизтока и да намери съюзници в християнска Европа.
Дейността на Хуняди внася просветление, упование, надежда в нерадостната и смутна история на цяла епоха от развитието на Европейския югоизток.
Дълго време чешките управляващи среди проявяват пълна сдържаност и незаинтересованост към надвисналата над Средна Европа османска опасност. Те са погълнати от големи вътрешни
237
проблеми. В края на XIV в. страната се разтърсва от разгарящо се народно недоволство на угнетените слоеве и протест срещу католишката църква, крепител на феодалния ред и немското влияние в страната. По цялата чешка земя кипи бунтовният протест на селяните срещу засилената феодално-крепостническа експлоатация. Чешкото бюргерство се вдига срещу непоносимите произволи на знатните немски управители в градовете и понемчените чешки сановници, проводници на всички попълзновения, чрез които германският император се стреми да посегне върху независимостта на Чехия. Борбата за социална правда и национална самостоятелност се преплита с повсеместното недоволство срещу феодалните права и политическо влияние на църквата. Тия назрели тежнения изразява великият реформатор Ян Хус, който подема смела борба срещу католишката църква и порядките на потисничество и експлоатация, които тя осветява и крепи. Ректор на Пражкия университет, той се стреми да го утвърди като огнище на чешката култура и да отстрани вредното вмешателство и господство на немските учени. Народът подема бунтовните идеи на Хус и открито изявява непримиримостта си към феодалното угнетение. Европейските управляващи среди и папската власт съзират в дейността на Хус страшна заплаха за господството си и затова бързат да го унищожат с надеждата да потъпчат бунтовния огън. Осъден заедно със сподвижника си Йероним Пражки от цял църковен събор в Констанц (1414 г.), в който самият Сигизмунд играе ръководна роля, Хус загива, изгорен на кладата. Но гибелта на този велик борец срещу църковното мракобесие и обществената несправедливост е начало на безсмъртието му. Това престъпление на реакционна Европа вдига на крак широки слоеве от чешката общественост — наред с бюргерите са дори дребни и средни чешки феодали. Но истинските сили на разгарящото се движение са селяните, които откриват война на съществуващия потиснически порядък. Угнетените труженици на страната се обединяват в справедливата си борба и се съсредоточават в Южна Чехия. Град Табор се превръща в челичено и непревземаемо гнездо на тяхната нарастваща сила. В разразилите се големи селски войни, свързани с името на великия Хус, нараства и укрепва народната сила, която хвърля в смут господарите, громи безпощадно войските на Сигизмунд, изпратени да смажат хусисткото движение.
Ян Жижка, Микулаш от Хуса, Прокоп Големи и Прокопек стават любими вождове на въстаналите селяни и плебеи, спечелили доверието и уважението им като смели и умни военни ръководители.
В хусистките войни се закалява народната войска, която превъзхожда въоръжените сили на феодали и рицари преди всичко с новата си тактика. В многобройните си схватки с неприятелите хусистите разчитат на масовото участие на пехотата, на
238
предимствата на вагенбурга, на леката артилерия и на бързите и прикрити придвижвания. Израстват талантливи военачалници, които въвеждат единство в действията на отделните отряди по предварително обмислен план.
Успехите на хусистите създават тежки грижи не само на чешките феодали, но и на широк кръг от феодално-църковните среди в Европа. Те организират истински кръстоносни походи срещу голямото чешко народно движение и търпят страшни поражения (1420—1431 г.). И Ако все пак тогавашните европейски реакционни сили успяват да обезвредят опасната за тях «чешка отрова», те го постигат по-скоро, като раздухват разногласията между двете социално обусловени течения в хусиството — плебейско-селското (таборити) и бюргерско-рицарско-дворянското (чашници).
Ето как в Чехия подобно на Унгария господствуващите среди пилеят силите на страната в борби за опазване на застрашената им собствена власт и сила. Те не са в състояние да насочат оръжието на народа в помощ на ония страни, за които османското нашествие е от жизнено значение. Затова пък след завързването на хусистките войни много чешки народни бойци се стичат сами в унгарски земи, за да воюват с турците. [22] От тях именно и Хуняди набира бойните си сили. Тези изпитани воини са обичайни участници в не една антиосманска въоръжена акция на Средна Европа през XV в. Ето защо Калимах с основание отбелязва:
«От нито един народ не излязоха толкова кръстоносци, колкото от малочисления чешки народ.» [23]
Опасенията османското напредване заемат още по-малко място в политическите планове на управляващите среди в Полша в края на XIV и началото на XV в. Основна тяхна грижа е борбата с неуморния в агресията си срещу славянските земи Тевтонски рицарски орден. Опазването от неговия застрашителен напор и стремежът на Полша да си възвърне загубените земи в Приморието я подтикват да се обедини с Литва в Полско-Литовска уния (1385 г.), която свързва преди всичко царствуващите дворове в двете страни. Полски крал става литовският владетел Владислав I Ягело. Въпреки разногласията и трудностите в поддържането на тази уния, Полша и Литва се борят заедно срещу посегателствата на Тевтонския орден. В битката при Грунвалд (1410 г.) те нанасят смъртоносен удар на ордена и спират неговия натиск върху прибалтийските полски и литовски земи.
Пламъкът на хусисткото движение се пренася и на полска земя. Влиятелните полски феодали, ръководени от католишкия епископ на Краков Збигнев Олешницки, повеждат яростна борба срещу хусиството, преследват и наказват привържениците му.
Всред тия привърженици се вливат все повече представители на полското дворянство (шляхтата), за които хусиството става програма на борба срещу господството на едрите полски феодали
239
и църквата. Тази борба се разразява през 30-те години на XV в., когато умереното крило на чешките хусисти, т. нар. чашници, предлага чешкия трон на един от синовете на Ягело — Казимир — и настоява за полско-чешко обединение срещу немската заплаха. Фанатизираният краковски епископ Збигнев Олешницки се бои от такава уния поради заразата на хусисткото движение, което заплашва да разклати и в Полша силата на магнати и църква. Олешницки оглавява борбата срещу организирания в 1439 г. съюз на шляхтата с привържениците на хусиството и съдействува за осуетяването на полско-чешката уния. За да отклони вниманието от този опасен за полските феодали съюз с Чехия, Олешницки е деен привърженик на обединението с Унгария. Енергичният прелат вижда в това обединение и възможности за утвърждаване на Полша като голяма сила в Източна Европа, оглавила успешна борба срещу османската опасност. А това от своя страна би подсилило позициите на съборното движение, чийто привърженик е краковският епископ срещу папа Евгений IV и домогванията му за господство в Югоизточна Европа. Плановете за издигане престижа и ролята на Полша споделят и част от полските управляващи среди. Под давлението на тия среди по-големият син на Ягело — Владислав III — приема унгарската корона. И нещо повече, когато в Унгария пламват династически междуособици, Олешницки влага целия си престиж и влияние, за да укрепи с полски сили положението на неутвърдения в Унгария Владислав Ягело. Той въвежда специален данък, за да набере наемници. Освободени от данъка са само лично участвуващите. Към края на 1440 г. армия от 5000 наемници и доброволци се отправя от Полша към Унгария, за да окаже помощ на Владислав. По-късно и други отиват със същата цел, въпреки несъгласието на известни среди от полската аристокрация, които настояват Владислав да се върне в Полша и да се занимае с вътрешните проблеми на страната. [24]
И за Полша, обвързана така близко с Унгария, отношенията с османската държава стават немаловажен външнополитически проблем.
ПАПСТВОТО, ВЕНЕЦИЯ, ГЕНУА И ОСТАНАЛИТЕ ИТАЛИАНСКИ ДЪРЖАВИЦИ
Пред прага на петнадесетото столетие могъщата сила на средновековна Европа — папството — е вече избледнял спомен. Престижът и влиянието на изтъкнатите повелители на католишкия свят отдавна са помрачени с «великия разкол» на папите, ожесточените борби и съперничества в ръководните среди на католишката
240
йерархия и разгръщащите се из Европа реформативни движения. След продължителното отсъствие на папството от Рим, поставено под контрола на френския крал със седалище Авиньон, Вечният град и Папската област (заемаща почти цяла Средна Италия), са поле на ожесточени феодални съперничества.
Край съсипиите на древния форум един борец и мечтател, Кола ди Риенци (1347—1354) повежда угнетените на борба с феодалния произвол, създава република, в която се мъчи да възкреси античния републикански Рим и погива.
Папството не е вече авторитет, който да се наложи над разгорелия се двубой между народа и феодалите. Едва завършил Авиньонският «плен», започва нова, тежка криза за папската власт, която ѝ нанася още по-тежък удар. Различни групировки в католишките среди провъзгласяват двама папи — един в Рим и друг — в Авиньон.
В папските дворци се коват нескончаеми интриги, съчиняват се анатеми, разменяни между двата ожесточени лагера, от църковните амвони се сипят взаимни заплахи и клевети, докато стъписаните пасоми немеят, не знаят кому да вярват и все по-малко вярват в непогрешимостта на «Светия престол». «Великият разкол» е в разгара си, католишката църква изживява пълен упадък. Църковното двувластие усложнява и без това сложната политическа обстановка не само в Италия, но и в цяла Европа. Към съперничествата и борбите между владетели се прибавят и разногласията по папския въпрос. Покварата в църковната йерархия расте. Всеки от двамата духовни ръководители на католишкия свят използва непозволени средства, за да спечели привърженици. Отдавна вече наякващата кралска власт в европейските страни, отърсващи се от авторитарното опекунство на папството, внушава мисълта за обновление и преобразования в папския институт и католишката църква изобщо. Това става убеждение на все по-широки кръгове в католишкия свят. Дори всред самото католишко духовенство възниква и се налага идеята за вмешателство на сила, по-високостояща от папството. Такава сила могат да бъдат само вселенските или местните църковни събори. «Съборното» движение отговаря и на интересите на светската власт в Европа, защото чрез съборите би могло да се прегради пътят за необузданите посегателства на папите върху приходите на отделните страни. Но още първият от тези събори в Пиза (1409 г.) разкрива дълбокото разединение в католишкия свят: вместо да изпълни основната си задача — да прекрати разкола и издигне папския престиж — той узаконява още по-голямото му разтление, като провъзгласява трети папа. Така разколът става троен, а папската криза достига връхния си предел. Острите стрели на хусисткото учение и народните вълнения в Чехия са насочени и срещу католишката църква и нейните ръководители. Европейските управници са смутени не по-малко от привържениците
241
на «съборното» движение. Необходим е нов събор за уреждане на разкола, реформиране на папската църква и смазване на еретичните движения. С тази задача се нагърбва Констанцкият събор (1414—1418 г.), на който присъствува и бележитият български средновековен писател Григорий Цамблак, тогава Киевски митрополит. В речта си на този събор, произнесена на латински език, Цамблак отправя призива за обединение на християнския свят, за опазване от настъпващата османска сила. Покрай строгите санкции срещу хусиството и смъртната присъда на Ян Хус и Йероним Пражки, Констанцкият събор издига принципа на превъзходството на съборите над папската власт. Враждуващите папи са обявени за свалени и е избран нов папа — Мартин V. Той обявява редица разпоредби за коренни реформи в църквата, които обаче не възвръщат нявгашния авторитет на католишката духовна организация. Следващият събор в Падуа — Сиена (1423 г.) не подобрява положението. Евгений IV, наследник на Мартин, е заставен да свика събор. Еретичните движения в Европа са се превърнали в големи селски войни и застрашават сериозно господството на светската власт и на папството. Свиканият в Базел събор заседава близо шестнадесет години (1431—1447 г.). Усложненията в католишката църква растат. Папата влиза в конфликт с Базелския събор, който поддържа доктрината за превъзходството на съборите над папството. Той се стреми да наложи волята си над събраните в Базел прелати и да пренесе събора в Италия между другото и с оглед предстоящото сключване на уния с Византия. Пратениците на византийския император настояват церемонията да стане не в Централна Европа, а някъде по-близо до Империята. Докато неотстъпчивият Евгений IV открива нов събор във Ферара (1438 г.), пренесен после във Флоренция, Базелският заседава с пълна враждебност срещу него. Той дори го обявява за свален и му противопоставя антипапа — Феликс V, подкрепян отначало от не един европейски владетел. Затова пък Евгений IV прави усилия да заздрави престижа си чрез известни мероприятия, по-скоро от политически, отколкото от религиозен характер. Той усърдно и с успех провежда преговори за уния с византийската православна църква. Идеята за унията, в която византийският император и някои негови сановници виждат средство за привличане Запада в помощ срещу османската опасност, е изява на старите папски тежнения за господство и политическо влияние в Изтока. Прогласена във Флоренция (1439 г.), през следващите години тя е призната от редица църковни и политически фактори в Европейския югоизток преди всичко с надежда за помощ от папството в борба с османците.
При такива обстоятелства възможността да се обедини европейският католишки свят за защита на кръста срещу полумесеца открива перспектива папата да оглави големи кръстоносни действия
242
на Балканите. Без съмнение в това папа Евгений IV вижда отдавна начин да укрепи разклатения авторитет на «Светия престол» и да осъществи плановете за надмощие в Европейския югоизток.
Прозорливият и амбициозен духовен глава осъзнава, че чрез осъществяването на тези планове би могъл да закрепи надмощието си над своя съперник папа Феликс V, над съборното движение и всички поддържащи го в Европа политически сили. Но непреодоляната още криза в йерархията на папската църква и ожесточената борба с хусиството не позволяват отначало на папа Евгений IV да посвети изцяло вниманието си на идеята за организиране противоосмански кръстоносен поход. Наистина католишкият първенец е обещал на византийския император да организира поход по суша и море през пролетта на 1440 г. Флотът щял да съоръжи със свои средства папата, а сухопътната армия — императорът Албрехт Австрийски. Но обещанието остава само обещание. Набраната от Албрехт армия още през 1439 г. се разпилява, като не оказва помощ дори на Смедерево. Едва когато из Европа се понасят вести за победите на Янош Хуняди, папа Евгений IV долавя, че положението на Унгария, непосредствено застрашена от османците, ѝ налага тя да организира сериозен въоръжен отпор срещу нашествениците. А това я превръща в единствения най-сериозен противотурски фактор, посредством който Евгений IV би могъл да постави в действие плановете си за духовно господство над Европа. С оглед на това той полага дейни усилия да подпомогне подготовката на Унгария за противотурски начинания и да ги направлява и ръководи. Нужно е най-напред да стихнат унгарските династически борби, за да се наберат при вътрешно единение достатъчно сили за борба с турците. С миротворна мисия е натоварен папският легат Юлиан Чезарини, който заминава по поръка на папата в Буда. Даровит и красноречив духовник, властен и фанатичен католик, обладан от тщеславната идея да прослави «Светия престол» и самия себе си чрез кръстоносни-подвизи, Чезарини трябва да обедини разединените и враждуващи управляващи среди в Унгария и да подготви духовете за кръстоносна акция. [25] Но всички усилия на папството и на най-ревностните му мисионери да възкресят нявгашното влияние и мощ на католицизма чрез нови кръстоносни походи в Леванта, остават напразни. [26] Средновековието в Западна Европа е безвъзвратно отминало, все по-смело си пробива път ренесансовият рационализъм, все по-силно заехтява гласът на протеста срещу тъмните сили на католицизма и потисничеството на канонизираното от него феодално господство, все по-неудържимо народите се вдигат в защита на човешките си права, без да се страхуват от папските анатеми. Върховният католишки ръководител не разполага вече с по-голяма власт от тази на останалите дребни враждуващи помежду си господари на разпокъсаните
243
италиански държавници. И нещо повече, най-богатите от
тях и най-силните икономически поставят понякога «Светия престол» в
недостолепна за него зависимост и унижение.
Но преданият на папата Евгений IV Чезарини прави свръхусилия да организира противотурските действия на Унгария. Той става посредник в острите съперничества между враждуващите там династически партии — привържениците на кралица Елисавета и невръстния ѝ син, от една страна, и крал Владиславовата партия, от друга. Като изпълнява папските указания да не настройва срещу себе си партията на Елисавета, с което папа Евгений IV би предизвикал неприятелството на поддържащия я хабсбургски владетел Фридрих III, Чезарини допринася да се сключи не твърде изгодно за Владислав споразумение (1442 г.). Папският легат бърза и постоянствува в усилията си за помирение, защото се бои и от влиянието на Збигнев Олешницки върху краля. През 1440 г. Олешницки е заставил Владислав III да се обяви в подкрепа на папа Феликс V и съборното движение. [26a]
От италианските морски търговски републики, които са свързани в една или друга степен с Европейския югоизток, Венеция участвува най-дейно в политическите комбинации и съперничества от тази сфера, преплетени тясно с османското проникване на Балканите. [27]
Последните десетилетия на XIV в. и началото на XV в. са изпълнени с тежки изпитания и напрежение за републиката на Свети Марко. В тия изпитания тя усъвършенствува прийомите на своето прочуто за онова време дипломатическо умение. Политическите ѝ начинания се направляват от интересите и съображенията на венецианските патриции — земевладелци, господари на текстилни и стъкларски работилници, банкери и богати търговци, — които управляват морската република посредством големия и малкия държавен съвет. Венеция се стреми с всички средства да опази мястото си в търговския обмен на Източното Средиземноморие, да съхрани застрашените от османците владения и да разшири господството и влиянието си в други балкански земи. Затова тя неуморно, неотстъпно и ловко лавира между силните си съперници — Унгария, османците и Генуа, — далновидно използва слабостта, разединението и затрудненията на ония балкански страни, към които отдавна е насочила домогванията си.
Османското проникване в Средна и Южна Гърция и Албания, съпроводено с грабителски действия, които засягат и венецианските владения, и завземането на Солун, заставят републиката на лагуните да предприеме открита борба срещу нашествениците.
Но дори и при такива неблагоприятни обстоятелства доминир а трезвата пресметливост на венецианските делови среди, които не искат чрез враждебните си действия да изгубят в разрастващите се предели на османската държава старите си икономически
244
позиции. Ето защо Венеция отклонява тактично предложенията за участие или подкрепа на антиосмански акции с недостатъчни изгледи за успех или поставя редица изгодни за нея условия на предлагащите страни. Така напр., когато през 1438 г. двама пратеници на византийския император Йоан VIII се явяват във Венеция да искат три галери, за да засилят морската отбрана на Константинопол срещу османците, венецианският сенат приема предложението при следните условия; 1) разноските по съоръжаването на галерите да се поемат не от Венеция, а от папата и унгарския крал; 2) коменданти на корабите да бъдат венецианци, но само под византийски флаг. [28]
Ясно е, че републиката не желае нито да се компрометира с откритото си участие в антиосмански действия, нито пък да влага средства за това. Но и когато е готова да се обвърже с твърде заангажираща я помощ, Венеция не пропуска да се застрахова с известни изисквания. През 1426 г. тя е съгласна да сключи примирие с враждебния ѝ унгарски крал Сигизмунд и да го поддържа срещу турците, само ако военните му начинания са добре организирани, за да се разчита на успех. [29] Въздържаността на Венеция, която понякога граничи с безразличие към османската опасност, се дължи отчасти и на обстоятелството, че през първите десетилетия на XV в. тя воюва за надмощие в Северна Италия. Венецианските управници пускат в ход всички обичайни за властолюбивите им планове средства: интриги, хитрости и сила, безмилостни кланета на враждебните господарски семейства в съседните градове-държавици. По този път в обсега на републиката се включват Верона, Виченца и Падуа, а венецианската армия воюва с Миланското херцогство. [30]
Републиката на Свети Марко се бои и от противоосманските балкански движения, когато те биха засегнали в една или друга степен интересите ѝ. С тревога се посрещат от сената вестите за въстание в Албания през 1431—1435 г. В дебатите от 4. III. 1433 г. се изтъква, че движението е опасно за венецианските граждани в тия земи. [31] Това поведение на гъвкавата и дипломатична република не вдъхва увереност на враговете на османците, че могат да разчитат на сигурна подкрепа в борбата срещу нашествениците. Османските успехи в полуострова, особено със завземането на Солун, утвърждават у венецианските управници неверие във всички противотурски действия на европейските сили. Те не скриват това още при първото посещение във Венеция на папския легат Юлиан Чезарини, когато той се отправя към Буда, за да подтикне подготовката на кръстоносен поход (1442 г.). [32]
Венецианско-османските отношения се усложняват често не само поради откритата агресия на завоевателите срещу балканските владения на италианската република, но и поради ожесточеното съперничество на Генуа. Тази стара търговска спътница на земите от Европейския югоизток също така усърдно се стреми
245
да опази стопанските си интереси в тия земи, като се съобразява с разположението на политическите сили. Обитателите на нейните левантински колонии още твърде рано долавят възходящата мощ на османците и всячески се стремят да поддържат добри отношения с тях, за да си осигурят търговски привилегии и свобода в икономическата си дейност из балканските земи. В това си старание те избягват да изявяват връзките си с византийския император, за да не си навлекат султанската ненавист. Дори стълкновенията им с византийската власт зачестяват, колкото повече затруднения понася тази залязваща власт.
Република Генуа се придържа в официалната си политика към същото поведение, което си изработват нейните левантински поданици въз основа на дълговременния си опит в напрегнатата обстановка на Източното Средиземноморие. Но метрополията тайно поддържа Византия, тъй като за нея е далеч по-изгодна една немощна византийска власт, отколкото силните и брутални султани, от чието благоволение ще зависят в бъдеще търговските позиции на Генуа. С присъщата на тия практични републики двойнственост Генуа в същото време търси приятелската подкрепа на османския владетел. Дори когато през 1431 г. венецианците атакуват остров Хиос, Генуа бърза да уведоми Мурад II и го моли да възпрепятствува Венеция да вдигне укрепления на остров Тенедос. [33]
И Венеция, и Генуа не успяват да преодолеят несъгласията си да обединят силите си и да подкрепят неприятелите на османците. Във време, когато възпирането на османската стихия е все още възможно, Венеция и Генуа ту се изтощават с борби във взаимното си безогледно съперничество, ту се сближават със завоевателите, ту пък тайно подкрепят техните врагове. Себичните им интереси заслепяват прозорливостта на техните управници. А времето работи в полза на ония, които постепенно се утвърждават като могъщи господари на Европейския югоизток и грубо посягат върху владенията и позициите на Генуа и Венеция.
Не много по-надеждни съюзници за борба с османските завоеватели са останалите политически сили в разединена Италия. В редица от тях управляват представители на видни феодални или банкерски семейства, погълнати от кървави раздори с близки или далечни италиански градове, или обзети от страстта на меценати в ренесансовия възход на страната си. Нито Висконтите в Милано, нито Медичите във Флоренция проявяват някакъв интерес към османската експанзия. В Южна Италия -доминира Неаполитанското кралство, разтърсвано от династически борби между френските анжуйци и испанските арагонци. [34] При този политически хаос трудно би могло да се намери обединяващо звено, чрез което и италианските държавици да бъдат привлечени в борбата за избавление на Европейския югоизток от османците.
246
АНГЛИЯ, ФРАНЦИЯ, ИСПАНИЯ И ГЕРМАНИЯ
Натегналата в този кът на Европа тревога, сложните дипломатически комбинации и кървави стълкновения с напредващите османски завоеватели не вълнуват дори с далечното си ехо големите западни държави — Англия, Франция, Испания и Германия.
Когато османците настъпват в южнобалканските области, на пазарния площад в Лондон се извисява злокобният силует на дръвник. А палачът прилежно сече главите на непокорните английски бедняци, дръзнали да се бунтуват срещу крепостничеството и експлоатацията на богатите и силните. Градските богаташи, рицарите и самият крал са сериозно изплашени от голямото народно движение на Уот Тайлър (1381 г.).
Богатствата на Фландрия отдавна привличат хищните стремления на английския крал и управляващи среди. Заради тях, а и изпълнени с мечти да възвърнат на Англия старите ѝ континентални владения, английските ръководни кръгове нападат Франция. Разгаря се Стогодишната война, която струва много средства и жертви на Англия, без да ѝ донесе очакваните териториални придобивки. В това време около престола свирепствуват династични борби, феодални клики си оспорват взаимно власт и имущества и задружно грабят държавните средства. [35]
По същото време Франция изживява тежки изпитания. Въвлечена в Стогодишната война, тя търпи отначало сериозни поражения. Водещите ѝ сили са разединени. Яростно воюват помежду си две феодални групировки за власт във Франция — на бургундските и на орлеанските принцове. Бургундците поддържат англичаните в Стогодишната война. Вълни от въстания на угнетеното селячество и градския плебс кипят в страната. В началото на XV в. английски войски завземат цяла Северна Франция. Техният съюзник, бургундският принц, влиза в Париж. От недрата на народа и особено в непокорната и твърда Нормандия се надига съпротива срещу чуждите завоеватели. Една невръстна смела селянка — Жана д'Арк — повежда френски войски, въодушевява ги при освобождението на Орлеан и коронясва самия крал— Шарл VII в Реймс. Но през 1431 г. пламва клада на площада в Руан. Предадена от бургундците и осъдена на смърт, Жана д'Дарк погива в пламъците с твърдост и вяра в правото дело на своя народ.
Народните сили се обединяват срещу враговете и громят войските им. Дори бургундският принц, скъсал съюза си с англичаните, се връща към френския крал. Богатите градове на неговите владения са съсипани от дългата война и настояват за мир. [36]
В тези напрегнати десетилетия само през време на първото прекъсване на Стогодишната война Франция отделя известно
247
внимание на Европейския югоизток и изпраща рицари и благородници в похода, който завършва с Никополската катастрофа (1396 г.). Малко след това е изпратена в помощ на Константинопол бойна сила начело с маршал Бусико. Но ако кръстоносните почини на френския крал са ограничени, бургундският принц Филип III Добри (1419—1467 г.) не жали време, средства и усилия за организиране и подкрепа на антиосманските коалиции. [37]
Този жив интерес към Изтока не е случаен. В цветущото му княжество се разстилат Фландрия и част от Нидерландия с богати и силни градове, които поддържат стопански връзки с Леванта. В земите му и в неговия двор е жив все още романтичният дух на залязващото вече рицарство. Не са изличени възпоминанията за кръстоносните вождове, свързали имената си с Европейския югоизток — Готфрид Булонски и Балдуин Фландърски. При това властолюбивият принц се стреми да засенчи с подвизи и политически дела своя сюзерен — френския крал. А какво друго би могло да спечели популярност и обаяние на един владетел всред християнския свят, неотърсил се още от кръстоносните идеали на средновековието, ако не една експедиция срещу мюсюлманството на Изток. С оглед на тези си планове Филип Добри още в началото на XV в. изпраща свои политически емисари в Леванта. Те трябва да обгледат, съберат сведения и преценят възможностите за прогонване на османците и за борба с египетските мамелюци, които безпокоят християнските рицари на о-в Родос и пиратствуват в Средиземно море. Първият от тях е Жилбер дьо Ланоа, виден дипломат и моралист. Той извършва две пътувания, от които второто е описано подробно. През Германия, Полша, Русия, Крим, Константинопол, Родос, Крит, Египет и Сирия Ланоа посещава Йерусалим и събира обилни данни за военната система на Сирия и Египет. [38] След това през 1433 г. по специално поръчение поема дълъг път за Леванта бургундският рицар и доверен дворцов сановник Бертрандон дьо ла Брокиер. От Зара и Шибеник той достига Родос и Кипър и оттам посещава Йерусалим, Синая, Сирия, Армения, Карамания, за да стигне до Бруса и Константинопол. Тук се среща с пратеник на миланския дук, изпратен да преговаря с Мурад II.
Брокиер е обезпокоен от съществуващата ненавист между византийци и латини (генуезци и венецианци), от това, че латините са по-близки с турците, отколкото с едноверците си във Византия. В пътните си бележки той рисува правдиво положението на балканските земи, гнета на завоевателите, въоръжените им сили и организацията на покорените от тях провинции. След завръщането на Брокиер през 1439 г. му се възлага да прецени изложението на византиеца Йоан Торцело с предложение за организиране на антиосманска коалиция. [39]
Тези пътувания, тази подготовка на Бургундия не остават безрезултатни. Много скоро, в навечерието на големия двубой
248
между европейския свят и османците през 1443 г., бургундският господар ще вземе участие в тези бурни събития.
Още след завръщането на Брокиер, изглежда, че бургундският принц започва подготовката си за поход по море. Към това го подтикват родоските рицари, които очакват голямо нападение на мамелюците. По данни от 1439 г. в пристанищата на Фландрия е пълно с майстори корабостроители от Португалия, които градят флот. Още през март 1441 г. Филип Добри поверява командуването на готовите морски съдове на своя дворцов сановник Жофроа дьо Тоази и го изпраща на Изток. Тоази познава източните страни, защото сам е странствувал заедно с Жилбер дьо Ланоа. Натоварила провизии и съоръжения в Брюж и Еклюз, ескадрата се отправя към Леванта покрай португалските брегове. [40] В това време Испания е разединена — голямата ѝ част е обхваната от Арагонското кралство и Кастилия, а на юг съществуват последните остатъци от сломената мощ на арабите — Гранадското емирство. Португалия е отделно кралство. Кралската власт е все още ограничена от господството на могъщи феодали, които гнетят еднакво и селяните, и разцъфтяващите градове.
Идеята за борба с полумесеца не е чужда на Испания, която преди това след героични усилия е отхвърлила арабското владичество. Но тя все още не е влязла в досег и стълкновение с новите завоеватели на Източното Средиземноморие — османците, — за да заеме този проблем място във външната ѝ политика. Още е далеч времето на османо-испанските морски съперничества и на Лепантския двубой.
Германската империя също не представлява още надежден съюзник срещу османците. Разкъсана на отделни и самостоятелни политически единици, с неопределени граници, в които често нахлуват чужди нашественици, или пък кипят феодални войни, разтърсвана от народни движения и особено от големите селски вълнения, свързани с хусиството, Германия не е в състояние да отделя внимание на османската опасност. Докато Сигизмунд Унгарски е неин император, немските управляващи среди не са съвсем чужди на тези проблеми. Но по-късно, при възшествието на Хабсбургите, тя остава изолирана от опитите за създаване на противоосманска коалиция, въпреки че нейните земи са също така застрашени от новите завоеватели на Европейския югоизток. [41]
249
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА IV
1. Barabas, S. Széki Teleki csalad oklevéltara. Budapest, 1895, X, р. 349—350;
Ср. S. Katona. Op. cit., XIII;
M. J. de Thwrocz. Op. cit., p. 248 сл.
2. Л. Элeкeш. Армия Гуниади. Acta Historica Academiae scientiarum Hungaricae, t. I, Fase. I. Budapest, 1951, с. 8 сл.;
К. Mацурeк. Турецкая опасность и средняя Европа накануне и во время падения Константинополя. — Byzantinoslavica, XIV, 1953, с. 139—141.
3. Всемирная история, III, 1953, с. 754—755;
А. Huber. Geschichte Österreichs. II. Gotha, 1885, р. 324—369.
4. Л. Элeкeш. Пос. съч., с. 9;
К. Mацурeк. Пос. съч., с. 142—143.
5. E. Molnar. A magyar társadalom története az Arpádkortol Mohácsig. Budapest, 1949, р. 277;
Л. Элeкeш. Пос. съч., с, 17.
6. Всемирная история, III, с. 754—755;
St. Рasсu. La révolte populaire de Transylvánie des années 1437—1439. Bibliotheca Historica Romaniae, 6. Bucarest, 1964.
7. Gy. Székely. La Hongrie et la domination ottomane (XVе—XVIIе siècles), Studia Turco-Hungarica, éd. Gy. Kaldy-Nagy. Budapest, 1975, р. 13.
8. Пак там.
9. Л. Элeкeш. Пос. съч., с. 14—20.
10. L. Elekes. Hunyadi. Budapest, 1952;
К. Mацурeк. Пос. съч., с. 145—146;
Л. Элeкeш. Пос. съч., с. 24—26.
За Хуняди ср. подробно и
Сп. Палаузов. Ян Хуняди, във: Избрани трудове, I, С., 1974, с. 360 сл.
11. Ср. по-подробно J. Радонић. Западна Европа и балкански народи. . ., с. 91 94.
12-13. Л. Элекеш. Пос. съч., с. 26—27.
14. К. Mацурeк. Пос. съч., с. 143.
15. Л. Элекеш. Пос. съч., с. 27—43;
К. Mацурeк. Пос. съч.;
Ср. М. Dan. Armată şi artă militară a lui Iancu di Hunedoara. Academia RPR. Filiala Cluj. Studii şi cercetări de istorie, VIII (1957).
16. Тук e използувано сл. изд. на Рhiliррi Callimachi Historia de rege Vladislao, ed. I. Liсhońskа, Т. Кowalewski, А. Кomorniсka. Varsoviae, 1961. Цитатът e по Л. Элекеш, с. 24.
17. Fejer. Codex diplomaticus regni Hungariae. 4, p. 332;
Thwrocz. Op. cit., р. 248.
Ср. А. Huber. Die Kriegen zwischen Ungarn und der Türken. . ., p. 168.
18. L. Chalcocondylas. Op. cit., р. 1533—1543;
Thwrocz. Op. cit., р. 249—251;
F. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 117;
F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 89;
A. Huber. Op. cit., р. 169—171;
H. Lewenklaw, Op. cit., р. 21.
19. Л. Элекеш. Пос. съч., с. 50.
20. Thwrocz. Op. cit., р. 251—252;
L. Chalcocondylas. Op. cit., p. 2549—2564;
F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 89;
F. Giese. Ašikpašazāde, р. 117—118;
A. Huber, Op. cit., р. 172—174;
H. Lewenklaw. Op. cit., р. 22;
O. Székelу. Hunyadi Jánoš elsötörök hadjáratai (1441—1444). — Hadtörtenelmi Kozlemények, XX—XXII. (1919—1921), p. 27, N. 3;
L. Elekes. Hunyadi, p. 171 сл.
21. F. Вabinger. Maometto il Conquistatore e il suo tempo, 1957, p. 48.
22. Всемирная история, III, с. 697—706;
E. Lavisse-A. Rambaud. Histoire générale du IVe siècle à nos jours, t. III. Paris, 1894, р. 671 сл.;
A. Huber. Geschichte Österreichs, II, 422—483.
23. Ed. Schwandtner, II, (1763), р. 161.
250
24. Ср. Всемирная история, III, с. 712—714;
Ст. Арнолд, Мариан Жиховски. Очерк по история на Полша. С., 1965, с. 40—49;
А. Я. Mанусeвич. Очерки по истории Польши. Учпедгиз, 1952, с. 14—17;
В. Stасhon. Polityka Polski wobec Türeyi i akcyi antytureckiej w wieku XV do utraty Kilii i Bialogrodu. Lwow, 1930;
J. Dąbrowski. La Pologne et l'expédition de Varna en 1444. RES, X, Paris, 1930, 1—2, p. 57—75;
Зд. Спиeралски. Поляците в походите на крал Владислав Варненчик срещу Турция. Сборник «Варна 1944». София, 1969, с. 140—147.
25. E. Lavisse-A. Rambaud. Op. cit., III, р. 312—340, 525—528;
L. Pastor. Geschichte der Päpste im Zeitalter der Renaissance bis zur Wahl Pius II. I, Freiburg, 1891, p. 264 сл.;
J. Радонић. Пос. съч., с. 113—114;
Ј. Gill. Op. cit., р. 307—308, 325, 337—338;
Th. V. Tuleja. Eugenius IV and the Crusade of Varna. The Catholic Historical Review, v. XXXV, 3, 1949, p. 257—275;
D. Caccamo. Eugenio IV e la Crociata di Varna. Archivio della Società di Storia Patria, v. LXXIX. Roma, 1956, p. 35 сл.;
Fr. Pall. Le condizioni e gli echi internazionali della lotta antiottomana del 1442—1443, condotta da Giovanni de Hunedoara, RESEE, III, 1965, 3—4, p. 343—465;
O. Raynaldus. Annales ecclesiastici, ed. D. Mansi, IX, Lucca, 1752, p. 293. № 10—11.
26. M. Berza. Der Kreuzzug gegen die Türken — ein europäisches Problem, p. 57, 60—62.
26a. Xр. Колаpов. Някои въпроси от подготовката в Унгария на първия антитурски поход на Владислав Варненчик от 1443—1444 г. ТВПИБКМ, VII/3, 1969—70, с. 94.
27. Всемирная история, III, с. 617;
Е. Lavisse — A. Rambau d, р. 535—536;
F. Thiriet. Regestes des délibérations du Sénat de Venise concernant la Romanie, I—III, Paris—La Haye, 1958—1961;
W. Heyd. Histoire du commerce du Levant au moyen âge. II. Leipzig, 1886, р. 272—285.
28-29. F. Thiriet. Op. cit., III, No. 2472, II. No. 2039.
30. E. Lavisse — A. Rambaud. Op. cit., III, р. 534—536.
31. F. Thiriet. Op. cit., III, No. 2326.
32. J. Радонић. Пос. съч., с. 114.
33. W. Heyd. Op. cit., II, р. 285—286.
34. E. Lavisse — A. Rambaud. Op. cit., III, р. 532—537; Всемирная история, III, с. 617—618.
35-36. Е. Lavisse—A. Rambaud. Op. cit., III, р. 386—395, 124— 156; Всемирная история, III, с. 664—669, 640—650.
37. G. Finot. Projet d'expédition contre les Turcs préparé par les conseillers du Duc de Bourgogne, Philippe le Bon. Lille, 1890;
J. D. Hintzen. De Kruistochtplanen van Philips den Goede. Rotterdam, 1918;
E. Diaconesсu. Politică orientală burgundă şi turcii în sec. XIV şi XV. Cercetări istorice, Iaşi, I, 1925, p. 10—11;
C. Marinesco. Philippe le Bon, duc de Bourgogne et la croisade (première partie — 1419—1453). Actes du VIe Congres International d'Etudes Byzantines, Paris, 1950, p. 147—168;
A. Grunzweig. Philippe le Bon et Constantinople. — Byzantion, XXIV (1954). Bruxelles, 1955, р. 47—61.
38-39. С. Marinesco. Op. cit., p. 152—153.
Cp. A. Atya. The Crusade in the Later Middle Ages. London, 1938, р. 190 сл.
40. С. Marinesco. Op. cit., р. 153—154.
41. E. Lavisse — A. Rambaud. Op. cit., III, р. 463—506, 623—650; Всемирная история. III, с. 717—725, 676—685.