Паметна битка на народите
Бистра Цветкова

Глава II

БАЛКАНСКИТЕ СТРАНИ В БОРБА СРЕЩУ ОСМАНСКИТЕ ЗАВОЕВАТЕЛИ

 

- Съпротивителни усилия на българите в края на XIV и първата половина на XV в.  (58)

- Сърбия, Зета, Босна и Хърватско срещу османската опасност  (81)

- Отпорът на непокорните планини (Албания)  (95)

- Последни усилия за спасение на погиваща Византия  (106)

- Влахия и Молдавия отстояват свободата си  (126)

 

 

СЪПРОТИВИТЕЛНИ УСИЛИЯ НА БЪЛГАРИТЕ В КРАЯ НА XIV И ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XV В.

  

Повече от четири десетилетия са се изнизали от онази тъмна нощ на 1352 г., през която орди на османското емирство в Анадол покоряват галиполската крепост Цимпе, за да започнат оттук завоеванията си на Балканския полуостров и установят вековното си господство над него [1]. Повече от четири десетилетия през балканските земи препускат по всички посоки спахийските конници, пъплят гъстите редици на анадолските пехотинци, а пътя им разчистват като разрушителна лавина с опустошителните си набези грабителските щурмови отряди на акънджиите. Полетата лежат притъпкани от завоевателската стихия, която в неспирен и неудържим напредък поглъща крепост след крепост, област след област. Години наред мълвата разнася всеобщия ужас и покруса от появата на азиатците заедно с проклятията на потресения очевидец:

 

«Проклето да бъде нашето време! Турците разрушиха градовете ни, ограбиха светилищата ни, изпълниха всичко с кръв и трупове!» [2]

 

Както при първите си завоевания в Анадол, и тук османските турци се сблъскват с една обществена действителност и политическа организация, която насърчава усърдието им да завоюват нови територии за феодализиращите се вождове на граничните предни завоевателски постове — учовете, за обикновените бойци — гази и алпове, награждавани за службата си с дялове доходна земя [3]. И тук, както в Мала Азия, те заварват общество с разпокъсани и противоречиви интереси, тежнения и сили, държавни владетели, които взаимно се дебнат, за да си нанесат поредния удар и увеличат територията си с някой град и крепост, без да се колебаят да търсят съюзници дори сред турците. И тук се натъкват на многобройни, почти самостоятелно управляващи феодали и местни управители,

 

58

 

 

които ранните османски хронисти назовават с едно и също име «текфур», т. е. владетел на неверниците.

 

Всички тези балкански властници са погълнати по-скоро от свои вътрешни грижи или неосъществени териториални въжделения. Твърде често са с оръжие в ръка един срещу друг, потънали в стари вражди и разпри. Ето защо завоевателите, стъпили здраво на Галиполския полуостров и поели по пътищата на Източна Тракия, не срещат единен организиран отпор. На тях предстои да се справят според случая с всеки от тези многобройни балкански управници, които не разполагат поотделно с неограничени възможности за борба. Към всичко това се прибавя и враждебността на феодално угнетения народ срещу местните му господари, което затруднява организирането на вътрешни съпротивителни сили срещу нашествениците. Но въпреки тази разнопосочност в интересите на различните балкански обществени среди или държави, османското завоевание не протича като триумфално шествие по пътищата на Полуострова. То скоро се превръща в низ от мъчителни сражения и продължителни обсади и неведнъж се пречупва от отбраната на храбри защитници.

 

«Въпреки големите усилия и изживените неприятности — признават османските хронисти за обсадата на една крепост в Тракия, — те не успяха да овладеят града. Султанът се вайкаше, развълнуван от най-дълбока скръб.» [4]

 

Тази страна на османското завоевание в Европейския югоизток е твърде слабо засягана в научната книжнина [5]. Историческата мисъл в миналото по редица причини не е насочила достатъчно вниманието си към нея. Това създаде почва в съвременната историография да се появи тезата, представяща османското завоевание като избавление от несъобразностите на средновековната балканска действителност и следователно — прието безпрепятствено от завоюваните. В действителност независимо от всички съществуващи на Полуострова противоречия едно чуждо завоевание, при това осъществено от една политическа сила на далеч по-ниско ниво на обществено-политическо и културно развитие, не може да изиграе положителна роля в историческата съдба на самостоятелните дотогава балкански страни и да бъде прието мирно и с покорство от тях. Освен това завоеванието съкрушава най-главните устои на балканското общество — държавна организация и църква, разстройва източниците на съществуванието му — стопанския живот, лишава го от ръководните му среди и интелигенцията му, нанася тежки удари на културното му развитие, ограничава народностно-религиозните му изяви с фанатичната нетърпимост на мюсюлманската теократична държава, установена тук. А всички тези страни на завоеванието, въпреки царуващото в Европейския югоизток разединение, не могат да не внесат смут и да не събудят воля за отпор, макар и разпокъсан, неорганизиран, на различно обществено ниво и с различна тактика и изяви. Ето защо пред всеки безпристрастен изследвач на тази епоха стои тежката задача да издири и осмисли

 

59

 

 

в цялата им драматична сложност пръснатите или рстанали в сянка сведения за този отпор, къде правдоподобни, къде преплетени с романтичната неяснота на легендата и художествената измислица. Нему се пада да отсее сигурното от несигурното при оскъдицата на преки свидетелства, за да възстанови цялостно онази пълна с трагизъм картина на Балканите в края на XIV и през XV в., върху чийто мрачен фон проблясват тук и там просветления — самозащитата на балканското население, или опитите на владетели и управници да превъзмогнат османския напор и запазят страните и владенията си от чуждия завоевател.

 

Земите, населени с българи, са между първите, върху които се стоварват тежките последици от османското завоевание. Опустошителните набези и разорението, съпътствуващо напредването на нашествениците, засяга преди всичко местното население, отрудените и обременени селяни. Потресът от този първи допир с турците, от грабителските действия на акънджиите, ужасът от масовото заробване и отвеждане в плен подтикват това население да се оттегля в недостъпни места, да се съпротивлява спонтанно, както може, или под ръководството на местни владетели и феодали.

 

Още при най-ранния опит за задружен отпор на Балканите в битката при Чирмен — 1371 г., в дружините на сръбските феодали — братята Углеша и Вълкашин — участвуват и българи от подвластните на тези феодали области — Серската и Прилепската. Усилено се съпротивляват подир това крепостите Ямбол, Верея (Стара Загора), Нова Загора, Полос (около Люле Бургас) [6]. Веднъж опустошил Ихтиманския и Самоковския край след Чирменското сражение, турският пълководец Лала Шахин се впуска втори път нататък, за да завладее самоковските железни рудници. Тук се сблъсква с войски на сръбския княз Лазар, явил се вероятно, за да прегради по-нататъшното напредване към сръбски земи. В битка край село Чамурли около Самоков той е разбит от Лала Шахин, който наскоро след това покорява и друга съседна балканска област около Верила планина, владение на местен феодал, назован от Ходжа Сеадеддин Саруяр [7]. Идрис Битлиси също отбелязва, че турците срещнали отпор към Ихтиман, Самоков и Чамурли и в завързалите се кръвопролитни боеве «двете страни претърпели големи загуби», след което българите били заставени да плащат харач на завоевателите, т. е. били покорени [8].

 

Твърд отпор среща Лала Шахин и в областта, която обхваща Велбуждко, Кратовско, Щипско, Струмишко и Велешко, когато се опитва да се справи с местния владетел Константин Деянович. Османските хроники отбелязват, че «с богатството си, снаряжението на войската и добре обмислени действия този цар се откроява всред другите християнски владетели» [9]. Непокорството му насърчава съпротивата на населението от Ихтиманско и Самоковско, поради което Лала Шахин е заставен да поиска помощта на самия Мурад I. Едва тогава непримиримият велбуждки господар е принуден

 

60

 

 

да стане турски васал с всички произтичащи от това положение унизителни последици: да им плаща данък и сам да участвува със свои отряди в турските завоевания. [10]

 

Все след оказан отпор става турски васал и друг сръбски феодал — Богдан, владетел на области в Югоизточна Македония, населени с българско население [11].

 

Османските летописци не скриват затрудненията, които причинява на турските отряди под командата на Лала Шахин крепостта Средец (София) през 1382 г.

 

«Въпреки че бяха положени много усилия за завладяването на крепостта София, те останаха безуспешни — съобщава Ходжа Сеадеддин. През време на военачалника Лала Шахин бяха извършени многобройни нападения в Софийската покрайнина и доста места бяха завладени от мюсюлманските бойци за вярата. Обаче крепостта София не могла да бъде превзета, защото управителят ѝ, неверник, със съдействието на сърбите не губел нито минута за отбраната и защитата ѝ. [12]»

 

Сам последният български цар Иван Шишман се притичва да подготви защитата на тези краища. Вероятно във връзка с това е неочакваното му пребиваване в София, засвидетелствувано през 1378 г. в Рилската му грамота [13]. Народното предание му приписва усилия да организира самоотбраната на местните феодали покрай Цариградския друм вероятно именно след Чирменската битка. Старинна песен разказва за помощта, която Иван Шишман обещава на един от тях в Пазарджишко, призоваван да окаже отпор на завоевателите:

 

«Ой, боляре, ой Видуле!

От София книга дойде,

книга дойде с черно писмо,

с черно писмо, с черни кърви,

с черни кърви Шишманови,

да се бориш, да се браниш,

дорде имаш сили в ръце,

сили в ръце, душа в сърце

с тия турци и поганци.

От Търново помощ пращам

до двайсетина пряпорица,

пряпорица и войводи със доспехи,

с отбор млади юнаци

и с ковани маждраци. . .» [14]

 

Тези смътни образи, съхранени в народната памет, може би трябва да се свържат с някакви сериозни мероприятия на последния търновски цар да укрепи отбраната на Софийската област, като ѝ придаде по-особено значение в административната система на залязващото вече царство и я повери в ръцете на един сигурен защитник севаст Огнен [15], чиято противотурска насоченост е

 

61

 

 

обезсмъртил един незнаен съвременник Драгомир в изсечения, от него надпис на Боженишката скала [16].

 

Мъчителният ход на османското проникване в родопските дебри не е засвидетелствуван в достъпните исторически източници от тази епоха. Само порутените самотни градища тук-там по скалистите планински възвишения и легендите, които окръжават миналото им, са запазили далечен спомен за тези кървави събития. В тази българска покрайнина, където са се съхранили най-чисти обичаи и старинни езикови форми и самите легенди носят най-свежо и неподправено възпоминание за завладяването на Родопите от турците и за достойната отбрана на родопчани в крепостите Цепино, Гюргювград, Зареница и др. [17]

 

Макар турски васал, българският владетел, който според признанията на самия Идрис Битлиси бил един от «най-великите християнски царе» [18], не престава да търси пътища за избавление от настъпващите врагове. Той е съпричастен в противотурския съюз на сръбския княз Лазар и босненския бан Твъртко, които осъществяват съкрушителното поражение на турците при Плочник (1387 г.). Наказателният турски поход срещу него през 1388 г. начело с великия везир Али паша предизвиква поредица от смели изяви на непокорство и съпротива. Българският владетел организира отбраната на Никополската крепост и смело устоява там двукратно на турския напор. Али паша дори не успява да сломи защитата му и призовава султана, който принуждава Шишман да капитулира едва след като довежда под крепостните стени «най-огромна армия» [19]. Дръзко се опълчват през време на тези събития и българските крепости Дирака и Венчан (в Североизточна България). В Дирака населението прогонва местния турски гарнизон и мъжествено се отбранява, предизвиквайки яростта на османската армия, която опустошава района и заставя защитниците да се предадат. Жителите на Венчан нападат двама турски войници и убиват единия от тях. Великият везир ги напада с войска, разсипва крепостна и отвежда в робство местните жители.

 

Варненската крепост, тогава във владение на болярина Иванко, която отначало дава вид, че е склонна да отстъпи, също организира отбраната си, за да не се предаде. Твърдостта на защитниците обезсърчава завоевателите и те изоставят борбата за нея [20].

 

А когато през 1393 г. под стените на Царевец се нареждат бойците на султан Баязид Мълнията, те се сблъскват с непреклонността на подготвения за отпор старопрестолен град. Съпротивата на търновци довежда до ярост нашествениците.

 

«Варваринът (османският началник, б. м.) се лютеше и заплашваше — отбелязва във вълнуващия си разказ за гибелта на Търново средновековният български писател Григорий Цамблак. — Той заявяваше, че ще изгори с огън жителите, че ще ги насече на късове и ще ги предаде и на друга мъчителна смърт, ако те продължават да се съпротивляват.»

 

62

 

 

В страшните дни, които се зареждат след овладяването на Търново, последният български патриарх полага изключителни усилия да запази достойнството на старопрестолния град, подложен на върховни изпитания. «Той назидаваше, утешаваше, повдигаше изпадналите» — възславя го в «Похвалното» си слово Цамблак, — простираше ръка над ония, които се бореха и ги подтикваше към мъжество.» [21] Затворен отново в яката Никополска крепост след падането на Търново, Шишман оглавява пак съпротивата ѝ и дръзновено отбива турските пристъпи до окончателната гибел на твърдината.

 

Преданието рисува последния защитник на крепостта Вратица (край Враца) Радан войвода, който в отбраната посича на скалите собствената си дъщеря, за да не я предаде в ръцете на завоевателите. Бащината скръб се превръща във воля за борба с поробителите, която отпраща Радан войвода да се бие и погине някъде към София. [22] Синодикът на българската църква споменава с похвала и други бранители на съкрушената българска държава, вероятно представители на ръководни среди в българското общество:

 

«На Семир, Йончо, Добромир, Иванша и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра, вечна им памет!» [23]

 

Българската земя изглежда сякаш напълно потъпкана след гибелта на Търновското царство. Народът, доскоро потискан от свои феодали, боляри и чиновници, понесъл тежко изпитанията на завоеванието, съкратен числено поради физическо изтребление, заробване, принудително изселване и пръскане из чужди земи, изглежда притиснат безвъзвратно от новите господари. Макар че неведнъж на различни най-уязвими места със силата на «стихийно разразилият се пожар или придошъл поток» този народ прави опити да прегради пътя на нашествениците, донесли за него нови, пострашни от досегашните беди и изпитания, с разкъсани сили и голи ръце, без водачи, той е безпомощен да стори нещо повече. Но разединението и отчаяните съпротивителни усилия по време на нашествието очакват сякаш някакво жизнено обединяващо звено, организирана подкрепа, а дори вмешателство на външна сила. В някои български крепости и градски средища се е запазила будна народностна среда, която още през първите десетилетия след завоеванието изявява съзнание за българската си принадлежност и стремеж да възвърне свободата си. Дори в съсипаното Търново не е задушена българщината, макар наскоро то да е преживяло клането на сто и десетте си първенци, принудителното преселване на лични търновски жители и заточението на патриарх Евтимий. Запазени са десетки чисто български махали, обособени по енории, назовани с имената на български свещеници. Българите не са изтласкани от стопанския и обществения живот на селището, както личи от най-ранния му намерен досега официален кадастрален опис [24]. Жив е все още споменът за непримиримия Иван Шишман. В народната

 

63

 

 

памет, вечно будна чрез историческия епос, неговата героична фигура присъствува в непрекъснат двубой с турците надлъж и шир из поробената земя: той води «кон до коня, юнак до юнака» — последните бранители на България в кървави битки със завоевателите в Софийското поле или някъде из усоите на Самоковския край, в непристъпните пазви на Родопите, при скалистите ущелия на Черепишкия Балкан [25]. Все още не е сломена сетната твърдина на средновековната българска държава — Видинската крепост. Макар заставен да приеме унизителния жребий на османски васал, и да понася в своя град повеленията на настанената османска бойна сила, видинският цар Иван Срацимир не скланя глава пред завоевателите. Живи са още освободителните упования.

 

Но през последните години на XIV в. небосклонът над Европейския югоизток е така помръкнал, че нищо не насърчава тия упования. Там, където все още не са наложили трайното си господство анадолските завоеватели, свирепствуват безпощадни борби между балканските владетели и феодали за престол, надмощие, богатство и земи. Жаждата за власт замъглява често политическата им предвидливост. Те не се колебаят да призовават османските нашественици като съюзници в разорителните си вътрешни разпри и да излагат населението на нови страдания. Надлъж и шир от Тиса и Дунава до Пелопонес и албанските планини витае сянката на османския султан Баязид, който мълниеносно се придвижва с отрядите си и на юг, и на север, и на северозапад [26]. Заплахата виене над Средна Европа. Най-близкият прицел е Унгария, чиято историческа съдба и политика отдавна е сплетена с развитието на балканските страни. Погълнат в династически стълкновения със своя царствен съперник неаполитанския владетел Владислав, увлечен в завоевателски планове и действия на Балканите, унгарският крал Сигизмунд се стъписва едва когато съзира османците пред прага на собствената си държава [27]. Отблъсването на опасния неприятел и неговото прогонване отвъд Проливите става основна задача в политическите начинания на унгарския господар. Нейното успешно осъществяване би освободило страната му от непрестанната мюсюлманска заплаха. И нещо повече, пред Сигизмунд се мярка примамливата перспектива да обгърне в пределите на държавата си освободената от османците България, чийто крал не престава да се титулува той и по това време в официалните си документи. Жаждата за надмощие на Балканите и опасението от приближаващата османска стихия подтикват унгарския владетел към решителни действия. Неговият призив за помощ откликва сред разтревожения християнски свят. В политически разединените и враждуващи европейски страни все още има почва старата идея за организиране на кръстоносни походи срещу мюсюлманския свят.

 

Ренесансовите деятели в Европа, изпълнени с тревога за съдбата на елинската култура и нейното погиващо вече средище —

 

64

 

 

Византийската империя, подтикват владетелите към действия за спасяване на европейската цивилизация. Противоречиви интереси, користни подбуди, властолюбиви стремежи и мечти за рицарски подвизи се сливат в общия порив на френски, бургундски, немски, английски и полски барони, графове, рицари и бойци-кръстоносци, които ведно с войските на Сигизмунд и с подкрепата на влашкия владетел Мирчо поемат тежък път към придунавските османски владения [28].

 

Съвременниците не съобщават как поробеното българско население посреща първите вести за кръстоносната армия. Оскъдни са писмените сведения на зашеметените от злощастия и потъпкани българи през ония черни и съдбовни години. Но мълчанието на източниците подтиква към разумни догадки и допущения. При появата на враговете на османците несъмнено пламват непотъпканите още свободолюбиви упования. Представителите на старите български властвуващи среди начело със самия Иван Срацимир не са напълно унищожени. И когато Сигизмунд застава под стените на Видинската крепост, Срацимир не само разтваря вратите ѝ, но предава и османските ѝ охранители. Сам Бусико, бележит френски военачалник и участник в Сигизмундовата армия, разказва за поведението на Срацимир:

 

«поставен насила под владичеството на турците. Той дойде да предаде ... и града, и цялата си страна на краля на Унгария и освен това му предаде всички турци, които се намираха в града.» [29]

 

Смелите действия на Срацимир в ония смутни и тревожни мигове, когато османската власт е вече най-внушителна сила на Балканите, свидетелствуват за живи още тежнения в известни български среди за възстановяване на българската държава.

 

Тази изява не е само едноличен почин на лишения от власт господар, който се стреми да си я възвърне с чужда помощ. Тя е несъмнено подкрепена и от българите в града, които очакват само случай да отхвърлят чуждото владичество. Улеснени от въстаналите жители на Видин, кръстоносците напредват по дунавския бряг и се сблъскват с упоритата отбрана на оряховския османски гарнизон. Западните очевидци представят твърдината Оряхово като здраво укрепено гнездо на османската бойна сила, което създава непреодолими затруднения на европейските рицари [30]. Но и тук обнадежденото българско население изиграва решителна роля. То се вдига, отваря вратите на крепостта пред сборната християнска армия и прогонва османските защитници. Разнородната, тежкоподвижна и недобре организирана кръстоносна армия едва ли би могла да се справи с тази трудна задача, ако не са борческите сили на въстаналите българи. Това признават и самите летописци на похода. По свидетелства на един от очевидците — Йоханес Шилтбергер —

 

Сигизмунд «не би могъл да завладее (Оряхово б. м.), ако християнските жители не бяха прогонили турския гарнизон със сила и не бяха се предали на краля, който зае (крепостта) с двеста души». [31]

 

65

 

 

Сравнително малката охрана, оставена от кръстоносците, когато те продължават пътя си, показва, че те разчитат тук на благоразположена и сигурна българска среда,която вижда в тях освободители от османското господство.

 

Поражението на Сигизмундовата армия при Никопол през 1396 г. сломява радостните надежди. Баязидовите отреди покоряват Видин и отвеждат в плен бунтовния му владетел.

 

«Така, величаейки се със славни победи — разказва сам Григорий Цамблак, — измаилитянинът (т. е. Баязид) стигна до град Видин и изпрати в град Бруса свързан царя (Срацимира), който беше излязъл насреща му, без да се бои, поради обещанията, които му бе изпратил [Баязид]. Той взе и неговите богатства, които бяха неизброими, и ги прати у дома си.»

 

Завършва самостоятелното си съществуване и последната опора на старата българска държава [32]. Скръбното известие за Никополското поражение внася смут и тревога всред управляващите среди на Западния свят, където османската опасност вече заема предно място в политическите съображения и действия на европейските държави.

 

След пълното покоряване на България е открит пътят на османците към разкъсаните от мъчителни междуособици Сърбия и Босна, а оттам и към сърцето на Средна Европа. Смрачената политическа атмосфера на Балканите се прояснява неочаквано и отново пробужда непогубените още въжделения и пориви на българите. Баязид е разбит при Ангора през 1402 г. от татарите на Тимурленг (Тамерлан) [33]. Между Баязидовите синове пламва дълга и унищожителна борба за султанската власт. Въпреки усилията на единия от тях, Сюлейман, господар на османските европейски провинции, да укрепи разклатените устои на османската сила чрез отстъпки спрямо Византия, Генуа, Венеция, Родос и Наксос [34], назряват условия за нов противотурски съюз на Балканите под ръководството на унгарския крал Сигизмунд. Преодолял вътрешните си затруднения в Унгария в борбите със своя съперник и турски съюзник Владислав, в края на 1403 г. Сигизмунд привлича за предстоящата борба с османците сръбския деспот Стефан Лазаревич, босненския крал Остоя и влашкия владетел Мирчо [35]. В редовете на обединяващите се християнски владетели срещу османските завоеватели се споменава и представител на поробените вече българи — Константин, син на видинския владетел Иван Срацимир, когото източниците назовават «цар, император на България».

 

Избягнал злощастната съдба на баща си Срацимир, Константин се приютява при родственика си — влашкия войвода Мирчо [36]. Единни интереси ги свързват в този момент. Константин се стреми да възвърне изгубеното Видинско царство, а Мирчо — да използва съдействието му и подкрепата на неговите сънародници при един бъдещ поход в отвъддунавските земи, насочен срещу османците. В тези си стремежи и двамата търсят сближение и съюз

 

66

 

 

с най-сериозната антитурска сила в тогавашния момент — Унгария. С оглед на това те приемат и нейното сюзеренство. Времето е благоприятно за неотложни действия. Османската мощ е разклатена, бойните сили на султана — разединени в подкрепа на враждуващите помежду си Баязидови синове. В хаоса на нескончаемите разпри, политическа недалновидност и дребни съперничества на властолюбиви балкански владетели се очертава съюз срещу анадолските завоеватели. Бойните действия на съюзниците се разгръщат на широк фронт през 1404 г. [37]

 

В Подунавието настъпват влашкият княз Мирчо и Константин. Докато Мирчо успява да навлезе и отвоюва от османците част от Добруджа с Дръстър (Силистра), Константин съсредоточава усилията си главно към територията на бащиното си Видинско царство. Отглас от тези събития съдържа писмото на крал Сигизмунд от 1404 р. до бургундския принц Филип III Добри, един от дейните османски противници в Европа.

 

«И сам известният Константин, прославен император на България, и Мирчо, войводата на Влахия Трансалпинска, които също се върнаха в лоното на наше величество, многократно вече смело нападат гръцките (т. е. земи, спадащи някога към пределите на Византия) области и други области там, които досега се владеят от турците, като спечелиха триумф и победа срещу нашите противници и славни подвизи на същите.» [38]

 

Овладяването над Подунавието осигурява ценни предимства за съюзниците. Сега, когато османската сила надвисва над Проливите и Цариград, само по Дунав през Черно море е възможна най-безпрепятствена връзка с византийската столица. По Дунав най-лесно европейските сили могат да уязвят владенията на османците по Черноморието и в Тракия.

 

Сръбският деспот Стефан Лазаревич след отчаяни усилия да продължи самостоятелното съществуване на страната си, притисната до 1402 г. от османската заплаха и от васалните си задължения към завоевателите, сега приел сюзеренството на Унгария, успява да възвърне отнетите му от османците градове.

 

В усилните за турската власт години на кървави междуособици се прибавят за нея нови затруднения: от Сърбия и Северозападна България до Добруджа действуват съюзени неприятели на османците. Възхвалявайки успехите им и особено победите на Мирчо и Константин, крал Сигизмунд подчертава, че те са  «толкова годни да напреднат а могъщата си военна сила, та може смело да се вярва», че ще унищожат «враговете на кръста».

 

Въпреки участието си в едновременните бойни действия на балканските владетели, подкрепени от Унгария в 1403—1404 г., няма сведения, че българският царствен потомък Константин е успял да извоюва нещо с оглед на България. Във всеки случай подкрепата, която Константин и българите оказват на балканските си съюзници, заставят Сюлейман, притиснат и затруднен по много посоки, да направи известни отстъпки. Отвоюваните от Мирчо Стари

 

67

 

 

земи на юг от Дунава се запазват в негови ръце, а това открива възможности за организиране на бъдещо по-ефикасно настъпление от север. Деспот Стефан Лазаревич остава господар в сръбските земи, разширени със завоюваните в последните сражения територии.

 

Малко по-късно в края на 1408 г. на Балканите възниква отново благоприятна обстановка за противотурски действия. Още през 1406 г. крал Сигизмунд преговаря с Мирчо за нови начинания,, а през 1408 г. се стреми да спечели подкрепата на венецианците. При оформянето на този нов съюз не остава безучастен и сръбският деспот Стефан, който отдавна се готви за противоосмански поход.

 

Около това време българите се вдигат на освободителна борба. В творбата на бележития български книжовник Константин Костенечки «Житие на Стефан Лазаревич» се очертават следите на това движение: «Още и българските градове бяха се отметнали със синовете на българските царе.» [39] Ръководителите на този опит са Константин и братовчед му Фружин, син на последния български цар Иван Шишман.

 

След трагичния край на Търновското царство Фружин намира убежище във Видин, но скоро го напуска поради васалните задължения спрямо османците, наложени на чичо му Срацимир. Оттук той се озовава в Унгария. Сигизмунд го приема отзивчиво, като съзира у него утрешен съюзник и военен ръководител при отвоюване на българските земи от турците. Фружин е включен в средите на унгарската аристокрация и участвува в редица противотурски акции, организирани от унгарския владетел [40].

 

Не е ясно с какви бойни сили са разполагали двамата български царствени потомци. Несъмнено е обаче, че те успяват да вдигнат на освободителна борба известни български градски среди в северозападните краища на България, както свидетелствува Константин Костенечки. Българското въстание е съпроводено и с нови противоосмански въоръжени действия на влашкия княз, който нанася победа на османците при Дръстър в 1407—1408 г. [41]

 

Българското освободително движение предизвиква наказателния поход на Баязидовия син Сюлейман, който по думите на Константин Костенечки овладява Темско «с бой», т. е. след като преодолява оказаната му там въоръжена съпротива [42]. Сериозни съображения позволяват да се приеме, че въпросното Темско е един от граничните градове, намиращи се в бившото Търновско царство, т. е. в земите, в които се предполага, че е действувал сам Фружин, за да възвърне загубените си бащини владения. Константин Костенечки не съобщава, кои са останалите български градове, в които пламва освободителното движение през 1408 г. Не подлежи на съмнение, че част от тях се намират в пределите на Видинското царство, щом един от въстаническите ръководители е Константин, жизнено заинтересован да освободи бащиното си царство. За съдбата на тези градове не се знае нищо повече. Има основания да се

 

68

 

 

предполага, че те не са сложили оръжие. След овладяването на Темско, Сюлейман се отправя към Овчеполието (Щипска област), вероятно да се справи и там с въстанически опити.

 

Въстанието на българите през 1408 г., ръководено от Константин и Фружин, като част от опитите на бълканските народи, подтиквани и подкрепяни от Унгария да отхвърлят османската опасност, има несъмнено значение в историята на тези опити. В напрегнатата обстановка на Балканите през първите години на XV в. съпротивителните усилия на българите създават сериозни затруднения на завоевателите, и без това разстроени от династическите си междуособици. Като ангажират вниманието и силите на Сюлейман, българските въстаници улесняват противоосманските действия на власите и борбата на княз Стефан Лазаревич за опазване на княжеството му.

 

В този смисъл въстанието на Константин и Фружин е известен принос в спонтанно възникналото единодействие между балканските народи в общата им борба против османските завоеватели. Тази взаимност е твърде краткотрайна и неустойчива поради неразбирателство и съперничества между балканските владетели. Ето защо и освободителното движение на българите през 1408 г. подобно на други такива опити на балканските народи не се оказва с решаващи последствия за съдбата на българските земи. Затова пък онези среди, които неведнъж вече подемат освободителните почини, не престават да се стремят и по-късно към това, използвайки неотстъпно и най-малкото просветление в мрачната политическа обстановка на Балканите през това смутно време.

 

През 1409 г. в османската династическа междуособица се появява ново действуващо лице — най-младият син на султан Баязид — Муса. Добрал се до Балканския полуостров по море, той потърсва съюзници всред васалните балкански владетели срещу брат си Сюлейман [43]. Княз Стефан и влашкият владетел Мирчо се оказват между естествените му съюзници, тъй като неведнъж дотогава те са имали случаи да се сблъскат със Сюлейман. Наред с тях «Безименната българска хроника» от XV в. сочи и българите:

 

«Излезе Муса в дунавските области и събра големи множества власи, сърби и българи. С него бе и сръбският деспот Стефан. . .» [44]

 

В този съюз с Муса, който макар и с неутвърдена султанска власт, е все пак вожд на поробителските сили, прозират различни подбуди. Стремещи се към избавление, владетелите на застрашените от османската стихия балкански страни търсят в смутното време някаква опора [45].

 

Колкото до българите, изгубили своята държава и ръководеща класа, нещата са по-различни. Подкрепата, която Муса получава от тях, изхожда най-вече от средите на остатъците от старата българска управляваща класа. Тя има разнопосочни интереси: част от нея, начело с Константин и Фружин, се стреми да възвърне изгубеното си обществено положение и привилегии чрез борба

 

69

 

 

срещу султанската власт, олицетворявана до този момент в Румелия от Сюлейман. Друга част, бивши дребни и средни феодали и чиновници, преминали в тимарската система след завоеванието, са склонни да подкрепят Муса преди всичко поради това, че той започва с начинания, насочени не само срещу Сюлейман, но и срещу свързаната с него едра феодална аристокрация, еднакво притискаща и мюсюлманските, и немюсюлманските спахии. И едните, и другите, водещи след себе си не само свои привърженици, а и недоволни от османския феодален режим селяни и изобщо народни низини, притеснени и пострадали още повече от настъпилия смут и бойни действия в балканските земи след битката при Анкара, изявяват предпочитания към Муса, срещу обещания за териториални придобивки и гарантирана сигурност.

 

При тези обстоятелства той се насочва към османския престолен град Одрин, като пленява румилийския белейрбей на 13.11. 1410 г. в Ямбол. След това «крепостите в Румелия заедно с цялата област му се подчинили» [46]. Очевидно преминавайки през Източна България, той действува подкрепен от българите и то в области, които спадали към Търновското българско царство. Има основания да се предполага, че в случая това са тъкмо крепостите, които Фружин подготвил за въстание по време на българското освободително движение през 1408 г. Може би тъкмо това има пред вид известието на една изчезнала османска хроника, за която съобщава П. Ников. Според неговите сведения за тази хроника около 1410 г. избухнало въстание в Стара Загора [47]. Вероятно това известие се отнася тъкмо до раздвижването на споменатите български среди в подкрепа на Муса при похода му срещу Сюлейман през 1410 г. Разбит от брат си при Космидия (15. VI. 1410 г.), Муса се впуска в балканските земи в опустошителни набези, за да мъсти на противниците си [48]. Пловдив става жертва в тези кървави събития. По волята на Муса е убит в храма местният митрополит Дамян, а трупът му — изхвърлен през крепостната стена на града [49]. Пълчищата на Муса грабят, палят и опустошават селищата в Тракия. Разбит втори път от Сюлейман, Муса търси убежище при сръбския владетел Стефан, след като пребивава за малко във Видин, вероятно възползвайки се от присъствието там на българския цар Константин [50]. Скоро обаче след победата си над Сюлейман в 1411 г. Муса проявява същата жестокост към доскорошния си съюзник деспот Стефан и не изпълнява обещанията си спрямо него. Той се нахвърля на сръбските земи, за да накаже деспота, който, измамен от Муса, преминава в подкрепа на брат му Мехмед. Муса опустошава Сърбия и държи в напрегната обсада столицата ѝ Ново бърдо [51].

 

Византийският историк Дука, а и османските хронисти разказват за жестокостта на Муса спрямо местното християнско население. След убийството на Сюлейман Муса се нахвърля върху беззащитно село в Тракия под предлог, че трябва да накаже виновниците

 

70

 

 

за гибелта на брат си. Той нарежда да се съберат всички селяни, да ги навържат заедно с жените и децата им и да ги затворят в колибите им.

 

«И деца, и родители, и роднини заедно с колибите и цялото село — добавя Дука — били изгорени и обърнати в пепел.» [52]

 

Всичко това допринася да се отдръпнат от Муса не само доскорошните му привърженици — християнски васални владетели и изгубили властта си царствени потомци, християнски и мюсюлмански феодали, но и мнозина от турските му военачалници и управници. Дивата жестокост в действията на Муса внася ужас и отвращение сред народните.маси. Те го обезсмъртяват в епоса си като свиреп главорез (кеседжия) [53].

 

Срещу него се възправя широк неприятелски фронт: деспот Стефан и намиращите се в близко съседство османски местни управители: учбеят на Скопие и областта — Игит, кюстендилският бей Юсуф и войводата на важните крепости Свърлиг и Соколец — Хамза. [54] Вдигат се и българските привърженици на Муса, а с тях и всички недоволни от чуждото господство. Въстават Видин и други български крепости и градове в Източна България и Македония (1412 г.) [55]. През този смутен период след въстанието от 1408 г. Видин изглежда е останал под разпорежданията на българския цар Константин. Потушавайки въстанието в Темско, Сюлейман не е имал възможност да укрепи властта си в разбунтуваната Северозападна България, където е съсредоточил силите си Константин. Това е толкова приемливо, като, се вземе пред вид обстоятелството, че след поражението си при Космидия Муса е потърсил убежище във Видин. Той не би сторил това, ако в града е доминирал верният на Сюлейман местен гарнизон. С оглед на отбелязаното изглежда, че Видин се отцепва от Муса, ръководен именно от Константин [56]. Царственият потомък се опира на същите онези дейни български среди, които изявяват още през 1396 г. непримиримостта си спрямо завоевателите, улеснявайки заедно с Иван Срацимир кръстоносците на Сигизмунда да проникнат във Видинската крепост и които въстават по-късно през 1408 г.

 

В Източна България срещу Муса се възбунтуват по всяка вероятност онези крепости, които го подкрепят през 1410 г. Източниците споменават между тях и крепостите Мадара, Провадия, Овчага (Ченге, дн. Аспарухово, Провадийско) и Айтос [57].

 

Муса бърза да смаже неприятелите си, които ведно с византийския император улесняват победата на брат му Мехмед в европейските османски владения. През 1413 г. той нанася удар най-напред на Хамза [58]. След това насочва силите си срещу сръбския деспот Стефан и му отнема редица крепости, разорявайки селища и избивайки «много хора от християнския род» [59]. Очевидно ударът срещу Сърбия цели покрай другото и да лиши от опора непокорното българско население на Видин и района му. След като сломява съпротивата на Видин, Муса се отправя срещу метежните

 

71

 

 

османски управници в Македония. Сведенията за съдбата на българското население в тези бурни събития са смътни и кратки. Смутените съвременници, неосъзнаващи дори целия трагизъм на епохата, мълчат или изписват няколко пълни с горест думи тук-там из хроники или приписки по белите полета на църковни книги и ръкописи. Една от тях гласи:

 

«В лето 6921 (1413) Муса победи българите и ги изсели на 23 април.» [60]

 

Няма съмнение, че известието отразява печалните последици от движението на българите срещу Муса през 1412—1413, без да е точно известно в кои български райони османският принц е прибягнал към тези депортации. Но с това не се прекратяват освободителните опити сред българите. Упорити в усилията си да възстановят независимостта на държавата, Константин и Фружин подкрепят оформилия се фронт срещу Муса начело с брат му Мехмед. С помощта на балкански феодали войските на Мехмед нанасят съкрушително поражение на Муса в битката при Чамурли през юли 1413 г.

 

Всички тези действия и съпротивителни начинания на българите през смутните години, последвали Ангорската битка, разкриват ясно трагичните последствия от чуждото завоевание и установяването на чуждата власт за българското общество. Унищожаването на устоите му довежда до разстройване, пръсване, обезличаване и ренегатство на ръководните му среди и е причина за политическата безпътица на онези българи, които се опитват да организират освободителни опити или да участвуват в съпротивителни действия срещу един или друг от претендентите за султанската власт. При това класовите интереси на някои от представителите на старата феодална аристокрация, преминала на служба при новите господари, ги предразполагат да подкрепят една или друга от враждуващите османски феодални групировки през междуособиците, нежели да се вдигнат срещу османската власт изобщо. Народът, лишен от водачи, съсипан в жизнените си устои, няма сили да организира голяма освободителна борба. Към всичко това и цялостната обстановка на Балканите е неблагоприятна. Българските земи са обкръжени от несговорни помежду си османски васали и ръководните групировки в тях нямат единни интереси. Променяйки предпочитанията и подкрепата си спрямо един или друг от Баязидовите синове, те фактически съдействуват турската власт да възстанови силите си, разстроени от междуособиците. Така напр. византийският император се съюзява със Сюлейман, докато сърби, българи и власи минават на страната на Муса. По-късно пък, борейки се срещу Муса, всички заедно улесняват укрепването на Мехмед, с възшествието на който османските междуособици са преодолени и османската държава — закрепена в Европа и в Анадол. Веднага след победата на Мехмед пред него се явяват, за да положат клетва на вярност пратеници на Мирчо, на византийските владетели в Морея (Южна Гърция) и на българите [61] — вероятно от страна на Константин и Фружин.

 

72

 

 

При все това обаче утвърдилият се нов османски владетел едва ли чувствува пълна сигурност в неспокойните балкански територии. В междуособиците той е имал вече възможност да наблюдава и провери тежненията и поведението на балканските владетели и на местното население. Многократните им прояви на непокорство и непрестанните им стремежи да се възползват от благоприятни обстоятелства, за да омаломощават по един или друг начин османската сила, заставя турския господар да бъде нащрек и «да насочва копието си против. . . власи, сърби и българи» според свидетелството на византийския историк Дука [62]. Очевидно бунтовните настроения и опити на българите също не са забравени и османската власт не ги пренебрегва във вътрешнополитическите си опасения.

 

Изнурено от опустошителните междуособици, чийто боен театър са твърде често и българските земи, населението понася все по-тежко бремето на установилия се тук османски феодален режим, който укрепва след преодоляването на вътрешното разтление. Мюсюлманските селяни, всред които значителен брой тюркски колонисти, настанени из българските области, споделят това бреме въпреки по-облекчения си статут. И всред немюсюлмани, и всред мюсюлмани, независимо от религиозните им различия, зрее недоволство срещу феодалното угнетение и продължителните разорителни династически борби. На такава почва през 1416 г. в Източна България се разгаря широко антифеодално движение, оглавено от един бележит османски сановник — Махмуд Бедредин. То се разразява най-напред в Анадол [63]. Турските селяни там са поведени на борба срещу феодалните порядки от бедния селянин Бьорклюдже Мустафа. Той и сподвижниците му призовават мюсюлманското население към единение с немюсюлманите, към създаване на обществена собственост върху земята и имуществото. Тези демократични социални идеи са в остър разрез с догмите на официалната османска религия, която узаконява общественото неравенство и внушава ненавист към немохамеданите. Движението на Бьорклюдже Мустафа се изявява под формата на отклонение от ортодоксалния ислям, идеологична опора на османския феодален ред. Призивът за сближение с немюсюлманите в обща борба срещу социалното неравенство спечелвана Бьорклюдже Мустафа много привърженици не само сред турските селяни в Анадол, но и всред християнското гръцко население. Въстанието обхваща значителни райони в Западен Анадол. Вдигат се и селяните в района на Магнезия, водени от Торлак Кемал. Пожарът плъзва през морето към източнобългарските земи. Противофеодалните настроения на населението използва Махмуд Бедредин. Изхождащ от османски ръководни среди, автор на редица религиозно-правни съчинения, които съдържат идеи, несвързани с ортодоксалния ислям, той става върховен съдебен ръководител (кадъаскер) през управлението на Муса. Сближават ги общите им разбирания за социалната

 

73

 

 

тактика на управлението, насочена срещу едрите феодали, в защита на средното и дребно спахийство и на племенни военни институции и най-напред на акънджиите. Лишен от власт при султан Мехмед, Бедредин търси подкрепата на бившия съюзник на Муса — влашкия владетел, при когото намира убежище след избухването на народното въстание в Анадол. Подпомогнат от влашкия владетел, Бедредин минава в Делиормана и разпраща съмишленици из цяла Североизточна България да призоват населението на борба против султана. За да спечели доверието на турските селяни, Бедредин изтъква близките си връзки с Бьорклюдже Мустафа. Но в редовете на недоволниците са и лишените от власт и привилегии феодали, бивши поддръжници на убития Муса. На тях Бедредин обещава феодални владения, ако го подпомогнат да стане единствен владетел на империята. Така в движението на Бедредин се сплитат разнородни и различни по своите стремежи обществени среди. Властолюбиви сановници използват народната сила и търсят подкрепата дори на балкански владетели като Мирчо, ръководени от себични подбуди за придобиване на сан, имущество, високо положение в османската държава.

 

Изтерзаното население се вдига със съвсем други надежди: да отхвърли феодалното угнетение, като насочи борбата си срещу неговия върховен крепител — султана. Тия стремежи очевидно са насочвани от недоволните сановници и очакващите власт и феодални владения измежду съмишлениците на Бедредин. Движението се разгръща в цяла Източна България. Обезпокоена, върховната власт изпраща значителна армия да го потъпче. Разнородните прослойки с противоречиви обществени тежнения допринасят за вътрешното разтление на въстаническата войска. Спахии и други феодали, подмамени вероятно от обещания за възвръщане на привилегиите си, съдействуват за разгрома на движението. Непокорният Бедредин е пленен и обесен в Серес.

 

Това въстание обхваща области, населени със значителен брой турски колонисти и друго мюсюлманско население, най-вече феодално зависими селяни. Но тук обитават предимно български поселници, които въпреки мълчанието на източниците едва ли са безучастни към развихрилия се двубой в Източна България. Подетите още от Анадол идеи за имуществено равенство и сближение между мюсюлмани и немюсюлмани се понасят с крилата на народните въжделения и откликват и сред българската рая в източните райони. Популярността, която Бедредин се стреми да завоюва, като подчертава открито връзките си със селския вожд Бьорклюдже Мустафа, му създава вероятно обаяние и измежду феодално обременените български селяни. Тежестите на феодалната експлоатация обединяват и турци, и българи в стремежите им да се освободят от тия тежести и от целия режим, който ги е узаконил. Вероятно тия общи тежнения подтикват българското население не само да прояви съчувствие, а може би и да подкрепи въстаналите

 

74

 

 

турски селяни. Вероятно това до известна степен обяснява и факта, че въстаниците успяват да се задържат не малко време, без да бъдат смазани от султанските сили.

 

През бурните дни на това движение народностно-освободителните копнежи на българите отстъпват място на други също така силни тежнения — срещу нерадостните условия на феодалния режим. Демократичните идеи на турските селски вождове и особена преодоленият у тях фанатизъм спрямо немюсюлманите увличат сигурно и българското зависимо население. В пълната безпросветност на тия мрачни времена, когато народът ни е оставен сам на собствените си сили, когато надеждите за помощ отвън са помръкнали, единственият начин за облекчение на тежката участ е протестът срещу установените османски феодални порядки. По своята насоченост този протест независимо от това, дали се е разгърнал в борчески действия в помощ на мюсюлманските селяни, или е останал на нивото на съчувствие и благосклонна подкрепа, има не само антифеодален характер, а носи и освободителен заряд. Отпорът на поробените от османците народи, който е насочен да подкопава османската феодална система, всъщност омаломощава властта на чуждите покорители.

 

Равносметката от непосилните борби на българите и на застрашените балкански народи през първите години на петнадесетото столетие не е обнадеждаваща. Обществените сили на балканските страни са така разединени, а владетелите действуват в много случаи така разпокъсано, водени от ограничени свои, а не общобалкански интереси, че благоприятните за антитурски акции години на междуособиците, изминават безплодно. Дори най-силният между балканските владетели — сръбският княз Стефан Лазаревич, лишен от достатъчна политическа опора и бойна мощ поради враждебността на вътрешните си неприятели, негови политически съперници — се вижда принуден не само да лавира между турските претенденти, но и да улеснява укрепването им. Османската сила се възстановява и подема нова офанзива в европейските предели и в Анадол. През 1420 г. османците завземат отсамдунавските влашки владения, които Мирчо бе покорил с помощта на българите по време на противотурските действия през 1403—1404 г. [64] В Добруджа отново се разполагат османски гарнизони. Тия османски завоевания сковават силите на населението в севернобългарските райони. Дунавските господари (наследници на Мирчо — отначало Михаил, а после Раду «Празноглави» и Дан II, както и молдавският владетел Александър) не могат да сложат преграда на османския напор. Надеждите на българите за помощ от север намаляват. След смъртта на Мехмед I един енергичен и неуморен в завоевателната си политика султан — Мурад II (1421—1451 г.) — подема бойните действия срещу омаломощената Византия. Пред стените на Цариград отново се разполагат шатрите на османците, разгъват се редиците на турските бойни отряди. Годината

 

75

 

 

1422 надвисва с буреносен небосклон над вековното средище на Европейския югоизток.

 

Обсадата е безуспешна [65], но засиленият османски натиск, опустошителните набези в Маджарско отново подтикват унгарския крал Сигизмунд към решителни действия и сближение с възвърнатия на влашкия престол яростен османски противник Дан. Самият Дан разбива османските сили през 1423 г., когато те налитат през Дунава. Силистра става жертва на тия епични събития — тя е нападната и опожарена от власите. [66]

 

Отново през 1425 г. унгарският владетел Сигизмунд подема действия, за да подготви противотурски съюз с участието на власи и сърби, като потърси помощта на Венеция, чийто флот да улесни бойните действия по Дунава. В този съюз коалираните сили разчитат и на освободителните изяви на българските земи. Затова те прибягват и до «господаря на Загора», в когото историците отдавна разпознават Шишмановия син Фружин [67]. След злощастния край на въстанието в Северозападна България и последвалите го борби срещу Муса, Фружин се прибира пак в Унгария. Без съмнение, за да го използва в предстоящия отвъддунавски поход, Сигизмунд го награждава с феодалното владение Липа в Темешкия комитат.

 

Предвидливият унгарски крал преценява, че появата на Фружин в отсамдунавските земи ще привлече и вдигне на борба българите. Не е изключено при това Сигизмунд да е разчитал и на обстоятелството, че Фружин, получил владението на областта Липа, където живеели многобройни български изселници, ще набере войници сред сънародниците си. [67a] Войските на съюзниците овладяват Видин и Оряхово. Съвременни източници споменават за 25 000 убити турци в боя за Видин [68]. В тези сражения не може да се допуска, че българите са безучастни. Вече видяхме, че в тези райони те неведнъж се вдигат срещу османците. Още през 1396 г. те изявяват разположението си да подкрепят и улеснят кръстоносците на Сигизмунда, а по-късно Константин намира сигурна опора тук при организиране на освободителните и съпротивителни опити през османските междуособици. В събитията от 1425 г. българите са организирани от Фружин, тъй като Константин завършва живота си още през 1422 г., приютен в Сърбия от деспот Стефан Лазаревич.

 

Загрижен за съдбата на собствената си страна и власт, застрашен от наближаващата османска сила, унгарският владетел Сигизмунд не престава да се стреми към нови коалиции срещу анадолските завоеватели. След смъртта на Стефан Лазаревич той се явява в помощ на наследилия го сръбски деспот Георги Бранкович. Бранкович иска да си възвърне важната придунавска крепост Голубац, завоювана наскоро от войските на Мурад II. Влашки бойни сили се присъединяват към унгарските отряди [69]. В тези събития пак се очертава обнадеждаващият ръст на нов съюз в Европейския югоизток срещу турците.

 

Неприятелите на османците не престават да възлагат надежди

 

76

 

 

на българите и да търсят подкрепата им. Противотурските тежнения и интереси на известни български ръководни среди са добре известни вече на заинтересованите европейски сили. Според сведения на бургундския рицар Бертрандон дьо ла Брокиер, дипломатическият посредник на служба у миланския дук Висконти води преговори с българите, като ги приканя да унищожат намиращите се в страната им турци и всички български деми до София да се подчинят на унгарската корона [70]. Очевидно тия преговори са в духа на старите планове на унгарския владетел за господство на Балканите. Трудно е да се каже къде и точно с кого пратеникът на миланския владетел е преговарял по българските въпроси.

 

Най-вероятно е, че той влиза в досег с известни среди на българския народ, които нееднократно и преди това подемат почина на освободителна борба или участвуват в други действия, насочени срещу султанската власт.

 

Но и този път усилията за утвърждаване на по-широк балкански съюз се оказват безрезултатни. Османските войски разбиват унгарците при Голубац. Скоро след това и унгарци, и сърби, и власи бързат да сключат мир с Мурад II [71] и с това го улесняват да укрепи устоите на османската власт в България и във васална Сърбия и да насочи оръжието си срещу Византия и Венеция.

 

Отново източниците споменават за известни опити да се привлекат и българите в противоосмански съюз, оглавен от Унгария по време на албанското освободително движение — 1432—1435 г.

 

Насърчен от победите на борещите се албанци, Сигизмунд се опитва отново чрез преговори със султана да изтръгне от ръцете му част от балканските земи. През 1433 г. в султанския двор се явява негов пратеник, който представя на Мурад II определени предложения: да се откаже в полза на Унгария от господството си над Влашко и Босна, над България до София и част от Албания [72]. Безспорно в основата на набелязаните предложения стои известното на унгарските управляващи среди съображение, че в тия земи живее население, склонно да се вдигне срещу османците. Бертрандон дьо ла Брокиер недвусмислено отбелязва в пътния си дневник, че българите са готови да се освободят от османската власт, стига да намерят, кой да им помогне в това. И нещо повече — дьо ла Брокиер подчертава, че дори онези българи, гърци, албанци и сърби, които османците използвали в редовете на своята армия, също не биха се колебали «да обърнат гръб» на турците и да подпомогнат голямата християнска сила, когато тя би се задала срещу господарите им [73].

 

Едва ли е случайно, че унгарският владетел изпраща като свой пратеник с устни указания през 1435 г. не друг, а българския княз Фружин през Дубровник, за да установи връзка с разбунтувалата се Албания [74]. Несъмнено Сигизмунд има пред вид, че усилията на една противотурска коалиция на Балканите съвпадат с тежненията

 

77

 

 

на поробените българи и на самия Фружин, който не престава да ратува за организиране на борба срещу османската държава. Мисията на Фружин е напълно секретна [75]. Унгарският крал потърква за целта посредничеството и помощта на дубровнишките власти, които да улеснят придвижването на пратеничеството до въстаналите албански райони. По това време въстанието на Арианит и А. Топия е в труден период. Разбити в открити сражения, албанските борци преминават към партизанска борба в планините. Приет радушно между 8 и 19. V. 1435 г., подкрепен материално от дубровнишките управници, Фружин се прехвърля в Албания, отдето се връща след изпълнената си мисия отново в Дубровник, придружен от четирима албански благородници, които е трябвало вероятно да продължат преговорите със Сигизмунд. Оттук Фружин поема път заедно с тях обратно за Унгария. Мисията на Фружин, действуващ кйто унгарски пратеник, е в духа на усилията за създаване на общобалкански съюз с участието и на българите срещу османското господство в Европейския югоизток.

 

Но ако историческите известия, колкото и оскъдни и трудно обясними да са те, ни представят опитите за противоосманска съпротива на българите като почин и дело на български царски потомци и знатни, за историка е твърде трудно да установи документирано отношението и поведението на обикновените труженици, на най-принизените обществени слоеве към завоевателите. Това е още по-малко постижимо за периода непосредствено след унищожаването на българската държава.

 

Откъслечни сведения подсказват обаче, че още след завоеванието по едни или други подбуди българите подемат въоръжена съпротива, която не стихва през всички робски столетия — хайдутството [76].

 

През първите десетилетия на XV в. хайдутството в българските земи носи чертите на освободителна борба. Все още е свеж споменът за самостоятелната българска държава. Известни български среди живеят с надежди за избавление и участвуват, както видяхме, неведнъж в освободителните опити в самия край на XIV в. и в началото на XV в. Легендите, преплетени със смътни исторически известия, показват как тия среди оглавяват защитата на известни селища и райони по време на османското завоевание, продължават след това въоръжената съпротива. Историческата традиция представя например последния защитник на крепостта Ловеч Кусам войвода като вожд на триста непокорни юнаци, които дълго бродят из този край и водят борба с новите господари [77]. Притиснати от тежките условия на османската феодална система, поставени в голямата си част в положение на феодално-зависимо население, лишени от обществено и политическо ръководство, безоръжни по силата на религиозно-народностната дискриминация, българите макар вече поединично, на малки групи, разпокъсано, стихийно продължават да се борят срещу новите социални

 

78

 

 

подтисници — турските феодали, които са едновременно и инородни, иноверни завоеватели. Все още съществуващата в науката оскъдица от домашни и османски исторически източници за XV в. не ни позволяват да си съставим точна представа за размерите на това народно-съпротивително движение през отбелязаното столетие.

 

От друга страна, засега достъпните данни изхождат предимно от документи на поробителската власт, които са естествено пристрастни и с подчертана ненавист към съпротивителните прояви на поробените. Те окачествяват неизменно тези прояви като «разбойнически». От домашните извори от този период не можем да очакваме много. При липсата на духовно и културно водеща българска среда, унищожена или пръсната при завоеванието, малко , са онези, които откликват и писмено отразяват дори големи събития от епохата, камо ли ограничените по обсег и значение ранни хайдутски изяви. Данни от османски произход споменават за хайдутски свърталища на различни места из българските земи. Така например в района на гр. Кула, Видински окръг, се сочи една мезра — Бойница [78]. Землището на по-късно обособилото се село Сърнево в района на днешното село Червен, било също опасно «харамийско свърталище», по сведенията на османския кадастър, зафиксирал статута на това място в един подробен феодален регистър от Софийския турски архив [79]. Хайдути се подвизават според данни от същия характер през най-ранния период на османското владичество и в местността при моста на р. Еркене, недалеч от Узункюпрю (в Източна Тракия, сега в Турция) [80], в района на някаква мезра в Югозападна България на рекичката Кетенлик. [81] Мезрите в много случаи отбелязват местата на разпръснати или разрушени селища. С оглед на това честото им споменаване като хайдутски свърталища подсказва, че хайдутите из тези места може да са произхождали от бившите жители на запустелите селища. Съвсем естествено е тъкмо от такива най-пострадали от установяването на чуждото владичество люде да се излъчват и най-непримиримите хора срещу поробителския режим.

 

Чуждите пътешественици още през първата половина на XV в., а и по-късно, посочват в пътеписите си известни места по кръстосаните от тях пътища, където действуват хайдути. Не е чудно, че мнозина от тях назовават хайдутите «разбойници и злосторници», защото черпят сведенията си за тях от предубедени информатори — придружаващи ги турски чиновници. През 1433 г. Брокиер сочи Ихтиманските възвишения като свърталище на хайдути [82]. Още през този ранен период османската власт прибягва към решителни мероприятия за обезвредяване на хайдутските средища, стреми се да ги постави под постоянна охрана чрез своеобразната стражева институция на дервентджиите (пазители на проходи). Такива жители властта настанява по сведенията на Брокиер в Ихтиманските възвишения, където възникват дервентджийските села Ветрен

 

79

 

 

и Вакарел. По същия начин властниците се стремят да усмирят и метежното гнездо в мезрата Бойница във Видинско. Поради това, че тук бродят хайдути, мястото, вероятно проходно, е обявено за дервент и в него са поселени 20 домакинства с дервентджийски статут. Другаде османските управници прилагат по-различни мерки: привличат мюсюлмански поселници — най-сигурната защита срещу хайдутите — или пък създават в хайдутските свърталища средища на мюсюлманска религиозна пропаганда, където също се стичат непрестанно множество мюсюлмански поклонници. Така сам султан Мурад II нарежда да се построят при едно хайдутско гнездо в Източна Тракия мост на реката Еркене, джамия и имарет. Постепенно тук възниква малкият градец Еркене, населен предимно с мюсюлмани. Ръководен от стремежа да обезпечи сигурност за властта в района на една местност в Разградско един тутракански субашия построява там теке. По този начин превръща-мястото в мюсюлманско религиозно средище и получава най-добрата охрана чрез непрестанно тълпящите се тук мюсюлмански пришълци. Така възниква село Сърнево (дн. изчезнало).

 

При все че кратки и не винаги достатъчно ясни, всички исторически свидетелства показват, че в течение близо на четири десетилетия след гибелта на самостоятелната българска държава българите не престават, макар по почин на различни обществени среди, да се борят против чуждото господство. Във всичките им съпротивителни прояви до 40-те години на XV в. прозира стремежът да се търсят благоприятни исторически обстоятелства и всякакви външни сили в подкрепа на борбата им срещу чуждия завоевател. Нарастващото недоволство на населението от османския феодален режим, заменил старобългарските феодални тежести с не по-малко нови тежести, се съчетава естествено с усилията на ръководни български среди и царски потомци да възстановят унищожената българска държава.

 

Тази съпротива има и други подбуди, свързани с народностното самочувствие ц съзнание: тя е насочена срещу инородни и иноверни завоеватели, които многократно подлагат земята и селищата им на опустошения и изтребление. Затова те са готови да приемат като освободителна всяка християнска сила, насочила се срещу османците, дори и когато тя е със завоевателни домогвания към българските земи, каквато е напр. Унгария.

 

Понесли първи в Европейския югоизток бремето на османското феодално господство, българите чрез известни свои среди търсят подкрепата и на други балкански страни и участвуват в противотурски съюзи с тях. Но несговорчивостта и властолюбивите домогвания на някои владетели от все още не напълно покорените балкански страни осуетяват възможностите за продължителни общи противоосмански действия с траен успех, които да спрат османския напредък в Европа.

 

80

 

 

 

СЪРБИЯ, ЗЕТА, БОСНА И ХЪРВАТСКО СРЕЩУ ОСМАНСКАТА ОПАСНОСТ

 

Сръбските феодали в Македония — Углеша, владетел на областта по долното течение на Места, в Драмско и по левия бряг на Струма и брат му Вълкашин — господар на Североизточна Македония, организират първия опит за сериозен отпор срещу настъпващите турци, завършил с поражението при Чирмен през 1371 г. Поради тази съдбоносна битка редица сръбски феодали, господари на области в Македония, които в миналото влизали в обсега на Стефан Душановото кралство, са заставени да станат турски васали. Но османските и византийските източници свидетелствуват за тяхната съпротива срещу нашествениците, които са принудени да воюват срещу тях, за да им наложат покорство [83]. Тази тяхна съпротива е улеснена от подкрепата и съчувствието на подвластното им българско население. В страшната битка на Косово поле, където балканските народи се опитват през 1389 г. да окажат задружен отпор на османската стихия, жребият на Сърбия е определен — тя става васална на султана държава [84].

 

Косовското поражение и опасенията от предстоящата завоевателска дейност на Баязид, наричан и в старите сръбски паметници «лава, мълния и гръм», заставят сръбските управляващи среди и княз Лазаровата вдовица Милица да приемат унизителната васална обвързаност спрямо османските турци. Тази печална развръзка е улеснена и от настоятелните домогвания на унгарския владетел Сигизмунд върху сръбски земи. Османската заплаха все още не смущава политическите планове и съображения на унгарските ръководни кръгове, които следват традиционната политика за териториално разширение и утвърждаване на надмощие в балканските страни. Сам Сигизмунд ръководи войските, които проникват в Сърбия и овладяват градовете Борач и Честин югозападно от Крагуевац.

 

Изправена между две враждебни сили, Сърбия скланя глава пред Баязид, за да се отбранява срещу стария си неприятел — Унгария. Цената на мира с Турция е скъпа — синовете на княз Лазар — Стефан и Вук — трябва да довеждат редовно свои въоръжени отряди в османската армия, да улесняват неприятелите в техния устрем към пълновластие на Балканите, към подчинение на всички още непоробени балкански земи. Османски гарнизони се настаняват в няколко крепости и особено крайдунавската твърдина Голубац. Така васалитетът на Сърбия им дава възможност да заемат позиции във важни стратегически места край голямата река и да си открият по-лесен път към маджарски земи [85]. Отстъпките на сръбския двор, които целят да отдалечат окончателното заробване, гибелта на сръбската държава и да продължат властта на Лазаровата династия, са подсигурени и с друг обичаен за времето

 

81

 

 

акт на покорство пред по-силния азиатски нашественик. Тържествена свита от сановници и почетна стража повежда Лазаровата дъщеря Оливера към харемите на Баязид, за да бъде зачислена между многобройните жени на мюсюлманския самодържец [86].

 

Скоро васалите трябва да докажат предаността си към османската сила. Сръбски бойни отряди ведно с османските нашественици се спускат срещу унгарците. В това време господарят на Косовската област Вук Бранкович се готви за отпор на Баязид. Той разчита на помощ от босненския крал Твъртко и унгарския крал Сигизмунд [87].

 

Владетелите на всички балкански страни се отличават с еднакво и поразяващо съвременния историк политическо късогледство, предопределено до голяма степен от нивото на зрели феодални отношения със съпътствуващата ги политическа децентрализация и остри феодални междуособици. Териториалните съперничества и борбата за надмощие между Сърбия и Унгария стоят по-високо от съдбовните интереси на народите от целия Европейски югоизток. Тези съперничества дотам оплитат господарите, че те сами са готови да подкрепят най-опасния в момента неприятел — османците, — за да подкопаят силата на по-старите си политически противници — били те феодали в собствените им страни, или владетели на съседни държави. Това се повтаря със скръбна закономерност близо едно столетие, докато османската власт се затвърдява здраво на Балканския полуостров след падането на Цариград — 1453 г. То подкопава всички християнски коалиции, осуетява всички възможности за съвместен общобалкански удар против азиатските завоеватели в края на XIV и първата половина на XV в.

 

Изоставен на собствените си сили и Вук Бранкович приема васалните задължения спрямо османците, като им предава Скопие в 1392 г. Старият град става средище на учбей, т. е. ръководител на гранична зона. На този пост се редуват Пашаигит, син на бележития османски сановник Исхак бей, Исхак, син на пълководеца Евренос бей [88]. Скопският уч е отправно място за чести османски нашествия към Босна, Зета, Албания и Гърция.Въпреки настаняването на османски отряди и бойни сили, в тия райони още дълго запазват властта си местните сръбски господари — там съществува двувластие [89]. Загрижен за участта на Сърбия, Стефан Лазаревич, вече пълнолетен, продължава да изпълнява усърдно васалните си задължения спрямо Баязид. Той не се поколебава да изпрати бойци под знамената на османския полумесец срещу влашкия господар Мирчо и неговия съюзник унгарския крал Сигизмунд.

 

Зареждат се турски походи и големи битки, в които османските завоеватели са подпомагани от балканските си васали и между тях най-често — от сръбския княз. В битката при Ровине 1394 г. наред с отрядите на Вълкашиновия наследник Крали Марко и Велбъджския господар Константин Деянович, които погиват в тази битка, тук са и войските на Стефан Лазаревич [90]. Васалното си покорство

 

82

 

 

сръбският княз доказва и по-късно с нови услуги към Баязида, с подкрепа в решителни за турците сражения — при Никопол (1396 г.) [91] и при Ангора (1402 г.) [92]. Тази трагична дан на балканските османски васали става обичаен факт в политическата действителност на Балканите, прелюдия към робството. Това е резултат не само от склонността на местната аристокрация към отстъпки и съглашателство със завоевателите, но преди всичко от настъпилата в югоизточноевропейската конюнктура политическа безизходица при липсата на исторически възможности за организиране на единен противоосмански фронт. Сръбският васалитет улеснява завоевателните планове на Баязид дори в близките на тогавашна Сърбия територии. Изоставеният без подкрепа Вук Бранкович е тежко притиснат в края на XIV в. — голям дял от земите му е отнет от турците и предаден на Стефан Лазаревич. Владенията на Константин Деянович и Крали Марко са включени окончателно в рамките на османската административна система [93].

 

От друга страна, осигурили си покорството на Сърбия след Косовската битка, османците получават свободата да смажат окончателно Търновското българско царство, да нападнат отвъддунавските земи на Мирчо, да напират срещу Унгария, да налитат върху Босна и Албания, да се подвизават на юг, в Гърция, да обкръжат самата византийска столица [94]. В този смисъл продължителният и добре спазван васалитет на Сърбия, поддържан от Стефан Лазаревич от загриженост да запази властта си и да продължи относително самостойното съществуване на застрашената му държава, осуетява възможностите за по-сериозна и обединена антиосманска съпротива на Балканите.

 

Всички балкански владетели, които, изправени пред смъртната опасност, търсят снизхождението на завоевателя вместо съюз с други, застрашени от същата опасност близки или далечни християнски управници, предрешават гибелта на собствените си страни. Временният отдих, откупен чрез унизителен васалитет, какъвто е случаят със Сърбия, отлага само, но не отменя страшната участ, която османците подготвят за държавата на Стефан Лазаревич. Това са плодовете на гъвкавата османска политика, която борави колкото със силата на фанатизираната и добре организирана своя армия, толкова и с друго по-мощно оръжие — използува противоречивите интереси на феодално раздробените балкански държави, щади или подкрепя временно едни от тях, за да ги хвърли срещу други и да ги погълне по-лесно поотделно. Това е стара тактика която дубровнишки наблюдатели, запазени по-настрана от разразилата се стихия на Балканите, проникновено оценяват още в самото начало на XV в.:

 

«Такъв е обичаят на турците», които, «без да имат най-напред каквато и да е мощ в Романия (т. е. византийските владения — б. м.), дотолкова успяха с хитрост да създадат несъгласия между господарите на Гърция (т. е. православните балкански господари — б. м.), че поглъщайки ги един по

 

83

 

 

един, постигнаха голямо господство и сила; така направиха те с българските владетели и също в царството Раса (т. е. Сърбия — б. м.) и полагаха подобни усилия и ги полагат да правят [това] и в Босна [95].

 

Дори и османското поражение при Ангора, което открива много възможности пред балканските народи за прогонване на завоевателите от Полуострова, не обединява силите на феодалните владетели. Докато сръбските помощни отряди, участвували в Ангорската битка на османска страна, се изтеглят към Цариград, Георги Бранкович, сестрин син на Стефан Лазаревич, също султански васал, търси споразумение с Баязидовия син Сюлейман, за да утвърди престиж и власт в сръбската държава. Стефан Лазаревич, освободен от заплахата на Баязид, променя политическото си поведение и се стреми към споразумение с византийския император. Повелителят на залязващата християнска империя дарява на Стефан високата титла деспот в израз на дружески, съюзни отношения [96]. Сръбският владетел без съмнение съзнава благоприятния за борба момент. Нему са известни усилията на византийския император да привлече в помощ срещу османците сили от Западния свят. Сръбският господар е насърчен вероятно от надеждите за обособяване на християнска коалиция с по-голям обхват и възприема определена антиосманска насока в политическите си начинания.

 

Но и сега дребните вътрешни династически и феодални съперничества отклоняват Сърбия от тази насока и я тласкат към кови изпитания. Бранкович, подкрепен от отряди на Сюлейман, се опитва да срази Стефан при Грачаница и на Косово. Отблъснал тези удари, сръбският деспот е заставен да преодолява тежки несъгласия с брат си Вук. Засегнат при недоразумения с деспота, Вук също бяга при неприятелите — търси подкрепата на Сюлейман.

 

Скоро и надеждите за съюз с Византия се разсейват. Сюлейман прави временни отстъпки на Империята по споразумението в Галиполи от 1402 г., за да прегради пътя на Тамерлановите пълчища към Европа и да утвърди собствената си власт. Както неведнъж досега, и този път привидната отстъпчивост на османските завоеватели разстройва плановете и възможностите за балканско обединение и съвместна борба на християнските сили. По Галиполското споразумение Сърбия не получава нищо съществено — съществуването на държавата е продължено, но васалните задължения остават. Стъписан, но не обезсърчен, Стефан Лазаревич обръща поглед към Унгария, която сериозно се стреми да създаде противоосманска коалиция на Балканите. Заплетена в съдбоносните събития, Сърбия се люшка между двама могъщи неприятели — Османска Турция и Унгария. Сръбският господар доброволно се поставя във васално положение спрямо Унгария. Сигизмунд бърза да го обвърже с подчертаното си благоволение — предава му в доживотно владение Белград, въздигнат в престолнина на

 

84

 

 

сръбското деспотство. Обновен, градът възправя на стража от хълма яките си крепостни стени и отбранителни кули, вперил взор към Дунава и Сава, с оръдия и готов за бран наемен гарнизон, охраняващ сръбската твърдина.

 

В пределите на това деспотство сега се включват и отстъпеният на Стефан Лазаревич Мачвански Банат (между реките Сава, Дрина и планината Цер). Сръбският господар е надарен с феодални имущества в Унгария [97]. С тия дарения е закрепен и съюзът между двете страни, който в края на 1403 г. се превръща в противоосмански съюз с участието на Влахия, Босна и българския цар Константин. Сръбският деспот воюва срещу турците едновременно с действията на Мирчо и Константин. Тези факти са достатъчно ясно свидетелство, че васалното покорство на Сърбия е възприето само пред невъзможността да се устои срещу една възходяща политическа сила. Но сърбите изоставят тази тактика, щом се открие сигурна възможност да противостоят на османците, макар и с цената на изпадане в нов васалитет — към Унгария. В писмото си до бургундския дук от 1404 г. император Сигизмунд възхвалява бойните изяви на Стефан срещу турците:

 

«Също и знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка, подчинявайки се на нашата власт и господство, се присъедини към нас и реши да се отправи с толкова голяма сила срещу турците и други наши противници, или по-право противници на Христа, та, водейки многократно с тях война, спечели победа, която бог дава на своите верни, и надвивайки в последно военно нападение, погуби и унищожи почти десет хиляди от тях.» [98]

 

Въпреки преувеличените цифри, с което Сигизмунд цели да изтъкне пред западноевропейските владетели мощта на балканските бойни сили, несъмнено е, че Стефан Лазаревич се бори с усърдие, подкрепяйки враговете на османците в тези събития.

 

През 1408 г., когато унгарците подготвят нов противотурски съюз, и сръбският деспот е съпричастен на Константин и Фружин в Северозападна България. Той е с надежда, че така ще се разшири противотурската съпротива с по-решителни последици поради благоприятния момент — османската междуособица. Наскоро след като Сюлейман успява да смаже българското въстание, Стефан Лазаревич е принуден отново да прави отстъпки пред турците. Този път усложненията идват от страна на стремящите се към власт и надмощие негов брат Вук и чичо му Бранкович, които намират и повод да спечелят турската помощ за това. Под предлог, че ще възвърнат към васално положение Стефан Лазаревич, те се стремят да обсебят деспотството [99]. Покрай грижата да се справи с властолюбивите си съперници Стефан Лазаревич се надява да предварди сръбските земи от опустошението на Сюлеймановите орди и затова пуска Сюлейман да ги изтегли през тях. Но ако балканските владетели проявяват неустойчивост и водени от всевъзможни съображения, правят отстъпки на завоевателите и дори се

 

85

 

 

съюзяват с тях, населението на тия страни, изпитало най-силно ужаса на завоевателските опустошения, продължава неотклонно борбата докрай. И сега сръбските народни борци, водени от Новак Каралюк (?), не се стъписват пред Сюлеймановите войски — те отдавна воюват срещу османците, приютени и закриляни от планинските пазви на страната. Докато Стефан слага оръжие след потъпкването на българското освободително движение, селяните дръзко нападат Сюлеймановите отряди и пленяват част от обоза им, като предават отнетото на самия сръбски деспот. Деспотът бърза да покаже смирението си и връща на Сюлейман плячката, завоювана с кръвта и усилията на собствения му народ [100]. И този път ярко се изявяват двете насоки в поведението на балканските държави спрямо турците — от една страна, интересите и ограничените господарски съображения на владетелите, в центъра на които стои загрижеността за власт и надмощие,а, от друга страна, жизнените тежнения на населението, отбраняващо свободата и бъдещето си.

 

Силата на народното движение в Северозападна България, която поддържа и насърчава вероятно и хайдутските действия на Новак Каралюк, натискът на съюзните войскови части срещу затруднената османска власт осигуряват придобивки и за сръбското деспотство. Макар и победител в Темската област, Сюлейман, смутен от балканската коалиция и загрижен да наложи властта си в Мала Азия, признава на сръбския владетел правата му над завоюваните от него области като независим господар. А верните на Сюлейман васали в Сърбия са щедро наградени — Вук получава правото да управлява южносръбските области, а Георги Бранкович запазва наследствените си владения. През следващите години, все по-мрачни за балканските народи, сръбският деспот прави усилия подобно на други владетели в Европейския югоизток да използва османските междуособици в свой интерес.

 

Ведно с влашкия господар Мирчо Стефан Лазаревич подкрепя другия Баязидов син Муса при появата му в балканските земи [101]. Османският претендент обсипва деспота и другите господари на сръбска земя Вук Лазаревич и Георги Бранкович с примамливи обещания за териториални придобивки и власт. Интересите на господарите в този тежък момент съвпадат и с копнежите на изтерзаното население, което търси отнякъде закрила против османската сила. Представителят на тази османска сила Сюлейман е познат и на сръбското население като жесток разгромител на избухналото в съседните области българско въстание. Естествени са при такива обстоятелства предпочитанията към Сюлеймановия съперник Муса.

 

Войските на Стефан Лазаревич, на брат му Вук и на Бранкович се явяват в помощ на Муса в решителното сражение с брат му при Космидия в 1410 г. Още тук Вук Лазаревич и братята Лазар и Георги Бранкович променят поведението си и минават на страната

 

86

 

 

на Сюлейман. Нещо повече, в тези трудни моменти, когато и най-малкият пропуск може да се окаже пагубен за съдбата на Сърбия, Вук Лазаревич бърза да наложи властта си над деспотството като Сюлейманов васал, преди да се е върнал брат му деспот Стефан Лазаревич [102]. Отново властолюбивите стремежи замъгляват здравия политически разум и служат единствено на враговете на сръбската държава — османските завоеватели. Вук и Лазар са изпратени от Сюлейман към Сърбия, докато Георги Бранкович остава при Сюлейман. По пътя Муса залавя и убива Вук и Лазар, а скоро след това търси убежище от брат си при Стефан Лазаревич [103].След победата си над Сюлейман в 1411 г. обаче Муса не само не се отплаща с признателност на доскорошния си съюзник — сръбския деспот, но се нахвърля да опустошава сръбски земи [104].

 

Във всеобщата съпротива на Балканите през 1412—1413 г. срещу Муса се увлича и населението на сръбските земи. Затова той излива яростта си над него през 1413 г., като унищожава безмилостно жителите на села и градове. Бележитият български книжовник Константин Костенечки в своето житие на сръбския деспот възхвалява отпора на нападнатите земи. «С антична храброст» се отбранява господарят на крепостта Сталак, докато сам изгаря в нея. Този упорит местен владетел вероятно е от българско потекло. В народния епос в Източна България той е възпят като «Сталакин Тодор», който след непосилна борба срещу османците ризпнава:

 

«До съга е бугарин повелял.

А от съга турчинче царуе.»

 

След падането на Сталак отрядите на Муса плячкосват и вилнеят чак до долината на р. Топлица и Браничево.

 

Но и в тези години нито сръбският деспот, нито другите балкански владетели съумяват да обединят спонтанно избикналата народна съпротива и да я насочат срещу османската сила. Разочаровани от Муса, те се впускат да подкрепят последния му съперник Мехмед. Дори бойната помощ на Георги Бранкович допринася за пълната победа на Мехмед над Муса в битката при Чамурли (на пътя между София и Ихтиман) през 1413 г. [105]

 

Така сръбските управляващи среди наред с другите балкански господари допринасят османската власт да излезе от тежката криза и да връхлети с обновена сила върху незавладените още балкански земи. Разбира се, в началото на управлението султанът бърза да възнагради услугите на балканските си съюзници. Сръбското деспотство печели от това териториални придобивки — град Коприан при Ниш, областта Знеполе (Трънския край) и някои други райони. За да запази сигурността си откъм северозапад, Стефан Лазаревич усърдно се стреми да докаже васалната си преданост и към унгарския крал. Съвременници от обкръжението на Сигизмунд не пестят възхвалите, отправени към сръбския

 

87

 

 

деспот, очевидно заради добрите му връзки с Унгария. В техните оценки той е «необикновено хубав човек, искрен, справедлив и миролюбив.»

 

През 1426 г. Стефан Лазаревич сключва държавен договор със Сигизмунд, за да утвърди васалната обвързаност на Сърбия спрямо Унгария не само в тогавашния момент, но и за идните години.

 

В стремежа си да осигури северните си граници сръбският деспот не се поколебава да предложи на унгарската корона дори големите крепости Белград и Голубац, както и Мачванския Банат, които да преминат под унгарско господство след неговата смърт. [106]

 

Същевременно деспотът търси покорно мир и с новия султан Мурад II, когато османският повелител се впуска с фанатизираните си отряди чак до Крушевац, за да накаже деспота за споразуменията му с маджарите. [107] Това политическо лавиране между Унгария и османската държава е предопределено до голяма степен от тежката политическа обстановка в Европейския югоизток през съдбовното време и от стремежа на сръбския господар да запази застрашената си вече власт и господство. Не е безразлично за него обстоятелството, че васалитетът му спрямо Унгария е скъпо заплатен с подарени му от краля имоти, които изливат в хазната обилни, богати приходи. Така с цената на много унизителни и фатални за бъдещето на държавата си отстъпки спрямо турци и маджари Стефан Лазаревич доставя известно спокойствие и отдих за земите си. Това спокойствие е само временно, привидно: деспотството е обвързано с двойна зависимост, изтощено от непрестанни османски нашествия, вътрешни стълкновения между феодали и управници.

 

Цели селища са опустели там, където е минал кракът на османските орди. Жадни за плячка акънджии налитат като хищни зверове и превръщат земите в пустош.

 

«Едни отвеждаха — пише през сълзи Константин Костенечки, — други заробваха, трети пленяваха, четвърти клаха, разрушавайки като огън. . .»

 

Полетата се разстилат, недокоснати от човешка ръка, замира трескавият труд по селата. Феодалните господари губят ден след ден приходите си: броят на подвластните им селяни намалява, а ония, които са оцелели в смутните времена, са съсипани, отчаяни, нетрудоспособни. Върху техните изтощени плещи феодалите стоварват бремето на нарасналите данъци и тегоби, за да увеличат съкратените си поземлени доходи. Заслонени от бедствията остават само трудно достъпните планински райони, където скитат със стадата си волни власи-скотовъдци. Щом се появи опасност от неприятелите, те по-лесно се придвижват с имуществото и добитъка си и се опазват по-добре.

 

При такова разстроено стопанство най-вече в районите, изложени на постоянни турски нападения, сръбският деспот разчита

 

88

 

 

на други по-сигурни приходоизточници — богатите рудници на страната.

 

В рударските средища се стичат търговци, предимно дубровнишки, за да изнасят скъпоценната руда и да предлагат храни или изящни тъкани на местните феодали и сановници. Търговските мита подобно на приходите от рудниците също пълнят деспотската хазна. Благосъстоянието е източник на сила и независимост за владетеля. С тия средства той създава постоянна и добре въоръжена армия, с която, без да разчита на феодалното опълчение, по-уверено може да дочака ударите на обкръжилите го външни и вътрешни врагове. Затова Стефан Лазаревич полага грижи да насърчи градовете и местните търговци, развоя на рударството [108]. Така развитието главно на градското стопанство осигурило богати приходоизточници и материална опора за сръбския деспот, както и тежко надвисналата османска опасност създават предпоставки за засилване на централната власт в Сърбия. В навечерието на своята гибел сръбската държава се заздравява вътрешно, преодоляла голямата си феодална разпокъсаност от предходния период [109].

 

Войните и нашествията често спъват търговската дейност и градските средища все още не могат да се разгърнат и да оглавят борбата на сръбския народ срещу османските завоеватели. Изтерзаните селяни правят това с разпокъсани усилия и подтикнати от смъртна заплаха, отчаяно отбраняват огнища и близки без никакви изгледи за успех. Затова починът за по-сериозен отпор срещу нашествениците остава в ръцете на сръбските управляващи кръгове и местните феодали. А те, насочвани от егоистичните си интереси и жажда за опазване на властта и могъществото си, се оказват неспособни да водят целеустремено и последователно тази борба. Те често слагат оръжие пред османските господари или дори ги подкрепят, улесняват, призовават във взаимните си ежби и с това сами подготвят гибелта на страната и на местното население. Тази трагична заплетеност, която неумолимо води Сърбия към нейния край, се разкрива в пълна сила при управлението на деспот Георги Бранкович, наследил Стефан Лазаревич след смъртта му. Старият феодал поема ръководството на злощастната си държава вече на преклонна възраст. Деен участник в много събития през бурните години на османското настъпление в края на XIV и началото на XV в., познал отблизо османската сила и неведнъж воювал в съюз със завоевателите като техен васал, Георги Бранкович продължава досегашната деспотска политика на безогледно лавиране между големите сили в Европейския югоизток, за да укрепи собствената си власт. Потвърдил верноподанността си пред Сигизмунд, Георги Бранкович му предава според договора от 1426 г. Белград и Мачва без южния ѝ дял [110]. Скоро обаче той трябва да отбива неудържимия османски натиск заради проунгарските си тежнения.

 

Няколко месеца наред войските на Мурад II обсаждат Ново

 

89

 

 

бърдо, отблъсвани от местните сърби, саси и дубровничани, които мъжествено се отбраняват срещу вражеските пристъпи. Неуспели тук, османците проникват във важната крепост Голубац, предадена им от местния управител. Войските на деспота, подпомогнати от бойни сили на Сигизмунд, търпят поражение. Заставени да приемат примирие с Мурад II, унгарците изгубват сериозни позиции на своята южна граница, докато османците чрез Голубац поставят под свой контрол движението по Дунав и стоят тук в бойна готовност да прехвърлят срещу Унгария отряди на съсредоточените в близост 100 турски плавателни съда. [111]

 

Така тревожно и напрегнато започва управлението на Георги Бранкович. Белград е в унгарска власт, а Голубац, Крушевац и Ниш — завоювани от Мурад II. Линеят силите на деспотството, което Бранкович се мъчи да запази, като прави отстъпки и на османците. Признава васалитета си спрямо тях: занапред Сърбия пак е обременена да плаща тежка дан на султана. Ежегодно 50 000 дуката се откъсват от деспотската хазна, изтръгнати от залъка на народа, за да обогатяват османското държавно съкровище. А 2000 конника, възглавени от единия син на Бранкович, поемат тъжна бойна участ по бранните полета срещу борещите се за свобода албанци.

 

Лишен от важни защитни пунктове, Георги Бранкович създава от Смедерево свой престолен град. Укрепва го по планове на византийски фортификатори и с черния труд на местното население, съсипано от тия повинности [112]. Занизват се тежки години за сръбското деспотство, което тревожните и страшни събития в съседните балкански страни засягат малко или много. Все по-често Сърбия е прегазвана от османски опустошители. Османската сила се е врязала дълбоко в сърцето на страната чак до Крушевац и Голубац. След разорителното османско нашествие в Трансилвания, жертва на което стават множество придунавски градове от Северин до Голубац, Бранкович се решава на скъпа жертва с надежда да омилостиви султана — през 1435 г. той изпраща дъщеря си Мара в Мурадовия харем [113]. Въпреки това при всяко последвало стълкновение между унгарци и османци Мурад II не щади земите на сръбското деспотство. Така през 1437 г., когато отряди унгарци, чехи, поляци и власи нападат областта на Голубац, спускат се към Морава и прекосяват сръбски земи, като разбиват при Смедерево войските на видинския Али бей, османците бързат да отмъстят най-напред на Георги Бранкович, като опустошават областта му. Деспотът изкупува мир от тях, като отстъпва вароша и покрайнината на Браничево [114]. А след смъртта на Сигизмунд османците засилват напора си срещу Трансилвания и Сърбия, за да нанесат оттам удар на Унгария. Укрепеният манастир Раваница и сръбските градове Борач и Островица падат под тяхна власт. Малко след това столицата Смедерево е обсадена. Бойците на деспота храбро и твърдо се отбраняват и се мъчат да отблъснат

 

90

 

 

нашествениците. Напразно Георги Бранкович търси помощ от унгарските управляващи среди, погълнати от ожесточени династически междуособици. Гибелта на деспотството е неизбежна. Отбраната на Смедерево е сломена и столицата пада (1439 г.). Зад стените ѝ се настанява османски гарнизон, укрепва чужда власт, възглавена от бившия скопски учбей Исхак. Османски въоръжени части заемат редица други градове. Самостоятелното съществуване на сръбското деспотство е прекъснато, а Георги Бранкович намира убежище със сина си Лазар в Унгария [115].

 

Замесен в унгарските борби за престола, той е подгонен от враждебната нему партия, издигнала за унгарски владетел Владислав III Ягело. Феодалните му имения в Унгария са отнети и съкрушеният сръбски господар се приютява в Дубровник. [116] Настъпил е часът и на Белград, владян по това време от маджарите. През 1440 г. Мурадовите войски се нахвърлят срещу яката твърдина. Начело е Иван Таловац, банът на Матка. Дълго и упорито се сражава в открит бой с нападателите вождът на белградската отбрана. Численото надмощие на неприятелите заставя защитниците да се приберат в крепостта и да воюват за нейното избавление. Вражеският обръч опасва старата крепост по суша и вода. Многобройни оръдия бълват градушка от камъни върху стените на белградската твърдина. Повече от сто кораба прерязват връзките на крепостта с Унгария, откъдето тя би могла да получи подкрепления. Натискът изглежда неудържим. Унгарският летописец Йоан де Туроци разказва, че каменометните оръдия превръщат стените в съсипни, събарят защитните кули. Но упоритите и смели бранители превръщат нощите в дни и поправят неуморно разрушенията. В разгара на тия кървави борби новият унгарски крал Владислав III Ягело изпраща свой пратеник при султана за прекратяване на военните действия. Войнственият османски повелител отпраща вестителя в Смедерево и отлага преговорите, за да овладее с последен пристъп Белград и да диктува след това договорните условия. Но и защитата на града не бездействува. Изправен пред тежка заплаха, Таловац прибягва към отчаян спасителен опит. Полуразбитите крепостни стени не могат да бъдат вече сигурен заслон срещу щурмуващите османски отряди. Ето защо Таловац нарежда на защитниците да запълнят с дърва крепостните ровове и да посипят върху тях барут. На утрото, мрачни и настръхнали, налитат от всички страни османските отряди. Те се опитват да прехвърлят рововете и да се покатерят по уязвимите вече стени. В тия напрегнати часове, когато въздухът ехти от бойни възгласи и над крепостта тежат като олово черните облаци на близка гибел, става нещо необикновено. Към изпълнените с дърва и взрив изкопи полетяват факли, хвърлени от защитниците. Страшни тътнежи разтърсват околността. Като покосени падат налитащите османци, засегнати от взривовете. Корабните оръдия унищожават част от османските плавателни съдове. Османците

 

91

 

 

оставят 17 000 жертви в тия тежки сражения за овладяване на Белград. Най-после Мурад вдига обсадата. Неговите шест-седеммесечни усилия са напразни — крепостта се опазва чрез мъжествената си защита [117]. Обаче Ново бърдо не издържа, макар че се брани дълго и упорито до 1441 г. В това селище прониква Шехабедин паша, а навред из сръбските земи разстила мрежата си османската администрация. Полетата са осеяни с избити местни жители, по пътищата се нижат тълпи заробени от османците люде, разпродавани на безценица по робските пазари. Пленени са дори двамата деспотски синове — Григорий и Стефан. Яростта на завоевателите се излива с пълна сила върху тях и те са жестоко ослепени [118]. Още една балканска държава след полувековна агония и дълги борби е включена в османската феодална система.

 

Приблизително такава е картината на борбите срещу османското нашествие и в Босна, Херцеговина и Зета през тази преломна епоха в Европейския югоизток [119]. Сравнително младата босненска държава влачи тежко съществуване в края на XIV и началото на XV в., разтърсвана от неспирни несъгласия и кървави съперничества между феодали и крале. В тия бурни събития, в напрегнатата обстановка на Балканите кралската власт тук се оказва напълно безсилна да обедини алчните за надмощие едри поземлени господари и да организира защитата на държавата. В безогледните взаимни разпри на босненските властели се очертават няколко изтъкнати родови феодали, чиято роля се оказва съдбоносна в по-нататъшното развитие на страната. В Северозападна Босна владее войводата Хрвоя Вукчич, в областта от Преполие и Никшич до Цетина се издига Сандал Хранич, а в Източна Босна господаруват князете Павловичи.

 

Отдавна Босна е примамлива земя в завоевателните планове на унгарската корона и в домогванията за надмощие и влияние на римската църква. Унгарският владетел упорито и непрестанно се вмесва във вътрешния развой на Босна и неведнъж се отправя с войски в земите им. Той дипломатично представя тия нахлувания като кръстоносни походи срещу влиятелните босненски еретици «патарени» — врагове на католишката църква. Голяма част от босненските феодали, обезпокоени от заплахата на унгарския владетел, проявяват открита и непроменена враждебност спрямо него. Тази враждебност и безогледната им жажда за власт така помрачават политическите им начинания, че ги подтикват непрестанно да търсят намесата и твърде често подкрепата на османските владетели. Още в края на XIV в. турски войскови части многократно са нападали босненските земи. Насърчени от вътрешните несъгласия на феодалите, турците скоро започват да ги раздухват и да противопоставят едни на други влиятелните и могъщи босненски сановници. Тази политика подтиква унгарския крал да се устреми целенасочено към пълно покоряване на Босна. Той подпомага крал Остоя срещу неговите противници — местни

 

92

 

 

владетели, които са му отнели престола. През 1408 г. навлиза с войска в Босна и разорява някои селища. Унгарските бойни успехи заставят най-упоритите босненски феодали да променят поведението си. Най-отявленият неприятел на унгарската политика в Босна, който неведнъж се съюзява с османците — Хрвоя Вукчич, — бърза да се помири със Сигизмунд. Въпреки това отпорът на недоволните местни властели не е сломен и през 1410 г. Унгария изпраща отново войски в Босна. В резултат на това крал Остоя признава васалитета си спрямо унгарската корона (1411 г.). Подчиняват се и други могъщи феодали — войводата Сандал Хранич и княз Павел Раденич. Унгарските нашествия разоряват страната. Бойците от унгарските гарнизони, поставени да контролират някои босненски градове, безчинствуват и грабят. Несигурност и безредие владеят в Босна. Пътищата опустяват, търговските кервани срещат непрестанно препятствия, стопанското оживление е смутено, спънато.

 

Взел връх в Босна след споразумението през 1411 г., унгарският крал полага усилия да смаже могъществото и влиянието на несигурния Хрвоя. Властолюбивият феодал не се поколебава да призове османска бойна сила в собствената си страна. Войските на скопския учбей Исхак нахлуват през 1414 г. в Босна. Улеснени от Хрвоя, части от тях се добират чак до Загреб. Нашествениците водят и детронирания крал Твъртко II, за да го противопоставят на Остоя и да го наложат отново на босненския престол като свое вярно оръдие. През 1415 г. те нанасят страшно поражение на унгарските бойни сили. Притиснати от османската опасност, крал Остоя и множество босненски властели се отказват от васалството си към Унгария. Разразява се кървава разпра между отделните властели, привърженици и противници на унгарското влияние. Пламват люти битки и взаимно унищожение, чиито тежки последствия понася местното население. Тревожни известия от Дубровнишката република съобщават, че «Босна е почти разрушена, а велможите готвят помежду си най-голямо изтребление». Османски сили се явяват тук и там да усмиряват ожесточено враждуващите феодали. Синовете на загиналия в тия смутове Павел Раденич, а след тях и Сандал Хранич се обявяват за османски васали. Предателското поведение и политическото късогледство на босненските феодали проличава ярко в стълкновението на войводата Радослав Павлович с Дубровник. Когато адриатическата република подтиква срещу него Сандал Хранич, този феодал поставя недвусмислено условие — дубровничаните трябва да му отпуснат 4 000 дуката, за да издействува от османците, покровители на Павлович, съгласие да го нападне. При разразилите се бойни действия Сандал, Дубровник и крал Твъртко II се уговарят да откупят от султана за 70 000 дуката владенията на Радослав Павлович и да си ги поделят.

 

С това грубо и безогледно търгуване със земи и власт босненските

 

93

 

 

феодали улесняват османското вмешателство и откриват път за бъдещето унищожение на босненската държава от османските завоеватели. И наистина османската мощ се укрепява все повече в Босна. Султанът се разпорежда с държавните дела открито и безпрепятствено — с негова помощ е възвърнат на престола Твъртко II. Страната е в пълна зависимост от османците, обвързана с тежък данък към тях.

 

Стреснат от османския натиск, Твъртко II моли за помощ Венеция и преговаря с унгарския крал. Той обещава дори на Сигизмунд да остави след смъртта си своята власт на негов родственик.

 

Равносметката от тези нескончаеми ежби и феодални съперничества е печална за съдбата на Босна. Опустошена и съсипана, тя се превръща в поле на кърваво политическо съревнование между двете големи сили в Европейския югоизток — Унгария и султанска Турция, — в лесна плячка за завоевателските домогвания на напиращата османска сила.

 

През тези неспокойни и напрегнати десетилетия в края на XIV и началото на XV в. западните планински и приморските райони на днешните югославски земи, част от които включва областта Зета, остават по-далеч от досега на османската опасност. Там владеят могъщите феодални родове на Балшичите и Црноевичите. Местните господари — Георги II Страцимирович, а после Балша III — водят дълги кървави борби с албански, сръбски, босненски и зетски феодали, а земите им са постоянен прицел на завоевателните попълзновения от страна на Венеция, Унгария и сръбското деспотство. В тия вътрешни борби зетските господари прибягват към помощта на османски наемници.

 

През 1421 г. Зета е включена в обсега на сръбското деспотство, чиято съдба споделя в бъдещите злощастни за тези земи събития.

 

Хърватските земи по това време са част от владенията на унгарската корона. В началото на XV в. Хърватско изживява ожесточените борби на Сигизмунд и неговия съперник Владислав Неаполски. Особено остро чувствува тия стълкновения Далмация, където Владислав успява за известно време да извоюва позиции. Улеснена от тия кървави борби, Венеция укрепва господството си към средата на XV в. в цяла Далмация (без Дубровник).

 

Подобно на Босна и хърватските земи, разкъсани от борбите на могъщи феодали и съперничещи си владетели, не са подготвени да посрещнат прииждащата османска лавина. Напразно Сигизмунд обмисля обширен план за изграждане на отбранителна система, в която хърватските земи заемат важно място: един от защитните пояси трябва да опаше Хърватско, другият, славонският, да се простре по течението на р. Уна и третият, усорският, на север от босненската земя. Османските набези неведнъж засягат и хърватската територия.

 

През началните години на XV в. Словения, тогава включена

 

94

 

 

във владенията на Германската империя, за пръв път изживява ужаса на османските нахлувания. Османската сила приближава бавно, но неотклонно пределите на Средна Европа [120].

 

 

ОТПОРЪТ НА НЕПОКОРНИТЕ ПЛАНИНИ (АЛБАНИЯ)

 

В най-западната част на Полуострова още първите османски набези срещат преградата не само на непристъпните и сурови албански планини, а и на местното население, което най-упорито и въпреки бесните пристъпи на завоевателите отбранява свободата си почти до края на XV в. Не случайно османските хронисти отбелязват изрично, че когато от 80-те години на XIV в. нататък пред завоевателите, проникващи все по-дълбоко и трайно в Македония, застава задачата да пристъпят към Албания и Босна, ръководните им среди съзнават трудностите на такова начинание.

 

«Не може да се мисли за бързото подчинение на тези две държави, които са разположени в труднодостъпна и отдалечена местност, имат силни крепости и покрай това народите им са известни с храброст и мъжество» [121].

 

И все пак ударите на османската стихия засягат твърде рано албанските земи, по това време поделени във владенията на многобройни властолюбиви феодали — Балшичите, Топиите, Комнените, Шпата. По сведенията на «Янинската хроника» първите сблъсъци на албанците с османските турци датират от началото на 80-те години на XIV в. Когато янинският деспот Тома Прелюбович повиква турците, сблъсъците се подновяват. През 1382 г. те са принудени да сменят няколко пълководци, за да се справят с оказания им яростен отпор от албанците начело с Гин Зенебиси и Гин Бус Шпата. В битка при Дриско албанските бойци успяват да избият много от нашествениците и преследват оцелелите. От тях успяват да се спасят само 300 души с военачалниците им [122]. Малко след това османците се явяват на албанска земя, призовани от албанския феодал Карл Топия, господар на областта около Драч. Той търси тези опасни съюзници, за да запази владенията си от домогванията на съседния феодален владетел Балша II, който господствува над обширна област от Шкодра до Призрен. Наистина, възможностите му за избор са ограничени: от запад срещу него са се надвесили могъщи неприятели — Венеция и Римската папска курия. Подкрепен от османците, нахлули в Македония през 1385 г., Карл Топия разбива своя съперник и възвръща владенията си със средище Драч, отнети му от Балша II [123]. Тези първи сблъсъци с албанците разкриват пред завоевателите обичайната за Балканите обстановка на феодално разцепление и ожесточени съперничества, които ги насърчават за бъдещи действия.

 

95

 

 

Помощта на коварните съюзници, призовани от враждуващите феодали, е тежко изкупена — пълчищата им плъзват и грабят изтерзаната албанска земя, а северните албански феодали стават турски васали. Според някои сведения около това време шкодренският господар е заставен да предаде Шкодра на турския управник Шахин, известен като учбей в Северна Албания. Ако се съди по известията в османските хроники, завоевателите продължават да напират, като се възползват от феодалните противоречия в Албания. Според тези сведения шкодренският господар Георги II Балша потърсва помощта им, за да нанесе удар на политическия си съперник — босненския бан, който подготвя отпор на турците съвместно със сръбския княз Лазар и в съмишленичество с българския цар Иван Шишман. Сам султан Мурад го изпраща срещу тях с 20 000 акънджии. Източниците твърдят, че Георги II Балша се споразумява тайно с босненския бан и сръбския княз, благодарение на което християнските сили нанасят на турците тежко поражение при Плочник (1387 г.) [124]. Едва след тези първи сблъсъци със завоевателите на Полуострова албанските властели долавят предизвестие за натегваща съдбоносна заплаха. Затова шкодренският княз Георги II Балша и бератският господар Теодор Корона Музака се явяват със свои бойни сили в подкрепа на сборната християнска армия на Косово поле (1389 г.) [125]. През същата съдбоносна година османците овладяват Круя и Шкодра, които скоро са заставени да отстъпят на могъщата морска република — Венеция. Тази голяма политическа сила със стари завоевателни стремежи към Балканското Приморие се стреми да омаломощи албанските феодали по изпитания вече начин — да ги привлече с примамливи обещания, да ги противопоставя един на друг, да раздухва несъгласията им и ги тласка към кървави стълкновения. Разкъсани и притиснати между двамата неприятели — Венеция и османците, — албанските феодали, заслепени от стремежа да запазят земите си, не се насочват към организиран отпор, към обединение на силите [126]. Те започват да отстъпват един по един пред по-силните врагове. По такъв начин Георги, синът на Карл Топия, е заставен доброволно да предостави княжество Драч на венецианския сенат след смъртта си [127]. Османската заплаха и нарастващата сила на албанските властели Дукакини, Закария и Йонима хвърлят в смут и господаря на северните владения от бившето Шкодренско княжество — Георги II Балша. През 1396 г. той отстъпва пред домогванията на Венецианската република и ѝ предава главните си градове Шкодра, Дрищи, Даньо и Шаси [128].

 

Все така постъпват в началото на XV в. и влиятелните феодали Дукакини, господари на обширни владения между левия бряг на Дрин, изворите на Фани и района на Алесио (Леш). През 1403 г. Дукакините сключват договор с Венеция, според който предоставят на републиката престолния си град Леш срещу жалко подаяние — рента в размер на една трета от приходите [129].

 

96

 

 

Неумолимата и настойчива в своя натиск италианска морска държава поглъща една подир друга феодално раздробените албански земи или ги лишава от имуществата им. Постепенно в албанските градове се настаняват венециански чиновници, които грубо произволничат, грабят приходите на тази земя, посягат на градското самоуправление. Селяните са потъпкани, земите стават собственост на венециански господари, данъците натежават, разоряват населението, изтощено от дългите феодални междуособици, чужди нашествия, владетелски съперничества. През 1399 г. Северна Албания развява знамето на бунта срещу непорядките на венецианския режим [130]. Ненавистта към Венеция тласка албанските феодали към отстъпчивост спрямо османците. Те се огъват пред напора на войнствения Баязид I и приемат васалитет, за да опазят остатъка от независимостта на владенията си. От това време са останали и първите известия за настаняване на османски чиновници в някои албански градове и спахии по селата [131]. Още през 1394/96 г. крепостта Круя (Акчахисар) е под властта на османски разпоредители, а населението се ползува от известни данъчни облекчения [132]. Османците организират по-леко офанзивата си в тази посока след създаването на скопския уч, откъдето нападат с повече сили и контролират пътищата към Албания. Османската власт очевидно подготвя пълното си утвърждаване в тази трудно превзимаема земя, скрита зад скалисти зъбери, от които дебнат волни и непокорни планинци, приютени в усамотени планински пазви. И тук османските господари успяват да напреднат по-бързо с умение и дипломатическа ловкост, отколкото с оръжие и бойна сила. Те знаят, че е достатъчно да запазят имотите и властта на старите албански феодали, за да сломят техния отпор и да ги направят свои послушни служители. В битката при Ангора (1402 г.) на османска страна покрай други балкански феодали и сановници не липсват и албански властели [133]. Тук са със свои бойни сили Коя Закария, чиито имения обхващат земите на север от долината на Задрима, на югоизток от Шкодра, Димитрий Йонима с владения от Дрин до Суфадая, Георги Дукакин от могъщия знатен род на Дукакините и Душмани [134]. Но злощастният за Турция обрат на събитията подтиква някои от бившите султански васали в Албания да се отърсят от османската опека и да поведат упорити борби за опазване на властта си, за разширение на земите си. Мъчително се проточва войната на Балша III срещу Венеция, чието върховенство се мъчи да отхвърли той, за да възстанови старото Шкодренско княжество. Морската държава посяга върху бащиното му наследство — градовете Дулчино, Антивари и Будуа. Балша III е подкрепен от сръбските господари Стефан Лазаревич и Вук Бранкович и отстоява твърдо срещу венецианския натиск [135]. Но венецианският сенат не престава да сее раздори и да разединява силите на албанските феодали. Ловко насочва неудържимите властолюбиви стремежи на някои от тях, за да

 

97

 

 

омаломощи други. Така Венеция си осигурява помощта на Коя Закария и братята му във войната срещу Балша III [136]. Безначалие владее страната — изчезват стари феодални владения, възникват нови, а други едреят или се раздробяват ежегодно.

 

Омаломощени и погълнати от дребните си ежби, албанските феодали не съумяват да използват османската междуособица, да подпомогнат борческите усилия на другите балкански страни. Укрепил властта си след тежката вътрешна криза, Мехмед I не пренебрегва завоевателните си планове и спрямо Албания. Сравнително по-леко той подчинява крайбрежието на Средна Албания. И тук, и в северните области на страната, османците запазват местните феодали като свои васали. Крепко налагат господството си в южните райони на Албания от Епир чак до Круя (1415—1417 г.) [137]. В обсега на тия османски завоевания лежат обширните владения на Музаки между реките Шкумба и Воюса, на властелските родове Шпата и Зенебиси в Епир [138].

 

Неспособността за сериозен отпор и в много случаи съглашателството си с османците албанските господари изкупуват твърде скъпо — по утвърдения от завоевателите обичай те са заставени да изпратят синовете си в султанския двор, да приемат дори тяхното отродяване чрез приобщаването им към мюсюлманството. Такава е участта на един от Зенебисите — сина на Гин Зенебиси, познат по-късно под името Хамза, достигнал високи чинове в османската армия. Но подобни отстъпки не донасят избавление или дълготрайно опазване на владелчески права и привилегии — те отлагат временно сигурната и близка гибелна участ на балканските господари. С рядко за онова размирно време проникновение един дубровнишки съвременник бележи през XV в., че откупеното от турците приятелство не е дълготрайно,

 

«както добре личи от примери с други и най-вече с господарите на Скиавония (т. е. населеното със славяни адриатическо крайбрежие — б. м.), на България, Романия (т. е. земите на Византийската империя — б. м.) и Албания, при деспота и синовете му, и безброй други, които, явно е, как са заробени и ги заробват днес поради тяхната разединеност и несъгласия. . .» [139]

 

Приблизително в такъв дух звучи и оценката на византийския историк Дука:

 

«Ако днес те (турците — б. м.) са се помирили със сърбите, то утре ще опустошат Атика, Лакедемония, Ахея и Елада; ако в други ден се споразумеят привидно със страната на ромеи, сърби, българи, а след това и албанци отново ще бъдат хвърлени в ридание.» [140]

 

В завоюваната от османците албанска територия са и владенията на феодалите Гропа около Охрид и езерото, деспотството Балона, управлявано от вдовицата на Балша III, Комита Музака, земите на семейството Топия от Дурацо до Арта и от Круя до Охрид, и на родствените нему князе Арианити в района на Канина, Черменика и Шпата. От тия си завоевания османците създават

 

98

 

 

своя нова провинция Арванид или, т.е. Албанска земя. Земите се разпределят между спахии като военнофеодални владения — тимари и зиамети, — обвързани със служебни задължения спрямо султанската власт. Според данните на османската регистрация от 1419—1421 г. тук има 271 спахилъци, от които 77 % принадлежат на мюсюлмани, а 20% са предоставени на албански феодали и знатни, т. е. албанци - спахии. Османската власт се утвърждава най-вече в районите на Аргирокастро, Канена, Берат, Круя, Искарапар. Останалите зони — Келейре, Томорице, Павло Куртик и Чарталос са с малко спахии и по-слабо контролирани от властта [141]. В Аргирокастро, някогашното средище на могъщо деспотство, в което господарували властните албански феодали Шпата, сега се настанява върховен османски управител на новообразуваната провинция — санджакбей [142].

 

Но съсредоточаването на големи османски гарнизони в няколко албански крепости и появата на султански чиновници тук и там все още не означава трайна победа над тази смутна, несигурна, метежна земя, винаги настръхнала като намръщените чела на необгледните си планини. Не всички албански феодали са склонни да приемат османското господство, дори и когато завоевателите им правят известни отстъпки, за да преодолеят съпротивата им. Сред тия албански първенци изпъква дейният род Кастриоти, който играе значителна роля в епичните борби ла Албания през XV в. за отблъскване на османската стихия, за освобождаване на поробените от османците земи [143].

 

Не благородническо потекло украсява семейната история на тия планинци, нито знатна кръв ги сродява с могъщите издънки на прастари местни феодални фамилии. Те засвояват като фамилно името на родното си село, потулено в дебрите на планината Тропой, и го свързват завинаги чрез достойните дела на синовете си с мъжествения отпор на Албания срещу османските завоеватели. Отначало Кастриотите владеят земите, които се простират на североизток от Шкодра и Леш чак до Призрен. На запад от тях са владенията на влиятелните господари Дукакини. През времето на Балшичите, подобно на съседите си Дукакини, Кастриотите изгубват владенията си, но след смъртта на Балша II (1385 г.) ги възвръщат. От поредицата Кастриоти съдбата на Гьон и синовете му е сплетена най-непосредствено с историята на османското разширение в Албания. По данни на византийския хронист именията на Гьон заемали обширна територия от Босна до Епир. Наистина тия имения имат просторен обсег — от района на Тирана с областта Матия до сръбската граница без град Круя. Този град, свързан с епичните възпоминания за подвизите на албанския народен герой Скендербег, принадлежи на друг властелски род — на Топиите. Владян през първите години на XV в. последователно от Константин Балша и княз Никита, градът споделя участта на южноалбанските области, покорени от османците през 1415—1417 г.

 

99

 

 

По това време османски управител в Круя е Мурад бей, заменен през 1432 г. от Али бей. Източниците не съобщават дали Гьон Кастриоти успява да овладее Круя между 1415—1432 г. Но в негова власт са здрави крепости, винаги готови да окажат твърд отпор на враговете: Петрела, Петралха и Светиград. Още твърде рано Гьон Кастриоти се сблъсква с натежаващата заплаха на османците. Отначало техен васал, той бърза да се отърси от тази зависимост след битката при Ангора. Като мнозинството албански феодали и той търси някаква силна опора, защото съзнава, че усамотени, разединени помежду си и обкръжени от могъщи неприятели, местните господари не могат да опазят властта си. Затова Гьон Кастриоти предпочита Венеция пред мюсюлманската опасност, създава приятелски взаимоотношения с нея. И морската република държи на тази връзка, ръководена от постоянния си стремеж и планове за господство в албанските земи. Сенатът отрежда високи почести за Кастриоти — през 1413 г. го удостоява с наследствената титла на свой почетен гражданин. Въпреки усилията си да запази известна независимост в политическото си поведение, Гьон Кастриоти все пак е заставен през 1410 г. отново да признае васалната си обвързаност към султана и да изпрати сина си Станиша като заложник в султанския двор. Напразно непокорният владетел праща пратеници при отвъдморските си покровители, за да търси помощ срещу османците. Обезпокоен за бъдещето си, той дори си осигурява политическо убежище във Венеция, в случай че османските завоеватели го заставят да напусне страната.

 

Османската опасност надвисва още повече над просторните владения на Кастриотите със създадената наблизо нова провинция Арванид илѝ. Твърде самостоятелният и влиятелен албански феодал е несигурен и нежелан за турците съсед. Следващият техен прицел ще бъде неговото владение. И ето през 1423 г. Мурад II повежда многобройни отряди чак към албанското крайбрежие. Гьон Кастриоти е принуден да приеме чуждото надмощие, да изпрати в двора на мюсюлманския повелител тримата си синове: върналия се междувременно в родината си Станиша, Константин и Георги (бъдещия Скендербег). При все това Гьон не престава да търси опората на Венеция, обещава ѝ своето покорство и преданост, ако тя го подпомогне срещу турците. Сенатът обещава военна помощ и остава само с обещанията си. Но войната, която пламва между републиката на Свети Марко и османската държава за Солун, насърчава непримиримия Гьон към смели действия. Той отхвърля васалната си зависимост и е готов да окаже отпор, изпълнен вероятно с упования за подкрепа на венецианските си покровители. Но събитията се развиват неблагоприятно. Солун е покорен от османците, а повратливата и гъвкава република мисли повече за застрашените си търговски интереси в османските предели, отколкото за освободителните усилия на Кастриоти и бърза да се помири със султана. Изоставен, метежният албански господар

 

100

 

 

понася трагичните последствия от едно страшно османско нахлуване във владенията му през 1430 г. Албанският феодал е сразен и запазва властта си в ограничен дял от земите си само след подчинението си пред завоевателя. Нашествениците яростно рушат твърдини и опустошават селища. Тежко ударен, албанският феодал не загубва опората и влиянието си в суровите недостъпни планински краища на завоюваните от османците негови владения.

 

Разочарован от Венеция, в края на живота си Гьон Кастриоти насочва вниманието си към друга външна политическа сила — Дубровник — вероятно изпълнен с надежди да получи подкрепа оттам. Известно е, че републиката дарява нему и на синовете му дубровнишко гражданство. Макар и привидно покорен османски васал, Гьон Кастриоти едва ли се е смирил истински. Бунтът и недоволството тлеят в неговия дом и се разгарят по-късно в делата на легендарния герой — сина му Скендербег.

 

Прегазената от османците албанска земя, окована във веригите на османската феодална система, също не се смирява. Тази земя е обитавана от непреклонно население, на което суровата албанска природа е отредила оскъдни блага за непосилния му труд, а местните албански феодали са ограбвали безмилостно тия блага и заради грубото си властолюбие и себични интереси са допуснали тук да се утвърди господството на османските завоеватели. Честите османски набези през първите десетилетия на XV в. са изтощили напълно изтерзаните селски труженици в Албания. Като опустошителни вълни османците са заливали тази земя. Византийският хронист Дука рисува в живо описание стихията на тия османски набези:

 

«Като нападнат някоя област, те. . . си отиват само след като я ограбят. Тия нашествия опустошиха цяла Тракия до Далмация. Това намали броя на албанците, които са многочислен народ, така изтребиха власи, сърби, ромеи. . .» [144]

 

Разорени и съсипани, албанските жители в завоюваните от османците области понасят на плещите си бремето на нови феодални тежести.

 

През 1419 г. в областта на Аргирокастро, Берат, Скрапар и Елбасан избухва селско въстание. Селяните унищожават турските спахии, когато се прави пръв опит да се регистрират земите, т. е, да се утвърди феодалната зависимост на местното население спрямо представителите на османската поземлена аристокрация. Движението е с внушителна сила и продължава чак до 1424 г. [145]

 

Недоволството на населението и откритата му непримиримост към господството на османската власт избликва отново с по-голяма сила, когато султанските чиновници предприемат повсеместно нова поземлена регистрация на своята провинция Арванид или през 1431—1432 г., за да обхванат и най-малкото населено място в рамките на османския феодален режим. Те се натъкват на непреодолим народен отпор. Откъслечни бележки, вписани тук и там върху пожълтелите листа на най-стария познат

 

101

 

 

засега опис на провинцията Арванид или носят далечния отглас от метежния тътнеж из покорените албански села.

 

«Те бяха разбойнически неверници — бележи османският регистратор за жителите на село Шин Петри от вилаета Павло Куртик, зачислено към тимара на кадията на Йениджекале. Не признават закон и ред и дори не се представиха при регистрацията.»

 

Указанията за това село с поселищни данни са събрани от странични източници поради съпротивата на местните жители [146]. За село Лузат в планинската област Курвелеш, включено в тимара на Мухамеди, син на Татар Хасан, регистраторът е вписал с ненавист следното:

 

«Това село е изменническо. Три-четири пъти изпращахме хора, но те (т. е. жителите на селото — б. м.) не дойдоха.» [147]

 

Очевидно и тук албанските селяни се противопоставят на регистрацията, която закрепява тяхната зависимост. Този открит отказ показва ясно, че албанското зависимо население не желае да се примири с установените османски феодални порядки и бойкотира поземлената регистрация, за да се изплъзне от задължения към отредените му феодални господари. Усилията, насочени срещу османската власт, личат и в сведенията за поселищната лабилност през този период. В регистъра са вписани 92 изоставени села и мезри (които най-често са бивши села); от тях 54 са изоставени още през периода, предшествуващ регистрацията от 1431 г. [148] А нещо повече, в някои райони народната съпротива се разразява в същински бунтове. Така например още преди регистрацията на Арванид в 1431—1432 г. областта Вайонетия в Епир е обзета от всеобщо народно вълнение. Очевидно то е насочено срещу устоите на османската феодална система и регистраторът не е пропуснал да спомене това в бележка към описа на тимара, състоящ се от селата Кокинолисар и Ардасова [149].

 

През 1431 г. се противопоставят на регистрацията с оръжие в ръка 19 села в областите Келцире, Курвелеш и Тепелене, както и 17 села по горното течение на Шушиче [150].

 

Бунтовните тежнения на непокорното албанско население съвпадат със стремежите на някои пострадали от османското завоевание феодали, които желаят да възвърнат изгубените владения, имущества, престиж и власт. По данните на регистрацията от 1431 г. личи, че са отнети 17% от тимарите на спахии, зачислени от предходната регистрация. Един от тях — бившият могъщ феодал Арианит [151], оглавява метежния кипеж в Албания през 1432 г. Византийският хронист Халкокондил предава твърде правдоподобна версия за подбудите, които подтикват Арианит към решителни въоръжени действия [152]. Изгубил обширните си стари имения след установяването на османската власт в земите му, Арианит се превръща в дребен поземлен господар, Съкратените му владения, разорени от османските набези, са с понижен доход. Новата османска регистрация затвърдява това неизгодно за Арианит положение, при което част от бившите му владения

 

102

 

 

са зачислени на различни други тимариоти. Затова обезпокоеният албански феодал отива лично в султанския двор в Одрин, за да търси увеличение на владенията си при ново разпределение на спахилъците. Неполучил удовлетворение, недоволният Арианит се връща в родината си, където тлее искрата на бунта. Повежда въстаналия народ в областта Елбасан през есента на 1432 г. По думите на Халкокондил готовите за борба жители го посрещат «с радост. . . и всички се вдигат против повелителя». От всички страни прииждат бойци — конници и пешаци — да воюват за освобождението на родните си селища, за прогонването на завоевателите. В тази борба се разгръщат дълбоките пориви на потиснатото население против феодалния гнет изобщо, а не само срещу владичеството на чуждите господари. Яростта на въстаналите се разразява в смели действия — бойците на Арианит избиват местните тимариоти, рушат институциите на наложения в албанските земи османски поземлен режим. По същото време в района на Аргирокастро феодалът Депа, в когото учените разпознават влиятелния албански господар Андрей Топия [153], повежда разбунтувалото се население.

 

Бунтът на непокорните албански планини хвърля в смут османските управници. Сам Мурад отива в Серес, за да изпрати войски срещу метежната земя. Османските хронисти от това време бележат, че бейлербеят Синан бей, беят Исхак, тесалийският управител Турхан бей и др. се събират, за да се справят с настъпилите тревожни събития. Али бей, синът на прославения османски пълководец Евренос и санджакбей на Аргирокастро, хвърля войски срещу разбунтувалото се население и опустошава всичко по пътя си. Бедните въстанали планинци причакват добре въоръжените врагове в мъчнопроходими места на областта Курвелеш и ги зашеметяват със страшно поражение в 1433 г. Загива голяма част от османските бойци, други пък едва успяват да се доберат до Епир и да намерят там спасение [154]. Османският хронист Уруч с мъка признава:

 

«Али бей, син на Евренос бей, пристигна във вилаета Арнаут, нахлу, но нямаше успех. . . Той бе разбит. Такова неочаквано произшествие се случи на османците.» [155]

 

Този неуспех заставя султана да подготви срещу Албания многобройна войска, за която бургундският пътешественик Б. дьо ла Брокиер споменава в интересните си бележки и наблюдения през 1433 г. [156]. Въстанието в Албания се разраства — към разбунтувалите се присъединяват и други албански феодали — Дукакин, Музаки и пр. През 1433 г. братята Дукакини прогонват османците от град Даньо. Скоро обаче измяната на живеещите в Шкодра венецианци, които се съюзяват с турците, заставя албанските въстаници да изоставят освободения град [157]. Изпратената през 1434 г. османска военна сила понася тежки удари — тя е разбита. За трети път през 1435 г. разтревожените османски властници хвърлят срещу смелите албански борци отряди, ръководени от скопския учбей Исхак.

 

103

 

 

Сполита ги същата участ — устремът им е преломен от непреклонните мъже на Албания. [158] Въстанието се разраства в широко освободително движение. Ръководителите осъзнават необходимостта от чужда помощ в това съдбоносно начинание и се обръщат за съдействие към папската курия. Оттам получават само неподкрепени с нищо празни насърчения. По-сериозни усилия проявява в това отношение унгарският крал Сигизмунд, който съзира у въстаналите албанци естествени съюзници за изграждане на противоосманска коалиция в балканските земи. [159] С оглед на това именно той организира нарочна мисия в 1435 г., оглавявана от българския царски потомък Фружин. Фружин успешно прониква в разбунтуваната земя и влиза в досег вероятно с ръководни албански среди, ако се съди по това, че се завръща в Дубровник заедно с четирима албански първенци.

 

Подробностите около тази мисия на Фружин в Албания остават неизвестни. В този решителен момент обаче външна помощ за въстаналата страна не се явява. Опитите за изграждане на нов съюз срещу османците остават безрезултатни. И този път самостоятелните балкански господари не съумяват да обединят интересите и усилията си, да подкрепят албанското освободително движение и да се вдигнат целеустремено срещу все още незатвърдената напълно в Европа османска власт. В това време албанските метежници действуват смело, въодушевени от нанесените поражения над османците. Депа, или Андрей Топия, обсажда Аргирокастро, отбраняван ожесточено от местния османски гарнизон. В помощ на обсадените неочаквано се явява Турхан бей със свои отряди. Албанските борци са притиснати здраво между два огъня. Враговете ги разпръсват, а самият вожд на въстаналите пада убит. [160]

 

След разгрома при Аргирокастро Арианит повежда бойците си към спасителните пазви на албанските планини. Окриляни от непристъпните им скалисти гънки и дълбоки гористи склонове, албанците повеждат оттук хайдутска борба срещу османските господари. [161] С много затруднения и тежки загуби османците овладяват непокорните селища, записани в стария регистър на Арванид още през 1432 г. като «бунтовни села». [162] В някои места те дълго не успяват да наложат владичеството си. Мъжествено отблъсва през 1438 пристъпите им престолният град на Музакия — крепостта Берат. Страшният Турхан бей е заставен да вдигне обсадата, след като оставя по бранното поле 10 000 избити свои войници. Но отмъщението му е жестоко — като лава залива с озверените си отряди Епир, сее смърт и разрушение в земята на албанските феодали Музаки. И петте сина на Музаки са заловени. Отредена им е страшна гибел — джелатите ги избиват с удари на чукове. Като зловещ паметник, на тия издевателства над борещия се албански народ Турхан бей издига пирамида от главите на изкланите албанци. [163]

 

104

 

 

Въстанието на албанците през 1432—1435 г. завършва с неуспех поради това, че в страната не се изгражда всеобщ вътрешен въоръжен фронт срещу завоевателите. Някои албански феодали, между които Гьон Кастриоти, остават бездейни в тия бурни събития, не подкрепят въстаналите райони. Те предпочитат да пазят грижливо остатъците от някаква привидна вече власт и благосъстояние с надеждата да отложат чрез покорство пред османците окончателното си крушение. От друга страна, албанските борци не получават никаква външна подкрепа нито от папата, нито от Венеция, нито от Унгария, нито дори от Дубровник. Изправени сами пред многочисления враг, те с доблест и саможертвеност отбраняват земята си и създават сериозни пречки на завоевателите.

 

Продължителната съпротива на селяните стеснява обсега и силата на османските учреждения и органи. По данните на османския регистър от 1431 г. съществуват 60 села, освободени от прекия контрол на спахии и други феодални господари. Те са записани в рубриката «задържани», т. е. представляват фонд, с който държавното съкровище на практика не манипулира. При такива обстоятелства трябва да се приеме, че въпросните села в областите Курвелеш, Келсире, Шпата и Гранш са всъщност освободени от пряка зависимост спрямо османските феодали. [164] В регистъра на едно място при описа на тимара на някой си Мубин, преселник от Сарухан и впоследствие умрял, са отбелязани три части от села (хисе), които властта обявила за «задържани», т. е. извадила ги от фонда, раздаван на спахии, защото станало известно, че са се разбунтували. За да обезщети тимариота срещу тези неовладени села, властта му зачислява 9 домакинства от един влашки «катун» (полуномадска общност на планинското скотовъдно население — власи) [165]. Тези сведения показват, че действителната власт на османските господари до 40-те години на XV в. е била твърде ограничена поради народния отпор.

 

 

ПОСЛЕДНИ УСИЛИЯ ЗА СПАСЕНИЕ НА ПОГИВАЩА ВИЗАНТИЯ

 

Твърде късно византийският василевс и неговите сановници съзират надвисващата над Балканите опасност. Османските войски са стъпили вече здраво на Галиполския полуостров (1354 г.) и подготвят голямо настъпление в балканските земи. Омаломощената от дълги династични борби, феодални междуособици и чужди нашествия империя се изправя пред нова заплаха. Ву тревожното си и напразно търсене на съюзници за подкрепа против османските нашественици византийският император Йоан V Палеолог отправя

 

105

 

 

умоляващо послание към западния свят чрез неговия духовен ръководител — папата. Цариградският владетел иска настоятелно помощ по суша и море срещу раболепното обещание да постави империята си под духовното върховенство на католишката църква. Тия опити остават толкова безплодни, колкото и нееднократните усилия на Йоан V да спечели помощта на Венеция и Генуа, или да привлече за обща борба срещу османците българския владетел. [166] Гъвкавите и пресметливи италиански морски републики долавят далновидно, че бързите успехи на нашествениците ще ги направят скоро могъщи повелители в Европейския югоизток, с които Венеция и Генуа трябва да се съобразяват заради търговските си интереси. А българският цар Иван Александър, загрижен за териториалното разширение и укрепване на властта си, по примера на всички заслепени балкански владетели не съзира заплахата на османското утвърждаване в Балканския полуостров. Той също предпочита да се съюзи с войнствените пришълци, за да урежда с тяхна помощ политически сметки с вековния неприятел на България — Византийската империя. Турски наемници воюват в армията на българския владетел, когато той неочаквано напада през 1364 г. затруднената Византия. Византийците събират сили и надвиват, като отнемат от българите черноморското селище Месемврия. [167]

 

Не успял с българския цар, византийският император търси сближение със Сърбия за общ антитурски отпор. Царственият пратеник патриарх Калист преговаря с вдовицата на крал Душан в Серес, но преговорите не донасят нищо обнадеждаващо. [168]

 

Годините текат все по-тревожни и напрегнати. Над южнобалканските земи съвсем близо до стените на византийската столица тежи заплахата на османските завоеватели. В неудържим устрем се носят техните отряди напред по стария балкански път от Цариград за Белград. Чорлу, Димотика, Одрин, Пловдив бележат, кървавия път на това завоевание. Към имперската столица се стичат непрестанно люде, изживели ужаса на чуждото нашествие, изгубили дом, имущество, близки. Злочести роби от тия земи, отмъкнати от османските бойци и препродадени, се мяркат вече по средиземноморските пазари. С тревога и скръб византийският политическа деятел Димитрий Кидонски признава, че «турците сега живеят в Тракия по-сигурно, отколкото византийците по-рано». [169] Смутеният византийски господар Йоан V Палеолог поема далечно пътешествие, за да търси помощ. Величието и недостижимият престиж на гордата някога империя са принизени, един византийски василевс тръгва из Европа да търси милостиня. Какво по-ярко признание за безвъзвратния залез на най-могъщата политическа сила в Европейския югоизток! Но унгарският владетел Лудвиг, от когото Йоан V търси подкрепа, има свои грижи и съвсем не иска да се обвърже с обещания. Османците са далеч от неговата държава, едва ли той се опасява, че някога ще стигнат дотам.

 

106

 

 

При това Западът би дал помощ само ако католичеството възтържествува над православието във владенията на Йоан V. Византийският император си тръгва сломен от тия унизителни условия, които му поставят унгарските управляващи среди. На обратния път му се изпречва нова беда — българските власти го задържат във Видин, за да се разплатят поради загубата на Месемврия. В Цариград управлява Йоановият син Андроник, които умишлено бездействува и пренебрегва бащината си беда, за да овладее напълно за себе си императорския престол. [170]

 

По това време на Балканите се появяват кръстоносни бойци, предвождани от савойския граф Амедей VI. [171] Европа се притичва на помощ, но с нищожна военна сила и с оскъдни военни средства. Без особена подготовка кръстоносците на Амедей VI пристигат с малка флота с намерение да разгромят и прогонят османците, да отмъстят на България заради съюзните отношения на нейния владетел със султана и да избавят пленения византийски император. Първият удар е насочен срещу Галиполската крепост, която осигурява на кръстоносците възможност безопасно да напреднат по черноморското крайбрежие. Отпорът на османския гарнизон е превъзмогнат и западните рицари развяват знамената си над крепостта. Оттук кръстоносният флот се насочва към византийската столица. Цариград е в смут. Вестите за пленения император и за напредъка на османците са внесли униние и тревога сред обитателите на престолния град. Всички бързат да подкрепят малкия спасителен флот, дошъл от Европа да подпомогне затруднената Източна империя. Жителите на Пера предоставят два кораба на Амедей VI, докато императрицата екипира за тях две галери.

 

Кръстоносците не насочват ударите си пряко срещу османците в Тракия. Те не разполагат със значителна сухопътна сила. Затова пък корабите им се упътват срещу черноморските крепости, където властвуват българите, обвързани с договорни отношения с османските турци. Западните рицари вярват, че действията срещу България ще засегнат нейните османски съюзници. Едва ли те, пък и византийските управляващи среди си дават сметка, че османските завоеватели, макар и временно в подкрепа на един или друг балкански владетел, са опасни неприятели на всички балкански страни. Амедей VI завзема Созопол и унищожава турските кораби, закотвени в Бургаския залив. Една след друга падат крепостите Месемврия, Анхиало, Емона, Козяк. Варна отчайва кръстоносците, те повеждат преговори с българите, без да успеят да овладеят града. Въоръженото вмешателство на Амедей VI улеснява освобождението на задържания във Видин византийски император. Лишен от средства и сили, савойският граф е заставен да приключи с тия резултати своя поход. Той предава завоюваните черноморски крепости на Византия и бърза към Рим, за да уведоми папата относно извършеното в антитурската експедиция.

 

107

 

 

Византийският господар все още се надява да откупи помощ от западния свят с цената на унизителни за Империята отстъпки. Отново възкръсва неосъществената идея за уния с папата. Йоан V сам се явява в папската столица през 1369 г. и в тържествен ритуал смирено признава папското върховенство над своята смъртно застрашена държава. [172] Но и този опит е безплоден. Западните владетели не откликват на папския призив за помощ на Византийската империя. А василевсът търпи нови още по-големи оскърбления. Стопяващата се сянка на вековната византийска мощ не вдъхва вече никому страхопочитание. Затова венецианските власти създават на Йоан V многобройни затруднения при завръщането му през Венеция. Те не се поколебават дори да го задържат като несъстоятелен длъжник заради неизплатени стари и нови заеми, получени от републиката. Стига се дотам, че василевсът се спазарява да продаде на венецианците острова Тенедос, до който те отдавна се домогват. Но властолюбивият му син Андроник, оставен да замества баща си в Константинопол, се противопоставя под предлог, че това би предизвикало конфликт с генуезците. Напразно владетелят го приканва да издири средства, да посегне дори на църковните съкровища, за да го избави от позора. Безогледният претендент за престола пренебрегва и синовните си задължения. Йоан V се отправя за Цариград едва след като другият му син Мануил, по-отзивчив от брат си, разпродава имуществата си и изплаща императорския дълг. [173]

 

Докато омаломощена Византия търси начини да се изтръгне от затягащия се смъртоносен обръч, османците нанасят ново поражение на балканските народи. През 1371 г. при Черномен е осуетен значителен опит на българи, сърби и власи да окажат единен отпор на завоевателите. Османските орди се впускат в няколко посоки — едни проникват дълбоко в Беломорска Тракия, други сломяват упоритата съпротива на Ямбол, заемат Карнобат, спускат се в родопските пазви, опустошават, грабят, заробват.

 

«Безбожните неверници, наречени турци — пише с ненавист и тревога папа Григорий VII до висш религиозен служител през 1373 г., — най-жестоките врагове на християнското име и упорити негови преследвачи, отскоро и главно отпреди двадесет месеца нахлуха с непрестанни враждебни действия във всички земи на царствата Романия, България и господарствата на Раша и в други области, завзеха ги и страшно ги разориха.» [174]

 

Един след друг балканските владетели прекланят глави и приемат васална зависимост от султана. И византийското правителство признава султанското върховенство при унизителни задължения — да дава обичайната за всички васали военна помощ и да плаща данък. [175] То вече не може да противостои със сила, да разчита на опора дори в собствените си владения, сведени до жалките размери на няколко отрязъка суша покрай Бяло море със Солун и около престолния град. Византийското общество е вътрешно

 

108

 

 

разкъсано от остри социални противоречия. Един проницателен очевидец — Димитрий Кидонски съзира най-голямата опасност през тези тежки десетилетия в разединението на византийските обществени среди:

 

«Днешното време е такова, бележи той, каквото никога не е било. Отвън стените [на столицата] всички са поробени от турците, а вътре в града са погубвани от беднота, размирие и безбройни други злини.» [176]

 

Заможните прослойки са склонни на всякакви компромиси, за да запазят имуществото си и привилегиите си. В писмо от 1373 г. до императора Йоан V Димитрий Кидонски пише:

 

«Ние знаем мнозина, които отиват при турците и се споразумяват против теб, с тях участвуват общо в угощения, дават им дарове, получават дарове от тях, после открито се завръщат назад, без никой да им попречи нито като отиват там, нито ги упреква, като се завръщат, нито пък ги вини в неверство, нито най-сетне ги смята достойни за безчестие [177].»

 

Най-застрашителното от всичко е, според разтревожения съвременник, недоволството на угнетените среди, доведени до бедствено положение от властниците. Той се бои

 

«да не би [бедните], като не бъдат в състояние да понасят насилието на управниците, или пък като сметнат, че неприятелите са по-справедливи, да се присъединят към тях и съвместно с тях да се опълчат против нас.» [178]

 

Обществената действителност е толкова печална по думите на Димитрий Кидонски, че

 

«дори ако всички турци изгинат, даже и тогава ромеите няма да бъдат по-добре.» [179]

 

Временно проявените признаци на безпокойство за участта на Империята всред византийските управляващи кръгове скоро отстъпват място на безогледни династически борби. Няколко пъти Андроник се опитва да оспори бащината си власт, за да осъществи честолюбивите си планове. През 1373 г. в бунта срещу баща си той се съюзява с не по-малко властолюбивия султански съперник Сауджи — син на Мурад. Този съюз предизвиква гнева на османския повелител, който заставя Йоан V да действува заедно с него срещу метежните синове. При Димотика, спечелена от заговорниците, се разразява яростта на султана, който брутално се вмесва и направлява политическото поведение на византийския император. Заговорът е осуетен и Мурад нарежда да ослепят собствения му син. Но все така без колебание и властно той настоява и Йоан V да накаже непокорния Андроник. Притиснат и заставен към раболепие, неспособен да се противопостави на султанската воля, Йоан V изпълнява зловещата повеля и за да удовлетвори мюсюлманския господар, нарежда да ослепят Андроник с врял оцет. [180] Тази смазваща зависимост на византийския двор от османските завоеватели се засилва от година на година. Оплетени в яростни съперничества между Венеция и Генуа за владението на примамливия и стратегически важен остров Тенедос, византийските владетели все по-малко действуват по своя воля, те дори не съумяват да опазят властта си. С генуезка помощ през 1376 г. бунтовният Андроник

 

109

 

 

успява да плени баща си и неговия съуправител Мануил, които възвръщат престола си пак с османска подкрепа през 1379 г. [181] Разбира се, тази подкрепа е скъпо откупена — подновени са старите васални задължения на Византия да плаща данък и да изпраща военна помощ на султана.

 

Империята съществува все още, но разпокъсана на отделни владения, управлявани от членовете на византийското царско семейство: в Цариград е старият император, докато на Андроник са поверени незначителни територии в Тракия, където владее по-скоро силата и правото на султана, отколкото императорската воля; в Солун е Мануил II, а Пелопонес се управлява от Теодор Палеолог.

 

Но Андроник продължава безогледните си домогвания за нови териториални придобивки, като влиза пак във въоръжен конфликт с баща си през 1385 г., търсейки посредничеството на султана. [182] Другият императорски син Мануил води борба с турците в Македония, където те успяват да завладеят Серес през 1383 г. и обсаждат Солун. [183] След продължителен отпор на крепостта Мануил се вижда принуден в 1387 г. не само да изостави отбраната, но дори отива в Бруса при султан Мурад, за да се помири с него, докато турците овладяват града. [184]

 

Прахосали ценно време, сили и средства във взаимоизтребителни борби за императорски престол, престиж и власт, пропуснали благоприятни моменти за сериозна разправа с османците, през 80-те години на XIV в. византийските василевси поставят всесилната някога империя в унизителна зависимост от султана на възхождащата османска държава. В пълната си безпомощност, безпътица и заслепение те дори не прозират необходимостта да подкрепят останалите балкански владетели в отчаяните им и упорити усилия да окажат обединен отпор на османските нашественици при Плочник (1387 г.) и Косово поле (1389 г.). Династическите им разпри са сковали всякакви разумни политически начинания за спасение на империята, тия разпри се превръщат в щастлив повод за султаните да свалят и възкачат византийските василевси съобразно с интересите на османската държава. Точно това става през 1390 г., когато Баязид I, нетърпелив да види покорена византийската столица, властно и грубо направлява политическия живот в погиващата вече империя.

 

На недостатъчно покорния си васал Мануил Баязид противопоставя сина на Андроник — Йоан VII. С подкрепата на опасните си покровители Йоан VII овладява престола. [185] Едва ли някой от тия безогледни византийски претенденти за власт и корона си дава достатъчно сметка, че османското благоразположение и помощ са само коварен подстъп на завоевателите към окончателното заробване на имперския център. Това обаче не убягва от оценката и предвижданията на съвременниците. Венецианският сенат, който изпраща посланичество по това време в Цариград, далновидно инструктира

 

110

 

 

своя представител как да действува, в случай че намери в столицата не византийския император, а «Мурадовия син». [186]

 

Влиянието на Баязид в политическия живот на Византия е така голямо, така неограничено, че за тогавашните,наблюдатели са ясни близките завоевателни намерения на «мълниеносния» султан спрямо града на византийските василевси.

 

Но все още не е дошъл последният час на линеещата стара империя. С цената на нови унижения и обещания за покорство и васална преданост Мануил II и Йоан V възвръщат престола си. Занапред всички пътища за самостоятелна политическа дейност на византийските повелители изглеждат прерязани. Всеки самоволен акт може да предизвика гибелния трясък на османската мълния. Страшна е разплатата на историята заради миналите и настоящите грешки на византийските господари, заради тяхната несговорчивост с останалите балкански владетели, заради неспособността и нежеланието им да организират достойна за империята антиосманска съпротива.

 

Защитниците на Филаделфия — последната непокорена още крепост в Мала Азия — съзират с ужас и отчаяние пред стените, които отбраняват, отряди на свои сънародници, предвождани от Йоан V и сина му Мануил, застанали в неприятелските редици на страшната Баязидова армия. Османският султан иска да преломи упорството на това уединено и последно гнездо на византийската власт отвъд Хелеспонта чрез съдействието на самите византийски императори. На тях той възлага страшната и позорна задача да принудят към покорство собствените си поданици във Филаделфия, за да предадат крепостта в Баязидова власт. [187] И те я изпълняват както трябва в очакване на султанското благоволение «заради усърдието или по-скоро заради подлостта си». [188]

 

Тази незавидна мисия свидетелствува ярко за капитулантското Поведение на византийските владетели и управляващите кръгове в съдбоносната епоха на османското завоевание. [189] Тя носи отпечатъка на онзи трагизъм, който тежи над участвуващите в Косовската битка като османски съюзници балкански феодали, над Крали Марко и Константин Деянович, заставени да улеснят Баязид срещу Мирчо в битката при Ровине (1394 г.), или над самия Стефан Лазаревич в сражението при Никопол; изправен рамо до рамо със султана срещу силите на противоосманската кръстоносна коалиция (1396 г.).

 

Властта на императора над незначителните вече подчинени нему земи и крепости в Тракия дотолкова е загубила значение и въздействие, че в преценката на съвременниците Константинопол започва да се отъждествява със самата империя. Затова не звучи невероятно версията, предадена от Дука, според която Баязид подканил императора.

 

«Затвори вратата на града си и управлявай в него, защото всички земи извън него ми принадлежат.» [190]

 

Но дори и в пределите на собствената си столица византийският василевс

 

111

 

 

не е вече самовластен господар. Дебнещата сянка на османската сила приближава неотменно стъпка по стъпка, за да нанесе последен смъртоносен удар в сърцето на Империята.

 

Осъзнал твърде късно намеренията на своя властен сюзерен да се нахвърли върху престолния град, безпомощният Йоан V напразно се опитва да подсили защитата на този град. Необходимо е да се затвърдят крепостните стени, а строителният материал е оскъден в онези усилни времена. Смъртно изплашеният император не се поколебава да разруши три от най-старите столични храма, свързани със славното минало на империята: черквата «Св. 40 мъченици», въздигната при император Марциан, на «Светите отци» построена при Лъв, и «Св. Моций» от времето на Константин Велики. С огромни и изящни каменни блокове от тия храмове са съзидани две големи крепостни кули при «Златната порта». Но тия нови укрепителни съоръжения, които се изграждат по заповед на императора, скоро се сгромолясват по волята на мълниеносния султан. Разярен от предохранителните мерки на византийския владетел, Баязид заплашва, че ако не се разруши незабавно изграденото, ще ослепи сина му Мануил, участвуващ по това време с отрядите си като васал при османските завоевания в Анадол. Старият император не смее да противоречи и безропотно изпълнява нареждането. [191] Споменът за това унизително вмешателство е жив във византийската столица десетилетия след като императорът е заставен да се подчини на Баязидовата заповед. Развалините на позорното разрушение личат и много по-късно, когато бургундският рицар Бертрандон дьо ла Брокиер посещава византийската столица през 1433 г. [192]

 

Но въпреки толкова голямото си влияние в политическия живот на издъхваща Византия, Баязид все още не се решава да нападне вековната яка престолна крепост. Неговите отряди опустошават близкия район на Цариград, за да омаломощят града, като го откъснат стопански от свързания с него хинтерланд. [193] В същото време Баязид се стреми да разшири владенията си на Балканите, да затвърди господството си в повече балкански страни. Султанът предвижда, че само по такъв начин може най-сигурно да изолира усамотеното средище на Византия и да му нанесе по-леко последния удар. Зареждат се походи и завоевания. Разорение и смърт се разстилат на север и юг по изтръпналия и много преживял Балкански полуостров. Съпротивата на Търновското царство е удавена в кръв и пожарища, а земите му окончателно включени в пределите на османската държава. [194] Упоритият отвъддунавски господар Мирчо, макар и временно, е обуздан след сражението при Ровине, Добруджа е покорена, османски гарнизони се настаняват в редица важни крайдунавски селища. Османски отреди плъзват към недрата на същинска Гърция. Довел държавата си до положението на решаваща политическа сила на Балканския полуостров, Баязид свиква византийските и южнославянските

 

112

 

 

васали през зимата на 1393/94 г. в Серес, за да им покаже превъзходството си и намерението си да продължи по нататъшната си експанзия. [195] Османският пълководец Евренос бей завзема през 1393 г. планинска Тесалия и навлиза още по-навътре чак до нявгашните владения на каталаните. И тия земи са разкъсани и омаломощени от несъгласия между феодални господари, които улесняват напредъка на неприятелите. [196]

 

Победите на османските въоръжени сили насърчават дързостта на Баязида, който само очаква повод, за да притисне здраво византийската столица. Цариград се задушава — само обкръжаващото го море все още осигурява някакви връзки с външния свят. Отвсякъде по суша тежи османската сила, пресечен е естественият досег на града с останалите балкански земи. Свидетел на тази агония, останал сам да управлява имперските останки след смъртта на Йоан V, Мануил II търси венецианска помощ, за да отхвърли унизителните и тежки задължения спрямо султана. Това е достатъчно, за да подтикне Баязид към сериозни нападателни действия срещу Цариград. Стените на столицата са опасани от фанатизираните мюсюлмански войски. 1394 година бележи началото на многогодишна тежка обсада. Неприятелите полагат усилия да откъснат застрашения град от продоволствените му източници, спъват всячески подвоза на храни и припаси, за да принудят населението към покорство. Годините на тази напрегната блокада се редят във все по-остра оскъдица и страх пред утрешния ден.

 

Красноречивият безименен автор на «Българската хроника» с вълнение и съчувствие рисува изпитанията на престолния град при тази тежка обсада:

 

«Като се повдигна, цялото [турско] множество пристъпваше към градските стени и пращаше толкова стрели, та не можеше да се вижда въздухът, нито слънчевото сияние от многото стрели, подобно на плява, развята от вятър. От многото възгласи по въздуха се носеше глас като гръм.»

 

«Цариград нямаше нито жетвар, нито вършач, но беше притиснат от големия глад и издъхваше, съобщава Дука. Тиранинът не воюваше срещу него, нито машини за разрушаване на бойниците и крепостните стени, нито за обстрелване отдалече, нито някакви други машини, но доведе само повече от 10 000 души, които се установиха на голямо разстояние от града и контролираха изходите да не излиза или влиза нещо в града. Настана силен глад в града, поради липса на жито, вино, зехтин и други продукти. За приготвянето на хляб и всяка друга гостба, каквато приготовляваха готвачите поради липса на дърва, събаряха старите къщи и изгаряха гредите.» [197]

 

Но старият престолен град все пак устоява на вражеския напор и намира пролуки, за да продължи мъчителното си съществуване. От зоркия поглед на будния съвременник не са убегнали съпротивителните усилия на цариградското население: разрушените от

 

113

 

 

неприятеля стени се възстановяват през нощта с невероятна бързина, на градушката от стрели и камъни защитниците отвръщат със същото.

 

«Често някои от гърците нощем тайно събираха войска, излизаха извън града и избиваха от тях (т. е. турците — б. м.)» [198]

 

Венециански кораби подвозват жито през Проливите, където османците не са още пълни всемогъщи повелители. С безпомощна ярост мълниеносният султан държи отрядите си под настръхналите бойници на непревзимаемата крепост и мечтае за деня, в който спахийските коне ще препускат необуздано по цариградските улици и той победоносно ще влезе в чертозите на византийските василевси. Един византийски съвременник разказва, че Баязид и сановниците му предварително си разпределят константинополските черкви с оглед да ги превърнат в свои сараи, като определят «Света София» за султански дворец. [199] Но този ден е още далеч — неразбиваемите крепостни стени издържат на всички познати тогава на османците завоевателни средства. Огнестрелното оръжие, което би могло да издълбае непоправими язви в каменните им недра, не е още в действие на Балканите. Но жестоко притиснатият град все пак прави известни отстъпки пред завоевателите. Старите византийски и османски хроники отбелязват, че под натиска на султана императорът Мануил се съгласява да разреши откриването на джамия в самия Цариград и установяването на кадия, който да раздава правосъдие на пришълците-мюсюлмани търговци или пътници. И нещо повече — Баязид взема мерки да умножи мюсюлманското население и в този кът да утвърди своя народностна среда с оглед на бъдещо пълно настанявана във византийската столица. Затова по негово нареждане от азиатските земи е домъкната цяла тюркска колония -— жители на селищата Йенидже Даракчи и Койник във Византия, които заемат цялото цариградско предградие [200].

 

Докато Константинопол изживява тия черни дни, османски бойни сили шествуват към Средна Гърция. В Атина по това време господствува Нерио Ачоли, представител на богато и знатно флорентинско търговско семейство. Отношенията му с византийския деспот на Пелопонес Теодор Палеолог не са помрачени от несговорчивост и съперничество. Но пелопонеският владетел е в постоянна вражда и въоръжени конфликти с наварците — управители на Франкска Ахея. Тази ожесточена разправа открива по-леко пътищата на османците към Южна Гърция. Наварците ги призовават за помощ срещу политическия си съперник — пелопонеския деспот.

 

Атинското херцогство е поставено във васална зависимост. И то се причислява към многобройните усмирени от султана страни, отсрочили окончателната си гибел чрез унизителни отстъпки: да плащат ежегоден данък в израз на покорство.

 

От Атина османският порой се излива неудържимо към Морея, където с подкрепата на усърдните си съюзници — наварците —

 

114

 

 

войските на Баязид овладяват крепостите Леонтарион и Акова. [201] Ударите на завоевателите се сипят върху тия стари византийски владения с още по-голямо ожесточение след Никополската битка, където османците отблъсват недостатъчно организирания опит за обединени действия на християнските сили. Никополската победа решава и участта на Атина. Този чуден град, обкръжен през всички времена с обаянието на древната си слава, пада, макар и временно под османска власт. [202] Над Акропола тържествува османската сила.

 

«Родината на Солон и Перикъл, на Сократ и Алкивиад — бележи големият османист на XIX в. Йозеф фон Хамер, — където под портиките и в градините на Академията Платон и Аристотел, Зенон и Епикур поднасяха на учениците си плодовете на дълбоката си размисъл, където Софокъл и Еврипид се стремяха да развълнуват сърцата на съгражданите си, където често отекваха могъщите слова на Есхин и Демостен, градът на Атина и Посейдон с паметниците и академиите си, със своя Партенон и Пантеона. . ., светилището на изкуствата и науката, опожаряван, плячкосван, опустошаван едно след друго от перси, готи и каталани, падна. . . в ръцете на нови варвари. . .» [203]

 

Усърдните Баязидови пълководци Якуб и Евренос бей насочват отрядите си през провлака към Пелопонес. Якуб прегазва с огън и меч западния му дял. Опустошения и човешки страдания съпътствуват бесния бяг на спахийската конница, свирепите победи на акънджиите и устрема на сплотените еничерски редове. [204] Евренос бей обсажда Аргос и се нахвърля върху него от две страни. По това време тук са господари венецианците. Ръководителят на отбраната Николо Бредани проявява осъдителна немара пред натегналата опасност. Той не организира, както трябва отбраната, не снабдява своевременно застрашения град с храни, за да устои населението на по-дълго изпитание. При това вместо да вложи усърдие за подготвяне на достойна за крепостта защита, той дори поверява задълженията си на Антонио Брачо, още по-небрежен от него комендант. Малцина от венецианските разпоредители на Аргос мислят за истински отпор. Повечето са склонни да се покорят на силния завоевател от страх за собствената си участ. Така и постъпват — предават града на Якуб. Жадни за плячка, османските бойци ограбват с настървение богатствата на Аргос. По сведенията на съвременници завоевателите заробват почти цялото население и го преселват в далечен Анадол.

 

Отрядите на Якуб продължават опустошителния си поход и разбиват в Леонтарион войските на пелопонеския деспот. Сам деспотът е принуден да признае васалното си положение и да плаща данък. Евренос и неговите бойци се впускат из целия Пелопонес, грабят, избиват, рушат. Не е пощадено далеч на юг и венецианското владение Модон. Оплячкосано и съсипано от нашествениците е всичко — това е и основната цел на похода. Все още османците не са предприели трайното овладяване на Морея. [205]

 

115

 

 

Полужива в пределите на престолния си град, Византия влачи сякаш последните часове на самостоятелното си съществуване. Столичните жители страдат от тежки лишения, които многогодишната османска обсада им причинява. Сред тия настръхнали и измъчени от напрежение люде намира благоприятна почва агитацията на имперските врагове и привърженици на Йоан VII, син на непокорния Андроник, изпълнен с бащините си въжделения за византийския престол. Честолюбивият претендент, подобно на своя баща се превръща в оръдие на Баязид, което султанът ловко използува срещу Мануил, за да омаломощава Византия и да улесни победата си над престолния град.

 

От яките въоръжени крепости Галиполи и Гюзелджехисар (Анатоли Хисар) зоркото око на османските завоеватели бди над Проливите. Византийският император е сам, без богатства, без надеждна войска, без сигурна подкрепа. Той отново се озърта тревожно за последна помощ отвън. [206] Мануил призовава московския велик княз Василий I Димитриевич да му подаде ръка за избавлението на православието от османската опасност. През цялата 1397 г. Мануил води преговори с Италия, Франция и Англия и търси просветление в сгъстяващия се мрак. Византийският държавник Никола Нотарас е натоварен със задачата да изпроси помощ от френския крал Шарл VI. Теодор Кантакузин, вуйчо на Мануил, поема дългия път към Франция и Англия със същата мисия. Хилар Дория, също императорски роднина, се мъчи да спечели италианска подкрепа и полага особени усилия пред папата. Католишкият духовен глава е стреснат от воплите на застрашената византийска столица. Императорският пратеник чертае пред папата страшните последици от една бъдеща османска победа над остатъците от Византийската империя: завоевателите неудържимо ще прехвърлят Дунав и ще проникнат към сърцето на Европа. Бонифаций IX усърдно се впуска да разпалва на Запад идеята за кръстоносен поход, да призовава с нееднократно издавана була владетели и население към организиране въоръжена помощ за загиващия Константинопол.

 

Не така усърдни и отзивчиви са обаче италианските републики. Гъвкавата Венеция дава вид, че съчувствува на тежката участ, сполетяла Империята. Затова сенатът устройва разкошен прием на Нотарас и го обсипва с насърчения за изграждане на антиосмански съюз. Това не смущава републиката обаче да изпрати свой посланик наскоро при Баязид, за да води изгодни за нея преговори. Милееща повече за съдбата на търговските си колонии и връзки в Леванта, където господствува османската сила, републиката на свети Марко следва «вълнообразна политика, зачитайки полумесеца, без да отблъсква кръста».

 

Останала Италия е още по-малко отзивчива към молбите на византийските управници. Флоренция сама е погълната от тежките грижи на войната, а Лука и Сиена едва отделят петстотин дуката

 

116

 

 

помощ за Византия, и то притиснати настоятелно от увещанията на папата. [207]

 

С многобройни и унизителни трудности, пак при папско вмешателство, Англия дава незначителна парична помощ, вместо военна подкрепа.

 

Най-благоприятни за Византия се оказват настроенията на френските управляващи среди. Там кралят и неговите сановници откликват на императорското послание, представено им лично от Теодор Кантакузин. Въпреки пресния мъчителен спомен за християнското поражение при Никопол и гибелта на много френски благородници и рицари, кралят изявява готовност да помогне не с празни обещания, а със средства и въоръжени сили. Френските бойци оглавява отново прославеният и неуморен маршал Бусико. Около него се струпва цветът на френското рицарство, жадно за подвизи и придобивки в пълния с опасности и тежки изпитания поход към Леванта. Осем хиляди бойци са натоварени на няколко кораба в Ег-Морт и потеглят през лятото на 1399 г. Кръстоносците очакват подкрепления от Венеция, Генуа, Родос, надяват се на благосклонното съдействие, което появата им ще предизвика у господарите на Егейските острови. Вместо това бойците на Бусико намират в Архипелага колебливи християнски управители, които треперят пред могъщата сянка на Баязид и отклоняват предложенията на кръстоносците да се присъединят към техните редове. Очакваната помощ се бави, но това не смущава смелия Бусико. Изпълнен с тревога за участта на злощастната византийска столица, той бърза да предизвести императора, за да насърчи бойната му подготовка. Бусико отделя два от корабите си и ги изпраща с тази цел към Проливите, докато той очаква обещаните му подкрепления. Османците пресрещат западните вестоносци. Двата кораба са в тежка беда. Със свойственото си рицарско себеотрицание Бусико се хвърля да ги спаси, въпреки увещанията на обкръжението си. «По-добре да умра аз, отколкото да видя гибелта и погиването по моя вина на другарите си» — се провиква той и се явява срещу числено превъзхождащите го османски неприятели. Техните кораби са обърнати в бягство и решителният Бусико потегля напред към Константинопол, подкрепен от венецианския флот, галерите на Родос и на остров Митилин.

 

Константинопол посреща спасителите си с въодушевление. Но възторгът не е достатъчен, за да поправи непоправимото. Няколко дръзновени и успешни нападения на османски селища и крепости по азиатския и европейския черноморски бряг изчерпват епопеята на рицарската експедиция, без да донесат избавление от османската заплаха. Доблестният защитник на смъртно застрашената балканска столица съзнава ясно, че по-нататъшното му присъствие тук едва ли ще подпомогне особено Империята при тия ограничени бойни сили и оскъдни средства, с които разполагат кръстоносците. Той подготвя оттеглянето си,

 

117

 

 

като усърдно съдействува да се омиротвори разгорещеното династическо съперничество между Мануил II и подстрекавания от Баязид Йоан VII. В пълната безнадеждност на съществуващото положение императорът решава да замине с Бусико в Европа и да моли отново за съдействие. В Цариград остава да управлява несигурният Йоан VII с малък, но добре подготвен отряд от бойци на Бусико, които да отбраняват в случай на крайна нужда незащитения град. [208]

 

Отново още един василевс тръгва по пътищата на Европа да търси спасение за страната си. С него се движат живите още обаяние и слава на нявгашната империя, пазителка на древното културно наследство и това е достатъчно за достолепен прием на просещия император в европейските управляващи дворове. Венеция му отрежда най-пищните си дворци, владетелите на Карара и Мантуа, на Виченца, Падуа и Милано разточително пръскат злато за великолепни приеми, шествия и дарове при появата на византийския василевс. Но всички остават само с любезностите си, без да се обвързват с обещания.

 

Все така тържествено влиза Мануил II в Париж, придружен от краля и от тълпа рицари и благородници. Парижкото население съчувствено аплодира злощастния император, а Шарл VI изявява сърдечно готовност да му помогне в борбата с османците. От Франция Мануил се свързва с арагонския крал Мартин I и получава от него обещания за помощ. Византийският пратеник при него Алекси Врана е препратен от арагонския крал с препоръки до кастилския владетел Хенрих III. [209] Насърчен, Мануил II се насочва към британския остров. Трагичната сянка на цариградския василевс се появява и в Лондон. Кралят Хенрих IV е също така щедър, както и френският крал — обсипва Мануил с обещания за бойци, стрелци, средства и кораби. Но затруднен от свои държавни грижи, той не е в състояние да удържи обещанието си. Помръкват императорските надежди и след завръщането във Франция. Любезният крал се бави, погълнат от вътрешни усложнения. Оттук Мануил намира досег чрез френско дипломатическо посредничество с татаро-монголския владетел Тимурленк (Тамерлан), който се подготвя да включи в обширната си държава и малоазийските османски владения, улеснен от малоазийските емири и феодали, недоволни от Баязид I. Този контакт очевидно цели да насърчи силния османски неприятел да нанесе решителния си удар върху османската държава. Мануил II се обръща за помощ през 1401 г. и към португалския владетел Хуан I, преговаря с авиньонския антипапа Бенедикт XIII. Безпомощен да стори друго, папата призовава страните, признаващи властта му (Арагонското кралство, Кипър, Шотландия и Савоя) да подпомогнат Византия, като обещава индулгенции за отзовалите се на призива. Арагонският крал обещава да съоръжи 6 галери за кръстоносната експедиция, която би се отправила на изток. [210] Напразно Мануил

 

118

 

 

II чака две години в Париж помощ за Империята. Тя неочаквано се появява от съвсем друга посока. При Ангора в 1402 г. монголо-татарите на Тамерлан сломяват мълниеносния султан и отлагат гибелта на Цариград.

 

Но Византия е слаба вече, за да се възползува разумно от османските затруднения, настъпили след Ангорската битка. Подобно на другите балкански владетели и византийският император се лута в подкрепа ту на един, ту на друг от воюващите султански синове с празната надежда, че ще облекчи участта на Империята и ще опази господството си. Първоначално той е в съюз със Сюлейман срещу Муса и успява да си възвърне отнетия Солун и да се освободи от задължението да плаща васален данък на султана. [211] След победата си над Сюлейман Муса бърза да отмъсти на византийските му съюзници. Той обсажда Солун и овладява редица селища в прилежащите области. Властолюбивият султански син мечтае да покори византийската столица и изпраща своя посланик Ибрахим да възобнови васалните задължения на византийския император. Вместо това Ибрахим внушава на Мануил да не се покорява и сам търси убежище в Мала Азия при Баязидовия син Мехмед. Този неуспех и опитът на византийския император да му противопостави като съперник в Европа Сюлеймановия син Орхан разяряват необуздания Муса срещу Византия. За трети път османски орди застават под стените на Цариград. Муса се разполага за обсада. Пред столицата го посрещат опустели селища, чиито жители са потърсили закрила зад цариградските стени. Защитниците извършват чести набези срещу обсадителите и им пречат да действуват отблизо срещу града. Мануил II не издържа, той няма сили да отстоява дълго положението си и търси пак опора у враговете си — обръща се към Мехмед за помощ.

 

Сключил съюз с императора за общи действия против Муса, Мехмед дори посещава Цариград и се отправя срещу съперника си с бойни сили, подкрепени от незначителен малък корпус от византийски войници. Разбит при Енджугез в Източна Тракия [212], едва през 1413 г. Мехмед успява да унищожи Муса и да се утвърди като пълновластен господар в разклатената османска държава. Този успех е улеснен до голяма степен от дейната подкрепа на някои балкански владетели и от самата Византия. Недалновидноста, политическата обърканост и взаимната враждебност на балканските страни ги лишават от последната благоприятна възможност да разгромят с общи усилия османците, разединени от кървави междуособици. Вместо това съвременниците виждат представители на тия балкански страни и на самата Византия в двора на Мехмед да изявяват покорство и да търсят благоразположението на османския султан.

 

Мюсюлманският повелител дипломатично уверява византийския пратеник, че помни услугите на неговия господар, че благодарение на неговата помощ той си е възвърнал владенията на

 

119

 

 

предците си и че в паметна услугата ще му бъде винаги предан. [213] Думите са потвърдени с дела — султанът връща на Мануил II крепости в Черноморието, Пропонтида и Тесалия. [214] Политическият ход е добре обмислен — Мехмед е още несигурен във властта си, той прави отстъпки на балканските си помощници, докато набере достатъчно сили, за да предприеме борба срещу тях. Непредвидливите балкански владетели се успокояват от това и улесняват с бездействието си утрешната си злощастна участ. Сам Мануил напуска Цариград и през Солун в 1415 г. се явява в Пелопонес. Незабравил още пресния спомен за опустошителните османски нашествия в Пелопонес, византийският император полага усилия да укрепи защитата му. На Коринтския провлак се изгражда здрава крепостна стена «Хексамилион», предназначена да прегради пътя на нови османски нашествия към Морея. [215] Византийският император възлага надежди на това далечно и твърде откъснато от Цариград свое владение, защото съзнава уязвимостта и близкия край на византийската столица. Така се обяснява и усърдието му в ония тревожни времена да воюва за разширение на византийското господство в Гърция. С успех войските му разширяват владенията на Империята в Пелопонес, като премахват остатъците от латинското владичество там.

 

В континентална Гърция и най-вече в Пелопонес не само набира сили за самозащита византийската общественост, но намират изява и зародилите се хуманистични идеи в престолния град на Пелопонеското деспотство — Мистра, последното бляскаво културно средище на погиваща Византия. [216]

 

Но временното затишие на Балканите не е траен мир нито за Византия, нито за останалите балкански страни. То е само отсрочка на бъдещите тежки изпитания. А те настъпват скоро, още след възшествието на новия султан Мурад II. Византийският император опитва един стратегически ход, насочен срещу най-страшните врагове на страната му, за да облекчи съдбата ѝ. Той поставя известни условия на Мурад със заплахата, че ще му противопостави задържания от византийците претендент за султанството Мустафа заедно с размирния му сподвижник Джунеид, който за пръв път е изявил властолюбивите си претенции още през 1415 г. Неотстъпчивостта подтиква императора да изпълни заканата си. Пуснал на свобода султанския враг, Мануил II допринася да настъпят сериозни усложнения в османската държава. Мустафа събира многобройна войска и постига голям успех, като увлича на своя страна изпратените срещу него бойци на Мурада. Но византийският император скоро разбира, че не би могъл да разчита на Мустафа, който обещава много териториални отстъпки на Империята, в случай че победи. Съвременниците му приписват следните думи:

 

«Не заради императора съм вдигнал оръжие и съм спечелил победа, исках да отвоювам градовете на исляма.» [217]

 

След поражението на този енергичен съперник Мурад II се

 

120

 

 

подготвя да отмъсти на византийския император заради неговите опити да подстрекава османските междуособици. При това неблагоприятно за Византия развитие на събитията Мануил бърза да се помири с Мурад II. Разгневеният султан дори отказва да изслуша пратениците му. Много скоро измъчените от постоянна несигурност и напрежение жители на Цариград отново съзират османските войски под стените на своя град (1422 г.) Първи долитат като злокобни птици страшните вести за османските опустошения в околностите на града: грабливите акънджии на османския пълководец Михал бей опустошават, озлочестяват, горят, влачат тълпи роби, изтръгват дори от корен овощните и лозовите насаждения, сеят смърт и запустение на всички страни. Нова вълна залива цариградските околности — пристига с бойците си сам Мурад. Трескава подготовка закипява около яките крепостни стени. По султанска заповед се изгражда нарочно укрепление от дебели дъски, покрити с пръст. То се проточва от «Златната» до «Дървената» порта. Оттук обсадителите започват усилена атака върху старата кула при църквата «Света Неделя». Османците построяват и дървени кули, високи колкото цариградските, движени върху железни колела. Тия нападателни съоръжения се приближават до самите стени.

 

Смут обзема Константинополските жители. Османски викачи крещят високо по заповед на султана, че Цариград и всичките му богатства ще бъдат предоставени на мюсюлманите. Около османския лагер се стича от всички страни жадна за очакваната плячка сбирщина. Обсадителите започват атаката. Дъжд от стрели затъмнява небето. Император Мануил е тежко болен. Неговият син и наследник Йоан VIII сам поема ръководството на отбраната, призовава константинополските жители да се притекат и да защищават обсадената стена. Жените и децата грабват сърпове, носят дъна от бъчви вместо щитове. Те са изпълнени с дръзка решимост да отбраняват докрай огнищата си. Дори духовници и монаси са на бойната линия.

 

Над тежко уязвените стени се носи проточеният възглас към аллаха. Откъм обсадения град долита откликът «Христос, Панагия». Битката на кръста срещу полумесеца е в пълна сила. На заник слънце, когато отмалелите защитници все още с усърдие отбраняват града си, неочаквано османците се оттеглят с необяснима бързина, почти в паника. Суеверните жители на византийската столица виждат в този неочакван обрат вмешателството на божествена сила. Всъщност Мурад вдига така внезапно обсадата, за да се справи с настъпили нови усложнения в азиатските му провинции. Подтикнат от византийските управляващи среди и подкрепен от някои малоазийски емири, враждебни на османската държава, един нов претендент за престола и брат на Мурад —невръстният друг Мустафа — се обявява с бойни сили против султана. Не без усилия и напрежение султанът усмирява и тази

 

121

 

 

новонадигнала се буря. [218] Неговите отряди се впускат отново към същинска Гърция, разрушават крепостта «Хексамилион» и заливат Пелопонес. Отново Полуостровът изживява страшни дни — завоевателите опожаряват, унищожават, задигат раби. Императорският син Йоан разтревожен, заминава за Италия и подновява молбите си за помощ. Заставен от събитията, Мануил II трябва да сключи договор с Мурад, който налага отново тежката васална зависимост на Империята: ежегодния данък, възвръщане под османска власт на редица крепости и селища, отнети от ръцете на турците след Ангорската битка. [219]

 

Настъпват тежки години за Империята. Изнурен от усилия и борби за спасение на държавата и собственото си господство, Мануил II завършва живота си в монашеско уединение през 1426 г. Йоан VIII получава печално наследство: напълно осакатена държава в последни издихания, чиито владения са се съкратили до краен предел — Солун и Цариград с обкръжаващата ги най-близка територия и Пелопонес. [220] Един чужд наблюдател характеризира твърде правдиво положението на империята през този тежък период:

 

«Цариградският император е много подчинен на султана, понеже ми казаха, че му плаща ежегодно 10 000 дуката само за града Цариград, за да не му иска [султанът] нищо. В цяла Гърция (т. е. в европейските провинции) той [императорът] владее само един малък град, наречен Силиври, и едно укрепление на три часа северно от Цариград. И както е с венецианците, в Цариград има султански чиновник заради търговията, която турците извършват в Цариград. А турците не са отговорни за нищо пред императорските хора. . .» [221]

 

Приходите от постоянно опустошаваните провинции са нищожни. Държавното съкровище е в пълен недоимък. Изчезват златните монети, при Йоан VIII се секат само сребърни пари, ясен белег за обедняването на Империята. Всеобщото изтощение е така голямо, че византийските управници не се колебаят да вършат позорни дела, за да се избавят от затруднения. Сам солунският управител, императорският брат Андроник, отстъпва Солун (междувременно възвърнат от византийците) на венецианците. [222] Византийският господар предпочита в тия смутни времена да свлече от плещите си една тежка грижа — трудната отбрана на Солун от османските пристъпи. Венецианското владичество обаче не отклонява тежката участ на това голямо морско и търговско средище в средиземноморския свят. През 1430 г. Мурад II обсажда Солун. [223] И тук завоевателите са улеснени от капитулантското поведение на византийската аристокрация, която предпочита да запази богатствата си чрез отстъпки пред новите господари, вместо да участвува в кървава защита на града с неизвестен изход. По сведенията на съвременник солунските първенци уверяват Мурад II, че щом приближи само до градските стени, те ще предадат без съпротива крепостта. До каква степен султанът е

 

122

 

 

разчитал на подкрепата от страна на местната византийска аристокрация личи от факта, че при обсадата на Солун той прибягва към съдействието на знатни люде от други градове, които изпраща в града, за да ускорят неговото предаване. [224] Солунският венециански гарнизон се оказва слаб да устоява срещу неудържимия османски напор. Венецианските управници са принудени да упражнят насилие, за да обезвредят предателското поведение на византийските знатни люде в Солун. Градът пада в османски ръце.

 

Очевидец на събитията разказва за тежката участ, постигнала града след повторното му окончателно заробване от турците. Завоевателите се впускат да ограбват всичко ценно по домовете на знатните граждани, част от които още предварително са напуснали града, за да се предпазят от насилията. След продължителното плячкосване нашествениците се събират край града да поделят плячката. На турските бойци се падат между другото и 7 000 заробени жители на Солун, които те търсят веднага да разпродадат. Веднага след това султанът се заема да насели обезлюдения град, който обявява за свой личен домен. Новите господари на Солун са заинтересовани да възвърнат доходите на този град, като възстановяват жителския му състав. Султанът заделя от заробените и паднали се като негова част от плячката солунски жители, които възвръща в Солун. Събира принудително жители от околните села, като ги задължава да извършват повинност по поправка на крепостните стени и други задачи в града. Едновременно с това султанът преселва турско население от Йенидже Карасу, което настанява в стратегически командната част на града, за да държи в подчинение християните. [225]

 

Злощастията се сипят върху погиващата Империя. Последната надежда е все още Пелопонес. Тук византийците унищожават напълно франкското господство и стават господари на Полуострова. Венециански владения са само градовете Модон, Корон, Навплион и Аргос.

 

След гибелта на Солун Йоан VIII прозира близката участ и на своята столица. Затова отново византийският император замисля сближение с католишката църква в очакване на организирана помощ от Запад, която да спаси Империята. Цариград пак става поле на разгорещени разпри между противниците и привържениците на замислената уния с папата. Изтъкнати византийски сановници, учени и писатели, поклонници на френската и италианската култура, подкрепят императора в този му почин. Яростно воюват срещу това обаче многобройни висши духовници, обезпокоени, че ще изгубят сановете и доходите си, ако във Византия се наложи католичеството. Селяни, търговци и занаятчии са също противници на пролатинската политика, те хранят стара ненавист спрямо представителите на западните страни. Още от времето на Латинската империя те с мъка понасят съперничеството на италианските търговци в ежедневната си стопанска дейност.

 

123

 

 

Не без затруднение след продължителни религиозни съвещания в Базел, Ферара и Флоренция през 1439 г. е сключена унията между Западната и Източната църква. Във Флорентинската катедрала този акт е провъзгласен тържествено от папския кардинал Юлиан Чезарини и императорския архиепископ Висарион Никейски. [226] В тази нова уния известна част от византийските управляващи среди начело със самия император вижда по-скоро политическо средство за спечелване подкрепата на католишкия свят срещу османската стихия. Още в навечерието на това събитие видният византийски сановник от латинофилските кръгове Йоан Торцело съставя изложение за средствата и начините, по които европейските християнски сили могат да нанесат удар на османската сила. Изложението е изпратено до бургундския принц Филип Добри, изтъкнат радетел за организиране на кръстоносни въоръжени акции срещу турците. Цялото изложение, което представя твърде оптимистично политическата обстановка на Балканите и омаловажава значението на османската военна мощ, е пропито с дълбока увереност в съпротивителните сили на покорените, зависими или само застрашени от турците балкански народи:

 

«Гърция (т. е. балканските земи) има все още трима християнски господари. Единият е владетелят на Раша (т.е. Сърбия), задължен с данък към султана. Той може незабавно да подготви напълно 40 000 бойци на коне... Той е много храбър пълководец. . . и главно в борбата с турците: щом види такава християнска сила на крак, незабавно ще се обърне и сам ще бъде вожд за унищожаването на султана.

 

После има Албания с двама господари, които могат да подготвят 20 000 конници и които също, щом видят християнска сила, веднага ще се обърнат срещу султана.

 

Има и Морейското деспотство, което е на господаря император и което ще даде много добре подготвени 15 000 души. . .

 

Извън тия владетели има повече от 50 000 християни, подчинени на турците, които незабавно, щом видят християнската мощ, ще се разбунтуват срещу султана и сами ще допринесат най-много за унищожаването му.

 

Освен тях има и множество християни, задължени да плащат ежегоден данък на султана, които изцяло ще се вдигнат срещу него.» [227]

 

Изложението набелязва план на бъдещи бойни действия, които се очаква да предприемат обединените европейски християнски сили, и изразява надеждата, «че нашият свят баща папата» ще съдействува «да се съберат пари и бойци по целия християнски свят». Ясно е, че привържениците на унията във Византия търсят чрез нея помощ от Запад против османските завоеватели.

 

Но нито папата, нито западните владетели осигуряват в този напрегнат момент желаната помощ. Византия остава да понася отрицателните последствия от сключената уния: и без това омаломощена,

 

124

 

 

тя разкъсва сега вътрешните си сили и единение в безплодни препирни и разгаряща се ненавист между привърженици и врагове на унията. Освен това преговорите около този акт възбуждат подозренията на Мурад II и заставят византийския император да омаловажава значението им, като изтъква само религиозните проблеми, свързани с тях. [228]

 

Така почти цялата първа половина на XV в. протича за Византия в напрегнати усилия за отклоняване на надвисналата гибел. Византийските императори са поставени вече в унизителна и тежка зависимост от османските султани, които не само им отнемат владени от тях земи и крепости и разоряват други, но се вмесват грубо във вътрешнополитическия живот на Империята и използват затрудненията ѝ, за да утвърдят влиянието и превъзходството си над тази Империя. Това те постигат със съдействието на известни среди от византийската феодална аристокрация, чието предателско поведение се изявява нееднократно в съдбоносни моменти. Върховна грижа на тия среди е осигуряване на лично благосъстояние, увеличаване на богатствата.

 

Залезът на Империята създава неблагоприятни условия за мнозина от тях. Византийското феодално владение, свързано широко с търговския обмен и градовете, изживява тежки години. Едрите феодали са спънати в търговската си дейност и обилните им печалби накърнени поради съперничеството на италианските морски търговски републики и поради разгарящата се борба на градското население за освобождаване от опеката на феодалните господари. Византийската държавна власт се оказва неспособна да ограничи икономическата експанзия на италианските морски търговски републики и да защити достатъчно енергично на местния пазар интересите на византийските феодали. Те не могат да очакват от нея нито особени придобивки, нито надеждни и добре платени служби в разлагащия се държавен апарат. Затова много от тези представители на феодалната аристокрация, недоволни от неблагоприятните за тях порядки във Византийската империя, са склонни да възлагат надежди на завоевателите-османци. Себичните им интереси налагат покорство и дори благосклонно съдействие на по-силния господар с надежда,че той би опазил и подсилил имуществените им привилегии. [229]

 

Византийските управляващи среди не съумяват своевременно да организират задружния отпор на балканските народи. Те очакват твърде много от западните християнски сили и правят не леки за Империята отстъпки пред тях, за да спечелят помощта им. До 40-те години на XV в. сериозна спасителна помощ не се появява в Европа. Едва когато османските нашествия все по-често засягат средноевропейски земи там съзрява идеята за създаване на голям кръстоносен въоръжен съюз с благословията на католишската църква.

 

125

 

 

 

ВЛАХИЯ И МОЛДАВИЯ ОТСТОЯВАТ СВОБОДАТА СИ

 

И Дунав не е преграда за неудържимия напор на османците в Европейския югоизток. Зачестилите нападения в отвъдбалканските земи през последните десетилетия на XIV в. са тревожен сигнал за господарите на Влахия и Молдавия. Още походът на Али паша в Североизточна България през 1388 г., двукратната обсада на непокорната Никополска крепост и настаняването на османски гарнизон в Силистра разкриват пред отвъддунавските владетели нерадостната картина на едно близко бъдеще. Ако този път османската вълна е достигнала до бреговете на голямата река, не е далеч времето, когато тя ще прехвърли тия брегове и ще залее Влахия и Молдавия. Притиснати от непрестанните завоевателски домогвания на Унгария и Полша [230], отвъддунавските княжества са обременени, сега с още една тежка грижа — да отблъсват ударите на нов неприятел. Челно място в усилията на тия земи да устоят на османската сила заема Влахия с нейния енергичен господар Мирчо Стари. Решимостта за сериозен и твърд отпор се разпалва след опустошителните набези на османците през 1391 г. Мълниеносният султан насочва към влашките земи най-грабливите си войскови части — акънджиите. Води ги сам изтъкнатият военачалник Фируз бей. Старите османски хронисти единодушно хвалят обилната плячка, която нашествениците отвличат от прегазена Влахия. [231] Вероятно по време на тия събития Мирчо се оттегля от придобитите междувременно добруджански области с крепостта Силистра, които принадлежали преди това на българите. През 1391 г. в официалните си грамоти той се титулува все още като техен господар, докато в края на същата година изоставя тия титли. [232] Нуждата да отбранява непосредствено уязвените влашки земи го заставя вероятно да изтегли бойните си части от отсамдунавските си владения. Не много след това обаче Мирчо успява да отвърне на удара с удар, като се възползва от улисиите на Баязид в малоазийските му завоевателни кампании. Най-ранните османски хроники пестеливо отбелязват, че османският султан овладява Никопол и Силистра, след което се отправя срещу същинска Гърция. [233] Необяснимото завоевание на тези две дунавски крепости, за които е известно, че по това време са в османска власт, се изяснява от по-обилните данни на османския историк Нешри. [234] По времето, когато османският султан води напрегната борба за господство над малоазийските непокорни емирства, когато завладява Айдън, Караси, Сарухан, Теке, когато налага властта си над Османджик, Кастамуни и Амасия, влашкият владетел Мирчо прехвърля Дунава и се впуска дълбоко в Източна България. Той опустошава Карнобатското поле, избива или заробва много местни турци. Това нашествие не е случайно — вероятно влашкият господар се стреми да си възвърне добруджанските владения,

 

126

 

 

като се възползва от обстоятелството, че основните османски бойни сили са погълнати от събитията в Мала Азия. По-късен османски историк — Ходжа Сеадеддин— подхвърля, че Мирчо бил в споразумение с управителя на Амасия за единни антиосмански действия. [235] Това е твърде допустимо. Застрашеният влашки господар търси благоприятни исторически обстоятелства, за да попречи на османското напредване в отвъддунавските земи. Разярен от вестите за това дръзко нашествие в завоюваната от османците Източна България, Баязид бърза да накаже влашкия княз. Той отново събира жадни за плячка акънджии и феодално опълчение. Тук участвуват със свои отряди като османски васали феодалните владетели в югозападните български земи Крали Марко и Константин Деянович. Мирчо посреща нашествениците с оръжие в ръка. С тия бойни сили султанът завзема Силистра и Никопол и прехвърля Дунава на път за влашката столица Арджеш. Ако се съди по сведенията на византийския историк Халкокондил, Мирчо е подготвен за решителен и дълъг отпор. [236] Той е приютил жени и деца из планинските пазви, за да ги отстрани от пътя на нашествениците. Влашкият господар упорито се съпротивлява. Вратовете се сблъскват в кърваво сражение при Ровине, край река, която учените отъждествяват с река Арджеш (есента на 1394 г.). [237]

 

Двубоят е жесток и безпощаден.

 

«Такова безкрайно множество копия бе преломено — разказва безименната «Българска хроника», [238] че не можеше да се вижда въздухът от множеството стрели. Там протече кървава река от многобройни човешки трупове.»

 

Оманският историк Уруч бележи, че и от двете страни загинали много бойци. По неговото описание лютата битка не показва превес нито на едната, нито на другата страна. Пада нощ. Сражаващите се търсят отдих в лагерите си. Тогава великият везир Джандарли Али паша скроява план за действие, който ще позволи на османската войска да се оттегли с достойнство и да избегне нови стълкновения с опасната бойна сила на Мирчо. Той нарежда през нощта всички трупове на избити мюсюлмани да бъдат хвърлени в реката. Призори османците се оттеглят от това място и поемат обратния път. Когато сам Мирчо се явява на полесражението, той е смутен от зрелището. Там лежат само избити християни и нито един мюсюлманин. Османският историк подчертава, че хитростта на везира хвърля в смут влашкия владетел, който също се оттегля от бойното поле, разтревожен от многобройните си жертви. Желанието на османските ръководни военни среди да ускорят оттеглянето си, потвърдено и от свидетелствата на Халкокондил, е указание за силата и внушителността на съпротивата, която османската армия среща на влашка земя. Някои източници съобщават, че въпреки нерешения изход на големия двубой, Мирчо е заставен да признае васалната си обвързаност към султана. Най-вероятно е това примирение да е само стратегически прийом на влашкия владетел, за да спечели време, докато си осигури подкрепата

 

127

 

 

на някоя значителна европейска сила, за да потърси разплата със султана. [239]

 

След този османски поход на влашкия господар са ясни бъдещите намерения на «светкавичния» султан: господари на Добруджа и на важни придунавски крепости в българските земи, османците, рано или късно ще се устремят към пълно овладяване на тия важни проходни зони отвъд голямата река, през които минават стари значителни пътища от Средна Европа за Черно море и Цариград.

 

Ето защо влашкият владетел насочва внимание към внушителната съседна политическа сила— Унгария, която единствена може да се противопостави сериозно на османското напредване. Това сближение е улеснено и от настъпилите във Влахия вътрешни усложнения, които изтласкват като претендент за властта болярина Влад, привърженик на полския владетел Ягело, съперник на унгарския крал Сигизмунд. Мирчо е прогонен и търси убежище в Брашов, където го намира Сигизмунд, за да създаде с него съюз срещу застрашителната османска сила (1395 г.) Унгарският император, затруднен от династически усложнения, също се стреми усърдно да привлече надеждни съюзници в предстоящия неизбежен двубой с напредващите османски турци. [240] Освен това Сигизмунд, сюзерен на съседна Трансилвания, мечтае за господство и във влашко-молдавски земи; и за него е по-изгодно да има на своя страна влиятелния и упорит влашки княз Мирчо. С бойна сила унгарският владетел няколкократно и упорито се стреми да възвърне на престола прогонения влашки владетел и да отстрани Влад, който мнозина учени считат за османско оръдие и васал. Макар и все още в изгнание, Мирчо подкрепя обединените кръстоносни войски през 1396 г. Участвува със свои въоръжени отряди и бързо се оттегля след страшното поражение при Никопол. [241] С помощта на маджарските си съюзници през същата съдбоносна година Мирчо успява да надвие своя съперник Влад и да си възвърне окончателно властта. [242]

 

Борбите за господство на честолюбивите влашки владетели и феодали омаломощават съпротивителните сили на тия земи в години на сериозни външни изпитания, когато самостоятелното им съществуване е заплашено от османските нашественици. И тук феодалните господари проявяват свойствената им себичност — готови са да обслужват османската политика и чрез това да улеснят османското утвърждаване отвъд Дунав, за да запазят господството си. И ако тия напрегнати междуособици не докарват поробването на румънските земи от османците, това се дължи на обстоятелството, че османската сила още не се е утвърдила здраво на Балканите и Баязид е погълнат от напрегнати бойни задачи на много фронтове в Азия и Европа. Все още отвъддунавските земи стоят по-далеч от непосредствените му завоевателни планове. Затова пък Унгария се възползва от вътрешните смутове във Влахия и чрез споразумение с полския крал Ягело през 1397 г. успява

 

128

 

 

да я включи в своята сфера на влияние, като предоставя Молдавия на Полша.

 

В стремежа си да набере сили и да се подготви за отпор срещу нов османски удар, Мирчо се вмесва открито в управлението на съседна Молдавия и съдействува да бъде издигнат за тамошен владетел Александър Добри (1400—1430), един способен управник и предан на Влахия съюзник. [243]

 

Скоро бурно развилите се събития на Балканите след Ангорската битка откриват пред Мирчо възможност да възстанови изгубеното по време на стълкновенията си с османците. Той се включва с охота в обособилия се противоосмански съюз през 1403 г. под върховенството на Сигизмунд. Едновременно с българския царствен син Константин той действува успешно срещу османците в българското Подунавие и си възвръща властта над тия земи. Сам Сигизмунд нееднократно подчертава дръзновените му и сполучливи военни действия, които създават сериозни затруднения на османските завоеватели. Разбира се, за унгарския император и Мирчо, и Константин са не само съюзници, но и бъдещи васали, които улесняват с усилията си политическите планове на Унгария, проектите на Сигизмунд за налагане господство над балканските земи.

 

Въпреки крайната несполука на антиосманския съюз, организиран от Сигизмунд, едновременните действия на сърби и българи през 1403—1404, а по-късно — и българското въстание на Константин и Фружин допринасят да се опазят териториалните придобивки на Мирчо по време на тези събития и главно — господството му в Добруджа, което насърчава местното българско население към съпротива и нови освободителни борби. Сюлейман се опасява, че въоръженият отпор, който е срещнал на сръбска и българска територия, може да се разшири и на други места и да съкруши и без това подкопаното османско владичество на Балканите. Затова той е заставен да признае отсамдунавските завоевания на Мирчо. Твърде скоро българи, сърби и власи пак полагат задружно усилия да се справят, с османското господство, като се вмесват в кипналата междуособица на султанските синове. Те застават на страната на Муса, който е най-приемлив в този момент за балканските народи по изяснените вече по-преди причини. Дипломатичният влашки княз се стреми чрез подкрепата, която оказва на Муса, да си осигури благоразположението на опасния османски съсед и да запази от нашествието му южните граници на страната си. [244] И нещо повече, Мирчо изглежда очаква отплата за помощта си: по данните на Халкокондил Муса обещава ако овладее властта, да даде на влашкия си съюзник немалко земи. [245]

 

Изглежда, че Мирчо, който не се поколебава дори да изпрати дъщеря си в харема на Муса, [246] не е разбирал достатъчно ясно, че тази негова политика по-скоро улеснява изпадналата в дълбока безизходица османска власт на Балканите, като съдействува на

 

129

 

 

един от султанските представители да я укрепи и да продължи господството ѝ в тукашните земи. Политическите обстоятелства в Европейския югоизток са вече в такъв етап, не откъснатите дипломатически или военни действия спрямо турците на всяка от балканските страни поотделно са до голяма степен безсмислени. Само единните им начинания, сериозният и здрав съюз на балканските народи и на техните владетели са единствената възможност за спасение на Балканите от османската опасност. Вместо това виждаме Мирчо, следвайки пътя на себичните си интереси, да стои безучастен към повсеместното брожение и въоръжена борба в българските земи през 1412 г., насочени срещу нетърпимия режим на Муса, за чието укрепване самият влашки княз има немалко заслуги.

 

Сближението с османския претендент води до разрив и в отношенията на Мирчо с Унгария. Затова пък Полша подканва влашкия господар към съюз. [247] Възходът на Муса след победата му над неговия съперник подтиква смутените средноевропейски владетели — Сигизмунд и Владислав — да сключат договор за обща борба срещу съвзелата се вече османска сила. В тази променена обстановка, когато на северозапад се очертава съюз на двама могъщи неприятели на османците, Мирчо бърза да смени политиката си, за да не се самоизолира при един евентуален кръстоносен поход. Той прави усилия да подобри отношенията си с Унгария и да се откъсне от Муса. Но и този път начинанието за организиран европейски поход срещу османците остава на заден план заради други държавни грижи — войната на Сигизмунд с Венеция за надмощие и Констанцкия събор, на който европейските реакционни сили осъждат бележития реформатор Ян Хус.

 

Обратът в османската междуособица, настъпил с унищожаването на Муса, създава нови затруднения на Мирчо. С основание той се опасява от отмъщението на Мехмед и затова е между първите, които изпращат пратеници при новия султан, за да го уверят в покорството на влашкия господар. При все това Мирчо не пропуска случай да подкрепя и насърчава движения и заговорнически опити, насочени срещу устоите на османската власт. При него намира убежище Бедредин. Пак Мирчо улеснява и Мустафа, [248] един от претендентите за султаната, който създава тежки грижи на османския повелител. Твърде вероятно е, че чрез подобни подстрекателства и насърчения Мирчо се е надявал да предизвика усложнения на османската власт, които да подриват устоите ѝ и да отклоняват вниманието ѝ от влашките земи. Но Мехмед не забравя неспокойния влашки господар. Той се отправя с войски срещу Мирчо, завзема отсамдунавските му владения и заедно с тях — Гюргево. Султанът отправя през Дунава неуморните грабители — акънджиите,— които се разлетяват по влашката земя като хищници и се връщат с богата плячка. Източниците свидетелствуват единодушно, че наказателният поход на Мехмед I заставя

 

130

 

 

Мирчо да признае отново васалните си задължения, да обещае, че ще изпраща ежегодния харач, заложници в султанския двор и военна помощ. [249] Всъщност мирът, сключен със султана след този поход през 1415 г., не е само с едностранни задължения, които поставят в унизителна зависимост влашкия господар. Този мир потвърждава самостоятелния статут на Влахия, в която османците и по-късно не успяват да се настанят като пълновластни господари. Обещанието за издължаване на ежегоден данък все още не е указание за пълен васалитет, толкова повече че османският султан не е в състояние при тогавашните исторически обстоятелства да го наложи със сила. Върховната власт едва се е измъкнала от тежка криза, далеч не се е укрепила в други по-близки, по-достъпни краища на Балканския полуостров, за да предприеме сериозни завоевания отвъд Дунав. Затова пък тя не прекратява грабителските нашествия във Влашко. Едно от тях е през 1419 г. по времето, когато страната се управлява от Михаил, наследник и син на Мирчо. Османската заплаха заставя дори унгарския владетел да се притече в близост до изложените на изпитание влашки предели. През есента на същата година той се явява в Оршова. Разразяват се сражения при Северин. Ръководството на тия действия е възложено на споменатия вече Пипо Спано. Обаче храбрият и енергичен Спано не успява да спаси Михаил, който пада в сражение с османците. Несретна участ сполетява и двамата му сина — Раду и Михаил — те са откарани в плен. [250]

 

След сражения Пипо Спано овладява Северин. Но през пролетта на 1420 г. Влахия е отново опустошена от османски войски, които отнемат от власите завзетата от тях за кратко време Добруджа. [251] Старите Мирчови завоевания са загубени. С това се открива по-лесен достъп за османските нахлувания в отвъддунавските земи и натискът срещу тия непокорни области се засилва. Все около това време султански бойни части се стремят да овладеят един важен търговски център в Молдавия — Акерман или Четатеа Алба (дн. Белгород — СССР). Молдавският княз Александър изпраща пратеници за помощ при полския крал. От тази обсада, в която селището устоява, остават тежки поражения върху крепостните стени, които дълго след това многобройни работници усърдно възстановяват. [252] През следващата 1421 г. османската стихия се разразява над Трансилвания. Областта Барса е напълно опустошена. Жителите на Брашов търсят убежище в укрепеното селище на планината. Нашествениците вземат оттук знатни заложници — отвеждат в плен местни първенци. В тия тежки дни на изпитания и напрежение Влахия е отново смутена от династически безредия. Боляри, склонни да търсят мир и съглашателство с османците, налагат за господар на страната Раду (останал в историята с прозвището Празноглавия, дадено му от противната нему болярска партия). Малко след това издигналият се на престола Дан II разгръща всичките си сили за борба срещу застрашително

 

131

 

 

надвисналата османска сила. Новият султан Мурад II е зает с обсадата на Цариград. Времето е благоприятно за сближение и съюз на противоосманските сили. Унгария, която все по-често изпитва отблизо османските удари, сипещи се върху Трансилвания и Влахия, обединява с тях силите си срещу общия враг. Отряди на Дан нанасят тежко поражение на османците през 1423 г., в което според данни на тогавашни източници загиват 36 000 турци. Власите нападат и хвърлят в пламъци Силистра — важно опорно средище на османските въоръжени сили в придунавските области. Две години след това унгарският владетел насърчава противотурските действия в придунавските райони, явява се в Оршова и изпраща Пипо Спано, подкрепен от влашки сили, да изнесе борбата. Християнските войски, както вече се отбеляза, овладяват Видин и Оряхово. [253]

 

В края на 30-те и началото на 40-те години в съгласие с власите Сигизмунд търси материална и военна подкрепа от тевтонския орден, от Полша и от различни влиятелни среди в Средна Европа за организиране на нов кръстоносен поход. И тия усилия остават без последствия. Напразно Дан се сражава с все по-дръзко нападащите османски войски. Унгарският владетел следи с интерес и съчувствие неговото бойно усърдие. В писмо от 19. VI. 1426 г. той бележи, че Дан

 

«трябва да се сражава срещу врага си, който бе събрал множество турци, за да го разгроми. След като този Дан го (т. е. турския враг) нападна отлично,. . . , го победи в това сражение при голямо избиване на неприятелите. Така той спечели славен триумф. Но само след няколко дни турците, които отново го нападнаха с всичките си събрани многобройни сили. . . и той [Дан], като им се противопостави със своите верни хора. . . стана между тях такава ужасна война, че и от двете страни паднаха множество бойци.»

 

Разгроменият Дан търси убежище при Сигизмунд, докато Раду с подкрепата на турците и в резултат на подстрекателствата на молдавския господар през 1426 г. взема отново властта.

 

Пламват междуособни борби, в които Дан се съпротивлява ожесточено с помощта на опитни наемници. Сигизмунд вече упорито подготвя голям противотурски удар, където са предопределени участието и приносът на Влахия и Молдавия.

 

Отново османците прехвърлят Дунава и Дан води тежки битки с тях около Гюргево. Очакваната помощ не се явява и Дан е оставен сам да преодолява османския напор. Яростта на османците се излива върху неговите бойци, когато Сигизмунд изтегля войсковите си части, за да се стигне до помирение с турците. При все това влашки бойни сили действуват в помощ на Сигизмунд при обсадата на Голубац. Нови тежки беди сполитат влашки области, когато османците се придвижват от Голубац. Те опустошават безогледно тия области. Дан е потънал в сериозни грижи и с неимоверни усилия удържа на тия изпитания.

 

132

 

 

През следващите години Сигизмунд не престава да се стреми към организиране на голям антиосмански поход.

 

Османската опасност се явява още по-страшна през 1431 г. Атаката оглавява акънджийският вожд Фируз бей. Но външните затруднения притискат Влахия в момент, когато тя е пак разкъсана вътрешно от династически съперничества. На войнствения Дан молдавците противопоставят Алдея, наречен Александър, а Сигизмунд подготвя и насърчава в Трансилвания друг претендент — Влад Дракул. И този път Дан отстоява срещу османците независимостта на Влахия. Но победата, която печели над тях, е последната през изпълнения му с битки и изпитания живот. Той загива, «сражавайки се храбро с измаилтяните». Изплашен от успехите на османците, влашкият княз Алдея-Александър моли богатите брашовски жители за лъкове и стрели и тревожно съобщава, че «великият владетел Амарут бей (т. е. Мурад II) е на три дни път разстояние от мен» и че турците са застанали вече в бойна готовност по всички бродове, за да навлязат в страната, да грабят и разрушават.

 

Нахлулата османска войска среща упорита съпротива в района на Путна и отстъпва в безпорядък. Но турците се нахвърлят върху Трансилвания и Алдея-Александър е заставен да се помири със султана и дори да изпрати свои войски в армията на завоевателя, която безпощадно вилнее в района на Барса. Трансилвания запазва дълго спомена за изживените ужаси през тия мрачни дни. Въпреки унижението, което претърпява Алдея-Александър през 1432 г., принуден да увери в покорство султана чрез личното си представяне в двора му, той не престава да мисли за организиране на съпротива срещу османците. Обещава на трансилванския войвода Стефан де Розгон и на унгарския военачалник Нандор Алба, че ще отхвърли открито васалните си задължения към османците, в случай че те нападнат Трансилвания.

 

Нови превратности довеждат Влад Дракул на влашкия престол и го изправят през 1436 г. срещу нахлулите отново османци. Две години след това той е заставен да изпълнява унизително васално задължение — да съпътствува султана при нашествието му в Трансилвания, да предаде на султанския двор двамата си синове като заложници и да приеме завоюването на Гюргево. Тази отстъпка опазва властта му, макар и като султански васал. [254]

 

Така упоритата съпротива на отвъддунавските земи и най-вече на Влахия в течение на няколко десетилетия удържа засилващия се османски натиск и отклонява заробването на тия земи. Неведнъж османските войски се връщат оттам с поражения и трябва да се задоволят само с награбената плячка и довлечените роби. Многократните усилия на отвъддунавските господари да си осигурят подкрепата на големия османски враг — Унгария — свидетелствуват също за решимостта им да се съпротивляват срещу засилващата се османска опасност. Много десетилетия и дори цели

 

133

 

 

векове след това Дунавските княжества, които никога не са се преклонили напълно пред завоевателите; ще създават сериозни грижи на османската власт и ще я заставят да прави отстъпки и да зачита, въпреки всичко, самостоятелността на тия земи.

 

Ако потърсим основните, господствуващите насоки в тази сложна и пълна с драматични противоречия епоха на кървав двубой между Европейския югоизток и възходящата мюсюлманска сила, трябва да изтъкнем преди всичко, че напредването на тази сила се дължи на едно главно историческо обстоятелство. Османските турци се появяват в тази зона на Европа през един благоприятен за тях исторически момент. Те я заварват в етап на зрели феодални отношения с обичайната за него поляризация на обществените сили и политическа децентрализация. Държавната власт в отделните страни е недостатъчно силна, за да организира тези разкъсани от непреодолими противоречия обществени сили. Пред нея стоят непосилни задачи: да преодолява непрестанно династически затруднения, да се бори със своеволни феодали и коварни сановници, които имат самостоятелни изяви и политически почини, да потиска народното недоволство и ожесточената противофеодална съпротива на селските и градски експлоатирани труженици. И при този тежък вътрешен фронт — да се справя с още по-тежкия външен фронт — териториални съперничества с властолюбиви съседи. За борба на този двоен фронт е неизбежно да се търсят съюзници или наемници, при подбора на които владетелите проявяват по-малка придирчивост. Честото прибягване с такава цел към съдействието на османските турци разтваря не само пътищата им за проникване в Полуострова, но ги въвежда в подробностите на тежката политическа действителност, в която те скоро съзират слабостите и пролуките за лесно и трайно настаняване. През изтеклите мъчителни десетилетия от 80-те години на XIV в. до 40-те години на XV в. балканските владетели нееднократно се стремят да се измъкнат от заплитащия ги и подкопаващ съпротивителните им сили вътрешен фронт, да преодолеят несъгласията с близки и по-далечни съседи, за да се противопоставят сами или с повече балкански съюзници на настъпващите турци. Външната им политика се превръща в постоянно тягостно лавиране между най-активните в балканските предели политически сили по това време: Унгария, Венеция и турците. Затова виждаме тези обречени балкански държавни ръководители да се отмятат от едната и да търсят опора в другата от тези сили, или да се споразумяват едновременно най-малко с две от тях. Но тук вече все по-рядко става дума за драговолни политически комбинации, осъществени при равни сили от двете страни. Всяка такава комбинация трябва да се гарантира от страна на балканските владетели с васални задължения към доминиращите политически фактори. А васалитетът във всички случаи открива пътища за недалечна пълна зависимост от сюзерена. При такава обстановка, в която балканските господари

 

134

 

 

нямат никакъв оптимистичен избор поради създадената политическа конюктура, е обяснимо защо малко след като са воювали срещу турците, повеждат отрядите си в тяхна помощ срещу собствените си провинции и крепости.

 

Тази сложна обстановка спъва и осъществяването на по-големи и трайни балкански политически съюзи, насочени срещу османците. За това допринася и липсата на политическа далновидност у владетелите, които по-често оставят да ги направляват ограничени и дребни интереси и съображения без прозорливост с оглед на най-голямата и надвиснала над всички опасност — османската експанзия. Приблизително такъв начин на действие имат и по-едрите феодали, които съществуват, съпротивляват се или сътрудничат с турците всеки за себе си. Затова остават изолирани и безуспешни редките им опити като този на братята Вълкашин и Углеша да се обединят, за да спрат османското напредване.

 

От друга страна, в балканските държави съществуват отдавна противоречия между едрите феодали и средните и дребни представители на феодалната аристокрация и чиновничество.Това естествено допринася те да се окажат на различни позиции при нахлуването на турците. Тази разпокъсаност на силите улеснява унищожаването на отделни феодали или довежда до васалитета им. Някои от тях, както и мнозина представители на градския патрициат, възприемат тактиката на несъпротивление и съглашателство със завоевателите, за да запазят власт, благосъстояние и привилегировано положение. Типичен в това отношение е случаят с поведението на голяма част от солунската аристокрация и ролята ѝ за улесняване завладяването на голямото егейско пристанище.

 

При цялата тази трагична безпътица на ръководните среди в балканските страни населението е оставено повече или по-малко на собствените си сили. Най-тежко засегнато от нашествието, то се съпротивлява безкомпромисно, когато подема борба срещу завоевателите, изоставено или предадено от господарите си. Ярко се налага на вниманието в тези събития контрастът между смелите въоръжени действия на хайдутите начело с Новак Каралюк в Сърбия през 1408 г. и поведението на доскоро съпротивляващия се Стефан Лазаревич, който не само пропуска през земите си войските на Сюлейман, но и му връща всичко, отнето му от нападналия го Новак Каралюк.

 

Едновременно с това обаче не бива да се забравя, че класовата ненавист на селячеството към собствените му балкански феодали създава условия и тук за разединеност на обществените сили. Поради това едва ли навсякъде населението се притича в помощ на феодалите си при случаите, когато те се опитват да се организират за отбрана. Цялата тази разпокъсаност в интересите на прослойки и класи в балканските общества и на междудържавни взаимоотношения става постепенно добре позната на турците. Те започват все по-безпогрешно да се възползват от едно или друго

 

135

 

 

разположение на силите, за да се достигне до момента при Баязид I, когато не друг, а сам той да се разпорежда със съдбата на престолонаследието във Византия и да налага дори на василевсите поведение спрямо собствените им синове. Знаменателен и пълен с трагизъм е случаят с императора Йоан V Палеолог, комуто Баязид I заповядва да ослепи сина си Андроник и внука си Йоан.

 

Събитията до 40-те години на XV в. свидетелствуват за все по-голяма безизходица в Европейския югоизток, която се задълбочава и от обстоятелството, че малко държави в Европа по това време имат непосредствени интереси в Леванта и разположение да участвуват в противотурски начинания в подкрепа на съпротивляващите се или вече поробени балкански страни.

 

 

---

 

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА II

 

1. За турското завоевание през този период ср.

G. Ostrogorsky. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1940;

Г. Острогорски. Историја Византије. Београд, с. 495—530;

Д. Ангелов. Certains aspects de la conquête des peuples balkaniques par les Turcs. Byzantinosiavica, 17, 1956, p. 220—275;

Същият. История на Византия, III, 1204— 1453, Сш., 1967;

П. Ников. Турското завладяване на България..., с. 41—112;

К. Jирeчeк, История срба, II; История на българите;

Fr. Вabinger. Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft. . .

A. Gegау. L'Albanie et l'invasion turque. . .;

Историја народа Југославије, I—II;

Ἀ. Βακαλόπουλος. Ἱστορία τοῦ ωέου ἑλληνισμοῦ. I—II;

D. Zakithinos. Le Despotat de Morée, I;

N. Iorga. Histoire des Roumains, III—IV; Istoria Romîniei, II;

H. Inalcik. The Ottoman Empire. . .;

I. H. Uzunçarşılr. Osmanlı Tarihi, I;

Ir. Вeldiсeanu-Steinherr, La conquête d'Andrinople. , .

 

2. D. Cydones. Pro Subsidio Latinorum. . ., PG, 154, coll. 965 сл.

 

3. Вж. за това E. Werner. Die Geburt einer Grossmacht. . ., p. 78 сл.

H. Inalcik in: A History of the Ottoman Empire to 1730, ed. M. А. Cook, р. 16 сл.;

N. Filipović. Princ Musa i Šejh Bedreddin. Sarajevo, 1971, c. 5 сл.

 

4. J. Leunclavius Nobilis. Annales sultanorum othmanidarum a turcis sua lingua scripti. Francofurdi, 1588, p. 14—15.

 

5. На нея обърна особено внимание Д. Ангелов. Турското завоевание и борбата на балканските народи против нашествениците. ИПр, IX, 1953, 4, с. 374—398.

 

6. Chronica dell'origine e progressi della casa ottomana composta da Saidino turco eccellentissimo historico in lingua Turca, parte I, tr. da V. Brattuti. In Vienna, 1649, p. 101; Evliуa Çelebi Seyahatna mesi, III, р. 301, 376, 378.

 

7. Ср. подробно у N. Filipović. Op. cit., р. 199 сл.

 

8. M. Мустафа. Хроника Идриса Битлиси. . ., с. 106.

 

9. Пак там.

 

10. N. Filipović. Op. cit., р. 200.

 

11. Ст. Новаковић. Срби и турци. Београд, 1961, с. 160.

 

12. Ср. Българска военна история. I. Подбрани извори и документи, I, С. 1977, с. 299—300, прев. Г. Гълъбов.

 

13. Ив. Дуйчeв. Из старата българска книжнина. . ., II, с. 177—182.

 

14. П. Дeлирадeв. Принос към историческата география на Тракия, II, С., 1953, с. 167—168.

 

15. Ц. Гeоргиeва. Отново за Боженишкия надпис, ИБИД, XXV, 1967, с. 311—313.

 

16. П. Мутафчиев. Боженишкият надпис. Сп БАН, иф и фо, XXII, 1921, с. 88.

 

17. В. Дeчeв. Миналото на Чепеларе. I. Сф., 1928, с. 12—20; П. Делирадев, II, с. 126, 179—180, 198.

 

18. М. Мустафа. Пос. съч., с. 107.

 

19. Saidinо, р. 137.

 

20. J. Leunclavius, р. 272—275; ср. Fr. Вabinger. Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft, p. 30 сл.

 

21. E. Kalužniacki. Aus der panegyrischen Literatur der Südslaven, p. 50 сл.;

Ср. В. Сл. Кисeлков. Митрополит Григорий Цамблак. С., 1946, с. 30—60.

 

22. Йорд. п. Георгиев. Град Враца (Принос към историята му). СбНУ, XX, 1904, с. 2.

 

23. Ив. Дуйчeв. Пос. съч., II, с. 166.

 

24. Ориенталски отдел на Народна библиотека «Кирил и Методий»

 

137

 

 

София (НБKM — ОрО) ОАК 4/57;

Ср. В. Сvetkоva. Sur le sort de Tărnovo, capitale bulgare du moyen âge apeès sa prise par les Osmanlis. Byzantinobulgarica, II, Sf., 1966, p. 181—198.

 

25. За това вж. П. Ников. Пос. съч., с. 82—84.

 

26. К. Jирeчeк. Историја срба, II, Београд, 1923, с. 94—103;

G. Оstrogorsky. Geschichte des byzantinischen Staates, p. 394—399.

 

27. J. v. Hammer. Histoire de l'Empire Ottoman. I. Paris, 1835, p. 306—307;

L. Кupelwieser. Die Kämpfe Ungarns mit den Osmanen bis zur Schlacht bei Mohacs, 1526. Wien-Leipzig, 1895, p. 9—10.

 

28. N. Iorga. Notes et extraits pour servir à l'histoire des croisades. . . I, Paris, 1899, p. 1—2;

J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., I, p. 227—245.

 

29. Livre des faits du bon missire Jean le Maingre, dit Вouсiquaut, р. 590.

 

30. J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., I, p. 253.

 

31. J. Schiltbergers aus München. Reise in dem Oriente und wunderliche Begebenheiten, ed. A. G. Prenzel. München, 1814, p. 8.

 

32. За Никополското поражение и покоряването на Видинското царство ср.

Ch. Кöhlter. Die Schlachten von Nikopoli und Warnä. Breslau, 1872;

J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., р. 263—281;

П. Ников. Пoc. съч., с. 100;

L. Kupelwieser. Op. cit., р. 13—28;

В. Jагић. Константин Философ и његов живот Стефана Лазаревића деспота српскога. ГСУД, Београд, XLII, 1875, с. 270—271.

 

33. J. v. Hammer. Histoire de l'Eihpire Ottomari, v. II, Paris, 1835, p. 87—95;

G. Roloff. Die Schlacht bei Angora. HZ, 161, 1940, p. 244—262;

M. M. Alexandrescu-Dersсa. La campàgne de Timur en Anatolie (1402). Bucarest, 1942.

 

34. K. Jиpeчeк. Историја срба, II, с. 108.

 

35. Историја Народа Југославије, I. Београд, 1953, с. 423—548;

ср. П. Пeтров. Въстанието на Константин и Фружин. — ИИЗИ, IX, 1960, с. 195—196.

 

36. П. Петров. Пос. съч., с. 199—204.

 

37. За тези събития възприемам като по-правдоподобна версията на А. Кузeв. Восстание Константина и Фружина, — BHR, L974, № 3, с. 55 сл. Според автора те не следва да се свързват с въстанието на Константин и Фружин, което той поставя подобно на Ст. Новаковић в 1408 г.

 

38. Chroniques relatives à l'histoire de la Belgique sous la domination des ducs de Bourgogne (Textes latins). Chroniques de religieux des Dunes, Jean. Brandon — Gilles de Roye — Adrien le But. Publiées par Kervyn de Lettenhove. Bruxelles, 1870, р. 93—95;

M. Динић. Писмо угарског краља Жигмунда Бургундском војводи Филипу. — Зборник за друштвене науке Матице српске, т. 13—14. Нови Сад, 1956, с. 96—97;

вж. и П. Петров. Пос. съч., 210—211.

 

39. В. Јагић. Пос. съч., с. 292.

 

40. П. Ников, с. 89—94.

 

41. Р. Năsturel. Une victoire du voévode Mircea l'Ancien sur les Turcs, devant Silistra (1407—1408). — SAO, 1, 1957, p. 239—247.

 

42. Ходът на събитията e по версията на А. Кузeв. Пос. съч.

 

43. N. Filipović. Princ Musa. . .

 

44. Ив. Дуйчeв. Пос. съч., II, с. 275.

 

45. N. Filiроvić. Op. cit. Авторът обяснява предпочитанията на османските васали в Балканския полуостров спрямо Муса с това, че в негово лице очакват продължител на Баязидовата политика, насочена срещу произвола на едрите феодали, срещу анархията и вътрешното разцепление. За Муса ср. N. Filipović. Op. cit. Османските хронисти отбелязват изрично, че той e подкрепен от акънджиите. F. Giesе. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, p. 73; F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 65; Неизясненият от F. Giese термин tovice има смисъл на началник в акънджийските отряди.

 

138

 

 

46. В. Jагић. Пос. съч., с. 293.

 

47. П. Ников. Пос. съч., с. 53.

 

48. В. Јагић. Пос. съч., с. 297—300; К. Јирeчeк. Пос. съч., с. 113— 114.

 

49. Ср. и N. Filipović. Op. cit., р. 157—158.

 

50. А. Кузeв. Пос. съч., с. 63.

 

51. В. Jагић. Пос. съч., с. 297—300; К. Јиречек, Пос. съч., с. 113—114.

 

52. Ducas, ed. V. Grecu, р. 124_20-25 — Fr. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 73.

 

53. Cр. напр. Б. Ангелов и Хр. Вакарелски. Трем на българската народна историческа епика от Момчила и Крали Марко до Караджата и Хаджи Димитра. С., 1939, с. 97—107.

 

54. В. Jагић. Пос. съч., с. 303.

 

55. Д. Ангелов. Борбите на българския народ против османската власт през първата половина на XV в. и походите на Владислав Варненчик. Сб. Варна 1444, С., 1969, с. 20—22. Събитията обаче имат по-различен смисъл от този, който e представил автора.

 

56. А. Кузeв. Пос. съч., с. 65 сл.

 

57. Fr. Giesе. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazaāde, р. 74;

Fr. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 69;

J. Leunсlavius. Historiae Musulmanae turcorum de monumentis ipsorum excerptae, libri XIII, p. 442;

Cp. J. v. Hammer, op. cit., II, p. 152;

Lewenklaw. Neuwe Chronica türkischer Nation von Türcken selbs beschrieben, p. 16.

 

58. B. Јагић. Пос. съч., с. 306—307.

 

59. Љ. Стоjановић. Стари српски родослови и летописи. ЗИЈКСН, 1, 26, 1927, с. 223.

 

60. Пак там.

 

61. Ducas, р. 132_21-27.

 

62. Ducas, р. 164_6-8.

 

63. За това голямо движение вж.

Fr. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 81;

Fr. Giese. Die altosm. anonym. Chr., II, р. 73—75;

Neşri tarihi. Kitāb Cihan-nūmā, с. II, р. 542—547;

Chronica dell'origine e progressi. . ., р. 353—356;

Duсas. Op. cit., р. 148₂₈ — 152₂₅;

Fr. Вabinger. Scheich Bedr-ed-din, der Sohn des Richters von Simaw. Ein Beitrag zur Geschichte des Sektenwesens im altosmanischen Reich. — Der Islam, XI, Berlin—Leipzig, 1921, p. 1—106;

А. Степанов. Труд Дуки как источник по истории восстания Берклиджи Мустафы начала XV в. — ВВр, V, 1952, с. 99—105;

А. С. Tвeртинова. К вопросу об изучении первого антифеодального крестьянского восстания в средновековой Турции. ВВр, XI, с. 200—224;

А. Д. Новичeв. Крестьянское восстание в Турции в начале XV века. Проблемы востоковедение, № 3, 1960, с. 67—81;

Е. Werner. Häresie, Klassenkampf, religiöse Toleranz in einen islamisch-christlichen Kontaktzone. — ZfG, XII/2, 1964, p. 260—292;

B. Tzvetkova. Bulgar halkının ve Bulgaristan topraklarında yaşıyan emekçi türk ahalisinin türk feodalizmine (derebeyliğine) karşı savaşları. Bir bayrak altında. Sofia, 1962, р. 12—14.

 

64. N. Iorga. Histoire des Roumains et de la romanité orientale, IV, р. II и сл.; Istoria Romîniei. II, Bucureşti, 1962, р. 386.

 

65. G. Ostrogorsky. Op. cit., р. 402; J. v. Hammer. Op. cit., v II, р. 235.

 

66-67. N. Iorgа. Histoire des Roumains et de la romanité orientale. IV, р. 20, 22—23; Istoria Romîniei. II, р. 387; N. Iorga. Notes et extraits, I, р. 435, п. 1.

 

67a. Известно e, че унгарският крал Лудвиг I заселил български изселници в Оршова, Слатина, Караншебеш, Карашова, Земун, Рекаш и Липа (G. Сzirbusz. A temes és torontálmegyei Bolgarok. Budapest, 1913, р. 8). Към това сведение ме насочи проф. К. Телбизов, комуто изразявам благодарност.

 

139

 

 

68. E. Hurmuzaki. Documente privitoare la istoria Românilor. 8, Bucureşti, 1896, p. 4.

 

69. K. Jиpeчeк. Пос. съч., с. 131; N. Iorga. Op. cit., IV, р. 30—31.

 

70. В. de la Broquière, éd. Ch. Sсhefer, p. 197.

 

71. K. Jиpeчeк. Пос. съч., с. 131; N. Iorga. Histoire des Roumains. . ., III, р. 32; Istoria Rоmîniei, II, р. 388.

 

72. В. de la Broquière, р. 194—195.

 

73. Пак там, с. 202, 224. По всяка вероятност Брокиер, говорейки за българи, участници в османската армия, има пред вид служещите във военнопомощните корпуси войнуци, мюселеми, мартолоси, власи и щурмовите доброволци — акънджиите. Колкото до албанци, гърци и сърби, вероятно се касае до бойци, които владетелите и феодалите, господари в съответните все още неизцяло покорени от османците страни, били заставени да доставят на султана по силата на васалните си задължения.

 

74. N. Iorga. Notes et extraits, II, р. 327—328; Ср. П. Ников. Пос. съч., с. 95—96.

 

75. Стр. Димитров. О миссии болгарского князя Фружина в Албании в 1435. — II^ème Conference des études albanologiques, I, Tirana, 1968, р. 197—205.

 

76. За него вж. подробно Б. Цветкова. Хайдутството в българските земи през 15—16 в. С., 1971.

 

77. Б. Каракановски. Превзимането на град Ловеч от турците в 1474 г. — Сб. Ловеч и Ловчанско, II, Сф., 1930, с. 96—100.

 

78. НБКМ—ОрО — ОАК 265/27, л. 16.

 

79. Пак там — ОАК 217/8, л. 286—296.

 

80. M. Т. Gökbilginп. XV—XVI asırlarda Edirne ve Paşa livâsi vakıflar-mülkler-mukataalar. Istanbul, 1952, p. 216.

 

81. НБКМ—ОрО — OAK 52/59, л. 176.

 

82. В. de la Вroquière, р. 201.

 

83. Вж. Ст. Новаковић. Пос. съч., с. 214 сл.; N. Filipović. p. 200.

 

84. К. Јиречек. Пос. съч., II, с. 91. Историја народа Југославије, I, с, 418.

 

85-87. К. Јирeчeк. Пос. съч., II,с. 95—96; Историjа... , с. 420—421.

 

88. К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 97.

 

89. Н. Šabanović. Krajište Isa-bega Ishakoviča. Zbirni katastarski popis iz 1455 godine, р. LV.

 

90. К. Философ у В. Jагић. Пос. съч., с. 269; N. Iorga. Op. cit., III, р. 355—356; Ср. Ив. Дуйчeв. Пос. съч., III, с. 270 (сведение на Безименната българска хроника).

 

91. К. Философ у В. Jагић. Пос. съч., с. 270; К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 103, 106.

 

92. К. Јиречек. Пос. съч., II, с. 104, 100.

 

93. Ј. v. Hammer. Op. cit., I, р. 324, 338—354.

 

94. N. Iorga. Notes et extraits. II, р. 249, документ от 2. V., 16. VI. 1429 г.

 

96. К. Философ у В. Jагић. Пос. съч., с. 280—281; К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 106; Ст. Новаковић. Срби и турци. Пос. съч., с. 309—322.

 

97. К. Философ у В. Јагић. Пос. съч., с. 281—282; К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 107—109; Историjа народа Југославије, I, с. 423; В. de la Broquière, р. 212.

 

98. В. Jагић. Пос. съч., с. 314; П. Ников. Пос. съч., с. 102.

 

99. Ст. Новаковић, с. 368 сл.

 

100. К. Философ у В. Јагић. Пос. съч., с. 292; К. Јирeчeк. Пос. съч., с. 109.

 

101. Љ. Ковачевић. Деспот Стеван Лазаревић за време турских меџусобица (1402—1413). Отаџбина, 4 и 5, 1880; Ив. Дуйчeв. Пос. съч. с. 275; К. Философ у В. Јагић. Пос. съч., с. 293.

 

102. За тези събития ср. К. Јиречек. Пос. съч., II, с. 114; К. Ирeчeк. История на българите, с. 277; Ст. Новаковић. Пос. съч., с. 372 сл.

 

103. Историја народа Југославије, I, с. 424.

 

104. Пак там.

 

140

 

 

105. К. Философ у В. Jагић. Пос. съч., с. 295—308; К. Јирeчeк. Историја срба, II, с. 116—117; F. Giesе. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 74—75; F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 69-70. Зa Сталак ср. ПСп, XII, с. 104—109; Г. Занетов. Българи на Морава, С., 1914, с. 16—17.

 

106. Константин Философ у В. Јагић. Пос. съч., с. 309—312;

К. Јиречек. Пос. съч., II, с. 125; L. Kupelwieser. Op. cit., р. 38;

J. Радонић. Споразум у Тати 1426 и српско-угарски односи од XIII—XVI века. — Глас САН, 187, 1941;

Ј. Радонић. Западна Европа и балкански народи према турцима у првој половини XV века. Нови Сад, 1905, с. 49—50.

 

107. Константин Философ у В. Јагић. Пос. съч., с. 316—317; К. Јиречeк. Пос. съч., II, с. 126; Историја народа Југославије, L с. 435—436.

 

108. Историја народа Југославије, I., с. 425—428.

 

109. За това вж. Е. И. Наумов, Господствующий класс и государственная власть в Сербии XIII—XV вв. Москва, с. 295 сл.

 

110. J. Радонић. Западна Европа и балкански народи. . ., с. 54; К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 129—130.

 

111. К. Философ у В. Jагић. Пос. съч., с. 322; К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 130—132; L. Kupelwieser. Op. cit., р. 39; В. de la Broquière. Op. cit., р. 196—197, 215.

 

112. К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 131—133; В. de la Broquière, р. 214; Историја народа Југославије, I, с. 436—437.

 

113-114. К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 139—140; J. Радонић, пос. съч., с. 78—80.

 

115-116. К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 140—141; Историjа народа Југославије, I, с. 437—438;

Ј. Радонић. Пос. съч., с. 89—96;

А. Нuber. Die Kriege zwischen Ungarn und den Türken, 1440—1443. Wien, 1886, p. 4—5;

Duсas. Op. cit.,-р. 260—262;

F. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 115;

F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 89.

 

117. M. J. De Thwrocz. Chronica Hungarorum, ed. J. G. Schwandtner. Scriptores rerum Hungaricarum. Vindobonae, 1746, cap. 35;

Duсas, op. cit., р. 262₁₈—264₁₇;

L. Chalcocondylas, р. 247₁₁—248₉;

A. Huber. Op. cit., p. 165-167;

F. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 113;

S. Ljubič. Monumenta spectantia historiam slavorum meridionalium, VI, Zagrebiae, 1876, p. 1.

 

118. Константин Михаиловић из Островице, изд. Ђ. Живановић. — Споменик, CVII, од. друштв. наука, нова серија, с. 24; К. Јирeчeк. Пос. съч. II, с. 143.

 

119-120. Краткият очерк за борбите на тези земи срещу османците e направен въз основа на изложеното у

К. Јиречек. Историја срба, II;

Историја народа Југославије, I;

Н. Šabanovič. Pitanje turske vlasti u Bosni do pohoda Mehmeda II, 1463 g. GIDBH, VII, Sarajevo 1955, p. 38—48;

J. Chr. v. Engel. Fortsetzung der allgemeinen Welthistorie der neueren Zeiten, 31, 2 B. Halle, 1798, p. 540—547.

 

121. M. Мустафа. Пос. съч., с. 108—109.

 

122. К. Воzhori. La lutte des Albanais pour la liberte contre les conquérants ottomans, vue par les historiens byzantins. — II^ème Conference des études albanologiques, I, Tirana, 1968, p. 118 сл.

 

123. A. Gegay. L'Albanie et l'invasion turque au XV siècle. . ., р. 18.

 

124. H. Inalcik. Les régions de Kruje et de la Dibra autour de 1467 d'après les documents ottomans. II^ème Conférence des études albanologiques, I, p. 222 сл.

 

125. К. Фpашepи. Пос. съч., с. 53.

 

126. Пак там.

 

127. A. Gegау. Op. cit., р. 11.

 

128. Пак там.

 

141

 

 

129. Пак там.

 

130. К. Фрашeри. Пос. съч., с. 55.

 

131. Н. Inalcik. Arnawutluk. Encyclopédie de l'Islam, nouv. éd., I, Leiden-Paris, 1976, p. 674;

H. Inalcik. Hicrî 835 tarihli sûrel-i defter-i sancak-i Arvanid, р. XV.

 

132. H. Inalcik. 835 tarihli. . . р. 103.

 

133. H. Inalcik. Arnawutluk, р. 674; S. Ljubič. Op. cit., V, р. 11, 44; N. Iorga. Notes et extraits, I, р. 125, 138.

 

134. За старите албански феодални родове ср. A. Gegау. Op. cit., р. 11—30.

 

135. К. Јирeчeк. Пос. съч., II, с. 112; Н. Inalcik. Ор. cit., р. 674.

 

136. A. Gegау. Op. cit., р. 23.

 

137. Н. Inalcik. Op. cit., р. 674;

N. Iorga. Geschichte des Osmanischen Reiches. I. Gotha, 1908, р. 367;

H. Inalcik. Hicrî 835 tarihli s üretdefter-i sancak-i Arvanid, р. XV.

 

138. За бившите владения на албанските феодали в Арванид илѝ ср. A. Gеgау. Op. cit., р. 25—30.

 

139. Док. от 19.. IV—4. V. 1440 у N. Iorga. Notes et extraits, I, р. 368.

 

140. Duc as. Op. cit., p. 176_11-15.

 

141. S. Pulaha. La paysannerie, force motrice de la lutte pour la libertéi dans les années 1430—1440, II^ème Conférence des ét. alb., p. 52 сл.

 

142. H. Inalcik. Arnawutluk, p. 674.

 

143. За семейството Кастриоти и дейността на Гьон ср.

A. Gegау. Op. cit., р. 31—40;

J. Радонић. Ђурађ Кастриот Скендербег и Албанија у XV веку (историска грађа). — Споменик САН, XCV, други раздел, 74, 1942, док. № 1—8;

А. Буда. Борьба албанского народа под водительством Скендербега против турецких завоевателей. Повесть о Скендербеге, изд. Н. Н. Розов и Н. А. Чистякова. Москва-Ленинград, 1957, с. 66—69;

К. Фрашeри. Пос. съч., с. 57—58.

 

144. Ducas. Op. cit., р. 176₃₅—178₄.

 

145. S. Pulaha. Op. cit., р. 53.

 

146. Н. Inalcik. 835 tarihli. . ., р. 89.

 

147. Пак там, с. 21.

 

148. S. Pulaha. Op. cit., р. 56 сл.

 

149. Н. Inalcik. Op. cit., р. 11—12; XIII—XIV.

 

150. S. Pulaha. Op. cit., p. 56—57.

 

151. Пак там, с. 55.

 

152. Сhаlсосondуlas, ed. Bonn., р. 249₂₀—250₆.

 

153. С. Marinesco. Alphonse V roi de Naples et l'Albanie de Scanderbey. — Mélanges de l'école Roumaine en France. Paris, 1923, p. 19; H. Inalcik. Op. cit., p. XIV—XV.

 

154. L. Сhаlсосondуlas, ed. Bonn., р. 250₁₈—251₅; A. Gegау. Op. cit., р. 52.

 

155. Die Frühosmanischen Jahrbücher des Urudsсh, ed. Fr. Babinger. Hannover, 1925, p. 50, 115, ср. данните на други ранни османски хронисти — напр. Fr. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 89; H. Lewenklaw. Op. cit., р. 21.

 

156. В. de la Broquière, р. 181, 209.

 

157. N. Iorga. Noteş et extraits. . ., I, р. 182.

 

158. A. Gegау. Op. cit., р. 52.

 

159. J. Радонић. Западна Европа и балкански народи. . ., с. 67—68.

 

160. L. Сhаlсосondуlas, р. 251₈—253₂.

 

161. A. Gegay. Op. cit., р. 53.

 

162. Н. Inalcik. Op. cit., р. XIV.

 

163. A. Gegay. Op. cit., p. 52—53; Ch. Hopf. Chroniques gréco-romanes inédites ou peu connues. Berlin, 1873, p. 286.

 

164. S. Pulaha. Op. cit., p. 57.

 

165. H. Inalcik. Hicrî 835 tarihli. ... № 122.

 

166. Cp. за тия събития G. Ostrogorsky. Op. cit., р. 386—388. Изложението

 

142

 

 

ни e съобразено и с новото издание на тааи история: Историја Византије, Београд, с. 495 сл.;

О. Halecki. Un empereur de Byzance à Rome. Vingt ans de travail pour l'union des églises et pour la défense de l'Empire d'Orient, 1355—1375. — Rozprawy Historyczne Towarzystwa Naukowego Warszawskiego, t. VIII, Warsczawa, 1930, p. 31.

 

167. Г. Острогорски. Пос. съч., с. 49. Ср. Д. Ангелов. История на Византия, III, София, 1967, с. 104 и сл.

 

168. Cantacuzeni. Historiam libri 4, ed. Bonn, III, p.361.

 

169. D. Суdónes, col. 965 и сл.

 

170. J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., I, р. 142—143; П. Ников. Пос. съч., с. 56—57; Г. Острогорски. Пос. съч., с. 499—500.

 

171. За похода ср.

Chroniqes de Savoye. Monumenta historiae patriae. Scriptores. t. I. Augustae Taurinorum, 1840, p. 300—314;

F. Вollati di Saint Pierre, Illustrazioni della spedizione in Oriente de Amedeo VI, (il conte Verde). — Bibi. Stor. Ital. t. VI, Torino, 1900;

J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., I, р. 142—158;

J. J. Bougnet. Remarques sur l'idée de croisade dans l'expédition d'Amadée de Savoie á Constantinople. — Bulletin Annuel Fondation Suisse, 7, Paris, 1958, p. 17—33.

 

172. O. Halecki. Op. cit., р. 205.

 

173. R. Loenertz. Jean V Paléologue â Venise (1370—1374). — REB XVI, 1953, р. 217 сл.

 

174. St. Katona. Historia critica rerum Hungariae, X. Budae, 1790, p. 554.

 

175. Г. Острогорски. Пос. съч., с. 502—503.

 

176. R. Loenertz. Demetrius Cydonès. Correspondance, II, р. 62—63. Цит. по превода на

Ив. Дуйчeв. От Черномен до Косово поле. Известия на Тракийския научен институт, II, С., 1970, с. 85 сл.

 

177. R. Loenertz. Op. cit., р. 144—145.

 

178. Пак там, 152—153.

 

179. Пак там, с. 350—351.

 

180. J. v. Hammer. Op. cit., I, р. 255-257; Duсas. Op. cit., 71_16-21. За хронологията ср. Г. Острогорски. Пос. съч., с. 503.

 

181. Г. Острогорски. Пос. съч., с. 503; N. Iorga. Geschichte des Osmanischen Reiches, I, р. 278—279.

 

182. J. W. Barker. Manuel II Palaeologus. 1391—1425. A Study in Late Byzantine Statesmanship, p. 51 сл.

 

183. G. Ostrogorsky. La prise de Serres par les Turcs. Byzantion, 35, 1965, p. 302—319.

 

184. J. W. Вarker. Op. cit., p. 56 сл.

 

185. Fr. Dölger, Johans VII, Kaiser der Rhomäer 1390—1408. — BZ, 31 (1931), p. 21 сл.;

Ἰ. Παππαδόπουλος. Ἰωάννης Ζ' ὁ Παλαιολόγος καἰ τὸ χρονικὸν τοῦ Φραντζῆ — BZ., 32 (1932), p. 257 сл.

 

186. M. Silbersсhmidt. Das orientalische Problem zur Zeit der Entstehung des türkischen Reiches nach venezianischen Quellen. Leipzig—Berlin, 1923, p. 68.

 

187. L. Chalcocondylas. Op. cit., р. 63_3-11; Neşri tarihi, Op. cit., I, р. 312—313.

 

188. J. v. Hammer. Op. cit., I, р. 299. 3a византийско-турските отношения при Палеолозите ср. Р. Сharanis. The Strife among the Paleologi and the Ottoman Turks 1370—1402. — Byzantion, XVI, 1942/43, р. 286—314.

 

189. Ср. Э. Франчeс. Классовая позиция византийских феодалов в период турецкого завоевания. — ВВр, XV, с. 71-99.

 

190. Duсas. Op. cit., р. 77_27-28.

 

191. Duсas. Op. cit., р. 75₂₁—77₁₂.

 

192. В. de la Broquière, р. 151—152.

 

193. Ducas. Op. cit., р. 77₂₉ сл.

 

194. Fr. Вabinger. Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft, р. 34—35.

 

143

 

 

195. В. Laurent. Un acte grec inedit du despote serbe Constantin Dragas. — REB, 5, 1947, p. 180;

D. Zakythinos. Le Despotat de Morée. I. Paris, 1932, p. 153 сл.

 

196. Neşri tarihi, I, р. 323—325; L. Сhаlсосondуlas. Op. cit., р. 66₁₉—69₆.

 

197. Duсas. Op. cit., р. 79₆—81₂₆.

 

198. Ив. Дуйчeв. Пос. съч., II, с. 273—274.

 

199. J. W. Вarker. Op. cit., р. 140.

 

200. Duсas. Op. cit., р. 77₂₀—79₁₄;

Fr. Giese. Die altosmanischeır anonymen Chroniken, II, p. 39;

Neşri tarihi, I, р. 325—327;

Ср. J. v. Hammer. Op. cit., I, р. 343—344.

 

201. Г. Острогорски. Пос. съч., с. 510—512. За османското проникване в Гърция през XIV—XV в. ср. Ἀ. Βακαλόπουλος. Ἱστορία. . ., Α'. Θεσσαλονίκη, 1961.

 

202. J. Н. Mordtmann. Die erste Eroberung von Athen durch die Türken zu Ende des 14 Jahrhunderts, — BNJ, 4(1923), p. 346 сл.

 

203. J. v. Hammer. Op. cit., I, р. 353—354.

 

204. L. Chalcocondylas. Op. cit., I, р. 97₁—99₆.

 

205. J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., I, р. 350—354.

 

206. J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., I, p. 354—355.

 

207. L. Сhаlсосondуlas. Op. cit. р. 84₁₁ сл. Ср. подробно за тия събития J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., I, р. 354—355.

 

208. J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., p. 356, 358.

 

209. J. W. В ar ker. Op. cit., p. 176 сл.

 

210. Пак там, с. 183.

 

211. Ducas. Op. cit., р. 111₂₃—113₁;

L. Chalcocondylas. Op. cit., p. 174_2-12;

Г. Острогорски. Пос. съч., с. 516 сл.;

J. v. Hammer. Op. cit., II, р. 133—134.

 

212. Fr. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 74—75.

Fr. Giese. Die altosmanische anonymen Chroniken, II, p. 69;

Neşri tarihi. II, р. 490—495;

L. Chalcocondylas. Op. cit., р. 178₁₅ сл.;

J. v. Hammer. Op. cit., II, p. 148—149.

 

213. Duсas. Op. cit., р. 133_7-18, II.

 

214. J. v. Hammer. Op. cit., II, p. 161.

 

215. L. Chalcocondylas. Op. cit., р. 183₂₀ сл.

 

216. И. П. Медведев. Мистра. Очерки историй и культуры поздневизантийского города. Ленинград, 1973.

 

217. Duсas. Op. cit., р. 173₂₁—175₂₁ сл.; L. Chalcocondydlas, Op. cit., р. 220₁—227₂₀; J. v. Hammer. Op. cit., р. 218—234.

 

218. L. Сhаlсосondуlas. Op. cit., р. 227₂₁ сл.;

Duсas. Op. cit., р. 229₁₉ сл.;

J. Kananos. De Constantinopoli anno 1422 oppugnata narratio, ed. I. Becker, Bonn, 1838;

J. v. Hammer. Op. cit., II, p. 237—245.

 

219. Duсas. Op. cit., р. 245_23-27; D. Zakуthinos. Le Despotat grec de Morée, р. 180 сл.

 

220. Г. Острогорски. Пос. съч., с. 519 сл.

 

221. В. de la Broquière, р. 164—165.

 

222. Г. Острогорски. Пос. съч., с. 519.

 

223. Ducas. Op. cit., р. 249₁₇—251₂₁; J. v. Hammer, II, р. 266-274.

 

224. I. Anagnostes. Narratio de extremo thessalonicensi excidio, р. 493, 435. Ср. и Э. Франчес. Пос. съч., с. 90.

 

225. I. Anagnostes, ed. Bonn, р. 491, 509, 514, 517, 518, 520—521; Xp. Гандев e подготвил статия за завладяването на Солун по тези данни: вж. и V. Κόσμας. Ὁ ἀνέκδοτος κώδικας. . ., р. 20 сл.

 

226. D. I. Geanokopulos. The Council of Florence (1438—1439) and the Problem of Union between the Greek and the Latin Church. — History, 24, 1955;

J. Gill. The Council of Florence. Cambridge, 1958.

Cp. Duсas. Op. cit., р. 265₇ сл.

 

144

 

 

227. В. de lа Broquière, р. 263—266.

 

228. Г. Острогорски. Пос. съч., с. 522.

 

229. Э. Франчес. Пос. съч., с. 92—99.

 

230. N. Iorga. Op. cit., III, р. 328—344.

 

231. Fr. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 58; Fr. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, р. 38—39.

 

232. Д. Крънджалов. Влашкият княз Мирчо и Добруджа според неговите грамоти. — ГСУ, ифф., XIII, 1945/1946, с. 48; А. Гяца изрази мнение, че владичеството на Мирчо в Добруджа e било непрекъснато от 1394—1420 (A. Ghiaţă. Condiţiile instaurarii dominaţiei otomane în Dobrugea. — Studii istorice sud-est europene, I, Bucureşti,1974, p. 43—126).

 

233. Fr. Giese. Ašikpašazāde, р. 60; Fr. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, р. 39.

 

234. Neşri tarihi, II, р. 317.

 

235. Saidino, ed. Brattutti, р. 113—114.

 

236. Сhаlсосondуlas, р. 79₂—80₇.

 

237. За битката при Ровине и нейната датировка ср.

G. S. Radоjčić. La Chronologie de la bataille de Rovine. — Revue historique du Sud-Est européem V. Bucarest, 1928, p. 136—139;

П. Мутафчиев. Боженишкият надпис, с. 110;

Р. Panaitesсu. Mircea cel Bătrîn. Bucureşti, 1943, р. 241—243;

Fr. Babinger. Beiträge, p. 3—16;

A. Dесei. L'expedition de Mircea I^er contre les akınci de Karinovası (1393). RERP, I, 1953, р. 130—151.

(Един новооткрит документ в Топкапъсарай в Цариград свързва сражението при Ровине с края на Търновското царство и гибелта на Шишмана. Според недатирания разказ на този документ Баязид се отправя в поход срещу Унгария, прониква по течението на Тиса, разсипва крепости и селища и навлиза във Влахия. След едноседмичен двубой с войските на войводата Мирчо султанът сключва мир с него и се отправя срещу Никопол. Тукашният владетел (без съмнение Шишман), за който се знае от други източници, че e оказал тук последен отпор на османците (б. а.), плащал на султана данък като негов васал. Султанът бил поискал от него кораби, които той му доставил. Османският господар обезглавил Шишмана и създал Никополския санджак. «Така той се завърна славно и жив с плячка», завършва летописната бележка). Н., Inalcik. An ottoman document on Bayezid I's expedition into Hungary and Wallachia. X Bizans Tetkikleri kongresi tebliğleri. Istanbul, 1957, p. 220—222.

 

238. Ив. Дуйчeв. Пос. съч., II, с. 270.

 

239. Uruç, р. 98; Ср. Fr. Вabinger. Op. cit., р. 3—14.

 

240. V. Motogna. Luptele lui Sigismund şi Mircea cel Bătrîn cu turci la 1395. — Revista istorica. XI. Bucureşti, 1925, p. 281—287;

N. Iorga. Op. cit., III, p. 359—362;

Р. Panaitesсu. Op. cit. р. 259—261.

 

241. N. Iorga. Op. cit., III, р. 362—363; J. Delaville-Le Roulx. Op. cit., I, р. 272.

 

242. N. Iorga. Op. cit., III, р. 365; Д. Крънджалов. Пос. съч., с. 57.

 

243. N. Iorga. Op. cit., III, р. 367 сл.; Д. Крънджалов. Пос. съч., с. 58.

 

244. Ср. За тези събития по-горе, с. 66 сл.

 

245. Сhаlсосondуlas. Op. cit., р. 171_2-8.

 

246. Д. Крънджалов. Пос. съч., с. 63.

 

247. N. Iorga. Op. cit., III, р. 391 сл.; Д. Крънджалов. Пос. съч., с. 65—66; Р. Panaitesсu. Op. cit., р. 325—326.

 

248. N. Iorga. Op. cit., III, р. 400—401.

 

249. N. Iorga. Op. cit., III, р. 402—403; Istoria Rоmîniei, II, р. 382—383.

 

250. N. Iorga. Op. cit., IV, р. 12—14.

 

251. Istoria Rоmîniei, II, р. 386.

 

252-254. N. Iorga. Op. cit., IV, р. 15—23, 26—52, 72—75.

Cp. Neşri tarihi, II, р. 579,

ср. и Istoria Rоmîniei, II, р. 385—388, 426—429.

[Previous] [Next]

[Back to Index]