C.
Левски порицава Димитър Общи
Защо не може да му даде пълномощно
Димитър Общи своеволничи
Димитър Общи е неразбран
Безпокойства за майка му и близките
Необходимост от парични средства
Сега се купува по-голям живот
Решили сме се вече
Д. Общи предател
Още не съм поверил работата си другиму
Който се познава с Д. Общи да е на щрек
„Като си дойдох в Българско — пише Левски до ЦК в Букурещ, — по устава, трябваше да повикам всичките работници, на които бях дал упълномощения, да им прочета устава и като одобрят, да положат клетва, какво и занапред ще следват по него. Тогава да им дам ново пълномощно с нов печат. Това потвърдих на всичките други. Повиках и Д. Общи да донесе в досегашните работи сметките си и за какъвто го препоръчва работата му да вземе пълномощното си и да върви. А той нещя да дойде, ами да му провода там упълномощението и да отиде в Македония, което аз не мога да му дам, затова защото е безкнижен: а ще се среща с хора, които ще му задават някой тежки запитвания, на които не е способен да отговори, ще остане замълчан. И тогава как ще приемат ония хора работата, като ще заключат нищо в Димитра
163
и ще речат: „Той, който иде да ни даде работа, сам не познава пътеките.
. .” [1]
Защо не може да му даде пълномощно
По-нататък Левски обяснява защо не може да му даде пълномощно, каква
е вината и какви са своеволията му. „Как ще му дам пълномощно, когато се
не покорява, каквото му се казва, ами среща тайни пощи, че им зема, без
заповедта ми, уставите и другите нужни, които разпратих по ония места,
за дето беше отреден да ги обикаля. Как ще му дам пълномощно, като кого
де срещне от работниците и казва им: „като не ми праща пълномощно и аз
вече няма да внасям нему пари и казал съм на частните комитети да му не
внасят вече пари, ами да ги събират в касата си, че аз ще им кажа да ги
дадат на един верен човек, че с мене наедно ще ги занисем във Влашко на
Каравелов”. Същото и Aтанас казва в писмото си. Как ще му дам пълномощно,
когато с неговите безумия и лудории т. правителство не дава по ония места
да премине вече странен. И още: отколкото е народната работа, надлъгва
я пред хората, а вече и пред съучастниците. Как да го вярвам и да му дам
пълномощно, когато той няма вяра и разпечатвал е веднаж комитетски писма,
които му бях дал да ги носи на частните комитети.” [2]
Ясно е защо Левски не може да му даде пълномощно, защото с действията и
проявленията си Общи показва, че е вреден и опасен за Вътрешната революционна
организация, вреден за народното освободително дело. В някои от частните
комитети той послъгвал; другаде с лудориите и хвалбите си будил подозрение
в турските власти; на трето място той казвал, че имал Голям мандат, даден
му от по-голямо място — от
1. Левски до ЦК в Букурещ. Писмо от 25 август 1872 г. Д.Т.С., стр. 152.
164
Букурещ; в други частни комитети се скарал и настроил против себе си
много от дейците.
Изобщо Д. Общи показва, че не е за дисциплинирана армия, където редът, бързото изпълнение, готовността за саможертва и пр. са основните й добродетели, а би заел с достойнство мястото си в лагера на недисциплинираните хора, на своеволните, на площадните бърборковци, които, поставени в рамките на революционната дисциплина, сами капват и се разливат като рядка каша, стисната в ръка. Тя се процежда между пръстите, без да взема форма. Същото е и с недисциплинираните. Те се разкапват и най-често заразяват с лошия си пример и другите. Никога подобни хора не могат да създадат нещо положително и добро. Подобни хора създават само пакости, раздухват и разпалват пламъка на недоверието и съмнението. „Устата му, колкото го препоръчват, не излиза на хиляда едно. И колкото е по-заслужил, хиляди пъти да не е било. Защото той е причина, та се роди недоверие между някой от съучастниците. . . В същото време пише мене, че наредило се вече в онова окръжие работите твърде добре и затова не трябвало да отиваме вече по ония страни. Пък зеха да дохождат писма от ония страни, както виждате. Извън писмото, казвали ми са устно, че говорил за неща, за които не смеели да пишат, за да не би да им направи пакост.” [1]
С тази своя деятелност Общи не би могъл да бъде полезен за дейността
на един местен раволюционен комитет, а да не говорим за ролята му на ръководител,
облечен с права на окръжен организатор. Защото в подобни решителни, съдбоносни
времена, в подобна грандиозна борба за освобождение и обик-
1. Левски до Дан. Хр. Попов. Писмо от 16 септември 1872 г. Д.Т.С., стр. 168.
165
nовеният член на Вътрешната революционна организация трябва да бъде деен, буден, самоинициативен, дисциплиниран, строг към себе си, строг и към другите.
Д. Общи не е човек с положителна инициатива, за да му бъде възложена
голяма, отговорна организаторска работа. Той не е лишен от инициатива,
напротив, постоянно дири, стреми се, но всичките му проявления са поставени
върху лошите, гнилите основи на своеволието, вследствие на което делата
му имат подчертан отрицателен и разрушителен характер. С една дума, цялата
му инициатива е опасно-вредна, гнила, отрицателна. Присъствието на Левски
е необходимо навсякъде, за да го мъкне след себе си, да го потиква, подсеща
и поправя във всяко революционно начинание. Не за късняват и отрицателните
резултати, когато той не се вслушва в съветите на Левски. Примерът с надлъгванията
му по онези места, където Левски го оставя за заместник, отказът му да
дойде да получи пълномощното, непослушанието и избързването му да извърши
обира на турската хазна говорят, че там където Общи на своя глава предприема
да извърши нещо, той всякога я заплесква, изтървава и проваля. „Д. Общи
засега да му се каже: иди свърши еди-кое си, па като свърши, тогава да
му се каже пак за друго. За това е Димитър, за друго не.” [1]
Левски смята, че Общи не е предател, но неразбран. „Бай Димитър не е предател, но неразбран, горделив и говори за работи от себе си, без да знае къде водят.” [2]
Д. Общи не закъснява да подири приятели, за води клеветническа борба
срещу Левски. Такива той намира в лицето на Анастас п. Хинов от Пле-
1. Левски до Дан. Хр. Попов. Писмо от 16 септември 1872 г. Д. Т. С. стр. 173.
вен. [1] Двамата — Д. Общи и Ат. п. Хинов — започват да хвърлят кал върху светлото революционно дело на Левски и да хулят неговата чиста революционна дейност. Те разливат помия по негов адрес, казвайки, че нямало вече яма да яде на готово пари и други подобни. [2]
Борбата срещу тези своеволия се налага, но успоредно с това народната работа не трябва да слиза от висотата на своето място, а трябвало да се засилва с голяма бързина и твърдост. Левски удвоява своята бдителност, неустрашимостта и напрежението на силите си. Не веднаж той е в опасност, но хладнокръвието и спокойствието му са на такава висота, че той всякога се спасява и продължава своята народна работа. В негова помощ са и членовете на местните революционни комитети. Те пазят архивата му, печата, грижат се за безопасното му отсядане и преминаване, готови всеки момент да потъпчат, да отстранят всяко предателство, откъдето и да иде то. Неда Цветкова е запазила един подобен спомен, за да разкаже по-късно как спасяват архивата на Левски и самия него от явно предателство [3].
Действително хиляди пъти Левски е бил в опасност. По стъпките му върви
турска потеря и заптиета. Кой ще го спаси? — В подобни моменти само неговото
безстрашие и съобразителност. Той се изплъзва от ръцете на врага — слива
се с потерята или върви преди или след нея. Човешка дързост бихме казали.
Тя е свойствена на Левски. Той знае слабостите на турските власти, познава
1. Атанас п. Хинов, брат на Дан. Хр. Попов.
2. Вж. „Левски, Каравелов, Хаджи Димитър” от Н. Кондарев, стр. 67.
3. Вж. „Сборниче Васил Левски”, издадено по случай полагане основния камък на паметника на Левски в Карлово. Там са отпечатани 3 разказа за Левски, от които и този, разказан от Неда Цветкова. „Геройството на две жени”.
167
спасителните пътеки, които му осигуряват успеха. След Освобождението народният поет Ив. Вазов ни разказва за тези му подвизи, пресъздава ги в художествени образи.
Може би той ги усилва, а може би ги предава бледо. Защото борбата с турските власти е била толкова страхотна и трудна, че действителността, в която е бил поставен Левски, е била много по-тежка, отколкото ни я рисува Ив. Вазов, един от най-добрите разказвачи у нас. Човек трябва да преживее подобна действителност, за да получи истинска представа за нея. Все пак, разказаното от Ив. Вазов е забележително добро. Благодарение на него, тези подвизи от живота на Левски ще се запазят завинаги. Иначе те биха се загубили в далечината на времето.
Известен е разказът „Най-чистият път” от Ив. Вазов. На упреците на Г-ва, как се осмелява да пътува с турската потеря, Левски се усмихва и му отговаря: „Не се безпокой: сега пътят е най-чист”.
„Сега е най-чист пътят? Луд ли си, Дяконе?”— се сърдил Г-в, като му посочил потерята.
„Като вървя с потерята, аз съм в пълна безопасност... Кому ще хрумне на ума да ме подозре сега? Целият свят е уверен, че Левски сега се крие в миша дупка. Сляз, сляз!”
И като се смъкнал от коня си, заставил и Г-ва, още силно втрещен и уплашен, да слезе, и седнали под клоните на един бряст край пътя. [1]
Известен е и разказът „Апостолът в премеждие” от Ив. Вазов. И когато
в бръснарницата всичко трепери, че Левски ще бъде заловен, той най-твърдо
смъмрва бръснарчето: „Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежиш! —
изгълча строго Левски на момчето”. Излизайки от бръснарницата, той бързо
се предрешва в шоп, водейки един кон, на-
1. Вж. „Най-чистият път” от Ив. Вазов.
168
товарен с въглища. „Не сакаш ли да ми купиш кюмуро, бе? Оно евтино ти го давам!” — извика шопът. К-чев го погледна, па се вкамени: „Левски!”, извика трй, като се озърташе плахо. „Не ча, скапо...” „Не сакаш? Твоя воля, господине!” И шопът полека поведе коня си напред...” [1]
Такъв е Левски, когато се намира в опасност. Още по-велик е, когато проповядва народната идея. Той говори кратко, ясно, твърдо и убедително. Сам дълбоко проникнат от освободителното дело, погълнат всецяло от него, той иска същата привързаност от своите сподвижници и сътрудници. Когато обсъжда народните работи или докладва върху тях, вниманието и съзнанието му нито за миг не се отклонява другаде. Със същата сериозност приема и изслушва докладите на сподвижниците си; подобна сериозност изисква и от тях и ако не толкова силна и голяма, колкото неговата, поне да се стремят към това — ако не го достигнат, поне да се доближат до него. Безмилостно наказва нехайниците и сънливците в това отношение; осъжда и презира всеки, който гледа през пръсти на народната работа. Според Левски, такъв не трябва да осквернява с присъствието си светото дело. Без колебание той им отваря вратата и изгонва от заседанието. В това отношение има запазен и записан добър и поучителен спомен. [2]
Такъв е Левски в твърдостта си. Той печели обаче симпатиите не само
с твърдостта си, но и със своя весел и великодушен нрав. П. Хитов в спомените
си ни казва, че Стара планина еквала от гласа на Левски. Ботев се възхищава
от „нечутия” му характер и в най-лошо време, при студ и глад, той „пее
и все весел”. Левски обича народните песни,
1. Вж. „Апостолът в премеждие” от Ив. Вазов.
2. Вж. „Твоето място не е между нас” — разказ от Г. Гинен, личен спомен от X. Р. „Сборниче Васил Левски”, 1903 г., Пловдив.
169
които е запомнил още от детството и ги помни през целия си живот. В началото още видяхме, че той обича песента за Страхил войвода, която е просмукана от хайдушки желания.
„Гълъб по двора ходеше
На гюзел Станка думаше:
„Подай ми, Станке, гребенът,
Гребенът от полицата. —
Перчемът да си разреша”.— Като си перчем решеше
Той на перчема думаше:
„Перчемо къдър кавърджик,
На къде ще се развяваш? ...”
По-нататък в песента, както свидетелствува Ив. Г. Клинчаров, се
казвало, че перчемът ще се развява по цариградските пътища и Страхил ще
скита и мъсти като страшен хайдутин. А Станка, недоволна от това, му казва,
че неговата участ ще бъде трагична, а не щастлива и радостна. Тогава Страхил
се страшно провиква:
„Не думай, Станке, тези думи.
Очите ще ти извадя
Насламка ще ги нанижа. . .” [1]
За любовта на Левски към народната песен има и други указания. Някъде
той открива заседанията на частните революционни комитети с още по-тъжни
и покъртителни народни песни. Според Клинчаров, той правил това със следната
песен:
„Как да неплачем,
— Как да не тъжим;
1. Вж. „Васил Левски”
от Ив. Г. Клинчаров, стр. 19—20.
170
Я вижте, о, хора,
Как наша майка
Във вериги пъшка. . .” [1]
Най-сетне, народният поет Ив. Вазов ни дава не само прекрасна характеристика
на неговите духовни и юначни сили, но бегло, с няколко линии се стреми
да ни даде фотографическия му портрет. Той разказва за неговия „весел нрав”,
за неговата решителност да наказва подлеца, за неговата дружелюбност, за
неговата строгост, за неговата преданост към народното дело, за изключително
нравствената му сила и скромност, обладан от голяма мисъл — да живее и
да умре за другите.
Вярно е, че Левски живее не за себе си, а за другите; той работи и умира
не за постигане на свои лични цели и удоволствия, а за благото на поробения
български народ. Ив. Вазов, със силата на голям художник и майстор-белетрист,
разказва това. Процитирахме вече нещо от него, но не можем да отминем,
ако не отбележим дадения от него портрет на Левски. „Едничкият фотографически
потрет — пише Иван Вазов, — който имаме от Васил Левски, по злочестие,
не дава ни най-малка идея за един човек, надарен с такава силна воля и
характер. Изкуството не е могло да представи изразителното му лице, осветено
от величието на една идея, която го вдъхновяваше и гореше. Левски имаше
ръст среден, тънък и строен, очи сиви, почти сини, мустаци червеникави,
коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанна мисъл и бдение,
но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост. Странно!
Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за борба, за смърт,
който се излагаше всеки ден на опасности, тоя син на нощта, на пустинята,
на премеждията имаше весел
1. Вж. „Васил Левски” от Ив. Г. Клинчаров, стр. 19—20.
171
нрав! Той беше като Тотю войвода голям песнопоец и не един път букаците на Стара планина са еквали от гласа му. Когато посещаваше Букурещ, той, заедно с известията за устрояване комитети, донасяше Каравелову в дар шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо настроение беше нужно, негли да крепи бодростта му всред всегдашната борба с апатията и подозрителността на роба. Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина — (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, подигнати въпроси, възбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, изпълни планините. Словото му будеше човеците, името му будеше населението. . .” [1]
Народният поет Ив. Вазов не се задоволява само със силата на своята забележителна, силно изразна белетристика да представи и обрисува образа и деятелността на Левски. С голяма любов той изпява безсмъртни стихове за безсмъртния. Той излива своята любов към него, защото такава е любовта и почитта на целокупния български народ към Апостола. Чрез перото на Вазова тази голяма, гореща народна любов, подвигът на този безсмъртен българин намират най-пълен израз, художествена обработка и гореща, сърдечна признателност. В „Епопея на забравените” Вазов помества стихотворението „Левски”. Днес това стихотворение се декламира по сборове и седенки. То никога няма да слезе от народната читалищна сцена.
В него с няколко израза Вазов разкрива силата на Левски.
1. Васил Левски — описание от Ив. Вазов.
172
„. . .Девет годин той
Скита се бездомен, без сън, без покой,
Под вънкашност чужда и под име ново,
И сърце порасло, и за кръв готово,
На робите слепи в робската страна
И носи съзнание, крепост, светлина.
Думите му бяха прости и кратки,
Пълни с упование и с надежди сладки. . .” [1]
Тези лични спомени, разказани и преразказани случки за героизма
на Левски, отговарят на историческите данни за неговото безстрашие и саможертва.
Нито Вазов, нито пък по-малките от него разказвачи, някои от разказите
на които процитирахме тук, не преувеличават ни най-малко онази дейност,
която съставлява живо дело, безсмъртен подвиг на Aпостола.
Разсьдителен, какъвто го рисуват те — такъв е той във всекидневните си прояви, в писмата, мислите си, в разговорите и въпросите, по които се изказва. Постоянен, както разказвателно пишат съвременниците и сподвижниците му — такъв е до последния си миг от живота. Безстрашен, както с тон на възхищение говорят те — такъв е той в дейността си. Великодушен, както трогателно и възторжено пишат за него те — такъв е в беседите и срещите си, изобщо, в отношенията и в работа с другите.
Заслугата на неговите разказвачи се състои в това: разказват със сила
само част от героичната му дейност, без да я изчерпват напълно и без да
я засягат във всичките й подробности. Все пак, тази заслуга не е малка;
тя е ценно указание за живота и подвига му, вследствие на което е ценен
принос, необходимо допълнение към неговата биография.
1. „Левски” — стихотворение от Ив. Вазов.
173
С оглед на тоwа, отделихме им място, каквото действително заслужават. Би било крайно неправилно, ако поставим в този ред на положителни и изразяващи историческата истина за героизма на Левски разкази, някой от книжните построения и измислици които не само не изясняват, но замъгляват и затрупват светлото дело на Левски. Тези измислици създават затруднения не само за хора, които притежават положителна подготовка за изследване делото на Левски, но сто пъти повече затрудняват и измъчват читателя, който не е имал време да се занимае по-подробно с него.
Отбелязахме това, защото някои с охота заговориха за тези измислици
и се опитаха да ги поднесат на читателя, като отбрано и здраво четиво.
Безпокойства за майка му и близките
Дълбоко-революционната му дейност поставя в опасност и излага на риск не само неговия живот, но и живота на неговите близки. На първо място поставя в опасност живота на неговата скъпа майка. Не веднаж тя бива тормозена, затваряна и бита, за да каже къде ходи и къде се крие синът й. Не веднаж хората от Карлово и околността му посрещат нощта с измъчващо безпокойствие, изпращат деня с болка и тъга; не веднаж пропукват обезпокоителни вистрели покрай домовете на неговите близки и хората остават със страшно предчуствие за изстъпленията на турските власти.
Защото Карлово — родното място на най-опасния от опасните революционери — привлича платеното съзнание на шпионите и погледите на турските заптиета и е предмет на техните наблюдения; а карловци — предмет на жестокостите и подлостите им.
Тъжно и мъчително било тогава, но тъгата, мъката отминават и се забравят, но честта, която карловци запазват с безграничната си преданост към народното дело, и гордостта, която имат днес — да
174
излъчат из своята среда толкова велик син — остава и ще бъде вечна.
А мъките и тревогите на неговата героична майка са безкрайни и неописуеми. Запазен е спомен за тях. В този спомен, макар да не е казано всичко, все пак, той дава възможност да се разбере на какъв тормоз е подлагана тя, какви неспокойни часове и колко тежък живот прекарва. Съзнанието обаче за героичното й чедо я изпълва с гордост и... тя понася всичко с твърдост, достойна за безстрашния й син.
„ ... Гневът — пише X. Красевски — на турския началник се увеличаваше. Той псува майката на Левски, пита я за сина й, а тя със спокойния и неустрашимия дух на Левски отговаря: „Син ми е на Влашко; щом знаете пък че е тука, хванете го и аз желая да видя сина си! А какво искате от мене?” Но властта не повярва на майчините думи, тоз час две заптиета най-грубо хванаха майката на Левски и я поведоха да я арестуват.” [1]
Макар X. Красевски да дава това с белетристичен тон, все пак то изразява част от действителността, която става около майката и близките на Левски. Тази е участта на упоритата карловка Гина Караиванова, която бе честита да роди толкова велик и гениален син.
Друг път, поради намерени вещи у него, залавят негови приятели, преследват, арестуват и ги разпитват. Но заради делото и за спасението на най-великия от великите революционери, те са готови на всичко.
С твърдост понася тормоза Иван Фетваджиев, който е дал тескерето на
Левски. За случилото се подробно описва Никола Начев, комуто Иван Фетваджиев
разказва всичко — кога е дал тескерето
1. „Сборник В. Левски”, Пловдив, 1903 г. Едно премеждие от Хр. Красевски.
175
си на Левски, как бива заловен — тревогите и безт покойството, което изпитва в участъка, подкупи и застъпничества за освобождаването му, отиването на Левски да го види в Пловдивския затвор и т. н. [1]
Левски не спира. Неговото „непобедимо търпение” (по израз на Вазов) и постоянство не му дават нито миг почивка, делото го зове, по пътя на всекидневната упорита работа той се въоръжава с богат опит. Въпреки опасностите, тревогите и мъките, които турските власти причиняват на близките му, той върви напред, озарен от светлата идея за свободата и правата на народа. Никога не спира на половината, всякога решен да умре, но да постигне своето, да осъществи на практика плановете и решенията на Вътрешната революционна организация, а заедно с това да постигне освобождението.
Колко велики планове, колко знайни и незнайни мисли вълнуват този голям революционер, каква дейност краси живота му, каква слава е делото му! Велик в характера си — да презира и изобличава, когато това е нужно; да прощава, когато трябва; да привлича и омайва с веселието и великодушието си, той бе и си остава велик във всичко, юначен и мъдър син на нашата земя.
Може би Левски би доживял освобождението, ако да не бе Д. Общи, който
извършва сериозни поражения на организацията, а провокаторът поп Кръстю
довършва останалото — предава Левски. Ден след ден се изнизват. Левски
неуморно работи, бди над народното дело. Отдавна вече се е разделил със
своя ценен помощник Ангел Кънчев, за когото пази скъп и ценен спомен. Много
често обаче бива обезпокояван от Д. Общи. Част от това му безпокойство
разгледахме вече, но да беше само то, всичко би имало добър край. За съжаление,
1. „Сборник на В. Левски” от Ив. Фетваджиев, предадени от Ник. Начев в „Сборник В. Левски”, Пловдив, 1903 г.
176
Д. Общи постоянно върши лудории, за да потъне по-лека-лека в плесенясалото блато на своеволията. Той погубва себе си и почернява народното дело.
Неговите лудории, както и лудориите на всеки недисциплиниран деец, неизбежно
го тикат към черен и злочест край. Д. Общи стига до Арабаконашката случка.
Необходимост от парични средства
Действително парични средства трябват. “Пари, пари и пак пари!” — казва Наполеон. Ботев, като напомня това, подчертава колко необходими са те в даден момент и колко голямо е значението им за развитието на една силна революционна организация. Левски с нищо не намалява това им значение. Той знае, че за засилване на организацията, за снабдяването на верните й членове с оръжие, за правилното й подреждане, за организатори-революционери, за изработване на планове, за печатни цели и др. са необходими пари. Левски знае, че парите, които внасят организираните хора, далеч не са достатъчни. Той се стреми да увери чорбаджиите, че е дошъл и техният час да подпомогнат светото народно дело. Разкрива им ужасите на робството и им пише със сърдечен тон и на разбран братски език. „ ... Каквото сме ние българите, най-тежко и най-гнуснаво налегнати от проклетия агрянин. И търпим всеки ден мъки и гнусотии, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта, която сега вече всякъде преодоля и преодолява... Турчеят децата им, безчестят по-младите и дъщерите им!. . . Тия невинни не са ли наши братя и сестри? Ами защо така? Мислите ли, че ние оставаме невинни в това? Не, никак! Ние и най-много вие, чорбаджиите, не сте ли причината да стои това безаконно и проклето зрелище пред нас? Кому ли другиму има да се надяват горките? Кой ли не иска да ги грабни и да му робуват во веки? Дали кървавите им сълзи се не леят на нашите глави
177
чрез бога? Ако ние, техните братя и бащи, не скочим да пролеем капка
кръв, да избавим майките си, жените си, сестрите си и децата си, кой ли
друг ще... ! Не сме ли ние техни братя и бащи, на които ще оставим вечен
спомен, като пролеем капчица кръв за тяхното избавление? Пък те нам не
щат ли да вдигнат паметници? Не щат ли да ни забележат в историята, която
ние възкръсваме и й даваме нов век? Не щат ли да ни поменуват по цяла България,
докато трае името българин, затова, загдето ние ще скъсаме веригите на
България и ще извадим народа от ада в рай...” [1]
Така Левски говори и убеждава богатите. Ала ако те не искат да разберат,
не искат да развалят своето удоволствие, не желаят да внесат нищо в народната
каса, то тогава Левски им заговаря с мрачен, заплашителен тон.
„ ... Десет години става, откак ви чакаме и жертва на бесила давахме, и в Диарбекир всяка година пращаме, само и само за вас богатите да си земехте за ум и разум и да свършихте това, за което ви караме днес. Да сте го приготвили отдавна, като и сами разберете, че без пари се не върши, па да дойдете вие нас да търсите, а не ние вас. Защото един чисто народен юнак сто чорбаджии не могат да го откупят, пък ние дадохме и даваме още такива жертви за чорбаджийския кеф. И пак се не съвзимате, но още гледате на тях хладнокръвно и д наричате ги „чапкъни”. Пък гледай чудо, от речените ви чапкъни колкото мрат, по-много, стават, отколкото страдат, по-много се разпалят и зели са се на друг ум. На!... както виждате — повечето щат мрат, но и работа щат свършат.
Чакахме ви да усетите горещите сълзи на бедния ни народ, който е вече
в крайно тегло, то, не! —
1. Левски до Ив. Фурнаджиев. Д.Т.С., стр. 41.
178
Вие му пийте още кръвта и предавате ги на мръсния мъчител. Разберете!
Решили сме се вече — или ди ви съберем, или да ви поразим! И то с едно
добро утро или добър вечер, както ви казваме по-горе. Ето, да намерите
под какъвто вече начин тая сума... И тия пари ще ги приготвите в 4—5 дни
и да ви бъдат в пазва, че на който час дойде наш човек с знак и ви намери,
от Привременното ни правителство, ще му броите парите, без да отлагате
за час време. И после един ден ще ви се даде разписка от Привременното
правителство с печат, която ще отговаря за дадената ви сума пред бъдещето
ни Правителство, което ще дири едного и до край — кой какво е дал
и за де са се употребили. Ето, ако дадете повече, отколкото ви се искат,
ще си купите по-голям живот, който сега се продава, утре не! И милионе
да давате.
Както щете, или тридесет лири ще ви бъдат по-мили, или златна свобода, в която да ви се забележи името вечно. Заемете се добре в това, г-да, и не ни майте, защото ни омръзна вече да гледаме теглилата на бедния ни народ и хладнокръвието на чорбаджиите към тях. Повтарям ви: решили сме се вече и ще принесеме веднаж завсякога жертвата на народния жертвеник пред олтаря на чистата свобода.” [1]
Тези редове, написани със силна загриженост, пропити със сериозност
и любов, ни говорят за крещящите нужди на организацията, които Левски се
стреми да разреши. Той е притиснат от тези нужди. Преди всичко трябва да
постави в движение техническо-организационния апарат, да набави всички
необходими и помощни средства, да подготви въоръжената борба и да разреши
много още други нужди, които не търпят отлагане. Та
1. Из писмото на Левски до чорбаджията Ганчо Минев от Карлово. Д.Т.С., стр. 34—36.
179
малко ли е значението на паричния въпрос в нормални времена? Още по-голямо е то в съдбоносни, революционни, решаващи освобождението на един поробен народ дни. Макар този въпрос да не е най-важният в дейността на Левски, все пак той му отдава онова значение, което непосредствената нужда му диктува. Затова именно с голяма настойчивост той пише на чорбаджиите и се стреми картинно, затрогващо да им нарисува потресаващото робско положение на българския народ.
Заради пари, той е принуден да прибегне до обира на турската хазна. Той и другарите му се принуждават на това крайно средство главно заради организацията, заради нейните революционни нужди, заради освободителното дело. A заради нея, заради належащите й за разрешаване нужди и освобождението те са готови на всичко.
Обир на турската хазна — ето разрешението. Aко този обир бъде сполучлив, с това ще разрешат много нужди, много цели ще бъдат постигнати. Това предложение, с всички предимства на своето парично съдържание, започва да човърка мислите им. Всички са съгласни за това, включително и Левски. Трябва само да се подбере моментът, защото едно избързване би провалило плановете им за обира, всички усилия биха отишли напусто и биха злепоставили и революционните частни комитети по местата, където ще се извърши обирът. Левски знае тежките последици от необмислените, прибързаните действия и решава да се отложи обира за по-късно. Той вика Д. Общи да се видят и го предупреди да не предприема обира. Общи отбягва — не се явява на срещата. Левски, като вижда, че Общи не идва, бърза да го предупреди с писмо да не предприема никаква акция. Общи, вместо да се вслуша в тези сериозни предупреждения на Aпостола, тръгва по-пътя на своето стихийно бунтарство. „. . .Според които писма и думи писах му
180
да дойде да видим това, което се казва за него, тъй ли е. Той не дойде.
Писах му и нарочно пратих Д. Поща пак да му каже да дойде и донесе сметка
за работата си — де какво е вземал и давал. Пак не дойде. Най-после отидох
самичек, защото и писмата ми дойдоха от някои частни комитети, в които
ми пишат за работи съвсем другояче показани от Д. Общи. Повиках го с мене
заедно да дойде да обиколим местата, отдето го нападат, а той каза, че
ще дойде и на утрешния ден вече го не видях до сега. Там му останаха и
сметки, и разправи за всичко в затвора сега. Все тогава, като го не видях,
на другия ден, та да му кажа да не бастисват засега и пощата, защото работата
си докато не наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастиса.
Това казах на Стоян Пандурина (войводата, да каже и на Д. Общи, но както
за всичко и затова не е слушал).” [1] Това писмо
е писано, след като Общи извършва обира и попада в ръцете на турските власти,
но в него Левски ни разкрива отношението на обиди към организацията и дисциплината
в нея. Писмото ни разкрива още, че Левски преценява правилно момента. Би
трябвало да се почака, а най-главно, да се подберат за такава работа най-добрите
и най-съобразителни хора на организацията. Общи не послушва и извършва
обира. Той прави това на 20 септември 1872 год., а само няколко дни след
това е в ръцете на властта. Главното е да се успее, а не само да се предприеме
това действие. Защото мнозина могат да се решат на подобно действие, но
да се сполучи и доведе то до щастлив и успешен край, това вече могат не
само смелите, но предимно тези, които съчетават своята смелост да вършат
подвизи с голямата си мъдрост и разсъдителност, с забележителната си съобразителност.
Подобни ка-
1. Из писмото на Левски до ЦК в Ловеч, от 12 декември 1872 г., Д.Т.С. стр. 201.
181
чества Общи не притежава. Затова той завършва много печално и жалко
своя живот. Никъде досега недисциплинираният деец, когато се касае дори
за частни действия, не успява, а още по-мaлко той може да се надява на
успех в обществената, организационна и най-малко в революционната дейност.
Ако Общи да беше свършил само със седе си, това би било най-доброто проявление от лошите. Той обаче повлича след себе си мнозина, предава цялата архива на ЦК и всички членове на местните революционни комитети, като хвърля цялата организация в тревога — настъпва общо смущение.
Как Общи стигна до тоя злочест край? Ако се вгледаме внимателно в проявленията му, част от които разгледахме вече, то ясно е как стигна до Арабаконашката случка — неговата недисциплинираност и своеволие го довеждат до нея. Независимо от това, той би могъл да спре дотук, най-малкото да направи необходимото да запази хората от провал, да не издава никого, тъй като той е смел до безумие. И той би могъл да направи това, ако да не беше лишен от друго едно качество — разсъдителността, също така необходимо за ръководител на народната работа. В този случай той никога нямаше да има толкова черна слава на предател в нашето национал-революционно движение, Той би останал само със славата на недисциплиниран и своенравен деец. А Общи е толкова смел, че пред турските власти се държи дръзко и твърдо. Знае се кои предават най-много. Предават малодушните, страхливите хора. Въпреки това, Общи извършва предателство, което по размери напомня пропадането на жалък страхливец.
Лишен от що-годе разсъдителност, той плаща скъп данък на една погрешна тактика да изказва „множество”, та по-този начин да представи българския въпрос пред света като голям и нетърпящ
182
отлагане, а народа ни — жаден за човешки права и свободи. От друга страна, по пътя на „множеството”, както уверяват теоретиците на тази тактика като плачливият Хаджи Станю, заловените ще могат да си фасят кожите. Общи не мисли да спасява себе си, но мисли да спасява другите, като се улавя на препоръчаната от тях тактика — да изказва повече хора.
Не е трудно да си представим докъде води тази гибелна тактика да се издава всичко. Тези, които не могат да си я представят, нека се вгледат, нека се замислят в резултатите, които постига Общи. Той разкрива всичко. Д. Общи не изпуска нито един деец, с когото е имал работа и когото познава. Когато докарват членовете на ЦК — Димитър Пъшков и Марин Луканов, те успяват чрез дупките на нужниците да изпратят на затворените следната записка: „Другари, всичко отказвайте, никакви имена не споменувайте — спасението е в отказването”. Тая записка преобърна умовете и сърцата; хората като че ли от дълбок сън се събудиха, нравствено се сепнаха и обърнаха колата наопаки пред изправителните секции — наченаха да отказват всичко. Изпитвачите комисари се слисаха от такава неочаквана постъпка.” [1]
Всички упорито отричат да познават Общи и не знаят за съществуването на тайни комитети. „Заповедта нищо да се не казва — всичко да се отрича, от ден на ден стягаше умовете и сърцата, даваше голям кураж на отпосле хванатите да се държат, както прилича на „твърди във вярата си съзаклятници.” [2]
Най-тежко и трагично е положението на Д. Общи, той е сломен и съвсем
убит от лошите резултати, които постига с тази тактика на „множеството”;
вижда какъв голям провал е направил и пред каква
1. Вж. „Миналото” от Ст. Заимов, 1898 г., стр. 175 и следв.
183
гибел е изправил Вътрешната революционна организация. Заповедта да отрича всичко „го поколеба извън душа: мъчителна безсъница го хвана — разкаянието се яви в сичката си сила — морален трепет обзе душата му.” [1]
„Така че неговото предателство се дължи не на малодушие, а на една плъзгава погрешна тактика, която, веднаж възприел, фатално го е извела към гибел: другарите му — към тяхното залавяне и преследване, него самия — към вечно опозоряване на паметта му, което даже смъртта на бесилото не можа да измие.” [2]
Когато Левски узнава за проявленията на Общи, за арестуването и предателството му, той изтръпва. Без да губи кураж, Левски бърза да спаси каквото може и да запази останалите дейци.
Няколко дни преди Д. Общи да извърши обира на турската хазна, Левски
обсъжда трогателно въпроса за свой заместник и сочи какви качества би трябвало
да притежава водителят на народната работа.
Още не съм поверил работата си другиму
„Бае, работата още няма кой да поеме та съм принуден още сами да се
излагам в опасности, да тичам нагоре-надолу. Пък турците няма село, ни
по къра ханища да не са разпратили да търсят. Пишат ми писма отвред да
се не излагам в опасности, а не мога да гледам на страхливите работници,
които от страх засират всичко, и работата да стои на едно място. Завчера,
като имаше една топордия в един град, в който бях и аз, прехирвания, бастисвания
ненадейно по къщите, а аз дето бех в къщата, днес излезох из къщи. На дру-
1. Вж. „ Миналото” от Ст. Заимов,, стр. 179 и следв.
2. Вж. Г. Бакалов. „Д. Общи и В. Левски пред съда”, сп. „Нова литература, г. I, кн. 33, стр. 518, отпечатана е и в книгата му „Българското национал-революционно движение”, стр. 23—45.
184
гия ден бастисах. От видило до видило по улиците вардят турците за странни хора. При такова нещо в този град се изплашили всички. От тоя град е и Грую, който ми пише, защото бех излезъл вече от там и отишел бех по други страни. Пише ми да не дохождам скоро, като преувеличава предирванията на турците — уж че били търсили и у тех и пр., та немало место де да слеза. И още казал, дето бех оставил припаси, тевтери и пр., да се хвърлят в заодът. Видиш ли работа от страхопъзлювци. Затова още не съм поверил работата си другиму. Защото ако е в едно — в друго нема. Ако е решителен, то той ще бъде неразсъдителен; ако ли е разсъдителен, то страхът му го не пуща да прекрачи по-нататък, още и в страхлив случай — развалят се готовите работи. А работите, писма, дето дохождат всеки ден, требва да се разправят, пък като ме нема — стоят на едно место за дълго време, докато се завърна. А и то не е работа. Имам честни хора, но като не били отдавна в тази работа, да се опознаят с нея, щото да могат да съдят, пак нищо и по-зло. Водителите на тая работа трябва да са опознати до тънко човеци, като кой е К-в, Ц-в, Петко, Стоян и пр. В какво са добри, а в какво не? Де стоят техните слабости? . . . На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. Без тия едно да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайнени, както и да е ...” [1]
Горните качества Левски изисква да бъдат хармонично съчетани във водача
на народното-освобо-дително дело, ако само едно липсва от тях, то нарушава
се неговата ръководна роля и той ще зацапа, където и да бъде. Не доказа
ли Д. Общи колко вярно долавя това Левски? С дейността си Общи
1. Из писмото на Левски до Л. Каравелов от 16 септември 1872 г. Д.Т.С., стр. 165.
185
показа точно това. Лишен от качеството да разсъждава зряло и умно, лишен от съобразителност да предвижда нещата къде са и докъде могат да стигнат, той се хваща на страхливо-опасната и гибелна тактика да издава всичко. Ако той беше разсъдителен, то не би се съгласил на препоръчаната му тактика, а би своевременно предвардил и другите от нея, както това правят двамата членове на ЦК — Димитър Пъшков и Марин Луканов. По този начин Общи би спасил хората и организацията от провал, би излязъл с чест и никога не би си поставил петното на черен предател.
Ако Левски бе отстранил навреме Общи, то до подобен печален край не би се стигнало. Левски проявява към Общи неподходящо за случая великодушие и с това допусна стихийното бунтарство да извърши сроето. Вярно, че той се съгласява да остави Общи на работа по силата на едно решение на болшинството, но вярно е и това, че само Левски би могъл да убеди това болшинство в опасностите, които биха настъпили, както и настъпват от проявлението на недисциплинираните дейци. Великодушието е ценно и положително качество, пред което трябва да се преклоним, но то не трябва навсякъде и при всички случаи да раздава своите добродетели. Има моменти, когато човек трябва да прояви неумолима твърдост, особено спрямо такива, които се стремят да превърнат здрава обществена организация, особено революционната, каквато е създадената от Левски, в жалка развалина.
Поради тази причина Левски би трябвало да следва гласа на онова, което сам предвижда, да почувствува онази тревога, каквато може да създаде и създават недисциплинираните дейци. Тревогата е основателна, а безпокойствието му е предизвикано от дълбоки и сериозни причини. Не е малко да видиш в един миг всичките положени усилия да рухват; цялата Вътрешна революционна организа-
186
ция — поставена на изпитания и голяма част от нейните членове предадени и арестувани, включително и болшинството от ЦК. Не е лесно всеки ден да пристигат до Левски съобщения едно от друго по-тревожни и по-тежки за пропадането на организацията. Само един дебелак, който не знае нито да чувствува, нито да мисли, който е чужд на Вътрешната революционна организация или му е все едно — дали тя ще успее или погине — би могъл да остане спокоен и невъзмутим.
Би било неправилно да мислим, че тревогата на Левски е предизвикана от уплаха, че е прераснала в положението на тежко отчаяние и вайкане и го е тласнала по наклонените пътеки на упадъка, на паниката. Напротив, нито капка от подобна тревога. Касае се за тревога и безпокойство, което неизбежно кара Левски да удвои силите си, да затвърди още повече упоритостта си и да се заеме с непознато мъжество да запази останалото от Вътрешната революционна организация.
Действително Левски се заема с тази задача. Той не само не се скрива,
за да спасява кожата си, не само не мисли да бяга за Влашко, докато не
постави всичко тук в ред, но се отправя към Ловеч, където провалът е в
стихията си и всичко трепери от страх.
Който се познава с Д. Общи да е на щрек
Преди да стигне в Ловеч той пише писмо до всички вътрешни дейци и
им прави предупреждения да се пазят. „Известни да сте, че Д. Общи предава
всичко, щото знае. От София дойде човек нарочно да ми разправи за това.
Който се познава — дава нарежданията си В. Левски — с Д. Общи, да стои
на щрек, в къщата си да не спи, по приятели.” [1]
1. Из писмото на Левски до Хр. Ив. Книговезеца. Д.Т.С., стр. 194.
187
Левски знае, че ако със своите бързи нареждания и предупреждения успее да спаси един човек в повече, това означава един деец повече в служба на освободителното дело. Не само това, той знае, че всяко арестуване може да засегне още по-дълбоко Вътрешната революционна организация, да повлече след себе си нози хора, както вече това му показва примерът с издаваните от Д. Общи дейци. Затова с такава упоритост им пише да се пазят, да бъдат на щрек, да не се предават в ръцете на турските власти.
За да се запазят, те трябва да постоянствуват, да не се стряскат от нищо, да вземат предварително мерки и да знаят, както още от по-напред Левски ги е предупреждавал, че всичко може да се случи. „Днешната случка ви се е предсказала сто пъти, че може да бъде, срещу което изповедахте, че ще постоянетвувате. Де ви е постоянството.” [1]
Той ги съди още, че те са причина Общи да остане на работа в България
и да му се даде пълномощно по орханийско. „Д. Общи да се отреди по орханийско
и да му се даде пълномощно таквоз — решихте всички вий, като повече даваше
гласа си Анастас от Плевен, Ваню и Пъшков . . . Ето, че вие сте си причина
да треперите от страх, щото и мене вече място не давате да дойда в града
ви и да вдигна всичко що има досега във вашия рад, по причина, че Д. Общи
познава всички ви ... Пък вие занапред дързост! Запрените, запрени, а другите
трябва да мислят, че полагали клетва. Който не изпълнява клетвата, в която
се е клел, той е най-ниският и гнуснав човек на света. По-добре сто години
мъки честни, а нежли да тъпче честта си, верата си.” [2]
1. Из писмото на Левски до ЦК в Ловеч от 12 декември 1872 г.
188
Вижда се какво мъжество и каква безгранична вяра обладава Левски, за да може да им говори така, да ги потиква към нова дейност, да напомня за полаганата клетва и да се готвят за предстояща и по-нататъшна дейност.
Между това Каравелов узнава за провала на Вътрешната революционна организация, преценява положението и бърза да съобщи на Левски, че моментът налага да се вдигне революцията. Той иска да стане това и настоява да бъде потърсен Левски и лично да му се съобщи това важно и съдбоносно решение. А то е: „По-преди Ви писахме и поканихме на подвиг, но нека си опомним. Сега Ви обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от нашата страна и подигане на революцията. Причините, които и ти можеш да познаваш, не ще ми да ти разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всичките тадявашни юнаци се писа и ще заминат отсреща. Надяваме се за помощ и от Сърбия и Черна гора.” [1]
Получавайки това решение, Левски го обсъжда внимателно с дейците от Старозагорския частен революционен комитет, намира, че то е прибързано, и вземат противно решение — да се отговори на Каравелов, че сега не може. Сам Левски пише: „Аз имах писмо от председателят на Централния комитет, в което ми се казва да дам глас за революция. Но аз това писмо взех за неразбрано и не дадох глас.” [2]
Левски има непосредствени впечатления и ясен поглед върху събитията
в България. Той може да направи най-сполучлив и пълен анализ на положението
тук. Като имаме пред вид това и знаем него-
1. Л. Каравелов до Левски — покана за обявяване на революцията. Д.Т.С., стр. 384.
2. Из писмото на Левски до орханийци. Д.Т.С., стр. 189—190.
189
вия силен политически нюх, неговата дълбоко реалистична революционна дейност — да преценява нещата конкретно и на място, да държи сметка за съотношението на силите и подготовката на народа за решителния бой, то лесно е да си обясним защо обявява предложението на Каравелов за прибързано и погрешно. Според Левски, необходимо е да се работи още между народа, па тогава да се прецени всичко и се даде глас за революция.
Почти същото препоръчва да пишат на Каравелов и другите частни революционни комитети. Левски постъпва така не от страх да не бъде обвинен в опортюнизъм, а от дълбокото си убеждение Каравелов да узнае какво е мнението тук на болшинството. Той трябва да разбере, че мнението на Левски — да не се обявява още революцията — не е само негово лично мнение, а такова на всички дейци в България [1]. Следователно, Каравелов трябва да знае, че положението на народа и развитието на освободителната борба далеч не е на онази висота, както я преценява той от Влашко.
Левски дава своите разпореждания по този важен въпрос и бърза да отиде
в Ловеч, бърза да се яви на самото място и да вземе мерки за ограничаване
на провала. Още в Южна България той научава, че някой е подхвърлил в някоя
къща бележка с неговия подправен подпис. С тази бележка се искало да бъдат
занесени комитетските книжа в лозето на поп Кръстю. Апостолът съзира в
това истинско предателство и се досеща кой може да бъде предателят. Той
се досеща и е готов да им го покаже. „Току да тръгна за града ви, получих
писмо, в което ми се бележи, че са били подхвърляни в някоя къща писма
с моя подпис: А с. Дер. Кърджалъ, в
1. Вж. „Левски, Каравелов, X. Димитър” от Н. Кондарев, стр. 57—58.
190
които писма се казвало да ми донесат тевтерят, в еди-коя си колиба и там да го оставите, а всичко друго, каквото има, да го изгорите. И в писмото ойдордисвани словата, като да приличат на моите. Писмено да ми дадете за тия писма, които са писани от вас. Пророкувам целта каква ви е била и по висшегласие ли сте го напразили или сам някой. И кой е? Ако на това се отречете и всеки каже от вас — не знам, то аз знам и ще ви го покажа да го видите кой е. За следствието на тия подхвърлени писма оставам да говора, докато видя ще ли изповяда сам оня, който ги е мушкал в портата из резката и като какво си е мислил с това? Па тогава? По тия писма страхувам се да дойда в града ви. В тях тълкувам предателство истинно и предателство, без да ще от страх. . .” [1]
Левски съглежда измяна. Той знае и се досеща кой може да бъде предателят. За жалост, Левски мисли, че предателят ще извърши това от страх. Характерно е, че Левски внимателно следи всичко, което става около и далеч от него; познава всички дейци добре, дори и подхвърлената бележка с предателството не може да му се изплъзне изпод окото — той знае кой е способен на тази измяна, знае и ще им го каже кой е. Той знае кой е способен да си спечели черната слава на български Юда, да извърши толкова отвратително дело и да предаде най-неуловимия от неуловимите; най-безстрашния от безстрашните; най-мъдрия и съобразителния, най-постоянния от постоянните във великото освободително дело.
След като Левски дава своите разпореждания в Южна България, той я напуща,
за да не я види никога вече.