Между чука и наковалнята
И аз ще си дойда
Дякон Игнатий арестуван
Разстригване
Аз преставам да нося калугерска шапка
Дядо Петър ризказва за учителствуването на Левски
Учител в село Еникьой
Момък с чекърести очи
За пръв път името Левски
Пъргав и решителен като лъв
Във Втората българска легия
Левски боледува през 1868 год.
Писмото на Левски до Найден Геров
Погрешни и плитки тълкувания
Старите трябва да мислят
Михаил Греков за боледуването и лекуването на Левски
Операция на стомаха
Аратлик, аз оздравях
Печеля за цял народ
Заинтересуваните тържествуват
Нашата свобода от нас зависи
Левски сломява разочарованието
Наистина дякон Игнатий — Левски попада в положението на човек, който се намира между чука и наковалнята. От една страна неприятностите в Белград, които засягат и оскърбяват неговата чувствителна натура, а от друга: знае какво го очаква в България — отвратително робство и преследванията, клеветите на вуйчо му. В това положение той трудно понася емигрантското тегло, но още по-трудно му е да се завърне. Малко по-късно дякон Игнатий се решава на последното, но преди да стигне до него, той остава в Сърбия. Както видяхме, преди да бъде разтурена Легията, тя се разделя на две. Възниква въпросът, как и къде прекарва Левски, с кого тръгва — с Раковски или с Иля войвода?
Спомените на Хр. Иванов Книговезецът [1] в този
пункт са твърде мъгляви и най-лошото — противоречиви. Например в спомените
си Христо Иванов Книговезецът пише: „Левски стоя до есента в Легията, до
октомври 1862 год. . . Левски в Крагуевац пристана в един чорбаджия сърбин,
за да храни учениците. И чорбаджията, като се научил, че е дякон, изпъдил
го, като му дал 180 гроша, за-
1. Христо Иванов Големият е роден във В. Търново. Бил е книговезец и оттук всички го наричат „Книговезецът”. Ценен сподвижник на Левски. Оставя спомени, които се пазят в една папка на Народната библиотека (А.Н.Б. II. В п. 10. № 1021). За жалост, спомените му са твърде противоречиви. За тях виж „Величайшият революционер — В. Левски”, от Кондарев, стр. 18 и следв.
40
щото било грехота да слугува в къщата им дякон — свето нещо. . . И като се разпусна Легията и всички момчета се разотидоха кой накъдето види, а Левски остана да зимува при майстора си. Неделно време ходехме в казармите, та се учихме със саби да можем да употребяваме.” [1] Христо Иванов пише, че майсторът изгонва Левски, а после казва, че остава да зимува при него. Щом го изгонва, той не може да остане да зимува. Противоречието е ясно. Казва се още, че като разпускат Легията, всички момчета се пръскат кой на където види, а след това пише, че в неделно време ходят с Левски да се учат със саби в казармите. Щом се разгонва Легията, щото момчетата се пръскат кой на където види, то какъв достъп ще имат до казармите, па и да се учат със саби. Очевидно и тук има заплитане и объркване на нещата.
Все пак, между допуснатите противоречия се забелязват зрънца от истина, които зрънца, освободени от противоречивата мъгла, в която са попаднали, започват да говорят и ни разказват тази страница от живота на дякон Игнатий, която се смята за съвсем тъмна.
Най-вероятно е, че Левски пожелава да остане при Раковски, но като узнава, че първа ще премине в Балкана четата на Илю войвода, той заминава с него за Крагуевац.
Дякон Игнатий, който изгаря от желание да отиде в Стара планина, не
може да не се отзове в Крагуевац, четниците на Илю войвода първи ще заминат
и първи ще влязат в борба за освобождение на народа ни, защо и той да не
бъде пръв между първите? Като се знае неговият борчески темперамент, неговата
решителност и готовност да се самопожертвува за освобождението, което проявява
докато е в Първата легия и по-късно в дейността си, то всяко съмнение (относно
това, къде, с коя чета
41
заминава той) изчезва. Явно е, че горещото желание на вярност и привързаност към Раковски отстъпват пред още по-силното желание да премине пръв в Стара планина. Като се знае, че любовта на Левски към народа и родината остава всякога по-силна от всяка друга любов, лесно е да се разбере, че тя е която го заставя да отиде в Крагуевац. [1]
По-късно обаче, когато тяхното заминаване за България е осуетено, всеки един от тях е заставен да тръгне където му очите видят, то дякон Игнатий се завръща в Белград при Раковски. Защото сам Хр. Иванов пише: „И ние през зимата ходихме почти всяка неделя при Раковсковия салон да слушаме неговите жестоки речи по освобождението на България.” [2]
Знае се, че Раковски остава в Белград и там произнася своите речи, а
неговите слушатели са българските революционери, към които, както казва
Хр. Иванов, се присъединява през зимата Левски.
През пролетта на 1863 год. Хр. Иванов решава да се завърне в България
и като отива да си взема сбогом с дякон Игнатий, той му казва: „Наскоро
ще си дойда и аз” [3].
1. З. Стоянов пише, че тази страница от дейността на Левски е най-тъмна. Опитвайки се да я изясни, той допуска, че Левски е заминал за Румъния да осъществява плановете си и пр., което противоречи на известните вече факти. Наистина Левски заминава за Румъния да осъществява своите планове, както ще видим това по-нататък, но не в 1862, а в 1868 год. Погрешно е и твърдението на З. Стоянов, че Левски искал да убива Раковски в Белград. С други думи, З. Стоянов не изяснява ни най-малко тази страница от неговата дейност. Що се отнася до това, че Левски искал да убива Раковски, то това е измислица, която, по неизвестни за нас причини, е намерила израз в работата на З. Стоянов. Защото знае се, че до края на живота си Левски цени Раковски като пръв свой учител. Вероятно П. Хитов е виновен за тази измислица, както това ще видим по-нататък.
2. Хр. Иванов Спомени, А.Н.Б. II. В. п. 10. № 1021.
42
Не може да има съмнение, че след разтурването на четите дякон Игнатий
прекарва много тежки и скитнически дни. Защото ако днес има международни
организации, които мислят и се грижат за революционерите-емигранти, във
времето на Левски не е имало, той е трябвало да се грижи сам за себе си.
Освен това изчезват надеждите за освобождение, вследствие на което дякон
Игнатий започва да мисли как и по какъв път да се завърне в бащин край.
Хр. Иванов с примера си, като решава и си идва в България, окончателно
затвърдява това му желание, за да го изпълни най-вероятно есента на 1863
год. Най-вероятно, защото, както ще видим след малко, Хр. Иванов пише в
спомените си, че щом дякон Игнатий се завръща в България той лежи три месеца
в затвора, а след това, по Възкресение, се разстригва и едва тогава постъпва
учител в с. Войнягово, Карловска околия.
Един ден Хр. Иванов, който след завръщането си от Сърбия се установява в Пловдив, където постъпва на работа в Дановата книжарница, чува следното: „Чухме, че докарали дякон Васил вързан и окован от Карлово. Отидох да го видя по друга причина, че нося на хапузите (затворниците, б. м. Н. К.) хляб. Видях го и му казах: „Не бой са”. Като ми разправи, че го предал вуйка му за бунтовник, и като казал на празителството, че бил в Сърбия миналата година в четата, излязох, отидох и намерих г-н Рашка, че му разправих за него и му се помолих да се потруди чрез градските чорбаджии да го пуснат, защото е наклеветен от вуйка си. И така, той разказа на Геров и на градските чорбаджии подробно за неговото наклеветяване от вуйка му и започнаха да действуват чрез правителството за освобождаването му. И повикаха от метоха вуйка му, като го осъдиха. . . като каже на правителст-
43
вото тъй: „Ази го наклеветих заради коня, който ми открадна, щото ази му не дадох парите, който ми слугува шест години”. И по този начин В. Левски се освободи след три месеца. Излезе, ходи няколко време и се пазари учител във Войнягово не по-далеч от Карлово два часа.” [1]
Няма съмнение, че вуйчо му — хаджи Васил — го наклеветява пред турските
власти и той, благодарение силното застъпничество на Рашко (Рашко х. Стойчев,
б. м. Н. К.) и Геров, трябвало е да каже, ако не точно думите, които Хр.
Иванов му влага в устата, то най-малкото да признае, че е извършил това
заради коня, който Левски му открадва по-рано и с който замина през Пазарджик
и Ниш за Белград. Без това застъпничество хаджи Васил никога не би признал
своето клеветническо поведение спрямо сестриника си, а би го клеветил и
злепоставял още повече. Защото клеветниците и доносчиците по подъл и скрит
начин вършат своето, а преките изпълнители — довършват останалото.
Не трябва да се мисли че след този случай отношенията между дякон Игнатий и хаджи Васил се подобряват. Напротив, още повече се влошават, за да може един ден дякон Игнатий да се разстриже без ни най-малко смущение, без каквото и да било колебание, а спокойно и твърдо, сякаш тъй е редно и тъй би трябвало да стане. Той решава да се разстриже с такова спокойствие, сякаш отива да изпълни един необходим и предстоящ дълг. Другояче не би могло да бъде, щом дякон Игнатий всеки ден вижда и се убеждава, че под светото расо на неговия подъл вуйчо се крие заядливо-отвратителен клеветник.
Тази чистота на дрехата на духовния сан е осквернена, изцапана, Левски
не може да понася това.
44
Нека хората разберат какво оскърбление е за тях и човечеството подлостите на неговия вуйчо, какви мерзости прикрива той със своя духовен чин и каква доблест е да се скъса с този долен скъперник.
Неговото решение — да се разстриже — е взето. Друг не може да стори това — ще го стори сам дякон Игнатий, тъй като другарите му се колебаят, страхуват се, треперят. Той не се страхува, държи ножиците смело и още по-смело се разстригва, за да могат неговите другари, свидетели на това действие, да ни разкажат колко спокойно е извършил това дякон Игнатий и с каква решителност е отивал да изпълни и е изпълнявал своите решения. „На първото Възкресение, слей отпуска на църквата „Св. Богородица”, дякон Игнатий, съвсем спокоен, даже и весел, отишъл с Георги поп Христов, Христо Василев Пулев в къщата на поп Христо х. Марков, прекарал няколко часа в забележителна радост, похапнал даже с охота, и с видимо хладнокръвие Дяконът пошепнал на хаджи Георги: „Хаджи, ще вземеш ножиците и един гребен”. Хаджията, като познавал по-отрано решителността на Дякона, без възражение приел да изпълни желанието му.
Поп Христо, като забелязал приготвените ножици и гребен, учудено запитал:
„Защо ви са тези неща, и на днешния ден сте наумили нещо?”
Аз преставам да нося калугерска шапка
„Ще се приготвим за празника, ще си поправим малко косите”— отговорили Хаджията, Христо Пулев и Дякона, след което напущат домашната веселба и излизат на западната част на града в Алтънчеир. С пристигането си Дяконът сваля калугерската шапка, оставя я на страна и се обръща към другарите си с ясен и спокоен глас: „Другари, от днес аз преставам да нося тази калугерска шапка”.
Това предисловие не бе разбрано от другарите му, но скоро бяха избавени от недоумението, когато казал:
45
,Хаджи, вземи ножиците и отрежи косите ми”. Хаджията и Христо Пулев останали вкаменени на местата си и чак тогава разбрали за какво ще послужат ножиците и гребенът. Лицето на Дякона било тихо и спокойно и се учуди на нерешителността на другарите си.
„Не смея да сторя това. Не вземам върху себе тази тежка отговорност. Дяконе, тази хубава златна коса е превъзходно украшение на челото ти, на службата ти. Не мога да изпълня желанието ти” — с треперещ от вълнение тон произнесъл тези думи Хаджията.
“Хаджи, ти ще отрежеш косата ми, нека всичката отговорност, която вършиш по мое желание, падне върху мене”, и погледът му се срещнал с Хаджийовия.
„С разтреперана ръка Хаджията взел ножиците нерешително се издигнал да отреже косата, която Дяконът бе прибрал в ръката си и определяше къде да се отреже, ръката (на Хаджията, б. м. Н. К.) силно затреперала, когато ножицата се опряла до косата. Хаджията се напънал да надвие силите си, свил двата си пръста и отрязал само няколко косми, ужасно пребледнял и свалил ножицата. Дяконът осъди строго боязливостта на другарите си и поканил Христо Пулев да извърши грязването. Христо Пулев се възпротивил и страхливо заявил на Дякона, че за нищо не би се съгласил на това. Дяконът решително се обърнал към тях и извикал: „Аз съм твърдо решил да сваля косата си и да хвърля шапката, ако вие, страхливци, не искате, аз сам ще извърша това. Вие ще имате само една длъжност да изгладите неравностите на останалата коса”. Като казал това, той свил отново в ръка косата си, силно стиснал ножицата и целия златен сноп коса спокойно показал на другарите си. Тогава той прибрал отрязаната коса, навил я на пръстите си на снопче, свил я
46
добре в книга и я турнал в пазвата си и извикал силно: „Тя ще се пази за вечно възпоменание”. Един крехък смях събуди другарите му и отвърза устата им. След това Дяконът разкри горната си дреха, извади скрития там хубав фес и казал: „Вие се учудвате не затуй, че отрязах косата си, не ще ли да бъде странно, ако аз, след този акт, наложа калугерска шапка”. [1]
Днес подобно действие и разстригване е нещо редно, което се случва и
може да се случи, но в онова време на твърдо установени традиции, на консервативно
установени отношения, на особено страхопочитание към духовно лице разстригването
на дякон Игнатий има характер и отражение на хвърлена бомба, която раздрусва
и бунтува духовете, сякаш срещу тях е извършено дръзко нападение. Злите
езици започват дейност — бръщолевят и плещят около извършеното от дякон
Игнатий, мълвата ги допълвала, а клеветническото отношение на вуйчо му
спрямо него се засилва още повече. Дяконът не може да остане в града нито
миг повече. Той се запътва и отива в близкото село Войнягово, където става
учител. И друго обстоятелство потиква дякон Игнатий да стане учител — почетната
и народно-апостолска професия, която няма нищо общо с унизително-срамната
професия на вуйчо му.
Дядо Петър разказва за учителствуването на Левски
Дядо Петър Стоянов от село Войнягово, доживял дълбоки старост, е бил
ученик при Левски, затова може да ни разкаже за него, да си припомни за
юношеско-ученическите години, макар и много късно след Освобождението.
„Левски учителствувал във Войнягово близо две години — от Гергьовден 1864
год. до месец март, в началото на 1866 год., т.е., когато той избяга. Това
1. Д.Т.С. Извори, стр. 700—701.
47
го знам, че десетъкът (запчелъка-закупвач на десетъка, б. на Д.Т.С., стр. 712) на посевите на селото ни не беше продаден тогава, та го събираше дядо Добри Заралията от село и си имаше писар — турчин от Карлово, името му беше Кондолат. Селяните, не зная по каква причина, нямаха доверие на Добри чорбаджи и Кондолат, та през лятото на 65 (1865 г., б. м. Н. К.) год., около един месец училището ни беше на Беглишки харман, имаше колиба, покрита с ръженица, в която пишеха „Емляк четал тевтер” (двойно сметководство, б. на ДТС.) — турчинът по турски, а Левски на български. Житото се предаде по принадлежност, а десетъкът остана да се събира в пари през зимата до края на годината. Добри чорбаджи събра парите и не ги внесе по принадлежност. В края на месец февруари, като се изгуби Левски, той (Добри чорбаджи) се представи пред турците и каза, че даскалът откраднал парите и избягал. Селяните протестираха, че парите са у дядо Добри, но той се закле. Парите останаха у Добри чорбаджи, с които си купи една хубава нива от 12 уврата, а турците почнаха да дирят Левски. Тогава като комити затвориха няколко души, които другаруваха с него. Те бяха: Ангел Брайков, Петко Колев Грошът, Кольо Къчът и ги изпитваха. Те отказваха — не знаели, че даскалът им бил комита, и се освободиха под гаранция, а парите събраха втори път от длъжниците. По това зная, че до Георгьовден тогава се изгуби от село и втората година не можа да свърши. После две години няма в село никакъв даскал. След това се потрудиха и едва в края на 1868 год., през месец ноември, главиха от Сопот Иван Симеонов, който си имаше документ за даскал, издаден от Силистренския паша, тъй като беше учителствувал по-рано в гр. Силистра, сега Румънско. Той, Иван Симеонов, знаеше и турско писмо малко и много го уважаваха турците. И догдето учителствувал той в
48
село (Симеонов учителствувал в това село близо 2 години, б. на Д.Т.С.), Левски по никой начин не смееше да се яви в село. През онова време се беше запознал с Дъбенските даскали (село Дъбене, съседно на с. Войнягово, б. на ДТС.) Лило и Минчо. Минчо после се ръкоположи за свещеник. Засега известен поп Минчо, а Лило си остана даскал, и двама умрели — поп Минчо убит от турците, а даскал Лило от българското партизанство.” [1]
Тези спомени на дядо Петър Стоянов не са точни и ясни. Например в тях се говори, че Левски избягал в края на месец февруари, а после се казва, че той изчезнал по Георгьовден, а по-нататък, че докато Симеонов учителствувал в с. Войнягово, то Левски не смеел да се яви, от което следва да се заключи, че той е бил в Карлово, което не отговаря на истината. Неточни и неясни са спомените на дядо Петър Стоянов, но в едно са точни и ясни — това, че Левски е учителствувал в село Войнягово доста продължително време и че през време на своето учителствуване той има другари от Войнягово, които са съмнителни за турските власти. А това подсказва, че са народни хора и не са чужди на разбиранията на Левски. Иначе не биха ги арестували и разследвали след бягството му. С оглед само на това отделихме място на разказаното от дядо Петър Стоянов.
За учителствуването на Левски във Войнягово съобщава и Христо Иванов
[2], но интересни сведения е събрал В. Караиванов,
на чиито спомени се позовахме вече. „Като учител във Войнягово — разказва
В. Караиванов, — той никога не искал от Войняговци храна. И досега останалите
живи негови ученици с учудване разправят това, казват, което и аз зная
за вярно, че храна му е носена ог
2. А.Н.Б. II. В. п. 10, № 712.
49
Карлово, от самата му майка. Обаче не е изключена възможността да се срещнат непреодолими пречки, за да му се занесе храна от Карлово. Тогава откъде се е продоволствувал, и самите негови ученици не са знаели и не са се научили. Те разправят с гордост как при негово отсъствие, като знаели от личен опит, че учителят им не се отнася към тях жестоко, открадвали му белия и хубав карловски хляб... Къде е ходил през това време никой не знаел (подобен на Ботев). Разправят учениците му, че той заемал едно агне (символ на смирение и кротост), едно куче (символ на преданост и гордост) и една котка (символ на ревност и разногласие). Тези три животни отначало живеели в голяма вражда помежду си. Той, като показал на своите ученици начина на помирението, успял да приближи тези животни, които отначало бягали едно от друго. Толкова се сближили, че и трите вкупом стоели и не се разделяли. При напущането на учителствуването му агнето дал на един овчар и кучето на други, а котката, на ученика си Петър Стоянов. На кучето казвал Никофор, на котката Рисиндра, а на агнето не се знае.” [1]
Този спомен има силата на забележителна последователност, без да буди
каквото и да било съмнение и без да противоречи на каквито и да било други
факти. Те са разказани от ученик на Левски и неговия от детинство още другар
В. Караиванов, спомените на когото се отличават по своята сдържаност и
достоверност. Твърде е възможно, когато Левски е отсъствувал от училището,
той да е отивал да извършва онази дейност, която спада в рамките на строгата
конспирация, и нито един от посветените в нея войняговци не е доживял,
за да ни разкаже за нея. Вероятно той е имал известни връзки с народните
хайдути, за да може, по-
50
късно, в своя автобиографичен разказ да каже „...От планини слизах, в Карлово отивах, с Тюрмето Иван аз да се видех. . . Няма Тюрмето — уловен той беше с още един другар — Тинко Пулев беше. Във Видин запрени за три години. . .” [1]
Това е напълно вероятно, тъй като ако дякон Игнатий да би бил смирен
и покорен даскал, който си гледа животеца, трепери над него, свива се в
хленч и поклон пред всеки по-силен, укичен с турски пискюл и фес и готов
на всяко унищожение само и само да не му изстине даскалското място, той
никога не би бил заподозрян и никога не би станало нужда да бяга от село
Войнягово, за да отиде към Добруджа. Неговата апостолска дейност и последователност
на онова, за което ходи и се завърна от Белград, са истинската причина,
за да бяга от село Войнягово и да отива далеч от местните подозрения и
преследванията на вуйчо си. И още нещо го заставя да отива към Добруджа
— да се доближи съвсем близо до Влашко, където се събирали силите на българските
емигранти-революционери и се чувствувала тяхната готовност и воля за борба.
Преди да стигне във Влашко Васил Иванов — Левски става учител в село
Еникьой, Тулчанско. Зограф Цаньо Захариев от Трявна, който заедно с баща
си работил иконопис в село Еникьол, му помага да се настани за учител в
последното. Той го похвалил на училищните настоятели и Васил бива приет
за учител. Това става през 1866 год., вероятно пролетта или към края на
лятото, защото след като Васил става учител, зограф Цаньо Захариев е трябвало
да се прибере в Трявна, тъй като дошла есен. [2] Следователно
Васил Иванов — Левски остава в Еникьой
2. Вж. „Записки по Тревненското въстание” — Трявна, 1932 г., под ред. на Мария Цанева Илийчева.
51
малко време, защото скоро получава съобщение от П. Хитов, че по препоръка
на Раковски той трябва да стане знаменосец на четата, която подготвяли
в Букурещ и която ще има задача да премине в Балкана да буди българския
народ [1]. „За пръв път се запознах с Левски във Влашко,
на мушията (чифликът) „Циганка “, близо до Букурещ, която държеше под наем
Никола Балкански, сродник на Раковски. Последният също беше се спрял тук
за поправка на разклатеното си здраве. Аз дойдох във Влашко от Сърбия по
време на преврата (превратът е станал на 11. II. 1866 г.), предизвикан
от свалянето на княз Куза, за да видя дали не ще може да се предприеме
нещо и за наша полза. Като не можа да се сполучи в това, ние взехме да
обмисляме с Раковски план за събиране на една чета, която да премине Дунава
и да отиде да тършува в Балкана.
Като се събираше четата, Бойко Нешев (родом от Копривщица, б. м. Н. К.) уведоми за това Левски, който по онова време беше учител в добруджанското село Еникьой. Подир няколко дена той се отзова вмушията „Циганка” и тук Раковски ме запозна с него. Пред нас стоеше момък на около 28 години, среден ръст, жив, пъргав, очи сини, „чекърести”, необикновено светливи, сух, жилав, руса коса, с малки мустаки.
Раковски се знаел с него от 1862 год., от времето на бомбардирането на Белград от турците, когато Раковски устройва там българска легия, и ми го препоръчва за байрактар на чета. Аз го одобрих и момчетата от четата — също.” [2]
Тези спомени, които разказва П. Хитов на Д-р Никола Бобчев, тогава директор
на Русенската мъжка
1. Вж. Д-р Ник. Бобчев. „Спомени от дядо П. Хитов за Левски”, сп. „Развитие”, г. I, бр. 12 от 5. III. 1918 г.,—София.
52
гимназия, били написани нарочно за даваната литературно-музикална вечеринка от последната по случай 25 годишнината от смъртта на Левски. Това било през 1898 год. „Решихме — пише Д-р Никола Бобчев — да поканим и русенския гражданин, стария войвода Панайот Хитов, да каже няколко думи на вечеринката за бившия си байрактар —Дякона Левски. Дядо Панайот охотно се съгласи, но после, не зная защо, раздума се и предпочете да предаде на мене като директор на гимназията и един от уредниците на вечерта, това що имаше да каже, а че аз да го прочета от негово име пред публиката. Така и стана.
Сега, по случай преселването му (на П. Хитов) във вечността — на 22. III. 1918 год., — искам да платя една малка дан от почит към заслужилия на народната свобода — войвода, като обнародвам запазения у мене негов спомен за Васил Левски.” [1]
С тези уводни думи д-р Никола Бобчев придружава запазения у него и публикуван в сп. „Развитие”, бр. 2, г. I от 15. III. 1918 год. спомен на П. Хитов за Левски. За жалост, в този спомен П. Хитов скрива някои неща за Левски, други предава съвсем погрешно, тъй като се знае, че отношенията между двамата, макар и да не са били лоши, все пак не може да се каже, че са били сърдечно-приятелски, топло-другарски.
В едно писмо Филип Тотю дава възможност да се разбере защо е това странно
за мнозина отношение на П. Хитов към Левски, защо ни представя проявленията
на Левски като съмнителни. „Гордостта на Панайот — пише Ф. Тотю войвода
— е тая, че той в Сърбия щеше да стреля Дякона, а днес Дякона доказа и
старае се повече да докаже верността си, а сега Панайот не е достоен и
царвуля му да обърне наопаки, защото горделиво крачи
53
подир политиката на конференциите. Олеле мале, и той има очи да се нарича първостепенен български предводител. Сърдете се сърдете — светът го знае доколко той струва и Дякона.” [1]
Щом в Белград П. Хитов в отношенията си с Левски стига до нежелателна и печална развръзка — мисъл за разстрелване, — никак не бива да ни учудва разказаният спомен на Н. Бобчев за действията на безстрашния и енергичен знаменосец. Едно малко сравнение между това, което П. Хитов разказва в този спомен и казаното от него в „Моето пътуване по Стара планина” — относно действията на Левски като знаменосец, показва колко съмнителна е цената на тези негови спомени. Например в този предаден от Н. Бобчев спомен на П. Хитов се казва: „. . . Аз го одобрих (одобрява Левски за знаменосец, б. м. Н. К.) и момците от четата също. Но след 3—4 дена Раковски оттегли препоръката си и упорито настояваше да не поставяме за байрактар Дякона. Аз бях изненадан от това променение в мнението на Раковски и исках на узная причината, но той ми викаше: „Не бива и толкоз!” Като му знаех нрава, буйността и болезнената нервозност, отстъпих, за да не се скараме, като си мислех, че отсетне, като тръгна с четата, аз ще си избера за байрактар когото си искам. Отсетне вече, като разправих тази работа на Левски, той ми обади, че Раковски ще да си е наумил, какво той — Левски — искал да го убива в Белград, та затуй, може би, се е отметнал от препоръката си и не е искал да се поверява на него толкова почетна длъжност — байрактар [2].
Това разказва П. Хитов в спомена си за Левски, който възобновява с толкова
отдалечена дата от самата случка — Левски бива избран за байрактар през
1867 год., а П. Хитов оставя спомена си през 1898 год.
54
Нека видим, навсякъде ли П. Хитов поддържа същото за Левски? Нека проверим неговите твърдения и неговата последователност. Нека видим какво говори той другаде за Левски. За жалост, там той поддържа съвсем други неща. Чуйте: „Покойният Раковски ми препоръча Дякона, когото знае, че бил при него доброволец, и ми предложи, че трябва да го отредим за байрактар, но което, по моето мнение, не можеше да бъде. Прочее, аз имах дядо Жельо, когото бях вече наредил да ми бъде помагач, и затова приех Дякона да бъде байрактар при мене — защото не беше практичен, за да може да му се повери чета да я предвожда.” [1]
В по-горе цитирания спомен, отпечатан от Н. Бобчев, както видяхме, П. Хитов говори, че той и момчетата одобряват Левски за знаменосец, а в тези си бележки за Левски пише, че този последният не бил практичен за чета, а за байрактар, по негово мнение, не може, но Раковски го препоръчва и пр. Без съмнение, тук имаме работа с едно грубо противоречие, с едно недомислие, а не истината по настаняването на Левски за знаменосец. И друго, в разказания на Ник. Бобчев спомен П. Хитов казва, че Раковски препоръчва Левски за знаменосец, а после същият този Раковски казал — не бива и толкоз. Подобно колебание в дейността на Раковски няма — той или одобрява, или не одобрява. Това е Раковски, твърд в своите решения и в своята дейност. Напразно П. Хитов се опитва да му приписва това колебание — препоръчва Левски за знаменосец, а после се бил отказал от дадената препоръка.
Нещо повече, П. Хитов пише, че когато наумил на Левски за това отношение
на Раковски към него, то Апостолът бил казал, че Раковски ще да си е припомнил
за това, какво Левски искал да го убива в Белград. В същност и тук Панайот
Хитов иска
1. Д.Т.С. Извори, стр. 668. „Бележки на П. Хитов за Левски”.
55
да извини себе си пред историята, загдето е искал да разстрелва Левски в Белград, за което свидетелствува Ф. Тотю в писмото си, което цитирахме по-горе. С други думи, П. Хитов иска да каже: „Виждате ли го Левски, какъв е бил и какво отношение е имал към Раковски, та нека не ви учудва загдето и аз щех да го накажа с разстрел в Белград”, както това свидетелствува Ф. Тотю.
Ето защо това мятане на П. Хитов — ту тъй, ту иначе; тези противоречия — Раковски препоръчва, а Хитов не одобрява, или Хитов одобрява, а Раковски казва „не може” — са плод на гузно отношение на П. Хитов как да извини себе си пред историята, загдето е имал такова отношение към Левски, както и отношението, което има към дейността му във Вътрешната революционна организация. Освен това, Н. Бобчев пише, че когато поканват П. Хитов да говори на вечеринката за Левски, той приема с охота, а след това се отказва. И този му отказ има съмнително естество. Как може да се откаже, без каквато и да било сериозна причина и да не се яви да каже няколко думи за своя боен другар?
Без съмнение, П. Хитов дири оправдание на лично свои постъпки и на лично свое отношение към Левски. Когато някой иска да скрие и да потули нещо, то той се мота така, че не оставя сянка от съмнение върху причините, които го карат да се мота и забърква. Явно е, че изявленията на П. Хитов по този или друг случай са проникнати от едно твърде прозрачно желание — да прикрие истината, без да има куража открито да се обяви против Левски.
По-нататъшните спомени на П. Хитов не могат да ни ползуват, тъй като
те са протизоречиви и мъгляви.
Факт е обаче, че Дяконът става знаменосец по препоръката на Раковски, и фактът е, че преди още да постъпи в четата на Панайот Хитов, пише едно приятелско
56
и сърдечно писмо до Раковски, което показва какво е било отношението му към последния. „Господине Раковски, днес ида да Ви поздравя от страна на отец Натанаила (войвода Панайот Хитов, б. на Д.Т.С), който ми даде власт да Ви напиша туй писъмце. . . . Най-вече Ви моля да му явите заради търговията как отива днес и как ще бъде занапред. Като не ми остава време да Ви пиша по пространно, оставам Ваш най-искрен — Д. И. Левски.” [1]
В това писмо Дяконът за пръв път се подписва с псевдонима Левски, следователно опровергава разпространената от Ст. Заимов мълва, какво в Белград през 1867 год. Дяконът прескочил голям ров, Каравелов казал „Скочи като същински лъв”, а Раковски подел това име [2]. В същност, както това разкри историкът Д. Т. Страшимиров, по това време, когато Левски е бил в Легията през 1867 год., то Раковски е бил на смъртно легло във Влашко или е бил вече умрял. [3]
Не е възможна подобна случка през 1862 год., тъй като през тази година
Каравелов не е бил в Сърбия. Ясно е, че кой и кога е кръстил Дякона с името
Левски — остава неизвестно. Най-вероятно е Раковски да е авторът на псевдонима
„Левски”, най-вероятно това да е станало през 1862 год., когато Апостолът
се бори срещу турците при Белградската крепост смело, катери се по стените
на крепостта като лъв. Това е най-вероятното, защото Левски още там се
е проявил смело, енергично, за да може да предизвика възхищение и доверие
в Раковски, който не го забравя и четири години по-късно. Благодарение
на това, изборът за знаменосец в четата на Панайот Хитов през 1867 год.,
пада върху Левски. Това не е един обикновен, нито пък случаен избор.
1. Д.Т.С. Извори, стр. 7, Левски до Раковски от 7 ноември 1866 г.
2. Вж. „В. Левски” от Ст. Заимов, стр. 38—39, София, 1895 г.
3. Д.Т.С. „Априлското възтание”, том I, Пловдив, 1907 г.
57
Нещо повече, за знаменосец трябвало да бъде доставен смел и пъргав деец, какъвто е бил Левски, за какъвто безспорно го знае Раковски. И още едно обстоятелство говори в полза на това предложение, а именно: Дяконът за пръв път се подписва с името „Левски” в писмо, отправено до Раковски. Това показва, че последният е разбирал значението на този подпис и е знаел кой е и кой се крие под Това име. Наистина, да се вгледаме в подписа — “Д. И. Левски”. Ако Дяконът се обади с този подпис до друго лице, то той едва ли би се досетил кой е този Д. И., но към тези инициали добавено „Левски”, Раковски не може да не разбере кой му пише и от къде идва писмото. И днес в живота на много хора се случва често, когато пишат писмо до свой близък — другар или познат, да присъствуват при тях познати на лицето, до което адресирват писмото. Те искат да се обадят на познатия им, но се подписват с име, което е известно само на него. Например пишете на познатия си много поздрави от „Китайчето”. Поздравляваното лице знае кой се крие под това име. Също е положението и с писмото на Левски до Раковски. За пръв път той се подписва с името „Левски” в писмо, адресирано до Раковски. Бихме могли да допуснем, че друг е кръстил Дякона с това име, ако до този друг за пръв път той би заговорил с псевдонима „Левски”
И в своя автобиографичен разказ Левски помещава, че още докато е бил в Стара планина, когато отишъл към Карлово и се завръща от там, четниците му казвали: „Добре дошел, Левски, наш байрактар. . .” [1].
Следователно, както в писмото си до Раковски сложил подпис „Д. И. Левски”,
което има дата ноември 1866 год., така и в автобиографичния
1. Д.Т.С., стр. 203. Автобиографичен разказ в стихове.
58
си разказ поменава за псевдонима „Левски”, който се отнася за дейност преди да отиде в Сърбия през 1867 год., говори, че кръщаването му с този псевдоним е станало много по-рано. Обаче неговият псевдоним се налага по-късно и много по-късно добива пълна и изключителна гражданственост.
Да се нарече Дяконът сам „Левски”, да се оприличи сам на лъв, това е малко вероятно, защото неговата изключителна скромност, каквато я познаваме, ие би му позволила да се сравнява със силата на лъва. Най-вероятното е, че друг му е кръстникът и сигурно, както видяхме по-горе, това е Раковски. Наистина последният само изразил това, което в действителност е Левски — пъргав и ловък като лъв и безстрашен като него. Такива са и проявленията му в битката за Белградската крепост.
Налагаше се да изясним този въпрос, защото някои показаха пълно неразбиране
по него и направиха лекомислени заключения. Все пак, решителността, с която
Левски се отзовава във Влашко на поканата за знаменосец, показва, че той
става учител, само за да може по-лесно да се предвижи към целта и по-леко
да установи алиби. Той не е вече религиозен послушник, който мечтае да
следва в Русия, а основно преобразен деятел, който мечтае за свободата
на народа и е готов да мре за нея. Истинските му вече желания и мечти са:
да печели приятели за народното дело и сам се поставя в служба на него.
Тъкмо затова той не остава учител, а още на първата покана се отзовава
във Влашко.
Действително този, който ще ръководи и направлява цяло освободително движение, ще го води по най-прекия път към победата, не може да остане затворен в рамките на учителската професия. Той е жаден за големи подвизи, за велики народни дела. Такъв деец и като знаменосец не може да бъде
59
лош, напротив знаменит е. И макар П. Хитов да икономисва истината, все пак, той казва нещо, което говори ярко за това, което е бил Левски като знаменосец. „Знаменосецът — ми пише Панайот Хитов — Дякон Левски на сън беше лек като заяк. От най-малък шум рипваше и се улавяше за оръжието. По скалите и по планинските върхове той се катереше като дива коза. Деретата като сърна прескачаше. В боя той бе пъргав и решителен като лъв.” [1]
За тези хайдушко-четнически подвизи и дни на гореща революционна романтика
той си спомня с радост и гордост в своя автобиографичен разказ, където
в стихотворна форма разказва за своите скитания из Сърбия и Влашко, за
скитанията си из Стара планина и за проявената от четниците обич към него.
„Посрещна ме стража — един наш другар: „Добре дошел и — рече,— Левски,
наш байрактар! „Ето и дружина с Панайот войвода, всички се радват и „добре
дошел” ми казват.” [2]
В края на месец август през 1867 год. четата на Панайот Хитов се прибира
в Сърбия. Тук четниците не престават да мислят кои са и защо са пристигнали
в Сърбия. Напротив, продължават да се въодушевляват от голямата идея да
работят за освобождението на България. Тогавашното сръбско правителство
разпалва още повече тези им революционни желания. То прави това не толкова
от съчувствие и искреност към тяхната освободителна борба, а от желание
да ги спечели за себе си и да ги използува за постигане на свои цели. За
да постигне това, сръбското правителство обещава пълна подкрепа на българските
патриоти-революционери и
1. Вж. З. Измирев. „Панайот Хитов”, сборник, стр. 133, Сливен, 1935 г.
2. Д.Т.С., стр. 203. Автобиографичен разказ в стихове.
60
Означеният с знака „X” е Васил Левски. Снимката е направена с група
негови другари от Белградската военна школа през 1867 год.
61
пълно съдействие за осъщесвяването на идеите и желанията им, които не
са нищо друго, освен идеи и желания за свободна и независима България.
При това положение българските патриоти остават в Белград и там основават
„Втората българска легия”. Левски се проявява в Легията все така пъргаво
и живо, както в Стара планина. Дори Ст. Заимов оставя една легенда, за
която поменахме вече, за прескочения голям ров от Левски. „Веднаж, при
разходка — пише Стоян Заимов — край околностите на Белград Левски скочил
един ров, а Каравелов, като видял това, плеснал с ръце и казал: „Това се
казва скок на нубийски лъв”. Раковски подзел думите на Каравелов и казал:
„От сега нататък Васил ще наричаме Дякон Лъв Нубийски”. Така името на Васил
Иванов Дякона станало Левски.” [1] В същност, както
това разкри историкът Д. Т. Страшимиров и както показахме в предните страници,
това твърдение на Ст. Заимов не отговаря на действителността. По-скоро
тази легенда е доказателство за живите и интересни коментарии, които предизвиква
дейността на Апостола между близки и по-далечни дейци.
Левски боледува през 1868 год.
В Легията обаче Левски пада от тежка стомашна болест. Това става през
1868 год. Д. Т. Страшимиров определя датата на разболяването му между 1
февруари и 15 април 1868 год. Към това направихме някои необходими добавки
и данни, вследствие на което стана напълно ясно, че Левски боледува точно
през времето, посочено от Д. Т. Страшимиров. [2] Сега
се приемат вече датата и времето на боледуването му за изяснени,
1. Вж. Ст. Заимов. Цит. книга стр. 38—39.
2. Вж. „Величайшият революционер — В. Левски” от Н. Кондарев, стр. 18 и следв.
62
а добавките, които направихме, за необходими, верни и точни. [1]
Писмото на Левски до Найден Геров
Преди Левски да падне болен той пише писмо до Найден Геров, когото ходи
да дири из улиците на Белград, но като не го намира, задоволява се да му
пише само следното: „Ваше Благородие, Г-н Найдене, при дохождането Ви в
Белград идвах няколко пъти при Вас дано Ви намеря сами да Ви кажа, че искам
да изляза преди времето, макар 25 дена да си дойда по нашите места, да
се намеря с познатите ни, от които се чака нещо и на които трябва да се
каже по една пред (предварително да се предупредят и подготвят, б. м. Н.
К.). И тогава ще имаме сигурна наша къща с двора й. Затова, моля Ви, сега
писмено, до пред 20 април с някое средство да ме искате за във Влашко.
И оттам да ми се дадат 6 дълги и 6 къси, които се отзад пълнят. [2]
Напротив, ако не ме пуснат преди времето, за което Ви пиша по-горе, и не
ми дадат потребните от Влашко, тогава знам, че нищо няма в нашата къща.
На които съм казал още на 1867 год. пред други, че докато не дойда, никому
да се не доверяват, от които се и чака от онова място.” [3]
Някои изтълкуваха и тълкуват погрешно писмото на Левски до Геров. Едни
забиха надълбоко и казаха, че с искането си да му се дадат пушки и револвери,
той искал да отиде в България и да вдигне народно въстание. Други съвсем
плитко заявиха, че той искал да отиде да организира на-
1. Вж. Български революционен централен комитет от Ал. Бурмов, София, 1943 г., бележки към глава втора, т. 7, стр. 86.
2. Шест пушки и шест револвера, бележ. на Д.Т.С. Извори, стр. 4.
3. Д.Т.С., стр. 4—5. Писмото на Левски до Н. Геров от февруари 1868 г.
63
рода. Нито едното, нито другото. От това писмо на Левски до Геров се вижда, че още докато скита по Стара планина, той предупреждава хората по населените места откъдето минава да не се доверяват на никому, освен на него. Вероятно Левски, докато е бил още в Стара планина с четата на Панайот войвода, не е могъл и в същност не би било възможно да предвиди, че те ще останат в Сърбия, във Втората българска легия; той не може да знае, че нещата ще вземат развитие противно на това, което той допуска и предвижда. Вероятно той се е надявал на следващата година четата им пак да се яви по Стара планина. Уверен в това, Левски преду преждава хората да не вярват на другиго, а да чакат него, той ще се яви и ще им каже, че ще имат работа с здрави и сигурни деятели. Иначе той не би им правил подобни предупреждения.
За жалост, нещата се развиват не по този път, а се развиват по пътя на организираната Легия, празните обещания на тогавашното сръбско правителство и неизбежните последици от това — брожение, негодувание и разгонване на организираните в Легията български патриоти. Наистина, като се говорило вече, че към месец април Легията ще бъде разпусната, не е изключено сръбското правителство да е уверявало, както видяхме, такива уверения им дава през 1862 год., че ще ги пусне да преминат в Стара планина. Иначе Левски не би настоявал толкова много пред Геров да нареди да го изискат във Влашко, а оттам да отиде по онези места в България, където още през 1867 год., минава, и ги предупреждава да не се доверяват другиму, освен на него.
Сам Левски не спира дотук. В същото писмо той продължава да убеждава Геров и да настоява пред него. „А ако ли съвсем друг се обърне (ако се случи нещо хубаво и добро, б. м. Н. К.), каквото ни най малко не сме се уверили (няма данни, от
64
които да се вижда, че при обещанията на сръбското правителство и при
сегашното им състояние на нещата, то борбата им ще се увенчае с успех,
б. м. Н. К.). Защото за такова нещо трябва поне един старейшина да има
между ни (помежду ни, б. м. Н. К.). В кратко: всекидневните минути ни показват
разпиляване, за което всички казват, че един месец като остане до времето
15 март (да ни разпуснат от Легията, б. на Д.Т.С.). Очевидно да е за истина.
Ако ли не, едни говорят, че ще се върнат във Влашко, а повечето се съгласяват
да излязат на чети, което ще каже, че остават на наше разположение. А къде
ще му излезе краят? Затова остава на старите да мислят. Ако не ни дадат
пушки, ние ще излезем с тояги, (тояги наричаха тогава и старите негодни
пушки, които се пълнят отгоре, б. на Д.Т.С.), както и на 67 г. третата
ни част беше.” [1]
Няма съмнение, че мълвата за разпускането им ги тревожи и вълнува. Те
тръпнат пред мисълта, че е възможно събитията от 1862 год. да се повторят.
Сега, според писмото на Левски до Н. Геров, те са готови да излязат с чети
или пък ще се разпилеят, както в 1862 год. Затова Левски (вероятно, като
е имал пред вид тази трагична действителност от 1862 год. и предвижда последиците
от нея) иска и настоява пред Геров пръв да стигне по онези места, откъдето
е минал на 67-то, за да каже на хората, че може да вярват на една приближаваща
и започваща борба. Следователно, като знаят това, те ще могат да вземат
участие в нея. Писмото на Левски до Н. Геров е по-скоро указание за лутанията,
съмненията, тревогите и кризата, които бушували между намиращи се в Легията
дейци. Тези големи вълнения, на които никак не е чужд
1. Вж. цит. писмо на Левски до Н. Геров. Д.Т.С. Извори, стр. 5.
65
Левски, го карат да запитва Геров: „Къде ще му излезе края — старите трябва да мислят”.
Левски не само се вълнува, той чувствува, предвижда, че организираните в Легията български дейци ще се пръснат и разпилеят. Той е загрижен за участта на своите другари, за своята и най-главно за народната и отечествена участ. Левски не иска да се пръснат и разпилеят силите, а горещо желае тези сили да допринесат нещо за общото раздвижване на българския народ.
Що се касае за искането на Левски да стигне в България преди другите да са пристигнали с чети и пр., в това може да съзрем зрънца от предварителна подготовка. Той смята тази предварителна подготовка за необходима; необходима преди всичко за движението на четниците — по-лесно и безпрепятствено да се придвижат по Балкана и ония места, които ще бъдат обект на тяхната дейност. На хората, които населяват тези места, той иска да съобщи и да ги подготзи — да посрещнат идващите народни борци с пълно доверие и да им окажат необходимото съдействие. Защото още на 67-то им е направил сериозно предупреждение — те да не се доверяват никому, докато той не дойде при тях [1]. В това се заключава значението на тази предварителна подготовка, която той иска да извърши — по-далеч от това тя не отива.
Преди да напише писмото си до Н. Геров, Левски е здрав, той ходи да
го търси по улиците на Белград и като не го намира, пише му писмо. Ако
да бе боледувал преди 1 февруари, Левски в това си писмо би поменал или
най-малкото би намекнал за боледуването си. В него обаче няма нито капка
от подобно нещо. Най-сетне, ако Левски бе боледувал преди 1 февруари, преди
да напиша писмото си до Геров, той не би могъл да изрази в това
1. Вж. „Величайшият революционер — В. Левски” от Н. Кондарев, стр. 23—25.
66
писмо искания и желания, каквото може да иска само напълно здрав човек
— пръв да отиде по онези места, където е скитал на 67-то и пр.
Михаил Греков за боледуването и лекуването на Левски
Може би много скоро след като Левски пише писмото си до Н. Геров, той пада болен. В предните страници говорихме вече за схващането ни по този въпрос. Тук само ще направим някои допълнения по начина на лекуването му. Неговите другари Хр. Иванов, Михаил Греков и др. са загрижени за него, те го посещават, разпитват и разговарят с него за миналото, за настоящето и за бъдещето. „В легиона — пише Михаил Греков — Левски стоя твърде малко време. Ние спяхме в една стая и бяхме все заедно, а след поболяването му, когато напусна казармата, беше станало навик аз и Ловчалията да ходим при него всяка неделя. Едно, защото нямахме пари, а без пари къде можехме да отидем, и друго, при него ние намирахме утеха, като слушахме разкази из живота му и това що беше той патил в качеството байрактар на четата. Същевременно ние му разказвахме живота и произшествията в казармата, което го интересуваше.
Такива посещения, като му правихме ту в събота след обед, ту в неделя,
изпърво в сръбската военна болница, а по-после и в частната му квартира,
ние намирахме при него понякога ту брат му Христо, който не постъпи в легиона,
защото беше изсипан, а се улови при един сърбин да работи абаджилък
идеше му отръки да шие дрехи с гайтан), ту Ангел Кънчев, ученик в „Сръбската
военна академия”, ту Иван Грозев или други някои приятели, които го посещаваха
и не оставяха сам. . .
В най-усилени за Левски дни (най-тежки най-болезнени, б. м. Н. К.) Ловчалията и аз ходехме зиме край Дунава, разкопавахме блатата и ловехме жаби за
67
налагане на стомаха му. Трябва да отбележа, че да прибегне до лекуване,
което предлагаха практиците, Левски се беше съгласил само тогава, когато
видя, че докторите не помагат, че те искат да му разрежат стомаха, а изходът
на операцията се не знаеше. Но щом опитът му показа, че и практиците не
помагат, Левски пак се обърна към помощта на докторите и този път им позволи
вече — изпърво не позволяваше — да му направят операция в стомаха, която
операция го спаси.
Този път, като дойдохме при другаря си Левски, ние го заварихме на
оздравях крака засмян. “Аратлик” — тази беше любимата му дума, — знаете ли, че аз оздравях съвсем, че вече не ми е нищо?” Ние го сърадвахме и той ни прикани да седнем” [1].
Тези са спомените или по-скоро част от спомените на Мих. Греков за Левски.
Нека видим как той определя датата на боледуването на Левски, защото тъкмо
с неговите спомени по този въпрос се върши от някои с нищо неоправдана
спекулация. Да отпечаташ тези спомени, това предполага, че са четени няколко
пъти, и въпреки това пак да твърдиш, че Мих. Греков установява точно със
спомените си, че Левски боледува през 1867 год., е такова неразбиране по
въпроса, което ни застави да си спомним за габровеца, който слагал зелени
очила на конете си, за да им изглеждали дървените стърготини (талаш) зелено
сено. Как другояче би могло да се обясни твърдението, че боледуването на
Левски през 1867 год. се потвърждава със следния от спомените на Мих. Греков
пасаж: „В най-усилени за Левски дни Ловчалията и аз ходехме
1. Вж. сп. „Илюстрация — Светлина”, г. IX., кн. 4—5, 1899 г., статията на Ст. Чакъров (Мих. Г. Греков, негов псевдоним) „Българският легион в Белград — Сърбия в 1867-68 г.”
68
зиме край Дунава, разкопавахме блатата и ловехме жаби за налагане стомаха му”. Нека оставим настрана това, че месец февруари е още зима и замразяване на блатата, па дори и на реките става много по-често, отколкото да речем през м. декември, нека оставим настрана това затваряне на очите пред годишните сезонни времена, но да видим какво ни казват следните пасажи от спомените на Мих. Греков: „Още се не беше изминал месец февруари, когато легионът ни дотегна до такава степен, щото бяхме готови да го напуснем и да избягаме... В това време (следователно през месец февруари, б. м. Н. К.) Левски лежеше в частна квартира, слушаше раздорите, които ставаха в казармата, и пъшкаше . . .” [1]
Само този пасаж да беше от спомените на Мих. Греков, той би бил достатъчен да покаже, че Левски боледува през месец февруари 1868 год. Защото от този пасаж се вижда, че боледуването на Левски и брожението в легиона стават по едно и също време. Ако Левски да би боледувал през 1867 год., то тогава още не става дума за брожение в Легията. Не е обаче само този пасаж, който ясно говори, че Левски боледува през 1868 год. Нека се спрем и на следното от спомените на Мих. Греков: „Този път, като дойдохме при другаря си Левски, ние го заварихме на крака, засмян. „Аратлик” — тая беше любимата му дума, — знаеш ли, че аз оздравях съвсем, че вече не ми е нищо?” Ние го сърадвахме и той ни прикани да седнем. “Василе — рече Ловчалията, — знаеш ли новина? Легионът е вече разпуснат и ние сме свободни!...” [2]
Да разясняваме ли какво говори този пасаж от спомените на Левски? Да
казваме ли, че в момента, когато Мих. Греков и Ловчалията поздравляват
Левски с оздравяването му, то новината за разпус-
1. Вж. цит. сп. „Илюстрация — Светлина”.
69
кането на Българската легия е вече факт? Да казваме ли, че това разпускане
става в началото на месец април 1868 год.? Най-сетне, трябва ли да добавим,
че Левски боледува през месец февруари и месец март, за да може към края
на март и началото на април 1868 год. да каже „Аратлик”, аз оздравях”?
При лекуването обаче на Левски най-големи грижи полага една жена, която бди над него и на която той остава завинаги признателен и благодарен. Най-добре това се вижда от неговото историческо писмо, което пише до войводата Панайот Хитов. Той не само благодари на последния и на жената за проявените грижи към него, но в това писмо изказва онези знаменити думи, които остават и ще останат дълбоко отпечатани в нашата история. Верността на тези думи Левски потвърждава с всичките си по-нататъшни стремежи и копнежи, с цялата си дейност, с живота и делата си. Това са мисли, които може да излязат само от един голям революционер, какъвто е Левски. Чуйте: „Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български да дойдете при мене или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да позволите, за което, ако спечеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само мене си. То ще Ви моля, ако идете за Влашко, да дойдете да Ви кажа или да ми позволите да Ви пиша.” [1]
С други думи казано: цялото писмо на Левски до Панайот Хитов е изпълнено
с мисълта за това, Което Апостолът мисли да направи, и с мисълта за
1. Левски до Панайот Хитов, писмо от 1868 г. Д.Т.С., стр. 7. Това писмо е писано след 1 февруари, след писмото на Левски до Н. Геров. Сравни „Велчайшият революционер — В. Левски” от Н. Кондарев, стр. 26.
70
болестта и желанието му да се отплати на жената, която го е гледала и грижела за него. [1]
Тъкмо това писмо показва, че Левски се вълнува от много сериозна мисъл и което е намислил да прави — ще го направи; но държи за мнението, съгласието и още повече — за позволението на Хитов. Това обаче още не е мисъл за Вътрешната революционна организация, а желание да отиде и да бъде между народа, желание да го раздвижи и предупреди за предстояща решителна борба. Странно наистина, толкова усилия, скитания из Сърбия и Влашко, ходене по Стара планина, а народът спи в дълбок сън. Левски иска да отиде да разбере на самото място болките на народа и да узнае на какво се дължи това народно безразличие към четите, защо народът се възхищава от тях, а не се присъединява към тях? Той иска да разбере и да узнае това. И докато в писмото си до Н. Геров, за което беше дума по-горе, Левски се тревожи и сочи четите като възможен изход от потиснатото и лошо положение на дейците з Легията, то в писмото си до Хитов нито следа от подобно нещо. Напротив, иска от него нарочна среща, или пък, ако не може да се яви на тази среща, Левски е готов да му пише какво мисли да прави и ще го направи с негово позволение. [2]
Ето защо мислите на Левски в писмото му до Н. Геров и в това до Панайот
Хитов, макар и да не са еднакви по мисъл и съдържание, все пак, те са резултат
на силно вълнение, което обхванало намиращи се в Легията дейци, и на дълбоката
му загриженост да им посочи изход от създаденото положение.
Няма нужда да казваме, че постъпката на сръбското правителство предизвиква
всеобщо недоволство между българите и всички културни хора, а радост и
възторг у заинтересуваните, стра-
1. Вж. „Велич. рев. — Левски”, стр. 25.
2. Вж. „Велич. рев. — Левски”, стр. 26.
71
хуващи се от българското революционно движение страни. Най-много се радват турските власти. „Известих Ви по кой начин се изпъдиха първите ученици и какво, министерството има намерение да изпъди всички, които не се покоряват безусловно. Тоза се разчу навсякъде из града и по-разумните человеци се много разгневили за тази постъпка на правителството. Аз имах случай да се запозная и да се разговарям с человеци от разни занимания и се убедих, че по-добре чувствуват убийствените последствия на тази постъпка, отколкото властта. Тези слухове са се тъй също разпространили и помежду застъпниците на страните-сили, защото вчера сутрин италианският консул, който се види да е благонамерен за избавлението на висточните християни, ходил при военния министър да му извести, че австрийският и турският консули не могат да си изкажат радостта за тази тем приятна случка.” [1]
Причините, които са предизвикали вълненията в Легията, не са плод на вътрешни недоразумения, а са резултат на външно, идващо от страна на тогавашното сръбско правителство враждебно отношение. Българските патриоти виждат ясно, че събитията от 1862 год. се повтарят. Чудно ли е, че при това положение те започват да се вълнуват, да негодуват и да искат своето? Чудно ли е, че те манифестират открито своята воля?
Това вълнение пронизва и се забива дълбоко в мислите, настроенията и
проявленията на всички и може би най-много в Левски. Той изразява това
в писмото си до Н. Геров и малко по-после, когато боледува, в писмото си
до Панайот Хитов, за които говорихме вече. Защото най-после, макар и болен,
той е във връзка с най-добрите дейци от Легията и е в течение на всичко,
което става в нея. Той следи
1. Д.Т.С., стр. 409. Писмо от 16 април 1868 г.
72
живо всичко. Всяка промяна в отношенията между българските патриоти и сръбското правителство преживява дълбоко и обмисля какво да се прави. Всеки ден до него достигат най-тревожни новини, разказвани му от тези, които го посещават на болнично легло.
Ето защо писмото, което Левски пише до П. Хитов от болничното си легло,
е резултат на една тежка за българските революционери действителност. То
изразява вълнението и тревогата им (лично на Левски и тази на другарите
му). С една дума, Левски дава пълен израз на дълбока, вълнуваща революционна
загриженост.
Действително в първата половина на месец април 1868 год. Легията е разтурена.
Левски, заедно с деветимата, тръгва за Влашко. От това той прави най-правилен
извод — да не очаква и да не се надява на чужди обещания за помощ, докато
тя не бъде проявена на дело. Неговото отвращение от чуждите обещания го
заставя да си спомни думите на Раковски, казани още на 1 август 1852 год.:
„Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви!
Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи.”
[1] Левски не само си спомня за тези думи на Раковски,
но ги обработва, задълбочава и развива до степен на най-правилно, което
има исторически характер, гледище — българското революционно движение
да се осланя на собствените си сили и на своята света десница.
Левски сломява разочарованието
Затова не бива да се смята, че разочарованието на Левски е забивало
само своите нокти, без той да може да го надвие и да се измъкне от него.
Напротив,
1. Д.Т.С., стр. 391—392. Позивът на Раковски до българския народ от 1 август 1862 г.
73
от всеки положителен ход, от всеки подвиг, както от всяко отрицателно действие, било от българските патриоти, било от враждебни на тях хора, той черпи поуки и се подковава с житейски опит. Не само в този случай, но и в цялата си по-нататъшна дейност той не се оставя във властта на разочарованието; но не се оставя да бъде разиграван насам-нататък, да погубва силите си и да пада в униние; напротив, Левски сломява разочарованието, смачква го и вързи напред в крак с национал-революционното движение, чертае и ръководи новата насока на това движение, засилва неговото развитие напред и осигурява разцвета му.
От това обаче Левски не отива до крайност. Той знае да оцени всяка помощ, стига тя да е действителна, да не е празна дума. Той почерпва и други поуки от Легията. В нея се запознава с Любен Каравелов, Ангел Кънчев, Михаил Греков, Д. Общи и други, с които по-късно той работи във Вътрешната революционна организация. В Легията Левски свиква да разпознава хората доколко и в какво са добри и в какво не са; той си изработва определено отношение към тях, за да може по-късно съвсем ясно и точно да се изказва за всеки поотделно. Например, по-късно, когато му изпращат Д. Общи на работа във Вътрешната революционна организация, Левски без колебание казва: „Димитър не е за тази работа. . . Трябва да го извадим поради неспособностите му. . .”