Родният Балкан
Ролята на баба Яна
Свещените камбани
Влиянието на революционните движения
Желанията на майка му
Върл скъперник
Левски иска да се учи
Още по-щедрите обещания на х. Васил
Левски облечен в расо
Майката и синът разбират намеренията на надутия скъперник
Раковски — будна революционна съвест
Спомените на Ив. П. х. Кършовски
Еднаквата участ на дякон Игнатий и дякон Генадий
Васил Иванов — Левски се е родил на 6 юли 1837 год. в гр. Карлово.
Той е син на упоритата и честна карловка Гина Караиванова и трудолюбивия
гражданин Иван Кунчев. Баща му е бил бояджия, но към края на живота си
занаята му пропада. Най-подир той се поболява от епидемия и в 1844 год.
умира. Васил остава полусирак. Четири малки деца лягат върху ръцете на
Гина Караиванова: Васил, двамата му братя — Христо и Петър, и единствената
му сестра Яна [1]. Майката бди и се грижи за тях,
подпомагана от невръстния, почти юноша, но енергичен Васил. Тази помощ
утвърждава за вечни времена синовната и майчинска обич, а постоянната й
загриженост закалява нейната воля и упоритост. Пословична е нейната решителност
в борбата с несгодите и трудностите; омайващо е нейното героично държание
пред турските власти — бейовете и заптиетата.
Нашият голям учен и философ Т. Павлов, доловил яркото отражение на нейния
портрет, пише: „В образа на тази жена има нещо, което напомня големите
женски образи от гръцките трагедии, и същевременно, като го гледате, нито
за миг не забравяте, че това е карловката Гина, типична българка, родена
и отраснала сред нашия дивен Балкан. Образ на стопроцентова жена и майка
и същевременно на някакъв мощен дух, изразен в чудно отсечените, дълбоки,
миндаловидни очи, в
1. Христо умира от туберкулоза във Влашко още преди Освобождението; Петър, който взема живо участие в освободителните боеве на Шипка, умира след Освобождението, а Яна е съчувствувала и подпомагала освободителното движение.
14
трагично размахнатите вежди и в присвитите устни, с две едри, мъжествено
очертани линии отстрани...” [1] Васил наследява майката,
наследява нейните юначни качества, нейната пословична честност и нравствена
чистота, благородното и смело изражение, както и нейната силно подчертана
неуморна деятелност.
Гина Иванова Кунчева — майка на Левски
Наследявайки тези положителни качества, той попада в подходяща среда
за тяхното развитие и разцъфтяване. Върху него оказват извънредно голямо
влияние и обществените условия, сред които заживява и расте.
Град Карлово е построен сред чудно - изразителна природа. Над него родният
Балкан е строго внушителен. . . Велик исполин, мълчалив свидетел на големи
събития, закрилник на хайду-
1. Т. Павлов, “Хр. Ботев, В. Левски, Св. Маркович” — речи и статии, стр. 125.
15
тите, на техните копнежи и романтични блянове. По-късно, след Освобождението и днес, поток от посетители тече към него и, Карлово, като кръстопът на туристите и любителите, на техните желания и стремежи, не може да бъде заобиколен и забравен, напротив, дразни и разпалва любопитството зове, привлича към себе си. Защо не? Тук се е родил големият българин, най-великият от великите революционери — Левски. Тук за пръв път затуптява неговото юначно сърце. Мнозина изказват своя възторг, дават израз на своите вълнения и трепети, като черпят вдъхновение от хладния полъх на Балкана и от родното на Левски, станало вече историческо място — Карлово.
„Пейзажът на юг е просторен. При ясни дни Стремската долина, погледната от Карлово, предлага изглед на същинско тихо море. На изток хоризонтът е ту виолетов, ту ясно-син, а надолу — стройната верига на средногорието е същинска войнствена конница. А ето, че в Карловския Балкан има нещо колкото строго, толкова и величаво. Стремителните му линии, мощната му гръд са въплъщение на исполинска воля, на горд полет. В неговите зъбери няма никакво колебание: линията тук е героична и сякаш бълнува някакъв исторически сън, някакъв мит. Небето под тоя Балкан е винаги тревожно, близките и далечни върхове се изразяват като вкаменени апостоли на свободата. Над града е върхът Купен, на изток от него Мара Гидик се гуши до Юумрукчал, на запад — Амбарица и Вежен.” [1]
Това е полъхът и внушението на родния Балкан днес, далеч след Освобождението.
Силата обаче на това внушение и очарование е в непроходимостта на Балкана,
в чудно-странните хора — хайдутите, които са обитавали в него. И ако днес
този горд
1. Вичо Иванов. „Пътят на В. Левски до бесилката”, статия, поместена в книгата му „Идеи и личности”, откъдето заемаме горния цитат.
16
гр. Карлово — общ изглед
17
исполин предизвиква очевидци и писатели към подобни описания, буди у тях подобни чувства, оставя трайни впечатления, то какви ли е будил през времето на робството и това на Левски? Как ли е въздействувал върху хората, които са го гледали от близко и далеч, или върху тези, които преминавали през него? Какви ли желания им е диктувал, как ли е усилвал ропота и негодуванието им, когато, прободени от поругана чест или болезнено засегнати от господарски юмрук, са търсели изход, искайки да дадат израз на своето накипяло възмущение?
Балканският полуостров е горд с този исполин, горда е и България, защото през нея той извива снага от единия й край до другия, дели я на две половини — северна и южна. Горд е и Левски, който по-късно, през време на своята деятелност и байрактарство, гледа от неговите върхове хубава Тракия; спомня си за своите родни братя — карловци и за целия български народ; чувствува онази хубава гледка, която се открива от тях, онези трепети и далечни очертания, които се извиват и потъват в безкрайната шир на Тракия и се сливат с далеч синеещите се Родопи. Народът му става още по-мил и скъп, а борбата за човешки права и свободи, за независима и свободна България — негова гореща мечта и пламенен лозунг.
Карлово е построен сред тази чудна природна гледка и в онова време, особено когато се ражда и расте Левски, се тресе от шумотевицата на ръчните станове, чекръци, фабрики за гайтани — преки и най-доходни занаяти на карловци. От малките стопански успехи те бързо отиват към по-големите; стремят се да израснат, да станат стопански силни. Все с тази цел те отиват в по-големите градове из Турската империя и вън от нея; посещават прочути близки и по-далечни пазари, като влизат в досег с много хора. От тях научават не само какво значи
18
стопанско благополучие, но и духовно. Запознават се с техния бит, с техните порядки, с духовните им успехи. Карловци са едни от първите деятели, които, тласнати от лични нужди, от желание за лично материално благополучие, се замислят по-широко за това на Карлово, на околността, а по-късно и за благополучието на цял народ. Те разбират отлично какво значение имат за един народ духовните нужди, ако бъдат развити и поставени на висота.
До това разбиране те не стигат бързо, гладко, без трудности, без пречки, напротив, стигат бавно и то въпреки трудностите и въпреки пречките. „Тази пробуда — пише Д. Мишев — не станала изведнаж. Тя се развивала, спирала и расла постепенно, като възпламенявала отделни лица и отделни среди из българските градове и села. По-късно тя обхванала цели градове, околии и епархии. Това раздвижване, което незабелязано сближило, свързало и обединило българите, е органично свързано с тяхното поминъчно и стопанско семейно подигане. Икономическото подигане било насъща атмосфера за пробуда. То било главен морален мотор у българския народ, било най-авторитетният апостол-будител.” [1]
Няма съмнение, че стопанското раздвижване е основната сила, която поставя в движение духовния мотор — пробуда и идеали. И пробудата, и идеалите не застиват, не замръзват на едно място, а намират израз в нашата действителност, намират форми и проявяват живот.
Благодарение на това, поставят се основите на общо културната и политическа
борба — борба за училища, за книжнина, за черковна независимост, за освобождение.
Появява се и нуждата от занаят-
1. Д. Мишев. „Начало на българската пробуда”, църковен архив, кн. 1 и 2.
19
Яна — сестра на Левски
чийските и търговски сдружения и групи, които се заемат с организирането на пазарите, с пласмента на своите стоки и с укрепването и засилването на своите организации. От тях произлиза и търговско-индустриалната група, която игра в нашето Възраждане революционна роля. „Тя започна — пише Д. Благоев за търговско-индустриалната група — своята революция преди всичко с революционизирането главите на градските маси. Тя започна с отварянето на училищата и чрез тях — с изковаването на най-мощното средство за революционизиране — книжнината и периодичния печат.”
Наистина през 1835 год. Априлов основава в родния си град Габрово първото българско училище; в Свищов съществуващото дотогава гръцко училище бива превърнато в славянобългарско; в Копривщица през 1836 год. се основава третото българско училище, а през 1845 год. броят им
20
достига 54. В същото това време се развива и периодичната книжнина. [1]
Появява се и смелата бунтовническа съпротива на хайдутството. Като неизбежна
последица от него е хайдушката романтика у нас. Възрастните из подбалканските
градчета постоянно говорили за хайдушките подвизи, поемани и разнясяни
от дружки и майки по сборове, по домове, по седенки.
За подвизите на хайдутите разказвала и баба Яна — майсторка на разказите
и песните. От нея, от баба си, Левски слуша първите таинствено-фантастични
приказки. В дългите зимни нощи баба му събирала своите внучета край себе
си, забавлявайки ги с приказчици и песнички. Неговата сестра Яна, разказва
един спомен, който убедително сочи с какво внимание слушат те баба си,
как се групират около нея и жадно поглъщат приказките й.
„. . . Вън снежна буря лудуваше — разказва сестра му Яна — и блъскаше
по прозорците и вратата. — „Колко е страшно!” — казах аз, като се ослушвах
боязливо и гледах баба си в очите. От другата й страна той (Левски, б.
м. Н. К.), усмихвайки се, отговори: „Никак не е страшно — обикновен вятър
и сняг. Хайде, бабо, говори!” Тя ме погали, за да ме успокои и почна: „Това
е било много отдавна, когато всички хора са вярвали в бога и са очаквали
от него своето спасение. Тогава не е имало такива страшни бури като тази,
която сега беснее вън, защото бог е закрилял всички. . . И за да се прослави
повече божието име, един ден християните решили да излеят една грамадна
камбана, звънът на която да призовава верующите от далечни краища на общи
молитви.
1. Вж. Н. Кондарев. „Величайшият революционер — В. Левски”, стр. 6 и следв.
21
В определения тържествен ден хората, в празнично облекло, се трупали около грамадния котел, в който светлеел разтопеният метал. В него всеки по ред пускал своите скъпоценности: младите момичета и невести с радост откачвали своите обици, гривни, брошки и пръстени, за да ги хвърлят в котела. Мъжете също хвърляли там всичките си златни монети, пръстени и верижки. Разтопената облагородена сплав обещавала да се преобърне във величествена камбана, гласът на която е трябвало да се разнася далече. . . Там бил и един беден по произход, но православен чозек, казвал се Иван Златоуст. . .
Бързо и чисто по детински запитах аз: — „Ама защо, бабо, така се наричал той?” Тя нежно постави ръката си върху моите уста. — „Не ме пресичай! — Наричал се е Златоуст, защото устните му били изковани от чисто злато.. . И за да засвидетелствува своята гореща любов към бога в този тържествен ден, същият отрязал устните си с ножиците на сестра си и заедно с тях ги хвърлил в скъпия жертвеник. Всички наоколо останали вкаменени от ужас. Кръв гореща бликнала от устата му! Никой не бил в състояние да му помогне. След няколко часа издъхнал пред самия котел. Затова той е признат за светец. Същия ден камбаната е била излята и окачена”.. . В това време брат ми Левски си бе извил главата към баба и с орловия си поглед я застави да млъкне. Тя го запита защо така я гледа. Той дълбоко въздъхна и отговори: — „Всичко, което ни разправи за тази камбана, е много хубаво. Само едно, бабо, — устните на свети Иван Златоуст не трябваше да се режат и хвърлят в котела. Обиците и гривните на младите момичета са били достатъчни за тази камбана.” И след като отново прикова погледа в огнището, втори път въздъхна: „Същият този светец — каза той — е наречен Златоуст не защото устните му са били от
22
злато, а защото в своите слова е бил много сладкодумен. Признат е за светец не затуй, че е отрязал устните си за приказната камбана, а затова че думите му са се придружавали с дела, че цялото си същество е пренесъл в жертва, за да прослави Христовото учение. Той цели-целичък е представлявал от себе си една свещена камбана, която е говорила на хората за любовта”...
Така говореше той с необикновен жар. В стаята цареше тишина. Погледите на всички бяха обърнати към него. Думите му бяха силни и страшни дори. Пламъкът от разгорелите се главни в огнището се отразяваше в широко отворените му очи и им придаваше особен блясък... Боже мой, и сега, когато си спомня за тази нощ, изтръпвам от чувство на умиление и гордост...” [1]
Не може да има никакво съмнение, че този спомен не е бил единствен, но начинът, по който бива разказан — тя говори, а внучетата й, притаени към нея, жадно поглъщат думите й, тя почтена старица, а те покорни слушатели, — иде да покаже за забавленията между бабата и внучетата и за тяхната топлосърдечна дружба.
Макар Левски да е на възраст, когато разказва баба му за „Свещените камбани”, но пак я слуша, разбира се, отнасяйки се вече с необходимата критичност към разказваното, за да може да й каже за значението и ролята на Иван Златоуст.
Не съществува никакво съмнение, че от баба си Левски слуша приказки,
без да изключваме приказки и песни с героично хайдушко-романтично съдържание.
Ив. Клинчаров свидетелствува, че Левски, като възрастен вече, обичал най-много
песента за Страхил войвода, в която се говори, че Страхил ще скита като
страшен хайдутин. [2]
1. Вж. „Възпоменателна книга за В. Левски”, Пловдив, 1937 г., стр. 133.
2. Вж. Ив. Клинчаров. „В. Левски”, биография, стр.19—20.
23
Не е изключено Левски да знае тази песен още от баба си, която му е
разказвала и за подвизите на хайдутите, изпитвайки по този начин още много
рано влиянието на народно-революционната хайдушка романтика, през която
по-късно преминава, за да достигне до идеята за Вътрешната революционна
организация и да я развие до най-висока степен.
Влиянието на революционните движения
За неговото окончателно оформяне не малка роля играе и Великата френска революция [1] и като последица от нея — големите революционни раздвижвания на Балканския полуостров — в Сърбия, Херцеговина, България, Гърция; революционните раздвижвания в Италия под ръководството на Мацини и Гарибалди; голямото уважение към полските революционери и огромното влияние на революционните борби в Русия.
Левски не може да избегне още и влиянието на българската действителност. Това е българското възраждане, нашата светла, героична борба за човешки права и свободи. Това бе времето на Паисий, Раковски и др. Левски търпи това влияние, за да може по-късно, оформен и закален вече като революционер, сам да влияе върху околните заобикалящи го дейци, едновременно с това да дава тон, насока на народната борба за освобождение.
Действително той преминава и дълбоко преживява всички форми на революционната
борба [2] —
1. Знае се с каква сила идеите на Великата френска революция заляха Европа, какво огромно влияние оказаха сред поробените нареди, в това число и върху покорените от турските власти балкански народи, за да не се спираме подробно върху това.
2. От спомените, както ще видим това по-нататък, на доживелия Освобождението ученик на Левски, дядо Стоян, се вижда, че когато той е бил учител в с. Войнягово, често се е губил, вероятно ходил е да прави среща с народните хайдути.
24
народните хайдути, прерастването им в организирани чети, за да стигне до идеята за Вътрешната революционна организация, да я оплоди и осъществи на практика — най-плодовитото и най-завършеното дело от епохата на Възраждането.
Поради всички тези обстоятелства и условия, Гина Кунчева бе горда да
роди велик син, Карлово да му бъде родно място, а Подбалканската долина
и България — негова родина и скъпо отечество.
Това е епохата, в която Левски заживява и расте. Неговата майка е чужда на тези епохални борби; тя има по-друга представа за майчините и синовни задължения; тя мисли да подбере за сина си професия, чрез която той да си осигури щастлив покрив и тих семеен кът. Нейното горещо желание, което пробожда и владее ума й, е: да развие нравствените и духовни сили на Васил, да стане той известен в Карлово и околността му и то непременно като поп или учител. Тя копнее за това, но кое от двете — решава хаджи Васил [1], на когото е кръстила своя син. Той разпалва желанията й още повече, дава й големи обещания и се кълне, че всичко ще направи за малкия Васил.
Той прави това само в кръга на обещанията и то обещания, които никога
не се изпълняват, но се правят с предварително замислена цел — да вземе
сина й, да превие и покори неговите благородни стремежи в рамките на една
унизителна просия, да го направи свой слуга.
Това са желания на върл скъперник, който иска да изстиска всичко от
попадналата му жертва, да изсуши до капка силите й, жадно да я ограби и
изсмучи, а да не се отплати с нищо, освен с празни обеща-
25
ния, залъгвания и тяхната неизбежна последица — разочарованието. Такъв бил хаджи Васил.
Когато е трябвало да се понесе товарът, да се преглътне унизителната горчивина от просията, той проявявал голяма щедрост — всичко, и товар, и просия, и мъка предоставял на сина на честната карловка. Малкият Васил, товарен като добиче, мъкнел върху себе си всичко: товар, мъка, преумора, но никога не получавал що-годе възнаграждение, никога не изпитвал радостта на благородната отплата.
Ето защо в отношенията между хаджи Васил и прислужника му не е имало нищо по-мрачно от отношенията между скъперник и човек. За сина на Гина Караиванова оставало само горчивото разочарование. И ако видът на хаджи Васил будел тежки чувства у този, който го вижда, то сто пъти по-тежки чувства за този, който трябва да му слугува. Горко на такъв прислужник в днешно време, десет пъти по-горко за сина на карловката Гина, както и за самата нея.
Хаджи Васил смятал, както подобни пресмятания прави всеки скъперник, че не той на тях, а те му дължат — трябвало те да му искат прошка, когато ги ругае, да го благославят, когато ги клевети. Що се отнася до дадените обещания, то скъперникът затова обещава, защото не мисли да изпълнява; или ако мисли да изпълнява, той не обещава, или ще обещае толкова малко, че веднага се разбират скъперническите му проекти, и човек разбира какво нищожество стои пред него. За скъперника и обещанията са израз на високо благородно проявление, на човешко отношение, толкова отвратителни са техните навици, тяхната природа. Пишещият цяла година наблюдава едно подобно нищожество.
Левски се тормози най-много от туй скъперническо отношение на вуйчо, си, а майка му се опитва да го утешава, като мами себе си, мами и сина си,
26
тъй като хаджи Васил не изпълнява нито грам от обещанието.
По тази причина Левски остава само с образованието, което получава в
килийното и взаимното училище в Карлово и съвсем слаби посещения в Старозагорското
класно училище. Като ученик се отличава много в пеене на църковни предписания,
но скъперничеството на вуйчо му ограничава неговите редовни училищни занимания.
Той трябва да го следва във всекидневната му просия, а не да мисли за образование
и наука.
Неговите обаче скитания из Карлово, особено в Стара Загора, не са безрезултатни. Той се запознава с доста будни младежи. Техните желания не остават тайна за него — мнозина от тях ще заминат за Русия да следват, защо и той да не отиде? Тази мечта пламва в него, а хаджи Васил я засилва с лъжливите си обещания; пламва тази мечта с всички пресмятания, с младежко въодушевление и вълнение, с радостна надежда да догони и надмине своите връстници-другари или най-малко да бъде наравно с тях.
С този устрем и жажда за полезно образование, което той би могъл да получи в Русия, се завръща заедно с вуйча си в Карлово. Тук, при още по-тежко, нетърпимо скъперническо отношение, продължава унизителната просия.
Левски тъгува, загдето вуйчо му не иска да изпълни даденото обещание
— да го изпрати да следва в Русия; трудно поносими стават и скъперническите
му натяквания, докато един ден той се скарва с него и го напуща.
Още по-щедрите обещания на х. Васил
С голяма мъка майка му успява да го склони и помири с х. Васил. Това става с цената на още по-големи обещания от последния, които заявява тържествено, че ще изпрати Левски да следва
27
в Русия. В дъното обаче на тези обещания ляга едно вероломно желание — да задържи и използува за себе си силите на своя сестриник. Защото хаджи Васил, вероломен и скъперник по начало, вероломен и скъперник остава до край. Той обещава и се преструва, че е готов да изпрати Васил да следва в Русия, но при условие, че той ще приеме най-първо да стане калугер.
Човек е склонен да приеме понякога твърде унизителни условия, да се
подложи на най-големи изпитания, да преглътне много горчиви хапове, но
когато знае, че след това ще настъпят по-щастливи и честити дни. Тъй постъпва
и синът на карловката Гина. Той приема да стане калугер, но у него остава
да грее надеждата, че на следната година ще замине да следва. В този дух
са и обещанията и преговорите на хаджи Васил с майка му.
През 1858 год. Васил Иванов започва да служи в манастира „Св. Спас” — Сопот, облечен в расо, а на следната 1859 год. бива ръкоположен за дякон — дякон Игнатий. Ръкополагането му извършва Пловдивският митрополит Паисий. По-късно, след Освобождението, Васил Караиванов [1] разказва в спомените си как става това и какви чувства вълнуват Левски преди да се покалугери.
„По въпроса за дякон Игнатий той се е задячил в Сопотския манастир „Св.
Спас” през 1858 год., 7 декември. В църквата, когато го въведоха, за да
го покалугерят, Васил и вуйчо му архимандрит х. Васил бяха покрити двамата
с една черна доста
1. Васил Караиванов е съгражданин и сподвижник на Левски. От всички запазени досега спомени за Левски, неговите се отличават с най-голяма точност и добросъвестност, следствие на което ще се позовем на тях, като ценим тяхното показателно-биографично значение. Публикувани са от Д. Т. Страшимиров в неговия огромен труд „Васил Левски”. Извори, том I., 1929 г., София, стр. 700—711.
28
широка мантия през главите и като додоха до сред църквата, от царските врата на олтаря излезе дядо Кирил (калугер от Рилския манастир, който беше дошъл в Карлово) и дойде при тях, и почна церемонията на калугероването. Присъствуващите при извършването на обреда казваха, че дядо Кирил бил станал кръстник. След подстригването и като се свърши обреда, тогава по обичая го изпратиха пред иконите, докато се даде отпуска на църквата. След това направи се едно хубаво угощение и още през деня всички присъствуващи от Карлово роднини, приятели се върнаха. Съшо и Д. Василий, дядо Кирил и отчето Игнатий (тъй го нарекоха при калугеренето) се завърнаха в Карлово.” [1]
Без съмнение, Васил Иванов приема монашеството, наречен отче Игнатий. С покръстването обаче неговото положение не се облекчава, напротив, той се обвързва още повече с хаджи Васил, изпада в по-голяма зависимост от него. Васил Иванов не само му се покорява във всичко, но и не се противи вече на неговите искания да го направи дякон. Действително, през лятото на следната 1859 год. хаджи Васил иска да направи отче Игнатий дякон. Той постига това, като се възползува умело от обиколката, която предприема из своята епархия Пловдивският митрополит Паисий, който посещава и Карлово. „При службата си в църквата „Св. Богородица” ръкоположи отче Игнатий за дякон Игнатий, а х. Васил за архимандрит, и така, оттогава дякон Игнатий се обличаше със стихар и арар и служеше в църквата като дякон.” [2]
А какви чувства изпитва Васил Иванов в навечерието преди да се покалугери
и до каква степен гледа с отвращение на хората, които се хранят с калугерски
хляб, свидетелствува пак Васил Карай-
1. Д.Т.С. Извори, стр. 704-705.
29
ванов. Пред него и приятелите си Васил казва, че такива хора не прокопсват.
„Аз му поливах вода върху тюмбекнъто и му зададох въпроса: Васил, не е
ли ти мило, като ще се покалугероваш? На това той ми отговори: „Няма какво
да се прави! — Защото, който е хранен с калугерски хляб — не прокопсва.
Затова искам да ви кажа, че с мене който се запознае и добие приятелство,
не може да се отърве от главоболие, което бързам да ви причиня с настоящето
си.” [1]
Майката и синът разбират намеренията на надутия скъперник
Тук като в огледало се виждат истинските подбуди, които заставят сина на карловката Гина да стане калугер. Съвсем ясно изразява и отношениего си към калугерите, като е имал пред вид образа на неговия подъл и вероломен вуйчо.
Васил Иванов — Левски става дякон Игнатий, следователно изпълнил е всичко,
което се иска от него, остава и хаджи Васил да изпълни дадените обещания
и поетите задължения към него и майка му. Би трябвало това да стане. Но
надутият скъперник не изпълнява обещанието, не изпраща Васил в Русия, най-сетне
майката и синът сами разбират с какъв изверг имат работа — разбират и сами
не искат да го видят повече. Те скъсват с него.
Раковски — будна революционна съвест
Освен това дякон Игнатий, както казахме, се развива в среда, която му
дава възможност да не остане сляп, а да си създаде едно будно отношение
към хората и събитията. Той живее в будното Карлово между хайдушко-романтично
и революционно настроена младеж, готова да отмъсти за всяка неправда, за
всяко тираническо действие. Точно по това време от Сърбия се обажда будната
съвест
30
на българското революционно движение — Раковски [1].
Както е известно, до 1862 год. сръбското княжество не е могло да диша свободно. В по-големите сръбски крепости, като Белград, Шабац и другаде, останали да бдят турски гарнизони, които в много отношения спъвали, тормозили дейността на сърбите. За да се освободят от тези турски гарнизони, сръбското правителство предявило искане пред турските власти. Турция не била съгласна на никакви по-нататъшни отстъпки и сръбското правителство заплашило с война. Последното решава да използува дейните и смели български революционери. За тази цел извиква Раковски, комуто прави съблазнително, крайно очаквано и желано предложение — настъпил е часът да се освободи и българският народ. Сръбското правителство уверява Раковски, че тяхната борба за премахване на турските гарнизони от Белград и другаде веднага ще прерасне в борба за освобождаване на българския народ. Затова в тази борба българските патриоти-революционери трябва да бъдат първи.
Раковски е трогнат от това предложение, възбуден от радостни надежди и очаквания, той ляга и се събужда с размисъл върху него. Мисълта му неуморно работи — разпраща писма, позиви, съобщения до всички познати българи вътре в страната и вън от нея, уверен, че ще го последват. На всеки поотделно възлага задача — къде да отиде, с кого да се срещне, как и какви въпроси да им постави?
Мнозина приемат с радост писмата и позивите му. Ст. Хр. Буйнов [2]
му отговаря от Цариград:
1. Георги С. Раковски по това време се ползувал вече с името на голям деятел в нашето освободително дело, родоначалник на четническата идеология, организатор на чети и борец за освобождението на народа ни.
2. Стоян Хр. Буйнов е родом от Калофер, съвременник на Раковски. Той е бил в Цариград, когато Раковски започва да събира доброволци за Белградската легия. Ст. Хр. Буйнов, както е видно от писмото му, застава изцяло на страната на Раковски и поема да изпълнява безусловно всичките му поръчки.
31
„Миналата неделя, от 8 того, аз писах накъсо, за приемването му (получаването, б. м. Н. К.) не се съмняваме. Днес, без да заобикалям нашироко, ще ви кажа, че вчера изпратихме г-на Балкан за Одеса, като му дадохме и едно писмо, подписано от 6 члена на обществото ни, освен това и старият X. П. Т. му даде едно писмо, с което го препоръчва Тошковичу за честността. И така, снабден с вашето и тия писма, дано откъснат нещо оттам (като се мае там 4—5 дни), ще отиде според заповедите ви в Браила и после в Бесарабия. Аз пак подир 15 дни с божия воля ще мина през Сливен, Казанлък, Калофер, Пловдив, Пазарджик, София и подир няколко дни ще съм при Вази, а други ще минат през Варна, Шумен, Търново, Русчук и пр. С една дума, работата се започна делом, а не само словом, тъй че каквото бог даде! От Сливен ми пишат, че всичко са наредили и чакат само да мина оттам, за да се известят по-точно (защото черная съдба! Не оставя да се споразумее човек с писмо). И така, не подир много ще ви заобиколят най-малко 10 млади и решителни !... Всеки е зарязал религиозний въпрос и е съгласен на решението ви. Това ви го казвам искрено, даже и старите с четири очи гледат такова нещо... и с уста твърде много обещават и добри надежди ни дават, но времето ще покаже всичко...
„Няма защо да ви продължавам (няма защо да ви пиша повече, б. м. Н. К.), но се задоволявам, като ви кажем, че народът... както тука, така и по вън е твърде разпален, последователи доволно. Аз ще чакам отговор на това ми писмо, за да няма нещо да ми забележите, и щом го приема, ще тръгна, както и другите, за определените места. На-
32
края, като ви поздравявам братски, оставам за всякога ваш искрений — Ст. Хр. Буйнов.” [1]
От това писмо лъха изключитела искреност, голяма патриотична любоз и готовност да се служи на освободителното дело. Ст. Хр. Буйнов ще обиколи Сливен, Казанлък, Калофер, Пловдив, Пазарджик, София, съобщава това той на своя велик учител — Раковски, комуто е безкрайно предан и верен. Според заповедите му, специален човек ще отиде в Бесарабия, а друг ще мине през Варна, Шумен, Търново и др. Той ще дочака и отговор от Раковски, па ако има да му възложи още някоя задача, да го натовари с още някоя поръчка — всеки момент е готов да я поеме и изпълни. Защо не, в огъня ще влезе, стига Раковски да каже и да заповяда. С една дума, революционна добродетел — пламенна патриотична любов и самопожертвувателност към революционното дело и към Раковски.
Човекът (в случая Ст. Хр. Буйнов), който ще мине през Подбалканската
долина и Калофер, не може да не спре и да не се опита да спечели карловските
патриоти за възложената му задача. Толкова повече, че Карлово е на пътя
между Калофер и Пловдив. Този, който ще отиде в Калофер — ще отиде и в
Карлово. Още повече, Ст. Хр. Буйнов е калоферец, лично или чрез тях той
ще подири връзка за Карлово. Нека да допуснем, че никой не отива в Карлово,
обаче самият факт, че позивът на Раковски стига в Калофер чрез писмата
на Ст. Хр. Буйнов (да не забравяме, че той е калоферец) или чрез личното
му отиване там, то революционната зараза на този позив ще зарази и карловските
патриоти, а заедно с тях и Васил Иванов—Левски. Писмото обаче на Ст. Хр.
Буйнов до Ра-
1. Д.Т.С., стр. 389—390. Писмото е от Цариград 15.9./мврия (септември, б. м. Н. К.) 1861 г., т. е. от есента на същата година.
33
ковски е пропито с такава решителна готовност, че той не може да не
мине или да не пише на карловци, за да може да изпълни достойно възложената
му от Раковски задача и да може да засвитетелствува пред него с каква голяма
готовност се посреща позивът му, каква преданост към заповедите му, какви
очаквания и надежди възлагат на него, щото всеки е зарязал (както пише
в писмото си той) религиозните въпроси и е готов на всичко.
Спомените на Ив. П. х. Кършовски
В съгласие със съдържанието на цитираното по-горе писмо от Ст. Хр. Буйнов, Ив. П. Кършовски [1], който се отзовава на повика на Раковски и взема участие и в двете легии, пише: „Раковски, без да губи време, турна се на работа и почна да действува мъжки. На неговия позив се отзоваха отвсякъде българи-родолюбци и богаташи. Не след много време дойдоха отвред български младежи— разпалени момци, с които образува „Българска чета”. Който виждаше всички тези движения, не можеше да не повярва, че тук има да се върши твърде сериозна работа. Всичко се вършеше с трескава деятелност и нищо не се жалеше за общото народно дело, за да можеше да се подготви потребното за едно сериозно въстание. Всичко отиваше успешно и не се чакаше освен да дойде пролет и да се раззелени шумата. И наистина, с идването на пролетта, всички колебания и съмнения трябваше да престанат да съществуват. . .” [2]
Както видяхме, Ст. Хр. Буйнов пише писмото си през есента на 1861 год.,
а през пролетта на 1862 год. Дяконът се отправя за Белград. Следова-
1. Ив. П. Кършовски е съвременник на Левски, участвувал е в двеге легии. Написва и оставя спомени за нашето революционно минало и особено за Левски, които са публикувани от Д. Т. Страшимиров в цит. книга, стр. 618—634.
34
телио Буйнов и Ив. П. Кършовски установяват факти, които не будят ни най-малко съмнение. Последвалите събития — организирането на Българска легия, разтурването и разгонването й — още повече ни убеждават в това.
Точно през пролетта на 1862 год. дякон Игнатий заминава за Белград. Защо не по-рано, да. речем например през 1860 год.? Съвсем ясно е защо — защото по-рано енергичният зов на Раковски не прогърмява с толкова близко, обещаващо освобождението на българския народ предложение. Последното се явява като решително обстоятелство, което заставя Левски да скъса с Карлово и да отиде в Белград. Като добавък към това е и накипялото негодувание срещу вуйчо му. По-горе видяхме, че Левски не може да търпи и понася скъперничеството му.
Дякон Игнатий заминава за Белград точно през пролетта на 1862 год.,
тъй като революционната идея на Раковски за освобождението на българския
народ бива разпространена навсякъде. Сам Раковски очаква резултатите от
това — пристигането на всичко по-будно от България. И друго, точно тогава
Левски е отвратен от залъгванията и подлите обещания на вуйчо си. Всичко
е било изчерпано и доведено до последния предял — не е имало място за никакво
колебание. Дякон Игнатий би могъл да каже и повтори думите на Ботев: „.
. . Проклет бил вуйчо ми, проклет е, майко, казвам ти!. . .” [1]
Еднаквата участ на дякон Игнатий и дякон Генадий
При това вътрешно раздвижване на българските патриоти и тези в Карлово,
както и разрива между Левски и хаджи Васил, първият вече не е могъл да
мисли повече къде и какво трябва да прави занапред. Неговото положително
отношение към дейността на Раковски и ре-
35
волюционерите в Белград е най-ярко изразено с заминаването му при тях.
Една вечер дякон Игнатий яхва коня на вуйчо си и полетява през Пловдив,
Пазарджик за Ниш, там при приятеля си дякон Генадий [1].
Той имал същата участ — да слугува на архимандрит Виктор [2].
Казват, че еднаквата участ сближава хората, свързва мислите им, обединява
усилията им и след като си разкажат и разкрият един-други най-съкровените
желания и мечти, те тръгват по определен общ път. Действително двамата
дякони избират своя общ път — да се пожертвуват за свободата на народа
ни; и тръгват през Ниш за Белград при Раковски.
1. Дякон Игнатий (Левски) и дякон Генадий се познавали от по рано. Предполага се, че търговско-скъперническите проявления и ламтения на техните шефове — хаджи Васил и архимандрит Виктор — са сближили огорчените и оскърбени прислужници.
2. Архимандрит Виктор бил настоятел в Хилендарския манастир и пръв приятел на хаджи Васил. Народът казва: „Краставите магарета се подушват през девет планини”. Наистина архимандрит Виктор често изпращал своя при служник дякон Генадий при хаджи Васил с чисто алчно- търговски поръчки, намирайки в негово лице истински търговец-спекулант.