ПОВИЕН

4.

Започнаха тежки сражения — известните Повиенски боеве на седми, осми и девети юли. Особеното положение на нашата позиция ни даваше известно предимство: ние дадохме сравнително малко жертви — само дружината, която беше на Говедарник, се стопи.

Когато се започна боят, всички се прибраха в срезовете, близко прилепени до високите стени. Но това не беше необходимо: нито една граната не падна между нас — и скоро всички насядаха свободно по склона, обърнати с лице назад, следейки със свито сърце опустошението на Говедарник.

По него стреляше разнородна артилерия От три посоки — кръстосано. Ясно беше, че сърбите го бяха избрали за цел на атаката си.

Говедарник кипеше. Черни гейзери от пръст и дим се издигаха високо над дърветата, разливаха се на облаци и затуляха небето. Кратки жълтеникави блясъци облизваха гъстата шума, подпалваха я с бързоподвижни, сякаш тичащи по листата пламъчета, хвърчаха разкъсани клоне, пречупваха се и се събаряха стари дървета.

Артилерийският огън на сърбите се събираше на предния ъгъл на Говедарник — клокочеше, виеше се на стълпове от земя, дървета, дим и пламъци, разнасяше се по целия гребен в широка вълна, спущаше се отзад да търси поддръжките, прехвърляше оттатък и започваше отново.

Гърмежите се сливаха в непрекъснато бучение, разнасяно на сърдити вълни по безчислените долове на околността. Някъде далеч се долавяше гръмотевицата на стрелящи оръдия — припряна и неспираща. Понякога падаха заблудени гранати в ниския дол отсам Говедарник, под нозете ни. Оглушителен трясък разтърсваше въздуха — остър, чаткащ като кратък светкавичен гръм. Димът се разнасяше към нас — задушаваща миризма на сяра. Това бяха 12-сантиметрови гаубични гранати.

Цели часове! Без отдъхване. Някъде откъм казармата гърмяха малки оръдия — в ядовита, предизвикателна настойчивост. Обстрелваха ъгъла с шрапнели. Колко бързо идваха те! Щом изгърмят оръдията, в същия миг се пръскаха шрапнелите с пляскащи по шумата куршумчета.

Ние бяхме безмълвни наблюдатели на опустошението. Съдбата на защитниците на Говедарник ни измъчваше. Какво става там, горе — в невидимите окопи, между дърветата, в адския кипеж на пламъци и желязо? Останаха ли живи те? Ще има ли поне един защитник за последния миг, когато ще почнат пехотните атаки? Или сърбите ще заварят само разрушена земя, умъртвяла пустиня? Ние познавахме от Одрин тоя върховен момент, заровени в полуразрушените окопи, опръскани с кръвта на издъхнали другари — откъснати от света и безпомощни. Лицето забито в пръстта, търсиш прибежище в най-малките вдлъбнатини, ровиш с лопатка, с нож, с пръсти — някоя сляпа граната се забие в бруствера, разруши го в един безкрайно кратък миг и изригне при теб с адски гръм. Ти се молиш на един глух, бездушен, далечен бог, изчакваш неизбежния край и машинално броиш ударите на сърцето си като сетно съзнание за живота. Понякога те грабне като вихър трясъкът на граната, залюшне те в безкрайността — всичко утихва, сякаш над тебе се притварят тежки похлупаци. И плува душата ти в небесата на една сладка нирвана. Без сънища и без видения минава тая полусмърт. Когато отвориш очи, погледът ти равнодушно се спира на разкъсан череп. Трясъци се носят над тебе: нищо не те учудва. Душата ти е изтръпнала в ледено вцепенение.

Току зад нас, на малка височина, се беше настанила наша планинска батарея. Колко безпомощно чаткаха нейните малки, сякаш детски оръдия в сравнение с тежките, гръмовни трясъци на сръбските гаубици! Колко предизвикателно смело се обаждаха те, когато нямаше опасност, и как веднага млъкваха, щом сърбите стреляха по тях! Жалки и невдъхващи доверие бяха колелцата на оръдията, лафетчетата, кошничките със снаряди, батарейният командир и младшият офицер, които тъй сериозно и важно се разпореждаха! По тази миниатюрна батарея войниците постоянно подмятаха остроумия, стигащи понякога до цинизъм, подиграваха се на смешния й напън да се бори срещу неприятелската тежка артилерия, наподобяваха с глас гърмежите й, назоваваха отделните й оръдия с имена на светци: свети Илия, свети Никола... Тя стоя до края на войната като някакво украшение на позицията.

Вниманието ни обърна една наша полска батарея в подножието на Сива кобила. Войниците се научили, че
тя била изтеглена дотам с въжета и с големи усилия помагали двеста души пехотинци.

Слава богу! Най-после се обади и наша артилерия Отначало залетяха над главите ни един след друг четири снаряда. Свиреха в своя невидим път, като че се търкаляха по релси. При вторите четири изстрела ние я забелязахме: точно зад гребена на червената височинка, до големия дол — блясъкът при стрелбата се виждаше с най-малки подробности. Но не бе за дълго: сърбите скоро я откриха и започнаха да я обстрелват. Първият пробен изстрел попадна отсам батареята, в долчето. Вторият — вече поправен — в гърба й. При третия нашата батарея бе уловена „във вилка”. Започна се бърза стрелба право по местата, отдето излизаха блясъците. Едно от оръдията гръмна още един път — последния изстрел на нещастната батарея: тя била повредена и изтеглена още същата нощ.

Убийственият огън не спираше. Сърбите се мъчеха да унищожат всяко прикритие, да унищожат сетната упора, да сломят и доубият и последните, изоставени сами на себе си защитници. Какво можехме да сторим оттук ние — цял полк? Щом паднеше Говедарник, сърбите щяха да се явят в гърба ни и тогава сам бог не можеше да ни задържи.

В неизвестност за близкото бъдеше, очаквайки всеки миг да се разреши мъчителната трагедия, ние стояхме като сковани на местата си, с потъмнели лица, поглеждайки безутешно към Говедарник.

На мръкване огънят още повече се усили. Кълба от пламъци и червен дим светваха и изгасваха, сиянието проникваше в оголените дървета и ги осветяваше като някакви гигантски скелети Над гората заставаха за секунда грамадни лампиони от пръснати шрапнели, виждаше се светещият път на куршумчетата, конусовидно пръснати напред като лъчи. Оттатък височините се издигаше сиянието на пожар: кървавожълт подвижен фон, на който се очертаваше превитият сякаш в мъчителна болка гръбнак на Говедарник.

Гърмежите нощно време се чуват по-силно. Някакъв ураган от звуци, който доловете отблъсват в разлюлято, тресещо се ехо. Всеки удар се повтаря стократно, като че ли е затворен между четири стени. Откъснати парчета желязо профучават в светла дъга, свирят на тласъци и се забиват някъде с тъп удар. Ръсят се буци пръст, гъст слой барутен дим се стели на земята.

Трябваше да се земат най-строги охранителни мерки: много вероятно беше сърбите да атакуват на разсъмване. Усилени секретни постове бяха изпратени ниско в гористия дол, ротите заеха окопите, за да прекарат там нощта; отпред, на десетина крачки, застанаха взводните часови — те първи щяха да предупредят за опасността. Дадохме всички нареждания, устроихме дежурството.

На няколко стъпала отсам окопите беше изкопана землянката, в която спяхме с ротния. Последните два дни той не излизаше оттам, силен ревматизъм беше сковал десния му крак. Но той не отиде в лазарета, както посъветва докторът. Как щял да остави ротата си в тия съдбоносни дни! Нека се мине всичко благополучно, тогава, ако болките още продължават, може би ще отиде. И се измъчваше във влажната землянка, лежащ там ден и нощ, изслушваше докладите на фелдфебела, даваше разпореждания, подписваше книжата.
И двамата бяхме легнали в пълно въоръжение. Даже шапките си не бяхме снели. Трябваше да се проверява в един часа след полунощ.

Събуден, аз захвърлих одеялото и изскочих от дупката: часът беше точно един. По някакво самовнушение ние бяхме се научили да ставаме сами тъкмо в определеното време, без да ни събужда никой.

Тиха нощ с безчислени звезди и с току-що изгрял полумесец, жълточервен, безлъчен.

Сънят винаги отнема товара на действителността: в първите минути ти не се сещаш, че си на бойното поле, всичко ти се вижда непознато и странно, като че ли си се събудил на чуждо място. В душата ти още не са изчезнали съновиденията, ти се мъчиш да си дадеш сметка за всичко наоколо — тия тъмни очертания на непознати височини, тоя тих шум на вятъра из шумата на близка гора, хрупащите наблизо коне; студът, нервните тръпки... Стоиш няколко мига като омагьосан.

Но самотният гърмеж на пушка ти припомня всичко. Нахлуват впечатленията от вчерашния ден. Говедарник гори, светят страшни, величествени лампиони, тресе се цялата земя.

Отивам към окопите. Войниците спят, облегнати на окопния срез, пушката между скръстените им ръце. Сандъци с патрони, раници, неудобно сгънати крака — едва може да се мине. Часовите са на местата си: тъмни фигури, изправени между дърветата. Дежурните подофицери са будни. Те долагат, че откъм сръбските позиции се чували удари на лопати. Достигали откъслечни думи — викали се по име. В двата края на окопите дежурните войници бодърствуват, облегнати на бруствера, изправят се, щом наближа до тях. Наново напомням известните вече, хиляди пъти повтаряни наставления, обръщам вниманието им върху важността на тия съдбоносни часове, разпитвам за следните смени и за часа на смяната.

Излязох от окопите и се спуснах по пътечката на задния склон между празните землянки. Там всичко стоеше непокътнато като в напуснати жилища: платнищата се белееха в продълговати светли петна, изсъхнала шума, забравени войнишки предмети — кърпи, торби, шишета. На няколко места полуизгаснали огнища с тлеещи въглени.

Тишината след сражение! Сякаш тъкмо сега е тръгнала смъртта с тихи стъпки — надниква в опустошените окопи, спира се над братските гробове, дето мъртвите прегърнати спят непробудния си сън, прониква в сънищата на спящите, избира нови жертви — тиха, внимателна, любеща. Тежко томува, когато тя помилва, тежко на поласкания, на избраника!

Душата е плаха, обременена, грохнала! Боязливо като из гроб надникват бледните образи на далечни видения. Сякаш са на другия край на света. Приплаква ти се от безизходност. Неуловимо очертание на любима жена — протегнала ръце, бледа, тъжна. Колко ужас в тая бледнина! — Изчезва като мираж. — Ето, ново видение: гледат те две разплакани очи — познаваш ги... Това е майчиният поглед. Всичко потъва в далечината, мракът го поглъща.

Наоколо — мъртво. Чува се покашлюването на часовия. Удари на лопати към сръбските позиции. Пак самотен, ненужен изстрел — и тишината се спуща след него и и го поглъща.

Някога, в еднообразието на живота, залутан като чужденец из многолюдните улици на шумен град, ти се връщаш недоволен в къщи, в пустотата между четири стени, и започваш като безумен да се разхождаш от ъгъл до ъгъл. Всеки ден прилича на изминатия, утрешният — и той не носи нищо ново! Единствено книгите са ти доставяли наслада — но ти вече си дошъл дотам да разкриеш пустотата и в тях. Гледаш ги с отвращение — наредени в библиотеката като мъртъвци, на които усмивката е угаснала и сълзите пресъхнали. Животът не ти предлага нищо ново — разтегнал се е в безкраен наниз от досадни дни, тих, безцветен, с малки радости, с малки скърби. И замечтаваш за трясъка на гръмотевицата, за примамливите опасности на бурен живот — за лудешки приключения в близост до смъртта, за стихията на океани, за корабокрушения, за смърт в пустинята, за ужаса на снежните фъртуни из вечно заледения север, без убежище, без подслон. Пожелаваш да се възвърнат тъмните епохи на варварството — набезите на хунските орди, пожарите, опустошенията. Да префучиш с препуснат кон през пламъци и да намериш смъртта си в някое жестоко дело.

Всичко това е преживяно на бойното поле. Твърде много кръв, твърде много смърт. Нервите са разкъсани, тялото се отпуща безсилно, изживяло нечовешки напрежения. Буря е трещяла над главата ти, пламъци са осветявали кървавия път, смъртта се е приближавала хиляди пъти със съсъка на всеки куршум. Спал си под открито небе в снежни бури, зъзнал си в заледени окопи, тичал си срещу смъртта в безумния набег на атаките.
В някакво тъпо изнемощяване се е прегърбило изнуреното тяло; преситена е душата ти на приключения и ужаси — с отвращение и с потръса извръщаш глава от страхотиите, които всеки боен ден ти поднася.
Далеч, по-скоро далеч оттук! В тихия град, в закътана усамотена стая, между четирите стени, самичък всред тишината на любими книги, на любими предмети! Никой да не бди над главата ти, никой нищо да не изисква от теб, да не си отговорен за нищо, да си сам, съвършено сам! Колко сладост в любовта към ненужни предмети, вредовното, еднообразно повтаряне на едни и същи неща — в спокойното събуждане утрин, в повтарящото се всеки ден обличане, отиване на работа, връщане все в един и същи час! Каква висша наслада — да си миеш ръцете, да се къпеш, да се преобличаш! ... Как блестят от чистота и как хубаво миришат праните долни дрехи!... Каква прелест са чадърът и галошите, излишният бастун и забоденото в петелката цвете!... Как са мили цивилните дрехи, вечерният костюм, лачените обувки!... А тревожната грижа за копчетата на ръкавелите, а снежната белота на колосаните яки, за цвета на вратовръзката и на копринената кърпа?... А трепетът да не закъснееш на срещата, на вечерята, на бала? ...

Ах, колко са прекрасни всички малки удоволствия, които са си създали хората — кафенето, киното, разходката до градината!... Колко са пленителни кокетните фигури на жените, техните изящни моди, пеперудната пъстротата на роклите им, причудливата фантазия на шапките им — флиртовете, любовните признания — всичката човешка суета, сладка суета!

Но всичко това е далеч. То е непостижимо! Кръвта и ужасът — това е действителността!
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]