ПОВИЕН

5.

Разсъмва се.

Ето, почва се отново. Вероятно сърбите ще искат днес на всяка цена да вземат Говедарник. Те ще разрушат там всичко до основи, ще смажат и последната защита и ще го откъснат като зрял плод.

Отново засвирват пронизително гранатите и загърмяват в студеното утро. Разцъфват се шрапнелни облачета, сипе се градушка от куршумчета и пръст, събуждат се заспалите долове, звучно отекващи оглушителните гърмежи.

Всички са вече будни, скрити в окопите и зад високите срезове. Тревога е изписана по сънливите, изморени лица. Съобщават, че ротите от нашия полк на Говедарник останали на половина. Цяла нощ копали гробове на самата позиция — тежка непосилна работа да се погребат за няколко часа стотина трупове. Четирима офицери убити! Подпоручик Стойнов бил разкъсан от граната, не могли да му намерят ръцете и краката. Капитан Славов не искал да чуе увещанията на войници и офицери да не се подава от окопите: през всичкото време тичал от единия край до другия — окуражавал, връщал назад разколебаните, но един шрапнелен куршум го свалил най-после: ударен бил в сляпото око. Горе дошъл отнякъде един „допълняющ" полк — все стари хора от разни краища на България. Турили ги на ъгъла. Там нямало през целия ден нито един защитник — всички убити, ранени или избягали.

Говедарник — оголял! Гората пожълтяла, станала прозирна: с бинокъл се виждат окопите на десния край, продупчените, разцъфнали от точни попадения дънери, дупките, гробовете. Новодошлият полк изпълнил целия склон отзад — войниците скрити из гранатни дупки, зад канари и дървета. Ах, те не познават още ураганния огън, те не знаят, че никакво дърво, нито камък може да ги спаси! Нови, неучаствували в боевете войски са винаги тъй непредпазливи.

Целият следобед тия хора останаха неподвижни. По тях бяха хвърлени хиляди гранати, удар до удар — не остана нито една стъпка необстрелвана. Сякаш бяха заковани там. Не можеше да се познае кой е жив, кой е мъртъв.

Но по едно време всички внезапно се размърдаха: сякаш някой им изкомандува и ги повлече назад по стръмния склон. Разтичаха се като луди — без пушки, гологлави, един през друг.

Нашите се развикаха. Но никой не можа да ги спре. Потърсиха закрила в гората, но и там ги настигаха гранатите, разпръсваха ги на разни посоки, гонеха ги сякаш по стъпките — в дима и пламъците се виждаха обезумели хора, тичащи надолу из урвите.

Някъде от нашата позиция се раздадоха по тях гърмежи. Куршумите падаха в дъното на дола — завеса от огън, през която бягащите трябваше да минат.

„Еееей! Не бягайте бее? Ехееей!" — викаха всички, настанали в окопите. И други загърмяха. Някой от офицерите е дал заповед да се стреля пред бягащите, за да ги накара да се спрат. Но те тичаха в панически ужас и не обръщаха внимание на куршумите. Тогава изпратиха една рота да прегради пътя им: на долния край на урвата се изпречи стена от натъкнати ножове.

Върнаха ги цяла тълпа задъхани, морни хора с издраскани, разкървавени лица.

В това време артилерийският огън на Говедарник затихна. Припряно загърмяха пушки. Някъде защракаха картечници. Целият ляв край на височината се размърда. Подаваха се групички из дърветата, прехвърляха в бяг гребена, но сякаш се блъскаха като вълни в скала и се разливаха назад, пръснати в разни посоки. Ние разбрахме: сърбите вече атакуват на нож — спирането на артилерийския огън е първият признак за това. С трепет и затаен дъх следяхме кървавата трагедия. Решаваше се съдбата на цяла армия.

Нови вълни се втурнаха назад. На една гола седловина, която граничеше с доловете зад Говедарник, се спусна офицер на бял кон, придържащ с една ръка шапката си. Той изчезна по пътя през гората.

Бягащите се спряха. Сякаш целият Повиен се смълча. И в тишината внезапно се разнесе многогласно ура. То идеше някъде иззад гората. Белият кон пак се показа; конникът сочеше с размахана сабя към Говедарник. Отдолу се зададе гъста тълпа, над главите им развяно знаме. Сякаш черен облак пълзеше по седловината нагоре. Виковете станаха по-звучни, по-могъщи. И когато наближи към склона на Говедарник, тълпата се разля наляво и надясно, конят полетя към върха и всички се спуснаха след него. Жълтият квадрат на знамето се обтягаше от вятъра над главите им.

Неволно и нашите завикаха ура. Поде се като могъща вълна нагоре и надолу по цялата линия. Сърцето — разтуптяно до пръсване, сълзи намокрят очите.

Говедарник бе спасен.

Зачуха се отново трясъците на оръдията като за отмъщение сърбите обсипаха височината с ураганна градушка от гранати и шрапнели. Но Говедарник остана в наши ръце. Подпалените дървета горяха късно до вечерта.

След боевете, един тих следобед, поисках от ротния позволение да се изкача на Говедарник — лобното място на Повиен, дето сърбите бяха съкрушени и пътят им за България прекъснат. Отидох със свито сърце, като на поклонение.

Трябваше да почивам на няколко пъти, докато се изкача горе. Назад се виждаше зигзагната линия на нашите окопи и целият лагер зад височината — гъмжило от войници, пъплещи по склона. Четирите оръдия на нашата планинска батарея, маскирани с пожълтяла вече шума, пътеките надолу за кухните, превързочният пункт в коритото на Каменица — всичко личеше като на длан.

Колко мило е всяко кътче от позицията, където си прекарал тежки часове на отчаяние и дето душата се е терзала в свети мъки за съдбата на родината — всяка минута между живота и смъртта! Дали някога ще се случи да отида там, да мина по същата пътечка, да видя гнездата на оръдията, запустялата землянка, в която съм лежал в мъка и мечти за дома — стъпалата за към окопите, срезовете, дълбоко изровените скривалища! ... Ах, всичко това бурята и дъждовете ще заличат, ще израснат дървета, дупките ще потънат в бурени — като да не е стъпвал тук човешки крак. Но аз знам как ще затупти сърцето ми само като мина воденичката и се запътя по стръмната пътека нагоре. Рой спомени ще нахлуят в душата ми! Усмивката и гласът на боен другар, уплашените, изцъклени погледи на свитите в скривалищата войници, бягащата в паника тълпа, развятото знаме на полка, глухото ехо на спасителното ура ... Цели разговори ще звучат още в ухото, разговори, в които тъй искрено разкриваше всеки душата си.

Но очите ще се премрежат от сълзи при вида на Говедарник. Ръката неволно ще снеме шапка. Като някаква Голгота без кръстове ще се издига тоя свет връх, напоен с кръвта на безброй паднали жертви.

Продължих пътя за нагоре. В сърцето ми преливаше скръб и боязън — не знаех дали ще мога да понеса картината, за която вече бяха ми говорили.

Най-много обстрелваният през последните боеве ъгъл на Говедарник беше една обрасла с гора равнинка, която се спущаше към казармата. Клоните — изпочупени увиснали с пожълтяла шума, на много места обгоряла от пожар. Всяко дърво стърчеше като труп, обсипан с хиляди рани: бели драскотини от шрапнелни и пушечни куршуми по кората, разцъфнала сърцевина, прорязана някъде като с трион. По-малките дървета стърчаха като скелети, без листа и клоне. Много от тях пречупени на две — горната половина паднала с върха си до земята. Но дебелите дървета страшно се съпротивявали: цели снаряди са минавали през дънерите им и са оставили широки зеещи рани. До дънерите са изровени грамадни дупки — корените стърчат като прорязани жили, от които е изтекла кръвта.

Близо до окопите се движеха войници от резервния полк, приведени ниско, за да не бъдат забелязани. Повечето носеха цивилно облекло.

Няма да забравя тия обгорели старчески лица, сурови и намръщени — със студенината, която ужасът оставя за дълго след жестоки сражения. Устата мълчаливи, сключени, устните кръвно попукани. И сетнята светлинка е изчезнала от очите: две тъмни бездни, от които те гледат смъртни тайни.

Много от войниците спяха, налягали в гранатните дупки, доизкопали ги надлъж, за да могат да се поберат. Някой е изровил малко трапче, вдълбано встрани, като леговище на звяр: лепнал е с гръб към вдлъбнатината — да бъде запазен от шрапнелите, ако сърбите стрелят през време на съня му. Подофицери са изкопали дълбоки кладенци, прилични на гробове, в които още не е спуснат мъртвецът.

Умора и мълчание из цялата позиция. Сърбите не стрелят даже по явно движещи се цели — така и нашите оставят необстрелвани отсреща сръбските войници, които отиват за вода при чешмата до казармата.
Смъртта е пиршествувала тук безумно и жестоко. Дими от кръв. Изпаренията от земята имат някакъв металически вкус. Застоял облак от тежка миризма задушава и отблъсква, както въздухът в гробница.
Един от спящите се задъхваше в съня си: главата му се извиваше в сънна мъка, сякаш искаше да избегне докосването на нещо гадно. Глухи, преглътнати звукове излизаха през полуотворената уста. Ръката му замахна безсилно към лицето в някакво отчаяно усилие и в същия миг той силно изрева и се изправи ужасен. Цялото му лице беше изцапано с пръст, залепнала на струички, където е протичала потта. Той се извърна назад, взря се внимателно в грамадата нахвърлена земя и скочи като ужилен.

„Какво има бе, чичо?" — го попитах, уловил го за рамото. Войникът едва сега ме забеляза. Той се усмихна и показа с ръка към пръстта:
„Ех, г-н подпоручик, гледай ти сън! Същите тия пръсти ги сънувах, че се подават от гроба и искат да ме уловят."
„Какви пръсти?"
„Ето тия, от този гроб. Гледай, не ги закопали добре. Пък и аз да не ги видя досега!"
Действително, от близкия гроб се подаваха черни подпухнали пръсти на мъртвец, свити тъй, както са замръзнали при мъчителна агония. Ноктите не се виждаха: те бяха потънали в подутото месо.
„Че бива ли така плитко да ги заравяте! И тъкмо тук, дето спите!"
„Къде да ги заровим, г-н подпоручик, навсякъде стръмно. И толкова много бяха, че имаше ли време да ги пренасяме!"

Войникът ми показа останалите гробове. Те бяха малко по-навътре — кафяви купища пръст, из които се белееха краищата на парцали и разкъсани дрехи.

„В оня големия гроб са 48 души. По-оттатък има още един с 40 души. На подофицерите са отделни, по един в гроб."
„Много мирише тук, не е за стоене. Плитко сте ги заровили."
„Не, г-н подпоручик — мирише от кръвта и от сръбските лешове пред позицията: те не са погребани и се сплуват вече от горещината. А от кръвта най-много мирише. Ето, вижте — туй всичко е кръв."

Войникът ми показа черни петна наоколо по земята. Някъде се виждаха дебели пластове от съсирена материя, текла на едно място и разляла се надолу в малки струи. Там кацаха множество насекоми — горски зелени мухи с металически блясък. Наблизо — разхвърляни кървави ризи и полузаровени шинели, добили цвета на земята. И почти стъпка нямаше непоръсена с ръждясали патрони, гилзи, патронени тенекийки, парчета от разцъфнали гранати, чашки от шрапнели и шрапнелни куршумчета. По-нагоре, пред един от гробовете — грамаден куп от счупени пушки, натрупани една върху друга в безредие. На някои от пушките липсваше прикладът, на други леглото счупено, белеещо се небоядисано. Имаше подгънати цеви, разцъфнали устия, счупени през средата ножове, извадени ръждясали затвори.

При един от малките гробове беше приклекнал войник, съблякъл куртката и запретнал ръкави. Той дялаше с голям нож дъсчици. Край него стояха, сложени на земята, изработени кръстове — прости, кръстом заковани дъски, едната от които по-дълга и изострена накрая.

Откъм окопите дойде друг войник с канче вода. Той седна до кръстовете и започна да ги мокри. Вдълбочен, с някаква религиозна унесеност сложи върху коляно един от кръстовете и започна да пише с химически молив.

Тук почива фети Бела* на 7 рота
I зборен полк: Никола илиюв с: нико-
лаево 9 юлия 1913 го Вечна му пам.

[Previous] [Next]
[Back to Index]