БРЕГАЛНИЦА, Михаил Кремен

ПОВИЕН

3.

Когато се върнахме при взвода — вече наближаваше 1 да се съмне, — ротният реши да се приберем: изпълнили сме си задачата — разузнахме.

Разтваряйки класовете, ние преминахме нивата обратно. Слязохме при поточето и преминахме оттатък по познатия път.

Луната светеше самотно по чистото небе — първите лъчи на зората не можеха още да я потъмнят. Свеж лъх на наквасена от росата земя, тихи процвъртявания на птички.

Неусетно настъпи новият ден.

*
*  *

Преместиха ни при другите роти. То беше една височина от червена земя с големи дървета, в дънерите на които войниците изкопаха малки трапчета, колкото да  се събере свит човек. Още от утринта цялата околност затрещя от гърмежи — щракаха гневно и настойчиво картечници, отсечено процепваха въздуха залпове, шрапнели се пръскаха и от двете страни.

Изтощени от нощното бдение, всички спяха в корените на дърветата дълбоко, несмущавани от нищо.
Всичко вече се движеше нагоре, гърмежите се отместваха към върховете на Повиен, поддържайки бързаха нататък. Събудиха и нас — да продължим напред: предните позиции на сърбите били превзети.

Утринта беше отначало чиста и светла, небето без нито едно облаче. А когато се събудихме — облаци окръжаваха Повиен и Сива кобила. Заваля силен дъжд. Из урви и долове, из низините между склоновете затекоха мътни, буйни потоци, почвата се размекна.

Криволичейки из доловете, трябваше да газим широки надошли потоци, да се провираме из мокри храсти, да се спираме на скрито, за да минаваме с прибягване изложените на огън места. Настигнахме на няколко пъти други роти, спрели се на завет зад някоя канара или притулени под големи дървета. По наш пример те напущаха скривалищата и тръгваха след нас.

След дълго лутане и катерене се добрахме до голите склонове на една височина. На горния й край се мяркаха залутани войници, безпаметно хукнали надолу, търсещи закрила в задните склонове и в горите.

Шрапнели почнаха да се пукат разсеяно навсякъде. Над главите ни засвириха куршуми. От върха някой се спусна с размахана сабя, изчезна в завоя от другата страна и отново се появи, водещ пред себе си тълпа от избягали войници. Той ги блъскаше по гърба, махаше отчаяно ръце. Войниците се снишаваха, да се предпазят от куршумите, и отминаваха нататък, скривайки се от очите ни.

„Най-после стигнахме горе. Изпълнихме склона. Знамето беше разтворено. Сериозен, с побледняло лице стоеше знаменосецът — един висок, сух подофицер със светещи очи. Войниците бяха отрупани около него, приклекнали, подпрени на пушките. Лицата им опънати.

Отпред се издигаше втора височина, по склона й — наши войски. Водеха ги от ляво на дясно, спираха ги, отново ги разместваха. По-отгоре, от стръмния склон на трета височина — Говедарник — бягаха надолу войници, с отпуснати като тояги пушки, лутайки се да намерят закритие. Други, навярно ранени, се влачеха бавно, наведени, сложили ръка на гърди. А на голямата височина — гъмжило войска между дърветата. Те бяха пръснати в безредие, прибягваха до предния склон, отдето се чуваха чести гърмежи.

Когато от седловината между двете предни височини се втурна насам разбита, обезумяла тълпа, нашите неволно завикаха ура. Изнесоха знамето на високо. Попъплиха нагоре.

Първанов в това време държеше в едната ръка хляб и парче сирене, в устата му още неглътната хапка. Той се обърна спокойно към своята рота, изкомандува й да се, пръсне във верига и я повлече нагоре срещу отстъпващите.

Зареваха ура, сливайки нечовешкия си глас с разления из доловете пукот на оръдия и пушки. Знамето се развяваше, понесено нагоре. Повлякоха се и останалите роти, върнаха се всички избягали из страничните гъсталаци. Една могъща вълна заля първите линии — вълна от хора и бодри викове.

Двата върха — високият, обрасъл цял с гори, и тоя, на който бяхме — останаха в наши ръце.  Настъпващите сърби се спряха на отсрещната височина, от която ни делеше дълбок дол със стара гора, чиито върхове се виждаха ниско под нозете ни.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]