ЗОВЪТ НА ВАРДАРА

3.

Ежовица ни очакваше спокойно като подготвен страж, който е отмерил разстоянието за главния удар.

Спуснала стръмни рамене на север и на юг, тая гола планина се издигаше усамотена пред нас, обвенчана с редути по каменния си връх. Нито една пътечка за нагоре — никъде гънка, нито поляна, никъде зелено петно на живот! Тя приличаше на пустинна пирамида, издигната внезапно от равнината. Зад нея обаче се зеленееше безбрежната шир на Вардарската долина, отдясно се издигаха Кочанските къдрави балкани, отляво се вдаваше към Свети Николе снажният Богослов. Нататък се чернееха тъмните петна на гори, бляскаха на слънцето лъкатушните ивици на реки, белееха се пътища, черкви. Само Ежовица стърчеше посред тоя пищен южен живот като мъртва каменна грамада.

Ниско зад рамената й равномерно ечаха тежки оръдия. Техните снаряди падаха зад нас, към Брегалница, и ние не виждахме тяхното действие. По-отгоре, до венеца от окопи, чаткаха като отсечени острите гърмежи на планински оръдия — право срещу нас — и шрапнелите идваха по-бързо от звука; те се пръскаха зад гърба ни, в долчинката, при едно планинско изворче, попадаха в празни долове, търсеха поддръжките зад всяко възвишение и изпълваха въздуха с разлян трясък. От време на време, след зловещо свирене, се сгромолясваше тежка граната, избухваше в кръгли черни облаци и разтърсвайки земята, изпълваше доловете с адски тътнеж.

Мълчаливо, без да говорим за Ежовица, само от нейния суров вид и от преценката, която всеки в душата си бе й дал, ние вече знаехме какво ни очаква през идната нощ.

Прикрити зад билото, войниците снемат тежките раници и паласки и разкопчани и облекчени, изуват пълните с пясък ботуши, разгъват мокрите навои, за да ги сушат на слънце.

Под гърмежа на оръдия и картечници се започват дълги разговори, преповтаря се преживяното — чак сега се разкрива онова, което се е таило в душата на всеки. С няколко прости, наивни израза се рисуват цели картини, виденото се чертае като живо пред очите, още съвсем прясно в паметта.

... Всичко е еднакво и си прилича едно на друго: настъпвали са рамо до рамо, при равна участ, при равни условия и в това интимно споделяне на изживяното далечината и отчуждеността на човек от човека се премахва, сближават се душите и се прегръщат братски. „Хората са равни пред смъртта" — никъде тая истина не се усеща тъй дълбоко, както на война. Интелигентът, селякът, философът, егоистът, безстрашният и страхливият — всички стават истински братя, смирени и тихи. Една вълна на човещина и някакво просветление се разлива в душите. Принижени до праха, всички се чувствуват пораснали пред собствените си очи, пред величието на смирението.

С разтворена тетрадка, смачкана от сгъване и изцапана от косите, всичкото време носена във фуражката, старшият подофицер се приближава до войниците — за равносметка на изкараното сражение. Колко убити и колко ранени?

Цифрата, на която бяхме свикнали през примирието и която се меняваше само когато се *разболее някой или се прибавяха новодошли, сега бе спаднала във взвода с 9 души. Няма го Лозю Тянев — младото момче от „допълняющите", което влизаше за пръв път в сражение с любопитството и увлечението на дете.

Мнозина разправяха къде го видели последния път, при кого лежал, как се завъртял при раняването и как молел да го вземат. Било тъмно, познали го по гласа. Утешавали го, че няма да умре, но други отпосле му видели трупа.

Войниците съобщават: Вакрил Гогов убит, Ласко Запрянов убит...

Ами Коста, акцизния? Предчувствието му вярно е предсказвало! Страхливият Коста, който искаше да го направя писар, бил ударен с куршум право в челото. Не успял и да извика.

До мен седеше, облегнал на ръка сухото си, изгоряло от слънцето лице, Ангелов — обичаният от всички „даскал". Едно свенливо момче, което не успях да откъсна от строя, защото сам не поиска да стане писар в дружината, където го викаха. Той стоя там три дни и пожела да се върне във взвода. Какво го теглеше към ужасите на войната — тоя антимилитарист, който в душата си изповядваше учението да не се убиват хората? Той не се пъчеше с това, не се блъскаше в гърдите; тихо и безропотно споделяше мъките на другарите си и беше доволен. Исках да го направя отдельонен командир — но и това отказа. Не, това не било по неговите убеждения, той не можел да командува други.

Когато стана дума за убития Коста, той се усмихна горчиво:

„Г-н подпоручик, вижте какво прави куршумът. Той улучи тъкмо оня, който тъй се страхуваше от смъртта! Колко трепереше Коста за кожата си, като че представляваше кой знае каква ценност! Той искаше да стане писар някъде назад — да не се затрие един интелигент, зер други не могат да попълнят неговото място! Все селянинът на устата на топа — безропотният прост човек, който като че няма свои радости, като че не обича живота, еднакво както всички други."

Аз се помъчих да защитя Коста. За тоя човек имах особено чувство: в изплашените му очи виждах всичкия ужас на войната и ценността на живота. Другите умираха по-леко, не съзнавайки всичко това. У Коста трагично се бореше протестиращият живот.

Старшият продължаваше да записва: Хубен Бойчев — ранен. Желязко Митев — ранен. А какво стана с Марин?

„Къде е моят ординарец! Марине!" — викнах аз. Отнейде се чу тънък женски глас:
„Тук съм, г-н подпоручик!"

И пристигна от левия край на ротата с кошницата в ръка. На своето наречие той разправи цяла одисея. Газил реката, завлякла го и всичкото ядене отишло на дъното. Успял да запази само хляба — мокър, склисавен.

Той беше извадил от дъното на кошницата набъбналия хляб и го показваше.

Подофицерът стигна до последния в списъка:

„Латун Господинов!"

Никой не се обади. „Латун Господинов!"

Мнозина се извърнаха към горния край на групата. Наведен, сгъващ шинела си, Латун бе смръщил почерняло лице, отдал се всецяло на работата си. Когато старшият повтори името му, той тихо, без да се извръща, се обади:

„Като на панахида ми поменават името. Тук съм де, ни съм още умрял."
„Латун не умира, него куршун не лови!" — се чу някъде.
„То ни са знай; я, я поглежте планината отсреща. Привземай Македония да та видя!"

И като свърза краищата на шинела си с въженце, той изправи снага и прониза с поглед всинца. Очите му блестяха — тия трескави очи, които четяха в бъдещето.

„Един куршун ми трябва — да се загърча еее кат оняя там."

Латун посочи към двамата ранени сръбски войници отзад, на един открит склон, останали след отстъплението на сръбските части.

Вече отдавна вниманието на всички бе обърнато към тях. Отначало те лежаха неподвижно и всеки ги мислеше за убити. Но когато сърбите от Ежовица започнаха да стрелят по тях, вземайки ги за българи, те се размърдаха. Единият правеше отчаяни усилия да се смъкне долу — да избегне куршумите, но вероятно беше тежко ранен в краката, защото успяваше да се изправи седешком и безсилен, отново падаше на гръб, разпервайки безпомощно ръце. Нашите не можеха да отидат там, защото силно се обстрелваше. И трябваше да гледат една потресна картина на борещи се със смъртта хора.

Другият правеше неправилни движения, като пресечен червей. Той се мяташе насам-натам, повдигаше се на ръка и забиваше след това глава в камъните, изтръпвайки в конвулсии.

Едно облекчение се разля в душата на всеки, когато първият — раненият в краката — събрал ръце до тялото, се остави на тежестта си да се търкаля надолу по полегатия склон. Така той избяга от сръбските куршуми и нашите можаха да го приберат.

Донесоха го на носилка и ротният фелдшер разряза панталоните да превърже раните му. Разтрошени кости — и двата крака тежко ранени на няколко места.

Колко благодарност в очите на тоя нещастник! Наоколо се натрупаха войници, любопитни да разгледат сръбски пленник. Един му подаде хляб, но сърбинът отказа. Той молеше:

„Воде! Воде, брачо!"

Поднесоха до почернелите му напукани устни едно шише, той го грабна и жадно загълта, затваряйки очи от слънцето.

„Чакай, не бива да пиеш много! Стига толкова!" — викаше санитарят, дърпайки шишето от устата му. Но раненият го притискаше здраво и го надигаше по-високо.
„Не бива, не е хубаво! За твое добро го правя."

Сърбинът напевно повтаряше: „Воде! Воде!" със струйки от разляна по брадата вода.

Между натрупаните беше и Латун. Приклекнал до носилката, той съсредоточено следеше движенията на сърбина, разглеждаше раните му —— с една студена болка в очите. Когато раненият заохка, той заговори при мълчанието на всички:

„Сърбине, кой те кара да се биеш! Не е хубаво нещо войната, а? Кво за кажеш?"

Раненият изви към Латуна изгаснал поглед и доверчиво, сякаш бе усетил в него най-близката душа, отвърна:

„Човек е животиня, брате мой!"
„Царете да му берат греха! Я да попитат нас — война няма да има."

Някой се обади в тишината:

„Не дават Македония, Латуне — там е работата!"
„Не дават ли? Чакай за го поптам: сърбине, ти не я ли даваш? Ама правичката си кажи!"

Раненият затвори очи в умора:

„Мени е све йедно! Мени е све йедно!"
„Видя ли бя? Поптай други, поптай и нашите — се това за ти рекат."
„Е, защо са бийми тогаз?"
„За акъл. Вързахме се там при Одрин и Чаталджа, а другите се настаниха в Македония като в празна къща. Яла сега да ги изтикаш! Тя е мъгла, ами остави я!"
„Ох, да ли чу жйвети!" — простена сърбинът.
„Не бой са — ще оздравееш! Ами ние, ние! Толкова земя хим превзехме, ни са свърши, бяй! Дойдохме с щъркелите в топлата земя, ще си идем май пак с тях! А до тогаз за на пресяят. Кой ще хим тури акъл в главата на тая! Е-хех!"
„Хайде, откарайте ранения! — извика отгоре ротният. — Стига сте се трупали там. Санитарите! Какво чакате още!"

Двама здравеняци с бели ленти и червен кръст на ръкава дигнаха тежката носилка и я понесоха надолу по пътеката. Главата на ранения се клатеше като на мъртвец.

А на отсрещния заден склон, под палещите лъчи на слънцето, се гърчеше в нечовешки мъки другият сърбин, блъскайки окървавената си глава в острите камъни. Наоколо му се забиваха куршуми, дигащи малки облачета прах.

На горния край на същата височина се показа брадат войник с голям калпак, носещ някакъв вързоп. Той се поогледа крадешком по равния склон и хукна наведен през куршумите, подскачайки, сякаш стъпваше по въглени. Той падна наблизо до сърбина и се превърна два пъти — всички помислиха, че е ранен, но веднага подскочи като топка и на два-три скока се спусна долу, където не обстрелваха. И тръгна бавно към нас, накуцвайки, ухилен до уши и махащ носените вещи. Анго! В ръцете му син шинел и други някакви предмети.

Той се приближи до нас, още задъхан от тичането — струички пот се спущаха по челото от края на рунтавия му калпак.

Разкрачен, с гордост и самодоволство, Анго сложи пред себе си нещата и се изправи да очисти потта от челото.

„Щяха да ме утрепят, бяй! Ама дава ли се Анго!"

Всички бяха втренчили поглед в нещата. Един сръбски шинел, сръбска шапка, празна бутилка, писма, огледалце и един портрет. Няколко ръце посегнаха към тях.

„Чакайте, яваш-яваш! Не пипайте, бря! Дай настука шинелата. Ох, на батенката, намерих си най-после шинела!"

И Анго разпери синия шинел, извръщайки го ту към външната, ту към вътрешната страна. Очите му бързо швъкаха, светнали от удоволствие.

„Здрав-здравеничък. И от загубения по-хубав. Чакай бя, не пипай капата! Дай я настука!"

Никой нямаше право на собствеността на Анго! Сякаш бе донесъл кой знае какви скъпоценности!

„Той ги взел горе от убитите" — каза някой измежду навалицата.
„Ако си ербап, иди си вземи и ти! Ей, я ми остави огледалцето. Чунким не си виждал огледало."

Анго тури крак върху нещата и разпери шинела да го облича. Това беше къса тясна дреха на някой малък сърбин и трябваше не малко труд, за да се облече. Един се притече на помощ и опъна нагоре яката, подигайки заедно с дрехата плещестия гръб на Анго.

„Тесен ти е тоя джакет, трябва да му се отпусне талията."
„А! Малко има да търчиме — за дойде на мярка."

Копчетата не можаха да се закопчаят и шинелът остана разтворен, приличен на джубе.

Анго не обръщаше внимание на това. Той сви рамене напред, за да го изпъне, и шинелът изпращя откъм гърба. После сне калпака, уловил го с два пръста за острия връх, и наложи меката сръбска шапка.

Звучен, несдържан смях се разнесе из цялата позиция. Въртящ малките си живи очи, изпънал фараонската си брада напред, ябълките на лицето още по-изпъкнали, Анго приличаше на маскиран хлапак, извадил из бащините си сандъци старомодни дрехи.

„Пашич! Пашич!" — се развикаха някои.
„Анго Пашич!"

Лицето на Анго за последен път се усмихна. Той грабна огледалцето от земята и се погледна. Това трая само няколко мига. Трябва да е видял вътре нещо много ужасно, защото веднага сграбчи капата и я захвърли надалеч с отвращение, като да имаше на главата си гадна буболечка.

„Ни съм Пашич аз, ами съм Анго Пеев от село Жълти бряг! Майса оттука!"

И се наведе за калпака, сложен на земята с изостреното дъно нагоре.

„Пашич ли! Няма го майстора! Чакай да нахлузя добре калпака, да не го духне някоя граната."

Сръбската шапка взеха други войници и ред поред си я премерваха. Дълго след това тя се търкаляше из камънаците.

В това време през каменистото корито откъм изворчето се зададе натоварен с казани кон. Пано Кашаваря го тегли право към нас. Въжето е обтегнато като струна, главата на мършавото конче се е изпънала напред, тънките му нозе страхливо стъпват между камъните и се спъват. Пано се е навел, сякаш сам изтегля кончето и казаните. Старата му парцалива куртка е разкопчана — под нея се виждат ризата и червеният пояс. Фуражката е без козирка, килната на темето.

Когато тръгна по пътечката пред изворчето, от Ежовица загърмяха планинските оръдия. Фйууу! — засвири над главите ни снаряд и се разцъфна с трясък й бяло облаче. Конят мигом отскочи встрани, изправен с казаните на задните си крака. Повлечен като вързоп, Пано отхвръкна заедно с него, все още държащ въжето, търкули се при нозете му, но веднага скочи и се извърна да усмирява изплашеното животно. Друг шрапнел изтрещя ниско до тях, трети се пръсна далеко във въздуха и поръси цялата околност с куршумчета. Обърнат към коня, Пано го дърпаше с две ръце, стъпвайки назад — да излезе по-скоро от опасното място. И когато мина по скрития склон, тръгна спокойно нагоре, като да не се е случвало нищо.

Повече от любопитство, колкото от съучастие, войниците увлечено гледаха тая сцена. Анго се смееше звучно, викайки през смях:

„Хайдеее! Кьочек хаваса!... Пано, дръшай са, казаните отидоха! Ни ми й за тебе, ами за яденето!"

Горе при нас Пано сне мазната си фуражка и се попипа по главата.

„Здрава излезе чутурата! — каза той усмихнат. — Я! Фрашката продупчена! Нещо ма цопна по главата — на хаир да е!"

И като я нахлупи отново, той развърза казаните и ги сне — спокоен, вдаден в работата си, забравил всичко.

Тоя прост човек, с благодушна и тъпа физиономия, с недостойното прозвище „кашавар", отритнат и подигравай, носеше в душата си предаността и безкористието на безкрайно верен слуга. Много пъти бе минавал той през вихъра на боя, твърдо и неотклонно вървящ към своята рота, сякаш това не бяха смъртоносни куршуми, а обикновен дъжд от буря. В най-големите студове при Одрин, в тъмни нощи и снежни фъртуни той пристигаше винаги навреме — все с туй треперещо, опулило очи конче. И никой не смяташе това за подвиг, никой не го туряше в реда на героите. Сам той не знаеше цената на своите заслуги.

Натоварил отново празните казани, Пано потегли назад, от никого незабелязан — забравен, ненужен вече.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]