ЗОВЪТ НА ВАРДАРА

2.

Сърбите бяха престанали да стрелят — те може би са отстъпили нагоре към височините, занесли нататък смущението на изненадани в нощта сънни войници. Отде ни стреляха по-рано и какво станаха те? Ни един пленник, ни един убит или ранен. Заставите им — тия пръсти от протегната ръка, която иска предварително да усети всички изненади — са се дръпнали предпазливо назад и сега там предупреденото началство трескаво работи, за да посрещне удара: бързо пристигнали слухтящи войници са съобщили за настъплението на грамадни български части, телефони звънят, блещукат прекъсвани светлинни знаци, всичко е дигнато на крак, окопите се изпълват с войници...

Спрели в пръстта на една угарна нива, ние чакахме съседния полк вдясно, който бил още назад. Дрехите и ботушите тежат от вода, — всички, свити и прегърбени, са стиснали вкочанени челюсти.

Тихи, прошепнати команди. Едвам се виждаме в тъм-ното — всеки отива към познатия глас на началника. Нареждат се отново взводове и роти, офицерите застават по местата си — стройно се стягат пръснатите при Брегалница войски.

Напред са изпратени патрули, но те още нищо не съобщават. Щом не тичат назад с тревожни донесения, щом техните откъслечни провиквания се отдалечават все по-навътре и по-дълбоко в позициите на сърбите, без да пукне пушка, всеки си отдъхва, защото няма по-голяма сигурност от това да знаеш, че за тебе бдят „очите на ротата". Колко вярно е туй нагледно сравнение, с което в мирно време обясняват на войниците значението и службата на патрулите! Това са няколко прежалени живота, на които се поверява съдбата на цели полкове. Всяка премината от тях стъпка става сигурна за настъпващия, те разширяват и оставят зад гърба си прегледано, опитано пространство.

Откъснати от останалите, те са съвсем самички в неизвестната и препълнена с изненади междина, която дели двете неприятелски линии. Там всяка трънка е жив човек, свиренето на вятъра — говор, редиците камъни — настъпващи вериги. Тия предмети, които въображението одухотворява и страхът превръща в притаени врагове, тия нищо незначещи шумове, туптенето на собственото сърце и движението на собствената ръка — всичко се изживява като страшен сън в самотата и в напрегнатото бдение.

Полкът вдясно се е изравнил с нас. Заповядват да продължим настъплението. Мълчаливо потегляме наново, спускаме се като слепи в дълбоки долове, катерим се по урви и сипеи — тичаме по някакъв невидим знак, лягаме спотаени и задъхани, гъсто отрупани един в друг, и пак се понасяме напред в мрака. Глухо шумят хилядите стъпки, прозвънтяват железа, рязко се отсича задържана кашлица — някакъв кошмарен набег, като в тайнствения лес на зловеща балада.

Има моменти във войната, понякога твърде продължителни, за които в съзнанието не остава следа. Това е с върховни усилия преживян живот, който чувствата не побират, умът не схваща, паметта не задържа. Цели часове като че не са съществували — ти не си в състояние да разкажеш какво си преживял, къде си минал, какво си видял. В паметта остава една празнина — събитията сякаш са направили скок, през който широко разтворените очи като че са сънували.

Така бе изминала нощта — сънен марш на сомнамбули.

Прозирна мъглявина забулва хоризонта. Тя неусетно се стопява и все по-далеч се разкриват непознати планински извиви. Може би това е Ежовица или са близки до Вардара възвишения. Наоколо — неподозирани долове, хълмове, сипеи; напластените по-рано в една декорация височини сега са се разгънали в пространни склонове, губещи се към Вардара; наляво, в море от утринна мъгла, се прозира жълто поле, а Ежовица — навярно е тя — се издига усамотено зад склоновете, по които лежим. Всичко се е отместило, разтеглило, уголемило и земята, която мислехме да прекрачим за една само нощ, се е разстлала необятна далеко напред в безкраен океан от възвишения.

Вече се забелязват и сръбските окопи. Това са червени, изпъкващи сред сивината на хълмовете линии, правилно очертани, прекъснати тук-там със загънати краища. Вляво и вдясно, по места, където косо може да се обстрелват и най-затънтените долчинки, се червенеят къси окопни ленти, белязани като с четка.

Напреде ни е полегата плоскост от червеникави кремъци. Наоколо — залепени о земята войници, сякаш мъртви. Изневиделица се сипе над нас метален дъжд, разлян трясък се люшва из доловете — неспирна зловеща песен. Куршуми съскат, зъбиват се в кремъците, прозвънтяват с искри и се отплесват с пронизителното свирене на рекушети. Никъде не можеш прислони глава: съскащи и невидими, те сякаш се стремят право към челото. Един е твой и ти неотстъпно мислиш за него. Молитви изпълват замрялото сърце: отмини ме! отмини ме! — Ти преставаш вече да си господар на живота си, ти се предаваш в чужди ръце — в ръце, които за едни са жестоки и неумолими, а за други нежни и закрилящи. Защото може още първият изстрел да те повали, а може да минеш през вихрушка от куршуми и да останеш жив. Тая мрежа от добри и зли възможности се плете неспирно около тебе, тя те обкръжава тайнствено и по начертанието на съдбата ти падаш в първия миг или се изплъзваш благополучно през двайсет сражения.

Някъде измежду нас беззвучно и продрано, с усилието да се наложи и да бъде чут от всички, се мъчи да вика ротният: „Ставаааай! Напреееед! Напреееед!" Прегънат на две, с дигната нагоре ръка, той политва пред нас, извръща се от време на време, почернял, неузнаваем, с широко разтворени, зеещи уста, с разрешени, прашни мустаци: „Подир мееен! Напрееед!"

Залепените о земята мъртво-неподвижни войници се надигат — тялото подпряно на една ръка, прегърбено и свито, лицата посърнали и мрачни — лица, които сякаш никога не са се усмихвали, — очите блуждаещи и цъклени, събрали в зеницата всичкия ужас на смъртна мъка. Втурват се люшнати и грохват като снопи на новото място. Някои се лутат в последния миг, търсейки полусъзнателно по-прикрито място, и като обезумели се залепват тъкмо на най-откритото. И замръзват пак като мъртви. Само червеният прах по земята се раздухва пред устата им равномерно от бързото дишане. Пак се чува глъхнещата заповед на ротния, той отново се понася напред — мъртвите купчини се преместват сякаш механично все по-нагоре и по-нагоре.

Ненадейно от сръбските окопи заподскачват сиви сенки, сбират се накуп плахо, като стадо. Те се втурват назад към една долина, която ги чака като отворени обятия. Всички тичат нататък в превара.

Сръбската стрелба престава и страшният съсък на техните куршуми отстъпва мястото си на победния вик, изтръгнат свободно от облекчените гърди. И последните мъртвоприковани се надигат — те изникват от невиделица, спускат се с подновени сили, викат прегракнало, мнозина стрелят прави, напосоки — да пратят по-скоро куршуми там, дето нозете не могат да стигнат. Една победна вълна, която се спуща с шум и ликуване — могъща, величава.

Отзад остават множество трупове, неподвижно сгърчени в сетните извиви на мъчителна агония, със забити в земята лица, окървавени, изцапани с червена кал: тъмни купчета, които сочат пътя на веригите. Тях ги прескачат, ненужни вече, отминават ги без съчувствие, без ни най-малко скръб: с ликуващи викове, опиянени, победно-весели, щастливците отнасят със себе си живота и радостта.

Безропотно се изпълня волята на Родината... Бичът й плющи по лицата на всички, те го не усещат! Очите й заповеднически бляскат — те ги не виждат! Гигантската колесница на победата гърми след тях — те не знаят това! Те не могат да си отдъхнат, не могат да умрат, как-то трябва, послушни, неуморни раби! А над главите им в това време една безсърдечна богиня плете от лъчи ореола на славата.

Сърбите избягаха през оня дълбок дол, който ги погълна. Докато стигнем горе, те бяха вече изчезнали зад последната височина — зад Ежовица, която се издигаше като недостъпна стена, разделена от нашето възвишение с дълбоки долове.

Една голяма група от рано стигнали наши войници се беше спряла точно на върха: там се трупаха всички, които идеха отподире.

Пред очите се разкриваше величава картина, скрита до това време от планините.

Македония! — — —

Като че ние — на левия бряг на Брегалница — не бяхме още стъпили в тая обетована земя: тя сега за пръв път ни се разкриваше с велелепието на огрян от утринното слънце простор, губещ се в хоризонта.

Едно продълговато поле, идещо откъм Щип, между Богословската планина и Ежовица, се разливаше просторно на запад и на юг, мрежа от пътища се белееше край широкото Велешко шосе, рекички и села се гушеха в зеленината на дървета, а по-нататък — планини, долини, полета... като смразени вълни на безбрежен океан.

Всички бяхме забравили току-що изживените ужаси: с опиянение и с религиозен възторг съзерцавахме безкрайните простори, сочехме с ръце, назовавахме напосоки планини и селища и търсехме между тях Вардара. — — —

Но той не се виждаше. Той се криеше някъде в дълбочината на хоризонта — забулен с воала на утринните мъгли, оттатък поля и балкани.

Каква любов към тоя бленуван край! Откърмена с разкази и песни, подхранвана в училищата и казармите и запалвана от кървавите въстания, на които бяхме съвременници, ние усещахме сега тая любов по-дълбока, по-възторжена, по-пламенна.

И опиянени, захласнато стояхме на върха, изправени с цял ръст, забравили сърбите и бойната обстановка.

Но внезапно върхът се очисти — за един миг всички налягахме: отсреща, от Ежовица, се продра продължителен залп. От тоя момент височината стана наша позиция, а Ежовица се превърна в крепост, която тепърва трябваше да превземаме.

[Previous] [Next]
[Back to Index]