БРЕГАЛНИЦА, Михаил Кремен

ЗОВЪТ НА ВАРДАРА

4.

Нашата позиция още стоеше неподготвена. Това караше всекиго да мисли, че тук сме временно и че довечера ще се продължи настъплението. И сърбите не предприемаха нищо. Те ни чакаха горе, на Ежовица, окопани добре още от примирието, и заядливо ни дразнеха с бавна, непрекъсната стрелба,

Ротният реши да им отговори. Той събра десетина души стрелци и ги нареди до себе си горе на върха. От дясната му страна лежеше неговият любимец — ординарецът за свръзка Добри. Той удобно се бе разкрачил, ръцете му извити напред в дъга, здраво обхванали сложената върху камък пушка.

На Ежовица, малко по-ниско от гребена, ясно се очертаваха окопите, изградени от сиви камъни. Ротният гледаше нататък с бинокъл и командуваше, както бе писано в устава:

„Хилядо и сто! Праааво по купчината едри камъни вдясно от канарата! Мери се в горния край на камъните! По триии — почни!"

Раздават се отсечени пукоти едно след друго, с неправилни промеждутъци. В същия миг обаче отсреща над канарата се бялва шрапнелно облаче, което остава във въздуха, разтягащо се в прозирен воал. Явяват се нови — ту отсам окопите, ту някъде високо, зареяни сякаш безцелно, и веднага след това зачестяват около върха на Ежовица, прибрани на едно място, смесени с черните гейзери на гранати, които изригват от земята. Това е нашата артилерия — тя за пръв път се обаждаше. Войниците спират стрелбата, те са се надигнали над гребена — възхитени, сияещи:

„Ахааа!"
„Ето ги, ето ги! Тичат при скалата!"

И наистина, там ставаше нещо. Сиви фигури изскачаха от обстрелваните окопи и втурнати назад към върха, тичаха в безредие. Горе се подаваха групи — светли ивици от осветени саби се чудеха на слънцето, — опитваха се да слязат, но още при първия шрапнел се разпиляваха на разни страни. В тоя миг ниско иззад подножието на Ежовица загърмяха скрити, за пръв път обаждащи се сръбски батареи. Снарядите им засвириха високо над нас: те отиваха към Брегалница — един след друг, по четири: фий-фий-фииий! Всички се обърнаха назад, но там не се виждаше нищо. И стана това, на което още не бяхме свикнали: в няколко минути нашите батареи замлъкнаха. Усамотено, само от време на време, идеха техните шрапнели и се пръскаха несигурно, маломощно някъде далеч зад Ежовица. А сръбските гранати летяха към Брегалница непрестанно и ожесточено, идеха кръстосано от разни страни, насочени все в едно и също място.

У нас за пръв път се роди съмнението. Войниците се споглеждаха, обхващайки с тревожен поглед бойното поле. Те бяха настанали прави да гледат артилерийския двубой.

Но в това време над нашата височина залетяха куршуми. Изведнъж всички се снишиха и се дръпнаха назад. Горе остана само един, тръпнещ с цялото си тяло. Полека го придръпнаха и го снеха на ръце: Добри! От шията му капеше кръв — цялата яка на куртката се аленееше. Ротният го сложи в полите си, подпрял главата му с ръка. На фелдшера, който разтваряше чантата, той грубо се скара:

„Хайде, какво стоиш! Разкопчавай!"

Раненият беше восъчнобледен. Той увисваше безжизнено, стремейки се надолу с тежестта на мъртвец. Няколко агонизиращи потръпвания, пяна от устата — и очите застинаха неподвижно-цъклени под натежалите полуотпуснати клепки. През разтворените дрехи се белееше хубаво тяло, само от яката нагоре кожата на врата и на лицето се отделяше бронзово почерняла.

 „Г-н поручик, какво ще го превръзваме - той свърши" — каза фелдшерът, преставайки да разкопчава.

„Ах, колко пъти съм казвал да не стърчат! — ядно завика ротният. — Отиде ми най-добрият войник! Слушайте, за последен път ви казвам: който не се крие, сам ще го застрелям! По-добре от мой куршум да паднете!"

Плахо се сгушиха всички. Те безмълвно гледаха мъртвеца, отпуснат възнак на пръстта. Отгоре непрестанно свиреха гранатите, летящи невидими към Брегалница.

Но не бил само Добри. Между стрелците се оказаха още двама леко ранени — единият в рамото, другият в ръката. Те нетърпеливо чакаха да ги превържат. В очите им светеше блясъкът на скрита радост.

Колко други станаха те изведнъж! — Всички здрави остават тук с цялата мъка на войната: тям предстоят лишения, неизвестност, смърт: тям е оставено да изпитат докрай ужасите на всички нови дни. А ранените са вече волни като птици! Тях зачеркват от списъците, освобождават ги от всичкия товар на дълга. Те ще идат в България, дето ще ги приемат с възторг, ще ги назовават герои. После ще получат отпуск, ще заминат за родните си места, ще се видят с домашните си.

Тъй крилато звучи гласът им, тъй дружелюбен е техният поглед! Те са ласкави и тихи и нежно-бъбриво говорят с всекиго. Те вече са готови за път — прибират писмата, които другарите им набързо пишат, и с леки стъпки се спущат надолу: бягат сякаш, бягат от ада!

Надвечер дойде неочаквана заповед. Ротните командири бяха повикани при дружинния — донесоха оттам новината: щели сме да стоим тук до второ разпореждане — имало заповед да се окопаем.

Какво ли се е случило? Защо изведнъж това запиране? Без Ежовица нашата задача бе едва започната. Почти в нозете на сърбите, непрестанно под гнета на артилерийския и пушечен огън ние се усещахме безпомощни и сковани. Цял ден се измина, а резултатът бе още тъй малък!

Окопаването трябвало да стане през нощта заедно с трета рота, която стоеше вдясно от нас. Ротният ме повика да идем при поручик Първанов — командир на тая рота, — за да обмислим вкупом въпроса за окопаването.

На малка равнинка под една скала Първанов седеше върху постлано на земята одеяло и вечеряше. Чиста салфетка с червени инициали беше разгъната върху одеялото, чиния със сардели, сирене, кашкавал и препечен хляб. В друга имаше измити плодове с капчици вода по тях. Приборите бяха фини — те се свиваха и туряха в калъпче от сива кожа. Бутилка с вино и алуминиева чаша. Наблизо ординарецът чистеше с крем ботушите на Първанова.

Той ни посрещна усмихнат, с непринудена, сърдечна любезност. Ние трябваше да споделим вечерята му.

Тоя роден офицер гледаше на войната като на спорт. Той не забравяше кожените ръкавици в най-страшните боеве. Колко спокойствие и рицарско хладнокръвие във всяка негова постъпка! Това се беше отразило и върху войниците му: те изглеждаха по-благородни и по-възпитани, поздравяваха учтиво и бяха внимателни и послушни. Там никога не се чуваха груби, гласове на подофицери, нямаше кавги и ръмжения — някакво сляпо подчинение ги сплотяваше под мълчаливата воля на тоя джентълмен.

Линията на окопите беше подробно очертана, участъците разпределени, защитата здраво обсъдена. След служебния разговор двамата приятели се впуснаха да размишляват върху положението.

Тук Първанов отстъпваше пред безграничната вяра на моя ротен в силата на България и пред възвишения полет на фантазията му. Първанов вършеше всичко по влечение на рицарската си душа — несъзнателно, сляпо, без патос и увлечение. Ротният, напротив, беше пламък — вихрен, неспокоен. В душата му бушуваха най-смели решения, непостижими мечти, гигантски планове. България за него беше тясна: той летеше зад нейните граници и ги чертаеше в смелия си устрем далеч към устията на Дунав, Вардар и Марица. Сякаш мечтателно дете, което живее с приказките като с действителност, той смяташе всичко за осъществимо: да имаше хвърчащите полкове на Симеона, той би кръстосал целия Балкански полуостров в неуморни боеве. Той често разправяше за живота си преди войната. В надпреварванията с велосипед бил винаги пръв, главоломно летящ пред всички конкуренти. Той щял да си купи автомобил — да пропътува цяла България и да се надпреварва в състезанията за най-голяма бързина. Но не само това! Най-голямата му мечта била — аероплан! Да лети в небесата високо над всички и да обгръща с погледа си безкрайните далечини на Северна и Южна България — да може да вижда едновременно Дунава и Вардара... Първата му работа след войната щяла да бъде да стане авиатор. По-нататък щял да си купи и собствен аероплан от най-последната система. И изреждаше подробно разните видове моноплани и биплани, французки, английски, германски. Той знаеше имената на загиналите авиатори и когато говореше за тях, в очите му светеше блясъкът на благородна завист.

На Първанова той разказа с увлечението на юноша „вероятния план на нашата главна квартира за разбиването на сърбите“: дивизиите от юг ще завият с лявото си крило на север; след като смажат сърбите при Криволак, ще минат през Велес и заедно с нас, които ще напреднем към Свети Николе, и със северната армия, която ще превземе Крива паланка и Куманово, ще стесним кръга и ще принудим сърбите да дадат решително сражение пред Скопие. То ще бъде страшно, прилично на Бунархисарското, и ще реши войната. Втора армия сама ще се справи с гърците. На тях стигат две-три наши дивизии, за да бъдат натиснати в морето при Солун и издавени или пленени. Друга една армия ще удари през Пирот и Княжевац за Ниш и ще скъса сръбското ядро от базата му...

Първанов спокойно слушаше тия величави планове и — познаваше се — вярваше в тях, като да бяха разказвани от началника на щаба на главната квартира. Но той не влагаше никакви чувства в това; то ще стане от само себе си, според логиката на една желязна необходимост.

Войната може да продължи и по-нататък. Първанов щеше да воюва безпрекословно, без да се запитва за целите и нуждите от това; моят ротен щеше да гради нови планове за владичество над Балканите и за една несънувана още България. Но и двамата щяха да вървят навсякъде ръка за ръка, единият — изпълнител, другият — неуморим фантаст.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]