ЗОВЪТ НА ВАРДАРА

1.

Войниците бяха предупредени да не викат ура и да вървят сближени, за да не се издадем и да не се скъса строят в тъмнината.

Те добре знаеха това от мирно време — от нощните учения и от маневрите, но през одринските боеве бяха наложили своя тактика: викаха ура и нощем. С това се постигаха тогава наистина големи резултати: изплашените добиваха смелост, бодра струя се разливаше назад към поддръжките, а турците преставаха да стрелят и напущаха окопите си, не очаквайки удара с нож. В зловещия, властен и настойчив крясък, разлян в нощта и губещ се далеч по линията, се раждаше сплотеност и крепка самовяра — оная сигурност в безпомощния миг, кога-то разколебаният дух се окриля, понесъл в размаха си и сетния страхливец.

Но тук, при Брегалница, стана това, което се предвижда в тактиката: ние се издадохме.

Отначало, преди да нагазим реката, всички настъпвахме тихо — чуваше се само неизбежният шум от сухите стърнища на мака.

Когато загърмяха пушки на отсрещния бряг, откъм Щип се роди далечно ура. То бързо се разля насам.

Ние вече газехме водата. Някъде отзад ротният крещеше:

„Никой да не вика!"

Но Брегалница зашумя от войници, затрещяха пушки, високо се зараздаваха команди — и никой не бе в състояние да спре издайническия рев.

Когато хилядогласното ура бе подето от нашата рота, то бе вече яростен, див крясък, чрез който свободно се разля натрупаният в душата ужас.

Гласът на ротния изчезна в тоя нечовешки вой.

Плъзнали из реката, безредно гъмжат хиляди сред диви викове и неразбрани команди, сред трясъка на пушките и шумния плисък на водата — някакви фурии, които тичат към брега, полуужасени, полуопиянени.

Ръсят се ветрила от заплискана вода. Дъното на реката е подвижно: пясъкът се огъва и отмества. С протегнати ръце всички гледат да се доберат до брега — стръмен, мокър, хлъзгав — и полазват по него с отчаяни усилия, облекчени, че реката е вече премината, зловещата, със змийска снага Брегалница, плъзгаща се ледена между краката.

Вече загъмжава десният й бряг. Урата стихват — стихват и сръбските пушки като по обща команда. Сякаш всички в тоя миг са спрели дъх. Сърцето тупти бързо, остро се взират очите в тъмнината, ръката здраво държи пушката и близко един до друг всички безшумно се понасят напред като призраци. Краят на тая летяща верига се губи в мрака, но мисълта я продължава далеко на север и на юг.

... Два гигантски змея с чиличени брони са се изправили един срещу друг на двата бряга на Брегалница. Започва кървавият двубой за откраднатата невеста. Те връхлитат яростно, слухтят изопнатите ноздри, огнедишащи, злобни — искри мятат запалените очи, кървава протича Брегалница. Настръхват долове и планини, бягат изплашените зверове, далеко се носи гръмовният рев из чугунените гърла, кръстом се срещат, блъсват и отблъсват гъвкави снаги.

А невестата плахо следи кървавия бой. Тя се е притаила някъде край Вардара — чува оттам страхотния пукот и тръпне със свито сърце за изхода на борбата...

[Previous] [Next]
[Back to Index]