4. Вариантни форми в творчеството на Йордан Хаджиконстантинов
Татяна Николова
Обект на внимание в тази работа са един особен вид синтагматични конструкции, чийто общ формален белег е това, че непосредствено след дадена дума в текста в скоби се поставя друга дума с идентично или близко значение: блудка (невкусна), градина (бохча), есирка (робство), зыдары (ктитори), интригирали (бунили), кусури (пороци), мѣра (терзія), накитъ (украсъ), старини (антики), софра (трапеза) и др. Материалът, наброяващ 205 случая, е ексцерпиран от 40 публикации на възрожденския учител, етнограф, преводач и поет Йордан Хаджиконстантинов в "Цариградски вестник" през 50-те и 60-те години на миналия век. [1]
Подобни конструкции са широко застъпени в практиката на книжовници от ранния новобългарски период, но не липсват и при по-късни автори. Някои от тях дори са се превърнали в своеобразни езикови формули, проникнали чрез писмения узус в езика на множество творби предимно от публицистичния и научно-популярния жанр.
Явлението би могло да се дефинира като лексикален паралелизъм и е обусловено от широк диапазон фактори — от националнокултурни и системноезикови до чисто индивидуални. То е една от формите на проявление на езиковата вариантност — едновременното съществуване на изофункционални средства на синхронно равнище, свързано с историческия характер на езика като социално явление. Вариантността е заложена в съществуването на разнообразни структурни възможности на книжовпоезиковата система, в нейната изменчивост и в разнообразните връзки с онези езикови системи, с които взаимодейства в процеса на своето формиране и функциониране. [2]
Поради динамичния характер на процеса на формиране на българския книжовен език през Възраждането се създават условия за актуализиране на модели и елементи от различни езикови системи или пластове (традиционен
1. По-подробно за неговото книжовно дело вж. Николова, Т. Филологическата дейност на И. Хаджиконстантинов-Джинот. — В: Проблеми на българския език в Македония, С., 1993, 42—58.
2. Семенюк, Н. Некоторые вопросы изучения вариантности. — Вопросы языкознания, 1963, № 1, с. 55.
128
книжовен език, диалекти, други славянски езици, съседни неславянски езици, западноевропейски езици) в конкретни индивидуални речеви изяви.
Този процес протича съобразно установилия се през III-та четвърт на XIX век интеграционен принцип [3], т. е. активизиране на обединителните тенденции в българския книжовен език за разлика от по-късни периоди, когато действа принципът на диференциацията.
Паралелната употреба на две думи с еднакво или близко значение е обусловена и от причини с нормализационен характер в областта на лексиката. Известно е, че правописните норми се отличават с най-малка степен на изменчивост и най-голяма степен на инвариантност, за разлика от лексико-семантичните норми, на които са присъщи голяма изменчивост и вариантност [4], поради по-силната им зависимост от екстралингвистични фактори. Лексикалната система е едновременно консервативна и традиционна, що се отнася до основния речников фонд и семантиката на словообразувателните компоненти, и подвижна, неустойчива в сферата на стилистичните явления и езиковите влияния.
Освен това през 50-те години на миналия век липсва същинска кодификация на лексикалната норма под формата на нормативни речници, т. е. не е налице санкционирана препоръка за правилно/неправилно при употребата на лексикалните единици. За регулатор в лексикалния отбор служи практиката, а предшестващата книжовноезикова употреба се превръща в нормообразуващ фактор. От друга страна, все още не е настъпила отчетлива функционалностилистична диференциация на книжовноезиковата формация, поради което в един и същи текст съжителстват елементи, които са семантично аналогични, но се различават по хронологична, генетична или локална дистрибуция.
В този смисъл конструкции от типа на емишъ // овощія, момокъ // ергенъ, памукъ // буба, старини // антики, сукало // оклагія, урнисанъ // разтуренъ могат да се интерпретират не само като механизъм за компенсиране пипсата на тълковни речници, но и като своеобразен стилистичен речник, който експлицира възможностите за преодоляване на синкретичността на текста.
Някои особености на писмената комуникация през Възраждането също благоприятстват употребата на пояснителни конструкции от разглеждания тип.
3. Георгиева, Е. Опит за интерпретация на книжовните прояви при изграждането на новобългарския книжовен език през периода на Българското възраждане. — Български език, 1980, № 1, с. 21; Жерев, С. Книжовноезиковите школи в България през XIX век. — Български език, 1987, № 1—2, с. 55.
4. Фаска, Р. Норма серболужицкого язмка и ее кодификация. — В: Проблемы нормы в славянских литературных языках в синхронном и диахронном аспектах, М., 1976, с. 94.
129
Така например читателите на възрожденската преса са представители на всички области на българската етническа общност, разнородни по своя социален състав и образователен ценз, неконкретизирани и непознати на автора. Затова той прибягва до семантични аналози като евентуални опорни точки при декодиране на информацията. При известен и единствен адресат (например при личните писма на Й. Хаджиконстантинов, запазени в ръкопис) авторът не си служи с експликативни средства от този вид.
Известно е също така, че редакцията на "Цариградски вестник" допуска свобода на езиковите изяви под формата на писма, дописки и статии на сътрудници от различни области [5], като обикновено ги публикува без редакционни поправки, в оригиналния им вид. Така и автор, и читатели са имали възможност да се потопят в една твърде широка диалектна среда и да овладеят набори от близки или еднакви по значение лексикални единици, съотносими в пределите на един синонимичен ред.
При развит книжовен език всеки говорещ или пишещ притежава няколко кода, които съответстват на различни социални роли или функционални сфери. В условията на изграждане на книжовния език обаче адресантът съзнателно или несъзнателно смесва елементи от тези кодове или прибягва до тяхната паралелна употреба.
Що се отнася до жанровите форми, в които Й. Хаджиконстантинов най-често си служи с думи в скоби, това са очеркът — етнографски, географски и исторически, статията — религиозно-поучителна или научно-популярна и диалогът. Всички те се отличават със стилов синкретизъм и художествена непълноценност, както и с максимална обобщеност, публицисгичпост и схематичност на образите и липса на индивидуализиран език у героите. В поезията му обаче, чиято жанрова специфика се характеризира с ярко авгорово присъствие, експресивност и оригиналност, не се среща паралелна употреба на синонимни и вариантни облици.
Егксцерпцията и наблюдението върху синтагматичните пояснителни конструкции в езика на Й. Хаджиконстантинов доведоха до класифицирането им в две големи групи. Първата обхваща случаите, при които единият елемент е славянски (предимно български), а другият е с неславянски произход. [6] Най-общо към нея спадат примери като бребыва (кѫшлуе), доказателства (документи), дубрава (орманъ), естива (манжи), зеленика (шимширъ),
5. Пршикрилова, М. Езиков анализ на "Цариградски вестник" във връзка с установяването на книжовната норма на българския език във II половина на XIX век. — Български език, кн. 2, 1990, с. 160.
6. За определяне произхода на думите са използвани: Геров, Н. Рѣчникъ на блъгарскый языкъ. Пл., 1895—1908; Младенов, Ст. Правописен и етимологичен речник на българския език. С., 1941; Български етимологичен речник. Т. 1—3, С., 1971—1979.
130
излишно (ексикъ), люлки (бешликы), молебницы (параклисы), рудницы (мадемы), сѣдалище (кіошкъ) и др.
Във втората група се включват конструкции, съдържащи хомогенни по произход елементи в позицията на поясняваща и пояснявана дума: брините се (скорбите), валиме (палиме, гориме), върне (вали), изкършили (истрошили), обколуе (окружуе), одѣвалъ (облечувалъ) и др. В рамките на първата голяма група се очертават няколко подгрупи:
1. На първо място стои дума от славянски (предимно български) произход, а на второ турска (или дума от арабско-персийски произход, проникнала чрез посредничеството на турския език). Славянският елемент може да има предимно книжовна употреба и да е разпространен и в други славянски езици: знакъ (нишанъ), искусностъ (марифетъ), излишно (ексикъ), крепость (кале), лавки (дукяны), сводовны (кемерліи). По-рядко той има народно-разговорен или тясно диалектен характер: гермето (олуко), любленикъ (тулбенитъ), сукна (чохи), углеве (кумуръ).
Тенденцията на развитие на двойките лексеми в тази подгрупа е към изтласкване на турския елемент към сферата на устната разговорна или диалектна реч или към неговото окончателно отпадане, т. е. налице е диференциация по признака книжовно, престижно/некнижовно, снизено. Отбелязаното развитие присъства като трайна тенденция в изграждането на националния ни книжовен език и е свързано с неговите обособителни и стникоидентификационни функции. [7]
Разбира се, понякога отпада славянският (българският) елемент, но това става поради много ниска честота на употреба или тясно регионално разпространение. В други случаи още през 50-те и 60-те години на XIX век домашната дума вероятно вече се е усещала като архаизъм, например в синтагмата отнюдъ (хичъ) и по-късно е била изтласкана от друга дума.
2. На първо място стои славянска (предимно българска), а на второ — гръцка по произход дума, която може да е стара заемка в старобългарския език, а оттам да е навлязла в народните говори: благовѣствованіе (евангеліе), балваны (идолы), зидары (ктиторы). Гръцкият елемент може да е широко разпространен в голяма част от българските говори с тенденция да се закрепи като книжовна номинативна единица със стилистично неутрален характер: моминокъ (алабастъръ), наречници (орисницы), софра (трапеза). Понякога българската дума е калка от гръцки:
7. Мирчев, К. Съпротивата на българския език срещу насилствената турска асимилация. — Български език, 195.1, кн. 3, 209—215; Георгиева, Е., Цойнска, Р. Славянски и неславянски езикови влияния в периода на оформяне и стабилизиране на съвременния български книжовен език. — В: Славянска филология, т. 15. Езикознание, С., 1978, 107—120.
131
секъ (томъ), молебници (параклиси). В тези случаи калката обикновено отпада в по-нататъшния развой на книжовния език. Понякога се запазват и двата елемента, като обикновено се подлагат на семантична или стилистична диференциация: иноци (монаси), масло (елей), ухае (мирише).
3. В трета подгрупа се обособяват случаите, когато на първо място стои турска или проникнала чрез турския език дума, а в скоби след нея дума от славянски (предимно български) произход: алтунъ (желтица), муздракъ (копіе), халки (рулки), кусуры (пороцы), сахатъ (часъ), улефе (урокъ), шарланъ (саволади). Сравнително широката застъпеност на този тип конструкции може да се обясни с факта, че в книжовния език през този период навлизат много народно-разговорни и диалектни думи във връзка с тенденцията към демократизация, а често турската дума е единствената номинативна единица за дадено понятие в диалектите.
Действието ѝ обаче се неутрализира отчасти от тенденцията към славянизация на националния книжовен език, в резултат на което се стига, от една страна, до окончателно отпадане на турските елементи от сферата на писмения книжовен език и, от друга, до изтласкване на част от тях към спектъра на диалектните и преходните между книжовен език и диалекти езикови формации. Рядко, обикновено когато турската дума е с висока честота на употреба и се намира в конкуренция с тясно диалектна или усещана като архаична българска, тя се запазва като стилистично неутрална: калпаци (клобуцы).
4. В четвърта подгрупа се обособяват случаите, когато на първо място стои дума от международната културна лексика или от западноевропейските езици, а на второ славянска (предимно българска) или диалектна турска: колони (диреци), интригирали (бунили), піацъ (пазаръ), тестаменти (завѣщанія).
5. В пета, последна подгрупа попадат случаите, когато на второ място стои гръцка, западноевропейска или дума от международната културна лексика: дела (номизми), доказателства (документи), наметникъ (сако), най-добра (файнъ), новини (газети), сохранища (магазине), старини (антики).
Както вече беше отбелязано, втората голяма група обхваща случаите с хомогенни по произход елементи в позицията на поясняван и поясняващ член. Тук също се открояват няколко подгрупи:
1. На първо място стои дума от иародно-разговорната лексика, а в скоби след нея дума, наследена от традиционния книжовен език: дервенъ (долина), сочиво (леща), блудка (невкусна), куки (храмове), тури (вложи), старыте (древныте). [8]
8. Критерии за народно разговорен или диалектен характер на дадена дума е намираното ѝ в Речника на Н. Геров или в наличните сбирки и архиви на диалектни материали.
132
2. И двата компонента са с предимно книжовна употреба и са резултат от преплитането на старобългарска и черковнославянска традиция или от влиянието на руския език: бранъ (сраженіе), гныятъ (тлѣъятъ), искони (изначала), запотка (запятая), источна (восточна), ласкатель (лицемѣрецъ); невозможно (ничтожно), новины (вѣстници).
3. Относително голяма група оформят онези случаи, при които и двата компонента имат народно-разговорен или диалектен характер: врзува (свежува), карта (баклица), колцы (бодляцы), керки (дщерки), рачникъ (жерновъ), кревакъ (рофитъ), рупа (дупка), руби (рызи), метнатъ (хвърлятъ), поклонико (прошкинитаро), порта (преобрта), свршуенѣ (годежо, мѣнежо), чекори (корачи). Семантичните аналози от тази група са от особено значение за постигане разбираемост на текстовете, в които се прави етнографско описание на различни градове и местности в Македония, където думите в скоби изпълняват чисто експликативна функция.
Понякога обаче авторът целенасочено въвежда в книжовна употреба лексеми от различни диалектни области. Самият той твърди, че езикът му е "навыкнатъ от различни нарѣчія" и причината за "неустроеніето" в книжовния език на българите е, че всеки познава единствено собствения си диалект. [9] Според него задачата на всеки книжовник е да съдейства за изграждането на националния книжовен език върху общобългарска езикова основа. Доказателство за това е фактът, че една и съща дума се явява ту като първи, ту като втори член: каленица (паница) и паница (каленица); одѣвалъ (облекчувалъ) и се облече (одѣя); кула (столпъ) и столпъ (кула); рытъ (холмъ) и холмины (рыдове).
Накратко процесите, които протичат във втората група, биха могли да се обобщят по следния начин: От системата на книжовната лексика отпадат народно-разговорни и диалектни думи, които се конкурират с лексеми от традиционния книжовен език и общославянско разпространение. Когато протичат процеси на семантична или стилова диференциация, се запазват и двете думи: зидъ (стѣна), бракъ (сватба), благи (добри) и др.
Поясняването на думи чрез вариантни и синонимни облици в езика на Й. Хаджиконстантинов ни представя интересна картина на лексико-семантичните отношения и процеси в етапа на разгърнато изграждане на съвременния бъл преки книжовен език. При липсата на нормативни тълковни речници то може да се интерпретира като опит за регламентиране в писмената практика на такава употреба и тълкуване значението на думите, които са насочени към интегриране на елементи от различни езикови системи и формации. Разбира се, решениига на автора трябва да се възприемат по-скоро като препоръчителни, но не може да се отрече усетът му да се съобрази с онези тенденции, кои го са определящи за нормативното устройство на българския национален книжовен език.
9. Цариградски вестник, год. II (1X52), № XI.