II. За обединена и независима Македония във федерацията на работническо-селските републики на Балканите (1924–1934)

2. Задълбочаване на спора по националния въпрос в ЮКП. Неколкократна намеса на Коминтерна
 

Решенията по националния въпрос не Петия конгрес на КИ и на Седмата конференция на БКФ срещат съпротивата на опозицията в ЮКП. Кризата в партията получава нови измерения и довежда до съществени разногласия по партийната стратегия й тактика. В хода на безпощадна борба на мнения разногласията се съсредоточават главно около: оценката на политическото положение; отношението по националния и селския въпрос; задачите на профсъюзното движение; организационната структура на ЮКП.

Опозицията формулира схващанията си по тези въпроси и особено по националния въпрос в хода на дискусията през 1923 г., по време на референдума и непосредствено след излизане на решенията на Петия конгрес на КИ и VII конференция на БКФ. Като главни идеолози на десните се очертават Ж. Милойкович и Л. Стефанович. Поради различия в някои оценки С. Маркович и съмишлениците му оформят втори поток в опозицията.

Основните моменти в схващанията на Ж. Милойкович и Л. Стефанович са отражение на идейната неяснота и двойственост в идеологията на II интернационал. Те се промъкват и стават идейно оръжие на опозицията поради това, че ЮКП още не се е отърсила напълно от остатъците на социалдемократизма и австромарксизмя. Тяхното присъствие се чувствува особено в онези части на страната, чиито партии са действували в Аветро-Унгария, Не по-малко влияние в тази насока има и фактът, че ССДП, макар да стои на левия фланг на международната социалдемокрация, преди влизането си в ЮКП не преживява сериозна идейна борба, поради което съхранява в себе ей значителен баласт в идейно отношение.

Като приема временната и частична стабилизация в Европа за трайно явление и като не отчита особеностите на Балканския регион, в който има силни национални и селски движения, опозицията смята, че в Югославия капиталистическият режим все повече и повече се консолидира. Поради това пролетариатът трябва да ограничи своята борба до постигане на пълна буржоазна демокрация: за частични икономически и политически искания, за демократични реформи. Само така щели да се създадат условия за „чиста” класова борба. Излизайки от такава преценка на политическото положение, тя се обявява против основната политическа линия на ЮКП за съюз между работниците и селяните.

145

Опозицията е на мнение, че наред с лозунга за демокрация може да се изтъква и лозунгът за работническо-селско правителство, но само като пропаганден. Тя не допуска този лозунг да бъде използуван като агитационен, което при съответна благоприятна обстановка ще позволи на партията да го превърне и в акционен [88]. Не приема актуалността на лозунга за работническо-селско правителство и призовава за водене на специфична югославска политика. „Това, което на нас ни е най-нужно сега — пише Ж. Мйлойкович, е да създаваме свой марксизъм.” [89]

По отношение на селячеството опозицията също стои на немарксистки позиции, като игнорира тактиката на единен фронт спрямо селските партии и организации. Тя приема тази тактика като защита на чисто икономическите интереси, поради което е за осъществяване на единния фронт само отдолу. Противник е на неговото прилагане при решаването на националния и аграрния въпрос, при събарянето на буржоазната реакция и създаването на работническо-селско правителство. Десницата не допуска да се прилага тактиката на единен фронт отгоре дори при най-благоприятна обстановка, защото смята селските движения за реакционни, а техните буржоазни ръководства — за още по-реакционни. В резултат на това се получава впечатлението, че опозицията на практика иска да осуети всякаква дейност на ЮКП по създаване на съюз между работниците и селяните върху трайна политическа основа [90].

По въпроса за работата на комунистите в профсъюзите опозицията не само че не осъществява на дело резолюцията на референдума, но дори чрез независимите синдикати и органа им „Организованн радннк” започва борба срещу левицата”. Вместо да провежда партийната политика в профсъюзите, тя ги използува за борба срещу партията. Постепенно редакцията на вестника се превръща в ядро за борба срещу „лявото” ръководство на ЮКП. От това именно се възползуват старите сръбски профсъюзни работници, които неосвободени от социалдемократическата идеология провеждат линия на пълна независимост на синдикатите от ЮКП [91].

Но най-съществените разногласия са по националния въпрос. Оттам произтичат и другите противоречия и спорове между двете
 

88. Радник, бр. 91, 15. XI. 1923; бр. 92, 18. XI. 1923; бр. 93, 26. XI. 1923; Историјски архив КПЈ. Т. 2, 311—312.

89. Радник, бр. 93, 25. XI. 1923.

90. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 313.

91. Б о ш к о в и ч, Б. [Ф. Филипович]. Положение в компартии Югославии. — Коммунистический интернационал, IV. 1925, № 14 (41), с. 60.

146

фракции. Опозицията излиза от австромарксистките социалдемократически позиции. Още преди референдума, в хода на дискусията през втората половина на 1923 г., сред нея ее появяват две на пръв поглед доста различни гледища, „но в своята крайна линия необикновено сродни” [92]. Едното е гледището на Ж. Милойкович, според което в Югославия не съществувал национален въпрос, понеже съществувала една „югославска компактна национална маса”. Към нея се отнасяли хърватите, словенците, сърбите и македонците. Югославия била национална, а не “националитетна” (многонационална) държава [93]. Съществувал само конституционен въпрос, както и въпросна националните малцинства. Затова пролетариатът трябвало да се бори”против сепаратизма и иредентизма, против всякакъв шовинизъм, за народно единство и за демократична и централистка ревизия на конституцията. „Марксическият пролетариат на Югославия — казва Ж. Милойкович — трябва да води такава национална политика, която ще подпомага и развива процеса на обединяване и сливане на сърби, хървати и словенци в една нация, защото този процес облекчава неговата класова борба.” Затова той смята, че не е „ни най-малко погрешна” онази политика на ЮКП, „която е изтъквала нуждата от национално единство на сърби, хървати и словенци. . .” [94].

Другото гледище в опозицията (С. Маркович) признава съществуването на национален въпрос в Югославия и че сърби, хървати и словенци са отделни нации, но смята, че националният въпрос в момента се свеждал до конституционен и че той трябвало да се реши чрез споразумение на националните буржоазии по пътя на автономистката ревизия на конституцията.

Тези две гледища са противоположни само по форма. Те имат една обща основа. И едното, и другото смятат националната бор-
 

92. Партијска опозиција и национално питење. — Радник, бр. 141, 18. X. 1924.

93. Ж. Милойкович пише по този повод: „Преди всичко не може да се приеме гледището, че Югославия е многонационална държава в онзи смисъл, в който например са били Австрия и Русия или сега са Америка, Швейцария и други държави. Факт е, че в Югославия живеят много етнографски и национално различни групи, но че всички те по своята количествена сила изчезват при съпоставка с етнографски и национално най-развитото и най-многобройно югославйнско ядро — население, съставено of сърби, хървати и словенци. Теоретически и научно още не е изяснен въпросът, дали сърби, хървати и словенци са една или три нации.” И добавя подчертано: „Във всеки случай, когато конкретно става дума за сърби, хървати а словенци, те, ако не са още една нация, не са и три нации. Те са една нация в процес на създаване.” (Вж. Радник, бр. 97, 23. XII. 1923).

94. Радник, бр. 97, 23. VII. 1923.

147

ба за конституционна, „Вън от вйякакво съмнение е — пише Ж. Милойкович, че националният въпрос в Югославия се явява в тази ситуация и като конституционен въпрос. . . Националният въпрос в Югославия днес не е нищо друго освен въпрос на една ревизия на конституцията в последователно демократически републикански дух, ревизия, която при прилагане правото на самоопределение на народа, както и принципа на суверенност на народната воля, би трябвало да реализира не само на теория, но и на практика най-пълно равноправие и свобода на всички националности в Югославия, както и най-големи възможности за защита на националните малцинства.” [95]

Със свеждането на националния въпрос до конституционен, обективно погледнато, опозицията се противопоставя и на лозунга за самоопределение до отделяне, като го смъква до искането на Втория интернационал за самоопределяне в рамките на дадената държавна общност. Затова опозицията като цяло защищава „югославските държавни граници”, „интегритета на Югославия” и не допуска право на отделяне на националностите, които биха пожелали това.

Оттук произлиза и другата грешка на опозицията, свързана с т. нар. люксембургианство по националния въпрос. Тя не прави разлика между национализма на угнетяващата и на угнетените нации. Ж. Милойкович призовава за борба както против сръбския, така и против хърватския и словенския национализъм, против сепаратистичните и национални движения на угнетените нации, пазейки с това „чистата” класова борба [96]. Като заема такова становище, опозицията фактически косвено подпомага хегемонистичната политика на великосръбската буржоазия [97]. В. И. Ленин, критикувайки Р. Люксембург за същата грешка, пише: „Доколкото буржоазията на потиснатата нация се бори с потискащата, дотолкова ние винаги, при всеки случай и по-решително от всички сме за, тъй като ние сме най-смелите и последователни врагове на потисничеството. Доколкото буржоазията на потиснатата нация отстоява своя буржоазен национализъм, дие сме против. Борба с привилегиите и насилията на потискащата нация и никаква отстъпчивост относно стремежа към привилегии от страна на потиснатата нация.” [98] По повод аргумента на Р. Люксембург, че признаването на правото на самоопределение е равносилно на поддържането на буржоазния национа-
 

95.  Радник, бр. 97, 23. VII. 1923.

96. Пак там, бр. 141, 18. X. 1924.

97. Вж. Историјски архив КПJ. Т. 2, с. 327.

98. Л е н и н, В. И. Избр. произв. в два тома. Т. 1, 630—631.

148

лизъм на потиснатите нации, В. И. Ленин си служи с посоченото от К. Кауцки, че това е прехвърляне на национализма от болната върху здравата глава и че Р. Люксембург, страхувайки се от буржоазния национализъм на потиснатите нации, на практика прави услуга в случая на „великоруския черносотнически национализъм” [99].

Освен това опозицията смята, че на националния въпрос „не трябва да се придава такова значение” [200]. Затова Ж. Милойкович и съмишлениците му се противопоставят на подпомагането на националните движения, които те смятат за контрареволюционни. Според тях за революционност и прогресивност на тези движения въобще не може да се говори. „Национални движения с такъв характер няма нито в една част на Югославия, пък даже и в Македония” [101] — пише Ж. Милойкович.

Конфликтът с опозицията се задълбочава, когато органът на Червените (независимите) синдикати започва да публикува статии по националния въпрос с явен уклон надясно.

Във връзка с тези разногласия на 28 септември 1924 г. ЦК на НРПЮ (респ. ЮКП) публикува във в. „Радник” тезиси по спора в ЮКП, в които излага становищата на опозицията и на „левицата” [102] и иска от членовете на НРПЮ да се определят дали са за политиката на ЦК на НРПЮ, или на опозицията. Така се стига до втори референдум по партийните разногласия.

На 8. X. 1924 г. опозицията излиза с „Отговор на тезисите на ЦК на НРПЮ”, подписан от 34 души, почти всички сърби (11 профсъюзни работници, 9 интелигенти, 6 дребни собственици и 8 работници) [103]. В него тя не приема нито едно от обвиненията на ЦК, заявявайки, че партийното ръководство „иска да разедини партията”. Според опозицията не само тя, но и самият ЦК не изпълнява решенията на февруарския референдум. Опозицията оспорва мнението на ЦК, че тя се борела против партията и заявява, че „се бори против едно неспособно и конфузно ръководство”, което най-малко може да се отъждествява с партията. „Левицата” е обвинена във фразьорство, „зад което се крие най-опасен опортюнизъм” [104]. В края на своята декларация-отговор
 

99. Л е н и н, В. И. Избр. произв. в два тома. Т. 1, с. 633.

100. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 321.

101. Радник, бр. 96, 16. XII. 1923.

102. Вж. Радник, бр. 139, 28. IX. 1924; Историјски архив КПЈ. Т. 2, 310—318.

103. Вж. Радник, бр. 140, 8. X. 1924;  Б о ш к о в и ч, Б. [Ф.  Ф и л и п о в и ч] К событиям в Югославии. — Коммунистический интернационал, 1925, № 2, с. 162.

104. Пак там.

149

опозицията предлага да се свика конгрес за решаване на спора чрез освобождаване на ЦК. защото неговата цялостна и особено националната му политика е „напълно абстрактна и нереална”, поради което на практика „не е дала никакви резултати”.

Същевременно опозицията се обръща с писмо до ИККИ, в което разяснява отношението си по националния въпрос. Прави впечатление, че тя се опитва да обоснове дейността си върху резолюцията на V конгрес на Коминтерна по националния въпрос, напомняйки, че въпреки непризнаването на националния въпрос като конституционен все пак Конгресът е прзпоръчал нз ЮКП активно да участвува в борбата за ревизия на конституцията. В потвърждение на „нерационалността на политиката на ЦК” се привежда като пример неуспешният му опит да осъществи сътрудничество с ХРСП [105].

В „Заключителната дума на ЦК на НРПЮ” отговорът на опозицията се характеризира като „меншевишки маньовър”, а становището й по националния въпрос — като „маскиране на великосръбския социалимпериализъм” [106]. В нея и в други етатии ЦК излага още по-подробно своята позиция, дискутирайки с опозицията. Противно на опозицията той и цялата „левица” излизат от постановката за империализма като навечерие на пролетарската революция: стабилизирането на капитализма е относително и временно, на Балканите то е още по-неустойчиво, развива се на базата на общата криза на империализма и затова трябва да се подпомагат националните движения в Югославия и на Балканите. Сръбската милитаристично-хегемонистична буржоазия е „стълб на балканската контрареволюция”, поради което трябва да се премахне. Тя черпи своите сили „от угнетяването на Хърватско, Словения, Македония и другите области”, затова борбата за национално освобождение трябва да се подпомага от пролетариата, даже той „да застане начело на нея”, и то не за „някаква „равноправност” на нациите в Югославия, защото се знае, че няма равноправие на нациите в световния империализъм и империалистическите държави, а за тяхното пълно самоопределяне до пълна самостоятелност и формиране на независими държави” [107].

ЦК на ЮКП се обявява за подпомагане и на лявото крило в македонската революционна организация, което е против Цанков и за откъсване на Македония от Югославия. Пролетариатът
 

105. АРПЈ, ф. КИ, 1924/62.

106. Радник, бр. 140, 8. X. 1924; Историјски архив КПJ, Т, 2, 318— 324.

107. Радник, бр, 141, 18. X. 1924.

150

трябва да обедини националната борба, която води, с борбата против балканската контрареволюция и капиталистическото господство. Той трябва да подпомага обективно революционните тенденции, поради което не може да се бори за разрешаване на националния въпрос чрез споразумение между буржоазиите, на базата на пълна демокрация и ревизия на конституцията. Тази борба обективно е контрареволюционна, защото „хърватската и словенската буржоазия, както и опортюнистическите и контра-революционни върхове на македонското движение не водят борба за премахване на хегемонията на сръбската буржоазия, милитаризма и монархията и на Цанковото контрареволюционно правителство” [108].

“Левицата” отново издига искането за федерация на работническо-селските републики на Балканите, а десницата (опозицията) въобще не говори за това. Опозицията подценява националния въпрос, отнася се дори нихилистично към него, смятайки че той трябва да се реши от буржоазията чрез ревизия на конституцията, чрез борба за демокрация, а „левицата” вижда неговото решение едва след завземането на властта от пролетариата на Балканите. С други думи, въпреки критиката, която Д. Мануилски прави на ЮКП, още за около десетина години тя не ще може да излезе отвъд лозунга за балканска федерация, който по специфичен начин също ограничава правото на самоопределение, свеждайки го до създаването на федерация.

В спора се намесва и ЦК на Съюза на работническата младеж на Югославия [109]. Според него фракционните борби до референдума имат „предимно личен характер”, но в навечерието и по време на референдума се изразяват в „принципни конфликти”. В партията се появяват „открито опортюнистични тенденции”. „Същността на спора днес — заявява ЦК на СРМЮ — е в появата на социалдемократическо крило в НРПЮ.” Като застава изцяло зад тезисите на „левицата”, ръководството на СРМЮ разобличава пункт по пункт тезисите на опозицията от 8 октомври и се изказва за работническо-селско правителство, за единен фронт, за подпомагане на селските организации и прилагане принципа за самоопределение на народите до отделяне. Младежката организация призовава всички свои членове и членовете на ЮКП да въстанат „против всеки опортюнизъм, без оглед на лич-
 

108. Пак там.

109. Вж. Радник, бр. 142, 25. X. 1924; Историјски архив КПJ. Т. 2, 324—330,

151

ните особености и заслугите от миналото на онези другари, които проявяват опортюнистични тенденции” [110].

Част от водачите на опозицията имат значително влияние в БКФ и в КИ. Поради това по време на втория референдум Президиумът на БКФ и ИККИ не заемат определено отрицателно становище спрямо десницата. Те се надяват да изгладят противоречията между двете фракции чрез приемане на компромисна платформа по политическото положение и задачите на партията.

С такава цел в началото на ноември се създава съвместна комисия на „левицата” и десницата. Тя изработва платформа за споразумение, която по всички спорни въпроси и особено по националния представлява пълен компромис между становището на ЦК и на опозицията [111]. В нея има доста противоречия и колебания. На много места различията се загатват, без да се заема определена позиция.

В платформата се приема гледището, че сърби, хървати и словенци са три отделни народа и се смята за „груба грешка” мнението, че „под влияние на икономическото развитие” те се намират в процес на обединяване и претопяване в една нация. Признава се и правото на отделяне, защото „всички фрази за национално равноправие и национален мир при запазване на империалистическа Югославия са лъжа. . .” [112]. Наред с това ЦК се обвинява, че не е разгромявал схващанията за невъзможността за разрешаване на националния въпрос в рамките на капитализма и че решението на тези въпрос се обвързва със създаването на работническо-селско правителство [113]. Също така ЦК недостатъчно е конкретизирал идеята за самоопределение на угнетените нации до отделяне. В това отношение той „не е изтъкнал достатъчно ясно” борбата „за право на независима хърватска и словенска република, както и въпроса за албанците”. А по отношение на Македония „едва в последно време по-ясно е прецизирано становището на партията за независима Македония” [114].

Платформата за обединение се поставя на обсъждане пред Пленума на Централното партийно ръководство вече от 20. XI. 1924 г. Най-сериозни спорове и сега предизвиква отношението към националния въпрос. Някои участници от Хърватско (А. Цилига) оп-
 

110. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 329.

111. Вж. Оковани радник, бр. 15, 9. XI. 1924; бр. 11, 21. XI. 1924; Историјски архив КПЈ. Т. 2, 331—336.

112. Пак там, с. 333.

113. Историјски архив КПJ. Т. 2, с. 334.

114. Пак там, с. 334.

152

ределят дотогавашната политика на партията по националния въпрос като „сръбско социалпатриотска” [115]. ЦПВ отхвърля платформата, защото „спорът, който е избуял в партията, има принципен и тактически характер”, а при решаване на „спорни принципни въпроси не може да има компромис” [116].

Пленумът констатира, че „комисията, която е изработила платформата, в желанието си, колкото се може по-бързо да ликвидира спора, е оставила значителни противоречия и неясноти в принципиалните и тактическите въпроси, особено по националния въпрос, така че платформата за споразумение представлява в значителна степен компромис между двете различни гледища...” [117]. Пленумът заявява още, че в платформата не са в достатъчна степен констатирани опасните опортюнистически схващания, а някои дори са поставени неясно. Пленумът отново застава на позицията, че „буржоазията е неспособна да реши националния въпрос”, че това ще стане чрез федерацията на работническо-селските републики на Балканите.

Пленумът обръща внимание на ЦК, че не е изтъквал последователно, категорично и ясно идеята за независими Хърватско, Словения и Македония, за освобождение на албанците, за борба срещу шовинизма на сръбските колонисти във Войводина, Косово и Македония. ЦПВ се съгласява с констатацията, че едва в последно време по-ясно е прецизирано становището спрямо независима Македония. И понеже „Югославия е продукт на световната империалистическа война”, за главна задача на ЮКП отново се поставя борбата „за право на отделяне” и „подпомагане на движенията на угнетените нации с цел формиране на независими държави както от Хърватско, Словения, Македония и Черна гора, така и за освобождение на албанците” [118].

На Пленума се обръща голямо внимание и на македонския въпрос. Отчита се, че книгата на К. Новакович се приема положително, че тя влияе успешно сред македонското население. Но Областният секретариат на партията за Македония смята това за недостатъчно и настоява да се започне издаване на вестник на български език [119]. Нашироко се обсъжда и становището, което партията трябва да вземе спрямо формиращата се „македонска
 

115. АРПJ, ф. КИ, 1924/74—1, с. 22. „Досегашната национална политика на нашата партия е била сръбско социалпатриотска” — казва Цилига.

116. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 336.

117. Пак там.

118. Пак там, с. 339; Radnicka borba, br. 15, 19. XII. 1924.

119. АРПJ, ф. КИ, 1924/74—1.

153

буржоазна групировка” [*]. Заема се линия за нейната подкрепа и за излизане в предстоящите избори с независима македонска листа. Някои предлагат да се работи за създаване на селска партия в Македония. Но като се има предвид сложността на проблема, се решава да се подготви отделна платформа за работа в Македония.

Обсъжда се и се приема писмо до ХРСП за съвместно излизане на изборите под формата на републикански съюз на работниците и селяните против великосръбската монархичеека реакция, за национална свобода и за работническо-селска власт [120]. В него ясно се издига лозунгът за независими републики Хърватско, Словения, Македония и Черна гора. Но ръководството на партията на Радич отхвърля направеното предложение и ХРСП излиза самостоятелно на изборите.

Спорът около преценката на политическото положение в Югославия се подновява. А. Цилига го определя като „иманентно революционно”, докато С. Маркович напомня, че V конгрес на КИ не е определил точно така политическата ситуация и призовава да не се „отдалечаваме от решенията по националния въпрос на V конгрес” [121]. С. Маркович и сега не се съгласява със становището на БКФ по националния въпрос, определяйки го като люксембургианско [**].

Пленумът на ЦПВ приема решение, с което задължава фракциите „незабавно да се разпуснат” и да се „прекъсне всякаква фракционна дейност”. Освен това той задължава ЦК на партията най-енергично да разбива всеки опит за антипартиина дейност и да предприема най-строги мерки срещу фракционерите. С това решение се слага край на всякакви дискусии по спора в партията, като окончателно приключва и вторият референдум.

При сумирането на данните се оказва, че в дискусията са взели участие 88 партийни и 3 младежки организации. И трите младежки организации се обявяват за линията на ЦК. А от партийните организации само една подкрепя опозицията, 8 не заемат определено становище и останалите 79 са за линията на ЦК [122]
 

*. С. Маркович заявява, че въпросът е много деликатен, защото такава партия още не се е формирала. Той смята, че тя не може да се разглежда като контрареволюционна.

120. Вж. Radnicka borba, br. 15, 19. XII. 1924; Оковани радник, бр. 20, 27. XI. 1924.

121. АРПЈ, ф. КИ, 1924/74—1.

**. С. Маркович цитира писмо на Президиума на БКФ до Пленума, в което излага становището си по платформата и ликвидирането на партийния спор.

122. Историјски архив КПЈ, Т, 2, с, 343; Оковани радник, бр. 21, 4. XII. 1924.

154

По време на втория референдум настъпва по-голямо дистанциране между групата на Ж. Милойкович и тази на С. Маркович и макар че то не е на съществена и здрава основа, все пак дава възможност на партийното ръководство за известио време да откъсне от опозицията С. Маркович н П. Павлович и дори да ги кооптира в ЦК на НРПЮ [123]. Веднага след привършване на Ноемрийския пленум и други членове от опозицията минават на страната на ЦК, докато в същото време Ж. Милойкович и Л. Стефанович са изключени от партията [124].

Привличането на част от опозицията в ЦК се оказва нетрайно. Все повече се очертава тенденцията опозицията да приеме за свой водач С. Маркович. Президиумът на БКФ добре схваща това. В писмо до представителя на БКФ при ЦК на ЮКП Г. Димитров пише: „Ти правилно си схванал, че по отношение на опозицията сега главното е да се откъснат от нея здравите работнически елементи и окончателно да се изолират фракционерите. Трябва да се действува така, щото да не се допусне опозицията да продължи съществуването си, като запазва своите опортюнистични схващания, а сменя само водача си (вместо Живота да има за водач Сима). Двуличната роля на Сима трябва да се разкрие и той да бъде заставен да се определи окончателно против групата на Живота и за партийната линия. . .” [125]

Но Ноемврийският пленум не успява да се справи с „двуличната роля” на Сима Маркович. Той продължава и след Пленума да поддържа тайни връзки с Ж. Милойкович и да сътрудничи с опозицията, а в първите десет дни на декември 1924 г. напуска и ЦК, като доброволно дава оставката си [126]. По същото време Л. Стефанович и М. Калевич изпращат писмо до ИККИ, в което отново заявяват, че главен виновник за разцеплението на югославските комунисти е ЦК на ЮКП [127].

По такъв начин опозицията съвсем не преустановява дейността си. Както и преди, тя открито сътрудничи с ЦК на синдикатите и с редакцията на неговия орган „Организовани радник”.
 

123. Вж. Радник—Delavec, бр. 141, 18. X. 1924.

124. Вж. Политика, 4. XII. 1924. На 20. XI. 1924 г. Г. Димитров (Виктор) пише до представителя на БКФ при ЦК на ЮКП следното: „Това, което е направил Ж`ивота, разкрива ясно неговите бъдещи намерения и вече е достатъчно основание да бъде изключен от партията. Пленумът е длъжен да вземе най-строги решения и в това отношение” (ЦПА, ф. 146, оп. 6, а. е. 437, л. 2).

125. ЦПА, ф. 146, оп. 6, а. е. 437, л. 1 (писмо на Виктор до Станислав с дата 20. XI. 1924 г.).

126. АРПЈ, ф. КИ, 1924/81.

127. Вж. ЦПА, ф. 10, оп. 1, а. е. 14-а (писмо на Г. Димитров (Виктор) от името на Президиума на БКФ до С. Маркович — на немски език).

155

Групата на Ж. Милойкович в началото на 1925 г. даже започва да издава свой вестник, чрез който влиза в открита борба с партията [*]. Срещу вестника застават и ЦК на ЮКП, и БКФ [128], но той продължава да излива.

„Левицата” също съживява пропагандната си дейност, като започва да издава в. „Комунист” под редакцията на М. Пиаде. Чрез него тя води борба срещу опозицията и разпространява своите идеи. Още в първия си брой „Комунист” отделя основно внимание на националния и най-вече на македонския въпрос. За това способствува и фактът, че няколко дни преди появата на вестника Александър Цанков е на посещение в Белград и постига споразумение с правителството на Пашич—Прибичевич. „Сръбската управляваща буржоазия — се казва в първия брой на „Комунист” — получава от страна на Цанков и предателските водачи на македонската организация неограничен мандат за задушаване и угнетяване на Македония, а като награда за това българските тирани получават подкрепата на сръбското правителство за угнетяване на българските работници и селяни. . .” Сега правителството на Пашич—Прибичевич безпрепятствено .провежда терор в Македония, особено в навечерието на новите парламентарни избори — се казва във вестника. — Държавните власти, жандармерията и армията превземат Македония. Всички недоволни са за тях антидържавни елементи. „Правителството прави всичко възможно да не се формира работническо-селски републикански блок и листите на този блок да не бъдат издигнати никъде в Македония.” И за да може да си „осигури мнозинство” то повиква „на помощ българския кръволок Цанков”. Заради концесията, която „югославското правителство прави с Цанков и българската династия, Цанков чрез свои хора ще препоръча на българите (к. м. — К. П.) в Македония да гласуват за радикалната листа” [129]. Така ЮКП отново открито заговорва за българи в Македония. В „Комунист” като главна задача на комунистите се сочи борбата за независими Хърватско, Словения, Черна гора и Македония. Същото срещаме и в позива на ЦК на ЮКП от 21. I. 1925 г., в който между другото се казва: „Днес Югославия е ад не само за работниците и селяните, но и за толкова угнетени нации. Вие днес сте живи свидетели с какви все
 

*. Става дума за в. „Радничко единство”, който с подкрепата на буржоазията излиза до 1935 г.

128. Г. Димитров осъжда издаването на „Радничко единство”, като подчертава, че спорните въпроси в партията не бива да се решават с отцепнически методи (вж. ЦПА, ф. 146, оп. 6, а. е, 474 — документът е на немски език).

129. Комунист, бр. 1, 1. I. 1925.

156

по-брутални и терористични средства си служи империалистическата великосръбска буржоазия, угнетявайки хърватите, словенците, македонците, арнаутите, турците, черногорците, унгарците и немците.” Като се обръща към народните маси, ЦК на ЮКП посочва: „И вие трябва да знаете; че освобождение на угнетените нации в Югославия няма да има, докато не се разруши това империалистическо създание, което се нарича Югославия, и на нейно място не се създадат свободни и независими работническо-селски републики. Това трябва, на първо място, да ,знаят сръбските работници и селяни. Нашият учител Ленин е казал [*]: „Народ, който угнетява други народи, и сам не е свободен.” [130]

Забраната на ХРСП в началото на 1925 г. и прилагането на ЗЗД по отношение на нея [131] окуражават „левицата” да следва пътя на съвместна работническо-селска борба. Но това трае твърде кратко. Подготвя се капитулацията на ръководството на ХРСП, което на свой ред окуражава опозицията в ЮКП. Тези конюнктурни промени стават обективна основа за задълбочаване на споровете. И макар Президиумът на БКФ да призовава към единство и да смята, че „КИ и БКФ са взели мерки за ликвидиране на размириците” [132], на практика не се оказва така. Разколническата дейност на опозицията се задълбочава. Поради това ръководството на ЮКП настоява за по-сериозна намеса на КИ.

С намерение за окончателно разчистване на фракционните борби и слагане край на спора в ЮКП на 21. III. 1925 г. Петият разширен пленум на ИККИ формира комисия по югославския въпрос с председател В. Коларов. В работата й вземат участие най-изтъкнатите ръководители на Коминтерна, между които Сталин, Димитров, Зиновиев, Мануилски, Скрипник и др. Участвуват още С. Маркович, Ж. Милойкович и делегати на ЦК на ЮКП и на Комунистическия младежки съюз на Югославия.

В Комисията по югославския въпрос при Коминтерна се поставя на разглеждане цялостната дейност на ЮКП. По време на обсъждането се открояват главно три въпроса: 1) причините за кризата в ЮКП; 2) перспективите на революционното движение на Балканите във връзка със стабилизацията на капитализма и 3) споровете по националния въпрос (в т. ч. и по македонския).

До провеждането на V пленум на ИККИ мнозина от югославските комунисти разпространяват схващането, че кризата в пар-
 

*. Тази мисъл не е на Ленин, а на Маркс.

130. Комунист, бр. 2, 21. I. 1925.

131. Организовани радник, бр. 2, 4. I. 1925.

132. Arhiv radnickog pokreta Hrvatska, Zagreb, Zb—S 14/90—22 (писмо на Президиума на БКФ, подписано от Г. Димитров).

157

тията се дължи на нейното нелегално съществуване. Комисията се противопоставя на това гледище още с изказването на първия участник в дискусията — Г. Димитров. „Преди всичко трябва да подчертая — заявява той, — че не е точно твърдението, че кризата в югославската партия е резултат на нейното преминаване в нелегално положение.” [133] Според него дори и да не беше нелегална, в ЮКП щеше да се прояви подобна криза, както става с Чехословашката комунистическа партия. Г. Димитров смята, че причините за кризата в ЮКП са „съвършено други, дълбоки и във връзка с развитието и съществуването” на ЮКП. Те се коренят в начина на създаване на партията: от една страна, в нея влизат социалдемократическите партии от бившата Австро-Унгария, заразени от австромарксизма, а, от друга—ССДП, която поради несъществуването си по време на войната не успява да разясни на масите събитията около Октомврийската революция.

На второ място Димитров поставя обстоятелството, че след войната ЮКП съществува легално само шест месеца. За този кратък период партията ие успява да преодолее социалдемократическите предразсъдъци и да утвърди комунистическата идеология в своите редове.

Трета причина за кризата е това, че югославските комунисти „почти нищо не са направили за нелегалното организиране на партията”. През целия нелегален период ЮКП няма свой печатен орган. В продължение на три години вече тя не се изявява като партия на югославския пролетариат. Всичките й сили са насочени към създаването и укрепването на легалната партия и се стига дори дотам, че „някои другари повдигат въпроса за ликвидиране на комунистическата партия” като ненужна за борбата и дори като пречеща на „легалната партия и синдикатите” [134].

Като четвърта причина за кризата в ЮКП Димитров смята съвкупиюстта от социалдемократически предразсъдъци, които са следствие от миналото и е резултат на които в първите години след войната ЮКП се обявява за народно единство на сърби, хървати и словенци и за национален мир в югославската държава. Тя се отнася не само равнодушно, но и отрицателно спрямо селското движение, спрямо партията на Радич и Сръбската земеделска партия. Така ЮКП се отдалечава от народните маси и създава обстановка за поява на дясно течение, насочено срещу Коминтерна.
 

133. Pcelarstvo. Б., 1925, р. 3.

134. Пак там, с. 4.

158

В Комисията се отхвърлят предишните становища за персоналния характер на кризата. По този повод Г. Димитров заявява: „Трябва да споменем, че дълго време мислехме, че кризата в ЮКП се е появила върху основата на лични разногласия между партийните водачи, мислехме, че няма дълбоки принципиални и тактически разногласия, и настоявахме да повлияем на другарите, които бяха в партийното ръководство, да се помирят и общо да работят.” [135]

С констатацията, че спорът в ЮКП не е личен, а полйтически, отпада и схващането, че сред югославските комунисти съществуват три течения: ЦК, опозиция и групата на Сима Маркович, която смятат за център (т. е. „левица”, десница и център). Пред Комисията в КИ С. Маркович сам не се разграничава от опозицията, а критикува ЦК на ЮКП. Нещо повече, той почти напълно се солидаризира с нея.

Комисията констатира, че по същество грешките на ЦК (каквито безспорно има) са „резултат на още ненапълно изучената линия на Коминтерна”, а опозицията все повече ,.се отдалечава от тази линия”. „Ние тук имаме два процеса — казва в речта си В. Коларов — линията на ЦК върви към Коминтерна, линията на опозицията пък върви в противоположна насока и съществува опасност от пълно скъсване с Коминтерна.” [136]

Комисията препоръчва на КИ да „обърне най-голямо внимание на положението в Югославската компартия” не толкова поради това, че партията се разцепва в своя връх, колкото поради това, че фракционната борба фактически разцепва работническото движение. По тези причини положението в ЮКП придобива сериозно опасни черти, каквито няма в нито една друга партия [137].

Комисията разглежда обстойно и другите два въпроса — перспективата за революционното движение на Балканите и националния проблем. Опозицията в ЮКП (заедно със С. Маркович). пренася механически всички белези на капиталистическата стабилизация и на Балканите, без да се съобразява, че обстановката тук е по-различна от обстановката в Западна Европа. За нея стабилизацията е повсеместно и трайно явление и понеже в Югославия липсва непосредствена революционна ситуация, опозицията принизява ролята на ЮКП като авангард на пролетарските борби.
 

135. Пак там.

136. Пак там, с. 5.

137. Пак там.

159

Комисията разобличава пораженските схващаййя кй опозицията. В речта си Д. Мануилски казва: „Другари, аз ще се спра само на два въпроса: на въпроса за перспективата на революционните движения в Европа й на Балканите й на националния въпрос, който е в тйсНа връзка с първия. Прй това ще подчертая основните различия между йас и другаря Симйч, които нй делят в поставянето и разглеждането на тези въпроси.” [138] Противопоставяйки се на механическото пренасяне на бременната и частична стабилизация от Западна и Средна Европа на Балканите, Мануилски посочва, че е неточно, непрецизно, „когато другарите от опозицията говорят за стабилизация въобще, вместо да говорят за относителна стабилизация” [139]. „Основната разлика между положението в Европа и на Балканите — казва той — се състои в това, че в Европа феодалните отношения са ликвидирани, докато на Балканите остатъци от тях все още има. Поради това на Балканите селското движение е съвсем различно, отколкото в европейските страни. . . Остатъците от феодалните отношения правят положението на Балканите революционно.” В духа на марксистко-ленинското учение Мануилски препоръчва обединяване на трите революционноосвободителни движения — работническото, селското и националното. В такъв смисъл Мануилски заключава: „И макар че положението не е непосредствено революционно, то все пак остава несъмнено революционно в перспективата на бъдещите борби.” [140]

Тези особености в политическото положение на Балканите са напълно пренебрегнати от С. Маркович.

Скрипник пък посочва, че „икономическото положение на Югославия, вътрешните отношения на класите и международното положение на страната правят ситуацията в Югославия революционна” [141].

Срещу опростяването на политическото положение на Балканите застават и другите членове на комисията. В отговор на С. Маркович Зиновиев заявява: „Никой не представя нещата така едностранчиво: в Централна и Западна Европа нещата са се променили, а на Балканите остава всичко по старому. Взаимно влияние безусловно съществува, но трябва да се схване разликата между такъв един ъгъл на Европа, какъвто са Балканите и нейните останали части.” [142]
 

138. Пак там.

138. Пак там.

140. Пак там, с. 10.

141. Пак там, с. 16.

142. Пак там, с. 37.

160

В. Коларов воюва още по-конкретно срещу подобно опростенчество. Между другото той заявява: „По въпроса за перспективата на Балканите гледището на опозицията се свежда към следното: Комунистическият интернационал намира, че няма непосредствени революционни перспективи в Европа. Същото трябва да се приложи и за балканските страни.” Какво означава това гледище на опозицията? „То означава да се скриваш зад фирмата на Коминтерна и да водиш на Балканите опортюнистична политика, която не отговаря на обективното развитие.” [143]

С перспективите на революцията е свързан и националният въпрос в Югославия, по който югославските комунисти продължително време заемат погрешно становище. През 1925 г., когато се провежда V пленум на ИККИ, опозицията и С. Маркович продължават да стоят на доктринерски и социалдемократически позиции. С оглед на обстоятелството, че националните движения са един от трите фактора на социалистическата революция и че отношението по националния въпрос е най-слабото място на опозицията, комисията подхвърля на унищожителна кригика схващанията по този въпрос на С. Маркович и Ж. Милойкович. Тя посочва няколко основни, характерни момента за националния въпрос в Югославия: 1. Югославия е многонационална държава, макар Ж. Милойкович да отрича това. Националните противоречия и омраза в нея играят и ще играят важна роля в социалните борби. Затова съвършено неленински би било, ако тези конфликти не се използуват в името на социалистическата революция. Задачата на пролетариата и на неговия авангард не е да „притъпи националните противоречия”, за да създаде „благоприятни условия за „чистата” класова борба”. Напротив, той трябва да използува това „изострено положение” за целите на пролетарската революция [144]. 2. В новите национално поробващи държави и особено в Югославия се върши национално угнетяване със същите средства и методи, с които си служеше някогашна царска Русия. Този факт е несъмнен особено като се вземе предвид „гражданската война, която днес водят сръбските властодръжци против Радичевата партия”. Националното угнетяване приема онези форми, които Русия прилагаше против полското въстание, подготвяно в 80-те години на миналия век. 3. На Югославия е възложена специфична балканска роля. Тя е „водеща реакционна сила на Балканите, балканската Вандея. Контрареволюционната роля на Югославия на Балканите налага на Югославската комунистическа партия особени задължения,
 

143. Пак там, с. 29.

144. Пак там, с 11.

161

които тя не може да изпълни, ако по националния въпрос застане на нихилистичното становище на опозицията.” [145]

Членовете на комисията единодушно посочват „основната грешка” на С. Маркович — че той „не свързва решението на националния въпрос с революционната перспектива на Балканите”. Макар да е проучвал Лениновото становище по националния въпрос, той не е съумял да усвои и да приложи Лениновите идеи. В. И. Ленин решително се е борил с австромарксистката школа и е свързвал националния въпрос с борбата против царизма. С. Маркович, напротив, свързва националния въпрос с въпроса за конституцията. Той го поставя като О. Бауер. С. Маркович излиза от предпоставката, че всички нации в Югославия „желаят” да живеят заедно (в една държава). А това е продпоставка на тези, които със сила държат поробените народности в държавните граници на угнетителите. От такава предпоставка излиза и австромарксистката школа на Шпрингер в Австро-Унгария, която тогава (също както и С. Маркович) иска да реши националния въпрос чрез ревизия на конституцията.

Отхвърлено е и становището на някои членове на опозицията за „борба против всякакъв национализъм”, което напомня позицията на Серати на II конгрес на КИ. Обръщайки се към опозицията по този въпрос, Д. Мануилски заявява: „Ако вие като застъпници на пролетариата заемате такава позиция спрямо една поробена народност, тогава нямате понятие за азбуката (А, В, С) на комунизма и за основните принципи на международната пролетарска солидарност, която гласи: унищожи най-напред врага, който се намира в твоята родна къща.” [146]

Отхвърлена е тезата на С. Маркович, че е възможно решение на националния въпрос и в рамките на буржоазната демокрация. Той изгражда своята теза, като взема за доказателство примера, посочен от В. И. Ленин, за откъсването на Норвегия от Швеция. Комисията посочва, че „това не е никакво правило, а изключение”, че В. И. Ленин „никога не е надценявал буржоазната демокрация”, докато С. Маркович я фетишизира.

Скрипник, Зиновиев и др. атакуват становището на С. Маркович по националния въпрос и откъм другите му погрешни страни. Те отхвърлят неговото схващане, че задачата на пролетариата е да ускорява „сливането на сродните народи в един”, „защото това е наливане на вода във воденицата на великосръбската държавност”. Отхвърлят и областната автономия като решение, което би могло да задоволи напълно всички национал-
 

145. Пак там.

146. Пак там, с. 13.

162

ности в Югославия. „Нима областната автономия — казва Скрипник — е задача, за която трябва да се бори пролетариатът? Това е неправилна и неточна мисъл. Книгата на другаря Маркович „Националният въпрос в светлината на марксизма” е опит да се намери начин, чрез който в рамките на капиталистически устроена Югославия националната борба би се „свела до нула”.” [147] А такова решение на националния въпрос при югославските условия предварително е обречено на неуспех.

Комисията не е против поддържането на частичните искания по националния въпрос. Но тя напомня, че „решението на националния въпрос на Балканите, а и в Югославия (се крие — б. м., К. П.) само в перспективата на революцията”. Разрешаването на националния въпрос при капитализма съществува като чисто теоретична възможност, какъвто е случаят с отделянето на Норвегия от Швеция през 1906 г., но по думите на В. И. Ленин за това трябва да съществуват изключителни условия, каквито тогава има в Скандинавия. А такива „изключителни условия в Югославия няма”.

Зиновиев също се обявява против схващанията на С. Маркович. „Когато през 1921 г. разговаряхме по националния въпрос с другаря Симич — казва той, — тогава между нас нямаше никакви разногласия. А сега, когато въпросът се поставя практически, се вижда, че в перспективата на другаря Симич липсва една дреболия и това е революцията.” [148] Според Зиновиев решаването на националния въпрос в Югославия има революционен, а не конституционен характер. Той призовава югославските комунисти да търсят „ахилесовата пета на буржоазията”, като се използува и националният момент. „Ако не направим това — заключава Зиновиев, — бихме показали, че сме глупаци, които не знаят да формулират недоволството на народните маси.” [149]

На критична преценка се поставя и становището на Ж. Милойкович, който „в общата политическа линия е най-десен, а по националния въпрос — най-ляв, най-голям нихилист” [150].

Осъдена е и политиката на опозицията по отношение на ХРСП и въобще по селския въпрос, а така също и отношението й към националнореволюционните организации.

Г. Димитров посочва, че „по въпроса за селячеството гледището на опозицията се свежда до следното: Радичевата партия е буржоазна партия, а Сръбската земеделска партия — монар-
 

147. Pcelarstvo, p. 19.

148. Пак там, с. 39.

149. Пак там, с. 40.

150. Пак там, с. 37.

163

хическа”. Фактът, че и в двете партии се откроява ляво течение, въобще не интересува опозицията. Тя подхожда съвсем догматично.

На селския въпрос обръщат внимание и другите членове на комисията. Скрипник се противопоставя на становището на опозицията, според което комунистите трябва да вървят с онези селски партии, които имат антикапиталистически характер, и тъй като Радичевата партия приема в своите редове дребната буржоазия и се намира под влиянието на едрата буржоазия, с нея не трябва да се влиза в споразумение. Скрипник прави следната бележка: „Ние не успяхме да спечелим хърватските работници и селяни, а щом като те са се обединили около Радичевата партия, ние трябва да се стремим да ги спечелим, макар и чрез тази партия.” [151] Спечелването на хърватските селяни, както и на останалите селяни в Югославия е важна задача, иначе не може да се мисли за победа на работническата класа. Доразвивайки мислите на Скрипник, Зиновиев добавя, че „не става дума само за буржоазията, а за селячеството, което върви зад нея” [152].

„Може да ни се възрази — казва В. Коларов, — че Радич изневери. И други водачи са предавали народните маси. Предателство ще правят още много други. Ние никога не сме вярвали на Радич, но освен Радич тук има огромна национална селска партия, която обхваща почти целия хърватски народ, която изпрати Радич в Москва, която продължава да съществува и действува.”

Националният въпрос в Югославия всъщност е селски въпрос — такава е позицията на комисията. Критикувайки гледището на опозицията, В. Коларов добавя: „Това е пълно неразбиране на значението и ролята на селското движение в епохата на пролетарската революция, съвсем социалдемократическа позиция към селячеството и не е чудно, че този ексцес на опозицията против ЦК на партията поздравяват югославските социалпат-риоти като знак на поврат към здраво, марксическо схващане и тактика.”168

В дискусията по този въпрос на 30. II. 1925 г. взема участие и Й. В. Сталин. Според него С. Маркович не е съвсем наясно с болшевишкото учение по националния въпрос, защото болшевиките „никога не са отделяли националния въпрос от общия проблем за революцията”. Затова Симич прави опит да сведе националния вънрос на конституционен терен, т. е. да го разглежда като
 

151. Пак там, 21—22.

152. Пак там, с. 39.

153. Пак там, 21—22.

164

въпрос на реформа [154]. Посочвайки примери, Сталин показва, че В. И. Ленин е гледал на народната, на демократичната конституция като резултат от революцията, а не като на последица от споразумение с буржоазията.

Според него С. Маркович допуска и друга грешка, като не признава, че по своята същност националният въпрос в Югославия е-селски въпрос, че той не е аграрен, а селски въпрос, „защото това са две различни неща”. „Съвсем точно е — казва Й. В. Сталин, — че националният въпрос не може да се идентифицира със селския, защото освен селския националният въпрос съдържа в себе си и въпросите на националната култура, националната държавност и т. н. Но несъмнено е, че основата на националния въпрос, неговата вътрешна същност все пак съставлява селският въпрос. Така се обяснява, че селячеството е основната армия на националните движения, че без селската армия не може да има и няма силно национално движение.” Това се има предвид, когато се казва, че „националният въпрос всъщност е селски въпрос” [155] — заключава Й. В. Сталин.

Подценяването на вътрешната мощ на националното движение от С. Маркович и фактът, че той не схваща неговия дълбоко народен, дълбоко революционен характер, са резултат на непризнаването на националния въпрос като селски въпрос. А на практика това означава „недооценка на вътрешните потенциални сили”, които се крият в националноосвободителните движения в Югославия.

Й. В. Сталин се обявява и против разглеждането на националния въпрос в Югославия „извън връзката му с международното положение и с предстоящата перспектива в Европа”. Той заявява, че другарят Симич, излизайки от обстоятелството, че в настоящия момент сред хърватите и словенците няма сериозно народно движение за независимост, идва до заключението, че въпросът за правото на нациите на отделяне е академичен и че в никакъв случай не е актуален [158].

Й. В. Сталин препоръчва в националната програма на ЮКП да залегне като основа постановката за съветска революция в Югославия, защото без събаряне на буржоазията и победата на социалистическата революция националният въпрос не може да бъде решен. Постановката за революцията трябва да бъде изходна точка на националната програма, в която е необходимо непременно да фигурира специална точка за правото на нациите
 

154. Пак там, 32—33.

155. Пак там, 33—34.

156. Пак там, с. 34.

165

на самоопределение до отделяне. В националната програма на партията трябва да има също и отделна точка за национално-териториална автономия на онези югославски националности, „които не ще сметнат за нужно да се отделят от Югославия”. „При известни условия — казва Сталин — след победата на съветската революция в Югославия е напълно възможно някои националности в Югославия да не искат да се откъснат подобно на това, както беше при нас в Русия. Ясно е, че за такива случаи в програмата трябва да има точка за автономия, като се има предвид преобразуването на югославската държава във федерация на автономни национални държави върху основата на съветската система.” [157]

Сталин изтъква, че „п р а в о т о  на отделяне не трябва да се схваща като задължение, като  з а д ъ л ж и т е л н о с т  за отделяне”. „Някои другари — продължава той — превръщат правото на отделяне в задължение, искайки например от хърватите да се отделят на всяка цена. Това становище е неправилно и трябва да се отхвърли. Не бива да се смесва правото със задължението.” [158] С това Сталин се разграничава от резолюцията на Петия конгрес на Коминтерна, според която лозунгът за самоопределение до отделяне при конкретните югославски условия трябва да се изрази в борба за създаване на независими държави на Словения, Хърватско и Македония.

Разглеждайки националния въпрос в Югославия, комисията се занимава, макар и немного обстойно, и с македонския въпрос. На него се спират най-вече Г. Димитров и В. Коларов.

Г. Димитров се изказва по македонския въпрос във връзка с характеристиката на политическото положение на Балканите и с определянето на задачите на ЮКП. „Преди всичко — казва той — ние имаме на Балканите национални движения в Македония, Хърватско, Албания, Добруджа, Тракия—движения, които се развиват, които представляват много важен факт, а не желание на българските емигранти, които живеят в Москва или в Европа.” [*] На Балканите има и селски движения. Съперничеството между силите на империализма по македонския въпрос и борбата за защита единството и независимостта на Македойия все повече растат. По-нататък Димитров изтъква, че македонският
 

157. Пак там, 35—36; Историjски архив КП.Ј. Т. 2, с. 424.

158. Pcelarstvo, 35—36.

*. С. Маркович обвинява българските емигранти в прекалено голямо влияние върху Коминтерна и БКФ при вземане на решения за Балканите. Той смята, че те не познават обстановката, понеже живеят вън от Балканите.

166

въпрос е „пламтящ въпрос”, а С. Маркович се задоволява в своята книга да каже по него само най-общи неща. „Това — казва Димитров, — че днес съществува национална борба, която комунистическата партия трябва на дело да подпомага, за Симо Маркович. . . няма значение.” [159]

В. Коларов е още по-конкретен. Посочвайки в своята реч положителната еволюция на ЮКП по националния въпрос, която се отказва от девета точка [*] на Вуковарската програма и се отдалечава от гледището на С. Маркович, той казва: „По македонския въпрос също така е направена крачка напред. Няма да търсим греховете от миналото, но имаше моменти, когато партията твърдеше, че Балканската (комунистическа — б. м., К. П.) федерация няма право да разпространява в Македония комунистическа литература. Само тя имала право да върши това, а фактически нищо не вършеше. Сега виждаме обаче следния факт: ЮКП е сключила блок с македонската националнореволюционна организация в изборите и с това е коригирала партийната линия. Новата позиция на партията по този въпрос се натъкна на остра критика от страна на опозицията. Същото е положението и с всички останали въпроси. Излиза така, че когато партията започне да изправя своята линия, опозицията намира, че тя се руши и престава да бъде ленинска.”160

Комисията смята за голям успех по отношение на Македония издаването на брошурата „Македония на македонците! Земята на земеделците!” „Тези, които знаят какво представлява за Сърбия тази брошура — четем в стенограмите на заседанията на Комисията, — признават голямото значение на този факт. . . Тук за пръв път селяните и работниците в Македония видяха в комунистическата партия свой защитник. Това беше крупен факт за Сърбия и Македония.” [161]

След второто заседание на комисията Г. Димитров пише на Доктора (Наим Исаков) и Боян (Иван Генчев): „Сима се обяви безрезервно на страната на опозицията и се прояви фактически като неин вожд. Старото становище по националния въпрос, изложено в брошурата му, всецяло поддържа и сега, обявявайки го, разбира се, за идентично с това на Ленин и Сталин. . . Разкри картите си напълно като довоенен марксист. Всички добихме впечатлението, че имаме работа с един сръбски Шмерал.” [162]
 

159. Pcelarstvo, p. 7.

*. В тази точка се твърди, че ЮКП ще остане и занапред на позицията за опазване на националното единство на Югославия.

160. Pcelarstvo, p. 9.

161. ЦПА, ф. 146, оп. 6, а. е. 484, л. 7.

162. Пак там, а. е. 483, л. 4—5 (Писмото носи дата 27. III. 1925 г.).

167

С приключване заседанията на комисията В. Коларов в качеството си на неин председател предлага на Петия разширен пленум да приеме кратка резолюция [163], като дава разяснение по дейността на комисията и по кризата в ЮКП. Той заявява, че въпреки фракционната борба и кризата в ЮКП комисията намира, че „положението на партията далеч не е безнадеждно”, че е нужно КИ да й, окаже решителна помощ за ускоряване процеса на нейната болшевизация. Ако опозицията иска да работи в партията, тя трябва да приеме изцяло и безрезервно линията на Коминтерна. В противен случай за нея няма място в ЮКП.

В отговор на това Ж. Милойкович съобщава пред Пленума, че резолюцията по югославския въпрос правилно отразява основната линия на ЮКП, а така също и „пропуските и грешките на опозицията”, и той от името на делегацията на партията заявява, че те „изцяло са съгласни с основната линия на тази резолюция” [164]. „От всички честни революционни елементи на опозицията в нашата партия — продължава Милойкович — ние очакваме, че ще признаят своите грешки, ще се подчинят на решенията на международния център на комунистическото движение и ще провеждат тези решения, като по такъв начин ще съдействуват за болшевизацията на ЮКП.” [165]

С. Маркович казва, че Коларов се е стараел „обективно да обрисува кризата в югославската партия, но това не му се е отдало”. С. Маркович обаче приема по принцип проекта за резолюция като основа за „изработване на окончателно решение в Президиума на Комунистическия интернационал”. Той завършва с думите: „Заявявам, че всяко решение на Президиума на Коминтерна ще бъде задължително за мене, както и за всеки комунист.” [166]

Петият разширен пленум на ИККИ през април 1925 г. приема резолюция по югославския въпрос, в която се отделя важно място на националния въпрос. Резолюцията обаче в много отношения носи отпечатъка на компромис между ЦК и опозицията,
 

163. Тя гласи: „Пленумът на ИККИ утвърждава политическата линия прокарана в предложената резолюция по югославския въпрос. Окончателната редакция на резолюцията Пленумът възлага на Президиума на ИККИ. Пленумът възлага на Президиума на ИККИ да разреши във връзка с тази резолюция всички въпроси от организационен и личен характер със специално постановление от името на Пленума” (вж. Разширенный пленум Исполкома Коммунистического интернационала (21 марта—6 апреля 1925 г.).

164. Расширенный пленум. . ., с. 478.

165. Пак там, с. 479.

166. Пак там.

168

въпреки че последната е критикувана. Опозицията не е отстранена от партията. Напротив, настоява се за нейното връщане в редовете на ЮКП, за включването й в борбите на партията при условие, че застане на гледището на Коминтерна [167]. В резолюцията се критикува становището на С. Маркович по националния въпрос в Югославия като въпрос на борба между националните буржоазии. Застъпва се Сталиновата теза, че националният въпрос фактически е селски въпрос. На остра критика са подложени и позициите на Ж. Милойкович. Апелира се към югославските комунисти да водят борба с „недооценяването на революционното значение на националните движения”, за право на самоопределяне на угнетените националности до държавно отделяне. Настоява се комунистическата партия да поддържа угнетените народности в техните искания за общинско самоуправление, собствени училища, независим съд, автономно управление на провинциите и пр. Но същевременно партията „трябва неотклонно да подчертава половинчатостта на тези мерки и да се стреми към. разширение на всяко частично искане” [168]. Така например в резолюцията се казва, че „лозунга за териториална автономия на различните народности тя трябва да разгърне до лозунга за федеративно обединение на националните държави”, като „основният, сумиращият лозунг на Югославската комунистическа партия по националния въпрос трябва да бъде искането за създаване на балканска федерация на работническоселските републики”, защото „само доброволното обединение върху основата на федерация на националностите, организирани в работническо-селски републики, ще ги доведе до истинско разрешаване на националния въпрос” [169].

Според резолюцията „основа и ядро на националния въпрос не е капиталистическата конкуренция, а селският въпрос”. Селското движение е „съществена основа на националните движения, особено в Югославия”. Това движение не може да бъде ликвидирано с никакъв компромис между капиталистите и по какъвто и да е начин в капиталистическа Югославия. Нещо повече, то „таи в себе си вътрешна тенденция към взривяване рамките на държавата, създадена в Сен Жермен”. Като потвърждение се сочи хърватското селско движение, което в продължение на няколко години вече издига в качеството на национално искане лозунга за държавна независимост. „Македонското селячество също се-
 

167. Историјски архив КПЈ. Т. 2, 441—442.

168. Расширенный пленум. . ., с. 593.

169. Пак там.

169

стреми към национална независимост, словенското и черногорското селячество искат федерация и т. н.” [170]

Въпреки тези тенденции към независимост в резолюцията на V пленум за разлика от резолюцията на V конгрес на КИ не се говори за независими Словения, Хърватско и Македония. По въпроса за разпокъсването на Югославия V пленум заема по-друга позиция. Както вече посочихме, Пленумът иска разширяване на лозунга за автономия до лозунга за федеративно обединение на националните държави.

Тук трябва да се изтъкне, че делегатите на V пленум и членовете на комисията по югославския въпрос не говорят в своите изказвания за българи в Македония. Никъде не се сочи националната принадлежност на македонското население. Това важи за Вардарска Македония, докато за Егейска Македония например югославският делегат Владетич (К. Новакович) свободно говори за българи [171].

След Петия разширен пленум на ИККИ опозицията съвсем няма намерение да се откаже от позициите си и да приема препоръчаната от Коминтерна политическа линия. Противоречията в Политбюро и в ЦК на ЮКП се задълбочават особено след публикуването на брошурата „Пчеларство”. Около С. Маркович се формира кръг от нова десница. В борба между двете фракции преминава и подготовката за III конгрес на ЮКП. В духа на указанията на Коминтерна на много места се издига искането в бъдещата балканска федерация съставните части на Югославия да се обособят в отделни републики. Такова решение взема например областната партийна конференция в Черна гора [172].

В Македония пък, която по това време е почти напълно откъсната от ЮКП, през цялата 1925 г. и в началото на 1926 г. се правят опити за изграждане на „национална болшевишка организация” (българска). Успоредно с това се изгражда и ВМРО (об.), за която ще стане дума в следващия параграф.

Поради липса на признаци за оздравяване на обстановката в ЮКП ИККИ и Президиумът на БКФ се намесват по-решително. Г. Димитров съобщава на д-р Н. Исаков, че е определен за представител на ИККИ и БКФ на бъдещия конгрес на ЮКП, и дава указания за евентуалното подреждане на състава на ръководните органи на ЮКП. „В цялата тая комбинация — отбелязва Димитров — се прокарва желанието Сима да бъде за известно време отделен от Югославия и оставен на разположение на ИККИ.
 

170. Пак там, с. 595.

171. Пак там, 333—334.

172. Вж. АРПЈ, ф. КИ, 1926/5.

170

Същото ще трябва да се направи и с Райко Йованович, който се явява антипод на Сима. Разбира се, всичко това тук (в БКФ и КИ — б. м., К. П.) се счита желателно. Ти на самото място ще проучиш работата и ще видиш кое именно ще бъде по-целесъобразно и възможно. Основното е при отстраняване влиянието на Сима ръководството на партията да бъде в ръцете на оная група другари, която безрезервно приема коминтерновската линия, заедно с важните деятели на професионалното движение.” [173]

В съобщение на Боян (И. Генчев) до Виктор (Г. Димитров) от края на 1925 или началото на 1926 г. се настоява най-сетне да се състои конгресът на ЮКП и да се „намери постоянен представител на ИККИ в югославската партия”. Фракционната борба е стигнала дотам — пише Боян, — че двете страни се обвиняват в провокаторство и мълвата за провокатори в ръководството на партията се носи не само в Белград, но и из цяла Виена [174]. Той препоръчва конгресът да „избере ръководна група от работници”, а С. Маркович и Т. Кацлерович или да се „приберат горе” (в КИ — б. м., К. П.), или да се „махнат” от ръководството [175].

През април 1926 г. ИККИ отново приема резолюция по югославския въпрос, в която се констатира, че ЮКП не е решила нито една от задачите, поставени в резолюцията от март— април 1925 г. [176]

Според преценката на ИККИ връхната точка на „европейската и балканската реакционност вече е прекрачена”. Но въпреки стабилизацията на динара и активния търговски баланс увеличава се националната и икономическата зависимост на Югославия. Аграрната криза се изостря. Споразумението на Радич със сръбската монархия и сръбската едра буржоазия не може да осъществи трайно консолидиране на сръбската държавна система. Това споразумение довежда до всеобщо класово разграничаване сред угнетените народи, което пък ще доведе до прегрупиране на класовите сили в цяла Югославия. Наближава моментът, когато трудовите маси, чиято роля започва да се увеличава, ще преодолеят надмощието на националните буржоазии. При това положение единствено ЮКП би могла да обедини около себе си, както в 1918–1919 г., най-широките маси на всички експлоатирани и угнетени народи. А това тя ще направи само
 

173. ЦПА, ф. 146, оп. 6, а. е. 507, л. 3 (Писмото на Г. Димитров до д-р Н. Исаков е от 3. XII. 1925 г.).

174. Вж. ЦПА, ф. 3, оп. 4, а. е. 138, л. 243 (Писмото е без дата).

175. Пак там.

176. Вж. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 443.

171

ако стане истинска партия на работническата класа, в чиято сила угнетените биха вярвали [177].

Главното зло, което разделя партията и пречи на нейното развитие, продължават да бъдат „груповщината и сектантството”, които все още не са преодолени. Партията има едва около 2000 членове, от които само малка част участвува в синдикатите. Синдикатите от своя страна са свързани с малките предприятия и работилници, което създава условия за индивидуалистични отклонения.

В резолюцията на ИККИ от април 1926 г. ясно се посочва, че в ЮКП „полуанархистките ултралеви фрази” мирно съжителствуват с „една реформистка практика”. Много характерен за ЮКП е фактът, че в „една и съща опозиция могат да се намерят и десни, и ултралеви отклонения” [178]. Представителите на мнозинството и представителите на опозицията гледат на работата в синдикатите от позицията на победители от едната или другата група, а не като на задача за свързване на партията с масите.

Югославската комунистическа партия не успява да създаде здраво и единно ръководство и след V разширен пленум на ИККИ. Някои членове на ПБ се оттеглят, други не работят активно. Ръководството се намира вън от страната (във Виена), което също спомага за засилване на борбите и тенденцията към ликвидатор ство.

Президиумът на ИККИ отново се солидаризира с политическата линия на ПБ на ЮКП. Той оценява тази линия като правилна и препоръчва: 1. Предстоящият конгрес на партията да се проведе под знака на безпощадна борба против сектантството. След осъждане на грешките на опозицията и на нейния стремеж към промяна на политическата линия „практическите разногласия са ограничени до минимум, което дава възможност за успешна обща дейност на мнозинството от ЦК и опозицията”. 2. Да се създаде най-тясна връзка със синдикатите. Партията трябва да отдели 75% от своето внимание на практическата дейност в синдикатите, да се завоюват позиции в големите предприятия. 3. Партията да води борба за своето легализиране, но същевременно да се надигне срещу всеки опит за „легализиране” с цената на отричане от принципите на комунизма. 4. Във връзка с новата аграрна реформа специално да се подчертава лозунгът за предаване на цялата земя на селяните без откуп. 5. Стоейки на вярното принципиално становище по националния въпрос, ЮКП невинаги е съумявала да използува случаите, които й се
 

177. Пак там, 443—444.

178. Пак там, с. 444.

172

отдават, за да се застъпи за угнетените нации. Такива случаи са скоро проведените съдебни процеси в Черна гора и Македония, които минават без активното участие на партията. Тя трябва да използува всеки повод за разбиване на сръбския великодържавен национализъм върху основата на признаване правото на всеки народ на самоопределение до отделяне [179].

Подготовката з III конгрес на ЮКП се провежда в обстановка на арести, които вземат най-масов характер в Македония. Областните партийни конференции, предшествуващи конгреса, минават под знака на борба против терора в страната, против фракционерите и сектангството в партията.

На самия III конгрес (17—22 май 1926 г. във Виена) се отделя специално място и на националния въпрос. Той се разглежда в светлината на решенията на III конференция на ЮКП и V разширен пленум на ИККИ. В отчета на ЦК за състоянието на партията по области се прави равносметка на успехите, пропуските и грешките. За Далмация се казва, че има „отлични резултати в провеждането на партийната линия по националния въпрос...” [180]. В Черна гора „. . . основната причина за нарастването на партията в 1920 г. и нейното поражение след това са националният и селският въпрос”. След „Обзнана”, проповядвайки народно единство, ЮКП изгубва масите, които мечтаят за самостоятелност на Черна гора. Масите встъпват в Черногорската федералистическа партия. „Ръководните другари в Черна гора — четем в отчета, — както и последната Областна конференция на партията поправиха своето по-раншно, из основи погрешно становище по националния въпрос. Лозунгът за самоопределение на Черна гора, за нейната независимост и свободен съюз с останалите нации на Балканите днес е приет от целокупния партиен актив в Черна гора.” [181] Делегатът от Черна гора Н. Ковачевич (с псевдоним Степан Мали) казва: „Нашето по-раншно поведение по националния въпрос е напълно отхвърлено. Ако сега би имало плебисцит, от 80 до 90% биха гласували за отделяне. Достъпът до масите е още труден, защото те знаят предишното ни погрешно становище.” [182]

За Македония се казва, че слабостта на партията се дължи на „тежката идеологическа криза, чиито два основни момента
 

179. Вж. Историјски архив КПЈ. Т. 2, 445—446.

180. Извори за историју радничког покрета и револуције у Црној гори (1918–1945). Серија I, књ. 1 (1918–1929 г.). Одобрао и приредио д-р Јован P. Bojoвић. Титоград, 1971, с. 483.

181. Пак там, с. 484.

182. Пак там, с. 485.

173

са остатъците от социалдемократическата идеология и еснафските предразсъдъци, както и несхващането на нуждата от най-активна работа за обновяване на на[ционал]револ[юционните] организации, от една страна, и несхващането на ролята на партията в тези организации — от друга” [183].

В резолюцията по отчета на ЦК се констатира, че ЮКП „твърде слабо работи” в Македония за „използуване на благоприятните условия по националния и аграрния въпрос”. Тя не използува тежката икономическа криза в Македония, както и кипежа във ВМРО, като пропуска да свърже „борбата против сръбския империализъм” с „борбата против отделните насилия”, какъвто е случаят с валандовските събития от септември 1925 г. Всичко това прави „връзката на партията с масите слаба”. Тук отново се говори за „идеологическата криза”, която,ЮКП е преживяла в Македония, за слабия пролетарски състав на партията и липсата на изградени функционери. Затова като главни задачи в Македония ЮКП си поставя: въвличане на работници в партията (и то от по-едрите предприятия) и засилване на дейността в синдикатите; разширяване на работата в националнореволюционните организации, изграждане на партийни ядра в тях и водене на кампания и акции по повод на всеки конкретен случай на грубо насилие от великосръбския режим; системна работа на село и др. [184]

В резолюцията по политическото положение и задачите на ЮКП за изходна база се вземат схващанията на Коминтерна за относителност, частичност и Бременност на стабилизацията на капитализма. Макар че за момента на Балканите победа е удържала реакцията, не може и дума да става за по-сериозна стабилизация, за утвърждаване и заздравяване на буржоазния режим. В крайна сметка III конгрес застава на позицията, че ситуацията на Балканите и в Югославия е революционна [*].

Отново се повтаря оценката, че Югославия е страничен, второстепенен продукт на империалистическата война. Затова още от създаването си тя се намира в непрестанна криза. Целият й политически живот се движи между нерешения национален и нерешения аграрен въпрос. Ето защо заздравяването на буржоазния ред в нея е пълна илюзия. Споразумението между Радич и Пашич „не означава решаване на хърватския проблем”, защото с него ни най-малко не се премахват изворите на национално
 

183. Пак там, с. 483.

184. Вж. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 98.

*. В смисъл не на „непосредствено революционна”, но все пак революционна.

174

угнетяване. Политиката на национално угнетяване в значителна, степен се засилва „не само в Македония, но и във Войводина и Словения, защото с капитулацията на ХРСП е пробит фронтът на угнетените нации, тъй като от него за момента отпада главният фактор — хърватското селячество” [185].

Югославската комунистическа партия си поставя задачата да води борба против всякакво национално угнетяване и активно да подкрепя националнореволюционните движения, за да се ускори събарянето на капитализма и победата на пролетарската революция. Понеже ръководството на ВМРО се намира в служба на анексионистичната българска буржоазия и дори. прави опити да се приближи и до сръбската буржоазия, ЮКП смята, че „трябва активно да подпомага обновяването на националнореволюционните организации в Македония на базата на Майския манифест (1924 г.)” [186]. Нищо обаче не се казва за ВМРО (об.), която вече развива, макар и ограничена дейност за съживяване и обновяване на националноосвободителното движение в Македония. Новата македонска организация е отмината, като че ли ръководството на ЮКП не знае за нейното съществуване.

Резолюцията на III конгрес на ЮКП по националния въпрос е изградена върху указанията на Коминтерна и решенията на III, партийна конференция, както и върху решенията на конференциите на БКФ. Правото на самоопределение до отделяне и сега лежи в основата на националната политика на ЮКП. Тя, както и КИ,се противопоставя на отричането, на пренебрегването на националния въпрос, пък макар то да се върши под революционна маска (национален нихилизъм, люксембургианство), както и против неговото свеждане до конституционен въпрос (австромарксизъм). Само чрез принципа за самоопределение на всеки народ до отделяне партията ще получи доверието на широките маси от угнетените нации и по този начин ще разшири своя революционен фронт.

В резолюцията на III конгрес се изтъква, че начело на националните движения в Хърватско, Словения, Македония, Войводина и Черна гора все още стои буржоазията, която се мъчи да използува и националния въпрос за засилване на влиянието си сред народните маси. Но буржоазията не е способна да доведе докрай националната борба. Тя извършва предателство в момента, когато националното движение на масите застрашава нейното класово господство. В това отношение примерът с хърватската градска и селска буржоазия в партията на Радич
 

185. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 107.

186. Пак там.

175

е класически. Подобен случай преди това има с Джемиет в Македония. Словенската народна партия също е готова на компромис със сръбската буржоазия. Черногорските федералисти изоставят революционните методи и преминават към легални форми на борба, като се стремят да се споразумеят с управляващата буржоазия. Даже и във ВМРО се засилва течението, което води политика на дребни концесии [187].

Югославската комунистическа партия се задължава да укрепва революционните течения в освободителните национални движения и да помага на дребнобуржоазните национални движения да встъпят в решителна революционна борба. Партията иска да откъсне народните маси от влиянието на буржоазията, която се стреми да използува националните движения за целите на своята политика. Комунистите трябва да разобличат предателските опити за споразумение на националните движения с буржоазията на угнетяващата нация.

Партията в „никакъв случай не бива да се задоволява сама с абстрактната пропаганда на правото на самоопределение до отделяне”. Тя трябва да взема най-активно участие в борбата против „всекидневните конкретни случаи на национално угнетяване”.

Основен лозунг на ЮКП по националния въпрос и сега е федерацията на работническо-селските републики на Балканите. Решаването на националния въпрос може да се постигне само по пътя на революционната борба за събаряне на капитализма и за създаване на работническо-селски републики [188].

В нито една от резолюциите на III конгрес на ЮКП не се споменава за създаването на независими републики в Словения, Хърватско, Македония, Черна гора и т. н. Интересно е, че в проекторезолюцията по политическото положение такъв пункт: фигурира [189], но той отпада в окончателно приетата резолюция.
 

187. Вж. Историјски архив КПЈ. Т. 2, 110—111.

188. Пак там, с. 111, 112.

189. В проекта за резолюция се казва, че една от основните задачи на ЮКП е да води „борба против империалистическите договори за мир”, за „право на самоопределение до отделяне на всички угнетени нации в Югославия и до формиране на независими републики Хърватско, Македония, Сърбия, Словения, Черна гора и т. н.” (АРПЈ, 1926/21—11, с. 10). В приетата резолюция вместо това се казва: Партията „по националния въпрос да не се задоволява само с абстрактна пропаганда за правото на самоопределение до-отделяне, но да взема основно участие във всекидневните борби против всички конкретни случаи на национално угнетяване (език, училища, политически и граждански права и т. н.) на трудещите се маси от угнетените нации и да ги изтръгне от влиянието на буржоазните партии, изтъквайки постоянно, че траен национален мир може да се постигне само във федерацията на работническо-селските републики на Балканите. . .” (Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 110).

176

Нито в материалите на областните конференции в Македония и в Черна гора, нито в материалите на III конгрес на ЮКП се говори за македонците и черногорците като за отделни нации. Буди недоумение, въз основа на какво авторите на „Прегледа на историята на СЮК” заключават, че за пръв път на III конгрес ЮКП говорела за македонска нация [190].

Желаейки да потвърди, че помирението наистина е станало, Конгресът избира в ЦК представители от двете фракции и т. нар. необвързани дейци във фракционно отношение. За секретар е избран С Маркович след неговите уверения, че вече се е освободил от опортюнистическите си схващания [191].

След единодушно приетите решения на III конгрес БКФ и ИККИ очакват положителни резултати в борбата за укрепване и свързване на партията с масите. Но това не става. Разногласията в ръководството на ЮКП продължават с още по-голяма сила и се израждат в типично фракционерство, което пречи за болшевизацията на партията. Разочаровани, много от честните комунисти се оттеглят от активна дейност.

Партията търпи поражение в общинските избори в Сърбия, Черна гора и Македония (август 1926 г.). Тя не успява да убеди широките пролетарски и други маси да излязат с единна листа. Не популяризира в достатъчна степен и тактиката на единния фронт [192]. ЦК на ЮКП приема платформа за общинските избори, но не я реализира. В нея се предвижда партията да влезе в блок с всички работнически организации (Социалистическата партия на Югославия, социалистическата работническа група „Обединение” на Ж. Милойкович и класовите работнически синдикални организации).

Специално за Македония в изборната платформа се заявява, че „македонската буржоазия под ръководството на дясната ВМРО няма кураж да се вдигне против . . . политиката на колониална плячка. . . и облагодетелствуване на сръбската буржоазия, а напротив, със своето участие в радикалните и демократическите общински управления само осигурява за себе си по някоя трошица от тази политика на колониално ограбване и поробване на македонските трудови маси” [193]. Същото се казва и за десните ка-
 

190. Вж. Pregled. . ., р. 126. Същото твърди и Р. Чолакович в брошурата си Borba KPJ za resenje nacionalnog pitanja, p. 29.

191. Вж. Pregled. ... p. 128.

192. Вж. Извори за историји радничког покрета. . ., с. 519.

193. Пак там, с. 496.

177

питалистически елементи в ръководството на черногорските федералисти.

Платформата предвижда ЮКП да излезе в Скопие с „единна работническа листа”, която „би събрала около себе си всички работнически организации и националнореволюционни елементи”. Тази листа обаче не трябва да изключва самостоятелната агитация на ЮКП „в духа на съюз на работниците, селяните и националнореволюционните елементи против сръбския империализъм за независима Македония, против властта на капиталистите и едрите земевладелци и за работническа власт”. В другите места на Македония партията трябва да се помъчи да образува „листа на македонския трудов народ с националнореволюционните елементи” въз основа „на конкретна платформа против националното угнетяване, колониалната експлоатация на Македония и на критиката на поведението на македонската буржоазия и нейното съучастие в политиката на поробване и плячкосване на Македония”. При агитацията ЮКП трябва специално да посочва „конкретни факти от националното угнетяване: забрана на македонския език и училища, забрана на македонските имена със Закона за защита на държавата”, забрана и терор над всеки опит за легална изява, несполуките с аграрната реформа, огромната експлоатация, насилственото продаване на земята за данъци и дългове към държавата, ниски надници, забрана на правото на стачки и организиране на събрания, опортюнистичната политика на ръководството на ВМРО за споразумение еъс сръбските власти, забрана на борбата за единство на всички нацио-налреволюционни сили в Македония против сръбския империализъм и т. н. [194] Както се вижда, в платформата вече се говори не за български език и български училища, каквито е имало във Вардарска Македония до нейната окупация от Югославия, а за македонски език и училища. Тези неща ЮКП по-късно ще задълбочи с намерение да се създадат изкуствено „македонски език” и „македонска нация”.

За Черна гора платформата предвижда „образуване на блок на черногорския трудов народ с федералистите”, борба против „националното угнетяване на Черна гора”, „подкрепа на лозунга за автономия на Черна гора и федерация”, като се подчертава, че автономията не е партиен лозунг, защото с нея Черна гора не ще се освободи от сръбската хегемония [195].

Платформата остава само на книга. Разяждана от фракционни борби, ЮКП не успява да разгърне широка политическа дейност.
 

194. Пак там, 496—497.

195. Пак там, с. 497.

178

В програмата за действие в изборните борби все още не се говори за македонска или черногорска нация, но вместо да се сочат българи в Македония, се поставя въпросът за легална проява на македонския език и за отваряне на македонски училища. Това само по себе си е указание, че сред югославските комунисти започва изкуствено да се утвърждава тезата за отделна македонска нация.

След III конгрес партийното ръководство не се занимава много с националния въпрос. Но в неговите позиви, апели и други документи преобладава искането за разпадане на Югославия и за формиране на отделни национални държави. Това подтиква много партийни организации да настояват за конкретизиране на програмата на партията по националния въпрос в отделните области. На 23. VIII. 1926 г. областният секретар на Македония настоява да се включи към дневния ред на бъдещия пленум на ЦК и специална точка по националния въпрос в Македония, като за докладчик се определи македонският член на ЦК [196]. На пленарното заседание на ЦК (5—6 септември с. г.) делегатът на Войводина се изказва за конкретизация на политиката и програмата по националния въпрос, особено на „становището спрямо унгарския иредентизъм” [197]. По това време ЮКП поддържа „правото на самоопределение на унгарците във Войводина чак до отделяне и присъединяване към Унгария” [198]. Основното искане на партията си остава балканската федерация. В партийните документи не се среща становище, според което националният въпрос в Югославия може да се реши в нейните граници. Изключение прави само платформата на т. нар. Републикански съюз на работниците и .селяните, изготвена по повод на окръжните избори през 1927 г. В тази платформа се издига необичайният лозунг за създаване на работническо-селска федеративна република Югославия като част от балканската федеративна република [199].

Непоследователността на ЮКП по македонския въпрос личи и от одобрителния текст, с който ЦК публикува тезисите200 по доклада на Бухарин, приети на VII пленум на ИККИ (22. XI.—16. XII. 1926 г.). Между другото в тях се казва: „В многона-
 

196. АРПЈ, ф. КИ, 1926/80.

197. L u k a c, D. Цит. съч., с. 237.

198. АРПJ, ф. КИ, 1927/24—3, с. 6. (Materijali sa plenuma CK KPJ 27 i 28. XI. 1927).

199. Вж. АРПЈ, ф. КИ, 1927/14.

200. Вж. Klasna borba, I. 1927, № 2, 2—20.

179

ционалните държави буржоазията на угнетяващите нации прилага спрямо националните малцинства методи на най-голямо угнетяване, експлоатация и открито ограбване (прогонване на немците в Елзас — Лотарингия, поиталианчване на немското и словенското население в Италия, изгонване на турското и българското население от Македония и Тракия, а също и на гръцкото население от Турция, експроприация на земята на нерумънското селячество в Добруджа, денационализация на македонците и т. н.).” [201] Тук е допусната познатата вече двойственост по отношение на Македония: прогонване на българите от Егейвка Македония и денационализиране (в Югославия) на македонците (като нещо неопределено), но всеки случай не българи, иначе това би било посочено ясно, както за Егейска Македония.

Разногласията между членовете на новия ЦК се проявяват веднага след приключване на Конгреса. На 9 октомври 1926 г. Г. Димитров пише от Виена до ИККИ, че „в югославския ЦК работите отново не вървят добре. Явили са се нови разногласия между Маркович и другите членове на ЦК”. Той настоява Бошкович (Ф. Филипович) да дойде от Москва на работа в ръководството на ЮКП във Виена („Бошкович в Москва нищо особено не върши, а тук ще бъде несъмнено полезен”) [202].

Противоречията избухват с нова сила в края на 1927 и началото на 1928 г. Десницата, възползувайки се от обстоятелството, че С. Маркович е секретар, се сплотява около него и провежда своята политика от името на цялата партия.

„Левицата”, която в началото на 20-те години се проявява като прогресивно течение, като борец против опортюнизма и слага основите за болшевизацията на партията, също се оказва „обременена с много слабости” [203]. Тесногръдието и сектантството на нейното ръководство пречат на партията да установи връзки с масите. Затова „левицата” все повече се отдалечава от всекидневната борба на партийните членове. Тя не проявява способност да се „слее с пролетарската маса, да покаже на практика животворността на партийните решения, за чието приемане се застъпва”. Поради това „лявата” фракция след III конгрес все повече се превръща „в група на безпомощни „левичари”, революционни фразьори, които стават пречка в тежката борба за оздравяване на партията, а нейното сблъскване с дясната фракция
 

201. Пак там.

202. ЦПА, ф. 146, оп. 6, а. е. 531, л. 1.

203. Pregled. . ., p. 134.

180

добива характер на непринципиална групова борба в ръководството” [204].

Налага се борба и с дясното, и с „лявото” фракционерство. Но „новите сили” в ЦК са все още слаби. Повечето членове заемат позиция на примиряване, която проличава и на Априлския, и на Ноемврийския пленум на ЦК на ЮКП през 1927 г. Недоволни от това, областните секретариати в Македония, Войводина, Далмация и Словения изпращат писма до Политбюро и го обвиняват в слаба активност.

Постепенно обаче партийните членове, израснали в редовете на индустриалния пролетариат, започват да оказват отпор на фракционерите. Между тях са партийните и синдикални дейци Джуро Джакович, Благое Парович, Й. Б. Тито, Джуро Салай. Йосип Краш и др. В същото време поради липса на единство в ЦК партията почти не се занимава с националния въпрос. Това бездействие подтиква Джакович в началото на 1928 г. да се заеме по-отблизо с изучаването на този въпрос и по-специално с политиката на ЮКП по националния въпрос от създаването на партията. Разглеждайки спора в ЮКП и позициите на „левицата”, Джакович пише: „По националния въпрос: дали „левицата” е използувала арестуването на ръководствата на работническата партия? Не е! Дали е използувала прилагането на „Обзнана” към Радичевата партия? Не е! Дали е използувала капитулацията на Радич? Не е! Дали е изработила възвание до народа но повод отиването на радичевците в парламента? Не е! Дали е влязла във връзка с македонската революционна организация? Не е! Дали някой „левичар” е поел защитата пред съда на арестувани и прогонени македонци? Пак не е! Спрямо всичко това националната политика на нашите „левичари” по мое мнение е революционна фразеология (осъществявана — б. м., К. П.) чрез легалните вестници. Или по-точно казано — десничарски уклон.” [205]

Партийната организация в Загреб застава начело на борбата срещу фракционните течения. Първата по-сериозна критика на ЮКП по националния въпрос се прави на Оемата местна партийна конференция на Загребската организация (25—26. II. 1928 г.) от групата около Й. Б. Тито. Осъжда се практиката на лесно приемане на резолюции и след това саботиране на тяхното изпълнение. Критикуват се и опитите на десницата да пренесе националните борби в синдикалното движение. Конференцията
 

204. Pregled. . ., 134—135.

205. Цит. пo  L u k а с, D. Цит. съч., с. 240. (Необработени материали в АРПЈ, ф. КИ, 1928. Документът има дата 10. I. 1928 г.).

181

приема предложенията на пролетарското ядро, с което се нанася първият открит удар на фракционерите.

В същото време фракционните борби в най-голямата партийна организация — Белградската, стигат своя връх. Цялата партия е застрашена от разцепление. Десните елементи правят опит да разцепят и синдикалното движение в Хърватско със създаване на Областен синдикален секретариат за Славония и Бараня [206]. Поради това местният комитет на партията в Загреб изпраща обширно писмо до ИККИ за състоянието в ЮКП и новата опасност от фракционни борби [207]. В него се настоява за нов курс на партията.

Въз основа на това КИ през април 1928 г. свиква съвещание на партийното ръководство, а на 10 май 1928 г. Комисията по югославския въпрос към ИККИ разглежда кризата в ЮКП. От името на БКФ Г. Димитров прави сериозни бележки и на двете групи в партията и настоява за по-ефикасна намеса на ИККИ. Според него болшевизацията на ЮКП среща затруднения, от една страна, от социалдемократическите остатъци и традиции, и от друга, от националистическите предразсъдъци, настроения и тенденции, от засилващото се взаимно недоверие и съперничество между различните национални части на партията [208].

Г. Димитров разграничава две фракционни групи в партийната върхушка — групата на С. Маркович и групата на Р. Йованович при близкото и активно участие на Д. Цвиич. Оформили са се два центъра — Белград и Загреб, като вторият противостои на първия. Г. Димитров не одобрява квалифицирането на едната група като „дясна”, а на другата като „лява”, защото то „абсолютно не отговаря на действителността”. В началния период на вътрешни борби в ЮКП позициите на левицата наистина са положителни, против социалдемократическата група на Ж. Милойкович и против десния уклон на С. Маркович. Но впоследствие тя загубва своята предишна принципиална основа и се изражда във вулгарна фракционна и котерийна върхушка. На практика и т. нар. „леви”, и десните допускат еднакво десни опортюнистични грешки. Г. Димитров препоръчва да бъдат отстранени от решаващо участие в ръководството на партията, т. е. от Политбюро, С. Маркович, Р. Йованович, Лаза Стефа-
 

206. Вж. Pregled. . ., p. 130.

207. Вж. Osma mjesna konferencija Zagrebacke organizicije KPJ. Zgb., 77—94.

208. Вж. ЦПА, ф. 146, оп. 6, а. е. 594, л. 15 (на руски език).

182

нович и Дж. Цвиич и да се формира извън фракциите работническо ядро, което да поеме ръководството на ЮКП [209].

Голяма част от становищата, изразени от Г. Димитров, залягат в „Отвореното писмо” [210], което ИККИ през май 1928 г. изпраща до членовете на ЮКП. В писмото се говори за опасност от разцепление на югославските комунисти „по национална линия”, за това, че КИ много пъти „напразно се е опитвал с разни комбинации в ръководството да сложи край на фракционната борба, която от години насам водят помежду си двете групи” [211]. Критикува се ръководството, което не предприема нищо за ликвидиране на фракцнонерството. Ръководството тържествено приема резолюции за единство на партията, но след това не прави нищо против „системното подкопаване и саботиране решенията на Коминтерна”. То е парализирано и се е превърнало в „постоянен дискусионен клуб”. Според оценката в „Отвореното писмо” за това положение в ЮКП „еднакво са виновни водещите кръгове и на двете фракционни групи”. С. Маркович отново не оправдава доверието, което му се гласува с избирането му за политически секретар на ЦК на III конгрес. Неговата група „прави всичко, за да запази полусоциалдемократическите предразсъдъци в синдикатите, по фракционни причини тя недостатъчно критикува реформистките грешки на водещите синдикални кръгове...” [212]

Не по-малко вредно е и фракционното държание на групата на Р. Йованович. Това е ръководещият кръг, който в течение на няколко години заменя „истинската болшевишка работа по спечелване на масите с празна революционна фразеология”. Дълго време вече и двете фракции не са направили нищо, за да покажат на масите, че партията съществува и води борба.

В заключение ИККИ призовава всички, „които са верни на партията и Комунистическия интернационал”, да се вдигнат като един срещу опитите за разцепление на партията. Коминтернът заявява, че дотогавашните „интелектуалистични водачи са банкрутирали в партията” и са показали, че ЮКП трябва да бъде ръководена от „най-добрите работнически елементи”. Такова „здраво ядро от работнически елементи” вече е образувано. То е призвано с помощта на КИ да изведе партията от кризисното състояние.

Благодарение на намесата на КИ се създава временно Политбюро на ЦК на ЮКП начело с Д. Джакович. Неговата за-
 

209. Пак там, л. 20, 21.

210. Историјски архив К.П.Ј. Т. 2, 447— 453.

211. Пак там, с. 447.

212. Пак там, с. 450.

183

дача е да организира дискусия върху „Отвореното цисмо” във всички първични организации, да очисти партията от нездравите елементи и да подготви нейния IV конгрес.

Всъщност с „Отвореното писмо” ИККИ оказва подкрепа на онова течение, което от Загребската партийна конференция започва открита борба против двете фракции.

По време на дискусията всички областни секретариати и местни комитети с изключение на Белградската организация одобряват коминтерновските становища. Пристъпва се към разпускане на Областния секретариат в Белград, а партийните организации в Сърбия са поставени под ръководството на Областния секретариат в Ниш. Едва през септември—октомври „Отвореното писмо” се приема от Белградската организация и от Областната конференция на комунистите в Сърбия.

По това време в Скупщината се извършва атентатът срещу Радич и други хърватски народни представители (20 юни 1928 г.), който усложнява и без това изострените сърбо-хърватски отношения. Областният секретариат на партията в Сърбия вижда единствен изход от тежката обстановка в откъсването на Хърватско от Югославия. „Комунистическата партия на Югославия — заявява Секретариатът — смята, че е ударил часът хърватският народ да разбие тези срамни окови и в открита борба против белградските властодръжци да извоюва своята свобода и своята държавна самостоятелност...” [213]

Лозунгът за самостоятелна хърватска държава с работническо-селско правителство се издига от ЦК на ЮКП в призива му до селяните от юни 1928 г. и в още няколко партийни документа. Във всички тях се иска разпадането на Югославия и решаването на националния въпрос вън от „югославските граници” [214]. Централният  комитет настоява във всяка област революционната и националноосвободителната борба да бъде приспособена към местните особености: движението в Сърбия трябва да бъде насочено против великосръбската буржоазия, докато в останалите области то би трябвало да се насочи против националната буржоазия (Корошец и Спахо), която помага на сръбската буржоазия да задушава хърватското освободително движение. [215] Издига се лозунгът за самостоятелни работническо-селски републики в Хърватско, Сърбия, Македония, Словения и Босна като
 

213. АРПЈ, ф. КИ, 1928/42.

214. Пак там, 1928/47, 50.

215. Вж. L u k а с, D. Цит. съч., с. 243.

184

части на федерацията на работническо-селските републики на Балканите. [216]

Междувременно се свиква VI конгрес на Коминтерна (юли 1928 г.), който приема програма на КИ и набелязва стратегията и тактиката на партиите от различните страни във връзка със степента на тяхното социално-икономическо и политическо развитие. За главна опасност в международното комунистическо движение е обявен десният уклон. В документите на Конгреса се отбелязва, че без да се отказват от тактиката на единния фронт, марксистко-ленинските партии трябва да насочат главния си удар срещу социалдемокрацията, която неправилно се характеризира като „социалфашизъм” [217].

На VI конгрес югославската делегация напълно одобрява основния доклад и тезисите на Бухарин по него, като изразява благодарност на ИККИ за помощта, която оказва на ЮКП за ликвидирането на фракционните борби. Според нея „Откритото писмо” на Коминтерна до членовете на Югославската комунистическа партия сплотява всички здрави елементи и става „пробен камък за ръководителите на двете фракционни групировки. . .” [218].

Шестият конгрес на КИ се занимава и с военната опасност в Европа. Той отрежда важно място и на Балканите, защото полуостровът продължава да бъде „барутен погреб”. Между балканските държави съществуват противоречия, дължащи се на нерешения национален въпрос, съществуват причини за локални войни. В това отношение Македония играе голяма роля — заключават делегатите.

От името на българската делегация Г. Димитров допълва тезисите за отношението на пролетариата към войната. Допълненията се отнасят изцяло до особеностите на Балканския регион и могат да се сведат до следното: 1. Специалните задачи на балканските комунистически партии във връзка с военната опасност на Балканите; 2. Специалното значение и роля на национално-революционните движения в борбата против опасността от империалистическа война; 3. Курс за разгръщане на национално-революционните борби във връзка с обявяване на антисъветска или империалистическа война и 4. Необходимост от създаване и укрепване на революционен блок на пролетариата, селяните и угнетените националности [219].
 

216. Вж. АРПЈ, ф. КИ, 1928/50.

217. Вж. Стенографический отчет VI конгресса Коминтерна. Вып. I. М.—Л., 1923, с. 46.

218. Пак там, с. 115.

219. Пак там, с. 173.

185

В такъв дух са и решенията на VIII конференция на БКФ, свикана непосредствено след VI конгрес на Комунистическия интернационал.

Под знака на тези решения минава и IV конгрес на ЮКП (Дрезден, октомври—ноември 1928 г.). Той се занимава с оценката на политическата обстановка в Югославия, с перспективите на борбата против великосръбския гнет, с въпроса за ликвидиране на фракционната борба и пр. Националният въпрос не е включен в дневния ред, но без неговото разглеждане не може да се вземе отношение и към другите въпроси. С. Маркович признава грешките си, като приема изцяло коминтерновските и партийните становища. Той дори изпраща писмо в същия дух до членовете, отцепили се от Белградската организация [220].

Като взема за основа вече приетото становище, че буржоазията на угнетените нации не е в състояние да доведе докрай на-ционалноосвободителната борба, Конгресът поставя задача на ЮКП да играе ръководна роля в движенията на угнетените нации [221]. Иначе партията не би осъществила основната си задача — извършването на революцията.

Конкретизирайки решенията на VI конгрес на КИ за опасността от империалистическа война срещу СССР, в която френският империализъм отрежда място и на Югославия, Четвъртият конгрес на ЮКП застава на позиция, според която многобройните и дълбоки противоречия в Югославия, водещи началото си още от нейното създаване, могат да бъдат решени само чрез разрушаването на това държавно образувание. ЮКП трябва да концентрира борбата на работническата класа, на селяните и на угнетените нации „преди всичко против главния враг — хегемонистичната буржоазия и нейната военна монархия” [222]. В борбата срещу режима на национално угнетяване на първо място трябва да стои партията в самата Сърбия — базата на хегемонистичния режим, признавайки открито правото на отделяне и правото на въоръжено въстание против националното угнетяване. Тя трябва сама да оказва помощ на движенията на угнетените нации: „Всяко подценяване на дълга на пролетариата от господствуващата лация в борбата против империалистическия угнетителски режим и за правото на отделяне на угнетените нации, подценяването на движенията на угнетените нации, пасивността спрямо тях или свеждането на тежестта на критиката не против угнетителския режим, а против ръководството на ВМРО или СДК (Селската де-
 

220. Вж. Историјски архив КПЈ. Т. 2, 216—218.

221. Пак там, с. 158.

222. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 162.

186

мократична коалиция — б. м., К. П.) трябва безусловно и докрай да се преодолее.” [223] Във всички материали на Конгреса се набляга на стремежа на масите към отделяне, поради което лозунгът за самоопределение до отделяне добива все по-актуално значение. Затова ЮКП приема в програмата си лозунга за независими Хърватско, Словения, Черна гора, Македония и пр. [224]

Това означава най-пълно подпомагане на всички акции на масите, които водят към образуване на независимо Хърватско. Лозунгът за независима хърватска държава се противопоставя на илюзията на буржоазното ръководство на ХСП, че ще постигне освобождение на хърватския народ в рамките на Югославия. С този лозунг се цели масите да бъдат изтръгнати от влиянието на буржоазията. ЮКП трябва да се бори за независимост на Хърватско, без каквито и да е условия и резерви. Партията предлага по-радикални национални искания, отколкото националната буржоазия, която в крайна сметка е готова да се споразумее с великосръбската върхушка. Затова ЮКП не трябва да издига общия агитационен лозунг за работническо-селска власт и балканска федерация на работническо-селските републики като условие за участието на некомунистите в борбата за независимост на Хърватско. В хода на тази борба тя трябва да обяснява на масите, че крайното освобождение както на хърватския, така и на останалите угнетени народи на Балканите е в работническо-селската власт и балканската федерация на работническо-селските републики [225].

Югославската комунистическа партия още не смята, че има черногорска нация, но е за независима Черна гора. Тя е и за независима Словения, за независима и обединена Албания, за независима и обединена Македония и за право на унгарците във Войводина на отделяне и присъединяване към Унгария. По партията напомня, че югославските унгарци не могат да очакват нищо добро от режима на Хорти. Както вече посочихме, на III конференция се иска независима и обединена Македония, а IV конгрес подчертава и утвърждава още повече този лозунг.

Лозунгът за задължително отделяне се среща до 1935 г. Неговото приемане съвпада с победата над фракцията на С. Маркович, който смята, че националният въпрос ще се реши в рамките на Югославия.

Четвъртият конгрес на ЮКП се свиква, когато великосръбската буржоазия и крал Александър привършват приготовле-
 

223. Пак там.

224. Пак там, 162—163.

225. Вж. Историјски архив КПЈ. Т. 2, 162—163.

187

нията си за въвеждане на открита диктатура. Борбата на угнетените нации, на работническата класа и селячеството се изостря още повече поради настъпилата икономическа криза. Засилва се и терорът в цялата страна. От явление в Македония терорът обхваща всички части на Югославия. Либералните буржоазни вестници започват да пишат за „македонизация”, т. е. за обхващане от терора на цяла Югославия.

Приемайки оценките на VI конгрес на Коминтерна за предреволюционна ситуация, ЦК на ЮКП отговаря на провъзгласената диктатура с призив за въоръжено въстание и въоръжена революционна борба за установяване на власт на работниците и селяните. Призивът не може да се приведе в действие поради неправилната оценка на вътрешното и международното положение. Арестуван и убит е организационният секретар на ЦК на ЮКП Дж. Джакович. Такава е съдбата и на други отговорни комунистически и синдикални дейци.

След въвеждане на кралската диктатура някои от членовете на ЦК емигрират. Друга част още със свършването на IV конгрес остават в чужбина. През втората половина на 1929 г. всички те образуват т. нар. Задгранично бюро на ЦК на ЮКП. А частта от ЦК, която остава в страната след арестуването на Дж. Джакович, премества седалището си от Загреб в Любляна. Така ЦК на ЮКП престава да действува като единен орган [226]. В средата на 1930 г. той загубва постоянната си връзка с организациите в страната. В такива условия югославските комунисти действуват до края на 1932 г.

През юли 1930 г. ИККИ изпраща писмо до ЦК на ЮКП, в което го критикува, че не е организирал истинска борба против диктатурата. В него се настоява ЮКП да окаже помощ на национал нореволюционните групи на ВМРО и на хърватския национален революционен комитет. По решение на ИККИ се изменя и съставът на ЦК. Обаче нещата и сега не потръгват добре, поради което в средата на 1932 г. ИККИ предлага състав на временно ръководство на ЮКП с политически секретар Милан Горкич. В резултат на тези мерки започва да се чувствува съществуването на партията.

През 1930–1931 г. поради посочените причини дейността на ЮКП по националния въпрос е повече от скромна. Тя се заключава в публикуването на няколко статии, с които се иска разпадането на Югославия [227]. Лозунгът за отделяне се смята като конкретизация на лозунга за правото на самоопределение. През
 

226. Вж. Pregled. . ., p. 162.

227. Proleter, br. 10, I. 1930; br. 15, oktobar 1930, br. 17, decembar 1930.

188

1930 г. ЮКП публикува и тезиси по националния въпрос [228], в които се настоява комунистите да видят цялата енергия, която се крие в движенията на угнетените нации в Югославия, и да я използуват за пролетарската революция. Сочи се още, че националните движения носят „необходимата вътрешна тенденция за разбиване на границите на създадената в Сен Жермен държава”.

През есента на 1932 г. новото ръководство публикува нови тезиси за работата сред угнетените народи и за помощ на на-ционалнореволюционните движения [229]. В тях също се следва линията за разпадане на общата държава: „Борбата против националното угнетяване в Югославия встъпва в такъв етап, когато националносъглашателските вождове повече не успяват да я държат в рамките на Югославия и тя все повече се развива в движение за отделяне и разбиване на версайска Югославия.” [230] В тезисите се критикува програмата на СРМ (Сдружена революционна младеж [*]), оповестена през лятото на 1932 г., която изключва работническата класа като фактор за разрешаването на националния въпрос, стои на позиции за опазване на Югославия, избягва да признае националната индивидуалност на народите и отрича правото на самоопределение до отделяне под маската на федеративно уреждане на държавата на областна основа. Посочва се, че чрез СРМ сърбите се стремят да запазят хегемонията си. С други думи, ЮКП не приема федеративното преустройство на Югославия, което само след 2—3 години ще залегне в основата на нейната национална програма.

В същия дух Временното ръководство на ЮКП критикува и т. нар. Загребска пунктоация от ноември 1932 г. [231], с която ХСП и партията на самостоятелните демократи осъждат диктатурата и настояват за преустройство на държавата чрез премахване на великосръбската хегемония в Хърватско и Словения и осъществяване на пълно равноправие на сърби, хървати и словенци.

Югославските комунисти обаче стигат до крайности. Те дори подкрепят усташките бунтове в Лика и Далмация през 1932 г. В органа на партията „Пролетер” се появяват статии, които одобряват и насърчават усташката дейност. Партията заявява, че тя е на страната на усташите и настоява тяхното движение да се свърже с трудовите маси [232]. „Комунистическата партия —
 

228. Вж. Delo, br. 4, 20. VII. 1930.

229. Вж. Klasna borba, br. 18, XI. 1932; АРПЈ, ф. КИ, 1934/43. Неправилно документът е датиран от 1934 г. Отнася се за 1932 г.

230. Пак там, с. 40

*. Образувана по внушение на Св. Прибичевич.

231. Вж. Klasna borba, br. 18, XI. 1932; АРПЈ, ф. КИ, 1931/43.

232. Вж. Proleter, 28. XII. 1928, 2—3.

189

четем в един призив, — на чието знаме, окъпано в кръвта на много борци и революционери, е изписано също искането за самоопределение на всички поробени народи с право на пълно отделяне от днешната държавна общност, се солидаризира с тази борба на хърватските селяни.” [233] ЮКП се обръща към целия хърватски народ „с всички сили да подкрепи борбата на усташите”, но да не се осланя само на изолираните усташки отреди или на терористичните акции на отделни лица. Партията дава директива на комунистите в краищата, където е избуяло усташкото движение, „да се свържат с усташите, да им помогнат да въвлекат в тази акция широките народни слоеве. . .” [234]

Тази грешка е поправена през 1933 г., когато усташките водачи засилват своите антикомунистически изявления. Но и след това партийното ръководство не е наясно по задачите, произтичащи от XII пленум на ИККИ (27 август—15 септември 1932 г.), и главно по въпроса за създаване около партията на мрежа от революционни организации и движения по разни линии [235]. Партийното ръководство не схваща ясно с кои националнореволю-ционни движения трябва да сътрудничат югославските комунисти.

В тезисите за работа всред угнетените народи, публикувани през есента на 1932 г., т. е. след завършване на XII пленум на ИККИ, има увлечения. Там се приема, че едва ли не вече е започнало организационно и идейно оформяне на революционно течение във фронта на хърватската националноосвободителна борба. ЦК на ЮКП разчита на това течение и в бъдещите 2—3 години прави опити за изграждане на такива групи и в освободителните движения на другите поробени нации в Югославия. Чрез тези движения партията цели да изтика националната буржоазия от позицията й на хегемон в националноосвободителните борби и да предостави авангардната й роля на работническата класа. Предвижда се тези групи да работят за осъществяване на независими републики, което може да стане чрез единодействие на работническата класа, селяните и националнореволюционните движения.

През 1933–1934 г. започва възобновяването на ЮКП. Връзките на ръководството с партийните организации стават по-редовни. Във Временното ръководство са привлечени М. Марко-
 

233. АРПЈ, ф. КИ, 1932/199.

234. Пак там, 1932/150 (писмо на ЦК на ЮКП до областния секретариат в Далмация).

235. Вж. Proleter, br. 1, I. 1933 (XII plenum izvrsnog komiteta KI i zadaci KPJ).

190

вич, Благое Парович, а от август 1934 г. и Й. Б. Тито. В началото на същата година по решение на ИККИ Временното ръководство се преименува отново в ЦК на ЮКП. Проучва се и въпросът за прехвърляне на ЦК в страната. Възобновяват се бившите и се формират нови областни комитети. През есента на 1933 г. се създава такъв комитет и за Македония.

С победата на фашизма в Германия и с все по-отчетливата промяна в политиката на Коминтерна особено през 1934 г. се засилва антифашистката дейност на югославските комунисти. Но по националния въпрос ЮКП продължава да стои на позициите си за разпадане на Югославия. Даже и на IV конференция (декември 1934 г.) тя не променя тези свои позиции. Разбира се, в част от партийното ръководство има еволюция. Посочените от КИ грешки се приемат и особено тези, които се отнасят до увлечението по усташкото движение [236]. Но еволюцията е в рамките на стратегическия лозунг за разпадане на Югославия и създаване на независими републики от съставните й части.
 

236. Вж. самокритичните оценки на М. Горкич в Proleter, № 8—9, September—oktobar 1935, p. 16.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]