II. За обединена и независима Македония във федерацията на работническо-селските републики на Балканите (1924–1934)

1. Поврат в отношението на ЮКП към националния въпрос. Македонският въпрос на Третата партийна конференция
 

Деветоюнският преврат и Септемврийското въстание са събития, важни не само за България, но и за Балканите и Европа. Те дават по-друга насоченост на борбата на балканските комунистически партии. Грешките [*] на БКП по отношение на селяните и на македонското освободително движение се отразяват и на останалите комунистически партии. Македонският въпрос излиза на предно място, особено във връзка с поведението [**] на ВМРО по време на преврата и въстанието в България.

Балканската комунистическа федерация, за да осмисли поуките от поражението на българските комунисти, през декември 1923 г. свиква своята шеста конференция [1]. В нея участвуват представители на четирите балкански комунистически партии и на ИККИ. В работата й централно място заемат оценката на антифашисткото въстание в България и националният въпрос на Балканите [2].
 

*. Става дума за подценяването и игнорирането от БКП (т. с.) на македонското освободително движение.

**. Става въпрос за участието на ВМРО в Деветоюнския превраг и в потушаването на Септемврийското въстание.

1. В историческите извори и литература по въпроса за мястото на свикване на VI конференция на БКФ има известни разногласия. На едни места се сочи, че тя се е състояла в Берлин, а на други — в Москва. Югославският комунистически печат съобщава, че VI конференция е проведена в Берлин (вж. Borba, Zgb., br. 3, 7. II. 1924 (Konferencija Balkanske kommunisticke federacije u Berlinu). Всъщност вече е установено, че конференцията е проведена в Москва.

2. Вж. Работнически вестник, бр. 9—10, 5. I. 1924.

115

Като анализира дейността на БКП (т. с.) по време на Септемврийското въстание, Конференцията констатира, че тактиката на единен фронт е правилно избрана, но при нейното осъществяване са допуснати сериозни грешки и слабости. Като грешка на БКП се отчита и опитът й да изгради единодействие с ВМРО, която по време на историческите събития в България се оказва на страната на реакцията Балканските комунистически партии изключват всяка възможност Вътрешната организация да бъде привлечена към единния фронт. Конференцията обаче препоръчва да се засили работата сред членовете на ВМРО, защото в мнозинството си те са селяни и работници, сред които са живи демократичните традиции на организацията от времето на Гоце Делчев и на Яне Сандански.

Шестата конференция на БКФ приема резолюция по националния въпрос на Балканите, в която най-много място се отделя на националния въпрос в Югославия и на задачите на ЮКП. Отделно се приема и резолюция по македонския и тракийския въпрос [3].

Шестата конференция на БКФ подчертава,че създаването на Югославия не е резултат на национална революция и на свободно изразената воля на народите, че тя е образувана от Антантата при грубо нарушаване на принципа за самоопределение на народите. Новата държава е създадена за отпор срещу революционното надигане на масите. Затова „освободителната борба на угнетените народности неизбежно приема форма на борба против империалистическите договори”. Конференцията призовава югославския пролетариат „да се бори против империалистическите мирни договори” рамо до рамо с международния пролетариат, защото на тези договори се спира и хегемонията на великосръбската буржоазия [4]. Посочват се три страни на националния въпрос в Югославия: 1) сърбо-хърватско-словенският конфликт: 2) въпросът за малцинствата; 3) македонският въпрос.

Балканската комунистическа федерация изтъква, че всички национално потиснати народи се надигат против политиката на хегемония и угнетяване в Югославия. Но поради икономическата и политическата сила на хърватския и на словенския народ тяхната борба придобива все по-голямо значение. Федерацията предупреждава пролетариата, че хърватската и словенската буржоа-
 

3. Вж. Коммунистический интернационал, 1924, № 3—4, май—июнь; Радник, бр. 99, 6. I. 1924. Тук неправилно VI конференция е обозначена като V конференция. Същата грешка е допусната и в книгата на К о f o s, Е. Nationalism and communism in Macedonia, p. 73.

4. Вж. Коммунистический интернационал, 1924, № 3—4, c. 134.

116

чия са готови да признаят монархията и сръбската хегемония, ако се даде автономия на двете области. За разлика от тях трудовите маси трябва да се борят до „пълното осъществяване правото на самоопределение”. Затова революционният пролетариат в Югославия има интерес, а и дълг да подпомогне борбата на угнетените народи „против сръбската хегемония и за право на самоопределение чак до пълно държавно отделяне” [5]. ЮКП трябва да въвлече в борбата и сръбския трудов народ.

При осъществяването на тази политика ЮКП не трябва да се ограничава само в теоретични спорове, а на дело да поведе „енергична кампания против угнетяването, за освобождение на угнетените народности”, предлагайки „единен фронт на всички организации, борещи се за правото на самоопределение на народите” [6]. На първо място, тя трябва да поиска от ХРСП да се откаже от легалистичните си разбирания и да се присъедини към революционната борба заедно с комунистите. Партията трябва да разобличава двуличието на клерикалите в Словения и да изгражда единен фронт с работниците и селяните за борба срещу сръбската хегемония.

Балканската комунистическа федерация препоръчва на ЮКП следните лозунги:

— Правото на народа напълно свободно да решава своята съдба да бъде признато за абсолютно, като бъде премахната всяка пречка за това. Борбата за самоопределение да има за цел създаването на такава обстановка, при която никаква сила да не може да попречи на народните маси да решават сами своята съдба и да си създадат правителство по своя воля и избор.

— Свободната изява на народите е възможна само при премахване на хегемонистичната и монархистка Видовденска конституция. Нейната ревизия би означавала само компромис, който ще бъде за сметка на народните маси от всички народности, тъй като ще остави непокътната хегемонията на сръбската буржоазия й на монархията и ще донесе известни изгоди само на имотните класи от угнетените нации.

— Правото на народите на самоопределение и интересите на широките народни маси могат да бъдат гарантирани само чрез борба на тези маси в тясно сътрудничество с революционния пролетариат. Създаването на единен и мощен работническо-селски блок е първото условие за успешна борба против сръбската хегемония. Създаването от всяка нация на работническо-
 

5. Пак там. с. 135; Радник, бр. 99, 6. I. 1924.

6. Пак там, с. 136.

117

селски правителства и тяхното доброволно обединяване в съюз на работническо-селските републики е единствената гаранция за свободна изява и опазване на народните маси от всички народности от машинациите на буржоазията, която се стреми към споразумение за сметка на трудовите хора.

— Отстоявайки правото на самоопределение до отделяне, пролетариатът да се обяви против издигането на непреодолими бариери между нациите, на неприязън и омраза между тях, което е дело на буржоазията. Революционният пролетариат е единствената сила, способна да обедини всички народи и да премахне всички граници. Но за да се постигне това, исторически необходимо е всяка нация да получи възможност сама свободно и независимо от другите да реши своята съдба [7].

На своята Шеста конференция БКФ засяга и въпроса за положението на националните малцинства в балканските държави. Тя се обявява против тяхното денационализиране и асимилиране и призовава пролетариата да демаскира националистичната политика на буржоазията. „Империалистическите договори за мир — се казва в резолюцията по националния въпрос — поставиха под гнета на сръбската буржоазия компактни маси унгарци, немци и румънци в Северна Войводина и турци, арнаути, българи и куцовласи в лъвската част на македонската плячка.” [8]

В раздела на резолюцията, който се отнася до националните малцинства в Гърция, също се признава от всички балкански комунистически партии, че има национално угнетяване на турци, българи, евреи и албанци, от които най-многочислени са турците, а на второ място — българите в Македония и в Тракия. От националните малцинства в Гърция най-зле са „българите и албанците”, които нямат „даже училищна и културна автономия”, на които гръцката буржоазия „забранява да се ползуват от родния език, да имат и посещават свои училища” и пр. [9] Гръцката буржоазия води политика на принудителна елинизация. Тя изгонва турското население, за да засели на негово място малоазиатски гърци. На изселване и конфискуване на имуществото са подложени и „българите, продължаващи да говорят на родния си език или по какъвто и да било друг начин показващи, че не желаят да се отрекат от своята народност” [10].
 

7. Вж. Коммунистический интернационал, 1924, № 3—4, с. 137, 138; Радник, бр. 99, 6. I. 1924.

8. Радник, бр. 99, 6. I. 1924.

9. Коммунистический интернационал, 1924, № 3—4, 148—149.

10. Пак там, с. 149.

118

Гръцката комунистическа партия поема “задължение да се бори против елинизацията на националните малцинства, против прилагането на сключената конвенция между Гърция и Турция за тяхната размяна и заедно с БКП да попречи на подписването на аналогична конвенция между гръцкото и българското правителство. БКФ задължава Гръцката комунистическа партия да направи всичко възможно, „за да се проведе в живота резолюцията, отнасяща се до Македония и Тракия” [11].

Както се вижда, БКФ остава на становището, че населението на Македония е многонационално и че няма отделна македонска нация. Но не без натиска на ЮКП в доклада на В. Коларов пред Конференцията за пръв път се казва, че българите, турците, гърците, сърбите и другите народностни групи в Македония „желаят да се обединят в македонска нация” [12]. Трудно е да се разбере по какъв начин се схваща нацията, но това схващане не изхожда от основните принципи на марксистко-ленинското учение по националния въпрос.

След дискусията в НРПЮ и Шестата конференция на БКФ е свикана Третата конференция на ЮКП, състояла се от 1 до 4. I. 1924 г. в Белград [13].

Разногласията се появяват още при приемането на дневния ред на Конференцията, в който се предвиждат отделни точки по националния и по аграрния въпрос. От името на десницата Ж. Милойкович предлага да се снемат двата въпроса, като в резолюцията по политическото положение и задачите на ЮКП се посочат основните насоки и директиви за работа в тази област [14]. С предложението на Ж. Милойкович се съгласяват още седем души, между които и Ф. Филипович [15]. Мнозинството от делегатите обаче отстояват дадения дневен ред, в резултат на което предложението на десницата пропада. Така малцинството и мнозинството окончателно си сменят местата [16].

Привържениците на десницата не излизат на Конференцията със своя проекторезолюция по националния въпрос, но устно защищават възгледите си. „Левицата” излага своите виждания в проекторезолюцията по политическото положение на Т. Кацле-
 

11. Коммунистический интернационал, 1924, № 3—4, с. 150.

12. ЦПА, ф. 3, оп. 4, а. е. 43, л. 23.

13. В повечето работи върху историята на ЮКП неправилно се посочва, че III конференция е проведена през декември 1923 г. От протоколите на конференцията се вижда, че тя се е състояла от 1 до 4. I. 1924 г. (АРПJ, ф. КИ, 1924 1/1).

14. АРПJ, ф. КИ, 1924/1/1, л. 1.

15. Пак там, л. 2.

16. Пак там.

119

рович и в проекторезолюцията по националния въпрос на Дж. Цвиич.

Проекторезолюцията на Т. Кацлерович се приема с мнозинство [17]. В нея се прави подробен анализ на международното положение, на положението в Югославия и на предстоящите задачи на работническото движение. Като основна задача се поставя привличането на селячеството на страната на пролетариата чрез издигане на лозунга за работническо-селско правителство Този лозунг трябвало да бъде колкото пропаганден, толкова и агитационен и да обхване всички области на Югославия. Като агитационен той можел да се ползува при решаването на аграрния и на националния въпрос в „Хърватско, Словения, Далмация, Босна и Македония, както и в борбата против целокупната реакция и грабителската политика на управляващата буржоазия” [18]. За останалите области не е казано нищо, но се подразбира, че там агитационният характер на този лозунг малко или много се поставя под съмнение. Но се подчертава, че с лозунга за работническо-селско правителство като преходна форма към диктатурата на пролетариата ще се създаде възможност за мобилизиране на пролетариата и създаване на селски бази за ликвидиране на капиталистическия строй.

В резолюцията по политическото положение се поставят и останалите основни задачи на ЮКП. Тя трябва да води борба против белия терор, за премахване на ЗЗД, за правото си на легално съществуване, за амнистия на политическите и военните затворници, за свободно връщане на македонските емигранти, за решаване на националния въпрос и пр. „Борейки се против днешната реакционна конституция — четем в резолюцията,— партията е длъжна да води борба за осигуряване правото на всеки народ да се самоопредели с всички последици, които влече след себе си това право; тя е длъжна да покаже на пролетариата, че националният въпрос в Югославия не е въпрос на обикновена ревизия на Конституцията, а че трябва из основи да се измени сегашното положение и да се създаде такова, при което ще се манифестира суверенната воля на всички народи на Югославия задружно да живеят в една федерация на работническо-селските републики.” [19] ЮКП трябва да води (заедно с братските партии на Балканите) борба против реакцията и шовинизма за създа-
 

17. По тази резолюция 26 гласуват за и 4 против (АРПЈ, ф. КИ, 1924/1/1, Л. 7).

18. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 65.

19. Пак там, 65—66.

120

ване на федерация на работническо-селските републики на Балканите [20].

Преокторезолюцията по националния въпрос се обсъжда много широко, в резултат на което към предварителния текст се прибавят нови моменти, други отпадат и в крайна сметка тя се приема като колективно дело на Конференцията. Групата на Ж. Милойкович не се съгласява с някои нейни пунктове, но и таз резолюция се приема с мнозинство.

Налагат се становищата на „левицата”. Резолюцията бележи поврат R отношението на ЮКП по националния въпрос. За пръв път ЮКП заема определено, в основата си правилно становище-по националния въпрос, като приема правото на народите на самоопределение до отделяне.

Предпоставката, от която излиза новата политическа ориентация на ЮКП по националния въпрос, е, че държавата на „сърби, хървати и словенци не може да се смята като хомогенна национална държава с известен брой национални малцинства, а. като държава, в която управляващата класа на една (сръбската) нация угнетява останалите нации” [21]. Тази държава е „един от резултатите на световната война”. Обединението на сърби, хървати и словенци не е извършено в процеса на развитие на националното съзнание за нуждата от такова обединение, а без национална революция и самоопределение отдолу, без да бъдат питани народните маси.

Третата конференция вижда основната причина за изострянето на националните противоречия в сръбската буржоазия, която още преди световната война води „завоевателна колониална политика в Македония и против Албания”, а след това премахва автономията на Черна гора и с най-грубо национално угнетяване, с колонизация и асимилация сърбизира Македония и потиска националните малцинства. Тя провежда хегемонистична. политика и по отношение на Хърватско и Словения, крайният резултат на която са отбранителното групиране на хърватския и на словенския народ и на националните малцинства, движенията за автономия на Черна гора, Босна и Войводина, както и движението за независимост на Македония [22]. Националните взаимоотношения между сърби, хървати и словенци са изострени както никога. Противоречията между сърби, македонци и черногорци също са такива.
 

20. Пак там, 66—67.

21. Пак там, с. 70.

22. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 70.

121

Ha III партийна конференция партията приема за програмно начало признаването на всеки народ правото суверенно да определя своите отношения, следователно и „правото на свободно отделяне и образуване на своя отделна държава, съответно на присъединяване към своята национална държава” [23]. Но като признава правото на отделяне, НРПЮ не твърди, „че това отделяне е винаги целесъобразно” — се казва в резолюцията по националния въпрос, — а дали отделянето е целесъобразно, или не, партията ще решава винаги, във всяка историческа ситуация конкретно, самостоятелно, излизайки от интересите на прогреса и класовата борба. Признаването на правото на самоопределение няма никаква връзка с т. нар. ампутация. Ето защо това признаване от страна на НРПЮ не изключва нейната агитация против отделянето [24]. „Колкото по-пълна бъде свободата на самоопределение, толкова по-слаб ще бъде сепаратизмът. . .” — се заявява в резолюцията. Това е чисто ленинско гледище. В своите тезиси за социалистическата революция и правото на нациите на самоопределение В. И. Ленин още през 1916 г. пише: „Правото на самоопределение на нациите означава изключително право на независимост в политически смисъл, на свободно политическо отделяне от потискащата нация. Конкретно това искане за политическа демокрация означава пълна свобода на агитацията за отделяне и разрешаване на въпроса за отделянето чрез референдум на отделящата се нация. Следователно това искане съвсем не е равносилно на искането за отделяне, раздробяване, образуване на малки държави. То означава само последователен израз на борбата против всяко национално потисничество. Колкото е по-близо един демократичен държавен строй до пълната свобода на отделянето, толкова по-редки и по-слаби ще бъдат ;на практика стремежите към отделяне, защото изгодите от големите държави са несъмнени и от гледището на икономическия шрогрес, и от гледището на интересите на масите, като при това те постоянно се увеличават с нарастването на капитализма.” [25]

В резолюцията отново се подчертава, че с ревизия на Видов-денската конституция националните противоречия в Югославия могат само донякъде да се смекчат, но не и да се реши националният въпрос. Ето защо НРПЮ е длъжна да се бори за премахваме на тази конституция и за приемане на такава републиканско-федералистична конституция, която ще гарантира най-пълно
 

23. Пак там.

24. Пак там.

25. Вж.  Л е н и н, В. И. Съч. Т. 22, с. 147.

122

равноправие на всички националности [26]. С това Третата конференция нанася решителен удар върху схващането на десницата за националния въпрос като конституционен.

Третата партийна конференция задължава НРПЮ да се бори за даване на „пълно политическо и гражданско равноправие” на националните малцинства и гарантиране на „неограничено право на употреба на матерния език”, „задължително обучение на децата на матерния език във всички държавни училища и най-пълна свобода на съвестта” [27]. За основни национални малцинства делегатите признават „компактните маси унгарци, немци и румънци във Войводина и турци, арнаути, българи и куцовласи в най-голямата част на Македония” [28].

В становището на ЮКП по националния въпрос важен компонент е и положителното отношение към обединението на сърби, хървати и словенци в една държава. То е оценено като исторически прогресивно и като действуващо в интерес на класовата борба на пролетариата. Но за да може това обединение да „изпълни своята мисия”, общата държава трябва да се основава на доброволен съюз и на пълно равноправие на всички части на страната. Затова по пътя на свободното определяне на всички народи (с оглед на националните, географските и икономическите им отношения) ЮКП ще се бори за тяхното федеративно държавно обединение. Югославските комунисти предвиждат създаване на федеративна работническо-селска република, която да обхване Югославия, Балканите и Подунавието [29].

Югославската комунистическа партия обръща внимание и на националноосвободителните движения. Тя смята, че „признаването правото на самоопределение на народите би било лицемерно без подпомагането на борбата за неговото постигане”. По това партията се отличава от социалпатриотите, които са интернационалисти на думи, а всъщност подпомагат хегемонията на сръбската буржоазия. ЮКП е длъжна да подпомага „селските движения на угнетените нации” с цел да ги откъсне от влиянието на буржоазията, да ги освободи от оковите на традиционната идеология и легалистичните илюзии и по такъв начин да създаде единен фронт на работниците и селяните. Нейната цел е да слее „борбата за национално освобождение с борбата за социално освобождение и работническо-селска република” [30]. Задача на
 

26. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 71.

27. Пак там, 72—73.

28. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 72.

29. Пак там, с. 70.

30. Пак там, с. 73.

123

ЮКП е да постигне „пълно единство на трудовия народ от угнетяващата и угнетяваните нации”. С особено усърдие партията трябва да посочва на сръбските трудещи се, че народ, който угнетява други народи, не може да бъде свободен.

Съществен недостатък в схващането на ЮКП по националния въпрос е, че югославските комунисти продължават да виждат в обединението на сърби, хървати и словенци „създаване на обективни условия на процеса за формиране на една нация от трите сродни нации”. Процесът на тяхното национално обединение обаче бил спрян от диктатурата на сръбската буржоазия. Все по-дълбокото национално разединяване било толкова напреднало, че се създава положение, при което Югославия повече не може да се разглежда като единна държава [31].

Въпреки този и някои други недостатъци резолюцията по националния въпрос, приета на III конференция, поставя началото за усвояване от ЮКП на марксистко-ленинското разбиране по националния въпрос. Нейното значение се състои в това, че в основата си тя утвърждава друго становище по националния въпрос в Югославия, което представлява опора за политиката на партията, за изграждането на нейната стратегия и тактика [32].

На III конференция ЮКП приема и специална резолюция по македонския и тракийския въпрос. Нейното съдържание е тъждествено с резолюцията на VI конференция на БКФ [*]. В този документ открито се заявява, че в Югославия съществува македонски въпрос и че македонците не са сърби.

В резолюцията по македонския и тракийския въпрос се прави констатацията, че „владеенето на Македония поради географското й положение осигурява господството над целия Балкански полуостров” [33], поради което тя винаги е била обект иа завоевателните стремежи на балканските буржоазии, а и на заинтересо ваните империалистически държави. Като предлог за намеса в македонските работи според резолюцията винаги е служел „пъстрият етнографски състав на македонското население”. В резолюцията се казва, че „всички народности, управляващи в съседните страни, са представени в Македония, но в такава пропорция.
 

31. Вж. Исторјски архив КПЈ . Т. 2, с. 68, 69, 70;  Р l е t е г s k i, J. Цит. съч., с. 18.

32. С о l a k о v i с, R. Borba KPJ za resenje nacionalnog pitanja, p. 25.

*. При сравняване на двата документа се забелязват незначителни редакционни и др. промени.

33. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 74; също Работнически вестник, бр. 9—10, 5. I. 1924; Македонско съзнание, бр. 8, 25. I. I924.

124

че никоя от тях няма абсолютномнозинство” [34]. Твърдението за многонационалността на македонското население е остатък от социалдемократизма. То не отговаря на действителността особено във Вардарска Македония, където българите по това време съставляват около 80% от населението. По този начин ЮКП се стреми да оправдае схващането, че България няма право над другите дялове на Македония и че искането за тяхното присъединяване е проява на завоевателна политика. Със същите аргументи се оспорва правото на БКП да се меси в работническото движение в тази част на Македония.

В резолюцията се казва, че господството на Сърбия и Гърция над съответните части от Македония означава „национално поробване за мнозинството на населението”. Подобно нещо не се сочи за частта от Македония, принадлежаща към България, защото там населението е изцяло българско.

Основният лозунг, под който в миналото се е водила освободителната борба на Македония, е лозунгът за създаването от тази област на единна автономна държава. Той се поддържа сега във всички кътчета на Македония и под него македонското население се организира и води борба. Конференцията осъжда българската буржоазия, която, измамена от съседните си съперници, чрез свои агенти в македонското революционно движение се мъчи да отклони масите от самостоятелна борба.

ЮКП заедно с комунистическите партии от другите балкански страни обещава да окаже помощ на народите в Македония и Тракия. „Работниците и селяните от балканските страни са заинтересовани непосредствено от успеха на борбата на македонските и тракийските народи — се казва в резолюцията, — защото само със създаването на автономна Македония и Тракия и тяхното обединяване с останалите балкански страни в една федеративна балканска република ще се установи завинаги мир между балканските народи, ще се създадат благоприятни условия за тяхното стопанско развитие и ще бъдат осигурени съществуването и независимостта им.” [35]

Следователно издигнатият от БКФ лозунг за „обединена и независима Македония” е условен. Независимостта на Македония може да бъде гарантирана най-добре в рамките на балканската федеративна република. При сложността на македонския въпрос искането за обединена и независима Македония и за бал-
 

34. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 74; също Работнически вестник, бр. 9—10, 5. I. 1924; Македонско съзнание, бр. 8, 25. I. 1924,

35. Историjски архив КПЈ. Т. 2, с. 75; също Работнически вестник, бр. 9—10, 5. I. 1924; Македонско съзнание, бр. 8, 25. I. 1924.

125

канска федеративна република пресича опитите за чуждо вмешателство и поставя на интернационална основа разрешаването на македонския въпрос.

Достойнство на резолюцията е, че очертава ясно фронтовете в национално отношение: „Сръбската буржоазия поддържа в Македония най-страшен терористичен режим, унищожава или принуждава към изселване най-съзнателната част от българското, турското и албанското население и заселва на тяхно място хора от други области на Югославия; тя потиска всички несръбски народности, затваря техните черкви и училища и преследва техния език.” [36]

В Македония и в Тракия „класовата борба е в пълния си разгар”. За успешното водене на тази борба комунистическите партии организират трудовите маси „без разлика на националност в професионални групи, работнически синдикати и кооперации”. Но комунистите не се отнасят отрицателно и спрямо „организациите на македонските и тракийските народности, които групират населението около себе си в името на неговите национални и културни интереси”. „Напротив, те желаят в тяхното ръководство и дейност да осигурят господствуващо положение на трудовите маси в противовес на буржоазните, едроземевладелческите и авантюристичните елементи, които често използуват тези организации за реализиране на класовите си интереси и са способни по всяко време да изменят на интересите на народните маси.” [37] Тази задача ще бъде улеснена от тактиката на единен фронт с посочените организации, както и с участието на комунистите в тях. Борбата за работническо-селско правителство и независима Македония трябва да се води от македонските работници и селяни солидарно с братята им от балканските страни.

Вижда се, че в някои моменти се застава на позиция за постепенно завземане от работническата класа на ръководството в националните организации, което означава елиминиране на буржоазията като хегемон в това движение. Но позицията още не е съвсем ясна: веднъж се говори за „подпомагане”, а друг път — за „ръководене” на националните движения. Очевидно резолюцията не затваря пътя за споразумение с ВМРО. Тъкмо обратното. Прилагайки тактиката на единен фронт, комунистическото движение през май 1924 г. прави опит да спечели ВМРО за общия революционен фронт на Балканите. Тези усилия наистина не дават резултати, но те не са подкрепени от югославските кому-
 

36. Историјски архив К.Ш. Т. 2, с. 76.

37. Историјски архив КПJ. Т. 2, 76—77; също Работнически вестник, бр. 9—10, 5. I. 1924; Македонско съзнание, бр. 8, 25. I. 1924.

126

писти. Резолюцията на Конференцията не посочва конкретни лозунги, с които да приобщи населението от Вардарска Македония към борбата на пролетариата. През целия период от 1918 г. тя не прави никакъв опит да установи контакти и единодействие с ВМРО дори когато Вътрешната организация подкрепя ЮКП в изборите. По този начин ЮКП пречи за привличането на ВМРО в единния революционен фронт.

Македонският въпрос се разглежда и на заседанията и пленумите на ЦПВ след III конференция. На заседанието на Изпълнителния комитет на НРПЮ от 17 до 19 март 1924 г. вероятно за да не се засилват противоречията между „левицата” и десницата, малко се говори по националния въпрос. Но по отношение на Македония сега за пръв път ясно се казва, че тя трябва да се откъсне от Югославия: „Конкретно за Македония — четем в протоколите на заседанието — всички части на Македония, които се намират под владичеството на Югославия, България и Гърция, могат да се отделят и слеят в една държава, която ще бъде равноправен член на балканската социалистическа федеративна република.” [38]

В решенията на Централното вече на НРПЮ от 13—14 април 1924 г. също се прецизират някои моменти около Македония. Отново се посочва, че трудовите маси все повече попадат под бруталната политика на асимилация, ограбване и терор, която сръбската буржоазия осъществява чрез своите чети, чрез армията и полицейския апарат. НРПЮ поема задължение да установи още но-тесни връзки с трудещите се в Македония и да подпомага освободителната им борба [39].

На заседанието на Изпълнителния комитет на НРПЮ от 8—9 май 1924 г. отново избухват спорове по македонския въпрос. Ж. Милойкович и привържениците му упорито се противопоставят на тезата, че Македония е анексирана и се обявяват против подпомагането на македонското освободително движение, което според тях работи в интерес на българското правителство, с крайна цел — присъединяване на цяла Македония към България [40]. Надделява обаче схващането, че Македония е анексирана п че движението за независима Македония трябва да се подпомага.

Разногласията, неяснотата и необходимостта от популяризиране на становището на „левицата” ио македонския въпрос изискват по-обширно тълкуване на резолюцията на III конферен-
 

38. АРПJ, ф. КИ, 1924/16—5;  L u k a c, D. Цит. съч., 193–194.

39. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 294.

40. АРПJ, ф. КИ, 1924/28;  L u k a c, D. Цит. съч., с. 198.

127

ция на ЮКП. По този повод К. Новакович обнародва брошурата си „Македония на македонците! Земята на земеделците!”, в която прави кратък преглед на историята на македонското освободително движение, започвайки от основаването на Вътрешната организация през 1893 г. Той посочва, че ВМРО на Т. Александров и ген. Протогеров се е поставила в служба на българската реакция, а федеративната македонска организация се е продала на сръбското правителство [41]. „Независимата работническа партия — точно в това жалко положение, в което се намира македонското население, когато и двете македонски организации са се поставили в служба на сръбския и на българския кървав режим — смята за свой пръв дълг да повдигне духа на македонското население, да му подаде ръка в борбата. Тя призовава за обща борба всички революционни елементи, които се борят за свобода и за право на македонците на самоопределение” [42] — се казва в брошурата на Новакович. В заключение той смята, че единственият път за разрешаване на македонския въпрос е създаването на „автономна Македония и нейното обединяване с останалите балкански страни в една федеративна балканска република. . .” [43]

Пример за решаване на националния въпрос дава СССР и НРПЮ трябва да се възползува от него. „Ние искаме — пиш К. Новакович — македонското население да каже свободно как иска да живее и с кого иска да живее, така както повече от десетина народи в Русия казаха.” НРПЮ се бори за „самоопределенив до отделяне и за македонците, както и за всички останали народи в Югославия” [44].

К. Новакович осъжда и аграрната политика на сръбската буржоазия в Македония, в резултат на която агите и бейовете владеят още именията си, а населението е без земя. Той характеризира колонизацията като най-срамно дело на сръбската завоевателна политика. Тя най-добре показва, че Македония не е сръбска и чрез нея правителствените фактори се мъчат да извършат сърбизиране на населението.

В крайна сметка авторът на брошурата „Македония на македонците! Земята на земеделците!” изтъква като най-подходяща формула за разрешаване на македонския въпрос създаването на федерация на работническо-селските републики, като
 

41. Вж.  Н о в а к о в и ћ, К. Македонија македоницима! Земља земљрадницима! Чачак, 1966, с. 33.

42. Пак там. с. 38.

43. Пак там, с. 39.

44. Пак там.

128

в независима Македония също се образува работническо-селско правителство.

В цялата брошура на Новакович се прокарва схващането, залегнало в резолюцията на III конференция, че в Македония живее разнородно население, принадлежащо към съседните балкански националности. Така в изложението върху историята на ВМРО той пише, че уж още от създаването й организацията е обхващала всички националности, и изброява: „македонци, сърби, българи, гърци, власи, турци”, без да обяснява какво разбира под „македонци”. Изглежда Новакович не е чужд на схващанията на проф. Йован Цвиич и тези на Анте Цилига.

Не може да не се отбележи обаче фактът, че К. Новакович признава наличието на българска националност в Македония. В много случаи не е трудно дори да се разбере, че когато споменава понятието македонци, той разбира българи. „Ние няма тук да говорим дали Македония е сръбска или българска, или гръцка — пише Новакович. — Ние ще споменем само официалната статистика от 1921 г., която казва, че в Македония под Югославия има 100 000 сърби [*]; 141 453 турци; 165 704 мюсюлмани (от славянско потекло); 461 118 арнаути и 630 000 македонци. А какви са македонците — това те сами ще кажат тогава, когато биха могли свободно да се произнесат и да се определят.” [45] Тъй като в официалната статистика липсват българите, Новакович смята, че ако не всички, то голяма част от отбелязаните като македонци са българи, следователно той все още не разглежда македонците като национална индивидуалност. Подведен под съдебна отговорност заради брошурата си, югославският комунистически деец продължава да твърди, че Македония се населява от различни национални групи, без някоя от тях да има мнозинство [46]. В защитната си реч той заявява: „Обвиняват ме, че казвам македонски, а не сръбски народ. В Македония живеят
 

*. Цифрата на сърбите е доста преувеличена. Изглежда в тази статистика е включена и част от Сърбия и от Косово.

45. Н о в а к о в и ћ, К. Македонија македоницима! Земља земљорадницима!, с. 52.

46. К. Новакович е арестуван на 12. VII. 1924 г. от правителството на Пашич—Прибичевич. Управлението на вътрешните работи на Белград на 9. VII издава специално комюнике за предстоящото арестуване на целия ЦК на НРПЮ, зашото той е „съчинил брошурата”, издадена с името на К. Новакович, с която се „разпалва племенната омраза” и се пропагандира идеята за отцепване на Македония от Югославия по пътя на революцията (Радник, бр. 134, 13. VII. 1924 г.). За разпространение на брошурата „Македония на македонците. . .” арести са предприети и в Скопие. (Пак там, бр. 135, 3. VIII. 1924 г.).

129

много народи, а нито един няма мнозинство.” [47] Защитникът му Райко Йованович също посочва пред съда, че в. „Радничке новине” още през 1913 г. е писал, че „Македония не е нито сръбска, нито българска, нито гръцка, нито турска, нито албанска, нито куцовлашка; тя е един истински балкански интернационал, тя е мозайка (шаренило) от нации” [48]. И тук освен известните националности в Македония не е посочена отделна македонска индивидуалност. Вторият защитник Триша Кацлерович съвсем ясно заявява: „В Македония живеят турци, българи, арнаути, куцовласи, а има и сърби. Властниците твърдят, че Македония е сръбска. Самата статистика твърди обратното. . .” [49]

Въпреки присъдата на К. Новакович дейността на комунистите в Македония не спира. След издаването на Майския манифест настъпва оживление и преустройство сред партийните групи и организации на ВМРО във Вардарска Македония.

Тъй като в политическата линия на партията по националния въпрос се извършва съществена промяна, а десницата не се отказва от предишните си становища, ръководството на ЮКП решава да проведе референдум. Във връзка с това материалите на Третата конференция са публикувани в печата на НРПЮ [50].

Десницата прави опит да осуети референдума, но след като се убеждава, че това няма да й се удаде, агитира за противопоставяне на решенията на III конференция. Тя се мъчи да представи работата така, като че ли целият спор в партията се дължи на лични противоречия и на машинациите на .левицата” [51]. Дискусията продължава с нова сила и по време на референдума. Особено изострени са противоречията в Сърбия и най-вече в Белград, където десницата има сравнително силно влияние.

Още на първата конференция за обсъждане на партийните материали в Белград (февруари 1924 г.) десницата около Ж. Милойкович и Д. Джорджевич се обявява против лозунга за единен фронт и работническо-селско правителство. За нея този лозунг в Югославия може да има само пропаганден характер [52]. По този начин тя се противопоставя на частта от резолюцията на III конференция, в която се говори за прилагане на лозунга за работническо-селско правителство като агитационен в Македония, Босна и в други области. Противопоставя се също и на
 

47. „Македонија македоницима!” пред судом. — Оксшани радник, бр. 4, 16. IX. 1924.

48. Radnicka borba, br. 2, 18. IX. 1924.

49. Пак там.

50. Радник, бр. 101, 16. I. 1924.

61. Pregled. . ., p. 119.

52. Радник, бр. 104, 3. II. 1924.

130

онази част от резолюцията, в която е казано, че партията непременно трябва да се занимава с решаването на националния въпрос. Според Милойкович партията „не е способна да поеме върху себе си такава крупна задача. . .” и тя не трябвало да се „обременява със задачи”, които не можела да изпълни. Отново, с други думи, десницата се връща към „чистата” пролетарска революция.

В началото на март 1924 г. завършва референдумът във всички по-големи организации на НРПЮ. Резултатите показват, че мнозинството одобрява новата ориентация на ЮКП [53].

Независимо от това, че ръководството [*] на партията, избрано на III конференция, е от „левицата”, то проявява известни колебания при провеждането на новата политика по националния въпрос. Причината за това е обстоятелството, че и в самата „левица” няма единомислие. Оказва се, че на практика част от нея отново подценява националния въпрос. В същото време десницата около Ж. Милойкович и Л. Стефанович активно действува пред БКФ и Коминтерна за отменяне на „новата политика” на ЮКП. В информацията на Милойкович и Стефанович до БКФ от 9. IV. 1924 г. се клевети ръководството на ЮКП, че то оказало натиск върху Конференцията, за да наложи своите становища, че самите решения били взети набързо, че били неправилни и пр. Двамата пишат, че са против схващанията на С. Маркович за разрешаване на националния въпрос чрез ревизия на Конституцията и против твърдението, че селските движения имат националнореволюционно съдържание. Отново се повтаря известното становище за борба на партията както против сръбския, така и против хърватския национализъм и шовинизъм. Накрая Милойкович и Стефанович заявяват, че са съгласни с лозунга за работническо-селско правителство, но са на мнение, че пролетариатът трябва да изгражда единния фронт със селяните не на национална, а на социално-икономическа основа [54]. В допълнение те съобщават, че голяма част от членовете на „левицата” нямат
 

53. В референдума участвуват общо 73 организации, от които в Сърбия — 24, в Македония — 4, в Хърватско — 12, в Словения — 15, в Далмация — 9, във Войводина — 4, в Босна — 2 и в Черна гора — 3. Общият брой на участвувалите членове е 2083. От тях за отчета на ЦК гласуват 2073, за резолюцията по националния въпрос — 2024, за резолюцията по македонския и тракийския въпрос — 2057 и т. н. (Borba, br. 9, 20. III. 1924). Посочените данни не са абсолютно точни, а приблизителни, защото броят на участниците на различните конференции е променлив.

*. В ръководния орган на партията от „левицата” влизат Т. Кацлерович, П. Павлович, К. Новакович, С. Милюш, Вл. Чопич, а от десницата е избран Л. Стефанович, близък съидейник на Ж. Милойкович.

54. АРПЈ, ф. КИ, 1924/20.

131

намерение да провеждат на практика резолюцията по националния въпрос, че с нея само се парадира, че „левицата” в никакъв случай не е единна и пр.

За да отговори на исканията на десницата, а в голяма степен и на „левицата” [55], Президиумът на БКФ през април образува специална комисия по югославския въпрос [56], който основно проучва резолюцията на III конференция на ЮКП. Федерацията обръща внимание на Милойкович и Стефанович за погрешните им позиции: „Екзекутивата на Балканската федерация — пише Г. Димитров — имаше случай не само да посочи на другарите Милойкович и Стефанович тяхното погрешно становище по националния и другите въпроси, но и най-енергично да иска от тях да работят в духа на януарските резолюции, коригирани от Екзекутивата на БКФ, и строго да се подчиняват на партийната дисциплина.” [57]

Десницата не само че не се вслушва в указанията на Президиума на БКФ, но дори засилва дейността си и налага израждане на дискусията по националния въпрос в насока на непрекъснати разправии около принципа за самоопределение до отделяне. Спори се дали угнетените нации задължително трябва да се отделят от Югославия, или това е само принцип, който посочва и една последна възможност. Този въпрос се свежда главно до отношението на пролетариата и на неговия авангард към съществуването на новата държава; до това, дали да се работи в насока на нейното разпадане, или, обратно — да се обединяват революционните сили за разрешаване на националния въпрос във вече създадената, макар и от буржоазията, обща държава.

Десницата начело със С. Маркович, която смята националния въпрос за конституционен, за въпрос на буржоазията и на буржоазнодемократичната революция, е за запазване на Югославия, поради което защищава съществуващите югославски граници. С други думи, тя е за самоопределение, но без право на отделяне.

„Левицата” от своя страна поддържа мнението, че правото на самоопределение без право на отделяне не е никакво право. Тя
 

55. В априлския отчет на ЦК на ЮКП до БКФ се съобщава, че по националния въпрос ЦК още не е заел ясно становище и че една част от неговите членове не приемат резолюцията по националния въпрос, оправдавайки се с това, че дейността и решенията на III конференция още не са потвърдени от висшите инстанции — респективно БКФ и КИ (L u k a c, D. Цит. съч., 195–196).

56. Вж. ЦПА, ф. 146, оп. 6, а. е. 398, л. 1 (писмо на Виктор (Г. Димитров), секретар на БКФ, ДО ЦК на ЮКП с дата 30 апр. 1924 г. на сърбохърватски език).

57. Пак там. Поради липса на документация не може да се каже какви корекции е внесъл в резолюцията Президиумът на БКФ.

132

отива в другата крайност, като свежда правото за самоопределение непременно до борба за отделяне на неравноправните нации [58].

Съществените различия между двете фракции все повече се задълбочават и концентрират около националния въпрос. От БКФ спорът се пренася в ИККИ. По настояване на югославските комунисти и от двете фракции националният въпрос в Югославия се поставя на разглеждане и на Петия конгрес на Коминтерна (17. VI—8. VII. 1924 г.). На заседанието от 21 юни от името на балканските комунистически партии югославският делегат Б. Бошкович (Ф. Филипович) предлага Конгресът „малко по-подробно да се занимае с балканския въпрос, тъй като той е много сложен и важен” [59] за балканските комунисти. Спирайки се конкретно на Югославия, той посочва, че в нея „на почвата на неразрешения национален и аграрен въпрос свирепствува бял терор”, че „националният гнет във всички области чувствуват не само хърватите и словенците, но и останалите национални малцинства, особено унгарците и немците” [60]. В Хърватско, където „националният въпрос е най-животрептящ, започва реакция, а в Македония — бял терор”. Македонският и тракийският въпрос „могат много лесно да предизвикат нова балканска война” [61].

По настояване на Ф. Филипович докладчикът по националния въпрос Дмитрий Мануилски отделя значително внимание на положението в Югославия и на Балканите. Повдигайки отново въпроса за правото на самоопределение до отделяне, посочен още на Втория конгрес на КИ, Мануилски казва, че негов важен компонент е възможността за осъществяване на отделянето в буржоазното общество. Той посочва, че В. И. Ленин в полемика с руските противници за правото на отделяне използувал примера с Норвегия [62], т. е., че макар и като изключение, отделянето е възможно и при капитализма. Но ако „ние внимателно поразмислим върху позицията на нашите балкански другари — продължава Мануилски, — ще бъдем принудени да признаем, че балканските другари отговарят отрицателно на този въпрос. Няма съмнение, че буржоазията в рамките на капиталистическата държава не е в състояние да реши националния въпрос. Но това не означава, че трябва да отлагаме осъществяването на правото на отделяне
 

58. Р l е t е r s k i, J. Цит. съч., с. 20.

59. Пятый всемирный конгресс Коммунистического интернационала (17 июня—8 июля 1924 г.). Стенографический отчет. Ч. 1. М.—Л., 1925, с. 194.

60. Пак там, с. 195.

61. Пак там, с. 194.

62. Пак там, с. 595.

133

на угнетените нации до победата на социалната революция в целия свят.” [63] Правото на отделяне, провъзгласено от балканските комунисти, има именно такъв характер и е свързано с „условието за образуване на балканска федерация на съветските работническо-селски републики”. Какво означава такъв род условие? — пита Мануилски — и отговаря: „Балканите са възелът на цялата империалистическа политика на големите европейски държави. Победата на работническо-селската власт на Балканите, този проходен двор на международната империалистическа класа, означава победа на международния пролетариат. А следователно, поставяйки така въпроса, това значи да се отклоняваш от остро поставения проблем на настоящия ден.” [64]

В доклада на Мануилски по-нататък се сочат грешките по националния въпрос на Чехословашката, Полската, Югославската, Германската и на други комунистически партии. Тези грешки са остатъци от социалдемократическото наследство, тъй като в различно време са се ползували с политически кредит във II Интернационал.

Към тях се отнасят позициите на някои комунисти, че пролетариатът трябва да приеме буржоазната държава в границите, които са създадени с войни и насилия, и в тях да решава националния въпрос. Към тази група грешки изцяло се отнася позицията на С. Маркович и Ж. Милойкович, според които националният въпрос в Югославия е измислен от буржоазията. Мануилски критикува мнението на Маркович, че въпросът, дали сърби, хървати и словенци са една нация или три, бил само теоретичен и в никакъв случай не можел да влияе на практическата политика на партията. Същата критика той отправя и към Ж. Милойкович, който отива още по-далече от С. Маркович, заявявайки, че в Югославия въобще не съществуват нации и че между нейните народи има само лингвистични различия. Мануилски отхвърля и становището на С. Маркович, който издига ревизията на Конституцията като практически лозунг на ЮКП, т. е. свежда самоопределението на нациите изключително до конституционни промени.

Коминтернът не се съгласява и с позицията на С. Маркович по отношение на Македония. “Вие знаете — обръща се Мануилски към делегатите на Петия конгрес на КИ, — че Македония в сегашно време, след нейното разделяне между сърбите, гърците и българите, играе по отношение на балканските държави такава роля, каквато Балканите играят по отношение на Европа. За
 

63. Пак там.

64. Пак там.

134

Македония и в частност около въпроса за излаз на Егейско море, както и за солунското пристанище между малките хищници на Балканите се води най-ожесточена борба. Наред с това в Македония съществува силно национално движение в полза на създаването на независима държава. А как С. Маркович се отнася към това национално движение? Той смята, че македонският въпрос в никакъв случай не е балкански проблем, а общоевропейски, и следователно не може да бъде разрешен преди победата на европейския пролетариат над буржоазията. А от това произтича само пасивност на комунистическата партия по отношение на един от най-парливите проблеми, които интересуват в момента балканските народи.” [65]

Възгледите на С. Маркович имат своя генезис във II интернационал. Основната му идея е да се намери решение на националния въпрос в установените държавни граници, а това са възгледите на австромарксистката школа на О. Бауер и К. Ренер. На революционната борба за самоопределение на народите в Австрия те противопоставят борбата за екстериториална културно-национална автономия. И макар руската школа по националния въпрос навремето да е обявила война не на живот, а на смърт на австромарксистката, сега тези възгледи избуяват с нова сила сред югославските комунисти [66].

Югославските комунисти са критикувани от Мануилски и за друг род грешки, свързани с възкресяването на теорията на Роза Люксембург, известна под името теория на националния нихилизъм. Според Р. Люксембург в империалистическата епоха всяко национално движение се използува от империалистическите държави за техните собствени интереси, Затова тя е за премахване от програмите на пролетарските партии на пункта за самоопределение. Тази теория е резултат на детството на работническото движение, когато въпросът за завземане на властта не стои пред него като нещо близко, непосредствено, а като „музика на далечното бъдеще”. Отлагането на самоопределението
 

65. Пятый всемирный конгресс . ., с. 597.

66. Д. Мануилски пише: „Към този тип грешки могат да се отнесат и позициите на нашите гръцки другари по македонския въпрос. Преди няколко месеца Изпълкомът на Балканската комунистическа федерация пред лицето на въоръжен конфликт на Балканите приел текст на манифест, в които призовавал пролетариата в балканските страни да отстоява независимостта на Македония. Гръцката компартия не само че не публикува този манифест, но и изпраща мотивиран протест против приемането от Изпълкома на Балканската федерация на подобен документ”. (Пак там, 597—598).

135

на нациите до победата на пролетариата на Балканите и в Европа говори за същата грешка [67].

С оглед на издирване първоизточника за конкретизиране на лозунга за самоопределение на народите в Югославия до задължително отделяне и създаване на независими Македония, Словения, Хърватско и Черна гора, важно е да се посочи становището на югославските делегати на Петия конгрес на Коминтерна по доклада на Мануилски и въобще по националния въпрос.

В отговор на упреците и забележките, които Мануилски отправя към част от югославските комунисти, Ф. Филипович изнася позициите на партийното ръководство („левицата”). В неговия доклад има твърде показателни моменти, които потвърждават становището, че Коминтернът не е наложил на ЮКП новите позиции, че това е само приемане на позициите на „левицата”, изказани в дискусията преди свикването на Петия конгрес.

От статистиката на населението в Югославия, която Ф. Филипович посочва, се вижда, че тя е многонационална държава и че сърбите са едва 39% [68]. След като описва историята на националния въпрос и погрешното отношение на ЮКП към него, той изтъква, че в последно време югославската партия разглежда националния въпрос в духа на ленинизма. Тя стига до заключението, че „въпросът за угнетените нации е станал въпрос за тяхната поддръжка и помощ в борбата им с империализма за действително равенство на нациите, за тяхното самостоятелно държавно съществуване” [69]. Само „известна незначителна част от ЮКП” все още не се съгласява с интерпретирането на националния въпрос в духа на учението на Маркс и Ленин.

По-нататък Филипович съобщава за грижите, които БКФ полага за вземане на правилно отношение по националния въпрос, и добавя: „За да се разреши националният въпрос както трябва и както е необходимо, т. е. в смисъл на самоопределение чак до отделяне и пълна независимост на Македония, Тракия, Добруджа, Хърватско и Словения (к. м. — К. П.), ние смятаме, че нашите партии трябва да издигнат в качеството на ударни след-
 

67. Пак там, с. 600.

68. Пак там, с. 624. В “статистиката на народностите”, както я нарича Б. Божкович (Ф. Филипович), фигурират „630 000 македонци”, без каквото и да е пояснение. За пръв път в тази статистика липсват българи в Югославия и конкретно в Македония. И в статистическите данни, които Д. Мануилски сочи в доклада си, също няма българи, а се говори за „Македонци” (Пак там, с. 590). Прави впечатление, че на Петия конгрес на Коминтерна никой не споменава за „българи в Македония”, но не се говори определено и за отделна македонска нация.

69. Пак там, с. 625.

136

ните задачи”: привличане на селячеството на страната на пролетариата: създаване на единен фронт с дребнобуржоазните националистически и селски организации и партии; борбата за самоопределение на Македония и Тракия, от една страна, и Добруджа и Бесарабия — от друга; да се води едновременно кампания против войната на Балканите във връзка с нерешения национален въпрос и т. н.

Ф. Филипович смята, че „борбата за освобождание на угнетените нации е една от основните и най-важните задачи” на югославските комунисти. „Задачата на ЮКП се състои в това да се бори енергично против националния гнет във всички негови форми, да води борба за право на самоопределение на народите (не се сочи до отделяне — б. м., К. П.) и да поддържа национално-освободителните движения всячески, стремейки се да ги изтръгне от влиянието на буржоазията.” [70]

В пропагандата и агитацията по националния въпрос ЮКП според Филипович трябва да се ръководи от следните принципи: 1. Югославия не е хомогенна национална държава. Сърбите са само 39% от населението. Сърби, хървати и словенци, макар и да са родствени, все пак са три самостоятелни нации. Теорията за един триименен народ е обикновена маска на сръбския империализъм. 2. Националният въпрос не трябва да се отъждествява с въпроса за Конституцията, нито с нейната ревизия. Неговата същина е в борбата на угнетените нации за свобода и право на самоопределение С демократическа или републиканска ревизия на Видовденската конституция може да отслабне до известна степен националният гнет в Югославия. Но тази ревизия в никакъв случай не може да отстрани съществуващите национални противоречия. Въпреки това обаче ЮКП трябва да вземе активно участие в сегашната борба за ревизия на Конституцията. 3. Нужно е националният въпрос тясно да се свързва с аграрния и с въпроса за работническо-селско правителство. 4. Македония е анексирана и затова е нужно да се поддържа движението за нейната независимост. 5. Нужно е да се установи контакт с организациите на поробените народности. 6. Да се води борба против колонизацията в Македония и Войводина. 7. „В настоящия исторически момент е нужно за Хърватско, Словения и другите области (не се изброяват кои — б. м., К. П.) да се издигне лозунгът за федерация.” [71]
 

70. Пятый всемирный конгресс. . ., с. 627.

71. Пак там, с. 628. Ф. Филипович не уточнява, но вероятно става дума за югославска федерация.

137

Налага се изводът, че партийното ръководство съвсем не е на единна и ясна позиция по националния въпрос. Поддържа се искането за независима Македония, а за останалите области — федерация. Тази смесена формула ще бъде използувана и по-късно (на Сплитския пленум на ЦК на ЮКП през 1935 г.), за което ще стане дума по-нататък.

Повечето от мислите, изложени от югославската делегация, залягат в резолюцията на Петия конгрес на КИ по националния въпрос в Средна Европа и на Балканите [72]. В нея Комунистическият интернационал потвърждава, че Югославия е многонационална държава, в която сръбската буржоазия, упражняваща хегемонията в страната, представлява един народ, който е едва 39% от цялото население.

Резолюцията на V конгрес одобрява всички решения на Третата партийна конференция по националния въпрос с изключение само на едно: в резолюцията по националния въпрос, приета на Конференцията, се казва, че „обединението на сръбския, хърватския и словенския народ в обща държава лежи в направлението на историческия прогрес и интересите на класовата борба на пролетариата” [73] (но това обединение би могло да изпълни своята мисия само ако общата държава се основава на доброволния съюз и пълното равноправие на всички нейни части), а резолюцията на V конгрес на Коминтерна излиза от постановката, че Югославия е едно „изкуствено творение на Антантата” за борба срещу Съветска Русия. Поради това Коминтернът препоръчва на ЮКП общият лозунг за национално самоопределение в Югославия да бъде „изразен конкретно във форма на искане за откъсване на Хърватско, Словения и Македония от тялото на югославската държава и за образуване на независими републики от тези области” [74]. Следователно двете оценки за създаването на Югославия водят до два крайни извода за тактиката на ЮКП и за конкретното прилагане на лозунга за самоопределение.

Югославската историография обикновено се задоволява да посочи, че това указание на Коминтерна е крайно вредно за ЮКП и нейната борба, без да потърси корените му. Нещо повече, въз основа на него мнозина историци в Югославия са склонни към подчертано негативна оценка на дейността на Коминтерна по отношение на ЮКП и особено за изправяне на нейното становище
 

72. Вж. ЦПА, ф. 1, оп. 3, а. е. 11, 81—91; Пятый всемирный конгресс Коммунистического интернационала. Стенографический отчет. Ч. 2. М.—Л., 1925, 123—130.

73. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 71.

74. ЦПА, ф. 1, оп. 3, а. е. 11, с. 88; Историјски архив КПJ. Т. 2, с. 421,

138

по националния въпрос. Такава слабост например се забелязва в „Преглед на историята на Съюза на комунистите на Югославия”, който е колективно издание на Белградския институт за работническото движение на Югославия. Освен това Велко Влахович в 1959 г., т. е. няколко години преди излизането на посочената книга, също изразява мнение, че КИ е влияел положително за развитието на ЮКП само „в първите години от своята дейност, преди всичко в областта на идеологическото укрепване и усвояване на Лениновото учение” [75]. Зад това становище за Коминтерна застава и авторитетният югославски историк проф. Йоцо Марянович [76].

За пръв път на IV конгрес на ЮКП (1928) се приема указанието на Коминтерна за откъсване на Словения, Хърватско и Македония и за превръщането им в независими републики. Практическата дейност на партията в тази насока е незначителна. Но въпреки това въпросът е твърде важен, поради което ние ще се опитаме да дадем по-друго обяснение на коминтерновската политика, което е в разрез с официалните схващания в Югославия.

Трябва да посочим преди всичко, че създаването на Югославия е получило различна оценка в историческата литература. Повечето югославски историци излизат от схващането, че образуването на СХС кралство е резултат главно на стремежите на масите за обединение. Обикновено когато става дума за ролята на народните маси в създаването на Югославия се сочат революционните действия на селските и дребнобуржоазните маси в провинциите на Австро-Унгария и се заключава, че те именно събарят Хабсбургската империя, благодарение на което става възможно възникването на новата държава.

От така построената схема обаче не е трудно да се види, че масите не са имали пряко, а косвено участие в изграждането на Югославия. А дори и горното твърдение, разглеждано в някои нюанси, не е много убедително, защото от Словения, Хърватско и другите южнославянски области след разпадането на Австро-Унгария е могло да се образуват отделни държавици. Въпросът следователно се свежда до това, дали по време на Първата световна война има движение за обединяване на южнославянските народи в Австро-Унгария и на народа в Сърбия.
 

75. V l a h о v i с, V. Internacionalizam Kommunisticke partije Jugoslavije na delu. — Socializam, 1959, № 2, p. 51.

76. M a r j a n o v i c, J. Prilog izucavanju iugoslovenstva u ustanku 1941. — JIC, 1961, № 4, 38—39.

139

Още в началото на Първата световна война, като дискутира с Роза Люксембург, В. И. Ленин пише, че в Австрия се е създало извънредно своеобразно положение: „От страна на унгарците, а после и на чехите тежнение тъкмо не към отделяне от Австрия, а към запазване целостта на Австрия именно в интерес на националната независимост, която е могла да бъде съвсем задушена от по-хищни и по-силни съседи. Австрия се е оформила по силата на това своеобразно положение в двуцентрова (дуалистична) държава, а сега се превръща в трицентрова (триалистична: немци, унгарци, славяни).” [77] Тази оценка, макар че се отнася главно за славяните в северната част на Австро-Унгария, важи и за хърватите и словенците. Тенденцията за превръщане на дуалистичната империя в триалистична е плод на страха на славянските народи да не попаднат в зависимост или в пределите на реакционна царска Русия. В. И. Ленин оправдава славянските народи и тяхното искане да останат в Австро-Унгария, защото тя е по-напреднала в своето буржоазно-икономическо развитие. Валидността на тази Ленинова оценка и за хърватите, и за словенците най-добре се вижда от това, че противоречията между Русия и Австрия обхващат и тези области Като излизаме от политическите борби на славянските народи в Империята, можем да направим заключение, че по време на Първата световна война, особено в нейния начален етап, а и в разгара на войната нито у хърватите, нито у словенците има стремеж към откъсване от Австро-Унгария, а камо ли към създаване на обща държава със Сърбия.

Плановете на Сърбия също не отиват толкова далече. Никола Пашич, заявявайки пред Скупщината в Ниш през 1914 г., че Сърбия ще преследва политика на национално освобождение и обединение на всички неосвободени земи, в които живеят сърби, има предвид главно Босна, Херцеговина и Войводина. Едва по-късно той започва да работи за основаването на Югославянския комитет [*], на който оказва материална и дипломатическа подкрепа.

В случая нас ни интересува не толкова политиката на сръбската буржоазия, а позициите на работническото и социалдемократическото движение в Сърбия. Известно е, че ССДП е една от малкото партии във Втория интернационал, които се обявяват против кредитите за водене на Първата световна война. По време
 

77. Л е н и н, В. И. Избр. произв. в два тома. Т. 1, 627—628.

*. Основан в Лондон през 1915 г. от емигранти (словенци, хървати и сърби) от Австро-Унгария. Поставя си за цел да работи за обединението на сърби, хървати и словенци в обща държава.

140

на войната тя също Не престава да води антивоенна пропаганди. Според нея империалистическата война няма да реши националния въпрос в Европа и на Балканите, а оше повече ще го усложни. Ето защо от програмата на ССДП не слиза искането за създаване на балканска федеративна република. Тя никога категорично не се обявява за обединение с хърватския и словенския народ. Следователно и от сръбска страна образуването на Югославия не се замисля по време на Първата световна война.

Но в края на войната обстановката се променя. Октомврийската революция премахва царска Русия, която играе ролята на тюрма на народите. Тя не е страшна вече за славянските народи в Австрия. Обаче революционноосвободителното движение в Хърватско и Словения и сега не се обявява открито за обединяване със Сърбия, въпреки че мнозинството югославски историци в стремежа си да подкрепят „казионната” теза са стигнали до известна преднамереност в оценката. Революционното движение на славянските народи в Австро-Унгарската империя е резултат предимно на революционната обстановка в края на войната и на отражението на Октомврийската революция [78]. Разбира се, народите на Дунавската монархия се борят и за своето национално освобождение, но те не си поставят за цел да създават обща държава със Сърбия и Черна гора.

Създаването на Югославия в голяма степен е пряко дело на сръбската, хърватската и словенската буржоазия [79]. Народните маси участвуват дотолкова в него, доколкото съдействуват за събарянето на Австро-Унгарската империя и за излизането на славянските провинции от нея. Но това не означава, че те непременно се стремят към съединение със Сърбия. По-нататък нещата се развиват без особеното участие на масите, даже против тях. Разгорялото се революционно движение в Австрия изплашва и хърватската, и словенската буржоазия, поради което тя прибягва до споразумение със сръбското правителство. В случая като представител на пречанската буржоазия действува Югославянският комитет. По този начин възтържествува сръбската завоевателна политика. Обединението „на сръбския” народ надминава най-оптимистичните искания на сръбската буржоазия. Новата държава изниква благодарение на съглашенската дипломация като база за борба срещу Съветска Русия, което никой не
 

78. Б а к а р и ќ, В. Co менувањето на основните фактори на обштествениот систем се менува и основниот систем на врските и односите меѓу нашите народи. — В: СКЈ и меѓунационалните односи. Скопје, 1969, 213—215.

79. Пак там.

141

може да оспори, щом се проследи поне малко дипломатическата игра между държавите-победителки. Само Италия, понеже има претенции за крайбрежието на Адриатическо море и Далмация, не се съгласява със създаването на Югославия и поддържа иредентичните стремежи на българите в Македония (за откъсване от Югославия и присъединяване към България).

При това положение политиката на Съветска Русия и на Ко-минтерна за даване право на нациите в Югославия за самоопределение до отделяне не може да се смята като реакционна от гледище на световния революционен процес и защитата на първата социалистическа страна. Такова становище има и ЮКП. Третата конференция в своята резолюция заявява, че образуването на СХС държава е в интерес на обществения прогрес, но тук, по всичко личи, се има предвид ползата от големите държави за икономическото развитие. Конференцията не изхожда от това, че Югославия е създадена в отговор на стремежите на масите за обединение, напротив — създаването й се сочи като „един от резултатите на световната война”.

Поради това не може да се дава отрицателна оценка на позициите на Коминтерна по националния въпрос в Югославия. Единственото сериозно средство, с което ЮКП може да привлече масите на своя страна, е да поддържа правото на нациите за самоопределение до отделяне. Всяка пропаганда през този период за оставане на поробените народи в Югославия (това особено важи за Македония) означава партията да се обгради с недоверието на масите.

Становището на Коминтерна за прилагане принципа на самоопределение на народите до отделяне и за създаване на независими републики не се отнася само за Югославия. То важи за решението на националния въпрос в цяла Средна Европа и на Балканския полуостров. Това се вижда от резолюцията на V конгрес на КИ, където се казва, че комунистическите партии в Средна Европа и на Балканите стоят пред задачата да поддържат с всички средства революционните движения на потиснатите народи, а лозунгът „право на самоопределение на всеки народ, включително и правото за откъсване”, трябва в предреволюционния период и в новообразуваните империалистически държави да намери своя конкретен израз в лозунга: „откъсване на потиснатите народи от държавното тяло на Полша, Румъния, Чехословашко, Югославия и Гърция” [80]. Конгресът осъжда като неправилни опитите на някои комунисти от тези страни да наложат на съот-
 

80. ЦПА, ф. 1, оп. 3, а. е. 11, с. 82.

142

ветните партии отношение към националнореволюционното движение за запазване на държавните граници, установени по грабителските договори във Версай, като се задоволят само с частични реформи в рамките на държавите. Най-често те издигат лозунга за автономия вътре в държавните граници.

Слабост на цялата югославска историография, макар разглежданият въпрос да не е проучван в нея специално, е и това, че когато се оценява въпросното становище на Коминтерна, винаги се изпуска вероятността тези независими републики да се включат в една федерация на работническо-селските републики на Балканите, с което отпада страхът, че те щели да попаднат под италианско, българско и пр. владичество [81]. В потвърждение на това е и следният пасаж от резолюцията на V конгрес на КИ: „Конгресът одобрява издигнатия от комунистическите партии на Балканите лозунг за една балканска федерация от равноправни и независими работническо-селски републики.” [82] При това режимът в Югославия по това време не е по-добър от режима в България, за да й се дава предимство. Особено по отношение на Македония КИ не може да даде друга формула, защото БКФ преди него приема на VI си конференция лозунга „Единна и независима Македония”, заявявайки, че „трябва да се отхвърлят като опортюнистически лозунгите за автономия на отделни части от Македония и Тракия в границите на една или друга от буржоазните държави, изкуствено създадени по договорите в Севър, и пр.” [83], защото тия лозунги са равносилни на споразумение между имотните слоеве от македонското и тракийското население с господствуващите класи на държавата, в която живеят. „Следователно тия лозунги означават увековечаване на социалното и националното робство на бедното македонско и тракийско население.” [84]

И така, указанията на Коминтерна, дадени на V конгрес, не могат да се оценят като неправилни. За момента те са на необходимото равнище.

Веднага след приключването на заседанията на V конгрес на КИ в Москва се провежда VII конференция на БКФ, която обсъжда обстановката на Балканите и задачите на комунистиче-
 

81. Това становище подкрепят Велко Влахович, Йоцо Марянович, Родолюб Чолакович и др. Единствено Франо Тужман изказва мнение, че Коминтернът е взел решение, съобразено с тогавашната обстановка (вж. Т u ђ m a n, F. Uvod u historiju socijalisticke Jugoslavije. — Forum, IV. 1963 (II god), knj. III, br. 4, 714—717).

82. ЦПА, ф. 1, оп. 3, a. e. 11, c. 84.

83. Пак там, 3, a. e. 11, c. 85.

84. Пак там.

143

ските Партии. В резолюцията на Конференцията се сочи, че на Балканите всеки момент може да избухне конфликт между едни или други държави, тъй като македонският въпрос става повече от когато и да било извор на опасни противоречия между белградското и софийското правителство. Комунистическите партии не бива да забравят опита от миналото, напомнящ, че на която и точка на Балканите да започне война, тя неминуемо ще се разшири и ще обхване всички балкански страни [85]. Затова те трябва да организират война на войната.

Конференцията обръща внимание на факта, че ще се допусне груба грешка, ако се пренебрегнат националнореволюционните движения, които играят важна роля на Балканите. Партиите трябва да се съобразяват с вътрешната криза, съзряваща във всички балкански страни.

В Югославия кризата произтича главно от националните борби, които все повече се изострят. Над ЮКП надвисва опасност да се превърне в секта, откъсната от големите народни движения, ако продължава да пренебрегва националните борби на хървати, словенци и други.

Тя може дори да попадне в лагера на контрареволюцията, ако по време на апогея на националните борби се занимава с „идеята за народно единство”, както е посочено в точка 9 на Вуковарската програма и която една част от сръбските комунисти продължават да поддържат [86].

В резолюцията на Седмата конференция на БКФ се отбелязва, че „македонският въпрос е въпрос на Балканите и може да се реши само в балкански размери”, защото Македония е разделена и защото в България, а и в някои други страни, има голяма маса от емигранти и македонски организации, които представляват важен фактор. „Комунистическите партии на Балканите ще заемат по македонския въпрос правилно становище — се казва в резолюцията — само тогава, когато вземат предвид целокупността на македонските сили, разпръснати по разните държави.” [87]

Така още веднъж се подчертават общобалканският характер на македонския въпрос и нуждата от съвместни усилия на балканските комунистически партии за неговото разрешаване.
 

85. Радник, бр. 138, 2. X. 1924.

86. Пак там.

87. Пак там.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]