Скоро след пристигането ми в Одрин се прибраха и учениците. Започнахме редовните занятия. Служенето ми както в гимназията, така и в пансиона ме изпълваше с радост, защото учениците бяха кротки, усърдно се учеха, имаха най-добри обноски, бяха учтиви към всички и защото гимназията и пансионът се издържаха от завещаните средства на д-р Петър Берон, голям родолюбец и забележителен учен, който с издадения от него в 1824 год. „Рибен буквар" извърши преврат в нашето учебно дело. До неговото излизане учението се започваше с именуване на буквите със слова: аз, буке, веде, а след него буквите започнаха да се именуват със звукове и срички: а, бе, ве. Това много улесни четенето и подтикна напредъка в българското училище.
В Одрин имахме и девическа, Касърова гимназия с пансион при нея, които се издържаха със средства, завещани от големия родолюбец и благодетел Касъров. Неговата сестра, отлична българка, живееше в Одрин. Изпитвах особена гордост, дето по нейно желание бях настойник в гимназията на двете й деца.
Имахме и четири първоначални училища с черкви в махалите Каика, Киришханата,
Илдъръма и Саръкмегдан.
Освен нашите училища в града имаше и униатска мъжка гимназия, издържана
от полските братя Възкресенски. Преподаването в нея ставаше на френски
и на български език. Тук завършиха солидното си образование много младежи
от България. В тази гимназия при обсадата на Одрин се укриха някои от нашите
учители, а други бяха изпратени на заточение в Мала Азия.
Имаше още и девическо католическо училище, издържано от загребските сестри - „Аграмер швестер". В него преподаването ставаше на немски и на български език.
Одринската епархия се управляваше от архимандрит Мелетий, който по-късно бе избран за Велешки митрополит, а на негово място дойде архимандрит Никодим. Секретар на митрополията бе Фотев, а след него - Ефтим Спространов. Имаше освен това и униатски български владика.
В Одрин имахме и женско благотворително дружество „Евдокия". То, с приходите си от членски вноски и честитки за имен ден, помагаше на бедните ученици от махленските първоначални училища с книги, обуща и дрехи. Най-усърдно работеха за неговия успех председателката му Райна В. Йорданова и секретарката Невенка Арнаудова, учителки в девическата гимназия. Подпредседател, през всичките години на стоенето ми в Одрин, бях аз. Голяма услуга на дружеството принесе търговският консул Георги Стоев. Той устрои за него лотария в България и ни снабди с много средства.
В Одринския вилает имаше Революционна организация. Нейни водачи бяха първо Петър Васков, а след него - Климент Шапкарев. Още с дохождането си тук останах с впечатлението, че държането на турското население и правителствените чиновници към християнското население коренно се различава от държанието на турското население и турските чиновници в Македония. През всичкото ми стоене в Одрин аз не видях и не чух турчин да се държи грубо или да оскърбява християнин (или да го бие). Докато бях в Одрин, надписите на руски език над съдилищата оставаха непокътнати. Всичко това, от една страна, и фактът, че нашето население в Одринския вилает съставлява малцинство по отношение на турското население и че в него няма турска пропаганда, която да цепи нашия народ, налагаха ми убеждението, че в този вилает няма нужда от революционни действия, а е достатъчно с черкви и училища да крепим и развиваме народния дух. Ето защо през всичкото ми стоене тук не взимах участие в революционни действия.
В Одрин учителствах осем години: от 1903-1904 до 1910-1911 учебна година. Преподавах психология, логика и етика. Няколко години преподавах етика и в девическата гимназия.
Службата ми в мъжката гимназия „Д-р Петър Берон" и в пансиона към нея бе за мен радост. Пансионът бе мой мил дом. Радвах се, когато гледах учениците да се хранят, когато ги гледах усърдно да се занимават, когато не ми създаваха никакви главоболия, когато в неделни и празнични дни сутрин ги водех на черква, а подир обед на разходка. Разходките правехме до острова, в каньона и на устието на река Тунджа. Понякога отивахме на Илдъръма при арменските гробища. Заедно с нас дохождаха и ученичките от девическата гимназия. От тези разходки винаги се връщахме в пансиона с песни.
Всяка година тържествено празнувахме Благовещение - празника на д-р Петър Берон, с църковна служба в Каика или Киришханата, с реч за делото на нашия патрон и с утро в гимназията.
За празника на св.св.Кирил и Методий имахме църковна служба в Каика или Киришханата с водосвет и реч в двора на черквата за делата на светите братя. Следобед всички ученици, ученички и народ тържествено празнувахме на острова на р.Тунджа с песни, хора и веселие до късно вечерта, отдето отново с песни се връщахме в града.
На Първи май целият ден прекарвахме с учениците и ученичките на Адъма, по пътя от Одрин за Лозенград. Привечер се връщахме с песни в града. Пеехме „Край Босфора", „Жив е той" и други популярни песни. След Хуриета пеехме и „Ватън бизъм джанамьз. Веда олсун канамъз" („Отечеството е нашата душа. Да пролеем за него кръвта си"). Един офицер, застанал на пътната си врата, високо издигнал фес над главата, ме спря, стисна ми ръката и не намираше думи да изкаже радостта си, че пеем тази песен. Непрестанно викаше: „браво, браво"... и хвърляше феса си възбудено.
Учебната година завършвахме с тържествен акт. На един от актовете присъства и Саша Попов, известен български музикант, който с художественото си свирене създаваше гордост у нас.
Една година с радост посрещнахме и учениците от Казанлъшкото педагогическо училище, които след като стояха един ден в Одрин, заминаха за Цариград.
Друга година посрещнахме артистите от Софийския народен театър начело с Пенчо Славейков, които дадоха в града няколко представления. Те направиха посещение и на валията. Бяха посрещнати и изпратени с военна музика.
При моето стоене в Одрин направихме две екскурзии: една до Свиленград и друга до Акбунар.
В Свиленград отидохме сутринта с влака, прекарахме там деня и вечерта се върнахме.
В Акбунар отидохме един ден подир обед и вечерта нощувахме в селото - бяхме гости на селяните. Другия ден в игри, песни и веселие прекарахме на поляните в околността. Привечер се върнахме в града. Село Акбунар е близо до укреплението Айваз баба - едно от най-големите укрепления на североизток от града, високо и много стръмно. Малка бистра рекичка се вие около основата му.
На укреплението Айваз баба на 13 март 1913 година българският войник, след кървави юначни боеве при Лозенград, Ескиполос и Петра, при Люлебургаз, Бунар Хисари Виза, при Чаталджа, Шарнай, Булаир и Мъстанли, при укрепленията на Одрин, заби победоносното българско знаме. Когато Шукри паша вижда, че българското знаме се вее над Айваз баба, той издига бяло знаме над Илдъръма. Одрин пада. Шукри паша се предаде с 60000 войници, 2000 офицери и с 600-800 оръдия. Ето най-голямата военна победа в историята на българския народ! Строшиха се петвековните турски вериги. Завърши войната за освобождението на поробения брат, за освобождението на поробените български земи!
В своята история българският народ има две неща, с които може да се гордее: дал е на всички славяни книга да четат и се е бил, проливал е кръв за свободата на своите братя, за свободата на поробените си земи.
За жалост има българи, които мислят, че българският народ се е бил за пазари, за завладяване на чужди земи. Заблуда! Българският народ се е бил само за свободата на поробените си братя, за свободата на поробените си земи.
Айваз баба е свещено място за българския народ, както е свещено място
Орлово гнездо при Шипка.
На другата година след Илинденското въстание ваканцията прекарах у
дома в Ресен. Пътувайки за у дома видях в Пателе няколко опожарени къщи.
Те били запалени от турците, за да принудят намиращите се в тях четници
да се предадат. Един от тия четници, но прякор Абдурамана, за да не се
предаде жив, застрелял жена си, а себе си самозастрелял. При сражението
в Пателе войвода на четата бил юначният Марко паша - Иванов.
Видях и китното село Гавато, опожарено при въстанието.
През 1908 година младотурците, начело с Енвер бей и Ниязи бей провъзгласиха младотурската революция - хуриета. Аз тогава бях на почивка в Костенец баня. Младотурците целяха да отбият старанията на великите сили за въвеждане на реформа в Македония. Те бяха по-турци от старотурците. Скоро стана ясно, че възгласите: хуриет, мусават, адалет (свобода, равенство, братство) бяха за замазване на очите на великите сили и на християните в Турция.
Младотурците, с помощта на български революционери от Македония, начело с Яне Сандански, свалиха султан Хамид, когото затвориха във вилата „Аладини" в Солун, а на негово място поставиха Рашида и въведоха конституция. Младотурците почнаха да управляват. На вечерята, която дадоха на чуждестранните представители в Цариград, не поканиха българския дипломатически представител и накараха България да прогласи в Търново своята независимост. В Македония те забравиха хуриета - започнаха да преследват бившите революционери и четници. В Скопие убиха войводата Аджеларски. Мухтар паша, комендант на Лозенградската крепост, който в сраженията при Чаталджа остана със счупен крак, в книгата си „Моята дейност в Балканската война" ги нарича „нови кърджалии", мнозина от които, когато е удрял последният час, са лежали на топло по Европа и в Цариград.
Ваканцията след хуриета прекарах у дома в Ресен. По това време там дойдоха професор Касиер от Берлинския университет с госпожата си и професор Иширков от Софийския университет. Те пожелаха да се запознаят с нашия съгражданин Ниязи бей. Предадох му тяхното желание. „Приятно ще ми е да дойдат", каза беят и излезе на улицата да ни посрещне. Попита ги къде желаят да седнат: вкъщи или в градината. След като седнахме в градината, войниците донесоха ябълки в панерче. Когато ги носеха, госпожа Касиер започне да мирише въздуха и попита Ниязи бей кой е излял розово масло в градината. Той й каза: „Дядо Господ" „Как така?" „Миризмата е от ябълките", поясни беят. „Цяла Европа съм обиколила, но ябълки с такъв аромат не съм срещала" - каза госпожа Касиер...
В Одрин бях на два пъти арестуван. Първият път, когато се разхождах из лозята в Каика, Гледам двама кавалеристи тичат към мен и викат: „Стой!" Спрях. „Какво търсиш тук?" „Разхождам се". „Тук в укреплението ли намери да се разхождаш?" „Не зная, че е укрепление". Обис кираха ме и ме заведоха при началника. Изказах съжаление, че без да зная съм попаднал в укрепление. Той ме попита как се казвам, откъде съм родом, де съм учил и де съм учителствал. Казах му. Казах му още, че съм съгражданин на Ниязи бей. „Познаваш ли го?" „Познавам го добре. Нашият град е малък и всички добре се познаваме". „Сега си свободен да си отидеш. Ще дойдеш утре подир обед". На другия ден отидох следобед. Изказа съжаление, че са ми причинили неприятност с арестуването и че вече съм свободен. Благодарих му.
Вторият път бях арестуван при сбиването на гръцки ученици от турската
гимназия с наши абитуриенти.
В деня, когато Екзархът заминаваше да се лекува в Европа, водих учениците
на разходка край канала на р.Тунджа. Когато се качихме на насипа, съгледах
на другия му край гърчета с тояжки в ръцете. Явно се бяха приготвили да
се бият с нашите ученици. Щом приближихме до тях, те се разпръснаха между
градините. Играхме доста на поляната край канала. По едно време съгледах,
че в началото на насипа наши ученици-абитуриенти се бият с гърчетата. Набързо
събрах учениците и се отправихме към мястото, дето ставаше сбиването. Дрехите
на някои гърчета бяха разпокъсани, на едно от тях шуртеше кръв от главата.
Заповядах на нашите ученици да прекратят боя. Един офицер, като видя това,
ми благодари, че съм спасил гърчетата от пребиване. Набраха се много гърци.
Между тях имаше доста с шапки. Те образуваха около мене кръг. Явно беше,
че искат да ме бият. Веднага взех стойка за самоотбрана. Бръкнах с дясната
ръка в десния джоб на панталона. Раздрънках намиращите се там ключове от
пансиона и казах: „Ако някой се осмели да се приближи до мен, няма да остане
жив". Те помолиха намиращия се там полицай да ме обискира. Казах, че тук
не давам да ме обискират. Да ме обискират в участъка. Поведох учениците
към пансиона. Мене, някои от нашите ученици и гърчетата полицаят ни заведе
в участъка... Там ме обискираха. Той очакваше да намери револвер, а намери
ключове. Каза ми:
„Браво, умен си бил!" В участъка ни разпитаха, след което ни освободиха.
Гърчетата подигнаха пред съда дело срещу мен. Явиха се няколко гръцки младежи, както и офицерът, който при насипа ми благодари. Гърнетата казаха, че съм викал: „удри го!" Същото каза и офицерът. Посочих на съда, че офицерът, който наблюдаваше биенето, ми е благодарил, че помагах за спасяването на гърчетата. Помолих съда да го застави с клетва да признае или откаже това. Съдът обаче не взе под внимание молбата ми. Изтъкнах още, че при сбиването не беше само един гръцки ученик, та да кажа „удри го", а бяха много ученици, та е трябвало да кажа „Удрете!". Пожелах да се повика човек, който знае добре български, та да установи, че тия показания са лъжливи. И тази ми молба съдът не взе под внимание и ми наложи наказание един месец затвор. Хуриетски съд!
За излежаване на наказанието бях поставен не при обикновените затворници, а при политическите. Когато влизах в затвора, изказах своето възмущение от съда и казах, че ако беше предишния валия това нямаше да се случи. Един от затворниците стана, приближи се до мен и ми благодари, че като български учител соча справедливостта на бившия валия, заради когото той, като негов секретар, сега лежи в затвора.
След излежаването на наказанието срещнах в изгорялата част на града офицера и му казах: „Как не Ви беше срам при насипа да ми благодарите, а в съда да лъжете, че съм казал „удри го!" „Прощавайте, ама не видяхте ли, че те така искаха да кажа?" „Те така искаха, но Вие като офицер какво трябваше да кажете? Срамно! Защо тогава носите тая сабя? Жалко, че и Вие сте младотурски офицер". Той посрамен се отдели от мене. Като учител в Одрин на няколко пъти изпитах голяма скръб. Най-нанред изпитах скръб, когато изгоря помещението па нашата гимназия при големия пожар в града. Изпитах голяма скръб и когато изгоря зданието, в което се намираше кабинета по физика на гимназията. Отначало се мислеше, че то е подпалено от гърците, но после се узна, че е запалено от наши ученици. Жалко и престъпно! Целяло се да се ускори построяването на новото гимназиално помещение. Напразно! Всички грижи за това се полагаха... Изпитах особена скръб, когато трябваше да изключим от гимназията, с право да държи другаде зрелостни изпити, ученика Кирил Божков, на когото аз бях настойник, за разпространяване между учениците на книги с антирелигиозно съдържание.
Като началник на пансиона в Одрин всяка година имах двама помощници - надзиратели. В мое време това бяха учителите Иван Кюлев, Филип П.Димитров, Михаил Балджиев, Петър Мърмев, Дим. Китов и Г. П. Аянов. В пансиона събота вечер и срещу празник, когато нямахме занимания, често правехме литературни и исторически четения.
Имахме добър ученически хор, ръководен от Иван Кюлев, и добър ученически оркестър, ръководен от Михаил Балджиев. Особени грижи за пансионерите полагаше добрият лекар д-р Стр. Дочков.
Директори на гимназията бяха: първата година Антон П.Стоилов, шест години Васил Йорданов, а последната година - Димитър Мирчев (Димко В'амбар).
В Одрин мои възпитаници бяха:
митрополит Борис Неврокопски, отличен ученик;
Великотърновският митрополит Софроний, отличник, срамежлив с момите;
Константин Петканов, писател;
Дамян Калфов, писател;
Иван Пантелеев Орманджиев, историк, от когото имам подарък - скъп за
мене спомен - неговия „Момчил";
д-р Читакев, лекар.