С такива убеждения, с такива мисли стъпих с радост в семинарията. Тя имаше просторен парк, просторна овощна градина и просторни ливади. Намираше се в края на Шишли, на най-високото и най-хубавото място в съседство с нашата болница „Евлоги Георгиев". Училищното и пансионското здание бе обширно, хигиенично не много високо. Имаше отделни, красиви помещения за ректора и инспектора на семинарията. На тавана до ректората беше нарисувана картата на Арабия. Стопанинът на землището на семинарията, при продаването му на Екзархията е помолил да се запази тая карта на любимото му отечество!
Ректор на семинарията бе епископ Неофит Бранитски. Той бе добър църковник,
но голям страхливец. Възпитание във висок народен дух го плашеше, считаше
го за революционно. Не искаше да види дори в семинарията българин от Македония.
Бе чревоугодник, с тромави крака.
Учителите в семинарията бяха добре подбрани. От тях Хр. Тошев (скромен,
горещ родолюбец, който по-пос-ле стана свещеник) и Петров бяха посветени
в Революционната организация. Петров участва в Солунския конгрес, който
реши да има въстание (става дума за Илинденското въстание - бел.ред.).
В Цариград имаше много хора от Костурско, Леринско и Преспанско, посветени в Революционната организация. Нейни водачи бяха: Бакрачев, търговец в Цариград, родом от Костурско, Хр. Тошев и Петров, учители в семинарията - и двамата родом от България. Но душа на Революционната организация в Цариград бе Кръсто Халчев Стоянов, фелдшер в българската болница. Той е получавал от Бургас динамита за Солунския атентат. Той се е грижел за опазването му в Цариград. Той го е изпращал в Солун.
Солунският атентат - вдигането във въздуха на Отоманската банка - е гордост за македонския българин. Той е дело на самоотвержени родолюбиви младежи - гемиджиите, повечето от Велес. Те направиха да не загине жива душа от банката, като в минутите преди взрива успяха да убедят живущите в нея лица да излезнат навън, а повечето от тях самите загинаха геройски в бой по солунските улици!
Един ден преди атентата Павел Шатев, родом от Кратово, подпали в Солунския залив парахода Гвадалкивир. Шатев видя Сахара, гладува много години в България, стана висш чиновник на Федеративна Република Македония, а умря в затвора в Битоля - в затвор на Македония, за свободата на която работи и страда през целия си живот!
Кръсто Х. Стоянов получи пред Илинденското въстание адска машина, която трябваше да се изпрати в Одрин. Той забелязал, че часовникът й не е изправен. След като го докарал в изправност, поставил адската машина в сандък, напълнен с вехти дрехи, адресирал го до несъществуващо лице в Одрин и го предал на гарата. Адската машина, която трябваше да избухне на Илинден в Одрин, не избухна. Откриха я през м. декември. Не избухна и адската машина, изпратена да избухне на Илинден в Цариград. Аз се възхищавах на смелостта на Кръсто, но се съкрушавах от беднотията на домашните му.
Възпитатели в семинарията бяхме аз и Иван Кюлев. Аз нямах преподавателски часове в семинарията. Той имаше. Възгледите на Иван Кюлев бяха като моите. Ние знаехме, че между учениците в семинарията има посветени в Революционната организация. Главната ни грижа беше да ги предпазим от участие в революционни действия. Успяхме, защото нямаше външни влияния.
Пансионът в семинарията бе за мене мой любим дом. Радвах се, задето учениците не ми създаваха никакви неприятности. Радвах се, когато се разхождах по хубавия парк и разговарях с тях. Радвах се, когато ги гледах да се хранят в трапезарията. Храната бе отлична. Често намирах повод да говоря недълго в трапезарията. Радвах се, когато в занимателния салон гледах как старателно си подготвят уроците. И тук понякога кратко им говорех. Особено се радвах, когато в неделни и празнични дни слушах при църковната служба хубавото пение и хубавите църковни проповеди на учениците, когато гледах как се стараят да усвоят църковния ред. Радвах се, когато при ясни нощи наблюдавах с тях звездното небе и изучавахме съзвездията, като се стараех да им повлияя да схванат величието и красотата на Вселената, величието на нейния творец. Радвах се, когато в неделни и в празнични дни водех учениците на разходка по широките простори на север от семинарията, дето прекарвахме в игри и веселие и отдето се връщахме с песни.
Един ден заведох учениците в Термопил, дето се намират дворците на цариградските
посланици. Потеглихме рано сутринта с почивки по пътя. Към обед бяхме вече
в околностите на Термопил. Там отпочинахме и обядвахме. В строен ред стигнахме
до главната улица, край Бос-фора. Тя бе покрита със синкав пясък. Дружината
от 120 младежи, облечени в попски дрехи, шумно запя и здраво закрачи по
хубавата улица. Пеехме „Край Босфора шум се вдига":
Край Босфора шум се вдига,
лъщат сабли, щитове.
Ето Симеон пристига,
воеводите зове:
— Собирайте се воеводи,
храбри юнаци без брой.
Скоро горда Византия
ще да падне в нашта власт,
сам Роман да се представи
нека мир да проси той.
Нека поклон ми направи,
па щем види по-подир!
Мъчно, срамно за Романа,
но какво да прави той?
Веч войска му не остава,
нито сърдце зарад бой.
И разплакан той излиза
пред Влахернските врата
с чудотворческата риза
и с молитва на уста.
Мъчно, срамно за Романа,
но какво да прави той?
Веч войска му не остана,
нито сърдце зарад бой.
Околностите на Термопил ехтяха. Народът се трупаше по улиците и по прозорците, да ни слушат и гледат. Така с песен край Босфора стигнахме до околността на „Роберт колеж". Казах на учениците: „Това училище е възпитало много просветени и родолюбиви синове на България. В това училище големият родолюбец Методий Кусев, протосингел на Пловдивския митрополит, а по-после - Старозагорски митрополит, е предал на директора Уошбърн събраните от него сведения за Априлското въстание. Тия сведения Уошбърн, с помощта на Панаретов, учител в същото училище, е направил достояние на света. Предаването им е художествено нарисувано от Константин Величков в неговото поетично творение „Иди задо мною, Сатана".
Привечер изморени, но доволни се прибрахме в семинарията.
През пролетта учениците знаеха, че ще има въстание. Мнозина се готвеха да напуснат семинарията, за да участват в него. Изтъквахме им, че това може да бъде пакостно за семинарията и за Екзархията. Послушаха ни. Замина само един ученик - Икономов. Той бе убит в Серско.
След Солунския атентат дните в Цариград бяха тревожни. С тревога свършихме
учебните занятия. Екзархът поиска да му докладвам устно за действията ми
в семинарията. Докладвах му.
Преди всичко изказах му моята благодарност за назначаването ми за възпитател
в семинарията. След това изложих му моите убеждения и възгледи по работата
ми в семинарията. Изложих му подробно как съм действал, за да мога да повлияя
на учениците да се развие у тях висок национален дух, за да станат те самоотвержени
служители на църква и народ. Покрай другото му казах, че засега най-големият
враг на нашето църковно-училищно дело е сръбската пропаганда, с която,
освен Екзархията, се бори (особено в Скопския вилает) и Революционната
организация. Като завърших. Екзархът ми каза:
— Г-н Николов, много Ви благодаря, че така откровено ми говорихте. Благодаря Ви за действията в семинарията. Това, което чух от Вас, напълно се схожда с това, което зная от учениците. За моите деца - учениците от семинарията - аз искам възпитатели като Вас, които ще подпомогнат да се развие у тях висок народен дух, които ще ги направят готови да пожертват даже живота си за църква и народ. Ето защо за идущата година Вие оставате пак възпитател в семинарията.
Благодарих му.
За ваканцията повечето от учениците изпратихме по манастирите в България. За България заминаха и учителите. В Цариград останаха само семейните Бъчваров и Зафиров. Иван Кюлев замина за островите, дето бе арестуван. От Екзархията искаха и аз да отида на островите. Предвиждах, че хце бъда арестуван, поради което казах, че ще остана в Цариград, но само ако живея в семинарията. Съгласиха се. Останах в семинарията. Всеки съботен ден преди обед отивах в Екзархията. Пред вратите на канцеларията винаги имаше тайни агенти. Аз се хранех в една гостилница в Ортакьой. Шефът на тайните агенти винаги дохождаше подир мене в гостилницата. Така се запознахме и той много пъти ми беше гост на обед. Един ден сутринта аз не отидох в Екзархията, а в Галата. Шефът на тайните агенти отишъл в семинарията да пита защо не съм дошъл в Ортакьой. Казали му, че съм отишъл да се видя с мои хора, които са дошли в Цариград. На другия ден, в неделя, отидох да му благодаря за грижите му за мен, През ваканцията, при моето стоене в Цариград, се освети руската черква-паметник в Шипка. Преди освещаването К. Селджобалиев, касиер на Екзархията, ми каза, че Екзархът е много разтревожен, че русите са довели руски владика да извърши освещаването на черквата. Казах му:
„Кажете на Екзарха да не се безпокои за това". На вечернята, когато руският владика в присъствието на руските големци и на цар Фердинанд се тъкмел да започне освещаването на храма, митрополит Методий Кусев застанал на царските двери и се обърнал към руския владика: „Ваше Високопреосвещенство, Вие се готвите да започнете освещението на храма. Този храм се намира в моята епархия и според църковните канони никой няма право да го освети без мое разрешение. Ако го осветите без мене, ще прокълна Вас, ще прокълна и императора!" Настанало голямо смущение между руските гости. Те решили храмът да бъде осветен и от българския и от руския владика. Така и станало.
Екзархът дохождаше всеки неделен ден в семинарията. В едно от последните му дохождалия му изтъкнах, че ще бъде добре, ако се нареди учениците от последните два класа да се водят в Леринското училище, за да гледат как се преподава и сами да се упражняват да преподават. Той поиска да му направя доклад за това. Направих. Два-три дена след започване на занятията в семинарията отидох в Екзархията, за да предам доклада. Като се качвах по стълбите към екзархийската канцелария, чух да се тропа на прозореца на жилището на Екзарха. Разбрах, че Екзархът иска да ме види. Докато го чаках, К. Селджобалиев, касиер на Екзархията и главен съветник на Екзарха, ме срещна и ме попита защо съм дошъл. Казах му. „Него го не щат в селото, той пита за поповата къща", рече ми. „Защо?" „Защото ректорът си е прибрал багажа, дошъл е тук и е казал на Екзарха: „Докато Николов е в семинарията, аз не мога да бъда ректор". Дойде и Екзархът. Влезнахме заедно в приемния салон. Целунах десницата му, а той изправен ми каза: „Г-н Николов, аз на два пъти Ви казах, че Вие оставате за възпитател в семинарията. Сега ректорът си е прибрал багажа и е дошъл тук. Каза ми: „Докато Николов е в семинарията, аз не мога да бъда неин ректор". Моля, кажете ми какво да правя. Ако го освободя, ще имам неприятности с някои от владиците". Нито Екзархът, нито владиците познаваха моралния лик на ректора. Това знаеха само няколко ученици от семинарията. „Ваше блаженство, при това положение едно може и трябва да стане. Аз да напусна семинарията, а Вие да благоволите да бъда преместен другаде". Така и стана. Преместен бях за учител в Одринската гимназия „Д-р П. Берон" и за началник на пансиона при нея.
Побързах да си изкарам тескере за пътуване. При изкарването му чувах чиновника да шушне: „Бели грош, бели грош". Разбрах. Платих таксата за тескерето и дадох „бели грош" (бакшиш) на чиновника.
Със скръб се отделих от семинарията. На заминаване всички ученици дойдоха да ме изпратят до пътните порти. Мнозина при раздялата плакаха.
Помещенията на семинарията бяха опожарени в Балканската война.
Напуснах Цариград със спомени за радостните дни, прекарани в семинарията, и за красотите на Цариград, за красивите места по Босфора, по Златния рог и по островите, за хубавата Руска черква - гробница, паметник на Руско-турската война. (Тая черква бе разрушена през Балканската война). За нашата хубава желязна черква „Св. Стефан" във Фенер, за хубавата старинна черква „Св.София" - сега музей, за художествено изработената от мрамор гробница на Александър Македонски, която се съхранява в големия, добре подреден Цариградски музей, за хубавия дълъг мост на Златния рог, за тунела при Петра, за красивите джамии и султански палати...
Мои възпитаници от семинарията са:
епископ Харитон;
архимандрит Евлоги Светиев, председател на Солунската община, свършил
богословска академия;
архимандрит Евтимий, професор в Богословския факултет;
Данчо - игумен на Троянския манастир;
Александър Гугулаин, от когото имам подарък, скъп за мене спомен, съчинението
му „Св.Борис";
професорите Марковски и Иван Снегаров;
Атанас Димитров, който свърши богословска академия в Русия и много
години бе преподавател в Софийската духовна семинария;
свещеник Ташев, архиерейски наместник в Плевен;
Михаил Монев, учител-революционер;
Саев, чиновник в Българската народна банка в София;
Огнянов, учител в Струмица и по-късно чиновник в София;