СОЛУН
(1911/12 и 1912/13 учебна година)

 
За учебната 1911-1912 година бях преместен в Солунската гимназия „Св.св. Кирил и Методий". Радвах се, че ставам учител в родния град на нашите просветители Методий и Кирил, съставителите на нашата славянска старобългарска азбука. „И ний сме дали нещо на света - на вси славяни книга да четат".

Когато Византийският император е изпращал Методий и Кирил в Моравия, казал им е: „Солуняните чисто славянски приказват. Идете в Моравия и проповядвайте на славянски". От тия думи на императора може да се заключи, че домашният език на Методий и Кирил е бил славянски - старобългарски. Доказателство за това, че славянският е бил домашният език на нашите просветители ни дава и самата азбука с точното означаване на звуковете в тогавашния славянски език, особено на звуковете „дзело" и „земли". Звукът „дзело" го няма в новобългарската азбука, защото ние не можем да правим разлика между „дзело" и „земли". И аз не бих могъл да правя тази разлика, ако не бях от Преспанско, където има проход Дзвезда, който води от Преспа за Корча. Руският професор Погорелов намира, че двойнственото число от гръцки не е преведено точно на славянски, от което може да се заключи, че домашният език на нашите просветители не е бил гръцкият.

Нашата азбука, както никоя друга, съдържа мъдрост - поука. Ето:

 
За останалите звукове /букви/ няма слова - думи. И така:

Азбуката знае да говори: добро е да се живее много на земята, но с мир и просвета.

С мъдростта на нашата азбука ние можем само да се гордеем.

Славянският говор на солуняните с течение на годините се е заменил с гръцки. В село Капуджасар, което отстои на половин час на север от стените на Солун и до което като ученици отивахме на разходка, аз можех да говоря със старите на български. Младите говореха само гръцки. Всички села до Балканската война говореха български.

Радвах се на преместването ми в Солун, защото Солунската гимназия беше най-уредената гимназия в Турция. Аз също бях учил в нея, тя беше дала вече много достойни синове на нашата родина.

В Солун, освен мъжката гимназия „Св. св. Кирил и Методий", имаше и девическа, и търговска гимназия. Имахме и три първоначални училища с три черкви: в центъра на града, в Кукушката махала и в Пиргите. Имаше освен това българско униатско училище в Зейтинлията и практическо земеделско училище на американските мисионери.

В Солун аз бях и началник на пансиона. Надзиратели бяха Михаил Балджиев и Атанас Лютвиев. Пансионски лекар бе д-р Георги Стоянов. Тази година директор на гимназията бе д-р Т. Дечев, а следващата бе Георги Белев.

Един ден посетих практическото земеделско училище на американсите мисионери в Пиргите. Те бяха направили от едно пустинно място кичеста градина. Директор на училището бе мисионерът Хаус - същият, който предаде на македоно-одринската революционна организация 16 000 турски лири откуп за пленената мисионерка мис Стоун. Откупът бе предал в Разлог. За обед бях негов гост.

Американските мисионери имат ценни заслуги за българския народ с превода на Библията на български език, с издаването на в."3орница" и със служенето на български в техните молитвени домове в Битоля, Солун, Струмица, Разлог и Самоков.

Празника на нашите просветители тържествено празнувахме с църковна служба и с водосвет и слово в гимназията. Следобед учениците и ученичките от всичките ни училища, заедно с гражданството, прекарвахме с песни и хора на Бешчинар. Привечер с песни се връщахме в града.
След свършването на учебната година отидох в Скопие, дето се ожених за Перса Кръстева. От дома до черквата „Св. Богородица" отидохме със 70 файтона. Венчани бяхме от иконом Константин Саев. Кум ни беше д-р Георги Стоянов.

Ваканцията прекарах в София. На връщане за Солун полковник Дарвингов най-поверително ми каза наскоро да го чакам в Солун.

Започването на Балканската война ни изпълни с най-голяма радост. С трепет и вълнение гледахме победоносния марш на нашата армия. С трепет и вълнение очаквахме и пристигането на българската войска под началството на генерал Тодоров. Докато тя водеше победоносни боеве в околностите на Солун, турците пуснаха гръцките войски да влязат без бой в града, като негови гости. Когато към обед гръцките войски влизаха в Солун, ученикът Христо Николов, един бей от Радовиш и аз бяхме на кея. Когато беят съгледа гръцките войници, побледня, кипна и каза: „Много ми е тежко, че тия цигани, които преди няколко години хубаво бихме в Тесалия, сега влизат в Солун. Да бяха поне българите, които сега юнашки се бият по тракийските полета, нямаше да ми бъде толкова тежко. Вие не знаете, но сега българите са обградили Одрин. Със своите реки-укрепления той е непревзимаем, но българите ще го превземат..."

Нашите войски пристигнаха в Солун на другия ден, когато започваше нощта. Валеше пороен дъжд. Аз бях излязъл да ги посрещна на края на града. Поведох една част от войниците към нашия пансион. В двора му газехме до колене във вода. Друга част от тия войници поведох към гимназията. Като стигнахме до нея, видях войници, легнали под стрехите - те бяха толкова уморени, че не чувстваха проливния дъжд що падаше на краката им.

Сутринта посрещнахме с неописуема радост при входа на града престолонаследника княз Борис и генерал Тодоров. След тях пристигнаха и другите войски на генерала. Улиците на Солун, особено главната, гъмжеха от български, гръцки и болни турски войници. Видях как гърците бутаха и удряха болните турски войници, а нашите се застъпваха за тях, като викаха: „Не ви е срам, не виждате ли, че са болни!"

Улиците на Солун гърмяха от нашите радостни песни. Пеехме: „Ний ще победим", „Ний носим божи съд на петвековния враг", „Покойници..." и др. Войниците на генерал Тодоров се настаниха вън от града на изток, но скоро заминаха с гръцки параходи за България. В Солун остана само дружината на майор Лазаров. През цялото време на нашето стоене тук не се чу гласа на гръцката войска.

Американският мисионер Хаскел, качен на кон, обикаляше солунските улици, за да раздава помощи на турските бежанци, които пълнеха града. След Балканската вой на той основа образцово девическо училище в Пордим, близо до Плевен.

В Солун имаше фонд за бълг арска болница. Решихме. тоя фонд да се употреби за лекуване на болни и ранени войници. Полевата болница на Рилската дивизия се разви в болница на града. За домакин на болницата бях избран аз. Определиха ми заплата. Събрах учителки да подготвим сградата. Старша сестра на болницата бе Захария Шумлянска.

В началото на м. декември в Солун дойде цар Фердинанд. Да го поздравим със слова на чаршията бяхме избрани П. Мърмев и аз. Официалното посрещане беше определено да стане в Пиргите, до нашето консулство. На гарата аз го поздравих като освободител на Солун - родината на нашите просветители. Нарекох го освободител на Солун, защото неговите войски влязоха в града с боеве в околностите, докато гръцките войски влязоха без бой. От гарата той с автомобил замина за мястото, дето стана неговото официално посрещане, а Мърмев и аз заминахме натам с файтон. Докато ние стигнем, посрещането се привършваше. Дошъл беше и гръцкият престолонаследник с децата си. Фердинанд стоя гърбом към него. В началото го осъждах за това, но после го оправдах. Гръцкият престолонаследник, като съюзник, трябваше да дойде сам или с други гръцки офицери, а не със своите деца. С това си дохождане той сякаш му казваше: „Добре дошел в дома ми!..."

При започването на войната учителят Лютвиев напусна гимназията и отиде в родния си град Прилеп, за да помага на освободителните войски. През декември сърбите устроили в града банкет. На банкета се държали тос тове за сръбския крал, за сръбския престолонаследник, за сръбската войска и за сръбския народ. Лютвиев държал тост за българския цар и българската войска, за което при устроеното хоро, държан от двете страни от двама сръбски офицери, той бил свален на двора и оттам изчезнал безследно!

Когато сръбските войски са влезли в Битоля, в сръбското външно министерство играли хоро.

През войната се хранех в „Гранд хотел". Тук често се срещах със сърби. Направи ми впечатление един финансов началник от Белград. Той ми каза: „Отидох в Скопие с вяра, че дохождам в град, населен от сърби, но бях изненадан, като видях, че е населен от българи. На една вечеринка казах на присъстващите: вие трябва да сте благодарни, че получихте свободата си от сръбската войска. Една учителка там ми отвърна: да, но също и на българските войски, които с юначните си гърди отбиват турската сила. Неприятно ми стана, но като размислих, намерих, че тя е права". Отивайки към кея, когато съгледа морето, той преви колене, издигна нагоре ръцете си и се провикна: „Море, море за тебе се пуцаме".

През коледните празници заминах за Скопие, дето се намираше жена ми. На Гевгелийската гара един сръбски фелдфебел псуваше намиращите се на гарата българи, псуваше и крал Петра, че е отворил война за „тия бугараши". Тук един сърбин, мой събеседник, купи най-шовинисти-ческия сръбски вестник. Попитах го: „Как Ви се виждат писанията на тоя вестник?" Отговори ми: „Това са гробо-копачи между сръбския и българския народ".

В Скопие от нашите научих, че когато посрещали сръбските войски и питали: „Къде са българските войни ци?", отговаряли им грубо: „Какви български войници търсите? Ние всички сме сърби". „Но нали сте съюзници?" „Какви съюзници?!" При нашите на квартира са били няколко сръбски офицери, между които Цуковац. В пререкание с по-малка та ми балдъза той й е казал: „Маро, ти ще свършиш сръбска гимназия". Тя му отвърнала: „Не, аз ще свърша българска гимназия във Велес". Цуковац, възмутен, измъкнал сабята, за да я посече. Другите офицери му попречили да стори това.

Видях на Вардара мястото, дето сръбският престолонаследник срещнал момичето Зойчева и го попитал: „Па шта си ти?" То му отговорило: „Бугарче", за което престолонаследникът му е ударил плесница, увековечена от Вазов със стихотворението: „Па шта си ти".

Още първата вечер при пристигането ми в Скопие гост ни беше Еленич, секретар на сръбския престолонаследник. Той е бил на квартира при нашите. Говореше отлично български. Бил е дълго време военно аташе в София. Докато бях в Скопие, всяка вечер беше при нас. При разговорите все се стараех да му изтъкна, че ние, македонците, сме българи. Преди всичко нашият език е български. Между всички славянски езици само в българския език има (задпоставно) членуване. „Вслушайте се в говора на скопяни", казвах му. „Вие ще чуете: човекот отиде на пазар. Жената отиде на черква. Детето отиде на училище. Гостите отидоха на пазар. Жените отидоха в църквата. Децата отидоха в училище. Членовете: от, та, то, те, та ги има във всички македонски говори. Хаджи Йоаким от Кичево в 1814 година издаде „Повест" на „простейши български език". През 1815 година Вук Караджич издаде пес ни и български приказки от Разлог и каза, че на Балканския полуостров се говори освен сръбски и български език. В своя „Додатък" към руската енциклопедия той посочи основите на българската граматика. Кирил Пейчинович от Тетово в 1816 година издаде „Огледалото" на „преп-ростейши български език". Византийският император Василий биде наречен „българоубиец", защото извади очите на 15000 войници на Самуила. Византийският император подари на Охридския архиепископ плащеница с думите „Пастирю на българите, спомни си в молитвите за мен". Братя Миладинови събраха песни в Македония. Нарекоха ги български. Издаде ги Щросмайер. Пратеникът на сръбското правителство Веркович събра песни в Серс-ко. Нарече ги български. Григор Пърличев, когато гърците го увенчаваха за неговия „Сердарят" с лавров венец, каза, че е българин. В 1874 година стана преброяване на населението в Скопската и Охридската епархия. Всички, с малки изключения, се нарекоха българи и искаха български владици. А има и психологически доказателства, че македонците са българи. Знае се, че българите са по-завист-ливи от сърбите. Ние, македонците, по завист приличаме на българите, а не на сърбите." Казах на Еленич, че след няколко дена си заминавам за Солун. „Позволете ми да Ви нещо попитам." „Чудно ми е защо искате позволение, за какво ще ме питате?" „Защото питането ми е малко деликатно", „Питайте". „Ако не се лъжа, Вие сте хърватски възпитаник, значи говорите хърватски или сръбски." „Аз през всичкото време говоря български." „Защо не ми направите удоволствието да кажете на сръбски поне „фала" или „добър дан?" - попита Еленич и добави: „Защото сте голям шовинист." „Не съм шовинист - отвърнах му. - Аз не говоря с Вас сръбски, защото греша в употребата на падежите. Срам ме е да говоря сръбски с грешки, когато Вие говорите отлично български. Но ще Ви дам доказателство, че съм се интересувал от сръбската култура. Ще Ви рецитирам „Песма" от Змай Йованович..." Той скочи като ужилен, за да я слуша прав. Започнах:

"Кат се първо небе заоблачи
 ............................................
 .........................и т.н. и т.н."

Щом свърших, Еленич ме прегърна, целуна ме и каза:

„Браво, прави професоре! Прости ми, не си шовинист. Досега говорехме с предпазливост. Сега вече можем да говорим свободно".

„Да поговорим за договора" - предложих аз.

„Моето положение не ми позволява да говорим за договора. Аз искам" - каза Еленич - „да поговоря за други неща: какво е сигурно за Сърбия и какво е сигурно за България. За Сърбия са сигурни камънаците на Албания, а за България е сигурна Калифорнията на Балканския полуостров: Скече, Драма, Серес и Кавала".

Никой българин не би могъл да каже това! Сърбите изучаваха и познаваха нашите земи по-добре от нас!

Докато бях в Скопие, срещнах на улицата моя ученик Никола Димитров. Никола Димитриевич. Той беше свършил право в Цариград, а сега беше висш сръбски чиновник. Придружаваше го неговият дядо по жена (тъст) - разпален сърбин. През всичкото време спорехме с дядо му за народността на македонците. Доказвах му, че ние, македонците, сме българи. Димитриевич само слушаше, но нищо не възразяваше. Дядо му завърши разговора с думите: „бугари - цигани". Казах му: „бугари са толкова цигани, колкото са сърби - цигани". Димитриевич, след като Мара Бунева застреля край Вардара Прелич и се самозастреля, замести Прелич.

Към края на зимата дойдоха в Солун няколко общественици от София, чиито имена не помня. Трябваше да се запознаят с по-първите хора на града. Посетихме търговците поп Мишеви, Шавкулови, Суруджиеви, Бояджиеви, Кондови, Дерменджиеви, Баялцалиеви и др. Посетихме и някои по-първи семейства. Накрая в Пиргите гостувахме на Бояджиеви. Домът им беше гиздава вила с обширна градина, западният край на която се миеше във водите на Солунския залив. Тук гостите започнаха да обменят впечатленията си: „Ние мислехме, че в Солун ще намерим градинари, млекари и хлебари, а намерихме търговци, по-големи от софийските и домове като софийските".

Дойде 13 март 1913 година. На тоя ден български войник заби победоносното българско знаме на Айваз баба и на Илдъръма се предаде Шукри паша. Одрин падна! Свърши се Балканската война.

В Солун тържествувахме. По улиците дълго ехтяха нашите песни. Гърците не взимаха участие в нашата радост. Те завиждаха. На България завиждаха и другите нейни съседи и искаха да я смажат. Знаеше се вече, че сърбите не искат да дадат според договора „безспорната зона" на България. Налагаше се България да се разбере с гърците. За тая цел имаше среща в София. Там гърците казали, че са готови да ни отстъпят и последната българска колиба, стига България да се съгласи да им даде Солун. България можеше да даде Солун на Гърция. Щом имаше Кавала, Солун не й бе необходим. Щом България имаше интерес и желаеше, можеше да направи Солун български търговски град и при гръцко управление. Фердинанд и българското правителство не пожелаха да се разберат с гърците. Ето го началото на безумното престъпление!

В Лондон се започнаха преговори за сключване на договор, спъвани от сърби и гърци. На 19 май се сключи Лондонският договор. Определи се границата Ми-дия - Енос. На 17 май, два дена преди това, сърби и гърци сключиха договор да имат обща граница, т.е. да не се дава на България „безспорната зона" в Македония. Безсрамните сърби и гърци със своето коварство и подлост направиха да се помрачи разума на Фердинанд и на генерал Савов, направиха така, че България, която със своите човешки жертви им помогна да се издигнат от низините, в които се намираха, да изгуби и Македония, и границата Мидия-Енос с Лозенград и Одрин, дето пак се настаниха турци, и „Калифорнията на Балканския полуостров" с Драма, Серес, Кавала и Беломорието, дето на мястото на изгонените българи се настаниха гърци от Мала Азия!

След падането на Одрин отношенията между нас и гърците в Солун се изостриха. Предстоеше ни празнуването на св. св. Кирил и Методий. За изработването на програма за това празнуване председателят на църковната община архимандрит Евлоги Светиев свика събрание на всички учители и учителки в града. На събранието, когато дойде ред да се определи кой ще държи реч в гимназията, учителите по история и литература, които обикновено държаха реч, почнаха да се дърпат, извинявайки се с неразположеност или слаби гласове. Архимандрит Евлогий кипна, стана и се обърна към мен с думите: „Учителю, в черквата ще държа слово аз, твоят ученик, а кой ще държи слово в гимназията?" Станах и отговорих: „В гимназията ще държа реч аз, твоят учител". Председателят Евлогий каза: „Програмата е определена. Закривам събранието".

На празника в черквата държа прочувствено слово архимадрит Евлогий. След свършека на службата зареди се хилядно множество на път за гимназията. Когато аз бях на края на улицата, която стигаше до гимназията, двама руски калугери, като гледаха множеството от хора, ме попитаха: „Какво е това множество?" „Това са българи", казах им аз. „Българи, славяни в родината на светите братя!" - възкликнаха те и почнаха да плачат.

В гимназията, при тържествен водосвет с участието на хор от стотина ученици и войници, държах реч, в която прославих великото дело на нашите просветители и на нашия народ. Докато говорех, гръцки войници, качили се на минарето на джамията до нашата гимназия се заканваха и псуваха. След празника гърците ме следяха навсякъде.

Няколко дена по-късно, заедно с майка си отидох на гарата, за да я изпратя у дома в Ресен. В гарата не ме допуснаха да влеза. Един офицер и няколко войници ме заведоха настрани. Офицерът взе да ме псува и да ми вика: „Куче, дошъл си тука да шпионираш." Той вдигна камшика, за да ме удари, а аз вдигнах ревера на палтото си, за да види знака на Червения кръст. Не ме удари, но през целия ден ме разкарваха по солунските участъци. Заедно с мен разкарваха и двама ученици от земеделското училище на американските мисионери. Вечерта, по застъпни-чеството на директора на това училище, бяхме освободе ни. След това аз счетох за благоразумно да се снабдя с позволително от гърците да напусна Солун. За моето напускане не даваха да става и дума нито началникът на болницата ни майор Лазаров, нито архимандрит Евлогий. Началникът на болницата задържаше разходните ми документи. Казах му, че трябва да ми ги даде, защото времето е тревожно, а документите са необходими на касиера, за да се отчете, за да оправдае направените разходи. Съгласи се. На 17 юни сутринта отидох при него и прибрах разходните документи. Занесох ги на касиера Кондов. „Добре направи, че дойде", каза ми той. „Нашите вчера са влезли в Гевгели. Войната е започната. Гърците заеха Цариградската гара, която досега се държеше от нашите. Ти трябва да бягаш с параход или по канал". Нито едното, нито другото бе възможно.

Отидох при майор Лазаров, за да му съобщя, че войната е започнала. Той се усъмни, понеже нямал съобщение. „Съобщение не можеш да имаш, защото и телеграфът, и телефонът са в ръцете на гърците". Тогава повика за съвещание другите офицери, а на мен ми каза: „Ти трябва да бягаш. Днес ще заминава генерал Хесапчиев. Ще гледаш да заминеш с него. Ще ти дам войнишки или офицерски дрехи".

„Благодаря, но няма да приема нито едното, нито другото" - отвърнах му, - „защото, щом облека военни дрехи, гърците ще ме убият като шпионин". Веднага взех файтона и отидох у дома, за да съобщя на жена си, че войната се е започнала и че аз трябва да бягам. Взех си куфара. На път за гарата, минавайки покрай „Гранд хотел", дето се намираше нашата поща, видях войника, който я охраняваше, да лежи убит на улицата. В града почнаха да се чу ват гърмежи. На пътя, когато стигнах до „Патера хан", гърците поставиха кордон. Аз се намерих вън от кордона, но чиновникът от нашето консулство Дуков остана в него и видя Трикири*. На гарата след мен пристигна генерал Хесапчиев. Много време се измина, докато му разрешат да замине. Заедно с него заминах и аз. Докато стигнем четиринадесетия километър - границата между нашите и гръцките войски - на няколко места ни спираха. Отделиха военните от цивилните и казаха: „Цивилните могат да заминат, а военните остават". Пръв от цивилните заминах аз. Стана въпрос за Пеев, секретаря на Хесапчиев, който носеше цивилни дрехи и военна шапка. Разрешиха му да замине. Вечерта пристигнах и нощувах в Дойран.

Сутринта в Дойран пристигнаха от Гевгели 60 ученици и ученички от солунските гимназии, които не могли да минат от Гевгели нататък. Заедно с тях пристигнаха и гев-гелийски граждани, много от които ми бяха познати от учителстването ми там. Подир обед тръгнах за Струмица, за да посрещна и да покажа на идващите наши войски местата, които трябваше да заемат. В Дойран се върнах късно вечерта. Научих се, че учениците и ученичките са заминали за София, без да ги придружи никой от намиращите се в града солунски учители. Реших да замина и да ги застигна аз. За да не създам суматоха, оставих куфара с дрехите си на моя другар, учителя Калайчев, качих се с един офицер на лодка и стигнахме на гарата. Успях да взема последния влак, що заминаваше от Дойран. През нощта, пътувайки с влака, видях край железния път да се движат много бежанци от Кукуш и околните села. Учени ците и ученичките застигнах към Демир хисар и се качих на техния влак. Нататък вече имаше много бежанци. Пътувахме първо до Одрин, където престояхме един ден, а оттам - до София. Настанихме се в участъка на Дондуков, дето се намираше училището на слепите. За няколко дена успях да разквар тирувам учениците и ученичките по роднини и познати.

Един ден, разхождайки се около „Света Неделя", срещнах моя добър познат Антон Димитров (Карата), бивш учител по турски език в Битолската гимназия, турски съдия и български депутат в Цариград. Видя ми се много замислен и угрижен. „Абе Антоне, що си толкова умислен?" „Как да не бъда умислен и загрижен. Вече толкова време се измина и нищо не зная за моите домашни в Битоля. Преди малко бях с Киркович, сръбски училищен инспектор в Битолския вилает. Той ми казва: „Що стоиш още гука? Защо не отиваш в Битоля?" „Как ще отида в Битоля като съм бил български учител?" - питам. „Не грижи се, не бой се!" - вика ми. - „Ще наредим македонски букварчета, македонски чи-танки и ти ще станеш учител на македонския народ!"

Киркович, на когото жената бе българка от Охрид, е виждал, че македонският българин не може лесно да се посьрби и за да го съвсем отделят от другите българи, той и приятелите му замислят да се създаде нов народ - македонски с македонски език! И почват да го създават!...

Сключи се договора в Букурещ.

Майор Лазаров се завърна от заточение. Срещнах го на улица „Леге" и го поздравих с освобождаването. „Кой кого трябва да поздравява - ти мене или аз тебе?" „Защо?" „На парахода, дето бях аз, наредиха всички българи, взети от Солун, и казаха да се отделят тия, които се казват Николов. Отделиха се трима, между които началникът на нашата поща или банка и ги попитаха поотделно: „Ти ли държа реч на празника на Кирил и Методий?" „Не" - отговориха и тримата. Пред моите очи гръцките войници изпратиха с ножове и тримата в морето!"

От друг параход гърците са хвърлили в морето председателя на нашата църковна община архимандрит Евло-ги Светиев и неговия секретар Батанджиев. Архимандрит Евлоги Светиев става мъченик на българската църква, на българския народ! Днес никой, даже българската черква, не си спомня за този мъченик!

Българите, след като между тях се настаниха гърци и сърби, не можеха вече да се наричат българи, както от векове се наричаха! Сложиха им нови сръбски и гръцки окови, много по-тежки и по-непоносими от турските! Много от тях бяха принудени да напуснат любимите си вековни огнища и да намерят подслон под покрива на майка България!

И Екзарх Йосиф I, духовният глава на българския народ, трябваше да напусне столнината си Цариград и изпълнен от горчива и неизмерима скръб да се прибере в София. При посрещането му на гарата той каза на Фердинанд: „Срутихте сградата, която градих четиридесет години"!

Екзарх Йосиф I, най-бележитият и най-заслужилият по това време българин, измъчван от неизмерима и непоносима горчива скръб, слезна в гроба! Фердинанд дори не благоволи да присъства на погребението му!



                                                                            Назад   Нагоре   Напред