Кирило-методиевска енциклопедия, I

Кирило-методиевска енциклопедия. Том I

Петър Динеков (гл. ред.)

__В_

1. В (П. Илчев, Б. Велчева) 311

2. Вавржинек, Владимир (Vavřinek, V.) (5.VIII.1930) (Ив. Дуйчев) 312

3.  Вайер, Екхард (Weiher, E.) (Т. Мострова) (Т. IV. Допълнение, 630)

4.  Вайнгарт, Милош (Weingart, M.) (21.XI.1890–12.I.1939) (М. Минчева) 312

5.  Вайс, Йосеф (Vajs, J.) (17.X.1865–2.VII.1959) (М. Деянова) 315

6.  Ваклинов, Станчо Станчев (26.III.1921–15.IX.1978) (М. Деянова) 318

7.  Ван Вейк, Николас (Van Wijk, N.) (4.X.1880–25.III.1941) (П. Пенкова) 319

8.  Варда, кесар (неизв.–21.IV.866) (Хр. Кодов) 323

9.  Василиев, Александър Александрович (Васильев, А.А.) (22.IX/15.X.1867–30.V.1952) (Г. Цанкова-Петкова) 324

10.  Василиев, Асен (2.VI.1900–21.VI.1981) (Ир. Василиева) 324

11.  Василий Велики (ок. 330–9.VIII.378) (Ил. Цоневски) 326

12.  Василий I Македонянин (неизв.–29.VIII.886) (Ив. Божилов) 328

      - Ватикански палимпсест — вж. Ватиканско евангелие

13.  Ватиканско евангелие, Ватикански палимпсест (А.-М. Тотоманова) (Т. IV. Допълнение, 634)

14.  Вацлав (Vaclav) (ок. 906/907–929) (Г. Сотиров) 329

15.  Вашица, Йосеф (Vašica, J.) (30.VIII.1884–11.IV.1968) (Ем. Георгиев, Г. Карабелова) 331

16.  Ваян, Андре (Vaillant, A.) (3.XI.1890–23.IV.1977) (Анг. Минчева) 333

17.  Велеград, Старе место (М. Деянова) 336

18.  Велика, Великия (П. Коледаров) 339

19.  Велика Моравия (Г. Сотиров) 340

      - Великийска епископия — вж. Епархия на Климент Охридски

20.  Велимирович, Милош (Velimirović, M.) (10.XII.1922) (Св. Куюмджиева) (Т. IV. Допълнение, 640)

21. Велчев, Велчо (15.VI.1907) (К. Мечев) 356

22. Велчева, Боряна (19.V.1932) (Анг. Даскалова) 358

23. Венедиков, Иван (10.I.1916) (Ив. Божилов) 360

24. Венелин, Юрий Иванович (псевдоним на Георги Хуца) (22.IV/4.V.1802–26.III/7.IV.1839) (К. Мечев) 360

25. Венеция до края на IX век (Ив. Дуйчев) 362

26. Верешчагин, Евгений Михайлович (Верещагин, Е.М.) (29.X.1939) (Е. Дограмаджиева) 366

27. Веселовски, Александър Николаевич (Веселовский, А.Н.) (4/16.II.1838–10/23.X.1906) (В. Велчев) 369

28. Вести за Кирил и Методий в български, сръбски и източно-славянски ръкописи (Б. Ангелов, Кл. Иванова) 371

29. Вечерка, Радослав (Večerka, R.) (18.IV.1928) (Анг. Минчева) 376

30. Виенски листове (Fragmenta Vindobonensia) (Р. Златанова) 377

31. Византийска литература през IX век (Хр. Кодов) 378

32. Византийско изкуство през IX-X век (К. Паскалева) 390

      - Византион — вж. Цариград

33. Византия (Източна римска империя) до началото на XIII век (Ив. Дуйчев) 399

34. Византия и Рим до края на IX век (Ив. Дуйчев) 419

35. Византия и славяните до началото на XIII век (Ив. Дуйчев) 428

36. Викторов, Алексей Егорович (2/14.II.1827–20.VI/2.VII.1883) (В. Велчев) 438

37. Виноградов, Виктор Владимирович (31.XII.1894/12.I.1895–4.X.1969) (Р. Павлова) 439

38. Винокур, Григорий Осипович (4/17.XI.1896–17.V.1947) (Р. Павлова) 443

      - Вислянски княз — вж. Вислянско княжество

39. Вислянско княжество (Г. Сотиров) 444

40. Витиния (грц. Βιθυνία, лат. Bithynia) (Т. Събев) 447

41. Вихинг (Uuichinus) (неизвестно–след 899) (Хр. Кодов) 448

42. Владимир (Расате) (IX в.) (Ив. Божилов) 449

43. Водоча (Ст. Ваклинов) 450

44. Войнов, Михаил Иванов (6.VIII.1905) (Св. Николова) 452

45. Вондрак, Вацлав (Vondrak, V.) (22.IX.1859–13.VIII.1925) (Ив. Буюклиев) 452

46. Воронов, Александър Дмитриевич (5/17.II.1839–28.X/9.XI.1883) (В. Велчев) 455

47. Воскресенски, Григорий Александрович (Воскресенский, Г.А.) (23.Ι/4.II.1849–10/23.III.1918) (Н. Дилевски) 457

48. Востоков, Александър Христофорович (псевдоним: фамилно име Остенек) (16/27.III.1781–8/20.II.1864) (Е. Кочева) 458

49. Врана, Йосип (Vrana, J.) (25.II.1903) (Л. Жекова) 461

50. Вратислав Чешки (неизв.–921) (Ив. Буюклиев) 462

51. Вселенски събори (К. Куев) 462

      - Вуканово евангелие — вж. Вълканово евангелие

52. Въжарова, Живка (7.II.1916) (В. Нешева) 468

53. Вълканово евангелие, Вуканово евангелие (М. Деянова) 469

    (1). В — третата буква в двете старобълг. азбуки (въпреки че в средногрц. език е променила фонетичното си значение, някогашната буква за б запазва там своето второ място, както е в азбучната последователност на редица други графични системи, възхождащи към северносемитското писмо; в старобълг. азбуки пред този знак е поставена буквата, която предава звука б). Нарича се вѣдѣ (глагол 1 л. ед.ч. — „научих“, „зная“), някъде вѣдъ-ı (друга форма от същия глагол). Има различна числена стойност: в глаголицата — 3 (тъй като тук числото 2 се изразява от втората буква), в кирилицата — 2 (в нея буквата б няма числена стойност).

Глаголическата фигурка за в се отличава с характерното за повечето буквени начертания в глаголицата затворено пространство, обикновено симетризирано в двойка петлици. Тук те са поставени редом една до друга и са свързани с долната си част чрез 2 (или 1, 3) лигатурни щрихчета (сх. , срв. и начертанието за д, което също съдържа хоризонтална двойка петлици, но свързани с горната си част; вж. още фигурките на глаголическите знакове десетирично и, респ. т, ж, л и м). Петлиците варират по закръгленост, ъгловатост, отношение между дължината на хоризонталния и на вертикалния диаметър, големина, отдалеченост една от друга и др. Според отделната им големина може да се различат 2 основни варианта на глаголическото начертание за в: 1) петлиците са разположени в горната ивица на реда, а до долу отива само лигатурната част, която в този случай винаги е дву- (три-) съставна и извита (тип , респ. ); 2) петлиците заемат почти цялото редово пространство, а съединителното щрихче може да бъде и само едно — или дъга с много голям радиус, или почти право (тип , респ. ). По-старинен е първият вариант. Вторият тип се е получил в резултат от тенденцията за вертикално сплескване на всички глаголически начертания (XI в.). Двуетажният вариант е представен в съвсем малко чисто старобълг. ръкописи — в Зогр. ев. (и в интерполираната му част), в Клоц. сб. и у третия главен писач на Син. пс.; тук спадат обаче и архаичните Киевски листове. Същият тип е застъпен и в два от най-старите абецедари — Парижкия и Мюнхенския. Другото написание се явява в Син. евх., във втория почерк на Син. пс., Охридските глаголически листове, Рилските глаголически листове, Боянския палимпсест; в някои от най-важните старобълг. глаголически текстове начертанието се колебае между единия и другия графичен вид (напр. в Асем. ев., Мар. ев. и в първия почерк на Син. пс.). В хърватския глаголически унциал се установява фигурата .

В старобълг. кирилски паметници буквата в има разнообразни начертания. В Енин. ап., Листовете на Ундолски, Македонския кирилски лист в начертанието има вертикална симетричност — двете петлици са еднакви по големина и плътно се събират в средата на отвесния стълбец (сх. ). В Сав. кн. и някои епиграфски паметници закръглените петлици са отделени една от друга (сх. ). В изисканата кирилица на Супр. сб. и отчасти в Хилендарските листове се наблюдава вертикална несиметричност в начертанието на буквата — долната петлица е поголяма и закръглена (сх. ). Старобълг. начертания имат свои успоредици в грц. унциално писмо.

В много среднобълг. паметници вертикалната несиметричност на буквата се увеличава, горната петлица намалява и се заостря (срв. Погодиновия псалтир,

312

ръкопис № 882 от НБКМ, Търновското евангелие от 1273, Зайковския светогорски требник, Рилското евангелие от 1361 (сх. ). В паметници с т. нар. „народен почерк” вертикалната симетричност на буквата се пази — двете петлици на буквата остават еднакви по големина (в Охридския апостол, Битолския триод, Аргировия триод, Ръждавичкия сборник). Най-често се срещат 2 разновидности: 1) с незакръглени петлици, които се събират, без да се допират до стълбеца на буквата — (в Струмишкия апостол, Драгииното евангелие) и 2) със закръглени петлици, които са отделени една от друга — (в Охридския апостол, Търновския надпис от 1230, втория почерк на Рилското б евангелие и др.).

Петър Илиев Боряна Велчева

    (2). ВАВРЖИНЕК, Владимир (Vavřínek, V.) (5.VIII.1930) — чешки славист и византолог. Роден в Храдец Кралове, Чехословакия. Изучава история и класическа филология във Философския фак. на Карловия унив. в Прага (1949—1953). През 1956—1959 е аспирант в Истор. инст. при Чехословашката АН; специализира по проблемите на виз.-слав. отношения. Кандидат на истор. науки (1961), научен сътрудник в Истор. инст. (1959—1966). От 1966 е научен сътрудник в Инст. за история на европ. социалистически страни и член на редакцията на сп. „Byzantinoslavica”. През 1966—67 е стипендиант при Центъра за византоложки проучвания в Харвардския унив. във Вашингтон.

Научните му интереси са насочени предимно към проучване на процеса на християнизация на Великоморавското княжество. В. анализира Пространните жития на Кирил и Методий като литературни паметници и истор. извори. През 1963 обнародва обстойно изследване на двете жития. Увод към това проучване е статията му върху зависимостта между ЖК, ЖМ и Похвалното слово за Василий Кесарийски от Григорий Назиански. В две статии анализира отделни сведения от житията. Други две статии са посветени на въпроса за антични езически вярвания във великоморавските земи („Хароновият обол”). Проблеми из областта на Кирило-Методиевата дейност В. разглежда и в книгата си върху историята на църковните мисии през великоморавския период (1963).

            Съч.:

o   К otázce počátku christianisace Velké Moravy. — LF, 82, 1959, p. 217—224;

o   Staroslověnské životy Konstantina a Metoděje a panegyriky Řehoře z Nazianzu. — LF, 85, 1962, p. 96—122;

o   Staroslověnské životy Konstantina a Metoděje. — RČAV, 73, 1963, 7, 195 p.;

o   Církevní misie v dějinách Velké Moravy. Praha, 1963, 205 p.;

o   Die Christianisierung und Kirchenorganisation Grossmährens. — Historica, 7, 1963, p. 5—56;

o   Předcyrilometodějské misie na Velké Moravě. — Slavia, 32, 1963, p. 465—480;

o   Study of the Church Architecture from the Period of the Great Moravian Empire. — Bsl, 25, 1964, p. 288—301;

o   Výraz оугърьскыи краль ve staroslověnské životě Metodějové. — Bsl, 25, 1964, p. 261—269;

o   Die Bedeutung der byzantinischen Mission bei der Christianisierung Grossmährens. — In: Das Grossmährische Reich. Praha, 1966, p. 221—226;

o   Antické tradice na Velké Moravě. — LF, 101, 1978, p. 129—138.

            Лит.:

·       Grafenauer B. — Zgodovinski časopis, 17, 1963, p. 171—195;

·       Večerka R. — LF, 87, 1964, p. 425;

·       Dvornik F. — BZ, 58, 1965, p. 124—127;

·       Kurz J. — Bsl, 26, 1965, p. 408—411;

·       Николова Св. Съвременно състояние на Кирило-Методиевите проучвания в чужбина. — Сп БАН, 19, 1973, 2, с. 26—28.

Иван Дуйчев

    (4). ВАЙНГАРТ, Милош (Weingart, М.) (21.XI.1890—12.I.1939) — чешки славист. Роден в Прага. Следва слав. филология в Карловия унив., изучава също класическа филология и сравнително езикознание. Завършва през 1913 с докторат. През 1919 се хабилитира в Карловия унив., през 1921 е назначен за редовен проф. в току-що открития Философски фак. на унив. „Я. А. Коменски” в Братислава. Там организира езиковедски семинар, бива избран за декан, а по-късно — за ректор. В края на 1926 се връща в Прага като редовен проф. по сравнително слав. езикознание и старобълг. език в Карловия унив.

313

През 1929 взема участие в организирането на Първия славистичен конгрес и ръководи неговата езиковедска и педагогическо-дидактическа секция. Има широка редакторска дейност (Ročenka, Sborník filosofické fakulty, Spisy filosofické fakulty university Komenského v Bratislavě, Slovanská filologie na Karlově universitě, Sborník prací I sjezdu slovanských filologů v Praze, сборниците Spisovná čeština a jazyková kultura, Slovanské jazyky v době přítomné, Byzantinoslavica и др.). В издателство „Всемир“ ръководи издаването на цикъла съчинения „Славяни“ и поредицата от учебници за практическо изучаване на слав. езици. От 1930 до смъртта си завежда славистичната част на списанието „Časopis pro moderní filologii“. Умира в Прага в разцвета на творческите си сили.

Милош Вайнгарт

В чешката славистика Вайнгарт навлиза със стремежа да запази и разшири старото универсално разбиране на слав. филология в духа на В. Ягич. Привърженик е на сравнително-истор. метод и на убеждението, че заниманията в областта на лингвистиката и литературната история се подпомагат взаимно. Научните му интереси са твърде широки — почти във всички области на езикознанието. Главната му научна специалност е старобълг. език. (В. използува названието „старославянски“.) Той осветлява граматични въпроси и проблеми, свързани с истор., текстовите и палеографските особености на най-старата слав. писменост. Проучва живота на Константин-Кирил и на Методий и тяхната преводаческа дейност. За него ЖК и ЖМ са първостепенни истор. източници; доказва, че се касае за слав. оригинали и предполага, че са възникнали в Моравия като непосредствен отзвук от дейността на двамата братя. Първоначално В. смята, че слав. поосветители са от грц. произход; по-късно става привърженик на схващането, че са от смесено семейство, евентуално елинизирано. В кирило-методиевските източници разглежда споменаването за Прибина (вж. Блатненско княжество), Коцел и Нитра, занимава се с историята на преводите на богослужебните книги у старите славяни. В. насочва вниманието си и към византийско-слав. връзки и чешката редакция на старобълг. език. Обстойно се спира на Първата легенда за св. Вацлав („První česko-církevněslovanská legenda o svátém Václavu“, 1934), като изяснява културните и литературните условия в Чехия през периода от края на IX—XI в., т.е. времето след смъртта на Методий до началото на XII в., когато се появяват първите паметници на чешката писменост. Една от неговите най-значителни работи е „Byzantské kroniky v literatuře církevněslovanské. Přehled a rozbor filologický“ (I—II. Bratislava, 1922, 1923), съдържаща филологически разбор на всички виз. хроники, преведени в слав. земи от грц. език. В. стига до заключението, че повечето от тях са преведени в Б-я.

Сред трудовете на В. по старобълг. език челно място заема двутомният университетски учебник, издаден през 1937—1938 — „Rukovět jazyka staroslověnského“. Допълнение към учебника е христоматията, излязла през 1938 — „Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnskégo“,

314

която съдържа наблюдения върху трудовете на Й. Добровски, посветени на старобълг. език.

В. е автор на множество рецензии за изследвания върху различни слав. езици. Статията „O politických a sociálních složkách ye starších dějinách spisovných jazyků slovanských, zvláště církevněslovanského“. — In: Z dějin východní Evropy a Slovanstva. Sborník J. Bidloví, Praha, 1928, очертава общите църковни, политически и социални влияния, действуващи в историята на книжовните слав. езици. Сходствата в тяхната най-нова история се разглеждат в увода към сб. „Slovanské spisovné jazyky v době přítomné“ (1937). В „Bulhaři a Cařihrad pred tisíciletím“ (1915) се разглеждат виз. влияния в Б-я по време на цар Симеон (893—927), комуто авторът приписва създаването на кирилицата. Отбелязват се също и бълг. литературни школи през този период. Кратко описание на Златния век на българската литература намираме и в друго съчинение на В. — „Přehled literatury bulharské“ (1919).

В. работи много в областта на чешкия език. Заслужава да се отбележат: „Spisovná čeština a jazyková kultura“ (1932), „Český jazyk v přítomnosti. Zvuková kultura českého jazyka“ (1934) и др. Разработва и някои литературноистор. въпроси, събрани в книгата „Problémy a metody české literární historie“ (1922). Студията му „O jednotnosti Slovanstva“ (1922) е преведена на бълг. език.

В. принадлежи към широко ориентираните учени, които наред със солидната научна работа се занимават и с популяризиране на своята наука. Той е един от челните представители на чешката славистика след Първата световна война.

            Съч.:

o   Počátkové bogomilství, prvního opravného hnutí u Slovanů. Praha, 1913, 15 p.;

o   Bulhaři a Cařihrad před tisíciletím. Praha, 1915, 28 p.;

o   Dva drobné příspěvky o literární činnosti Konstaninově-Kyrillově. — Časopis pro moderní filologii, 6, 1915, p. 13—17;

o   Cyril a Methoděj, zakladatelé slovanského písemnictví. — In: Národní čítanka. Praha, 1918, p. 37—44;

o   Přehled literatury bulharské. Praha, 1919, 64 p.;

o   Problémy a metody české literární historie. — Sborník Filozofické fakulty University Komenského v Bratislave, 1, 1922, 12, 51 p.;

o   Byzantské kroniky v literatuře církevněslovanské. Přehled a rozbor filologický. — Spisy filosofické fakulty University Komenského, 2, 1922, 246 p.; 3, 1923, 577 p.;

o   Dobrovského Institutiones. Na věčnou pamět jejich stoletého jubilea. 1. Církevněslovanské mluvnice před Dobrovským. Bratislava, 1923, 61 p.; 2. Rozbor institucí. Bratislava, 1925, 61 p.;

o   Přispěvky ke studiu slovenštiny. Bratislava, 1923, 138 p.;

o   Sto knih slavistoyvch. Bibliograficko-informační přehled o dnešním stavu slavistiky. Bratislava, 1924, 52 p.;

o   podstatě slovanské filologie. Bratislava, 1924, 18 p.;

o   Slovanská vzájemnost. Bratislava, 1926, 255 p.;

o   První mezinárodni sjezd jazykozpytců a některé živé otázky současného jazykozpytu. Praha, 1928, 11 p.;

o   politických a sociálních složkách v starších dějinách spisovných jazyků slovanských, zvláště církevněslovaqského. — In: Z dějin východní Evropy a Slovanstva. Sborník věnovaný Jaroslavu Bidloví. Praha, 1928, p. 157—188;

o   Slovanské stati. Praha, 1932, 124 p.;

o   Spisovná čeština a jazyková kultura [Weingart M., B. Havránek]. Praha, 257 p.;

o   Sémiologie a jazykozpyt. — In: Charisteria Guilelmo Mathesio quinquagenario a discipulis et Circuli linguistici Pragensis sodalibus oblata. Pragae, 1932, 149 p.;

o   Pribina, Kocel a Nitra v zrkadle prameňov doby cyrilo metodejskej. — Ríša Vel’komoravská. Praha, p. 319—353, 453—471;

o   Ke dnešnímu stavu badání o jazyce a písemnictví církevněslovanském. — Bsl, 5, 1933—1934, p. 417—468;

o   První česko-církevněslovanská legenda o svátém Václavu. Praha, 1934, 228 p.;

o   Český jazyk v přítomnosti. Praha, 1934, 125 p.;

o   Analyse philologique des légendes slaves de Constantin et de Méthode. — In: Actes du IV^e Congrès international des études byzantines. 1. Sofia, 1935, p. 101—119;

o   K výkladu českocírkevněslovanských legend o svátém Václavu. Praha, 1934, Brno, 1936, p. 229—243;

o   nejstarších jazykových památkách slovenských. К vydání „Knihy Žilinske“. Praha, 1935, 16 p.;

o   Z nové literatury o otázkách cyrillomethodějských. — Bsl, 6, 1935—1936, p. 328—339;

o   La première légende de Saint Venceslas, écrite en vieux slave est d’origine tchèque. Analyse philologique. — Bsl, 6, 1935—1936, p. 1—37;

o   Rukovet jazyka staroslověnského. 1. Praha, 1937, 248 p.; 2. Praha, 1938, p. 249—480;

o   Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnského. Praha, 1938, 184 p.;

o   Hlaholské listy vídeňské. К dějinám staroslověnského misálu. Praha, 1938, 39 p.;

o   Československý typ cirkevnej slovančiny. Bratislava, 1949, 135 p.

            Лит.:

·       Jagić V. — ASPh, 36, 1916, p. 514—517;

·       Grund A. Miloš Weingart literární dějepisec. — Lumír, 65, 1938—1939, p. 259—261;

·       Frinta A. Miloš Weingart. — SP, 31, 1939, p. 46—47;

315

·       Miloš Weingart (21. II. 1890—12. I. 1939). — Česky časopis historický, 45, 1939, p. 175—176;

·       Kurz J. Práce profesora Miloše Weingarta z církevní slovanštiny a ze slovanského jazykozpytu. — Časopis pro moderní filologii, 25, 1939, p. 225—249;

·       Pedagogická encyklopedie. 3. Praha, 1940, p. 306—307;

·       Rektorisova Kl. Miloš Weingart jako učitel. — Časopis pro moderní filologii, 27, 1940—1941, p. 1—9;

·       Paňkevič Iv. Prof. dr. M. Weingart jako recensent mé první mluvnice. — Časopis pro moderní filologii, 27, 1940—1941, p. 9—11;

·       Československý hudební slovník osob a institucí. Praha, 1965, 2, p. 943—944.

Милада Минчева

    (5). ВАЙС, Йозеф (Vajs, J.) (17.X.1865—2.VII.1959) — чешки палеограф и богослов. Роден в Долни Либоц край Прага. Завършва гимназия в Прага и богословие в Рим. От 1890 заема различни църковни длъжности (в Прага и другаде); едновременно изучава слав. филология в Карловия унив. в Прага при Ян Гебауер и Фр. Пастърнек, който изиграва голяма роля за усилване на интереса на В. към проблемите на слав. литургия и към глаголизма и за неговата подготовка като изследовател. От 1897 В. започва да пътува до о-в Крък (Далмация) — съкровищница на богати сбирки от глаголически паметници; оттогава датират трайните му връзки с тамошните глаголаши, преди всичко с епископа д-р А. Махнич, защитник на слав. богослужение. През 1902 получава възможност да работи постоянно в кръкския диоцез и става един от основателите на т. нар. Academia palaeoslovenica Veglensis (1902) — дружество, което има за цел чрез лекции и издаване на глаголически паметници и учебници да задълбочава познанията на глаголашкото духовенство върху старобълг. език и слав. литургия. Там в течение на 4 г. В. развива интензивна дейност: подготвя научни издания на старинни библейски и литургични текстове, учебник по старобълг. език и др.

Йозеф Вайс

След завръщането си в Прага работи като църковен служител и като преподавател (от 1918 е професор) по старобълг. превод на Библията и слав. литургия в Богословския фак. на Карловия унив. В. посвещава много усилия за изследване и издаване на глаголически паметници, които сам издирва в различни книгохранилища (в Рим, Виена, Любляна, Загреб, Париж, Оксфорд, Лондон и другаде). Постепенно интересите му обхващат глаголизма във всичките негови развойни фази, както и проблемите на глаголическата палеография. В. чете лекции в Архивната школа по глаголическа палеография; издава и учебник. Наред с научната и преподавателската си дейност продължава борбата за слав. богослужение, и то не само за неговото запазване в Хърватско, но и за възстановяването му в Прага (в Емаузкия манастир). Участвува най-активно в подготовката за създаване на многотомен речник на старобълг. език от Чехословашката академия на науките и изкуствата; председател е на съответната комисия през 1948—1952. Член на Чехословашката академия на науките и изкуствата, член-кор. на Югославската академия на науките и изкуствата, почетен член на Слав. комитет в Прага, почетен член на Кръкската академия и др. Умира в Прага.

Най-важната област, в която работи В., е хърватският глаголизъм. Той продължава делото на Ив. Кукулевич-Сакцински, Ив. Берчич, Фр. Рачки,

316

Ив. Чрънчич и др. — издирва голям брой слав. паметници в Хърватско и другаде; издава образцово редица редки хърватски глаголически паметници: старозаветни книги (Йов, Рут, Еклезиаст, Псалтир и др.), които имат голямо значение за изследването на литературното наследство на Кирил и Методий; създава практически пособия за хърватското богослужение (старобълг. мисал и др.), издържани в научно отношение; пропагандира и защищава слав. литургия (през 1906 пише специално съчинение по този въпрос). В. оказва голяма помощ на хърватската наука в опознаването на старите хърватски глаголически паметници и в запазването и укрепването на църковнослав. език в богослужението. Има заслуги за по-подробното характеризиране на глаголическите текстове, писани или открити на територията на Чехия. Пръв от чешките учени установява, че слав. литургия и старобълг. език са имали доста дълбоки корени в Чехия и не са били напълно прекъснати през X—XI в.

Научното дело на В. се отнася и до палеославистиката изобщо. Той е автор на образцово фототипно издание на Асеманиевото евангелие (1929, съвместно с Й. Курц). Неговият учебник по глаголическа палеография (1932) съдържа преглед и характеристика на всички глаголически паметници. В него са изказани оригинални мнения по различни въпроси, свързани с изучаването на глаголицата (напр. за произхода на еровете от самаритански знакове за полугласни; за произхода на буквата а от кръстния знак, поставян в началото на множество азбуки в света; за произхода на кръгчетата като характерен елемент на глаголицата не от коптската азбука, а от грц. минускулно писмо; против акцентологичното и квантитативното значение на надредците знаци в Киевските листове; за известност на глаголическата азбука не само в западните области на Б-я, но и в Преслав и др.). В. използува архаичен граматичен и лексикален материал от глаголическите паметници за разрешаване на редица въпроси на палеославистиката и по-специално за обхвата на най-старите Кирило-Методиеви преводи на библейските и литургичните текстове. Той стига до заключение за пълен превод на Библията от Методий и до нови резултати относно размера на първоначалния превод на литургийния текст. Заедно с Й. Вашица е автор на пълно описание на старите слав. ръкописи в Народния музей в Прага (1957). Обосновано с оригинален материал е мнението му за отношението на старобълг. преводи на евангелските и псалтирните текстове (също и на други старозаветни текстове) към грц. оригинали. В. отхвърля зависимостта на тези преводи от готския превод на Евангелието и Псалтира. Научните му трудове, обикновено построени върху нов материал и посветени на неразработвани проблеми, се нареждат между основните в съвременната палеославистика.

            Съч.:

o   Historická čtení officií ss. věrozvěstů slovanských Cyrilla a Metoděje. — Časopis katolického duchovenstva, 41, 1900, p. 387—395;

o   Pannonský životopis sv. Methoda. — Časopis katolického duchovenstva, 42, 1901, p. 384—475;

o   Hlaholský zlomek, nalezený v Augustiniánském kláštere v Praze. — ČČM, 75, 1901, p. 1—20, 113—138;

o   Recensio croatico-glagolitici fragmenti Verbenicensis. Veglae, 1903, 50 p.;

o   Liber Job. Veglae, 1903, 1904, 74+8+10 p.;

o   Starohrvatske duhovne pjesme. — Starine, 31, 1905, p. 258—275;

o   Liber Ruth. Veglae, 1905, 32 p.;

o   Liber Ecclesiastis. Veglae, 1905, 6+25 p.;

o   Atemoria liturgiae slavicae in dioecesi Auxerensi. Veglae, 1906, 110 p.;

o   Die Nomenklatur in den kroatisch-glagolitischen liturgischen Büchern. — ASPh, 29, 1907, p. 560—580;

o   Charvatsko-hlaholský kodex Lobkovické knihovny v Praze. — CČM, 81, 1907, p. 282—289;

o   Nové myšlenky o otázce Cyrilometodějské. — Časopis katolického duchovenstva, 48, 1907, p. 30—38;

o   Nový dekret o lizívání jazyka slovanského v liturgii ze dne 18 prosince 1906. — Časopis katolického duchovenstva, 48, 1907, p. 194—200;

o   Hlaholské kodexy ve Vrbniku na ostrově Krku. — ČČM, 82, 1908, p. 66—76;

o   Propheta Joel. Pragae, 1908, 8+64 p.;

o   Česká bible hlaholská. Praha, 1908, 30 p.;

o   Etwas über den liturgischen Gesang der Glagoliten der vor- und nachtridentischen Epoche. — ASPh, 30, 1909, p. 227—233;

o   Nejstarší Breviář charvatsko-hlaholský. Praha, 1910, 108+100 p.;

o   Propheta Oseas. Veglae, 1910, 12+50 р.;

317

o   Propheta Habacuc. Veglae, 1912, 8+49 p.;

o   Úcta sv. patronů českých v liturgických knihách charvatsko-hla- holských. — Časopis katolického duchovenstva, 51, 1910, p. 416—424;

o   Ukázky textů z vatikánského kodexu (sign. Illyr. IV.). Praha, 1913, 15 p.;

o   Sophonias-Haggaeus. Veglae, 1913, 8+51 p.;

o   Die kroatisch-glagolitischen Breviere und das Offizium der abendländischen Kirche von VI.—X. Jahrh. — ASPh, 34, 1913, p. 483—496;

o   Bis zu welchem Masse bestätigen die kroatisch-glagolitischen Breviere die Annahme einer vollständigen Übersetzung der hl. Schrift durch den hl. Methodius. — ASPh, 35, 1914, p. 12— 44;

o   Zacharias-Malachias. Veglae, 1915, 8+61 p.;

o   Staroslověnský překlad knihy proroka Daniela a jeho význam v dějinách slovanského překladu bible. — Časopis katolického duchovenstva, 56, 1915, p. 113—122;

o   Charvatsko-hlaholský kodex a hlaholský zlomek v Britském museu v Londýně. — Sborník filologický. Praha, 5, 1915, p. 192—197;

o   Hlaholské texty v Bodlejaně v Oxfordě. — Časopis katolického duchovenstva, 56, 1915, p. 561—564;

o   Psalterium Palaeoslovenicum croaticogíagoliticum. Pragae, 1916, 24+206+78 p.;

o   Epištola sv. Judy apoštola v překladu staroslověnském. — Časopis katolického duchovenstva, 59, 1918, p. 189—196;

o   Z dějin staroslovanského (hlaholského) misálu. — Časopis katolického duchovenstva, 62, 1921, p. 27—33, 133—139;

o   Kniha Rut v překladě staroslovanském. Praha, 1926, 48+8 d.;

o   Jaký význam má staroslověnský překlad evangelií pro biblickou kritiku a exegesi. — Časopis katolického duchovenstva, 63, 1922, p. 243—247;

o   Žaltář Fraščičův. —Slavia, 1, 1922 —1923, p. 269—284; 2, 1923—1924, p. 304—309;

o   Předloha hlaholského prvotisku z r. 1483. — In: Slovanský sborník, věnovaný jeho Magnificensi prof. F. Pastinkovi. 1853—1923. Praha, 1923, p. 5—8;

o   Specimina codicis Assemaniani Slavíci Vaticani 3. Romae, 1924, 2+16 p.;

o   Neznámý auktor slovanského komentáře žaltářniho. — Slavia, 3, 1924—1925, p. 564—565;

o   Řecká předloha staroslověnského překladu evangelního. — Slavia, 3, 1924—1925, p. 470—474;

o   Staroslověnský „Otčenáše“ v žaltáři Veronském. — Slavia, 4, 1925—1926, p. 644—646;

o   Jaký vliv měla latinská Vulgata na staroslovanský překlad evangelní. — Slavia, 5, 1926—1927, p. 158—162;

o   Evangelium sv. Marka a jeho poměr к řecké předloze. Praha, 1927, 6+132 p.;

o   Několik poznámek к článku proí. Val. Pogorělova „O národnosti apoštolov slavianstva“. — Bratislava. Časopis Učené Společnosti Šafaříkovy, 2, 1928, p. 231—232;

o   Dobrovský a biblická kritika. — In: Sborník Josef Dobrovský. 1753—1829. Praha., 1929, p. 358—370;

o   Evangeliarium Assemani. Cod. Vaticanus 3. slavicus glag. 1. Prolegomena, tabulae. Pragae, 1929, 33+158 p. (ed. Vajs J., J. Kurz);

o   Sborník staroslovanských literárních památek o sv. Václavu a sv. Ludmile. Praha, 1929, 150 p.;

o   Evangeliář Assemanův. — In: Sborník prací I Sjezdu slovanských filologův Praze, 1929. 2. Praha, 1932, p. 730— 734, 1048—1052;

o   Byzantská recense a evangelijní kodexy staroslověnské. —Bsl, 1, 1929,

o   р. 1—9; 4, 1932, p. 1—10;

o   Kyjevské listy a jejich Jatinský (římský) originál stol. VI—VII. — Bratislava. Časopis Učené Společnosti Šafaříkovy, 4, 1930, p. 521—527;

o   Zkratky a zkračování slov v hlaholských textech. — In: Sborník prací věnovaných prof. d-ru G. Friedrichovi. Praha, 1931, p. 420—424;

o   Rukovět hlaholské paleografie. Praha, 1932, 8+178 p.;

o   Ještě o původu písma hlaholského. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич. С., 1933, с. 21—25;

o   К charakteristice nejstarších evangelských rukopisů staroslověnských. — Bsl, 5, 1933—1934, p. 113—119;

o   Textová povaha (charakter) staroslovanského evangelijního překladu cyrilometodějského. — Iri: Księga referatów II Międzynarodowego ziazdu sławistów. 1. Warszawa, 1934, p. 149—153;

o   Hlaholský nápis v Preslavi. — Slavia, 12, 1933—1934, p. 229—231;

o   Památná deska „Zvonimirova“ v koštele sv. Lucie u Bašky na Krku. — Slovanská revue, 1, 1934—1935, X—XI, p. 26—28;

o   Evangelium sv. Marka. Text rekonstruovaný. Praha, 1935, 12+75 p.;

o   Evangelium sv. Matthaei. Praha, 1935, 4+115 p.;

o   Evangelium S. Lucae. Praha, 1936, 127 p.;

o   Evangelium S. Ioannis palaeoslovenice. Praha, 1936, 99 p.;

o   Hlaholice na Rusi. Novgorodské sgrafity. — Bsl, 7, 1937—1938, p. 184—188;

o   Kánon charvátsko-hlaholského misálu vatikánského (Illir. 4). Protějšek hlaholských listů Kyjevských. — Časopis pro moderní filologii, 25, 1939, p. 113—134;

o   Mešní řád charvátsko-hlaholského vatikánského misálu Illir. 4. a jeho poměr k moravsko-panonskému sakramentáři stol. IX. — AAV, 15, 1939, p. 89—141;

o   Řecké předlohy staroslověnského překladu evangelijního. — Naše věda, 24, 1946, p. 45—49;

o   Které recense byla řecká předloha staroslověnského překladu žaltáře. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 55—86;

o   Je-li staroslověnský překlad evangelií a žaltáře nějak závislý na gótském překladu Vulfilově. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 146—171;

o   Soupis staroslovanských rukopisů Národního musea v Praze. Praha, 1957, 20+528 p. (Vajs J., J. Vašica).

            Лит.:

·       Jagić V. — ASPh, 26, 1904, p. 123—126; 32, 1911, p. 564—568;

·       Михайлов A. — РФВ, 54, 1905, c. 200—217;

·       Weingart M. —Časopis pro moderní filologii, 5, 1916, p. 466—467;

·       Vondrák V. — LF, 44, 1917, p. 48—52;

·       Jagič V. — ASPh, 37, 1920, p. 239—242;

·       Kurz J . — LF, 55, 1928, p. 273—274;

·       Meillet A. — RES, 8, 1928, p. 95—96;

·       Marguliés A. — ASPh, 42, 1929, p. 50—51;

·       Розов Вл. — Slavia, 9, 1930—1931, p. 617—621;

·       Weingart M. — Bsl, 2, 1930, p. 453—457;

·       Havránek В. — CMM, 55, 1931, p. 192—215;

·       Pastrnek F. — Slavia, 10, 1931, p. 599—601;

·       Ильинский Г. А. — Slavia, 11, 1932, р. 356—360;

·       Ильинский Г. А. — Naše věda, 14, 1933, р. 182—184;

·       Haѵránek В. — СММ, 57, 1933, р. 224—228;

318

·       Weingart М. — Bsl, 5, 1933—1934, р. 417—424;

·       Младенов Ст. — Славянски глас, 28, 1934, с. 194—198;

·       Кульбакин С. М. — Slavia, 13, 1934—1935, р. 477—484;

·       Белић А. — JO, 14, 1935, с. 159—161;

·       Kurz J. — Bsl, 7, 1935—1936, р. 239—242;

·       Vaillant А. — RES, 15, 1935, р. 237—238;

·       Кульбакин С. М. — JO, 16, 1937, с. 203—223;

·       Grumel V. — Échos d’Orient ,36, 1937, р. 368—371;

·       Kurz J. Život a dílo Josefa Vajse. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 11—16;

·       Ritig S. — Slovo, 4—5, 1955, p. 85—86;

·       Kurz J. Význam životního díla profesofa Vajsa. — Slavia, 25, 1956, p. 165—172;

·       Pantelič M. Bibliografija izvornih radova J. Vajsa s područja hrvatske glagoljske kniževnosti. — Slovo, 6—8, 1957, p. 10—22;

·       Rogošič R. In memoriam. Josef Vajs. — Slovo, 9—10, 1960, p. 141—144;

·       Kurz J. — Slavia, 29, 1960, p. 182—184;

·       Kurz J. — IJSLP, 1961, p. 191—196;

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 485—488.

Мария Деянова

    (6). ВАКЛИНОВ, Станчо Станчев (26.III.1921—15.IX.1978) — бълг. археолог. Роден в Пловдив. Завършва класическа филология в Софийския унив. (1944). Асистент (1946), научен сътрудник (1950), старши научен сътрудник (1957) и проф. (1968) в Археол. инст. с музей при БАН. Проф. (1965—1969) и ректор (1966—1968) на Висшия педагогически инст. „Братя Кирил и Методий“ във Велико Търново (дн. Великотърновски унив. „Кирил и Методий“). Член на Изпълнителния комитет на Международната уния за слав. археология (1965). Орден „Кирил и Методий“ I ст. Умира в София.

Станчо Ваклинов

В. е специалист в областта на старобълг. култура и изкуство. Извършва дългогодишни археол. разкопки в първите бълг. столици Плиска и Преслав. Десет години (1966—1976) е ръководител на археол. проучвания във Велико Търново. Изследва и археол. обекти в Плевенско, Видинско, Софийско, Благоевградско, тясно свързани с най-ранната културна история на Б-я. В процеса на тези проучвания и във връзка с общи въпроси около формирането и характера на старобълг. култура и нейните най-важни паметници В. обнародва значителен брой научни трудове. Най-тясно свързани със старобълг. език и литература са публикациите му върху открития от него в Преслав надгробен надпис на чъргубиля Мостин (X в.) „Старобългарският надгробен надпис на чъргубилята Мостич от Преслав“ (БЕ, 5, 1955, с. 89—93), „Надгробният надпис на един преславски болярин от X в.“ (ИП, 1955, 4, с. 61—76), публикациите „Писмените паметници от Преслав“ (1963) и „Боянският поменик“ (заедно с М. Станчева, 1963). „Формиране на старобългарската култура VI—XI в.“ (1977) е обширна монография, в която В. разглежда продължителните и сложни процеси, обусловили раждането на бълг. народност през IX в. и нейната култура. Предмет на изследването е главно материалната култура на Първата бълг. държава (681—1018). Духовната култура е характеризирана дотолкова, доколкото е свързана с тълкуването и осмислянето на произведенията на изкуството и запазената в археол. паметници писменост. Епохата на додърж. период е представена с онези елементи от материалната ѝ духовната култура на славяни и прабългари, които се включват в по-нататъшния културен развой на страната или се отразяват по някакъв начин върху него.

319

            Съч.:

o   Грънчарски знаци от Плиска, Мадара и Преслав. — РП, 3, 1948, с. 235—246;

o   Домашната керамика от Преслав. — РП, 3, 1948, с. 129—148;

o   Църквата до с. Виница. — ИАИ, 18, 1952, с. 305—330;

o   Разкопки на обект N в Кадъкьойското градище. — ИАИ, 18, 1952, с. 285—303;

o   L’archéologie slave en Bulgarie de 1945—1947. — Slavia antiqua, 2, 1949/50, p. 522—535;

o   L’archéologie slave en Bulgarie 1949—1951. — Slavia antiqua, 4, 1953, p. 366—377;

o   Надгробният надпис на чъргубиля Мостич от Преслав. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 3—42;

o   Гражданска постройка в долината на Бял бряг при Преслав [Ангелов Н., Ст. Станчев]. — ИАИ, 20, 1955, с. 429—444;

o   Реалиите върху релефа на Мадарския конник. — В: Мадарският конник. С., 1956, с. 181—234;

o   Некрополът до Нови пазар. С., 1958, 232 с.;

o   Църквата в Ботево, Видинско. — Археология, 1, 1959, 3—4, с. 70—75;

o   Триконхална църква в с. Крупник, Благоевградско. — Археология, 2, 1960, 3, с. 43—49;

o   Материали от дворцовия център в Плиска. — ИАИ, 23, 1960, с. 23—65;

o   Средновековен български некропол до Луковит [Станчев Ст., Ив. Начева]. — ИАИ, 23, 1960, с. 71—98;

o   Pliska und Preslav. Ihre archäologischen Denkmäler und derer Erforschung. — In: Antike und Mittelalter in Bulgarien. Berlin, 1960, p. 219—264;

o   За периодизацията на Плисковския дворцов център. — В: Изследвания в памет на К. Шкорпил. С., 1961, с. 101—109;

o   Нашите прадеди — славяните. С., 1961, 104 с.;

o   Некрополът в местността „Кайлъка“ при Плевен [Станчев Ст., И. Чангова, Хр. Петков]. — Археология, 3, 1961, 1, с. 32—41;

o   Стара традиция в един народен накит. — Археология, 4, 1962, 2, с. 5—11;

o   Славяни и прабългари в старобългарската култура. — Археология, 4, 1962, 4, с. 1—6;

o   Pliska — théories et faits. — Bbg, 1, 1962, p. 349—365;

o   Писмените паметници от Преслав. — Археология, 5, 1963, 3, 37 — 42;

o   Старобългарската култура през VIII — X в. Кратка археологическа характеристика. — ТВПИ „КМ“, 1, 1964, с. 19—54;

o   Боянският поменик [Станчева М., Ст. Станчев]. С., 1963, 122 с.;

o   L’architecture militaire et civile de Pliska et de Preslav à la lumière de nouvelles données. — In: XII^e Congrès international d’études byzantines, Ochride, 1961. 3. Beograd, 1963, p. 345—352;

o   Двадесет години разкопки в Преслав. — Археология, 6, 1964, 3, с. 18—23;

o   Велики Преслав. С., 1966, 92 с.;

o   Изтокът и старобългарското изкуство от VII до XI в. — ТВПИ „КМ“, 5, 1968, 1, с. 125—162;

o   Някои проблеми на Преслав. — In: I Międzynarodowy kongres archeologii słowiańskiej, Warszawa, 1965. 4. Wrocław, 1968, p. 206—223;

o   L’Orient et J’Occident dans l’ancien art bulgare du VII^e au X^e siècle. — Corsi du cultura sull’arte ravennaite et bi/antina, 15, 1968, p. 241—285;

o   Преславският дворец. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 49—68;

o   Certains problèmes de l’archéologie et de l’art au Moyen âge en Bulgarie. — In: Actes du II^ème congrès international des études balkaniques. Athènes, 1970, p. 321—342;

o   За характера на раннобългарската селищна мрежа в Североизточна България. — Археология, 14, 1972, 1, с. 9—14;

o   Problèmes récents sur Presi av. — Les Slaves et le monde méditerranéen VI^e—XI^e siècles. Sofia, 1973, p. 215—218;

o   Археология. Общ курс. 1. С., 1973, 372 с.;

o   Die slawische Kultur in Bulgarien und die Byzantinische Hinterlassenschaft. — In: Berichte über den 11. Internationalen Kongress für slawische Archäologie. 2. Berlin, p. 195—236;

o   За контактите между старата и нова култура в Мизия и Тракия след VI в. — ИБИД, 29, 1974, с. 177—188;

o   Плиска за тридесет години. — Археология, 16, 3, с. 28—39;

o   L’ancienne civilisation bulgare au IX^e—X^e s. Aspects de sa formation. — В: Преслав. 2. C., 1976, c. 12—25;

o   Формиране на старобългарската култура VI—XI в. С., 1977, 294 с.

Маргарита Деянова

    (7). ВАН ВЕЙК, Николас (Van Wijk, N.) (4.X.1880—25.III.1941) — холандски славист и балтолог. Роден в Делден, Холандия. Специализира в Лайпциг и Москва. В 1909 представя дисертация „Аспектуална морфология на руските глаголи“. От 1913 е професор и завеждащ новооснованата катедра по слав. и балтийски езици в унив. в гр. Лайден. Извънредно плодовит и оригинален теоретик със съвременна методологическа ориентация. Работи по най-важните проблеми на праслав. фонология, старобълг. граматика и текстология, съвременната и истор. слав. диалектология.

Първите монографии на В. са върху фонетични въпроси: „Балто-славянски проблеми“ (1913), „Старопруски студии“ (1918). В „Балтийската и славянската акцентна и интонационна система“ (1923, преизд. 1958) решава доколко паралелите между балтийските и слав. ударения и метонимии свидетелствуват за съществуването на балтослав. общност. В методологическия спор с К. X. Майер потвърждава обяснителната сила на Сосюр-Фортунатовия закон, действувал независимо на балтийска и на слав. основа. Тук принципите на Младограматическата акцентология са обогатени от структурното изследване на морфологичните фактори,

320

съчетани с дистрибуцията на интонацията (срв. наблюденията над циркумфлексните интонации при супините и вин. падежи, коренните ударения в тематичните сег. времена и др.).

В поредица диалектни студии от 20-те г. описва дифузията на преходните слав. говори (чешко-полски, чешкословашки, източнословашко-лехитски). Като изхожда от статичното синхронно описание на фонологичните системи поотделно в даден истор. срез, моделира динамиката на истор. процеси в диалектите: порядъкът на измененията се отчита както по зарегистрираните истор. факти, така и с оглед на теоретическите възможности за реализация на определени фонетични стойности в дадена синхронна система (този принцип на относителната хронология при реконструкцията на предшествуващите фонологични системи е методологическа новост). Като доказва звуковата стойност на еровите полугласни в старобълг. вокална система като цяло, В. В. променя напълно схващането на А. Лескин за еровия умлаут в старобълг. език. Той предлага двудялба на бълг. говори съобразно с рефлексите на ъ в силна позиция; прилага принципа, използуван от С. М. Кулбакин за говорите от XI в. и за класификация на старобълг. паметници („Zur Grenze zwischen dem Ost- und Westbulgarischen“, 1925). При композиционния анализ на Зографското евангелие и Супрасълския сборник В. В. следва структурния принцип на взаимозависимост между всички съставки на фонемната и морфологичната система („Zur Komposition des altkirchenslavischen Codex Suprasliensis“, 1925, и статиите за Зогр. ев.). Особено продуктивен е стремежът на В. В. да се идентифицират особеностите на паметниците с определени диалектни съчетания от признаци — в Супр. сб. авторът открива два източнобълг. говора: един, напомнящ съвременен североизточен диалект, и друг, сходен със Сав. кн. и съвременните рупски говори.

Наблюденията над старобълг. текстове и изводите относно дистрибуцията и произношението на фонемите в праслав. и старобълг. език, пръснати из десетки статии, са систематизирани в „Geschichte der altkirchenslavischen Sprache“ (ч. 1, 1931), където фонетиката значително надхвърля по обем морфологията (ч. 2 — синтаксис и словообразуване — остава непубликувана). Огромният фактически материал с първостепенна научна стойност е класифициран съобразно идеята за паралелното протичане на взаимообусловените изменения във фонологичната система; дава се телеологическо обяснение на измененията с помощта на тенденции, породени от самата система с цел да се възстанови равновесието ѝ. Тези тенденции (а не закони в младограматически смисъл) имат не само важно методологическо значение за обобщаването на привидно разединени истор. явления; в подреждането на еднопосочните функционално свързани процеси, определящи в същност дистрибуцията на фонемите, може да се види първообразът на съвременната генеративна истор. граматика. Развитието на праслав. фонологична система от периода на разпадането на слав. единство се свежда до реализация на две основни тенденции: към възходяща звучност на сричката и към палатализация. Първата тенденция интерпретира акустично-артикулационно построението на А. Лескин за отворените срички в старобълг. език в съгласие с хипотезата на О. Йесперсен за максималната звучност на сричкообразуващия звук. Тази тенденция се проявява в монофтонгизацията на низходящите дифтонги и на групите гласна плюс назал, в преразпределението на морфемната граница и изпадането на изгласните съгласни, в ликвидната метатеза и в интерполациите на вокали. В раздела за палатализацията, който илюстрира образцово метода на относителната хронология, са приведени многобройни доказателства за бълг. характер на „староцърковнославянските“ паметници. В морфологията се съдържат ценни сведения за честотата на аломорфите и на еднофункционалните

321

формообразователни типове. За ценността на „Историята“ като наръчник допринася специализираната библиография към всяка глава.

Идеите, залегнали в „Историята“, биват доразвити в курса по сравнителна фонетика на слав. езици, четен в Сорбоната. Общотеоретичната „Phonologie“ (1939) популяризира методите на Пражкия структурализъм; фонологичният подход предопределя съвременното звучене и на редица ценни студии от 30-те г.: „Zur Entwicklungsgeschichte des Akanje und Jakanje“ (1934—1935), „Zum urslavischen sogenannten Synharmonismus der Silben“ (1941), „Die slavischen Metatonien im Lichte der „Philologie“ и др. Характерен за В. В. е стремежът да строи теоретическите си модели върху всестранно подбран и понякога привидно противоречив истор. материал. Отчитането на всички факти го предпазва от увлечения по инвариантни и опростени схеми на истор. трансформации, както и от включването на несъществуващи стъпала при реконструкцията на фонетичните процеси (срв. теорията му за различните типове акане, възникнали по различно време и върху различен истор. ареал). Със същата въздържаност той постулира и прогресивния еров преглас, наречен от някои изследователи на негово име.

В оригиналната студия „Sur l’origine des aspects du verbe slave“ (1929) B. B. повдига редица нерешени въпроси за семантичните корелации между индоевропейската темпорална и слав. видова система. Наблюденията му противоречат на схващането за видовото значение на глаголните основи, тъй като е налице формално съвпадение между основите на вторичните итеративи и онези дуративи, които по начин на образуване са от свършен вид; различни праслав. словообразователни модели пораждат формално еднакви глаголни основи. (По-късно в „Историята“ си В. В. не се занимава с видовете, но обръща внимание, че различни модели са били продуктивни за праслав. езиково чувство (компетенция) и за усета на старобълг. говорител.)

Старобълг. паметници като единствен извор на данни за честотата и продуктивността на граматичните типове са обект на постоянни текстологически издирвания от страна на В. В. — рядък пример за съчетаване на структурно-теоретичните описания с блестящ анализ на речевото поведение на преписвачите. През 30-те г. В. В. изследва патеричните сборници и Изповедния чин в Син. евх. във връзка с въпроса за преведените от Методий „отьчьскъıı-а книгъı“. В около 15 статии и в отделна книга той разработва редица проблеми, свързани със Скитския, Азбучно-Ерусалимския, Египетския и Синайския патерик; за най-архаичен (преведен от Методий) приема Скитския, в чийто текст различава две ранни редакции, а за да разкрие състава и текста на първообраза, издирва грц. текстове на всички разкази. В. В. опровергава схващането, че под „отьчьскъıı-а книгъı“ трябва да се разбират коментарите към Библията и осъществява извънредно трудното сравнение между граматическите и лексикалните особености на Номоканона и патериците, за да отдели чертите на Методиевия стил. Той доказва и нехомогенния състав на анонимната (без грц. съответствие) част от Изповедния чин в Син. евх, приписвана от В. Вондрак на Климент Охридски. С творческото дело на Климент той се занимава във връзка с превода на 21-ата хомилия от Супр. сб. Последната му текстологическа работа е относно реконструкцията на ЖК. В. В. е автор и на редица рецензии върху най-значителни изследвания на старобълг. език (напр. за граматиките на П. Дилс и С. М. Кулбакин, на Сиверсовата монография върху Киевските листове и др.).

            Съч.:

o   Balties-slaviese Problemen. Groningen, 1913, 31 p.;

o   Zum altbulgarischen 16. — Indogermanische Forschungen, 35, 1915, p. 342—346;

o   O intonacji przymiotników złożonych typu novъjь, šestъjь. — RS, 7, 1914—1915, p. 157—164;

o   К интонации праславянских падежей на -Ъ. — ИОРЯС, 20, 1916, 3, с. 32—40;

322

o   Zur sekundären steigenden Intonation im Slavischen, vornehmlich in ursprünglich kurzen Silben. — ASPh, 36, 1916, p. 321—377;

o   -ę und -ě im Akk. Plur. der jo-Stämme und im Gen. Sing., Nom. Akk. Plur. der ja-Stämme. — ASPh, 36, 1916, p. 460—464;

o   Altpreussische Studien. Den Haag, 1918, 193 p.;

o   Zur Betonung des slavischen Duals. — Neophilologus, 5, 1920, 2, p. 113—115;

o   Zur Betonung der Verba mit stammbildendem i. — ASPh, 37, 1920, p. 46;

o   Zu den altbulgarischen Halbvokalen. — ASPh, 37, 1920, p. 330—337; 39, 1925, p. 15—43; 40, 1926, p. 22—43; 41, 1927, p. 117—121;

o   Palaeoslovenica. 1. O prototypie cerkiewnosłowiańskiego Codex Zografensis. — RS, 9, 1921—1922, p. 1—14;

o   Z powodu metatónji słowiańskiej i bałtyckiej. — In: Prace lingwistyczne ofiarowane J. Baudouinowi de Courtenay. Kraków, 1921, p. 3—7;

o   Du déplacement de l’accent en serbo-croate. — RES, 1, 1921, p. 28—37;

o   О переносе ударения в сербо-хорватском языке и в восточно-литовских говорах. — Slavia, 1, 1922—1923, р. 200—205;

o   Еще раз о Зографском четвероевангелии. — Slavia, 1, 1922—1923, р. 215—218;

o   Die aus altem Akutus entstandenen sekundären slawischen Intonationen. — Indogermanische Forschungen, 40, 1922, p. 275—293;

o   Zum baltischen und slavischen Akzentverschiebungsgesetz. — Indogermanische Forschungen, 40, 1922, p. 1—40;

o   L’accentuation de l’aoriste slave. — RES, 3, 1923, p. 27—47;

o   Die baltischen und slavischen Akzent- und Intonationssysteme. Amsterdam, 1923, 116 p. (2 изд. ‘s Gravenhage, 1958);

o   Taalkundige en historiese gegevens betreffende de oudste betrekkingen tussen Serven en Bulgaren. — Mededeelingen der Koninklijke akademie van wetenschappen, afd. letterkunde, 60, ser. A, 1923, p. 55—76;

o   Zur Aussprache des urslavischen ě. — Slavia, 2, 1923—1924, p. 593—595;

o   Remarques sur le groupement des langues slaves. — RES, 4, 1924, p. 5—15;

o   По поводу славянских форм творительного падежа ед.ч. на -ou̯, -ου. — Slavia, 2, 1923—1924, p. 5—16;

o   Zur Grenze zwischen dem Ostu- nd Westbulgarischen. — ASPh, 39, 1925, p. 15—43;

o   Zur Komposition des altkirchenslavischen Codex Suprasliensis. — Mededeelingen der Koninklijke akademie van wetenschappen, 59, ser. A, 1925, p. 81—141;

o   О судьбах звука dz в древне-церковно-славянском языке. — JO, 5, 1925—1926, p. 42—45;

o   Kilka uwag o pochodzeniu Miszału Kijowskiego. — In: Księga pamiątkowa ku czci O. Balzera. 2. Lwów, 1925, p. 665—667;

o   Zur Entwicklung der partizipialen Nominativendung -onts in den slavischen Sprachen. — ZSPh, 1, 1925, p. 279—286;

o   Zu den slavischen und baltischen Präteritalstämmen auf -ā, -ē. — Tauta ir Zodis, 4, 1926, p. 67—84;

o   Zur Vorgeschichte zweier altkirchenslavischen Sprachdenkmäler. — ASPh, 40, p. 265—278;

o   Le développement des voyelles ě, a(ia) en bulgare. — RES, 7, 1927, p. 9—21;

o   Zur Reduktion von о und e im Slavischen. — ASPh, 41, 1927, p. 117—121;

o   Zum progressiven Umlaut der slav. Halbvokale. — Indogermanische Forschungen, 44, 1927, p. 76—78;

o   dwóch okresach w rozwoju języka prasłowiańskiego i o ich znaczeniu dla językoznawstwa ogólnego. — PF, 12, 1927, p. 395—404;

o   stosunkach pokrewieństwa między językami południowo-słowiańskimi. — PF, 12, 1927, p. 94—112;

o   Die sog. Verba iterativa und die Bezeichnung der wiederholten Handlung im Altkirchenslavischen. — Indogermanische Forschungen, 45, 1927, p. 93—104;

o   Čechies — Slovaaks — Cechoslovaaks. — Mededeelingen der Koninklijke akademie van wetenschappen, 45, ser. A, 1928, p. 245—266;

o   О напряженном Ь(Ь̂ ) в Сборнике Клоца. — Slavia, 6, 1927—р. 239—245;

o   War Klemens der Übersetzer des Nr. 21 des Codex Suprasliensis? — B: Ювїлейный збірник на пошану акад. М. С. Грушевського. 2. Київ, 1928—1929, с. 178—184;

o   Sur l’origine des aspects du verbe slave. — RES, 9, 1929, p. 237—252;

o   Zu den Verbaldubletten auf -ai̭o̩, -ati; -ěi̭o̩, -ěti. — ZSPh, 6, p. 70—74;

o   Zur Herkunft dreier Legenden des Codex Suprasliensis. — ASPh, 42, 1929, p. 289—295;

o   Die aksl. Formen господѣ, господю und die Aussprache der Buchstaben ѣ, ю. — ZSPh, 6, 1929, p. 363—368;

o   О языке слова на перенесение мощей св. Климента. — Bsl, 1, 1929, р. 10—15;

o   Geschichte der altkirchenslavischen Sprache. 1. Laut- und Formenlehre. Berlin—Leipzig, 1931, 254 p.;

o   Eine Vulgatalesart im slavischen Evangelium (Mat. XIII, 48)? — Bsl, 3, 1931, p. 89—91;

o   Zu den altbulgarischen Nasalvokalen. — Slavia, 10, 1931, p. 680—684;

o   Zur Chronologie des altbulgarischen Jerumlautes. — ZSPh, 8, 1931, p. 62—67;

o   Studien zu den altkirchenslavischen Paterica. Amsterdam, 1931, 43 p.;

o   Два славянских патерика. — Bsl, 4, 1932, p. 22—35;

o   Die slavische Redaktion des Μέγα Λειμονάριον. — Bsl, 4, 1932, p. 236—252;

o   Was ist ein Paterik Skitskij? — Annales Academiae Scientiarium Fennicae, ser. B, 27, 1932, p. 348—358;

o   Das gegenseitige Verhältnis einiger Redaktionen des Ἀνδρῶν ἁγίων βίβλος und die Entwicklungsgeschichte des Μέγα Λειμονάριον. — Mededeelingen der Koninklijke akademie van wetenschappen, afd. letterkunde, 75, ser. A, 1933, p. 91—155;

o   О происхождении Египетского патерика. — В: Сборник в чесг на проф. Л. Милетич. С., 1933, с. 361—369;

o   Einige Kapitel aus Ioannes Moschos in zwei kirchenslavischen Übersetzungen. — ZSPh, 10, 1933, p. 60—66;

o   Die Erzählungen des Sketioten Daniel im Kirchenslavischen. — Slavia, 12, 1933—1934, p. 335—352;

o   skróceniu samogłosek ē, ō w niektórych językach słowiańskich. — Lud słowiański, 3, 1934, p. A287—A290;

o   Zur Entwicklungsgeschichte des Akanje und Jakanje. — Slavia, 13, 1934—1935, p. 650—664;

o   Das altrussische Imperfekt und die russische Konsonantenerweichung. — Indogermanische Forschungen, 52, 1934, p. 32—44;

o   aorystach słowiańskich na -хъ. — PF, 16, 1934, p. 200—206;

323

o   Een phonologisehe parallel tussen Germaans, Slavies en Balties. — Mededeel ingen der Koninklijke akademie van wetenschappen, 77—79, ser. A, 1934—1935, p. 29—63;

o   Подробный обзор церковнославянскою перевода Большою Лимонария. — Bsl, 6, 1935—1936, р. 38—84;

o   Eine slavisch-germanische syntaktische Parallele. — Germanoslavica, 3, 1935, p. 19—30;

o   Aksl. priležati „πυκτεύειν, πυκτεῦσαι“. — ZSPh, 13, 1936, p. 319—329;

o   Le substantifs slaves en -ělь. — RES, 16, 1936, p. 243—244;

o   La genese de la moeillure des consonnes dans les langues slaves. — Slavia, 15, 1937—1938, p. 24—42;

o   Les langues slaves du Sud. — Le monde slave, 14, 1937, p. 76—101 (същото в: Les Langues slaves, ‘s Gravenhage, 1956, p. 97—118);

o   Parallélisme et divergence dans l’évolution des langues slaves. — Le monde slave, 14, 1937, p. 419—446;

o   Le slave commun dáns l’ensemble indoeuropéen. — Le monde slave, 14, 1937, p. 472—499 (същото в: Les Langues slaves, ‘s Gravenhage, 1956, p. 1—24);

o   La décadence et la restauration du système slave des quantités vocaliques. — Acta Jutlandica. Aarsskrift for Aarhuus Universitet, 9, 1, 1937, p. 373—378;

o   Ist der slavische Lautwandel ky>ki, gy>gi, xy>xi phonologisch oder nur phonetisch? — Indogermanische Forschungen, 55, 1937, p. 41—51;

o   pateriku przetłumaczonym przez Metodego. — PF, 17, 1937, p. 59—65;

o   La traduction slave de l’ Ἀνδρῶν ἁγίων βίβλος et son prototype grec. — Byzantion, 13, p. 233—241;

o   Ein junges, durch Textmischung entstandenes slavisches Paterikon. — ZSPh, 15, 1938, p. 1—17;

o   Phonologie, ‘s Gravenhage, 1939, 223 p.;

o   Nove teorije o balticko-slovenskoj akcenatskoj sistemi i njihova vrednost. — III Međunarodni kongres slavista. 1. Beograd, 1939, p. 81—82;

o   Ein phonetisch-phonologisches Problem: die sogenannte Entpalatalisierung von harten Dentalen im Slavischen und im Niederländischen. — Slavia, 17, 1939—1940, p. 321—351;

o   Quelques remarques sur les mi-occlusives devenant fricatives. — AL, 2, 1940, p. 23—30;

o   Quantiteit en intonatie. — Mededeelingen der Koninklijke akademie van wetenschappen, n. R.3, 1940, p. 1—46;

o   Zu den Phonemen i/j und u/w/, speziell im Slavischen. — TS, 1—2, 1939—1940, p. 77—84;

o   Zum urslavischen sogenannten Synharmonismus der Silben. — LS, 3, 1941, p. 41—48;

o   Die slavischen Metatonien im Lichte der Philologie. — Indogermanische Forschungen, 58, 1941, p. 51—66;

o   Zur Rekonstruktion des Urtextes der altkirchenslavischen Vita Constantini. — ZSPh, 17, 1941, p. 268—284;

o   Zur sprachlichen und stilistischen Würdigung der altkirchenslavischen Vita Constantini. — Südostforschungen, 6, 1941, p. 74—102;

o   Les groupes ъr, ьr, ъl, ьl en slave commun et en russe. — ЛФ, 18, 1949—1950, p. 39—47;

o   К истории фонологической системы в общеславянском языке позднего периода. — Slavia, 19, 1950, р. 293—313;

o   The Old Church Slavonic Translation of the Ἀνδρῶν ἁγίων βίβλος. Ed. D. Armstrong, R. Pope, C. H. Van Schooneveld. The Hague—Paris, 1975, 310 p.

            Лит.:

·       Bulahovskij L. — ZSPh, 1, 1924, p. 216—232;

·       Kul’bakin S. — ЛФ, 1924, p. 202—205;

·       Meillet A. — BSLP, 32, 1931, p. 164—167;

·       Brückner A. — Deutsche Literatur-Zeitung, 1931, p. 2088—2091;

·       Кyл’бaкин C. — Slavia, 11, 1932, p. 565—573;

·       Pastrnek F. — Slavia, 12, 1933—1934, p. 228—229;

·       Paardekooper P. C., C. H. Schooneveld . Schriftenverzeichnis von N. van Wijk. — ZSPh, 18, 1942, p. 124—161;

·       Лeков Ив. Проф. Н. ван Вейк. — ГСУифф, 39, 1942, 1943, с. 1—9;

·       Kurz Л. — ČČF, 3, 1945, р. 134;

·       Horàlek К. Nicolas van Wijk (1880—1941). — Bsl, 9, 1947—1948, p. 409—411;

·       Kurylowicz J. — Kratylos, 4, 1959, p. 198—204;

·       Илчев П. Николаас Ван Вейк (По случай 100 юдини от рождението му). — Съпоставително езикознание, 5. 1980, 5, с. 108—114.

Пиринка Пенкова

    (8). ВАРДА, кесар (неизвестно—21.IV.866) — виз. държ. и политически деец, съвременник на Кирил и Методий. Брат на императрица Теодора, съпруга на имп. Теофил (829—842). Наскоро след сватбата на Теодора с Теофил (ок. 828—829) В. по протекция на сестра си става доверено лице на императора. През 842, когато Теофил умира, неговият син и престолонаследник Михаил (роден през 836) е още малолетен. Негови настойници и регенти на империята стават майка му Теодора, братята ѝ В. и Петронас и логотетът Теоктист, техен вуйчо, брат на майка им Теоктиста. В., който е деен и волеви човек, с политически способности, застава начело на управлението и движи енергично и в много отношения сполучливо вътрешната и външната политика на империята. Старае се с решителни мерки да консолидира централната власт. Заедно с логотета Теоктист възобновява и организира наново висшата Магнаурска школа. Сарацинската мисия, Хазарската мисия и Моравската мисия на Кирил и Методий се организират и осъществяват по негово решение. В стремежа си към самовластие В. е безпринципен и безскрупулен. Той взима под своя опека невръстния император и умишлено насочва неправилно възпитанието му,

324

за да го направи негоден за управник. Отстранява от регентството брата си Петронас, като го праща на бойното поле. В двореца се създават две враждебни партии: на едната страна е Варда с малолетния още Михаил, а на другата — Теодора и Теоктист, подкрепяни от патриарх Игнатий. В. обвинява Теоктист пред Михаил, че се готви да се ожени за Теодора и по този начин да обезнаследи законния престолонаследник. През пролетта на 856 Теоктист е убит. По същото време (856—857) В. наклеветява Теодора, че иска да се ожени за брат на убития Теоктист и с това застрашава законните императорски права на Михаил. Тя е изгонена от двореца заедно с дъщерите си и е изпратена в манастир. Михаил III, който вече е пълнолетен, става пълновластен самодържец, но неговата власт е формална: управлението ръководи В., който е провъзгласен за кесар, т.е. за съимператор. През 858 е отстранен и патриарх Игнатий (син на император Михаил I Рангаве). На негово място В. поставя Фотий. Междувременно в двореца се издига не по-малко честолюбивият и властолюбив Василий Македонянин, който от коняр става най-доверен човек на императора. През 866 той, със съгласието на Михаил, убива В. и се провъзгласява за кесар.

            Лит.:

·       Theophanes continuatus. 4. — PG, 109, col. 161—225;

·       Josephi Genesii. Historia de rebus Constantinopolitanus. 4. — PG, 109. col. 1089—1156;

·       Καλομενόπουλος Ν. Βάρδας — Μεγάλη ἑλληνικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 6, p. 688—689;

·       Dvornik F. Patriarch Ignatius and Caesar Bardas. — Bsl, 27, 1966, p. 7—22.

Христо Кодов

    (9). ВАСИЛИЕВ, Александър Александрович (Васильев, А. А.) (22.IX/15.X.1867—30.V.1952) — руски византолог. Роден в Петроград. Завършва висше образование в Петроград като ученик на В. Г. Василевски. Добър познавач на грц., лат. и староеврейски език. Защищава докторска дисертация на тема „Политически отношения между Византия и арабите по време на македонската династия“ (1902). Проф. в университета в Дерпт (1904—1912) и в Петербургский унив. (1912—1922). Член-кор. на Руската АН (1919). През 1925 емигрира в САЩ. Работи в университета в Медисън (1925—1939) и в Dumbarton Oaks Center във Вашингтон (от 1944). Член на Medieval Academy (1936). В. е автор на фундаментална история на Византия, обнародвана на руски, английски, френски, испански и грц. език. С комплекса от кирилометодиевски проблеми са свързани проучванията му върху виз.-арабските и виз.-слав, отношения и изследванията му, засягащи присъствието на готи в Кримския п-в през Средновековието.

            Съч.:

o   Вопрос о славянском происхождении Юстиниана. — ВВр, 1, 1894, с. 469—492;

o   Византия и арабы. Политические отношения Византии и арабов за время Аморейской династии. СПб., 1900, 11+183 с.;

o   Византия и арабы. Политические отношения Византии и арабов за время Македонской династии. СПб., 1902, 1., 12+320 с.; 2., 220 с.;

o   Арабский синаксар о болгарском походе императора Никифора I. — В: Новый сборник статей по славяноведению, составленный и изданный учениками В. И. Ламанского при участии их учеников. СПб., 1905, с. 361—362;

o   Лекции по истории Византии. 1. Время до эпохи Крестовых походов. СПб., 1917, 8+355 с.;

o   История Византии. Византия и крестоносцы. Эпоха Комнинов (1081—1185) и Ангелов (1185—1204). Петроград, 1923, 120 с.;

o   Готы в Крыму. — Известия Российское Академии истории материальной культуры, 1, Петербург, 1921, с. 265—364; 5, Л. 1927, с. 179—282;

o   History of the Byzantine Empire. 1. Madison, 1928, 457 p.; 2. Madison, 1929, 502 p. (2 изд. 1952, 3 изд. 1964, 4 изд. 1978, 1976);

o   Histoire de l’Empire Byzantin. Paris, 1932. 1, 498+16 p.; 2, 482+17+30 p.;

o   Byzance et les Arabes. 1. La dynastie d’Amorium (820—867). Bruxelles, 1935, 451 p.; 2. La dynastie Macédonienne (867—959). Bruxelles, 1950, 440 p.;

o   The Goths in the Crimea. Cambridge, Mass., 1936, 10+292 p.;

o   The Foundation of Empire of Trepizond. — Speculum, 11, 1937, p. 3—37;

o   Ἱστορία τῆς Βυζαντινῆς Αὐτοκρατορίας. 1—3. Ἀθῆναι, 1954—1955.

Лит.:

·       Nersessian S. der. Alexander Alexandrovich Vasiliev. — Dumbarton Oaks Papers, 9—10, 1956, p. 3—21.

Геновева Цанкова-Петкова

    (10). ВАСИЛИЕВ, Асен (2.VI.1900—21.VI.1981) — бълг. изкуствовед и художник. Роден в Кюстендил.

325

Завършва гимназия в родния си град и Художествената академия в София (дн. Висш инст. за изобразително изкуство, 1925). Работи като гимназиален учител в Берковица (1926—1927), Шумен (1927—1930) и София (1930—1940); художник в Народния археол. музей в София (дн. Национален археол. музей, 1940—1948), референт за музеите и художествените галерии при Комитета за наука, изкуство и култура (1948—1950). Назначен за научен сътрудник при БАН (1950), той е един от първите организатори на Инст. за изобразителни изкуства (дн. Инст. по изкуствознание) при БАН. Старши научен сътрудник (1952) и зам.-директор на Института (1957—1959). Проф. във Висшия инст. за изобразителни изкуства в София (1974). След пенсионирането си (1961) продължава активно да работи като изследовател на бълг. изкуство и член на Управителния съвет на Съюза на бълг. художници. Народен деятел на изкуството (1970), герой на социалистическия труд (1980).

В. започва изследователската си дейност през 30-те години, откогато са първите му публикации: „Трем на Българското възраждане“ (1936) и „Черковно строителство в София до Освобождението“ (1939). Проучва системно бълг. възрожденско строителство, живопис и дърворезба, като обикаля бълг. земи и събира огромен материал. В 1965 г. излиза капиталният му труд „Български възрожденски майстори“. Като участник в редица научноизследователски експедиции на БАН В. изтъква значението на малко известни паметници на бълг. изобразително изкуство, между които и икони на Кирил и Методий с подчертани художествени качества, като иконата от с. Карапелит, Толбухински окръг, стенописните изображения в с. Колуша (дн. към Кюстендил) и др. Много съществено в работата му на изследовател е гледището, че изкуството на Бълг. възраждане е пряко отражение на истор. епоха и е равностоен наследник на изкуството от Първата и Втората бълг. държава.

Асен Василиев

На изображенията на Кирил и Методий и техните ученици са посветени няколко значителни изследвания на В.: „Образи на Кирил и Методий в чуждото и нашето изобразително изкуство“ (1963), „Образът на Климент Охридски в българското изкуство“ (1966), „Образи на Климент Охридски“ (1967, в съавторство с И. Василиева), „Образи на Кирил и Методий в България“ (1970). В. поставя началото на системен хронологичен преглед на изображенията на слав. първоучители и техните ученици от ранното Средновековие до наши дни. Той дава пълна представа за богатата сюжетност и неограничените композиционни възможности, които предоставят образите на Кирил и Методий и техните следовници, и разглежда обилен фактически материал (икони, фрески, скулптури, миниатюри, гравюри), свидетелствуващ за „една тематика, която почти няма равна на себе си“. Във връзка с изображенията на Климент Охридски В. проследява връзката между двете огнища на бълг. култура през IX—X в. — Преслав и Охрид — и търси тяхното взаимно влияние и в изобразителното изкуство. Вниманието му е насочено главно към иконографията на образа на Климент Охридски и композицията „Седмочисленици“ през Средновековието и Възраждането,

326

но се оценяват високо и значителен брой съвременни творби, вдъхновени от делото на охридския просветител. Книгата „Образи на Кирил и Методий в България“ (1970), замислена като албум, е по съдържание аналитично изследване на култа към двамата братя по време на Бълг. възраждане. Изтъкнато е авторството на най-даровитите бълг. художници от доосвобожденската епоха и тяхното по-ново виждане на образите на Кирил и Методий съобразно насоките на проникващата по това време в Б-я светска живопис. Подчертано е широкото разпространение на изображенията на Кирил и Методий по всички краища на Б-я, породено от патриотични и граждански подбуди.

            Съч.:

o   Черепишки манастир „Успение пресветия Богородици“. С., 1943, 48 с.;

o   Ивановските стенописи. С., 1953, 51 с.;

o   Ктиторски портрети. С., 1960, 274 с.;

o   Троянски манастир. С., 1962, 20 с.;

o   Образи на Кирил и Методий в чуждото и нашрто изобразително изкуство. — Хиляда и сто години, с. 393—488; Бачковската костница. С., 1965, 70 с.;

o   Образът на Климент Охридски в българското изкуство. — Кл. Охр., с. 339—385;

o   Образи на Климент Охридски. С., 1967, 41 с. [Василиев А., И. Василиева];

o   Образи на Кирил и Методий в България. С., 1970, 148 с.;

o   Банковски манастир. С., 1971, 26 с.;

o   Социални и патриотични теми в старото българско изкуство. С., 1973, 159 с.;

o   Араповски манастир. С., 1973, 72 с.;

o   Ерминии — технология и иконография. С., 1976, 312 с.

            Лит.:

·       Коцева Е. Асен Василиев — неуморим изследван на нашето художествено наследство. — Изкуство, 17, 1967, 9, с. 14—17;

·       Божков А. Български възрожденски майстори. — Работническо дело, бр. 208, 27. VII. 1967, с. 4;

·       Димитров Г. Пионер на българското изкуствоведение. — Народна младеж, бр. 62, 14. III. 1969;

·       Гаврилова М. Асен Василиев. — Музеи и паметници на културата, 14, 1974, 4, с. 68—70 (с библиография).

Ирина Василиева

    (11). ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ (ок. 330—9.VIII.378) — раннохристиянски книжовник и църковен деец. Роден в Кесария Кападокийска. Произхожда от знатен род. Начално образование получава под ръководството на баща си, който е учител по красноречие в Неокесария.

Василий Велики. Похвално слово за 40-те мъченици. Препис в Панегирика на Владислав Граматик, 1479 г.

По-високо образование полу чава във висшето училище в Константинопол, чийто ръководител по това време е прочутият ритор Ливаний. Двадесетгодишен, В. В. се отправя за Атина, прочута със своя университет и като средище на тогавашната наука и култура. Тук среща Григорий Назиански (вж. Григорий Богослов), когото познава още от Кесария. Дълбоко и искрено приятелство свързва за цял живот двамата бъдещи църковни отци. В Атина В. В. получава всестранна подготовка за бъдещата си дейност — изучава красноречие, философия, астрономия, геометрия, диалектика, история и медицина. След близо петгодишно пребиваване в Атина около 356 се завръща в родината си. След като приема кръщение от Кесарийския епископ Дианий, раздава имуществото си на бедните и води монашески и подвижнически живот.

327

За да се запознае по-добре с монашеския живот, предприема пътешествия в Сирия, Палестина, Месопотамия и Египет. Завърнал се отново в родината си, В. В. основава близо до Неокесария — на брега на р. Ирис, първото си монашеско общежитие. Скоро след това, около 358, при него идва Григорий Назиански. Двамата приятели съвместно четат и изучават Библията и съчиненията на църковните писатели. Плод на тяхната съвместна работа е сборникът „Филокалия“ („Добротолюбие“) — избрани места от съчиненията на бележития църковен писател Ориген.

В началото на 360 В. В. е принуден да наруши своя уединен монашески живот и да отиде в Константинопол, за да вземе участие в борбата против арианството, след което отново се завръща в манастира си. В 364 при управлението на имп. Валент арианството отново взема големи размери; по настояване на епископ Евсевий Кесарийски В. В. се съгласява да бъде ръкоположен за свещеник и става съветник и помощник на епископа. Когато в 368 в Кесария и околностите ѝ настъпва голям глад. В. В. раздава на нуждаещите се цялото имущество, което наследява от майка си. След смъртта на епископ Евсевий, в 370 В. В. е избран и ръкоположен за кесарийски епископ. Обаче изнурителната и непрестанна работа, големите грижи и страдания изчерпват твърде рано силите му. Умира в Кесария.

Амфилохий Иконийски. Похвално слово за Василий Велики. Препис от XV в.

Съчиненията на В. В. според съдържанието си могат да се разделят на шест групи: I. Догматически съчинения — 1) Опровержение на защитната реч на Евномий (цитирано повече под заглавие „Против Евномий“), в пет книги, от които последните две се приписват на Дидим Александрийски, 2) За св. дух (отправено до епископ Амфилохий Иконийски), в 30 глави. Догматически характер имат и някои от беседите и писмата на В. В.; II. Аскетически съчинения — I) 80 нравствени правила, 2) 55 обширни монашески правила, 3) 313 кратки монашески правила, 4) няколко проповеди за аскетическия и монашеския живот, „наказания“ (епитимии) за монаси и монахини, 5) аскетически правила; III. Екзегетически съчинения — 1) Шестоднев (9 беседи), 2) 13 беседи върху отделни псалми, 3) тълкувания на 16 глави от книгата на пророк Исая, 4) откъслеци от тълкувания на книгата Йов; IV. Беседи на различни теми — 24; V. Писма — 365; VI. Литургия.

Йоан Екзарх съставя своя Шестоднев главно по Шестоднева на В. В. От Беседата на Презвитер Козма против богомилите се вижда, че той познава съчиненията на В. В. Цитати от тях се срещат и в съчиненията на Патриарх Евтимий. В. В., Григорий Богослов и Йоан Златоуст са най-много превежданите в старобълг. литература раннохристиянски книжовници.

            Съч.:

o   PG, 29—32. Paris, 1885—1888;

o   Творения. 1—3. М., 1891; 1—7. Сергиев посад, 1892;

o   Творения. 1—3. СПб., 1911 (нов превод).

328

            Лит.:

·       Фаррар Ф. В. Жизнь и труды святых отцев и учителей церкви. 2. Петроград, 1903, с. 1—93;

·       Bardenhewer О. Geschichte der altkirchlichen Literatur. 3. Freiburg im Breisgau, 1912, p. 130—162;

·       Флоровский Г. В. Восточные отцы IV-го века. Париж, 1931, с. 57—89;

·       Цоневски И. Социалните възгледи на светите отци, 2. Св. Василий Велики. — ГДА, 1, 1951, с. 1—40;

·       Памятники византийской литературы IV—IX веков. М., 1968, с. 45—69, 324—327;

·       Χρήστου Π.Κ. Ὁ μέγας Βαςίλλειος. Βίος καὶ πολιτεία. Θεσσαλονίκη, 1978 (Ἀνάλεκτα Βλατάδων, 27), 355 p.

Илия Цоневски

    (12). ВАСИЛИЙ I Македонянин (неизв.—29. VIII. 886) — виз. император (867—886). Основател на т. нар. македонска династия. Произхожда от арменско семейство, преселено във виз. тема Македония (дн. Източна Тракия). Израснал в бедност, твърде млад отива в столицата Константинопол. Благодарение на физическите си качества и на комбинативния си ум бързо успява да стане приближен на имп. Михаил III (842—867). Организира и лично извършва (21 апр. 866) убийството на един от регентите на империята — кесаря Варда, вуйчо на Михаил III, след което е провъзгласен за съимператор (26 май 866). На 23 срещу 24 септ. 867 убива Михаил III и се провъзгласява за император на Византия. Умира при един ловен инцидент. Външната политика на В. I се характеризира с активизиране на военните действия на Запад и на Изток. Византия воюва с арабите в Южна Италия, губи Сиракуза; успява да овладее (876) важния административен и стратегически център Бари. На Изток империята подвежда упорита борба с павликяните и овладява (872) техния център Тефрика. Походите, организирани от В. I, полагат началото на успешното настъпление на Византия на Изток. В църковната си политика императорът следва до голяма степен своите предшественици независимо от отстраняването на Фотий от патриаршеския престол (867, възстановен в 877) и възобновяването на единството с Римската църква (на константинополския събор през 869—870). Основните му усилия са насочени към присъединяването на сърбите и русите към виз. общност чрез християнската религия. Това е политическа линия, изработена още от кесаря Варда и от патриарх Фотий.

Едно от най-значителните дела на В. I е предприетата кодификация на виз. право. Изработва се план за съставяне на голям сборник от закони, за ревизия на Юстиниановия кодекс, за превеждане на съществуващите лат. текстове на грц. език и за допълване на замисления сборник с нови законоположения. В. I не успява да осъществи напълно този обширен план, но неговите усилия лягат в основата на законодателната дейност на Лъв VI Философ (886—912). С името на В. I са свързани два юридически сборника: „Прохирос номос“ („Закон-наръчник“), съставен между 870 и 879, и „Епанагога“ („Връщане към закона“, или „Напомняне на закона“) (след 879), изработена съучастието на Фотий като проект за Законодателен сборник.

            Лит.:

·       Васильев А. А. Происхождение императора Василия Македонянина. — ВВр, 12, 1906, с. 148—165;

·       Vogt A. Basile I^er, Empereur de Byzance (867—886) et la civilisation byzantine à la fin du IX^e siècle. Paris, 1908, 32+447 p.;

·       Vogt A., I. Hacher. Oraison funèbre de Basile I par son fils. Léon VI le Sage. Roma, 1932, 80 p.;

·       Adontz N. L’âge et l’origine de l’empereur Basile I (867—886). — Byzantion, 8, 1933, p. 475—500; 9, 1934, p. 223—260;

·       Adontz N. La portée historique de l’oraison funèbre dé Basile I par son fils Léon VI de Sage. — Byzantion, 8, 1933, p. 501—513;

·       Moravcsik Gy. ‘Ąv(bvppov àcpispcoiixôv noiqpa nepi гои áuxoxpaiopo Baaibeioi) A’. — In: Eiç pví)pr|v K. ‘Apâvxou, *A3f\vai, 1960, p. 1—10;

·       The Cambridge Medieval History. 4., 1. Cambridge, 1966, p. 115—125;

·       Moravcsik Gy. Sagen und Legenden über Kaiser Basileios I. — Dumbarton Oaks Papers, 15, 1961, p. 61—126 (също в: Studia byzantina. Budapestini, 1967, p. 139—147);

·       История Византии. 2. M., 1967, c. 174—178;

·       Vasiliеv A. A. Byzance et les Arabes. 2. La dynastie Macédonienne (867—959). Bruxelles, 1968, p. 1—114;

·       Ангелов Д. История на Византия. 2. С., 1968, с. 51—57;

·       Ostrogorsky G. Histoire de l’Etat byzantin. Paris, 1969, p. 260—269.

Иван Божилов

329

Ватикански палимпсест — вж. Ватиканско евангелие

    (14). ВАЦЛАВ (Václav) (ок. 906/907—929) — чешки княз (921—929). Син на Вратислав Чешки (905—921) от брака му с Драгомира. След смъртта на Вратислав за княз е признат В., но той е млад и властта поема майка му Драгомира. Нейното регентско управление предизвиква силни вътрешни сътресения и опити за намеса от страна на Германия. Зличанските князе, вероятно с помощта на Бавария, се опитват да разширят своите владения за сметка на Пражкото княжество. Във връзка с това може да се разглежда и походът на Арнулф Баварски срещу Чехия през 922. Причините за този поход не са посочени в истор. извори. Трудно може да се предполага, че баварският владетел е бил в някакви роднински отношения със зличанските князе. По-скоро Арнулф е използувал споровете с Чехия, за да демонстрира силата на оръжието си в междуособицата със своя саксонски съперник Хенрих Птицелов, който още в 921 предприема поход против полабските сърби и след като укрепява Майсен — против милчаните.

Вътрешната криза в чешката държава се задълбочава от раздорите в княжеската фамилия. На 16 септ. 922 в гр. Тетин по нареждане на Драгомира е удушена престарялата княгиня Людмила, майка на Вратислав, която надживява съпруга си княз Борживой и своите синове. Спорът между Драгомира и Людмила изглежда възниква поради съперничество за влияние над младия В. Княгинята-регентка явно е търсела изход от сложното вътрешно положение. Няма доказателства, че при похода през 922 Арнулф Баварски се намесва в спора между Драгомира и Людмила, като взима страната на регентката, но не е изключено да е имал стари „имперски“ претенции към Чехия. През 923—924 В. вече е във „владетелска възраст“ и започва да управлява самостоятелно. Той тържествено пренася останките на баба си Людмила от Тетин в Прага и изпраща майка си за известно време на заточение в Будеч. Брат си Болеслав също отстранява от столицата, като му дава отделно владение в земята на пшованите, близо до Пражкото княжество. В същото време в Германия на власт идва саксонската династия. Налага се младият княз да има просаксонска политическа ориентация, за да осигури безопасността на страната от набезите на маджарите. Условия за тази политическа преориентация се създават вероятно още през 922, след похода на Арнулф.

Несъмнено още преди идването си на власт В. е бил християнин, но неговият образ в легендарните паметници е идеализиран. Религиозната му ревност, екзалтация и фанатизъм, сведенията, че бил възпиран да общува със свещеници (което правел нощем) и др., са внесени в изворите от прохристиянските писатели. Но пред народа той ще да се е показвал като убеден християнин. С това дава пример, който има политическа подплата — утвърждаването на новата вяра сред широките слоеве от населението. По същата причина В. построява на пражката крепост великолепен храм. Първоначалният замисъл е той да бъде посветен на баварския светец Емерам, но впоследствие, с оглед на политическата преориентация, го посвещават на саксонския светец Вит. Князът лично отива при саксонския владетел, за да измоли мощите на този светец. В. има пронемска ориентация и в църковната сфера. Но мерките срещу майка му и брат му доказват, че той се старае с всички сили и средства да укрепи положението в страната. Поради размириците в Германия зависимостта на Чехия (от 895) става почти фиктивна. Това предизвиква съвместния поход на Арнулф и Отон I срещу Прага през 929. Княз В. е принуден да се подчини и да обещае да плаща данък. Походът в 929 е резултат и на засилилата се немска агресия против славяните в Средна Европа след идването на саксонската династия на власт.

Религиозната ревност на княза предизвиква недоволството на чешката аристокрация,

330

която се страхува от прекомерното засилване на църковните институции. В същото време възниква брожение сред феодализиращото се чешко селячество. Първото житие на В., за което ще стане дума по-долу, илюстрира добре социалния характер на тези събития: „. . . защото е писано: всеки, който въстане срещу своя господар, е подобен на Юда. . .“ В легендата на мантуанския епископ Хумполд се казва, че „. . . метежите на простия народ ставали по-чести с всеки изминат ден. . .” При тези условия в Прага избухва бунт на аристокрацията. В основата на заговора стои по-младият брат на Вацлав — Болеслав. . . Първоначално той вероятно е в сянка и едва след като князът предприема някои мерки за потушаване на метежа, дейната натура на Болеслав се проявява. „Възгордели се чешките мъже [т.е. аристократите] и въстанали сами против себе си, защото млад им беше князът...“ — продължава разказа за тези събития житието на В. Болеслав решава да използува несигурното положение, като заграби по насилствен път властта. В. е поканен от брат си да присъствува на осветяването на църквата в новооснования от него град. На 27 септ. 929, празника на св. Козма и Дамян, князът е коварно убит при входа на църквата.

Братоубийството става сюжет на редица християнски легенди на слав. и лат. език (съставената ок. 980 Хумполдова лат. легенда, двете жития на В., написани на слав. език и др.). Те оформят т. нар. вацлавски агиографски кръг. С най-голямо значение е Първото славянско житие на В. То стои най-близо до споменатите събития. Запазено е в три по-късни варианта, наречени востоковски, минеен и новлянски. Всички изследвани са единодушни, че кирилските преписи са вторични спрямо запазените четири глаголически преписа. Най-пълен е востоковският текст. Открит е от А. X. Востоков в Румянцевския музей през 1827 в сборник с жития и поучения от началото на XVI в. Публикуван е от него в „Московский вестник“, ч. 18, 1827, с. 82—94. Откривателят на легендата, както и повечето учени не се съмняват в чешкия ѝ произход. За него говорят обилието на чешки имена, доброто познаване на топографията на Прага, описанието на Болеслав, осведомеността за най-старите чешки паметници, подробностите около убийството и пренасянето на мощите на В. Агиографските мотиви тук не са много. Задачата на автора е да прослави в прохристиянски дух княза-феодал. По истор. достоверност това житие заедно с легендата „Fuit in provincia Boemorum“ се доближава до ЖК и ЖМ.

Средновековните паметници от чешки произход, написани на слав. език, подсказват, че в началото на X в. слав. образованост все още е имала място в Чехия въпреки надмощието на латинизма. Според легендите, по настояване на княгиня Людмила, В. изучава слав. писмо, а след това баща му го изпраща в Будеч, където има лат. школа. Несъмнено е, че традициите на Кирило-Методиевата глаголическа писменост поне в известна степен се съхраняват в Чехия по това време. Неин център е Сазавският манастир, покровителствуван още от княз Вратислав.

            Лит.:

·       Novotný V. České děijny. 1., 1. Praha, 1912, p. 453—480;

·       Novotný V. Český kníže Václav svátý. Praha, 1929, 75 p.;

·       Slavik J. Svatý Václav a ráz počátků křesťanství u Slovanů. — SP, 21, 1929, p.330—336, 405—415, 472—480;

·       Ludvikovský J. Great Moravia tradition in the 10th Century. Bohemia and Legenda Christiani. — Magna Moravia, p. 537—543;

·       Kpалик О. Возникновение 1-го старославянского „Жития Вячеслава“. — Bsl, 27, 1966, р. 131—163;

·       Králík О. Nejstarši legendy Přemyslovských Čech. Praha, 1969, p. 15—19;

·       Рогов А. И. Сказания о начале чешского государства в древнерусской письменности. М., 1970, 125 с.;

·       Сотиров Г. Политически и социални аспекти на първоначалното разпространение на християнството в Чехия (от средата на IX в. до края на 20-те години на X в.). — ГСУиф, 68, 1974, с. 53—59.

Георги Сотиров

331

    (15). ВАШИЦА, Йозеф (Vašica, J.) (30.VIII.1884—11.IV.1968) — чешки филолог-славист. Роден в Щитина до Опава. Получава богословско образование в Кирило-методиевския фак. в Оломоуц. Следва слав. филология във Виена, където слуша лекциите на В. Ягич, В. Вондрак, К. Иречек. Хабилитира се по старобълг. език и литература в Богословския фак. в Оломоуц (1919). От 1921 е професор. От 1937 до 1950 преподава в Богословския фак. на Карловия унив. в Прага. Член на Чешката академия за наука, литература и изкуство, на Кралското чешко научно дружество, на редакционните колегии на Acta Academiae Velehradensis, Acta conventus Velehradensis, Slovník jazyka staroslověnského. Умира в Прага.

Изследователската дейност на В. засяга явления с широк хронологически обхват — от най-ранната епоха на слав. писменост и култура до времето на чешката барокова литература и на руската литература през XIX и XX в. Особено активен е в областта на кирило-методиевската проблематика, в която оставя значителни научни приноси. Обект на неговото внимание са пряката просветителска и книжовна дейност на слав. първоучители, редица свързани с култа към тях паметници от великоморавски и старобълг. произход, кирило-методиевските традиции в слав. земи. В. споделя предположението, че Методий е автор на Анонимната хомилия в Клоцовия сборник. В това отношение той допълва хипотезата на А. Ваян и Фр. Гривец, като съпоставя текста на хомилията със Законъ соуднъıи людьмъ (ЗСЛ) и открива обща лексика и терминология само за тези два паметника. Според него най-старите слав. паметници с юридическо съдържание свидетелствуват за стремежа на Кирил и Методий да дадат здрава църковно-правна структура на своето мисионерско дело във Велика Моравия. В. дава висока оценка на Методиевия превод на Номоканона от грц. на старобълг. език, като въз основа на текстологически анализ прави извода, че преводът не е буквално предаване на грц. оригинал, а в истинския смисъл на думата ново, самостоятелно произведение. Методий е могъл да си позволи това отклонение от установената традиция, защото е бил архиепископ, независим от Цариградската патриаршия. Така според В. възниква нов, великоморавски тип на Номоканона различен от цялата останала източна традиция.

Във връзка с Методиевото книжовно наследство В. разглежда и Канона за Димитър Солунски, за който предполага, че е донесен в Чехия от учениците на Методий след неговата смърт и е използуван в слав. литургия. Доказателство за това той вижда във факта, че Канонът за св. Вацлав, създаден в Чехия в средата на X в., има много общи черти с него. В. характеризира историята на слав. литургия и с оглед на други извори. Опирайки се на ЖМ и въз основа на езикови и истор. съображения, той смята, че първоначалният превод („старославянски“ според неговата терминология) на литургията на св. Петър има великоморавски произход. В Моравия тази литургия е използувана още по време на Кирило-Методиевата богослужебна практика там. В редица свои изследвания В. засяга въпроси около старочешката библия. В книгата си „Staročeské evangeliáře “(1931) дава системен коментар на всички известни старочешки изборни евангелия.

В студията си „Slovo na prenesenie moštem preslavnago Klimenta neboli legenda Chersonská“ (1948) В. изтъква значението на работата на Ю. Трифонов „Две съчинения на Константина Философа (Св. Кирила) за мощите на св. Климента Римски“ (СпБАН, 48, 1934). Според него Трифонов е изпълнил трудната задача да направи цялостен превод на Словото, на което не се е решил друг изследвач, и да го анализира от всички страни; допълнил е и е задълбочил лексикалния анализ на Н. Ван Вейк, като е посочил още доказателства за старинността на неговия език; успял е да обясни по-голямата част от неясните места в текста.

332

Йозеф Вашица

В това отношение В. прави някои допълнения чрез метода на библейската критика.

Подобно на Й. Пекарж В. нарича Легендата за св. Вацлав „Втора старославянска легенда“, защото смята, че тя не е само превод на агиографската творба от лат. език, но същевременно опит за известна промяна и обогатяване въз основа на домашни източници. В. се присъединява към мнението на В. Халоупецки, че първообразът на слав. легенда за св. Вит от XIV в. (издадена от Й. Вайс в 1901) трябва да бъде отнесен към първата половина на X в. В този глаголически фрагмент В. вижда свидетелство за връзката на глаголизма от втората половина на XIV в. с най-старата епока от чешката писменост. Проучвайки езика на т. нар. краковски глаголически фрагменти (три пергаментни фрагмента на глаголически мисал), В. показва тясната им връзка с езика на сърбо-хърватски паметници от първата половина на XIV в. Той предполага, че фрагментите са писани в Прага в първите години след основаването на Емаузкия манастир от някой хърватски монах по подобие на старинен първообраз, донесен от юг, и после са пренесени в Краков. Този случай според него е само епизод от силното влияние, което Чехия оказва на своите източни съседи през XIV и XV в.

В. проявява траен интерес към ЗСЛ, като поддържа тезата за неговия великоморавски произход. Основното си съображение той свързва с факта, че в текста на паметника се срещат много моравизми (благодѣть, коупетра, пьрı-а, творитъ требоу, жюпанъ и др.). Този аргумент обаче не може да бъде решаващ. Моравизми са могли да проникнат и в паметници, създадени в бълг. земи по времето, когато там са работили прогонените от Велика Моравия Кирило-Методиеви ученици. Вторият аргумент на В. — че автор на ЗСЛ е Константин-Кирил, чието име се споменава в първи, текст на закона, е още по-малко убедителен. В текста на по-късните преписи на ЗСЛ се сочи, че паметникът е създаден от „свѧтыи великыи царь Констѧнтинъ гречьскии“ (т.е. от Константин Велики), а слав. първоучител никога и никъде не е назоваван така. Очевидно, за по-голям авторитет авторството на ЗСЛ се приписва на имп. Константин, провъзгласен за светец от християнската църква и ползуващ се с изключително голям престиж по времето, когато ЗСЛ е бил създаден. Възгледите на В. за ЗСЛ са разгледани критично от бълг. учен М. Андреев.

Резултат на дългогодишната работа на В. върху делото на слав. първоучител и породените от него традиции е книгата му „Literární památky epochy velkomoravské 863—885“ (1966), където в отделни глави се разглеждат въпросите за литературното наследотво на Кирил и Методий, глаголическото писмо, съчинението на, Черноризец Храбър „О писменехъ”, книжовния език на Велика Моравия, слав. превод на Евангелието, двата предговора на Константин-Кирил към него, превода на останалите библейски книги, литургичното дело на слав. апостоли, Херсонската легенда, великоморавската литературна школа и др.

333

В книгата са включени и текстове от великоморавския период, преведени от В. на съвременен чешки език.

            Съч.:

o   Idea cyrilometodějská. — Archa, 9, 1921, р. 49—56;

o   Zahrádka cyrilo-metodějská. — Apoštolát sv. Cyrila a Metodeje, 15, 1924, p. 33—36, 65—68, 129—131, 161—165, 193—195, 284—286, 321—325;

o   Staroslovanské hymny ku poctě sv. Cyrila. — Archa, 15, 1927, p. 39—44;

o   Pohvala sv. Cyrilu, učiteli slovenského národa, sepsaná biskupem Klementem. — Apoštolát sv. Cyrila a Metodeje, 18, 1927, p. 172—176;

o   Život a pochvala svátého Cyrilla, učitele slovanského národa. Olomouc, 1927, p. 85;

o   Druhá staroslovanská legenda o sv. Václavu. — In: Sborník staroslovanských literárných památek o sv. Václavu a o sv. Ludmile. Praha, 1929, p. 71—83;

o   К jubileu knížete sv. Václava. — Apoštolát sv. Cyrila a Metodeje, 20, 1929, p. 15 — 18, 42—43/ 263—265, 306—308, 342—344;

o   Sv. Václav v památkách církevně slovanských. — Hlídka, 46, 1929, 9, p. 285—290; 10, p. 317—324;

o   Staročeské evangeliáře. Praha, 1931, 154 p.;

o   De cultu ss. Cyrilli et Methodii in Bohemia et Moravia a saeculo XII usque ad saeculum XVIII. — Acta conventus Velehradensis, 1936;

o   České literární baroco. Praha, 1938, 349 p.;

o   Nejstarší česká poesie. — Akord, 7, 1939—1940, p. 7—12;

o   Řecká liturgie sv. Petra a jejé slovanský překlad. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 1—54;

o   Slovanská liturgie nově osvětlená Kijevskými listy. — SaS, 1940, p. 65—77;

o   Slovanská bohoslužba v českých zemích. Praha, 1940, 32 p.;

o   Básnická skladba sv. Konstantina-Cyrila. — Akord, 10, 1942—1943, p. 215—222;

o   Krakovské zlomky hlaholské. — Slavia, 18, 1947, p. 113—137;

o   Svatý Vojtěch strážcem dědictví cyrilometodějského. — Apoštolát sv. Cyrila a Metodeje, 34, 1947, p. 127—133;

o   Staroslovanská legenda o sv. Vítu. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 159-163;

o   Slovo na přeneseme moštem presiavnago Klimenta neboli legenda Chersonská. — Acta Academiae Velehradensis, 19, 1948, 1—2, p. 38—80;

o   Anonymní homilie v rukopise Clozově. — Časopis pro moderní filologii, 33, 1950, 1, p. 6—9;

o   Origine cyrillométhodienne du plus ancien code slave dit „Zakon sudnyi ljudem“. — Bsl, 12, 1951, p. 154—174;

o   Kulturní odkaz Sázavského kláštera. Sázava, slovanský klášter sv. Prokopa. Praha, 1953, p. 10—18;

o   Metodějův překlad Nomokanonu. — Slavia, 24, 1955, p. 9—41;

o   Anonymní homilie rukopisu Clozova po stránce právní. — Slavia, 25, 1956, p. 221—233;

o   Jazyková povaha Zakona sudného ljudem. — Slavia, 27, 1958, p. 521—537;

o   К otázce původu Zakona sudného ljudem. — Slavia, 30, 1961, p. 1—19;

o   Obšírná a smišená redakce Zakona sudného ljudem. — Slavia, 32, 1963, p. 251—259;

o   Literární památky epochy velkomoravské 863—885. Praha, 1966, 289 p.;

o   Původní staroslověnsky liturgický kánon o sy. Dimitrijovi Soluňském. — Slavia, 35, 1966, p. 513—524;

o   К výkladu některých míst v tak zvané anonymní homilii rukopisu Clozova. — In: Orbis scriptum Dmitrij Tschižewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 853—856.

            Лит.:

·       Mareš F. — Slovo, 14, 1964, p. 181—182;

·       Večerka R. — WSl, 13, 1968, p. 221—224;

·       Stefanič Vj. Josef Vašica. — Slovo, 18—19, 1969, p. 383—384.

Емил Георгиев, Гинка Карабелова

    (16). ВАЯН, Андре (Vaillant, А.) (3.XI.1890—23.IV.1977) — френски езиковед-славист. Роден в Соасон, Франция. Завършва Ecole Normale Supérieure. Чуждестранен член на БАН (1974). Един от най-видните съвременни специалисти по слав. езикознание и в областта на кирило-методиевската проблематика. Ученик на френския палеославист и византолог A. Meйe. Публикува редица изследвания в областта на сравнителното слав. езикознание, истор. граматика, истор. лексикология и етимология на слав. езици. Особено важен е синтетичният му труд „Сравнителна граматика на славянските езици“ (т. 1—5, 1950—1977). В. е автор на „Manuel du vieux slave“ (1. Grammaire, 2. Textes et glossaire), издадено през 1948 със съдействие на БАН. През 1952 ръководството е преведено на руски език („Руководство по старославянскому языку“). През 1964 В. публикува второ поправено и допълнено издание на първата част като „Ръководство“, а текстовете и речникът излизат през 1968 като т. 8, ч. 1 и 2 от поредицата „Текстове“ на Инст. за славистични проучвания в Париж.

Интересът на В. към слав. езици се развива по време на Първата световна война. В резултат на славистичните си изследвания той получава място на проф. в Националното училище за живи източни езици в Париж, а по-късно ръководи изследването на средновековните слав. езици и литератури в Ecole pratique des hautes études. През 1952 (след оттеглянето на А. Maзон) В. преминава в Collège de France. Умира в Париж.

Съчетаването на класическото образование на В. със славистичното е

334

изключително благоприятна предпоставка при заниманията му в областта на палеославистиката. Част от изследванията му се съсредоточават върху славяно-виз. отношения. В. издирва и издава редица старобълг. и по-късни текстове, които разширяват значително съществуващите представи за обхвата и характера на книжовната дейност в първоначалния период от развитието на старата бълг. литература. Изданията на В. са съпроводени винаги с грижливо изучаване на грц. текстове, чийто превод представя дадено старобълг. произведение, със сравнение на техните варианти помежду им и по отношение на слав. текст. В повечето случаи е публикуван и съответният грц. текст, а при слав. текст се проследява ръкописната традиция на превода и се привеждат разночетенията по други ръкописи. В едно отношение В. нарушава по-старата издателска традиция на В. Ягич, С. С. Северянов, Г. А. Илински и др. — той се отказва от оригиналната пунктуация на ръкописите и въвежда членение на текста според пунктуацията на грц. издания. В. развързва съкращенията и освобождава текста от надредни знаци и някои други графически белези на отделните ръкописи. Втората част от неговото „Ръководство по старославянски език“, предназначена да обслужва с текстове и речник граматическото описание в първата част, остава единствена по рода си между христоматиите по старобълг. език. Тя е предназначена да даде представа за възникналите през старобълг. период произведения, независимо от това, че голяма част от тях не са засвидетелствувани в старобълг. ръкописи от X и XI в. Включените текстове представят важни старобълг. литературни паметници, запазени в по-късни руски преписи: Пространните жития на Кирил и Методий, съчиненията на Черноризец Храбър, Климент Охридски, Презвитер Козма, Йоан Екзарх (пролозите към Богословие и Шестоднев), Константин Преславски (Азбучна молитва и Проглас към еванглието, който е в реконструиран от В. вид, колофоните от Четири слова против арианите и Катехезите на Кирил Ерусалимски), апокрифът „Видение Исаево“. В. има специална заслуга за използуването на руски преписи при издаването и изследването на редица старобълг. произведения и преводи не само като литературни, а и като езикови паметници. С този проблем е свързан и интересът на В. към продължаването и развиването на старобълг. традиция в Русия, който той илюстрира с анализ на литературните връзки между Кирил Туровски и Григорий Богослов.

Особено внимание В. отделя на преводаческата дейност на старобълг. книжовници. В Зографските листове, които разчита пълно и издава през 1930, В. открива фрагмент от превод на Монашеските правила на Василий Велики. Друг откъслек — Македонския кирилски лист, считан дотогава за вариант на Пролога на Йоан Екзарх към неговия превод на Богословие на Йоан Дамаскин, В. свързва с името на Константин-Кирил; по този начин увеличава списъка на неговите съчинения и хвърля светлина върху теоретическите му преводачески принципи, осъществени в превода на изборното евангелие. В текста на Македонския кирилски лист, който В. реконструира с помощта на Пролога, той открива част от съчинение, което е представлявало предговор към превода на изборното евангелие. С много сериозни аргументи В. доказва своята теза за връзката на съдържанието на Македонския кирилски лист с евангелския текст и заключава, че автор на този предговор може да бъде само Константин-Кирил. Според В. предговорът е бил съставен най-напред на грц. език от Кирил, а старобълг. превод е възникнал по-късно и е направен от друг книжовник. Йоан Екзарх се е възползувал от това съчинение, без да споменава името на неговия автор (1948). Специален интерес В. показва към преводаческото дело на Константин Преславски. Той прави достояние на палеославистиката старобълг. превод на

335

Първото слово срещу арианите (изд. и френски превод — 1954), опитва се да активизира проучването на Учителното евангелие, като прави анализ на четвъртата беседа (текст с разночетения, грц. извори на компилацията, френски превод — 1967). В. изказва хипотезата, че Катехезите на Кирил Ерусалимски, фрагмент от които съдържат старобълг. Хилендарски листове, са преведени от Константин Преславски (1932).

Андре Ваян

В. прави текстологически и езиков анализ на редица произведения на старобълг. литература — Проглас към евангелието, Анонимна хомилия в Клоцовия сборник, за която се предполага, че е дело на Методий, Беседа против богомилите на Презвитер Козма (проучване, и превод в сътрудничество с А. Пюех, 1945), Епифаниевата хомилия от Клоц. и Супр. сб. (изд. с грц. текст и френски превод 1958), Паренесис на Ефрем Сирин (1958), Синайски евхологий (1960). В. пръв обосновава хипотезата, че т. нар. „руски писмена“, споменати в гл. VIII на ЖК, са представлявали сирийски книги. Тази хипотеза днес е извънредно популярна в науката. Изолирано е обаче в славистиката мнението на В., че Пространните жития на Кирил и Методий са написани първоначално на грц. език в края на IX в. и са преведени на слав. в „латинската зона на западния старославянски език“. Не е прието в славистиката и становището на В., че Анонимната хомилия в Клоц. сб. е била написана първоначално на грц. език. В. е застъпник на най-разпространеното схващане относно произхода на глаголицата: тя е възникнала преди кирилицата като лично дело на Константин-Кирил и не се опира върху друга писмена система,

В. издава и други важни за палеобългаристиката и палеославистиката преводни текстове — De Virginitate на Василий Велики (1943), De Autexusio (Περὶ τοῦ αὐτεξουςίου) на Методий Патарски (1930), апокрифът за Енох (1952), Никодимовото евангелие (1968). Не винаги може да се приеме терминологията на В. при обозначаване на старобълг. книжовни паметници.

Дълго време В. е съредактор (заедно с А. Мазон) на Revue des Etudes slaves. Анотациите му в библиографските раздели на Revue des Etudes slaves, Bulletin de la Société de Linguistique, Revue critique d’histoire et de littérature, Onomastica, Revue de Littérature comparée съдържат ценни допълнения и критични бележки.

            Съч.:

o   Le De Autexusio de Méthode d’Olympe, version slave et texte grec édités et traduits en français. — Patrologia Orientalis, 22, 1930, 5, p. 629—888;

o   Les Règles de saint Basile en vieux slave: les Feuillets du Zograph [Vaillant A., P. Lavrov]. — RES, 10, 1930, p. 8—35;

o   Les deux i de l’alphabet vieux-slave. — RES, 11, 1931, p. 171—186;

o   La traduction vieux-slave des Catéchèses de Cyrille de Jérusalem: la deuxième catéchèse. — Bsl, 4, 1932, p. 253—302;

o   La date de la conversion des Bulgares [Vaillant A., M. Lascaris]. — RES, 13, 1933, p. 5—15;

o   Les lettres russes de la Vie de Constantin. — RES, 15, 1935, p. 75—77;

o   L’article en vieux-slave. — RES, 20, 1942, p. 5—12;

o   De Virginitate de saint Basile, texte vieux slave et traduction française. Paris, 1943, 108 p.;

o   Le prêtre Cosmas et le concile de Gangres [Vaillant A., H.-Ch. Puech]. — RES, 21, 1944, p. 90—96;

o   Le traité contre les Bogomiles de Cosmas le Prêtre, traduction et étude [Vaillant A., H.-Ch. Puech]. Paris, 1945, 348 p.;

o   Vieux-bulgare et roman de Bulgarie. — Bulletin linguistique de Bucarest, 14, 1946, p. 5—16;

o   Une homélie de Méthode. — RES, 23, 1947, p. 34—47;

o   Manuel du vieux-slave. 1. Grammaire. Paris, 1948, 369 p.; 2. Textes et glossaire. Paris, 1948, 127 p. (2 изд. Paris, 1964);

336

o   La préface de l’Évangéliaire vieux-slave. — RES, 24, 1948, p. 5—20;

o   Les dates dans la Chronologie de Constantin le Prêtre. — Bsl, 9, 1948, p. 186—191;

o   Grammaire comparée des langues slaves. 1. Phonétique. Paris, 1950, 320 p.; 2. Morphologie. Paris, 1958, 736 p.; 3. Le verbe. Paris, 1966, 577 p.;

o   La formation des noms. Paris, 1974, 809 p.;

o   La syntaxe. Paris, 1977, 282 p.;

o   Cyrille de Turov et Grégoire de Nazianze. — RES, 26, 1950, p. 34—50;

o   Le livre des Secrets d’Hénoch, texte slave et traduction française. Paris, 1952, 26+125 p.;

o   Discours contre les Ariens de Saint Athanase, version slave et traduction en français. Sofia, 1954, 266 p.;

o   La désinence -tŭ de 2e—3e personne du singulier de l’aoriste. — ЛФ, 20, 1954, P29—37;

o   L’alphabet vieux-slave. — RES, 32, 1955, p. 7—31;

o   La notation de nji dans la traduction des Discours contre les Ariens. — В: Сборник в чест на акад. Александър Теодоров-Балан. С., 1955, с. 145—148;

o   Une poésie vieux-slave: la Préface de l’évangile. — RES, 33, 1956, p. 7—25;

o   Notes sur l’aspect dans la traduction de Saint Athanase de Constantin le Prêtre. — Slavia, 25, 1956, p. 234—240;

o   Les citations des Écritures dans le Suprasliensis et le Clozianus. — SR, 10, 1957, p. 34—40;

o   La Bulgarie dans la Chronique de Kiev. — ПКІИФ, 23, 1957, 3—4, p. 207—211;

o   L’Homélie d’Épiphane sur l’ensevelissement du Christ, texte vieux-slave, texte grec et traduction française. — RSsII, 3, 1958, p. 5—101;

o   Le Saint Ephrem vieux slave. — Bsl, 19, 1958, p. 279—286;

o   L’Eucologe du Sinaï, particularités de la langue du texte. — Bsl, 21, 1960, p. 75—87;

o   Jeterŭ et jedinŭ. — WSl, 7, 1962, p. 342—345;

o   Un apocryphe pseudo-bogomile: la vision d’Isaïe. — RES, 42, 1963, p. 109—121;

o   Quelques notes sur la Vie de Méthode. — Bsl, 24, 1963, p. 229—235;

o   Le suffixe -čii. — PF, 18, 1964, p. 157—160;

o   Le vieux slave occidental. — Зборник за филологију и лингвистику, 9, 1966/1967, с. 7—9;

o   Une homélie de Constantin le Prêtre. A. Texte. B. Traduction. C. Sources grecques. — Bsl, 28, 1967, p. 68—81;

o   L’Evangile de Nicodème. Texte slave et texte latin. (Hautes Études Orientales 2, 1). Paris—Genève, 1968, 18+97 p.;

o   Constantin-Cyrille et le Pseudo-Théophylacte. — Slavia, 38, 1969, p. 517—520;

o   L’Edition des textes vieux-slaves. — in: Mélanges Marcel Cohen The Hague, 1970, p. 407—412;

            Лит.:

·       Mélanges André Vaillant. — RES, 40, 1964, p. 244—252 (библиография до 1964 г.);

·       L’Hermitte R. André Vaillant (1890—1977). — Palaeobulgarica, 2, 1978, 2, p. 88—89.

Ангелина Минчева

    (17). ВЕЛЕГРАД, Старе место — главен град на Велика Моравия по времето на княз Ростислав (846—870). Споменава се във Фулденския летопис като „стария град на Растица“ (Ростислав) — в 871.; в 973 — като Vetuar (Ветуар); в 1202, 1220, 1228, 1301 — като Welegrad (Велеград); в 1222 — Welgrad (Белград); 1228 — burgus Weligrad (Велиград); в 1298 — Welehrad (Велехрад); в 1137 — Veligrad (Велиград).

Решението на въпроса за мястото на главния център на Велика Моравия, на княжеската резиденция и епископския център на Методий е свързано с проучвания на писмени източници и археол. паметници в продължение на повече от столетие и особено през последните десетилетия. На основата на топонимични и писмени данни първоначално като Велеград се определят околностите на съвременното селище Велеград с големия цистерциански манастир, построен около 1198 на няколко километра от Старе место, близо до основания от чешкия крал Пржемисъл Отокар II град-крепост Нови Велеград (дн. Ухерско градище). Тази идея се подсилва и от интересите на църквата. От началото на XX в. проучванията се съобразяват и с първите археол. находки, според които Велеград се локализира в Нитра и най-често в Девин.

След 1948 се започва активна системна археол. работа на останките от средновековни селища в Поморавието. Проучванията в района на Старе место, осъществени в резултат на 15-годишни системни разкопки на големи (доколкото е възможно) терени (1948—1963), дават основания на В. Хруби да локализира там Велеград и да изгради картината на израстване на този великоморавски център. В 1954 започват обаче проучвания на друг значителен център на р. Морава между съвременните градове Ходонин и Бржецлав — княжеския център Микулчице, резиденцията, която откривателят Й. Поулик счита за резиденция на Моймировци. С характера на находките си тя дава основание за подобно предположение, макар че Й. Поулик не я нарича Велеград. Богатият строителен хоризонт от първата половина на IX в. дава основание Микулчице да бъде определено като вероятно

337

седалище на Моймир I, докато археол. проучвания на Старе место показват, че развитието му като голям център може да се определи след средата на IX в. и по-вероятно е този център да се свърже със „стария град на Растица“ и с „ineffabilem Rastizi munitionem“ („необикновената крепост на Растица“ — 869, Фулденски летопис), укрепена с „firmissimo vallo“ („много як вал“).

Градът се разполага на мястото, където някога р. Олшава се е вливала в р. Морава. Загива и губи значението си като център при унгарските нашествия в началото на X в. В района около Старе место са известни досега близо сто слав. поселения и некрополи. Естествено е укрепеният център да възникне в така гъсто заселена област, каквато е районът по средното течение на р. Морава. При това там се събират търговски пътища, които водят към стария поморавски „янтарен път“, съединяващ дунавските области с Балтика. В центъра на този район, върху обиколени с блата възвишения на десния бряг на Морава, е издигнато централното градище, обхващащо площ около 18 ха. То е доминирало над заобикалящите го големи и малки поселения-квартали на земеделско население и рибари, на занаятчии със специализирано производство, над околните аристократични имения и църкви. Този своеобразен поселищен организъм възниква и се оформя в продължение на около 150 години, докато образува център — предполагаемата великоморавска столица, която в епохата на разцвета си достига площ около 250 ха. В общи линии видът на тази селищна агломерация има доста значителни сходства с вида на първата бълг. столица Плиска, с обособените селища, махали, производствени центрове, имения във външния град и укрепена резиденция в центъра.

Велеград — развитие на поселищната система

Слав. градище в района „На валах“ се развива на основа на земеделско поселение, възникнало още около V—VI в. В VIII в. това поселение се укрепява и към него се присъединява рибарското и земеделско селище, разположено между Старе место и Ухерско градище. Археол. и писмените сведения свидетелствуват, че именно тук се е намирала известна, впоследствие изчезнала църква от великоморавския период, носеща името „Св. Климент“. Изглежда в IX в. възниква и феодалното имение на о-ва на р. Морава, където по-късно се издига Ухерско градище.

В VIII в. на хълма Шпиталки в Старе место се развива земеделско и занаятчийско селище, не по-малко значимо, обширно и укрепено от централното селище „На валах“. Местните легенди и традициите свързват останките от това поселение с известния храм на Богородица, за който се пише: „Методий е погребан в големия моравски храм от лявата страна на богородичния олтар.“ Според Моравската легенда Ростислав „довел светия мъж до своя Велеград и поискал папско разрешение да построи катедрална църква, наречена „Св. Богородица“. Счита се, че останките от този храм са разкрити на 4 км югоизточно от Старе место, върху хълм. Към първоначалната частна църква на някой знатен великоморавски род били пристроени притвор, баптистер и

338

гробнична част и църквата е превърната в един от първите великоморавски манастири, в който е и катедралата на Методий.

Значителен брой са църковните постройки в Старе место и неговия район, които могат да се свържат с периода непосредствено преди Моравската мисия на Кирил и Методий или с времето на мисията. В югозападния край на Старе место, пак в местността Шпиталки, между 850—863 е построена църква; в нея се отбелязва втори период на строителство и преустройства, който може да се датира след 864. Тогава храмът бил пригоден от изискванията на лат. литургия към изискванията на славянската. Възникването на нартекси към църквите в Старе место е явление, което може да се свърже по време само с Кирило-Методиевата мисия. Типът на притворите в староместните църкви е разпространен в земите по течението на Дунав, включително в Б-я.

Ухерско градище — Сади. Основи на храма, IX в.

Под построената в XVIII в. църква „Св. Михаил“ са разкрити основи на храм-ротонда, построен около началото на втората половина на IX в. за нуждите на земеделското и рибарското население, обитаващо югоизточния край на Старе место. Ротондата се използува през IX в. и преживява и края на Велика Моравия.

Обикновено от изследваните се отделя особено внимание на църквата, чиито основи са открити в централното градище „На валах“. В. Хруби свързва типа на постройката с мисията на Кирил и Методий, тъй като отбелязва сходство на постройката с църкви, издигнати в Б-я и по Долни Дунав. Издигането ѝ се отнася към началото на втората половина на IX в., докъм 864. В. Хруби счита, че този тип става основа на самостоятелна школа с представители сред великоморавските храмове, известни от Старе место (Шпиталки), църква 2 на Ухерско градище, църкви 2, 3, 4 в Микулчице и църквата в Поганско (Бржецлав).

Основи на църковни постройки са известни и на Ухерско градище (Сади), на 4 км югоизточно от Старе место. Планът на постройката има общи елементи с балк. паметници, а материалите от некропола датират от втората половина на IX в. Великоморавска църква в средата на IX в. е имало пак на Ухерско градище под основите на готическата капела „Св. Иржи“.

С великомеравското Старе место е свързано и поселението на св. Климент в Осветиман. Мнението на изследвача на паметниците в района на Старе место В. Хруби е, че двете църкви в югоизточната част на града, посветени на Климент — в местността „На зерзавици“ и в Осветиман, могат при всички случаи да се свържат с личността на Методий.

Досега в центъра на градището „На валах“ са проучени жилища, стопански постройки, занаятчийски работилници. Разкритият некропол с около 2000 погребения се отличава с многоброен и богат гробен инвентар. За високото ниво на битовата култура и производствената дейност, както и за връзките най-вече със земите на Балканите и Византия говорят находките на великолепно изработени метални изделия (най-много накрайници на колани и ремъци), стъклени, сребърни и златни украси с перли и полускъпоценни камъни, огърлици, пръстени, обеци с различни форми и техники,

339

глинени съдове, дървени ведра, железни оръдия на труда и оръжия — брадви, мечове, шпори, костени изделия. В разнообразието на гробните оформления и находките е отразена развита социална структура с очевидни класови различия и диференциация.

Модра при Велеград. Основи на великоморавска църква

Счита се, че най-ранни следи от развитието на феодални отношения в Моравия са открити именно в района на Старе место; по-нататък те получават по-задълбочени форми. Новата религия е средство за стабилизация на феодализма сред немного отдавна приелата християнството езическа среда на староморавските поселения. Сред находките се намират кръстчета, мощехранителници, а върху разни предмети се срещат изображения от репертоара на християнската символика; текст върху оловна пластинка и писала (стилети) могат да се свържат с дейността на просветителите Кирил и Методий.

            Лит.:

·       Annales Fulđenses, sive Annales regni Francorum orientalis. Fd. F. Kurze. Hannover, 1891, 152 p.;

·       Brandi V. Poloha Starého Velehradu. Brno, 1862, 43 p.;

·       Niederle L., A. Zelnitius. Slovanské pohřebiště ve Starém Městě u Uh. Hradiště. — Zprávy čs. státního archeologického ústavu, 1, 1929, 35 p.;

·       Zelnitius A. Staré Město — Velehrad, velkomoravský Velehrad. — Sborník Velehradský, 13, 1942, p. 33—55;

·       Hrubý V. Staré Město, velkomoravské pohřebiště „Na Valach“. — In: Monumenta archaeologica. 3. Pragae, 1955, 539 p.;

·       Cibulka J. Velkomoravský kostel v Modré u Velehradu a začátky křestanství na Moravě. — In: Monumenta archaeologica. 7. Pragae, 1958, 362 p.;

·       Richter V. Die Anfänge der grossmährischen Architektur. — Magna Moravia, p. 121—360;

·       Hrubý V. Staré Město. Velkomoravský Velehrad. — In: Monumenta archaeologica. 14. Pragae, 1965, 467 p.

Маргарита Деянова

    (18). ВЕЛИКА, Великия — географска област, отразена в епископската титла на Климент Охридски. Среща се с различни транскрипции в старобълг., грц. и лат. извори: 1) в Успение Кирилово — еп^с҄пь въ [Ве]ликӱе; 2) в месецослова на Асем. ев. под 27 юли — Епископъ величьскъ; 3) в похвалните слова на Климент Охридски за Йоан Кръстител, за Цветница и др. — еп^с҄копь величьскыи; 4) в Пространното житие на Климент Охридски — Βελίτζας; 5) в Епархийския списък на Цариградската патриаршия от времето на имп. Лъв VI (886—912), по-точно към 901—902 — Βελίκίας; 6) в т.нар. Нов епархийски списък от времето на имп. Константин VII Багренородни (913—959), по-точно към 940 — Βελικείας; 7) в Списъка на българските архиепископи от XII в. (Дюканжов списък) — Βελίκας; 8) в писмо на папа Инокентий III (1198—1216) до лат. (кръстоносен) митрополит на Филипи Гийом — Velikios.

Въпросът за местоположението на областта В. се обсъжда в славистиката още от средата на XIX в. По него се изказват различни мнения и отъждествяването ѝ се свързва с множество обекти, разположени между бреговете на Адриатическо и Черно море и от Велика Моравия до Солун. Вж. Дрембица и Епархия на Климент Охридски.

            Лит.:

·       Шафарик П. Й. Расцвет славянской письменности в Булгарии. — ЧОИДР, 1848, 7, 3;

·       Голубинский Е. Е. Краткий очерк истории православных церквей болгарской, сербской и румынской или молдо-валашской. М., 1871, с. 63;

·       Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 125;

·       Голубинский Е. Е. Святые Константин и Мефодий, первоучители славянские. М., 1885, с. 57;

·       Новаковић Ст. Први основи словенске књижевности међу балканским словенима. Београд, 1893, с. 81—85;

·       Баласчев Г. Климент, епископ словенски и службата му по стар словенски превод с една част гръцки паралелен текст. С., 1898, с. XXIII—XXX;

340

ВЕЛИКА

·       Иречек К. Християнският елемент в топографическата номенклатура на Балканските земи. — ПСп, 11, 1898, 55—56, с. 246—268;

·       Иречек К. Княжество България. 2. Пътувания по България. Пловдив, 1899, с. 390;

·       Jagić V. Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. — Denkschriften der K. Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, 47, 1902, 1, p. 61—62;

·       Цyxлев Д. История на българската църква. 1. С. 1910, с. 330, 332, 366;

·       Дринов М. Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях. — В: Съчинения. 2. С., 1911, с. 348—352;

·       Туницкий Н. А. Св. Климент, епископ словенский. Сергиев Посад, 1913, с. 194—216;

·       Теодоров-Б алан Ал. Св. Климент Охридски в книжевния помен и в научното дирене. С., 1919, с. 22, 95;

·       Златарски В. Де се е намирала епископията на св. Климента Охридски. — МкП, 1, 1924, 1, с. 1—14;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 263—270;

·       Ильински Г. Об епископском титуле Климента Словенского. — МкП, 7, 1932, 4, с. 11—24;

·       Иречек К. История на българите. Поправки и добавки от самия автор. С., 1939, с. 78;

·       Lеmerlе P. Philippe et la Macédoine Orientale à l’époque chrétienne et byzantine. Paris, 1945;

·       Георгиев Ем. Разцветът на българската литература в IX—X век. С., 1962, с. 105—107;

·       Снегаров Ив. По въпроса за епархията на Климент Охридски. — ИИИ, 10, 1962, с. 205—223;

·       Gautier P. Clément d’Ohrid, évêque de Dragvista. — RЕВ, 22, 1964, p. 201—202;

·       Георгиев Ем. Охридската книжовна школа. — Кл. Охр., с. 60—62;

·       Миков В. Локализиране на някои изчезнали антични и средновековни селища и крепости в България. — Археология, 10, 1968, 4, с. 35—36;

·       Коледаров П. Климент Охридски, „първи епископ на български език“ на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — ККФ 1, с. 141—167;

·       Коледаров П. Политическа география на средновековната българска държава. 1. От 681 до 1018 г. С., 1979, с. 47; карти № 6, 7.

Петър Коледаров

    (19). ВЕЛИКА МОРАВИЯ — държ. образувание на западнослав. племена (западните славяни),

341

възникнало през първата половина на IX в, в областта на Среден Дунав (басейна на р. Морава). От средата на IX в. В. М. играе съществена роля в славяно-немската борба в Средна Европа и в европ. международни отношения. Поради това т. нар. Моравска мисия на слав. просветители Кирил и Методий, която протича на нейна територия през 862/3—885, придобива наред с огромното си културно значение и подчертан политически характер.

ВЕЛИКА МОРАВИЯ

Възникването на великоморавската държава се предшествува от процес на политическо и етническо обединяване на славяните в среднодунавските области, започнал още от началните десетилетия на VII в. с формирането на т.нар. княжество на Само, съществувало през 623—658. Въпреки че не може да се търси непосредствена връзка между това княжество и В. М., като политически център на славяните в Средното Подунавие неговото краткотрайно съществуване оказва влияние върху по-нататъшната съдба на включените в състава му народностни групи (с основно ядро славяните от чешко-моравската група). Като силен военно-племенен съюз, възникнал и с оглед на отблъскването на франкската феодална експанзия, държавата на Само дава силен тласък за изживяване на родовите отношения у средноевроп. славяни. От друга страна, тази първа слав. държ. формация подрива властта на Аварския хаганат, която не се възстановява в предишните си размери, а продължава да се чувствува по-значително само в главните средища на аварите: между реките Дунав и Тиса и около езерото Балатон. Аварите се настаняват в Панония от края на VI в. (583).

342

Основи на дворец от великоморавския период в Поханско градище

Няма съмнение, че е съществувала определена зависимост на моравците от Аварския хаганат: присъствието на аварите е сериозна пречка за развитието на слав. държ. институции. Но въпреки че повече от два века аварите имат надмощие, моравските славяни съумяват да се запазят етнически, да развият своя политически и социален строй. През последното десетилетие на VIII в. избухват ожесточени франко-аварски войни, в които могъщият някога Аварски хаганат е окончателно разгромен. Още в първата фаза на войните аварите търпят неуспехи, които довеждат до междуособици сред тях. Част от аварската върхушка се ориентира към приемане на християнството (795). В края на следващата година фриулският херцог Ерих инсценира метеж, при който аварската аристокрация е избита и е избран нов хаган. Войските на Ерих нахлуват в главния „хринг“ на аварите (т.е. в тяхната столица, укрепление с кръгла форма) и го разграбват. След това Пипин, синът на Карл Велики, побеждава окончателно аварите и разрушава столицата им. С франкското оръжие се прокарва и пътят на новата християнска вяра — вече започват „панонските“ християнски мисии.

С приключването на франко-аварските войни се поставя началото на възникването на великоморавската държава. Първото известие за международното ѝ положение се отнася към 822. През тази година на сейма във Франкфурт имп. Лудвиг Благочестиви приема посланици от „славяните на Изток“. Между тях има и моравски пратеници, а също и пратеници на останалите в Панония авари. На конвента във Франкфурт моравците изпъкват като единно политическо цяло за разлика от чехите. Най-вероятно към края на VIII и началото на IX в. с отхвърлянето на аварското иго е ликвидирана междуплеменната раздробеност на моравските племена. Главно средище на новообразуваната държава е Поморавието. Словашка Нитра, без да се отрича ролята ѝ в разглеждания процес, има малко по-подчинено положение. Тя, заедно с чехите и лужишките сърби на северозапад, е своего рода буферна зона между същинска Моравия и франко-аварските завоеватели, като улеснява протичането на социалните и политическите процеси в моравските територии.

Терминът „моравци“ (лат. marvani) първоначално е географско понятие — за означаване на населението на Поморавието. С нарастването на политическата мощ на тамошните князе той добива и политически смисъл. Преди 833 в съдържанието на това понятие не влизат т. нар. merehani (населението на словашка Нитра) — според описанието на т. нар. Баварски географ. През 822 и преди това не може да се търси някаква зависимост на Нитра от Моравия. Двете названия на моравските племена (marvani et merehani) отразяват два стадия при формирането на великоморавската държава — преди и след присъединяването на Нитра през 833.

Политическото развитие на В. М. още в самото начало се извършва в условията на засилваща се агресивност на Франкската империя спрямо нейните слав. съседи. С основание може да се счита, че тези славяни — от Балтийско море до Адриатика — попадат в различна форма и степен на зависимост. Част от тях обаче остават напълно независими:

343

трудно може да се докаже зависимостта на Моравия от империята след 811. Истор. извори не дават основание за подобна теза. Така напр. „Ordinatio“, документ от 817, с който се санкционира разделянето на Франкската империя между синовете на Лудвиг Благочестиви, не може да служи като аргумент в подобна насока. На Лудвиг Немски, по-сетнешния владетел на Германия, са дадени Бавария и Каринтия, а също и „аварите и славяните, живеещи на изток“. В последната формулировка не се констатира истор. реалност на подчинението на тези „славяни на изток“ като фактическо състояние на нещата. По-скоро тук е очертан пътят на държ.-политическите претенции на немците, като същевременно се изключва възможността за съперничество между синовете на Лудвиг Благочестиви.

От друга страна, не може да не се признаят значителните успехи на франкската военно-политическа експанзия в началото на IX в. Славяните в Панония още тогава попадат в определена форма на зависимост. Франкското влияние се разпростира върху най-близките до Дунав области, най-вероятно в Южна Моравия, южно от р. Диа. Същинска Моравия, както и Чехия са могли да запазят независимото си положение. Идването на моравски посланици на сейма във Франкфурт може да се тълкува и като наличие на мирни, дружески отношения с франките. Що се отнася до Нитранската област, поради близкото си разположение до Дунав тя не е могла да остане независима. Някои данни на истор. извори подкрепят това мнение. Още когато Прибина е нитрански княз, в града идва залцбургският архиепископ Адалрам (821—836), който осветява тук църква. Това събитие, станало около 830, би могло да служи като доказателство за политическата зависимост на Нитра от Франкската империя и преди тази дата. Едва ли Адалрам би отишъл свободно в този град, още повече да осветява църква, ако се приеме, че Нитранското княжество тогава е самостоятелно.

Важно значение за ранната политическа и социална история на В. М. има разпространението на християнството в Средна Европа през IX в. — процес, който засяга пряко или косвено всички живеещи там народи. От една страна, християнската религия е повод и средство на немската феодална агресия, от друга — „социален фермент“, който спомага за развитие на великоморавското общество по пътя към феодализма.

Първият досег на западните славяни от чешко-моравската група с християнството вероятно е твърде ранен — още от времето, когато славяните се формират етнически и са в съприкосновение с германските племена. Тогава сред тях може би се разпространява арианството. Но по-близкото им запознаване с новата религия става, когато те идват в непосредствено съседство с дунавските римски провинции. Преди да попаднат под аварско иго, тези славяни вероятно имат някакви контакти с Византия, сами или заедно с аварите. Но християнството по това време не може да има за тях определен идеен или политически смисъл — то е религиозна система, чужда на техния социален строй, все още ненужна за общественото им развитие. Поради това с идването на аварите нейните традиции бързо са унищожени. С победата над Аварския хаганат франкският меч прокарва пътя за новата вяра. Териториите, които франките заемат след успешните за тях войни, са разделени на две погранични с Моравия военно-административни единици. Това са т. нар. Източна марка заедно с Каринтия и Горна Панония и Фриулска марка, към която са оставени Крайна, Долен Щайер и Долна Панония на север от р. Драва. В църковно отношение порядъкът е малко по-друг. Долна Панония остава под църковната юрисдикция на залцбургския диоцез, а не на Аквилея. Това административно устройство на новозавзетите земи се запазва до 828, когато Фриулската марка е разделена на четири нови марки,

344

от които Фриул и Истрия остават към Италия, докато Посавието и Долна Панония преминават към Източната префектура. Фриул и Източната марка обаче не включват Панония като марки в предишния им смисъл, т.е. като погранични графства. Те по-скоро имат контролни функции със зависими племена наоколо. Така Панония, която по-късно влиза в рамките на великоморавския ареал, е обитавана по това време от славяни, авари, баварци и незначителна група гепиди. Имало вероятно малки остатъци от романизирано, неолатинско население (власи?). Тези етнически условия затрудняват налагането на новата вяра, но, от друга страна, рядкото население на областта, немската колонизация и политическият превес на Германия са благоприятни фактори в това отношение. В християнизацията на Горна Панония (Източната марка) освен манастирите „Кременсмюнстер“, „Нидералтайх“ и „Мондзее“ участвуват регенсбургските манастири „Св. Емерам“ и „Метен“, фрайзингската църква и манастирът „Мосбург“. Върховното ръководство е в ръцете на регионален пасауски хорепископ (мисиен, епископ без постоянно седалище). Дейността на Залцбург е насочена предимно на юг, в Каринтия и Долна Панония. Там, в „земята на каринтийците и техните съседи“, залцбургската църковна метрополия първоначално със съгласието и съдействието на франкските императори назначавала хорепископите.

Тези събития в Средна Европа засягат и териториите на В. М. Първоначално там вероятно проникват само отделни мисионери. Археол. данни показват, че първият период от строителството на великоморавските църкви е към 20-те години на IX в. Това са най-простите типове малки църковни сгради с правоъгълен пресбитериум — такава напр. е църквата в Модра и църкви № 2 и № 8 в Микулчице. ЖМ подчертава, че по това време В. М. е, така да се каже, открита мисионерска зона — там идват „мнозина християнски учители от Италия, от Гръцко и от Немско“. Дейността на баварските проповедници като първи проводници на немското военно-политическо проникване има по-изразен политически характер. Тя може да се свърже с началото на „панонските мисии“ в края на VIII и началото на IX в. Още тогава, с увеличаването на военния превес на Франкската империя, е могло да се дойде до частично проникване на мисионери предимно в споменатите области близо до Дунав. Ок. 830 във В. М. се създава мисийна църковна организация, архипрезвитерат, подчинен на Пасау. В жупанските центрове има духовници, управляващи енория (стрижьникъ, иѥреи, попъ), които подлежат на надзора на архиереите (архиѥреи, archipresbyter). Архиереите пребивават в княжеските резиденции и изпълняват низшите функции на епископите. Тяхната власт е междинно стъпало между правомощията на епископа и свещеника. Те имат право да посвещават дякони, да осветяват църкви, да разделят съпружески двойки и пр. Ако се тръгне от споменатите по-горе сфери на франкско влияние, може да се предположи, че Пасау развива по-интензивна християнизаторска дейност в района между Дунав и Морава, южно от р. Диа и в Нитранската област. Проникването на християнски проповедници на север е по-ограничено. Моймир I, първият исторически познат великоморавски владетел (830—846), като поддържа по това време мирни отношения с империята, може би допуска идването на мисионери от Бавария. Но той едва ли ги подкрепя в тяхната дейност, тъй като са проводници на чуждо политическо влияние. Истор. извори не дават основание да се мисли, че Моймир I е бил християнин. Неговата власт все още не е била достатъчно укрепнала, за да предприеме подобна решителна политическа стъпка. За да отслаби натиска от страна на франките, той дори приема в княжеството си мисионери и от други страни.

345

Това са „проповедниците от Влашко и от Гръцко“. При все че този израз не може да получи окончателно обяснение, едва ли може да се мисли само за аквилейско-далматинското крайбрежие и Италия. Безспорно духовници и проповедници от Аквилейската патриаршия са могли да попадат в Моравия, но е трябвало да се съобразяват и с Пасау — само в източните части на страната са могли да действуват по-самостоятелно. Но и опитите на Пасау да наложи своята църковна юрисдикция едва ли са напълно успешни, дори само поради съперничеството на Залцбург. Протестното писмо на баварските епископи до папа Йоан IX от 900 не може да бъде доказателство, че властта на Пасау над Моравия е реална през първата половина на IX в. Пасауската традиция усилено се старае да докаже своя примат над тези територии, като го свързва с покръстването на тамошното население. Напр. в разказа на кременсмюнстерския монах Бертхолд се казва, че пасауският епископ Регинхар покръства около 831 целия моравски народ. Обикновено се смята, че протестното писмо от 900 е тенденциозно. Аспирациите на Пасау срещат съпротивата не само на управляващите в Моравия, но и на съперниците му — главно Залцбург.

Външни и вътрешнополитически условия, благоприятни за по-широкото разпространение на християнската религия в същинска Моравия, съществуват от средата на 30-те г. на IX в. Тогава вече е извършено обединението със словашка Нитра, а във Франкската империя съзрява конфликтът между внуците на Карл Велики (Лотар, Лудвиг Немски и Карл Плешиви), довел през 843 до разпадане на империята.

Събитията в Моравия от началото на 30-те г. свидетелствуват, че започва да нараства борбата между славяни и немци за Средното Подунавие. Най-изразените прояви на тази борба са през 50-те и 60-те г. на IX в., когато в нея се намесва културно-политически фактор — разпространението на слав. писменост.

Поханско градище. Основи на църква от великоморавския период

В т. нар. Залцбургски меморандум (Conversio Bagoariorum et Carantanorum), документ, съставен от залцбургски анонимен автор вероятно през последната четвърт на 871, се казва, че по това време (ок. 833) нитранският княз, „някой си Прибина“ (quidam Priwina), бил прогонен от своя град от Моймир, „княз на моравците отвъд Дунава“. Това място правилно се свързва с добавката към следващата глава на Conversio, където се казва, че залцбургският архиепископ Адалрам „някога“ (quondam, т.е. преди 833) в „мястото, наречено Нитра, осветил за Прибина църква“. Общият контекст е може би следният: Прибина построява в своя град църква (830), поради което е прогонен от Моймир. Следващите данни от същия документ обаче като че ли противоречат на тези събития. След прогонването си нитранският княз отива при управителя на Източната марка Радбот. Той съобщава за него на краля, който нарежда Прибина да бъде „обучен в християнската вяра“ и след това да бъде покръстен. Но Прибина се скарва с маркграфа и трябва да напусне неговите владения. След дълги странствувания той получава най-после благоразположението на немския крал, а ок. 840 — и областта край р. Сала (т.е. Долна Панония) като бенефиций. През 847 Лудвиг Немски му предава в пълна собственост областта, която притежава като феод, а самият Прибина става маркграф на новата марка Долна Панония.

346

Микулчице. Основи на църква от великоморавския период

Във вестите за Прибина залцбургският анонимен автор изглежда допуска някаква неточност — трудно се възприема фактът, че нитранският княз, още когато е езичник, ще разреши строителството на църква в Нитра. Вероятно Прибина още преди да бъде прогонен от Нитра се покръства, с което предизвиква и недоволството на Моймир. Отношенията между двете княжества и характерът на събитията през 833 вероятно са зависели до голяма степен от това, дали между двамата владетели са съществували роднински връзки. Тези връзки изглеждат доста съмнителни само върху основа на тълкуването на името „Прибина“ — Privinus-privignus-fillius exalio coniuge. Поради това не може да се мисли, че Нитра е била съставно княжество на Моравия.

И така, през 833 е извършен съществен обединителен акт на славяните от Великоморавската област. Това обединение се извършва от Моймир I чрез отстраняването на Прибина. Политическото франкофилство на нитранския княз, което личи още от пръв поглед, пречи на моравския владетел при осъществяване на неговите планове. Нитранското княжество е самостоятелен център на политическа концентрация на среднодунавските славяни. Това, че залцбургският анонимен автор назовава Прибина „някой си“, а Моймир I — „dux Moravorum“, също не доказва васалните отношения на Нитра към моравците. От друга страна, франките не се намесват в тези събития. Изглежда, че Франкската империя не е имала реална възможност за активни действия по това време, иначе би се намерил някакъв претекст. Назряващите вътрешни борби, напрежението в отношенията с Б-я след войната в края на 20-те г. не позволяват тази намеса. Моймир I избира подходящ момент, за да използува нарасналото си могъщество. Той успява да обедини двете слав. княжества, срещу което Франкската империя не може да направи нищо.

Проблемът за възникването на В. М. не може да се откъсва от социално-класовата структура на моравското общество по онова време. Писмените данни са оскъдни и са налице предимно археол. материали, но към тях трябва да се подхожда твърде внимателно. Поради това в научната литература липсва единно становище. Втората половина на IX в., когато великоморавската държава е на върха на своето могъщество, може определено да се свърже с наличието на класово-социална диференциация и развити феодални отношения. В ЖМ се споменава за някакъв богаташ, който искал да се ожени за своята етърва. Пак там се казва, че моравско-панонският архиепископ преди смъртта си определя за свой заместник един от учениците си — Горазд, който бил „мъж свободен“. При погребението на Методий в 885 присъствували „малки и големи, богати и бедни, свободни и отроци“ и пр. При липсата на достатъчно данни за първата половина на IX в. само по данните на археологията е трудно да се правят категорични заключения за характера на обществения строй. По това време вероятно процесът на феодализация се намира в първоначални форми от развитието си. Силен тласък му дава формирането на моравската раннофеодална държава

347

при благоприятни външнополитически условия — падането на аварското иго. Развитието на производителните сили, нуждата от военно-политическа консолидация срещу могъщи и агресивни съседи, а дори и прякото влияние на по-развития франкски феодализъм довеждат до бързо изживяване на родово-патриархалните отношения. Следователно, въпреки че В. М. не може да се квалифицира като „варварски“ тип държава, степента на развитие на феодалните отношения в нея през първата половина на IX в. не бива да се надценява. По това време ще е имало все още останки от стария патриархален строй, а процесът на закрепостяване на селячеството все още не ще е бил започнал или пък е бил слабо изразен. Въпреки наличието на силна централизирана власт, свободните общинници представляват масата от населението. Тази социална структура позволява да се отблъсва чуждата военно-политическа агресия. Впоследствие, със стабилизацията на държ.-административното устройство, социалната диференциация се усилва и феодалните отношения и християнството получават по-широко разпространение.

След разпадането на империята през 843 източната част на Франкската империя — Германия, продължава агресията срещу съседните славяни. Удобен повод е смъртта на Моймир през 846. Немският владетел предприема поход в средата на авг. същата година, като иска да приведе Моравия в зависимо положение — в това отношение верскорелигиозните мотиви стоят на по-заден план, въпреки че фулденският аналист ги изтъква на първо място. Но и смъртта на далновидния Моймир предизвиква някои вътрешни размирици. Старата аристокрация едва ли е доволна от централизацията и укрепването на държавата. Това, че моравците през 846 са „склонни към метежи, трудно може да се обясни само с пристрастността на фулденския аналист. Според същия автор Лудвиг някак си много лесно достига своите цели. Той „уредил нещата според своите желания” и за княз е поставен Ростислав, племенник на стария владетел. Сигурно немският крал е облагодетелствуван от вътрешните разногласия в Моравия. През 846, изглежда, се извършва твърде важен поврат по отношение на християнството. На мястото на Моймир, който провежда политика на религиозна търпимост, за да засили държавата си, идва ревностният привърженик на новата вяра Ростислав. Знае се със сигурност, че Ростислав е християнин и поради това може да се предполага, че с похода през 846 новата религия е призната официално, без някакви особени дипломатически процедури.

Ростислав получава в наследство здраво изградена държава. Поставен на престола от Лудвиг Немски, той скоро продължава политиката на независимост спрямо Германия. Неговите политически планове, които включват по-широки намерения към славяните в целия среднодунавски регион, срещат значителни трудности по отношение на християнството и църквата. Преди всичко му се налага да определи отношението си към немските духовници и мисионери, които по това време са в страната. Тъй като те са проводници на немското политическо проникване, след 852 голяма част от тях са прогонени. Това довежда до изостряне на отношенията с Германия и през 855 там започва усилена подготовка за нов поход. В средата на март същата година спомагателна войска под водителството на баварския херцог Ернст се отправя за Чехия. Може да се смята, че немците се опасяват от възможен съюз между В. М. и чехите. Но Ростислав очаква нападението и построява могъщ защитен вал. По този начин опитът за агресия е провален, Великоморавската държава, благодарение на успешната си борба с Германия, от средата на IX в, се превръща в център, около който политически гравитират етнически родствените околни народи. Това преди всичко се отнася до Чехия. През 857 начело на похода против чехите стоят

348

айхщатският епископ Отгариус, пфолцграфът Хрудолт (Рудолф) и Ернст, син на едноименния граф на Чешката марка. Целта е да се завземе град, който фулденският аналист назовава civitas Wiztrachi, т.e. на Витораз. Славитах, син на Витораз, се разбунтувал преди това срещу франките. Но сега е обсаден в града и трябва да търси убежище при Ростислав. Тази политическа гравитация на Чехия към Моравия оказва благоприятно влияние върху процеса на формиране на държ. строй при чехите, но с оглед на тогавашните условия тя се превръща в една или друга форма на зависимост. Според изворите Чехия номинално влиза в състава на В. М. само през 890—895. Немският владетел Арнулф през 890 признава съществуващите отношения между двете княжества. Но действителната зависимост на Чехия от Моравия може да се предполага по-рано — най-малко от времето на покръстването на Борживой (874).

Друг момент в политиката на Ростислав е отношението към Блатненското княжество (Долнопанонското княжество). То не е само аспект във взаимоотношенията с Германия: в Долна Панония има, както се спомена, значително слав. население — поради това съществува стремеж за политическо сближение и от двете страни. Това сближение може да се търси ок. 862. По това време размирният син на Лудвиг Немски, Карломан, управител на Източната марка, вече се споразумява с баща си и Ростислав трябва да търси нови съюзници. С политическата преориентация на Коцел (861—874), съпътствуваща началото на Моравската мисия на братята Кирил и Методий, може да се обяснят действията на Залцбургската църковна метрополия. Според Conversio някъде по това време блатноградският архипрезвитер Рихбалд, „понеже не бил здрав“ (!), а и тъй като „се появил някакъв грък на име Методий“, трябвало да се върне в Залцбург. Тези данни наистина са доказателство за започналото сближение между Коцел и Ростислав с оглед на дейността на солунските братя в Моравия. Срещу това трябвало да се вземат мерки, като се ликвидира дори относителната църковна автономия на Долна Панония и Каринтия (carantani et confines eorum). Въпреки че последният местен епископ Осбалд от ок. средата на IX в., т.е. от времето на понтификата на Лиупрам (836—859), управлявал „народа на славяните така, както неговите предшественици правели това“, през май—юни 864 следващият залцбургски архиепископ Адалвин (859—873) поема лично управлението на областта. Залцбург централизира църковната юрисдикция в слав. области успоредно с нарастването на стълкновенията между В. М. и Германия.

Най-тесни връзки между Моравия и Долнопанонското княжество може да се търсят от началото на 867. Тогава, след няколкомесечния престой на Кирил и Методий в него, долнопанонският княз вероятно решава твърдо да се отцепи политически и църковно от немската йерархия. Само по този начин може да се обясни фактът, че оттогава Коцел е една от главните фигури при преговорите с Рим за формиране на независим моравско-панонски диоцез, че на връщане от Рим в 869 Методий остава при него, а през 870 долнопанонският княз се оказва единственият покровител на Методий. Все пак ресурсите на този слав. владетел се оказват недостатъчни за реализирането на такава широка културно-политическа задача, каквато си поставя Методий, и ок. 873—874 Блатненското княжество е присъединено пряко към Германия.

Най-съществени за В. М. са отношенията ѝ с Германия. Те са важен елемент и аспект на международните отношения в Европа от началото на 60-те г. на IX в. За да подчини Моравия, от 862—863 Лудвиг Немски се ориентира към съюз с българите, които с оглед на неуредените отношения с Византия също имат известен интерес да сключат подобен съюз (по аналогични причини Ростислав се ориентира към Византия).

349

Но Византия няма достатъчно сили да се намеси активно в европ. дела. Все пак виз. император проявява благосклонност към молбата на моравския княз Ростислав, предадена със специално послание, и изпраща при него културно-политическата мисия, оглавена от братята Кирил и Методий. Византия се старае да помогне по някакъв начин на новия си съюзник със средствата на дипломацията. Така ок. края на 862 и началото на 863 се оформят два враждебни лагера: от една страна, Германия и Б-я, а от друга — В. М., Византия, а вероятно още Сърбия и Хърватско. Участието на Карломан във втората групировка е доста съмнително, тъй като въпреки враждата му с Лудвиг, не е ясно дали той е в ня какво съглашение с Ростислав. През авг. 864 немският владетел се среща в Тулин с бълг. княз Борис и като заздравява съюза си, прекосява Дунав и нахлува във владенията на Ростислав. Моравският княз е обсаден в крепостта Девин. Тези обстоятелства го принуждават чрез васална клетва да признае върховенството на немците. Фулденският летописец обвинява Ростислав, че не изпълнява обещанията си, но Ростислав едва ли е имал намерение да спазва васалните отношения.

На този политически фон на остри противоречия с Германия започва Моравската мисия на братята Кирил и Методий. Осъществяването на Кирило-Методиевото дело сред западните славяни превръща тази мисия в съществен елемент от политиката на В. М. срещу немската феодална агресия. Слав. писменост и култура укрепват и извисяват народностното съзнание на моравците. Слав. народностно съзнание на населението във Великоморавската област, включително и на чехите, ограничава немското културно проникване в Средното Подунавие.

Позлатена сребърна кутия за реликви във вид на книга от Микулчице

Много важна реална последица от мисията е формирането на независим моравско-панонски архидиоцез през 870. В това отношение искането на Коцел за независима църква е посрещнато с благоразположение от папството, тъй като Рим току-що е загубил борбата с Цариградската патриаршия за влияние в Б-я. Немските епископи и феодали вероятно се досещат за намеренията на слав. владетели — на тях може би им е известно писмото на папа Адриан II от 869, донесено от Методий при завръщането му от Рим и адресирано до Коцел, Ростислав и до нитранския княз Светополк. С това писмо фактически се узаконява дейността на Кирил и Методий в Моравия и Панония, което е съществена предпоставка за изграждане на независим от немската йерархия диоцез. Не е било трудно да се открият политическите последици от извоюването на тази независимост и затова още през 869 отношенията между Моравия и Германия се изострят. Въпреки че е положил васална клетва, Ростислав с оглед дейността на братята провежда самостоятелна политика, като избягва поводите за военно вмешателство от страна на немците.

350

Обици от Микулчице, VIII в.

Лудвиг Немски има и доста грижи около неуреденото вътрешнополитическо положение на своята държава. През 864 Карломан избягва от затвора, където е задържан след поредния метеж против баща си. През следващата година, както съобщава фулденският летописец, управителят на Панонската марка Веринхар е обвинен от кралската курия, че подстрекава Ростислав против краля. Но няма никакви сведения, че моравският княз се е оставил да бъде увлечен в борба за чужди интереси. По същото време Лудвиг, помалък син на Лудвиг Немски, е недоволен и се бунтува против него, а Веринхар иска да си върне предишните владения и ранг. През 866 на Ростислав е предложено да нападне баварците, за да бъде ангажиран Лудвиг Немски, и по този начин метежниците да имат свобода на действие. Но кралят разбира за заговора на синовете си и като поверява на Карломан отбраната срещу моравците, сам се отправя против втория си син, като го принуждава към подчинение. Няма данни обаче, че моравският княз се намесва в тази междуособица, въпреки че има изгоден случай. Едва през 868 се идва до посериозни гранични инциденти, повод за които може би е пребиваването на каринтийския граф Гундакар в Моравия. Той е свързан с Карломан още от 861 и след неуспешните заговори трябва да бяга. Тази погранична война в 868 обаче, както съобщава бертинският летописец, се оказва неуспешна за немците, „с никаква или с малка полза“ за тях, Но инцидентите, както и нахлуванията на чехите в Бавария и на лужишките сърби в Тюрингия дават необходимия повод за широки военни настъпателни действия против среднодунавските и средноевроп. славяни през 869, Причините за изострянето на военнополитическите отношения са именно в стремежа на Ростислав към провеждане на независима външна политика, към извоюване на независимост в църковната сфера, а всичко това е достижима политическа реалност в тогавашния момент.

През авг. 869 против славяните се отправят три армии. Срещу лужишките сърби от Тюрингия и Саксония потегля Лудвиг, вторият син на крал Лудвиг Немски. Карломан има за цел да нападне от Бавария владенията на Светополк, т.е. словашка Нитра, а самият крал трябва да се отправи против Ростислав. Но неочаквано Лудвиг Немски заболява тежко в Регенсбург (дн. във ФРГ) и мястото му заема третият му син Карл, все още млад и неопитен във военното дело. Най-успешно завършва походът на втория кралски син Лудвиг. Карл, след като не среща особена съпротива, прониква дълбоко в територията на Моравия, Той достига до силно укрепен град, който му се вижда необичаен, „неизразим“, т.е. той няма достатъчно сили, за да го обсажда. След като опустошава околностите, Карл се връща в Германия. Ростислав не е победен, дори може да се смята, че формалният васалитет е отхвърлен.

В началото на 870 обаче вследствие вътрешна междуособица в Моравия Германия успява да получи превес. Могъщият нитрански княз Светополк, движен от користно желание за власт, се сближава с Карломан, който предишната година е опустошавал неговите владения.

351

Извършвайки предателство, Светополк по време на лов устройва засада, хваща и предава на Карломан своя чичо Ростислав, който е отведен в Бавария, обвинен в предателство и осъден на смърт. Но тази присъда е отменена и той бива ослепен. Така завършва държавническата дейност на този далновиден моравски владетел. Политическите му схващания, основани на верен усет за съотношението на силите в Средна Европа, са основата, върху която започва началната реализация на Кирило-Методиевото дело. С отстраняването му от власт завършва важен етап във възходящото разпространение и развитие сред среднодунавските славяни на слав. писменост и култура, чрез които великоморавската държава се противопоставя на немското идейно-политическо проникване.

Светополк залага на друго политическо кредо. Той е неправолинеен, готов на всякакъв обрат в отношенията с Германия и във вътрешнополитическия живот. Това подсказва, че за разлика от своя предшественик той няма обща политическа концепция, а като разчита предимно на съюза с немците, се старае да задържи властта при сложни обстоятелства. Тази насока в неговата политика влиза в противоречие с традицията от времето на Ростислав за съпротива срещу немската агресия, традиция, която е популярна не само сред аристокрацията, но и сред по-широките слоеве от населението. Това отслабва до голяма степен вътрешната хомогенност на великоморавската държава.

През 870, след второто си пътуване до Рим, Методий се връща при Коцел като моравско-панонски архиепископ в обновената от папството някогашна Сремска метрополия. Промените в политическата обстановка не могат да не засегнат и църквата. По това време Ростислав е арестуван, Карломан „урежда отношенията в Моравия според своите желания“, а и ограбва княжеското съкровище. Методий вероятно отива в Моравия с оглед административното устройство на новата църковна единица, но там е арестуван и незаконно осъден от немските епископи и Карломан. Слав. първоучител се държи достойно, но е затворен в Бавария, където прекарва две и половина години при трудни условия. Светополк, който държи на добрите си отношения с немците, не се намесва. Немските феодали обаче искат да подчинят напълно моравците и през 871 без някаква причина Светополк е обвинен в измяна и арестуван. За момент В. М. престава да съществува дори като васално на Германия княжество, с нейното управление се занимава източното маркграфство. Това положение обаче не се задържа дълго. В Моравия избухва въстание начело със свещеника Славомир. Пред опасността да загубят всичко, немците са принудени да освободят Светополк и заедно с двамата маркграфове на Източната марка да го изпратят в страната срещу въстаналите. Достигайки до силно укрепения град, може би същия от времето на Ростислав, под предлог за преговори Светополк влиза в крепостта, а баварската войска се разполага спокойно на лагер. Бившият моравски княз, разбирайки намеренията на Карломан за пълно поробване на страната, преминава към въстаниците. Скоро баварският лагер се оказва обкръжен от всички страни. Повечето немци са избити, мнозина — пленени, а съвсем малко от тях успяват да избягат. Между падналите в сражението са и двамата управители на Източната префектура. Светополк, идвайки отново на власт, е принуден да се върне частично към традиционната политика на Ростислав с оглед дори само на вътрешнополитическата обстановка. Започват военни стълкновения с Германия. Те са с променлив успех, но везните се накланят повече в полза на моравците, които се сражават против чужд нашественик. През май 872 е разбита изпратената от Тюрингия и Саксония войска, която трябвало да помогне на Карломан. Карломан успява да проникне към укрепения град на моравците (може би столицата Велеград),

352

опустошава околностите, но не постига нищо повече. Тази военна експедиция, извършена с кораби по Дунав, не дава очаквания резултат. Светополк напада неочаквано баварците, които охраняват корабите на брега на Дунав. Голяма част от тях са избити, други се издавят в реката. Спасява се само регенсбургският епископ Ембрихо с неколцина свои хора. Военните стълкновения приключват с Форхаймския мир (874). Светополк обещава да спазва васалните задължения към Германия и да плаща годишен данък. Този мирен договор не бива да се оценява съвсем негативно. Той е естествен резултат от политиката на моравския княз, но В. М, запазва вътрешната си автономия, която би могла да се укрепи.

Тези събития са истор. фон, на който папа Йоан VIII предприема енергични мерки за освобождаване на Методий. Случаят с Методий накърнява интересите на папската курия — баварската църква се опитва да докаже своите права върху Панония, основавайки се на примата си в споменатите т. нар. „панонски“християнски мисии. Папата успява да се наложи и Методий е освободен, като е възстановен архиепископският му сан. Но неговата дейност вече протича при много по-трудни условия, отколкото по времето на Ростислав. Светополк все повече, особено след смъртта на Лудвиг Немски в 876, се сближава с немската йерархия. Това дава условия за проникване на немското духовенство, за разпространение на латинизма във В. М. А църковният глава на Моравия трябва да провежда независима политика, за да отстоява заветите на своя брат. В това отношение той е могъл да търси привърженици сред слав. духовенство, т.е. сред своите и на Кирил ученици, и отчасти в папската курия, която не е заинтересована от прекомерно усилване на немската църква. При тези обстоятелства, когато Светополк с непоследователната си политика предизвиква вътрешноцърковни неразбирателства, с които не може да се справи сам, Методий трябва да отиде отново в Рим през 879, за да отговаря пред папата на клеветите на немското духовенство. Обвиненията в отклонение от основни догми на християнството са само повод за нападки срещу слав. богослужение, срещу независимостта на Моравската църква. От пътуването си до Рим Методий се връща през 880 оправдан. Но делото на слав. писменост в Средна Европа е вече обречено на гибел. Вътре в страната то има яростни противници, един от които е и нитранският епископ Вихинг. След смъртта на моравско-панонския архиепископ (6 апр. 885) те жестоко се разправят с последователите на слав. първоучители.

С течение на времето Светополк успява да разшири твърде много границите на великоморавската държава. Но тя, за разлика от времето на Ростислав, няма вече онази вътрешна хомогенност. Ядрото на тази империя е същинска Моравия. На юг тя достига дълбоко в днешна Австрия, на изток обхваща почти цяла Северна Унгария (със Словашко), стига и отвъд р. Грон, като по течението на р. Тиса е в допир с Б-я. От 874 на запад и северозапад е присъединена Чехия, като в границите на В. М. влиза и значителна част от лужишките сърби до реките Одер и Сала и се достигат саксонските покрайнини. На север, както разказва гл. 11 на ЖМ, след успешна война с неизвестен вислянски княз, е присъединена Краковската област (вж. Вислянско княжество).

В началото на 80-те г. Светополк се намесва във вътрешните междуособици на Германия, по-специално на Източната марка. Той взема страната на новия маркграф Арибо срещу наследниците на загиналите в Моравия в 871 маркграфове — Енгелшалк и Вилем. През 882, прекосявайки Дунава, моравският княз предприема голяма военна експедиция срещу владенията на Веринхар, втория син на Енгелшалк. Избягалият Арибо се връща във владенията си. Това предизвиква недоволството на Арнулф Баварски, който владее Панония и Каринтия.

353

Коланен край от Микулчице, IX в.

От своя страна и Светополк подозира Арнулф, че подклажда нападенията на българите против неговите югоизточни владения. Войната става неизбежна. През 883 моравският княз нахлува в Панония и я опустошава „като вълк“. През следващата година той отново нахлува там, за да „похити по вълчи начин каквото е още останало“. Вследствие на тази война Германия загубва всичките си владения в Панония на изток от р. Раба. През 884 с имп. Карл III е сключен мирен договор, според който Светополк се задължава да не напада повече империята. През 885 е сключен мир и с доста самостоятелния Арнулф.

През 887 Арнулф (извънбрачен син на Карломан) става владетел на Германия. Но отношенията между двете държави още дълго време са спокойни. През 890 папа Стефан V настойчиво моли моравския княз да подтикне Арнулф към поход в Италия, където папата има нужда от неговата помощ. Това може би е и поводът за срещата на немския крал и Светополк през 890, на която Арнулф признава върховенството на моравците над Чехия. Арнулф обаче трудно се примирява със загубата на почти цяла Панония след войните в 883—884. Но да предприеме военни действия през 890 му пречат вътрешни размирици — стълкновението с извънбрачния син на Карл III — Бернард. През 891 изпраща посланици в Моравия с намерение да се срещне с моравския княз и да ревизира договора от 885. Този път му попречват нападенията на норманите на западната граница. Едва в 892 немският крал се отправя към Източната марка, но на определената среща Светополк не идва. През юли 892 е предприета военна експедиция против Моравия. Както обикновено, нанесен е и страничен удар върху Чехия.

354

Молбата на княз Ростислав до имп. Михаил III. Пространно житие на Методий. Препис в Успенския сборник от XII—XIII в.

Въпреки че немците почти цели четири седмици опустошават страната, решителен превес не е постигнат. Походът против Чехия се проваля — на 13 юли 892 загива войнственият вюрцбургски епископ Арно. През септ. същата година немският владетел изпраща посолство в Б-я за възобновяване на предишното приятелство и за ново спиране на износа на сол за Моравия. През следващата година войната продължава без особен успех за двете страни. В 893 при немците избягва старият противник на Методий, нитранският епископ Вихинг. Знаейки, че той познава отношенията в Моравия и политическите намерения на княза, Арнулф го прави свой канцлер. През 894 след повече от двадесетгодишно управление умира Светополк. Въпреки своята непоследователност и авантюризъм, особено що се касае до вътрешните отношения, той успява да изгради обширна държава и да отбие натиска на Германия. В. М. е разделена между неговите синове, но върховенството запазва най-старият от тях — Моймир II. Въпреки старанията си, този владетел не успява да запази наследеното от баща си. Най-напред може би отпада Панония (в 896 тя се владее от Арнулф). Веднага след смъртта на Светополк Моймир II сключва мир с немците поради нарастващата опасност от маджарите — през 894 те извършват опустошителен набег в Панония. През 895 отпада и Чехия. На сейма в Регенсбург двамата чешки князе Спитигнев и Витизлав (Вратислав?) полагат васална клетва пред императора (през февр. 896 Арнулф бил увенчан с императорската корона). Вътрешните междуособици още повече отслабват В. М. — Моймир II трябва да утвърди властта си в борба против своя брат Светополк, който открито минава на страната на немците при подготвяния от Арнулф поход против Моравия и след неуспешния му завършек трябва да бяга. В 899 Моймир II се намесва в междуособицата на Арнулф с Изанрих, син на маркграфа на Източната марка Арибо. След като Изанрих е обкръжен и пленен, той избягва в Моравия и с помощта на Моймир II възвръща владенията си. Смъртта на Арнулф (8 дек. 899) попречва на контрадействията от страна на немците. Моравският княз се опитва да обнови самостоятелността на Моравската църква, останала без църковен глава след бягството на Вихинг. Папа Йоан IX изпраща в страната трима свои легати начело с архиепископ Йоан. Тяхната дейност вероятно предизвиква съставянето на протестното писмо на Баварската църква от 900. В него се „доказват“ истор. права на Пасау върху Моравия. През същата година се идва до ново военно стълкновение с Германия, опасността от страна на маджарите обаче налага бързо да се сключи мир през следващата година. Но вече е късно. Номадите маджари, които преди това заемат Панония, през 907—908 унищожават напълно слав. държавна формация в Средна Европа. Около 906 загива и Моймир II.

355

С маджарското завоевание е ликвидирана възможността за културни и политически контакти между западните и южните славяни, което впоследствие има негативно значение и за двете групи славяни. Непрекъснатите военни стълкновения с Германия изтощават силите на Великоморавското княжество. Тези сблъсквания имат и друга отрицателна страна — те не позволяват да се избистри напълно вътрешната социална и държ.-административна структура, В. М. вероятно остава на стадия на конфедерация на няколко държ. образувания. Това се отнася и за същинска Моравия, където етническите процеси не могат да се развият достатъчно — дори в 870 нитранският княз има значителна автономия и власт, която му позволява да се противопостави успешно на върховния княз. Тези етнически и социално-политически условия в Средна Европа улесняват унгарското завоевание.

            Лит.:

·       Codex diplomaticus et epistolaris Moraviae. 1. A. Boček. Olomouc, 1836, 235p.+ 62 tabl.;

·       Dudík B. Mährens allgemeine Geschichte. 1. Brünn, 1860, 402 p.;

·       Dudík B. Dějiny Moravy. 1. Praha, 1875, 290 p.; 2. Praha, 1875, 476 p.;

·       Bretholz B. Geschichte Mährens. 1., 1. Brno, 1893, 360 p.;

·       Bretholz B. Dějiny Moravy. 1., 1. Brno, 1896, 14+352 p.;

·       Novotný V. České dějiny. 1., 1. Praha, 1912, p. 285+436;

·       Červinka J. Slované na Moravě a Říše velkomoravská. Brno, 1928, 390 p.;

·       Mikkola J. Samo und sein Reich. — ASPh, 42, 1929, p. 77—97;

·       Zlatarski V. Vel’ká Morava a Bulharsko v IX. storočí. — In: Ríša Velkomoravská. Praha, 1933, p. 275—288;

·       Dekan J. Príspevok k otázke politických hraníc Vel’kej Moravy. — Historica Slovaca, 5, 1947, p. 198—211;

·       Grafenauer B. Novejša literatura o Samu i njeni problemi. — Zgodovinski časopis, 4, 1950, p. 151—169;

·       Dekan J. Zaciatky Slovenských dějin a Ríša Vel’komoravská. Bratislava, 1951, 187 p.;

·       Dekan I. Začiatky Slovenských dějin a Ríša Vel’komoravská. — In: Slovenské dějiny. 2. Bratislava, 1951, 192 p.;

·       Ratkoš P. К otázce hraníce Vel’kej Moravy a Bulharska. — Historický časopis, 3, 1955, p. 206—217;

·       Havlík L. К otázce národnosti na území Velké Moravy. — Historický časopis, 5, 1957, p. 493—503;

·       Zástěrova B. Avari a Slované. — In: Vznik a počátky Slovanů. 2. Praha, 1958, p. 19—54;

·       Havlík L. Moravané v údajích franko-bavorského Descriptia. — Historický časopis, 7, 1959, p. 282—289;

·       Havlík L. Üzerryii rozsah Velkomoravské říše v době posledních let vlády krále Svatopluka. — Slovanské študie, 3, 1960, p. 9—79;

·       Ratkoš P. Velkomoravská říša. — In: Dějiny Slovenska. 1. Bratislava, 1961, p. 85—118;

·       Bulin H. Z diskuse o počátcích Velkomoravské říše. — Slavia occidentalis, 22, 1962, 67—113;

·       Dittrich Z. Christianity in Great Moravia. Groningen, 1962, 316 p.;

·       Pоulik J. Staří Moravané budují svůj stát. Gottwaldow, 1963, 301 p.;

·       Havlík L. Velká Morava a Franská říše. — Historické študie, 8, 1963, p. 129—180;

·       Vaněček V. Souvislost Velké Moravy se slovanským svazem Samovým? — Právněhistorické studie, 9, 1963, p. 21 1—227;

·       Böhm I. Vznik feudalismu a Velkomoravský Stát. — In: Československá vlastivěda. 2. Dějiny. 1. Praha, p. 107—127;

·       Vavřínek V. Die Christianisierung und Kirchenorganisation Grossmährens. — Historica, 7, 1963, p. 5—56;

·       Havlík L. Velká Morava a střednoevropští Slované. Praha, 1964, 490 p.;

·       Ratkoš P. Pramene k dějinám Vel’kej Moravy. Bratislava, 459 p. (2 изд. 1968);

·       Havlík L. O politických osudech a zahraničních vztazích statu a říše Moravanů. — In: O počiatkoch slovenských dějin. Bratislava, 1965, p. 104—140;

·       Havlík L. The Relationship between the Great Moravian Empire and the Papal Court in the Years 880—885. — Bsl, 26, 1965, p. 100—122;

·       Magna Moravia (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas philosophica, 102). Praha, 1965, 640 p.;

·       Magnae Moraviae Fontes historici. 1. Annales et chronicae (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas philosophica, 104). Pragae-Brunae, 1966, 388 p.; 2. Textus biographici, hagiographici, liturgici (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas philosophica, 118) Brno, 1967, 360 p.; 3. Diplomata, epistolae, textus historici varii (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas philosophica, 134). Brno, 1969, 470 p.; 4. Leges textus iuridici. Supplementa (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas philosophica, 156). Brno, 1971, 453 p.; 5. Indices (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophica, 206). Brno, 1977, 192 p.;

·       Grafenau er B. Slovansko-nemska borba za Srednje Podonavje v 9. stoletju. — In: Hauptmannov sbornik. Ljubljana, 1966, p. 37—76;

·       Das Grossmährische Reich. Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts der Tschechoslowakischen Akademie der Wissenschaften. Brno—Nitra, 1—4. 10. 1963. Praha, 1966, 443+16 p.;

·       Avenarius А. К otázke polohy а vzniku Samovej říše. — Historické študie, 13, 1968, p. 177—200;

·       Havlík L. К otázce nomenklatury pramenů o Velké Moravě. — ČMM, 90, 1971, p. 10—22;

·       Boba I. Moravia’s History reconsidered a reinterpretation of medieval sources. The Hague, 1971, 167 p.

Георги Сотиров

356

    ВЕЛИКИЙСКА ЕПИСКОПИЯ — вж. Епархия на Климент Охридски.

     (21). ВЕЛЧЕВ, Велчо (15.VI.1907) — бълг. литературен историк. Роден във Враца. Основно и средно образование получава в родния си град. Завършва слав. филология в Софийския унив. (1934). Учителствува в Кърджали, Пловдив и София (1936—1943). Доц. и проф. (1947). Специализира руска литература в СССР, чете лекции по старобълг. и възрожденска литература в Моск. унив. (1946—1947). Зам.декан на Филологическия фак. и зам.ректор на Софийския унив. (1948—1953). Основател и организатор на специалността руска филология. Ръководител на Катедрата по руска и съветска литература (1945—1965). Завеждащ Секцията по руска и съветска литература и руско-бълг. и съветско-бълг. литературни връзки в Инст. за литература при БАН (1948—1965). От 1945 е член на редколегията на сп. „Език и литература“. Участвува като автор и редактор в т. 1 (1962) от 4-томната „История на българската литература“, изд. на БАН.

Велчо Велчев

Работи в областта на старата бълг. и възрожденската литература, руската и съветската литература и руско-бълг. литературни връзки. Проявява траен интерес към старобълг. култура, по-специално към делото на Кирил и Методий. В статията „Славянският дух в пространните животописи на Кирил и Методий“ (1938) и в монографията „Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжнина“ (1939) разглежда делото на първоучителите като основополагащо за слав. и бълг. култура. Като следва принципа на историзма, изследва предимно неговата културно-истор. страна. За В. Кирил и Методий са преди всичко изразители на културното самоопределение на славянството, борци за утвърждаване на слав. етнос през ранното Средновековие. В. обръща особено внимание на ролята и значението на Кирило-Методиевото дело на бълг. почва, като си поставя задачата да проследи възприемането и развитието на неговите традиции от IX до XVIII в., но изпълнява тази задача само за периода на Първата бълг. държава — с оглед на творчеството на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър. При изследването на старобълг. паметници, отразяващи личността и делото на слав. просветители, В. прилага литературоведски подход, различен от подхода към съвременната литература. Според него в зависимост от господствуващия през епохата средновековен мироглед, който определя и специфичните принципи на изобразяване на действителността, по особен начин се изграждат и образите на героите. Във връзка с това въвежда и категорията „образ на разказвача“, който писателите усвояват в своето повествуване, проследява съчетанието на традиционност и творчество, което авторите проявяват, като подчиняват обективните истор. факти на своите литературни задачи, и др. В. поставя изграждането на образите и в зависимост от жанра на произведението — житие, похвално слово, стихотворна възхвала, полемична апология.

357

Той привлича свои наблюдения и доказателства за Климентовото авторство на ЖК и ЖМ.

От последователите на първоучителите В. отделя особено внимание на Черноризец Храбър. В работите си „Черноризец Храбър като риторик“ (1938), „Към идейно-творческата проблематика на „Сказание о писменехь“ от Черноризец Храбър“ (1961) и „Храбровото сказание „За буквите“ — защита и възхвала на българската и славянската култура“ (1979) внася нови нюанси по въпроса за времето на написването на произведението, прави опит да разкрие личността на писателя и светогледа му, риторическите му похвати, жанровата природа на произведението. В друга своя работа В. подчертава, че не е доказано съществуването на развито предкирилово писмо у славяните.

Нов етап в заниманията на В. е студията му „Делото на Константин-Кирил Философ в историята на културата“ (1971). В нея се разглежда и оценява личността на Константин Философ не като литературен образ, а като истор, деятел в контекста на общоевропейския живот, говори се за формирането му във Византия в период на засилен интерес към античната мисъл. В. поддържа възгледа, че слав. азбука е създадена от Кирил и Методий във Витиния (манастира „Полихрон“) в 855. Като се проследяват основните етапи в дейността на Кирил, обръща се особено внивнимание на Моравската мисия, на борбата му за утвърждаване на славянството чрез свое писмо, литературен старобълг. език и писменост при диспутите във Венеция и Рим, като се изтъква, че доводите му имат и принципиално значение за обосноваването на народността като истор. категория, формираща се през ранното Средновековие. Специално място авторът отделя на философските възгледи на Кирил, на школовката му не само у отците на църквата, но и в традициите на античната философска мисъл, като подчертава влиянието в неговия светоглед на неоплатоническите схващания на Дионисий Ареопагит: чрез Константин Философ Дионисий Ареопагит оказва въздействие и върху Йоан Екзарх, намира място и в Изборника от 1073. Направен е опит да се определи мястото както на цялостното дело на Кон. стантин-Кирил, така и на философски, те му възгледи в рамките на виз., арабската и западноевроп. мисъл през неговата епоха, като се покаже световното му значение.

В. изследва апокрифната и антифеодалната литература в Б-я и борбата срещу нея. В студията „Социална структура на България през X в. според Беседата на Презвитер Козма“ (1945, на руски език 1948) разкрива класовото разслоение по това време, установяването на феодални отношения и съпротивата срещу тях от страна както на вече закрепостените, така и на още свободните селяни. Тези слоеве стават главна социална опора на богомилството, в което В. вижда специфично бълг., социално по съдържание и религиозно по форма антифеодално движение, придобило широко разпространение и влияние, а не „чуждо семе на българска земя“, както го определя Й. Иванов. На същата тематика са посветени и работите „Презвитер Козма — борец срещу богомилството и изобличител на феодалното общество“ (1979) и „Богомилската книжнина — израз на народната съпротива срещу феодалния строй и на народните мечти за друг живот“ (1979), в които при разглеждането на произведенията отново е приложен литературоведски подход.

            Съч.:

o   Славянският дух в пространните животописи на Кирила и Методия. — Славянски глас, 31—33, 1937—1940, 1—6, с. 6—15;

o   Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжнина. Първо българско царство. С., 1939, 167 с.;

o   Към идейно-творческата проблематика на „Сказание о писменех“ от Черноризец Храбър. — НИЛ, 11, 1961, с. 5—30;

o   История на българската литература. 1. Старобългарска литература. С., 1962, с. 141—153, 221—241, 326—344;

o   Делото на славянския просветител Константин-Кирил Философ в историята на културата. — ККФ 2, с. 215—250;

o   От Константин-Кирил Философ до Паисий Хилендарски. С., 1979, 290 с.;

o   „Прогласът към Евангелието“ — възвестяване на културното самоопределение на славянския етнос. — ЕЛ, 28, 1983, 4, с. 17—34.

            Лит.:

·       Иванов Д. — МкП, 12, 1940, 3, с. 137—140;

·       Петканови Д. Нови изследвания върху Черноризец Храбър. — ЕЛ, 17, 1962, 5, с. 87—88;

·       Краткая литературная энциклопедия. 1. М., 1962, колона 892;

·       Берков П. Н. Personalia В. Велчев. — Русская литература XVIII века и славянские литературы. Л., 1963;

·       Русакиев С. В. Велчев на 60 години. — ЕЛ, 22, 1967, 3, с. 108—112;

·       Речник на българската литература. 1. С., 1976, с. 214;

·       Конев И. Плодотворно участие в славистичната и българската наука. — ЕЛ, 32, 1977, 3, с. 87—91.

Константин Мечев

     (22). ВЕЛЧЕВА, Боряна (19.V.1932) — бълг. езиковедка, специалистка по старобълг. език и история на бълг. език. Родена в София. Завършва гимназия в София (1951) и бълг. филология в Софийския унив. (1956). От 1956 работи в Инст. за бълг. език при БАН — отначало в Секцията за бълг. диалектология, след това в Секцията за история на бълг. език. През 1970 защищава кандидатска дисертация на тема „Показателни местоимения и наречия в новобългарските паметници от XVII и XVIII в.“ Старши научен сътрудник от 1974. От 1980 е секретар на комисията за ръкописи към Международния център по балканистика (CIBAL). През 1971/72 е преподавател по бълг. език в унив. в Сиатъл — щат Вашингтон, САЩ. Специализира кирилска палеография в СССР (1963) и фонология в САЩ (1976).

В. работи в областта на бълг. истор. морфология и фонология, бълг. диалектология, историята на бълг. книжовен език до XIX в., глаголическата и кирилската палеография. В центъра на нейните изследвания са проблемите на бълг. истор. диалектология. Пътищата за системна работа по тези проблеми според В. имат три изходни точки: изследване на старобълг. глаголически и кирилски правописни системи и разработване на методи за точна локализация и датировка на бълг. ръкописи; проучване на ранните новобълг. паметници от XVII и XVIII в., като въз основа на системно свързани факти се реконструират диалектни диференциации, които да се локализират и съпоставят със съвременните; проучване на съвременните бълг. говори в съпоставка с установените данни за развоя на езика. На първата задача са посветени изследванията ѝ върху старобълг. азбуки и старобълг. и среднобълг. типове правопис до XIV в. В. се стреми да установи първоначалния състав на глаголицата, гласежа на глаголическите и кирилските букви; занимава се с проблемите на абецедарите; проследява развоя на глаголическите и кирилските графически и правописни системи в тяхното взаимодействие; прави ново разчитане на късната глаголица в първия почерк на Охридския апостол от XII в., и др. Според В. кръглата глаголица заедно с втория тип глаголическа графика (с за ѩ) възниква в източнобълг. книжовен център. В първоначалната глаголица е буква за веларна назална съгласна, а — за предна ниска гласна, близка по гласеж до ѣ. Промените ѣ —> а (ı-а) и —> ѫ тя разглежда като част от цялостен процес на изменение на предните гласни в задни след меки съгласни и j. Този процес според нея е проведен неравномерно в бълг. говори и е създал ранни диалектни диференциации, отразени в глаголическите и кирилските старобълг. и среднобълг. правописни системи. Именно като проява на тази обща тенденция В. разглежда и смесването на носовките (ѧ — ѫ) в част от бълг. говори. Замяната ѫ/оу обяснява със замяна на сонорните велари [ŋ] и [w] в определени дифтонгични съчетания. В. възразява срещу опитите да се тълкува глаголическата буква като корелативна по гласеж на . Смята за буква с първоначален гласеж [ш’ч’] с място между крайните букви в азбуката. Използувайки съвременни методи на анализ, предлага нов модел на развоя на старобълг. вокална система без посредничеството на традиционно приемания „вторичен ер“

359

(гласна, за която се смята, че на даден етап е обединявала ѧ, ѫ, ь, ъ). Графическите и правописните системи В. разглежда в два аспекта — като отражение на народния език в неговото териториално разнообразие, намерило отражение в нормата на книжовните средища, и като явление на книжовния език. Склонна е да търси живия език от старобълг. и среднобълг. епоха не толкова в грешките на преписвачите, колкото в системно свързани явления на графиката и правописа. Смесването на правописни особености и глаголическо-кирилските взаимоотношения, отразени в писмената практика, интересуват В. особено живо. В този аспект тя разглежда графиката и правописа на редица паметници (Супр. сб., Рилските глаголически листове, Асем. ев., Добромировото евангелие, Стаматовото евангелие, Охридския апостол и др.). В кирилското писмо до XIV в. В. вижда два типа начертания на буквите, единия от които свързва с официалната кирилица и младия грц. унциал, а другия — с т. нар. народни почерци, виз. провинциално писмо и глаголицата.

Голяма част от изследванията на В. са посветени на ранната новобълг. писменост от XVII и XVIII в. Нейния език тя определя като „ранен новобълг. книжовен език“, чиито норми следват старобълг. и среднобълг. традиция. Приемствеността в книжовно-езиковата норма В. вижда в традиционния правопис и запазването на старата книжовна лексика. В граматичната система на паметниците от XVII и XVIII в. (главно дамаскините) тя установява диалектни разлики; по материал от формите на показателните местоимения и наречия възстановява ранни новобълг. диференциации, които съпоставя със съвременните.

Съвременните бълг. диалекти интересуват В. главно с оглед на явления, чийто развой тя изследва и в паметниците — вокализма на бълг. говори, показателните местоимении форми, футурните конструкции и др. Постоянно внимание в работите си отделя на старинния солунски говор, чието отражение вижда в първоначалната глаголическа азбука — оригинално дело на Константин-Кирил Философ. В. предлага ново тълкуване на солунските форми със запазен назализъм, като възстановява техния развой с вокална назализация само в определени позиции и без т.нар. „разложен назализъм“.

В. издава текста на Добромировото евангелие — преходен старобълг.-среднобълг. паметник от началото на XII в., и на неиздадената част от Стаматовото евангелие от XIII в.

            Съч.:

o   Към въпроса за изчезването на тричленната показателна система в български език. — В: Славистичен сборник. С., 1963, с. 129—139;

o   Показателни местоимения и наречия в новобългарските паметници от XVII и XVIII век. — ИИБЕ, 9, 1964, с. 159—235;

o   Въпроси на късната глаголица. Носовките в първия почерк на Охридския апостол. — БЕ, 16, 1966, 1,с. 3—9;

o   Норма и традиция в българския книжовен език от XVI—XVIII в. — БЕ, 16, 1966, 2, с. 110—121;

o   Глаголицата и школата на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 133—142;

o   Из глаголическо-кирилските взаимоотношения. — БЕ, 16, 1966, 3, с. 472—476;

o   Развойни тенденции във вокалната система на един южнородопски говор. — ЕЛ, 21, 1966, 2, с. 49—58 [Велчева Б., Т. Бояджиев];

o   Ръкописната сбирка на Троянския манастир. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 461—497 [Велчева Б., Ем. Кочева, Ст. Кожухаров];

o   Към въпроса за хронологията на някои промени в българските футурни конструкции. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 363—369;

o   Един неизвестен български дамаскин (ръкопис № 15 от библиотеката на Троянския манастир). — БЕ, 18, 1968, 2—3 с. 225—243;

o   Названията на буквите в първите абецедари като източник на езикови данни. — ККФ 1, с. 369—373;

o   Eine Besonderheit der Glagolica. — ZS, 14, 1969, p. 501—505;

o   Към установяването на среднобългарските правописни типове (Стаматово четвероевангелие от XIII в.). — ИИБЕ, 17, 1969, с. 233—286;

o   Буквите за „Х“ в глаголицата. — БЕ, 21, 1971, 2—3,с. 214—217;

o   Най-ранните абецедари като източник на езикови данни. — ККФ 2, с. 185—186;

o   За старобългарския еров преглас. — БЕ, 22, 1972, 6, с. 544—546;

o   Въпросът за в глаголическата азбука. — ИИБЕ, 22, 1973, с. 105—124; Добромирово евангелие. Български паметник от XII век. Подготви за издаване Б. Велчева. С., 1975, 471 с.;

o   Към среднобългарската палеография. Ръкопис 1/12 от библиотеката на Рилския манастир. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 3, с. 13—32;

o   Глаголическият И-проблем и Рилските листове. — БЕ, 27, 1977, 6, с. 456—460;

360

o   Phonological Parallels in Balkan Languages. — БалкЕ, 1977, 1—2, с. 61—64;

o   Изборникът от 1076 г. като източник на данни за историята на българския език. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 97—100;

o   Праславянски и старобългарски фонологически изменения. С., 1980, 170 с.;

o   За правописа на Супрасълския сборник. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник, старобългарски паметник от X век. С., 1980, с. 60—65;

o   Проблеми на глаголическата писменост. Асеманиево евангелие. — В: Константин-Кирил Философ. С., 1981, с. 167—171;

o   Киевските листове. — Сф — С., 17, 1983, с. 231—236.

            Лит.:

·       Тот И. — StS, 22, 1976, р. 457—459;

·       Милтенова А. — БЕ, 26, 1976, 5, с. 443—445;

·       Nazor А. — Slovo, 27, 1977, р. 191—194;

·       Василев В. — Старобългарска литература, 4, 1978, 126—128;

·       Sсattоn Е. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 2, p. 117—119.

Ангелина Даскалова

     (23). ВЕНЕДИКОВ, Иван (10.I.1916) — бълг. археолог. Роден в София. Завършва класическа филология в Софийския унив. (1938). Асистент (1938), уредник (1945—1950), научен сътрудник (1950—1961), старши научен сътрудник (1961 — 1973) в Археол. инст. с музей (дн. Инст. по археология с музей при БАН). Старши научен сътрудник (1973—1976) в Инст. по тракология. От 1976 е старши научен сътрудник в Националния истор. музей. Основната специалност на В. е античната археология и история, най-вече историята на тракийското изкуство. Едновременно с това той има трайни интереси към средновековната бълг. история: история и култура на прабългарите, Мадарския конник, прабълг. надписи, военно-административната уредба на Б-я през IX—X в.

            Съч.:

o   Новооткритият в Преслав първобългарски надпис. — ИБАИ, 15, 1946, с. 146—160;

o   Preslav şehrinde veni keşfedilen protobulgar kitabesi. — Belleten, 43, 1947, p. 541—557;

o   Trois inscriptions protobulgares. — РП, 4, 1950, с. 167—187;

o   Може ли Мадарският конник да бъде изображение на тракийския Херос? — В: Мадарският конник. С., 1956, с. 167—180;

o   La population byzantine en Bulgarie au debut du IX^e siècle. — Bbg, 1, 1962, р. 261—277;

o   Климент Охридски и Добета. — Кл. Охр., с. 307—319;

o   Преслав, преди да стане столица на България. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 39—47;

o   Αὐλή. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 107—113;

o   Първият брак на Гаврил Радомир. — В: Сборник в чест на проф. Ал. Бурмов. С., 1973, с. 144—157;

o   Легендата за Михаил Каган. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 179—208.

            Лит.:

·       100 години БАН. С., 1970. 2, с. 64—66.

Иван Божилов

     (24). ВЕНЕЛИН, Юрий Иванович (псевдоним на Георги Хуца) (22.IV/4.V.1802—26.111/7.IV.1839) — украински филолог, етнограф и историк. Роден в с. Велика Тибава, Берьозки окр., Украйна. Учи в семинарията в гр. Ужгород. Следва философия в Лвовския унив. (1822), завършва Медицинския фак. на Московския унив. (1829). Работи като преподавател в Кишиневската семинария, като лекар в Московската военна болница и като частен учител. Изучава много езици (включително грц., лат., румънски, унгарски, турски). Член на Общество истории и древностей российских (1833). Умира в Москва.

През 1823 В. се установява в Кишинев, където се сближава с генерал И. Н. Инзов (1768—1845) и с местни бълг. емигранти. Българите му правят силно впечатление и В. започва да проучва бълг. история. През 1829 излиза от печат първата част на труда му „Древние и нынешние болгаре“, който заема важно място в историята на Бълг. възраждане. Благодарение на тази научна изява през 1830 В. получава парична помощ от Руската АН и посещава Североизточна Б-я (Добруджа). Въпреки редица трудности събира важни етнографски и истор. материали, слуша бълг. език в естествена среда. Важна съставна част на събраното истор. градиво са народните песни и редица грамоти от Влахия на среднобълг. език, издадени след смъртта на В. Неиздадена остава неговата „Грамматика нынлешнего болгарского языка“. Досегът на В. с Б-я и нейното книжовно наследство доукрепва и задълбочава интересите му към различни насоки на средновековната бълг. история. Съществено място в българистичните му изследвания заемат неговите идеалистически и романтически възгледи за делото на Кирил и Методий.

361

Юрий Венелин

Те са изложени в посмъртно напечатаната книга „Критические исследования об истории болгар“ (1849), преведена през 1853 на бълг. език от Ботьо Петков. Съгласно разбиранията на В. Кирил и Методий превели богослужебните книги на бълг. език в самата Б-я, където били на служба при бълг. княз Борис-Михаил (852—889). Слав. писмо било уредено преди 861—862. Великоморавско пратеничество в Цариград според В. не е имало. Той смята, че ЖК и ЖМ са късни, латински ориентирани, исторически недостоверни разкази. Такива са и папските писма, свързани с Кирило-Методиевото дело. Въз основа на всичко това В. намира, че Й. Добровски и А. Л. Шльоцер са допуснали в своите тълкувания на кирило-методиевските въпроси много грешки. Той посочва, че през IX в. Б-я е първостепенна европ. политическа и културна сила и Константин-Кирил Философ е дълго време неин културен наставник — своеобразен тогавашен „министър на културата“ (израз на В.). За двете слав. азбуки В. пише следното: „Всички са обладани от нелепата мисъл да установят изобретателя. . . Нравствено и физически такъв изобретател е невъзможен.“ Той смята, че при съществуването на една слав. азбука не е било нужно да се съставя втора, нито пък изобретателят „да учи другите и да урежда училища за своя сметка“ („Древние и нынешние болгаре“, 2, с. 177—179). Подобни становища са необосновани и те са причина за отрицателната оценка на В. Ягич за В. в „История славянской филологии“ (1910).

Същественото в научното творчество на В. обаче не са неговите увлечения, а фактът, че той се отнася към поробения бълг. народ с искрена симпатия и съчувствие, подчертава връзката между Кирило-Методиевото дело и Б-я, близкото родство и истор. и литературната взаимност между българи и руси, изтъква голямата роля на бълг. писменост и култура в историята на руския народ. В това отношение той продължава извършеното от изтъкнатия славист К. Ф. Калайдович.

362

Схващанията на В. имат голямо научно и обществено отражение в историята на Бълг. възраждане. Името и делото му оставят дълбоки следи в Б-я, защото са един от стимулиращите фактори в патриотичната дейност на бълг. интелигенция.

            Съч.:

o   Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном и религиозном их отношении к россиянам. 1. М., 1829, 257 с. (2 изд. М., 1856, 281 с.);

o   О характере народных песен у славян Задунайских. М., 1835, 118 с.;

o   О зародыше новой болгарской литературы. 1. М., 1838, 51 с.;

o   Влахо-болгарские или дако-славянские грамоты. СПб., 1840, 375 с.;

o   Древние и нынешние словене в политическом, историческом и религиозном их отношении к россиянам. 2. М., 1841, 250 с.;

o   Мысли об истории вообще и русской в частности и о времени рождения названий: греческое, латинское, немецкое, русское или гражданское, славянское или церковное письмо. М., 1847, 38 с.;

o   Критические исследования об истории Болгар. С прихода Болгар на Tpáкийский полуостров до 978 года, или покорения Болгарии Великим Князем Русским, Святославом. Изд. на иждивении болгарина И Н. Денкоглу. М., 1849, 347 с.;

o   Избрани съчинения. (Подреди и преведе П. Динеков). Пловдив, 1938, 137 с. (2 изд. С., 1942, 143 с.).

            Лит.:

·       Априлов В. Е. Българските книжници или на кое племе собствено принадлежи кириловската азбука? Одеса, 1841, 31 с.;

·       Априлов В. Е. Денница новоболгарского образования. 1. Одесса, 1841, 175 с.;

·       Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина. Преведено от H. X. Палаузова. Одеса, 1851, 32 с.;

·       Бессонов П. А. Некоторые черты путешествия Ю. И. Венелина в Болгарию. М., 1857, 40 с.;

·       Стоянов В, Спомен за Венелина — по случай 50-годишния период от смъртта му. — ПСп, 28—30, 1889, с. 807—812;

·       Теодоров-Балан Ал. Към историята на българския език. Българският книжовен език и правопис. — ПСп, 34, 1890, с. 511—541;

·       Балабанов М. Отзив в България на Венелиновите писма. — СбНУ, 2, 1890, с. 285—309;

·       Шишманов Ив. Венелиновите книжа в Москва. — БПр, 1897, 8, с. 17—46; 9, с. 36—70; 10, с. 35—51;

·       Шишманов Ив. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин“. — СбНУ, 16—17, 1900, с. 533—543.

·       Попруженко М. Г. Ю. И. Венелин и неговото значение в историята на българското възраждане. — Православен проповедник, 10, 1902, 8, с. 86—92; 9, с. 102—106;

·       Златарски В. Ю. И. Венелин и значението му за българите. — ЛБКД, 3, 1901—1902. С., 1903, с. 90—160;

·       Стоилов Xр. П. Дейност на Венелина по българския фолклор. — ПСп, 66, 1905, с. 345—390;

·       Гаджега Ю. Краткий обзор научной деятельности Юрия Ивановича Венелина (Гуцы). Ужгород, 1927, 44 с.;

·       Попруженко М. Г. Ю. И. Венелин. — БИБ, 2, 1929, 2, с. 160—173;

·       Динеков П. Юрий Иванович Венелин. Живот и дело. — В: Ю. И. Венелин. Избрани страници. С., 1942, с. 5—22;

·       Байцура Т. Юрий Иванович Венелин. Братислава, 1968, 308 с.;

·       Ангелов Б. Ст. Борба за делото на Кирил и Методий. С., 1969, с. 47—53;

·       Ангелов Б. Ст. В зората на българската възрожденска литература. С., 1969, с. 159—187;

·       Мечев К. Юрий Иванович Венелин и вопрос о национальной принадлежности Кирилла и Мефодия. — Bulgarian Historical Review, 6, 1978, 2, p. 72—85.

Константин Мечев

     (25). ВЕНЕЦИЯ до края на IX век. Историята на гр. В. (през по-късните векове от Средновековието — Венецианска морска република) представя един изключителен случай в миналото на европ. народи. Най-далечното минало на града се губи в първите столетия на н.е. и може да бъде възстановено отчасти въз основа на археол. паметници и предания, отчасти по доста оскъдни писмени свидетелства. Градът е разположен в крайния северозападен кът на Венецианския залив, с който свършва на север Адриатическо море. Една доста широка област на север, запад и изток от града бива означавана с наименованието Венето (Венецианска област). В древни истор. извори от началото на н.е. тук се споменават т.нар. енети, венеди или венети адриатически за разлика от обитаващи далеч на север, при Балтийско море, едноименни племена. Относно произхода на адриатическите венети са водени дълги спорове между учените. Несъмнено е обаче, че обитаващите тук през ранните векове на средновековната епоха венети (венеди) са били население от неслав. произход, но тяхното племенно име по-късно става общо наименование за славяните — както славини, така и анти. Това име се запазва като наименование на славяните у много народи през продължително време от Средновековието. През най-ранния период става дума за история не на едно отделно,

363

а на различни селища, разположени по крайбрежието и по различни по-големи и по-малки о-ви във Венецианската лагуна. Поради усилените наноси на почва, влачена от спускащите се от север реки, сушата в течение на вековете напредва в морето, така че някои селища, които се намират по крайбрежието, с течение на времето се оказват доста далеч от морския бряг.

Животът на обитаващото тук население представлява непрекъсната борба за преодоляване на твърде неблагоприятните условия на почвата и климата. Поселенията се изграждат в резултат на упорита борба с водите на морето за завоюване на късове земя, за нейното укрепяване и за отклоняване на морската стихия в канали и протоци. През епохата на т. нар. варварски нашествия, извършвани от хуни, остготи и лангобарди, населението напуска своите селища и търси убежища по островите на лагуната, а когато заплахата отминава, се завръща обратно. Когато през 568 лангобардите в непродължителна време завладяват северноиталианските, съседни на днешната Венецианска област земи, мнозина от бегълците остават в новите поселения за по-дълго време и така възникват по-големи и трайни селища.

Катедралата в Аквилея, VI в.

Разположеното при делтата на р. Изонцо селище, което по-късно получава (очевидно от обитаващите наблизо слав. жители) името Грàдо (от слав. градъ — „укрепено място“), се оформя като крепост. Жителите на разположения недалеч от това място древен гр. Аквилея, след като пострадват твърде много от разни нападатели (между другото и от хуните), потърсват убежище в това ново, много по-добре укрепено селище. Така Грàдо се превръща не само в административен, но и в духовен център за цялата област. В старата Аквилея обаче остава да съществува внушителната катедрала и свързаното с нея голямо монашеско общежитие, често посещавано от поклонници, между другото от слав. земи. Някои свидетелства на писмени извори говорят, че когато през Средновековието пратеници или поклонници от средноевроп. и дори от балк. земи поемали пътя към Рим, те минавали през Аквилея и Грàдо, преди да продължат пътуването към южната част на Италийския п-в. Църковният глава на Аквилея, придобивайки титлата патриарх, се установява в Грàдо и служи като посредник във връзките с Рим. Средище на политическия живот става гр. Хераклиана при р. Пиаве, а Торчело се оформя като средище за търговски обмен.

Именитият готски писател и политически деец Касиодор (ок. 480 — ок. 575), който живее по времето на остготския крал Теодорих Велики (ок. 474—526) оставя бегло очертана картина на лагунно поселение от онази епоха:

„При вас — пише той за най-ранните жители на венецианската земя — приливът и отливът на морето откриват и покриват последователно лицето на полята.

364

Вашите жилища на-подобяват гнезда на морски птици, които [жилища] понякога сякаш са поставени върху земя, понякога изглеждат да се люлеят върху водите. . . Пръснатите по протежение на вълните жилища не изглеждат създадени от природата, а единствено от човешката сръчност. Благодарение на преплетените гъвкави тръстики теренът бива скрепен и вие не се боите да противопоставяте на морските вълни тази неяка опора.“

Храм от времето на лангобардите, VIII в.

Риболовът и добивът на сол от морската вода са единствените източници на средства за преживяване на населението. Връзката между отделните поселения и дори живелища се осъществява единствено чрез лодки. Към X—XI в. поселението Торчело (съществуващо и понастоящем повече като музейно средище) се издига като голям център за търговски обмен сред всички острови и островчета в лагуната; в него са издигнати внушителни църковни сгради и дворци, а водите са укротени чрез прокараните канали. Постепенно животът се съсредоточава около мястото, където по-късно е издигната базиликата, посветена на апостола св. Марко. Около неговото име се създава легендата, че той бил първият епископ на Аквилея. Когато в 828 мощите (мними или истински) на ап. Марко са пренесени тук от Александрия (Египет), култът към светеца се засилва още повече и той става общопризнат покровител на селището. В Риалто (дн. квартал на В.) установява своето седалище управител — дукс на областта. От тази титла по-сетнешните управители на града и областта получават своята титла дождове, с която стават широко известни през цялото Средновековие, когато разпростират своята власт над цялата тукашна област.

През периода VI—IX в. Източната римска империя е господствуваща политическа и военна сила не само в Европ. югоизток, но и в целия средиземноморски свят. Съответно с това политическото и икономическото развитие на В. е насочено към Цариград, като виз. правителство упражнява своето върховенство чрез посредството на Равенския екзархат. Венецианският дуке е назначаван от Цариград. Разногласията с виз. правителство, които възникват по време на иконоборческото движение, полагат начало на постепенното откъсване на В. от Цариград. Въпреки всичко обаче виз. влияние остава меродавно за цялата организация на градското управление, за титлите и длъжностите, както и за културния живот. Дождовете проявяват стремеж да превърнат своята лична власт в наследствена и по този начин да създадат истински династии, обаче това тежнение среща съпротива от страна на местната аристокрация и духовенството, вследствие на което избухват ожесточени вътрешни борби. Положението се усложнява през втората половина на VIII и началото на IX в. пред заплахата от засилената Франкска империя на Карл Велики. Създава се партия от привърженици на идеята за подчинение

365

под върховенството на франките и за откъсване от влиянието на Цариград. В 804 за дожд на града е избран първенец, привърженик на франкската партия, и скоро след това Карл Велики налага своята власт над В. Опитът на Пипин, поставен от баща си Карл Велики за крал на италийските земи (781 — 810), да установи тук властта си обаче остава безуспешен. Виз. имп. Константин VII Багренородни (913—959) разказва в своето съчинение „За управлението на империята“ (гл. XXVIII) за възникналото остро стълкновение. След неуспешен опит чрез оръжие да подчини жителите на В. крал Пипин изпровожда при тях пратеничество с думите: „Вие сте под моя власт и попечителство, защото вие сте моя страна и под моя власт.“ На това искане венецианците отговарят според свидетелството на Константин VII Багренородни: „Ние желаем да бъдем служители на императора на ромеите, а не твои.“ Все пак в духа на гъвкавата дипломация, която векове наред по-късно водят, венецианците отстъпват под натиска на франкския крал, сключват с него мирен договор и се задължават да му дават значителен годишен данък. Съобразно с променените съотношения на политическите сили по-късно този данък постепенно се намалява, но се запазва за доста продължително време. Константин VII Багренородни добавя, че дори и по негово време (към средата на X в.) венецианци плащат на пребиваващия в северноиталианския гр. Павия франкски управител ежегоден данък от 36 литри сребро. При подобряването на отношенията между Франкското кралство и Цариград Карл Велики през 812 признава владичеството на Виз. империя над В. и близките селища, както и над Истрия и Далмация. Това ориентиране на В. към Цариград определя за векове напред цялото нейно развитие като политическа и икономическа сила. Приемайки върховенството на по-далечния политически център, какъвто за нея е виз. столица, В. си създава възможности да запази своята независимост спрямо по-близката и затова по-опасна Франкска империя. Постепенното възмогване на В. като голяма колониална империя определя основните насоки на нейната политическа и икономическа дейност. Тъй като нейното възмогване зависи напълно от търговската дейност, за нея добрите отношения както с Изтока, главно с Виз. империя, така и със Запада били наложителни. През IX—X в. градътрепублика поддържа добри отношения с франкските владетели чрез сключване на приятелски договори и съглашения, чрез политически бракове и др.

Оживените отношения, които В. поддържа с Цариград и изобщо с Изтока предимно за целите на своята широко развита търговска дейност, ѝ налагат да създаде многобройна флота. Когато по-късно вече притежава такава флота, В. се издига като голяма политическа и военна сила, която налага своето влияние в Средиземноморския басейн. Под закрилата на своята флота В. успява преди всичко да осигури мир в района на Адриатическо море, като ограничава пиратските набези, предприемани от съседните слав. племена — хърватите, обитаващи далматинското крайбрежие, после от нарентаните, които живеели край р. Нарента. Опасността от тези пиратски нападения е толкова голяма, че през X в. градът-република се принуждава да плаща на слав. нашественици установен данък. Добре организираната и многочислена венецианска флота, от друга страна, осигурява защита и против нашествията на арабите, когато те започват да проникват в западните райони на Средиземноморието и да нападат крайбрежните области на италийските земи. Изобщо утвърждаването на В. през късното Средновековие, главно след X—XI в. като една от най-големите политически и икономически сили в Източното Средиземноморие и частно в Югоизтока, се дължи на първо място на нейната силна флота.

Малко се знае за връзките между В. и бълг. земи през епохата на ранното Средновековие.

366

Тези връзки се осъществяват както по сухоземен път, така и по море, разбира се, във втория случай чрез посредничеството на Виз. империя. Когато през втората половина на IX в., след официалното покръстване на бълг. народ в 864, княз Борис I се опитва да влезе във връзка с Римската курия, което представлява опит за откъсване от влиянието на Цариград, това се постига чрез размяна на пратеничества, използуващи сухоземни пътища, за да бъде избягната опасността тези пратеничества да попаднат в ръцете на виз. провинциални власти. Може с положителност да се установи, че две посолства на българите в Рим — през 866 и 869, минават по суша, през северозападните области на Балк. п-в, и се озовават във венецианските владения. В градския музей на дн. североиталиански гр. Чивидале се пази лат. пергаментен ръкопис от V—VI в., съдържащ текста на Евангелието с приписки, поставени от името на Борисовите пратеници през 867 и 869. Скъпоценният ръкопис по всяка вероятност тогава се е пазел в базиликата на Аквилея, а по-късно при западането на този църковен център попада в Чивидале (вж. Чивидалско евангелие).

Общият дух на отношенията между бълг. държава и Венецианската република се определя от характера на отношенията, които в даден момент съществуват между Б-я и Виз. империя, покровителка и съюзница на В. Така към 911—912 венецианският дожд Орсо Патрициатус изпраща във виз. столица сина си Петър при имп. Лъв VI (886—912). Младият венециански първенец е приет в Цариград с почести, удостоен със званието „протоспатарий“ и получава богати дарове. На връщане той обаче е нападнат от люде на зетския княз Михаил, пленен и изпратен като заложник в двора на българите в Преслав. Това свидетелство на средновековния хронист Йоан Дякон показва, че за отношенията си с Виз. империя В. е използувала не само морски, но и сухоземни пътища през земите на Балк. п-в. За противослав. настроения във венецианските духовни среди може да се съди между другото от враждебния прием, оказан през есента на 867 на Константин-Кирил Философ и придружаващите го лица, когато на път от Велика Моравия за Рим той се озовава във В. В Пространното Кирилово житие (гл. XVI) обстойно се разказва за пренията, станали между братята и тамошното висше духовенство, което оспорва — на основата на триезичната ерес, правото на славяните да имат свое писмо и своя литургична книжнина. По-редовни и стабилни отношения с бълг. земи Венецианската олигархична република установява едва през XIV в., когато е в разцвета на своята икономическа мощ.

            Лит.:

·       Lentz Е. Der allmähliche Übergang Venedigs von faktischer zu nomineller Abhängigkeit von Byzanz. — BZ, 3, 1894, p. 64—115;

·       Kretschmayr E. Geschichte von Venedig. 1. Gotha, 1905, XVIII+523;

·       Musatti E. Storia di Venezia. 1. Milano, 1919, 458 p.;

·       Diehl Ch. Une république patricienne. Venise. Paris, 1925, VII1+316p.;

·       Pavanello G. S. Marco nella storia e nella leggenda. — Rivista di Venezia, 7, 1926, p. 292—324;

·       Cessi R. Storia della Republica di Venezia. Milano, 1944;

·       Tramontin S. Realta e leggenda nei racconti marciani veneti. — Studi Veneziani, 12, 1970, p. 35—58;

·       Dujčev I. Medioevo bizantinoslavo. 3. Altri saggi di storia politica e letteraria. Roma, 1971, p. 507—521, 523—550.

Иван Дуйчев

     (26). ВЕРЕШЧАГИН, Евгений Михайлович (Верещагин, E. М.) (29.X.1939) — съветски езиковед. Роден в гр. Казан. През 1963 завършва I московски държ. инст. за чуждестранни езици. През 1966 защищава кандидатска дисертация на тема „К проблеме разносистемной принадлежности лексем при билингвизме“. Научната степен доктор на филологическите науки получава за монографията си „Из истории возникновения первого литературного языка славян“ (ч. 1. Переводческая техника Кирилла и Мефодия. М., 1971; ч. 2. Варьирование средств выражения в переводческой технике Кирилла и Мефодия. М., 1972). Хабилитира се като старши научен сътрудник през 1971.

367

От 1966 работи в Инст. за руски език „А. С. Пушкин“ в Москва, където от 1977 завежда Сектора за лингвостранознание.

Научните интереси на В. обхващат три области: кирило-методиевската проблематика, теорията на билингвизма и езиковите контакти, лингвостранознанието в преподаването на руски език като чужд. Вниманието на В. се съсредоточава главно върху първите преводи на Кирил и Методий — на Евангелието и Псалтира. Към проучването на този материал той пристъпва от позициите на нови теории и методи: лингвистичната теория на превода, двуезичието и езиковите контакти, граматичната теория на моделите, метода на компонентния анализ. Този подход му осигурява разкриване на неизвестни досега страни от изследвания обект. Сериозни възражения обаче предизвикват някои изходни позиции при тълкуването и наименованието на Кирило-Методиевия език. В. твърди, че по времето на Кирил и Методий има единен „славянски език“ (Из истории. . ., ч. 1, с. 5).

„Роль Кирилла и Мефодия приобретает еще большую ценность потому, что они сформировали язык не для определенного славянского народа, а для всего славянства, бывшего в современную им эпоху в языковом отношении неразделенным“ (пак там, с. 12).

От тези позиции той въвежда и термина „първи литературен език на славяните“. Тези твърдения са в противоречие с установените факти. От II в. започва разселването на славяните, което довежда до разпадане на праслав. езикова общност. От VI в. нататък се формират отделните слав. народностни езици. Както В. Ягич пръв аргументирано доказва, Кирило-Методиевите преводи са извършени на един от слав. езици — старобългарския. Появата на езикови редакции на старобълг. език е доказателство, че през IX в. вече съществуват самостоятелни слав. езици. Освен това неприемливо е названието на езика да се определя по една от неговите функции — да бъде международен книжовен език, нито пък е прието литературната форма на един език да носи име, различно от името на говорната му основа. Названията на съществуващите езици се определят от етническата им основа и са единни за книжовната и устната им форма. Поради това Кирило-Методиевият език трябва да се означава с мотивираното от народностната му принадлежност название старобълг. език. В най-нови публикации на В. се среща изказване, което само опровергава старата концепция на автора: „В генетическом отношении древнеславянский язык восходит, конечно, к одному из говоров древнеболгарского языка“ (Методика „цепочки“. . ., с. 193).

Кирило-методиевските изследвания на В. са насочени към няколко тематични области. В нов аспект, върху анализа на евангелските текстове, се разработва въпросът за преводаческата техника на Кирил и Методий. В. си поставя за цел да установи механизма на преводаческата дейност на слав. първоучители. Той определя, че в първите преводи се използува пословният принцип — дума за дума. При анализа на словосъчетанията В. установява съхраняване на слав. специфика по отношение на грц. образци — при превода ключовата дума се съгласува с гръцката, а зависимата дума и управлението се определят от особеностите на старобълг. реч. Грц. влияние се открива при несъвпадение на грц. и слав. култура. Задълбоченият анализ дава възможност на автора да потвърди високата оценка за преводаческото изкуство на Кирил и Методий: те владеят съвършено двата езика — гръцки и старобългарски, проявяват високо преводаческо майсторство и не допускат изопачаване на слав. специфика на старобълг. език. Във връзка с въпроса за преводаческите похвати на Кирил и Методий В. изследва проблема за варирането на езиковите средства в евангелските текстове. Съществен принос към тази многократно обсъждана тема е убедително мотивираният с обилен материал и прецизен анализ извод,

368

че варирането е свойство на преводаческата техника на Кирил и Методий и е неделима черта от нормата на старобълг. език. Основното доказателство на В. е, че варирането между паметниците е тъждествено на варирането в границите на отделния паметник. Тази негова теза е обоснована и с анализ на евангелските и псалтирните цитати в Изборника от 1073. В. установява, че лексикалните им особености съвпадат с лексикалните особености на Кирило-Методиевия език, въпреки че цитатите се отличават текстово и лексикално от съответните стихове в изворите, защото са превеждани наново.

При проучването на семантиката на старобълг. лексикален фонд В. въвежда нови изследователски процедури и чрез тях определя синонимичните, антонимичните и тематичните полета и групи в старобълг. лексикална система.

Специално трябва да се отбележи методическият принос на В. Търсейки строг научен подход при анализа и интерпретацията на материала, той използува за пръв път редица изследователски процедури и похвати: методиката на веригата, която се състои в последователно преминаване от грц. към старобълг. съответствия и от старобълг. към грц. съответствия, докато се изчерпи зaсвидетелствуваният материал; методиката на паралелизма, която се основава върху успоредицата като художествен похват в Псалтира; използуването на т. нар. „дублети“ — повтарящи се стихове в един и същ паметник, и „кореспонденти“ — паралелни повествования, в които общото съдържание се изразява със съвпадащи изразни средства. Тези нови методики могат да дадат плодотворни резултати и в други проучвания.

            Съч.:

o   К характеристике билингвизма эпохи Кирилла и Мефодия. — СС, 1966, 2, с. 61—65;

o   К вопросу об использовании греческой лексики в первых славянских переводах. — СС, 1967, 6, с. 49—58;

o   Билингвизм Кирилла и Мефодия и создание древнеславянского литературного языка. — В: Славянские литературные языки в донациональный период. Тезисы докладов. М., 1969, с. 21—22;

o   Към въпроса за принципите в преводаческата дейност на славянските първоучители Кирил и Методий. — ЕЛ, 25, 1970, 4, с. 41—50;

o   Переводческая техника Кирилла и Мефодия. — Зборник за славистику, 1, с. 100—109;

o   Из истории возникновения первого литературного языка славян. 1. Переводческая техника Кирилла и Мефодия. М., 255 с., 2. Варьирование средств выражения в переводческой технике Кирилла и Мефодия. М., 1972, 199 с.;

o   Из истории возникновения первого литературного языка славян. К проблеме греческо-славянских лексических и грамматических вариантов в древнейших славянских переводах. (VII Международный съезд славистов. Варшава, 1973.) М., 1973, 50 с.;

o   Kyrills und Methods Übersetzungstechnik: drei Typen der Entsprechung zwischen griechischen und slavischen Wörtern. — ZSPh, 36, 1972, p. 373—385;

o   Переводческая техника Кирилла и Мефодия: некоторые закономерности выбора зависимых слов в словосочетании. — WSJ, 19, 1972, р. 62—70;

o   Прием параллелизма в Псалтыри и выявление смысловых связей между словами первого литературного языка славян. — СС, 1975, 2, с. 60—72;

o   Вехто- и новозаветные цитаты в Изборнике Святослава 1073 г. — В: Изборник Святослава 1073. М., 1977, с. 127—138;

o   К изучению семантики лексического фонда древнеславянского языка. (VIII Международный съезд славистов, Загреб, 1978.) М., 1978, 68 с.;

o   Выявление смысловых связей между словами первого литературного языка славян с помощью методики „цепочки“. — СС, 1978, 1, с. 88—100;

o   Методика „цепочки“ в выявлении смысловой близости между словами первого литературного языка славян. — Acta Universitatis Lodziensis, seria 1, 33, 1979, p. 193—204;

o   О тематических группах лексики в Псалтыри. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 83—87;

o   К интерпретации одного темного места в переводческом наследстве Иоанна Экзарха Болгарского. — СС, 1981, 5, 51—60;

o   Начальный этап формирования философской терминологии в древнеболгарском литературном языке. — Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Симпозиум Кирило-методиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 135—138.

            Лит.:

·       Благова Е. — Bsl, 33, 1972, р. 83—86;

·       Алексеев A. A., H. А. Мерский. — СС, 1973, 2, с. 100—103;

·       Стоянов Ст. Нов труд върху възникването на първия литературен славянски език. — ЕЛ, 28, 1973, 1. с. 92—94;

·       Done Al. — Književni jezik, 2, 1973, 1—2, p. 116—127;

·       Nedeljković O. — Slovo, 23, 1973, p. 213—222;

·       Адамчик T. — CC, 1975, 2, c. 229—232.

Eкатерина Дограмаджиевa

369

     (27). ВЕСЕЛОВСКИ, Aлександър Николаевич (Веселовский, A. H.) (4/16.II.1838—10/23.X.1906) — руски историк и теоретик на литературата, фолклорист и етнограф. Роден в Москва. Завършва гимназия в родния си град (1855) и Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1859). Изучава славистика при О. М. Бодянски и Ф. И. Буслаев. Като студент чете произведенията на Н. Г. Чернишевски, А. И. Херцен, Л. Фойербах и др. От 1862 до 1870 е в научна командировка в Германия, Чехия, Италия, където се запознава със западноевроп. и слав. литератури и фолклор. От 1870 работи в Катедрата по световна литература при Петербургский унив. като доц., извънреден (1872) и редовен проф. (1879). От 1895 е заслужил проф. Членкор. (1876), акад. (1881), председател на Отделението за руски език и словесност при Петербургската АН. Член на много научни дружества и западноевроп. академии. Умира в Петербург.

Още първите работи на В. отразяват широкия кръг на научните му интереси. На Италианското възраждане и сравнителната история на литературата са посветени магистерската му дисертация „Вилла Альберти“ (1870) и докторската му дисертация „Из истории литературного общения Востока и Запада. Славянские сказания о Соломоне и Китоврасе и западные легенды о Морольфе и Мерлине“ (СПб., 1872). Литературно-естетическите възгледи на В. се формират под въздействие на революционно-демократичната идеология и борбата на различните школи в академичното литературознание. Като обединява истор. подход на културно-истор. школа със сравнителното изучаване на литературните явления, В. поставя основите на ново сравнително-истор. направление в литературната наука, което синтезира най-добрите страни на митологическата школа, на теорията на заимствуването и самозараждането. В многобройните си изследвания върху фолклора на европ. и източните народи В. търси принципите в развитието на словесното изкуство, създавайки най-значителната за онова време истор. поетика на литературата и фолклора. Като родоначалник на ново сравнително направление в науката той поддържа теорията на заимствуванията и за странствуващите сюжети само когато е напълно изключена възможността за обяснение на сходствата между литературните явления въз основа на общ праисторически източник (митологическата школа) и въз основа на общи условия на истор. живот. Като счита народността за истор. категория — плод на борбата на различни обществено-политически сили, В. особено силно изтъква ролята на народа в истор. и литературното развитие. При всички „влияния, течения, кръстосвания“ В. изтъква като определящо положението, че „самостоятелното развитие на народа, подложен на писмено влияние от друга литература, остава ненарушено в главни черти. . .“ Така в областта на междунационалните литературни връзки и взаимоотношения В. изисква изучаване на възприемащата литература, установяване на „основа“, „насрещно течение“ в нея като необходима предпоставка за усвояване на възприеманата литература.

Като изучава културата, бита, фолклора и литературата на слав. народи, В. достига до съществени резултати. От основна важност е положението, че отделните слав. народи и по-специално средновековна Русия не са изолирани, затворени в себе си явления, както поддържат славянофилите, а участвуват в общия културен живот на цялото човечество и върху тази именно основа може да се определи спецификата, самобитността на всеки един от тези народи. Много съществено е разбирането на В. за отношението между фолклора и истор. действителност — при разглеждане на връзката между народната песен и живота трябва да се държи сметка и за поетическата традиция, за литературната генеалогия на произведенията, за връзката им с други жанрове и т.н.

370

В това отношение капитален е приносът на В. в труда му „Разыскания в области русских духовных стихов“ (1880—1891), в който определя ролята на пренесените от Б-я апокрифи във възникването и разпространението на този вид произведения в руската литература.

В. отделя внимание и на Кирило-Методиевото дело. В обширната си студия „Заметки по литературе и народной словесности. К вопросу об апологах св. Кирилла“ (Приложение к XLV-му т., ЗИАН, 4, 1883, с. 37—61) той разглежда сборника от притчи, в които се споменава и името на Кирил Философ. В споровете около атрибуцията на различните части на паметника се привличат имената на Кирил Александрийски, Кирил Ерусалимски, Кирил Гвидонски, както и името на слав. просветител. В. е против хипотезата на чешкия йезуит Бохуслав Балбин, че в случая може да става дума за произведения на Константин Философ, считайки тази хипотеза за „мъртвородена“. Обратното становище поддържа И. И. Срезневски; от бълг. страна то се защищава от Е. Георгиев. Въпросът засега остава нерешен и очаква по-нататъшни разработки. Във всеки случай и сега може да се поддържа, че определението, дадено в една от тези притчи на човека като същество, което в общата йерархия на „тварите“ заема място между животните и ангелите, несъмнено принадлежи на слав. просветител — то се среща в ЖК като негова мисъл. Както се установи, това определение възхожда към неоплатоническата философска традиция, по-специално към т. нар. ареопагитики, в които мислителят Константин-Кирил е бил добре школуван.

В. се изказва против възгледа на М. Гастер, който поддържа хипотезата за арменския произход на първата слав. азбука — глаголицата, без сам да предлага свое решение на проблема за генезиса на слав. писмо. В. изразява отношение към Кирило-Методиевото дело и в работата си „Народный праздник в Брне 25 и 26 августа 1863 г. Письмо в редакцию“ (Санкт-Петербургские ведомости, 1863, бр. 198). Като един от руските делегати на тържествата в Бърно, устроени по случай 1000-годишнината от създаването на слав. писменост, В. в остра публицистична форма изразява негодуванието си срещу това мнимо чествуване, което австрийските власти допускат проформа. В него чешките учени не играят необходимата в случая роля, останалото славянство далеч не е представено, както трябва и т.н. В отделни признания В. дава израз на възгледа, че делото на Кирил и Методий е дело на християнски мисионери, разпространители на нова религия, но посочва, че заедно с това то има за времето си народностно-обособителен, прослав. характер. Когато се организират тържества в името на това дело, те трябва да играят важна политическа роля: да не бъдат само външно, официозно отбелязване под бдителното око на австрийските власти, а истински народен празник, който да се чествува широко като демонстрация на слав. единство в името на освобождението на поробените слав. народи.

В сравнително-истор. си изследвания В. отдава голямо значение на Византия и нейното влияние върху литературата на средновековна Европа, на посредническата ѝ роля в културното общение между Изтока и Запада през тази епоха. Важно място отдава и на слав. литератури, в някои от които са се запазили произведения на виз. литература, изчезнали в самата нея. В това отношение несъмнено значение има и старобълг. литература като посредница в литературните взаимоотношения между Византия, православните славяни и румъните. В. отрежда достойно място на Б-я в разпространението на апокрифната и по-специално на богомилската книжнина. В изследването си „Калеки перехожие и богомильские странники“ (1872), както и в „Разыскания в области русских духовных стихов“ той развива възгледите си за ролята на ересите в разпространението на литературни сюжети и особено за богомилското движение,

371

което прониква в редица страни на Западна Европа. Още в работата си върху легендите, свързани с еврейския цар Соломон, той стига до убеждението, че посредством богомилите в Б-я апокрифите преминават към техните последователи в Западна Европа — катарите, патарените, албигойците и др. сектанти. Макар по-късно да коригира мнението си, че всички апокрифи имат богомилски характер, В. запазва докрай възгледа си за голямата роля на еретиците и почастно на богомилите в литературното движение. Пътят на богомилската ерес от Б-я на запад и север е към Италия (долината на Ломбардия), Южна Франция (с богомилски общини и в Париж, Орлеан и Реймс), някои градове на Белгия, Нидерландия, Германия, Чехия, като стига до Англия (Лондон и Йорк), а на юг — Гърция, като преминава в Мала Азия. В. не установява специфичния характер на богомилството като социално по характер и религиозно по форма антифеодално движение, надценява манихейските, павликянските и масалианските елементи в него, но вярно определя демократичната и хуманистичната му насоченост, намерила по-късно израз в Ренесанса и Реформацията. Като говори за международното значение на богомилството, той изтъква, че с това учение „славянските народи за първи път преди появата на Хус внасят в общоевропейския живот своя интелектуален принос, оставил трайни следи върху всемирното развитие на средновековната култура“.

            Съч.:

o   Собрание сочинений. 1—16. СПб.—Л., 1908—1938 (недовършено);

o   Историческая поэтика. М., 1940, 648 с.

            Лит.:

·       Буслаев Ф. И. Славянские сказания о Соломоне и Китоврасе и западные легенды о Морольфе и Мерлине, сочинение А. Н. Веселовского. СПб. 1872 года. — В: Отчет о шестнадцатом присуждении наград графа Уварова. СПб., 1874, с. 24—66;

·       Трубицын Н. Н. Александр Николаевич Веселовский. — ИОРЯС, 12, 1907, 3, с. 1—50;

·       Жданов И. Н. О трудах А. Н. Веселовского. — В: Сочинения. 2. СПб., 1907, с.383—396;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 842—851;

·       Энгельгардт Б. М. Александр Николаевич Веселовский. Петроград, 1924, 12+214 с.;

·       Иванов Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925, с. 290;

·       Азадовский М. К. История русской фольклористики. 2. М., 1963, с. 180—208, 240—242;

·       Горский И. К. Александр Веселовский и современность. М., 1975, 240 с.;

·       Академические школы в русском литературоведении. М., 1975, с. 204—280;

·       Петканова-Тотева Д. Апокрифна литература и фолклор. С., 1978, с. 113, 152, 206, 212;

·       Горский И. К. Веселовский Александр Николаевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 100—102.

Велчо Велчев

     (28). ВЕСТИ ЗА КИРИЛ И МЕТОДИЙ в български, сръбски и източно-славянски ръкописи. След канонизацията на Кирил и Методий култът им се установява в слав. богослужение и намира израз в книжнината. Бележки за празника на Кирил и Методий се срещат в различни по жанр паметници и са разнообразни по тип: споменавания за деня на паметта им (без или с упътвания за празника); къси химнични прослави (тропар и кондак или едно от двете), включвани при отсъствие на цели произведения; вести, несвързани с богослужебната практика, свидетелствуващи за големия интерес към делото на първоучителите, и др. Подобни вести се срещат в ръкописи от X в. насам както в българската, така и в сръбската и източнослав. (главно руската) литература. Съществено различие в характера на тези вести, в тяхното съдържание не се забелязва — те са все кратки, най-често са свързани с името на Кирил, с посочване на деня на чествуването на Кирил и Методий. Кирил почти винаги е наричан светец и творец на слав. азбука; Методий най-често е назоваван „архиепископ моравски“, „блажения наш отец Методий“. Понякога имената на Кирил и Методий се свързват с бълг. светци Иван Рилски, Йоаким Сарандапорски, Прохор Пшински. Прави впечатление, че по-разнообразни са вестите в ръкописи от бълг. произход, а по-еднакви са вестите в руски ръкописи.

372

Кратките В. К. и М. са важни документи за проследяване на историята на техния празник.

Кратките вести в богослужебните паметници са няколко вида: календарни бележки, къси химнични възхвали, славословия.

            Календарни бележки (вж. Синаксар) се срещат в бълг., сръбски и източнослав. ръкописи още от X в. и са най-кратката форма за изява на култа към Кирил и Методий. Те са зависими от църковния календар и се намират на определени дати, независимо от съдържанието на паметника. Синаксарни вести има на първо място в евангелията и в апостолите. Най-стари са бележките в евангелията:

            - Асеманиево евангелие от втората половина на X в. или от началото на XI в. — под 14 февр.: М҃сца того д҃ı. ста҃аго отьца нашего Курила философа; под 6 април: И памѧть оусьпениѣ прѣподобьнаааго отьца нашего Меөодıа, архиепискоупа въıшнѧѩ Моравъи брата прѣподобьнааго Кирила философа (И.И. Срезневский. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. СПб., 1867, № 15, с. 58, 59; В. Ягич. Вопрос о Кирилле и Мефодии в славянской филологии. СПб., 1886, с. 35—36);

            - Савина книга, бълг. кирилски пергаментен ръкопис от XI в. — под 6 април: Мѣ҃сцъ априллѣ ѕ҃· Авьтȣха и Методиı-а (В. Ягич. Вопрос о Кирилле и Мефодии, с. 36);

            - Остромирово евангелие, руски кирилски пергаментен ръкопис от XI в. — под 14 февр.: И прѣподобьнаааго отца нашего Константина философа, нареченаго въ чрьньчьство именьмь Курила (Остромирово евангелие, 1056—1057 года, хранящееся в Императорской публичной библиотеке. СПб., 1883, фототипно издание, л. 2656);

            - Архангелско евангелие, руски пергаментен ръкопис от 1092 — на л. 1576 под 14 февр. — паметта на Кирил, а на л. 161 под 6 април — паметта на Методий;

            - Банишко четириевангелие, от XIII в., пергаментен бълг. ръкопис, пази се в НБКМ под № 847— под 14 февр. на л. 193:

а под 6 април на л. 195: Оуспение Методиа архи^с҄ѥпкпа (М. Стоянов и Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, т. 3. С., 1964, с. 19);

            - Четириевангелие от XIII в., пергаментен сръбски ръкопис, пази се в НБКМ под № 844 — под 14 февр. на л. 112 намет на Кирил (М. Стоянов и Хр. Кодов. Опис. . ., т. 3, с. 17);

            - Четириевангелие от манастира Дечани от последната четвърт на XIII в., сръбски пергаментен ръкопис, пази се в сбирката на Дечанския манастир под № 1. Празникът на Кирил се споменава под 14 февр. в много други евангелия от XIII в. и насам.

В Охридския апостол от XII в., бълг. пергаментен ръкопис, кирилица и глаголица, под 14 февр. има бележка: и Кирила оучителѣ словѣнъскоу ѫзъ-ıкоу; под 6 април: Въ тоижде д҃нь почи блаженъ-ı о҃ць нашь Меөодие, архıепископъ моравескъ оучителъ словѣнъскоу ѫзъ-ıкоу иже прѣложи въскресъна, ставлъ писати от гречъска въ словѣнескъ ѫзъ-ıкъ (В. Ягич. Вопрос о Кирилле и Мефодие, с. 36). В руските апостоли от XIII в. паметите на Кирил и Методий са също на 14 февр. и 6 април, напр. в Апостол апракос от XIII в., пергамент, пази се в Държавния истор. музей в Москва, сигн. Муз. 2835 (Г. А. Воскресенский. Древнеславянский апостол. Сергиев Посад, 1908, с. VII). След XIV в. в южнослав. и в източнослав. евангелия и апостоли упоменанията за Кирил и Методий са много редки.

Календарни споменавания за Кирил и Методий има и в други паметници. В Обиход церковный, руски пергаментен ръкопис от XIV в., съхраняван в Държ.

373

Упоменаване паметта на Кирил в Банишкото евангелие от XIII в.

библиотека „Ленин“ в Москва, сбирка Румянцев № 284, освен под 14 февр. за Кирил, споменаване се явява и под 11 май — за общо празнуване на Кирил и Методий: Методия и Константина, нареченнаго Кирила, епископовъ моравскихъ, учитель славенских; а също и под 14 юни: с҃тых с҃тлъ Мефодиа и Кюрила (А. X. Востоков. Описание русских и словенских рукописей Румянцевского музеума. СПб., 1842, с. 405). Споменаването и в богослужебни ръкописи свидетелствува, че книжовниците познават култа към Кирил и Методий, дори когато не разполагат с цели произведения за тях или по някаква причина не считат за необходимо да ги включват в даден паметник — месецослов, пролог, миней, сборник и т.н. Паметта на Кирил се отбелязва по-често от паметта на Методий. В някои типове руски пролози от XV в. насам има споменавания за Кирил под 14 окт., а житието на Кирил в тях се помества под 14 февр.

            Късите химнични възхвали (тропар и кондак) са най-разпространената форма за отбелязване на Кирило-Методиевия празник. Те също са засвидетелствувани както в български и сръбски,така и в източнослав, ръкописи от XIII в. насам.

В ранни изборни апостоли се съдържат тропари за Кирил и Методий. Те се срещат от XIII в. в бълг. и сръбски ръкописи: Апостол от XIII в., пергаментен, български, пази се в НБКМ под сигн. 881 — под 14 февр., л. 36, е поместен тропарът ѿ пелень прилежно. . ., в който Кирил е наречен „втори Павел“, докато в другите преписи на същия тропар Кирил се сравнява с Кирил Александрийски (М. Стоянов и Хр, Кодов. Опис. . ., т. 3, с. 54); Апостол от XIII в., пергаментен, български, пази се в НБКМ под сигн. 882—под 14 февр. е поместен тропар за Кирил, а под 6 април — за Методий: С҃щеника ти Хе^с҄ Меөодиı-а творѧщимь свѣтло празден’ство. . .

374

(М. Стоянов и Хр. Кодов. Опис . . ., т. 3, с. 54—55); Апостол от XIII в., пергаментен, сръбски със следи от бълг. извод, пази се в НБКМ под № 883 — на л. 149 под 14 февр. е тропарът за Кирил: Ѿ пелень прѣмоудрость и прилежно сѣбѣ сестроу... (М. Стоянов и Хр. Кодов. Опис . . ., т. 3, с. 55—56).

Упоменаване паметта на Методий в Банишкото евангелие от XIII в.

В месецословите към различни богослужебни книги също се поместват тропари и кондаци.

В месецословите на псалтири с последования тропар и кондак за Кирил се поместват под 14 февр. още от XIII в. Най-ранният препис е в Псалтир с часослов от първата половина на XIII в. — бълг. пергаментен ръкопис, пази се в НБКМ под № 1138. В него освен тропар и кондак се помества и слава за Кирил: Бл҃гыи рабе добрыи. . . (М. Стоянов и Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, т. IV, С., 1971, с. 5—6). Същата слава е поместена заедно с тропара и кондака и в Часослов, писан от поп Йовко от Етрополе в 1634, бълг. безюсов ръкопис, пази се в Хилендарския манастир под № 360 (Д. Богдановић. Каталог ћирилских рукописа манастира Хиландара. Београд. 1978, с. 144). В месецословите по Ерусалимския устав тропарът и кондакът за К. са узаконени след XIV в. Има ги и в месецослова на Киприановия псалтир, чрез който се разпространяват в руските псалтири с последования.

В месецословите към часослови и в месецословите (тропарници), които се разпространяват отделно, паметта на Кирил също се отбелязва с тропар и кондак (рядко само с едно от двете) под 14 февр. В този тип паметници паметта на Методий не се отбелязва.

В състава на Простия пролог (ранната му редакция, без поучения) тропарът за Кирил замества житието му под 14 февр., докато под 25 авг. се помества житие на Кирил и Методий. Разполагаме с преписи от началото на XIV в. Най-ранни са: Станиславовият пролог от 1330 — бълг. ръкопис от Лесновския манастир, пази се в библиотеката на Сръбската академия на науките под № 83 (53); Румянцевският пролог № 319, от началото на XIV в. — сръбски ръкопис с българизми, пергамент, пази се в Държ. библиотека „Ленин“ в Москва, Румянцевска сбирка № 319 (А. X. Востоков. Описание, с. 447—454); Прологът за цяла година от XIV в. — пергаментен, безюсов, западнобългарски, пази се в Държавния истор. музей в Москва, сбирка на А. И. Хлудов под № 189.

Химнична възхвала за Кирил и Методий се намира и в старинните редакции на Триода, където са включени и оригинални старобълг. тропари. В службата за събота сиропустна има тропар със споменаване на Кирил и Методий — в Григоровичевия триод от XII—XIII в., пергаментен бълг. ръкопис:

375

Похвалами да вѣнчѣѧтъ сѫ Кирилъ философ, новоизбранное множество приведъ господеви словѣнъскааго ѩзыка съ братомъ Меөодиемъ (А. Т. - Балан. Кирил и Методий, 2, С., 1934, с. 79); в Орбелския триод от втората половина на XIII в., бълг. пергаментен ръкопис, пази се в Държ, публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград под сигн. F п. I. 102: Похвалами да вѣнчаѧт сѧ Кириль философъ новоизбранное множьство приведе господеви словѣньскаго ѫзыка сь братомъ Меөодиѡмь (П. Лавров. Кирило та Методш. КиТв, 1928, с. 114) и др.

            Славословие за Кирил и Методий има в текста на Бориловия синодик по Дриновския препис, двуеров бълг. безюсов ръкопис от края на XVI в., л. 202:

(М. Попруженко. Синодик царя Борила. Български старини, кн. VIII. С., 1928). В. К и М. в извънслужебните ръкописи се съдържат в различни споменавания.

Тропар за Кирил в апостол от XIII в.

Споменаването на Кирил между авторите, препоръчвани за четене от църквата (в индекса на препоръчваните книги), води началото си още от Симеоновата епоха. То е засвидетелствувано в статията за четене на книгите, поместена в Изборника от 1076, в която се споменава и „ста҃аго Кирила философа“. Досега са изнесени вести за още 16 руски и един бълг. препис на тази статия от XV до XIX в. (Б. Ангелов. За три съчинения в Симеоновите сборници. — Старобългарска литература, 5, с. 21—37). В различните по-късни руски редакции на индекса на препоръчваните книги името на Кирил се среща наред с името на Йоан Екзарх. В тези случаи Методий не се споменава.

Широката популярност на Кирил в Русия намира израз в споменаването на неговото име по различни поводи. В летописни бележки създаването на азбуката от Кирил се сочи като съществен момент в световната история. Така в Петокнижие с допълнителни статии от 1492, руски ръкопис от сбирката на М. П. Погодин, сега в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград под сигн. Погод. 76, се споменава, че от седмия събор до „прїложенїа свѧщенныхъ книгъ на словенскыи гласъ свѧтымъ Кириломъ философомъ есть лѣть о҃з“ (л. 341).

376

Тропар за Методий в апостол от XIII в.

В някои преписи на Покаяна молитва, която се среща и с името на Кирил, между другите светци-закрилници се призовава и Кирил. Срв. например Псалтир с последования от XV в. и част — от XVI в., от сбирката на Ф. И. Буслаев, руски, на л. 1986 (И. А. Бычков. Каталог собрания рукописей Ф. И. Буслаева. СПб., 1897, с. 105—122; сега ръкописът е в споменатата библиотека в Ленинград, сигн. F I 738).

Значителна част от В. К. и М. от ръкописната слав. традиция преминават в старопечатните богослужебни книги.

Боню Ангелов, Климентина Иванова

     (29). ВЕЧЕРКА, Радослав (Večerka, R.) (18.IV.1928) — чехословашки филолог-славист. Роден в Бърно. Гимназия завършва в родния си град (1947). През 1947—1951 следва чешка и руска филология във Философския фак. в Бърно, където негови преподаватели са Й. Курц, Фр. Травничек, А. Келнер и В. Махек. След дипломирането си остава като асистент в Слав. семинар на факултета. Кандидат на филологическите науки (1957). През 1963 се хабилитира и оттогава е доцент в Катедрата по чешки език, славянско, индоевроп. и общо езикознание. Чете лекции и води семинарни упражнения по увод в слав. езикознание, старослав. език, сравнително слав. езикознание, истор. граматика на бълг. език, история на славистиката. Член на комисията за Речник на църковнославянския език при Международния комитет на славистите, на редколегиите на периодичното издание „Sborník prací Filosofické fakulty Brněnské university (Řada jazikovědna), на академичния Slovník jazyka staroslověnského, на cn. „Sovětská jazikověda“ и др.

Радослав Вечерка

В центъра на изследванията му стоят въпроси, свързани с функционирането на старобълг. литературен език: особености на неговата синтактична структура, проява и характер на грц. книжовно влияние в езика на старобълг. паметници, формиране и стилистично разслояване на изразните средства в системата на литературния език,

377

кирило-методиевската традиция във Велика Моравия и Чехия. В. постига сериозни резултати в разкриване на сложното взаимодействие между народните и книжовните компоненти на старобълг. литературен език. Изводите му почиват върху пълен и всестранно анализиран материал. Развитието на книжовните функции и средства на старобълг. език е представено като естествено обогатяване на неговата структура, за което влиянието на грц. език е играло преди всичко активизираща роля. В редица свои публикации В. застъпва становището, че чешката литература от X и XI в. представлява непосредствено и пряко продължение на великоморавската литература. Той участвува активно в подготовката на серията извори за историята на Велика Моравия („Magnae Moraviae Fontes Historici“), издавана от Философския фак. на Бърненския унив. в поредицата „Opera Universitatis Purkynisnae Brunensis“.

            Съч.:

o   К překladu staroslověnských evangelií z řečtiny. — Slavia, 24, 1955, p. 42—44;

o   Genitiv data v staroslověnštině. — Slavia, 26, p. 31—41;

o   Střídání záporného genitivu se záporným akuzativem ve staroslověnštině.—In: Studie ze slovanské jazykovědy. Praha, p. 185—200;

o   Syntax aktivních participií v staroslověnštině. Praha, 1961, 178 p.;

o   Ke konkurenci vztažných vět a participií v staroslověnštině. — SPFFBU, A 9, 1961, p. 35—46;

o   К problematice historicko-srovnávacího zkoumání syntaxe v starších slovanských jazycích spisovných. — In: Otázky slovanské syntaxe. Praha, p. 93—102;

o   Синтаксис беспредложного родительного падежа в старославянском языке. — В: Исследования по синтаксису старославянского языка. Прага, 1963, с. 183—223;

o   Velkomoravská literatura v přemyslovských Čechách. — Slavia, 32, 1963, p. 398—416;

o   Slovanské počátky české knižní vzdělanosti. Praha, 1963, 110 p.;

o   Ideový prolil velkomoravské literatury. — Sborník Matice moravské, 82, p. 182—189;

o   Cyrilometodějský kult v české středověké tradici. — Československý časopis historický, 12, 1964, 1, p. 40—43;

o   Великоморавские истоки церковнославянской письменности в Чешском княжестве. — Magna Moravia, p. 493—524;

o   Grossmähren und sein Kulturerbe in den Arbeiten der tschechischen Philologie der Nachkriegszeit. — In: Das Grossmährische Reich. Praha, 1966, p. 355—377;

o   Jazykovědný příspěvek k problematice staroslověnského pisemnictví v Čechách X. a XI. století.—Slavia, 36, 1967, p. 421—428;

o   К problematice větsjmenným a sponově jmenným přísudkem v staroslověnštině. — In: Otázky slovanské syntaxe. 2. Brno, 1968, p. 365—374;

o   Относительно проблематики влияния греческого на старославянский. — In: Actes du I-er congrès international des études balkaniques et sud-est européennes. 6. Sofia, 1968, p. 753—762;

o   Problematika stsl. písemnictví v přemyslovských Čechách. — Slavia, 39, 1970, p. 223—237;

o   Vliv řečtiny na staroslověnštinu. — LF, 94, 1971, p. 129—151;

o   Řecký pódii na formování staroslověnštiny jako spisovného jazyka Velké Moravy. — In: Československé přednášky pro VII. mezinárodní sjezd slavistu, Varšava, 1973. Praha, 1973, p. 57—66;

o   Приносът на Кирил и Методий за чехословашката култура. — ЕЛ, 29, 1974, 5, с. 1—8;

o   К staroslověnským životům Konstantinovu a Metodějovu. — In: Classica atque mediaevalia Jaroslao Ludvíkovský octogenario oblata, Brno, 1975, p. 129—138;

o   Úvod do etymologie (Pro bochemisty i ostatní lingvisty) [Večerka, R., Erchart A.]. Brno, 1975, 192 c.;

o   Kořeny charvátské redakce církevní slovanštiny. — In: Studia balkanica bohemoslovaca. 2. Brno, 1976, p. 325—335;

o   Zur Periodisierung des Altkirchenslavischen. — In: Methodiana. Wien—Köln — Graz, 1976, p. 92—120;

o   Československá slavistika v letech 1918—1939. Praha, 1977, 472 p. [Kudělka M., Z. Šimeček, V. Slastný, R. Večerka];

o   Poznámky ke zpracování syntaxe staroslověnštiny. — In: Československé přednášky pro VIII. mezinárodní sjezd slavistů v Záhřebu. Praha, 1978, p. 151—160. К vlivu latiny na staroslověnštinu. — Slavia, 47, 1978, p. 340—344;

o   Poloha kongruentních posesívních zájmen v staroslověnštině. — SPFFBU, A 27, 1979, p. 197—204;

o   Distribuce posesívních zájmen v staroslověnštině. — In: Otázky slovanské syntaxe. 4. 1. Brno, 1979, p. 117—125;

o   Das Altkirchenslavische als Schriftsprache Grossmährens. — Wiener slawistischer Almanach, 6, 1980, p. 279—297;

o   Problematika zkoumání aktuálního větného členění v staroslověnštině. — SPFFBU, A 28, 1980, p. 79—90;

o   Ke konstituování církevní slovanštiny ruského typu. — In: Československá Slavistika 1983. Lingvistika, historie. Praha, 1983, p. 13—21.

Ангелина Минчева

     (30). ВИЕНСКИ ЛИСТОВЕ (Fragmenta Vindobonensia) — два пергаментни листа във формат малка осмина, фрагмент от стар служебник, изграден по римски обред въз основа на лат. образец. По съдържание, структура на текста и старинност на писмото (кръгла глаголица) този откъслек стои най-близо до Киевските листове. Листовете и цялата книга, от която са част, са писани през XII в. в границите на хърватската езикова област. Служебникът трябва да е “бил притежание на някоя католическа

378

църква в онези диоцези на Истрия, Хърватско и Далмация, които обхващат различни о-ви между Истрия и Курцола и в които през XI—XII в. литургията се извършва според римския обред, но на старобълг. език, като в книжнината се използува глаголическо писмо.

В.л. представляват глаголически палимпсест. Намерени са в библиотеката на Висшия технически инст. във Виена, залепени към подвързията на неизвестна книга. При невнимателното им отлепване са изтрити цели редове, думи и букви от текста. Предадени от библиотекаря Фр. Лайте на съхранение в Националната библиотека — Виена, попадат у В. Ягич, който ги изследва и обнародва през 1890 под заглавие „Glagolitiса. Würdigung neuentdeckter Fragmente“. Ягич разглежда въпроса за произхода и мястото им в историята на глаголическото писмо. Помества техни фотокопия, публикува оригиналния текст, дава неговата кирилска транслитерация и превод на лат. език. Анализира съдържанието на текста и отношението му към съответните места на лат. и глаголически служебници от X—XIV в. Изследва езика, графиката и палеографските особености на откъслека.

Езикът на В.л. е старобългарски в хърватска редакция. Няма знаци за носовки. Не се прави разлика между ъ-ı и и, пише се само и. I няма типичната за хърватските глаголически текстове стойност на ь. Графично В.л. са във връзка с такива паметници на кръглата глаголица, в които е проявено предпочитание към един от двата знака за еровете, т.е. кирилски транслитерирано дават предимство на ъ. Текстът не съдържа особени редки езикови форми или диалектни отклонения от старобългарски в по-висока от типичната за хърватската редакция степен. Употребата на ь е почти винаги точна, дори свръхстарателна. Няма случаи на замяната му с а или е. ћ се употребява само за предаване на палатално г [г’]. Формите на т. нар. местоименно склонение на прилагателните имена редовно са контрахирани. В лексикално отношение заслужава отбелязване хърватизмът пьклъ вм. старобълг. aдъ, чието появяване се обяснява с небиблейския характер на съответния пасаж.

В.л. имат важно палеографско значение. Те са пръв засвидетелствуван случай на употреба на текст с кръгла глаголица в католическата църква. В това отношение те се поставят начело на богатата хърватско-глаголическа литература, представена в паметници от една епоха, чиято продължителност се определя до началото на XIII в.

            Лит.:

·       Jagić V. Glagolitica. Würdigung neuentdeckter Fragmente. — Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, 38, 2, 1890, 72 p.;

·       Weingart M. Hlaholské listy Vídeňské. — Časopis pro moderní filologii, 24, 1938, p. 111—114;

·       Милетић. — JO, 17, 1938, c. 277—280.

Румяна Златанова

     (31). ВИЗАНТИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ IX ВЕК. В историята на В. л. през IX в. се очертават два периода: 1) иконоборски период, който в същност е продължение на иконоборската книжовност от предидущия век и завършва с окончателното ликвидиране на иконоборското движение и пълното възстановяване на иконопочитанието; 2) следиконоборски период, през който по-вярно се отразяват особеностите на даденото време. Трябва обаче да се подчертае, че е трудно да се направи някакво категорично разграничение: известни явления в двата периода се развиват последователно и се преливат едно в друго.

Първият период започва от времето на цариградския патриарх Тарасий (784—806) и продължава до 842—843, когато ортодоксалното иконопочитание се възстановява напълно. С идването на Лъв III на престола (717) острите политически и династични борби и безредици от времето на императорите Леонтий Тиберий,

379

Юстиниан II (695—711) стихват и в империята се установява видимо спокойствие. Не минават обаче и десетина години и през 726 се явяват нови смущения — този път в основата си религиозно-социални. Заражда се и се развихря иконоборството, което трае (на два етапа) близо 120 години и до голяма степен се отразява на развитието на целия културен живот и по-специално на литературата. Най-напред (през 728 или 729) се закрива Висшата школа в Цариград, която е главно средище за създаване на високообразовани книжовници и на книжовна дейност. Малко по-късно, при имп. Константин V Копроним (741—775), иконоборските вълнения стигат до кулминационната си точка. Разразяват се погроми върху манастири, манастирски библиотеки, манастирски скрипториуми. Десетки хиляди монаси, създатели, пазители и разпространители на книжовните традиции, са разгонени, прокудени, избити. Удари се нанасят и върху столичната аристокрация, която е привърженица и пазителка на православието и на всичките му културни и книжовни традиции. При тези условия през първата половина на IX в. настава известен упадък в литературния живот. Обаче литературното развитие, макар и значително редуцирано както откъм жанрово богатство и разнообразие, така и откъм количество, продължава. Поради силно изпъкващите идейни особености на бурното иконоборско време на първо място трябва да бъдат посочени богословско-екзегетичните произведения, които пряко или косвено се отнасят към основните спорове между иконоборци и иконопочитатели. През VIII в. патриарх Герман I и Йоан Дамаскин открито защищават православния култ към иконите от нападките на иконоборците. Но в началото на IX в. на преден план излизат иконоборските съчинения. За съжаление обаче цялото иконоборско литературно дело през следващите десетилетия е било старателно заличавано и днес разполагаме само с някои съвсем случайни и откъслечни сведения за него. Така напр. богословското определение (Ὄρος) на иконоборския събор през 815, за което може да се предполага, че е написано от имп. Лъв V (813—820), е унищожено; то може да бъде отчасти възстановено само по запазените цитати в едно малко известно богословско съчинение на патриарх Никифор I (806—815) — Ἔλεγχος καὶ ἀνατροπῄ (Изобличение и опровержение), което, както изглежда, е написано през същата година (P. J. Alexander. The Patriarch Nicephorus of Constantinople. Oxford, 1958, 287 p.). У Продължителя на Теофан (Theophanes Continuatus, III, 10, 99) са дадени малки откъси от съчинение на имп. Теофил (829—842), наречено Θέσποσμα (Прорицание), писано навярно около 832. Подобно съчинение не е стигнало до нас. Знае се, че известният учен от онова време Йоан VII Граматик, който по-късно (837—843) става цариградски патриарх и е привърженик на иконоборството (това е същият Анис или Янис, с когото по-късно Константин Философ влиза в спор), написва по поръка на Лъв V някакъв обемист сборник с цитати от Библията и от творенията на църковните отци, наречен Θησαυρός (Съкровище), който да служи за богословско-догматична аргументация на иконоборците. Указания за този сборник се дават в анонимната хронография за Лъв V (Scriptor incertus de Leone Armenio. Bonnae, 1839, с. 350) и у Продължителя на Теофан (Theophanes Continuatus. Bonnae, 1838, с. 32). Самият сборник обаче не е запазен. Патриарх Михаил I Керуларий (1043—1058) съобщава (PG, 120, col. 736) за някакви иконоборски съчинения (Συγγράμματα) на Геронтий Лампийски, който разпространявал иконоборски схващания из о-в Крит. И тези писания са изгубени. По-добре са запазени богословските съчинения на писателите от партията на иконопочитателите. На първо място по време трябва да се спомене името на цариградския патриарх Тарасий. Литературното му дело е скромно, но идейно е ясно и определено.

380

Запазени са неговото богословско-догматично вероизложение, произнесено като слово пред народа при интронизацията му за патриарх (Ἀπολογητθκὸς πρός τὸν λαόν), посланието му до имп. Константин и императрица Ирина, в което се осъждат решенията на иконоборския събор през 754, две послания до папа Адриан I (772—795) — против сектите и против симонията, и едно послание до източните патриарси за чистотата на православната вяра. Стилът му е прост, ясен и спокоен; навсякъде личи толерантност и търпимост към противниците. Тези съчинения са публикувани в PG, 98, col. 1124—1500. Много по-значително и по-съвършено от литературно гледище е делото на неговия приемник патриарх Никифор I. Жизненият му път е сложен, пълен с перипетии и нещастия. Високообразован, отлично познаващ Библията и творенията на църковните отци, той поддържа категорично и смело становището си против иконоборците, поради което е жестоко изтезаван от имп. Лъв V и изпратен на заточение в един манастир, където написва главните си съчинения — богословски и исторически. Първото му по време апологетично произведение (Λόγος ἀπολογητικός) е писано през 814. Полемичният трактат Ἔλεγχος καὶ ἀνατροπή е писан, както изглежда, веднага след събора през февр. 815 и е насочен недвусмислено против императора. В него Никифор осъжда и отрича определенията, които съборът дава, и неговата аргументация. Изглежда, че обвиненията в този трактат са главната причина за заточаването на Никифор. В изгнание той написва още едно голямо апологетично и полемично произведение — „Слово за непорочната и чиста наша християнска вяра“ (Λόγος ὑπέρ τῆς ἀμωμήτου καὶ καθατρᾶς καὶ εἰλικρινοῦς ἡμῶν τῶν χριστιανῶν πίστεως), три книги Възражения и опровержения (Ἀντίῤῥησις καὶ ἀνατροπὴ τῶν παρὰ τοῦ δυσσεβοῦς Μαμωνᾶ). Всичко е написано в добра и изискано обработена литературна форма, при това с крайно смел, енергичен и на места остър тон. По-голямата част от съчиненията на Никифор I са публикувани в PG, 100, col. 201—849. Кратък, но съдържателен преглед на живота и дейността му дава R. Р. Blake. Note sur l’activité littéraire de Nicéphore I, patriarche de Constantinople. — Byzantion, 14, 1939, p. 1—15. По-подробно и по-съществено изследване вж. y P. J. Alexander. The Patriarch Nicephorus of Constantinople, Oxford, 1958.

По същото време живее, работи и пише и известният Теодор Студит (759—826), основател и игумен на големия и обществено значителен Студийски манастир. Той е един от най-видните и най-изтъкнатите обществени, културни и книжовни дейци на онова време, теоретик и практически представител и защитник на монашеските схващания и монашеската идеология, който упражнява силно влияние не само върху своите съвременници, но и върху следващите поколения. Литературното му дело е изключително богато, широко и многообразно. Теодор Студит работи в областта на богословието, катехетиката, химнографията, аскетиката, епистолографията. Неговите богословски трудове възникват във връзка с иконоборството. Най-рано се появяват трите му книги Ἀντιῤῥητικοὶ κατὰ τῶν εἰκονομάχων (Възражения против иконоборците), две от които, написани в диалогична форма, са полемични, а третата е догматико-апологетична. В нея той доказва, че иконоборците са еретици против Христа. Следват трактатът му Προβλήματα τινα κατὰ τῶν εἰκονομάχων (Някои проблеми срещу иконоборците), Κειφάλαια ἑπτά (Седем глави) и още две или три произведения, които не са достигнали до нас. Тук би трябвало да се посочат и много негови писма, в които той изцяло развива догматично-богословски мисли. Теодор Студит пише по-изящно, много по-спокойно и по-въздържано от Никифор I, но не по-малко ефектно и убедително. Посочените тук произведения са публикувани в PG, 99, col. 327—436, 477—485, 485—497.

381

Кратък, но добър обзор за Студит е даден y H. G. Beck. (Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, 491—495), където има и подробни библиографски бележки.

През първата четвърт на IX в. като писатели се изявяват ерусалимският патриарх Тома (807—821) и харанският епископ Теодор Абукура (Абукара), чиито произведения са насочени против разни ереси, против мохамеданите и против юдеите. Предполага се, че някои от техните работи (малки, но многобройни) са написани първоначално на арабски и след това преведени на гръцки. Никита Мидикийски (починал в 824) написва трактата Ἐκλογὴ περὶ τῆς τῶν ἁγίων εἰκόνων προσκυνήσεως, който е много известен на времето си.

            Проповедническата литература от първата половина на IX в. е твърде бедна и което е особено важно, твърде ограничена по обществено-тематичен обхват. Изглежда, че публичната словесна изява е била по-опасна от писаното слово. Тук трябва да се отбележи преди всичко името на Козма Веститор (починал навярно преди 850; К. Крумбахер неправилно го отнася към X в.). Известни и доста разпространени са словата му за пренасяне мощите на Йоан Златоуст, за Преображение, за Захарий, за Иоаким и Ана, за св. Варвара, четири слова за Успение Богородично (запазени само в лат. превод) и др. Не всичко е публикувано. Някои слова са напечатани в PG, 65, col. 829—832, и 106, col. 1005—1012, а четирите слова за Успение Богородично са обнародвани специално от A. Wenger в Revue des études byzantines, 11, 1953, p. 284—300. Най-издържани в литературно отношение са проповедите на Теодор Студит. Хомилиите на този изтъкнат писател са били събрани в книга, озаглавена Πανηγηρικὴ βίβλος, от чието съдържание до нас са достигнали само 12 проповеди: за Кръстовден, за навечерието на Богоявление, за Успение Богородично, за Рождество на Йоан Кръстител, за архангелите, за апостол Бартоломей и др. Това са празнични проповеди. По-пряка връзка с обществено-политическата действителност имат похвалните слова на Теодор Студит за вуйчо му Платон и за майка му Теоктиста. Всичко е напечатано в PG, 99, col. 687—902. Значително е проповедническото дело на солунския архиепископ Йосиф (762—832), брат на Теодор Студит. Той е автор между другото на няколко проповеди и похвални слова: за Димитър Солунски, за Нестор, за Кръстовден (две слова), за постите, за апостол Бартоломей. Особено важно е първото похвално слово (за Димитър Солунски), понеже в него авторът се осмелява да развие много подчертано някои мисли за иконопочитанието. За изданието на това слово вж. BZ, 2, 1893, с. 631. Словата за Нестор, за Кръстовден, за постите не са издадени. Словото за Бартоломей е напечатано в PG, 105, col. 1421—1427.

Известно е името на Михаил Синкел Ерусалимски (760—846). Въпросите около личността му и книжовното му наследство не са напълно изяснени. На него се приписват с по-голяма или по-малка вероятност похвални слова за Дионисий Ареопагит, за Захарий, за цариградския патриарх Игнатий, за мъченик Мокий и няколко проповеди за ангелите, за Михаил и Гавриил, за пояса Богородичен, за покойниците и др. Похвалното слово за Дионисий е напечатано в PG, 4, col. 617—668; за ангелите — от М. Combefis в Novum auсtarium, 1, 1525—1580; пак там, 2, 790—808, е публикувано и словото за Богородичния пояс; за мъченик Мокий — от H. Delehaye в AB, 31, 1912, р. 176—187; за покойниците — в PG, 95, col. 247—278.

По същото време живеят и двама по-малко значителни автори на хомилии: Прокопий, дякон и хартофилакс на Цариградската патриаршия (около 815), от когото е запазена една голяма похвала на евангелист Марко (PG, 100, col. 1188—1200), и Христофор, патриарх александрийски (805—836), автор на една твърде интересна хомилия, озаглавена Τίνι ὁμοιοῦται ὁ βίος οὗτος (На какво се уподобява настоящият живот),

382

напечатана в PG, 100, col. 1216—1232.

В областта на химнографията книжовната продукция през първата половина на IX в. е твърде богата — както по количество, така и по своята литературна значимост. Появяват се творби, които запазват своята художествена стойност и до днес. Пишат се химни, канони, самогласни и подобни стихири и др. Може би до известна степен е вярна мисълта на К. Крумбахер (Geschichte der Byzantinischen Literatur. München, 1897, p. 676), който смята, че химнографското творчество по това време се засилва като спонтанна компенсация срещу ограниченията, наложени на църковната иконопис от иконоборците. Литературната история се натъква на някои съществени затруднения при опита да се идентифицират авторите и времето, когато се появяват някои произведения, защото много често се срещат анонимни творби и много псевдоепиграфи — умишлени и неумишлени. В химнографското творчество в началото на века се проявяват двамата братя Теофан и Теодор, наречени οἱ γραπτοί (начертани), понеже по заповед на имп. Теофил на челата им бил „начертан“ с нажежено желязо текстът на някои, написани от тях (или от императора?) стихотворни химнични произведения. По-известен е Теофан (775—845), от когото са запазени повече от 160 канона и около 20 самогласни стихири. Едни от тях са издадени от J. Pitra в Hymnographie de l’église grecque. Rome, 1867, c. 113—117 и 131—137, и в Analecta sacra Spicilegio Solesmensi parata. Paris, 1876, 1, c. 408—410, a други от W. Christ и M. Paranicas в Anthologia graeca carminum christianorum. Leipzig, 1871, p. 236—242. Могат да се споменат и имената на редица други автори на химнографски произведения, които имат по-случаен характер и по-второстепенно значение, напр. ерусалимския патриарх Илия II (770—797), живял и работил и в началото на IX в., Георги Амастридски, Сергий Агиополит (т.е. ерусалимски), прочутия житиеписец дякон Игнатий, Георги Химнограф, Теодосий от Сиракуза, чиито личности не са добре идентифицирани, и др. Между тях заслужава да се отбележи името на химнографа Климент, студийски монах, от когото са останали повече от 20 канона, влезли в състава на Триода. С оглед на художествената обработка на творбите на предно място заслужава да се постави Теодор Студит. На него се приписват 19 самогласни стихири и редица канони от Октоиха и от Триода. Вероятно той е автор и на степенните стихове (ἀναβαθμοί) от Октоиха и на някои други стихири (вж. PG, 99, col. 1757—1780, и Christ-Paranikas, 83—102). Химнографски произведения е писал и солунският архиепископ Йосиф. Той е автор на множество канони — свежо, оригинално и характерно написани, които и днес стоят в неизменния състав на Триода и Пентикостара. Името му обаче не бива да се смесва с името на другия солунски архиепископ Йосиф, наречен химнограф, който е живял и работил малко по-късно (816—886). Специално трябва да бъде изтъкнато името на вдъхновената химнографка и поетеса Касия (Касиана), пренебрегната кандидатка за съпруга на имп. Теофил (829—842). От нея са запазени около 12 или 13 самогласни стихири, ирмоси, слави, няколко канона и др., а освен това и редица поетични епиграми и сентенции със светско съдържание — на етични теми: за приятелството, за жената и нейната миловидност, за красотата, за щастието, за справедливостта, за глупостта, за алчността и др. Произведенията ѝ се отличават с пленяваща художествена непосредственост, със свежа образност, с дълбока проникновена мисъл (вж. Ι. Ἀργυρόπουλος. Ἡ Κασσιανὴ, ὁ βίος καὶ τό ποιητικὸν ἔργον αὐτῆς. Ἀθῆναι, 1924, където е посочена и съответната библиография).

Органичният интерес на виз. културно общество към историята и към историческите съчинения, който се изявява непрекъснато в цялата история на

383

виз. литература, не прекъсва и през IX в. През първата половина на IX в. се явяват неколцина автори на истор. съчинения и хроники. Пръв по време е Георги Синкел (починал около 811), монах и таен секретар (σύγκελλος) на патриарх Тарасий. От него е останала една кратка хронография, озаглавена Ἐκλογὴ χρονογραφίας, която за съжаление авторът не успява да довърши. Тя започва от сътворението на света (по александрийската ера) и стига до 284, т.е. до царуването на Диоклециан. Написана е доста примитивно и наивно, във вид на хронологически таблици.

Близък приятел на Георги Синкел е Теофан Изповедник (752—818), който продължава хрониката, като започва от 284 и стига до 813, т.е. до смъртта на имп. Михаил I Рангаве (811—813). И неговата книга, озаглавена Χρονογραφία, е написана чисто хронографически, но с по-широк обсег и с по-богато използуване на непознати източници. Истор. трудове е писал и патриарх Никифор I. Освен бойките му богословски трактати следва да се споменат и двете му съчинения Ἱστορία σύντομος и Χρονογραφικὸν σύντομον. В първото са описани някои второстепенни събития от смъртта на имп. Маврикий до женитбата на Лъв IV — т.е. от 602 до 769, а второто довежда събитията до 829, т.е. до смъртта на автора. От истор. гледище тези Никифорови съчинения нямат съществено значение; те обаче са написани твърде живо и най-вероятно са били предназначени за популярно четиво. Към истор. съчинения от онова време трябва да се прибавят и двете съчинения на един анонимен автор (Scriptor incertus) от първата половина на IX в.: περὶ Νικηφόρου τοῦ βασιλέως καὶ πῶς ἀφιησιν τὰ κῶλα ἐν Βουλγαρία, в което подробно и вярно са описани събитията около поражението на имп. Никифор I (802—811) от българите през 811, и Συγγραφὴ χρονογραφίον τὰ κατὰ Λέοντα υἱὸν Βάρδα τοῦ Ἀρμενίου περιέχουσα, където авторът насочва вниманието си към църковните събития и говори доста остро против иконоборческата политика на Лъв V. И двете съчинения имат истор. стойност, понеже са непосредствен разказ на съвременник и очевидец на събитията.

            Агиографската книжнина (вж. Житийна литература) във всичките си жанрови разновидности (мартирология, същинска агиография, проложни жития и др.) характеризира виз. литература през цялото ѝ развитие. Тя е естествено продължение на античната традиция и представлява насъщно четиво на обикновения човек: замества романа, повестта, приказката, легендата. През VIII и IX в. агиографията достига върха на развитието си. По броя на произведенията, по широтата на лит. обработка, по език, по стилни особености, а в много случаи и по изявената обществена позиция агиографските творби през целия IX в. са изключителни. Този разцвет е лесно обясним: бурните външни и вътрешни събития извеждат на преден план определени герои — политически и църковни, чиито живот и съдба намират спонтанно своя повествовател. Най-изтъкнатият автор на агиографски творби от първите десетилетия на IX в. е безспорно Игнатий (780—851), дякон и скевофилакс на Цариградската църква, а по-късно (845) никейски митрополит. От него са останали три сигурни животописа: на цариградските патриарси Тарасий и Никифор и на известния монах-чудотворец Григорий Декаполит (починал в 817), където има много ценни истор. сведения за слав. население в Македония. На него се приписва с голяма вероятност и житието на Георгий Амастридски (починал около 805). Тези произведения на дякон Игнатий са написани в твърде помпозен, риторичен стил със съответното богато многословие, но са пълни с конкретна и правдива историчност и с пиетет към героите. Теодор Студит оставя едно житие на своя вуйчо Платон, написано изискано и красиво, макар и не тъй риторично както Игнатиевите жития. Прочувствено житие на известния мъченик Стефан Нови, пострадал през 808, написва дякон Стефан.

384

Никита Амнийски е автор на едно особено интересно житие на известния Филарет Милостиви (починал в 792), тъст на имп. Константин VI (780—797). В него покрай другото са дадени много любопитни сведения за личния живот на императорите и за начините, по които са си избирали съпруги. Ученият монах Сава (годините на живота и творчеството му не са точно определени) написва съдържателно житие на своя учител Петър Атройски (починал в 837), в което са дадени конкретни сведения за организацията на монасите в Олимпийските манастири. Монах Теостерикт, ученик на Никита Мидикийски (починал в 824), игумен на големия Мидикийски манастир във Витиния, е автор на твърде непосредствено житие на своя учител, в което има ценни сведения за събитията през втория иконоборчески период. За Теодор Студит са създадени две или три големи жития, които по всяка вероятност произхождат от втората половина на IX в. Тук ще отбележим краткото му житие, написано от неговия ученик Навкратий веднага след смъртта му. Саваитският монах Леонтий оставя едно голямо житие на своя учител Стефан Саваит (починал в 794), наричан обикновено „чудотворец“, в което се говори за порядките в „светите земи“ в Палестина. Все в първите десетилетия на IX в. някой си монах Митрофан написва подробно житие на Сардийския епископ Евтимий (починал в 824). Може би същият Митрофан създава и житието на Синадския митрополит Михаил (починал в 827).

Наред с тези жития, чиито автори са известни или се предполагат с достатъчна вероятност, в книжовната традиция са добре познати и редица агиографски произведения от непознати и неизвестни автори. Времето, когато се създават тези произведения, не винаги е точно определено, тъй че тяхното отнасяне към първата или към втората половина на века в някои случаи е доста условно. Но това не променя общата картина. Такова е напр. житието на Илия Дамаскин, загинал мъченически през 795, в което се дават ценни сведения за живота на християните в Сирия. Такова е и пространното житие на монах Евстратий от един олимпийски манастир, в което се говори за похода на имп. Лъв V срещу българите. Безименно е проложното житие на виз. войни, избити от българския хан Крум през 811 по време на похода на имп. Никифор. Безименни са и синаксарното житие на одринския епископ Мануил, загинал в 813 заедно с дружината си при превземането на Одрин от българите, и едно от житията (може би най-старото) на Теодор Студит.

През втората половина на века настъпват съществени промени в характера на литературните явления. Те не зависят само от установяването на посвободен църковен и обществен живот след ликвидирането на иконоборския режим, а се обуславят от редица подълбоки вътрешни промени в политическия, обществения и социалния живот в цялата Виз. империя. Явно се засилват феодалните тенденции. Провинциалната аристокрация видимо затвърдява позициите и влиянието си в цялостния живот на страната. Забелязва се отчетливо процес на гърцизиране на обществото, по-специално на интелигенцията. Преустройва се висшето образование, като се реорганизира прочутата Магнаурска школа, начело на която застават най-изтъкнатите мислители на времето. От една страна, във всички области на културния живот навлиза нова струя от антични влияния; от друга страна, свободолюбивият дух, който се оформя у писатели и читатели, дава път на демократични стремежи, които внасят и налагат в книжовността народностни елементи. Традиционните, донякъде сковани схващания и норми за литературни форми и жанрове се рушат и в книжовността се явяват нови тенденции — в жанрово, в тематично и стилно-езиково отношение.

            Богословската книжнина, надживявайки вече времето на противоеретическата полемичност,

385

стои непоколебимо върху догматичните основи на строгото православие и на старата патристика, без обаче да се връща към тяхната традиционна и логически старомодна обработка. Появява се по-нова аргументировка, която си служи почесто с методите на аристотелевската логика и има значително по-ново стилно-езиково оформяне. Между богословските писатели от това време челно място заема цариградският патриарх Фотий (858—867, 877—886). Забележителна е ролята му в цялостния обществен, църковно-политически и културен живот на страната. Той е живо въплъщение на проникващите и налагащи се във виз. общество (а оттам и във виз. литература) нови явления. Фотий реорганизира висшата Магнаурска школа, като разширява програмата ѝ с въвеждане на светски науки: математика, геометрия, астрономия, музика. Литературното му дело, подобно на научните му и обществени интереси, е богато и разнообразно по обсег: включва богословие (в широкия смисъл на думата), екзегетика, философия, риторика, филология, лексикография, литературна история и др. Чисто богословските трудове на Фотий не са в центъра на неговата книжовна дейност. В тази област той е твърдо ортодоксален в установения смисъл на думата. Поддържа класическата мисъл, че „богословието води разума към християнско благочестие“. Новото у него е, че насочва богословската си мисъл и богословските си творби в полемика срещу Рим и срещу неговите нововъведения: filioque и триезичната ерес. Във връзка с това се появява първото му и може би най-оригинално произведение Λόγος περὶ τῆς τοῦ ἁγίου πνεύματος μυσταγωγίας (За тайнството на светия дух), в което Фотий с изчерпателна екзегетическа, философска и логическа аргументировка брани източноправославното догматическо схващане за произхода на Светия дух само от Отца, а не и от Сина (filioque). Пак богословско, но с по-голяма каноническа и политическа насоченост е и второто му произведение Πρὸς τοὺς λέγοντας ὡς ἡ Ῥώμη πρῶτος θρόνος (Към ония, които твърдят, че Рим е първият престол). В същност с тези две Фотиеви произведения се поставя началото на все по-задълбочаващите се борби между Византия и Рим, които по-късно (1054) довеждат до пълно разцепление между двете църкви. Към богословските му съчинения може да бъде отнесен и полемично-истор. му труд Διήγησις περὶ τῆς Μανιχαίων ἀναβλαστήσεως. Но най-голямото му и най-съществено съчинение с богословски характер е Ἀμφιλόχια (Амфилохии). Това е сборник от малки догматико-ерминевтични богословски статии, написани във форма на въпроси и отговори и отправени привидно до неговия приятел Амфилохий Кизикийски (оттам и името Амфилохии). От съвременно гледище това са истински есета, великолепно обработени в кратка, но чиста и ясна форма. Хомилиите на Фотий са наситени с чисто богословие.

Като се изключат някои второстепенни и несигурно идентифицирани писатели-богослови, като напр. Петър Сицилийски, Йоан Никейски, Бартоломей Едески, Стилиан Неокесарийски, Теогноет, Митрофан Смирненски и др., чието литературно дело е по-незначително, трябва да се посочи името на Никифор Византийски, наричан още Никифор Философ. От него са запазени няколко полемично-апологетични произведения, насочени против латините, армените и мохамеданите. В трактата си срещу латините той следва мисълта и логиката на Фотий, на места с явни заемки. По-оригинално е съчинението му в три книги срещу мохамеданите, в което критикува някои глави от Корана. Всичко обаче е писано в стила на Фотий. Арета Кесарийски е най-изтъкнатият и най-блестящият ученик на Фотий. Той живее на границата между IX и X в. Роден е навярно малко преди 860 и е починал по всяка вероятност след 942. Литературното му дело е голямо и се развива в няколко насоки — богословие, екзегетика, философия, филология, хомилетика.

386

За съжаление това богато литературно наследство още не е приведено в пълна известност. Между богословските му съчинения трябва да се отбележат преди всичко коментариите му върху Апокалипсиса на Йоан Богослов. Използувайки някои стари тълкувания на Апокалипсиса, Арета дава нови и оригинални богословски и филологически обяснения на това произведение. Известни са още неговите тълкувания върху посланията на ап. Павел, върху съчиненията на Климент Александрийски, Евсевий Кесарийски, Теодор Абукура, против Лукиан, и мн. др. Арета е възторжен почитател на античната култура и на античните писатели — главно на Платон, когото цени като предвестник на християнството. Като носител на истински християнски мироглед и християнска философия обаче той приема твърде резервирано античната писменост, която счита в някои случаи за несъвместима и с християнството, и с обществения живот.

            Проповедническата литература, която по стилна и риторическа обработка има своя формална жанрова специфика, с оглед на съдържанието си в повечето случаи стои найблизо до богословието. През втората половина на IX в. тя получава по-свободно развитие и по-широко обществено значение. На преден план изпъква пак патриарх Фотий, който е в центъра на целия обществен и културен живот. От него са запазени 19 големи хомилии на различни теми и по различни поводи: едни от тях са с катехетичен характер, други са слова за църковни празници (Рождество Богородично, Благовещение, Велика събота и др.), произнесени в присъствието на императора. Най-важни са двете му слова, произнесени поповод на руското нападение над Цариград през лятото на 860. Тези проповеди, външно погледнато, са написани все в църковнически нравоучителен стил; в много от тях обаче личат неприкрити социални идеи и алюзии. Публикувани са в добро аналитично издание от Βασ. Λαούρδας. Φωτίου ὁμιλίαι. Θεσσαλονίκη, 1959. В проповедническо отношение най-близо до Фотий стои неговият приятел и съвременник Георги Никомидийски. По стара традиция на него се приписват над 170 проповеди, от които обаче само 9 или 10 са публикувани. Повечето от тях са посветени все на Богородични празници. Написани са строго църковнически, но доста наивно, на места с леки апокрифни отклонения. Няколко пъти той подчертава своята привързаност към Фотий. Значителен проповедник и автор на хомилии от това време е риторът Никита Пафлагонски (неговото име доскоро се идентифицираше погрешно с името на Никита Давид, живял малко по-късно), съученик на Арета Кесарийски. От него са запазени два проповеднически сборника, съдържащи повече от 50 хомилии и други проповеди. Авторството му на някои от тях се оспорва. Календарният обсег на хомилетичното му творчество е много широк: създава подходящи и понякога възторжени проповеди за великомъченик Георги, Теодор Стратилат, св. Марина, Йоан Златоуст, преподобний Евпсихий, веригите на ап. Петър, пояса Богородичен и много други. Проповедите са написани съвсем свободно, но доста еднообразно. Към авторите на хомилии от това време трябва да се прибави и името на имп. Лъе VI Философ (886—912), ученик и възпитаник (но не и приятел) на Фотий. От него е запазен един хомилетичен сборник, съдържащ 37 проповеди, произнасяни от него в тържествени дни в храма. Те са предназначени за господски и светителски празници, но на места има и подчертана полемичност срещу юдеи и латини. Написани са изцяло в стила на античната риторика, с известна показност и маниерност. Смирненският митрополит Митрофан е привърженик на патриарх Игнатий (847—858, 867—877) и върл противник на Фотий. От него са останали две енергично написани похвални слова за архангелите Михаил и Гавриил и за епископ Поликарп Смирненски. Най-важна е обаче голямата му реч против Фотий,

387

произнесена на събор през 869—870 след отстраняването на Фотий от патриаршеския престол. С това, разбира се, не се изчерпва списъкът на проповедниците и на авторите на писани проповеди. Нормалният и богат църковен живот е бил изпълнен с проповедничество. Трябва обаче да се подчертае, че в областта на хомилетиката литературната традиция е преди всичко анонимна.

            Химнографското литературно творчество през втората половина на IX в. показва в количествено отношение значително богатство, но в него не може да се търси нещо ново по същество. Трябва да се има пред вид, че богослужебните книги, които единствени съдържат химнографски материал, по това време вече окончателно се оформят и не предоставят място за някакви съществени промени и типикарски преустройства. Кондаците са изживели вече своето време. На тяхно място са се настанили каноните. Типикът в основните си черти е вече напълно оформен. Поради това всичко, което се пише, в жанрово отношение е в рамките на установените вече форми: канони, ирмоси, стихири, молебни канони. Нови видове почти не се създават. Тук обаче съществуват по-други затруднения: много е мъчно, а понякога даже е невъзможно да се отъждествят категорично имената и личностите на някои автори или да се направи убедително разграничение по време. Поради това хронологичното подреждане трябва да се приеме в по-общи черти. Между химнописците на тази епоха безспорно най-известен и най-плодовит е солунският архиепископ Йосиф (816—886), наречен специално „химнописец“, чието име и книжовно дело се преплитат с името на Йосиф (762—832), брат на Теодор Студит. От Йосиф Химнописец са останали цялостни служби на Димитър Солунски, на Теодот Киринейски, на Никита Халкидонски; безусловно негови са каноните на блажена Теодора, на Акакий, Леонид, Андрей, на Йосиф Обручник, на блажений Фока и още много други канони, пръснати из минеите. Написани са оригинално и служат за образци на по-сетнешните химнописци. Литературните дарби и занимания на известния патриарх Игнатий са скромни. В литературната традиция на него се приписват около 15 канона, от които е публикуван само един — канонът на архангелите Михаил и Гавриил. Позната е и една негова самогласна стихира за великомъченик Георги. Император Лъв VI, който е опитвал перото си в разни литературни видове, оставя следи и в химнографията: негови са един канон за Връбница и няколко стихири за Климент Александрийски. Те обаче са твърде посредствени и незначителни в литературно отношение. Интересно е само царственото име на автора. По същото време живее и работи поетът химнописец Анастасий Квестор, чиито творби са наситени с оригинална мисъл и с непосредствена поетичност. За съжаление литературното му наследство не е проучено пълно и не всичко е публикувано. Известни са само някои негови канони — напр. покайният канон, погребалният канон, канони за Благовещение, за Сретение, за Рождество на Йоан Кръстител и др., публикувани от J. Pitra. Analecta sacra. Paris, 1876, I, c. 242—252. На Георги Агиополит се приписват редица канони и ирмоси. Каноните не са запазени. Ирмосите му обаче са значителен брой и са известни под името ἀνατολικά (днес в църковнослав. богослужебни книги се наричат восточни). От школата на Студийския манастир като продължители или поправо като епигони на именития Теодор Студит излизат Арсений Студит, Стефан Студит, Методий Студит, Исидор Студит и редица други съставители на канони, чиито личности не се поддават на сигурно идентифициране.

Въпреки дълбокия интерес на виз. общество към истор. събития и истор. съчинения, който се отразява винаги широко във виз. литература, през втората половина на IX в. не е създадено почти нищо значително.

388

Това е може би една случайност. Единственият летописец от това време, който оставя голямо име в литературата, е монахът Георги Амартол, т.е. Грешният (гр. ἁμαρτωλός), живял по времето на имп. Михаил III (842—867). Неговата голяма световна хроника, оформена в девет книги, е озаглавена Χρονικὸν συντομον ἐκ διαφόρων χρονογράφων τε καὶ ἐξηγητῶν συλλεγὲν καὶ συντεθὲν ὑπὸ Γεωργίου ἁμαρτωλοῦ μονάχου. Тя започва от Адам и свършва с възцаряването на Михаил III. Написана е по всяка вероятност наскоро след смъртта на Михаил. Въпреки широкия си хронологически обхват, това е обикновена хроника, недостатъчно достоверна и недостатъчно критична.

Приблизително по същото време живее и известният Петър Сицилийски, автор на Ἱστορία τῶν Μανιχαίων τῶν καὶ Παυλικιανῶν καλουμένων, която е твърде конкретна и съдържа много ценни сведения за историята на павликянството. В нея има сведения и за българите. Към края на века гръцкият монах от Сиракуза Теодосий написва истор. съчинение във вид на съобщение до Лъв Дякон Θεοδοσίου μοναχοῦ τοῦ καὶ γραμματικοῦ πρὸς Λέοντα διάκονον περὶ τῆς ἁλώσεως Συρακούσης. В него се описват в крайно бедна откъм факти форма някои събития около обсадата и превземането на Сиракуза от арабите. Намират място и оплакванията на автора от печалната му пленническа съдба.

Очебийната оскъдица на истор. съчинения през втората половина на IX в. като че ли се компенсира от богатата агиографска книжнина, която в много случаи с изобилните си разказни елементи и истор. вести се доближава до истор. жанрове. (Във виз. литературна история под агиография в широкия смисъл на думата се разбират произведения, които в същност невинаги са жития на светци (βίοι ἁγίων), а са разкази за живота на лица, които не са канонизирани.) Изобилие на агиографски творби има и през иконоборския период, обаче през втората половина на века има съществена разлика в общественото звучене на тези произведения. По-рано е налице своеобразна смелост в писането и в подчертаването на характера на героите, която ту поясно, ту по-прикрито е наситена със злободневна полемичност; сега смелостта в обрисовката и в изтъкването на герой е по-спокойна и по-достойна. Полемичността, доколкото я има, е историческа, а не злободневна. Цариградският патриарх Методий I (843—847), чието име в литературната история е слабо познато, оставя житие на Теофан Изповедник, написано твърде поетично, но за съжаление запазено фрагментарно. Сиракузкият архиепископ Григорий Азбест, съвременник на Фотий, се приема за автор на едно житие на Методий I, написано доста пристрастно, в което той защищава Методий от нападките на неговия приемник Игнатий. Ученият олимпийски монах Сава, автор на житието на Петър Атройски, пише и житие на Йоаникий (починал в 846), което е изпълнено с интересни истор. и битови подробности. Монахът Петър написва второ житие на Йоаникий, съставено както въз основа на първото, така и по лични спомени. Особено интересно и ценно като литературно произведение е житието на Теодор Едески (починал в 860), съставено от неговия племенник Василий Емески. Написано е живо, картинно, увлекателно като роман и е наситено с автентични истор. сведения. Това е може би най-ценното произведение от този жанр, създадено през втората половина на IX в. Никифор Скевофилакс е оставил две интересни жития — на Теофан Изповедник и на Теодор Сикеотски (починал в 613). Василий, протасикрит и философ, живял по време на имп. Василий I (867—886), написва житие на иверския светец Иларион. Един патрикий на име Никита Квестор, по всяка вероятност съвременник на Фотий, е автор на житие на Андрей Критски, което представлява една колкото лична, толкова и обществена апология на монашеството.

389

Монахът Еводий, живял, както се предполага, през втората половина на века, е написал житие на 42 мъченици, загинали по време на обсадата на град Аморий от арабите.

Познати са двама книжовници с име Никита Давид Пафлагон. Първият от тях, с прозвище „ритор и философ“, е живял и работил през втората половина на IX в. Починал е около 890. Вторият е известният епископ на пафлагонския град Дадибра, който е живял може би около половин век по-късно. На първия се приписва житието на патриарх Игнатий, което е пълно с остри нападки срещу Фотий и неговите дворцови интриги, и едно житие на Евдоким Справедливи (починал около 840). Монахът Михаил Синкел Цариградски (не е идентичен с Михаил Синкел Ерусалимски), живял към края на IX в., написва житие на Теодор Студит. По същото време някой си Григорий, наречен Клирик, създава житие на Теодора Солунска (починала в 892). Все към края на века се явява едно класически написано житие на Йосиф Химнописец, съставено от неговия ученик Теофан. Не са малко на брой и анонимните житиеписни произведения, за които се приема, че са възникнали по това време — напр. голямото житие на Йоан Психаит (починал в 820), на патриарх Методий I, на Антоний Нови (починал в 865), игумен на един от големите олимпийски манастири, на Николай Студит (починал в 868), в чието житие е включен разказ за някой си воин Киприан (участвувал в похода на Никифор I в Б-я; заради целомъдрието си получил предсказание за злополучния край на похода), на имп. Теодора, майка на Михаил III, на имп. Теофана (починала в 893, написано е от неин съвременник), на Михаил Синкел Ерусалимски (починал в 846) и много други.

В следиконоборския период в развитието на виз. литература се наблюдават явления, които явно излизат извън рамките на дадения дотук най-общ очерк. В действителност настъпва духовна секуларизация в съзнанието на виз. общество и в интересите на просветените среди. Манастирите, макар и отчасти възстановени след иконоборските поражения, като че изгубват завинаги онова първенствуващо значение като книжовни центрове, което са имали по-рано. Светски елементи в широкия смисъл на думата постепенно, но неудържимо навлизат в целия културен живот и преди всичко в литературата. Интересът към античната култура и античната книжовност нараства. В резултат на всичко това в литературата се появяват нови теми и нови жанрове. Така напр. възникват свободни литературно-филологически писания. Такава е прочутата книга на Фотий Μυριόβιβλον (Многокнижие или Библиотека), написана между 855 и 858. Това е сборник от резюмета, откъси и преценки за книги с различно съдържание, придружени понякога със сведения за техните автори. Съвременният литературен историк с пълно право би могъл да отнесе тази книга към литературната критика. Филологическо значение има и едно произведения на Фотий, озаглавено Λεξικόν (Речник), в което са събрани думи и изрази от стари автори, изчезващи вече от съвременния език.

Михаил Синкел Ерусалимски е автор на един трактат по синтаксис под наслов Μέθοδος περὶ τῆς τοῦ λόγου συντάξεως. Монахът Йоан Георгидис, живял десетина години след Фотий, оставя един азбучен сборник от сентенции и афоризми с определено литературно-истор. оформление, озаглавен Γνῶμαι συλλεχθεῖσαι ὑπὸ Ἰωάννου μονάζοντος τοῦ καὶ Γεωργίδου.

Консолидирането на държавата, относителното вътрешно-политическо спокойствие и амбициите на имп. Василий I Македонянин (867—886) да утвърди идеята за централизиране на властта, създават предпоставки за появата на редица юридически съчинения, написани от самия Василий I в сътрудничество със сина му Лъв VI или с патриарх Фотий: Πρόχειρος νόμος (Закон — наръчник), Ἐπαναγωγή (Връщане към закона или Напомняне на закона) и Βασιλικά

390

(Царски установления), започнато от Василий и довършено от сина му Лъв VI. Същественото за тях е, че това не са сухи служебни юридически наръчници, а съчинения, оформени напълно като литературни произведения с определена вътрешнополитическа идея. Филотей протоспатарий, живял към края на века, оставя едно интересно за времето съчинение — Κλητορολόγιον (Книга за длъжностните лица), в което се изреждат в литературна форма званията, титлите и службите на големците в императорския двор и ранга на чуждите дипломати в дворцовия церемониал. Тази книга послужва по-късно като повод и като основа на Константин Багренородни при написването на неговото съчинение De ceremoniis (За церемониите), а така също и на анонимния автор на известния Тактикон на Бенешевич от началото на X в. Покрай църковната и църковно-богослужебна поезия възникват и светски поетически опити. Патриарх Фотий написва поетична трилогия за прослава на имп. Василий I. Лъв VI пише ямбически строфи с акростишни ефекти. Неговият съвременник, съименник и приятел Лъв Философ пише четиристишни епиграми за похвала на своя учител Фотий и т. н.

В тази литературна действителност протичат образованието, културното и книжовническо оформяне на слав. просветители Кирил и Методий.

            Лит.:

·       Krumbасher К. Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des oströmischen Reiches (527 — 1453). München, 1897, 1213 p.;

·       Stählin O. Die altchristliche griechische Literatur. — In: Christ W. v. Geschichte der griechischen Literatur. 2. München, 1924;

·       Тωμαδάκης N. Β. Εἰσαγωγὴ εἰς τὴν Βυζαντινὴν φιλολογίαν. 1. Ἀθῆναι, 1958, 366 p.;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, 851 p.;

·       Памятники византийской литературы IV—IX веков. М., 1968, 351 с.;

·       Памятники византийской литературы IX — XIV веков. М., 1969, 463 с.;

·       Beck H. G. Geschichte der byzantinischen Volksliteratur. München, 1971, 23+233 p.;

·       Gero S. Byzantine iconoclasm during the reign of Leo III, with particular attention to the Oriental sources. (Corpus scriptorum chrisianorum orientalium. Serie Subsidia, 41). Louvain, 1973, 238 p.;

·       Аверинцев С. C. Поэтика ранневизантийской литературы. M., 1977, 320 с.;

·       Бычков В. В. Византийская эстетика. Теоретические проблемы. М., 1977, 200 с.;

·       Фрейберг Л. А., Т. В. Попова. Византийская литература эпохи расцвета. IX — XV вв. М., 1978, 288 с.;

·       Hunger Н. Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner. 1. Philosophie, Rhetorik, Epistolographie, Geschichtsschreibung, Geographie. München, 1978, 542 p.; 2. Philologie, Profandichtung, Musik, Mathematik und Astronomie, Naturwissenschaften, Medizin, Kriegswissenschaften, Rechtsliteratur. München, 1978, 528 p.

Христо Кодов

     (32). ВИЗАНТИЙСКОТО ИЗКУСТВО ПРЕЗ IX—X ВЕК. Периодът IX—X в. е един от най-конфликтните в историята на Византия, но същевременно и един от най-блестящите периоди в развитието на виз. култура. Мощната поземлена (темска) аристокрация, оформена в резултат на укрепналите феодални отношения, в защита на своите интереси влиза в конфликт с бързо

Катедралната църква „Св. София“ в Цариград, осветена в 537 г. Вътрешен изглед

391

развилия се от VIII в. насам монашески институт заради неговите богати и все по-разширяващи се владения. Само в Цариград през VI в. съществуват около 80 манастира — факт, който дразни и императорите. Затова политиката на онези от тях, които поддържат иконоборството, е насочена срещу монасите като главна опора на иконопочитанието и се съпровожда от конфискация на манастирските имоти. Катализатор в назряващия социален конфликт стават непрекъснатите битки с арабите, които отнемат източните владения на империята (Северна Африка, Египет, Палестина, Сирия и Месопотамия) и се настаняват трайно на о-в Сицилия и о-в Крит. Византия все по-осезателно изпитва влиянието на тяхната култура, особенов иконоборския период (726—843). По това време християнството вече е установило своята догматична същност, но изобразителната му система остава в значителна степен свързана с античния сенсуализъм. Иконоборството в същност е реакция на взелото опасни размери и форми иконопочитание, което сред народните маси стига до фетишизъм и с това предизвиква основателната намеса на висшето духовенство. Опитите на императрица Ирина (797—802) да възстанови иконопочитанието и решенията в този дух, взети на Седмия (Втори никейски) вселенски събор през 786/787, остават без дълбоки последици. През 813 краткият период на затишие е преустановен и борбата между иконоборци и иконопочитатели избухва с нова сила.

Църквата „Мирелейон“ в Цариград, ок. 920 г.

За иконоборския период е характерна, от една страна, ролята на Изтока, и по-точно на ислямското изкуство, при оформянето на декоративните принципи във В. през IX—X в. Известно е, че имп. Теофил (829—842), един от последните императори-иконоборци, накарва да построят и украсят двореца му подобно на дворците в Багдад. Походът срещу религиозната живопис става причина за масово унищожаване на стенописи и икони. В житието на Стефан Нови, пламенен защитник на иконите, убит по улиците на Цариград (767), се казва:

„Иконите на Христос, Богородица и светиите бяха подвергнати на огън и унищожение, а обратно — изображенията на дървета, птици, животни и особено на такива сатанински сцени като бягащи коне, лов, театрални представления, игри на хиподрума най-грижливо се запазваха.“

Това показва, че иконоборците не са изобщо срещу изображенията в изкуството а само срещу религиозния им характер, затова стените на църквите и императорските палати се покриват с нови сцени със светско съдържание или с орнаментално-декоративни форми. По заповед на имп. Константин V Копроним (741—755) е унищожен евангелският цикъл във Влахернската църква и стените ѝ се изписват с „цветя, птици и животни“ така, че храмът заприличва на „градина и птичарник“. За изкуството, създадено през иконоборския период и разрушено със същия ентусиазъм от неговите противници след възстановяването на иконопочитанието, може да се съди по аналогични примери от други епохи. Напр. изпълнените между 696—726 мозайки в църквата „Рождество Христово“ във Витлеем със символичното представяне на църковните събори са иконоборски по своята идейна програма и изобразителни принципи (фигурите на участниците

392

са заменени от изображение на свитък с текст от съборните решения, обрамчен от пищен растителен орнамент, напомнящ мозайки от Дамаск, и фантастична архитектура).

Ап. Петър. Детайл от композицията „Възнесение“. Мозайка в църквата „Св. София“ в Солун, IX в.

Ангел от композицията „Възнесение“. Мозайка в църквата „Св. София“ в Солун, IX в.

В декорацията на църквите главно място заема кръстът, използуван от иконоборците като заместник на неизображаемия образ на Христос. Първият зарегистриран акт, с който имп. Лъв III (717—741) изразява своето отношение към образите, е свалянето на прочутото изображение на Исус Христос на о-в Халки и заменянето му с кръст. В случая е налице възвръщане към раннохристиянската традиция, която се проявява и след краткото възстановяване на иконопочитанието през 787—813. По желание на императрица Ирина в апсидата на солунската църква „Св. София“ бил изработен в мозаична техника огромен кръст на сребрист фон, а бемата била покрита с многобройни малки кръстчета, затворени в правоъгълници. Кръст бил изобразен и в апсидата на църквата „Св. Ирина“ в Цариград (VIII в.).

Закономерен разцвет получава светското изкуство, което украсява дворците на императорите, а понякога и страничните помещения на храмовете с изображения на ловни сцени, игри от хиподрума и триумфални победи на императорите. Поради липса на материали от епохата за пример могат да бъдат посочени подобните изображения в южната и северната кула към църквата „Св. София“ в Киев (1037—1061/1067).

Малкият брой оцелели ръкописи от това време — gr. 1291 от Ватиканската библиотека, създаден между 813—820, и двете евангелия от IX в. в Парижката

393

национална библиотека (gr. 63 и 64) разкриват същите тенденции — отклонение от антропоморфните представи чрез включване на животински фигури в украсата на ръкописите и разцвет на орнаменталните форми, чийто стил издава влиянието на източните провинции.

Възстановяването на иконопочитанието на събора през март 843, обявено от църквата за „тържество на православието“, слага край на безплодните спорове около основния постулат на ортодоксалната църква — догмата за въплъщението. Теоретичната обосновка се дава в произведенията на изтъкнати привърженици на иконопочитанието, като Йоан Дамаскин и Теодор Студит. В своите теоретични съчинения срещу ересите Йоан Дамаскин се позовава не само на съчиненията на църковните отци, но и на гносеологическите и логическите построения на Аристотел. Най-характерната особеност през този период е подчертаният интерес към античната култура, чиито предпоставки се създават още в периода на иконоборството, когато се засилват светските елементи в областта на науката, литературата и изкуството като естествена последица от отрицателното отношение към монашеството и някои църковни среди. Цариград се очертава все по-авторитетно като главен център на виз. художествена култура. Прочутата Магнаурска школа, възстановена вероятно между 855—866, събира най-блестящите умове на епохата и става отново център за изучаване на античната култура. Като изтъкнати фигури в нея се очертават: Лъв VI Математик, поставен от кесаря Варда начело на школата скоро след 855; Фотий, бъдещ цариградски патриарх; Константин-Кирил Философ, ученик на Лъв и Фотий, оставен заради блестящите си познания да преподава философия в школата. Толерантното отношение към античната култура позволява тя да съществува успоредно с християнската и да остане непресъхващо творческо начало за нея. В същност най-точната характеристика на виз. култура, респ. изкуство, за разлика от западната, е непрекъснатата приемственост между нея и античното грц. наследство. (Именно заради тази приемственост редица учени смятат, че не е правилно да се говори за „Ренесанс“ във Византия.) Появата на това движение и най-ярките му прояви са свързани с управлението на т. нар. Македонска династия (867—1057), затова се създава и наименованието „Македонски ренесанс“.

Архангел Гавриил. Мозайка в църквата „Св. София“ в Цариград, IX в.

Фрагментарно запазените паметници на монументалното изкуство от този период — стенописи и мозайки, не дават възможност да се възстанови нито един цялостен ансамбъл, нито да се проследят етапите в развитието на тези представителни жанрове на виз. изкуство. Единствено от описанията на патриарх Фотий в „Екфрасис“ съдим за прочутата Нова църква (т.нар. Nea) на Василий I Македонянин (867—886),

394

Йоан Златоуст. Мозайка в църквата „Св. София“ в Цариград, IX—X в.

построена в цариградския му дворец, и за нейната нова декоративна система, която се налага със заменянето на базиликата с кръстокуполната църква. Със своята архитектура и декорация тя представлява най-точен символичен израз на космоса. В купола (символ на небето) е изобразяван Христос Пантократор, т.е. вседържител и демиург на целия свят, логически център на декоративния ансамбъл; в барабана на купола са пророците — предвестници на неговото учение; в пандантивите—апостолите Матей, Марко, Лука и Йоан — „четирите стълба на евангелското учение“, предали на хората сказанията за земния живот и за чудесата на Исус Христос. В тясна връзка с образа на Христос е изображението на Богородица в апсидата — като символ на земната църква и израз на догмата за въплъщението, в поза Оранта (седяща на трон) с младенеца пред гърдите, заобиколена от архангелите Михаил и Гавриил. Небесната йерархия завършва с образите на светците и мъчениците — земните страдалци за Христовата вяра, разположени в долните части на храма. В иконографската програма на църквите е включен и т.нар. „празничен цикъл“, състоящ се обикновено от 12 сцени (понякога по-малко съобразно с даденото пространство) : Благовещение, Рождество Христово, Сретение, Кръщение, Възкресение на Лазар, Преображение, Влизане в Ерусалим, Разпятие, Слизане в ада, Възнесение, Слизане на св. дух, Успение Богородично, които представляват образният разказ за историята на въплъщението, възпявано в литургията. Тази религиозна програма се задържа без съществени промени (ако не се смята увеличаването на изображенията) през целия период на виз. и поствиз. изкуство. Един от най-ранните примери, в които я виждаме осъществена, е катедралната църква н.а Цариград — „Св. София“, с образа на Христос Пантократор в купола, под него пророци и светци, а в апсидата — Богородица. Запазеният отчасти надпис разкрива, че мозайката е изпълнена непосредствено след победата над иконоборството: „Изображението, което лъжците низвергнаха, благочестивите управници възстановиха.“ Богородица е представена на трон с младенеца на коленете си, заобиколена от архангелите Михаил и Гавриил (съхранило се е само изображението на Гавриил). От почти статуарно изваяните фигури с пластично предадени гънки на дрехите благодарение на умелото разполагане на мозаичните кубчета, от прекрасните им чувствени лица се долавя античният възглед за човешкото тяло и предаването на неговия обем. В първата половина на X в. (най-късно до средата му) са изпълнени и изображенията в купола. Макар че датировката им все още е спорна, те разкриват същото разбиране за формата и солиден строеж, но същевременно са индивидуализирани. В допълнителните помещения на църквата, задържала се като главно светилище на виз. императори столетия наред, са представени техните изображения ex-voto.

395

Императорите Константин и Юстиниан пред Богородица. Мозайка от църквата „Св. София“ в Цариград, X в.

Липсата на надписи не дава възможност да се установи по какъв повод са правени, нито връзката им едно с друго. В нартекса над централната врата е композицията „Христос Sagesse Divine“ с евангелие, отворено на текста: „Мир вам. Аз съм светлината на света“; пред трона му на колене — в „проскинесис“ е застанал имп. Лъв VI Философ (886—912), известен със своите хомилии, в които споменава древните автори не само за възхвала, а за да покаже своята ерудиция. Във връзка с една от хомилиите му, отнасяща се за Благовещение, може най-логично да се обясни присъствието на Богородица и архангел Гавриил, представени в медалиони от двете страни на Христос. Фигурите са тежки, масивни, лицата — широки, носовете и очите — големи, ръцете — едри. Това малко грубо, но експресивно изкуство е твърде далеч от рафинираното изпълнение на късните мозайки от същата църква (напр. Дейсис от XII в.) и може да се сравни с мозайките от църквата „Св. Димитър“ в Солун (VII в.) или с миниатюрите от Парижкия свитък на словата на Григорий Назиански (gr. 510). Мозайката над вратата в южната галерия на Цариградската „Св. София“ може да бъде поставена в стилова връзка повече с мозайките от апсидата, отколкото със споменатото вече изображение на Христос с имп. Лъв VI. Мозайката представя композиция — Богородица на трон в средата, а обърнати в три четвърти към нея ѝ поднасят своите дарове имп. Константин I (дарява на Богородица основания от него Цариград, който тя покровителствува) и имп. Юстиниан I (дарява издигнатата от него в 537 църква „Св. София“). Стремежът да постигне пластичност на формите с използуване на тънки преходи между тоновете, умението да построява човешката фигура и да я поставя в пространството, сдържаността в поведението и липсата на патос в израза разкриват познанията на майстора върху класическите принципи в изкуството. Изпълнена в края на X в., мозайката показва, че античните реминисценции са все още силни, но доминирането на зелените тонове в моделировката на лицата, което им придава

396

известен аскетизъм, и усилването на линейното начало са предвестници на зараждащия се класически стил във виз. изкуство.

Композициите „Разпятие“ и „Иконоборците замазват образа на Христос“. Илюстрация в Хлудовия псалтир от 830 г.

Видението на пророк Йезекиил. Миниатюра към словата на Григорий Богослов в ръкопис от IX в.

Съществува предположение, че една от мозайките в църквата „Св. Димитър“ в Солун представлява изображение на Кирил и Методий (К. Бонис). Изкуствоведският анализ обаче показва, че тя датира от VII в., поради което не може да се счита за изображение на славянските апостоли.

Няколкото запазени икони от този период, главно в синайския манастир „Св. Екатерина“, едва ли могат да хвърлят светлина върху този жанр, около който се разгарят богословските спорове през VIII—IX в., и се приемат накрая категоричните формулировки на Йоан Дамаскин и Теодор Студит за трансценденталната връзка между първообраза и иконата. Запазените в тази сбирка малък брой икони и фрагменти от икони, създадени през X в., в по-голяма или по-малка степен разкриват доминиращата тенденция на епохата — възродилият се стремеж за доближаване към античните образци. При образа на апостол Тадей е налице желанието за пластично предаване на формата — чрез лекото издуване на одеждата му и с пастелните тонове на колорита; това го свързва донякъде с миниатюрите от Словата на Григорий Богослов в Парижката национална библиотека (gr. 510). Макар и твърде различен в своите принципи от тази пастьозна техника, майсторът на иконата на св. Никола създава образа на светеца много живописно и с тънък усет за анатомичната структура. В иконата на св. Зосим и св. Никола започва известно втвърдяване на живописния стил, като при обработката на повърхността се получава емайлоподобен блясък. Иконата на апостол Филип и изображенията в медалиони,

397

разположени в рамката на споменатата вече икона на св. Никола, са твърде характерни за изкуството, създавано в края на X в. В лицата започва да се усеща прецизност на формите и изтънченост на стила, а в диплите на дрехите — остри гънки вместо леки, нанесени в импресионистичен маниер бели бликове-черти, които са предвестници на линеарния комниновски стил.

Теодор Стратилат. Миниатюра в Менология на Василий II от 985г

Видението на пророк Исая. Миниатюра в псалтир от началото на X в.

Илюстрованите ръкописи са единственият жанр, който може най-пълно да разкрие художествените тенденции в периода на „Македонския ренесанс“. Ръкописът със Словата на Григорий Богослов, направен за имп. Василий I между 880 и 886, е един от ранните паметници на тази епоха. Миниатюрите, запълващи цяла страница, са с ясна и строга композиция, в която съпоставянето на фигура и архитектура е използувано като пространствен фактор. Колоритът (светли тонове на синята, червената, зелената и виолетовата боя, положени на широки мазки) и живописната моделировка на лицата издават влиянието на антични образци, а наред с това известна масивност на фигурите, типовете лица и характерът на орнамента сочат определено източни влияния. В същия стил са изпълнени миниатюрите от Топографията на Козма Индикоплевс от края на IX в., които са във Ватиканската библиотека (gr. 699) и възхождат също към стар александрийски прототип, и в Евангелието от X в. в същата библиотека (gr. 1522), както и изображенията в Словата на Йоан Златоуст в Атинската национална библиотека (№ 210). Живописната украса на тези ръкописи — представители на по-широка група, е свързана с неокласицистичния стил, зародил се на цариградска почва в края на IX в.

В украсата на ръкописите, създадени през първата половина на X в., все по-силно се чувствува синкретизмът на християнски и антични елементи. Той се развива в две насоки: включване на антични елементи и персонификации в библейските сюжети и трансформиране на фигури като Давид и Исус Христос в класически. В това отношение твърде характерни са миниатюрите от Парижкия псалтир (gr. 139) и Свитъка на Исус Навин.

398

Пророк Йезекия, болен и оздравял. Миниатюра в псалтир от началото на X в.

Евангелист Марко. Миниатюра в служебник от X в.

Императорската двойка Роман и Евдокия, коронясвана от Христос. Релеф върху слонова кост, X в.

В миниатюрите им, построени свободно върху принципа на самостоятелната композиция — изнесени извън текста без видима връзка с него, се чувства силно антично влияние — и в живите движения на изящно построените фигури, които напомнят помпейски фрески, и в свободната импресионистична трактовка, и в светлия колорит.

Художествените постижения на „Македонския ренесанс“ не се заключават само в подражание или заемки от антични образци, а преди всичко в стремежа да се примири античният физически свят с християнската иреалност, като се доведе класическата идея за красота в хармония с християнския трансцендентализъм. Едни от най-ярките произведения, илюстриращи този процес, са образите на евангелистите от евангелието в манастира „Св. Екатерина“ от края на X в. (Cod. 204), създадено в някой от императорските скриптории. Класическите пози на древни

399

философи са в хармония с изящните им пропорции, а свободната живописна мазка, с която е предаден всеки детайл от главата, не е в противоречие нитос имагинерния златен фон, нито с подчертаната духовност в израза на лицата.

В края на X в. на цариградска почва се ражда един нов стил — класическият византийски, или т. нар. Комнинов стил, при който с постепенното преодоляване на мощното антично влияние или като реакция срещу него се налага последователна спиритуализация на формата, за да се изрази най-точно трансценденталният характер на виз. религиозност.

            Лит.:

·       Brehier L. La querelle des images (VIII^e—IX^e siècles). Paris, 1904, 64 p.;

·       Ebersolt J. La miniature byzantine. Paris, 1926, p. 23—24;

·       Острогорский Г. Соединение вопроса о св. иконах с христологической догматикой в сочинениях православных апологетов раннего периода иконоборчества. — In: Seminarium Kondakovianum. 1. Prague, 1927, p. 35—48;

·       Острогорский Г. Гносеологические основы византийского спора о св. иконах. — In: Seminarium Kondakovianum. 2. Prague, 1928, p. 47—51;

·       Ostrogorsky G. Les débuts de la Querelle des images. — In: Mélanges Charles Diehl. Paris, 1930, p. 235—255;

·       Lammens H. L’attitude de l’Islam primitif en face des arts figurés. — In: Etudes sur le siècle des Omayyades. Beyrouth, 1930, p. 351—389;

·       Marçais G. La question des images dans l’art musulman. — Byzantion, 7, 1932, p. 161—183;

·       Weitzmann K. Die byzantinische Buchmalerei des 9. und 10. Jahrhunderts. Berlin, 1935, 93 p.;

·       Grabar A. L’empereur dans l’art byzantin. — In: Recherches sur l’art officiel de l’empire d’Orient. Paris, 1936, p. 166—296;

·       Лазарев B. H. История византийской живописи. 1. M., 1947, с. 63—103; 2. М., 1948, ил. 86—96;

·       Успенский К. Н. Очерки по истории иконоборческого движения в Византийской империи в VIII—IX вв. Феофан и его хронография. — ВВр, 3, 1950, с. 393—438; 4, 1951, с. 211—262;

·       Grabar А. La peinture byzantine. Genève, 1953, p. 87—100;

·       Sotiriou G., M. Sotiriou. Icônes de mont Sinaï. 1. Athènes, 1956, p. 34—36; Athènes, 1958, p. 149;

·       Grabar A. L’iconoclasme byzantin. Dossier archéologique. Paris, 1957, 277 p. + 27 ill.;

·       Grabar A., M. Chatzidakis. La peinture byzantine et du Haut Moyen Age. Paris, 1965, 63 p.;

·       Stern H. L’art byzantin. Paris, 1966, p. 47—52;

·       Μπόνης К. Г. Οἱ ἅγιοι Κύριλλος καὶ Μεθόδιος, οἱ τῶν Σλάβων ἀπόστολοι, καὶ ἡ Βασιλικὴ τοῦ Ἁγίου Δημητρίου Θεσσαλονίκης. — Ιη: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος. 1. Θεσσαλονίκη, 1966, p. 251—289;

·       Вайцман K. Ранни икони. — В: Икони от Балканите. София—Белград, 1966, с. XI — XII, ил. 11—16;

·       ЕиууояооХод A. Tà учфгбюта тои vaoû тои áyíoo Агцщтрюи ©saaaXovixriç. GsaaaXovíxq, 1969, 33 p.;

·       Bonis K. G. Die Slaven-apostel Kyrillos und Methodius und die Basilika des Hl. Demetrios von Thessalonike. Athen, 1969, p. 7—145;

·       Lemerle P. Elèves et professeurs à Constantinople au X^e siècle. — In: Académie des inscriptions et belles-lettres. Comptes rendus. Paris, 1969, p. 576—587;

·       Lemerle P. Le premier humanisme byzantin. Paris, 1971;

·       Weitzmann K. The Character and Intellectual Origins of the Macedonian Renaissance. — In: Studies in Classical and Byzantine Manuscript Illumination. Chicago—London, 1971, p. 176—223;

·       Mango C. The Art of the Byzantine Empire (312—1453). Sources and Documents. Englewood Cliffs (N.Y.), 1972, 16+272 p.;

·       Ангелов Д. История на Византия. 1. С., 1973, с. 271—335;

·       Guillоu A. La civilisation byzantine. Paris, 1974, p. 184—190, 318—397.

Костадинка Паскалева

    ВИЗАНТИОН — вж. Цариград.

     (33). ВИЗАНТИЯ (Източна римска империя, Византийска империя) до началото на XIII век (Очерк на политическата история). В началния период на съществуването си Източната римска империя е пряка приемница на държ.-административното устройство, външната политика и културата на късната Римска империя. В своя истор. развой през хилядолетието между V и средата на XV в. тя постепенно и все по-определено придобива собствен облик във вътрешно-политическото си устройство, в етническия си състав и в културата си. Пренасянето на столицата на империята от древния Рим на мястото на античния град Византион, разположен на Босфора — допирната точка между крайния Европ. югоизток и Мала Азия, извършено през 330 по време на имп. Константин I Велики (306—337), поставя началото на процеса на отдалечаване от старата римска традиция. Новата столица приема названието Константинопол по името на своя обновител и в известен смисъл основател, а от нейното

400

обозначение като столица на империята („царствуващ град“) южните славяни създават за нея свое типично наименование — Цариград, запазено и до днес. Пренасянето на столицата край Босфора означава в същото време начало на постепенното откъсване от владенията в западноевроп. области, а заедно с това засилване на политическите и икономическите интереси към Изтока, което отваря вратите на елинистичното и източното влияние във всички области на живота. Като „универсална“ империя, Източната римска империя владее през периодите на своето военно и политическо могъщество огромни територии в целия източен дял на Средиземноморието и понякога далеч извън неговите предели — дълбоко в малоазийските области, на североизток, по северното крайбрежие на Черно море и в Прикавказието. Тя обединява в своите граници многочислено, различно по етнически произход население, свързано главно чрез употребата на грц. език като език на администрацията и на културата и, на второ място, чрез изповядването на обща религия — православното християнство. През периодите на най-голямо териториално разширение на империята в състава на населението ѝ влизат жителите на континентална и островна Гърция, жители от негръцко потекло от малоазийските области, от северноафриканските територии, от голяма част на южноиталийските и сицилийските земи, от земите на Балк. п-в (южни славяни), от области на Армения (лази), от Испанския (Иберийския) п-в (иберийци) и др. Сред това разнородно население гърците винаги са само ограничен дял и само през последния период от съществуването на империята, когато нейните граници са стеснени и обгръщат само столицата Цариград, непосредствените нейни околности и по-голямата част от Пелопонес, грц. население съставя мнозинството от жителите.

Хронологичните граници в съществуването на В. могат да бъдат уточнени повече условно, главно с оглед на откъсването и обособяването и от Запада. Като най-далечна нейна хронологична граница се поставя времето на имп. Константин I Велики, когато се извършват най-големите политически и културни промени — основа на цялото по-нататъшно развитие. Завладяването на Цариград от османските турци на 29 май 1453 и на последните владения на Палеолозите в Пелопонес през втората половина на XV в. представят една по-точно определена хронологична граница. Турското завоевание обаче слага край на империята като политическа и военна сила; в столицата Цариград остава да съществува (до днес) един от главните фактори в живота на империята — Цариградската православна патриаршия, която не само надживява империята, но и разпростира границите на своята юрисдикция в пообширни от пределите на някогашната империя географски области. В. е носителка на своеобразна култура, която през ранните векове на Средновековието надвишава културата на Западна Европа. Границите на нейното разпространение са много по-обширни от държ. предели на империята, като надминават далеч пределите на нейното политическо влияние. От друга страна, виз. култура продължава да живее и дори да се развива през вековете, след като империята бива покорена и в такъв смисъл с основание се говори за съществуването на „Византия след Византия“.

Чрез признаване на християнството като официална религия в Римската империя по време на имп. Константин I Велики се въвежда основната характерна особеност в живота на късната империя. Миланският едикт, издаден от името на Константин I Велики и на неговия съуправител Лициний (307—324), ако и да не представлява пълна победа на новата вяра, разкрива широки възможности за нейното понататъшно утвърждаване в границите на обширната държава. Решението на Константин I Велики да приеме християнството като общопризната религия

401

в империята се определя от съображения от политическо естество и от личен характер. Вътрешното единство в държавата сега се гради не върху езическото многобожие (политеизъм) и върху широко разпространения през онази епоха религиозен синкретизъм, които вече преживяват сериозна криза, а на основата на християнската религия. Християнското духовенство, което с признаването на новата религия е официално утвърдено и нараства числено, получава от държ. власт привилегии и дарения. То започва да играе все по-голяма роля в религиозния, културния и дори в политическия живот. Когато през I половина на IV в. единството на християнската доктрина е заплашено от учението на Арий, който отрича божествеността на Христа и изтъква неговата подчиненост спрямо бога-отец чрез твърдението, че е роден след отца („беше време, когато не беше“), император Константин I Велики не се поколебава да вземе под свое покровителство поддръжниците на „православието“ („ортодоксията“) и по този начин да осигури вътрешното религиозно единство. И все пак, въпреки наложеното осъждане на арианството и на еретика Арий, някои основни негови твърдения запазват своята значимост и се възприемат от нови хетеродоксни течения. Поради това през късните векове на Средновековието под условното обозначение „арианство“ се назовават някои еретически движения — напр. богомилството у патаренството и катаризмът. Първият вселенски църковен събор, свикан в гр. Никея в Мала Азия (дн. гр. Изнйк, Турция) през 325 и председателствуван от самия имп. Константин I, формулира т. нар. Символ на вярата, който през всички посетнешни векове е основна догма на християнската църква.

Съгласуваността между империята и християнската църква, установена още след официалното признаване на християнството, определя бъдните отношения между гражданската и духовната власт. За покровителството и щедрата материална подкрепа, оказвани от императора, църквата се отплаща чрез безпрекословна морална подкрепа. В резултат на това покровителство църквата изпада в зависимост от гражданската власт и започва все по-осезателно да губи своята самостойност — през следните столетия на Средновековието този процес се засилва и се мени съобразно с истор. личности и настъпилите съотношения на силите. Зависимостта на църквата от светската власт се превръща в основна характеристика на Виз. империя. В противовес на това, което става на Запад, във В. императорската институция запазва своята валидност в течение на цялото Средновековие и съответно църквата никога не успява да играе доминираща политическа роля. Понякога възникват епизодични стълкновения между църковната и светската власт; обикновени са отношенията на подчиненост, изразена открито или негласно от страна на църквата спрямо имперската власт. Много често императорът се намесва в живота и управлението на църквата — напр. при избора и утвърждаването на нейния патриарх, при свикването и ръководенето на вселенските събори, а понякога и в решението на доктринални проблеми, на въпроси от нейната юрисдикция и при назначаването на митрополити и епископи. Това вмешателство на върховната светска власт в живота на църквата, изразявано чрез не много сполучливото обозначение „цезаропапизъм“, съставя една от отликите в живота на империята.

Цариград (Константинопол), избран за средище на политическия и административен живот на империята през май 330, е разположен географски на важно морско и сухопътно кръстовище и поради това естествено се издига като средоточие на обширната империя в нейното владичество по суша и по море. При избора на това място през 324/325 тук са пренесени множество художествени и истор. паметници от други средища на късната Римска империя (Рим, Атина, Антиохия, Александрия)

402

и са заселени многочислени жители, на които са признати привилегии и имунитет и е осигурена защита по суша и по море срещу евентуални заплахи. Пренасянето на столицата от древния Рим (поради което Константиновият град много често бива означаван като „Нови Рим“) все пак не представлява отказ от владичеството над западните части на някогашната Римска империя. В новоизбраната столица в непродължително време са съградени огромен брой християнски култови сгради, в които са пренесени голям брой християнски светини и особено мощи на светци и мъченици. Новата столица е по-близко до земите на Изтока, поради което тук по-силно се чувствува влиянието на източните порядки, нрави и обичаи, особено влиянието на елинистичната и иранската култура. Поданиците на Източната римска империя се смятат за приемници на старата Римска империя и много често приемат названието „ромеи“, сиреч римляни, което запазват почти до последните години от съществуването на В.

През периода 324/330 — 610 се извършват някои основни промени в живота на В. Основаната от Константин I Велики династия запазва своята власт около две поколения, като между преките негови приемници избухват остри политически и религиозни разпри. Поел властта, имп. Констанций (337—361) през 355 назначава за цезар, сиреч за приемник, своя племенник Юлиан, който в младините си учи в езическата атинска школа и получава много изискано възпитание и образование. Провъзгласен от своите войници, начело на които воюва срещу германските племена на Запад, за „август“, той се отправя към столицата. Неочакваната смърт на имп. Констанций (3 ноем. 361) му разкрива пътя към Цариград и към престола. Заемайки върховната власт в империята, Юлиан (361—363), който още преди това проявява едва прикрити влечения към езичеството, провъзгласява отменянето на християнската религия и прави опит за в установяване на езичеството — на неясния култ към слънцето, в който се примесват елементи от иранския митраизъм с елементи на християнската църковна организация и на църковната практика. Връщането към отреченото езичество предизвиква широка съпротива в разни среди. За да се бори срещу противодействието, имп. Юлиан предприема гонения против враговете на верската реформа. През време на поход срещу персите той е убит (26 юни 363) — не се знае дали от противниците или от привържениците си, и неговата религиозна реформа е незабавно отменена.

През управлението на непосредните приемници на Юлиан Отстъпник — Йовиан (363—364) и братята Валентиниан I (364—375), който управлява западния дял на империята, и Валент (364—378), положението се влошава. Религиозните разпри продължават да разкъсват вътрешното единство в огромната държава, а по границите заплахата става все по-тежка: на изток тя идва от персите, а арианите-готи преминават Дунав и проникват все по-дълбоко в балк. земи. В усилията си да спре готското настъпление имп. Валент е погубен в околностите на гр. Адрианопол (дн. Одрин) на 9 авг. 378. Новите управници на империята — Теодосий I Велики (379—395) и Грациан (367—383), са принудени да се борят с нови затруднения във вътрешността и по границите на държавата. Привърженик на строгото православие, имп. Теодосий I предприема гонения против езичниците и еретиците. Възниква конфликт с архиепископа на италианския град Милано Амброзий (починал през 397) и така въпросът за отношенията между светската и духовната власт предизвиква нова, остра криза в империята. Въпреки своето предпочитание към православието имп. Теодосий I приема на военна служба множество готи-ариани, някои от които достигат висши длъжности. Така се разкриват възможности за все по-голямо проникване на германски етнически елементи във В. Когато през 395 Теодосий I умира, приемници на

403

властта са малолетните му синове Хонорий (395—423) и Аркадий (395—408), като първият поема управлението на Запада, а вторият — на Изтока. Така се извършва разделението на пространствено огромната империя, което предопределя нейната история през следващите столетия. Малолетието на двамата Теодосиеви приемници събужда въжделенията на някои амбициозни готски военачалници. Под предводителството на Стилихон на Запад и на Аларих на Изток готските наемни войски вдигат глава и причиняват значителни злини на населението. В отговор на тази заплаха епископът на гр. Кирене, Се-, верна Африка, Синезий напразно настоява да се подеме „национална политика“, сиреч да бъдат отстранени готите от войската и дори да бъдат прогонени от земите на империята, като на тяхно място бъде набрана собствена войска.

Вътрешното положение в империята продължава да бъде неспокойно. В началото на V в. избухва остър конфликт между Евдокия, съпруга на имп. Аркадий, и учения книжовник и богослов, цариградския патриарх Йоан Златоуст (398—404). Патриархът е изпратен на заточение, но това не внася успокоение. Новият император Теодосий II Млади (408—450) е слабохарактерен управник, който се занимава повече с книжовна дейност и прекарва времето си в преписване на книги и тяхната украса. Цялото управление минава в ръцете на енергичната и твърде набожна негова сестра Пулхерия. През 431 в малоазийския град Ефес е свикан Третият вселенски църковен събор, който осъжда учението на цариградския патриарх Несторий (428—431). В резултат на политическото разделение на империята след смъртта на имп. Теодосий I настъпва все по-ясно разграничение в духовния и културния живот на населението от Изтока и Запада. Лат. език още дълго време се запазва в административната практика, в придворната канцелария, в надписи по монети, във военното командване и т.н. На латински е написан обнародваният през 438 по повеля на имп. Теодосий II свод от закони (Теодосиев кодекс), който изиграва решителна роля в развоя на цялото по-късно виз. законодателство. Грц. език обаче, като език на огромната част от населението в тази част на империята, се налага все повече и неговата употреба издига още една преграда между Изтока и Запада. През последните години от управлението на Теодосий II европ. и специално балк. владения на империята пострадват жестоко от нападенията на вожда на хуните Атила (434—453). Цариградското правителство е принудено не само да укрепи здраво столицата, но и да изпровожда неколкократно пратеничества при него с богати дарове. Участникът в пратеничеството през 448 Приск от Панион оставя описание на пътуването през Балк. п-в по т.нар. Диагонален път (от Цариград към Сингидунум, дн. Белград, и Панонската равнина), съобщавайки ценни за историята и етнографията подробности. Неспокойно е също управлението на императорите Маркиан (450—457), Лъв I (457—474) и Зенон (474—475, 476—491), когато вътрешни етнически и религиозни борби причиняват големи смутове в държавата. Присъдата над монофизитизма, провъзгласена на Четвъртия вселенски събор, свикан през 451 в Халкидон при Цариград, допринася за откъсването от В. на Сирия и Египет, житниците на империята, и в същото време довежда до разрив със Западната църква. За да се справи със заплахата от страна на настанените в земите на империята германски множества, цариградското правителство използува като съюзник племето исаври, твърде войнствено население във вътрешността на Мала Азия, на север от планината Таврос. Една опасност е изместена от друга, не по-малко сериозна, докато имп. Зенон, произхождащ от това племе, успява да се справи със своите съплеменници.

През 476 последният западноримски император Ромул Августул е свален от власт от германския пълководец Одоакър.

404

За да възстанови поне привидно господството на Цариград над тази част от някогашната единна империя, Зенон в 488 насочва към Италийския п-в вожда на остготите Теодорих (остготите обитават земите в северната част от Балк. п-в и често заплашват с набезите си дори столицата). Всичко това обаче е само временно разрешение на германския проблем за империята. След като прониква в Италия и нанася поражение на Одоакър (489), Теодорих през продължителното си управление (умира в 526) създава силно кралство, срещу което Източната римска империя упорито се бори през VI в.

Краткотрайната война, която имп. Анастасий I (491—518) води през 502—505 с персите (държавата им по това време под управлението на Сасанидската династия преживява епоха на политически и културен разцвет), е предвестие за онези борби, които малко по-късно възникват между двете големи съседни империи. Положението на балк. владения на В. се влошава особено поради честите и застрашителни нашествия на слав. племена славини и анти, които във все по-многобройни дружини нахлуват в отсамдунавските области (вж. Славяни). Така се ражда тежкият слав. проблем, който до сетните дни на империята застрашава нейното съществуване. След смъртта си Анастасий I оставя империята религиозно разединена главно поради оказваното благоволение спрямо монофизитите, макар държ. хазна да разполага със значителни парични ресурси. Новият император Юстин I (518—527), произхождащ от илирийско-тракийското население в югозападните дялове на Балк. п-в и издигнат на върха на управлението от войската, дава насока на политическия и религиозния живот. Привърженик на строгото православие, новият виз. владетел със своето отрицателно отношение към монофизитството отблъсква още повече Изтока Редом с това Юстин I насочва вниманието си към Запада — една полит еска линия, която е следвана най-упорито от неговия приемник, племенника му Юстиниан I (527—565) Началните години от управлението на Юстиниан I са ознаменувани с няколко начинания в областта на прав ния живот, чрез които се правят решителни стъпки към вътрешното единство на държавата. През 529 по повеля на императора двама именити на времето правници — Трибониан и Теофил, съставят прочутия „Юстинианов кодекс“, с който се цели да се внесе ред в разпръснатата до това време законодателна дейност на предишните времена. Само след няколко години (534) към този корпус са добавени т.нар. Дигести и Институции, а по-късно и т.нар. Новели (сиреч нови законодателни постановления). Във вътрешния живот на империята все още липсва единство вследствие на съществуващите етнически и религиозни различия. Ярка изява тези различия намират, между другото, в проявите на т. нар. циркови партии. Партията на „венетите“ е поддръжница на православието, докато „прасините“, напротив, са привърженици на монофизитството. През 532 в столицата избухва голям бунт против императора. Бунтът, обозначаван обичайно с наименованието „Ника“ („Побеждавай“), е смазан благодарение на пълководеца Велизарий (родом от тра кийското селище Германикея, дн. Сапарева баня) и в голяма степен на императрица Теодора, жена с бурно минало и покровителка на монофизитите. На хиподрума в столицата са избити 30 хиляди бунтовници и така Юстиниан затвърждава своята власт. Заплахата, която идва от сасанидска Персия, е отстранена чрез сключения в 532 мир, което разкрива за цариградското правителство възможност да се насочи изцяло към Европ. запад. Въпреки че по това време етническият състав на Запада е дълбоко изменен в резултат на настаняването на значителен брой гер мански заселници, Юстиниан I смята тези области за неделима съставна част на империята. През няколкото десети летия от своето управление той насочва

405

всичките си военни сили към възвръщане на западните области под властта на Цариград и възстановяване на най-обширните предели на империята. От север и североизток напират многочислени слав. дружини, които все почесто преминават Дунав и навлизат във вътрешността на Балк. п-в, дори в найюжните му области. Вместо да осигури и укрепи северната граница с достатъчни военни гарнизони, Юстиниан I се ограничава със съграждането на няколко пояса от защитни укрепления, които далеч не могат да възпрат нашествениците из отвъддунавските земи, През повече от две десетилетия войски* те на империята са изпращани на Запад. Около седем години (533—540) продължават войните против вандалите в Северна Африка, против остготите в Италия и вестготите в Испания. За непродължително време в границите на Източната римска империя са включени италийските и испанските земи и нейните владения се разпростират от р. Ефрат до Херкулесовите стълбове на запад. Тези нетрайни завоевания изтощават финансовите възможности на империята и ни най-малко не затвърдяват нейната власт нито на Запад и Изток, нито в областите на Балк. п-в, където след средата на VI в. славяните вече се настаняват на отделни малки поселения. Приемниците на Юстиниан I, който умира през 565 в твърде напреднала възраст (82 години), наследяват империята още по-силно разединена и изтощена икономически, изправена пред тежки военни заплахи по всички свои граници.

В такъв период на вътрешна и външна криза императорите Юстин II (565—578), Тиберий I Константин (578—582) и Маврикий (582—602) полагат върховни усилия да задържат настъпването на упадъка. В продължение само на няколко години са загубени почти всички завоевания на запад. През 568 в северноиталийските области се настаняват лонгобардите, племе от германско потекло, а Северна Африка и Испания се освобождават от виз. господство. Мирът със сасанидска Персия е осигуряван до това време посредством уговорения годишен данък, който Цариград се задължава да плаща. Юстин II отказва да изпълни поетото задължение и враждата отново избухва, за да продължи с малки прекъсвания две десетилетия. Все по-застрашителните нашествия в областите на Балк. п-в, предприемани от славяните и тюрко-монголското племе на аварите, принуждават имп. Маврикий да сключи отново мир с персите през 591. Изтегляйки войските от границата с Персия, Маврикий сега предприема контраофанзива срещу славяни и авари — като единствено средство да отблъсне техните нашествия и да попречи на настаняването им във вътрешността на п-ва. Лошото снабдяване на изпратените в отвъддунавските и крайдунавските области виз. войски и слабата дисциплина дават пагубни последици. Войската се разбунтува, изоставя изобщо защитата на крайдунавските земи и под предводителството на стотника (центуриона) Фока се насочва към столицата. Суров и необразован воин, Фока заема Цариград, без да срещне сериозна съпротива, и в продължение на осем години (602—610) задържа чрез терор властта. Славяните преминават през изоставената без защита дунавска граница и безпрепятствено се настаняват на трайни поселения във вътрешността на Балк. п-в. На изток персийският цар Хозрой II под предлог, че възнамерява да отмъсти за погубването на имп. Маврикий, завладява Армения и Мала Азия. Натрупаното недоволство намира израз в бунт срещу Фока, който е свален и жестоко погубен. Властта минава в ръцете на управителя на северноафриканския Картаген Ираклий (610—641).

Завземането на върховната власт от енергичния пълководец Ираклий е преломен момент в историята на Източната римска империя. Преди всичко това слага край на продължителната политическа и военна криза. В същото време цариградската империя се откъсва от Европ. запад, за да се насочи предимно

406

към Изтока и да се изгради именно като същинска виз. империя със свои собствени отличителни особености. Династията на Ираклий, който произхожда по всяка вероятност от арменски род, стои начело на държавата цяло столетие. Новият владетел още в началото на своето управление извършва някои решителни реформи. Той реорганизира войската и управлението на провинциите, като създава т.нар. теми — местни и военни единици, които по-късно се превръщат в отличителна форма на държ. структура. Изхождайки от печалния опит с участието на чужденци-наемници във войската, Ираклий създава собствена „византийска“ войска, чрез която се намаляват военните разходи и се осигурява по-добра защита срещу противниците.

Сасанидски Иран преживява в началото на VII в. епохата на най-голямата си политическа и военна мощ и следователно представлява най-опасният съперник на Виз. империя. Най-голямата заплаха идва не от нашествията на славяни и авари в земите на Балк. п-в, който сега е почти напълно изоставен военно, а от Изтока. През 611 персите завземат един от най-важните градски центрове на Изтока — Антиохия, в няколко последователни години в тяхна власт преминават Палестина (614) и Египет (618—619). Прониквайки във вътрешността на Малоазийския п-в, те достигат до покрайнините на столицата Цариград. Имп. Ираклий се заема да подготви систематично войната с Персийската империя, като обучава войските си в нова военна тактика. За да си осигури мир на североизток и север, той сключва мирни споразумения с хазарите в севернокавказките области, с господаря на волжките първобългари Кубрат и с хагана на аварите.

През април 622 императорът тръгва начело на добре обучена и дисциплинирана войска на поход против персите. Наскоро обаче е образувана широка военна коалиция между перси, авари и славяни за съвместна борба срещу империята. През лятото на 626 противниците обсаждат по суша и по море столицата Цариград, която в отсъствието на императора се отбранява от негов заместник и тогавашния патриарх. Обсадата завършва с пълно поражение на нападателите. Като претърпяват големи загуби във водите на Златния рог, славяните се оттеглят към вътрешността на Балк. п-в, последвани от аварите; персите също изоставят обсадата и се завръщат в своите земи. Това е тежък удар за аварската мощ: тяхната държава навлиза в период на бърз упадък, което позволява на подвластните им слав. племена в Панония и отвъддунавските области да се освободят от тяхното господство.

Опитната виз. дипломация не пропуска възможността да подтикне към бунтовни вълнения подчинените на аварите славяни, първобългари и други племена. В земите на Панония и Моравия избухва голям бунт и под върховенството на Само, от франкско потекло, бива създадена първата слав. държава, която обаче просъществува само малко повече от четвърт столетие (623—658). Имп. Ираклий през тези години продължава чрез няколко военни експедиции борбата срещу персите. След като персийската войска претърпява при Ниневия тежко поражение, сключен е мир (628), който слага край на войната и същевременно означава пълен разгром на древната сасанидска империя. Под властта на Цариград сега без пречки минават редица завладени някога от персите обширни области: Египет, Сирия, Палестина и Армения. Наскоро обаче става ясно колко ефимерни са тези победи. Само няколко години по-късно към отвоюваните от византийците територии, чието население проявява враждебност към Цариград поради етнически и религиозни причини, се насочват нови завоеватели — арабите. Обладани от силен религиозен фанатизъм, те в непродължително време завоюват на свой ред Дамаск (635), Сирия (636), Ерусалим (637—638) и Египет (639—642), стигат до средиземноморското крайбрежие и заплашват Цариград.

407

Изоставени почти без защита, балк. области попадат в грамадната си част под властта на славяните.

Бързото настъпление на арабите така силно заплашва малоазийските земи и столицата на империята, че ими. Констант II (641—668) замисля да изостави бреговете на Босфора и да премести средището на държ. живот на запад, в Италия. В течение на около 15 г., главно през царуването на имп. Константин IV (668—685), арабските завоевания застрашават силно Цариград. Защитниците на столицата успяват обаче, главно чрез новоизобретения „течен огън“, чийто химически състав и досега остава тайна, да нанесат на обсадителите големи загуби, а морска буря унищожава множество техни кораби, вследствие на което арабите се съгласяват да сключат 30-годишен мир и да се оттеглят. Освободена от страшната арабска заплаха, В. насочва всичките си военни сили за борба против настанените в северните области на Балк. п-в първобългари, народ от тюркско потекло, войнствен и здраво организиран. Към 678—680 под предводителството на третия Кубратов син Аспарух (Исперих) те се явяват в земите на север от устието на Дунав, започват да нахлуват на юг от голямата река и да проникват в Малка Скития (дн. Добруджа). След като установява отношения на мир с арабите, Константин IV се отправя през пролетта на 681 по суша и по море с голяма войска против новите нападатели. В стълкновение с тях (апр.—май) той претърпява поражение. Войската му се оттегля към Цариград, първобългарите преминават Дунав и нахлуват масово в днешните добруджански земи, а после и в областта на древната провинция Долна Мизия (дн. Северна Б-я), като покоряват някои от обитаващите тук слав. племена, а с други установяват договорни отношения. Към средата на септ. 681 В. е принудена да сключи мирен договор с хан Аспарух, който избира за своя столица древното слав. селище Плиска. Цариград поема задължение да плаща годишен данък на новосъздадената българо-слав. държава.

Приемникът на имп. Константин IV—23-годишният Юстиниан II (685—695, 705—711), се опитва да отхвърли споразумението с първобългарите, нарушава мира и предприема поход против тях (686), обаче не постига никакъв успех. В империята настават вътрешни размирици, които продължават около две десетилетия, и на престола се изреждат неколцина владетели (Леонтий, 695—698; Апсимар-Тиберий, 698—705; Юстиниан II — за втори път заел престола, 705—711; Филипик Вардан, 711—713; Анастасий II, 713—715, и Теодосий III, 715—717), чието внимание е насочено единствено към вътрешната политика. Това дава възможност на младата бълг. държава да се укрепи. В същото време в резултат на етнически и религиозни различия В. губи влиянието си на изток, а от друга страна, влошава непоправимо отношенията си с Рим. Поради завоеванията на араби и първобългари и след загубата на владенията на запад, имперските граници се стесняват твърде много, което създава възможност военно-административното устройство на империята да се заздрави чрез темната организация и да се засили нейната отбранителна и нападателна мощ. Със заемането на властта от Лъв III (717—741) на престола се установяват представителите на нова династия, която ръководи съдбините на държавата почти едно столетие През 717—718 арабите стигат в завоеванията си още веднъж до покрайнините на виз. столица, обаче са отблъснати — отчасти с помощта на бълг. военни отреди. Настаналият мир позволява на имп. Лъв III да се заеме с някои важни преобразования във вътрешния живот. Силното разрастване на монашеството и натрупването на големи поземлени владения и парични средства в манастирите ощетяват както хазната, така и военните сили на империята. През 726 имп. Лъв III издава декрет, насочен срещу почитането на иконите и светителските мощи, което в същност е удар против засиленото

408-409

извънредно много влияние на монашеството и съответно на манастирите. Така настъпва период на иконоборство и монахомахия (борба против монашеството), вследствие на което Цариград влошава отношенията си с Римската църква, а в държавата настават големи религиозни борби. Когато на престола стъпва Константин V (741—775), назован от противниците си „Копроним“ (Гноеименит), мерките против иконопочитанието и монашеството се засилват още повече. През 754 е свикан нарочен църковен събор, на който са формулирани редица догми против иконопочитанието. Енергичният император-иконоборец предприема ожесточена борба против младата бълг. държава, като в течение на почти две десетилетия почти ежегодно настъпва по суша и по море в бълг. територия с променлив успех. Тези действия представляват в същност решителен опит да бъде възстановена властта на империята в териториите, загубени в резултат на заселването на славяни и първобългари в земите на Балк. п-в, и дори да бъде разгромена напълно бълг. държава. Когато Константин V Копроним умира по време на поход срещу българите (775), настъпва период на мир по бълг. южна граница. Прекратени са и гоненията против монашеството и иконопочитанието. След кратковременното управление на Лъв IV Хазарски (775—780) ревностната почитателка на иконите Ирина отначало е регентка на малолетния си син Константин VI (780—797), а след неговото отстраняване от власт поема еднолично управлението (797—802). През 786/877 в гр. Никея е свикан по повеля на императрицата вселенски църковен събор, който възстановява иконопочитанието.

ВИЗАНТИЯ ПРЕЗ IX И X В.

Избухналият през 802 бунт лишава императрица Ирина от власт и престолът е зает от Никифор I (802—811), опитен във финансовите дела и добър пълководец. Гоненията против иконопочитанието и монашеството, подновени по негова повеля, пораждат силна съпротива срещу новия владетел.

Посредством резки фискални мерки имп. Никифор укрепва финансово държавата, което му позволява да организира на широка нога борбата против българите. През 809 той предприема поход във вътрешността на п-ва и достига важния център Сердика (Средец, дн. София), обаче опитът да утвърди тук виз. власт завършва злополучно поради вълненията сред собствената му войска. Две години по-късно императорът, начело на многобройна войска, предприема поход по суша срещу престолнината на бълг. държава Плиска. Войските на хан Крум (803—814) оказват упорита съпротива срещу нападателите, но са отблъснати. Виз. отреди завземат Плиска, оплячкосват я и след като я опожаряват, се оттеглят през планинските проходи към югозапад, по посока на крепостта Сердика. В един от планинските проходи — вероятно Веригава (дн. Върбишки проход) отредите на хан Крум връхлитат над нашествениците, нанасят им тежко поражение и пленяват самия император. Никифоровият син и приемник Ставракий е тежко ранен в сражението и едва се добира до столицата, където управлява само два месеца. Престолът се заема от Михаил I Рангаве (811—813), който чрез отчаяни усилия опитва да се справи с голямата политическа и военна криза в империята. Гоненията против иконопочитанието отново са прекратени.

410

Императорът полага усилия да внесе успокоение в държавата и да възстанови добрите отношения с Римската църква.

Нов бунт сред изпратената да воюва срещу българите войска лишава Михаил I Рангаве от власт и престолът се заема от пълководеца Лъв V (813—820), който е от арменско потекло. Войната с българите продължава с ожесточение и само смъртта на хан Крум (апр. 814) позволява да бъдат прекратени военните стълкновения между двете съседни държави. Крумовият син и приемник хан Омуртаг (814—831) сключва 30-годишен мир с В. Но иконоборските вълнения продължават вътре в империята. През 820 Лъв V е свален от власт чрез преврат. Управлението на империята преминава в ръцете на Аморийската династия, която се задържа на власт почти половин столетие. Родоначалникът на новата династия Михаил II (820—829) е наследен от своя син Теофил (829—842), който, макар и гонител на иконопочитанието, оставя име на справедлив владетел. Вътрешното положение на империята продължава да бъде неспокойно. През 821 в малоазийските области избухва опасен бунт под водачеството на Тома, потомък на преселени там в предишни времена славяни, който се проявява като защитник на православието и обещава някои политически преобразования. Въстанието продължава около три години. Тома стига с отредите си почти до предградията на столицата, но е разгромен от императорските войски с помощта на повикани на помощ бълг. воини. Възобновена е и войната е нахлуващите в малоазийските области араби, която трае около седем години. Избухналите в Арабския халифат вътрешни размирици слагат край на нападенията срещу виз. територии и донасят за известно време мир на малоазийското население. В своята експанзия на запад обаче арабите завземат северноафриканското крайбрежие, проникват на о-в Сицилия и в Испания; всичко това усложнява политическите и етническите отношения в средиземноморския свят.

Наследникът на имп. Теофил, Михаил III (842—867), роден към 840, е малолетен при смъртта на баща си; управлението поема майка му Теодора, ревностна иконопочитателка. През пролетта на 843 е свикан църковен събор, на който се решава да бъде официално възстановено почитането на иконите. Въпреки всичко мирът във вътрешния живот на империята не е възстановен: две партии в църковните кръгове се борят за надмощие. На представителите на крайното православно течение, възглавявано от монасите на Студийския манастир, се противопоставят привържениците на едно по-умерено крило, които се стремят да наложат нови отношения между църковната и светската власт. Благодарение на усилията на един от най-видните църковни дейци от онази епоха, патриарх Фотий (858—867, 877—886), империята сполучва да осъществи това, което чрез войни не постига: посредством християнизирането на южните славяни (българи, сърби и хървати) и по-късно на източните славяни (русите) цариградското правителство разширява извънредно много сферата на своето духовно и политическо влияние. В новопокръстените слав. земи е установена църковна йерархия, която отначало е организирана от виз. духовенство и е тясно зависима от Цариград.

През 867 имп. Михаил III е свален от власт и погубен; върховната власт преминава в ръцете на Василий I Македонянин (867—886), който е от арменско или арменско-слав. потекло, основател на т. нар. Македонска династия, управлявала империята повече от век и половина. Чрез покръстването на бълг. народ през 864 между двете съседни държави е установен 30-годишен мир, който се оказва твърде благоприятен и за двете страни. Имп. Василий I предприема стъпки да възобнови добрите отношения с Римската църква. Покръстването на славяните обаче става причина за ново влошаване на отношенията между двете църкви. Великоморавският княз Ростислав в желанието си да откъсне

411

едва-що покръстения свой народ от доминиращото влияние на Римската църква, се обръща още през 862 с молба към Цариград да му бъдат изпратени наставници и духовници, които да проповядват християнството на разбираем език. Една година по-късно виз. политически и църковни власти изпращат във Велика Моравия братята Константин Философ и Методий, които отнасят там богослужебни книги, написани с помощта на съставената от тях азбука (глаголицата) на езика на слав. население от Солунската област — идентичен с езика на слав. население в пределите на Б-я. Само няколко години по-късно църковните отношения между Цариград и Рим се усложняват вследствие на официалното покръстване на бълг. народ. Подобно на великоморавския княз Ростислав, княз Борис I (852—889), стремейки се да осуети проникването на твърде силното виз. религиозно и политическо влияние, през 866 се обръща към Рим. Около едно десетилетие продължават преговорите между бълг княз и Римската църква, докато през 869—870 Цариград успява да установи своето господство над младата Бълг. църква и да я откъсне от Рим.

Продължителната криза в Арабския халифат дава възможност на имп. Василий I да разреши благоприятно за империята някои проблеми от своята източна политика. Със съдействие на Армения императорът подема ожесточена борба против павликяните, успява да разгроми тяхната войска и да завземе техния център Тефрика (872). В своята експанзия на запад арабите завземат о-в Малта и заплашват виз. владичество в Сицилия. И все пак приемникът на имп. Василий I — Лъв VI Философ (886—912), поема господството над една твърде обширна териториално империя. Вътрешното положение обаче е неспокойно вследствие на избухналите усложнения в религиозния живот, резултат от политиката на императора. Обладан от желание да има син — наследник на престола, Лъв VI последователно сключва четири брака (противно на църковните канони), с което поражда ожесточена съпротива в църковните среди. Усложнява се и външнополитическото положение, когато един отстъпник от християнството — Лъв Триполит, обсажда със своята флота втория по големина град в империята—Солун, превзема го и като заграбва богата плячка и пленници, се оттегля. През последната година от царуването на Лъв VI в столицата е настанена колония от заселници-руси, на които са признати широки привилегии и им е отстъпен един от кварталите в града (Св. Мамант) за обитаване.

След смъртта на имп. Лъв VI империята остава в остра криза. Неговият брат и приемник Александър (912—913) е лекомислен и покварен. Една от първите негови политически грешки е, че предизвиква непоправимо влошаване на отношенията с бълг. държава и с нейния владетел Симеон. Започва война, която трае около петнадесет години. На 20 август 917 изпратената против българите голяма виз. флота претърпява пълен разгром в сражение при устието на р. Ахелой (до дн. с. Ахелой, Бург. окръг) в полето северозападно от Анхиало (дн. Поморие). От поражението се възползува адмиралът на флотата Роман Лакапин, арменец по потекло, който се отправя към столицата и като завзема управлението, провъзгласява се за „василеопатор“ (баща) на Константин VII Багренородни (913—959), когото оженва за дъщеря си Елена. След като възстановява съгласието между враждуващите църковни партии, Роман I Лакапин (920—944) подновява сношенията с Рим. На патриаршеския престол е издигнат синът на Роман I, Теофилакт (933—956), който осигурява единството в църковния живот. Едва след смъртта на бълг. цар Симеон (28 май 927) между двете държави е сключен договор (окт. 927), чрез който се полагат основите на продължителен мир. Симеоновият приемник цар Петър I (927—970) се оженва за внучката на Роман I Лакапин Мария, преименувана Ирина (Мира),

412

а цариградското правителство се задължава да плаща на българите годишен данък за спазване на добросъседските отношения. През 934 маджарски военни дружини прекосяват бълг. земи и нахлуват във виз. територия. Роман I Лакапин опитва да окаже покровителство на „бедните“ в империята срещу издевателствата на „богатите“ (динатес) като мярка за разрешението на настаналите вътрешни социални и икономически смутове и недоволства в държавата. Ако и да проявява качества на добър управник, той среща съпротива сред приближените си. Към края на 944 е лишен от власт поради съзаклятие на своите собствени синове, които скоро след това са низложени от привържениците на законния наследник Константин VII Багренородни. В 945 властта преминава в ръцете на Константин VII, който е повече склонен към книжовен живот, отколкото към политическа дейност. Периодът на неговото управление е забележителен в историята на империята като време на разцвет на книжнината и изкуствата. Две големи нашествия на русите през 941 и 944 смущават този период на мир. През 957 киевската княгиня Олга пристига в Цариград, престоява доста време и приема официално кръщение, поради което отношенията между империята и Киевска Русия са мирни за цяло десетилетие. Синът на Константин VII, младият Роман II (959—963), не прави нищо значително през време на краткотрайното си управление. След смъртта си (15 март 963) той оставя двама малолетни наследници (Василий и Константин), вместо които управлява като регентка майка им Теофано. За около 15 г. управлението поемат двама способни пълководци — Никифор II Фока (963—969) и Йоан I Цимисхий (969—976), които запазват интегритета на държавата в този труден момент от нейното съществуване. След своите победи над арабите при Антиохия и Алепо имп. Никифор II Фока успява да отнеме от тях и о-в Крит. Той отхвърля поетото чрез българо-виз. мирен договор от 927 задължение империята да плаща на своите северни съседи годишен данък. В 967 Никифор II Фока отказва да задоволи исканията на пристигналите в Цариград бълг. пратеници и с това предизвиква военни стълкновения, които изпълват няколко десетилетия.

В началото на дек. 969 Никифор II е убит и властта е поета от военачалника Йоан I Цимисхий. Чрез политически бракове той закрепва своето положение на престола и се опитва да уреди отношенията със Запада. Една виз. принцеса (Теофано) е дадена за жена на германския имп. Отон III (983—1002). Цялото царуване на Йоан I Цимисхий преминава във войни — сре щу руси и българи (970—971), с ара бите опрез 973—975. През пролетта на 971 Йоан I Цимисхий предприема поход срещу Б-я, успява да превземе чрез внезапно нападение столицата Преслав, пленява бълг. цар Борис II (969—971) и заедно с богата плячка го откарва в Цариград. С това завоевание е нанесено поражение на киевския княз Светослав, който първоначално е тук като виз. съюзник, но сега потърсва убежище в кре постта Дръстър (дн.Силистра) на Дунав, принуждавайки се да сключи мирен договор с византийците. Завладяването на столицата Преслав и на североизточната част на бълг. държава обаче не означава пълно унищожение на бълг. цар ство. В югозападните бълг. земи четиримата синове на местния първенец комит Никола: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, продължават борбата срещу виз. завоеватели и преместват средището на държ. и църковния живот първо в Средец, после по-далече на югозапад—в Преспа, Мъглен и Охрид.

Настаналите след смъртта на имп. Йоан I Цимисхий вътрешни смутове в империята години наред не позволяват на цариградското правителство да предприеме решителни мерки за потушаване на въстанието. Повече от едно десетилетие двамата млади управници — Василий II (976—1025) и Константин VIII (1025—1028), първият 18-годишен,

413

а торият едва 12-годишен, се борят за утвърждаване на своята власт срещу домогванията на амбициозни съперници за престола — пълноводните Варда Фока и Варда Склир. Именно в тези борби Василий II се оформя като суров воин, който прекарва целия си живот в експедиции и по бойни станове. Едва през лятото на 986 той предприема поход срещу Самуил, обаче някъде към прохода Траянови врата претърпява поражение. Той се обръща към киевския княз Владимир (980—1015) с искане да му изпрати помощни военни отреди, като обещава да му даде сестра си, принцеса Анна, за жена, но с условие князът да приеме християнството. С помощта на пристигналите 6000 руски наемници Василий II действително успява да смаже въстаналите пълководци Варда Фока и Варда Склир. Покръстването на княз Владимир Киевски и на русите (ок. 988) разкрива големи възможности за утвърждаване на виз. църковно и политическо влияние в древна Русия. В същото време Василий II привлича сърбите като съюзници против Самуил и братята му. През 992 при императора пристига сръбско пратеничество. Самуил обаче успява да нанесе поражение на сръбската войска и пленява зетския княз Иван-Владимир. Отношенията с княжеството на Зета биват скрепени чрез брака на Иван Владимир със Самуиловата дъщеря Косара.

Изоставяйки временно войната срещу арабите, Василий II изпраща против Самуил войска начело със способния свой пълководец Никифор Уран, който спечелва кървава победа на брега на р. Сперхей (дн. Алиакмон) в Тесалия (997). В началото на второто хилядолетие имп. Василий II се заема упорито с борбата против българите, като почти всяка година предприема походи срещу тях, завладява и руши техните крепости. В сражението на 29 юли 1014 предвожданите лично от императора войски нанасят тежко поражение на Самуил. Около 14 хиляди бълг. воини падат в плен и Василий II проявява нечовешка жестокост към пленените, като ги ослепява и оставя на всяка стотица от тях по един едноок, за да им бъде водач. Когато ослепените пристигат при Самуил, той не издържа страшната гледка: получава сърдечен удар, който наскоро го отнася в гроба (6 окт. 1014).

Самуиловите приемници — неговият син Гаврил-Радомир (1014—1015) и племенникът му, Ароновият син Иван-Владислав (1015—1018), продължават още няколко години съпротивата срещу В. В сражение при крепостта на Драч (Дурацо) последният владетел на Първата бълг. държава Иван-Владислав е убит, съпротивата на българите е сломена и наскоро Василий II завладява цялата територия на обширната тогава бълг. държава, като остава за поколенията с прозвището „Българоубиец“. Самостойната Бълг. патриаршия е премахната и църковното върховенство над бълг. земи преминава във властта на Охридската архиепископия, която победителят дарява с широки привилегии и създава възможност за нейното бързо погърчване. През последните години от своя живот Василий II разширява виз. господство над всички области от Балк. п-в, освен това установява своята власт над Грузия и Армения, а на Запад — в Калабрия и Сицилия.

До смъртта на Василий II Българоубиец (15 дек. 1025) Виз. империя достига върха на своята политическа и военна мощ. След това обаче настъпва дълъг период на несъмнен упадък и криза, който трае повече от век и половина. На престола се изреждат 13 императори, от които никой не се проявява като способен управник или пълководец. Константин VIII (1025—1028) оставя властта на трите си дъщери, като оженва Зоя за 60-годишния Роман III Аргир (1028—1034). В течение на около три десетилетця на престола се изреждат неколцина владетели, бездейни или напълно неспособни. Наследникът на Роман III Аргир, Михаил IV (1034—1041) страда от неизлечима болест, която все по-тежко руши силите му

414

и не му позволява да стори нищо положително. През 1040 избухва голямо въстание начело със Самуиловия внук, сина на Гаврил-Радомир, Петър Делян. Михаил IV използува наемници-нормани (Харалд Хардрат) за борба против въстаниците, а и сам — макар и тежко болен — взема лично участие в поход срещу тях и достига до крепостта Бояна край София. Непосредствено след неговата смърт (дек. 1041) имп. Зоя издига на престола неговия племенник Михаил V (1041—1042), който неблагоразумно се обръща против своята покровителка. Цариградското население, проявяващо династична привързаност към рода на Василий II, го лишава от власт само 132 дни след неговото възкачване на престола. Зоя сключва брак с представителя на аристокрацията Константин IX Мономах (1042—1055), който със своето разсипничество засилва икономическата криза в държавата. Завоевателната политика вече отдавна е изоставена — нужни са грижи за отбрана на имперските владения. През 1043 руски войски от Киевското княжество нападат територията на империята. Избухват две опасни въстания, ръководени от пълководците Георги Маниак (1042—1043) и Лъв Торник (1047), които сериозно усложняват положението. Печенезите преминават Дунава в огромни множества (1048—1053), нахлуват дълбоко във вътрешността на балк. земи и извършват големи опустошения. В Южна Италия и Сицилия норманите организират свое княжество, което бързо се засилва и в бъдеще представя голяма заплаха за В. В малоазийските области, от друга страна, вече се надига друга политическа и етническа сила — селджукските турци, за които никой през онези времена не предполага каква роля ще играят в съдбините на империята.

Продължителният процес на отчуждение между В. и Европ. запад сега намира своя краен изблик в църковния живот. През юли 1054 с печална тържественост е провъзгласена схизмата между Цариград и Рим. Това е рязка изява на окончателното разделение между двата големи дяла на единната някога Римска империя. В. сега губи теоретически правото на всякакви владения в Западна Европа и се обособява като политическа и културна единица, различна от Запада, където междувременно възникват нови народности и се оформят нови държави.

В началото на втората половина на XI в. върховната власт в Цариград се намира в ръцете на последните представители на Македонската династия. През 1050 умира имп. Зоя, а пет години по-късно — и Константин IX Мономах. След като управлява само една година, нейната сестра Теодора (1055—1056) издига на престола стария и немощен Михаил VI Стратиотик (1056-1057), който също не живее дълго. Изход от това положение потърсват представителите на военната аристокрация, които провъзгласяват за император Исак I Комнин (1057—1059), потомък на един от знатните родове на едри земевладелци. Въпреки това конфликтът между „гражданската“ и „военната“ партия не закъснява да избухне. Към края на 1059 Исак I Комнин е принуден да се откаже от властта и се оттегля в манастир, като оставя за свой приемник представителя на „гражданската“ партия Константин X Дука (1059—1067). Кризисното състояние, в което се намира по това време империята, изисква обаче не владетел, който притежава добро образование и проявява влечение предимно към книжовни занимания, а владетел, който да се справи успешно с външната военна заплаха — с печенезите и узите, които нахлуват в земите на Балк. п-в, със селджукските турци, които опустошават малоазийските области и в чиято власт сега попадат обширни територии и важни градски средища. След смъртта на имп. Константин X (май 1067) властта минава в ръцете на неговата просветена съпруга Евдокия — регентка на тримата си малолетни сина. Военният управител на Средецката област Роман IV Диоген, потомък на знатна фамилия,

415

вдига бунт, но е заловен от служители на централното управление и откаран в столицата, за да бъде съден. Всичко обаче завършва по най-неочакван начин. Спасява го от смърт или най-малко от ослепяване императрицата-вдовица, която се омъжва за него и с това намира сполучливо разрешение на тежката вътрешна криза. Роман IV Диоген (1068—1071) енергично подема войната против турците в Мала Азия, обаче при крепостта Манцикерт претърпява поражение поради предателство на собствените си пълководци и попада в ръцете на турския султан (17 авг. 1071). С жест на рядко благородство, а може би поради чисто стратегически съображения султанът освобождава от плен претърпелия поражение свой противник и го пуска да се завърне в столицата Цариград. Завръщайки се, Роман IV Диоген ę ослепен от своите пълководци, а след това изпратен в изгнание, където поради привързаност към него наскоро пристига и императрицата и остава там до смъртта му (1072).

Новият император Михаил VII (1071—1078), който също като баща си притежава добро образование и се увлича от книжовни дела, далеч не е в състояние да се справи с военната криза, настанала след поражението при Манцикерт. Влошава се рязко и икономическото положение на империята. Безсилен да се справи с тези затруднения и да се противопостави на съпротивата от страна на „военната“ партия, Михаил VII абдикира и се оттегля в прочутия Студийски манастир. „Военната партия“ издига на престола Никифор III Вотаниат (1078—1081), човек твърде възрастен и безволев. Той изоставя управлението на държ. дела на двама свои фаворити от бълг. потекло — Борил и Герман, които обаче се оказват безсилни да възпрат процеса на вътрешнополитическата и военната криза. През пролетта на 1081 избухва нов бунт на военните, които принуждават императора да абдикира и да се оттегли в манастир. В лицето на Алексий I Комнин (1081—1118) военната и поземлената аристокрация поставят на престола родоначалника на предпоследната голяма виз. династия. Започва процес на реставрация на силите преди всичко за борба против външните врагове. След като урежда временно положението в Мала Азия и възпира нападенията на селджукските турци, Алексий I Комнин насочва всичките си военни сили срещу норманите, които под предводителството на Роберт Гуйскар се явяват пред крепостта на Дурацо и проникват по древния римски път Виа Егнатиа (Via Egnatia) във вътрешността на империята. През окт. градът пада в техни ръце, след което виз. войска трудно може да възпре тяхното по-нататъшно настъпление. Поради подстрекателства на Цариград в Сицилия избухва противонормански бунт (1082) и опасността за норманското владичество е толкова голяма, че Роберт Гуйскар е принуден да повери предводителството на антивиз. поход на своя син Боемунд и да се завърне назад. Сред норманите избухва епидемия, Роберт Гуйскар умира и така това първо голямо норманско нашествие във виз. територия на п-ва е прекратено, в същност временно отложено. Имп. Алексий I Комнин отново се заема с борбата против нахлуващите в п-ва печенези. Със съдействие на куманите той спечелва на 29 апр. 1091 голяма победа над тях, чрез която окончателно е отстранена заплахата от техните набези. За империята обаче възниква неочаквано друга опасност. В борбата против „неверните“ на Изтока Алексий I търси военна и материална помощ от Запада — и това негово искане, изразено в едно станало на времето прочуто негово послание, в достоверността на което съществуват съмнения, изиграва роля на подбуда за организиране на Първия кръстоносен поход (1096—1099). Вместо отреди от наемници за борба против „неверните“ византийците виждат пред стените на своята столица огромно множество западни рицари и обикновени воини, насочени към земите на Изтока — за да освободят „Светата земя“.

416

К. Крумбахер. История на византийската литература. Мюнхен, 1897 г.

За кръстоносците обаче и изобщо за католишкия Запад византийците са отцепници от истинската вяра и схизматици, а и сред ромеите съществува дълбоко недоверие към хората от западния свят. Неизбежно възникват конфликти и взаимни обвинения. Първите отреди от кръстоносци, предвождани от Петър Отшелника, извършват много грабежи и насилия, на които местното население отвръща с оръжие в ръка. След като проникват във вътрешността на малоазийските земи, зле въоръжените и военно необучени първи кръстоносни отреди са изтребени (авг. 1096). Империята се освобождава от нежелани гости, обаче съмненията по отношение на виз. лоялност се засилват; отправят се открити обвинения в предателство по отношение на християните от Запада. При пристигането на големите отреди от кръстоносната войска към края на 1096 владее несдържано недоверие от политическо и религиозно естество. Имп. Алексий I Комнин с цел да си осигури лоялност от страна на кръстоносците поисква клетва за васална вярност, което е недраговолно изпълнено от гордите и самоуверени западни рицари. Завладеният от кръстоносната войска гр. Никея е отстъпен на византийците, които последователно сами завоюват и други важни крепости като Смирна, Ефес, Сарди и др. Норманският принц Боемунд обаче отказва да предаде във властта на византийците завоювания гр. Антиохия и вместо това организира там свое кралство. През юли 1099 западните рицари завоюват Ерусалим и основават там друго кръстоносно кралство (Ерусалимското). Принц Боемунд се завръща на запад, за да събере нови военни отреди. Той широко разгласява мълвата за предателската политика на виз. правителство и така подготвя нов поход срещу територията на империята на Балк. п-в. Всичко завършва обаче с пълен неуспех за начинанието. През 1108 норманският принц е принуден да сключи договор за подчинение пред империята. Последните години от своето управление Алексий I Комнин посвещава на усилията за вътрешно консолидиране на държавата, между другото на борба срещу разпространените по това време еретически движения, главно богомилството. През годините на най-ожесточени борби против външните врагове той посяга на църковните богатства — и с това неговите отношения с църквата се влошават. Чрез защитата на православието и борбата против еретиците императорът възстановява добрите отношения с църковните власти и спечелва отново тяхното благоразположение.

Приемникът на Алексий I Комнин — неговият син Йоан II Комнин (1118—1143), се оказва владетел-воин, от какъвто по онова време империята особено много се нуждае. Насочвайки вниманието си предимно към борба против

417

неприятелите на изток, той си обезпечава неутралитета на Венецианската република, като потвърждава вече признатите ѝ търговски привилегии. В резултат на една експедиция Сръбското велико жупанство е принудено да признае виз. върховенство, а отношенията с маджарите са уредени чрез мирен договор. В успешна експедиция на изток през 1138 Йоан II Комнин стига до Антиохия и нейният владетел Раймонд от Поатие е заставен да положи клетва за вярност към империята. Отношенията с норманите са подобрени чрез усилията на виз. дипломация. Така след своята смърт (8 апр. 1143) имп. Йоан II Комнин оставя империята на своя син и наследник Мануил I Комнин (1143—1180) значително консолидирана политически и военно.

Новият император, вдъхновен от идеята да възвърне на държавата (доколкото това било осъществимо при съществуващото през този истор. период съотношение на силите) нейното някогашно могъщество, особено на запад, дава на политиката си предимно западна ориентация. Въпреки това пристигането на участниците във Втория кръстоносен поход (1147—1149) пред стените на Цариград през 1147 причинява смут и недоволство. По примера на своя дядо Алексий I Комнин, Мануил I поисква от кръстоносците да положат пред него клетва за васална подчиненост и да дадат обещание, че ще отстъпят на империята областите, които завладеят. Главният вожд на кръстоносната войска, германският имп. Конрад III (1138—1152), който бил свързан с имп. Мануил II с родствени връзки, сключва (след неуспеш ната експедиция в малоазийските области) съглашение за общи действия срещу сицилийските нормани. Начинанието за съвместна борба против тези опасни противници от Запада обаче е осуетено поради внезапната смърт на германския император. Неговият приемник Фридрих I Барбароса (1152—1190) дава нова насока на събитията. След като претърпяват поражение във войната с норманите при Бриндизи (1156), византийците са принудени да сключат мир (1158), чрез който се отказват от своите владения в Италия. Политиката на имп. Мануил I Комнин дава положителни резултати по отношение на положението в Изтока. Установени са съюзни отношения с Антиохийското княжество, обаче в същото време е отслабена съпротивата пред напора на арабите. Променлив успех има политиката спрямо сърби и маджари, но все пак Цариград разширява своето влияние върху обширни територии в западните дялове на Балк. п-в (Далмация, Хърватско и Босна). Политиката в полза на Запада наскоро дава своите отрицателни последици, специално в отношенията спрямо Венецианската република. Недоволството против венецианците, които са получили големи привилегии за своя търговски обмен, не закъснява да се прояви (март 1171). Германският имп. Фридрих I Барбароса съумява да спечели на своя страна султана на Икония Килич-Арслан за обща борба против византийците. В сражение при Мириокефалон (Фригия) през септ. 1176 виз. войска претърпява тежко поражение. С това завинаги е осуетена надеждата да бъдат прогонени от тези области турските нашественици.

Със смъртта на имп. Мануил I Комнин (1180) за империята настава четвъртвековен период на голяма политическа и военна криза. Властта е наследена от 12-годишния Алексий II Комнин (1180—1183), вместо когото поради неговото малолетие поема управлението Мария Антиохийска, от френско потекло, която издига за свой помощник племенника на починалия император протосеваст Алексий Комнин. Недоволството и омразата срещу поданиците от Запада сега се насочва против регентката-чужденка и нейния фаворит. Начело на това движение на недоволство застава Андроник Комнин, братовчед на Мануил I, човек нелишен от способности и познат със своя авантюристичен живот. Той ловко се възползува от голямото брожение срещу „латините“,

418

което се изразява в истински погром над тях (май 1182): имуществата им са разграбени, мнозина от тях са погубени. През септември 1183 Андроник е признат за съуправител на малолетния император, който малко по-късно е погубен. Андроник I Комнин (1183—1185) се опитва да въведе някои положителни реформи в държ. управление, обаче без траен успех. В отговор на проявяващото се все по-голямо недоволство той налага жесток терор, което още повече влошава общото положение. На различни места избухват съзаклятия и заговори срещу владетеля, а се влошава чувствително и положението по границите. Войските на маджари и сърби нахлуват в крайните северозападни предели на виз. владения и стигат до стените на Средец. Още по-страшна е опасността от норманите, които се явяват пред крепостта на Драч, завземат я и продължават да нахлуват, почти без да срещнат сериозна съпротива във вътрешността на п-ва, по посока към столицата на империята. След краткотрайна обсада в тяхна власт пада Солун (24 авг. 1185) и нападателите напредват към Цариград. Завладяването на Солун, който до това време успешно устоявал на множество обсади, намира много голям отглас — преди всичко сред българите, които вече от преди столетие и половина се намират под господството на византийците. Сега, в общата атмосфера на настаналия упадък, те повеждат борба за освобождение. Пораженията, които виз. войски претърпяват под ударите на норманите, показват слабостта и дезорганизираността на империята. Между временно в Цариград се разиграват трагични събития, които още повече влошават положението на ромеите. На 12 септ. 1185 разбунтуваното цариградско население погубва някои от най-близките помощници на императора. Със страшна жестокост е убит и самият Андроник I Комнин, когото само няколко години преди това посрещат и възвеличават като очакван спасител. На престола е въздигнат представител на служебната и поземлената аристокрация, Исак II Ангел (1185—1195), човек напълно неспособен да изведе империята от политическата и военната криза. Все пак някои успехи в борбата против норманите се дължат на новоиздигнатия владетел, по-скоро на пълководеца Алексий Врана, който може би е от слав. произход. Исак II Ангел сключва договор с маджарите, скрепен от брака на императора с малолетната дъщеря на краля Маргарита, а това осигурява мира по северозападните граници на империята.

Голямата криза, която В. преживява след смъртта на Мануил I Комнин вследствие на вътрешните династични борби и нападението на норманите, възбужда духовете на поробеното бълг. население. През ранната есен на 1185 избухва въстание, начело на което застават двамата братя Петър и Асен, потомци на българо-кумански род, чиито владения са в Търновската област. Исак II Ангел предприема два похода срещу въстаниците (1186 и 1187), без да постигне никакъв успех. През 1187 виз. император сключва договор с обновителите на бълг. държава, чрез който официално признава нейното възстановяване. Преминаването през южните дялове на Балк. п-в на участниците в Третия кръстоносен поход (1189—1192) дава нов тласък на бълг. освободително движение. Походът на императора във вътрешността на Б-я през 1190 завършва неуспешно за виз. войска. През април 1195 Исак II Ангел е низложен и ослепен от брат си Алексий III Ангел (1195—1203), който заема върховната власт. Новият василевс, който се качва на престола в резултат на жестоко покушение, се оказва още по-неспособен да се справи с политическата и военната криза. Слабостта на В. улеснява консолидацията на възобновената бълг. държава.

            Лит.:

·       Вury J. В. А History of the Later Roman Empire from Arcadius to Irene (395—800). 1. London, 1889, 34+482 p.; 2. London, 1889, 24+579 p.;

·       Bury J. B. A History of the Eastern Roman Empire from the Fall of Irene to the Accession of Basil I (802—867). London, 1912, 15+530 р.;

419

·       Кулаковский Ю. История Византии. 1. (395—518 г.) Киев, 1913, 16+552 с.; 2. (518—602 г.) Киев, 1912, 10+513 с.; 3. (602—717 г.) Киев, 1915, 14+431 с. (2 изд. London, 1973);

·       Успенский Ф. И. История византийской империи. I. Петербург, 1913, 14+872 с.; 2. Л., 1927, 520 с.; 3. М.—Л., 1948, 860 с.;

·       Vasiliеv A. A History of the Byzantine Empire. 1. Madison, 1928, 457 p.; 2. Madison, 1929, 502 p. (2 изд. 1952, 3 изд. 1964);

·       Ангелов Д. История на Византия. 1. С., 1949, 528 с. (2 изд. 1965, 3 изд. 1968, 4 изд. 1973, 5 изд. 1976); 2. С., 1948, 206 с. (2 изд. 1952, 3 изд. 1968, 4 изд. 1974); 3. С., 1967, 180 с. (2 изд. 1972, 3 изд. 1976);

·       Bréhier L. Le monde Byzantin. 1. Vie et mort de Byzance. Paris, 1948, 602 p.; 2. Les institutions de l’Empire byzantin. Paris, 1949, 631 p.; 3. La civilisation byzantine. Paris, 1950, 627 p. (2 изд. Paris, 1969—1970);

·       Dölger Fr. Byzanz und die europäische Staatenwelt. Ettal, 1953, 382 p.;

·       Moravcsik G y. Byzantinoturcica. 1. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Türkvölker. Berlin, 1958, 28+609 p.;

·       Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen. Berlin, 1958, 25+376 p.;

·       Hunger H. Byzantinische Geisteswelt von Konstantin dem Grossen zum Fall Konstantinopels, Baden-Baden, 1958, 311 p.;

·       Ostrogоrsky G. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1963, 514 p.;

·       История Византии в трех томах. М., 1967. 1. 524 с.; 2. 472 с.; 3. 508 с.;

·       Zakythinos D. Byzantinische Geschichte. 324—1071. Wien-Köln-Graz, 1979, 446 p.;

·       Ostrogorsky G. History of the Byzantine State. Oxford, 1980, 40+624 p;

·       Christophilopoulou E. A. Βυζαντινή ἱστορία. Β’ 610—867. Athènes, 1981, 407 p.;

·       Mаngо С. Byzantium, the Empire of New Rome. New York. 1981, 13+334 p.

Иван Дуйчев

     (34). ВИЗАНТИЯ и РИМ до края на IX век. В периода 324—330 имп. Константин I Велики (306—337) пренася средището на Римската империя от древния Рим на Тибър на мястото на старата грц. колония Византион на Босфора. С това се полага начало на продължителния процес на политическо разпадане на огромната по територия държава с непредвидени отражения във всички области на истор. живот. Както при всички големи истор. събития измененията не се извършват внезапно, а се зараждат и назряват в резултат на дълга еволюция. Формално политическото единство на империята продължава да съществува още десетилетия, но са положени основите на съществени промени. Римската държ. традиция с отличителните си институции и номенклатура запазва своето значение и в Източноримската империя в продължение на много векове, докато в проникването на източни влияния, съществувало вече твърде отдавна, новият елемент е официалното изповедание на християнската религия, която заменя отмиращото и западащо езичество и дава нова насока на живота. Неизбежният процес на обособяване се развива в две основни насоки: обособяване на двата главни дяла на голямата империя — източен и западен, и обособяване на новата, вече християнизирана държава спрямо езическата Римска империя. В чест на императора новият имперски център е назован Константинопол (Константинов град), но все пак възниква традиция да бъде обозначаван и като „Втори Рим“, със загатване за приемственост по отношение на някогашната столица. Едновременно сред широките слоеве на населението се запазва наименованието римляни в неговото народно грц. видоизменение — ромеи. Въпреки утвърдените в литературата от по-ново време наименования Византия, Византийска империя, обозначението византийци не се среща в съчиненията на самите византийски автори. Доколкото се употребява, то означава предимно жителите на древния град Византион, не поданиците на империята. От друга страна, в употребата на наименованието ромеи, сиреч римляни, се крие колкото схващането за приемственост спрямо някогашната Римска империя, толкова и претенцията за господство над познатия тогава свят, т. нар. ойкумен — „вселена“. През XIII столетие, по-специално след крушението на Виз. империя вследствие на Четвъртия кръстоносен поход (1202—1204) и по-късно — след реставрацията на Палеолозите в 1261, държавата ограничава своите владения в области, които се обитават предимно от грц. население: столицата Цариград и непосредните нейни околности, части от Тракия и особено Пелопонес.

420

Повече или по-малко това е предимно „гръцка“, не виз. държава в предишното значение на обозначението. Въпреки това в духа на вкоренената традиция наименованието ромеи продължава да се употребява в официални и частни писания.

След официалното въвеждане на християнската религия по време на имп. Константин I Велики християнизиран е както Изтокът, така и Западът. Рим е само по традиция столица на езическата Римска империя. Очертава се различие между Изтока и Запада с оглед на ролята, която християнската църква започва да играе в едната и в другата част на древната империя. В източната част няма прекъсване на върховната власт, докато това става в западните дялове на предишната империя. В Източната римска империя светската власт не само запазва своята приемственост, но и получава превес над църковната власт и я поставя под своя зависимост и върховенство. Съвършено иначе се развива положението в Запада, където още твърде рано главата на църквата заема първенствуващо положение и понякога играе роля на духовен и политически глава на населението. Особено показателен в това отношение е примерът с папа Лъв I Велики (440—461), който се явява пред Атила и Гензерих като представител и застъпник на населението. В резултат на признаването на християнската религия в Източната римска империя от имп. Константин I Велики християнската църква придобива първенствуващо и привилегировано положение; това полага началото на съюз между светската и духовната власт. Църквата се отплаща за оказаното щедро покровителство, като се превръща в горещ защитник и крепител на императорската власт, а, от друга страна, допуска вмешателството на владетеля в различни сфери на духовния живот. Императорът назначава висшите предстоятели на църквата и дори самия патриарх и митрополитите, свиква и ръководи църковните събори, понякога опитва да налага своето мнение при решаването на общобогословски и догматични въпроси и др. При такава зависимост на църковната от светската власт църквата се превръща във влиятелен, но лишен от самостойност орган на държавата. Така отношенията между Цариград и Рим в сферата на църковния и религиозния живот по начало стават отражение на общите политически отношения. Поведението на Източната църква при решението на известни догматични спорове, които възникват наскоро след официалното признаване на християнската религия, твърде често се определя от политически, а не от отвлечени богословски съображения. Затова между двете църкви неизбежно възникват различия, които допринасят за взаимното им обособяване и отдалечаване. Явяват се твърде рано тенденции на съперничество между двата големи центъра на християнската религия: докато Цариград, който не изгражда своята власт на дълбока и здрава апостолическа традиция, като столица на Източната римска империя придобива все по-голяма политическа власт, Рим очевидно запада, въпреки че има традиция от първите апостолически времена. Така се заражда онова съперничество между двете големи църковни средища, което през следващите векове все по-дълбоко руши единството на християнския свят. Понякога Рим и Цариград застават на рязко противоположни становища по основни догматични въпроси, например във връзка с признаването на учението на Арий, и др. Изхождайки от Рим, имп. Констанций (337—361) поддържа това еретическо учение, докато целият християнски Изток (начело с големия защитник на православието архиепископ Атанасий Александрийски) се опълчва против него. Това временно надмощие на арианството обаче има значителни сетнини: тогава именно се извършва покръстването на проникналите в европ. предели готски племена и арианското изповедание запазва господството си сред тях в продължение на векове.

421

Разногласието по отношение на арианското учение продължава и през втората половина на IV в. При управлението на двамата братя Валентиниан I (364—375) и Валент (364—378) първият е привърженик на формулираното на църковния вселенски събор в Никея през 325 православно вероизповедание, докато вторият е привърженик на арианското учение. Всичко това допринася за разкъсване на верското единство и за отдалечаване и обособяване на Изтока и Запада.

При имп. Теодосий I Велики (379—395) настъпва и политическо разделение: по волята на бащата единият от синовете (Аркадий, 395—408) става господар на източните области на империята, докато на по-младия — Хонорий (395—423) е дадено управлението на западните части. Спорни остават диоцезите на Дакия и Македония, но наскоро и те са признати за подвластни на Цариград. Източната империя успява бързо да разпростре властта си над земите, които съставят префектурата Илирикум, с главен център големият гр. Солун, докато Западът запазва върховенството над Панонския диоцез, обозначаван като илирийски диоцез. Споменът за това разделение и съответните спорове за политическа и църковна юрисдикция векове наред помрачават отношенията между Изтока и Запада. Все пак идеята за единството на империята остава господствуваща твърде продължително време. Законодателните актове от едната и другата страна се издават от името на двамата владетели: постановленията на единия от императорите имат законна валидност и за другия дял от империята, а въпросът за престолонаследието при смъртта на единия владетел подлежи на решение с участие и на другата част. Въпреки засиленото обособяване на двете части на империята с оглед на етническия състав на населението и съответно на употребимия там език — гръцки или латински, лат. език твърде продължително време остава официален език — напр. в законодателството (законодателни актове на лат. език продължават да бъдат издавани в Източната римска империя, когато този език вече не е широко разпространен). В придворния церемониал акламации на лат. език или отделни изрази и термини се запазват твърде дълго; военните команди продължават да бъдат давани на латински и след разделението, а надписи с лат. азбука и терминология се срещат и по монети и печати през X в.

Между това културното развитие на Запада и Изтока взема различни насоки, което задълбочава различието между тях и допринася за тяхното обособяване. Един от съществените фактори за тази различна културна ориентация става античното книжовно и философско наследство. В Изтока творческата дейност в това поле наскоро е ограничена и главните усилия на книжовниците и просветените люде се насочват към събирачеството — сиреч към копирането на произведенията на древните автори и към тяхното заучаване и интерпретиране чрез приспособяване, чрез алегорично и символично тълкуване спрямо догмите на християнската вяра. Онова, което ние днес притежаваме от античното и езическото книжовно наследство, е достигнало до нас най-често благодарение на преписи и коментари от ранновиз. и същинската виз. епоха. Източноримските и виз. книжовници имат в ръцете си и познават много добре в първообраз огромен брой антични писатели и техните произведения, които остават напълно недостъпни и непознати за просветените люде от Запада. В училищата на Източната римска империя се изучават в първообраз множество антични автори (най-яркият пример за което е „бащата на поезията“ Омир), които едва през Ранния хуманизъм стават достъпни за просветените люде от Запада. Западните книжовници и кописти преписват дори през „най-тъмните“ векове на средновековната епоха съчиненията на антични езически автори, но предимно на лат. език. Все по-ограниченото знание на грц. език на Запада и съответно все по-бедните преки знания за създателите

422

на грц. антична литература и наука изиграват решително въздействие през епохата на Ренесанса. За западния човек тази епоха се явява като „преоткриване“ (чрез Хуманизма) на античната езическа древност, на нейната култура и литература, на всичко това, което векове преди това е добре познато в първообраз и достъпно за просветените люде от Изтока. В такъв смисъл в Изтока няма онова знаменателно явление, което обозначаваме като Хуманизъм — сиреч откриване на езическата антична древност от Запада, нито в общи черти истински Ренесанс в западен смисъл на думата.

Източната римска (по-късно Византийска) империя се оформя като многоетническо политическо цяло, с огромно по численост население от различен етнически произход. Тя непрестанно поддържа по своите граници оживени връзки с множество различни по произход, език и култура племена и народи. Основните споителни звена в империята са общата православна вяра и общият грц. език — като език на културата и администрацията. Това езиково формално единство обаче не заличава езиковото многообразие на подвластните и граничните етнически елементи от друг произход. Очевидно това налага на източноримските и виз. политически и църковни среди едно специфично (положително) отношение спрямо „националните“ езици. Докато Западната църква налага — с оглед запазване на вътрешното единство, изключителната употреба на лат. език, на Изток положението взема съвсем друга насока на развитие. Твърде рано, още през IV—V в., тук се допуска употребата на народностните езици като езици на богослужебната и религиозната литература, а съответно на това — създаването на отговарящи на тези народностни езици азбуки. Това са фактори с изключително голямо значение за развоя на „новите“ народи и народности, които обитават в пределите на Виз. империя или поддържат религиозни, църковни отношения с нея. Това положително отношение спрямо народностните езици се налага и поради чисто делови съобръжения: само християнската проповед на разбираем език е можела да окаже трайно и сигурно въздействие върху т. нар. варварски племена и народи и да допринесе за християнизирането им, а в догматично отношение само скрепената писмено проповед е можела да запази своята чистота.

През V в. в църковния живот настъпват събития, които допринасят за задълбочаване на различията между Изтока и Запада. Учението на цариградския патриарх Несторий (428—431), според което в Христа съществували две различни естества — божествено и човешко, и поради това майката Исусова, към която твърде рано се зародил много силен култ, трябвало да бъде назовавана не „Богородица“, а просто „Христородица“, среща ожесточена съпротива не само в Изтока изобщо, но и от страна на Римската църква. Осъждането на Несторий и неговото учение на свикания в гр. Ефес през 431 Трети вселенски събор обединява православните от християнския Изток и от Рим. Единство на възгледите между Цариград и Рим се постига също и малко по-късно, по времето на папа Лъв I, по въпроса за т. нар. монофизитство, сиреч за „единното естество“ на Христа; това становище е противопоставено на схващанията на богословите от Александрия. Съюзът между Цариград и Рим обаче и противопоставянето им на Александрия очертават разрив с Изтока, с онези провинции, връзката с които е от жизнено значение за Източната римска империя поради стратегически и икономически съображения. Единството между двете големи християнски средища е застрашено и поради настъпилото съперничество между тях за първенство в църковния живот. За управниците на Цариград се оказва недостатъчно това, че на Втория вселенски църковен събор през 381 главата на Цариградската църква заема второ място, непосредствено след предстоятеля на Рим.

423

Чрез канон 28-и от решенията на Четвъртия вселенски църковен събор в Халкидон (451) предстоятелят на Рим е поставен още веднъж на първо място, обаче епископът на столицата Цариград е изтъкнат като равен по старшинство с него, а това вече очертава ясно насоката на зароденото съперничество между двете християнски средища. Решителен обрат в отношенията между Източната римска империя и Италия настъпва през последната четвърт на V в. В 476 вождът на херулите Одоакър пленява и сваля последния владетел на Западната империя Ромул Августул и сам поема властта над италийските земи. Неочаквано разрешение на настъпилата криза идва от Изтока. С цел да отклони голямата заплаха от страна на проникналите в балк. територии на Източната римска империя германци имп. Зенон (474—475, 476—491) уговаря остготския военен предводител Теодорих да се отправи през 488 към Италия, да отстрани Одоакър и да поеме там властта като пълномощник на империята. Управлението на Теодорих Велики (493—527) в създаденото от него Готско кралство полага начало (въпреки формалната зависимост от Цариград) на все по-голямото откъсване на тези области от върховенството на Източната римска империя. Изповеданието на арианската ерес от готите представлява преграда за пълното им приобщение както към Римската църква, така и към множеството от населението в италийските земи.

Между това отношенията между Цариград и Рим се влошават поради нови верски разногласия. Изповеданието на строгото православие по постановленията на състоялите се три църковни събора не донася успокоение за източните провинции на империята: Египет, Сирия и голяма част от Мала Азия и Палестина са привърженици на монофизитските схващания. Търсейки примирително и компромисно разрешение на отвлечените богословски прения, имп. Зенон издава през 482 в съгласие с цариградския патриарх Акакий (472—489) т.нар. „едикт на единението“ (Хенотикон), който трябвало да възстанови единството между двете богословски течения. Хенотиконът обаче не донася успокоение, а усложнява вътрешното положение в империята, тъй като не задоволява нито едната, нито другата страна. Съпротивата срещу императорския едикт се засилва още повече поради противодействието на Рим: предстоятелите на двете големи църковни средища упорито остават на своите гледища, между Рим и Цариград настава за повече от четвърт век (между 482 и 518) първата голяма църковна схизма, едно събитие, което намира широк отглас в живота. В различни области единството на някога обединената и могъща късноримска империя се руши непоправимо и неудържимо.

Монофизитските тежнения на имп. Анастасий I (491—518) са продиктувани от вътрешнополитически и от религиозни мотиви, обаче допринасят за още по-голямо засилване на вътрешната криза в империята. Избухналите по време на неговото управление вълнения и размирици представят израз еднакво на религиозно и политическо недоволство. Така, когато в балк. територии през 513 избухва голямо въстание срещу управлението на имп. Анастасий I, водачът на въстанието — пълководецът Виталиан, става преди всичко поборник на православието срещу „еретика“-император.

В началните две десетилетия на VI в. изгледите за положително разрешение на положението в Изтока в полза на Цариград изглеждат твърде ограничени, и то не само поради религиозни разногласия с подвластните източни провинции, но и поради засилващото се съперничество със сасанидски Иран. Имп. Юстиниан I (527—565) насочва прочее главните усилия на своята външна политика към Европ. запад. Възстановяването на имперската власт над областите в Италия и Пиринейския п-в, загубени в резултат главно на германските завоевания на запад, става преобладаваща насока на цялата негова

424

политическа и военна дейност. Сключвайки временно примирие на изток и изоставяйки почти напълно земите на Балк. п-в на нападенията на прииждащите от север слав. племена, той насочва всичките военни сили на империята за отвоюване на завладените от еретиците-ариани готи територии на Италия и Испания. Въодушевен от идеята за възстановяване на някогашните владения на империята на запад и за налагане на православието на поселените там нови народи, имп. Юстиниан I започва в 533 завоевателни войни в северноафриканските области против вандалите, в Италия против остготите и в Испания против вестготите. Резултатът на продължителните военни действия, които изпълват две десетилетия (до 554), е видимо величествен: в пределите на империята биват възвърнати огромни територии, но с цената на пълно изтощение на финансовите и човешките ресурси на империята и на изоставяне на източните и северните (крайдунавски) граници на нашествията и заплахата на сасанидски Иран и на все по-тежко напиращите славяни.

Въпреки всички неуспехи във войните, водени по повеля на имп. Юстиниан I в Италия, претенциите на цариградското правителство за западните области остават все още твърде настойчиви. Енергичният имп. Маврикий (582—602), който предприема офанзива срещу славяните край дунавската граница, в завещанието си, съставено в 597, изразява схващането за единството на имперските владения: докато за владетел на източноримските области със средище столицата Цариград той определя най-възрастния свой син Теодосий, за владетел на западните области (Италия и островите) предвижда втория свой син Тиберий и за негова престолнина — Рим. Претенциите на главата на Цариградската църква за първенство обаче срещат упорит отпор от страна на папа Григорий I (590—604), който му оспорва правото да носи титлата „вселенски патриарх“. Узурпаторът имп. Фока (602—610) опитва (пред растящата опозиция вътре в столицата Цариград) да спечели благоволението и подкрепата на Римската църква, като през 607 признава римската църква „Св. Петър“ за глава изобщо на християнските църкви. Бледен символ на някогашното единство на империята остава употребата на лат. език като език на законодателните актове. Законодателното дело на имп. Юстиниан I бива осъществено в най-големия свой дял на лат. език: на латински биват съставени Юстиниановият кодекс, Дигестите и Институциите, както и съществена част от т.нар. Новели. Въпреки това употребата на лат. език става все по-ограничена и това обстоятелство е израз на настъпващото отчуждение между Изтока и Запада. Знанията по лат. език в Източната римска империя стават все по-бедни, дори владетелската титулатура добива предимно грц. облик.

Завоеванията на имп. Ираклий (610—641) на изток създават нови религиозни затруднения: в пределите на империята биват включени обширни области, в които монофизитизмът е особено широко разпространен. Опитът да се постигне някакво помирение между формулираното на Халкидонския църковен събор православно учение и монофизитизма посредством нови формулировки не постига никакъв траен успех, като във възникналите спорове се вмесва също и главата на Римската църква. Когато цариградският патриарх Пир (638—641) формулира учението за „единната воля“ (т.нар. монотелизъм) на Христа с надежда да примири схващанията на православните и монофизитите, неговите внушения биват отхвърлени решително както от едните, така и от другите, най-сетне и от Римската църква. Десетина години по-късно между Цариград и главата на Римската църква избухва остър конфликт: по заповед на имп. Констант II (641—668) папа Мартин I (649—655) бива отведен в столицата на Босфора, съден и изпратен на заточение в Херсон, където умира през 656.

425

След неуспешни опити да сломи съпротивата на видния застъпник на православието Максим Изповедник цариградското правителство довежда и него от Италия в Цариград, а след това го изпраща на заточение в далечната прикавказка Лазика, където той умира през лятото на 662. Острите религиозни разногласия прочее още повече засилват разрива между Изтока и Запада. Пътуването на имп. Констант II в Италия, предприето през 668 като израз на предполагаемото негово желание да изостави Цариград и да премести средището на империята отново в Рим, не допринася нищо. След посещение в Неапол и Рим императорът се завръща в Сицилия с намерение да установи в старинната Сиракуза своята резиденция. Неговото намерение събужда живо недоволство предимно сред приближените му и той пада жертва на съзаклятие (септ. 688). Констант II е последният източноримски владетел, който посещава някогашната столица на Тибър. През време на управлението на неговия син и приемник Константин IV (668—685) вниманието на цариградското правителство е насочено не към Запада, а почти изключително към Мала Азия — за борба против нахлуванията на арабите, и към земите на Балк. п-в — поради проникването на предвожданите от Аспарух първобългари и възникналата тук бълг. държава (681). Поради загубата на източните провинции вследствие на арабското настъпление опитите за компромисно разрешение на религиозните разногласия чрез формулираните монотелитски схващания стават безпредметни. На състоялия се в Цариград през ноем. 680 — септ. 681 Шести вселенски църковен събор вземат участие редом с участници от Изтока и папски представители — като израз на единение между двете църковни средища. Вмешателството на виз. светска власт в живота на Римската църква обаче вече е загубило своето предишно значение. Когато вследствие на несъгласие на римския предстоятел с решенията на свикания с участието на имп. Юстиниан II (685—695, 705—711) през 692 Трулски църковен събор е направен опит по заповед на императора да бъде задържан главата на Римската църква и да бъде откаран в Цариград, среща се решителна съпротива: очевидно сега ръката на императора не притежава предишната власт в някогашната имперска столица. При повторното заемане на върховната власт в империята Юстиниан II си отмъщава жестоко на жителите на Равена и на техния епископ за проявеното незачитане, обаче когато през 710 в Цариград бива призован папа Константин I (708—715), той бива приет с големи почести.

Предприетите по време на имп. Лъв III (717—741) гонения от страна на иконоборците срещу иконопочитателите след императорския декрет от 726 отново допринасят за рязко влошаване на отношенията с Римската църква, която в лицето на папа Григорий II (715—731) се обявява в защита на иконопочитанието. Главата на Цариградската църква, патриарх Герман (715—730), и римският папа застъпват еднакви схващания, що се отнася изобщо до култа към иконите. Общо е противопоставянето и на вмешателството от страна на императора в сферата на духовния живот, като се изхожда от претенцията за обединяване на двете власти в негови ръце (Лъв III заявява в послание до папата, че обладава едновременно светската и духовната власт, бидейки „император и първосвещеник“). Отношението на поданиците на империята към иконоборската политика е различно: докато жителите на източните провинции посрещат иконоборството положително, поданиците на европ. области остават привърженици на култа към иконите. Ако и да се обявява против иконоборските схващания на императора, папа Григорий II проявява предпазливост спрямо владетеля: той има остра нужда от неговата военна помощ за борба против лонгобардите. Изобщо в италийските области иконоборската политика на Лъв III не намира подкрепа, а това вече бележи нова криза в отношенията с Цариград.

426

Новият римски папа Григорий III (731—741) свиква под натиска на общото настроение в Италия местен църковен събор, на който иконоборството бива осъдено, а това допринася за още по-голямо влошаване на отношенията. След като губи Равенския екзархат, който до това време е главната опора на източноримското владичество в Италия, Цариград запазва властта главно в южноиталианските области (Сицилия и Калабрия), обитавани предимно от говорещо грц. език население. Освен това от Цариград биват направени някои преобразования, които засягат юрисдикцията на Римската църква и чрез това увреждат нейните икономически интереси.

След смъртта на имп. Лъв III се явяват усложнения от политическо естество. Преминаването на върховната власт в ръцете на неговия син Константин V Копроним (741—775) не минава безпрепятствено поради съперничеството със стратега на тема Армениакон Артавазд, негов зет и застъпник на иконопочитанието. Борбата продължава повече от година с начални неуспехи за законния приемник Константин; неговият съперник успява да влезе в столицата, където бива тържествено коронясан за император, а и Рим се обявява в негова поддръжка, тъй като е защитник на иконопочитанието. Въпреки всичко Константин V успява да заеме престола в Цариград.

Общото влошаване на отношенията с Цариград подтиква папата да търси съюз и военна подкрепа другаде — в двора на засилващото се Франкско кралство (вж. Франки), и тази нова ориентация на политиката на Римската църква нанася тежък удар на стремежите на Цариград за господство в Италия и изобщо в Запада. Когато при управлението на Карл Велики (768—814) Франкската империя достига върха на своята политическа и военна мощ, а сам той на 25 дек. 800 получава в базиликата „Св. Петър“ в Рим от ръката на римския папа императорската корона, тази еволюция е завършена — а с нея и откъсването на Римската църква от върховенството на Цариград. На Запад вече съществува нова политическа сила, която се очертава като опасен съперник на Виз. империя по пътя на нейните стремежи за господство в тогавашния свят. Така разделението между Изтока и Запада, което вече отдавна се очертава в полето на църковния живот, сега намира израз и в политическите взаимоотношения. Двата дяла на единната някога империя вече не само се оформят като отчуждени една от друга и обособени политически и културни единици, но и като две съпернически и често враждуващи сили. Голямата изолираност, в която живеят, общо взето, народите от същинската средновековна епоха, пречи на общението между тях; те все по-слабо се познават или пък имат напълно превратни и неточни представи един за друг, а това подхранва недоверие и ненавист.

Допирът между Изтока и Запада все пак продължава и през IX в., разбира се, най-често поддържан чрез разменяни пратеничества, странствувания на отделни личности и случайни връзки, налагани от различни обстоятелства. Приемането на титлата василевс, сиреч император, от Карл Велики, и то чрез признанието на главата на Римската църква, представлява в очите на византийците грубо посегателство върху тяхното първенствуващо положение и предизвиква остра реакция. Имп. Никифор I (802—811) възпрепятствува цариградския патриарх да поддържа редовни връзки с Рим. Известен обрат на държането към Запада настъпва след голямата военна катастрофа, която византийците претърпяват в похода против българите през 811. Никифоровият зет и приемник на престола имп. Михаил I Рангаве (811—813) изпраща през 812 пратеници в Ахен, които приветствуват там Карл Велики с титлата василевс. Новото събуждане на иконоборското движение при Лъв V (813—820) отново внася сянка в отношенията с Рим. Голямата заплаха от арабите в Мала Азия не само отвлича вниманието

427

на Цариград от Запада, но и принуждава имп. Теофил (828—842) да потърси военна помощ оттам, от Венеция и от Франкската империя.

Към средата на IX в. Виз. империя навлиза, с преодоляване на иконоборската криза, която донася дълбоко вътрешно разединение, в епоха на културен разцвет и политическа консолидация. Сега обаче на европ. истор. сцена се явяват славяните и претенциите за духовно, следователно и политическо господство над тях чрез обръщането им към християнството, предизвикват ожесточено съперничество между Цариград и Рим. В тези общи тенденции сега се преплитат (от виз. страна) някои изключителни личности, като високоначетеният и амбициозен цариградски патриарх Фотий (858—867, 877—886), който е един от най-забележителните деятели на тази истор. епоха.

През първата половина на IX в. за Виз. империя изниква тежкият слав. проблем, който засяга както вътрешния, така и международния ѝ живот. В пределите на империята обитава многочислено население от слав. потекло, което представлява инороден, иноезичен и иноверски етнически елемент, неприобщен към нея. Християнизирането на това население съставя за цариградското правителство най-пригодното средство за неговото приобщаване. Едновременно с това непосредствено до границите на империята или по-далеч от тях вече съществуват първите слав. държ. обединения — на българи, сърби, руси, във Велика Моравия, Панония и в полските земи. Империята може да уреди своите отношения с тези слав. княжества главно чрез тяхното християнизиране — е други думи или да ги спечели за свои съюзници, или поне да омекоти тяхната враждебност. Много свидетелства на истор. извори говорят, че водещите умове във Виз. империя (на първо място просветеният и деен патриарх Фотий) са имали ясно съзнание за належащата необходимост от решаване на този твърде парлив слав. проблем въпреки всички трудности и усложнения, които уреждането му в интерес на Цариград можело да предизвика. Преди всичко, счита се, че слав. проблем може да се уреди, като се предприеме широка мисионерска дейност за обръщане в християнството на поданиците-славяни. С голяма правдоподобност може да се приеме, че първоначалната работа на Константин Философ и неговите сътрудници около създаването на слав. азбука и началната слав. литургична книжнина е била не само известна на цариградското правителство, но и покровителствувана от него — предимно с оглед на мисионерска дейност сред балк. славяни.

Въпросът за покръстването на бълг. народ е не по-малко важен за виз. светски и духовни власти. Според свидетелствата на автентични извори трябва да се заключи, че първоначалното намерение на бълг. княз Борис I (852—889) е да приеме християнството от Запада — от Римската църква и германските духовници. Единствено военният натиск на Цариград и заплахата в един труден за бълг. народ момент (глад и други природни бедствия) принуждават владетеля да промени своето решение и да извърши покръстването със съдействието на виз. духовници през 864. Две години по-късно обаче князът се връща към своята начална идея и праща посланици в Рим, при папа Николай I (858—867) (вж. Посолства на българите в Рим). Съображенията за това обръщане към Рим са достатъчно ясни: бълг. владетел желае да запази самостойността на своята страна пред заплахата от едно проникване на силно византийско,не само религиозно, но и политическо влияние. Подобни съображения диктуват поведението на княз Ростислав (846—870), владетел на Великоморавското княжество, чието население след началните години на шестото десетилетие на IX в. вече в голямото си множество е християнизирано. Подчинението на Великоморавското княжество в църковно отношение на Рим означава не само установяване на църковно върховенство в страната,

428

но също така и засилване влиянието на съседното немско духовенство. Така през 862 във виз. столица се явява пратеничеството на княз Ростислав, за да моли да бъдат изпратени там мисионери, които да проповядват на слав. език, и по този начин да се пресече пътят за влияние както на Римската църква, така и на немското духовенство. По този начин се кръстосват остро интересите на Рим и Цариград за духовно върховенство над новопокръстените славяни в Б-я и Велика Моравия. Изниква нов и тежък конфликт между двете християнски средища, който още по-застрашително влошава отношенията между тях. През 867 настават събития, които още повече задълбочават съперничеството; привнасят се и чисто богословски, отчасти твърде отвлечени съображения, напр. спорът за „произхождението на Светия дух“ (вж. Filioque). Цариградският събор се обявява остро против Рим — против неговите богословски схващания и против вмешателството в юрисдикцията на патриаршията. За няколко десетилетия избухват разногласия, в чиято основа стои делото на солунските братя и изобщо християнизацията на славяните.

            Лит.:

·       Hartmann L. М. Untersuchungen zur Geschichte der byzantinischen Verwaltung in Italien (540—750). Leipzig, 1889, 182 p.;

·       Norden W. Das Papsttum und Byzanz. Die Trennung der beiden Mächte und das Problem ihrer Wiedervereinigung bis zum Untergänge des byzantinischen Reiches (1453). Berlin, 1903, 764 p.;

·       Gay J. L’Italie méridionale et l’Empire byzantin. Paris, 1908, 26+636 p.;

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 147—281;

·       Ostrogorsky G. Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites. Breslau, 1929, p. 61—113;

·       Vasiliev A. A. Histoire de l’Empire byzantin. 1. Paris, 1932, p. 373—383;

·       Zilliаcus H. Zum Kampf der Weltsprachen im oströmischen Reich. Helsingfors, 1935, 239 p.;

·       Bardy G. La question des langues dans l’Eglise ancienne. 1. Paris, 1948, p. 294;

·       Dvornik F. The Photian Schism. History and Legend. Cambridge, 1948, 504 p.;

·       Dujčev I. Il problema delle lingue nazionali nel Medioevo e gli Slavi. — R. Slav, 8, 1960, p. 39—60 (същото в: Medioevo bizantino-slavo. 2. Saggi di storia letteraria. Roma, 1968, p. 43—68, 595—597);

·       Ostrogorsky G. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1963, p. 368—450;

·       Bréhier L. Vie et mort de Byzance. Paris, 1969, p. 109—113;

·       Dvornik F. Byzantium and the Roman Primacy. New York, 1979, 176 p.

Иван Дуйчев

     (35). ВИЗАНТИЯ И СЛАВЯНИТЕ до началото на XIII век. Славяните влизат в допир с Римската империя още в началото на н.е. Смътни упоминания за тях се срещат в съчиненията на някои от ранните римски писатели. Те предприемат обаче масови нахлувания в пределите на Източната римска империя и особено в териториите на Балк. п-в едва към края на V в. Вековната империя до това време е видяла множество „варварски“ нашествия. Много от нападателите успяват да проникнат дълбоко в нейните владения, но после се оттеглят, без да оставят някакви по-значителни следи освен извършените грабежи и опустошения. Поради убеждението за мощта на империята и за преходността на заплахата от нападенията на славяните, отъждествена с преходните нахлувания на други „варварски“ племена и народи, историци и хронисти ги отбелязват без много подробности. Затова първите сведения за набезите на славяните по границите на империята са твърде общи, неточни и често пъти легендарни. Проверката на някои от тези сведения установява тяхната погрешна хронология и недостоверност. Така напр. твърде дълго време за най-ранно посочване за слав. нахлувания в пределите на Източната римска империя се приема това, което ни предлага един загадъчен текст: т.нар. „Четири диалози“, приписвани на Кесарий, брат на големия патриотически грц. писател Григорий Богослов (Назиански) (ок. 330—ок. 390). Този книжовен и истор. паметник, който съдържа някои съвсем неправдоподобни сведения за славяните и няколко непознати наименования (напр. физонити), се отнасяше към най-ранните истор. извори за славяните поради това, че бе приписван на лице от IV в. Оказва се обаче, че това е едно анонимно произведение,

429

което е написано към средата на VI в., следователно през епохата на най-застрашителните нахлувания на славяните през Дунав в земите на Балк. п-в. Въз основа на пресилени и неубедителни тълкувания на местни имена, засвидетелствувани от виз. историк от VI в. Прокопий Кесарийски (роден в края на V или началните години на VI в., починал след 562), бе изказано предположението, че славяните не само масово проникват на Балк. п-в през V в., но вече и се заселват тук трайно и вследствие на това оставят няколко десетки местни наименования. Като се изхожда от сведенията на византийски и някои латински истор. извори, трябва да се приеме, че славяните започват своите нашествия в п-ва през втората половина на V в. Постепенно слав. нападения се засилват през управлението на имп. Анастасий I (491—518) и имп. Юстин I (518—527), за да се превърнат в твърде чести и масови нахлувания по времето на имп. Юстиниан I (527—565) и неговите непосредни приемници.

Въпреки постепенното засилване на слав. нападения, в продължение на повече от едно столетие цариградското правителство води твърде колеблива и неустановена политика спрямо нападателите. Очевидно Цариград, като изхожда от събитията през предните векове и военния опит в борбата срещу разните нашественици в миналото, не е в състояние да прецени правилно опасността от слав. нападения за империята. Имп. Юстиниан I, по време на чието управление слав. маси (славини и анти) почти ежегодно преминават Дунав и проникват все по-далече на юг в п-ва, като достигат дори най-южните му области и почти покрайнините на самата столица, няма ясно съзнание за опасността. Гонейки миража за отвоюване на загубените владения на старата Римска империя и за възстановяването ѝ в пределите на някогашното нейно величие и мощ, той насочва главните си усилия против готите в Италия, вестготите в Испания и вандалите в Северна Африка.

Фр. Дворник. Византийските мисии сред славяните. Ню Брунсуик—Ню Джърси, 1970

Подценявайки военната криза по северната граница на Балк. п-в, прославеният василевс ограничава противодействието срещу слав. нападатели в построяването на няколко пояса от защитни крепости, без в тях да бъдат поставени достатъчно големи военни гарнизони за отбрана на имперските владения.

Не са в състояние да възпрат слав. нашествия и непосредните приемници на Юстиниан I — имп. Юстин II (565—578) и имп.Тиберий I Константин (578—582), отчасти поради избухване на война с могъщата по това време Персийска империя на Сасанидите. Съзнание за голямата опасност проявява имп.-воин Маврикий (582—602), който, след като сключва през 591 мир с Персийската империя, предприема голяма офанзива против настанените в отвъддунавските области слав. племена. Въпреки първоначалните успехи офанзивата завършва несполучливо главно поради

430

недисциплинираността на виз. войска. Към края на 602 разбунтуваната войска изоставя северната балк. граница и под предводителството на стотника (центурион) Фока се отправя към столицата, сваля от власт имп. Маврикий и го погубва заедно с цялото му семейство. Усилията на узурпатора са насочени главно към укрепване на неговата власт във вътрешността на държавата; дунавската граница е изоставена, както изглежда, без никаква защита. Именно при управлението на Фока (602—610) слав. множества безпрепятствено проникват и се настаняват в териториите на Балк. п-в. Приемникът на Фока, имп. Ираклий (610—641), дава съвършено нова насока на външната политика на империята. Балк. земи отново са изоставени почти напълно и всички военни сили са хвърлени в решителна борба против сасанидска Персия, без и там да бъде постигнат някакъв траен успех. Само няколко години след разгрома на персийското царство (с което в същност се унищожава голямата преграда пред напора на арабите), в редица важни за Византия средища и провинции в Изтока са настанени трайно новите завоеватели.

Настаняването на славяните в териториите на Балк. п-в завършва именно през царуването на имп. Ираклий. Към средата на VII в. значителни слав. маси вече са се установили в областите на Мизия, Панония и Тракия; проникнали са и по-южно, в голям дял от Средна Гърция и Пелопонес, а някои достигат и по-близките до континента острови. През този период етническите отношения на п-ва са вече основно променени. Старото грц. и римско население в по-голямата си част е прокудено или изтребено. Енергичният имп. Константин V Копроним (741—775) предприема през 756—775 големи военни офанзиви, чиято основна цел е да отвоюва загубените за империята и заселени от славяни области. Подобни опити за отвоюване биват предприемани от виз. правителство и по-късно, ако и с по-малък устрем — чак до началото на IX в. Наистина в много случаи биват отвоювани загубените области, но те вече имат променен етнически облик. Цариградското правителство не полага усилия да измени етническия състав на тези области и оставя в тях новите заселници — славяните, защото се нуждае от работна ръка и от данъкоплатци.

В някои случаи в резултат на отвоюването виз. правителство се опитва да намери разрешение на новосъздаденото положение чрез принудителна вътрешна колонизация. Така напр. в резултат на предприетата от имп. Юстиниан II (685—695, 705—711) през първия период от неговото управление контраофанзива в областта на Солун и източно от него, в малоазийските земи — до самата граница с арабите, биват преселени славяни от Солунско, за да бъдат използувани като военни отреди. Опитът завършва неуспешно, тъй като колонизираните там славяни се оказват несигурни за империята воини и минават на страната на нападателите. Изобщо след началото на IX в. в пределите на обширната Виз. империя вече съществува доста многобройно население от слав. потекло. То, макар и използувано от страна на цариградското правителство и от местните органи на виз. власт като работна ръка и при нужда като военна сила, все пак е етнически чужд елемент, който представя потенциална опасност за вътрешния стабилитет на държавата. Достатъчно е да се спомене голямото въстание, организирано към 804—805 от гъстото слав. население в областта на гр. Патрас в северния край на Пелопонес. Достоверни и близки по време истор. извори от виз. произход свидетелствуват с колко големи трудности е потушено от властта това застрашително въстание.

Отношенията между Виз. империя и славяните обаче наскоро се усложняват поради това, че край границите ѝ и отчасти върху територии, които не много време преди това съставят част от имперските владения, възникват първите слав. държавни образувания.

431

Още през епохата на големи военни конфликти със славяни, авари и перси през второто десетилетие от управлението на имп. Ираклий в земите на Моравия и Панония под водачеството на Само — от предполагаем франкски произход, възниква първата слав. държава. Както нейното възникване, така и съществуването ѝ през 623—658 са дело на виз. политика и специално на цариградската дипломация в борбата ѝ срещу аварите. През втората половина на VII в възниква обаче една трайна държава — българската, създадена от първобългарите, племе от тюркско потекло, и значително по-многочислените славяни. След периода на първоначалното консолидиране бълг. държава, която е най-близкият съсед за империята на север и северозапад, започва борба за разширяване на своите граници към юг и югозапад: това са области, които са населени със славяни, етнически сродни със славяните, обитаващи Горна и Долна Мизия и Тракия, т.е. принадлежащи към етническата група, която малко по-късно се обособява като българо-славянска, за разлика от сърбо-хървато-словенската или съответно великоморавско-панонската група. В течение на IX в. се образуват и другите слав. държави на Балк. п-в (на сърби и хървати), а в Моравия и Панония — княжеството Велика Моравия и Панонското княжество; възниква също — много по-далеч на североизток, руското Киевско княжество. През IX—X в. Византия е на върха на своята политическа и военна мощ; тя преживява истински разцвет и на своята култура като една наистина „универсална империя“ с претенции за „всемирно господство“ в познатия тогава „ойкумен“.

Именно през този истор. период с особена острота се налага за Византия „славянският въпрос“: как да се уредят отношенията както с обитаващото извън нейните граници многочислено слав. население, обединено в няколко млади слав. княжества и държави, така и с многобройното слав. население, което вече е включено в нейните граници. Слав. въпрос, който се заражда още през времето, когато славяните се явяват на границите на империята, и остава да тежи чак до края на съществуването на Византия като политическа и военна сила, по своята същност е твърде сложен. Той обгръща както етническите и политическите отношения, така и отношенията в областта на религията, културата и икономиката. Мерките, които Виз. империя предприема през различни периоди от своето съществуване, са от най-разнообразен характер и в някои случаи имат особено трайно значение за слав. род.

В самото начало на IX в. слав. въпрос включва както отношението на централното управление към обитаващите вътре в границите на империята славяни,така и отношението преди всичко със съседната бълг. държава, която тогава преживява решителен етап на славянизиране. Особено енергични мерки за разрешение на слав. въпрос предприема имп. Никифор I (802—811), който обаче не постига траен резултат. С цел да намали и „разреди“ слав. етнически елемент във важни за империята области, разположени недалече от столицата, императорът извършва вътрешни размествания на населението: в земите, населени от слав. маси, са настанени преселници от други провинции на империята. Тази далновидна от демографско гледище мярка, замислена с оглед на държ. интереси, обаче се посреща с негодувание от населението и се оказва безрезултатна. Непосредствено след гибелта на имп. Никифор във войната против българите (юли 811) заселниците се завръщат по своите първоначални поселища. Другаде императорът прибягва до още по-крайни мерки, за да намали заплахата от страна на славяните. Така въстанието на славяните от областта на гр. Патрас в Северен Пелопонес е смазано с оръжие, и то така жестоко, че след 804—805 за подобно движение между слав. население в тази покрайнина не знаем нищо положително. Цариградското правителство ясно преценява,

432

че бунтовните движения на слав. население в някои части на империята са свързани с политиката на бълг. държава и дори пряко са подтиквани и подкрепяни от нея. Именно съзнанието за това заплашително за империята сътрудничество между Б-я и обитаващите във вътрешността на Византия слав. племена става една от главните подбуди за похода на имп. Никифор I срещу българите през ранното лято на 811. Както е известно, този грандиозен поход завършва катастрофално за нападателите. Една от последиците от неуспеха е още по-голямото засилване на „славянската криза“ за Виз. империя.

Все още не е забравено страшното поражение, претърпяно в бълг. планини, когато цариградското правителство се вижда принудено да подеме борбата против своите подвластни слав. племена, и то отново в Пелопонес. Приемникът на имп. Никифор — неговият зет имп. Михаил I Рангаве (811—813), повежда борбата в две насоки по примера на своя предшественик. Неговите усилия са съсредоточени, на първо място, върху борбата против двете слав. племена в централен Пелопонес — мелингите и езеритите, обитаващи склоновете на планината Тайгет при древна Спарта. Не е известно с положителност дали в своя бунт против централната виз. власт тези слав. племена са получавали помощ или насърчение от страна на здраво утвърдената вече бълг. държава, или пък са действували самостойно. Във всеки случай походите на императорската войска срещу тях не постигат нищо съществено. Още по-безуспешна е войната на императора с българите, която завършва злополучно за него и довежда до неговото сваляне от власт. През 821, през царуването на имп. Михаил II (820—829), избухва голямото въстание, начело на което застава Тома, по всяка вероятност произхождащ от заселените някога в малоазийските земи славяни. Докато по въпроса за слав. потекло на вожда на това въстание продължават все още да съществуват известни съмнения, с положителност трябва да се допусне, че между въстаналото население има и славяни както от малоазийските области, така и от балк. земи.

Около 15 г. след смазването на ръководеното от Тома Славянина въстание (и то с военна помощ на бълг. хан Омуртаг, 814—831) в беломорската област, източно от Солун избухва ново голямо въстание. Няколко положителни сведения свидетелствуват, че то е подпомогнато от бълг. държава. Очевидно в сътрудничество със слав. въстаници в беломорската област действуват отреди, изпратени от Плиска под предводителството на видния пълководец кавхан Исбул, един от най-близките люде на хан Маламир (831—836). Почти по същото време пелопонеските славяни (милинги и езерити) започват отново да се бунтуват. В отговор на техните вълнения имп. Теофил (829—842) им налага тежки данъчни задължения, между които и задължението да доставят на централното правителство помощни военни отреди. Както личи несъмнено от многобройните слав. топоними, засвидетелствувани за Пелопонес, в тази част на Виз. империя обитава значително слав. население. Тъй като Пелопонес представя твърде важна част от империята, там се създават две военно-административни единици (теми) — Пелопонес и Елада, предназначени да обезпечават виз. господство както по отношение на неспокойните слав. заселници, така и срещу евентуални други врагове.

Предизвиканата от слав. поданици криза в империята през IX в. се проявява особено силно в управлението на държавата. Византия почти до края на своето съществуване е многонационална държава, главни обединителни звена в която са изповеданието на православието и употребата на грц. език като език на администрацията и културата. Народностният произход във Виз. империя има сравнително ограничено значение. Това обстоятелство е достатъчно, за да обясни защо в Източноримската и ранната Виз. империя на престола

433

се изреждат като обладатели на върховната власт лица от различен етнически произход: илирийци, траки, исаври, арменци и едва през по-късната епоха, от XI в. насам, те са „византийци“, сиреч гърци. През VIII—IX в. славяни се издигат и заемат твърде важни длъжности в политическата и административната йерархия, понякога и в църковната йерархия. Като типичен пример може да се посочи случаят със цариградския патриарх Никита I, който е от слав. потекло и оглавява църквата през 766—780. Преди да поведе въстанието през 821—823 славянинът Тома изпълнява важна военна длъжност в империята. Според едно твърде правдоподобно тълкуване на името Рангаве („ронкавий“), което носи император Михаил I, той ще да е бил също от слав. потекло. По времето на имп. Михаил III (842—867) славянинът Дамиан носи висшата придворна титла „патриций“ и изпълнява длъжността „паракимумен“, ще рече „спалник“ на императора, едно от най-близките на владетеля лица. Братята Константин Философ и Методий са, както това може да се предположи с твърде голяма вероятност според познатите истор. извори, от полуслав. потекло (славяни по майчина линия, вж. Произход на Кирил и Методий) и въпреки това са натоварвани от страна на централното управление с изпълнението на няколко важни мисии от политическо и църковно естество. Методий е управител на едно слав. княжество, както изглежда, някъде в беломорската област и изпълнява тази длъжност доста продължително време. От слав. произход е също пълководецът и подстратег на тема Опсикион Андрей от времето на имп. Василий I Македонянин (867—886). През първите две десетилетия на X в. в Пелопонес живее богатият и влиятелен патриций Никита, също от слав. потекло. Синът на имп. Роман I Лакапин (920—944) Христофор, за чиято дъщеря Мария — преименувана Ирина (Мира), през окт. 927 се оженва бълг. цар Петър I (927—970) — е женен за дъщеря на патриция Никита. Обвинен към 928 в участие в дворцов заговор, патрицият Никита е отстранен от двореца и изпратен в манастир. Един негов сродник, също от българо-слав. потекло, е обвинен, че поддържа тайни сношения с българите.

Накратко казано, след средата на IX в. Виз. империя преживява вследствие издигането на лица от слав. произход истинска вътрешна криза, която напомня твърде много кризата през IV—V в. поради засиленото влияние на германския етнически елемент в нея. В известно отношение тази „славянска“ криза е още по-опасна: германските заселници в империята през IV—V в. наистина се издигат понякога до висши началнически длъжности във войската, обаче достъпът за тях до върховната власт е неосъществим главно поради обстоятелството, че те са от арианско вероизповедание: това за виз. общество от опази епоха съставя непреодолима преграда. Заемащите висши административни и военни длъжности славяни, напротив, са привърженици на православието, следователно могат да играят много по-голяма роля. Според ненапълно доказани твърдения дори един от най-способните виз. владетели от IX в., имп. Василий I Македонянин, е потомък на славянски или най-малко на слав.-арменски род. Трябва да се предполага, от друга страна, че в действителност броят на славяните, които заемат по-висши длъжности в административния и политическия живот на империята, ще да е бил много по-голям от броя, който знаем от преки посочвания в познатите истор. извори. При покръстването, в духа на виз. православие, всеки получава християнско име, а зад напълно унифицираните християнски имена не личи етническият произход на покръстения.

Към средата на IX в. „славянската криза“, която за вътрешния живот на държавата има едновременно етнически и политически характер, се засилва. С изключение на последния период от съществуването на Виз. империя,

434

когато нейните политически граници са твърде много стеснени и тя обгръща само области, населени от грц. население, тя никога не представлява „национална държава“ и никога не се създава „византийска народност“ в съвременния смисъл на думата. Наистина, в писанията на виз. автори твърде често откриваме прояви на „византийски патриотизъм“, обаче това съзнание далеч не съответствува на представите и чувствата на съвременния човек.

Ако и поселени върху териториите на една вече отдавна християнизирана държава и пребивавали там продължително време, подвластните на Византия славяни запазват своята първична езическа вяра. Изповеданието на тази чужда на православието религия и, на второ място, употребата на собствен, негръцки език обособяват тези слав. поданици като чужд и несигурен елемент за държавата на ромеите. Виз. правителство ясно съзнава, че единствено чрез покръстването на езичниците е възможно те да бъдат органически включени в държ. общност на „всемирната империя“. На тази основа е предприета широка мисионерска дейност от страна на цариградските политически и духовни власти сред слав. население с цел то да бъде християнизирано и по този начин приобщено към живота на империята. Заедно с това ръководните политически и църковни дейци твърде отрано стигат до съзнанието, че християнизирането на слав. поданици и тяхното приобщаване към държавата може да постигне положителни и трайни резултати, ако християнството се проповядва на достъпен и разбираем за тях език, т.е. на техния собствен слав. език.

Векове наред в епохата на ранното Средновековие се разисква тежкият проблем за употребата на езиците в църковната проповед и в литургията. Постепенно Източната и Западната църква стигат до две различни схващания по този въпрос. Западната църква, изхождайки от съображението да запази единството и универсалния характер на църковната организация, налага употребата на лат. език, докато Източната църква се показва много „по-либерална“ в това отношение. Поддържайки тесен допир с племена и народи от различен етнически произход и съответно с възникналите там църковни организации, Източната църква твърде отрано се показва склонна да признае употребата на съответните народностни езици в проповедта и литургията — особено при твърде отдавна християнизирани народи. Без да бъдат привеждани тук всички налични свидетелства в това отношение, достатъчно е да се припомнят два показателни случая. Големият църковен деятел и виден писател, цариградският патриарх Йоан Златоуст (398—404), настоява за използуване на готски език като литургичен език в богослужението в една от столичните църкви. Според положителни свидетелства един от най-видните предстоятели на виз. църква, ученият патриарх Фотий (858—867, 877—886), е противник на доктрината за трите „сакрални“ езика — еврейски, гръцки и латински, като литургични езици. Това негово схващане позволява, естествено, употребата на „националните езици“ в богослужението. Подобни тежнения за признаване на „националните езици“ проникват и сред Западната църква, обаче много дълго време те не получават превес. На един западен църковен събор, свикан през 794, по времето на Карл Велики (768—814), е постановено: „Никой да не вярва, че на бога можем да се молим само на трите [сакрални] езици, защото почитанието към бога може да бъде изразено на всякакъв език.“ Естествено е, че подобно признание на „националните езици“ утвърждава съответно и правото на отделни „национални“ азбуки. Положителното отношение към „националните езици“ и към „националните азбуки“ цариградските политически и църковни власти проявяват през IX в. не само към славяните, но и към други народности в империята. Грузински монаси начело с видния просветител Иларион (822—875)

435

напр. получават съгласието на виз. имп. Василий I Македонянин за употреба на своя „национален“ език и писменост. Само в светлината на тези истор. обстоятелства можем да обясним зараждането и началното утвърждаване на слав. писменост, създадена от Константин-Кирил Философ и неговите духовни събратя.

Създаването на нова азбука и книжнина като славянската представлява наистина революционно нововъведение в църковната практика и може да бъде осъществено и приложено на дело само с одобрението и подкрепата на върховните политически и църковни власти. Благотворното виз. влияние обаче се проявява не само във формалното признание. От напълно достоверни свидетелства се установява, че опити за приспособяване на грц. азбука като графическо изразно средство за езика на славяните са били правени в самата Виз. империя още през началните десетилетия на IX в. Благодарение на тези почини е натрупан достатъчно богат опит, несъмнено умело използуван от такъв гениален филолог и просветител като Константин Философ, който действително създава една съвършена система от писмени знаци за езика на славяните. Установяването на съответна литургична практика обаче трябвало да бъде съобразено със строгите изисквания на православната църква по отношение на литературата. Чрез преводи от грц. език са въведени на първо място употребяваните в Източната църква литургични книги. Съчиненията на грц. патриотически автори, посветени на проблемите около формулировката и защитата на основните догми на християнската вяра, съставят вторият задължителен фонд от книжнината, която трябвало да бъде въведена във всяка новопокръстена страна. Към тази богата преводна литература постепенно се добавят още редица оригинални книжовни произведения, създадени също под по-силно или по-ограничено влияние на грц. патристическа и собствено виз. литература. Така литературата на грц. език, заимствувана изключително от Византия, оказва огромно влияние за формиране на новородената християнска слав. литература — както върху нейното съдържание, така и върху нейния език и стил. Изхождайки от тази основа, постепенно се оформят онези старобълг. писатели, които създават ранната слава на слав. литература от Средновековието (вж. Българската литература през IX—X век).

Официалното покръстване през 864 е преломен момент в развоя на бълг. материална и по-специално духовна култура. В новопокръстената страна незабавно започва най-оживено култово строителство. За богослужението се изграждат множество големи и малки църковни сгради, параклиси и молитвени домове по образците на старото християнско и виз. църковно строителство — по отношение на архитектурния план и на вътрешната украса чрез стенописи, икони, църковни утвари и др. (вж. Архитектурата в България през IX—X век). Спазването на установени от векове канонически форми става абсолютно задължително с оглед на изискването да бъдат избегнати всякакви отклонения към еретическа или иноверска практика. В богослужението се включват различни поетически и музикални текстове, които в не по-слаба степен следват установените форми и предписания (вж. Музиката в България през IX—X век). Все пак сред това единство на православната виз. или възникнала под виз. влияние култура неизбежно се пораждат все по-ясно очертани различия, които се дължат на възникналите местни и народностни школи и течения. В стенната живопис (вж. Живописта в България през IX—X век) и в иконописанието се включват образите на нови светци и дори мъченици — т.е. на заслужили за християнската вяра личности от слав. потекло. Въпреки стремежа да бъдат следвани строго и неотклонно заетите от Виз. империя образци, появяват се нововъведения, които обогатяват художествената украса,

436

без да нарушават общата художествена или литературно-литургична практика. Така възниква богата виз.-слав. култура, чиито създатели са едновременно, но разбира се в различна степен, и византийците, и славяните, а и други народности от средиземноморския свят. Изобщо виз. култура през периода V—XV в. е култура на средиземноморския свят с многочислени местни етнически особености.

Отношенията на Виз. империя с възникналите през VII—IX в. слав. държави на Балк. п-в в Средна, Северна и Източна Европа съставят външнополитическата страна на големия и труден проблем за виз.-слав. отношения. Твърде сложни и променливи са отношенията между империята и възникналата в непосредна близост с нейните северни и северозападни граници бълг. държава (вж. Българската държава през IX—X век). Както княжествата на сърби и хървати, така и бълг. държава възниква върху територии, които до това време са първоначално владения на късната Римска, после на Източната римска империя. Непосредствено след възникването на бълг. държава нейната експанзия се насочва към обединяването на сродните слав. племена от бълг. етническа група, които се намират под владичеството на империята. Така сблъскванията с Цариград са напълно естествени. За отбелязване е обаче, че всички стълкновения между Б-я и Виз. империя, с които е изпълнена епохата на Средновековието, имат политически и военен характер; никое от тях не се отнася до отношенията в областта на културата и вярата. Б-я е тясно свързана със сферата на виз. култура и църковност и опитите да установи по-трайни и дълбоки връзки със Западната църква са спорадични и нетрайни. Такива са преди всичко връзките с Рим през времето на княз Борис I (852—889) и по-късно по времето на цар Калоян (1197—1207) (вж. Посолства на българите в Рим). Цариград ревниво следи всеки опит на българите да се сближат със Западната църква и при възможност, както през втората половина на IX в., реагира решително, за да запази българите в сферата на своето духовно, а оттук и политическо влияние.

Различни са, напротив, отношенията на сърбите и хърватите с Цариград. Сред хърватите и сред населението на далматинските области твърде рано се разпростира мисионерската дейност на Римската църква и това определя общия характер на техните връзки с Виз. империя и църква. Сърбите се поселват в земите на Балк. п-в, поне според познатите полулегендарни известия, с позволението на цариградското правителство по времето на имп. Ираклий (610—641). Без почти никаква обща граница с Виз. империя, освен през ранното Средновековие и после през XI—XII в., те имат сравнително по-слаби сблъсквания с империята. В някои периоди на враждебни отношения между Византия и Б-я сърбите биват използувани като съюзници против българите. В критичната за империята епоха към края на XII в. освободените скоро преди това от виз. владичество сърби установяват съюзни отношения с Цариград, скрепени с един „политически брак“. Докато Цариградската патриаршия още през първата половина на X в. чрез българо-виз. мирен договор от есента на 927 признава правото на българите да имат своя патриаршия (вж. Българската църква през IX—X век), сърбите получават своя автономна църква едва през 1220, и то от приютената в малоазийския гр. Никея империя, която по онова време има твърде ограничена сфера на влияние в политическия и духовния живот.

Обитаващи в областите на Средна и Северна Европа, славяните в Моравия, Панония и полските земи имат много ограничен допир с Виз. империя. Най-тесни са връзките между моравските и панонските славяни и Византия в началните години на втората половина на IX в., особено когато великоморавският княз Ростислав (846—870) прави опит да се откъсне от влиянието на немското

437

католическо духовенство и съответно от Западната църква и да се сближи с Цариградската патриаршия. Като виз. мисионери Константин-Кирил Философ, брат му Методий и техните ученици развиват в моравските и панонските земи най-оживена книжовна и просветна дейност в духа на виз. православие (вж. Моравска мисия). Отпътуването на Константин-Кирил и Методий с най-приближените техни ученици за Рим и смъртта на Константин-Кирил в Рим на 14 февр. 869 прекъсват мисионерската им дейност, но връщането на Методий като архиепископ възобновява тяхното дело. В този период — до смъртта на архиепископ Методий на 6 апр. 885, се засилва противодействието от страна на немското католическо духовенство; понякога то взима доста остра форма (например затварянето на архиепископа). Преследванията се засилват особено много след смъртта на Методий и с това се нанася тежък удар върху Кирило-Методиевото дело, което е една от проявите на виз. културна експанзия в тези области на Средна Европа. Отгласи от Кирило-Методиевата просветна и мисионерска дейност има и в полските области, обаче в много по-слаба степен. Изобщо политическото и културно влияние в тези териториално отдалечени слав. области е много по-ограничено и слабо и бързо се заглушава от Западната църква и лат. култура.

Сложни и променливи са отношенията между Виз. империя и източните (руските) славяни. Русите предприемат различни набези по течението на големите реки, после по Черноморското крайбрежие към средището на империята — предимно по посоката на т.нар. път от варягите към гърците. Такъв поход се организира през 860; за него сме добре осведомени главно от църковните слова на съвременник на събитието — патриарх Фотий. В началото на X в. обаче русите пристигат под стените на Цариград като търговци и отношенията с империята се уреждат чрез няколко официални договора — в 907, 911 и др. От това време почти до края на Средновековието руските земи са едни от главните източници на империята за доставка на зърнени храни, кожи, восък и други стопански продукти. Макар и да са сравнително отдалечени от непосредствените предели на империята, виз. държава добива от тях повече стопански блага, отколкото от по-близките, но по-бедни южнослав. земи. След едно военно стълкновение през 941 между русите и империята през 944 се сключва нов мирен договор, чрез който се подновяват оживените търговски връзки. През 967—971 киевският княз Светослав, син на княгиня Олга (покръстена в Цариград през 958) е използуван първоначално като съюзник срещу българите, но после той воюва с империята. През лятото на 971 се сключва нов византийско-руски мирен договор, чрез който се уреждат икономическите връзки между двете страни. След неколкократни опити за християнизация на руските славяни княз Владимир Киевски приема официално християнската вяра ок. 988 и получава за съпруга византийката Анна. С това се открива един период на засилено виз. църковно и културно влияние, което се изразява в широко култово строителство в новопокръстената обширна земя, в просветна и книжовна дейност. Най-голямата част от необходимата богослужебна и изобщо християнска книжнина се заимствува от Б-я — отначало от Преслав, който пада временно под властта на княз Светослав, после от важния бълг. духовен център Охрид, последното седалище на Първата бълг. държава и на Бълг. патриаршия. Покръстването на руските славяни разкрива нова страница в историята на Виз. църква. В кръга на християнското население, подвластно на Цариградската патриаршия, чрез установената в руските земи широка църковна йерархия се влива милионно население, далеч по-многочислено отограниченото по брой население от грц. потекло. От този период насам Цариградската патриаршия, с оглед числеността

438

на своите „пасоми“, е наистина виз.-слав. църковна общност. Изобщо руската култура се развива под силното влияние на виз. култура. Разбира се, там бързо възникват местни школи и направления, които създават самобитни художествени творби.

Историята на Виз. империя до началото на XIII в. е най-тясно свързана с историята на славяните. Поради това историята на славянството и особено на православното славянство, може да бъде задоволително проучена и изяснена само в най-тясна връзка с историята на Виз. империя, между другото като се използуват критично богатите, макар и често тенденциозни истор. извори от виз. произход.

            Лит.:

·       Флоринский Д. Ф. Южные славяне и Византия во второй четверти XIV века. 1. СПб., 1882, 139 с.; 2. СПб., 1882, 275 с.;

·       Василиев Д. А. Славяне в Греции. ВВр, 5, 1898, с. 404-438, 626—670;

·       Станојевић Ст. Византија и срби. 1. Нови Сад, 1903, с. 242 с.; 2. Нови Сад, 1906, 17; 252 с.;

·       Попруженко М. Г. Славяне и Византия. ВВр, 22, 1915—1916, с. 253—280;

·       Leib В. Rome, Kiev et Byzance à la fin du XI^e siècle. Paris, 1924, 324—356 p.;

·       Dvоrnik P. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, 360 p.;

·       Vasmer M. Die Slaven in Griechenland. Berlin, 1941, 350 p.;

·       Левчeнко М. В. Очерки по истории русско-византийских отношений. М., 1956, 557 с.;

·       Литаврин Г. Г. Болгария и Византия в XI—XII вв. М., 1960, 472 с.;

·       Dujčev I. Medioevo bizantino-slavo. 1. Roma, 1965, 589 р.; 2. Roma, 1968, 653 p.; 3. Roma, 1971, 733 p.;

·       Dujčev I. Slavia orthodoxa. Collected Studies in the History of the Slavic Middle Ages. London, 1970, 442 p.;

·       Дpинов М. Южные славяне и Византия в X веке. В: Избрани съчинения. 1. С., 1971, с. 434—585;

·       Obolensky D. Byzantium and the Slavs. Collected Studies. London, 1971, 392 p.;

·       Browning R. Byzantium and Bułgaria. A Comparative Study across the Early Medieval Frontier. London. 1975, 232 p.

Иван Дуйчев

     (36). ВИКТОРОВ, Алексей Егорович (2/14.II.1827—20.VI/2.VII.1883) — руски библиограф и палеограф. Роден в с. Студениково, Орловска губ. Завършва Орловската семинария (1846) и Духовната академия в Москва (1850). В 1852 постъпва на служба в Главния архив на Министерството на външните работи. През 1861—1862 работи в библиотеката на Московския унив. По препоръка на Ф. И. Буслаев от 1862 е пазител на ръкописите и слав. старопечатни книги в Московския публичен (Румянцевски) музей. Заедно с това завежда и архива на канцеларията на Московската оръжейна палата. Член-кор. на Руската АН (1882) и на редица научни дружества в Русия. В. допълня фондовете на Румянцевския музей с ценни сбирки от слав. ръкописи и старопечатни книги (колекциите на В. М. Ундолски, В. И. Григорович, А. С. Норов, Т. Ф. Болшаков и др.). Плод на това начинание на В. е издаването на каталозите на съхраняваните в музея ръкописни сбирки. В края на 60-те г. В. започва работа по създаване на пълна библиография на старопечатните слав. книги, във връзка е която излиза „Очерк славяно-русской библиографии“ на В. М. Ундолски (М., 1871), снабден е допълнения от В. и от неговия колега от Публичната библиотека в Петербург А. Ф. Бичков. В. е един от най-активните слав. археографи — автор е на значителен брой много ценни описи на слав. ръкописи. Умира в Пятигорск.

В статията си „Последнее мнение Шафарика о глаголице“ ( 1859—1860) В. поддържа неправилния възглед, че автор на кирилицата е Константин-Кирил Философ. Между трудовете му с библиографски характер, изданията на паметници и критически статии най-ценното му изследване е „Кирилл и Мефодий. Новые источники и ученые труды для истории славянских апостолов“ (1865). В него той прави преглед на трудовете на А. В. Горски, В. Ватенбах, Е. Дюмлер, О. М. Бодянски, И. Гинцел върху Кирило-Методиевото дело. Като счита, че истор. достоверност на източниците за делото на Кирил и Методий е от първостепенна важност, В. се стреми да отстрани допусканата до момента некритичност, плод на лични, национални и религиозни пристрастия. Ръководейки се от убеждението, че появата на всеки нов истор. извор предизвиква

439

преврат и налага преоценка на дотогавашните извори по разглежданите въпроси, В. с право отдава голямо значение на откритите от Горски Пространни жития на Кирил и Методий. Той се съгласява с авторите, които поддържат идеята за тяхната старинност, като добавя и свои доказателства в това отношение. Той доказва, че „не подлежи на никакво съмнение дълбоката старинност и в най-висока степен историческа достоверност на тези паметници и заедно с това огромната им важност за историята на Кирил и Методий“ (с. 404—405). В. признава важността на официалните източници — папските послания или були, но препоръчва и към тях предпазливо и критично отношение. Отдава голямо значение на легендарните източници, които след проверка чрез безспорни откъм достоверност източници трябва да служат като критерии за установяване значението на по-късни извори.

Възгледите си по най-важните въпроси около дейността на Кирил и Методий В. сумира в няколко положения: авторите на ЖК и ЖМ са съвременници на отразените в тях събития, близки ученици на слав. апостоли; ЖК е написано скоро след смъртта на Константин-Кирил, но не по-късно от смъртта на папа Йоан VIII (882); ЖМ е написано в Панония скоро след смъртта на Методий, преди да започне гонението на учениците му; ЖК и ЖМ са критерии за достоверността на Италианската легенда, а не обратно („Ние приемаме за несъмнено, че Италианската легенда е нито повече, нито по-малко съкращение на славянското житие и всяко друго обяснение на взаимното сходство между двете произведения считаме решително невъзможно“ (с. 418). В подкрепа на тази мисъл на В. е фактът, че Сказанието за намиране на мощите на Климент Римски, към което ЖК препраща, и Италианската легенда до известна степен се покриват. Днес в науката се смята за установено, че Италианската легенда взема данните си за намиране на мощите от специално съчинение, а останалите сведения почерпва от ЖК. Твърденията на В. се потвърждават напълно, след като се открива писмото на Анастасий Библиотекар до велетрийския епископ Гаудерик.

(КМЕ, том 2, стр. 911:

ПОПРАВКА

В статията за А. Е. Викторов (т. 1, с. 439) по технически причини погрешно е поставена библиографията на А. Ф. Гилфердинг. Тук поместваме нужния текст:)

            Съч.:

o   Последнее мнение Шафарика о глаголице. — Летописи русской литературы и древности, 2, 1859, с. 67—150; 3, 1860, с. 17—55 (същото М., 1863);

o   Кирилл и Мефодий. Новые источники и ученые труды для истории славянских апостолов. — В: Кирилло—Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 343—440;

o   Собрание славянорусских рукописей В. М. Ундольского. М., 1870, 64 с.;

o   Февраля д҃ı представление и похвала с҃тмоу от҃цу Константину, нареченаго Кирилла, учителя словенску языку и болгарску, философа, сътворено Климентом. — Записки Императорского Одесского общества истории и древностей, 12, 1881, с. 49—59.

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Несколько припоминаний о научной деятельности А. Е. Викторова. СПб., 1881, 23 с. (същото в ЗИАН, 38, 1881, 2, прил. 5);

·       Некрасова Е. С. Алексей Егорович Викторов. — Русская старина, 43, 1884, 8, с. 425—448;

·       Языков Д. Д. Обзор жизни и трудов покойных русских писателей. 3. СПб., 1887, с. 16—19;

·       Багрий А. Вопрос о сказании Черноризца Храбра и Киевские списки „Сказания“. — Филологические записки, 52, 1912, 1, с. 59—76; 2, с. 261—275; 3, с. 571—580;

·       Трифонов Ю. Две съчинения на Константина Философа (св. Кирил а) за мощите на св. Климента Римски. — СпБАН, 48, 1934, с. 160—161;

·       Gueorgiev Е. Die Italienische Legende. Sofia, 1939, p. 10—11;

·       Маторина P. Π. Архив А. Е. Викторова. — Записки Отдела рукописей Государственной публичной библиотеки им. В. И. Ленина, 16, 1954, с. 78—97;

·       Горяинов А. Н. Викторов Алексей Егорович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 103—104.

Велчо Велчев

    ВИНЕТКА — вж. Приложни изкуства в България през IX—XI век.

     (37). ВИНОГРАДОВ, Виктор Владимирович (31.XII.1894/12.I.1895—4.X.1969) — съветски езиковед. Роден в гр. Зарайск, РСФСР, в семейството на свещеник. Завършва Духовната семинария в гр. Рязан, а през 1918 — Историко-филологическия и Археологическия инст. в Петроград. През 1919 защищава магистърска дисертация върху историята на звука ѣ в северноруските говори. От 1920 работи в Ленинградския унив., като сътрудничи в Държ. инст. по история на изкуствата и в Инст. по език и мислене при АП на СССР. От 1930 е на работа в Московския унив.

440

(доцент, професор, ръководител на Катедрата по руски език, декан на Филологическия фак.). През 1946 е избран за академик. Директор на Инст. по езикознание при АН на СССР (1950—1954), на Инст. по руски език при АН на СССР (1958—1968). Член на много чуждестранни академии — на Българската, Датската, Полската, Румънската, Сръбската, Френската, на Академията на науките на ГДР, на Akademie des inscriptions et des Belles Lettres в Париж и др. Удостоен със званието почетен д-р на Карлович унив. в Прага и на Будапещенския унив. Умира в Москва.

Научните изследвания на В. са многостранни и богати. Той има фундаментални трудове в областта на общата теория на езикознанието, на граматическия строеж на съвременния руски език, на славянските езици, на историята на руския литературен език, на руската лексикология, фразеология и лексикография, на езика на художествената литература. Известни са неговите сериозни заслуги в изследването на проблеми на стилистиката, поетиката, текстологията, литературната критика и др.

Във връзка е проблема за разпространяване на кирило-методиевските традиции и старобълг. език сред източните славяни интерес предизвикват научните разработки на В. по история на руския литературен (книжовен) език. Още в големия сп труд „Очерки по истории русского литературного языка XVII—XIX вв.“ (1931, 2 изд. 1938) В. изразява становище по важни въпроси не само за състоянието на руския литературен език през XVII—XIX в., но и за по-древния период от неговото развитие. Той пише: „Русским литературным языком средневековья был язык церковнославянский“ (2 изд., с. 5). Според В. църковнослав. език е в своята основа „язык византийско-болгарский, но уже имевший свою сложную историю на русской почве“ (с. 5). В гл. 1, § 1 на посочения труд В. подчертава, че през втората половина на XVII в. се проявява вътрешното разпадане на системата на църковнослав. език, което се набелязва още през XVI в. Причината за тази промяна В. вижда в това, че измененията в структурата на църковно-книжната реч са свързани с нарастване на литературното значение на светско-деловите, публицистичните, повествователиите стилове на руския „писмен“ език и с разширяване на литературните права на битовата реч. Но В. добавя, че през този период църковнослав. език продължава да изпълнява своите литературни функции, а „стили русского делового, публицистического и повествовательного языка, несколько приспособляясь к церковнославянской системе, размещаются по периферии „книжности“, письменности, а чаще остаются в сфере официального делопроизводства п бытового общения“ (с. 5). В труда „Очерки по истории русского литературного языка XVII—XIX вв.“ В. показва състоянието на църковнослав. литературна норма през този по-късен период, процесите на нейното разрушаване и изработване на руския национален литературен език. Присъствието на църковнослав. езикова „стихия“ във формирането на руския национален литературен (книжовен) език, макар и неравномерно и изменящо се, според В. е несъмнено и на тези процеси той посвещава значителен брой параграфи от десетте глави на своята книга, като се спира на кризата в системата на църковнослав. език, на процесите на приспособяване на църковнослав. език към разговорния руски език, на тенденциите към реставрация на църковно-книжните традиции през втората четвърт на XVIII в., на нормираността на трите стила въз основа на синтеза на народната реч и църковнослав. език, на обществено-битовите и политическите причини за устойчивостта на църковнослав. езикови традиции, на тяхното присъствие в творчеството на А. С. Пушкин, II.В . Гогол (на този въпрос е посветен и отделният труд на В. „Стиль Пушкина“) и т.н. По такъв начин, представяйки

441

мащабно сложните процеси на формиране на руския национален литературен език, В. дава богат лексикален, фразеологичен и граматичен материал, който може да послужи при изследване на църковнослав. езикови елементи в руския език не само през XVII—XIX в. но и в съвременния руски литературен език, както и за сравнение с църковнослав. езикова система и литературна норма през донационалния период.

Схващането на В., че църковнослав. език е бил руски литературен език през донационалната епоха, в по-късните му трудове претърпява изменения. Така в статията си „Вопросы образования русского национального литературного языка“ (1956) В. смята, че староруската народност е използувала три типа писмен език: източнославянски в основата си (обслужвал деловата преписка), същински литературен църковнославянски, т.е. русифициран „старославянски“ (обслужвал култа и църковно-религиозната литература) и трети тип, в който се сливат елементите на живата източнослав. поетическа реч с книжните езикови елементи. Наскоро след публикуването на тази концепция В. изработва друг неин вариант, според който в резултат на взаимодействието на „старославянския“ и източнослав. език през началния период на староруския език се образуват два типа староруски писмено-литературен език: книжно-славянски и народно-литературен („Основные проблемы изучения образования и развития древнерусского литературного языка“, 1958). Критериите и принципите за разграничаване на тези „два типа“ литературни езици през древния период остават у В. недостатъчно защитени. Едновременно с подчертаването на жанрово-стилистичното разнообразие и сложност, на значението и ролята на живата източнослав. реч при образуването и развитието на староруския литературен език В. изтъква голямото влияние на „старославянския“ език в създаването на староруския книжовен език, на неговата стилистика и богатство. Трудът „Основные проблемы изучения образования и развития древнерусского литературного языка“ е ценен и със солидния и задълбочен анализ на научните концепции в руската и съветската наука за произхода на руския литературен език в донационалната епоха, както и с обилния старобълг. материал (главно лексикален и фразеологичен), който може да бъде използуван и при по-нататъшното изучаване на историята на руския литературен език.

За изучаване на старобълг. езикови черти в староруската писмена традиция имат значение изследванията на В. върху езика на отделни староруски писмени паметници. В това отношение особено важни са публикациите му върху езика на Житието на Сава Освещени по ръкопис от XIII в. В. разкрива „влияние болгарского оригинала“, прави речник на лексикалния материал в житието, който при съпоставка със старобълг. паметници и при използуване на някои други научни критерии може да обогати нашите представи за старобълг. лексика. Немалък брой статии на В. са посветени на функционирането и етимологията на отделни литературни думи в руския език. Освен интересните и важни наблюдения върху тяхната семантика, етимология, история, функциониране В. разкрива и връзката на някои от тях с църковнослав. книжовна традиция в Русия. По такъв начин се разширява списъкът от онези книжовни думи, които и досега функционират в съвременния руски литературен език.

Въпросите за връзката, взаимодействието и съотношението на народноруската и „старославянската“ езикова стихия в историята на руския литературен език, за „старославянизмите“ в руския език занимават В. почти до края на неговия творчески път. В трудовете си „Различия между закономерностями развития славянских литературных языков в донациональную и национальную эпоху“ (1963) и „Проблемы литературных языков и закономерностей их образования и развития“ (1967) В. отново засяга тези проблеми.

442

В работата си „Различия между закономерностями развития. . .”, отбелязвайки, че през епохата на феодализма, която предшествува образуването на националните литературни езици, е естествена употребата на чужд език, т.е. на език, който излиза далеч извън пределите на разговорната реч на дадена народност и изпълнява ролята на писмено-литературен език, В. добавя (с. 10): „Таким литературным языком у народов иранских и тюркских долгое время считался классический арабский язык; у японцев и корейцев — классический китайский; у германских (и западнославянских) народов — латинский; у южных и восточных славян — язык старославянский (древнеболгарский...)“. По такъв начин В. точно и определено подчертава важната международна функция на старобълг. книжовен език.

            Съч.:

o   Исследования в области фонетики севернорусского наречия. 1. Очерки по истории звука в севернорусском наречии. — ИОРЯС, 24, 1919, 1, с. 150—245; 28, 1923, 2, с. 188—348;

o   К истории лексики русского литературного языка. — В: Русская речь. Новая серия. 1. Л., 1927, с. 90—118;

o   О слове ахинея в русском литературном языке. — В: Русская речь. Новая серия. 3. Л., 1928, с. 28—46;

o   Заметки о лексике „Жития Саввы Освященного“. — СОРЯС, 101, 1928, 3, с. 349—353;

o   Очерки по истории русского литературного языка XVII—XVIII вв. М., 1934, 288 с. (2 изд. 1938, 448 с.);

o   Из истории русских слов и выражений: 1) роздых 2) голословный 3) советник 4) дешевка 5) с пальцем девять, с огурцом пятнадцать 6) танцевать от печки. — Русский язык в школе, 5, 1940, 2, с. 31—37;

o   Основные этапы истории русского языка. — Русский язык в школе, 5, 1940, 3, с. 1—5; 4, с. 1—7; 5, с. 1—9;

o   Из истории русской лексики: 1) небосклон 2) вдохновить 3) подвергать свою жизнь; точить балы, блясы, лясы. — Русский язык в школе. 6, 1941, 2, с. 12—19;

o   Материалы и исследования в области исторической лексикологии русского литературного языка. — Научный бюллетень Ленинградского университета, 6, 1946, с. 16—18;

o   Из истории слова личность в русском языке до середины XIX в. — Доклады и сообщения филологического факультета Московского университета, 1, 1946, с. 10—12;

o   История слова творчество в русском языке. — Доклады и сообщения филологического факультета Московского университета, 2, 1947, с. 6—9;

o   Из истории русской литературной лексики: 1) распад и разложение 2) обобществлять. — Доклады и сообщения филологического факультета Московского университета, 5, 1948, с. 16—20;

o   Из истории русской литературной лексики: 1) в сорочке родился, родилась 2) двурушник, двурушничество 3) отчитать — отчитывать 4) завсегдатай 5) себялюбие, себялюбивый. — Ученые записки кафедры русского языка Московского государственного педагогического института, 56, 1948, 2, с. 3—18;

o   Из истории современной русской литературной лексики (веяние, поветрие, злопыхательство, кисейная барышня, новшество, пароход). — ИАНСССРоля, 9, 1950, 5, с. 376—392;

o   „Слово о полку Игореве“ и русская культура. — ТОДРЛ, 8, 1950, с. 11—16;

o   Проблема исторического взаимодействия литературного языка и языка художественной литературы. — ВЯ, 4, 1955, 4, с. 3—34;

o   Вопросы образования русского национального литературного языка. — ВЯ, 5, 1956, 1, с. 3—25;

o   Основные проблемы изучения образования и развития древнерусского литературного языка. М., 1958, 138 с.;

o   Из истории русской литературной лексики (прямолинейный, прямолинейность; односторонный; самочувствие; непосредственный). — Cerсеtâri de lingvistica, 3, 1958, р. 537—547;

o   Некоторые вопросы и задачи изучения истории русского литературного языка XVIII в. — В: Тезисы докладов на совещании по проблемам изучения истории русского литературного языка нового времени. М., 1960, с. 3—7;

o   Различия между закономерностями развития славянских литературных языков в донациональную и национальную эпоху. — В: Доклады советской делегации V международного съезда славистов. М., 1963, с. 1—34;

o   Историко-этимологические заметки (письмоносец, светоч, почва, плюгавый, поединок, предвзятый, предумышленный, представитель, царедворец). — В: Этимология, 1961. М., 1963, с. 85—109;

o   История слова изящный. В связи с образованием выражений изящная словесность, изящное искусство. — В: XVIII век. 7. М.—Л , 1966, с. 434—442;

o   О процессах развития и разрушения омонимии в кругу соотносительных русизмов и древнеславянизмов. — StS, 12, 1966, р. 433—451;

o   Историко-этимологические заметки: 1) закал, закалить, закаленный 2) набожный, набожность 3) перелистывать — перелистать 4) сосредоточенный, сосредоточенность 5) стрюцкий. — В: Этимология, 1965. М., 1967, с. 161—176;

443

o   Проблемы литературных языков и закономерностей их образования и развития. М., 1967, 134 с.;

o   Орфография и язык „Жития Саввы Освященного“ по рукописи XIII в. — В: Памятники древнерусской письменности. Язык и текстология. М., 1968, с. 137—198;

o   Основные вопросы и задачи изучения истории русского языка до XVIII в. — ВЯ, 18, 1969/6, с. 3—34;

o   Основные проблемы и задачи изучения русского литературного языка в донациональной эпохи. — В: Славянские литературные языки в донациональный период. Тезисы докладов. М., 1969, с. 3—5.

            Лит.:

·       Академику В. В. Виноградову к его шестидесятилетию. Сборник статей. М., 1956, 312 с.;

·       Сборник статей по языкознанию. Профессору Московского университета акад. В. В. Виноградову. М., 1958, 372 с.;

·       Проблемы современной филологии. Сборник статей к семидесятилетию акад. В. В. Виноградова. М., 1965, 476 с.;

·       Исследование по славянской филологии. Сборник, посвященный памяти акад. В. В. Виноградова. М., 1974, 362 с.;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 2. Минск, 1977, с. 89—122.

Румяна Павлова

     (38). ВИНОКУР, Григорий Осипович (5/17.XI.1896—17.V.1947) — съветски езиковед. Роден във Варшава. През 1922 завършва Московския унив. Преподава в Московския държ. педагогически инст. „В. П. Потемкин“, в Катедрата по руски език на Московския унив. Проф. от 1936. През 1943 защищава докторска дисертация на тема „Очерки истории текста и языка Пушкина“. От 1943 ръководи Катедрата по руски език в Московския унив. Умира в Москва.

Научните интереси на В. са съсредоточени в няколко области: история на руския език, проблеми на езика и стила на руската художествена литература от XVIII—XIX в., проблеми на граматичния строеж на съвременния руски език, лексикография, езикова култура. В центъра на неговото внимание е историята на руския книжовен език. В своите изследвания, особено в работата „Русский язык. Исторический очерк“ (1945) В. обръща сериозно внимание на въпросите, свързани с разпространяване на кирило-методиевските традиции и старобълг. език сред източните славяни. Той подчертава, че по времето на Кирил и Методий Солун е бил обкръжен от бълг. заселници. Поради това братята са владеели речта на солунските българи („Избранные работы. . .“, с. 25), която използуват за основа на своята мисионерска дейност. Въз основа на този език още преди заминаването си за Моравия те създават азбука и правят първия си превод. Преводаческата им работа завършва в Моравия. Според основателното мнение на В. писменият език, създаден от Кирил и Методий на българо-солунска основа, се оказва напълно приемлив в западнослав. среда (в Моравия), а от X в. — и в източнослав. среда. По такъв начин създаденият от тях език става нещо като международен писмен език на славянството в раннофеодалната епоха („Избранные работы. . ., с. 26). В. приема названието старославянски (или древноцърковнославянски) и изказва мисълта, че този език е бил изключително книжовен („Русский язык. Исторический очерк“, 1945). Това твърдение, резултат от традициите на младограматическата школа относно характера на книжовните езици, е в противоречие с правилната постановка на автора, че този език има жива говорна основа.

Като характеризира най-старите източнослав. ръкописи, В. подчертава, че непосредственият източник на руската писменост са текстовете не от моравския, а от по-новия, бълг. период на „старославянския“ език („Избранные работы. . .“, с. 28). Според В. при преписването на „старославянски“ текстове и съставянето на оригинални текстове по старослав. образци староруските книжовници понякога неволно, а понякога съзнателно са допускали отклонения от нормите на „старославянския“ език в полза на паралелните явления в своята родна реч. По този път се внасят източнослав. черти в ортографията, граматичната система и речниковия състав на „старославянските“ оригинали. В резултат на това възниква своеобразен и нов писмен език, в който се кръстосват книжовните „старославянски“ и живите източнослав. елементи.

443

Именно този, по думите на В., смесен език („старославянский язык русской редакции“) е първият писмен език на източните славяни („Избранные работы. . .”, с. 28).

В. правилно добавя, че степента на участие на двата вида основни елементи в тази амалгама е била различна в отделните случаи — в зависимост от характера на съставяния текст, от неговото съдържание и стил, от начетеността и културата на съставителя, от неговите литературни намерения и т.н. По този начин възникват различни стилове на стария книжовен руски език: църковнокнижен стил, делови стил и промеждутъчен стил, който В. нарича староруски литературен език в тесен смисъл или собствено-литературен. В резултат на продължителното влияние на книжовната (в основата си старобълг.) норма върху руската книжнина в руския литературен език се утвърждават много книжни езикови елементи, които се употребяват и в съвременния руски книжовен (литературен) език („О славянизмах в современном русском литературном языке“).

            Съч.:

o   Культура языка. М., 1925, 216 с.;

o   Русский язык. Исторический очерк. М., 1945, 189 с.;

o   О задачах истории языка. — Ученые записки Московского государственного педагогического института, кафедра русского языка, 5, 1941, 1, с. 3—21;

o   Русский литературный язык во второй половине XVIII века. — В: История русской литературы. 4., 2. М.—Л., 1947, с. 100—119;

o   Заметки по русскому словообразованию. — ИАНСССРоля, 5, 1946, 4, с. 315—332;

o   О славянизмах в современном русском литературном языке. — Русский язык в школе, 8, 1947, 4, с. 9—19;

o   К истории нормирования русского письменного языка в конце XVIII века. Словарь Академии Российской, 1789—1794. — ВМУифс, 1947, 5, с. 27—48;

o   Избранные работы по русскому языку. М., 1959, 492 с.

            Лит.:

·       Бархударов С. Г. Предисловие. — В: Винокур Г. О. Избранные работы по русскому языку. М., 1959, с. 3—8;

·       Цейтлин Р. М. Григорий Осипович Винокур. М., 1965, 94 с.;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 2. Минск, 1977, с. 122—129.

Румяна Павлова

    ВИСЛЯНСКИ КНЯЗ — вж. Вислянско княжество.

     (39). ВИСЛЯНСКО КНЯЖЕСТВО. Старополската държава възниква към средата на IX в., когато сред племенните княжества се оформя тенденцията за образуване на единна държава. Този процес се развива неравномерно; създават се няколко самостоятелни центъра, около които се съсредоточават полските племена. Един от тях (наред с Велика Полша, Поморието, Мазовия и Силезия) е Малка Полша или т.нар. В.к. До II половина на X в., когато династията Пясти във Велика Полша успява да обедини почти всички полски земи, съществува необходимостта да се неутрализира натискът на съседните силни раннофеодални държави — Германия и Велика Моравия. Този натиск би могъл да има и обратно въздействие, т.е. да забави формирането на държавна организация. Немската феодална агресия на изток по това време (до X в.) е възпирана от стремежа за независимо съществуване на полабските славяни, които по този начин играят ролята на своеобразен буфер между Германия и Полша, като осигуряват значителна самостоятелност и автохтонност в протичането на социалнополитическите процеси сред източните им съседи. По-особено значение имат взаимоотношенията между Велика Моравия и полските племена, респ. В.к., което е разположено съвсем близо до северните и североизточните граници на същинска Моравия.

През втората половина на IX в. В.к. става обект на великоморавска експанзия, чийто географски и политически обхват не може са се определи с пълна сигурност поради недостатъчните документални сведения. Т.нар. Баварски географ в съчинението си „Descriptio civitatum ad septentrionalem plagam Danubii“, написано c търговски цели, споменава висляните преди слензаните наред с маджарите и луколаните. Географското разположение на луколаните не е точно идентифицирано. Предполага се, че те населяват или долнолужишките територии, или Черноморското крайбрежие на запад от лимана на р. Днепър (по-късното Лукоморие).

445

ВИСЛЯНСКО КНЯЖЕСТВО

В описанието на Германия от англосаксонския крал Алфред Велики (съставено между 888 и 893, т. е. приблизително по времето, когато е писал и Баварският географ) на запад от висляните са посочени хърватите (вероятно белите хървати или слензаните), а на изток — Дакия. Независимо от смисъла, който е вложен в тези названия от Баварския географ и от Алфред Велики, безспорно е, че това са топографски означения. (Така напр. Алфред Велики нарича Краковската област Wiesland, т.е. Повислие, земи покрай р. Висла, а в името Дакия е съвсем абсурдно да се търси следа от някакъв етнос — явно става дума за реминисценция на античната традиция.)

В.к. първоначално се простира само в горното Повислие, в района на Краков и Виелица, които са укрепени княжески резиденции. На север то достига до Свентокжишкия хребет, горното течение на р. Пилица и р. Нида; на юг опира в планинската верига на Бескидите; източната му граница се намира на вододела между реките Сан и Днестър. Не е изключено обаче процесът на възникване на държавния строй в Малка Полша да е започнал и по-рано, в началото на IX в., като по-малките племенни княжества са били подчинявани на вислянския княз. Поради това е правдоподобно да се счита, че още преди моравската експанзия висляните разширяват своите владения за сметка на съседните — Сандомержко и Лендицко, като не е изключено да са завладели и териториите около Люблин, етнически по-близки до Мазовия. Някои автори (В. Хруби) поставят източната граница на В.к. към реките Буг и Щир само въз основа на грамотата за основаването на Пражкото епископство,

446

която съобщава границата на Чешкото княжество през X в. Трудно може да се приеме, че това са били граници на Малка Полша през IX в., както и предположението, че западна граница е бил вододелът между реките Висла и Олше; не е сигурно дали в тази посока не са били подчинени и присъединени ополяните и голенсиците. Моравската държава по времето на Светополк опира до земите на волиняните, които граничат на юг с хърватите. През 907 волиняните участвуват в похода на киевския княз Олег срещу Цариград. Едва през 50-те и 60-те г. на X в. чешките князе завладяват заедно с Краковската област и земите по горното течение на р. Буг (наричани по-късно Червенска област).

Гл. XI от ЖМ разказва:

(Един езически княз, много силен, който седеше у висляните, се подиграваше с християните и им правеше злини. [Методий] прати при него да му кажат: „Добре ще е за тебе, синко, да се покръстиш доброволно на своя земя, за да не бъдеш покръстен по принуда като пленник на чужда земя: тогава ще си спомниш за мене.“ Така и стана).

Последната фраза от това „пророчество“ на моравско-панонския архиепископ дава основания да се предполага, че покръстването на вислянския княз се е извършило след успешен поход на Светополк. Ако този пасаж от ЖМ се свърже със следващия, може да се предполага, че Светополк първоначално не е имал успех във войната с висляните. Поради това той се е обърнал за съвет към Методий. Вероятно е победата над езичниците-висляни, както смята и Л. Хавлик, да е била резултат от единодействието между Светополк и Методий. Вислянският княз е бил отведен като пленник в Моравия и покръстен там. Но конкретната форма на зависимост към Велика Моравия не е ясна, не може да се установи дали неизвестният вислянски княз се е върнал в страната си и е продължил да управлява при определен годишен трибут, или Светополк е изпратил там свой наместник. Някои автори (Й. Видайевич) свързват неизвестния вислянски княз с рода на княз Михаил, който владее Захлумието през 910—930. Той е син на Вишевит, за когото Константин Багренородни отбелязва, че произхожда от непокръстените обитатели на поречието на р. Висла.

Предполагаемото покръстване на вислянския княз от Методий и присъединяването на Краковската област към Велика Моравия може да се датира между 875—880, след като Методий е освободен от баварския затвор (873) и Светополк му поверява управлението на всички моравски църкви. Тези събития вероятно стават след Форхаймския мир (874), когато са консолидирани отношенията с Германия и моравският княз има по-голяма свобода на действие. XII гл. на ЖМ загатва за надигането на немско-латинското духовенство, за престоя на Методий в Рим през 880. Поради това именно последната година е terminus ante quem за присъединяването на В.к. към Велика Моравия.

Повислието се превръща в моравска църковна провинция. Видайевич предполага, че Вихинг е бил не само нитрански, а и вислянски епископ. Това обаче е малко вероятно, като се има пред вид, че през 880 Вихинг, както потвърждава и папската була, е избран от Йоан VIII и Светополк само за нитрански епископ (. . . electum episcopum consecravimus sanctae ecclesiae Nitrensis). Против хипотезата на Видайевич е и фактът, че вислянският княз е контактувал пряко с Методий.

447

От друга страна, тя се подкрепя от онази част от писмото на Баварския епископат от 900, която излага протеста против възстановяването на Моравската църква от Моймир II и където се казва, че папа Йоан VIII изпратил Вихинг по искане на Светополк при някакви езичници, които князът надмогнал с военна сила и покръстил. В каталога на краковските епископи, съставен през XI в., за времето 970—986 се споменават двама епископи — Прохор и Прокулф. Видайевич поддържа мнението, че тази църковна митрополия е много стара, свързана е с моравското християнство и поради това я идентифицира с едно от трите нови епископства, споменати в протестното писмо от 900. Твърде хипотетично е мнението, че още докато Методий е бил жив, Вихинг освобождава Краковската област от своята църковна юрисдикция и тя получава самостоятелен епископ — Прохор, а след смъртта на Методий, когато нитранският епископ узурпира църковната власт, е поставен около 899—900 нов епископ — Прокулф, привърженик на латинския обред. Против тази теза говори фактът, че в каталога Прохор и Прокулф са поставени във времето на чешкото господство — 970—986. Не бива да се забравя обаче, че този каталог е достигнал до нас в по-късен препис. Все пак, както изтъква и Л. Хавлик, Вихинг е бил назначен за нитрански епископ, а протестното писмо на баварските епископи има подчертано тенденциозен характер, което не дава възможност да се вярва напълно в предадените от него сведения. Не би могло да се свързват данните от писмото за непокръстения народ, завладян от Светополк, с образуването на три нови епископства и с назначението на Вихинг (880). Всичко това не изключва възможността нитранският епископ да е имал църковна власт във В.к. след 880. Вероятно той е имал мисийна юрисдикция, т.е. изпращал е проповедници и е назначавал мисиен хорепископ.

Около 900, след настаняването на маджарите в Панония и започналия упадък на Велика Моравия, В.к. отпада от пределите на тази голяма средноевропейска слав. държава.

Великоморавското владичество в Краковската област не бива да се оценява едностранчиво. От една стана, то наистина забавя в известна степен процеса на формиране на държавния строй у полските племена, т.е. Малка Полша не е могла да стане техен обединителен център. Но, от друга страна, разпространението на християнството и слав. богослужение създават културно-политически традиции, които ще имат значение по-късно, при обединението на Полша от династията Пясти (Велика Полша). Никак не е случайно, че княз Мешко I (около 960—992), когато изгражда раннофеодалната полска държава, приема християнството от Чехия.

            Лит.:

·       Novotný V. České dějiny. 1., 1. Praha, 1912, p. 379;

·       Niederle L. Slovanské starožitnosti. 3. Praha, 1919, p. 217—218;

·       Widajewicz J. Państwo Wiślan. Kraków, 1947, 136 p.;

·       Horák B., D. Travniček. Descripcio civitatum ad septentrionalem plagam Danubii. — RČAV, Řada společenských věd, 66, 1956, 2, p. 48;

·       Kopoлюк В. Д. Древнепольское государство. М., 1957, с. 117—121;

·       Lehr-Spławiński Т. Żiwoty Konstantyna i Metodego. Poznań, 1959, p. XIX—XX;

·       Buczek K. Polska południowa w IX — X w. — In: Małopolskie studie historiczne. 2, 1. Kraków, 1959, 23—48;

·       Havlik L. Tři kapitoly z nejstarších česko-polských vztahu. — Slovanské historické studie, 4, 1961, p. 42—49;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 190—201.

Георги Сотиров

     (40). ВИТИНИЯ (грц. Βιθυνία, лат. Bithynia) — древна област в Северозападна Мала Азия, между р. Риндак (дн. Коджачай) на запад и р. Партений на изток (дн. в Турция). Получава името си от тракийското племе тини или витини (βι-θύνοι), проникнало от Европа около 700 пр.н.е. През II в. изпада под силно римско влияние и в 74 става римска провинция. Играе значителна роля в икономическия, политическия и културния живот на Римската империя, по-късно и на Виз. империя.

448

ВИТИНИЯ

През XIII в. витинският гр. Никея е столица на Византия. В XIV в. В. пада под османска власт.

От IV в. В. става монашеско средище, важен фактор в църковния живот и в манастирско-културните традиции на православния Изток. Голяма известност придобива планината Олимп, на юг от гр. Бруса, където през VIII—IX в. монашеството достига своя апогей. Тук се съсредоточават най-големите манастири. Сред тях е и „Полихрон“, разположен около Олимп, близо до областта Сигриани. По времето, когато слав. просветител Методий става игумен на тази обител, тя се слави със своето богатство и с многолюдно монашеско братство — повече от 70 души. В манастирите на В. идват не само призваните за аскетически подвиг, но и търсещи убежище духовници и светски първенци, прогонени от църковната или държ. власт, напуснали принудително столицата поради своята привързаност към иконопочитанието или по други причини от църковен, политически и обществен характер. Хипотетични са предположенията, че специални обстоятелства от църковно-политическо естество насочват Кирил и Методий към Олимп. Твърде вероятно е обаче Константин Философ да е отишъл при своя по-стар брат в „Полихрон“ след дворцовия преврат през 855, когато техният покровител Теоктист е убит от кесаря Варда. Навярно тук двамата братя започват работа по създаването на слав. азбука.

            Лит.:

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий. 2. СПб., 1871, с. 161;

·       Малышевский И. И. Свв. Кирилл и Мефодий. Киев, 1886, с. 37;

·       Соколов И. Состояние монашества в Византийской церкви с половины IX до начала XIII в. (842—1204). Казань, 1894, 536 с.;

·       Sölch J. Bithynische Städte im Altertum. — Klio, 19, 1925, p. 140—188;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Praga, 1933, p. 114—117;

·       Halkin F. Trois dates historiques précisées grâce au synaxaire. — Byzantion, 24 (1954), 1956, p. 7—17;

·       Laurent V. La vie merveilleuse de Saint Pierre d’Atroa. — In: Subsidia Hagiographica. 29. Bruxelles, 1956, р. 36, 62, 63;

·       Всемирная история. 2. M., 1956, с. 231, 254, 256, 257, 311—313, 317, 321, 335, 364, 373—376, 401, 407, 640, 654, 655, 660, 727;

·       ИБИ, 9, 1964, с. 149, 284;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 148, 206.

Тодор Събев

     (41). ВИХИНГ (Uuichinus) (неизвестно—след 899) — нитрански епископ. По произход баварец. През 800 по искане на моравския княз Светополк В., който дотогава е презвитер в Пасау, е ръкоположен от папа Йоан VIII (872—882) за епископ и изпратен в Моравия (в Нитра) като „помощник“ (suffraganus) на Методий. Той е един от най-изявените врагове на слав. просветител. След смъртта на Методий (885)

449

управлява църковните дела в Нитра. През 893 по неизяснени причини напуска Нитра и постъпва на служба при баварския крал Арнулф като канцлер, а може би и като епископ в Регенсбург (дн. във ФРГ); скоро след това се връща отново в Нитра. През 899 Арнулф го повиква отново в Регенсбург. В. отива там, но не остава в града, понеже е посрещнат враждебно от местното духовенство, особено от залцбургския архиепископ Дитмар, който отказва да го признае, смятайки, че преместването му от Нитра в Регенсбург е противоканонично. Наскоро след това В. умира.

В. е един от петимата немски епископи (наред с Херманрих, Адалвин, Анон и Ландфрид), които се обявяват против епископството на Методий. В писмото си до Светополк от юли 880 папа Йоан VIII изрично подчертава, че е заповядал на В. „да се подчинява на своя архиепископ (т. е. на Методий) във всичко, както повеляват светите канони“ („. . . quem suo archiepiscopo in omnibus obedientem, sicuti sancti canones docent, esse iubemus. . .“). В. обаче явное имал определена от немците задача да противодействува срещу славянизаторската мисия на Методий и на учениците му в моравско-панонските земи. От писмото на папа Йоан VIII до Методий от 23 март 881, в което се заявява, че не са изпращани никакви писма до В. с указания за действия против Методий, се вижда, че В. си е послужил пред слав. просветител с фалшиви папски писма. Той възобновява и изостря споровете около т.нар. йопаторска ерес (filioque), която е била поддържана от немците, и във връзка с това отправя нови обвинения против Методий. В. фалшифицира и папското писмо до Светополк, за да покаже, че уж папата му бил дал право да изгони Методий. След смъртта на Методий не допуска Методиевият ученик Горазд да заеме определеното му епископско място, а сам се настанява на него и остава там до 899.

            Лит.:

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 220—224;

·       Lарôtre A. L’Europe et le saint Siège à l’époqüe carolingienne. 1. Le pape Jean VIII (872—882). Paris, 1895, 380 p.;

·       Grivec F. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 116—119;

·       Magna e Moraviae Fontes Historici. 3. (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophica, 134), 1969, p. 197—208, 210—212.

Христо Кодов

     (42). ВЛАДИМИР (Расàте) (IX в.) — бълг. княз (889—893). Първороден син на княз Борис I. Годината на раждането му е неизвестна. През 870 участвува във войната срещу сърбите, в която бива пленен, но след като между двете страни е сключен мир, е освободен. В 889 княз Борис се отказва от престола и предава държ. власт в ръцете на В. Истор. извори (твърде оскъдни) не са много благосклонни към този бълг. владетел и го представят в неблагоприятна светлина. Единственото събитие от краткотрайното управление на В., за което има сведение, е свързано с външната политика на бълг. държава. През септември 892 в бълг. столица Плиска пристигат пратеници на германския крал Арнулф, които предлагат от името на своя владетел възобновяване на съюза между двете държави, сключен през 862 от княз Борис и крал Лудвиг Немски. В същото време посланиците на германския крал искат от бълг. владетел да бъде прекратен износът на сол от Б-я за Велика Моравия. Тези предложения били част от подготовката на коалиция срещу великоморавската държава, вдъхновявана от противника на слав. писменост Вихинг, изградена и с участието на папа Формоза (891—896). Бълг. княз приема направените му предложения и през май 893 пратениците на Арнулф се завръщат при своя владетел. Тази стъпка на В. се свързва обикновено с опита на прабълг. аристокрация да се отхвърли християнската религия и да се възстанови езичеството. По-вероятно е обаче, че В., воден от противовиз. чувства, е искал да скъса отношенията си с Византия, да се свърже по-здраво със Запада и да промени

450

политическата и религиозната ориентация на страната си. Подобно тълкуване на политиката на бълг. владетел не противоречи на загатването за преследване на бълг. духовенство, засвидетелствувано в Учителното евангелие на Константин Преславски. Този политически ход на В. среща противодействието на неговия баща. Старият княз Борис напуска манастира, където се бил установил в 889, и успява с помощта на онези среди от аристокрацията, които били против новата политическа ориентация, да сломи съпротивата на своя първороден син и да го лиши от престола. Според широко разпространения на Изток обичай В. е ослепен. На състоялия се през 893 във Велики Преслав народен събор за бълг. княз е провъзгласен третият Борисов син Симеон.

            Лит.:

·       Monumenta Germaniae historica Scriptores. Ed. Pertz 1. Hannoverae—Lipsae 1826 (Annales Fuldenses, p. 408; Regino, nis Prumiensis Chronicon, p. 580), 1844, 6. Hannoverae—Lipsiae (Sigebertus. Chronica, p. 341; Annalista; Saxo Grammaticus, p. 575);

·       Aнтоний архиеп. Из истории христианской проповеди. СПб., 1895, с. 227—228;

·       Трифонов Ю. Бележки към Учителното евангелие на епископ Константин. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски. С., 1925, с. 469—470;

·       Chaloupecký V. Dvě studie k dějinám Podkarpatská. 1. Sůl z Bulharska (892). Bratislava, 1925, p. 3—11;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1, 2. С., 1927, с. 10, 53, 244—253;

·       Трифонов Ю. Достоверен ли е разказът за ослепяването на Борисовия син Владимир? — Училищен преглед, 26, 1927, 5—6, с. 864—890;

·       Мутафчиев П. История на българския народ. 1. С., 1943, с. 264—267;

·       Дуйчев И. Връзки между чехи, словаци и българи през Средновековието. — В: Чехословакия и България през вековете. С., 1963, с. 7—41 (същото на чешки ез.: Dujčev I. Vztahy mezi Čechy, Slováky a Bulhary ve středověku. — In: Cesko-slovensko-bulharské vztahy v zrcadle století. Praha, 1963, p. 1I—40;

·       Dujčev I. Slavia Orthodoxa. Collected studies in the history of the Slavic Middle Ages. London, 1970, № 17, p. 30—35);

·       Гюзелев В. Княз Борис Първи. С., 1969, с. 459—470;

·       Gуuzеlev V. The Adoption of Christianity in Bulgaria. Sofia, 1976, p. 72—75.

Иван Божилов

     (43). ВОДОЧА — църква при с. Водоча, дн. развалини. Намира се на 5 км северозападно от гр. Струмица (СФРЮ, Социалистическа република Македония). Една от най-ранните църковни постройки с кръстовиден план. Издигането ѝ се свързва със строителството на бълг. владетели княз Борис I (852—889) и цар Симеон (893—927) в Брегалнишката област. Църковната сграда се състои от две части, построени наскоро една след друга в една ос. По-ранна, по-малка и по-тясна е западната. Построена е вероятно по времето на княз Борис, между 886 и 889, за съхраняване на костите на 15-те тивериуполски мъченици. След построяването на източната част се превръща в притвор. Общата дължина на сградата е над 30 м. Църквата е манастирска. И двете части са кръстовидни, куполни, с цилиндрични сводове над раменете на кръста, което е характерно за бълг. църкви от това време. В плана има особености, които показват неговото местно развитие и тип: купол, лежащ на четири издължени правоъгълни стълба, които образуват почти плътна стена между корабите, липса на отделно предапсидно пространство, цилиндрични сводове, а не кръстати или слепи куполи, характерни за Цариград и Солун. При градежа се отбелязват ранни фази в използуването на характерния за местното строителство през IX—XIV в. клетъчен градеж от камъни и тухли.

Останки от църквата при с. Водоча, IX в.

451

Чувствува се и развитието в пластичното фасадно моделиране на постройките. На всяка страна от по-старата постройка едностъпална арка маркира раменете на кръста. В източната постройка на същите места долу има по две двустъпални ниши, може би отгоре обхванати от подобна арка. Средната апсида е имала три реда прозорци. Украсена е с венец от керамопластичен мотив и прости геометрични мотиви в ъглите над арките.

Стенопис в църквата при с. Водоча

Стенописите, открити в двата стенописни слоя на църквата, имат голямо значение за историята на бълг. средновековна живопис и са забележителен неин паметник. И първото, и второто изписване са дело на майстори от една и съща школа, съществувала през IX—XI в. в района на Охрид и Западна Б-я. По-късното ѝ развитие се вижда в стенописите на църквата „Света София“ в Охрид. От първия живописен пласт е запазена незначителна част (фрагменти от изображения на светци — дякон Исавър, св. Пантелеймон, св. Евпъл). Живописта е от високо качество. Контурът е ясен, овалите на лицата — чисти и условни, сенките са кафяви, моделировката — мека, със светли тонове в тънък контур. Останките от тази живопис са открити при консервация. Част от тях са занесени в музея в Щип. Второто изписване на църквата е станало вероятно по времето на цар Самуил (997—1014). В тази живопис се чувствува древността на школата и нейните традиции, които водят началото си вероятно от времето на Климент Охридски и Наум Охридски. Стилът на изображенията е до известна степен архаизиран и доста близък до виз. живопис на IX—X в. Той показва характера на старобълг. живопис в западните части на страната през епохата на Първата бълг. държава. Човечността и експресивността на изображенията разкриват похуманно разбиране на религиозните догми и канони (напр. запазените части от сцената на страданията на 40-те мъченици). Чувствуват се източни — палестински и сирийски, влияния, по-народностни по дух в сравнение с рафинираното цариградско изкуство. Линията е сигурна, формата се определя с дълги тъмни сенки. Античната скулптурна моделировка е съчетана със свобода на движенията и познаване на природата. Характерно за местната школа е изпълнението на три образа на Богородица — грамаден образ в апсидата, към който са устремени две редици летящи ангели в средния кораб на църквата, Елеуса и Одигитрия върху стълбове. И тук, както в други паметници на западната школа, в ъглите между арките има медальони със светци. Тази живопис показва по-ранен етап в дейността на местната школа от този в „Св. София“ в Охрид и сходства със стенописите в „Св. Лука“ във Фокида, в църквите в Костур и Солун.

            Лит.:

o   Миятев Кр. Църквата при с. Водоча. — МкП, 2, 1926, 2, с. 49—57;

o   Миятев Кр. Фрагмент от фреска Св. Четиридесет мъченици в църквата до с. Водоча при Струмица. — МкП, 5, 1929, 4, с. 46—62;

o   Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. 1. Изкуството на Първото българско царство. С., 1959, с. 290—293;

o   Јовановић М. О Водочи и Вељуси после конзерцаторских радова. — Зборник на Штипскиот народен музей, 1, 1959, с. 125—135, обр. 6—8;

o   История на българското изобразително изкуство. С., 1977, с. 77, 101—102.

Станчо Ваклинов

452

     (44). ВОЙНОВ, Михаил Иванов (6.VIII.1905) — бълг. историк. Роден в гр. Черновци, Австро-Унгария (дн. в СССР). Завършва класическа филология в Софийския унив. (1930), където от 1946 е асистент. От 1952 е научен сътрудник, от 1966 — старши научен сътрудник в Инст. за история при БАН. Специалист в областта на бълг. средновековна история. Изследванията на В. са свързани главно с въпроса за основаването на бълг. държава и с бълг. история през IX—X в. По-важни публикации: „За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на основаването на бълг. държава“ (ИИБИ, 6, 1956, с. 453—480), „За разрива между Борис I и Рим“ (ИИБИ, 7, 1957, с. 321—328), „Отново по въпроса за възникването на бълг. държава“ (ИИИ,9, 1960, с.269—276), „Някои въпроси във връзка с образуването на бълг. държава и покръстването на българите“ (ИИИ, 10, 1962, с. 279—309), „La politique de Byzance dans ses rapports avec les „Barbares“ (Etudes historiques, 2, 1965, p. 31—46; съвместно с В. Тъпкова-Заимова), „Промяната в българо-византийските отношения при цар Симеон“ (ИИИ, 18, 1967, с. 147-202), „Пак за възникването на българската държава“ (ИП, 26, 1970, 4, с. 76—78), „Μόκρος et γέφυραι chez Anne Comnène et χορόκοις dans la vie détaillée de St. Clément d’Ohrida“ (Studia balcanica, Sofia, 1, 1970, p. 95—101). В. е член на колектива, който публикува серията „Извори за българската история“ — участвува в съставянето и редактирането на т. 2—8 от „Гръцки извори за българската история“ (1958—1972) и на т. 1—3 от „Латински извори за българската история“ (1958—1965).

            Съч.:

o   Латинско-български речник. [Войнов М., Ал. Милев]. С., 1937, 723 с. (2 изд. 1939, 3 изд. 1939, 4 изд. 1945; 2 прераб. и доп. изд. 1971, 832 с.; 3 изд. 1980, 840 с.);

o   Старогръцко-български речник [Войнов М., В. Георгиев, Б. Геров, Д. Дечев, Ал. Милев, М. Тонев]. С., 1939, 773 с. (2 изд. 1943, 3 изд. 1943);

o   Латинска граматика [Войнов М., Ал. Милев]. С., 1944, 100 с.;

o   Старогръцка граматика [Войнов М., Ал. Милев]. С., 1944, 160 с.

Светлина Николова

     (45). ВОНДРАК, Вацлав (Vondrák, V.) (22.IX.1859—13.VIII.1925) — чешки славист, специалист в областта на старобълг. език, старите слав. литератури, сравнителното слав. езикознание и историята на чешкия език. Роден в Дуб до Воднян, Югозападна Чехия. Гимназиално образование получава в Прахатице и в Ческе Будейовице (1872—1880). Следва романска филология във Виенския унив., по-късно слав. филология под ръководството на Фр. Миклошич. През 1884 защищава докторат по философия. От 1884 до 1891 работи като частен учител. Асистент (1891), частен доц. (1893) по старобълг. език с практически занятия по древни паметници във Виенския унив. От 1895 до 1910 заема и длъжността уредник в Придворната библиотека във Виена. Запознава се основно със старите слав. ръкописи, които се съхраняват в библиотеката и това до голяма степен определя насоките на бъдещите му научни занимания. Извънреден (1903) и редовен проф. (1910). След оставката на В. Ягич заедно с М. Решетар ръководи Катедрата по слав. филология. От 1920 е в Бърненския унив., където работи до края на живота си. Умира в Бърно.

Творческото дело на В. е богато и разностранно. Основните му приноси са в областта на старобълг. език и на сравнителната граматика на слав. езици (особено по въпроси на сравнителната фонетика и слав. акцентология). През ранния период на научната си дейност В. изследва предимно старобълг. паметници и подготвя преиздаването на някои от тях. Във връзка с възникването на глаголицата посочва като възможен неин образец самаританския вариант на староевр. писмо. По въпроса за произхода на старобълг. език поддържа схващания, близки до изказаните от непосредствения му учител Фр. Миклошич.

В студията си „Zur Kritik der altslovenischen Denkmale“ (1886) подлага на статистически анализ съдбата на епентетичното л и посочва изчезването му в

453

някои от паметниците като типична бълг. черта. Разглежда асимилациите и контракциите на гласни от рода на: бъ-ıваатъ (Мар. ев), прибѣгаатъ (Супр. сб.), обладатъ (Син. пс.), отъвѣштаваши (Сав. кн.) и др. Определя съотношението между окончанието -ть и по-разпространеното -тъ в 3 л. ед.ч. и мн.ч. сег. време. Посочва и причините за изчезването на третоличното окончание в сег. време и в случаи като бѫде вм. бѫдеть, е вм. естъ, подобаа вм. подобаетъ и др. Проследява разпространението на окончанието -те за 3 л. дв. ч. (Мар. ев., Клоц. сб., Син. пс., Син. евх. и др.) срещу по-новото -та. Спира се и на вариантите на корен жьг-: жег- (жешти съжъжетъ — Сав. кн.; въжъжеши — Супр. сб.). Описва и дублетните форми братъ—братыа, братръ—братыа, штоуждъ—туждь и представя застъпването им в отделните паметници.

Вацлав Вондрак

В. изследва Супрасълския сборник („Über einige orthographische und lexikalische Eigentümlichkeiten des Codex Suprasliensis im Verhältniß zu den anderen altslovenischen Denkmälern“, 1891). 3a основа използува изданието на Фр. Миклошич (1851) и оттук се пораждат редица неточности в наблюденията му (напр. неправилното тълкуване на розвѣ, на представката роз- и др. като русизми, което е отбелязано от Б. М. Ляпунов). Важно значение за науката има подготвеното от В. ново издание на Клоцовия сборник („Glagolita Clozův, 1893). Авторът представя не само прецизно за времето си разчитане на текста, но в предговора излага оригинални наблюдения върху езика на паметника (внимателно е проследено напр. смесването на ѫ и оу); изказва мнение, че Анонимната хомилия е дело на Йоан Златоуст (по-късно я приписва на Климент Охридски). В отделни случаи критиката посочва неточно разделяне на думите. Не е изгубило значението си и неговото издание на Фрайзингенските листове („Frizinské památky, jejich vznik а význam v slovanském písemnictví“, 1896), което трябва да се свърже с кн. „О původu Kijevských listů a Pražských slomků a o bohemizmech v starších církevněslovanských památkách vůbec“ (1904). Тук подробно се разглежда графиката на Киевските листове, като се обръща специално внимание на надредните знаци. В тях авторът съзира частично знак за ударение и за дължина. В това отношение Киевските листове са съпоставени с Фрайзингенските листове и с ударението в съвременния словенски език. В употребата на надредните знаци В. вижда отражение на средновековната немска графика. Според него Киевските листове възникват в словенско-панонска говорна област, за което свидетелствува лексиката им. След това са преписани на сърбохърватска почва от чех, който вмъква формите с ц и з, окончанието за твор. пад. на -ъмь и вероятно шч вм. шт от stj, sk (очишчение, зашчıтı). Накрая текстът вторично е преписан в южносръбска област. Последният препис е запазен. Научната критика отбелязва прецизния анализ и огромната ерудиция на автора, но се отнася скептично към очертаната от него сложна

454

картина около възникването на паметника.

Пражките листове В. описва и в студията „Altslovenische Studien“ (1890). Оригиналът на паметника според него е български, за което говорят някои особености на речника. По такъв начин авторът се противопоставя на по-старото становище на В. Ягич и И. И. Срезневски, които предполагат руско-бълг. оригинал на текста. Според В. в паметника напълно липсват русизми. Формите на аорист от типа на оудариша, възложиша, поставиша и др. той обяснява с характера на старочешкото произношение.

В няколко студии В. разглежда връзката на кирило-методиевската традиция със старочешките преводи на библейските книги. В изследването си „Zur Würdigung der altslovenischen Wenzelslegende und der Legende vom heiligen Prokop“ (1892) той изказва предположението, че слав. богослужение се запазва само в Карпатите — Източна Словакия и Подкарпатието в Русия. По-късно приема за достоверно предположението, че чешката княгиня Людмила е изпратила своя внук Вацлав да се учи на слав. писмо и че самата тя (заедно с княз Борживой) е покръстена от Методий („Nový text hlaholský církevněslovanské legendy o sv. Václavu“, 1903). Подробна текстологическа аргументация на тези проблеми В. предлага в изследването си „Die Spuren der altkirchenslavischen Evangelienübersetzung in der altböhmischen Literatur“ (1893). Върху изключително богат материал от старочешки паметници той установява над 100 думи, проникнали според него от старобълг. език в старочешки. Този въпрос разглежда и в студията си „К otázce o vlivu církevní slovanštiny na starou češtinu“ (1895), в която търси въздействието на кирилометодиевската традиция не само върху отделни думи, но и в цели конструкции. Посочват се напр. успоредици като да радостъ ваша исплънена бѫдетъ (Йоан 16: 24) ἵνα ἡ χαρὰ ὑμῶν ἠ πεπληρωμένη ; в по-късните текстове исплънити. се заменя с наплънити. Вторият вариант е застъпен във Виенското евангелие, което се отклонява от текста на Вулгата, представен в други чешки текстове (напр. в Пражката библия). По такъв начин в схващанията на В. чешките текстове се оказват във връзка не толкова с първите евангелски преводи, колкото с по-късния развой, отразен в различни преписи. Независимо от това, че изводите на автора не се приемат единодушно, поставените проблеми придобиват важно значение в по-късните сравнителноистор. изследвания.

В студията си, посветена на езика на Йоан Екзарх („O mluvě Jana exarcha bulharského. Příspěvek k dějinám církevní slovanštiny“, 1896), В. стига до извода, че старобълг. писател е разполагал с превод на цялата Библия, което косвено потвърждава свидетелството в ЖМ (гл. XV), че Методий с помощта на свои ученици е превел пълния текст на библията освен Макавейските книги.

Особено значителна е кн. му „Altkirchenslavische Grammatik“ (1900, 2 изд. 1912), която и досега е едно от най-добрите ръководства по старобълг. език. В нея подробно са разработени фонетиката, морфологията и синтаксисът. Второто издание е по-обширно; в него са застъпени нови аспекти във връзка с по-късния развой на старобълг. език, отразен във вариантите на различните редакции. В. разглежда и истор. процеси, които засягат развитието на отделните слав. езици, съпоставени със старобълг. език. Сведенията за праслав. състояние на езика не са отделени в самостоятелен дял, а са включени като основа за сравнителен анализ. Частта, посветена на старобълг. синтаксис, излиза и самостоятелно в руски превод („Старославянский синтаксис“, Казань, 1915). В. е автор на 2 старобълг. христоматии — „Kirchenslavische Chrestomathie“ (Göttingen, 1910) и „Církevněslovanská chrestomatie“ (Brno, 1925), които съдържат подробен речник на

455

старобълг. език, а във 2 изд. има почти пълен речник на евангелския текст.

В книгата си „Studie z oboru církevněslovanského písemnictví“, 1903) B. разглежда участието на Климент Охридски в създаването на редица старобълг. текстове, между които и на ЖК, ЖМ и Изповедния чин в Синайския требник.

В. има значителни приноси в областта на сравнителната граматика на слав. езици („Zur Liquidametathese im Slavischen“, 1903; „Slavische Akzent- und Quantitätsstudien“, 1906 и др.). В капиталния си труд „Vergleichende slavische Grammatik“ (1. Lautlehre und Stammbildungslehre, 1906; 2. Formenlehre und Syntax, 1908) той поставя сравнителната граматика на слав. езици на нови основи. Независимо от отделните непълноти и неточности, които се дължат на недостатъчната разработеност на редица проблеми в тази област, съчинението на В. и особено второто му издание от 1924 не е загубило основното си значение и днес.

            Съч.:

o   Zur Kritik der altslovenischen Denkmale. Wien, 1886, 44 p.;

o   Altslovenische Studien. Wien, 1890, 90 p.; Über einige orthographische und lexikalische Eigentümlichkeiten des Codex Suprasliensis im Verhältnis zu den anderen altslovenischen Denkmälern. Wien, 1891, 44 p.;

o   Zur Würdigung der altslovenischen Wenzelslegende und der Legende vom heiligen Prokop. Wien, 1892, 68 p.;

o   Glagolita Clozův. Praha, 1893, 127 p.;

o   Die Spuren der altkirchenslavischen Evangelienübersetzung in der altböhmischen Literatur. Wien, 1893, 38 p.;

o   Althochdeutsche Beichformeln im Altkirchenslavischen und in Freisinger Denkmälern.—ASPh, 16, 1894, p. 118—132;

o   К otázce o vlivu církevní slovanštiny na starou češtinu. — ČČM, 69, 1895, p. 301—314;

o   Frisinské památky, jejich vznik a význam v slovanském písemnictví. Praha, 1896, 82 p.;

o   mluvě Jana exarcha bulharského. Příspěvek к dějinám církevní slovanštiny. Praha, 1896, 102 p.;

o   К otázce o slovanských abecedách. — CCM, 70, 1896, p. 282—296;

o   Zur Frage nach der Herkunft des glagolitischen Alphabeis. — ASPh, 18, 1896, p. 541—556;

o   Novější práce o činnosti slovanských apoštolů sv. Cyrilla a Methodia. — CCM, 71, 1897, p. 324—352;

o   Altkirchenslavische Grammatik. Berlin, 1900, 11+395 p. (2 изд. Berlin, 1912, 18+656 p.);

o   Studie z oboru církevněslovanského písemnictví. Praha, 1903, 178 p.;

o   Zachodnio-europejskie postanowienia w języku cerkiewno-słowiańskim. Kraków, 1903, 67 p.;

o   Zur Liquidametathese im Slavischen. — ASPh, 25, 1903, p. 182—211;

o   Nový text hlaholský církevněslovanské legendy o sv. Václavu. — CCM, 77, 1903, p. 145—162, 435—448;

o   původu Kijevských listů a Pražkých zlomků a o bohemismech v starších církevněslovanských památkách vůbec. Praha, 1904, 10+115;

o   Zur Frage nach dem Verhältnisse des Freisinger Denkmals zu einer Homilie von Klemens. — ASPh, 28, 1906, p. 256—260;

o   Vergleichende slavische Grammatik. 1. Lautlehre und Stammbildungslehre. Göttingen, 1906, 10+532 p. (2 изд. Göttingen, 1924); 2. Formenlehre und Syntax. Göttingen, 1908, 14+548 p. (2 изд. Göttingen, 1928);

o   Příspěvky k nauce o praslovanském přízvuku. Brno. 1924, 105 p.;

o   О církevněslovanském překladu evangelia v jeho dvou různých částech a jak se nám zachoval v hlavnějších rukopisech.—Даничићев зборник (Српска краљевска академија. Посебна издања, 55. Филозофски и филолошки списи, 15). Београд—Љубляна, 1925, с. 9—27.

            Лит.:

·       Цонев Б. Професор Вацлав Вондрак. — Българо-чехословашка взаимност, 1, 1925, 3—4, с. 6;

·       Младенов Ст. — Славянски глас, 19, 1925, 3, с. 23—25;

·       Hujer О. — LF, 52, 1925, р. 312—313;

·       Kurz J. — Časopis pro moderní filologii, 12, 1925, p. 25—31;

·       Kurz J. Bibliografický soupis literární činnosti V. Vondráka. — Slavia, 4, 1925—1926, p. 613—622;

·       Hujer О. V. Vondrák. — Slavia, 4, 1925—1926, p. 611—613;

·       Ляпунов Б. M. Вацлав Вондрак и его научная деятельность. — ИОРЯС, 32, 1927, с. 243—275;

·       Československé práce о jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografickv slovník. Praha, 1972, p. 507—509.

Иван Буюклиев

     (46). ВОРОНОВ, Александър Дмитриевич (5/17.II.1839—28.Х/9.XI.1883) — руски църковен историк. Роден в с. Грузини, Тверска губерния. Завършва Тверската семинария (1858) и Московската духовна академия (1862) със степен магистър по богословие. Извънреден (1866) и редовен професор (1878) в Киевската духовна академия. Чете лекции по история на православието, католицизма и протестантството. Занимава се и със съвременното състояние на грц., римокатолическата и протестантската църква. От 1881 е редактор на „Киевские епархиальные ведомости“. Умира в Киев.

В. е автор на научни и популярни трудове върху дейността на Кирил и Методий. Главният му принос в тази област е докторската му дисертация

456

„Кирилл и Мефодий. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия“ (1877), в която разглежда дейността на Кирил и Методий като един от основните въпроси, свързани с църковната и културната история на славянството. В. подлага на строга преценка изворите за дейността на слав. първоучители с оглед на тяхната достоверност. На преден план се поставят официалните извори, въз основа на които се определя истор. значение на легендарните източници. В. се спира последователно на трите вида извори за Кирил и Методий — славянски, гръцки и латински. Като обглежда литературата върху Пространните жития на Кирил и Методий, установява противоречия по много въпроси, затова намира основания отново да подложи тези паметници на истор. анализ. Прецизен и строго критичен в съжденията си, В. осветлява редица въпроси около авторството, времето на възникване, началния текст на житията и др. Съпоставяйки по съдържание двете жития, той достига до сравнително правдоподобно решение относно авторството им: те са съставени независимо едно от друго, но авторът им е бил един и е разпределял своя материал като между две части на едно цяло съчинение (с. 31). Правилни са наблюденията на В. и относно личността на автора. Според него той е монах с голяма начетеност, източноправославен, „по всяка вероятност българин“ (с. 80—81), но не е непосредствен участник в Кирило-Методиевото дело. В. не дооценява догадката на А. Е. Викторов за връзката между ЖК, Италианската легенда и слав. Слово за пренасяне мощите на преславния Климент, която насочва към старинността на ЖК. В. неправилно отнася възникването на житията не по-рано от средата на X в. Още по-несъстоятелно е мнението му, че тези произведения възникват първоначално на грц. език, след което са преведени свободно на слав. език.

От останалите източници В. отдава голямо значение на двете жития на Климент Охридски и на старите служби за Кирил и Методий. По отношение на Пространното житие на Климент Охридски приема авторството на грц. архиепископ Теофилакт Охридски и се съгласява с предположението на Фр. Миклошич и О. М. Бодянски, че в основата на това житие е залегнал слав. първообраз, само че не „редактиран“, а преработен от Теофилакт. В. неоснователно приема, че Краткото житие на Климент Охридски не е имало слав. първоизточник и недооценява указанията на този паметник за каменните надписи, свързани с покръстването на Б-я. Той не отдава дължимото значение и на известието, че Климент внася промени в съставената от Кирил азбука — глаголицата. Не е правдоподобно и твърдението му, че старите служби на Кирил и Методий са написани първоначално на грц. език от автор-грък, а после са преведени на славянски. В. подценява грц. служба на седмочислениците и грц. житие на Наум Охридски (вж. Жития на Наум Охридски), като ги счита зависими от житията на Климент. В своята монография В. обръща внимание на съдържащото се в някои паметници известие за непосредствено участие на Кирил и Методий в просвещаването на Б-я, но отрича истор. му достоверност, тъй като не е подкрепено от виз. и лат. източници.

В. не споделя мнението на Бодянски, че Похвалното слово за Кирил и общото Похвално слово за Кирил и Методий са дело на един автор (Климент Охридски). Той допуска авторството на две лица, ползували се от общи източници, най-вече от ЖК и ЖМ. Разглеждайки Успение Кирилово, В. правилно отбелязва, че то следва ЖК, като обобщава някои моменти от него. Този паметник според него показва и зависимост от Пространното житие на Климент, както и от похвалните слова на слав. първоучители. Във връзка с Проложните жития на Кирил и Методий той смята, че те нямат значение на истор. извори. Причината е голямата им зависимост от други произведения.

457

От приписваните на Кирил съчинения В. не признава за негови Написание за правата вяра, Солунската легенда, Проглас към евангелието, както и участието му в сборник с т. нар. аполози (притчи).

От документалните източници В. цени високо посланията на папите Адриан II, Йоан VIII, Стефан V, свидетелствата на Анастасий Библиотекар и др., но и към някои от тях се отнася критично. От легендарните лат. извори обръща по-особено внимание на Италианската легенда и на Слово за пренасяне мощите на преславния Климент.

            Съч.:

o   Памяти Кирилла и Мефодия. — Руководство для сельских пастырей, 1876, 2, с. 198—202;

o   Кирилл и Мефодий. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, 331 с.;

o   К вопросу об источниках для истории свв. Кирилла и Мефодия. — ТКДА, 19, 1878, 1, с. 220—245;

o   Научное движение по вопросу о свв. Кирилле и Мефодии. — ТКДА, 22, 1881, 2, с. 391—416.

            Лит.:

·       Голубинский Е. Е. — ЗИАН, 37, 1881, 2, с. 153—161;

·       Малышевский И. А. Д. Воронов. — Киевские епархиальные ведомости, 1883, 21, с. 433—436;

·       А. Д. Воронов. — Странник, 1883, 12, с. 757—759;

·       Малышевский И. И. Александр Дмитриевич Воронов. — Труды Киевской духовной академии 25, 1884, 1, с. 116—135;

·       Языков Д. Д. Обзор жизни и трудов покойных русских писателей. 3. СПб., 1887, с. 19—20;

·       Артамонов А. Д. Воронов Александр Дмитриевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 110.

Велчо Велчев

     (47). ВОСКРЕСЕНСКИ, Григорий Александрович (Воскресенский, Г. А.) (23.I/4.II.1849—10/23.III.1918) — руски филолог и богослов. Роден в с. Чернейка, Тверска губ. Завършва Московската духовна академия (1871). Ученик е на А. В. Горски. Подготвя се за научно звание при Катедрата по руска литература и слав. наречия. Специализира слав. филология в Петербургския унив. при известните руски слависти И. И. Срезневски и В. И. Ламански. От 1873 започва да събира в петербургските и московските книгохранилища материали за проучване на слав. ръкописен текст на Апостола. През 1873—1875 работи в библиотеките в Берлин, Прага, Виена, Любляна, Загреб и Белград. Плод на тези занимания е книгата му „Славянские рукописи, хранящиеся в заграничных библиотеках: берлинской, пражской, венской, люблянской, загребской и двух белградских“ (СПб., 1882). От 1875 В. е частен доцент, от 1883 — извънреден проф., от 1896 — редовен проф. в Московската духовна академия при Катедрата по руски език и слав. наречия. През 1879 защищава магистърска дисертация на тема „Древний славянский перевод Апостола и его судьбы до XV в. Опыт исследования языка и текста славянского перевода Апостола по рукописям XII—XV вв.“ (1879). Чл.-кор. на Руската АН (1894). За трудовете „Древнеславянское Евангелие. Евангелие от Марка по основным спискам четырех редакций рукописного славянского евангельского текста с разночтениями из ста восьми рукописей Евангелия XI—XVI вв.“ (Сергиев Посад, 1894) и „Характеристические черты четырех редакций славянского перевода Евангелия от Марка по сто двенадцати рукописям XI—XVI вв.“ (М., 1896, VIII+305 с.) получава научната степен доктор по богословие (1896). Умира в Сергиев Посад (дн. гр. Загорск), Московска губ.

По-значителни са трудовете на В. върху слав. редакции на евангелския текст. Той проучва литературната история на слав. евангелски превод, прави задълбочен и щателен анализ, като използува обилен фактически материал, наброяващ стотици ръкописи. В ранната си работа „Характеристические черты главных редакций славянского перевода Евангелия по рукописям XI—XV ст.“ (Труды VI археологического съезда, 1, 1886, с. 286—306) установява пет редакции наслав, превод на Евангелието, сведени по-късно до четири. В. въвежда термина „староруска редакция“, приложен спрямо някои ръкописи на Евангелието и Апостола, използуван и от съвременни съветски текстолози.

            Съч.:

o   Древний славянский перевод Апостола и его судьбы до XV в. Опыт исследования языка и текста славянского перевода Апостола по рукописям XII—XV вв. М., 1879, 349 с.;

458

o   Славянская хрестоматия. Сборники по славянским наречиям: древнему церковнославянскому, древнерусскому, болгарскому, сербо-хорватскому, словинскому, чешскому, лужицкому и польскому. 1—3. М., 1882—1884;

o   Древнеславянский Апостол. Послания святого апостола Павла по основным спискам четырех редакций рукописного славянского апостольского текста с разночтениями из пятидесяти одной рукописи Апостола XII—XVI вв. 1. Послание к римлянам. Сергиев Посад, 1892, 51+227 с.; 2. Послание святого апостола Павла к коринтянам 1-ое. Сергиев Посад, 1906, 26+209 c.; 3.—5. Послание святого апостола Павла к коринтянам 2-ое, к галатам и к ефесянам. Сергиев Посад, 1908, 16+328+45 с.;

o   Кирилло-Мефодиевский славянский перевод Библии. — ЧМОЛДП, 23, 1885, 1, с. 339—416;

o   Св. Кирилл. — В: Православная богословская энциклопедия. Петроград, 1909, с. 285—325;

o   Книги пророков в древнеславянском переводе. — БВ, 14, 1915, 3, с. 525—542.

            Лит.:

·       Jagić V. — ASPh 4, 1880, p. 535—536; 6, 1882, p. 475—476; 7, 1884, p. 498—499; 8, 1885, p. 162—163; 17, 1895, р. 296—298; 18, 1896, p. 272—277;

·       Сперанский M. Н. Разбор сочинений Г. А. Воскресенского. Отчет о 39-ом присуждении наград графа Уварова. — ЗИАН, серия 8, 3, 1899, с. 27—151;

·       Православная богословская энциклопедия. 3. Петроград, 1902, с. 939—945;

·       Библиографический перечень ученых и учено-литературных трудов В И. Ламанского и их учеников. — В: Новый сборник статей по славяноведению, составленный и изданный учениками В. И. Ламанского при участии их учеников. СПб., 1905, с. XX—XXIII;

·       Евсеев И. Е. Отзыв о сочинений Г. Воскресенского (Премия имени проф. А. А. Котляревского). — В: Сборник отчетов о премиях и наградах. СПб., 1915, с. 227—277;

·       Жуковская Л. П. Текстология и язык древнейших славянских памятников. М., 1976, с. 112—113;

·       Алексеев А. А. Воскресенский Григорий Александрович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 110—111.

Николай Дилевски

     (48). ВОСТОКОВ, Александър Христофорович (псевдоним; фамилно име Остенек) (16/27.III.1781—8/20.II.1864). Руски филолог-славист, писател и преводач. Роден в Аренсбург (дн. Кингисен, Естонска ССР). Учи в Първи сухопътен кадетски корпус в Петербург (1788—1794), в Художествената академия (до 1802) — отначало живопис, после архитектура.

Александър Востоков

Член на литературно-обществената организация „Вольное общество любителей словесности, наук и художеств“ (от 1801). Под влияние на А. И. Ермолаев — художник, археолог и археограф, започва да изучава слав. езици. В 1815 постъпва на работа в Ръкописния отдел на Публичната библиотека в Петербург. Същевременно е библиотекар при граф Н. П. Румянцев и се занимава с описание на ръкописната му сбирка. В 1831 става старши библиотекар на Румянцевския музей (до 1844, когато излиза в оставка) и се заема с изследване на паметниците на слав. писменост и граматиката на слав. езици. Свидетелство за това са намерените в архива му непечатани работи „Коренные и первообразные слова языка словенского“ и „Этимологическое словорасписание“ — материали за оригинално замислен етимологичен речник на слав. езици. Член на Руската АН (1820), академик (1841). Д-р на Карлович унив. в Прага (1848), почетен член на Московския (1855) и Харковския (1856) унив. Умира в Петербург.

Основните трудове на В. са в областта на сравнителното слав. езикознание, слав. археография и палеография, лексикография и граматика. Те бележат не само началото на научното руско

459

славянознание, но и нов етап в развитието на славистиката изобщо. Във фундаменталното съчинение „Рассуждение о славянском языке, служащее введением к грамматике сего языка, составляемой по древнейшим оного письменным памятникам“ (1820) той прави съществени открития в историята на слав. езици, които променят тогавашните понятия за характера на Кирило-Методиевия език, определен изрично от В. като старобългарски. Според него той е важен източник за изучаването на слав. езици. В. разкрива някои негови фонетични и морфологични особености, свързани с употребата на еровите гласни в окончанията на предлозите въ, съ, къ и в различни фонетични позиции; невъзможността на съчетания от задноезични г, к, х и предноезични гласни в домашни думи; окончанията на съществителните от м.р. и ср.р., твор. пад., ед.ч. на -ъмь и -ьмь; неправилната употреба на термина „съкратени“ по отношение на кратките прилагателни; отсъствието на деепричастие (както и в грц. език). Трудът съдържа анализ на правописа на Остромировото евангелие. Сравнявайки го с други стари паметници, В. отбелязва правилната употреба на оу и ѫ, ю и ѭ, ı-а и ѧ или ѩ, пръв посочва замяната на носовките в бълг. паметници от XIII—XIV в. като характерна хронологична особеност за историята на бълг. език от този период.

През 1836 В. описва събраните от А С. Норов в Палестина слав. ръкописи, между които има и много български: т.нар. Норов псалтир, изборно евангелие, четириевангелие и др. (Описание рукописных и печатных книг словенских, принадлежащих г-ну Норову. — ЖМНП, 1836, 11, июль, с. 529—551; излязло и в отделна брошура). В 1842 излиза „Описание русских и славянских рукописей Румянцевского музеума“, над което В. работи десет г. На 899 с. голям формат са описани 473 руски, български и сръбски ръкописа. В предговора се характеризират методите на описание, дават се кратки палеографски бележки. Описът е снабден с азбучен и предметен указател. Описанието на отделните ръкописи съдържа ценни за своето време палеографски и лингвистични наблюдения. Трудът представлява нов, по-съвършен тип археографско и палеографско описание. В 1843 се явява първото в историята на славистиката руско научно издание на Остромировото евангелие. Освен текста, предаден максимално точно, и гръцките съответствия, изданието на В. включва „Грамматические правила славянского языка, извлеченные из Остромирова евангелия“ и словоуказател. Пряко отношение към Кирило-Методиевото дело и традиции имат: „Дополнения и поправки к известию о Супрасльской рукописи XI в.“ (Библиографические листы, № 36, 1826, с.533—537), „Грамматические объяснения на три статьи Фрейзингенской рукописи“ (В: Собрание словенских памятников, находящихся вне России. СПб., 1827, с. 21—86), „Литографированный снимок найденного в Богемии отрывка славянского евангелия“ (1854), „Разбор сочинения г-на Билярского под заглавием: „Судьбы церковного языка, историко-филологические исследования: I. О среднеболгарском вокализме, по Патриаршему списку летописи Манассия; II. О кирилловской части Реймского евангелия“, новые исследования о наречии старославянском“ (XVII присуждение Демидовских наград. СПб., 1848, с. 103—106).

Голямо значение има лексикографската дейност на В. Той участвува в съставянето и редактира „Словарь церковнославянского и русского языка“ (1—4., 1847), „Опыт областного великорусского словаря“ (1852) и „Дополнение“ към него (1858). Най-голямото му научно постижение е „Словарь церковнославянского языка“ ( 1858—1861), който съдържа 22 000 лексеми, извлечени от 130 ръкописа от X—XIII в. Думите са съпроводени с грц. и лат. преводи, илюстративният материал е строго документиран.

460

Дават се ценни сведения за вариантите, синонимните паралели, граматичните форми, синтактичните конструкции, за историята на отделните думи у различните слав. народи и др. Непълно е представена фразеологията. По отношение на подбора и класификацията на източниците, на семантиката на думите, грц. и лат. преводи и др. речникът превъзхожда речника на Фр. Миклошич „Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum“. През 1863 излиза „Грамматика церковнославянского языка“ на В. — резултат на многогодишни изследвания на ръкописи и на лексиколожки проучвания. Състои се от два дяла: I. Азбука, звукове, описание на частите на речта, значение на окончанията на съществителните собствени имена, сложни думи. II. Синтактични връзки между думите — съгласуване и управление.

            Съч.:

o   Рассуждение о славянском языке, служащее введением к грамматике сего языка, составляемой по древнейшим оного письменным памятникам. — Труды Общества любителей Российской словесности при Московском университете, 17, 1820, с. 5—61 (същото в: Ученые записки 2-го отделения Академии наук, 2, 1856, 1, с. 1—27);

o   О словенской рукописи XI века, содержащей перевод творений Григория Богослова. — Библиографические листы, 1825, 7, с. 85—91 (същото в: Ученые записки 2-го отделения Академии наук, 2, 1856, 2, с. 75—80);

o   Известие о вновь открытых древних словенских рукописях (о Супрасльской рукописи). — Библиографические листы, 1825, 14, с. 189—200;

o   Выписки из Остромирова евангелия. — В: Собрание словенских памятников, находящихся вне России. СПб., 1827, с. IX—XXXII;

o   Сказание об убиении св. Вячеслава, князя Чешского. — Московский вестник, 1827, 5, 17, с. 84—94; 1827, 6, 25, с. 322—327;

o   Сокращенная русская грамматика. СПб., 1831, 207 с.;

o   Русская грамматика А. Востокова по начертанию сокращенной грамматики полнее изложенная. СПб., 1831, 24+408 с.;

o   Описание русских и славянских рукописей Румянцевского музеума. СПб., 1842, 3+899 с.;

o   Остромирово евангелие 1056—1057 года. С приложением греческого текста евангелий и с грамматическими объяснениями. СПб., 1843, 8+294+324 с.;

o   Словарь церковно-славянского и русского языка. СПб., 1847, 1. 417 с.; 2. 473 с.; 3. 391 с.; 4. 498 с.;

o   Записка об Октоихе сербского письма ХIII в. — ИОРЯС, 1, 1852, с. 248—249;

o   Опыт областного великорусского словаря. СПб., 1852, 275 с.;

o   Рассмотрение книги Апостольских чтений 1324 г. — ИОРЯС, 2, 1853, с. 346—349;

o   Литографированный снимок найденного в Богемии отрывка славянского евангелия. — ИОРЯС, 3, 1854, л. 16, с. 256;

o   Описания рукописей библиотеки Академии наук. — Ученые записки 2-го отделения. Академии наук, 2, 1856, 2, с. 111—123;

o   Дополнение к Опыту областного великорусского словаря. СПб., 1858, 328 с. (2 изд. 1970);

o   Словарь церковнославянского языка. 1. СПб., 1858, 255 с.; 2. СПб., 1861, 295 с.;

o   Грамматика церковнославянского языка. СПб., 1863, 135 с. (същото в: Ученые записки 2-го отделения Академии наук, 7, 1863, 2, с. 1—134, фотот. изд. Köln, 1980);

o   Филологические наблюдения А. X. Востокова, Изд. И. И. Срезневский. СПб., 1865, 216+114 с.

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Обозрение научных трудов А. X. Востокова. — В: Филологические наблюдения А. X. Востокова. СПб.. 1865, с. I—LXXXIII;

·       Грот Я. А. X. Востоков. — Славянское обозрение, 1, 1892, апрель, с. 451—460.

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 215—224;

·       Виноградов В. В. Синтаксические воззрения А. X. Востокова и их значение в истории русского языкознания. К 120-летию со времени издания Русской грамматики“ А. X. Востокова. — ИАНСССРоля, 10, 1951, 2, с. 116—135;

461

·       Цейтлин P. М. А. X. Востоков — один из первых русских славяноведов. К 175-летию со дня рождения. — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, 25, 1958, с. 3—13;

·       Смирнов С. Ф. И. Буслаев и русское языкознание первой половины XIX века. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 279. Труды по русской и славянской филологии, 20. Серия лингвистическая, 1971, с. 71—81;

·       Зволинский П. С. Памятник XVI века как источник взглядов А. X. Востокова на произношение старославянских юсов. — В: Русское и славянское языкознание. К 70-летию чл.-корр. АН СССР Р. И. Аванесова. М., 1972, с. 102—105;

·       Рождественский Б. А., Ю. В. Рождественский. Очерки по истории лингвистики. М., 1975, с. 264—266, 285—288;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 1. Минск, 1976, с. 63—70;

·       Цейтлин Р. М. Значение А. X. Востокова в славянской филологии. — In: Studie z dějin světověj slavistiky do polovice 19. storocia. Bratislava, 1978, p. 317—330;

·       Мыльников А. С. К вопросу о путях и особенностях формирования славяноведения в России. — In: Studie z dějin světověj slavistiky do polovice 19. storocia. Bratislava, 1978, p. 289—316;

·       Цейтлин P. M. Востоков Александр Христофорович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. М., 1979, с. 111—113;

·       Смирнова Г. А. Александр Христофорович Востоков (1781—1864). — Русская речь, 1981, 2, с. 77—83.

Емилия Кочева

     (49). BPАHA, Йосип (Vrana, J.) (25.II.1903) — хърватски славист. Изследванията му са предимно върху старата сърбохърватска книжнина. Прави обстоен преглед на Мирославовото евангелие и на Вълкановото евангелие. Специално внимание отделя на проучването на броя, състава и реда на буквите в старата глаголица. В абецедарите В. търси онези черти, които биха могли да се тълкуват като сърбохърватско влияние. Като съпоставя богати данни от абецедарите и азбучните молитви, изказва редица нови предположения и за първи път прави анализ на широк кръг от факти. Абецедарите привличат вниманието му със своето важно значение за уточняване на първата форма на старобълг. азбука и отразената в нея фонологична система, за да се достигне до реконструкция на първоначалния състав и ред на глаголическия азбучен списък. В кирилско-глаголическите абецедари от XIV и XV в. (главно Чайничкия и Радославовия) В. намира следи от хърватска глаголическа практика. За него Мюнхенският абецедар е най-ценен и пълен извор за състоянието на азбуката. Въз основа на реконструкция на първоначалното състояние на Мюнхенския абецедар и на Парижкия абецедар той смята, че глаголическата азбука в действителност е имала 38 графеми, така както те са изброени в сказанието на Черноризец Храбър. В резултат на работата си в тази насока В. смята, че глаголическата графична система не е съответствувала напълно на старобълг. (според терминологията на автора старослав.) фонологична система. Критика предизвикват схващанията на В. за буквите, с които се означават застъпниците на *tj, *dj в старата глаголица. Принос в проучването на глаголицата са анализът и реконструкцията на В. на първоначалната глаголическа графическа система с дистрибуция на , и по грц. образец, различна от дистрибуцията на и-знаците в Зогр. ев. В. е добър познавач на старобълг. евангелски превод и на неговите по-късни преработки и редакции. Обръща внимание на някои съществени различия между Асем. ев., Остромировото евангелие и Николското евангелие, от една страна, и Зогр. ев. и Мар. ев., от друга страна. Неправилно обаче нарича първата група македонска редакция, а втората група — старобълг. редакция. Научната истина е, че Асем. ев., Остромировото и Николското евангелие отразяват старобълг. вариант на изборното евангелие, а Зогр. ев. и Мар. ев. — старобълг. вариант на четириевангелието. В редица свои статии той разработва проблемите, свързани с кирилометодиевските традиции в Чехия.

            Съч.:

o   О odnosu Miroslavljeva evanđelja prema staroslovjenskim evanđelistarima i četveroevanđeljima.—Slavia, 25, 1956, p. 306—312;

o   О tipovima, redakcijama i međusobnom odnosu staroslovenskih evanđelja. — Slavia, 26, 1957, p. 321—336; 29, 1960, p. 552—571;

o   Über die glagolitisch-kirillischen Geheimschriften in der Handschrift Radosaus und im Evangelium von Čajnice. — WSl, 5, 1960, р. 143—154;

462

o   Über das vergleichende Sprach- und Textstudien altkirchenslavischer Evangelien. — WSl, 5, 1960, p. 418—428;

o   L’évangéliaire de Miroslav. Contribution à l’étude de son origine. ‘s-Gravenhage, 1961, 210 p.;

o   O postanku i karakteru staroslovenskih azbukvara i azbučnih molitava. — Filologija, 4, 1963, p. 191—204;

o   Staroslovenski grafijski sistem i njegova fonetska realizacija. — Radovi zavoda za slavensku filologiju, 5, 1963, p. 131—138;

o   Glagoljski grafemi —, — i njihova ćirilska transkripcija. — Slavia, 33, 1964, p. 171—181;

o   Вуканово еванђеље. Београд, 1967, 498 c.;

o   Praški glagoljski odlomci kao sviedok neprekidne ćirilometodske tradicije u Češkoj do kraja XI stoljeća. — Radovi zavoda za slavensku filologiju, 10, 1968, p. 175—178;

o   Praški glagoljski odlomci kao svjedok neprekidne ćirilometodske tradicije u Češkoj do kraja XI stoljeća. — Slavia. 39, 1970, p. 238—249;

o   Makedonska redakcija staroslovenskih evanđelja. — В: Кирил Солунски. Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 51—64.

Лиляна Жекова

     (50). ВРАТИСЛАВ ЧЕШКИ (неизв.—921) — чешки владетел (905—921). Син на Борживой, който според преданието е бил покръстен от Методий. Борживой има заслуги за разпространението на християнството в чешките земи и за проникването на кирило-методиевските традиции в тях. Води успешни войни с немците, строи църкви. В тази насока протича дейността и на неговите синове Спитигнев и Вратислав. В.Ч. взема властта след преждевременната смърт на своя брат. С името му е свързано изграждането на църквата „Св. Георги“ в Храдчани в Прага. Той става особено популярен след успешното отблъскване на настъпленията на унгарските племена, които след това завладяват моравската държава. В. Ч. поддържа приятелски отношения с останалите слав. княжества. Неговата съпруга Драгомира произхожда от полабското племе стодорани. От нея има трима сина: Вацлав, Болеслав и Спитигнев, който умира млад. Драгомира също е християнка; има големи политически амбиции. През 921, когато умира Вратислав, е претендентка за престола, тъй като най-големият ѝ син Вацлав (по-късно св. Вацлав, патрон на Прага) още не е пълнолетен. Амбициите ѝ обаче срещат съпротивата на нейната свекърва Людмила. Съперничеството между двете жени завършва с убийството на Людмила.

В.Ч. се споменава в чешкото слав. житие на Вацлав, за което се счита, че е съставено през X в. и че свидетелствува за продължаването на кирилометодиевските традиции в Чехия.

            Лит.:

·       Ottův slovník naučnv. 26. Praha, 1907, p. 998;

·       Československá vlastivěda. 2. Dějiny. 1. Od osídlení československé území do r. 1781. Praha, 1963, p. 138—140;

·       Třeštík D. Kosmas. Praha, 1966, p. 142;

·       Kosmova kronika česká. Praha, 1972, p. 34—35.

Иван Буюклиев

     (51). ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРИ. След Миланския едикт от 313 християнството навлиза в нов период от своята история — от преследвано и отричано през първите три века от н.е. то става господствуваща религия в гръко-римския свят. Започва се усилено вътрешно устройство на църковния живот и изясняване на редица проблеми. Богословско-философската мисъл прави завоевания, които остават валидни за целия православен свят през всички следващи епохи. Две са обаче главните задачи, които се поставят от общественото и духовното развитие по това време: да се опровергаят, от една страна, появилите се в лоното на християнството ереси и, от друга, да се изяснят и да се формулират основните християнски вероучителни догми. Тези задачи се осъществяват и чрез едноличните усилия на отделни богослови, и чрез колективната дейност на църквата. В индивидуални трудове се разясняват християнските истини, но последна оценка и санкция те получават от колективната дейност на църквата, изразяваща се в свикване на т.нар. B.c. (οἰκουμενικὰι συνοδοι). Определението „вселенски“ показва, че тези събори са призвани да изразяват, от една страна, волята и разбиранията на целия християнски свят, а, от друга, ръководната роля на гръко-римската империя,

463

с която по онова време се свързва представата за вселената.

В.с. са върховният законодателен орган по верските и каноничните въпроси в целия християнски свят. Техните решения и определения стават задължителни за всички. Чрез тях се поддържа вселенското православно единство. А тъй като една от главните причини за свикване на В.с. са различните ереси, основното им предназначение е да разобличават антицърковните учения и да формулират съответното православно схващане. С други думи, тяхната дейност е преди всичко догматическа. Но освен с догмите В.с. се занимават и с въпроси от църковноправен характер — определят правила, които също стават задължителни за християнския свят. Те лягат в основата на административното устройство на църквата и на църковната практика.

В Източната православна църква са известни седем В.с.:

            Първи В.с. (Първи никейски). Повод за свикването му дава спорът между александрийския епископ Александър и неговия презвитер Арий по въпроса за св. Троица. Според Александър и трите лица на св. Троица са равни помежду си: „Св. Троица е троица в единицата“. Обаче Арий, възпитаник на Антиохийската школа, за която е характерен историко-граматическият подход към Библията, проявява рационалистични разбирания по въпроса. Според него Христос не е равен на боготец, а само нему подобен; той е сътворен, той е твар. В резултат на този спор се оформят две групировки. Едната — начело с Александър — защищава схващането, че Христос е единосъщен (ὁμοούσιος) на бог-отец, а другата — начело с Арий — проповядва, че Христос е само подобосъщен (ὁμοιούσιος) на бог-отец. Тъй като и двете партии намират ревностни последователи, имп. Константин Велики (306—337) свиква В.с. за изглаждане на спора. Съборът се открива на 20 май 325 в малоазийския гр. Никея (дн. гр. Изник, Турция).

II вселенски събор (I цариградски). Миниатюра в Менология на Василий II от 985 г.

Присъствуват представители от различните краища на християнския свят: според едни автори те са 250 души, според други — около 270, според трети — 300, а Атанасий Александрийски сочи ту 300, ту 318. Различията в определяне на числото на присъствуващите на събора епископи се дължат вероятно на това, че на различните заседания е имало различно число делегати. С течение на времето обаче се утвърждава числото 318. Затова често Никейският събор се нарича и събор на 318-те отци. Той осъжда учението на Арий, когото обявява за еретик, и утвърждава православното учение за единосъщието на Христа с бог-отец, формулирано в т. нар. Никейски символ на вярата. Дейността на 318-те отци в Никея през 325 става за следващите поколения пример за подражание относно запазването на точно установената догма. За голямото значение на догматическата дейност на „никейските“ отци свидетелствува и обстоятелството, че по-късно църквата определя специален ден за чествуване на паметта им — 7-та неделя след Великден. Във връзка с този празник възниква и обширна проповедническа литература. Не един път в името на „никейските“ отци се произнасят и проклятия, както свидетелствуват редица слав. ръкописи (К. М. Куев, Една клетвена формула в старославянските ръкописи и документи. — R. Slav., XVII—XIX, 1970—1972, с. 313—321).

464

            Втори В.с. (Първи цариградски). Свиква се от имп. Теодосий I (379—395) през 381 в Цариград във връзка с учението на цариградския епископ Македоний относно същността на св. дух. Според Македоний св. дух не е равен на бог-отец и на бог-син; спрямо тях той е в подчинено положение. Всъщност това е арианство, само че отнесено до третото лице на св. Троица. Още през 380 императорът издава указ, с който за православни се признават само онези, които изповядват едно божество: Отец, Син и Свети дух, образуващи единосъщна и неразделна Троица. Всякакви отклонения от тази вероизповедна формула се обявяват за еретически. Указът обаче не внася успокоение и се идва до свикване на В.с. На събора присъствуват 150 делегати само от Източната църква. Но тъй като определенията му после биват приети и от Рим, съборът получава вселенско значение. Учението на Македоний бива обявено за ерес и се провъзгласява догмата за единосъщието на св. дух с бог-отец и бог-син. Съборът попълва с някои изрази Никейския символ на вярата, като прибавя и нови пет члена, разработени и формулирани през 374 от епископ Епифаний Кипърски, в които се изразява догматическото определение на събора относно св. дух. От сливането на тези два символа се образува т. нар. Никео-Цариградски символ, който става задължителна норма на вяра в християнския свят и който е в сила и досега. С догматическото определение в Никея и Цариград се завършва борбата около въпроса за св. Троица, т. нар. тринитарен въпрос. Последователите на Македоний са обявени за еретици и са наречени „духоборци“. На събора се отличава със своите догматически определения и формулировки Григорий Богослов. Освен догматическите решения Вторият В.с. прави и някои канонични определения, най-важно от които е третото правило; с него на цариградския патриарх се дава предимство по чест пред другите източни патриарси: „Цариградският епископ да има предимство по чест след римския епископ, понеже Цариград е втори Рим“.

            Трети В.с. (Ефески). През 428 цариградски епископ става Несторий. Отначало цариградското общество смята, че в негово лице ще види втори Йоан Златоуст, но остава излъгано. Когато презвитерът-проповедник Анастасий започва да разпространява учението на Теодор Мопсуетски (умрял в 428), според което у Христос има две разделени естества, Несторий не само не го осъжда, но подхваща въпроса и го задълбочава, като твърди, че Дева Мария не е родила Христа-бога (тя не е бого-родица), а е родила само Христа-човека (тя е само Христо-родица, човеко-родица). Отношенията между цариградското общество и Несторий се обтягат, тъй като в Цариград култът към Дева Мария е силен. На Несторий се гледа вече като на еретик. Начело на борбата срещу него застава александрийският епископ Кирил Александрийски (умрял в 444), подкрепян от папа Целестин (422—432). Видният антиохийски епископ Йоан Антиохийски застава на страната на Несторий, а ерусалимският епископ пази неутралитет. По този начин църковниците се разделят на две силно враждуващи помежду си групи. При това положение имп. Теодосий II (408—450) решава да свика В.с., за да се разреши въпросът и да се омиротвори църквата. Съборът се свиква през 431 в гр. Ефес, Мала Азия, където култът към Дева Мария също е много силен. Несторий е осъден и учението му е обявено за еретическо, а Дева Мария е призната за богородица. Под съборното решение се подписват 198 отци, към които после се присъединяват и други. Така че Ефеският събор се сочи като събор на 200-ата отци. На Третия В.с. за първи път се решават христологически въпроси (първите два събора се занимават с тринитарния въпрос).

Макар че несторианството е осъдено на Ефеския събор, то продължава да се шири и по-късно. Особено ревностни последователи то намира в Антиохийския патриархат,

465

откъдето е и Несторий. Сега то завладява гр. Едеса. През 485 Едеската школа е закрита като разсадник на несторианството, но учениците ѝ се преселват в Персия (в гр. Низибия), където се основава Низибийската школа. Персийското правителство гледа на тази школа благосклонно, провъзгласява несторианството за официално вероизповедание, а православните са подложени на преследване. През 499 персийските християни се отделят окончателно от Източната църква и образуват свой патриархат. Несторианството се разпространява в Индия, Китай и Монголия.

            Четвърти В.с. (Халкидонски). Свиква се през 451 в Халкидон при Цариград във връзка с монофизитството. Според това учение човешката природа у Христос е погълната от божествената и е изчезнала, както изчезва капка вода в морето. Най-ревностен изразител и разпространител на това учение е Евтихий, архимандрит от един цариградски манастир. През 448 на събор, свикан в Цариград, Евтихий е осъден, а през 449 — оправдан. Обаче папа Лъв Велики се обявява срещу решението на последния събор, който той нарича „разбойнически“. По-късно имп. Маркиан (450—457) застава на страната на православието и свиква Халкидонския В.с., на който присъствуват 630 епископи. Това число се сочи и в 36-то правило на Трулския събор (692). Съборът осъжда монофизитството и дава съответното догматическо определение относно двете природи у Христос — те са „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“ съединени. Затова се казва, че Христос е „съвършен бог и съвършен човек“. Монофизитството се разпространява и след събора. То става вероизповедание на четири народности: сирийци, арменци, копти и абисинци. От страна на светската власт се правят опити монофизитите да се присъединят към православието, но безуспешно. През 482 имп. Зенон (474—475, 476—491) издава указ за обединението на православни и монофизити („ἑνοτικόν“), но повечето монофизити остават непримирими. Покрай догматическите решения във връзка с монофизитството Халкидонският събор съставя и 30 канонични правила, от които много важно е 28-ото. То потвърждава, от една страна, 3-ото правило на Втория В.с., а, от друга, определя на цариградския епископ еднакви права с римския епископ. Папа Лъв протестира и заплашва патриарх Анатолий с отлъчване от църквата, но безрезултатно. И до днес Рим не признава това правило.

IV вселенски събор (Халкидонски). Стенопис в църквата „Рождество Христово“ в с. Арбанаси, Великотърновско. XVII в.

            Пети В.с. (Втори цариградски). Свиква се през 553 в Цариград. Целта му е не да изработи някакво ново догматическо вероопределение, а да отстрани и последната пречка, която монофизитите сочат като причина за присъединяването си към православието. Според тях Халкидонският събор е възстановил несторианството, като е признал за православни Теодор Мопсуетски, Теодорит Кирски (386—457) и Ива Едески (436—457). В името на мира и църквата имп. Юстиниан I (527—565) издава през 544 указ от три глави, т.е. от три статии, с които се осъждат съответните лица: Теодор Мопсуетски се анатемосва заедно с неговите съчинения; отхвърлят се онези съчинения на Теодорит Кирски и Ива Едески, в които те защищават Несторий. Указът предизвиква остри спорове. Особено непримиримо се отнасят към него африканските епископи.

466

Идва се до свикването на В.с. — петият, наричан често „събор за трите глави“. На него присъствуват 165 делегати. Съборните решения са в духа на императорския указ. На осмото си заседание съборът осъжда възгледите на Ориген (185—254) и Евагрий (умрял в 399). През IV—V в. споровете между привържениците и противниците на Ориген са в разгара си. Евагрий Понтиец е египетски подвижник с оригеновски идеи. Затова бива и осъден на Петия, Шестия и Седмия В.с.

IV, V, VI и VII вселенски събор. Стенопис в трапезарията на Бачковския манастир, 1603 г.

            Шести В.с. (Трети цариградски). Свиква се в Цариград (680—681), за да разгледа учението на монотелитите, т.е. на онези, които учат, че у Христос има една воля, едно действие. Монотелитството е естествен резултат от монофизитството. Опитът да се провъзгласи монотелитството за официална догма се свързва с името на имп. Ираклий (610—641), който намира ревностни привърженици в лицето на цариградските париарси Сергий I (610—638) и Пир (638—642). Стига се дотам, че Рим престава да общува с Цариград именно поради подкрепата на монотелитите. С възстановяването на мира в църквата се заема имп. Константин IV Погонат (668—685). На 10 септ. 680 той издава указ за свикване на В.с. Значителна част от заседанията на събора се ръководят лично от него. След остри спорове съборът излиза с определено догматическо решение: монотелитството се обявява за ерес и неговите последователи се анатемосват; формулира се догмата за двете воли у Христос, които са съединени „неразделно, неизменно, неразлъчно, несливно" и не са противоположни една на друга. Императорът издава и указ, по силата на който неподчиняващите се на тези решения трябва да бъдат строго наказвани. В заседанията участвуват различно число делегати: под първото заседание се подписват 43 епископи, под 18-ото — 174, а към края броят им е около 153. Монотелитството не престава да съществува и след събора, но постепенно изчезва.

            Пето-Шести В.с. (Трулски). Свикан е през 692 от имп. Юстиниан II (685—695, 705—711). Заседанията стават в сводестата зала на императорския дворец, където стават заседанията на Шестия В.с. (затова се нарича и Трулски). Нарича се още пето-шести, защото допълва догматическите определения на Петия и Шестия В.с. с канонически правила (102 на брой) и се счита като продължение на тези два събора. Правилата се отнасят главно до затягане на дисциплината. Римската църква отначало отказва да признае този събор, тъй като неговите решения са в противоречие с някои схващания на Рим — напр. за целибата (безбрачието) на духовенството, за каноничността на 28-ото правило на Четвъртия В.с. и др. (Към края на X в. Рим признава отчасти този събор за вселенски). С 39-ото правило Трулският събор потвърждава правата на Кипърския епископ, дадени от Юстиниан II.

467

„Новият Юстинианопол да има правата на Цариград и боголюбезният епископ, който се поставя в него, да има първенство пред всички епископи в Хелеспонтската област и да се поставя по древния обичай от своите епископи.“

            Седми В.с. (Втори никейски). През VII и VIII в. се шири иконоборството. Особено широки размери то получава при имп. Лъв III Исавър (717—741), ревностен иконоборец. Неговите наследници имп. Константин V Копроним (741—775) и имп. Лъв IV Хазарски (775—780) също са иконоборци След тях вече идват владетели, които ту са иконоборци — Лъв V Арменец (813—820), Михаил II (820—829), Теофил (829—842), ту са иконопочитатели — Ирина (797—802), Никифор I (802—811), Михаил I Рангаве (811—813). Не един път борбата взема кървав характер. Когато на престола се възкачва Ирина, иконопочитателите получават големи свободи. Тя решава да свика и В.с., но не в Цариград, където иконоборските традиции са силни, а в Никея, прославила се със събора от 325. Съборът се свиква през 786/787. Под неговите решения се подписват 367 отци. Догматическата дейност на събора се състои в изясняването и формулирането на догмата за иконопочитанието. Обаче борбата между иконоборци и иконопочитатели продължава и по-късно. Когато управлението поема Теодора, регентка на Михаил III (842—867), тя решава да сложи край на споровете. Затова свиква нов събор в Цариград през 843, който потвърждава решенията на дотогавашните В.с., включително и догмата за иконопочитанието. По този повод в Цариград се устройва литийно шествие с кръстове и икони (19 февр.). В чест на това събитие по-късно църквата определя празника „Православна неделя“ - първия неделен ден от Велики пости.

С това завършва борбата на православието с ересите, която трае повече от 500 години, и се изясняват и формулират основните догми на православието като религиозно-мирогледна система.

Епохата на В.с. (IV—VIII в.) е важна епоха в историята на християнската църква. Това е класически период, когато се оформя вселенското изложение на вярата, дава се определено направление на християнската цивилизация, появяват се видни книжовници и мислители, чиито произведения стават образец за следващите поколения. А тъй като догматическите определения на В.с. са основата на православната мисъл, Източната църква се отнася към тях с особено уважение и определя и специални дни за чествуването им: 7-ата неделя след Великден е определена за чествуване на отците от Първия В.с.; 6-ата неделя след Петдесетница е ден за чествуване паметта на отците от Шестия В.с.; 4-ата неделя след Въздвижение е неделя в чест на отците от Седмия В.с. и т.н. Интересът към В.с. е голям в продължение на цялото Средновековие, когато литературата се развива главно под знака на църквата и религията и цитатите от Библията имат значение на писани закони, когато и светският живот се съобразява с църковните наредби. Доказателство за това са редица виз. хроники и многобройни слав. ръкописи. Разбира се, на слав. почва сведенията за В.с. идват от виз. литература. Документите показват, че в Б-я те са познати още през първите години след покръстването. Доказателство за това е посланието на патриарх Фотий до княз Борис I, което се разпространява твърде много на слав. почва (Н. В. Синицына. Послание константинопольского патриарха Фотия князю Михаилу Болгарскому в списках XVI в. — ТОДРЛ, 21, 1965, с. 96—125). В Изборника от 1073 (л. 23 и следващите) също са поместени сведения за седемте В.с. Има ги и в ЖМ. Такива сведения намираме не един път и в различни сборници, в преписите от Кормчая книга и другаде. Твърде голям интерес към В.с. в Б-я се проявява през XIV в. Доказателство за това са Ловчанският сборник, писан преди 1331 в гр. Ловеч, Попфилиповият сборник от 1345,

468

Предписания на вселенските събори в Бориловия синодик. Дринов препис от XVI в.

Лаврентиевият (Иван-Александровият) сборник от 1348, бълг. прибавки и миниатюрите във Ватиканския препис на Манасиевата хроника, преведена в Б-я през първата половина на XIV в., и др. В едни случаи тези сведения са по-обширни, а в други — съвсем кратки. Но какъвто и обем да имат, те винаги съдържат две основни положения — истор. част (къде и кога се свиква съборът) и догматическа (срещу коя ерес се свиква съборът). И това фактически е тяхната сърцевина, която обуславя и популярността им. Тези сведения представляват интерес и като истор. четиво, и като вероопределение — като ръководство по верските въпроси. Това обстоятелство може би играе решаваща роля. В посланието си до княз Борис I патриарх Фотий изрично споменава, че сведенията за В.с. „са като преграда и ограда на това божествено и православно учение“, че чрез тях се прогонват „всяко нововъвеждане и ерес“ и се „утвърждава в душите на благочестивите чистото учение на православието“. В подкрепа на това е и друго обстоятелство — много често сведенията за В.с. се поместват в тясна връзка с някои вероизложения (на Йоан Философ, Написание за правата вяра от Константин-Кирил Философ, Написание за правата вяра от Михаил Синкел и др.). На вероизложенията и сведенията за В.с в подобни случаи се гледа преди всичко като на догматически определения.

            Лит.:

·       Мansi J. D. Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio. Florentia. 1—13. 1757—1798;

·       Hefelе K. Conciliengeschichte. 1—6. Freiburg, 1873—1890;

·       Hefelе K., Le clerq. Histoire des Conciles. 1—10. Paris, 1907—1938;

·       Деяния вселенских соборов. 1—7. Казань, 1878—1892;

·       Лебедев А. История вселенских соборов. 1. Сергиев Посад, 1896, 338 с.; 2. М., 1897, 332 с.;

·       Правилата на св. православна църква с тълкованията им. 1. С., 1912, 687 с.; 2. С., 1913, 955 с.;

·       Спаский А. История догматических движений в эпоху вселенских соборов. Сергиев Посад, 1914, 4+650 с.;

·       Schwartz Е. Acta conciliorum oecumenicorum. Strassburg, 1914, 32+212 p.;

·       Болотов В. В. Лекции по истории древней церкви. 4. Петроград, 1918, 600 с.;

·       Поснов М. Е. Първият вселенски Никейски събор и неговото църковно-историческо значение. — ГСУбф, 2. 1924 — 1925, с. 1—90.

Куйо Куев

    ВУКАНОВО ЕВАНГЕЛИЕ — вж. Вълканово евангелие.

     (52). ВЪЖАРОВА, Живка (7.II.1916) — бълг. археоложка. Родена в Кюстендил. Завършва слав. филология в Софийския унив. (1943). През 1945—1947 е асистентка в Народния етнографски музей в София. Аспирантка по слав. археология и слав. етнография в Етнографския инст. „М. Маклай“ при АН СССР в Москва (1947—1952), където защищава кандидатска дисертация на тема „Пахотные орудия на территории Болгарии и их этническое определение“. Научна сътрудничка (1954—1956) в Инст. за история при БАН. През 1957—1959 работи в Ермитажа в Ленинград.

469

През 1965 защищава докторска дисертация на тема „Славянски и славяно-български селища в българските земи от края на VI—XI в.” в Инст. по археология при АН на СССР. Старши научна сътрудничка (от 1960) в Инст. по археология с музей при БАН; от 1971 ръководи Секцията за средновековна археология при Института. Членка на Изпълнителния комитет на Международната уния по слав. археология и на Международната организация по праистория и протоистория (от 1975).

В. работи в областта на средновековната слав. и бълг. археология. Централно място в проучванията ѝ заема периодът VI—XI в. и свързаните с него въпроси за формирането на бълг. народност и за характера на слав. и прабълг. култура. В тази насока тя осветлява както редица страни на бита (жилища, тип поселения, керамика) и на социално-икономическия живот (търговските контакти на бълг. държава с други народи), така и облика на духовната култура от това време (погребални обичаи, религия и др.). Въз основа на архивни и музейни материали В. представя ролята на редица руски и съветски учени, пътешественици и дипломати до 1944 за опазването и проучването на бълг. старини. Специално внимание отделя и на приноса на чешката археол. наука (предимно на К. Шкорпил) за изследването на бълг. минало.

            Съч.:

o   О происхождении болгарских пахотных орудий. М., 1956, 56 с.;

o   Славяно-българското селище край село Попина, Силистренско. С., 1956, 65 с.;

o   Славянският некропол в село Букьовци, Врачанско. — Археология, 1, 1959, 1—2, с. 20—23;

o   Руските учени и българските старини. С., 1960, 452 с.;

o   Връзките на Карел Шкорпил с руските учени. — В: Изследвания в памет на Карел Шкорпил. С., 1961, с. 63—71;

o   Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI—XI в. С., 1965, 205 с.;

o   Славяните на юг от Дунава. — Археология, 6, 1964, 2, с. 23—33;

o   Средновековен некропол при с. Абланица, Благоевградски окръг [Въжарова Ж., В. Чачева]. — Археология, 10, 1968, 2, с. 27—36;

o   Памятники Болгарии конца VI—XI вв. и их этническая принадлежность. — Советская археология, 1968, 3, с. 148—159;

o   Средновековно селище и некрополи в гр. Дългопол, Варненски окръг [Въжарова Ж., Д. Златарски]. — Археология, 11, 1969, 3, с. 49—58;

o   Славяни и прабългари (тюркобългари) в светлината на археологическите данни. — Археология, 13, 1971, 1, с. 1—23;

o   Селища и некрополи (края на VI—XI в.). — Археология, 16, 1974 3, с. 9—27;

o   Славяни и прабългари. По данни от средновековните некрополи VI—XI в. на територията на България. С., 1976, 448 с.;

o   Погребалният обред като исторически източник за етническата същност на българската народност. — Археология, 19, 1977, 2, с. 30—50;

o   Некрополът до Голямата базилика в Плиска. — В: Плиска—Преслав. 1. С., 1979, с. 69—80.

            Лит.:

·       Дуйчев Ив. — Сп БАН, 6, 1961, 3, с. 97—101;

·       Артамонов М. И. — Археология, 7, 1965, 2, с. 63—66;

·       Михайлов Ст. — Археология, 7, 1965, 2, с. 66—70;

·       Петров П. — ИП, 21, 1965, 2, с. 109;

·       Z. V.—Archeologické rozhledy, 30, 1978, 5, р. 576—577.

Виолета Нешева

     (53). ВЪЛКАНОВО ЕВАНГЕЛИЕ, Вуканово евангелие — един от най-важните паметници от сръбската редакция на старобълг. език. Възниква в центъра на Рашката държава в края на XII или началото на XIII в. Открито е от И. И. Срезневски през 1865. Пази се в Държавната публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград. В.е. е един от малкото запазени южнослав. ръкописи на пълния апракос. Издадено фототипно от Й. Врана (1967). Изследвано от С. М. Кулбакин, Й. Врана и др. Ръкописът има 189 листа с размери 25,5x26 см. Не е запазен изцяло (липсва по-голямата част от месецослова и др.). Винетките и началните са в тератологичен стил и са сходни с винетките и началните в Сав. кн. Преписано е от два протографа: I част (л. 2—28) — от сръбски препис на архаичен старобълг. ръкопис, има съвпадения с предпоследния езиков и текстов слой на Сав. кн., II част — от сръбски препис на среднобълг. (югозападен) текст от XII в. Първата част е изработена от четирима преписвачи, а втората (и някои откъси в първата) — от монаха Симеон, от когото са и всички заглавия и украсата; той е автор и на приписката в края на паметника.

470

Един коректор е правил поправки в целия ръкопис. Първият и вторият преписвач пишат под реда; буквите д, ц, ш, щ имат по-малка дължина, a ѡ — висока средна черта. У преписвача Симеон има тенденция към по-нови форми на ѡ (къса средна черта), ч, р, в, к, м и др. Тримата преписвачи са от Рашката книжовна школа. Четвъртият (за когото е характерна свобода, новост и нееднаквост в оформянето на буквите — вероятно под лат. влияние) и коректорът са представители на Зетската школа.

В. е. може да бъде основа за проучване на най-старата сърбохърватска кирилска графика (поне за Рашко-Зетската област). Наред с ь доста често, но само в I част, се среща и ъ. Има ѫ за означаване на jǫ, ѧ за je, а за ę; в I част ja се бележи с ѣ. ı-а, ѥ, ю се употребяват в началото на думата и след гласни; a, е, оу — след палатални и депалатализирани съгласни. У Симеон и у четвъртия преписвач след депалатализирани стои ю; за ļa, ńa, ŕa се срещат и архаичните лѣ, нѣ, рѣ, и нови ла, на, ра; за l̥u — предимно лоу, а за ńu, ŕu — само ноу, роу; употребяват се само ча, жа, ша, ца. Употребата на ѧ и ѩ, които стоят на местата на ѫ и ѧ, главният преписвач Симеон е подчинил на оригинално правило: ѧ (вм. ѧ, и в протографа) след съгласни, ѩ след гласни и в началото (аналогично на правописа на ı-а и ѥ). По-голямата архаичност на I част се проявява в много от езиковите черти на В.е. Новите лексикални варианти се срещат само във II част: близь вм. искрь, испрьва вм. искони, дроузи вм. етери и др. Над 130 думи от В. е, не се срещат в старобълг. евангелия; около 50 думи нямат паралели в старобълг. паметници (между тях и думи с непознат корен: комарь, соха, тоболь, чрѣзь). Във фонетиката наред с архаичните черти (почти пълно запазване на епентетично л и др.) са отразени и нови процеси: ъ > о и ь > е (особено във II част), ы > и и въ > у (и двата по-развити в I част поради диалектни различия у преписвачите), замяна между ѣ и е и др. Новите форми в склонението са повече във II част. При съществителните е ясна тенденцията към изравняване на основите — чрез взаимодействието на о-основи с у-основи и й-основи; вливането на консонантните основи от м. и ср. р. в о-основи (с влияние и от й-основи); изравняването на палатални и непалатални основи чрез окончание -е в род. пад. ед. ч. и им., вин. и зв. пад. мн. ч. на а-основи от ж. р., както и във вин. пад. мн. ч. на съществителни, прилагателни и местоимения от м. р. Сложната форма на прилагателните се изравнява с формата на неличните местоимения само в дат. пад ед. ч. м. и ср. р. При местоименията има единични нови явления: им.-вин. пад. ед. ч. што, нѣшто; род.-вин. пад. ед. ч. мие. Нови явления в спрежението: окончание за 1 л. мн. ч. сег. вр. -мо, за 2 л. ед. ч. сег. вр. -шь; форми за сег. вр. от быти за 1 л. ед. ч. ѥсмь със секундарна редуцирана гласна и за 3 л. ед. ч. ѥ. В I част има повече от 100 форми на асигматичен и I сигматичен аорист, докато във втората почти няма асигматичен аорист и аорист от типа ѩасъ. 3 л. често окончава на -ть. Някои глаголи с инфинитивен суфикс -нѫ- образуват аорист без него. 3 л. ед. ч. от быти е само бѣше. Имперфектът има във II част само контрахирани форми, а в първата — само 7 неконтрахирани. Във 2 л. мн. ч. и 2—3 л. дв. ч. окончанията му съвпадат с аористните. Сегашното деятелно причастие в им. пад. м. р. ед. ч. има -е вм. -ы.

            Лит.:

·       Кульбакин С. М. Заметки о языке и правописании Волканова евангелия. — ИОРЯС, 3, 1898, 4, с. 1140—1172;

·       Моšin Vl. Vukanovo jevanđelje. — Enciklopedija likovnih umjetnosti. 4. Beograd, 1966, p. 560;

·       Врана J. Вуканово јеванђеље. Београд, 1967, 498 с.;

·       Nedеljković О. Vukanovo jevanđelie i problem punog aprakosa. — Slovo, 18—19, 1969, p. 41—90;

471

·       Вранa J. Истина о подријетлу Вуканова јеванђеља. — ЛФ, 28, 1970, с. 453—473;

·       Пешикан М. Колико je писара писало Вуканово јеванђеље. — ЛФ, 35, 1979, р. 147—160.

Мария Деянова

[Previous] [Next]

[Back to Index]