(1).
Б
— втората буква от двете старобълг. азбуки (знакът за б стои
на второ място в азбучната последователност на почти всички буквени системи,
които възхождат към северносемитското писмо). Във виз. епоха старогрц. звук
б се е превърнал в спирант в, означаван със същата буква,
която е втора в азбучния ред; в старобълг. азбуки знакът за в е на
трето място, а новосъздадената буква за б е поставена пред него.
Старобълг. буква се нарича боукъı (съществително име — „писмо“,
„буква“), някъде боукъви (друга форма на същата дума). Има числена
стойност 2, но само в глаголицата (в кирилицата знаковете,
които не са заети направо от виз. унциал, са оставени без числена стойност).
Глаголическата фигурка за б е изградена обикновено от
7 отделни чертици, които образуват 2 ясно разграничени буквени части: 1)
Горната част се състои от 3 изправени (но не непременно вертикални) щрихчета
(рогчета), които са съединени в долната си част от 2 хоризонтални линийки (сx.
). По същия
начин се изписва и глаголическото ш. В някои текстове (напр. в Асем.
ев. и у четвъртия главен писач на Син. пс.) лявата линийка се подава малко
навън (тип 
).
2) Долната половина е изградена от 2 линии: хоризонтална, която се нанася
върху долната редова ос и обикновено е по-дълга, и изправена, която
съединява двете буквени части. В зависимост от мястото, в което тя докосва
горната ш-образна буквена част, се различават 2 разновидности на
глаголическото б: при едната изправеното щрихче се добавя като
продължение на най-лявото рогче от горната част или много близко до долния
му край и ъгълът между него и редовите оси е почти прав (тип
, респ.
), при другата
то започва по-навътре и обикновено има по-голям наклон (тип
или дори
) Първият
вариант е по-старинен; характерен е за всички старобълг. глаголически
ръкописи с изключение на Клоц. сб., частите, писани от първия и третия
главен калиграф на Син. пс., Охридските глаголически листове и
интерполираните листове на Зогр. ев. Втората разновидност освен в посочените
текстове се явява в Мюнхенския абецедар и в някои от паметниците, образуващи
преход към хърватската глаголица (не редовно). За възможната мотивировка на
тази буквена фигура вж. Глаголица.
В най-старите кирилски паметници — Сав. кн., Супр. сб., Ен.
ап., Хилендарските листове, стълбецът на буквата и горната хоризонтална
черта са приблизително еднакви по дължина (сх.
). В други
паметници — Листовете на Ундолски, Добромировото евангелие, Новгородските
листове, Григоровичевия паримейник, се наблюдава тенденция към намаляване на
хоризонталната горна линия и удължаване на буквата (сх.
). Общо взето,
за среднобълг. паметници е характерна и обратната тенденция — към удължаваме
на горната линия, която в много паметници излиза извън долното очертание на
буквата (напр. в Погодиновия псалтир, Зографските листове от 1277,
Търновското евангелие). В края на XIII и през XIV в. това написание е широко
разпространено (срв. напр. Рилското б-евангелие, Рилското евангелие
от 1361, Лесновския паренесис от 1353 и др.; сх.
). Петлицата на
буквата в ранните паметници е по-често триъгълна, с притъпено връхче (Супр.
сб., Ен. ап.), и по-рядко закръглена (Сав. кн., Хилендарски листове). В
някои от паметниците с „висящо писмо“ или със следи от „висящо писмо“ (напр.
в Добромировото евангелие) се наблюдава
145
общо удължаване на буквата и закръглената петлица излиза под
останалите букви на реда (сx.
). Подобно
явление се наблюдава и при ь, в, ъ и при някои букви в
паметници с „висяща“ глаголица.
Боряна Велчева Петър Илчев
(2).
БАГДАДСКИ ХАЛИФАТ,
халифат на Абасидите, Арабски халифат. Големите арабски
завоевания през VII—VIII в. довеждат до създаването на Арабския халифат —
огромно по територия политическо обединение, разпростряло се върху земите на
Западна Азия (Близкия и Средния изток), Северна Африка и Югозападна Европа.
След IX в. от неговите владения отпадат редица земи и народи. През 750—1258
владетелите му (халифите) произхождат от династията на Абасидите. Затова за
този период е прието названието халифат на Абасидите; употребява се и
синонимът му Б.х. (по името на столицата Багдад).
Арабите говорят на арабски език, който принадлежи към
семитско-хамитската група езици. Семитските племена са автохтонно население
на Арабския п-в; през III хилядолетие пр.н.е. се разселват и в Месопотамия и
Сирия. Процесът на формирането на единната арабска народност достига
най-интензивно развитие през IV—VI в. и завършва с появата и утвърждаването
на исляма (630). Последвалите арабски разселвания и завоевания довеждат до
частична арабизация на древните народи на Предна Азия и Северна Африка —
арамеи, финикийци, египтяни, либийци (бербери).
По въпросите за социалната структура на арабското общество в
навечерието на създаването на халифата в съвременната наука (главно сред
представителите на съветската арабистика) съществуват две противоположни
схващания. Според първото, заслужаващо предпочитание, робовладелски
отношения съществуват само в земите на дн. Йемен и в градовете Мека и
Медина; в цялата останала територия на Арабския п-в разложението на
първобитнообщинния строй става по-бавно. Счита се, че основни класи са
племенната аристокрация и обикновените селяни (бедуините). Феодални
производствени отношения се развиват едва след арабските завоевания. Според
второто схващане робовладелските отношения не са прескочени в истор.
развитие на арабския свят, но през VI в. те изживяват сериозна криза в
областта Йемен; в останалите земи до завоеванията започва процес на оформяне
на раннофеодални отношения. След VII в. тези отношения започват да се
налагат в обществено-икономическия живот. Социално-икономическите изменения
предопределят големите арабски военни действия през VII и VIII в. От друга
страна, арабските племена постоянно са застрашени от завладяването им от
страна на Виз. империя и Персия (дн. Иран) на Сасанидите. Покоряването на
Йемен от Персия (572—628) премества транзитния път на индийските стоки за
Византия от Червено море към Персийския залив и нанася удар на интересите на
арабското търговско съсловие в градовете Мека и Медина.
Новата идеология, която трябвало да обоснове завоевателните
планове на арабската аристокрация, се появява под формата на нова религия.
Ислямът (мюсюлманството — в буквален превод „покорност“) заимствува елементи
на по-старите религии — юдейство, християнство, учението на ханифите,
староарабските езически култове. Създател и пръв разпространител на новата
религия е Мохамед, произхождащ от търговския род Хашимити от племето на
корейшитите. Нов и важен момент в исляма е предписанието за участие на
мюсюлманите в свещена война („джихад“) против „неверниците“. Тази фанатична
доктрина се крепи не само на морални стимули (обещанието, че убитите във
война „мъченици на вярата“ ще се радват на райското блаженство), но и на
практически стимули — в свещената книга „Коран“ се определя, че
146
4/5 от плячката трябва да се разпределя между обикновените
воини. Ислямът допринася за притъпяване на социалните противоречия в
арабското общество и го тласка по пътя на завоеванията.
Първа крачка към обединението на арабите е признаването в 630
на Мохамед за пророк на аллах и за политически глава на арабската държава.
Арабските завоевания се делят на 2 големи етапа. Първият етап (30-те—50-те
г. на VII в.) започва през есента на 633 с нахлуване на 3 арабски отряда във
виз. провинции Палестина и Сирия. В 640 арабите са вече господари в тези
земи, а в 642 овладяват и Египет. Едновременно с отнемането на виз.
територии започват и нападателните действия на арабите срещу Иран: в 637 е
превзета и разрушена столицата му Ктесифон, а в 651 е унищожена
самостоятелността на цялата държава.
Вторият етап на завоеванията (края на VII в. — 30-те г. на
VIII в.) започва с пълното овладяване на Северна Африка. В 711 арабската
флота прави десант на Пиренейския п-в. В 718 арабите предприемат настъпление
и в Галия. Едва в 732 с успеха си в битката при Поатие франкският крал Карл
Мартел спира по-нататъшните завоевателни действия и територията на арабите
бива ограничена до Пиренейските планини. На изток арабите овладяват
Закавказието и Афганистан.
Постепенно в Арабския халифат се налагат феодалните
отношения. В началото на VII в. е въведена практиката на закрепостяване на
селянина чрез поставяне печат на шията му с указание на мястото на
пребиваването му, за да не може да го напуска своеволно. Недоволството на
селяните от засилването на феодалната експлоатация довежда често до широки
по размах народни движения и въстания (въстанието в 755 начело със Сумбад и
в 776—783 начело с Мукани; селската война в 816—837; движенията в 869—883 на
зинджите и в 890—906 на карматите и др.).
Неспокойството във вътрешнополитическия живот на халифата се
дължи на борбите между знатни арабски родове за овладяване престола на
халифа („заместника на пророка“): от 632 до 661 халифи са роднини и
сподвижници на Мохамед; от 661 до 750 на власт са представители на
династията на Омаядите; от 750 до 1258 — представители на династията на
Абасидите. В началото главен град на Арабския халифат е Медина, при Омаядите
— Дамаск, а в 762 резиденцията се премества в новооснованата от халифа
Мансур столица Багдад, издигната в близост до развалините на персийския
Ктесифон.
Сепаратистичните тенденции на емирите — наместниците на
халифите в отделните провинции, също подкопават целостта на Б.х. През 756 от
него се откъсват арабите на Пиренейския п-в и създават независимото
Кордовско емирство. Разпадането продължава и през следващите столетия: в
Иран се установява династията на Саманидите (875—999), в Египет — династията
на Тулунидите (868—905), в Мароко — династията на Идрисите (788—985), в
Тунис и Алжир — династията на Аглабидите (800—909). В средата на X в.
династията на Буидите от Западен Иран завладява Ирак заедно с Багдад и
лишава халифите на Абасидите от политическата им власт. Те остават в Багдад
само с права на върховни тълкуватели на исляма. В 1258 монголският хан
Хулагу превзема Багдад и екзекутира последния абасидски халиф Мустасима.
Б.х. престава да съществува като държава и арабските народи поемат
самостоятелни пътища на истор. развитие.
В 1261 един представител от династията на Абасидите се
провъзгласява за халиф при двора на египетския султан. Оттогава до началото
на XVI в. неговите потомци живеят в Кайро и дават инвеститура на отделните
мюсюлмански владетели. В 1517 турците завладяват Египет и последният
абасидски халиф Мутаваккил се отказва от титлата си в полза на османския
султан.
147
БАГДАДСКИ ХАЛИФАТ
Създаването и съществуването на Б.х. е свързано с развитието
на блестяща за времето си арабска култура. В точния смисъл на думата под
арабска (мюсюлманска) култура трябва да се разбира културата в земите,
където се формира арабската народност. Тази култура не е дело само на
арабите. Те заимстват от културните постижения и ценности, създадени от
покорените от тях народи. Върху тази основа (главно виз., сирийското,
коптското и персийското културно наследство) те изграждат и своята самобитна
култура. Истинският разцвет на арабската култура настава през VIII—XI в.,
когато арабите постигат значителни успехи в почти всички клонове на науката,
в областта на архитектурата, орнаменталното изкуство и художествените
занаяти.
Арабите влизат в контакт и с народите на Балк. п-в.
Продължителната 6-годишна обсада на Цариград от арабската флота (672—678)
обективно улеснява създаването на бълг. държава. През 718 бълг. войска на
хан Тервел (700—721) разбива 22-хилядна арабска армия, обсадила виз.
столица. Тази победа на българите има значение за европ. история. В същото
време Пиренейският п-в е под властта на арабите,
148
така че поражението при Цариград пресича възможността на
арабите да завладеят територия от Югоизточна Европа. По-късно бълг.
владетели използуват често пъти заетостта на Византия във войни с Б.х., за
да осъществят политиката си на териториално обединение на слав. племена на
Балканите: разширението на Б-я през 837 при хан Пресиян (836—852) на
Югозапад; овладяването (904) на Беломорието от княз Симеон (893—927) и др.
Бълг. дипломация установява преки контакти с арабите за съвместни действия
против Византия. Опит за създаване на българо-арабска коалиция прави Симеон:
в 922 той влиза в преговори с емира на африканските араби Ал-Махди. В плана
на съюзниците стои замисълът за обсада на Цариград — по море от арабската
флота и по суша от бълг. войска. Този замисъл е осуетен.
Двубоят между Византия и Б.х. през ранното Средновековие
включва освен съперничество в политическата и търговската сфера и известно
съперничество в духовно-културната сфера. На виз. културно влияние сред
народите в Предна Азия и на Балканите арабите противопоставят своето
влияние, език и религия. В Б-я, тръгнала по пътя на християнизацията,
арабското духовно проникване се чувствува по-осезателно през средата на IX
в. Предполага се, че по времето на двамата арабски халифи Мутаваккил
(847—861) и Мунтасир (861—862) арабите правят опити да пратят в Б-я свои
религиозни мисии за пропагандиране на мюсюлманството. В Отговорите на папа
Николай I по допитванията на българите има кратко известие за резултатите от
тази инициатива: съобщава се за „нечестивите книги, които ... сте получили
от сарацините [под това име арабите са известни на християнския свят] и се
намират у вас...“. Но ако в Дунавска Б-я опитът на арабите да разпространят
исляма е безуспешен, по-късно те постигат пълен успех във Волжко-Камска Б-я
— по молба на нейния владетел хан Алмас в 922 от Багдад пристига религиозна
мисия, която разпространява мохамеданството сред волжките българи.
През 851 Константин-Кирил Философ е изпратен като виз.
мисионер в Багдад с важни религиозно-политически задачи в двора на халифа
Мутаваккил. Едва 24-годишен, той провежда с успех редица диспути на
религиозна тематика с арабските богослови, защищавайки преимуществото на
християнството над исляма. Още в първата си дипломатическа мисия изявява
качествата си на начетен учен-богослов, който умее със силни доводи да
оборва своите противници. Мисията при сарацините е описана подробно в ЖК
(вж. Сарацинска мисия).
Б.х. е типичен пример за временно създаване на огромни по
територия и мощ, но нетрайни държавни политически обединения през ранното
Средновековие, които скоро се разпадат в резултат на вътрешни социални и
етнически противоречия.
Лит.:
·
Васильев А. А. Византия и арабы. 1. СПб., 1902, 332 с.; 2.
СПб., 1902, 220 с.;
·
Encyklopädie des Islam. 1. Leiden — Leipzig, 1913, p. 15—23;
·
Brockelmann C. Geschichte der arabischen Literatur. 1. Leiden,
1943, p. 69—282;
·
Советская историческая энциклопедия. 1. M., 1961, с. 667—674;
·
Беляев Е. А. Арабы, ислам и арабский халифат в раннее
средневековье. М., 1966, 280 с.
Христо Коларов
БАЛАН, Александър Теодоров
— вж. Теодоров-Балан,
Александър
(4).
БАЛАСЧЕВ,
Георги Димитров (10.IV.1869—6.X.1936) — бълг. историк и археолог. Роден в
Охрид. Завършва гимназия в Солун и история във Висшето училище в София (дн.
Софийски унив). Специализира във Виена (при К. Иречек) и в Мюнхен 5 г. През
1901 е командирован за 2 г. в Руския археол. инст. в Цариград. По-късно
последователно е на специализация в Париж, Рим и Атина, за да се запознае
със състоянието на археол. проучвания
149
в съответните страни. Сред учителите му са и Ф. И. Успенски,
М. Дринов, В. Ягич. През 1902—1903 Б. завежда етнографската сбирка на
Народния археол. музей в София. Учител в I и III мъжка гимназия в София
(1904-1919). От 1919 до 1921 завежда Народния етнографски музей в София.
По-късно отново е учител по история в I мъжка гимназия. Умира в София.
Б. е основател и главен редактор (1909—1910) на сп. „Минало“.
Той е един от най-ранните представители на т. нар. фактографска школа в
бълг. историография, която се характеризира с внимателно вникване в
същността на първоизворите и с критично отношение към техните сведения.
Своите изследвания (над 80) създава от позициите на буржоазния обективизъм.
Диапазонът на научните му интереси е изключително широк — от античността до
епохата на османското владичество. Най-значителни приноси има в областта на
средновековната бълг. история. В областта на кирило-методиевската
проблематика заслужава да се отбележи преди всичко изследването му от 1898
върху Климент Охридски, в което привежда нови сериозни доказателства
за авторството на Теофилакт Охридски на Пространното житие на
Климент Охридски. Пръв от бълг. учени Б. изказва предположението, че
охридският архиепископ Димитър Хоматиан е автор на Краткото житие
на Климент Охридски. Изследва развитието на култа на Климент Охридски в
бълг. земи.
Особен интерес представляват изследванията на Б. върху
хрисовулите на бълг. царе; твърде пресилено той ги обявява за късни
фалшификати. Б. пръв изказва идеята, че прабългарите на Аспарух са покорили
слав. племена в Мизия. Негова е и тезата, че истинското начало на бълг.
държава трябва да се търси оттатък Дунава. Б. пръв обръща внимание на
богатите турски архиви, които се съхраняват в бълг. книгохранилища, и
започва да ги издава (заедно с Д. Ихчиев).
Съч.:
o
Почитанието на св. Климент в българските земи. — В: Юбилеен
сборник на българската журналистика. Литературен отдел. С., 1894, с. 5—15;
o
Изданията, преписите и значението на кодекса от Охридската
архиепископия за нейната история. — ПСп, 55—56, 1898. с. 183—222;
o
Климент епископ словенски и службата му по стар словенски
превод. С., 1898, 77+48 с.;
o
Новонайденият надпис от времето на цар Симеона. — БПр, 4,
1898, 12, с. 61—78;
o
Бележки върху веществената култура на старобългарското
ханство и основаването му в Европа. С., 1902, 80 с.;
o
Финансовото положение на Охридската архиепископия и нейното
унищожение. С., 1908, 32 с.;
o
Титлите на старобългарските господари. — Минало, 1,
1909—1910, 1, с. 79—95;
o
Върху държавното и военно устройство на старобългарската
държава. — Минало, 1, 1909—1910, 1, с. 96—117; 2, с. 203—216; 3, с. 314—324;
o
Старобългарските каменни надписи от времето на великия кан
Омуртаг. — Минало, 1, 1909—1910, 3, с. 219—238; 4, с. 327—345;
o
Българското скорописно писмо и образци от него от X—XIX век.
— Минало, 1, 1909—1910, 3, с. 282—303;
o
Златопечатното слово на цар Иван Шишман, дадено на Рилския
манастир. — Минало, 1, 1909—1910, с. 400—411;
o
Словенски надписи от Югозападна България. — Минало, 2,
1911—1913, 5—6, с. 3—46; 7—8, с. 191—210;
o
Същински ли е хрисовулът от цар Константина Тиха (1258—1277)?
— Минало, 2, 1911—1913, 5—6, с. 178—187;
o
Заемането на върховната власт у старите българи. — Минало, 2,
1911—1913, 7—8, с. 325—340;
o
Град Охрид. — Съвременна илюстрация, 2, 1914, бр. 23—24, с.
14—15;
o
Охрид. С., 1915, 48 с.;
o
Из древностите на гр. Охрид. Монументалните средновековни
икони. — Народни права, бр. 82, 23. IV.1916;
o
Укрепителните работи на старобългарската войска. С., 1918, 44
с.;
o
Най-новият паметник за българското покръстване. Каменният
надпис за кръщаването на Борис I и българите, — Развигор, 2, 1922, бр. 75,
с. 22—23;
o
Най-старата словенска държава на Балканския полуостров през
VII и VIII век и нейният етнически състав. С., 1924, 20 с.;
o
Българите през последните десетгодишнини на десетия век и
първите от единадесетия. 1. С., 1927, 84 с.; 2. С., 1930, 32 с.;
o
Кремиковският манастир „Св. Георги“ и древните му християнски
останки. — Минало, 1942, с. 29—38;
o
Всред развалините на римското и старобългарското градище
Мория (Серсем-кале), обсаждано от Василия Българоубиеца. — Минало, 1942, с.
55—58;
o
Новооткрит паметник от времето на Бориса I — 866 год. —
Минало, 1942, с. 24—25;
o
Как се е появила Българската държава в Македония през X век.
— Минало, 1942, с. 26—28.
Лит.:
·
Златарски В. — СбНУ. 15, 1898, с. 20—40;
·
Т еодоров А. — ПСп, 55—56, 1898, с. 660;
·
Милетич Л. — БПр, 1899, 7, с. 143—145;
·
Лавров П. А. — ВВр, 6, 1899, с. 542—544;
150
·
Флоринский Т. — Университетские известия, 39, 1899. 9, с.
251—253;
·
Ильинский Г. А. — ИОРЯС, 4, 1899, 3, с. 1127—1129;
·
Вакарелски Хр. Библиография. Съчинения по славянска филология
и литературна история и критика в българския печат от 1910 включит. до 1920
година. — ИССФУ, 4, 1921, с. 576;
·
Дуйчев Ив. Преглед на българската историография. — JIČ, 4,
1938, 1—2, с. 70;
·
Делирадев П. Георги Баласчев, историк-археолог. — Минало,
1942, с. 11—15;
·
Научните трудове на Георги Баласчев. Опит за библиография. —
Минало, 1942, с. 91—96.
Йордан Андреев
(5).
БАЛКАНИЗМИ
в старобългарски език. Въпросът за Б. в старобълг. паметници се
появява в славистиката във връзка със споровете за народностната
принадлежност на старобълг. език. Оборвайки панонската хипотеза за произхода
на Кирило-Методиевия език, В. Ягич посочва между доказателствата за бълг.
основа на Кирило-Методиевите преводи склонността на старобълг. синтаксис към
употреба на дат. пад. за принадлежност вместо род. пад.: „. . .
предпочитането на датив още в най-старите църковнославянски текстове е било
характерна черта на езика на онези славяни, при които по-късно е възникнал
днешният български начин на изразяване“ (Ягич, 1902, с. 81). В тази
особеност на старобълг. език Ягич вижда началото на настъпилото през
среднобълг. период изместване на род. пад. за принадлежност от дателния, в
резултат на което се употребява един и същ предлог на за изразяване
на косвеното дателно допълнение и определението за принадлежност в
съвременния бълг. език (говоря на ученика — книгата на ученика).
Структурната черта, която съвременното балк. езикознание определя като
характерна за всички балк. езици, представя в този случай заличаването на
формалните различия (морфологични и синтактични) в изразяването на
приименното несъгласувано определение за принадлежност и косвеното дателно
допълнение. С развитието на проучванията върху историята на бълг. език се
очертава тенденция да се търсят корените и на другите балк. черти на
съвременния бълг. език още в старобълг. паметници (член, изчезване на
инфинитива, разпадане на склонението). Първата принципна постановка за
старобълг. език като балк. език принадлежи на полския езиковед М. Малецки
(1939). Въпросът за наличието на Б. в старобълг. език се поставя в анкетата
на V славистичен конгрес (1963). Отговорите, дадени от X. Бирнбаум,
А. Врачу, Ю. С. Маслов и К. Мирчев отразяват достигнатото в
славистиката равнище на изследванията след активното развитие на балк.
езикознание, започнало от средата на 20-те г. Всички единодушно подчертават,
че в старобълг. език се откриват редица Б., които са в зародишно състояние.
Мненията на други балканисти и слависти по този повод се различават доста
едно от друго. Е. Зайдел отрича напълно каквито и да било структурни балк.
черти на старобълг. език от IX—XI в.; З. Голомб признава за Б. само бъдеще
време с хотѣти; М. Малецки смята, че даже в класическите старобълг.
паметници има употреба на задпоставен член и съществува тенденция към
изчезване на инфинитива под влияние на живия говор на преписвачите, който
вече е претърпял развитие през изминалите 150—200 г. от кодифицирането на
литературния език от Кирил и Методий. Най-много са дискутирани въпросите за
наличието на член в старобълг. език, за изместването на инфинитива от да-изречения,
в известна степен — и за началото на аналитичните изменения в именната
система на бълг. език. Не се оспорва балк. характер и ранната хронология на
описателното бъдеще време с хотѣти и употребата на приименен дат.
пад. за принадлежност.
Езикът на Кирило-Методиевите преводи и на най-ранните
старобълг. паметници, макар и литературно обработен, дава вярна представа за
структурата на живия диалект, легнал в неговата основа,
151
а оттук (с голяма вероятност) и за състоянието на останалите
български говори през IX в. Това благоприятно обстоятелство дава възможност
данните за Б. в писмените текстове да се оценяват и като сигурни
свидетелства за степента на интензивност на балканистичните процеси в живия
език от IX—XI в. Независимо от това обаче двете равнища на писмен,
литературен, и говорим, народен език не бива да се отъждествяват, тъй като
при един от пунктовете около тяхното възникване — балк. езикови контакти,
съществува принципна разлика между взаимоотношенията на старобълг. и грц.
литературен език, от една страна, и чуждите влияния върху слав. диалекти на
Балк. п-в (въздействието на народния грц. език и на балк. лат. език), от
друга. Съобразно с тези аспекти се специфизира в различна насока и самата
проблематика за наличие на Б. и балк. процеси в старобълг. език. Особено
голямо е значението на старобълг. паметници за определяне на времето на
формирането на балк. езиков съюз, тъй като писмената традиция при другите
два балк. езика — албански и румънски — започва след XV в., т.е. когато са
вече налице структурните характеристики на балк. езиков съюз. Възможността,
която дават за съпоставка старобълг. текстове с документирането на балк.
процеси в техния начален етап и по-късното развитие на бълг. език, представя
сигурен хронологичен критерий за резултатите от балк. контакти през IX—X в.
Описателно бъдеще време с хотѣти + инфинитив.
Конструкциите се употребяват паралелно с имѣти, начати,
въчѧти
+ инфинитив и просто бъдеще време (сег. време) на глаголи от св. и несв.
вид. В грц. текст на съчетанията с хоштѫ съответствува най-често
μέλλω + инфинитив. Както останалите помощни глаголи, и хотѣти пази
известна доза от своето първично значение „искам“, поради което тези
описателни конструкции в старобълг. паметници не се покриват напълно със
значението на бъдеще време и понякога се съчетават и с глаголи от несв. вид.
Нито едно от описателните съчетания и с глаголите имѣти, начати,
въчѧти
няма в старобълг. език белезите на морфологична форма с ясно изразено
темпорално значение (Д. Иванова-Мирчева). Всички футурни перифрази
все още имат статуса на синтактични съчетания с модален глагол, а не на
аналитични темпорални форми от рода на перфекта и плусквамперфекта (Бирнбаум).
Балк. паралел хоштѫ + инфинитив: θέλω + инфинитив почти не намира
изява в старобълг. текстове, тъй като θέλω-конструкциите не са характерни за
езика на Новия завет и Септуагинтата. На равнището на византийския грц. език
от времето на Кирил и Методий (т.е. на първите старобълг. преводи)
съчетанията с θέλω + инфинитив в значение на бъдеще време вече са нормално
средство и за говоримия, и за литературния език. Може да се смята, че в
късната старобълг. епоха глаголът хотѣти в говоримия език се е
използувал вече като чист помощен глагол с темпорални функции, а не само
като литературно средство за предаване на грц. конструкции с μέλλω (К.
Мирчев, Д. Иванова-Мирчева). От друга страна, хоштѫ-съчетанията са
едно от синонимните средства, намиращи се в процес на конкуренция помежду
си. Поради по-ранното утвърждаване на θέλω + инфинитив във византийския грц.
език и като средство за бъдеще време К. Зандфелд смята, че тази конструкция
в бълг. език е възникнала под грц. влияние. По-новите проучвания коригират
съществено това мнение и изтъкват ролята на повече фактори. От типологично
гледище употребата на темпорален помощен глагол със значение „искам“ е факт,
който се наблюдава и в други индоевроп. езици (например в германската
група). Конструкции с volo + инфинитив са типично средство за бъдеще време и
в балк. романски език.
152
От друга страна, описателните конструкции с имѣти +
инфинитив в старобълг. паметници, които заемат най-широко място между
взаимно конкуриращите се начини за изразяване на бъдеще време,
съответствуват на грц. конструкции с ἔχω + инфинитив или на обикновено
бъдеще време. За разлика от развоя в грц. език — до днес в бълг. език тази
конструкция се задържа при отрицателната форма за бъдеще време (ще пиша
— няма да пиша) и се явява представител на другия футурен тип
съчетания с habeo + инфинитив в романските езици, ἔχω + инфинитив във
византийския грц. език. Това обстоятелство говори за връзки между старобълг.
и балк. лат. език, както, впрочем, и за по-тесни взаимоотношения между
романски (лат.) и византийския грц. език. Има основания да се допусне
балкано-романско влияние (Бирнбаум, Д. Иванова-Мирчева, Вл. Георгиев),
подсилено и от виз. конструкции с ἔχω, също, впрочем, развити в значение на
бъдеще време под латино-романско въздействие. Тази сложна картина не дава
възможност за точно определяне на ролята на чуждите влияния в утвърждаването
на формата с хотѣти, още повече, че бълг. език формира със собствени
средства и синтактичните перифрази с хотѣти и имѣти, и самата
морфологична категория бъдеще време. Активизиращото влияние на балк. езикова
среда при описателното бъдеще време с хоштѫ + инфинитив в историята
на бълг. език се изразява в предпочитането на едно от средствата,
използувани за изразяване на бъдеще време в старобълг. език (Д.
Иванова-Мирчева).
Дателен падеж в генитивна функция (дателен падеж
за принадлежност).
Този тип дат. пад. се управлява синтактично от съществително име и изразява
най-разнообразни отношения между поставените в зависимост обекти (притежание
и принадлежност, отношение между част и цяло, субектно-обектни зависимости и
др.). В тези случаи паметниците обикновено дават разночетения с род. пад.
(евангелският текст) или употреби на род. пад. в същите по тип контексти.
Лексикалният състав на конструкцията няма ограничения, атрибутивната връзка
на дателната форма се маркира и словоредно — тя стои след определяното от
нея съществително: коснѫ с
краı ризѣ его Мт 9:20—21 (Сав. кн.) — ризъı его (Асем. ев., Мар.
ев.); въ праздьникъ пасцѣ Лк 2:41 (Зогр. ев., Асем. ев., Сав. кн.) —
пасхъı (Мар. ев.); въ отъпоуштенье грѣхомъ Лк 24:47 (Зогр. ев.)
— грѣховъ (Мар. ев.); избъıтъкъı оукроухомъ Мт 14:20 (Сав. кн.);
вь вѣкъı вѣкомь (Супр. сб., 368.20). Важен структурен признак на тези
функции на старобълг. дат. пад. е приименната употреба на енклитичните
дателни форми на личното и на възвратното местоимение, характерна само за
старобълг. и за съвременния бълг. език: лице оц҃ю
ми нб҃скоумȣ
Мт 18:10 (Супр. сб.) — лице отъца моего (Мар. ев., Асем. ев.),
огради честънъıмь ти кр҃стомъ
(Син. евх., 78а, 18—19); безъ отьца ми (Супр. сб., 309.3); сеѭ
си рѫкоѭ
Приименният дат. пад. за принадлежност показва в редица
случаи семантична зависимост от типичните функции на слав. дат. пад.,
характерни за ранните периоди от развоя на слав. езици — dativus commodi/incommodi,
dativus finalis, dativus sympatheticus (dativus possessivus). Развитието,
което може да се установи в рамките на старобълг. период, показва как тези
конструкции се въвличат в сферата на генитивно-дативните дублети:
двойнозависимият дат. пад. получава статус на приименен чрез промяна в
словореда (оурѣза
ѥмоу
оухо
— оурѣза оухо
ѥмоу);
финалният дат. пад. укрепва и разширява приименната си позиция с абстрактни
значения, свойствени на приименния род. пад. (обективно, експликативно и
квалификативно).
153
Приименният дат. пад. за принадлежност, който семантично и
синтактично функционира като дублет на род. пад., представя 42% от всички
случаи на дат. пад. с притежателно значение. Останалите 58% обхващат
двойнозависимия дат. пад. и дат. пад. като определение на съставно сказуемо
с бъıти.
Дат. пад. в генитивна функция в старобълг. език е бил
структурна особеност както на говоримия, така и на литературния език, за
който става и своеобразен стилистичен признак. Този тип дат. пад. е несъмнен
Б. в синтаксиса на старобълг. език, при който обаче балк. модел „една и съща
форма за генитив и датив“ се осъществява като тенденция само в един
ограничен участък — в дублетните употреби на род. и дат. пад. за
принадлежност. В тази семантично-синтактична сфера формите все още са две,
но са подчинени на едно инвариантно значение, по отношение на което играят
ролята на чисто формални варианти. В парадигмите на род. и дат. пад. обаче
те не са загубили мястото си на отделни морфологични категории с всичките им
присъщи слав. функции. Сливане на форми за генитив и датив има във фригийски
и арменски език, поради което някои изследвани виждат в този модел на балк.
езици влияние на субстрата. В старобълг. език посоченото изравняване във
функциите на двете форми стои на фона на пълното изместване на дат. пад. от
родителен в народния грц. език и на обобщаването на дат. пад. в балк. лат.
език, извършено преди идването на славяните на Балк. п-в. Дателен за
притежание е особено типичен за балк. лат. език. Тези процеси са свързани с
редуцирането на падежните системи на двата езика, протекло особено
интензивно през първите векове на нашата ера. По-нататъшното пълно
изместване на род. пад. за принадлежност от дат. пад. в историята на бълг.
език също е в зависимост от аналитичните изменения в падежната система и
представя един от етапите на отпадане на падежните форми от синтаксиса.
Член. Членната форма е един от
най-дискутираните въпроси в балканистиката, с голяма противоречивост на
изказаните мнения. За произхода на члена се предполага: субстратен модел,
самостоятелно развила се категория във всеки от балк. езици, праслав.
явление, присъщо на бълг. език преди контактите му с балк. езици, влияние на
грц. език, комплексен процес. Употребите на показателните местоимения в
старобълг. паметници, които по принцип са изходна база за развитието на
членната категория, често се „доинтерпретират“ в посока на едно или друго
схващане. От сравнението на старобълг. преводи с грц. оригинали и от
семантичния анализ на употребата на показателните местоимения сь,
тъ, онъ е съвършено ясен паралелизмът старобълг. показателно
местоимение : грц. показателно местоимение, което обаче по правило
придружава грц. име с член. Случаите, в които старобълг. показателни
местоимения стоят срещу грц. съществително с член, са малко на брой (напр. в
групите съществително име—показателно местоимение—атрибут има 37 случая
според статистиката на Й. Курц, т.е. 16% — най-много са случаите с
тъ). В първото слово на превода на Шестоднева на Йоан Екзарх Ив.
Гълъбов установява 111 случая на употреба на показателни местоимения, от
които 68 случая (61,26%) според него имат значение на член, тъй като са
употребени в постпозиция (сь — 44 случая, тъ — 22 случая,
онъ — 2 случая). При статистиката на Ив. Гълъбов, която абсолютизира
една несъмнено важна формално-синтактична особеност на старобълг.
показателни местоимения — тяхната енклитичност в задпоставено положение —
може да се види сложността на проблема и опасността, която крие всяко
преувеличаване или подценяване на един от признаците, конституиращи членната
категория. Бълг. език е единственият между балк. езици, който има само
задпоставен член, и тази задпоставеност отразява енклитичната
154
природа на старобълг. показателни местоимения. Несъмнен факт
е, че формалната страна, механизмът на членуването, характерен за
съвременния бълг. език, намира поразително потвърждение в примери от
старобълг. паметници (родотъ, сверѣпъıи тъ бѣсъ,
народось). Това е на първо място енклитичността на задпоставените
показателни местоимения, която има решаващи последствия в развоя на бълг.
членна форма. Тя води до много тясно свързване на името и показателното
местоимение в морфологично и акцентно отношение: рабъ тъ >
работъ. Известно е, че в края на старобълг. епоха еровете в края на
думата изпадат, а вокализацията им в силна позиция, която тук се получава
вследствие енклитичността на показателното местоимение, е характерна за X
в.: родъ тъ > родотъ : родът.
Показателна в старобълг. паметници е словоредната група ADS
(прилагателно име, показателно местоимение, съществително име). В нея се
намират 73% от случаите на постпозиция на тъ в старобълг. паметници
(от всички случаи с постпозиция на показателни местоимения тъ заема
30%, но 40% са в групата ADS (Курц, 1963, с. 174). По структура тази група
отговаря най-добре и на духа на слав. синтаксис. Но това са признаци на
формалната страна на членната категория, които не могат да дадат достатъчно
основания за обявяване на съответните показателни местоимения за членове,
ако не е налице и такава семантика на енклитичните им употреби, която наред
с близостта между показателно и членно значение да е свойствена само на
граматическата категория определеност (тук се отнася т. нар. генерично
значение на члена). В такъв смисъл съотношението предпоставеност —
задпоставеност на показателните местоимения в старобълг. паметници може да
бъде вече показателно за наченки на диференциране на техните семантични
функции. Ясно е изразена семантична опозиция на двата типа: предпоставено
показателно местоимение — дейктичност, подчертано показателно значение;
задпоставено показателно местоимение — анафоричност, отслабнало показателно
значение. За анафоричното значение е характерно позоваване на субстантивна
представа, известна вече от предходния контекст. Такова значение имат и
старобълг. показателни местоимения, употребени като съответствия на грц.
член в класическите старобълг. паметници. Разликата между анафорично
показателно значение и анафоричен член или член от I степен, стоящ все още в
тясна връзка с показателните функции на енклитичните местоимения, се
изразява преди всичко в това, че анафоричната употреба на показателни
местоимения е чисто синтактично явление, незадължително, конкретно
обусловено за всеки случай, докато анафоричното членно значение се отличава
с редовност и задължителност. Съществителното име се оформя с членен
показател всеки път при всяко следващо споменаване, когато е възможно
позоваване на предишния контекст. Материалът на старобълг. паметници
показва, че преводачите не са се водили от правило за някаква
вътрешносистемна закономерност в употребата на задпоставените показателни
местоимения. Значението на задпоставените местоимения (особено на тъ)
е съвпадало в конкретни случаи със значението на член в грц. съответствия,
когато грц. член е имал анафорично детерминиращо значение. Тенденция към
редовна употреба на старобълг. показателни местоимения с анафорично значение
се забелязва в някои източнобълг. паметници — Супрасълския сборник и
съчиненията на Йоан Екзарх.
Позовавайки се на функциите на показателните местоимения в
литературния старобълг. език както в Кирило-Методиевите преводи, така и в
по-късните текстове, по-голямата част от изследвачите стигат до
заключението, че диалектът, отразен в първите преводи на Кирил и Методий,
155
не е познавал развита членна форма (Мирчев), или че в езика
на старобълг. писмени паметници няма граматическа категория член (Курц). От
друга страна, посочените формални и семантични белези на задпоставените
показателни местоимения позволяват да се направят допълнителни заключения в
две посоки: старобълг. литературен език — старобълг. диалекти, старобълг.
език — развитие към съвременния бълг. език. Първият въпрос се решава в
изследванията по два начина. Едни от авторите допускат диалектни различия в
развитието на членната категория, като смятат, че в източните старобълг.
говори процесът на превръщане на местоименията в членна форма е
по-напреднал, отколкото в диалекта на Кирил и Методий (Мирчев, Курц, Вл.
Георгиев); други предполагат, че разликите в използуването на енклитичните
задпоставени местоимения в евангелския текст и в Шестоднева на Йоан Екзарх
се дължат на различно отношение на преводачите към съществуваща вече членна
категория в народната реч. Евангелският превод я избягва, а Йоан Екзарх и
други книжовници от по-късно време имат посвободно отношение към
особеностите на народната реч (Гълъбов). Защитникът на второто мнение
Гълъбов отива още по-далече. Въз основа на един пример от виз. хроника на
Йоан Скилица от XI в. за местно име (Βροχωτὸς — Връхот) Гълъбов твърди, че
членната форма е била вече широко разпространена във всекидневната бълг. реч
в началото на XI в. В съответствие с изходната му позиция за праслав.
характер на механизма на бълг. член е и мнението му, че старобълг. паметници
са притежавали троен член — т.е. че и трите старобълг. показателни
местоимения са имали членна функция. Данните на евангелския текст и на Супр.
сб. обаче водят към заключение, че основният път на развитие на членното
значение е свързан с функциите на местоимението тъ. От друга страна,
тройна членна система със силни остатъци от показателно значение е
характерна и днес за част от бълг. говори (родопските и в Македония).
Обстоятелството, че в старобълг. паметници съществуват
„наченки на членуване, в които са налице всички необходими
формално-синтактични данни за възникване на членни форми в такъв вид, в
който ги виждаме изобщо в български език“ (Мирчев), води до заключение, че
задпоставеността на бълг. член е слав. особеност, която се дължи на
енклитичния характер на старобълг. показателни местоимения в постпозиция.
Старобълг. паметници свидетелствуват за оформяне на определен синтактичен
модел, който съдържа имплицитна възможност за развитие на нова, не чисто
показателна семантика на местоименния елемент и се явява предпоставка в този
смисъл за възникване на нова граматическа категория. В старобълг. език обаче
не е налице необходимото единство от формална страна и детерминиращо, членно
значение, което образува граматическата категория. Данните на старобълг.
паметници показват освен това, че в по-нататъшното развитие на тази нова за
бълг. език и чужда на слав. езици морфологична категория участвуват домашни
средства и въпреки наличието ѝ в другите балк. езици няма основания да се
търсят външни преки въздействия от тяхна страна.
Инфинитив и да-изречения. Данните
на старобълг. писмени паметници представят доста сложна картина, при която е
извънредно трудно да се отделят безспорни постари и по-нови хронологически
пластове във функциите на инфинитива и отношението му към да-изреченията,
както и да се установи навлизане на балк. модел със съюз да като
заместник на инфинитива във функционалната сфера на слав. инфинитив. Не на
последно място тук играе роля употребата на инфинитива в грц. новозаветни
текстове, които също се отличават с наличие и на инфинитив, и на подчинени
изречения с ἵνα.
156
От друга страна, системата на грц. инфинитив се отличава от
славянската, поради което не може да се очаква пълно съответствие в
употребите на слав. и грц. инфинитиви в старобълг. преводи. Безспорно е, че
в старобълг. паметници инфинитивът е напълно живо морфологично средство,
което е било използувано от преводачите винаги, когато правилата на слав.
синтаксис са им позволявали това. С него се превежда не само финален грц.
инфинитив (със или без член), Infinitivus cum Accusativo, a и грц. подчинени
изречения с ἵνα. Забелязва се даже тенденция и към такива употреби на
инфинитива, които не са съвсем в духа на слав. синтаксис, но съответствуват
на грц. инфинитивни конструкции (напр. в Супр. сб.). Независимо от това в
евангелските текстове има редица разночтения, които свидетелствуват за
колебания в избора на инфинитив и конструкция с да и за тяхната
синтактична равноценност: испльнишѧ
сѧ
дьнье родити еи
Лк 2:6 (Зогр. ев.) — дьниѥ
да родитъ
(Асем. ев.), αἱ ἡμέραι τοῦ τεκεῖν αὐτήν; изиде сѣѩн
да сѣетъ
Мт 13:3 (Мар. ев., Зогр. ев.) — се изıде ... сѣатъ (супин) Мр 4:3, Лк
8:5, ἐξῆλθεν ὁ σπείρων τοῦ σπείρειν. Съществуват случаи, в които старобълг.
евангелски текстове превеждат грц. инфинитивна конструкция с да-изречение
и обратно (според Мирчев 26 случая в евангелския текст дават превод с да-изречение
срещу грц. инфинитив, според К. Хоралек — повече). Тези примери обаче
не могат да бъдат доказателство за изместване и разлагане на инфинитива,
защото в една част от тях слав. инфинитив не би бил нормален, а в случаите
на превод на грц. финални инфинитиви не е изключено съотношение на
стилистични варианти. От друга страна, тенденцията за приближаване на
превода до грц. оригинал е довела до въвеждане на нови инфинитивни
конструкции ѣко + инфинитив, наподобяващи конструкциите с ὥστε, а
по-рядко — и до поява на вариант с да вместо изконен инфинитив в
случаите, където в грц. текст стои конструкция с ἵνα или може да има влияние
от сходен стих с ἵνα.
М. Малецки и С. М. Кулбакин са склонни да търсят още в
старобълг. език изместване на инфинитива от подчинени изречения с да.
Според Кулбакин този процес се проявява в бълг. преписи на
Кирило-Методиевите оригинали от X—XI в., но за самите Кирило-Методиеви
преводи още не е бил характерен. Мирчев първоначално смята, че изместване на
инфинитива има още в старобълг. паметници, но по-късно ревизира становището
си и не отнася конкуренцията между инфинитива и да-изреченията в
старобълг. текстове към Б. в старобълг. език (СФ—С, 1963). Според Хоралек
само в единични случаи като обяснение за конструкция с да срещу добре
засвидетелствуван инфинитив в разночетенията може да се търси в старобълг.
преписи влияние и на живата балк. среда.
Данните от старобълг. паметници водят до заключение, че
евангелският превод не познава изместване на слав. инфинитив в неговите
типични функции. Конструкциите с инфинитив и с да-изречения обаче
показват способност към взаимозаменяемост и функционират като равноценни
средства. Тази взаимозаменяемост не е засягала само спорадични случаи, а е
била книжовна норма. Все пак свидетелствата на текстовете не са достатъчни,
за да се предположи някакво по-напреднало развитие към изместване на
инфинитива в говоримия старобълг. език.
Наченки на аналитизъм. Тезата, че още в
най-старите старобълг. паметници има факти за „повсеместно започнал
аналитичен процес, от който не е пощаден нито един падеж“, се защищава от
Ив. Дуриданов. Като доказателства той привежда: а) случаите, при
които вм. очакван мест. пад. след предлози въ и на се явява
вин. пад. (5 примера); б) употреба на мест. пад.
157
след някои глаголи за движение; в) вариантите с твор. и вин.
пад. и прѣдъ с твор. пад. при глагола ити; г) няколко единични
случая, в които не е употребена очакваната форма за приименен род. пад.:
лесть богатьствие (Мар. ев.) Mp 4:19, отъ ригеѡна
нарицаıемъıи малъıи тръгъ
(Супр. сб.) 542.8—9, крьщение покаание (Сав. кн.) Мр 1:4; д)
разночетенето Мт 4:16 (Зогр. ев.) — свѣтъ въсиѣетъ на
насъ срещу свѣтъ въсиı-а имъ (Асем. ев., Сав. кн.), грц.
φῶς ἀνέτελεν αὐτοῖς и вин. пад. вм. очаквания дат. пад. в Супр. сб.
280.19—20 по немъвение; е) тенденцията към една неизменяема
форма при причастията рекъı, рекѫшти и рекъ, рекъши
в свободна употреба или като част на абсолютна дателна конструкция в
единични примери в Зогр. ев Мар. ев., Асем. ев. и Супр. сб.:
приближаѭште
же сѧ
емоу
(Зогр. ев.) Лк 19:37 — срещу приближаѭштю
же сѧ
емоу
(Мар. ев.). Дуриданов се позовава на твърде ограничен материал, част от
който може да бъде тълкувана и другояче (срв. напр. съчетаването на предлога
за в значение зад в съвременния руски език само с твор. пад.
при глагола идти). Системна особеност на старобълг. паметници
представят само случайте с въ + вин. пад. вм. очакван мест. пад.
Според проучването на Й. Вашица примерите са 32 (Slavia, 27, 1958, с.
521—537). Г. Тал ги смята за нормална синтактична особеност на стария език с
корени още в индоевропейски (ASPh, 24, 1902, с. 549). В. Вондрак
вижда в тях особеност на езика на Климент Охридски, а Вашица ги отнася към
моравизмите в старобълг. паметници, тъй като намира отделни съответствия на
тези употреби в съвременни моравски говори с архаичен характер. Мирчев
обръща внимание на факта, че в старобълг. паметници не се срещат употреби на
вин. пад. вм. мест. пад. след други предлози, поради което тази изолирана
група с явно архаичен характер не би могла да се сметне за резултат от
намиращи се в ход аналитични изменения в синтаксиса на старобълг. език (Studia
linguistica in honorem Thaddei Lehr-Spławiński, 1963, с. 246—247). Връзка
между синтактичните особености на старобълг. паметници и по-късното развитие
на бълг. език към аналитизъм Мирчев вижда в единствения пример с вин. пад.
вм. очакван мест. пад. след предлог на в Сав. кн.: бѣ же пещера, и
камень належаше на иѫ Йоан 11:38 — вм. на н’еи (Зогр. ев., Мар.
ев., Асем. ев.). Според него в този случай може да се говори за поява на
обща форма, т. е. форма за вин. пад., след предлози (БЕ, 6, 1966, 4, с.
287). Други два подобни примера, в които конструкцията с предлог на
заема положение на вариант към дат. пад., са известни от съчиненията на
старобълг. писатели Черноризец Храбър и Йоан Екзарх, запазени обаче в
по-късни преписи: размѣсити . . . закѡни
и хытрѡсти
на
ѧзыкы;
дѣлити ... на свѣтлъıѥ
розгы своѥ...
своѥ
имениѥ.
При оценката на тези примери не бива да се забравя, че и тук паметниците не
дават сведения за генерализиране на форма за вин. пад. след други предлози,
а рекцията на двата глагола не изключва и предложна конструкция с вин. пад.
Поради това няма основания да се говори за нови аналитични системни
отношения във функцията на предлог на при аванти, т.е. за случай на
граматикализация (мнение на Ек. Дограмаджиева).
Падежната система на старобълг. език носи в напълно запазен
вид всички особености на слав. падежна морфология и синтаксис. В системата
на старобълг. литературен език се наблюдава силно изразена вариантност на
падежи и предложно-падежни конструкции; обаче в много случаи неин източник
са предложно-падежните съчетания на грц. оригинал. От друга страна, в
понататъшното развитие на бълг. език
158
към аналитизъм заместници на безпредложните падежи стават
редица предложни конструкции, които ги конкурират още в старобълг. паметници
(напр. отъ с аблативно значение и в значение на деятел в пасивни
конструкции).
В старобълг. паметници са регистрирани и някои отделни случаи
на употреба на форми с балк. характер, които очевидно са били присъщи на
говоримия език и оттам спорадично са прониквали и в писмения: синтактичната
структура на сподъı на сподъı, на лѣхъı на лехъı (А. М. Селищев),
удвоено възвратно местоимение себе си, себѥ
си
(7 случая в Супр. сб.) и удвоено притежателно местоимение свои си
(Мирчев). Ян Седлачек отделя особено внимание на контактите между говоримия
старобълг. език и народния византийски в областта на синтаксиса. Според него
под влияние на късновизантийския съюз ὡς ἵνα в народната основа на старобълг.
език се формира съюзът ı-ако да и се разширява употребата на
предлога отъ, както и използуването на съюза (частицата) да в
различни типове изречения (Slavia, 32, 1963, с. 385—394).
Лит.:
I. Общи въпроси:
·
Jagić V. Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen
Sprache. — Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in
Wien. Philosophisch-historische Klasse, 47, 1902, 194 p.;
·
Małecki M. Zagadnienia sporne lingwistyki bałkańskiej. — In:
Zbirka odgovora na pitanja I (III Međunarodni konrges slavista), Beograd,
1939, c. 216—217;
·
Morálek К. Postavení bulharštiny v jazykovém svazu balkánském.
— LF, 69, 1942, p. 134—135;
·
Георгиев В. Опит за периодизация на историята на българския
език. — ИИБЕ, 2, 1952, с. 71—116;
·
Мирчев К. За периодизацията на историята на българския език.
— ИИБЕ, 2, 1952, с, 194—202;
·
Мирчев К. Историческа граматика на българския език. С., 1958,
с. 57—60;
·
Мирчев К. Имало ли е още в старобългарски (старославянски) „балканизми“?
— СФ—С., 1, 1963, с. 316—321;
·
Седлачек Я. Синтаксис старославянского языка в свете
балканистики. — Slavia, 32, 1963, с. 385—394;
·
Birnbaum Н. Ваlkanslavisch und Südslavisch. — ZB, 3, 1965,
P12—63;
·
Kurz J. Quelques remarques sur les balkanismes en vieux slave.
— Řsl, 13, 1966, p. 81—84;
·
Mиpчев K. За хронологията на основните балканизми в български
език. — БЕ, 16, 1966, 4, с. 281—293;
·
Havránek В. Au sujet du caractère et de l’ancienneté de
l’évolution convergente des langues balkaniques. — Les Etudes balkaniques
tchéchoslovaques, 2, 1967, p. 5—11;
·
Georgiev V. Le problème de l’union linguistique balkanique. —
In: Actes du Ier Congrès international des études balkaniques et Sud-Est
européennes. 6. Linguistique. Sofia, 1968, p. 7—19.
II. Бъдеще време:
·
Birnbaum H. Untersuchungen zu den Zukunftsumschreibungen mit
dem Infinitiv im Altkirchenslavischen. Stockholm, 1958, 327 p.;
·
Ивaнова-Мирчева Д. Развой на бъдеще време (futurum) в
българския език от X до XVIII век. С., 1962, 201 с.;
·
Иванова-Мирчева Д. Имперфективният praesens pro futuro в
старобългарски език. В: Славистичен сборник. С., 1963, с. 85—105;
·
Велчева Б. Към въпроса за хронологията на някои промени в
българските футурни конструкции. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 363—371;
·
Мирчев К. Към историята на бъдеще предварително (futurum ех
actum) в български език. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 357—362;
·
Kurzová Н. Zum Problem der verbalen Balkanismen. — Les Etudes
balkaniques tchéchoslovaques, 4, 1972, p. 35—51;
·
Georgiev V. L’union linguistique balkanique. L’état actuel
des recherches. — БалкЕ, 20, 1977, 1—2, c. 5—17.
III. Дателен падеж за принадлежност:
·
Schröpfer J. Über Wesen und Herkunft des altbulgarischen
Dativs in genitivischer Funktion. — In: Odgovori na pitanja. Dopune (III
Međunarodni kongres slavista 3.). Beograd, 1939, p. 79—81;
·
Lettenbauer W. Synthetische und analytische Flexion in den
slavischen Sprachen. — Münchener Beiträge zur Slavenkunde. 4. Festgabe für
Paul Diels. München, 1953, p. 153;
·
Минчева А. За произхода на дателния падеж в генитивна функция
в българския език. — В: Славистичен сборник. С., 1963, с. 105—128;
·
Мразек Р. Дательный падеж в старославянском языке. — В:
Исследования по синтаксису старославянского языка. Прага, 1963, с. 225—261;
·
Минчева А. Развой на дателния притежателен падеж в българския
език. С., 1964, 176 с.
IV. Член:
·
Miletič L. О članu u bugarskom jeziku. Zagreb, 1889, 54 p.;
·
Милетич Л. Членът в български и руски език. — СбНУ, 18, 1901,
с. 5—67;
·
Kurz J. К otázce členu v jazycích slovanských se zvláštním
zřetelem k staroslověnštině. — Bsl, 7, 1937—1938, p. 212—340; 8, 1939—1946,
p. 172—288;
·
Vaillant A. L’article en vieux slave. — RES, 20, 1942, p.
5—12;
·
Гълъбов И. За члена в българския език. — Известия на Народния
музей в Бургас, 1, 1951, с. 171—227;
·
Мирчев К. Кога възниква членната форма в българския език. —
БЕ, 3, 1953, 1, с. 45—50;
159
·
Мирчев К. Историческа граматика на българския език. С., 1958,
с. 177—180;
·
Гълъбов И. Проблемът за члена в български и румънски език.
С., 1962, с. 65—108;
·
Курц Й. Проблема члена в старославянском языке (конструкции
существительного с местоимением указательным и с атрибутом). — В:
Исследования по синтаксису старославянского языка. Прага, 1963, с. 121—182;
·
Мирчев К. За хронологията на основните балканизми в български
език. — БЕ, 16, 1966, 4, с. 291—293;
·
Кurz J. К otázce chronologie existence členu v bulharském
jyzyce. — SPr, 10, 1968, р. 117—129.
V. Инфинитив и ДА-изречения:
·
Кульбакин С. Неколико речи о конструкцји „да са
индикативом“ место инфинитива у старословенском преводу Јеванђеља. — В:
Зборник филолошких и лингвистичних студија А. Белићу. Београд, 1921, с.
229—232;
·
Мирчев К. Към историята на инфинитивната форма в българския
език. — ГСУнфф, 33, 1936—1937, 12, 34 с.;
·
Horalek К. К otázce staroslověnského infinitivu.—In: Pocta Fr.
Trávníčkovi a F. Wollmanovi. Brno, 1948, p. 159—165;
·
Sławski F. Podstawy staro-cerkiewno-słowiańskie zaniku
infinitivu w języku bułgarskim. — Sprawozdania z czynności i Posiedzeń
PolskiejAkademii Umiejętności, 46, 1948, p. 80—84;
·
Horalek К. Evangeliáře a čtveroevangelia. Praha, 1954, p.
159—176;
·
Kurzová H. Zum Aussterben des Infinitivs im Griechischen. —
Les Etudes balkaniques tchécoslovaques, 1, 1966, p. 39—51;
·
Мирчев K. Историческа граматика на българския език. С., 1958,
с. 210—213.
VI. Аналитизъм:
·
Заимов Й. За наченките на аналитизма в българския език. —
ИИБЕ, 2, 1952, с. 188—190;
·
Дуриданов Ив. Към проблемата за развоя на българския език от
синтегизъм към аналитизъм. — ГСУифф, 51, 1955, с. 85—273;
·
Дуриданов Ив. За наченките на аналитизма в българския език. —
RS,20, 1958, с. 16—20;
·
Sjоbеrg A. Synonymous use of synthetical and analytical
rection in old church slavonic verbs. Upsala, 1964, 135 p.;
·
Mиpчeв K. За хронологията на основните балканизми в български
език. — БЕ, 16, 1966, 4, с. 287;
·
Илиевски П. X р. Учество на грчкиот и балканскиот латински во
развојот на старословенската деклинација.—В: Симпозиум 1100-годишнина од
смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 81—96;
·
Дограмаджиева Е. Ранен случай на граматикализация на предлога
на в старобългарската писменост. — БЕ, 21, 1971, 2—3, с. 207—208;
·
Минчева А. Обектните локативни конструкции с предлог НА в
старобългарски и отношението им към българския аналитизъм. — В: Славистичен
сборник. С., 1973, с. 93—106.
Ангелина Минчева
(6).
БАНДУРИЕВА ЛЕГЕНДА
— текст на грц. език, без начало, разказващ за покръстването на русите (ок.
988) по време на киевския княз Владимир I (972—1015). Открит в един ръкопис
на Парижката национална библиотека (Cod. Colbert. 4432) от Анселмо Бандури
(1671—1743) — византолог и ориенталист, роден в Дубровник (Рагуза),
монах-бенедиктинец. А. Бандури обнародва паметника през 1711 и през 1729.
Въпреки фрагментарния характер на текста той привлича вниманието на
специалистите. Диренията, предприети към края на XIX в. с цел да се открие
използуваният от А. Бандури ръкопис, остават безрезултатни, поради което
дълго време той се смята за изгубен. Междувременно през 1886 руският
византолог В. Регел открива в ръкописната сбирка на манастира „Св. Йоан
Богослов“ на о-в Патмос, в ръкопис № 634 от XV в., л. 71—75, пълния текст на
това съчинение. Преписът от о-в Патмос е твърде небрежен — правописът е
неправилен, допуснати са много грешки. През 1891 В. Регел издава разказа под
наслов „Повествование за покръстването на русите“, като добавя към грц.
текст от о-в Патмос разночетения по изданието на А. Бандури и един
историко-библиографски увод. Заедно с това прави анализ на текста, като сочи
отделните части, от които е съставен. Едва в най-ново време
западногерманският византолог П. Шрайнер открива в един от ръкописните
фондове на Парижката национална библиотека смятания за загубен колбертински
ръкопис, използуван от А. Бандури. Това е Cod. Paris. 3025 gr. — малък
ръкопис (60 листа), преписан по всяка вероятност към средата на XV в. (не
през XVI в., както предполага А. Омон). Текстът на Б.л. се намира на л.
20—24. Съпоставката между двата преписа (Бандуриев и Патмоски) показва
незначителни различия между тях, които не променят смисъла. Става ясно, че
А. Бандури не е разчел правилно текста или пък е вмъкнал поправки в него,
без да посочи изрично това.
160
Очевидно е, че двата преписа възхождат към общ, неизвестен
днес първообраз.
В паметника са обединени три епизода: разказ за „първото
покръстване“ на русите през втората половина на IX в. по време на
цариградския патриарх Фотий (858—867, 877—886); разказ за
покръстването на руския народ при киевския княз Светослав (945—972); разказ
за изнамирането на слав. азбука от Константин-Кирил. Трите епизода са
разказани поотделно, като са свързани донякъде изкуствено в едно общо
повествование. Връзката е осъществена главно чрез смесване на имената на
двамата виз. императори, по времето на които се разиграват съответните
събития: имп. Василий I Македонянин (867—886) и имп.
Василий II Българоубиец (976—1025). Поради това са свързани
събития от втората половина на IX в. и от последните десетилетия на X в.
Неизвестният виз. автор се спира на широко разпространения разказ за
„изпитване на религиите“ от киевския княз Владимир и на „чудото“ за
хвърлянето на ръкописа на Евангелието в огъня при т. нар. „първо
покръстване“ на русите през втората половина на IX в. За първия епизод е
използуван някакъв староруски летопис, докато вторият епизод е заимствуван
от някой измежду познатите виз. извори, по-точно от някоя хроника. Тези два
епизода във всеки случай са добре известни от наличните руски и виз. истор.
извори, поради което бе направена отрицателна преценка изобщо за цялото
Бандуриево повествование: то бе окачествено като „посредствена компилация от
сравнително по-ново време, изградена въз основа на устна традиция и украсена
с подробности и особености, които са чиста рожба на фантазията на автора“
(В. Регел).
Особен интерес представя епизодът за изнамирането на слав.
азбука, вмъкнат в заключителната част на Б.л. Според този откъс в отговор на
искането на руския „велик княз“ виз. имп. Василий I Македонянин изпраща един
епископ, чието име не се упоменава изрично, и двама просветители — Кирил и
Атанасий, „мъже добродетелни, начетени и много разумни, които владеели
напълно не само Библията, но били добре упражнени и в светската книжнина“,
както свидетелствували за това и създадените от тях писмена. Когато
пристигнали сред русите, двамата мисионери „просветили и покръстили всички и
така ги привели към християнската вяра“. Действувайки сред един народ,
„напълно варварски и груб“ (незапознат с писмеността на гърците), те създали
една нова азбука от 35 буквени знака и се заели да я разпространяват. Тук
неизвестният съставител на Б.л. посочва в грц. транскрипция имената на
отделните букви от азбуката,
ἄς — азъ
μπούκη — боукъı
βέτδ — вѣдѣ
γλαώγ — глаголь
δοπρῶ — добро
γέεστι —
ѥсть
ζηβήτ — живѣте
ζελῶ — ѕѣло
ζεμπλέα—землı-а
ἤζε — иже
ἦ — икъ
κάκω — како
λούδια — людьѥ
μῆ — мыслите
νᾶς — нашь
ὦν — онъ
ποκόη — покой
ριτζίη — рьци
σθλόβω — слово
ντβέρδω — твръдо
ἤκ: — оукъ
φέρωτ — фрътъ
χέρ —
хѣръ
ὤτ —
ѡтъ
τζῆ — ци
τζέρβη — чрьвь
σάα — ша
σθία — шта
161
γέορ —
ѥрь
γερῆ —
ѥры
γέρ — ıерь
γέατ — ѣть, ı-ать
γίου — ю
γέους —
ѧ
γέα —
ѩ
Съставителят на Б. л. засвидетелствува в този дял на своето
произведение добро познаване на фактите: наименованията на отделните слав.
букви се предават много добре и точно. Изписаните в двата преписа названия
на слав. букви се потвърждават от един абецедар, запазен в ръкопис от
сбирката на Университетската библиотека в Болоня, Северна Италия. Погрешно е
предадено обаче името на Константинович брат и сътрудник Методий, именуван и
в двата преписа на Б.л. Атанасий. Спорни остават въпросите за автора на
Б.л., за времето и мястото на нейното написване. Въпреки изказаните съмнения
трябва да се приеме, че тя е съставена от византиец: това се вижда от езика
на съчинението, от някои стилови обрати и от проявените познания за виз.
действителност. Неизвестният автор е разполагал несъмнено с добри
първоизвори както за първите два дяла на съчинението, така и за последната
част, в която са дадени вести за съставянето и разпространението на слав.
азбука. Употребата на определенията „езичници“ и „варвари“ за руския народ
говори против предположението, че Б.л. е могла да бъде написана от слав.
(евентуално руски) писател. Споменавайки за руския владетел, авторът на Б.л.
употребява изрази на грц. език, които съответствуват на руските форми „княз“
или „велик княз“, а това показва, че той е разполагал с надежден руски
първоизвор. С голяма правдоподобност може да се приеме, че Б.л. ще да е била
съставена към XIII—XIV в., като анонимният виз. автор е използувал
по-старинни и достоверни писмени извори за засегнатите от него събития. Той
е осведомен, че създадената от Константин-Кирил слав. азбука е била в
употреба у русите до времето, когато сам е писал.
Лит.:
·
Banduri A. Animadversiones in Constantini Porphyrogeniti
libros de Thematibus et de administrando imperio. — In: Imperium Orientale
sive Antiquitates Constantinopolitanae. 2. Paris, 1711, p. 112—116 (2 изд.
Venezia, 1729, p. 62—65);
·
Regel W. Analecta byzantino-russica. Petropoli, 1891, p.
XIX—XXXII, 44—51;
·
Dujčev Iv. Medioevo bizantino-slavo. 2. Saggi di storia
letteraria. Roma, 1968, p. 36—40;
·
Lepissier J. La légende de Banduri et sa valeur historique;
le frère de Constantin-Cyrille s’appellit-il Athanase? — Slavia, 38, 1969,
p. 533—541;
·
Schreiner P. Ein wiederaufgefundener Text der Naratio de
Russorum conversione und einige Bemerkungen zur Christianisierung der Russen
in byzantinischen Quellen. — Bbg, 5, 1978, p. 297—303.
Иван Дуйчев
БАНДУРИЧЕВ АБЕЦЕДАР
— вж. Абецедар.
(7).
БАН-КУЛИНОВА ГРАМОТА
— най-старият датиран кирилски паметник на сърбохърватски език. Представя
договорна грамота, съдържаща и клетва. Състои се от лат. и сърбохърватски
текст, който не е превод от латинския. Писана е през 1189. Намира се в
Библиотеката на Академията на науките на СССР в Ленинград. Открита е през
1832 в Дубровник от Дж. Николаевич. Паметникът е чернова на оригиналния
документ, който не е запазен (М. Решетар, Й. Врана). Издаван е
дванайсет пъти — от П. Й. Шафарик, П. Карано-Твърткович, И. И.
Срезневски, Фр. Миклошич, В. Ягич, Ив. Кукулевич-Сакцински,
Ст. Новакович, Е. Ф. Карски, Г. А. Илински (критично издание)
и др. Дипломатиката му е изследвана от М. Кос, графиката ѝ — от Ал. Белич,
Илински и др., езикът — от Илински и др. Най-добро палеографско и езиково
описание прави Й. Врана. Известни са още два преписа — един от края на XII
или началото на XIII в. и друг най-късно от първата четвърт pa XIII в.,
които са възникнали в същата област като усъвършенствуване на текста в
екземпляра от 1189.
162
Те съдържат и такива варианти, които отвеждат към загубения
оригинал. Намират се в Дубровник и са издавани от Миклошич и др.
Б.-К.г. е написана на пергаментов лист 29,2 см X 10,2 см.
Съдържа 32 реда, от които първите 12 реда са лат. текст. В слав. текст няма
ударения и надредни знаци, а от препинателните знаци се употребява само
двоеточие. Писмото е уставно, но с лат. влияние върху оформянето на буквите
д, ь, ѣ, ж, з, р, с, е, което издава лат. образованост на писаря и
показва, че грамотата произлиза от Зетско-Травунско-Хумската област,
намирала се под силното влияние на лат. култура (Врана).
Грамота на Бан-Кулин
Паметникът е едноеров; ь влиза и в ы.
Употребява се само
ȣ;
в началото на думата стои
ѡ.
Веднъж е употребено десетично ı. Не се употребяват йотувани гласни
освен ю. За ja, je се използуват ѣ, е.
Езикът показва установеност на почти всички характерни черти
на сърбохърватския език: последователна замяна на ѫ с
ȣ
и на
ѧ
с е (книгȣ,
кнеже); изпадане на ъ, ь в отворени срички (кто,
мне); еднократно е < ѣ (зледи); двукратно
ȣ
< вь; трикратно и < ы; вмъкване на в в заемка (иѡвань;
ѡдь
< отъ; асимилация на ь пред ј (днѣкь) ; tj > к (помокь)
; dj > ћ или жд ; контракция в окончанията на прилагателните (деветы,
правы); в личното местоимение за 1 л. ед.ч. ѣ е изпаднало
крайното з; в глаголните форми бȣде,
хоке, да — крайните т, ст.
В морфологията са важни окончанието -га за род. пад.
ед.ч. м.р. (зълога, вьсега); архаичните форми на консонантното
склонение (дȣбровьчамь,
граћамь); влиянието на й-основи върху о-основи (чьстьниковь);
влиянието на ја-основи върху а-основи (главе); сьмь
вместо
ѥсьмь
под влияние на 3 л. мн.ч.; морфологичният елемент -ре (какоре)
и др. Езикът има общи черти с езика на дубровнишките грамоти от първата
половина на XIII в. или на грамоти, при чието изработване дубровнишката
община е сътрудничила: наречие годѣ = вольа, употреба на
енклитичното възвратно местоимение за дат. пад. си и др. Това
свидетелствува, че във формулирането на сърбохърватския текст са участвували
дубровнишки изселници и че самият текст е съставен от писар, произлизащ от
дубровнишка среда (Врана).
Лит.:
·
Ильинский Г. А. Грамота Бана Кулина. — ПДПИ, 164, 1906, с.
1—35;
·
Кос М. Дубровачко-српски уговори до средине 13-ог века. —
ГСКА, 123, 1927, с. 1—66;
163
·
Čremošnik G. Bosanske i humske povelje srednjega vijeka. —
Glasnik Zemaljskog muzeja u Sarajevu. Nova serija, 3, 1948, p. 104—107;
·
Vrana J. Da li je sačuvan original isprave Kulina Bana.
Paleografijsko-jezična studija о primjercima isprave iz g. 1189. — RSslI, 2,
1955, p. 5—57.
Мария Деянова
(8).
БАРАЦ,
Герман Макрович (Barac, M.) (1835—13./26.III.1922) — хърватски литературен
историк. Издирва преди всичко евр. елементи в староруската литература. В
трудовете си по кирило-методиевски въпроси изтъква познанията на
Константин-Кирил по староевр. език и литература. За да докаже правотата на
своите твърдения, привежда много паралели между съчиненията на
Константин-Кирил Философ и староевр. богословска литература (позовава се
предимно на Талмуда, Мидрашите и други староевр. религиозни съчинения).
Най-интересна е студията му за Солунската легенда, която Б. смята за
изцяло изградена върху идеи и образи, заети от староевр. литература. Според
него слав. превод на ЗСЛ е дело нa Константин-Кирил Философ. Преводът
бил предназначен за бълг. княз Борис I като допълнение към сборника
от закони (Συναγωγῄ κανόνων) на Йоан Схоластик. Този сборник бил изпратен в
Б-я от цариградския патриарх Фотий. Б. определя ЗСЛ като
еврейско-хазаро-руски юридически паметник. Смята, че бълг. презвитер
Григорий е един от редакторите на най-стария свод на „Повесть временных
лет“. Той бил доставил материал за най-стария Киевски летопис преди 972,
докато още бил жив княз Светослав Игоревич. Григорий бил взел особено
участие в изготвянето на летописната статия за 898, където се говори за
превода на слав. богослужебни книги от Кирил и Методий, като използувал като
извори хрониката на Георги Амартол и ЖМ. Възгледите на Б. по
кирило-методиевските въпроси и други проблеми на средновековните южнослав. и
източнослав. литератури не са получили признание в науката и остават
изолирани в историята на литературознанието.
Герман Барац
Съч.:
o
Критико-сравнительный анализ договоров Русей с Византией.
Восстановление текста, перевод, комментарий и сравнение с другими правовыми
памятниками, в частности с Русскою правдою. Киев, 1910, 266 с.;
o
О составителях „Повести временных лет“ и ее источниках,
преимущественно еврейских. Берлин, 1924, 265 с.;
o
Собрание трудов по вопросу о еврейском элементе в памятниках
древнерусской письменности. 1., 1. Париж, 1926, 329 с.; 1., 2. Париж, 1927,
с. 330—918.
Лит.:
·
Brückner А 1. — ASPh, 40, 1926, р. 141—148; ASPh, 42, 1929,
р. 307—311.
Константин Мечев
БАРГАЛА — вж. Епархия на Климент Охридски.
(9).
БАРСОВ,
Елпидифор Василевич (1/13.XI.1836—2/15.IV.1917) — руски фолклорист и
археолог. Роден в с. Логиново, Череповецки уезд, Новгородска губ. Учи в
Новгородската духовна семинария и в Петербургската духовна академия
(1857—1861). Учителствува известно време в Олонецката духовна семинария в
Петрозаводск. От 1870 е библиотекар в Румянцевския музей в Москва. От 1881 е
секретар на „Общество истории и древностей российских“, после редактор на
неговия
164
орган „Чтения в Обществе истории и древностей российских“. По
време на пребиваването си в гр. Олонец събира етнографски и археол.
материали. Събира и повече от 2000 стари ръкописа, които сега са в Държ.
исторически музей в Москва. Автор е на многобройни изследвания, статии,
рецензии и съобщения по въпроси на руската литература, история, етнография и
фолклор. Умира в Москва.
В Барсовата сбирка има редица преписи от старобълг.
съчинения: ЖК, сказанието „За буквите“ от Черноризец Храбър, слова и
поучения от Климент Охридски, Написание за правата вяра от Константин-Кирил,
издадено от Б. в ЧОИДР (кн. 1, 1885, с. 7—11), тълковното евангелие от
Теофилакт Охридски, преписано през 1348 от поп Теотокий Псилица в Търново (Барс.
№ 115), което по-късно патриарх Теодосий Търновски изпраща като дар на
Зографския манастир (с подпис). Б. издава и части от Симеоновия (Светославовия)
сборник по преписа от 1073: „Изборник великого князя Святослава Ярославича
1073 года. С греческим и латинским текстами. С предисловием Е. В. Барсова и
запискою А. Л.Дювернуа“. М., 1884. Б. описва и ръкописите от Виголексинската
библиотека: „Описание рукописей и книг, хранящихся в Выголексинской
библиотеке. — Летопись занятий Археографической комиссии.“ I. СПб., 1877, с.
1—85. В тази сбирка има препис от първата част на Симеоновия сборник, който
днес се намира в Библиотеката на Академията на науките на СССР в Ленинград
(33.8.15).
Съч.:
o
Речь, читанная на торжественном соединенном собрании
Императорского Московского Университета и Императорского ОИДР 6 аир. 1885
года в день тысячилетней памяти славянского первоучителя св. Мефодия. ЧОИДР.
1885. 1/ с. 1—31;
o
Ученое исследование Добровского о св. Кирилле и Мефодии,
переведенное на русский язык М. П. Погодиным. — Московские ведомости, № 92,
5 апр. 1885, с. 3;
o
Кирилл и Мефодий в их апостольской деятельности. — В:
Историческая хрестоматия. Сост. В. Покровский. 2. М., 1887, с. 3—11;
o
Значение славянских первоучителей для русского народа. — В:
Историческая хрестоматия. Сост. В. Покровский. 2. М., 1887, с. 12—15.
Лит.:
·
Венгеров С. А. Критико-биографический словарь русских
писателей и ученых. 2. СПб., 1891, с. 163—174;
·
Рункевич С. — Православная богословская энциклопедия. 2.
1901, с. 270—271;
·
Щенкина М. В., Г. Н. Протасьева. Сокровища древней
письменности и старой печати. М., 1958, с. 53—55;
·
Чистов К. В. F. В. Барсов. — В: Славяноведение в
дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 60—61.
Куйо Куев
(10).
БАУЕР,
Ярослав (Bauer, J.) (5.IV.1924—4.I.1969) — чешки езиковед, специалист в
областта на слав. синтаксис и старобълг. език. Роден в Ровечне (окръг Ждар
край р. Сазава). Следва във Философския фак. в Бърно (1945—1949) при
изтъкнатите слависти Й. Курц, А. Келнер, Фр. Травничек, В. Махек,
където получава докторат за проучване върху безпредложния мест. пад. в
старобълг. евангелия. След завършване на висшето си образование става
последователно асистент, аспирант, доц. (1958—1965) и проф. по слав.
езикознание (1965—1969) в Бърненския унив. Съредактор на „Slovník jazyka
staroslověnského“ и научен консултант на речниците „Słownik polszczyzny XVI
w.”, „Słownik języka Jana Chryzostoma Paska (XVII w.)“, „Staročecký slovník“.
Инициатор и главен организатор на Бърненските конференции по синтаксис,
които се ползуват с голям авторитет в международната славистика. Награден е
с бълг. орден „Кирил и Методий“ I ст. (1963). Умира в Бърно.
Научното дело на Б. се отличава с широк обхват, точност и
научна обективност, включва разработки на теоретични и методологични
принципи, сравнително-истор. и съпоставителни из следвания в диахронен и
синхронен план, проучване на конкретни въпроси в областта на слав.
синтаксис. Б. анализира значенията и функциите, възникването и развитието на
съюзните средства и уточнява границата между съюзите и наречията,
относителните местоимения и наречията, частиците, междуметията.
165
Установява структурните типове изречения в слав. езици,
техния развой и принципите на сравнително-истор. им изследване. Занимава се
с въпроса за падежите и синтагматичните отношения. Теоретичен и
методологически характер имат статиите му за основните и актуалните проблеми
на слав. синтаксис, за системността в синтактичния строеж, за задачите и
методите на реконструкция на праслав. синтаксис. Съществен принос в
славистиката са монографията му „Vývoj českého souvětí“ (докторска
диcepтaция, 1960) и обобщаващите трудове „Skladba spisovné češtiny“ (1970, в
съавторство с М. Грепл) и „Vývoj mluvnického systému českého jazyka“ (1965,
в съавторство с А. Лампрехт и Д. Шлосар). Избраните му трудове са издадени
под наслов „Syntactica Slavica“ (1972).
Ярослав Бауер
Значителен дял от научната дейност на Б. е посветена на
кирило-методиевската проблематика и на въпросите на старобълг. език. В
студията „Старославянский язык и язык жителей Великой Моравии —
сопоставление синтаксического строя“ (1965) на сериозна научна основа се
поставя въпросът за книжовния старобълг. език и неговите взаимоотношения с
езика на жителите на Велика Моравия. Студията има програмно значение, тъй
като разработва теоретичните и методологичните предпоставки за
съпоставително проучване на старобълг. и останалите стари слав. езици и
доказва възможността и плодотворността на такъв подход. Студията „Vliv
řečtiny а latiny na vývoj syntaktické stavby slovanských jazyků“ (1958) също
е теоретически и методологически принос в изучаването на езиковите влияния.
В нея е осъществен задълбочен анализ на грц. влияние върху старобълг.
синтаксис и на лат. влияние върху старочешкия синтаксис. В статията „К
povaze vlivu církevní slovanštiny na staroruskou syntax“ (1966) ce
разработва проблемът за влиянията между родствените езици и методиката на
тяхното установяване. Въпросът за безпредложния мест. пад. в историята на
бълг. език е разработен в статиите „Беспредложный локатив в старославянском
языке“ (1963) и „Prostý lokál v středobulharských památkách“ (1954).
Старобълг. съюзи от типа доньдеже и аще са обект на всестранно
изследване в студиите „Staroslověnskéspojky typu dońьdeže,
dońeliže“ (1961) и „Staroslověnské ašte“ (1957, в съавторство с M.
Бауерова). Задълбочена интерпретация на проблемите на старобълг. език се
съдържа и в неговите сравнителноистор. студии на слав. езици.
Съч.:
o
Bezpředložkový lokál v staroslověnských evangeliích. — Slavia,
20, 1951, p. 40—56;
o
Prostý lokál v středobulharských památkách. — SPFFBU A 2,
1954, p. 5—17;
o
Staroslověnské ašte. [Bauer J., M. Bauerová]. — Slavia,
26, 1957, p. 157—179;
o
Vliv řečtiny a latiny na vývoj syntaktické stavby slovanských
jazyků. — In: Československé přednášky pro IV. mezinárodní sjezd slavistu v
Moskvě. Praha, 1958, p. 73—95;
o
Slovanské spojky s -bo. — In: Studie ze slovanské
jazykovědy. Sborník k 70. narozeninám akad. Fr. Trávnička. Praha, 1958, p.
79—92;
o
Проблема реконструкции праславянского сложного предложения. —
SPFFBU А 6, 1958, р. 43—55;
o
Vývoj českého souvětí. Praha, 1960, 403 p.;
o
Staroslověnské spojky typu dońьdeže, dońeliže [Bauer
J., M. Bauerová]. — Slavia, 30, 1961, p. 410—416;
o
Problematika historicko-srovnávacího studia vývoje
slovanského souvětí. — In: Otázky slovanské syntaxe. 1. Praha, 1963, p.
235—244;
o
Основные проблемы сравнительно-исторического изучения
синтаксиса славянских языков. — ВЯ, 12, 1963, 4, c. 4—13;
166
o
Úkoly a metody rekonstrukce prasiovanské syntaxe. — In:
Československé přednášky pro V. mezinárodní sjezd slavistu v Sofii. Praha,
1963, p. 75—81;
o
Беспредложный локатив в старославянском языке. — В:
Исследования по синтаксису старославянского языка. Praha, 1963, р. 263—285;
o
Vývoj mluvnického systému českého jazyka [Bauer J., A.
Lamprecht, D. Slosar]. Praha, 1965, 268 p.;
o
Старославянский язык и язык жителей Великой Моравии —
сопоставление синтаксического строя. — Magna Moravia, p. 469—492;
o
Aktuální otázky historickosrovnávacího studia syntaxe
slovanských jazyků. — Slavia, 34, 1965, p. 447—455;
o
К povaze vlivu církevní slovanštiny na staroruskou syntax. —
Bulletin Ústavu ruského jazyka i literatury, 10, 1966, p. 67—72;
o
Vývoj větných typů v slovanských jazycích a jeho
historickosrovnávaci studium. — SaS, 28, 1967, p. 84—87;
o
Strukturní typy slovanské věty a jejich vývoj. — In:
Československé přednášky pro VI. mezinárodní sjezd slavistů v Praze. Praha,
1968, p. 77—85;
o
Problematika vývoje základních větných typů v slovanských
jazycích. — In: Otázky slovanské syntaxe. 2. Praha, 1968, p. 329—337;
o
Vývoj větných typů v slovanských jazycích a jeho
historickosrovnávací studium. — In: Otázky slovanské syntaxe. 2. Praha,
1968, p. 403—406;
o
Zurn Charakter und zur Entwicklung der Hypotaxe in den
slavischen Sprachen. — In: Probleme der strukturellen Grammatik und Semantik.
Leipzig, 1968, p. 151—161;
o
Проблема классификации придаточных предложений в славянских
языках. — In: Actes du Xе congrès international des linguistes, Bucarest 28
oût — 2 septembre 1967. Bucarest, 1970, p. 999—1003;
o
Skladba spisovné češtiny [Bauer.J., M. G repi ]. Praha, 1970;
o
Syntactica Slavica. Soubor vybraných prací již dříve
publikovaných. Brno, 1972, 472 p.
Лит.:
·
Grepl М. Za profesorem Jaroslavem Bauerem. — SaS, 29, 1968,
p. 93—95;
·
Lamprecht A. Za profesorem Jaroslavem Bauerem. — SPFFBU A 17,
1969, p. 7—9;
·
Mrázek R. In memoriam prof. Jaroslava Bauera. —
Československé rusistika, 1969, 3, p. 139—141;
·
Jelínek M. Za profesorem Jaroslavem Bauerem. — Naše řeč,
1969, 4, p. 249—255;
·
Soupis prací Jaroslava Bauera. — SPFFBU A 17, 1969, p. 11—22;
·
Birnbaum H. Jaroslav Bauer, 1924 — 1969. Publications by
Jaroslav Bauer. — LISLP, 13, 1970, p. 211—214;
·
Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských
národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p.
34—35.
Екатерина Дограмаджиева
(11).
BEATUS CYRILLUS
— легендарен писмен паметник от кръга на лат. извори за делото на Кирил и
Методий.
Познат е в няколко преписа. Най-старият е т.нар. райградски
препис в Liber horarum от 1395. От него чешкият учен В. Халоупецки е
имал само препис и напразно го е търсил в Райградския манастир. Дн. той е
открит и се съхранява в Университетската библиотека в Бърно (sign. R 625).
Вторият препис в т. нар. пражки музеен ръкопис в Библиотеката на Народния
музей в Прага (sign. XII, D11) представлява пряк препис на райградския,
датира се от XV в. Съществува и трети препис, съкратена версия (в бревиар)
от първата половина на XV в. Легендата В. С. е издавана няколко пъти: за
пръв път — от В. Халоупецки (1939); през 1961 и 1967 — от Я. Лудвиковски,
през 1963 — от П. Девос. Най-новото критично издание, снабдено с
превод на чешки език, е в поредицата на Бърненския унив. „Magnae Moraviae
fontes historici”, т. 2, 1967.
Легендата предизвиква спорове относно мястото ѝ в кръга на
кирило-методиевските извори. Халоупецки смята, че началото ѝ е сходно с т.
нар. Кристианова легенда. Според него съдържанието е по-близко до
Моравската легенда (Tempore Michaelis imperatoris). Той датира В.С. от
времето на чешкия хронист Козма Пражки — началото на XII в., и я използува
за реконструкция на т. нар. Privilegium Moravensis есclesiae, споменат от
Козма Пражки в неговата хроника. Халоупецки търси тясна връзка между В.С. и
Моравската легенда и предполага, че двете легенди са независими паметници,
които имат общ първоизточник (т.е. Privilegium’a). От него е пропуснато
всичко, което се отнася до слав. богослужение и връзките на солунските братя
с Константинопол. С двете легенди Халоупецки сравнява извадки от
Кристиановата легенда и от Чешката легенда (Diffundente sole, Magnae
Moraviae fontes historici, 2, s. 277—283), които датира към третата четвърт
на X в. Моравската легенда е могла да възникне както през XI в., така и през
167
втората половина на XIII или през първата половина на XIV в.
Според Халоупецки В.С. е свидетелство за разпространението на слав.
богослужение или за негова следа. Изводите на Халоупецки се отричат от Ян
Виликовски и Р. Урбанек. Според Урбанек образец за В.С. е Моравската легенда
от времето на Карл IV. В.С. не е самостоятелен извор, а своего рода
компилативен бревиар от Моравската легенда, Кристиановата легенда и Чешката
легенда. Подобно на Й. Добровски Урбанек счита, че автор на
Моравската легенда е бившият канцлер на Карл IV и оломоуцки епископ Ян
Стредовски (1364—1380). Девос е на мнение, че В.С. е един от изворите на
„мозаичната“ Моравска легенда. Той признава зависимостта на Моравската
легенда от легендата Quemadmodum. „Мозаичната“ Моравска легенда е
компилирана от Италианската легенда, Кристиановата легенда, В.С. и
легендата Quemadmodum. Девос предлага изненадващата теза, че В.С. е един от
изворите на Кристиановата легенда, един от най-старите паметници на
чешко-лат. литература (написан преди 982). По-късно обаче той намира
основния извор на В.С. — житието на св. Ливин, написано в Гентския манастир
„Св. Бавон“ през първата половина на XI в., и се отказва от тази ранна
датировка на В.С. О. Кралик отъждествява В.С. с Privilegium
Moravensis ecclesiae, макар че в нея няма нито дума за слав. литургия. Той
смята, че е възникнала през XI в. и е по-ранен паметник от Моравската
легенда. Според Я. Лудвиковски В.С. е извлечена от Моравската легенда;
написана е от някой консервативен моравец поради опозиционни настроения
срещу симпатиите към славяните по времето на Карл IV.
В съдържанието на В.С. има три главни мотива. На първо място
е разказът за проповядването на християнството сред българите и тяхното
покръстване от братята Кирил и Методий преди Моравската мисия.
Сведението в разказа, че Константин-Кирил най-напред пътувал до Рим, а след
това се върнал в Б-я и оттам заминал за Моравия, не се повтаря в нито един
източник. Поради това може да се приеме мнението на Й. Добровски, че то е
„чиста догадка“. Сведения за мисионерска дейност на братята сред българите
има и в др. паметници. В Кристиановата легенда (гл. I) тези данни са неясни
и има контаминация с името на александрийския патриарх Кирил, тъй като става
дума за времето около 420 или преди това. В Моравската легенда (гл. IV) се
разказва, че Кирил и Методий, отправяйки се към Велика Моравия,
най-напред отишли при българите, които „посредством божието милосърдие“ били
покръстени. Подобни данни за предхождаща Моравската мисия мисионерска
дейност сред българите има и в Краткото житие на Кирил (Успение Кирилово).
Тук се казва, че Кирил отива в областта около р. Брегалница и покръства
онези, които „намерил непокръстени“. Сведението за препалено големия брой
хора, които били „обърнати в православната вяра“, може да се разглежда като
агиографски похват и преувеличение. Успение Кирилово се основава на ЖК
(напр. гл. VIII), като отразява и по-цялостно познаване на бълг. литературни
традиции. Поради това датировката му може да се отнесе и преди XIII в.
Аналогични данни в Солунската легенда могат да бъдат пренебрегнати,
тъй като те действително отразяват по-късни традиции. В Дуклянската
хроника (Regnum Sclavorum presbyteri Diocleatis) също се говори за
дейността на Кири а и Методий сред българите след Хазарската мисия.
Възможно е да се допусне с оглед на посочените факти, че съществува някакъв
общ първоизточник от XII в., който е бил известен на авторите на чешките
легенди и на дуклянския хронист. В Проложното житие на Кирил данните
по този въпрос имат по-друг характер. Там се казва, че Константин най-напред
отива в Моравия, а след това при българите, за да проповядва Христовото
учение.
168
Това сведение е заимствувано в руската Повесть временных
лет (под г. 898), където се казва, че Константин се връща да учи
българския народ, а Методий остава в Моравия. Според А. А. Шахматов
по-общият източник за тази част на руската хроника (от началото на XII в.) е
ЖМ. Както се вижда от посочените съображения, истор. традиция, върху която
се основава В.С., се отнася към XI—XII в., a много вероятно — и към X в.
(вж. и Брегалнишка мисия).
Вторият основен мотив в съдържанието на В.С. е дейността на
братята Кирил и Методий в Моравия. Описват се богатствата на земята на
моравците, добродетелите на техния нрав — честни, великодушни, храбри
войници, и др. В същото време обаче те били „обхванати в юздата на
сатаната“, „осквернени от блудство и грешни клетви“. При такива
противоречиви обстоятелства действува Константин заедно с брат си, като
„вливал словото на живота в ушите на невярващите, . . . докато [и] самият
крал с мнозинството от своя народ се покръстили“. Данните в гл. III за
покръстването на някакъв крал (какъв точно и кой — не е казано) са идентични
със сведенията в Моравската легенда (гл. V). С оглед на хронологичната
съпоставеност логично е да се предположи, че това е княз Ростислав
(846—870). От друга страна, в Дуклянската хроника (гл. IX) се споменава за
покръстването на Светополк от Методий. С оглед на установените факти от
историята на Велика Моравия тези данни са неточни или представят агиографско
преекспониране на някои действителни събития към друго време. Християнството
е разпространявано в Моравия преди идването на братята в 863; знае се също,
че княз Ростислав дълго преди това е бил християнин (може би още при
идването си на власт в 846). Естествено е представянето на братята като
поборници за новата вяра и акцентирането върху този момент да е агиографско
преувеличение в духа на традициите на агиографския жанр и на епохата. Но все
пак в сведението (което е в контекста на легендата), че Константин-Кирил
установява в Моравия „божи мир“, като премахва измамата и враждата между
моравците, които дотогава „като диви кучета . . . в гибелна ярост се
избивали един друг . . .“, трябва да се търси отглас от дейността на братята
по отношение на консолидацията на християнството и църквата във
Великоморавското княжество. Тези сведения се доближават (дори
хронологически) към данните в Чешката легенда и в Кристиановата легенда за
пътуването на Методий в Чехия, за конфирмацията на чешкия княз Борживой
и покръстването на неговата съпруга Людмила.
Трети мотив в В.С. е разказът за взаимоотношенията между
Светополк и Методий, който почти дословно се повтаря в Моравската легенда.
Отначало архиепископът отлъчва от църквата „самия Светополк, дръзкия княз, и
неговите дружинници“, като налага интердикт върху владенията му.
Впоследствие отношенията между двамата се подобряват. Този разказ напомня за
времето, когато моравско-панонският архиепископ попада в баварската тъмница
и когато след 873 отново отива в Моравия.
Като истор. извор В.С. не е пряко автентичен и оригинален
източник. С оглед на отношението на легендата към останалия кръг от
кирило-методиевските извори най-общо може да се приеме, че тя е отражение на
запазилите се в известна степен кирило-методиевски историко-литературни и
агиографски традиции с преобладаващо влияние на латинизма в чешко-моравския
ареал. Тези традиции, както се вижда, са разпространени през XI—XII в. и на
Изток, и на Запад, но би трябвало да са имали и своя истор. подплата в
действително съществуващи останки от слав. писменост и богослужение в Чехия
през X в. Следователно В.С. не може да бъде напълно пренебрегвана като истор.
извор — тя е една следа (през XI или XII в.) на културно-
169
политическите традиции от времето на Кирил и Методий.
Лит.:
·
Chaloupecký V. Prameny X. století, legendy Kristiánovy o
svatem Václavu a svaté Ludmile. — In: Svatováclavský sborník. II, 2. Praha,
1939, p. 76—78;
·
Лихачев Д. С. Комментарии. — В: Повесть временных лет. 2.
М.—Л., 1950, с. 261;
·
Meyvaert P., P. Devos. La „Légende morave“ des ss. Cyrille et
Méthode et ses sources. — AB, 74, 1956, p. 441—469;
·
Králík O. Privilegium Moravensis ecrlesiae. — Bsl, 21, 1960,
p. 219—237;
·
Ludvíkovský J. Legenda Beatus Cyrillus. — SPFFBU, seria 8,
1961, p. 94—104;
·
Devоs P. La „Legenda Christiani“ est-elle tributaire de la
Vie , Beatus Cyrillus“. — AB, 81, 1963, p. 351—367;
·
Magnae Moraviae fontes historici. 2. (Opera Universitatis
Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophien, 118). Brno, 1967, p. 300—303;
·
Nejstarší legendy Přemyslovských Čech. Praha, 1969, p.
218—219;
·
Devos P. La passion de S. Liévin de Gand, source principale
inattendue de Beatus Cyrillus“. — AB, 89, 1971, p. 371—385;
·
Králík O. Nová práce o legende Beatus Cyrillus. — LF, 95,
1972, p. 180—184.
·
Sotirov G. Die Beatus Cyrillus-Legende und ihre Stelle unter
den Geschichtsquellen über das Werk der Brüder Cyrill und Methodius. —
Palaeobulgarica, 4, 1980, 4, p. 102—107;
·
Devos P. Sur la légende „Beafus Cyrillus“. — AB, 99, 1981, p.
64.
Георги Сотиров
БЕЛЕТРИСТИКА старобългарска — вж.
Повести и разкази.
БЕЛИЦА — вж. Велика.
(13).
БЕНЕДИКТ
VI (Benedictus VI) (неизв.) — римски папа (973—974). Роден в Рим. Син на
римския гражданин Хилдебранд, приел монашество. Кардиналът-дякон Б. е
възведен на папския престол на 19 ян. 973, макар че изборът му става в края
на 972. Избран е по волята на немския крал (936—962) и римски император
(962—973) Отон I след междуособици в Рим и след като папското място остава
незаето от септ. до дек. 972. В борбите между „националната“ римска партия и
императорската немска партия Б. VI е само подставено лице на Отон I. След
смъртта на императора (7 май 973) римските граждани изчакват една година,
после вдигат бунт против немското вмешателство и новия император Отон II
(973—983). Бунтовниците се предвождат от херцог Крешенциус, брат на
предишния папа Йоан XIII (965—972). Б. VI е свален от престола и
хвърлен в крепостта-затвор „Сайт Анджело“. Там е удушен от доверени хора на
своя наследник, узурпатора Бонифаций VII. След един месец (авг. 974)
антипапа Бонифаций VII, наричан от съвременните му хронисти „ужасното
чудовище“, е прогонен от немските войски и успява да забегне в Цариград.
Император Отон II и неговият военачалник граф Сико, който превзема Рим,
издигат на папския престол нов верноподаник на немците — Бенедикт VII (окт.
974 — юли 983).
Поради краткото папетвуване (18 месеца) на Б. VI някои от
събитията при неговия понтификат се приписват погрешно на Бенедикт VII.
Такъв е случаят с писмата и фалшивите документи към тях на Пилигрим, епископ
пасауски, и на чичо му Фридрих, архиепископ залцбургски, изпратени до Б. VI,
и фалшивите отговори на Б. VI, които погрешно се приписват на Бенедикт VII (Mansi,
t. 19, p. 52, и М i gne, PL, t. 137, p. 315—317). Грешката е поправена в
началото на XX в. от немските историци-медиевисти Е. Дюмлер, X. Улриц, Ш.
Блумбергер, А. Бракман и главно от В. Лер в „Piligrim von Passau und die
Lorscher Fälschungen“ (1909), който доказва, че и „отговорите“, приписвани
на Б. VI (респ. погрешно на Бенедикт VII), са фалшификати, създадени в Пасау
и Залцбург във връзка с борбите между баварските епископи.
Случаят с баварските фалшификации се развива по следния
начин: през 973 Пилигрим изпраща писмо до Б. VI. Това писмо е истинско,
издадено е в 1909 от Лер (Цит. съч., с. 46). В него Пилигрим моли папата да
му изпрати архиепископски палиум и да възстанови за него древната
християнска архиепископия Лорш (по името на римско-гепидското поселище
Lauracium), която е измислена от Пилигрим.
170
Това се прави с оглед на християнизирането на маджарите и
мисионерската работа сред славяните. Според Пилигрим Пасау е наследник на
древната Лоршка архиепископия и на нейните привилегии, затова папата трябва
да откъсне Пасауската епископия от Залцбургската архиепископия и да
постави под нейна власт цяла Източна Панония и Мизия, Моравско,
аварите, маджарите, а подвластна на Залцбург да остане само Западна Панония.
За да обоснове тези претенции, Пилигрим изработва цяло досие от фалшиви
документи: писма на папите Симах (498—514), Лъв VII (936—939), Агапит II
(946—955), които дарявали митичната Лоршка архиепископия с привилегии.
Пилигрим моли Б. VI да потвърди тези привилегии, Писмото му остава без
отговор — или защото в римската курия разбират фалшификацията, или защото Б.
VI е вече мъртъв. Но Пилигрим не се отчайва: той сам написва отговора на Б.
VI (публикуван погрешно под името на Бенедикт VII; поправката се намира у
Dümmler. Piligrim von Passau und das Erzbistum Lorsch, 1854, p. 19—26, 122;
W. Lehr. Цит. съч., с. 48). Този отговор задоволява всички искания на
Пилигрим; той е назначен за папски легат за Източна Панония и Мизия, за
Моравско, за авари и маджари и за „всички съседни славяни“. Това предизвиква
остра реакция в Залцбург и чичото на Пилигрим — архиепископът Фридрих,
поръчва да бъде съчинен съвсем друг отговор на Б. VI — в полза на
Залцбургската архиепископия. Това фалшиво писмо е публикувано именно като
писмо на Б. VI (Mansi, t. 19, p. 38; Migne, PL, t. 135, 1081—1082; Hauthaler.
Salzburger Urkundenbuch, t. I, Salzburg, 1898, p. 98, № 54). По-късно
неговата фалшивост е доказана (А. Brackmann. Studien und Vorarbeiten zur
Germania pontificia, t. I: Die Kurie und die Salzburger Kirchenprovinz.
Berlin, 1912, p. 93—103). В писмото Фридрих се самоназначава за легат на
цяла Норика (включително Пасау) и цяла Панония и заповядва на Пилигрим да
остане като суфраганен епископ на Залцбург, в противен случай ще бъде
суспендиран.
Фалшификациите на Пилигрим и Фридрих се свързват с
църковно-каноническата съдба на Панония и Велика Моравия след смъртта
на Методий (885). Те свидетелствуват за съперничеството между Залцбургската
архиепископия и суфраганната ѝ Пасауска епископия в стремежа им да си
поделят Панонско-Моравската архиепископия, създадена от папа Адриан II
(867—872) за Методий. В писмото си до Б. VI Пилигрим използува сведения,
които почиват очевидно върху посланието на Дитмар, архиепископ
залцбургски, и на баварските епископи от 900 г. В началото на поредицата от
документи, отнасящи се до църковно-каноническата съдба на
панонско-моравските славяни, стои Залцбургският меморандум, който
изразява протест срещу изпращането на Методий в Панония. Поредицата
приключва с фалшификациите на Пилигрим и Фридрих. Така при краткото
папствуване на Б. VI без негово участие се разгаря съперничеството между
Пасау и Залцбург — двете средища, допринесли най-много за гибелта на
Методиевото дело сред моравско-панонските славяни. Усилията на немските
мисионери-феодали, вътрешните слабости на римската курия от това време и
опустошителните набези на маджарите попречват на слав. народностна църква да
просъществува и на Кирило-Методиевата писменост да процъфти във Велика
Моравия.
Изд.:
o
Mansi J. D. Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio.
19. Firenze-Venezia, 1759—1798, p. 38, 52; PL, 135, coll. 1081—1082; 137,
coll. 315—317;
o
Jaffé Ph. Regesta pontificum romanorum. 1. Lipsiae, 1888, p.
477—479; 2. Lipsiae, 1888, p. 707;
o
Duchesne L. Liber pontificalis. 2. Paris, 1892, p. XVIII,
LXX, LXXVI, 254—258;
o
Hauthaler W. Salzburger Urkendenbuch. 1. Salzburg, 1898, p.
98;
o
Kehr P. F. Regesta pontificum romanorum. Italia pontificia.
2. Berolini, 1923, p. 77, 90; 7, 1. Berolini, 1923, p. 222, 233;
o
Magnae Moraviae Fontes Historici. 3. (Opera Universitatis
Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophica, 134). Brno, 1969, p. 273—278.
171
Лит.:
·
Dümmler E. Piligrim von Passau und das Erzbistum Lorsch.
Leipzig, 1854, p. 19—26, 38—43;
·
Uhlriz K. Die Urkundenfälschung zu Passau im zehnten
Jahrhundert. — Mitteilungen des Instituts für österreichische
Geschichtsforschung, 3, 1882, p. 177—228;
·
Dümmler E. Geschichte des Ostfränkischen Reichs. 3. Leipzig,
1888, p. 515;
·
Hauck A. Realencyclopädie für protestantische Theologie und
Kirche. 2. Leipzig, 1897, p.560—561;
·
Uhlriz K. Piligrim von Passau. — In: Jahrbücher des Deutschen
Reiches unter Otto II. und Otto III. 1. Leipzig, 1902, p. 98;
·
Lehr W. Piligrim von Passau und die Lorscher Fälschungen.
Berlin, 1909;
·
Blumberger A. Piligrim ist Vater der Legende.—Archiv für
österreichische Geschichte, 46, 1920;
·
Mann H. K. The lives of the popes in the early Middle Ages.
4. London, 1910, p. 305—314;
·
Duchesne L. Les premiers temps de l’Etat pontifical. Paris,
1911, p. 356—357;
·
Héîélé C. J., H. Leclercq. Histoire des conciles. 4. Paris,
1911, p. 832—834;
·
Brackmann A. Studien und Vorarbeiten zur Germania pontificia.
1. Die Kurie und die Salzburger Kirchenprovinz. Berlin, 1912, p. 93—103;
·
Mourr et F. Histoire générale de l’Église. 4. Paris, 1925, p.
38—39;
·
Baix F. Benoît VI. — In: Dictionnaire d’histoire et de
géographie ecclésiastiques. 8. Paris, 1935, p. 38—43;
·
Fichtenau H. Zu den Urkundenfälschungen Pil igrims von Passau.
— Mitteilungen des Oberösterreichischen Landesarchivs, 8, 1964, p. 81—100.
Борислав Иванчев
(15).
БЕРНАР,
Роже (Bernard, R.) (5.VIII.1908) — френски филолог-българист. Завършва лицея
в родния си град Баланс (1926). Продължава образованието си в Лион
(1926—1928), след това в Париж, където през 1929 е приет с конкурс в Ecole
Normale Supérieure с основни специалности френски, грц. и лат. език. Проявил
се като добър лингвист и филолог, през 1930 (по препоръка на проф. Пол Боайе
и проф. Леон Больо) започва изучаването на слав. езици, специално на бълг. и
руски език. Следва и в Националното училище за живи източни езици (Ecole
nationale des langues orientales vivantes, дн. Национален инст. за източни
езици и цивилизации — Institut National des langues et civilisations
orientales) при българистите Йорд. Иванов и Леон Больо. През 1930
получава научната степен лисансие по френски, грц. и лат. език и става член
на Лингвистичното д-во в Париж.
Роже Бернар
Дипломира се през 1931, а през 1932 с конкурс получава научна
степен агреже по тези дисциплини. Преподавател е по френски, лат. и грц.
отначало в гр. Амиен (1933—1936), по-късно (1936) в лицея Бюфон в Париж.
През това време завършва и бълг. филология в Националното училище за живи
източни езици (1934). От 1947 е титуляр на катедрата по бълг. език и бълг.
литература в Нац. инст. за източни езици и цивилизации. През 1948 влиза и в
ръководството на Инст. по славистика (Institut d’Etudes slaves) в Париж, от
1963 е преподавател по старобълг. език и старобълг. литература в Сорбоната.
Удостоен е и с високи отличия: провъзгласен е за кавалер на почетния легион
(1964) и е носител на трите степени академични ордени — Chevalier (1946),
Officier (1968) и на най-високата — Commandeur des Palmes Académiques
(1975). За целокупната си преподавателска и научна дейност през 1970
получава званието д-р на филологическите науки. Член е на редколегията на
сп. „Palaeobulgarica“. Чуждестр. член на БАН (1961). Удостоен е с високи
бълг. отличия за културна -
172
дейноsт — орден „Кирил и Методий“ I степен (1963, 1970),
Международна награда „Братя Кирил и Методий“ (1979).
Още през първите години на преподавателската си дейност Б. се
насочва почти изключително към цялостно теоретическо и практическо изучаване
на бълг. език. Той посещава няколко пъти Б-я, овладява до съвършенство бълг.
език и днес е един от най-добрите познавачи на бълг. литературен език и на
неговата диалектна лексика. Б. работи активно в областта на историята на
бълг. литература и бълг. език. Запознат е много добре не само с новата бълг.
литература от Хр. Ботев и Ив. Вазов насам, но и със старобълг. литература
(Кирил и Методий, Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Патриарх
Евтимий и др.). Особено внимание отделя на делото на Кирил и Методий и на
техните ученици; разкрива неговото голямо културно значение в редица статии
и доклади, предназначени за широката общественост: „Единадесетата
стогодишнина на славянската азбука“ (1963), „Символ на културата и мисълта“
(1963), доклад за делото на Кирил и Методий по случай празника на двамата
просветители (1963) и др.
Голяма част от трудовете на Б. върху старата и новата бълг.
литература са излезли в 7—8 крупни френски енциклопедии и енциклопедични
речници: Grand Larousse encyclopédique (т. I—X, 1960—1964), Histoire
générale des littératures (Paris, 1961, от Кирил и Методий до Христо Ботев),
Dictionnaire des littératures (т. I — III, 1968, около 50 статии за същия
период), Encyclopaedia Universalis (т. IV, 1969) и др. Б. публикува редовно
прегледи на бълг. трудове по езикознание, литература, етнография и фолклор в
сп. „Revue des Études slaves“. Големи са постиженията му и в областта на
бълг. лексикология, особено в областта на етимологията: „Etude étymologique
et comparative de quelques mots bulgares concernant le vêtement et la parure“
(1948), „Etymologies bulgares“ (1951), „Quelques mots d’emprunt dans le
dialecte de Razlog“ (1959), „Etude de quelques mots du dialecte de Razlog“
(1960), „Le vocabulaire du dialecte de Razlog“ (1961) и др. Той изучава и
чуждите заемки в бълг. език: „Mots grecs en bulgare“ (1948) и др. Взема
дейно участие и в обсъждането на „Български етимологичен речник“ (т. 1—2,
1971—1979), издание на БАН. Някои статии на Б. са посветени на фонетиката,
морфологията и словообразуването на съвременния бълг. език: „L’alternance
я/е de l’ancien ѣ en bulgare moderne“ (1957), „Quelques observations sur les
substantifs en -ец en bulgare moderne“, „Глаголи на -на от несвършен вид в
съвременния български език“, „Някои бележки върху аориста на -ох и върху
глаголната система на съвременния български език“ (1961) и др.
Важно място в дейността на проф. Б. заемат неговите преводи:
на „Немили-недраги“ от Ив. Вазов (1963), „Старопланински легенди“ от Й.
Йовков (1963), „Под манастирската лоза“ от Елин Пелин (1963), „Крадецът на
праскови“ и „В тиха вечер“ от Ем. Станев (1962) и „Под игото“ от Ив. Вазов
(1976) — последните три превода в сътрудничество с Н. Христофорова.
Съч.:
o
Etude étymologique et comparative de quelques mots bulgares
concernant le vêtement et la parure. Paris, 1948, 56 p.;
o
Mots grecs en bulgare. — BSLP, 44, 1948, 1, p. 90—115;
o
Quelques observations sur la seconde palatalisation en
bulgare moderne.—В: Сборник в чест на акад. Ал. Теодоров-Балан. С., 1955, с.
85—98;
o
Quelques observations sur les substantifs en -ец en bulgare
moderne. — B: Езиковедски изследвания в чест на акад. Стефан Младенов. С.,
1957, с. 73—83;
o
L’alternance я/е de l’ancien ѣ en bulgare moderne. — RES, 34,
1957, p. 15—31;
o
Проф. Йордан Иванов. — ИИБЛ, 6, 1958, с. 21—25;
o
Глаголи на -на от несвършен вид в съвременния български език.
— БЕ, 8, 1958, 3, с. 201—208;
o
Quelques mots d’emprunt dans le dialecte de Razlog d’après le
tome XLIII du Сборник за народни умотворения. — БалкЕ, 1, 1959, с. 87—117;
o
Etude de quelques mots du dialecte de Razlog d’après le tome
XLVIII du Сборник за народни умотворения и народопис. — В:
Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960,
с. 349—377;
173
o
Bulgarie, linguistique. — In: Grand Larousse Encyclopédique.
1. Paris, 1960, p. 434;
o
Bulgarie, littérature. — In: Grand Larousse Encyclopédique.
1. Paris, 1960, p. 438—439;
o
Le vocabulaire du dialecte de Razlog. — БалкЕ, 3, 1961, p.
71—93;
o
Някои бележки върху аориста на -ох и върху глаголната система
на съвременния български език. — ИИБЕ, 7, 1961, с. 3—47;
o
Littérature vieux slave d’église. — In: Littérature ancienne
de la Bulgarie. Histoire générale des littératures. Paris, 1961, p. 407—413;
o
Le onzième centenaire de l’alphabet slave. — Information
UNESCO, No. 418, 21. VI. 1963, p. 14—17;
o
Cyrille et Méthode. — In: Encyclopaedia Universalis. 4. Paris,
1969; p. 298;
o
Певец на борбата за свобода. — Антени, 9, бр. 36, 5. IX.
1979; бр. 37, 12. IX. 1979, Великани на духа. — В: Българистика и
българисти. С., 1981, с. 25—32.
Лит.:
·
Въгленов М. Проф. Роже Бернар в България. — БЕ, 6, 1956, 4,
с. 388—389;
·
Динеков П. Един френски труд върху историята на българската
литература през Средновековието и Възраждането. — СпБАН, 7, 1962, 4, с.
141—143;
·
Стойков Ст. Проф. Роже Бернар на шейсет години. — БЕ, 18,
1968, 4—5, с. 331—349;
·
Динеков П. Един приятел на България. — Народна култура, 12,
бр. 37, 14. IX. 1968;
·
Дончев Н. Ревностен радетел на българската
култура.—Отечествен фронт, 26, бр. 7432, 9. VIII. 1968;
·
Тилков Д. Съвременна България и българският език през погледа
на френски дейци на науката и културата. — БЕ, 19, 1969, 6, с. 462—465;
·
Георгиев Вл. Роже Бернар — един добър приятел на България. —
Славяни, 1970, 10, с. 18—19;
·
Portrait Meudonnais: Professeur de bulgare à l’Institut
National des langues et civilisations orientales, chargé de cours à Paris,
Sorbonne: Roger Bernard a publié „Sous le joug“. — Meudon, 76, 1976, 52, p.
14—15;
·
Филипова-Бaйpовa M. Проф. Роже Бернар. — Литературна история,
4, 1979, с. 51—54;
·
Дончев Н. Проф. Роже Бернар. — В: Българистика и българисти.
С , 1981, с. 306—309.
Мери Филипова-Байрова
(16).
БЕРНЕКЕР,
Ерих (Berneker, Е) (3.II.1874—15.III.1937) — немски езиковед-славист. Роден
в гр. Кьонигсберг (дн. Калининград, СССР). Завършва висше образование в
Лайпциг при най-известния немски славист по онова време А. Лескин и
при К. Бругман, най-видния представител на сравнителното индоевроп.
езикознание от края на XIX и началото на XX в. Защищава докторска дисертация
върху пруския език, издадена през 1896 като обемист труд със следните
раздели: текстове, граматика и етимологичен речник. Отпечатва и 3 кратки
помагала по руски език — граматика, христоматия и руско-немски разговорник.
През 1900 се хабилитира за доцент в Берлинския унив. с труда „Словоредът в
славянските езици”; през 1902 е назначен за извънреден професор по
сравнително и слав. езикознание в Карлович унив. в Прага, където престоява 7
г. В 1902 издава „Славянска христоматия”, в която към текстовете на
съответните слав. езици има речник. Публикува и статия за род.-вин. пад. при
имената на одушевени същества в слав. езици. От 1909 е редовен професор по
славистика в гр. Бреслау (дн. Вроцлав, Полша), а от 1911 поема
новооснованата катедра по славистика в Мюнхенския унив., където остава до
края на живота си. От 1923 до 1929 Б. редактира основаното от В. Ягич
славистично списание „Archiv für slavische Philologie”, в което са
публикувани редица статии, засягащи кирило-методиевска проблематика. През
1926 е избран за чуждестранен член на БАН.
Кирило-методиевската проблематика е застъпена в творчеството
на Б. с важно изследване, посветено на преводаческото изкуство на
Константин-Кирил Философ — „Kyrills Übersetzungskunst” (1912—1913). То се
появява в подкрепа на положителното мнение на А. Брюкнер (1911) за
филологическите постижения на Кирил и непосредствено след излизането на
изследванията на О. Грюнентал (1910, 1911), които поставят основата
за оценка на първоначалната слав. преводаческа техника. С приведения нов
конкретен материал Б. отразява особеностите и точността на Кириловия
евангелски превод при избора на думи в следните случаи: слав. превод
отразява правилно многозначността на грц. думи; избягва ce буквалният
превод, за да се постигне по-добро разбиране на текста според особеностите
на слав. реч; избягват се метафори, които не са възможни или не са обичайни
за слав. език;
174
посочват се различни граматични съображения, които определят
избора на различни изрази за един и същи грц. глагол; както при глагола,
така и при други части на речта (посочват се примери за наречия,
съществителни, прилагателни) ясно се различават основанията на Кирил за
избора на една или друга дума в превода; преводачът е добре запознат със
слав. роднински имена, добре познава и емоционалното значение на слав.
умалителни имена. Б. привежда примери на фини семасиологични различия в слав.
превод, на случаи с отклонения в превода, за обяснението на които липсва
достатъчен материал. Изследването на Б. потвърждава, че наистина може да се
говори за преводаческо изкуство на създателя на слав. писменост.
Най-значителното дело на Б. е „Славянски етимологичен
речник“, който остава незавършен (T. 1. А—L. 1908—1913. 2 изд. 1924).
Съч.:
o
Die preussische Sprache. Texte, Grammatik, etymologisches
Wörterbuch. Strassburg, 1896, 333 p.;
o
Russische Grammatik. Leipzig, 1897, 147 p.;
o
Russisches Lesebuch. Leipzig, 1897;
o
Russisch-deutsches Gesprächsbuch. Leipzig, 1897;
o
Die Wortfolge in den slavischen Sprachen. Berlin, 1900, 161
p.;
o
Slavische Chrestomatie mit Glossaren. Strassburg, 1902, 9+484
p.;
o
Über Ellipse des Verbums im Slavischen. — ASPh, 26, 1904, p.
481—520;
o
Der Genitiv-Akkusativ bei belebten Wesen im Slavischen. —
Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung, 37, 1904, p 364—368;
o
Slavisches etymologisches Wörterbuch. 1—2. Heidelberg, 1908 —
1913, 760 p.;
o
Kyrills Übersetzungskunst. — Indogermanische Forschungen, 31,
1912—1913, p. 399—412.
Лит.:
·
Младенов Cr. Ерих Бернекер (3. II. 1874—15. III. 1937). —
ЛБАН, 20, 1940, с. 201—204.
Момчил Чалъков
(18).
БЕРЧИЧ,
Иван (Berčić, J.) (9.I.1824—24.V.1870) — хърватски филолог, един от първите
изследователи на глаголицата. Роден в Задар, където завършва
семинария през 1846. Образованието си продължава в Духовната академия във
Виена. Там остава 2 г.; сближава се с Фр. Миклошич, запознава се с
трудовете на П. Й. Шафарик и получава добра филологическа подготовка.
След завръщането си се посвещава на духовническа, просветна и книжовна
дейност. Проф. по богословие и източни езици в Задарската семинария (1865),
редовен член на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб
(1867). Заема висши църковни длъжности, избран е за почетен каноник в Задар
и Рим. Автор е на учебници по старобълг. език. Йздирва и издава глаголически
паметници. Успява да събере богат материал по глаголическа палеография и за
старобълг. речник, който са използували Миклошич и други езиковеди. Б. е
замислял да коригира и да подготви за преиздаване всички глаголически
текстове, но това намерение е осуетено от преждевременната му смърт. Умира в
Задар.
Издадената от Б. христоматия с глаголически текстове е
първото печатно произведение, в което наред с облата е представена и
ъглестата (хърватската) глаголица. Христоматията е много ценен справочник. В
сравнение с изданията на Шафарик тя има по-голям обхват — съдържа текстове
от най-ранния период на развитието на слав. писменост (IX—X в.) до края на
XVIII в. Разделена е на 2 части: първата е предназначена за учебник за
семинарията (при второто издание тя отпада, понеже авторът не одобрява
качеството на текстовете), във втората се прави научен преглед на историята
на глаголическите текстове, много от които са стари ръкописни откъси,
намерени в Далмация и крайбрежните острови и публикувани за пръв път в
христоматията. Подборът на текстовете дава представа и за развоя на
глаголическата литургия по съдържание и език. Б. издава глаголическо
ръководство („буквар“) за работа с текстовете. По систематичност и
компетентност на изложението то има стойност на солиден филологически труд.
Глаголическата азбука е представена във всичките ѝ разновидности —
ръкописни, печатни, заглавни знакове, съкращения, комбинирани знакове,
числови стойности
175
с бележки за употребата им. Разглеждат се и някои
правоговорни особености, начинът на изписване (наклон, големина и т.н.).
Поместен е коментар с описание на видовете текстове, в които се употребяват
различните азбуки. Буквите са класифицирани според сходството в
начертанието, по това, дали означават вокали, консонанти, вокални групи и
др. Босненската кирилица (босанчица) е съпоставена с „грчко-словенската“. Б.
разглежда начините на писане, дава сведения за нейната хронология и
локализация.
В студията си за Кирил и Методий Б. представя много истор.
сведения за почитта на Източната и Западната църква към делото на двамата
братя, прави анализ на езика и съдържанието на службите им в глаголически
ръкописи (Люблянския бревиар и Новлянския бревиар). При сравнението на
текстовете установява, че по-стара е службата в Люблянския бревиар — от края
на IX и началото на X в. Авторът поддържа неправилния възглед, че Кирил и
Методий са превели Евангелието в Моравия и че там те са извършвали римско
богослужение, въведено преди тях. Б. започва издаването на глаголическия
текст на Библията, който възстановява по отделни ръкописи. От този голям
труд излизат само няколко свезки. Слав. ръкописи, събирани от Б., дн.
съставят самостоятелен фонд в Отдела за ръкописни и редки книги в Държ.
публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград.
Съч.:
o
Chrestomathia linguae veterosloveniсае charactere glagolitiсо
e codicibus, codicum fragmentiset libris impressis. Praha, 1859, 24+162 p.;
o
Bukvar staroslovenskoga jezika glagolski mi pismeni za
čitanje crkvenih knjig. Praha, 1860, 84 p.;
o
Čitanka staroslovenskoga jezika. Praha, 1864, 18+119 p.;
o
Brojna vrednost slova
ѧ.
— RJAZU, 2, 1867, p. 185—191;
o
Dvie službe rimskoga obreda za svetkovinu svetih Čiřila i
Metuda. Zagreb, 1870, 79 p.;
o
Njekoliko staroslovenskih i hrvatskih knijga, što pisanih,
što tiskanih glagolicom. — RJAZU, 59, 1881, p. 158—185.
Лит.:
·
Jagić V. Pop Ivan Berčić. — In: Berčić I. Dvieslužbe rimskoga
obreda za svetkovinu sv. Čiřila i Metuda. Zagreb, 1870, p. I—XV;
·
Milčetić I. Berčičeva glagolska zbirka u Petrogradu. —
Letopis Jugoslavenske Akademie, 26, 1912, p. 265—271;
·
Milčetič I. Berčičeva zbirka glagolskih rukopisa i štampanih
knjiga u Leningradu. — RSslI, 2, 1955, p. 93—128;
·
Трофимкина О. И. Иван Берчич и его собрание глаголических
рукописей и печатных книг. — В: Книги. Архивы. Автографы. М., 1973, с.
130—135;
·
Круминг А. А. Славянские старопечатные книги глаголического
шрифта в библиотеках СССР. — В: Проблемы рукописной и печатной книги. М.,
1976, с. 101—125;
·
Вялова С. О. Колекщя Івана Берчича у Державин публічній
бібліотеці ім. М. Е. Салтикова-Щедріа. — Проблеми слов’янознавства, 21,
1980, с. 139—143;
·
Вялова С. О. Неизвестные глаголические и кириллические
памятники собрания Ивана Берчича в Отделе рукописей и редких книг
Государственной Публичной библиотеки им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. — СС,
1980, 2, с. 63—74.
Лили Лашкова
БЕСЕДА — вж. Проповедническа литература.
„БЕСЕДА ПРОТИВ БОГОМИЛИТЕ“ — вж. Козма Презвитер.
БЕСЕДИ НА КИРИЛ — вж. Полемични трудове на Кирил.
(19).
БЕШЕВЛИЕВ,
Веселин Иванов (25.III.1900) — бълг. филолог — класик, историк. Роден в
София. Следва история и слав. филология в Софийския унив. (1919—1920) и
класическа филология в Германия — Хале, Йена и Вюрцбург (1920—1925), където
завършва с докторат. Асистент (1925—1929), доц. (1929—1933) и извънреден
проф. по класическа филология в Софийския унив. (1933—1944). Действ, член на
Бълг. археол. инст. (1933), чл.-кор. на БАН (1941). Ръководител на секция „Епиграфика“
при Археол. инст. и музей при БАН (1958—1964) и на секция „Етногенезис на
балк. народи и истор. география на Балканите“ при Инст. за балканистика при
БАН (1964—1972). Член на Унгарското ориенталско д-во (1936). Хердерова
награда (1972).
Б. развива многостранна научна дейност в областта на
класическото езикознание (гръцки и тракийски език),
176
историята на балк. земи и на балк. народи през античността,
историята и културата на прабългарите, епиграфиката, топонимията. Изследва
религията на прабългарите (извори и проблеми), първата бълг. столица Плиска,
Мадарския конник, слав. племена в Североизточна Б-я, административната
уредба на бълг. държава и някои от нейните институции (ичиргу боила,
канартикин), началото на бълг. литература, проблеми от външнополитическата
история на Б-я и др.
Веселин Бешевлиев
Б. е основоположник на бълг. епиграфика като самостоятелна
научна дисциплина и неин най-изявен представител. Той е най-добрият познавач
на къснолатинските и късногръцките надписи от бълг. земи. Най-големи са
заслугите му в проучването на първобългарските надписи: език, стил, жанрова
характеристика, истор. коментар. Подготвеният от Б. корпус на надписите,
претърпял 4 издания (1935, 1963, 1978, 1981), е основното пособие за
използуване на епиграфския материал от ранното бълг. Средновековие, както и
за изучаване на различните страни на политическия и културния живот на бълг.
държава (681—1018). Б. смята, че новооткритите в бълг. земи прабълг. рунни
знаци са идентични с „чертите и резките“, за които говори Черноризец
Храбър.
Съч.:
o
Гръцкият език в прабългарските надписи. — Годишник на
народния археологически музей, 4, 1926, с. 381—429;
o
Чаши от черепи у прабългарите. — ГСУифф, 22, 1926, с. 1—23;
o
Към прабългарските надписи. — ГСУифф, 23, 1927, с. 1—20;
o
Гръцки и латински извори за вярата на прабългарите. — ИЕИМ,
8—9, 1929, с. 149—334;
o
Надписите около Мадарския конник. — БМ, 6, 1931, с. 660—667;
o
Der Titel κανάρτι κεῖνος. — BZ, 32, 1932, p. 13—15;
o
Zu der Inschrift des Reiterreliefs von Madara. —
Byzantinisch-Neugriechische Jahrbücher, 9, 1932, p. 1—35;
o
Нов първобългарски надпис. — ИБАИ, 7, 1933, с. 399—401;
o
Първобългарските надписи от Хамбарлии. — МИД, 8, 1933, с. 24
— 48;
o
Нов извор за вярата на прабългарите. — ИИД, 8, 1933, с.
176—179;
o
Исторически преглед на досегашните издания на
първобългарските надписи. — ГСУифф, 30, 1934, с. 1—12;
o
Към въпроса за тълкуването на надписите около Мадарския
конник. — ГСУифф, 30, 1934, с. 1—28;
o
Първобългарски надписи. — ГСУифф, 31, 1935, с. 1—162; 32,
1936, с. 1—48;
o
Die byzantinischen Bestandteile der protobulgarischen
Inschriften. — ИБАИ, 9, 1935, c. 269—272;
o
Няколко бележки към българската история. — ГСУифф, 32, 1936,
с. 1—37;
o
Новият извор за поражението на Никифор I в България през 811
г. — ГСУифф, 33, 1937, с. 1—8;
o
Към въпроса за двореца (αὐλή) на първобългарските ханове. —
ИИД, 14—15, 1937, с. 75—80;
o
Вярата на първобългарите. — ГСУифф, 35, 1939, с. 1—63;
o
Плиска в географските карти от I—VII в. — МкП, 12, 1940, 3,
с. 43—50;
o
Zur Deutung und Datierung der protobulgarischen Inschrift vor
dem Ritterrelief von Madara, Bulgarien. — BZ, 47, 1954, p. 117—122;
o
Славянизми в прабългарските надписи. — В: Сборник в чест на
акад. Ал. Теодоров-Балан. С., 1955, с. 99—103;
o
What was the title ητζιργου (ητζυργου) βοιλας in the
Protobulgarian inscriptions. — Bsl, 16, 1955, p. 120—124;
o
Les inscriptions du relief de Madara. — Bsl, 16, 1955, p.
212—254;
o
Надписите около Мадарския конник. — В: Мадарски конник. С.,
1956, с. 51—113;
o
Византийски триумфални обичаи, акламациии титли у българите в
IX в. — ИЕИМ, 3, 1958, с. 3—38;
o
Надпис ли е бил „Именникът на българските князе“. — ИАИ, 24,
1961, с. 1—8;
o
Die Anfänge der bulgarischen Literatur. — IJSLP, 4, 1961, p.
116—145;
o
Die protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1963, 382 p.;
o
Spätgriechische und spätlateinische Inschriften aus Bulgarien.
Berlin, 1964, 235 p.;
o
Protobulgarische Inschrift auf einer Silberschale. —
Byzantion, 35, 1965, p. 1—9;
o
За славянските племена в Североизточна България от VI до IX
в. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 17—28;
177
o
Randbemerkungen über die „Miracula Sancti Demetrii“. —
Βυζαντινά, 1970, p. 285—300;
o
Zwei Bemerkungen zur historischen Geographie
Nordostbulgariens. — In: Studia balcanica. 1. Recherches de géographie
historique. Sofia, 1970, p. 69—78;
o
Die Kaiseridee beiden Protobulgaren. — Βυζαντινά, 1971, p.
81—92;
o
Les inscriptions protobulgares et leur portée culturelle et
historique. — Bsl, 32, 1971, p. 35—51;
o
Zwei Versionen bei Theophanes und Nikephoros dem Patriarchen.
— RESEE, 9, 1971, p. 363—367;
o
Die Feldzüge des Kaisers Konstantin V. gegen die Bulgaren. —
EB, 1971, 3, p. 7—17;
o
Географското минало на Плиска и нейната околност. — Известия
на Народния музей — Шумен, 6, 1973, с. 3—13;
o
Първобългарски амулети. — Известия на Народния музей — Варна,
9, 1973, с. 53—63;
o
Нов възпоменателен първобългарски надпис. — В: Сборник в
памет на проф. Ал. Бурмов. С., 1973, с. 412—418;
o
Die Botschaften der byzantinischen Kaiser aus Schlachtfeld. —
Βυζαντινά, 6, 1974, p. 73—83;
o
Към въпроса за девташларите. — Известия на Народния музей —
Варна, 12, 1976, с. 1—7;
o
Първобългарски надписи. С., 1979, 296 с.;
o
Die protobulgarische Periode der bulgarischen Gechichte.
Amsterdam, 1980, 546 p.;
o
Първобългарите. Бит и култура. С., 1981, 167 с.;
o
Прабългарски епиграфски паметници. С., 1981, 184 с.
Лит.:
·
100 години БАН. 1. С., 1969, с. 38—42;
·
Tăpkova-Zaimova V. Le 70ème anniversaire de V.
Beševliev. — EB, 1970, 4, p. 51—57;
·
Божилов Ив. Член-кореспондент проф. В. Бешевлиев на 70
години. — ИП, 27, 1971, 1, с. 161—162;
·
Studia in honorem Vešelini Beševliev. Sofia, 1978, 572 p.
Иван Божилов
(20).
БИБЛИОГРАФИИ киpило-методиевски
— систематизирани библиографски описания на книжнината с кирило-методиевска
проблематика. За изследваните на живота и дейността на Константин-Кирил
Философ и Методий твърде рано е станало ясно, че биографията и делото на
основоположниците на слав. писменост могат да бъдат задоволително проучени
само в широките рамки на политическата и културната история на славяните
през ранното Средновековие и в светлината на тогавашните отношения между
Източната (византийската) и Западната (римската) църква. Затова към
основната кнрило-методиевска специална проблематика постепенно се включват
все по-широк кръг въпроси. В резултат на това в продължение на повече от
столетие и половина се натрупва огромна книжнина на различни езици и с
различно съдържание и стойност: чисто научни изследвания, научно-популярни
статии и художествени творби, посветени на Константин-Кирил, Методий и на
техните непосредствени и подалечни ученици и следовници. Съответно с това
натрупване на публикации все по-настойчива става потребността да се внесе
прегледност в тази книжовна продукция, като всичко или поне най-същественото
и ценното от нея бъде зарегистрирано и систематизирано библиографски.
Опити за подобна библиографска регистрация се правят твърде
рано. Повод за съставяне на кирило-методиевски Б. дават предимно юбилейните
чествувания на основоположниците на слав. писменост. Такъв повод е годината
1885, когато в слав. свят и далеч извън него се чествува 1000-годишнината от
смъртта на архиепископ Методий (умрял на 6 апр. 885). През тази година
руският библиограф И. Токмаков издава библиографски указател, в който събира
познатата и достъпна нему „литература за славянските просветители Кирил и
Методий“ (публикуван е в ЧМОЛДП, 23, 1885, 1, 1—98), а в приложение прави
„преглед на историческите материали, които се съхраняват в правителствените
и обществените архиви и библиотеки“. През същата година руският учен H. М.
Лисовски в приложение към сп. „Библиограф“ дава „Библиографический указатель
книг и статей о славянских первоучителях св. Кирилле и Мефодие“. Сравнително
по-кратки, но в известни случаи по-добре изработени библиографски обзори на
кирило-методиевската литература последователно се явяват към по-обширни
изследвания върху биографиите на Константин-Кирил и Методий; най-често те
представят по-кратки или по-подробни бележки върху отделни публикации. През
1876 В. Ягич прави библиографски преглед на трудовете в областта на
слав.
178
филология и древност след 1870, в които се дават вести и
приноси по кирилометодиевските проблеми. Няколко подобни приноса дават М. Г.
Попруженко (1892, 1902), П. Драганов (1902), Ив. Огиенко
(1927—1928) и мнозина други. Тези приноси обаче са твърде ограничени по броя
на събраните в тях библиографски материали и са незадоволителни по
систематика и точност. До началото на XX в. кирило-методиевската литература
все още очаква своя истински библиограф, който да съчетае основно познаване
на проблемите с добра библиографска осведоменост, стремеж към точност и
изчерпателност на събираните данни.
Около началото на второто десетилетие от века с тази тежка
задача се заема Г. А. Илински. В началото на 30-те г. той представя
за одобрение и печат ръкописа на своя труд под наслов „Опыт систематической
кирилло-мефодьевской библиографии“ (1934). Както се вижда от краткия
предговор, Г. А. Илински има ясно съзнание за голямата важност на
започнатото от него дело, но едновременно с това и за огромните затруднения:
„Централното положение на кирило-методиевската проблематика
не само в славянската филология, но може би и в цялото славянознание,
огромното не само общославянско, но и световно значение на дейността на
Кирил и Методий, нейните неизброими последствия в съдбините на славянската
църква, литература и изобщо култура са породили грандиозна разноезична
литература, обозрението на която би било възможно само при най-широко
разпределение на труда, при помощта например на цяла международна комисия,
но съвсем не чрез едноличните сили дори на един Херкулес на библиографията“
(с. VII).
Той признава, че ако все пак съставянето на абсолютно пълен
библиографски преглед на кирило-методиевската литература е задача на
далечното бъдеще, то до това време са възможни само „подготвителни, повече
или по-малко несъвършени опити“. Очевидно е, че част от съобщените от автора
библиографски посочвания са събирани не de visu, но от втора, а може би дори
от трета ръка, поради което са допуснати известни грешки. При това Илински
твърде често си служи със съкращения на насловите на използуваните
първоизвори — списания, сборници и вестници. Тъй като той не е имал
възможност да проверява коректурите и евентуално да направи върху тях
необходимите поправки и допълнения специално за изясняване на употребените
съкращения, те остават в отпечатания труд като някакви загадки, които трудно
могат да бъдат отгатнати. След като книгата е отпечатана през 1934 като
издание на БАН, се явяват критични отзиви за нея — и то поради тези
недостатъци от библиографско гледище, за които не носят вина нито авторът,
нито двамата бълг. редактори (М. Г. Попруженко, Ст. М. Романски).
179
Библиографският „опит“ на Илински се състои от две основни
части. След списък на използуваните извори и пособия (с. XIII—XLIII),
съдържащ посочвания на кирилица и латиница, се дават като въведение
библиографските трудове за Кирил и Методий (опити за „пълни библиографски
сводове“, сведения за Кирил и Методий в други библиографски трудове,
материали за кирило-методиевската Б. и специални кирило-методиевски Б.,
обнародвани през отделни години). Следва отделът за научната литература с
данни за историята на изучаването на Кирил и Методий: „общи очерки“,
„отделни моменти“ (сведения за изследваните на въпроса), сведения за
изворите за историята на Кирил и Методий (сборници с изследвания от общ
характер, лат. извори, легендарни извори, грц. извори, слав. извори — този
отдел е особено богат с указания). Обикновено се дават библиографски
сведения както за изданията на отделните истор. извори, така и за
съществуващите специални изследвания от общ или частен характер.
В нова глава са събрани библиографски данни за писаното
относно „историята на Кирил и Методий“ (с. 33—100). На първо място са
посочени съществуващите „исторически монографии“ (съчиненията, съдържащи
биографични очерци за братята), обнародваните „кирило-методиевски сборници“,
„църковно-историческите изследвания и монографии“, „културно- и
политико-историческите монографии и изследвания“, наличните
„историко-литературни изследвания и монографии“, посочванията за Кирил и
Методий в биографични, енциклопедични и други речници. Особен интерес
представят събраните от автора библиографски данни за писаното върху
„отделни моменти и епизоди“ от живота на Кирил и Методий. На десетина
страници са посочени публикациите относно „заслугите на Кирил и Методий и
тяхното значение в славянската и всемирната история“; накрая се сочат
публикациите върху „кирило-методиевската идея“. Като втори дял от същата
част са обобщени библиографските данни за писаното по въпроса за
„културно-просветната дейност на Кирил и Методий“ (с. 101—164) Тук се дават
данни за публикациите относно „изнамирането на славянската азбука“
(глаголицата, слав. азбуки изобщо, хипотезите за произхода на азбуките), за
„литературната дейност на Кирил и Методий“ (превода на Библията — Новия
завет във всички негови книги, отделните книги на Стария завет), за превода
на богослужебните книги, за „оригиналните произведения“ (Проглас към
евангелието, Азбучна молитва, Заповеди на св. отци и др.). Добавени са
библиографски вести относно публикуваното по въпроса за „създаването на
общославянски литературен език“(„произход на древноцърковнославянския език“
— с разните схващания: „панонска теория“, „българска теория“ и др.), преглед
на книжовните паметници на „древноцърковнославянски език“ (Киевски листове,
Пражки листове, Зогр. ев., Асем. ев., отделните кирилски паметници),
посочвания за „граматическата и лексикалната структура на
древноцърковнославянския език“ (граматики, христоматии и речници). В отделна
глава са събрани библиографски данни за публикациите, посветени на
„историята на кирило-методиевската култура“ (с. 165—201): общи обзори,
сведения за кирило-методиевската култура в „славянския Запад“ (Моравия,
Словашко и Чехия; у лужишките сърби и в Полша). Богати библиографски данни
се дават относно историята на кирилометодиевската култура в „славянския Юг“
(Б-я, с данни за отделните книжовници, Сърбохърватско и Словенско). В кратко
приложение са обединени вести за писаното относно кирило-методиевската
традиция в Албания и Румъния, както и някои вести за историята на тази
култура в „славянския Изток“. Във втората основна част на труда са обобщени
библиографски посочвания за „литературата за широките народни маси“ (с.
202—272).
180
В този дял Илински е събрал сведения за „научнопопулярната и
популярната литература“: биографични очерци за Кирил и Методий, изложения за
разни епизоди от биографията на братята, за съществуващите преводи и
преработки на техните жития. Грижливо се отбелязва
„църковно-проповедническата литература“; въпреки че много често няма научна
стойност, тя говори за популярността на братята и за почитта към тяхната
памет. Особено многобройни са съчиненията с подобен характер през юбилейните
години: юбилеите през 1863 и 1869, 1885, 1927. В приложение се дават
указания за поетическите творби, посветени на Кирил и Методий, отражението
на култа им в музиката и т.н. В „опита“ на Илински са събрани общо 3385
библиографски посочвания; това число се увеличава значително поради
обстоятелството, че към много отделни заглавия на книги са добавени и
указания за съответните рецензии. Въпреки своите непълноти и несъвършенства
този библиографски „опит“ засега е най-ценният справочник относно
литературата върху кирило-методиевската проблематика от нейното зараждане
докъм 1933.
През 1942 М. Г. Попруженко и Ст. Романски обнародват добавка
към труда на Илински под наслов „Кирило-Методиевска библиография за
1934—1940 год.“. В композиционно отношение те следват възприетата от Илински
схема, обаче правят стъпка напред в обработването на библиографските данни.
В книгата са събрани 878 библиографски посочвания, които се дават с много
по-голяма точност и изчерпателност. Подобно на Илински Попруженко и Романски
дават в началото списък и съкращения на използуваните периодични издания и
книги. Като особено достойнство на допълнението към труда на Илински трябва
да се изтъкне това, че в някои случаи авторите се връщат назад във времето,
като повтарят известни библиографски посочвания на Илински, но допълнени и
поправени. Новата Б. има много по-широк от споменатия в наслова на книгата
хронологически обсег. Освен това в голям брой случаи се дават сведения за
съдържанието на изследванията, а понякога и извадки от текста. Разбира се, и
в този библиографски принос могат да се посочат пропуски и недостатъци, но
във всеки случай той може да служи като добър образец за всяка бъдеща работа
в тази област. Въпреки трудностите за научно общуване през годините на
войната трудът на Попруженко и Романски остава твърде ценно помагало за
библиографско осведомяване по кирило-методиевската проблематика.
Интересът към въпросите, свързани с живота и делото на
Константин-Кирил и Методий, значително се засилва през следвоенните
десетилетия. Става необходимо да продължи събирането и систематизирането на
новите материали и тяхното библиографиране. Повод за това дава преди всичко
1100-годишнината от Моравската мисия (1963). Ив. Дуйчев, А. Кирмагова
и А. Паунова съставят Б. на бълг. публикации за периода 1944—1962. В
разпределението на библиографските материали се спазва следната схема: 1.
Извори за живота и дейността на Кирил и Методий и техните ученици; 2. Живот
и дейност на Кирил и Методий и техните непосредни следовници; 3. История на
старобълг. литература и култура; 4. Кирило-методиевската традиция в слав.
свят и почитта към Константин-Кирил и Методий, като в последния дял се
включват статии, обнародвани във всекидневния печат. В този обзор отделните
публикации се представят чрез анотации. През 1969 по случай 1100-годишнината
от смъртта на Константин Кирил Философ (14 февр. 869) същите трима автори
обнародват допълнителна „Българска кирило-методиевска библиография за
периода 1963—1968 г.“ със следната систематизация на библиографските
материали: 1. Библиография, издания, преводи и изследвания на истор. извори;
2. Живот и дело на Кирил и Методий;
181
3. Изследвания върху старобълг. език и старобълг. литература;
4. Последователи на Кирил и Методий; 5. Чествуване на празника и паметта на
Кирил и Методий и на техните ученици; включени са и статии от вестниците.
Тук материалите са наредени също в систематичен ред с кратко разкриване на
съдържанието.
През 1971 А. Кирмагова и А. Паунова обнародват библиография
на бълг. публикации, излезли около чествуването на 1100-годишнината от
смъртта на Константин-Кирил Философ. В този библиографски преглед се дават
както научните трудове (книги и статии), така и материали с научнопопулярен
и популярен характер. Материалите се обединяват в няколко дяла: 1.
Библиографии; 2. Истор. извори. Откъси; 3. Проучвания върху бълг. история
през IX в.; 4. Трудове върху старобълг. език и старобълг. литература; 5.
Произход на братята Кирил и Методий; 6. Живот и дело на Кирил и Методий и на
техните непосредни ученици; 7. Личността на Константин-Кирил; 8. Създаване
на слав. писменост; 9. Признание на заслугите на Кирил и Методий за
културното развитие; 10. Обща преценка на Кирило-Методиевото дело; 11.
Бележити личности за делото на Кирил и Методий; 12. Кирил и Методий и
техните ученици в изобразителното изкуство; 13. Художествена литература; 14.
Празникът и почитта към Кирил и Методий и техните ученици; 15. Чествуване на
1100 г. от смъртта на Константин-Кирил Философ. Съобщения относно някои
съвременни прояви (чествувания и др.). През 1972 е публикувана статия от Ив.
Дуйчев, в която се прави библиографски преглед на книгите и на статиите,
посветени на това юбилейно чествуване, обнародвани в чужди страни и на чужди
езици.
Към тези библиографски прегледи общо върху
кирило-методиевската проблематика трябва да се добавят някои библиографски
приноси, които се отнасят до биографията и дейността на някои от учениците
на Константин-Кирил и Методий, на първо място Климент Охридски.
Богати библиографски данни са събрани в много полезното
изследване на проф. А. Теодоров-Балан от 1919, в публикации на Ив.
Дуйчев, Л. Грашева и Кл. Иванова от 1966. Сравнително малко е направено за
изчерпателно библиографиране на чуждата кирило-методиевска литература.
Полезни са в това отношение два приноса на Св. Николова, както и един
отдавна обявен подробен труд на немския учен Й. Хан общо за
кирило-методиевската библиография, който и досега не е публикуван. През 1980
излезе от печат „Библиография по кирилло-мефодиевской проблематике 1945—1974
гг.“ на И. Е. Можаева. Трудът обхваща 1919 заглавия; в него също има
пропуски и неточности в систематизацията на материала. Във връзка с
чествуването на 1300-годишнината от основаването на бълг. държава бе
изработена „Кирилометодиевска библиография. 1940—1980“ от Ив. Дуйчев,
182
А. Кирмагова и А. Паунова (1983). Тя обхваща 5131 заглавия,
между които и отделни публикации отпреди 1940 и от 1981. Стореното досега за
библиографиране на цялата книжнина на слав. и неслав. езици, посветена на
кирило-методиевската проблематика, все още не е задоволително; работата в
тази насока остава основна задача на славистиката.
Лит.:
·
Теодоров-Балан Ал. Свети Климент Охридски в книжовния помен и
в научното дирене. С., 1919, с. 33—117;
·
Ильинский Г. А. Опыт систематической кирилло-мефодьевской
библиографии. Под ред. и с доп. М. Г. Попруженка и Ст. Романского. С., 1934,
303 с.;
·
Попруженко М., Ст. Романски. Библиографски преглед на
славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия.
С., 1935, 68 с.;
·
Попруженко М. Г., Ст. Романски. Кирило-методиевска
библиография за 1934—1940 год. С., 1942, 125 с.;
·
Kulundžic Z. Knijga о knijizi. 1. Historija pisama. Zagreb,
1957, p. 818—836;
·
Дуйчев Ив., А. Кирмагова, А. Паунова. Българска
кирило-методиевска библиография за периода 1944—1962 г. — Хиляда и сто
години, с. 515—541;
·
Кирил и Методий. Библиография на българската литература
1944—1963. С., 1963, 45 с.;
·
Graus F. Literatura k dějinám Velkomoravské rise a k misii
byzantské (cyrilometodějské). — Československý časopis historický, 12, 1964,
p. 389—396; 14, 1966, p. 390—401;
·
Поленаковиќ X. Прилог кон кирилометодиевската библиография. —
ЛЗ, 11, 1964, 5, с. 28—31;
·
Кирмагова А. Библиография на книги, студии, статии и
художествени произведения, издадени в България по случай чествуването на
1100-годишнината от създаването на славянската писменост. — В: Тържествена
сесия за 1100-годишнината на славянската писменост. С., 1965, с. 181—189;
·
Moszyńsky L. Cyrilometodiana na V Międzynarodowym kongresie
sławistów w Sofii (17—23. IX. 1963). — RS, 24, 1965, 1, p. 134—158;
·
Дуйчев Ив. Климент Охридски и неговото дело в научната
книжнина. Критико-библиографски преглед. — Кл. Охр., с. 415—438;
·
Грашева Л. Литература върху Климент Охридски (1945—юни 1966).
— Кл. Охр., с. 439—434;
·
Иванова Кл. Климент Охридски в българската художествена
литература. — Кл. Охр., с. 405—414;
·
Иванова Кл. Климент Охридски. Библиография. 1878—1944. С.,
1966, 57 с.;
·
Живодерова А. М. Обзор зарубежной литературы, опубликованной
к 1100-летию славянской письменности. — В: Исследования источников по
истории русского языка и письменности. М., 1966, с. 260—287;
·
Večerka R. Grossmähren und sein Kulturerbe in den Arbeiten
der tschechischen Philologie der Nachkriegszeit. — In: Tagung der
wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts der
Tschechoslowakischen Akademie der Wissen schäften. Brno-Nitra, 1—4. X. 1963.
Praha, 1966, p. 355—376;
·
Вангели В. Прилог кон библиографжата за Климент Охридски. —
Исторја, 3, 1967, с. 187—192;
·
Petrović I. Literatura o Ćirilu i Metodiju prilikom 1100
jubileja slavenske písemnosti.—Slovo, 17, 1967, p. 136—188; 18—19,
1968—1969, p. 233—382;
·
Дуйчев Ив. Климент Охридски в научното дирене. Постижения и
задачи. — В: Климент Охридски. Материали за неговото чествуване по случай
1050 години от смъртта му. С., 1968, с. 21—31;
·
Dаn М. Cyrille et Méthode dans l’historiographie
tchéhoslovaque des dernières années (1963—1966).—In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ. 2.
Thessalonike, 1968, p. 349—365;
·
Rudnyckyj J. B. Cyrillo-Methodiana in Canada in 1945—1966. —
In: Cyrillo-Methodianische Fragen, slavische Philologie und Altertumskunde.
Wiesbaden, 1968, p. 199—200;
·
Ozanne H. Apercu bibliographique cyrillo-méthodien.
1940—1965. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ. 2. Thessalonike, 1968, p. 319—347;
·
Дуйчев Ив., A. Кирмагова, A. Паунова. Българска
кирилометодиевска библиография за периода 1963—1968 г. — ККФ 1, с. 425—450;
·
Весковиќ J. Прилог кон кирило-методиевската библиографија. —
Гласник на Институтот за национална истора, 13, 1969, с. 319—324;
·
Кирмагова А., Паунова. Библиография на българските
публикации, излезли около чествуването на 1100-годишнината от смъртта на
Константин-Кирил Философ. — ККФ 2, с. 373—417;
·
Papastatis Сh. K. Les études slaves en Grèce (1960—1969). —
In: Cyrillomethodianum. 1. Thessalonique, 1971, p. 183—203;
·
Дуйчев Ив. Велик юбилей на българската култура. — В: Делото
на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 7—45;
·
Николова Св. Съвременно състояние на Кирило-Методиевите
проучвания в чужбина. — Сп БАН, 19, 1973, 2, с. 21—40; 3, с. 20—43;
·
Nikolovа Sv., К. Mečev. Recherches de savants contemporains
étrangers et bulgares sur Cyrille et Méthode. — Bulgarian Historical Review,
1, 1973, 2, p. 100—117;
·
Nicolova Sv. Nouvelles recherches sur la vie et l’œuvre de
Cyrille et Méthode. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 4, p. 34—49;
·
Кирил и Методий. Библиография на български публикации,
излезли през периода 1969—1976 г. Издадена във връзка с Юбилейната научна
сесия „Константин-Кирил Философ. 1150 години от рождението му“. Търново,
10—11 ноември 1977 г. Велико Търново, 1977, 21 с.;
·
Можаева И. Е. Библиография по кирилло-мефодиевской
проблематике, 1945—1974 гг. М., 1980, 223 с.;
183
·
Климент Охридски. Библиография. 1945—1980. С., 1980, 72 с.;
·
Дуйчев Ив., А. Кирмагова, А. Паунова. Кирилометодиевска
библиография. 1940—1980. С., 1983, 723 с.
Иван Дуйчев
(21).
БИБЛИЯ
— строго определен по обем и съдържание сборник от свещени за юдейската и
християнската религия книги. Думата Б. е от грц. произход (τά βιβλία — мн.
ч. от τό βιβλίον, което е умалително от ἡ βίβλος — ‘ книга’, ‘съчинение’) и
буквално означава „писания, книги“. С изучаването на Б. се занимава отделна
научна дисциплина — библейска критика. Нейният предмет е анализ и критика на
библейския текст. Библейската критика се противопоставя на ортодоксалното
схващане за „боговдъхновеността“ на библейските книги. Разкриват се
противоречията на религиозната идеология в Б. Доказва се, че библейските
книги са създавани в продължение на огромен истор. период; авторството им се
приписва на митични лица (Мойсей, Исус Навин и др.); внимателно се отделя
историческото от фантастичното и легендарното. Скептицизмът спрямо Б. се
появява още в епохата на хуманизма и реформацията. Основа на библейската
критика полага Б. Спиноза през XVII в.; развива се главно през XIX и XX в. в
няколко школи: тюбингенска, митологическа, историческа (Ф. X. Баур, Д.
Щраус, Бр. Бауер, Ю. Велхаузен, Д. Фрезер и др.) (вж. И. Крывелев. Книга о
Библии. М., 1959; Литературная энциклопедия, I, М., 1962; Мифы народов мира,
I, М., 1980, 490—504, 581—591; II, 1982, 598—604).
Библия. Книга Ездра. Препис на еврейски език от XVIII в.
Марксическата мисъл се насочва към историята на религията,
социално-икономическите и идейните корени и класовата същност на ранното
християнство (вж. Маркс — Энгельс. О религии. М., 1955). Съветската наука
продължава марксическата насока в изследването на Б. (вж. А. Б. Ранович.
Очерк истории древнееврейской религии. М., 1937; Р. Ю. Виппер. Возникновение
христианской литературы. М., 1946; С. И. Ковалев. Основные вопросы
происхождения христианства. М.-Л., 1964, и др.). Б. се дели на Стар завет и
Нов завет.
Петър Динеков
Стар завет
(Старозаветен канон). Въз основа на най-новите изследвания литературната
история на Б. се очертава като резултат на дълго истор. развитие, на
постепенно натрупване, оформяне и кодифициране на този религиозен
юдеохристиянски сборник. За пръв библейски писател се счита Мойсей
(XIII в. пр.н.е.), с чието име се свързват началните 5 книги на Б. — т. нар.
Петокнижие: Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Но както Мойсей, така
и другите библейски писатели след него разполагат вече с голямо и богато
наследство от еврейски народни предания. Извор и база на тези предания са
нуждите на всекидневния живот в неговите три прояви: религиозните
изживявания и тяхното задоволяване, стремежът да се урегулират правните
отношения между отделните членове в родовите общества и желанието да се
запазят за поколенията особените прояви на отделни личности или фамилии. По
тези причини се появяват много предания, свързани с молитви, песни,
жертвоприношения, различни култови или чисто светски наредби
184
и постановления, разкази за геройски подвизи и благородни
прояви. Запазени във фолклорната традиция, преданията впоследствие се
записват от неизвестни съставители и с това се поставя началото на
еврейската книжнина. В своята писателска дейност Мойсей черпи както от тези
устни предания, така и от съществуващите преди него религиозни писания, за
които се споменава в Б. (Чис. 21:14: „сефер милхамот“ — „Книга за войните
господни“; И. Нав. 10:13: „сефер хайашар“—„Книга за праведния“). Началната
старозаветна книжнина е писана на народен, разговорен еврейски език чрез
фонетичния староеврейски шрифт, засвидетелствуван чрез древносинайските
надписи (XV в. пр.н.е.) и от редица указания в Петокнижието: сам Мойсей
записва в специална книга правни норми и паметни събития (Изх. 24:4; 34:27;
Втз. 31:9, 24; Изх. 17:14). Писателската дейност на Мойсей е
засвидетелствувана в неговата книга Второзаконие: „И написа Мойсей този
закон и го предаде на свещениците, синовете Левиеви. . ., и им заповяда:
вземете тая книга на закона и я поставете отдясно на ковчега на завета на
Господа“ (31: 9, 25—26). Съставената от Мойсей първоначална „книга“ (евр.
сефер — ‘нещо написано върху пергаментен свитък’) представлява ядката, около
която понататък се натрупва целият законодателен, богослужебен и истор.
материал, съставляващ днешното Петокнижие.
Приемник на Мойсей е Иисус Навин, както изрично
свидетелствува едноименната му книга: „Иисус сключи с народа завет и му даде
наредби и закон в Сихем [пред скинията на господа, бога израилев]. И записа
Иисус тия думи в книгата на закона божий (И. Нав. 24:25—26). В случая едно
ново произведение, прието за свещено, бива прибавено към съхранявания в „Светая
Светих“ (най-святото място в скинията) Мойсеев закон. Третият библейски
писател е пророк Самуил, който, след като помазал Саул (1012—1004
пр.н.е.) за цар на Израил, написал книга, която да бъде ръководство за новия
цар и за неговите приемници относно устройството и управлението на младото
царство: „И Самуил изложи на народа правата на царството, написа ги в
книгата [„бассефер“ — т.е. в известната вече книга на Мойсей] и сложи пред
господа“ — т.е. при другите свещени свитъци (1 Цар. 10:25). Тази Самуилова
книга за „правата на царството“ след това е разширена и допълнена със
сведения за живота на Саул и Давид; по този начин се получава една книга,
впоследствие разделена на две — сегашните I и II кн. Царства. По-нататък, до
Вавилонския плен (VI в. пр.н.е.), грижата по съставянето и попълването на
старозаветния сборник (канон) се поема от специални религиозни общества,
наречени в Талмуда бет дино — ‘съдебен дом’: пророческо общество (пророческа
школа, група) около пророк Самуил (1 Цар. 10:5, 10; 19:18—21), с чиято
дейност се свързват написването и причисляването към библейския сборник на
книгите Съдии израилеви и Рут; религиозно-писателско общество около царете
Давид (1004—965 пр.н.е.) и Соломон (965—926 пр.н.е.), през времето на които
еврейската книжнина изживява своя златен век. Пишат се произведения от
различни литературни жанрове: религиозна лирика, химни и песни, дидактически
творения, притчи, практическа философия. Това се дължи както на силния
поетичен дар на псалмопевеца Давид, който събира около себе си много
талантливи поети (Асаф, Еман, Идитун, Кореевите синове и др.), така и на
голямото ученолюбие и мъдрост на Соломон. Той привлича около себе си всички
просветени мъже на онова време: Натан, Етан, Халкол и Дорда (3 Цар. 4:31),
които се занимават изключително с книжовна дейност. По време на този оживен
литературен живот се полагат особени грижи за събиране и запазване на
произведенията на плодовити и прочути писатели като Давид и Соломон.
Соломоновото религиозно-писателско общество
185
е могло да преценява кое от написаното от и за Соломон може
да бъде прибавено към канона и поставено „пред Господа“. Според 3 Цар.
4:32—33 Соломон изрекъл 3000 притчи; той писал за всички дървета, за
животните, птиците и рибите. Но сега се знае само малка част от всичко това
— само запазеното в Стария завет. Друго религиозно-писателско общество е
писателската колегия около цар Езекия (725—696 пр.н.е.), т.нар. „мъже на
Езекия“. За това общество се споменава в кн. Притчи Соломонови 25:1: „И това
са притчи Соломонови, които ги събраха човеците на юдейския цар Езекия“,
т.е. приближените на споменатия цар събират и издават подходящите за канона
притчи на Соломон, съдържащи се в 25—31 гл. от същата книга. Според
юдейското предание във Вавилонския талмуд (Baba bathra 15а)
обществото на Езекия „написало“ (в смисъл редактирало, прибавило към
сборника) цялата кн. Притчи, кн. на пророк Исайя, Песен на песните и
Еклисиаст. Така постепенно съставът на сборника от библейски книги се
увеличава под контрола на староеврейските пророчески школи и писателски
общества, които не са временни, случайни сдружения, а институции с
продължително съществуване.
Окончателното оформяне на Стария завет като цяло (т.е. като
канон) преминава през три етапа, отразени в трисъставния характер на
еврейската Б.: 1) „Законът“ (евр. Тора — Мойсеевото петокнижие) в завършен
вид е окончателно редактиран откъм текст и външна форма след Вавилонския
плен (444 пр.н.е.) при юдейския управител свещеник Ездра и неговия помощник
Неемия (1 Ез. 7:6, 10; Неем. 8:1 сл.); 2) вторият дял „Пророци“ (евр. Невиим
или Набеим — Иисус Навин, Съдии, I и II кн. Самуилова (I и II кн. Царства),
I и II кн. на Царете (Ш и IV кн. Царства), Исая, Йеремия, Йезекиил, Осия,
Йоил, Амос, Авдйя, Йона, Михей, Наум, Авакум, Софония, Агей, Захария,
Малахия) е завършен в днешната си текстовеа форма към 200 пр.н.е. (срв.
И. Навин, 48:23—49:12); 3) прибавянето на третата група книги от библейския
сборник — „Писания“ (евр. Кетувим — Псалми, Притчи, Йов, Песен на песните,
Рут, Плач Йеремиев, Еклисиаст, Естир, Даниил, Ездра, Неемия, I и II кн.
Паралипоменон), съвпада с окончателното цялостно приключване на
старозаветния канон в 100 от н.е. при равинския събор в палестинския град
Ямния.
Острожка библия, 1581 г.
През различни епохи външната форма на библейския текст е
подлагана на различни способи за подразделения с оглед на по-умелото
боравене със съдържанието на библейските книги. Така напр. евр. Масоретска
Б. познава най-общото деление — на Закон, Пророци и Писания (Тора, Невиим и
Кетувим), като кн. Битие по литургични съображения се дели от своя страна на
толедоти,
186
цялото Пето книжие — на големи и малки параши, а пророческите
писания — на хафтари. Това напомня делението на зачала в християнската
богослужебна практика. Разделянето на отделни глави и стихове има
сравнително по-късен произход. Разделянето на глави за пръв път е въведено
от кентърбърийския епископ кардинал Стефан Лангтон (умрял в 1228) в лат.
ръкописи на Вулгата, а оттук и в евр. ръкописи с оглед полемиката между
християнски и евр. богослови. Разделянето на библейския текст на сегашните
стихове (въз основа на стара талмудистка практика) се дължи на парижкия
издател Робер Стефан, който го прилага най-напред в едно гръко-лат. издание
на Новия завет, а след това в цялата Б. — изданието на Вулгата от 1551.
Почти всички старозаветни библейски книги са написани в
оригинал на староеврейски език, който е ханаански диалект от северния дял на
средносемитската езикова група. Изключение правят по-късните по произход
книги Даниил и Ездра (VI—V в. пр.н.е.), които са съставени на арамейски
език—по-късна форма на класическия евр. език. Истор. развитие на евр. език и
писмо, практиката на непрекъснато писане (scriptio continua), липсата на
знаци за гласни звукове в евр. азбука (наличието на т. нар. консонантен
текст) и постоянното преписване на свещените свитъци крият реална опасност
от отклонения спрямо оригинала. Но върху точното разчитане и схващане на
текста и върху неговото грижливо предаване от поколение на поколение бдят
цели класове евр. учени-книжовници: соферими (VI в. пр.н.е. — I в.), танаими
(I—III в.), талмудисти (III—VI в.) и масорети (VII—IX в.). На редакцията на
масоретите се дължи последната окончателна форма на библейския текст в евр.
оригинал (textus receptus) с оглед на неговата вокализация, разночетения,
глосиране, разделяне и т.н. В това отношение съвременната научна библейска
критика, която си поставя за задача да се добере по сравнителен
филологически път до архетипа на библейския оригинал, е улеснена от
ръкописните находки в Кумран. Става въпрос за най-древните библейски
ръкописи, случайно открити през 1947 от няколко бедуини от племето таамире
край потока Айн ел-Фешка (местността Хирбет Кумран край северозападния бряг
на Мъртво море). Преценени по редица истор. и палеографски белези,
най-ранните от тях могат да се отнесат към IV—III в. пр.н.е. Наред със
своето огромно филологическо, археол., истор., литературно и
религиозно-истор. значение кумранските ръкописи имат пряко отношение и към
проблема за историята на библейския текст. В кумранските скрипториуми, дело
на местната есейска община, са застъпени свитъци от всички старозаветни
книги с изключение на кн. Естир. Представеният тук библейски текст много
малко се различава от общоприетата днес масоретска редакция — обстоятелство,
което налага извода, че библейският текст в своето истор. развитие не е
претърпял съществени, увреждащи неговото съдържание промени, а само известни
езикови отклонения (разночетения).
В истор. план съставът и изброяването на книгите в различните
Б. могат да бъдат представени в следната схема: 1) еврейската Б.,
според т.нар. масоретски текст, има 39 книги. Този състав е наследен от
юдейското предание (Вавилонски талмуд — Baba bathra 14в), което ги свежда до
24 поради някои сливания на библейски заглавия. Този брой и ред се срещат и
у Йосиф Флавий (Срещу Апион I, 8), който ги редуццра на 22 поради още две
допълнителни съкращения при изброяването. 39-те книги от еврейската Б. са
разделени на три групи в следния ред: Закон или Мойсеево Петокнижие: Битие,
Изход, Левит, Числа, Второзаконие; Пророци: а) ранни пророци: Иисус Навин,
Съдии, I кн. Самуилова (=1 кн. Царстра), II кн. Самуилова (—11 кн. Царства),
I кн. на царете ( = 111 кн. Царства), II кн. на царете ( = IV кн. Царства);
187
б) късни пророци: Исая, Йеремия Йезекиил, Осия, Йоил, Амос,
Авдйя, Йона, Михей, Наум, Авакум, Софония, Агей, Захария, Малахия; Писания:
Псалми, Притчи, Йов, Песен на песните, Рут, Плач Йеремиев, Еклисиаст, Естир,
Даниил, Ездра, Неемия, I кн. Паралипоменон и II кн. Паралипоменон. Тези 39
библейски книги, считани и от православно гледище единствено за канонични,
се възприемат от протестантските вероизповедания и образуват старозаветния
дял на протестантската Б. 2) Според православната традиция
библейските книги на Стария завет са 50 (39 канонични + 11 неканонични):
Битие, 2. Изход, 3. Левит, 4. Числа, 5. Второзаконие, 6. И. Навин, 7. Съдии,
8. Рут, 9. I кн. Царства, 10. II кн. Царства, 11. III кн. Царства, 12. IV кн.
Царства, 13. I кн. Паралипоменон, 14. II кн. Паралипоменон, 15. I кн. Ездра,
16. Неемия, 17. II кн. Ездра, 18. Товит, 19. Юдит, 20. Естир, 21. Йов, 22.
Псалтир, 23. Притчи Соломонови, 24. Еклисиаст, 25. Песен на песните, 26.
Премъдрост Соломонова, 27. Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, 28, Исая, 29.
Йеремия, 30, Плач Йеремиев, 31. Послание на Йеремия, 32. Варух, 33. Йезекиил,
34. Даниил, 35. Осия, 36. Йоил, 37. Амос, 38. Авдйя, 39. Йона, 40. Михей,
41. Наум, 42. Авакум, 43. Софония, 44. Агей, 45. Захария, 46. Малахия, 47. I
кн. Макавейска, 48. II кн. Макавейска, 49. III кн. Макавейска, 50. III кн.
Ездра. Съставът на библейския сборник при Septuaginta е същият, но има
известни различия от формален характер: I, II кн. Ездра и Неемия ту са
разделени, ту са свързани; след II кн. Паралипоменон редът е различен, като
12-те малки пророци (представени в различен ред) предшествуват 4-те големи.
3) Католическата библейска традиция (Вулгата) включва 46
старозаветни книги. Останалите 4 книги, които са налице в православните Б.
(II и III кн. Ездра, Послание на Йеремия и III кн. Макавейска), се считат от
католиците за неканонични и затова не фигурират в лат. библейски превод.
Нов завет
(Новозаветен канон). Съставен е от 27 книги, считани за свещени от
християните: 4 евангелия (от Матей, Марко, Лука и Йоан), Деяния на светите
апостоли, 7 съборни послания (1 на ап. Яков, 2 на ап. Петър, 3 на ап. Йоан
Богослов и 1 на ап. Юда), 14 послания на ап. Павел (1 до римляни, 2 до
коринтяни, 1 до галатяни, 1 до ефесяни, 1 до филипяни, 1 до колосяни, 2 до
солуняни, 2 до Тимотей, 1 до Тит, 1 до Филимон и 1 до евреите) и Откровение
на ап. Йоан Богослов. Всички са канонически. Традицията отнася написването
им към втората половина на I в., докато редица съвременни изследвани приемат
първата половина на II в. Първоначално са предназначени за отделни църковни
общини или за частни лица. Към края на I в. и началото на II в. са съставени
два сборника от свещени новозаветни книги: единият съдържал 4-те евангелия,
а другият — посланията на ап. Павел (Corpus Paulinum). Известни са също
Деяния на светите апостоли и съборните послания.
Не всички църкви обаче признават всичките 27 книги за
несъмнено апостолски и „боговдъхновени“. Поради това съставът на
Новозаветния канон дълго време е неопределен. Най-често съмнения се изказват
относно каноническото достойнство на някои от съборните послания (на Яков,
Юда, Петър и второто и третото на Йоан), на Посланието до евреите и на
Откровението.
В съчиненията на апостолските мъже, които работят към края на
I в. и през първата половина на II в., се срещат цитати от почти всички
новозаветни книги. Твърде рано е установена и традицията новозаветните книги
да бъдат четени по време на всекидневното богослужение наред със Стария
завет. В първата си апология (67,3), съставена около 155, Юстин Мъченик
съобщава за такова четене на апостолските възпоменания
188
(τὰ ἀπομνημονεύματα τῶν άπόστολων), под които разбира
евангелията.
Първата българска печатна библия, 1871 г.
От времето след втората половина на II в. до днес са
достигнали повече на брой и по-определени сведения за Новозаветния канон
както от източни, така и от западни извори. На най-бележитите представители
на Александрийската църква са известни всички новозаветни книги. По
свидетелството на Евсевий Кесарийски (ок. 263—339) Климент Александрийски
(150—215) съставил тълкувание на целия Нов завет. Ориген (ок. 185—253/4)
разделя новозаветните книги на две групи: общоприети (ὁμολογούμενα или
ἀναντίρρητα) и 2) спорни или отхвърлени (ἀμσιβολλόμενα). Към втората група
отнася: второто съборно послание на ап. Петър, второто и третото на ап.
Йоан, Съборното послание на Яков и Посланието до евреите, защото някои
църковни общини все още не ги признават за апостолски и боговдъхновени.
Сведения за състава на Новозаветния канон в Римската църква към края на II
в. съдържа Мураториевият фрагмент (писмен паметник от края на II в.). В него
са изброени като общопризнати 22 книги. Не са споменати: Съборното послание
на ап. Яков, двете послания на ап. Петър, третото на ап. Йоан и Посланието
до евреите. За състава на Новозаветния канон в Северноафриканската църква
намираме сведения в съчиненията на Тертулиан и Киприан Картагенски
(200—258). В тях не се срещат цитати от посланията на ап. Яков, второто на
ап. Петър, второто ѝ третото на ап. Йоан и Посланието до евреите.
Особено ценни са изследванията на Евсевий Кесарийски върху
историята на Новозаветния канон. Подобно на Ориген и той дели новозаветните
книги на общоприети (ὁμολογούμενα) и спорни (ἀντιλεγούμενα). Към първата
група причислява 4-те евангелия, Деяния на светите апостоли, 14-те послания
на ап. Павел, първото на ап. Йоан и първото на ап. Петър, а към втората —
съборните послания на ап. Яков, Юда, двете на ап. Петър и второто и третото
на ап. Йоан. Откровението на ап. Йоан причислява ту към първата група, ту
към т.нар. неистински, лъжовни (νόθα) книги, към които отнася Откровението
на ап. Петър, Посланието на ап. Варнава, Учението на дванадесетте апостоли и
др.
При определяне състава на Новозаветния канон църквата се
ръководи от два принципа: 1) апостолския авторитет на дадена книга, т.е.
авторът ѝ да е включван в числото на Христовите апостоли, и 2)
„боговдъхновения“ характер на книгата. Сегашният състав на Новозаветния
канон от 27 книги е санкциониран на няколко църковни събора: Лаодикийския
(между 343 и 381) — 60-о правило, Ипонския (гр. Ипон в Африка, 393) — 36-о
правило, Римския (382) и др. Пълния състав на Новозаветния канон приемат
най-известните църковни писатели през IV и V в. — Кирил Ерусалимски
(без Откровението),
189
Ефрем Сирин, Григорий Богослов, Атанасий
Александрийски, Епифаний Кипърски, Йероним, Августин и др.
Тексты на Новия завет е написан на грц. език — κοινὴ
διάλεκτος. Само евангелието на Матей е написано на евр. (арамейски) език, но
скоро е преведено на грц. език. Оригиналите не са запазени до наше време.
Най-старите преписи на Новия завет са запазени във вид на папирусни свитъци
(παπύρος, χάρτης). От първата половина на II в. са запазени и преписи на
пергамент. През IV в. пергаментът като писмен материал измества папируса,
който се запазва по-дълго време само в Египет.
През I в. се употребяват два вида шрифт: минускулен, или
курсивен, и маюскулен, или унциален. До 1972 броят на запазените папирусни
преписи е 85, на маюскулните — 268, на минускулните — 2792. Малко са
преписите, които съдържат целия Нов завет. Най-важни от тях са: Синайският
от IV в., Александрийският от V в., Ватиканският и Кодекс на Ефрем Сирин,
палимпсест от V в.
За богослужебна употреба новозаветните книги твърде рано са
разделени на две части: Евангелие (4-те евангелия) и Апостол
(Деяния на светите апостоли и апостолските послания). Откровението на ап.
Йоан не се чете при богослужението. Отделите, определени да се четат в
неделните и празничните дни през годината, са наречени анагносмата (ἀνάγνωσμα
— ‘четиво’) или перикопи (περικοπή — ‘откъс’). На старобълг. език се наричат
зачала. Тези четива са събирани и подреждани в специални богослужебни книги,
наречени лекционарии (lectio, -onis — ‘избор’, ‘четене’) или еклогади (ἐκλογή
— ‘избиране’, ‘избор’). В слав. ръкописна традиция тексты на евангелията
съществува в два основни типа книги: а) четириевангелие (тетраевангелие); б)
изборно (апракос) евангелие, което може да бъде пълно, кратко и възкресно.
Тексты на апостола също съществува в два типа книги: а) пълен апостол (праксапостол),
включващ Деяния на апостолите и посланията; б) изборен апостол.
За по-лесно изучаване текстът е разделен на части още през II
в. Такова деление правят александриецът Амоний (III в.), Евсевий Кесарийски
и др. Понякога в началото на всеки откъс е поставян надпис, в който е
означавано съдържанието му. Тези надписи се наричат титли (τίτλος —
‘надпис’).
При преписване на новозаветните книги в текста се допускат
някои грешки или пък съзнателно се правят промени. С течение на времето те
се увеличават. Това налага да се направи ревизия на текста. Започнала през
III в., тази дейност продължава и сега. Оформят се три редакции: 1)
Основателят на Кесарийската библиотека Памфилий (умрял през 390) прави
препис на Новия завет въз основа на кодекси, писани под ръководството на
Ориген или пък ползувани от него, в които той е правел някои частични
поправки. През IV в. и по-късно този препис се ползува с голям авторитет в
Палестина. 2) Антиохийският презвитер Лукиан (240—312) оформя друга
редакция, която е възприета от Александрийската и Цариградската църква, а
през IX в. — и от Константин-Кирил и Методий. 3) Александрийският епископ
Исихий (III—IV в.) оформя трета редакция, която е разпространена в
Александрийската църква. Целта на тези трудове е да се възстанови
първоначалният текст. Тя не е постигната, но редакциите стават образци, с
които преписвачите в съответните църкви трябвало да се съобразяват.
Нов период в критическото изследване на новозаветния грц.
текст започва с откриването на книгопечатането. През 1522 излиза първото
печатно издание на новозаветния грц. текст — Комплютенската полиглота (Biblia
Complutensia) под ръководството на кардинал Франц Ксименез (1437—1517). В
същото време (1516) излиза и изданието на Дезидерий Еразъм Ротердамски
190
(1466—1536) в Базел. Тези издания дълго време служат за
образец и основа на следващите, поради което са наречени основни издания (editiones
principes). За историята на новозаветния грц. текст по-голямо значение имат
четирите издания (1546, 1549, 1550 и 1555) на парижкия печатар Робер Стефан.
За основа му послужва петото издание на Еразъм от 1535 с някои разночетения
от Комплютенската полиглота. Теодор Беза (1519—1605), последовател на Ж.
Калвин, прави няколко издания, които не допринасят много за изправянето на
текста. Неговото първо издание (1565) лайденските печатари братя Елзевири
поставят в основата на направените от тях 6 издания (1624—1678). Те се
грижат повече за красивото външно оформление на изданията, отколкото за
текста. В предговора към второто издание (1633) правят шумна реклама, като
го предлагат за общоприет и задължителен текст. Това дава повод на много
учени да го приемат наистина като textus receptus — ‘общоприет текст’, в
който не бива да се правят никакви промени.
Най-голям принос за възстановяване на първоначалния
новозаветен текст през XIX в. има лайпцигският проф. Константин Тишендорф
(1815—1877), който прави 22 издания. Най-важни са седмото и осмото — венец
на критическите трудове на видния библеист. Той си поставя за цел да
възстанови новозаветния текст от II в. и постига значителни резултати.
Особено ценни с богатия критически апарат са многобройните издания на
Еберхард (баща) и Ервин (син) Нестле. От 1898 до 1957 те осъществяват 23
издания. Те отразяват разночетенията от всички известни досега стари
преписи. Още по-богат е критическият апарат в двете издания на Курт Аланд от
1966 и 1968.
Още от времето на юдейския прозелитизъм (елинистичната епоха
— III в. пр.н.е.), а най-вече в християнската църква по мисионерски
съображения разпространението на Б. се извършва чрез превод от мъртвия
свещен език на оригинала на съответния говорим език. При разглеждане на
преводите в литературната история на старозаветния библейски сборник се
прилагат две класификации: деление по времепроизход (стари и нови преводи с
граница IX в.) и деление по близост спрямо еврейския оригинал
(непосредствени преводи — извършени направо от оригиналния текст, и косвени
преводи — съставени въз основа на съществуващи вече преводи).
Хронологично изброени, старите преводи могат да бъдат
представени така: 1) Самаританска шрифтова и текстова редакция на
Петокнижието — единствена свещена книга на отцепилата се от юдейството към
400 пр.н.е. Самаританска община; 2) Александрийски превод (или грц. превод
на 70-те тълковници, Septuaginta) от средата на III в. пр.н.е.; 3) Таргуми (юдейско-арамейски
разширени преводи от периода I—VII в. с най-важни образци.—таргумът Онкелос
на Петокнижието и таргумът Йонатан на пророческите книги; 4) Превод на
сирийски език (Пешитò) от I—II в.; 5) Три самостоятелни грц. превода от II
в. — на Акила (буквалистичен по характер), на Теодотион (по-скоро
представлява прередактиране на александрийския превод по евр. оригинал) и на
Симах (най-изящен по изразност); тези преводи са преки, извършени
непосредствено от оригинала; 6) Цяла поредица косвени преводи, изхождащи от
Septuaginta: няколко превода на лат. език (с общо название итала — II—III
в.), няколко египетски или коптски превода (III в.), етиопски превод (IV—V
в.), готският превод на епископ Улфила (IV в.), преводите на епископ Месроп
(V в.) на арменски и грузински език, преводи на арабски език и др. 7)
Особено авторитетен и до днес е официалният лат. превод на Католическата
църква Vulgata, извършен от блажени Йероним (390—405) в Палестина направо от
местни евр. свитъци. След редактиране през 1592 е издадена
Сикстинско-климентинската Вулгата, а през 1969 е
191
осъществено последното ревизирано научно-критично издание.
От решаващо значение за преводите на Стария завет през
раннохристиянската епоха в православния Изток, особено за слав. писменост и
култура, е грц. превод на 70-те тълковници (Septuaginta, οἱ ἑβοδομήκονια).
Неговата поява през времето на египетския цар Птоломей II Филаделф (285—247
пр.н.е.) по инициатива на библиотекаря Димитър Фалерий е обусловено от
редица истор. причини. През III и II в. пр.н.е. в Долен Египет, особено в
Александрия, има добре организирана евр. колония (търговци, книжовници,
наемни войници, пленници, емигранти), която се ползува с особени привилегии
и граждански права. Юдеите от елинистичната диаспора (разселване) постепенно
забравят свещения евр. език на отците и разговорния арамейски от персийското
време (VI в. пр.н.е. — IV в. пр.н. е.), тъй като отдавна употребяват в
частния си и синагогален живот общоприетия грц. език (ἡ κοινή διάλεκτος). В
отговор на нуждата от библейски текст на разбираемия от тях грц. език се
явява грц. превод на Б. — Septuaginta. Но след петвековно ползуване, през II
в. се чувствува нужда от редактиране на александрийския превод. За изтеклото
време той не могъл да остане без външни чужди влияния и да не претърпи
известни изменения. Тези обстоятелства налагат появата на съответни
редакции. Ориген съставя своето ненадминато по замисъл, изпълнение и размер
библейско изследване, наречено Хексаплон (шест стълбци или колони). Чрез
този свой труд той дава възможност да се правят сравнения между три грц.
превода след този на 70-те тълковника и евр. текст. В един от шестте стълбци
Ориген представя и своя ревизиран текст на Septuaginta. Тази ревизия или
редакция на александрийския превод обаче не постига целта си. Появяват се
още по-неясни и объркани положения. Така се стига до появата на трите други
редакции на Septuaginta: на Памфилий, на антиохийския презвитер Лукиан и на
александрийския епископ Исихий.
По официалната за Антиохийската и Цариградската църква
редакция на Лукиан, постигната въз основа на евр. оригинал и чрез сравнения
с други грц. преводи, е извършен през IX в. преводът на Б. на старобълг.
език от братята Константин-Кирил и Методий. Липсват извори и преки сведения
за началния период от историята на Кирило-Методиевия библейски превод.
Автографите са се загубили и най-старите запазени слав. ръкописи (Зографско
евангелие, Мариинско евангелие, Асеманиево евангелие и др.) не датират от
по-ранно от втората половина на X в. и началото на XI в. време. Основното е,
че за своите мисионерски цели във Велика Моравия и Панония солунските братя,
след като създават новата азбука, чрез превода на библейските книги поставят
началото на слав. писменост. Първоначално се превеждат необходимите за
църковното богослужение старозаветни и новозаветни книги (изборно евангелие,
изборен апостол, Псалтир). След смъртта на Кирил (869) Методий довършва
превода на цялата Б. с изключение на трите Макавейски книги и на III кн.
Ездра. Кодифицирането на църковнослав. ръкописна Б. се свързва с името на
новгородский архиепископ Генадий, който извършва пълен преглед, поправки и
допълнения на липсващи книги (1499). Следват още две редакции на вече
напълно установената по състав и текст църковнослав. Б.: при първото и
отпечатване, осъществено от княз Константин Константинович Острожки (1581),
и при последното редактиране на печатната църковнослав. Б. при императрица
Елисавета (1751), в което най-активно участие взема професорът по евр. и грц.
език в Киевската духовна академия йеромонах Варлаам Лящевски. Изданията от
1756, 1757 и 1759 са стереотипни и съдържат текста на Елисаветинската Б.
Най-новите библейски преводи обхващат почти всички говорими в
света езици;
192
техният брой възлиза на 1399. Началото на новобълг. библейски
преводи се свързва с преводните издания на Новия завет от Петър Сапунов
(отпечатани в 1828 и 1833) и от Неофит Рилски (шест издания за времето
1840—1859). Следва отпечатаната за пръв път в Цариград през 1871 и след това
много пъти препечатвана „Библия, сиреч Священото писание на Ветхий и Новий
завет“, появила се след дванадесетгодишен труд (1859—1871) на комисия от
американските мисионери д-р И. Риге и д-р А. Лонг и бълг. книжовници К.
Фотинов и П. Р. Славейков. През дек. 1925 се отпечатва „Библия, сиреч
книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. Издава Св. Синод на
Българската църква“. При този официален синодален превод на бълг. Б. пряко е
използуван руският синодален превод, извършен през периода 1858—1876 въз
основа на евр. оригинал, на грц., лат. и сирийски преводи с участието на
видни езиковеди и текстолози (хебраисти и елинисти), като Д. А. Хволсон, Е.
И. Ловягин, А. В. Горски, М. А. Голубьов, М. С. Гуляев и др. Бълг. превод е
осъществен за период от 20 г. (1900—1920) при особено грижлива подготовка и
системност (преиздаден е в 1982).
Изд.:
o
Biblia Hebraica. Ed. R. Kittel. Editio sexta décima.
Würtemberg—Stuttgart, 1973, 1434 p.; Septuaginta, id est Vetus Testamentum
graece iuxta LXX interpretes. Ed. A. Rahlfs. 1. Leges et historae. 1184 p.;
2. Libri poetici et prophetici. 941 p.; Biblia sacra iuxta vulgatem
versionem. 1—2. Stuttgart, 1975.
Лит.:
·
Pождествинский В. Историческое обозрение священных книг
Нового завета. СПб., 1878, 293 с.;
·
Евсеев Й. Е. Книга пророка Исаии в древнеславянском переводе.
СПб., 1897, 145 с.;
·
Юнгеров П. Общее историко-критическое введение. Казань, 1902,
591 с.;
·
Евсеев И. Е. Книга пророка Даниила в древнеславянском
переводе. М., 1905, 223 с.;
·
Юнгеров П. Частное историко-критическое введение в священные
ветхозаветные книги. Казань, 1907, 1., 390 с., 2., 298 с.;
·
Марковски Ив. Правила на св. Православна църква с
тълкуванията им. 2. С., 1913, с. 866—867;
·
Марковски Ив. История на българския синодален превод на
библията с оглед на българските преводи в миналото. — ГСУбф, 4, 1926—1927,
с. 1—61;
·
Stärh D.W. Das Wahrheitskriterium der alttestamentlichen
Prophetie. — Zeitschrift für systematische Theologie, 5, 1928, p. 76—101;
·
Budde K. Der Kanon des alten Testaments. Leipzig, 1929;
·
Гяуров Xp. Мураториевият канон. — ГСУбф, 9, 1931—1932, с.
1—80;
·
Марковски Ив. Въведение в Св. Писание на Ветхия завет. 1.
Общо въведение. С., 1932, 339 с.;
·
Weiser A. Einleitung in das Alte Testament. Stuttgart, 1939,
327 p.;
·
Гяуров Xp. История на новозаветния гръцки текст. 1. — ГСУбф,
24, 1946—1947, с. 3—40; 2. — ГСУбф, 25, 1947—1948, с. 1—80;
·
Katz Р. The Old Testament Canon in Palestine and Alexandria.
— Zeitschrift für neutestamentliche Wissenschaft, 47, 1956, p. 191—217;
·
Eissfеldt O. Einleitung in das Alte Testament unter
Einschluss der Apokryphen und Pseudoepigraphen. Entstehungsgeschichte des
Alten Testaments. Tübingen, 1956, 970 p.;
·
Марковски Ив. Частно въведение в Св. Писание на Ветхия завет.
С., 1957, 16+ 352 c.;
·
WikenhauserA.,J.Schmi dt. Einleitung in das Neue Testament.
Freiburg—Basel—Wien, 1963, 466 p.;
·
Robert A., A. Feuillet. Einleitung in das Heilige Schrift. 1.
Allgemeine Einleitungsfragen und Altes Testament. Wien—Freiburg—Basel, 1963,
888 p.;
·
Происхождение библии. Из истории библейской критики. М.,
1964, 586 с.;
·
Шиваров Н. Йоан Екзарх като тълкувател на Св. Писание въз
основа на неговия Шестоднев. — ГДА, 15, 1965, с. 233—272;
·
Пиперов Б. Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския
текст и преводът на св. св. Кирил и Методий. — ГДА, 18, 1968—1969, с.
281—298;
·
Kraus H. S. Geschichte der historischkritischen Erforschung
des Alten Testaments. Neukirchen, 1969;
·
Kaiser O. Einleitung in das Alte Testament. Gütersloh, 1969;
·
The Book of the Thousand Tongues. 1972;
·
Логачев К. Критические издания текстов Священного писания. —
Журнал Московской патриархии, 1972, 2, с. 79—80;
·
Логачев К. Труд профессора И. Е. Евсеева по истории
славянской библии. — Журнал Московской патриархии, 1972, 8, с. 76—78;
·
Вълчанов Сл. Прологът към книгата Премъдрост на Иисуса син
Сирахов и значението му за историята на старозаветния канон. — ГДА, 22,
1972—1973, с. 389—413;
·
Шиваров Н. Тълкуване на книгата на пророк Йеремия. С., 1974,
128 с.;
·
Вълчанов С л. Към въпроса за историята на превода на
българската Библия. — ЦВ, 76, бр. 32, 11 дек. 1975, с. 5—6;
·
Kümmel W. G. Einleitung in das Neue Testament. Heidelberg,
1973, p. 420—491;
·
Шиваров H. Тълкуване на книгата на пророк Йезекиил. С., 1979.
132 с.
Славчо Вълчанов, Георги Царев
193
БИБЛИОТЕКАР — вж. Хартофилакс
(22).
БИЛБАСОВ,
Василий Алексеевич (Бильбасов, В. А.) (7/19.VII.1837—24.VII/6.VIII.1904) —
руски историк и публицист. Роден в Полтава. Завършва Историко-филологическия
фак. на Петербургский унив. (1861) със степен „кандидат“. Защищава
магистерска дисертация на тема „Крестовый поход императора Фридриха II из
дома гогенцолернских герцогов“ (СПб., 1863). Специализира в Англия, Франция
и Германия (1864—1866). Отчетите му във връзка със специализацията са
отпечатани в ЖМНП за 1864—1866. По това време помества и няколко статии в
немски научни издания. От 1866 работи като частен доцент в Петербургский
унив. За труда си върху крал Хенрих IV Распе (Киев, 1867) получава докторска
степен. През 1869—1871 е извънреден професор в Киевския унив., но скоро го
напуска и се отдава на литературно-публицистична дейност — става сътрудник и
фактически редактор на в. „Голос“ (1871—1883). Умира в гр. Павловск.
Б. изследва руската история — предимно от XVIII в. Помества
статии с истор. съдържание в сп. „Отечественные записки“ (1839—1884).
Главните му трудове са: „Чех Ян Гус из Гусинца“ (СПб., 1869), „История
императрицы Екатерины II“ (СПб., т. 1—2, 1890—1896), „Архив графов
Мордвиновых“ (СПб., т. 1—10, 1903). В работите си по военна и политическа
история използува нов материал. Майстор е на истор. биография — трудовете му
изобилствуват с психологически характеристики и занимателно разказани истор.
анекдоти и събития.
Василий Билбасов
Макар да е епизод в изследователската му дейност на младини,
приносът на Б. в проучването на кирило-методиевската проблематика е
значителен. В труда си „Кирилл и Мефодий“ (ч. 1—2, СПб., 1868—1871) той
подлага на всестранен критически анализ почти всички извори за живота и
делото на слав. първоучители, като ги разделя на 3 групи: документални
извори, западни легенди и руски сказания (третата част остава ненаписана).
Б. използува широко и подробно постиженията на руската и западноевроп.
литературна наука от края на XVIII и началото на XIX в., изследва основните
документи и източници от папската канцелария (папските були), отнасящи се до
слав. първоучители. Неговият анализ подкрепя, доказва или оспорва тяхната
достоверност, установява и уточнява хронологията в живота и дейността на
двамата братя по време на престоя и работата им във Велика Моравия и Рим. Не
са загубили значението си неговите разбори на Солунската, Италианската,
Моравската, Чешката легенда, на Успение Кирилово, ЖМ, Пространното житие на
Климент от Теофилакт Охридски, Краткото житие на Климент от Димитър Хоматиан,
Гръцкото житие на Наум и др. Повечето от тези произведения Б. публикува
едновременно в оригинал и в свой руски превод. Интересни идеи съдържа
краткият, но съдържателен обзор на „Заметка о Сангари“ (Кирилл и Мефодий, 2,
с. 376—383), в който убедително е доказано, че срещаният в житийната
литература за Кирил и Методий еретик Замбрий (Замврий) е еврейският
проповедник Исак Сангари.
194
Б. високо цени Успение Кирилово и Солунската легенда като
истор. извори. Склонен е да приеме, че Успение Кирилово е източник на ЖК,
което е малко вероятно — този възглед не се е наложил в науката.
Същевременно Б. не се решава категорично да определи народностната
принадлежност на Кирил и Методий. Повече е склонен да приеме, че са гърци (Кирилл
и Мефодий, 1., с. 60).
„Что Кирилл и Мефодий были греки, в том едва ли можно
сомневаться в настоящее время, но всеславянское их дело, их работы и труды
на пользу славянского просвещения понесенные, являлись для составителей
легенд несообразными с их греческом происхождением; славянские легенды
считают этот вопрос о происхождении своих первоучителей вопросом чести и
гордости народной; Кирилл и Мефодий были слишком возлюблены славянскими
народами — и легенды представляют их нам славянами, болгарами. Это указание
легенд на славянском происхождении солунских братьев, как кажется,
противоречало народным преданиям, по которым они представлялись греками, и,
как бы примиряя эти две известия об их происхождении, на Афоне долго
сохранилось, было живо в XVIII столетии, и быть может сохраняется до
настоящего времени, предание, по которому Кирилл и Мефодий родились от отца
болгарина и матери гречанки“ („Кирилл и Мефодий,“ 2., с. 139).
Това гледище на Б. не се съгласува с мнението му, че Успение
Кирилово е първообраз на ЖК: докато Успението изрично нарича Кирил „блъгаринъ
родомъ“, по този пункт ЖК е неутрално.
Съч.:
o
Римские папы и славянские первоучители. — ЖМНП, 138, 1868, с.
327—377;
o
Кирилл и Мефодий по документальным источникам. Критика
документов. Римские папы и славянские первоучители. Monumenta Diplomatica.
СПб., 1868, 179 с.;
o
2. Кирилл и Мефодий по западным легендам. Критика легенд.
Легендарный образ Кирилла и Мефодия. Codex Legendarium. СПб., 1871, 394 с.;
o
Кирилл и Мефодий, славянские первоучители. — Новь, 3, 1885,
с. 398—440;
o
Исторические монографии. 1. СПб., 1901, с. 43—117.
Лит.:
·
Воронов А. Главнейшие источники для истории св. Кирилла и
Мефодия. Киев, 1877, с. 7—9;
·
В. Бильбасов (Некролог). — ЖМНП, 355, 1904, с. 43—45;
·
Мечев К. Кирил и Методий. Исторически извори и литературни
паметници. С., 1969, с. 23—24;
·
Лаптева Л. П. Бильбасов Василий Алексеевич. — В:
Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М.,
1979, с. 71—72.
Константин Мечев
(25).
БИРНБАУМ,
Хенрик (Birnbaum, Н.) (13.XII.1925) — американски филолог-славист. Роден във
Вроцлав. Професор в Калифорнийския унив. в Лос Анджелос (САЩ) и директор на
неговия център за руски и източноевроп. изследвания. Хабилитира се в 1958 в
Стокхолмския унив., където работи от 1947 до 1972. От 1960 чете лекции като
гост на Харвардския унив. (Кеймбридж М., САЩ), през 1972—1973 — в Мюнхен
(ФРГ). Разглежда кирилометодиевски проблеми във филологически, лингвистичен,
литературен и културноистор. аспект. Привърженик е на схващането за
наднационален характер на старобълг. литературен език. На грц. влияние върху
старобълг. синтаксис
195
са посветени докладите му на IV (1958) и VI (1968)
славистичен конгрес: „Zur Aussonderung der syntaktischen Gräzismen im
Altkirchenslavischen. Einige methodische Bemerkungen“(1958), „Общеславянское
наследие и иноязычные образцы в структурных разновидностях старославянского
предложения“ (1968). Първият доклад се оказва в редица отношения
основополагащ за по-нататъшните изследвания върху старобълг. синтаксис с
някои важни постановки за характера и обема на грц. синтактично влияние
върху старобълг. литературен език и за методите на изследване на
представения в старобълг. паметници езиков материал с оглед на слав. истор.
синтаксис. Изтъкнато е значението на класическите старобълг. паметници като
основен извор на материал за синтактичните гърцизми; разграничават се два
слоя грц. влияние: а) механични, чужди на структурата на старобълг. език
синтактични елементи, б) активизирани под грц. влияние синтактични модели,
обогатяващи синтаксиса на старобълг. литературен език; отделят се
псевдогърцизми (семитизми), преминали в старобълг. литературен синтаксис от
еврейски чрез гръцки; подчертава се принципната необходимост от
разграничаване на литературно грц. влияние и влияние по народен път (народни
гърцизми или византинизми); препоръчва се при изследвания с оглед на истор.
синтаксис да се избягва прилагането на универсални методи, тъй като
проблемите са твърде разнородни, а за критерий при отделяне на изконните
слав. елементи в старобълг. синтаксис да се използуват данните на
староруския език, за установяването на известни зародишни тенденции на
развитие на нови явления да се привличат резултатите на езиковата история и
на диахронната балканистика. В монографията „Untersuchungen zu den
Zukunftsumschreibungen mit dem Infinitiv im Altkirchenslavischen“ (1958) са
съчетани описателно-съпоставителен и сравнително-истор. аспект на
изследване.
Проучен е в съпоставка с грц. текстове материалът за
описателните съчетания за бъдеще време в класическите старобълг. паметници.
По отношение на него Б. стига до заключение, че конструкциите с имамъ,
хоштѫ, начьнѫ и инфинитив са зависими в структурно и
дистрибуционно отношение в по-голяма или по-малка степен от грц. модели със
съответни модални глаголи. Разгледан е в сравнително-истор. план произходът
на описателното бъдеще време с инфинитив в старобълг. език като балк.
явление, на фона на описателните форми за бъдеще време във византийския
гръцки и в балканския латински език. Прави се извод, че във възникването на
старобълг. футурни конструкции от балк. тип се е преплело въздействието на
много фактори и различни тенденции (славянски, общоиндоевропейски,
балкански), поради което обясненията за пътя на формирането на бъдеще време
в старобълг. език трябва да се давате голяма предпазливост и без насилие над
езиковите факти. На по-широки филологически въпроси, свързани с
Кирило-Методиевото дело, са посветени статиите „Zur Sprache der Method-Vita“
(Cyrillo-Methodiana, p. 329—361), „Noch einmal zur Lautgesthalt der Kiever
Blätter und zur Frage nach ihrer Herkunft“ (1975). В подробното изследване
на езика на ЖМ Б. убедително доказва, че всички езикови особености на текста
напълно отразяват структурата на старобълг. език и нормите на класическите
старобълг. паметници. В периода 1955—1970 Б. публикува редица статии с
палеославистична тематика: „Zum analytischen Ausdruck der Zukunft im
Altkirchenslavischen“; „Zum periphrastischen Futurum im Gotischen und
Altkirchenslavischen“; „Zu Suprasliensis 187, 29—188, 9“; „Zum infiniten
Ausdruck der Prädikation bei Johannes dem Exarchen“. Заедно с др.
изследвания те са събрани от автора в сборника „On Medieval and Renaissance
Slavic Writing. Selected Essays“ (1974). Балканистичните аспекти на
старобълг. език са засегнати в статията
196
„Balkanslavisch und Südslaviseh“ (ZB, 3, 1965, p. 12—63).
Съч.:
o
Zur Aussonderung der syntaktischen Gräzismen im
Altkirchenslavischen. Einige methodische Bemerkungen. — ScS, 4, 1958, p.
239—257;
o
Общеславянское наследие и иноязычные образцы в структурных
разновидностях старославянского предложения. — In: Sixth International
Congress of Slavists. 1. The Hague—Paris, 1968, p. 29—63;
o
Untersuchungen zu den Zukunftsumschreibungen mit dem
Infinitiv im Altkirchenslavischen. Stokholm, 1958, 326 p.;
o
Zum analytischen Ausdruck der Zukunft im Altkirchenslavischen.
— ZSPh, 25, 1956, p. 1—7;
o
Zur Syntax des Uspenskij Sbornik. 1. Zur Sprache der
Methodvita. — Cyrillo-Methodiana, p. 329—361;
o
Zu Suprasliensis 187, 29—188, 9. — ScS, 12, 1966, p. 87—95;
o
On Medieval and Renaissance Slavic Writing. Selected Essays.
The Hague—Paris, 1974, 381 p.;
o
Noch einmal zur Lautgestalt der Kiever Blätter und zur Frage
nach ihrer Herkunft. — ZSPh, 38, 1975, p. 335—348.
Ангелина Минчева
(26).
БИТОЛСКИ НАДПИС НА ИВАН-ВЛАДИСЛАВ,
Иван-Владиславов надпис — един от най-важните старобълг. кирилски
надписи, издълбан през 1015-1016 по времето на бълг. цар Иван-Владислав
(1015—1018). Открит случайно през 1956 при събарянето на битолската Чауш
джамия. Съхранява се в музея в гр. Битоля. Дванадесетредовият надпис е
издълбан върху правоъгълна плоча от бял мрамор с височина 0,58 м, широчина
0,92 м, дебелина 0,26 м. Дълги години тя е служила за външен праг на
джамията, поради което е сериозно повредена: по средата вертикално е
пукната, лявата ѝ страна е очукана, целият долен ляв ъгъл (началните пасажи
от последните три реда на надписа) е отчупен, част от буквите са изтрити.
Всичко това затруднява сериозно възстановяването на първоначалния текст и
правилното му разбиране. След възможното допълнение на повредените места
надписът се чете по следния начин:
В превод надписът гласи :
1. . . . . . . се издига и се прави от Йоан самодържец
български
2. . . . . . . с помощта и молитвите на пресветата владичица
наша Богородица чрез
3 застъпничеството на дванадесетте и на двамата върховни
апостоли. Тази крепост бе направена за
4. убежище и за спасение и за живота на българите. Започната
бе-
5 ше крепостта Битоля през месец октомври на 20 ден, а се
завърши през месец. . . .
6 в края. Този цар и самодържец беше българин по род вн-
7 ук на двамата благоверни Никола и Рипсимия, син на Арон,
който е
197
8 брат на Самуил царя самодържец и които двама разбиха в
9. . . . . . . гръцката войска на цар Василий, където бе
взето злато
10. . . . . . . . . . . . . а този велик цар бе разбит
11 от цар Василий в 6522 година от сътворението на света
12. . . . . . . . . . . . . на тази изтичащата година.
Надписът не е изолирано явление; трябва да се разглежда във
връзка с останалите бълг. епиграфски паметници и в неговата естествена среда
— богатата традиция, създадена от първобълг. надписи на грц. език и първите
глаголически и кирилски надписи. Той има смесено съдържание: в първата си
половина се приближава до т. нар. строителни надписи (ред 1—5), а втората му
половина има ясно изразен летописен характер (ред 6—12). Със своето
интересно съдържание и обем този най-голям раннобълг. кирилски епиграфски
паметник предлага важен материал за изследване.
Палеография. Надписът е съставен с прекрасно
уставно кирилско писмо. Буквите са издълбани релефно и твърде грижливо. Те
са относително заоблени и издължени (средната им височина е 30 мм). Всичко
това му придава необходимата монументалност. В палеографско отношение
показва голяма близост както до други епиграфски паметници (Мостичевия
надпис, Самуиловия надпис, Варошкия, Темничкия и Наръшкия
надпис; вж. Надписи), така и до голям брой книжовни паметници (Енински
апостол, Савина книга, Супрасълски сборник, Изборника
от 1073, Изборника от 1076 и др.). В надписа са използувани
съкращения и лигатури, срещани твърде често във виз. и старобълг. текстове:
ц҃рь
— царь; бц҃ѧ
— богородицѧ
; ап҃лъ
— апостолъ и др.
Езикът на надписа отразява бълг. говор от Битолско
в самото начало на XI в. Във фонетично отношение той се характеризира с
неустановената употреба на двете ерови гласни: ъ (12) и б
(20), с отсъствието на йотация и липсата на смесване на носовките. В
морфологично отношение са характерни употребата на страдателни причастия, на
дв.ч. — въ застѫпенїе ı҃в
врьховънюю апостолъ
(„чрез застъпничеството на дванадесетте и двамата върховни апостоли [Петър и
Павел]“); оуноукъ николы же ı риѱимиѧ
благовѣрьноу
(„внук на двамата благоверни Никола и Рипсимия“); ı-аже ı разбıсте
(„които двама [Самуил и Арон] разбиха“) и на задпоставен член — градь сь.
Особено интересни са истор. данни, съдържащи се в
текста, макар че по-голямата част от тях са известни и от други истор.
извори. В надписа се изтъква недвусмислено значението на битолската крепост
(и на целия район) в българо-виз. войни в началото на XI в. След падането на
Сервия, Воден, Драч, Скопие, Прилеп, Мъглен и особено на Охрид Битоля остава
един от опорните пунктове на българите в борбата им срещу Византия. Градът
бил нападан неколкократно и неговата околност подлагана на разорение. През
есента на 1014 византийците нападат Битоля, но успяват само да опожарят
дворците на бълг. царе (Ioannis Skylitzae, Synopsis historiarum, rec. I.
Thurn, Berolini et Novi Eboraci, 1973, p. 3512 4).
Битолски надпис на цар Иван-Владислав, 1015—1016 г.
198
При царуването на Иван-Владислав византийците правят още три
несполучливи опита да овладеят тази бълг. твърдина — през есента на 1015
(два пъти) и през пролетта на 1017 (Ioannis Skylitzae, р. 35360-61;
35474-77; 35519-22). Битоля е един от малкото бълг.
градове, които виз. император Василий II не успява да превземе до 1018.
Разрушенията и опожаряванията, причинени през 1014, и важната роля на града
са причина за предприетото от цар Иван-Владислав възстановяване на
битолската крепост. Строителните работи започват на 20 окт. 1015 и по всяка
вероятност завършват през следващата година — времето, през което Битолско
не е било застрашавано от византийците; оттогава датира и надписът.
Особен интерес представлява втората, летописната част на
надписа и преди всичко данните за генеалогията на Иван-Владислав и на
неговата фамилия. По род той е българин (блъгарїнь родомь),
внук на Никола и Рипсимия (имената на родителите на четиримата комитопули се
възстановяват убедително благодарение на виенския ръкопис — Cod. Vindobon.
Hist. gr. 74 от хрониката на Йоан Скилица; Ioannis Skylitzae, р. 32862) и
син на Арон. В текста са споменати две събития от изключителна важност:
победата на българите над Василий II при прохода Траянови врата (Стопонион
или Щипонъе) на 17 авг. 986 (Ioannis Skylitzae, р. 33017—33144)
и тежкото поражение на цар Самуил при дн. с. Ключ, Благоевградски окръг), на
29 юли 1014 (Ioannis Skylitzae, р. 3489—34945).
Надписът предлага и някои по-второстепенни данни. Той свидетелствува
неопровержимо, че в битката при Траянови врата бълг. войски са били
командувани от Самуил и Арон — едно потвърждение на известието, съдържащо се
в Cod. Vindobon. Hist. gr. 74 (Ioannis Skylitzae, p. 331: varia lectiones);
че датата 17 авг. 986 е terminus post quem за смъртта на Арон. Битолският
надпис е първият бълг. паметник, в който бълг. владетел е титулуван
„самодържец“. Най-ранното засвидетелствуване на това понятие — част от
титулатурата на бълг. владетели през Средновековието (до откриването на
надписа на Иван-Владислав) е надписът на цар Иван Асен II от 1230 в
търновската църква „Св. четиридесет мъченици“ (В. Златарски. История, 3, с.
593).
Лит.:
·
Бурмов Ал. Новонамерен старобългарски надпис в HP Македония.
— Пламък, 3, 1959, 10, с. 84—86 (същото в: Бурмов Ал. Избрани произведения.
1. С., 1968, с. 192—195);
·
Moшин В л. Битољска плоча из 1017 године. — MJ, 17, 1966, с.
51—61;
·
Заимов Й. Битольская надпись болгарского самодержца Ивана
Владислава, 1015—1016 гг. — ВЯ, 28, 1969, 6, с. 123—133;
·
Заимов Й. Битолски надпис на Иван Владислав — самодържец
български. Старобългарски паметник от 1015—1016 г. С., 1970, 170 с.;
·
Заимова В. Иван Владислав и неговият надпис. — В: Заимов Й.
Битолски надпис на Иван Владислав—самодържец български. С., 1970, с. 97—112;
·
Божилов Ив. Битолският надпис на цар Иван Владислав и някои
въпроси от средновековната българска история. — ИП, 27, 1971, 1, с. 84—100;
·
Милев Ал. Й. Заимов. Битолски надпис на Иван Владислав. . . —
ИП, 27, 1971, 2, с. 128—132 (рец.);
·
Мошин Вл. Уште за битолската плоча од 1017 година. — Истоpија,
7, 1971, 2, с. 255—257;
·
Lunt H. G. — Slavic Review, 31, 1972, p. 499;
·
Tомовић Г. Морфологии ћириличких натписа на Балкану.
Историјски институт. Посебна издања, 16, 1974, с. 33;
·
Mathiesen R. The Importance of the Bitolja Inscription for
Cyrillic Palaeography. —SEEJ, 21, 1977, 1, p. 1—2.
Иван Божилов
(27).
БЛАГОЕВ,
Никола Попов (15.II.1868—19.VIII.1945) — бълг. юрист, историк на бълг.
право. Роден в с. Ракита, Южна Македония. Завършва грц. класическа гимназия
в Битоля (1889) и Юридическия фак. на Белградския унив. (1894). Редовен доц.
(1916) и проф. (1926) при Катедрата по история на бълг. и слав. право в
Софийския унив. Умира в София.
В научното си творчество Б. се насочва предимно към историята
на бълг. средновековна държава и право, В редица свои публикации засяга
проблеми на бълг. средновековна култура и литература.
199
В монографията си „Правни и социални възгледи на богомилите“
(1912), оценена положително от Димитър Благоев, и в статията „Същност на
българското богомилство“ (1940—1941) разглежда южнослав. богомилство като
продукт на социално-политическите условия и го характеризира като „културно,
политическо и социално движение“. В монографията „Беседата на Презвитер
Козма против богомилите“ (1921—1922) стига до заключението, че в първата
част на съчинението си Презвитер Козма не е оригинален и достоверен и
сведенията му за еретиците в Б-я не са верни, главно „понеже се е ползувал
от съчинението на Петър Сицилийски и от някои други религиозни и
богослужебни книги“. Според Б. известията за социалното, правното,
икономическото и културното положение на бълг. народ във втората част на
„Беседата“ заслужават доверие. В статията „Времето, когато Презвитер Козма е
живял и написал беседата си“ (1939) е изразено убеждение, което не е
възприето в науката: че Презвитер Козма е живял в последните години на IX в.
и през първата половина на X в., а беседата е написал между 928 и 930.
Значителен труд на Б. е монографията му „Responsa Nikolai Papae I ad
consulta Bulgarorum“ (1916). Като очертава значението на отговорите на папа
Николай I като най-важен извор за този период от развитието на бълг.
общество, държава, право и култура, той се спира на съдържанието,
систематиката и произхода на паметника. В монографията се осветлява
социалното, държ., финансовото устройство и административно-териториалното
деление на Първата бълг. държава. През 1932 Б. издава виз. Еклога с
паралелен новобълг. превод.
Съч.:
o
История на старото българско държавно право. 1. Устройство.
С., 1906, 280 с.;
o
Правни и социални възгледи на богомилите. С., 1912, 126 с.;
o
Причини за покорение на българите от византийци и турци. —
ГСУюф, 12—14, 1915—1917, 23 с.;
o
Responsa Nicolai Papae I ad consulta Bulgarorum. Извор за
историята на българското право.—СбБАН, 6, 1916, 4, с. 1—87, I—XXIX;
o
Беседата на презвитер Козма против богомилите. — ГСУюф, 18,
1921—1922, 80 с.;
o
Произход и характер на цар Самуиловата държава. — ГСУюф, 20,
1924—1925, 107 с.;
o
Критически преглед върху известията на Йоан Скилица за
произхода на цар Самуиловата държава. — МкП, 2, 1926, 4, 64 с.;
o
Лекции по история на българското право. С., 1926, 216 с.;
o
Царувал ли е Аарон, братът на цар Самуил и кога? — МкП, 3,
1927, 4, с. 15—26;
o
Делян и неговото въстание в Моравско и Македония против
византийците. — МкП, 4, 1928, 2, с. 1—22;
o
История на българското право. 2—4. — ГСУюф, 24, 1929—1930,
196 с.;
o
Цар Борис II. — ГСУюф, 25, 1929—1930, 35 с.;
o
Критичен поглед върху известията на Лъв Дякон за българите. —
МкП, 6, 1930, 43 с.;
o
Българският цар Роман. — МкП, 6, 1930, с. 15—34;
o
Еклога. С., 1932, 248 с.;
o
Курс по история на българското право. С., 1934, 336 с.;
o
Времето, когато презвитер Козма е живял и написал беседата
си. — В: Сборник в памет на проф. П. Ников (ИБИД, 16—17). С., 1939, 5 с.;
o
Международното положение на България във времето на княз
Крума и неговата държавна политика. — МкП, 15, 1939, 13 с.
Лит.:
·
Младенов Ст. „Беседата на Презвитер Козма против богомилите“
от Н. П. Благоев. — ДК, 4, 1923, 16—17, с. 140—156;
·
Ников П. Доклад върху някои научни трудове на Н. П. Благоев.
— ГСУифф, 22, 1926, с. 4—15;
·
Мутафчиев П. Един наш правен историк (Никола П. Благоев). С.,
1932, 54 с.
Фани Милкова
(28).
БЛАТНЕНСКО КНЯЖЕСТВО,
Панонско княжество, Долнопанонско княжество —
политическо обединение на част от западните славяни, населяващи земите по
течението на Среден Дунав, просъществувало няколко десетилетия през IX в.
Кратката му история е свързана с мисионерската дейност на Кирил и Методий по
време на Моравската мисия. Проникването на слав. елемент в земите по Среден
Дунав започва още през V в. при разпадането на хунския племенен съюз, но
интензивното заселване на слав. племена се извършва през втората половина на
VI в. В своето придвижване от Дунавските устия към земите между средното
течение на Дунав и Тиса аварите увличат многобройни слав. маси. Именно тук,
в Панония, се оформя ядрото на голям политически съюз, известен под името
Аварски хаганат.
200
БЛАТНЕНСКО (ПАНОНСКО) КНЯЖЕСТВО
Отделни племена от панонските славяни — подвластни
данъкоплатци или съюзници на аварите, взимат участие в набезите им към
Истрия и Северна Италия и в областите на Балк. п-в — Далмация, Мизия, Тракия
и Македония. През VII и VIII в. развитието на производителните сили,
засиленият процес на класово разслоение и аварската опасност стимулират слав.
общество към създаване на политически самостоятелни единици и обединения.
Първа стъпка в това отношение представлява племенният съюз на княз Само
(623—658), просъществувал от 626 до 658. Когато в началото на IX в.
владетелите на франкската и бълг. държава Карл Велики и хан Крум сломяват
окончателно Аварския хаганат, стремежът у среднодунавските славяни към
самостоятелен политически живот намира още по-силна изява. Главната им
задача е да се преодолее намесата на немските феодали и немското
духовенство. Сплотяването на славяните довежда до създаване на нови племенни
съюзи и княжества. През 796 слав. княз от Панония Войномир взима активно
участие със свои войски в един от унищожителните походи на фриулския
маркграф Ерих.
201
През второто десетилетие на IX в. част от слав. племена от
Долна Панония се възглавяват от княз Людевит, който през 819—822 отбива
четири завоевателни похода на франките срещу своите земи. По това време
управлява и княз Моймир I (830—846), чието име се свързва с възникването на
Моравското княжество с център Велеград. Едновременно се създава и
друго княжество с център гр. Нитра, обединяващо слав. земи между
реките Дунав и Хрон (дн. Нитранска област в Словакия). То се управлява от
княз Прибина, бъдещия първи владетел на Б.к. Между князете Моймир I и
Прибина се разгаря остро съперничество в борбата им за обединяване на слав.
земи. То се използува умело от франкския император Лудвиг Благочестиви,
който сключва съюз с нитранския княз, насочен против Моравия. Княз Прибина
се поставя изцяло в услуга на немските феодали и подкрепя мисионерската
християнска дейност на проникващото в земите му немско духовенство. В 833
княз Моймир I успява да прогони княз Прибина от Нитра и да присъедини земите
му. Разширената по този начин държава, заемаща земите по северните части на
Среднодунавието с център Моравия, получава името Велика Моравия.
Главен неин съперник след официалното разделяне на Франкската
империя между внуците на Карл Велики (според Вердюнския договор от 843)
става Източнофранкското кралство (Германия). През 846 Лудвиг Немски
нахлува с войските си във Велика Моравия, сваля от престола неудобния за
политиката му Моймир и поставя на негово място княз Ростислав (Растица).
Съмнявайки се във верността на Ростислав и с цел да насърчава междуособните
борби между слав. владетели, Лудвиг назначава за маркграф на Долна Панония
(земите между Дунав и Драва) княз Прибина, който след прогонването му от
Нитра се установява в земите около Балатонското езеро. Така възниква Б.к.,
което при най-голямото си териториално разширение се простира в равнините
между реките Дунав, Мур, Раб и Драва. Столица на княжеството е Блатноград
(лат. Urbs Paludarum — „градът на блатата“). В него се намира и седалището
на залцбургския архиепископ. Управлението на княз Прибина оправдава
възлаганите му от немците надежди — блатненският княз е верен проводник на
политиката им, като съдействува на много немски феодали да се заселват в
земите му, а на немските духовници дава специални привилегии.
Великоморавският княз Ростислав върви по друг път. В 855 той
отхвърля васалитета на Велика Моравия спрямо немците, а в 861 отстранява и
съперника си Прибина. Престолът на убития панонски княз се заема от сина му
Коцел (861—874), който в началото на управлението си следва
външнополитическата ориентация на баща си, но скоро променя политиката си и
се обявява против немската политическа и духовно-културна опека. През 862
княз Ростислав търси опора на антинемската си политика във Византия. Негови
пратеници предават молбата му в Цариград. Той иска съдействие за
организиране на слав. църква във Велика Моравия. Ръководени от намерението
си да спечелят великоморавските славяни, виз. император и патриархът
задоволяват това искане. През 863 във Велика Моравия пристигат братята Кирил
и Методий, които с разпространяването на слав. азбука и писменост се
включват активно в борбата на западните славяни за пълна политическа и
културна самостоятелност. Слав. просветители срещат многобройни трудности и
пречки. В 864 немските войски нахлуват в страната и Ростислав е принуден
отново да се признае за васал. Засилените нападки на немските духовници,
които обвиняват Кирил и Методий, че са нарушили триезичната ерес, стават
причина братята да отидат в Рим, за да дадат обяснение пред папа Николай
I. На път за Рим през 867 Кирил и Методий преминават през земите на
Б.к.,
202
където са приети радушно от княз Коцел. Тяхното пребиваване
изиграва решителна роля за промяна в политическата му ориентация. Когато
през 869 Велика Моравия отхвърля отново васалитета на немците, това прави и
княз Коцел. Особена почит показва той към дейността на Методий. Във връзка с
това ЖМ съобщава: „Като изпрати пратеници при папа Адриан, Коцел поиска да
му отпусне Методий, нашия блажен учител. . .“ След няколкомесечна
просветителска дейност в Панония, на следващата година — 870, Методий се
отправя отново за Рим, за да изложи съвместния им с Коцел план по
организиране на панонска слав. епископия: „Коцел прие Методий с голяма чест.
И като го изпрати при папата с двадесет мъже, почтени люде, за да го посвети
за епископ на Панония на престола на св. Андроник. . .“ (ЖМ). Този план е
приет благосклонно в Рим, където виждат, че ограничаването на немското
влияние в Панония ще укрепи политическото влияние на папството в Централна
Европа. Като панонски епископ Методий има горещата подкрепа на княз Коцел и
немското духовенство почти загубва позициите си в тази слав. страна. Но
намесата на немската светска власт довежда до осъждането на Методий и
престояването му 2 1/2 г. в затвор в Бавария. Когато в 873 той е освободен,
завръщането му в Панония става невъзможно поради реакцията на немската
духовна и светска власт. Според ЖМ немските феодали казали на Коцел: „Ако го
държиш при себе си, лесно няма да се избавиш от нас.“ По искането на новия
великоморавски княз Светополк Методий се отправя за Велика Моравия. Ок.
873—874 немците свалят Коцел от престола и с това се слага край на
самостоятелното съществуване на Б.к. Част от земите на Коцел биват
присъединени към Велика Моравия, но през 907—908 и тази слав. държава е
напълно унищожена в резултат на нахлуването на маджарите. Така делото на
Кирил и Методий сред западните славяни пропада. След 885 техните ученици
намират убежище в бълг. държава.
Лит.:
·
Грацианский Н. П. Деятельность Константина и Мефодия в
Великоморавском княжестве. — ВИ, 1945, 1, с. 84—105;
·
Stanislav J. Slovanski apoštoli Cyril a Metod a ich činnosť
ve Vel’komoravskej říši. Bratislava, 1945, 91 p.;
·
Grafenauer В. Vprašanje konca Koci jeve vlade v Spodnji
Panoniji. — Zgodovinski Časopis, 6—7, 1952—1953, p. 171—189;
·
История Чехословакии. 1. M., 1956, p. 382—386;
·
Velká Morava. Tisíciletá tradice státu a kultury. Praha,
1963, p. 13—96;
·
Dvornik F. Byzantské misie u Slovanů. Praha, 1970, p.
161—168.
Христо Коларов
(29).
БЛАТНОГРАД,
Блатно (лат. Urbs Paludarum — „градът на блатата“, немско Mosaburg
или Mosapurc, унгарско Zalavár) — укрепена твърдина на панонските славяни,
разположена северно от завоя на р. Блатна (дн. Zala), между Малкото и
Голямото-Балатонско езеро, при дн. с. Zalavár, Унгарска народна република.
Столица на Блатненското княжество.
Лит.:
·
Grafenauer B. Vprašanie konca Kocljeve vlade v Spodnji
Panoniji.—Zgodovinski časopis, 6—7, 1952—1953, p. 171—189;
·
Fehér G. Beiträge zum Problem des ungarisch-slavischen
Zusammenlebens. — Acta archaeologica Academiae Scientiarum Hungaricae, 8,
1957, 1—4, p. 269—318;
·
Чемицки Шош А. О венгерских исследованиях в области
славянской археологии. — Советская археология, 1962, 4, с. 105—114;
·
Sós Á. Die Ausgrabungen Géza Fehérs in Zalavár. Budapest,
1963, p. 23—117;
·
Sós Á. Archäologische Beiträge zur Frage der Gestalung der
Zentrale des Pribina-Besitzes. — Acta archaeologica Academiae Scientiarum
Hungaricae, 17, 1965, p. 87—93.
Петър Коледаров
(30).
БЛАХОВА,
Емилие (Bláhová, Е.) (13.VI.1931) — чешка езиковедка-палеославистка. Родена
в Прага. Завършва Философския фак. на Карлович унив. в Прага, специалност
руски език (1955). Ученичка на известните чешки слависти Б. Хавранек
и Й. Курц. Защищава дисертация на тема „Синтаксисът на най-старите
старославянски хомилии“ (1970). Като асистентка в Катедрата по чешки език
към Инст. за руски
203
език и литература в Прага през 1954—1959 преподава старобълг.
език. От 1959 е сътрудничка към Отдела за „Речник на старославянския език“
(„Slovník jazyka staroslověnského“) при Славянския инст. (дн. Кабинет по
чужди езици към Чехословашката АН). Б. е съставителка на статии и секретарка
на редакцията.на „Словарь старославянских памятников X—XI вв.“, изготвян със
сътрудничеството на Инст. по славянознание и балканистика при АН на СССР в
Москва.
Още с първата си публикация „К překladu řeckých nominálních
konstrukcí v Sestodnevu Ioanna Exarchy“ (1959) Б. навлиза в областта на
кирило-методиевската проблематика. Основните ѝ интереси са насочени към
изследване на езика на най-ранните преводи на хомилетични текстове,
съхранени в старобълг. паметници Клоц. сб. и Супр. сб. и в ръкописи,
произхождащи от по-късно време и в други езикови редакции (Успенски сборник,
Михановичев хомилиар и др.). Чрез задълбочен лексикален и синтактичен анализ
на най-ранните хомилии Б. стига до важни изводи. Поради твърде голямата си
архаичност в областта на лексиката и особено на синтаксиса хомилиите в Клоц.
сб. трябва да бъдат отнесени към Кирило-Методиевата епоха. Това твърдение се
подкрепя от факта, че никой от по-късните сборници (Супр. сб., Успенски
сборник, Михановичев хомилиар и др.), в които се срещат хомилиите на Клоц.
сб. (без Анонимната хомилия), не съдържа други хомилетични текстове с
подобни лексикални и синтактични архаизми. Хомилиите в Клоц. сб. не са дело
на един преводач. Б. споделя мнението на Г. Тал, че по езиковите си
особености хомилиите на Клоц. сб. се разпределят на 2 групи: № 1, 3, 4, от
една страна, и № 2, 5, от друга. Относно възникването на хомилетичната част
в Супр. сб. Б. доказва, че класификацията на Н. Ван Вейк е
по-целесъобразна в сравнение с класификацията на А. Маргулиес.
Най-архаичната група хомилии в Супр. сб. (№ 41, 42, 43) по преводаческа
техника напомня хомилиите в Клоц. сб. Напротив, хомилии № 32, 38, 31
проявяват сходства с езика на Йоан Екзарх. Текстологичните сравнения
и изводите от синтактичните и лексикалните проучвания стават основа за
по-нататъшните издирвания на Б. върху най-ранния период на старобълг.
книжнина. Присъединявайки се към мнението на Р. Нахтигал, че
споменатите в ЖМ отьчьскъ-ıѩ
къингъ-ı
трябва да бъдат търсени сред старите хомилиари и че под това наименование в
същност би трябвало да се разбира прототипът на Клоц. сб. и Михановичевия
хомилиар, Б. прави предположението, че с името на Методий може да се свържат
хомилии само в една от двете групи в Клоц. сб. Най-вероятно това са
Анонимната хомилия и Епифаниевата хомилия (№2 и 5). Към това навеждат и
някои извънезикови данни. Съдържанието на Анонимната хомилия насочва към
Методиевата дейност във Велика Моравия. Синтактичната ѝ прилика с
Епифаниевата хомилия свидетелствува, че авторът ѝ е бил преводач на
Епифаниевата хомилия. Езикът на другата група хомилии в Клоц. сб. (№ 1, 3 и
4) покрай архаичността си показва голяма близост до езика на евангелията, а
хомилия № 3 е образец на забележително преводаческо умение. Б. намира, че е
възможно тази група хомилии и особено хомилия № 3 да бъдат приписани на
Константин-Кирил. Въпреки че окончателното решение на въпроса за авторството
зависи от бъдещите изследвания, може да се приеме, че хомилиите в Клоц. сб.
са възникнали във Велика Моравия по времето на Кирил и Методий, а малко след
тях са били преведени и хомилиите, които в Супр. сб. носят № 41, 42 и 43.
Б. е авторка на рецензии, които са съществени изследователски
приноси. Обстойни са критичните ѝ бележки върху реконструкцията на текста в
изданието на Шестоднева от Йоан Екзарх, направено от Р. Айцетмюлер.
204
В рецензията си за книгата на Е. М. Верешчагин „Из
истории возникновения первого литературного языка славян. Переводческая
техника Кирилла и Мефодия“ (1971) Б. възразява срещу термина „древнеславянский
язык“, както и срещу постановката, че езикът на Кирил и Методий не е бил
предназначен за един определен слав. народ, а за цялото славянство. Тя
изтъква факта, че такава е по-късната функция на Кирило-Методиевия език (у
Б. „староцърковнославянски“). Според нея би трябвало да се приеме, че
първоначалното намерение на Константин-Кирил е било да състави азбука за
живеещите във Виз. империя славяни, която после той използува при мисията си
във Велика Моравия. Интересът на Б. към продължаването на Кирило-Методиевите
традиции в Чехия и появата на първите паметници на чешката литература се
потвърждава от участието ѝ в сборника „Staroslověnské legendy českého původu“
(1976).
Съч.:
o
К překladu řeckých nominálních konstrukcí v Sestodnevu Ioanna
Exarchy. — Bulletin Vysoké školy ruského jazyka a literatury, 3, 1959, p.
141—167;
o
Aitzetmüller R. Das Hexaemeron des Exarchen Iohannes. 1. Graz,
1958. — Bsl, 21, 1960, p. 320—325 (рец.);
o
Syntax Anonymní homilie rukopisu Clozova. — Slavia, 31, 1962,
p. 151—165;
o
Homilie Clozianu a Homiliaře Mihanovičova. — Slavia, 32,
1963, p. 1—16;
o
К значению и употреблению местоимения *jь в старославянском
языке. — ВСЯ, 7, 1963, с. 34—42;
o
Staroslověnský překlad Epifanovy homilie. — Bulletin ústavu
ruského jazyka a literatury, 10, 1966, p. 53—59;
o
Гомилии Супрасльского и Успенского сборников. — В:
Исследования источников по истории русского языка и письменности. М., 1966,
с. 77—86;
o
Мирчев К., Xр. Кодов. Енински апостол. Старобългарски
паметник от XI век. С., 1965. — Slavia, 35, 1966, р. 496—498 (рец.);
o
Die erste altkirchenslavische Übersetzung der
Chrysostomus-Homilie Ἐκ θαυμάτων ἐπὶ τὰ θάυματα. — AnzSPh, 3, 1969, p.
74—101;
o
K otázce „otьčьskychъ kъnigъ“. — Slavia, 38, 1969, p.
582—590;
o
Příspěvek ke zkoumání stsl. homiletických textů (Trojí
překlad Chrvsostomovy homilie o Jidášově zradě). — Studia Palaeoslovenica.
Praha, 1971, p. 49—64;
o
Vznik homiletické časti kodexu Suprasl’ského. —
Palaeoslovenica. Praga, 1971, p. 7—27;
o
Über die Homilienquellen des Klemens von Ochrid. — Les Études
balkaniques tchéchoslovaques, 4, 1972, p. 113—123;
o
Верещагин E. M. Из истории возникновения первого
литературного языка славян. Переводческая техника Кирилла и Мефодия. М.,
1971. — Bsl, 33, 1972, р. 83—86 (рец.);
o
Nejstarší staroslověnské homilie (Syntax a lexikon). — Studie
Československé Akademie věd, 11, 1973, 93 p.;
o
Обзор греческих и латинских параллелей к Успенскому сборнику
XII—XIII вв. — ИАНСССРсля, 32, 1973, с. 271—274;
o
Иванова-Мирчева Д. Йоан Екзарх Български. Слова 1. С., 1971.
— Slavia, 42, 1973, p. 292—296 (рец.);
o
Staroslověnské legendy českého původu. Praha, 1976, 400 p. (Rogov,
A. J., E. Bláhová, V. Konzal); Aitzetmüller R. Das Hexaemeron des Exarchen
Johannes. 1—7. Graz, 1958—1975. — Bsl, 37, 1976, p. 227—232 (рец.);
o
The Old Church Slavonic Translation of the Ἀνδρῶν ἀγίων
βίβλος. In the édition of N. van Wijk, edited by D. Armstrong, R. Pope and
C. H. van Schooneveld. The Hague—Paris, 1975. — Bsl, 38, 1977, p. 229—234 (рец.);
o
Иванова-Мирчева Д., Ж. Икономова. Хомилията на Епифаний за
слизането в ада. Неизвестен старобългарски превод. С., 1975. — Slavia, 46,
p. 315—318 (рец.);
o
Aitzetmüller R. Das Hexaemeron des Exarchen Jochannes. 1—7.
Graz, 1975.—Slavia, 46, 1977, c. 425—430 (рец.);
o
Значение Хлудовского сборника № 55 для изучения состава
древнейших славянских гомилетических сборников. — АЕ, М., 1979, с. 163—170;
o
Лексика Супрасльской рукописи и лексика Иоанна Екзарха. — В:
Проучвания върху Супрасълския сборник. С., 1980, с. 117—126.
Лит.:
·
Иванова-Мирчева Д. Йоан Екзарх Български. Слова. 1. С., 1971,
с. 31;
·
Иванова-Мирчева Д., Ж. Икономова. Хомилията на Епифаний за
слизането в ада. Неизвестен старобългарски превод. С., 1975, с. 15—16.
Живка Икономова
(32).
БОБРОВСКИ,
Михаил Кирилович (Бобровский, М. К.) (8/19.XI.1784—21.IX/3.X.1848) — руски
славист и ориенталист. Роден в с. Волка, Гродненска губерния. Гимназия
завършва в Бялисток (1806), а висше образование във Вилно, където учи
богословие, грц., лат., еврейски и италиански език. През 1817 е изпратен от
Вилненския унив. в чужбина, за да се запознае с богословското образование в
Европа и със слав. езици. Пътува пет години (1817—1822) във Виена, Прага,
Саксония, Бавария, Моравия, Далмация, Италия. Във Виена се запознава с Б.
Копитар, а в Прага — с Й. Добровски, Й. Юнгман
205
и В. Ханка. В Италия посещава Рим, Флоренция, Болоня,
Венеция, Триест, Милано, Торино, Ферара, Равена, Неапол, където търси главно
слав. ръкописи. С помощта на илирийски филолози изучава сърбохърватски език
и през окт. 1820 присъствува на събора на славистите в гр. Задар, Далмация.
Във Венеция се запознава с П. Соларич и под негово влияние започва да събира
богата богословска и славистична библиотека. През 1820 в Рим се сближава с
префекта на Ватиканската библиотека кардинал Анджело Май и съставя каталог
на слав. ръкописи във Ватикана (Codicis slavici). Тук попада на Ватиканския
препис на Манасиевата хроника и проучва езика и украсата му. По-късно
каталогът бива използуван за издание, подготвено от кардинал Май. През 1821
Б. заминава за Париж, където посещава лекции в Сорбоната и изучава арабски
език. През есента на 1822 се завръща в родината си и започва да чете лекции
по библейска археология и херменевтика в Богословския фак. на Вилненския
унив.; преподава и арабски език. С указ от 14 авг. 1824 е уволнен и поселен
в Жировице под надзор. По-късно за него се застъпват видни личности, като
граф Н. П. Румянцев, А. И. Остерман-Толстой, министърът на народната
просвета А. С. Шишков и др. През 1826 Б. подновява преподаването си в
университета. Възлагат му се и лекции по слав. наречия, т.е. по славистика.
След Ноемврийското въстание (1830—1831) Вилненският унив. е закрит (1832), а
Б. е пенсиониран (1833) и заживява в Жировице, където до края на живота си
се занимава със славистика. Поддържа оживена кореспонденция с учени като А.
X. Востоков, П. И. Кеппен и др. Член е на московското „Общество истории и
древностей российских“ (1828), на Римската академия на древността,
Дружеството за история и старина в Париж и Лондон и др. Умира в Шерешево,
Гродненска губерния.
Б. е един от първите учени в Русия, които се занимават със
слав. езици от научно гледище. От Вилно (дн. Вилнюс) той често посещава
Супрасълския манастир (на около 15 км от Бялисток) и проучва ръкописната му
сбирка. Тук през 1823 открива Супрасълския сборник и „Литовски
летопис“. Събира и др. материали, които през 1848 изгарят в Жировице. Всичко
това осигурява на Б. видно място в началния период от историята на слав.
филология.
Съч.:
o
О старинной славянской рукописи Хроники Далматской. — Вестник
Европы, 1824, 24;
o
Codicis Slavici. — In: Scriptorum veterum nova collectio e
vaticanus codicibus, ed. Ang. Maio. Roma, 1831.
Лит.:
·
Ягич В. История славянской филолологии. СПб., 1910, с.
227—229;
·
Дуйчев Ив. Летописта на Константин Манаси. С., 1963, с.
XVII—XVIII;
·
Иванова Т.А. Бобровский Михаил Кириллович. — В:
Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М.,
1979, с. 73—74.
·
Лабынцев Ю. А. Первая книга, напечатанная глаголицей и ее
исследователь Михаил Бобровский. — СС. 1983, 4, с. 86—93.
Куйо Куев
(33).
БОБЧЕВ,
Стефан Савов (20.I.1853—8.IX.1940) — бълг. юрист, фолклорист, славяновед,
политически деец, публицист. Роден в Елена. През 1872 постъпва в Отоманската
медицинска школа в Цариград, която не завършва. През 1876 емигрира в Одеса,
през 1877 идва с руските войски в Б-я и е назначен като чиновник за особени
поръчки при княз В. А. Черкаски. През 1880 завършва Московския Юридически фак. В Русия се сближава със славянофилски среди. След завръщането си в Б-я
живее и работи в Пловдив — председател е на Окръжния съд (от 1880),
председател на Върховния административен съд (от 1883). През 1884—1885 е
директор на правосъдието в Източна Румелия. Издава и редактира сп.
„Юридически преглед“ (1893—1933), сп. „Българска сбирка“ (1894—1915) и др.
Доц. по история на бълг. и слав. право и по история на каноническото право в
Юридическия фак. на Софийския унив. (1902—1934). Председател на Слав. д-во в
Б-я (1903—1940). През 1910 председател ствува Всеславянския събор в София.
206
През 1911—1912 е министър на народното просвещение; прокарва
първия Закон за Българската академия на науките (1912). Пълномощен министър
в Петербург (1912—1913). Основател, директор и преподавател в Балк.
близкоизточен инст. за политически науки в София (1920—1937). Редовен член
на БАН (1884; доп. член на БКД 1881). Дон. член на Югославянската академия
на науките и изкуствата в Загреб (1909), доп. член на Чешката академия на
науките и изкуствата в Прага (1910), почетен д-р по право на университета
„Ян Коменски“ в Братислава (1933) и др. Умира в София.
Най-ценният научен принос на Б. е неговият петтомен сборник
на бълг. юридически обичаи. Работи в областта на историята на старобълг.
право и старобълг. правни паметници, във връзка с което разглежда и
кирило-методиевски проблеми. Като проучва зараждането и развитието на бълг.
държавно, съдебно, наказателно и гражданско право, той се базира върху
най-ранните старобълг. законодателни паметници: ЗСЛ, Еклогата и
хрисовулите. От държавноправно гледище Б. оценява епохата на княз Борис I
(852—889) като най-плодотворна и съзидателна — внесени са нови правни
елементи в църковноканоническата лйтература (Кормчая книга), създаден е
бълг. правен кодекс (ЗСЛ).
Б. анализира чуждите първоизточници с правен характер —
„Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“ („Responsa
Nicolai I Papae ad consulta Bulgarorum“) и Посланието на патриарх Фотий до
Борис I, които изиграват голяма роля в създаването на старобълг. правен
институт. Б. отбелязва, че изпратените от папа Николай I отговори по своята
същност са както църковни, така и светски; определя теоретичния характер на
наставленията на патриарх Фотий до бълг. владетел по отношение на църковното
и държавното управление.
Съществено място в научната дейност на Б. заемат въпросите,
разкриващи произхода, историята, развитието и значението на старобълг.
правни паметници. Той разглежда подробно най-ранните преписи и редакции на
паметниците, връзката им с виз. източници, техния състав и съдържание.
Изучава палеографските особености на ръкописите, критично оценява
съществуващата научна литература за тях и поддържа тезата, че Кормчая книга
(пергаментен ръкопис под № 230 в Румянцевския музей в Москва) е бълг.
редакция и неин автор е Методий. Според него паметникът е пренесен в Русия
след покръстването на Б-я (864). Б. посочва, че Кормчая книга е преведеният
от Методий Номоканон на Йоан Схоластик (VI в ). Той подкрепя тезата
на А. С. Павлов и Ф. И. Буслаев, според която втората Кормчая с 14
титула (първа и ранна дофотиевска редакция) е преведена също от Методий или
от неговите ученици. По отношение на Светославовата Кормчая от 1262 Б. не
приема мнението на Павлов, че неин преводач е Сава Сръбски и счита, че
въпросът за нейното авторство предстои да бъде проучван.
Б. изучава задълбочено ЗСЛ и отчетливо разграничава
хипотезите за автора на паметника. Отхвърля предположенията на Р. Хубе, Т.
Зигел и Т. Д. Флорински, че автор на ЗСЛ е цар Симеон (893—927), и
становището на В. Богишич, който счита ЗСЛ за компилация. Присъединява се
към извода на Г. А. Розенкампф, А. X. Востоков и А. Павлов, че ЗСЛ
заедно с другите части на Кормчаята са преведени от Методий веднага след
покръстването. Б. намира, че Методий подхожда творчески към първоизточниците
и внася някои изменения, съобразени с конкретните истор. условия в Б-я през
това време. Б. разглежда Еклогата като източник при създаването на ЗСЛ,
подлага на езиковедски и историко-литературен анализ кратката и обширната му
редакция, като публикува техните текстове и подчертава широкото
разпространение на старобълг. правни паметници в Русия и тяхната съществена
роля
207
в зараждането на староруското законодателно право.
Съч.:
o
За събирането и изучаването на народните юридически обичаи.
Пловдив, 1883. 26 с. (2 изд. 1904, 3 изд. 1930);
o
Св. равноапостоли Кирил и Методий, за спомен от
хилядогодишнината на св. Методий. Пловдив, 1885. 32 с.;
o
Сборник на българските юридически обичаи. I. Гражданско
право. 1. Семейно право. Пловдив, 1896. 302 с.; 2. Вещи. Наследство.
Обязателства. Пловдив, 1902. 324 с.;
o
Един паметник на старото българско право. С., 1901. 33 с.;
o
За българското население в средните векове и за юридическото
му положение. С., 1902. 36 с.;
o
Старобългарски правни паметници. 1. Историко-юридически
бележки. С., 1903. 184 с.;
o
Обичай и закон. Една глава из историята на старото българско
право. — ЛБКД, 1904. 15 с.;
o
Българската челядна задруга. С., 1907. 207 с.;
o
Крумовото законодателство. С., 1907. 29 с.;
o
Цар Борисовата епоха от държавно-правно гледище. С., 1907, 14
с.;
o
Сборник на българските юридически обичаи. Държавно право. С.,
1908. 304 с.;
o
История на старобългарското право. С., 1910. 571 с.;
o
Каноническото право. 1. Общо каноническо право. Българско
черковно право. С., 1919. 128 с.; 2. Брачно право. Имотно право. Външно
право на черквата. С., 1919. 130 с.;
o
Св. Кирил и Методи и най-старият български номоканон. С.,
1923. 12 с.;
o
Римско и византийско право в старовремска България. С., 1925.
122 с.;
o
За някои тегоби и данъци според влахо-българските хрисовули.
— В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски. С., 1925, с. 25—35;
o
Българско обичайно наказателно право. С., 1927. 322 с.;
o
Културно-политическата програма на българския цар Симеона. —
В: Šišičev zbornik. Zagreb, 1929, р. 229—236;
o
Държавно-обществен и юридически строй на цар Симеонова
България. С., 1930. 90 с.;
o
Положението на жената според старото българско и румънско
право. — Юридически преглед, 1931, 4—5, с. 179—193;
o
Нашето народно право в юридическите ни пословици. — ГСУюф,
28, 1932—1933. 159 с.;
o
Борба на българското народно право против византийското
влияние. С., 1934. 16 с.
Лит.:
·
Юбилеен спомен за 25-годишната книжовно-обществена деятелност
на С. С. Бобчев. Пловдив, 1896. 152 с.;
·
Стефан С. Бобчев. По случай 25-годишнината на неговата
книжовна и публицистическа деятелност. — БСб, 3, 1896, 3, с. 209—240;
·
С. С. Бобчев. Живот, обществено-книжовна деятелност и
показалец на по-главните му научно-книжовни трудове. С., 1909, 20 с. (2 изд.
1915);
·
Петдесетгодишният юбилей на С. С. Бобчев. С., 1921. 149 с.;
·
Възхвала. Сборник в чест на С. С. Бобчев. 1871—1921. С.,
1921. 268 с.;
·
Юбилеен сборник, издаден по инициатива на Юридическия
факултет при Софийския университет в чест на С. С. Бобчев, по случай
петдесетгодишната му научна, публицистична и обществена дейност. С., 1921.
277 с.
Михаил Андреев, Елена Томова
(34).
БОГДАН,
Йоан (Bogdan, J.) (25.VII.1864—1.VI.1919) — румънски филолог-славист и
историк. Роден в Брашов. Завършва университета в гр. Яш. Създател на
румънската йлавистика. Специализира при В. Ягич (Виена), А. И.
Соболевски (Петербург), Ф. Ф. Фортунатов (Москва). Проф. в
Букурещкия унив. (1891) и ръководител на първата румънска славистична
катедра. Член на Румънската АН; член-кор. на Сръбската АН (1914); член на
Д-вото за история и старинни паметници при Московския държ. унив. Умира в
Букурещ.
Б. издава извънредно много историографски слав. паметници
предимно от XIV—XVI в.: Cronica lui Constantin Manasses. Traducere
mediobulgară făcuta ре la 1350. Text şi glosar. Bucureşti, 1922, VIII+456 p.
и др. Издирва и публикува множество славяно-румънски документи (влахо-бълг.
грамоти): Documente privitoare la relaţiile Ţării Româneşti cu Braşovul şi
cu Ţara Ungureascǎ
in sec. XV şi XVI. Vol. I, 1413—1508. Bucureşti, 1905, CVIII+400 p.;
Documentele lui Ştefan cel Mare. 2 vol. Bucureşti, 1913, XLVI+518 p.;
XXII+611 p.; Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtschreibung.
— ASPh, 13, 1891, p. 481—543, и др. Отпечатва университетски курс
(литографиран) по морфология на старобълг. език: Morfologia limbii
paleoslovenice. Bucureşti, 1892, VI+84 p. Кирило-Методиевски въпроси
разработва главно във връзка с проблема за възприемането на кирилицата от
румъните. В няколко свои статии (De la eine şi cînd au împrumutat românii
alfabetul chirilic? — Lui Titu Maiorescu Omagiu. Bucureşti, 1890, p.
585—594; Alfabetul chirilic şi noile teorii ale d-lui Ilie Bărbulescu. —
Convorbiri literare, 36, 1902, p. 284—286; Un raspuns. — Epoca, 16. I. 1902)
защищава схващането, че кирилската азбука
208
е била употребявана за писане на румънски език през XIV или
най-рано в края на XIII в., след като е била заета от българите.
Съч.:
·
Scrieri alese. Cu о prefaţǎ
de Е. Petrovici. Ediţie îngrijitǎ,
studiu introductiv şi note de G. Mihǎilǎ.
Bucureşti, 1968, 709 p. (c пълна библиография, с. 647—661).
Лит.:
·
Romanoslavica, 13, 1966, 384 p.
Максим Младенов
(35).
БОГОМИЛ,
поп (X в.) — създател и разпространител на богомилството в средновековна Б-я
през средата на X в. Най-ранно известие за неговата дейност има в Беседата
против богомилите от Презвитер Козма, където се казва:
(„Случи се в годините на правоверния цар Петър в българската
земя да се яви поп по име Богомил, а по-точно казано — Богунемил, който пръв
започна да проповядва ерес в българската земя“).
По време на виз. владичество името на Б. е било познато и на
виз. духовници. Това личи от едно послание на грц. език на цариградския
патриарх Козма I Йерусалимски (1075—1081) до митрополита на град Лариса
(Тесалия), което съдържа анатеми срещу богомилски възгледи. Проклина се и
самият Б., който по думите на патриарха „възприе по времето на царя на
българите манихейската ерес и я разся по цяла България“. В подобен смисъл е
един пасаж от Бориловия синодик от 1211: „Анатема за поп Богомил, който
възприе при Петър българския цар манихейската ерес и я разпространи в
българската земя.“ В един грц. препис на Синодика в неделята на
православието от XIII в. се споменава, че Б. разпространил по време на цар
Петър ереста „във всеки град и област“. Освен в бълг. и виз. извори известия
за Б. се срещат и в руски средновековни книжовни паметници. Най-ранното от
тях се съдържа в руския препис на Кормчая книга, съставен от книжовника
Ефрем през XI—XII в. В него се говори за враждебното отношение на Б. срещу
почитането на кръста. В сборник от XV в. той е споменат като съставител на
еретически книги. Като автор на еретически книги е заклеймен и в един
сборник от XIV в., където наред с него са споменати поп Йеремия,
Сидор Фрязин и Яков Ценцал.
За живота и дейността на Б. са запазени и известия с
легендарен характер. Според едно от тях той бил роден в село Богомила, близо
до планината Бабуна в Македония, където живял и умрял. Според друго бил
роден в Северна Б-я в района на дн. гр. Ловеч, където проповядвал и бил убит
от противниците си. Легендата сочи и неговия гроб в местността „Каменица“,
близо до дн. с. Горно Павликене, Ловешки окръг. Наличието на народни легенди
от различни краища на Б-я свидетелствува за голямата популярност на Б. За
нея говори и обстоятелството, че последователите на учението му получават
названието богомили.
Твърде начетен за своето време, запознат отлично с
каноничните църковни книги и с еретическата и апокрифната литература на
павликяни и масалиани, Б. създава стройна и цялостна система на ново
дуалистично учение с оригинални и самобитни елементи, подходящи за бълг.
действителност. Пряк негов ученик и продължител на проповедническата му
дейност е някой си Михаил, за когото се споменава в една от анатемите на
Бориловия синодик. Михаил проповядва приблизително между 970—1010, т.е.
непосредствено преди падането на Б-я под виз. власт. По-късни последователи
на Б., споменати също в Синодика, са Тодор, Стефан, Добри, чиято дейност
протича приблизително между 1010—1070. След това като главен проповедник и
разпространител на богомилските възгледи се очертава споменатият във виз.
209
съчинения и в Бориловия синодик Василий Врач, който през 1111
изправен пред църковен съд в Цариград, осъден на смърт и изгорен на клада.
Изказвано е погрешно мнение (Др. Ташковски. Самуиловото
царство. Скопје, 1970, с. 81—82), че Б., както и първите „съвършени“
богомили, събрани около него, произхождат от кръга на Климентовите ученици и
са „надъхани с омраза срещу Преслав“. Това тенденциозно заключение е част от
тезата на Ташковски за „националния македонски“ характер на богомилското
движение, насочено пряко срещу бълг. цар, боляри и висше духовенство в
Преслав. Тя е изложена с очевидно премълчаване и преиначаване на истор.
свидетелства и поради това остава изолирана в науката.
Лит.:
·
Иванов Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925, с. 21—24,
50—51;
·
Клинчаров И. Поп Богомил и неговото
време. С., 1947, 184 с.;
·
Ташковски Д р. Богомилското движение.
Скопје, 1949, с. 29—43;
·
Киселков В. Съществувал ли е поп
Богомил? — ИП, 14, 1958, 2, с. 57—67;
·
Примов Б. Поп Богомил и богомилското
движение. — ИП, 14, 1958, 6, с. 96—112;
·
Ангелов Б. Ст. Съществувал ли е поп Богомил? — ЛМ, 2, 1958,
6, с. 119—127;
·
Werner Е. Θεόφυλος — Bogomil. — In:
Balkan Studies. Thessaloniki, 7, 1966, 2, p. 49;
·
Gouillard J. Le Synodikon de
l’orthodoxie. — Travaux et Mémoires, 2, Paris, 1967, 59 p.;
·
Ангелов Д. Богомилството в България. С., 1969, с. 142—146;
·
Gouillard J. Une source inédite du
Sinodic de Bořil. La lettre inédite du patriarche Cosmas. — Travaux et
Mémoires, 4, Paris, 1970, p. 361—374;
·
Anguelov D. Nouvelles données sur le bogomilisme dans le „Synodikon
de l’orthodoxie“. — Bbg, 3, 1970, p. 14;
·
Драголовић Дp. Богомилство на Балкану и у Малој Азии, 1.
Богомилски родоначалници. Београд, 1974, с. 11, 12, 23, 41, 79, 80, 198.
Димитър Ангелов
(36).
БОГОМИЛСКА КНИЖНИНА.
При разпространяване на богомилството неговите привърженици използуват
различни творби с канонично и неканонично съдържание. Тяхна настолна книга
са четирите евангелия, от които предпочитат евангелието на Йоан. Богомилите
тълкуват евангелскител пасажи не в буквален, а в алегоричен смисъл, като
разкриват зад отделните епизоди смисъл, който отговаря на основни положения
от учението им. Те прибягват дори до езикови промени на текста с оглед на
благоприятно за техните схващания тълкуване. Освен с евангелията богомилите
си служат и с Деяния на апостолите, с всички послания на апостолите и с
Йоановия апокалипсис. Към Стария завет имат враждебно отношение, като го
обявяват за написан под влияние на сатаната. От него признават само
псалмите, а по-умерените еретици — и писанията на шестнадесетте пророци.
Богомилите създават и собствена литература, от която до днес
са достигнали малък брой творби поради непрестанните гонения срещу еретиците
и техните съчинения от страна на светската и църковната власт. Един от
първите съставители на подобни творби е поп Богомил. Трябва да се
предположи, че с книжовна дейност са се занимавали и някои от по-късните
негови ученици и последователи. От запазената Б.к. най-важно е т.нар.
Йоаново евангелие (Тайна книга). Този апокриф е съставен не по-късно
от средата на XI в., с него си служат богомилите от община „България“. През
втората половина на XII в. Йоановото евангелие е пренесено в Италия за
употреба от катарите на общината Конкорецо (близо до Милано). Старобълг.
текст на тази творба досега не е открит. Известна е по два лат. преписа —
единият от XII в. (в пергаментен кодекс във Виенската библиотека), другият
от XIV в. (в архива на инквизицията в град Каркасон, Франция). Каркасонският
препис съдържа бележка със следното съдържание:
„Това е Тайната книга на еретиците от Конкорецо, донесена от
България от нейния епископ Назарий, пълна със заблуждения“ („Нос est
secretum Hoereticorum de Concorezio, portatum de Bułgaria Nazario, suo
episcopo, plenum erroribus“).
Написана под формата на разговор между Христос и ученика му
Йоан,
210
Тайната книга отразява основните религиозно-философски
схващания на богомилите от групата на умерените дуалисти. Разкриват се
техните представи за първоначалното устройство на вселената, сътворена от
бога и управлявана от помощника му Сатанаил. Дадени са любопитни подробности
за седемте небеса, на всяко от които седят безброй ангели, божи служители,
задължени да плащат данъци на върховния си повелител. Следва разказът за
безуспешния заговор на Сатанаил и за свалянето му на земята, където той
благодарение на творческата си сила създава растенията, животните и първите
хора, като затваря в тяхното тяло два ангела, за да им вдъхне душа.
По-нататък се разказва за пращането на Исус на земята, за борбата му с
дявола, за кръстната му смърт и за чудодейното му възкресение. Тайната книга
завършва с описание на очакваното „второ пришествие” и на „страшния съд",
когато злата сила ще бъде окончателно разгромена и грешниците ще бъдат
хвърлени в ада, а праведните ще влязат в царството небесно. Така изложените
космогонични, христологични и есхатологични възгледи на богомилите
представляват съчетание на идеи и образи, извлечени от канонични църковни
книги (главно Йоановия апокалипсис) и от апокрифи.
Друга богомилска творба е т. нар. Катарски требник.
Най-вероятно той е съставен първоначално на старобълг. език. Запазен е само
в един препис от втората половина на XIII в., написан на провансалски език.
В Катарския требник са описани практикуваните в дуалистичните братства
обреди — взаимна изповед, приемане на слушатели в степен „вярващ“ и на
„вярващ“ в степен „съвършен“. Употребата на требника за нуждите както на
бълг. богомили, така и на катарите във Франция свидетелствува за тесните
идейно-организационни връзки през XII—XIII в. между дуалистичните учения на
Балк. п-в и в Западна Европа.
Към Б.к. спадат и някои апокрифи, възникнали през първите
векове от появата и разпространението на християнството и проникнали в
средновековна Б-я през XI—XIII в. По-важни от тях са Видение Исаево и Прение
на Христос с дявола. Видение Исаево е съставено през II—III в. на грц. език,
а през XIII в. също на грц. език възниква една негова преработка. Старобълг.
превод на апокрифа е направен въз основа на редакцията от II—III в. Видение
Исаево е написано в духа на популярните за раннохристиянската епоха
„божествени откровения“, които господ лично съобщава на любим свой пророк,
издигнат на небето. Без да е неканоничен по характер, този апокриф е близък
до богомилските възгледи поради по-силно подчертаните дуалистични елементи в
разказа на Исая за борбата между бог и Сатанаил. Близки до богомилските
схващания са и представите за устройството на вселената и по-специално — за
седемте небеса. Поради това Видение Исаево е любима книга на богомилите.
Старобълг. текст е преведен на лат. език и през XII—XIV в. получава широко
разпространение сред италианските и френските катари. Апокрифът „Прение на
Христос с дявола“ има също грц. първообраз, който не е стигнал до наши дни.
Съществува само старобълг. превод. Сюжетът е разгърнат под форма на спор
между Исус и Сатаната, състоял се на Елеонската планина по време на
40-дневния пост на Исус. Прокарани са дуалистичната идея за борбата между
доброто и злото и схващането, че земният свят е под господството на дявола.
Той подканва Исус да се върне на небето: „Твое е небето, а земята е моя.“
Връзката на този апокриф с представите, вложени в Тайната книга, е очевидна.
На богомилите са познати и апокрифите за Енох и Варух. И двата имат твърде
стар произход. Книга Енохова е преведена на старобълг. език най-късно през
XI в., а Откровение Варухово — не по-късно от XII в.
211
И двата апокрифа са написани в жанра на „божествените
откровения“. Енох и Барух са пророци, издигнати на небето, за да се
запознаят с невидимия свят и да чуят от самия бог какво е миналото на
човешкия род и какво го очаква занапред. В съдържанието на Книга Енохова е
прокаран библейският мит за борбата на Сатанаил и неговите помощници срещу
бога и в такъв смисъл апокрифът отговаря на дуалистичните схващания на
богомилите. Той съдържа някои пасажи с подчертана социална насоченост срещу
богатите. По-слаби дуалистични елементи, подходящи за богомилското учение,
се откриват и в Откровение Варухово. Сред богомилите е разпространяван и
апокрифът „Томино евангелие“ („Детство Исусово“). Той също има стар
произход; преведен е от грц. на старобълг. език вероятно през XI—XII в., но
е достигнал до нас в по-късни преписи (от XIV—XVII в.). За разлика от
каноничните евангелия, където Христос е представен като всеопрощаващ и благ,
в Томино евангелие той е суров отмъстител на всички, които му се
противопоставят.
Богомилската космогония и есхатология, построени на принципа
на дуализма, оказват значително влияние върху бълг. народно творчество. Под
влияние на представите за бога и сатаната като две борещи се помежду си
сили, за съдбата на човека, предоставен на ударите на злото начало, за
ролята на Христос, дошъл на земята, за да съкруши сатаната, с течение на
времето, възникват голям брой разкази и легенди, дело на безименни автори.
Такава е легендата за създаването на света. Написана образно и увлекателно,
тя разказва най-напред за съзидателната роля на бога като творец на
вселената, а след това — за бунта на Сатанаил и за свалянето му на земята,
където той създава Адам и Ева. Вмъкнат е епизодът за т. нар. Адамов запис,
по силата на който първият човек получава земя за обработване при условие,
че ще принадлежи на дявола заедно с целия си род. След смъртта на Адам
Сатанаил взима съгласно условието на записа душата му и я хвърля в ада.
Христос обаче слиза в ада след възкресението си, избавя Адам и го отвежда в
рая. С това човешкият род е спасен от зависимостта си от злата сила.
В духа на умерения дуализъм е т. нар. Босненска легенда за
сътворението на света. Тя се разпространява между патарените на Босна, но
нейната първоначална родина е Б-я, където възниква първата ѝ редакция. По
своето съдържание легендата повтаря моменти, характерни за богомилската
космогония (прогонването на Сатанаил от небето, създаването на Адам и Ева,
прегрешението и прогонването на първите хора от рая и др.). Под прякото
въздействие на умеренодуалистинните възгледи възниква разказът „Борба между
Сатанаил и архангел Михаил“, който е включен в сборник от XVI в., сборника
на дамаскинаря поп Пунчо от 1796 и във Видинския сборник от 1820. В началото
се разказва за създаването на вселената и за безуспешния опит на Сатанаил да
се противопостави на бога, заради което е хвърлен в дълбока пропаст, а на
архангел Михаил е наредено да смаже окончателно „антихриста“. Втората част
на разказа е посветена на борбата между Михаил и Сатанаил. Макар и победен,
дяволът не загива и остава да мъчи човешкия род до края на света. Тук е
отразено дуалистичното богомилско схващане, че сатаната ще господствува над
хората чак до второто пришествие и едва след страшния съд ще бъде разгромен
и хвърлен в пъкъла.
Наред с посочените творби в бълг. фолклор са запазени и други
разкази с несъмнен богомилски произход в духа на умерения дуализъм. В
основата им лежи един и същ мотив — борба на доброто със злото с краен
превес на доброто. Бог и дяволът са представени ту като другари, ту като
братя, ту като съдружници, които впоследствие влизат във вражда помежду си.
В някои разкази се оказва, че бог създава дявола от сянката си, а в други —
212
че дяволът произлиза от непослушен ангел. Значително място се
отделя на въпроса за сътворението на Адам. Творец на първия човек е почти
винаги бог, а дяволът се мъчи да разруши божието създание, като надупчва
тялото му. В разказите често се помества епизодът с Адамовия запис, за да се
подчертае мисълта, че земята е дяволско царство. Нееднократно става дума и
за Исус Христос като син божи, който слиза на земята, за да избави хората от
злото и да унищожи Адамовия запис. Дуалистичните легенди са смесица между
богомилски и православни възгледи, при които се чувствува личният принос на
безименните им създатели, които вмъкват характерни за всеки разказ черти и
подробности.
Лит.:
·
Яцимирский А. И. К истории апокрифов и легенд в
южнославянской письменности. — ИОРЯС, 15, 1910, 1, с. 1—62;
·
Радченко К. Ф. Этюды по богомильству. Народные
космогонические легенды славян в их отношении к богомильству. — ИОРЯС, 15,
1910, 4, с. 73—131;
·
Иванов Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925, 388 с. (2
изд. С., 1970, 399 с.; 3 изд. Livres et légendes bogomiles. Aux sources du
Catharisme. Paris, 1976, 399 p.);
·
Иванов Й. Старобългарски разкази. С., 1935, с. 9—25;
·
Turdeanu Е. Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles. — RHR,
138, 1950, 1, p. 22—52; 2, p. 176—218;
·
Петканова Д. Към въпроса за връзките на фолклора с
богомилството. — ИИЛ, 6, 1958, с. 81—100;
·
Велчев В. Към идейно-творческата проблематика на богомилската
книжнина, — ЕЛ, 7, 1962, 5, с. 15—30;
·
История на българската литература. 1. С., 1963, с. 208—220;
·
Георгиев Ем. Литература на изострени борби в средновековна
България. С., 1966, с. 164—202;
·
Ангелов Д., Б. Примов, Г. Батаклиев. Богомилството в
България, Византия и Западна Европа в извори. С., 1967, с. 36—38, 98—116;
·
Ангелов Д. Богомилството в България. С., 1969, с. 62—68,
166—226;
·
Динеков П. Български фолклор. С., 1972, с. 194;
·
Драгојловић Д. Манихејска „Тајна књига“ y јужнословенској
књижевности. — Књижевна историја, 23, 1974, с. 509—516;
·
Петканова-Тотева Д. Апокрифна литература и фолклор.
Апокрифната художествена проза и фолклорът. С., 1978, 241 с.
Димитър Ангелов
(37).
БОГОМИЛСТВО
— социално-религиозно учение и движение, възникнало в Б-я през първата
половина на X в. (по времето на цар Петър I, 927—970) като израз на
недоволството на селското население от феодалния гнет. По форма Б. е ерес,
т.е. отклонение от догмите на официалната православна църква — идеологически
крепител на феодалния строй, а по същина е социално движение, насочено срещу
феодалния ред. Възгледите на богомилите са близки до павликянството и
масалианството, разпространени във Виз. империя и проникнали и в бълг. земи
главно след покръстването (864). Общ корен на тези учения е дуалистичната
ерес на манихеите, възникнала през III в. Основоположник и главен
проповедник на Б. през X в. е поп Богомил, за чиито живот и дейност
се знае малко. По негово име последователите му се наричат богомили. Още в
началото на разпространението си Б. обхваща трите главни области на бълг.
държава през X в. — Мизия, Тракия и Македония.
В основата на Б. лежи дуалистичният светоглед. Богомилите
приемат, че във вселената съществуват две начала — добро и зло. Според тях
небесният свят и душата на човека са дело на доброто начало, а видимият свят
и човешкото тяло — дело на злото. Проповядват, че между двете начала се води
остра борба и че накрая добрият бог ще се наложи над злата сила, наричана
Сатанаил, Мамон и др., и ще я хвърли в ада. Някои от богомилите са крайни
дуалисти; те смятат, че борбата между добро и зло ще трае вечно, без да има
победител. Опрени на дуалистичния си светоглед, богомилите имат отрицателно
отношение към земната власт, царя и болярите и ги обявяват за слуги на
Сатанаил. Отхвърлят църковната организация и висшето духовенство, като го
обвиняват в отклоняване от евангелските принципи. Не признават църковните
обреди (кръщение, причастие, брак, изповед), отричат почитането на кръст и
икони, не посещават църквите, не признават празниците, не вярват в мита за
„възкресение на мъртвите“, не почитат мощите на „светците”.
213
Освен с доводи от дуалистично естество (че материята е проява
на злото) те отхвърлят църковните обреди и с аргументи, в които личи здрав
смисъл — твърдят, че причастието (хляб и вино) е обикновена храна, без нищо
свято в себе си, че водата и маслото, употребявани при кръщението, са
обикновени течности и нямат нищо тайнствено, и др. Остри са нападките им
срещу представителите на светската власт. Презвитер Козма
характеризира ясно социалния характер на Б.:
„Като хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на
господарите си; ненавиждат царя; ругаят старейшините; укоряват болярите;
мислят, че са омразни на бога, които работят на царя, и заповядват на всеки
слуга да не работи на своя господар“ (Беседа против богомилите).
Според богомилите богатството е от Мамона и богатият никога
няма да влезе в рая. Б. е рязко враждебно към кръвопролитията и войните.
Тези възгледи отговарят на настроенията и мислите на населението и преди
всичко на селяните, чиито земи пострадват най-много от постоянните военни
конфликти, от нашествията и междуособиците, характерни за средновековната
епоха.
Борилов синодик. Палаузов препис от XIV в.
За организацията на богомилите в началния период от
разпространяването на учението им се знае малко. През X—XI в. начело на
богомилите стои общ ръководител, който има свои ученици, наречени апостоли.
По-късно се образуват отделни братства, начело на които стои т. нар. дедец
(старейшина) Те са създадени и организирани по подобие на старите
християнски братства; в тях богомилите практикуват 4 основни обреда: обща
молитва, свързана със съвместно хранене и проповеди; взаимна изповед на
членовете на братството; приемане на „слушатели“ в кръга на „вярващите“;
посвещение на „вярващи“ в степен „съвършени“. Делението на богомилите на 3
степени е наследено от по-стари социално-религиозни учения. На най-ниска
степен са „слушателите“, които още не са посветени в религиозно-философското
верую на Б. и не членуват в братствата. По-високо са „вярващите“, които са
приети вече в братствата. Над всички са „съвършените“, които изпълняват
ръководни и организационни функции и са запознати с всички подробности на
учението. Те са задължени в съгласие с основните принципи на Б. да водят
строг аскетичен живот, да се въздържат от материални блага, да бъдат скромни
(за „слушателите“ и „вярващите“ тези изисквания не са задължителни). Между
„съвършените“ има не само мъже, но и жени (в противовес на библейското
схващане, че жената е създадена от реброто на Адам и е второстепенно и
подчинено създание, богомилите проповядват, че тя е сътворена по еднакъв
начин с мъжа и че има право наред с него да участвува в религиозния живот на
богомилските братства). Разделението на богомилите на 3 степени отразява
214
известни противоречия между „догма“ и „действителност“, между
„теория“ и нейното приложение в живота. Докато „съвършените“ богомили
проповядват против притежаването на имоти, проливането на кръв и против
активна борба срещу злото, обикновените „вярващи“ и „слушатели“ (в
мнозинството си селяни и градски бедняци) се стремят да си върнат земите,
отнети им от боляри и висши духовници, прибягват и до оръжие за съпротива
срещу угнетителите.
Б. намира добра почва за разпространение в Б-я и още през
втората половина на X в. се превръща в масово движение. Социалната му основа
е селското население, но Б. има последователи и в някои градове. Започват
ожесточени гонения срещу ереста от страна на светската и църковната власт.
Богомилите са хвърляни в тъмници, изгонвани са извън страната. По време на
преследванията загива поп Богомил; негов приемник става Михаил. Въпреки
строгите мерки Б. продължава да се разпространява и да печели нови
привърженици.
Особено много е разпространено Б. по време на виз. иго
(1018—1186). Тогава богомилите се борят не само срещу феодалния гнет, но и
за отхвърляне на чуждото владичество. Един от главните проповедници на Б. по
това време е Василий, който действува със своите апостоли главно в Тракия и
има привърженици във виз. столица. Ненавистта на Б. срещу виз. власт намира
израз в проповядваното от тях гледище, че главният представител на злото —
Сатанаил, живее в катедралния храм „Св. София“ в Цариград. Чрез своите
дуалистични антицърковни и антифеодални възгледи Б. дава идейна опора на
бълг. население в съпротивата му срещу виз. власт. В борбата срещу виз.
подтисничество богомилите действуват съвместно с павликяните. Б. е
разпространено най-широко в Тракия и Македония.
След освобождаването на Б-я от виз. власт Б. продължава да
играе голяма роля. Богомилите подкрепят политиката на цар Калоян
(1197—1207). При узурпирането на престола от Борил (1207—1218) проповядват
остро срещу властта. По нареждане на царя през 1211 в Търново се свиква
специален събор, на който са осъдени богомилските водачи и тяхното учение е
анатемосано. При управлението на цар Иван Асен II (1218—1241) преследванията
срещу богомилите стихват, което дава повод на папа Григорий IX да обвини
бълг. владетел, че страната му е пълна с еретици. Б. продължава да се
разпространява и през XIV в. при последните Шишмановци. То остава предимно
селско движение, но неговите последователи намират все по-подчертано поле за
действие и в градовете. По време на цар Иван-Александър (1331—1371) в
Търново действуват двама богомилски водачи — Кирил Босота и поп Стефан,
които биват осъдени на църковен събор през 1350 и прогонени от страната.
Широко разпространение има Б. във Видинското царство на цар Иван-Срацимир
(1371—1396).
След падането на Б-я под османско иго Б. постепенно започва
да изчезва, тъй като променените истор. условия подкопават почвата за
съществуването му. С установяване на мохамеданството като официална религия
християнската църква и християнската религия загубват значението си като
крепители на феодалния ред и за богомилите няма поле за действие. Остават да
съществуват известен брой села в Южна и Северна Б-я, чието население до края
на XVI в. запазва отделни богомилски възгледи, примесени с павликянски. През
този период като общо означение за еретиците, които изповядват дуалистични и
антицърковни възгледи, се употребява названието „павликяни“, а названието
„богомили“ постепенно е забравено.
Б., което съществува в бълг. земи в продължение на 5 века,
прониква и в други страни. То намира добра почва за разпространение във
Византия, където съществува до началото на XV в.
215
В Мала Азия богомилите са известни с прозвището „фундагиагити“
(„торбеши“). Б. прониква и в средновековна Сърбия, където неговите
привърженици се наричат и „бабуни“. Намира широко разпространение в Босна,
където за известно време (XIV в.) се превръща в официална религия, споделяна
от представителите на местната аристокрация. Босненските богомили се наричат
„патарени“, а от XV в. — и „кудугери“. През XI в. влиянието на богомилите се
чувствува и в руските земи. Сродни с тях са т. нар. „стриголници“, които се
появяват и проповядват в Русия през XIV—XV в. С влиянието на Б. се обяснява
разпространението и популярността на Беседа против богомилите от Презвитер
Козма в руските земи. Влиянието на богомилските възгледи в румънските земи
се отразява главно в съдържанието на някои литературни творби. Особено силно
е въздействието на богомилската идеология в Северна Италия и Южна Франция;
възникналите през XII—XIII в. дуалистични учения на катари и албигойци
показват несъмнена организационна и идейна връзка с бълг. Б. От Б-я е
пренесена типична за богомилите дуалистична литература, като напр. т. нар.
Йоаново евангелие (Тайната книга, към X—XI в.), Катарски требник и др.
Според италианския писател Райнер Сакони (средата на XIII в.) всички
съществуващи по негово време дуалистични еретически братства на Балк. п-в, в
Мала Азия и в Западна Европа произхождат от двете бълг. богомилски братства
„България“ и „Драговичия“. През XIII—XIV в. в Италия и Франция името
„българи“ получава значение на еретици-дуалисти, а името „България“ — страна
на еретици.
Презвитер Козма. Беседа против богомилите. Препис от XVI в.
Б. е една от най-значителните прояви на бълг. народ и едно от
най-бележитите социално-религиозни движения през Средновековието. Под
влияние на богомилските проповеди се разраства борбата на угнетените селски
маси и градски бедняци срещу феодалния гнет, намират израз стремежите им за
равенство и социална правда. Особено положителна е ролята на Б. по време на
виз. владичество, когато богомилите са борци не само за осъществяване на
общочовешки и хуманни принципи, но и за политическа свобода. Твърде силна и
изпълнена с рационалистични елементи е критиката на богомилите срещу
църковните обреди и символи. Важно и плодотворно е значението на Б. за
развитието на бълг. средновековна литература. Богомилите създават значителен
брой произведения — дуалистични разкази и легенди (вж. Богомилска
книжнина), които съдействуват за разширяване на просветата в
средновековна Б-я и за проникване на една, макар и елементарна, грамотност в
по-широки среди. Богомилите стават истински просветители на народа, за
когото „сухите, неразбраните и надути религиозни книги на официалната
православна църква
216
нито бяха достъпни, нито бяха известни, нито пък можеха да
кажат нещо на измъчените им души“ (Д. Благоев. Принос към историята на
социализма в България. С., 1956, с. 16).
Лит.:
·
Ангелов Д. Богомилството в България. 2 изд. С., 1961, 318 с.
(3. изд. 1969, 563 с., 4 изд. 1980, 477 с.);
·
Иванов Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925, 388 с. (2
фотот. изд. С., 1970, 399 с.);
·
Примов Б. Бугрите. Книга за поп Богомил и неговите
последователи. С., 1970, 388 с.;
·
Борбата на народните маси против феодалния гнет. — В: История
на България. 1. С., 1961, с. 130—136;
·
Ангелов Д,, Б. Примов и Г. Батаклиев. Богомилството в
България, Византия и Западна Европа в извори. С., 1967, 234 с.
Димитър Ангелов
„БОГОСЛОВИЕ“ — вж. Йоан Екзарх.
(38).
БОДУЕН ДЕ КУРТЕНЕ,
Ян Игнацн Нечислав (Baudouin de Courtenay, Y.I.N.) (1/13.III.1845—3.XI.1929)
— полски езиковед, специалист по нови и стари слав. езици. Създател на
учението за фонемата и предшественик на структурната лингвистика и
структурната типология. Роден в гр. Радзимин. Завършва слав. отделение на
Историко-филологическия фак. на Варшавския унив. (1866). Специализира в
Прага, Йена, Берлин, Петербург. Получава степен д-р по философия в
Лайпцигския унив. (1870) и д-р по сравнително езикознание в Петербургския
унив. (1875). Доц. и проф. в Казанския унив. (1875—1883), проф. в Дерптския
(дн. Тартуски) унив. (1883—1893), в Краковския унив. (1893—1899), в
Петербургския (Петроградския) унив. (1900—1918), във Варшавския унив.
(1918—1929). Член на Краковската АН (1887) и член-кор. на Руската АН (1897).
Умира във Варшава.
В много свои трудове и популярно-публицистични статии Б.д.К.
разглежда въпроси на културното наследство и културните традиции на
славяните, слав. единство и родството на слав. езици. Особен интерес
проявява към културната история и структурата на старобълг. език, наричан от
него „староцърковнославянски“. Предлага ново разделение в системата на
съществителните имена. От научно гледище в старослав. език според него не
може да се говори за различни склонения, а за различни форми на отделните
падежи. Тези идеи са приложение на учението за истор. изменения на
морфологичната структура на думата. Б.д.К. многократно подчертава значението
на староцърковнослав. (старобълг.) език за правилното разбиране на
фонетичния и граматичния строй на всички слав. езици. Като създател на
научната теория за писмото Б.д.К. има принос за изучаването на старобълг.
графика. В рецензия за труда на А. Ф. Гилфердинг „Общеславянская азбука. .
.“ (1871) излага своите разсъждения за двете слав. азбуки — латиницата и
кирилицата, като се спира на основните им графични принципи.
Съч.:
o
Несколько слов по поводу „Общеславянской азбуки“. — ЖМНП,
155, 1871, с. 149—195;
217
o
Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslawischen) Sprache.
Grammatik. Texte. Glossar. Von A. Leskien. Weimar, 1871. — ЖМНП, 188, 1876,
c. 152—164 (рец.);
o
Несколько слов о культуре первобытных и древних славян. — РФВ,
2, 1879, с. 165—206;
o
К вопросу о гуне. Исследование в области старославянского
вокализма Н. В. Крушевского. — Известия и ученые записки Казанского
университета, 1881, 3, с. 18—20 (рец.);
o
Bracia Słowianie. — Krytyka, 39, 1913, 9, р. 94—103; 10, р.
147—160;
o
Jedność słowiańska i stosunki wszechsłowiańskie. — Myśl
Polska, 1915, 3, p. 376—383;
o
Czy istnieje osobna kultura słowiańska. — Przegląd Warszawski,
44, 1925, р. 223—226;
o
Zagadnienia pokrewieństwa językowego. — Biuletyn Polskiego
Towarzystwa Językoznawczego, 2, 1930, p. 104—116;
o
Избранные труды по общему языкознанию. 1. М., 1963, 384 с.;
2. М., 1963, 392 с.;
o
Dzieła wybrane. 1—2. Warszawa, 1974—1976.
Лит.:
·
Белић A. Јан Бодуен де Куртене. — ЈФ, 4, 1924, с. 190—193;
·
Младенов Ст. Професор Ян Бодуен де Куртене. — Славянски глас,
1929, 4, с. 137—140;
·
Леков Ив. Езиковедец философ (По повод смъртта на проф.
Бодуен де Куртене). — Мир, бр. 8852, 4 ян. 1930;
·
Ułaszуn H. Jan Baudouin de Courtenay. Charakterystyka ogólna
uczonego i człowieka. Poznań, 1934, 43 p.;
·
Леонтьев А. А. Общелингвистические взгляды И. А. Бодуэна де
Куртенэ. — ВЯ, 1959, 6, с. 115—124;
·
И. А. Бодуэн де Куртенэ. К 30-летию со дня смерти. М., 1960,
119 с.;
·
Бокарева Л. Е., А. А. Леонтьев. Список трудов И. А. Бодуэна
де Куртенэ (1845—1929). — В: И. А. Бодуэн де Куртенэ. К 30-летию со дня
смерти. М., 1960, с. 82—119;
·
Виноградов В. В. И. А. Бодуэн де Куртенэ. — В: И. А. Бодуэн
де Куртенэ. Избранные труды по общему языкознанию. 1. М., 1963, с. 6—20;
·
Дорошевский В. Об И. А. Бодуэне де Куртенэ. — В: И. А. Бодуэн
де Куртенэ. Избранные труды по общему языкознанию. М., 1963, с. 21—30;
·
Doroszewski W. J. Baudouin de Courtenay — językoznawca i
myśliciel. — In: J. N.Baudouin de Courtenay. Dzieła wybrane. 1. Warszawa,
1974, p. 9—97;
·
Zwoliński P. Jan Baudouin de Courtenay jako pionier gramatyki
historycznej języka polskiego. — In: J. N. Baudouin de Courtenay. Dzieła
wybrane. 2. Warszawa, 1976;
·
Булахов M. Г. Восточнославянские языковеды.
Биобиблиографический словарь. 1. Минск, 1976, с. 28—35;
·
Русинов Р. Ян Бодуен де Куртене и българското езикознание. —
В: Studie polskobułgarskie. Zeszyty naukowe universitetu Jagelońskiego.
Prace językoznawcze, 53, 1977, p. 37—51;
·
Колeсов В. В. Бодуэн де Куртенэ Иван Александрович. — В:
Славяноведение в дореволюционной России. М., 1979, с. 75—78.
Иванка Гугуланова
(39).
БОДЯНСКИ,
Осип Максимович (Бодянский, О. М.) (31.X/12.XI.1808—6/18.IX.1877) — руски
филолог и историк, един от първите слависти в Русия. Роден в градчето Варва,
Украйна. Син на свещеник. Завършва семинария и духовна академия в гр.
Переяслав (дн. гр. Переяслав Хмелницки). Следва филология в Московския унив.
(1831—1834). Две години преподава лат. език в една московска гимназия. В
кандидатската си дисертация „О мнениях касательно происхождения Руси“ (1836)
като последовател на скептичната школа на М. Т. Качановски Б. отстоява
тезата за слав. произход на варяжките племена. През 1837 публикува
магистърската си дисертация „О народной поэзии славянских племен“. Откъси от
нея са преведени на сръбски, немски, италиански и чешки език. Още като
студент Б. започва да превежда трудове на П. Й. Шафарик.
През 1835 с приемането на нов университетски устав при
университетите в Петербург, Москва, Харков и Казан се откриват катедри по
славистика. Б. е определен да оглави новосъздадената катедра при Московския
унив. През окт. 1837 заминава в продължителна научна командировка в слав.
земи, където прекарва близо 5 г. Най-продължително време е в Чехия; посещава
и сръбските земи, Хърватско и Словения, работи и във Виена и Будапеща. В
Прага, под ръководството на П. Й. Шафарик, се занимава особено усилено с
проблемите на старобълг. език и литература. Резултатите от работата на Б. по
време на командировката са отразени в неговото „Донесение г. министру
народного просвещения магистра Московского университета Йосифа Бодянского из
Праги, от 23 марта ст. ст. 1838 года“ (ЖМНП, 18, 1838, с. 392—404) и в
статията на Б. „О древнейшем свидетельстве, что церковнокнижный язык есть
славяно-булгарский“ (ЖМНП, 38, 1843, с. 130—168). Към тази статия Б.
публикува и намерения от него т. нар. Вроцлавски препис на сказанието „За
буквите“ от Черноризец Храбър,
218
като подчертава ранната поява на творбата (края на IX в.) и
бълг. произход на нейния автор.
От есента на 1842 Б. е начело на Катедрата по славянознание
при Московския унив. Проф. (1842—1868). Преподава общ увод в слав. филология
— т.е. слав. етнография и история на слав. народи до приемането на
християнството; провежда практически занимания със студентите по съвременен
чешки, полски и сръбски език. В лекциите си излага само теоретично основните
особености на бълг. език. Б. чете лекции по старобълг. език и по сравнителна
граматика на слав. езици, по история на отделните слав. народи. Лекции по
бълг. история чете през 1851/52 и 1862/63.
Големи са заслугите на Б. за издаването на паметници на
старобълг. литература. Още в 1847 той започва да готви за печат превода,
направен от Йоан Екзарх, на част от съчинението на виз. писател Йоан
Дамаскин „За православната вяра“, т. нар. Небеса. Б. работи и върху
издаването на Шестоднева на Йоан Екзарх и на Симеоновия (Светославов)
сборник от 1073 (последния със средства на бълг. възрожденец И. Н. Денкоглу).
През 1849 Б. е отстранен от поста секретар на „Общество истории и древностей
российских при Московском университете“ и редактор на неговия орган сп. „Чтения
в Обществе истории и древностей российских“ заради публикуването на
съчинението на англичанина Джиле Флетчер „О государстве Российском“,
изобличаващо нравите на руския царски двор по времето на сина на цар Иван
Грозни. Поради това и трите издания (първите две почти готови) остават в
склада на печатницата. Небеса и Шестоднев издава А. Н. Попов,
съответно в кн. 4 на ЧОИДР от 1877 и кн. 3 на ЧОИДР от 1879. Симеоновия
сборник от 1073 издава А. Л. Дювернуа в кн. 1 на ЧОИДР от 1883. Крупно дело
на Б. е публикуването на извори за живота и делото на Кирил и Методий. В
няколко книжки на ЧОИДР са отпечатани Пространното житие на Кирил по 16
преписа, Пространното житие на Методий по 8 преписа и Похвалното слово, за
Кирил и Методий по 16 преписа. В кн. 1 на ЧОИДР от 1860 Б. публикува и
Житието на Теодосий Търновски от патриарх Калист, предадено му през 1859 от
българина Христо Даскалов.
Осип Бодянски
Най-значителният труд на Б. в областта на славистиката е
неговата докторска дисертация „О времени происхождения славянских письмен“
(1855). Трудът представлява енциклопедия на кирило-методиевската
проблематика. Б. въвежда в науката голям брой неизвестни дотогава паметници
на старобълг. писменост. Редица изложени в дисертацията мнения и догадки
остават в сила и до днес (например твърденията, че Климентовото житие от
Теофилакт почива на слав. източници, че писмата на папа Йоан VIII
представляват документални извори, че има връзка между Италианската
легенда и Кириловото житие, че азбуката е създадена за бълг. славяни и
др.). И. И. Срезневски, Ф. И. Буслаев, А. А. Котляревски,
219
Н. Г. Чернишевски и др. дават висока оценка на труда на Б.
Поради смело отстояване правото на университетите на
самоуправление през 1868 Б. не е преизбран за завеждащ Катедрата по
славянознание и е принуден да се пенсионира. Дейността му продължава в
ръководените от него „Чтения“, от които успява да издаде до края на живота
си 100 тома. Умира в Москва.
Многостранни са заслугите на Б. за делото на Бълг.
възраждане. Със своите изследвания и издания в областта на старобълг.
литература той допринася много за издигането на престижа на средновековната
бълг. култура, а с това и за повишаването на националното самочувствие на
българите. Ученици на Б. в Московския унив. са редица най-видни дейци на
Бълг. възраждане: Г. Бусилин, Н. Михайловски, Сп. Палаузов, И. Шопов, Н.
Катранов, С. Филаретов, Л. Каравелов, Р. Жинзифов, Н. Бончев, М. Дринов. Към
Б. се обръщат за помощ и други българи: З. Княжески, Н. Геров, Д. Мутев, С.
Радулов, П. Мусевич, К. Миладинов, Т. Минков и др. Б. познава добре
положението в поробена Б-я. В българо-гръцката църковна разпра той е
неизменно на бълг. страна, с радост посреща обявяването на Руско-турската
освободителна война (1877—1878).
Съч.:
o
О народной поэзии славянских племен. М., 1837, 154 с.;
o
О времени происхождения славянских письмен. 1. М., 1855, 499
с.; 2. М., 1885, 21 с.;
o
Новые открытия в области глаголицы. — Русский вестник, 1,
1856, 1, с. 531—561;
o
Кирилл и Мефодий. Собрание памятников, до деятельности святых
первоучителей и просветителей славянских племен относящихся. — ЧОИДР, 1863,
1, 96 с., 2, 229 с.; 1864, 2, с. 225—398; 1865, 1, 97 с., 2, 64 с.; 1866, 2,
с. 65—152; 1873, 1, с. 399—543;
o
Разбор сочинения П. Лавровского под заглавием „Кирилл и
Мефодий как православные проповедники у Западных славян“. — В: Отчет о
седьмом присуждении наград графа Уварова. СПб., 1864, с. 56—91;
o
По поводу жития Мефодия. — ЧОИДР, 1865, 3, с. 344—352;
o
Изображения славянских первоучителей и просветителей св.
Кирилла и Мефодия. — ЧОИДР, 1868, 1, с. 247—260.
Лит.:
·
Даскалов X. Е. Открытия в древней столицы болгарской Тернов.
Письмо к О. М. Бодянскому. М., 1859, 30 с.;
·
Срезневский И. И. На память о Бодянском, Григоровиче и Прейсе,
первых преподавателях славянской филологии. — Сборник Второго отделения
Академии, 18, 1878, с. 1—47;
·
Дювернуа А. Л. Осип Максимович Бодянский. — В: Речь и отчеты,
читанные в торжественном собрании Московского университета 12-го января 1878
г. М., 1878, с. 27—32;
·
Котляревский А. А. Осип Максимович Бодянский. — В: Славянский
ежегодник. Сборник статей по славяноведению. Киев, 1878, с. 343—352;
·
Пыпин А. Н. История русской этнографии. 3. СПб., 1891, с.
104—113;
·
Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 312—319,
461—466;
·
Кондрашов Н. А. Осип Максимович Бодянский. М., 1956, 88 с.;
·
Дзира Я. И. Подвиг ученого (до 160-річчя з дня нарождения О.
М. Бодянського). — Українськіи історичеській журнал, 1968, 11, с. 133—136;
·
Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 8,
16—20;
·
Алексашкина Л. Н. О. М. Бодянский. Из истории возникновения
славяноведения в России. — В: Проблемы всеобщей история. М., 1973, с.
195—212;
·
Алексашкина Л. H. О. М. Бодянский — первый славист
Московского университета. — ВМУ, серия истории, 28, 1973, 5, с. 40—51;
·
Минкова Л. Осип Максимович Бодянский — издател на паметници
на старобългарската литература. — Старобългарска литература, 2, 1977, с.
249—267;
·
Минкова Л. Осип Максимович Бодянский и българското
възраждане. С., 1978, 200 с.;
·
Пашаева Н. М. СЛавянская библиотека О. М. Бодянского. — СС,
1982, 1, с. 94—103.
Лиляна Минкова
(40).
БОИЛА
— прабълг. титла от тюркски произход. Означава „първенец“,
„високопоставен“. В Първата бълг. държава е давана на представители на
висшия слой на аристокрацията. По-късно, в процеса на сливане на прабългари
със славяни е могло да бъде давана и на лица от слав. произход. Среща се
предимно в прабълг. каменни надписи на грц. език от VIII—IX в., във виз. и
западноевропейски извори. Позната е под грц. форми βοιλα(ς) или βοηλα(ς),
мн. ч. βοιλαδες. Употребява се с някои титли, в които изразява съсловното
положение на длъжностното лице: боила кавхан (ὁ βοηλα καυχανος), багатур
боила коловър (βοχοτορ βοηλα κολουβρος), ичиргу боила (ητζηργου βοιλας),
220
боила чигот (βοιλα τζιγατος) и др. Съставката Б. означава
ранговата титла, а допълнителното название — съответната длъжност в
системата на гражданската и военната администрация на бълг. държава. Титлата
е давана по наследство.
Наред с титлата Б. като по-нисша по ранг е съществувала
титлата багаин (βαγαινος), давана също на представители на прабълг.
военно-племенна аристокрация. В каменен надпис от времето на хан Маламир
(831—836) се говори за „боили и багаини“ (τοὺς βοιλαδας κὲ βαγαινους), на
които владетелят направил големи дарове във връзка с някакъв водоскок.
Лит.:
·
Трифонов Ю. Към въпроса за старобългарското болярство. —
СпБАН, 26, клон истор.-филол., 14, 1923, с. 1—70;
·
Бешевлиев В. Първобългарски надписи — ГСУифф, 31, 1934—1935,
с. 43—44, 46, 49, 99—100, 134;
·
Веšеvliеv V. Die protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1963,
№ 57, ред 4—5, 13—14; № 47, ред 16, 27—28; № 67, ред 5; № 14, ред 6, 7; №
52, ред 1; № 50, ред 1;
·
Андреев М., Д. Ангелов. История на българската феодална
държава и право. С., 1972, с. 78;
·
Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 60—65, №
58, ред 4—5, 13—14; № 47, ред 16, 27—28; № 69, ред 5; №14, ред 6, 7; №53,
ред 1; № 50, ред 1.
Димитър Ангелов
(41).
БОЛЕСЛАВ
II (X в.) — чешки княз (967—999). Заема княжеския престол след своя
баща Болеслав I (929—967). В общи линии Б. II получава добро политическо
наследство — консолидирана раннофеодална държава. Той продължава до голяма
степен насоките във външната политика на баща си. Удържа натиска на Германия
чрез умело вмесване във вътрешните ѝ междуособици. Важен външнополитически
успех на Б. II е формирането на независимо Пражко епископство. Б. II разбира
необходимостта от самостоятелен чешки диоцез, затова изпраща в Рим дъщеря си
Млада с особено поръчение. Може да се предполага, че по начало папа Йоан
XIII (965—972) не отхвърля молбата на чешкия княз. Млада е „украсена с
всякакво нравствено достойнство“, а според Козма Пражки тя полага в Рим
монашески обет и приема името Мария по бенедиктинския устав; връща се в
Прага с писмо, което съдържа разрешението на папата да се образува
самостоятелно чешко епископство с престолна църква „Св. Вит“ в Прага.
Регенсбургските епископи предявяват претенции към Чехия (още от кръщението
на 14-те чешки князе в 845). Те вероятно изпълняват и епископските функции,
но без да имат голяма и реална църковна юрисдикция в страната.
Регенсбургският епископ Михаил (942—972) се съпротивлява упорито срещу
замисъла на Б. II. Но след смъртта му новият епископ Волфганг дава
съгласието си (не е без значение и подкрепата на баварския херцог). Според
В. Новотни на великденския сейм в Кведлингбург през 973 между Б. II и Отон I
са уредени подробностите и може да се смята, че тогава е основано Пражкото
епископство. Смъртта на Отон I (7 май 973) може би отлага за известно време
реализирането на новата църковна единица, но най-късно от началото на 974 тя
действително съществува. Съдействието от страна на Германия не е извън
интересите ѝ и традиционната ѝ политика. Разпространението на християнството
е предлог за агресия, а изграждането на църковна организация — израз на
стремежа за утвърждаване господството на немските феодали. Но пражкият
диоцез не изиграва тази роля — осуетяват я развитата социално-икономическа
структура на Чехия и далновидната църковна политика на чешките владетели.
Тези политически условия с нищо не опровергават
достоверността на писмото, с което папата удовлетворява молбата на Б. II.
Хронистът го привежда дословно. В писмото се казва:
„. . . богослужението трябва да се извършва не по обреда или
сектата на българи и руси и не на славянски език, но най-вече
[епископството] трябва да следва . . . римските институции и апостолските
декрети и за удоволствие на цялата римска църква там да
221
бъдат избрани клирици, сведущи преди всичко в латинския език.
. .”
Някои автори (напр. Й. Добровски) привеждат някои
аргументи против автентичността на този документ с оглед на съдържанието му
— християнството в Русия по това време още не е официално санкционирано и
Козма Пражки възпроизвеждал случай от негово време: писмото на папа
Григорий VII до Вратислав II (2 ян. 1080). Според В. А.
Билбасов, Фр. Палацки и др. тези аргументи не са издържани;
християнството в Русия е могло да има някакви традиции и преди официалния
акт на покръстването, а през X в. Чехия има допир на изток с някои
рускоезични територии. Следователно Козма Пражки е могъл да знае за
посланието на Йоан XIII.
Лит.:
·
Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по документальным источникам.
1. СПб., 1868, с. 40—43, 155—156;
·
Novotny V. Češke dějiny. 1., 1. Praha, 1912, p. 577—580,
593—599, 615—627;
·
Cosmae Pragensis Chronica Boemorum. Ed. B. Bretholz. — In:
Monumenta Germaniae Historica, nova series, 2. Berlin, 1923, p. 43;
·
Teодoров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 233;
·
Treštík D. Kosmas. Praha, 1966, p. 144, 148—149, 151—152,
194—197, 201—202;
·
Magnae Moraviae Fontes historici. (Opera Universitajis
Purkvnianae Brunensis. Facultas Philosophica, 134). Brno, 1969, p. 272—273.
Георги Сотиров
(42).
БОНЧЕВ,
Атанасий (светско име: Димитър) (3.II.1915—30.VIII.1978) — бълг. богослов,
архимандрит. Роден в Разград. Средно образование получава в Софийската
духовна семинария, а висше — в Богословския фак. на Софийския унив.
Специализира във Философския фак. на Магдебургския унив. (Германия), където
защищава докторска дисертация на тема „Die Asketik und Mystik des Johannes
Klimakus“ (1945). Преподавател по църковнослав. и немски език в Софийската
духовна семинария, от 1960 е старши научен сътрудник в Националния църковен
историко-археол. музей в София, където завежда сбирката от ръкописни и
старопечатни книги. На тази длъжност се пенсионира през 1975. Умира в София.
Б. е автор на „Църковнославянска граматика“ (1952). В увода
към граматиката са набелязани истор. условия, при които се оформя
църковнослав. език или „руското видоизменение на Кирило-Методиевия език“,
посочва се, че „богослужебният език на православните славянски църкви е
руска редакция на старобългарския език“. Б. прави първия пълен новобълг.
превод на словата и поученията, свързани с името на Климент Охридски.
Преводът е посветен на 1050-годишнината от смъртта на бележития
Кирило-Методиев ученик. В първата част на книгата са публикувани
шестнадесетте слова и поучения, които пазят името на автора в ръкописната
традиция и се считат в науката за безспорно Климентови, а във втората част —
шестдесет слова и поучения, за които се предполага, че принадлежат на перото
на този старобълг. писател. Преводът е направен с вещина и прецизност, с
тънко познаване не само на старобълг. език, но и на спецификата на
ораторската проза. Необходима основа за по-нататъшните изследвания върху
стила на Климент Охридски е установяването от Б. на библейските цитати и
перифрази в словата и поученията. Много ценен принос в бълг. лексикография е
трудът на Б. „Речник на църковнославянския език“ (под печат). Структурата на
речниковата статия дава богата информация от историко-лингвистичен характер:
към всяка църковнослав. дума се посочва старобълг. форма, грц. или лат.
дума, която тя превежда, както и новобълг. ѝ съответствия.
Съч.:
o
Църковнославянска граматика със сборник от образци за превод
и речник на църковнославянския език. С., 1952, 235 с.;
o
Св. Климент Охридски. Слова и поучения. Преведе от
старобългарски език архим. Атанасий Бончев. С., 1970, 356 с.;
o
Речник на църковнославянския език. С. (под печат).
Лит.:
·
Богдановић Д. Јован Лествичник y византијској и старој
српској књижевности. Београд, 1968, с. 3—47;
·
Църковен вестник, бр. 24, 1. IX. 1978.
Стефан Кожухаров
222
(43).
БОРЖИВОЙ,
Боривой (Bořivoj) (IX в.) — първият исторически познат чешки владетел
от династията на Пшемисловичите. Управлява около 873/874—891/894. Женен за
Людмила — дъщеря на Славибор, княз на живеещото на североизток от Прага
племе пшовани. По времето на Б. процесът на обединение на чешките племена и
на формиране на институциите на държавата се усилва, но все още не излиза
извън рамките на дофеодалните отношения. През първата половина на IX в.
чехите успяват да отблъскват немската агресия и регенсбургското кръщение на
14 чешки князе (13 ян. 845) не дава никакъв резултат. От средата на IX в.
Чехия клони политически към Великоморавското княжество, а в 70-те г. е
включена в състава му (формално само от 890 до 895). Велика Моравия по
времето на Б. оказва благоприятно влияние върху социално-политическото и
идейното развитие ца чешкото общество. Според някои легендарни данни (в т.
нар. Кристианова легенда, откъдето са заети в по-късните паметници)
около 874 Б. бил покръстен от моравско-панонския архиепископ Методий. В
хрониката на чешкия писател Козма Пражки, от началото на XII в. събитието е
отнесено към 894, когато Методий вече не е жив (6 апр. 885); писателят е
ползувал източници, в които е била извършена контаминация между това събитие
и началото на латинско-немското влияние, засилено с църковно-политическия
превес на Германия в края на IX в. Срещу Б. избухва „езическа реакция“ и той
трябвало да напусне за известно време столицата си. През 895 синовете на Б.
— Вратислав (вж. Вратислав Чешки) и Спитигнев, се явяват пред
императора в Регенсбург и признават върховенството на немците.
Лит.:
·
Panování Bořivoje а Vratislava, co do těho času v Čechách
pamětihodného se přihodilo. Praha, 1778;
·
Schiffen. Lebensgeschichte des h. Borživogs, ersten
christlichen Herzogs von Böhmen. — Legenden der Landespatronen Österreich,
2, 1801, p. 19—25;
·
Dоbrovsky J. Kritische Versuche die ältere böhmische
Geschichte von späteren Erdichtungen zu reinigen. 1. Borzivogs Taufe. —
Abhandlungen der königlichen böhmischen Gesellschaft der Wissenschaften, 3,
1803;
·
Zelený V. O počátcích křesťanství v Čechách. — In: Sborník
Velehradský. Brno, 2, 1881, р. 177—191;
·
Jireček H. Příspěvky k dějepisu cyrillomethodejskému. — In:
Sborník Velehradský. 2. Brno, 1881, p. 192—202;
·
Кrch H. Opůsobení sv. Methoděje v Cechách. — In: Sborník
Velehradský. 2. Brno, 1881, p. 203—208;
·
Регель В. О хронике Козмы Пражского. — ЖМНП, 271, 1890, с.
108—148;
·
Bachmann A. Beiträge zu Böhmensgeschichte und
Geschichtsquellen. Cosmas Meldung über die Taufe Bařivois durch h. Method. —
Mitteilungen des Instituts für Österreichische Geschichtsforschung, 20,
1899, p. 39—51; 21, 1900, p. 209—234;
·
Naegle A. Die angebliche Taufe des Böhmenherzogs Bořivoj
durch Methodius. — Deutsche Arbeit, 9, 1910, p. 211—223;
·
Novotný V. České dějiny. 1. Od nejstarších dob do smrtí
knížete Oldřicha. 1. Praha, 1912, p. 406—407, 439;
·
Snopek F. O působnosti slovanských apoštolů v Čechách a o
křestu Bořivojově. — Časopis katolického duchovenstva, 60, 1919, p. 1—10,
108—132, 238—250, 324—331, 386—403; 61, 1921, p. 39—47, 163—174, 206—220,
283—295; 62, 1921, p. 5—17, 71—77;
·
Bartoš F. M. Kníže Bořivoj na Moravě a založení Prahy. — In:
Josef Dobrovský 1753—1953. Praha, 1953, 92 p. 430—440;
·
Turek R. Čechy na úsvitě dějin. Praha, 1963, p. 143—144;
·
Havlík L. Velká Morava a střednoevropští Slované. Praha,
1964, p. 238—239, 400—402, 441—442;
·
Borkovský J. Levý Hradec. Praha, 1965, 92 p.;
·
Magnae Moraviae Fontes Historici. 1. Annales et chronicae (Opera
Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophica, 104). Pragae—Brunae,
1966, p. 200—203;
·
Magnae Moraviae Fontes Historici. 2. Textus biographici,
hagiographici, liturgici (Opera Universitatis Purkynianae Brunen$is, 118).
Brno, 1967, p. 295;
·
Сотиров Г. Политически и социални аспекти на първоначалното
разпространение на християнството в Чехия. — ГСУиф, 68, 1974 (1978), с.
35—63.
Георги Сотиров
(44).
БОРИС I
(неизв.—2.V.907) — бълг. хан и княз (852—889), един от
най-забележителните бълг. владетели и държавници през Средновековието. По
време на неговото продължително царуване стават събития и протичат процеси с
трайни следи в историята на Б-я: покръстен е бълг. народ, изградена е Бълг.
автокефална (самостоятелна, независима) църква, въведени са в богослужението
и в държ. живот старобълг. език и писменост, създадени са първите
славянобълг. книжовни и просветни средища, авторитетът и известността на
бълг. държава и нейните международни политически и църковни контакти силно
нарастват.
223
Исус Христос, ап. Петър и Павел, св. Лаврентий, св. Иполит и
Борис I (долу). Миниатюра от XVII в., копие от несъществуваща днес фреска в
храма „Монте Челио“;
Борис I, фреска, ман. „Трескавец“ Прилеп.
Б. I е правнук на хан Крум (803—814) и наследява трона на
своя баща хан Пресиян (836—852). Според запазено старобълг. предание
той поема властта на р. Брегалница. Наследената от него бълг. държава по
територия и военнополитическа мощ е една от най-големите в тогавашна
средновековна Европа редом с Виз. империя и Немското кралство. Нейните
граници имат приблизително следните очертания: на североизток — до р.
Днепър, на север — до Карпатите, на северозапад — до р. Тиса, на запад — до
Адриатическото крайбрежие, на юг — до планините Томор, Беласица, Пирин,
Родопите и Странджа. В пределите на бълг. държава са включени многобройни
слав. племена и прабългари, които съставляват двата основни нейни етнически
компонента. Б. I поема управлението на държавата в твърде сложна и
напрегната обстановка. Българо-виз. съперничество за политическа хегемония
над слав. племена и останалото население в Тракия, Македония и Родопската
област достига своята кулминационна точка. Бълг. завоевания в
среднодунавските земи през първата половина на IX в. поставят Б-я в
непосредствено съседство с Немското кралство, Велика Моравия и
Хърватия.
Сключеният през 30-те г. на IX в. и възобновен през 845
българо-немски мирен договор запазва своята валидност и в началото на
Борисовото царуване. През 852 бълг. пратеници пристигат в Могонциакум (дн.
гр. Майнц, ФРГ) при крал Лудвиг Немски, за да възвестят възкачването
на княз Б. I на престола и да изразят неговата готовност да поддържа
сключения преди него договор между двете държави. На следващата година обаче
настъпва рязък обрат в българо-немските отношения. Бълг. владетел се съюзява
с княза на Велика Моравия Ростислав и с краля на Франция Карл
Плешиви и започва военни действия срещу Немското кралство. Тази война
има злополучен изход за българите. Несполучлив се оказва и походът срещу
немските съюзници хърватите, предводителствуван лично от Б. I. Той завършва
със сключване на траен мир между Б-я и Хърватия и установяване на
дългогодишни приятелски отношения между двете страни.
224
Княз Борис I. Стенопис в църквата „Св. Наум“ в Охрид
Б-я е принудена през 855 поради немското нашествие в нейните
северозападни предели да се откаже от съюза си с Велика Моравия и отново да
потърси сближение с Немското кралство. Бълг. политическо господство в
среднодунавските земи е сериозно разклатено. Това в голяма степен
съдействува за налагане на друга линия в бълг. външна политика.
Отношенията между Б-я и Византия, влошени още през 30-те г.
на IX в., продължават да бъдат изострени и в началото на Борисовото
царуване. През 855—856 избухва нова българо-виз. война, която завършва с
неблагоприятен за българите мирен договор. През 862—864 в Европ. югоизток
настъпва ново прегрупиране на политическите сили и изостряне на
взаимоотношенията между отделните държави. През 862 между крал Лудвиг Немски
и княз Б. I е сключен съюзен договор, насочен срещу Велика Моравия.
Съвместните военни действия срещу нея принуждават княз Ростислав на
следващата година да потърси военна помощ от Виз. империя. През есента на
863, възползувани от природните бедствия (силен земетръс и голям глад),
сполетели Б-я, византийците се отправят по суша и по море на поход срещу
нея. Българите са принудени да сложат оръжие. Започват преговори и на
следващата година между двете страни е сключен „дълбок мир“. Княз Б. I се
задължава „да се покорява на императора на ромеите“, да разтрогне съюза си с
Немското кралство и да се покръсти заедно с целия си народ. Единствената
придобивка за българите е възвръщането на областта Загора без черноморските
крепости Месемврия (дн. Несебър), Анхиало (дн. Поморие) и Девелт (дн. с.
Дебелт, Бургаски окръг), които остават във виз. ръце. Поетото от Б. I
обещание „да стане християнин“ не остава в тайна за немския крал и папството
(това личи от някои документи). Причините за последвалата христианизация на
бълг. народ се коренят в тогавашното му състояние и в закономерностите на
развитието му: едно от главните условия за етническото и религиозното
спояване между славяните и прабългарите е въвеждането на единна, обща и
задължителна религия за всички поданици на държавата; владетелят и
господствуващата феодална аристокрация се нуждаят от идеологическа санкция
на своята власт: езическа Б-я трябва да се приобщи към постиженията и
насоките на развитие на европ. култура, изграждана върху идейната основа на
християнската религия.
Пратениците на Б. I, които през пролетта на 864 пристигат в
Цариград, за да сключат мирния договор, са покръстени незабавно след
полагането на клетвени обещания за поддържането му. Цариградската патриаршия
не се забавя да изпрати в Б-я своя мисия начело с епископ и мнозина монаси и
свещеници, които имали за задача да приобщят населението на бълг. държава
към християнството. Покръстителската дейност на виз. духовенство,
подпомагана от бълг. държавна власт, по своята същност е първият етап от
християнизацията на Б-я.
225
Хаосът на проповядването и християнизирането създава
благоприятни условия и за проникване на еретически проповедници и
привърженици на юдейството и исляма. През 864 и Б. I решава да приеме
християнството. Той непридава тържествен характер на актана своето кръщение,
извършва го тайно през една нощ в двореца си в Плиска, като приема и името
на своя духовен кръстник — виз. имп. Михаил III. Заедно с Б. I се
покръстват и най-видните представители на болярската аристокрация — „много
други между българите, които се отличавали по род, сан и богатство“.
Покръстването на българите. Миниатюра в Манасиевата хроника.
Ватикански препис от XIV в.
При процеса на кръщение на бълг. народ от представителите на
виз. духовенство най-голяма бариера представлява езикът. Самият княз ясно
съзнава, че извършената насила и без духовно осмисляне християнизация на
„дадения му от бога народ“ едва ли ще доведе до коренна промяна на
религиозните му възгледи. Поради това той се стреми с някои външни изяви да
покаже извършената по същество дълбока промяна и побързва „с Христовата сила
и с кръстния знак“, както се изразява един анонимен старобълг. автор, „да
победи коравото и непокорливо българско племе“, да го „отвърне от тъмните,
измамни, смрадни и богоненавист-ни жертви и да го изведе от мрак на
виделина, от измама и кривда към истина“. Князът заповядва да бъдат
разрушени и разорени езическите капища и требища, за да бъдат издигнати на
тяхно място християнски храмове. За своята бъдеща дейност като истински
християнски владетел непосредствено след акта на официалното си кръщение Б.
I получава от цариградския патриарх Фотий специално послание, озаглавено
„Послание до княза на България Михаил — в какво се състои работата на един
княз“. Това послание впоследствие е преведено на старобълг. език и е
запазено в многобройни преписи. Фотиевото послание до княза е риторично,
изпълнено с наставления, афоризми, християнска философия и история. Неговата
цел е да убеди в правотата на християнството новопокръстения бълг. владетел
и да го поучи в по-нататъшната му дейност. Удивителен е стремежът на
патриарх Фотий да разкрие пред княза дълбоките и твърде абстрактни
теологични спорове за същността на св. Троица, идейните корени на
християнството и неговата дълбока философска същност. С присъщото му
самочувствие цариградският патриарх дава уроци на княз Б. I по управление на
държавата, отношение към приближените и поданиците, предписва му дори
нормите на дворцовия етикет. Той му дава и редица други полезни съвети, като
накрая му обещава блаженство в отвъдния свят, ако спазва предписанията.
Официалното кръщение на бълг. владетел ускорява действията на
надигащата се в страната опозиция на боляр-ството и на част от народа,
насочена срещу налаганата насила християнска религия,
226
виз. духовенство и проникващото виз. политическо и
религиозно-културно влияние. Брожението срещу християнизацията се усилва.
Княз Б. I е обвиняван, че е „дал лош закон“ и „отстъпил от бащината чест и
слава“. Стихийно зреещото и непрекъснато подклаждано недоволство прераства
през лятото на 866 в бунт, обхванал главно вътрешната област на държавата.
Бунтовниците се насочват към столицата Плиска с намерение не само да сложат
край на християнизацията на Б-я, но и да смъкнат от престола княз Б. I и да
го убият. Опрял се на верните си боляри и на войската, князът успява бързо
да се разправи с бунтовниците. По време на потушаването на бунта не само в
столицата, но и в други краища на страната е извършена жестока разправа
спрямо привържениците на езичеството. Най-видните от бунтовниците
(„първенците“) заплащат с живота си дързостта да посегнат върху живота на
княза и да противостоят на провежданата от него политика: 52 боляри заедно с
целите си родове са избити. По-малко знатните и особено обикновените хора от
народа, които участвуват в бунта, са освободени, без да бъдат наказани,
защото „народът пожелал да стори покаяние“. Причините за бунта против
приетото от княза кръщение и масовата християнизация на бълг. население се
коренят в консервативната преданост на славяните и особено на прабългарите
към езическите вярвания и в силно изявените антивизантийски настроения,
проявени дори и в разправа с цариградското духовенство. Не е случаен фактът,
че именно то след потушаване на бунта отказва да даде покаяние на
обикновения народ.
При създалото се положение за княз Б. I има единствен
благоприятен изход: да доведе докрай подхванатата от него християнизация на
бълг. народ и изграждането на християнска църква в Б-я, като възобнови
политическия съюз с Немското кралство и установи контакти с Римската църква.
На 29 авг. 866 в Рим пристига бълг. пратеничество, в състава на което влизат
Борисовият родственик Петър и болярите Йоан и Мартин. То носи списък от
въпроси към римския папа, „много дарове за светите места в Рим, а за свети
Петър князът изпратил между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен,
когато в името Христово възтържествувал над своите противници“ (т.е.
участниците в бунта). По същото време бълг. княз изпраща и пратеничество до
крал Лудвиг Немски в Регенсбург. Българите искат от него да им изпрати
епископ, свещеници, свети книги и църковна утвар. Папа Николай I,
след като „задържал с почести при себе си“ бълг. пратеници, нарежда на
игумена на манастира „Санта Мария ин Трастевере“ в Рим Анастасий
Библиотекар да бъдат съставени отговори на въпросите на княз Б. I и
приближените му. „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“
(на 115 въпроса от бълг. страна са дадени 106 отговора) могат да бъдат
характеризирани като истинско огледало на състоянието на Б-я преди и по
време на покръстването и бунта срещу княз Б. I. Те нямат богословските и
литературните достойнства на Фотиевото послание, но са по-близо до духа,
разбиранията и интересите на българите. Папата отговаря просто и пряко, като
в повечето случаи се стреми да отгатне желания отговор. Духът на бълг.
действителност става дух на неговите отговори.
Въпросите на българите имат свой център: може ли начело на
Бълг. църква да се постави самостоятелен църковен глава със сан патриарх и
от кого може да бъде извършено неговото ръкополагане? На този въпрос папа
Николай I предпочита да отговори неопределено, без да се ангажира с
предварително обещание. Според папата на първо време българите трябва да
имат епископ за църковен глава, а след това с разширението и утвърждаването
на църковната организация един от епископите да бъде избран за църковен
глава, като се нарече, „ако не патриарх, то поне архиепископ“.
227
Папата не пропуска да уязви Цариградската църква и
подчертава, че „истинско и съвършено християнство“ може да даде само
Римската църква, която има и най-големи компетенции при учредяването на нови
църковни диоцези. През ноем. 866 в Б-я пристига внушителна папска мисия
начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, посрещната
радушно от Б. I. Междувременно крал Лудвиг Немски също побързва да
удовлетвори исканията на бълг. княз и изпраща многочислено духовенство
начело с епископа на Пасау Херманрих. Немските проповедници заварват в Б-я
папската мисия и предпочитат след кратко време да се завърнат в страната си.
Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите
Княз Б. I е възхитен отенергичността и от високите морални
добродетели на епископ Формоза Портуенски и насочва към него избора си за
духовен глава — архиепископ на Бълг. църква. Опитът му да добие по
дипломатически път съгласието на римските папи Николай I и Адриан II
не дава резултат. В края на 867, на връщане от Рим, бълг. пратеници записват
в прочутото евангелие на гр. Аквилея имената на членовете на семейството на
своя княз и своите имена:
„Тук са имената от България. На първо място техният княз
Михаил и брат му Докс, и другият му брат Гаврил, и съпругата му Мария, и
синът му Расате, и другият Гаврил, и третият син Симеон, и четвъртият син
Яков, и дъщеря му монахинята Пракси, и другата му дъщеря Анна. . .“
Разрешението на въпроса за организацията и църковния глава на
бълг. диоцез е съзнателно отлагано от римския папа и това се оказва в крайна
сметка решаващо за връщането на бълг. княз към неговия кръстник —
Цариградската патриаршия. На 4 март 870 в Цариград на извънредно заседание
на събора, считан от Римската църва за VIII вселенски, в присъствието на
представители на Римската и източните църкви (Цариградска, Ерусалимска,
Александрийска и Антиохийска) и на пратеници на бълг. княз Б. I (ичиргу
боила Стасис, багатур Сондоке, кана таркан Илия, сампсис Пресиян и сампсис
Алексий Хунол) е решено бълг. църковен диоцез да премине под юрисдикцията на
Цариградската патриаршия. Намиращото се в Б-я латинско духовенство напуска
страната. Тук пристига ръкоположеният от цариградския патриарх за
архиепископ на Бълг. църква Йосиф (Стефан), придружен от многоброен
виз. клир от епископи, свещеници и монаси. Решенията на VIII вселенски
църковен събор могат да бъдат окачествени като успех за княз Б. I и за
неговата усилена дипломатическа дейност, при която той ловко лавира между
Рим и Цариград, използувайки острите им противоречия. Б-я получава за
църковен глава архиепископ и автокефална църква не по волята и
снизхождението на цариградския патриарх или римския папа, а чрез решение на
църковен събор, на който присъствуват представители на всички християнски
църкви.
228
Княз Борис I. Миниатюра в Учителното евангелие на Константин
Преславски. Препис от XII в.
Неочакваното поражение, което Римската църква претърпява на
Цариградския събор по бълг. църковен въпрос, не ѝ отнема надеждата, че тя
отново може да придобие юрисдикция над бълг. църковен диоцез. В периода
871—882 римските папи Адрнан II и Йоан VIII правят многобройни опити
чрез пратеничества, молби и щедри обещания за повторно приобщаване на Б-я
към Римската църква. За това свидетелствува и голямата папска кореспонденция
с княз Б. I и неговите приближени. В крайна сметка тези опити не дават
положителен резултат. Връзките на Б-я с Римската църква и Цариградската
патриаршия в периода 864—882 са важна страница от църковната и
дипломатическата история на Б-я и Европа. Те разкриват мястото и значението
на княз Б. I като дипломат и държавник и ролята на бълг. държава като
средоточие на политическите и църковните домогвания на Източната и Западната
църква през ранното Средновековие. В крайна сметка тъкмо тогава Б-я
окончателно се отвръща от Рим и свързва завинаги своята истор. съдба и
развитие с християнския Изток.
Б. I проявява изключително голяма активност за насаждане на
християнската религия сред бълг. народ, за организационно изграждане на
бълг. църква като самостоятелна институция и в строителството на християнски
храмове из цялата страна. Според данните на писмените извори той „опасал
цялата си подвластна България със седем съборни храма“, „съзидал църкви по
българската земя и на река Брегалница“ и „съзидал бели църкви на Овче поле“
(Български апокрифен летопис, XI в.). Християнизацията на Б-я е ознаменувана
със строителство и на много манастири в столицата и в различни краища на
страната и с постепенно нарастване на броя на обитаващото ги монашество. С
учредяването и укрепването на Бълг. църква се формира нова социална
прослойка в бълг. общество с твърде важни функции и място в неговото
по-нататъшно развитие — духовенството.
И след покръстването отношенията на бълг. държава със
съседните ѝ страни се характеризират с голяма динамичност. Опитът на
Борисович баща хан Пресиян да покори разпокъсаните сръбски племена е
неуспешен. Те постепенно се превръщат в оръдие на виз. дипломация в борбата
ѝ срещу Б-я. Важна роля в това отношение изиграва християнизацията им и
проникването на виз. църковно и политическо влияние сред тях. През 870
голяма бълг. войска начело с Борисович първороден син Владимир (Расате)
нахлува в сръбските земи, но бива разбита, а предводителят ѝ заедно с 12
велики боляри попада в плен. Княз Б. I се принуждава лично да се срещне със
сръбския княз Мутимир в крепостта Раса (дн. гр. Нови Пазар, СФРЮ) и да
сключи мирен договор. В резултат на договора за един близо 20-годишен период
в Сърбия пуска корени бълг. политическо влияние.
229
Отношенията на бълг. държава с Немското кралство и Велика
Моравия продължават да заемат важно място във външната политика на княз Б.
I. След смъртта на слав. княз Коцел (861—874) Панония е
завладяна от немците и неин управител става синът на Карломан — Арнулф. През
882 отношенията между управителите на Източната марка на Немското кралство и
великоморавския княз Светополк се изострят. Във войната между тях се
намесва и Арнулф, като привлича за свои съюзници и българите. През 883 бълг.
войска нахлува във Велика Моравия и опустошава пограничната Тиска област.
Мирът между воюващите страни е сключен едва през 885. Отношенията с Виз.
империя и след смъртта на имп. Василий I Македонянин (886) запазват
своя мирен характер, което личи от едно писмо на цариградския патриарх Фотий
до княз Б. I.
Изключителна по своето значение и последици е ролята на княз
Б. I за защитата, запазването и развитието на слав. книжовност и просвета.
Неговите грижи и далновидност в това отношение имат общослав. и общоевроп.
значение в културната история. Краят на Моравската мисия на Кирил и Методий
и техните ученици (885) може да бъде смятан за начало на бълг. мисия в слав.
просвета и книжовност. Редица вече съществуващи в Б-я условия довеждат
Кирило-Методиевите ученици, прогонени от Велика Моравия, до мисълта да
потърсят не само лично убежище, но и закрила на своето дело при бълг.
владетел. През зимата на 885—886, прогонени от Велика Моравия, Климент (вж.
Климент Охридски), Наум (вж. Наум Охридски) и Ангеларий
се отправят към бълг. предели. Както cfe изразява Климентовият житиеписец,
те „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България
е готова да им даде спокойствие“. Още при пристигането си в Белград те са
посрещнати изключително радушно от местния бълг. управител, наместник на
княза, който носел титлата боритаркан. След като разбира кои са, той
решава да ги изпрати при княз Б. I, защото знаел, че той „жадува за такива
мъже“, каквито отдавна търсел. В столицата Плиска слав. просветители
Климент, Наум и Ангеларий са посрещнати с голяма почит от княз Б. I и
неговите приближени и са обградени с изключително внимание и грижи.
По всяка вероятност през същата година, недълго след идването
на Климент, Наум и Ангеларий, в Б-я пристигат и други от прогонените ученици
на Кирил и Методий. Те са продадени от немците на тържището за роби във
Венеция на един приближен на виз. император, който ги отвежда в Цариград.
Тук са им възвърнати предишните църковни санове и чинове и са им дадени
различни църковни служби. Една част от тях предпочитат да останат във виз.
столица, а други отиват в Б-я. С голяма вероятност може да се твърди, че
между тях е презвитер Константин, станал впоследствие известен в историята с
името Константин Преславски. В някои изследвания е изразено
предположение, че спасените от робство и отведени в Цариград слав.
просветители влизат в контакт с намиращия се тъкмо тогава на учение тук син
на княз Б. I — Симеон, който се сближава с тях и им оказва въздействие да
заминат заедно с него за Б-я. В разговорите и срещите си с Климент, Наум и
Ангеларий княз Б. I обмисля широки планове за обучаването на църковен клир,
който да извършва богослужението в страната на слав. език и да разгърне
просветно-книжовна дейност. След идването от Цариград и на други ученици на
слав. първоучители изпълнението на тази задача придобива реални очертания.
Изглежда именно тогава е решено да бъдат създадени две основни средища за
обучение на слав. църковен клир и за извършване на просветна и книжовна
дейност: едното—в областта Кутмичевица с център Охрид (вж. Охридско
книжовно средище), а другото — в Североизточна Б-я с център Плиска (вж.
Преславско книжовно средище).
230
За да улесни и подготви дейността на Климент в югозападните
бълг. предели (Македония), Б. I извършва някои промени и издава няколко
разпореждания: Кутмичевица е отделена от областта Котокий (Долната
земя) дотогавашният управител на тази област комит Курт е заменен с
Домета; на новия управител е наредено да оказва цялостно съдействие на
Климентовата дейност; самият Климент получава в дарение от княза три къщи в
Девол, които принадлежали на комитски род, и места за почивка в Охрид и
Главиница; Климент и обучаваният от него бълг. клир са освободени от данъчни
задължения.
Климент напълно оправдава княжеските грижи и само за седем
години успява да обучи 3500 ученици, а успоредно с това разгръща
многостранна църковно-проповедническа, просветителска и книжовна дейност.
Със съдействието и щедрата материална подкрепа на княз Б. I Климент Охридски
съгражда в Охрид манастира „Св. Пантелеймон“ и друга църква, която по-късно
става архиепископска катедрала. Изключителна по значение е и дейността на
Наум и неговите сподвижници в Североизточна Б-я, която има за свое средище
манастира край Голямата базилика във външния град на столицата
Плиска. Преките сведения за тази дейност са сравнително оскъдни, но са
известни резултатите от нея, които полагат основите на Златния век на бълг.
книжнина. След ръкополагането на Климент Охридски за „пръв епископ на
български език“ (893) Наум поема неговата просветителска дейност в областта
Кутмичевица. През 905 със средствата и по повеление на Б. I и на неговия син
Симеон той изгражда край Охридското езеро манастира „Архангел Михаил“.
Просветителската, проповедническата, църковно-организационната и книжовната
дейност на Кирило-Методиевите ученици в Б-я, подкрепяна във всяко отношение
от княз Б. I, изиграва решаваща роля за завършване на етническото спояване
на славяни и поабългари, за трайно формиране на бълг. народност; тази
дейност довежда до обновяване и интензивно развитие на слав. просвета и
книжовност и до превръщането им във фактор с общослав. значение в културната
история на Европа.
В кипежа на своята огромна по мащаби и значение дейност през
889 Б. I доброволно напуска престола, предава властта на своя първороден син
Владимир (Расате) и става монах в манастира край Голямата базилика в Плиска.
Неговото доброволно монашеско уединение е изненадващ и твърде необичаен за
средновековните владетели ход. От средновековните историци то се обяснява
със силното християнско благочестие и мистицизъм, които обхващат бълг. княз,
или с тежко заболяване, което сполетява престарелия владетел. Второто
обяснение изглежда по-логично. Новият княз Владимир не оправдава надеждите
на своя баща и прави опит да измени основните насоки в развитието на Б-я,
очертани от дейността на княз Б. I. Срещнал подкрепата на враждебно
настроената срещу християнството и Византия част от бълг. болярство, той
прави опит да отклони бълг. народ и бълг. държава от поетия път и да
възвърне езичеството. Това по същество означава и удар върху слав.
богослужение и върху слав. просвета и книжнина. Същевременно той променя и
политическата ориентация на бълг. държава, като възобновява и укрепва съюза
с Немското кралство. Княз Б. I, подкрепен от верните си боляри и от
войската, през 893 извършва преврат, сваля Владимир от престола и заповядва
да го ослепят и да го хвърлят в тъмница. Жестока разправа е извършена и над
привържениците на възвръщането към езичеството. Конфликтът между баща и син,
между защитника на новите тенденции в развитието на бълг. държава и общество
и техния против; ниц се превръща в трагедия за княжеското семейство,
моралната отговорност за която ляга върху съвестта на княз Б. I. Това в
същност представлява и последният етап от борбата между езичеството
231
и християнството в Б-я. Решителността, с която Б. I се справя
с последните опити и прояви за възвръщане към езическата старина, още веднъж
показва далновидността му и безпогрешния му усет за прогресивните тенденции
в развитието и необходимостта от тяхната защита и утвърждаване.
Непосредствено след извършения преврат, през есента на 893
във Велики Преслав е свикан събор на „цялото царство“, в който вземат
участие представители на светската феодална аристокрация, висшето
духовенство и народа. Б. I обявява свалянето на Владимир от престола и
провъзгласяването на Симеон за княз на българите. Новият бълг. княз
първоначално е освободен от монашеския обет,, на който се е посветил, а след
това е извършена и тържествената му коронация от бълг. църковен
глава—архиепископа. Било решено столицата да бъде преместена от езическа
Плиска в християнския Велики Преслав, подобно на преместването на столицата
на Римската империя от Рим в Цариград, извършено от Константин Велики през
325. На събора е оповестена и една изключителна по своята важност промяна в
църковния и културния живот на Б-я и славянството: решено е грц. език в държ.
и богослужебния живот да се замени със старобълг. език. Тази промяна по
същество означава и замяна на виз. духовенство във висшата църковна йерархия
с българско. Именно тогава Климент Охридски е ръкоположен за „пръв епископ
на българския език“ като следствие, произтичащо от решенията на събора. По
този начин е нанесен съществен удар върху позициите, които Византия има след
870 в църковния и политическия живот на Б-я. Това означава началото на нов
курс в българо-виз. отношения, който се проявява още в първите години на
Симеоновото царуване.
План на базиликата „Св. Ахил“ край Преспа, една от седемте
съборни църкви на княз Борис
След извършването на тези изключителни по своите последици
дела Б. I отново се оттегля в манастира. Как са преминали последните години
от неговия живот, не е известно в подробности. Средновековните автори
обикновено се задоволяват да посочат благочестието и стремежа за покаяние на
престарелия владетел. Известно е, че през 895 Б. I за втори път след
приемане на „светото монашеско уединение“ напуска манастирската килия и
препасва боен меч, за да поведе бълг. войски срещу нахлулите в бълг. предели
маджарски пълчища. Дванадесет години от живота на княз Б. I след новото му
връщане зад манастирските стени до деня на неговата смърт остават загадка за
историята. Може би само немският абат Регино дава възможност да се добие
представа за неговите занимания:
„Той си свалил военния пояс, отново надянал светата монашеска
дреха и като отишъл в манастир, прекарал останалото време от сегашния си
живот в свето подвижничество.“
Едва ли тези слова могат да разкрият изцяло онова, което Б. I
е извършил в последните години на своя живот. Денят и годината на неговата
смърт (събота вечерта на 2 май 907) са известни от приписката на бълг. монах
от Велики Преслав
232
черноризец Тодор Доксов:
„Тия благочестиви книги, наречени Атанасии, преведе по поръка
на нашия княз Симеон на славянски език от гръцки епископ Константин, ученик
на Методий, архиепископ на Моравия, в годината от сътворението на света 6414
[ = 906], индикт 10. По поръка на същия княз ги преписа черноризец Тодор
Доксов на устието на Тича в годината 6415 [= 907], гдето е съградена от
същия княз светата Златна нова църква. В същата година на 2 май, в събота
вечерта, почина божият раб, бащата на този княз, живял с чистата вяра и
правоверното изповедание на нашия господ Исус Христос. Това бе великият,
честният и благоверният наш господар княз български на име Борис, чието
християнско име бе Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етх
бехти. В името на отца и сина и светия дух — амин!“
Незабавно след смъртта на княз Б. I Българската църква го
канонизира и го включва във все още бедния пантеон на бълг. светци. Същото
прави и Цариградската църква. Малко по-късно той е признат за светец и от
Римската църква. Под погрешното име Св. Тривелиус той фигурира в месецослова
на светците от Бенедиктинския орден.
Запазени са редица изображения на княз Б. I в средновековната
миниатюрна и монументална живопис както в бълг., така и във виз. и
западноевроп. (главно в Италия) паметници. Особено често неговият образ е
зографисван в бълг. църкви в епохата на Възраждането (средата на XVIII в. —
до 1878). Чрез писмения спомен, изображенията и народната легенда личности и
деянията на, княз Б. I в продължение на векове живеят непрекъснато в
съзнанието на бълг. народ. С право се смята, че той е онзи владетел от бълг.
средновековна история, който оставя най-трайни следи в истор. памет на бълг.
народ и спечелва през вековете неговата искрена признателност.
Изворите за историята на Б-я по времето на княз Б. I са
относително богати и разнообразни. По свой произход и език те могат да бъдат
разделени на четири основни групи: старобългарски, византийски, латински и
славянски. Старобълг. извори са представени от ЗСЛ, няколко епиграфски
паметника, старобълг. истор. разказ „Чудото на св. Георги с българина“,
двете проложни жития на Наум, компилативния разказ за покръстването от XIV
в. и др. Предполага се, че през този период е била съставяна и официална
хроника, която отчасти е запазена в съчинението на Теофилакт Охридски
за мъченичеството на тивериуполските мъченици. Сравнително богати са виз.
извори: „Послание до княза на България Михаил в какво се състои работата на
един княз?“ (866), няколко писма, хомилии и енциклики на патриарх Фотий от
времето на двете му патриаршествувания; хрониките на Продължителя на
Георги Амартол, Симеон Метафраст и Логотет, Йоан Зонара и др.;
Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски и
съчинението му за мъченичеството на тивериуполските мъченици (напоследък П.
Готие и Ст. Маслев приписват
233
двете произведения на старобълг. автор от X в., който условно
се нарича Псевдо-Теофилакт), произведения на житийната литература,
кратки виз. хроники и летописни бележки, грц. житие на Наум Охридски,
Краткото житие на Климент Охридски от охридския архиепископ Димитър
Хоматиан (XIII в.) и др. Изключително богати по своето съдържание от истор.
гледна точка са лат. извори, които в много случаи имат основно значение като
източници за бълг. история от този период. На първо място трябва да бъдат
поставени редица официални документи на папската канцелария: „Отговорите на
папа Николай I по допитванията на българите“ (866), писмата на римските папи
Николай I, Адриан II и Йоан VIII, протоколите на VIII вселенски събор
(869—870) и др. Важно значение имат животописите на римските папи от
Анастасий Библиотекар, аналите на Хинкмар Реймски, Бертинските анали
и др. Покръстването на българите е отразено в почти всички по-големи лат.
хроники, съставени в различни краища на Европа. Слав. извори са от руски,
сръбски, хърватски и чешки произход и са сравнително оскъдни, с бедна и
често едностранчива информация, насочена главно към основното събитие —
покръстването на българите. Заслужават да бъдат отбелязани староруският
летописен свод „Повесть временных лет“, редица сръбски кратки
хроники, Дуклянската хроника (на лат. език) и др. Като
допълнително градиво обикновено се използуват някои арабски свидетелства и
археол. паметници.
Лит.:
·
Hачов Н. Свети княз Борис Български. С., 1907, 32 с.;
·
Трифонов Ю. Царуването на св. Бориса-Михаила. С., 1907, 88
с.;
·
Чучулайн Ал. Свети Борис, княз Български. Неговото
културно-историческо и църковно народностно значение. 1. С., 1907, 301 с.;
2. С., 1907, 296 с.;
·
Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris,
1926, p. 164, 165, 185—194, 249—255, 264—315;
·
Златарски В. История на българската държава през средните
векове. I, 2. С., 1927, с. 1—277;
·
Dvornik F. The Photian schism. History and legend. Cambridge,
1948, p. 101—127, 160—173, 212—223;
·
Dujčev I. Medioevo bizantino-slavo. 1. Roma, 1965, p. 93,
116—118, 125—127, 142, 143, 160—165, 171—173, 183—192;
·
Гюзелев В. Княз Борис Първи. България през втората половина
на IX в. С., 1969, 531 с.;
·
Wasilewski Т. Bizancium i Słowiane w IX wieku. Warszawa,
1972, 234 p.;
·
Gjuzelev V. The Adoption of Christianily in Bułgaria. Sofia,
1976, 96 p.;
·
Gjuzelev V. La conversion de Bulgaria al cristianismo. Sofia,
1976, 94 p.
Васил Гюзелев
(45).
БОРИ TAPKAH
— прабълг. титла от тюркски произход. Състои се от думите бори (βορ) —
означава „крепост“, и таркан (mpxàvoç) — показва, че носителят на титлата
изпълнява функциите на таркан (ταρκάνος) на владетеля в определена област.
Титлата се среща в терминологията на Първата бълг. държава. Давана е на
висши военни сановници и обикновено е придружавана с друга титла — ὁ ζέρα
ταρκάνος, ὁ ζουπάν ταρκάνος, ἀλγου ταρκάνος. В Пространното житие на Климент
Охридски Б.т. е наречен бълг. управител на Белградската крепост — военен
наместник на княз Борис I (852—889). През 886 той посреща прогонените
от Велика Моравия след смъртта на Методий (885) негови ученици Климент, Наум
и Ангеларий, които се отправят към бълг. земи, където се надяват да намерят
благоприятни условия за живот и просветна дейност. Според житието, когато
стигат в Белград, те се явяват при Б.т.
„и му разказали всичко, което се случило с тях, тъй като той
искал да го узнае. А като научил това и разбрал, че те са велики и близки на
бога мъже, решил, че трябва да изпрати чужденците при българския княз Борис,
чийто военен наместник той бил, защото знаел, че Борис жадува за такива
мъже. Затова той ги оставил да се съвземат от дългото пътуване и след това
ги изпратил на княза като скъпоценен дар и му съобщил, че тези мъже са
именно такива, каквито той с голямо желание е търсил.“
Съчетанието „бори + таркан“ трябва да се тълкува в смисъл
„началник на крепостта“.
234
Гледището, че се касае в случая за лично име, е неприемливо.
Лит.:
·
Златарски В. История на българската държава през средните
векове. 1, 2. С., 1927, с. 220;
·
Der Titel κανάρτι κεῖνος. — BZ, 32, 1932, p. 14;
·
Venedikov Iv. Trois inscriptions protobulgares. — РП, 4,
1950, с. 184;
·
Moravcsik Gy. Byzantinoturcica. 2. Sprachreste der Türkvölker
in den byzantinischen Quellen. Berlin, 1958, p. 97;
·
Beševliev V. Die protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1963,
№ 59,2; 60,2; 46,4;
·
Mилев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с.
120—121;
·
Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 67—68, №
60, 2—3; 61, 2—3; 46, 4; 67, 2—3.
Геновева Цанкова-Петкова
(46).
БОТЕВ,
Христо (Христо Ботев Петков) (25.XII.1847/6.I.1848—20.V./1.VI.1876) — бълг.
революционер, поет и публицист. Роден в Калофер. Учи в родния си град.
Продължава образованието си в Одеса. Пребиваването му в Русия е от
изключително значение за неговото идейно изграждане — той се увлича от
идеите на руските революционни демократи В. Г. Белински, А. И. Херцен, Н. Г.
Чернишевски, Н. А. Добролюбов. Останал без средства след спирането на
стипендията му, Б. се завръща в Калофер (1867), където става учител. През
есента на същата година отива в Румъния (Букурещ, Браила). Взема активно
участие в културния и обществения живот на бълг. революционна емиграция. По
това време пише своите пламенни стихотворения и издава няколко вестника —
„Дума“ (1871), „Будилник“ (1873), „Знаме“ (1874—1875) и др. Член е на Бълг.
революционен централен комитет (1874—1875). Застъпва най-последовател ни
демократични и революционни идеи. След избухване на Априлското въстание
(1876) Б. организира въстаническа чета, която на 17 май 1876 слиза на бълг.
земя — при с. Козлодуй, Врачански окръг. В тежки сражения четата стига до
Врачанския балкан; Б. загива в подножието на връх Камарата.
Б. не е чужд на великото Кирило-Методиево дело, което за него
има не само общославянско, но и общочовешко значение. Разбиранията му се
изграждат въз основа на съвременните му научни изследвания върху живота и
дейността на слав. просветители. Б. не се занимава с по-специалните въпроси
из нейната история, свързани с условията и причините за нейното възникване и
с конкретното ѝ развитие. За него е важно, че жизнеността и развитието на
кирило-методиевските традиции говорят за величието, за културната мощ на
бълг. народ в миналото, че те поддържат борческия му дух и волята за победа.
По спомени на съвременници на 11 май 1867 в Калофер Б. произнася пламенна
реч по случай празника на Кирил и Методий, в която между другото казва: „Нам
трябват свобода и истински правдини, които никога не се дават с молитви и
благословии.“ Речта му приличала на „буря, порой, който завлече всичко“.
Ярък израз на отношението си към солунските просветители Б.
дава в статия, печатана във в. „Знаме“ (г. I, бр. 15, 9 май 1875). Това е
най-хубавата и правдива оценка на Кирило-Методиевото дело, дадена от бълг.
възрожденска мисъл. С необикновена прозорливост Б. очертава значението му в
живота на бълг. народ и на всички славяни. Статията започва ударно:
„В историята на сичките почти европейски народи се срещат
такива личности, на които деятелността е имала общочовечески характер и
затова по своето всемирно значение заслужава почит и уважение от страната на
всеки един човек.“
Според Б. Кирило-Методиевото дело е от тия явления в миналото
на Б-я, които
„ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли някога си
нещо в историята на общочовеческият напредок, и които, разбира се, тряба да
възбуждат почет и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но на
секи честен, искренен и признателен славянин“.
По-нататък то е характеризирано като „начало на оная
знаменита в старо време славянска култура, за която възпоменанията днес
сближават и въодушевляват с взаимни симпатии почти сичките славянски
племена“.
235
В. „Знаме“, бр. 15 от 9 май 1875 г.
Кирил и Методий са „гениите, които са записали знаменитото
събитие в нашата бурна история и тие са представителите пред богът на
славянският брат ски, равноправен и свободен съюз“. В тяхно име слав. народи
водят борба за братско сближение и културно развитие: „Днес почти сичкият
славянски мир празнува денят И мая и днес секи славянин въздава чест и хвала
на двамата наши солунски братия Кирила и Методия.“ Българите, като
проповедници на „сближението между славяните“, трябва да знаят „съвременното
значение на празника“. Чествуването на двамата братя след Кримската война
(1853—1856) се различава съществено от предишния църковен празник. В
съответствие с новите обществено-политически условия Б. се стреми да даде
нова насока за празнуването — то да бъде по-тясно и здраво свързано с
национал ноосвободителните борби на бълг. народ. Празникът е излязъл из
тесните рамки на църковната традиция и е станал вече „празник за победа над
православно-разбойническият разврат, празник за освобождението ни от
фанариотските дългополи тирани и празник за нашето историческо възрождение“.
Той вече е „празник народен“, който „трябва да ни въодушевлява с идеята за
пълно духовно и политическо освобождение“.
Изтъкнал така блестящо съвременното значение на
Кирило-Методиевото дело, Б. изобличава онези „патриоти“, които четат речи за
заслугите на слав. просветители и в същото време пред тежките народни
страдания „дигат тостове за здравието на тирана,
236
за дългодействието на робството и за щастието на глупците“.
Б. възкликва: „Какъв срам и присмех за паметта на оние, които така пламенно
и искрено са обичали човечеството и които така енергически и самоотвержено
са работили за ползата и за свободата на своят народ.“ Такъв характер имат
празненствата и сред бълг. емиграция. И за нея, „както в поробеното
отечество на Кирила и Методия народният празник е тържество само на
пиянството и на виковете...“. Към всички тия „почитатели“ на слав. апостоли
Б. отправя укорните слова: „Патриоти сме ние, дордето сме пиени, народни
сме, дордето робът има още с какво да ни храни!“ Б. вижда новите сили в
развитието на бълг. общество. Тези сили, съчетани с прогресивните тенденции
в развитието на другите слав. народи и на цялото човечество, му дават
основание да бъде оптимист относно по-нататъшната съдба на бълг. народ, да
вярва в неговото близко освобождение. Бележит е заключителният акорд на
статията: „11 мая скоро ще да бъде празник на нашата революция и на нашата
свобода.“ Така Кирило-Методиевото дело се включва най-активно в програмата
на бълг. революционна партия, става един от мощните двигатели в борбата за
освобождение от османско робство.
Лит.:
·
Ботев Xр. Празнуването на Кирил и Методи (В историята на
всичките почти европейски народи. . .). — Знаме, 1, бр. 15, 9. V. 1875;
·
Ботев X р. Съчинения. Автентично издание под ред. на Ал.
Бурмов и Ст. Божков. 2. С., 1960, с. 94—97;
·
Ботев X р. Събрани съчинения. Под ред. на Ст. Таринска. 2.
С., 1976, с. 106—108;
·
Ангелов Б. Ст. Борба за делото на Кирил и Методий. С., 1969,
с. 94—99;
·
Унджиев Ив., Цв. Унджиева. Христо Ботев. Живот и дело. С.,
1975, с. 592.
Боню Ангелов
(47).
БОЯНСКИ ПАЛИМПСЕСТ
— старобълг. глаголическо апракос евангелие от края на XI в. Към началото на
XIII в. глаголическият текст е бил заличен, за да може пергаментът да се
използува за написване на среднобълг. кирилско апракос евангелие, намерено
през 1845 от В. И. Григорович в Боянската църква край София и
отнесено в Русия. Съхранява се в Ръкописния отдел на Държавната библиотека
„Ленин“ в Москва под № 1960 във фонда на Григорович. Началото и краят на
ръкописа са изгубени. В днешния си вид съдържа 109 л. (218 с.), от които 42
л. (84 с.) са палимпсестни. От глаголическия текст са разчетени частично 26
с. от Ив. Добрев. Езикът на Б.п. споделя особеностите на късните
старобълг. ръкописи. Паметникът е едноеров — знакът за малък ер липсва.
Много често силният голям ер е изяснен в о, а силният малък ер — в
е. В редица случаи слабите ерови гласни са изпуснати. Има и примери, в
които правописът на носовките се отклонява от старобълг. норми. Характерна
морфологична черта е дателното окончание за м. и ср.р. ед. ч. - омоу
в сложните форми на прилагателните имена и причастията, както и редовната
употреба на контрахирани форми за мин. несв. време. На места преписвачът не
е имал усет за употребата на миналите деятелни причастия в им. пад. м.р.
ед.ч. и на анафоричните местоимения във вин. пад. м.р. ед.ч. По-нови
палеографски особености са опростеното начертание на знаците
,
,
и
.
(без съединително кръгче в средата), честото лигатурно ъ-ı,
което почти не се среща в старобълг. паметници, и опростеното начертание на
оу.
Лит.:
·
Григорович В. И. Очерк путешествия по европейской Турции.
Казань, 1848, с. 189;
·
Кульбакин С. М. Материалы для характеристики
среднеболгарского языка. 1. Боянское евангелие XII—XIII в. СПб, 1899, 69 с.;
·
Ягич В. Энциклопедия славянской филологии. 3. СПб., 1911, с.
129, 233, 234, табл. 4/8, 9;
·
Добрев Ив. Глаголическият текст на Боянския палимпсест.
Старобългарски паметник от края на XI век. С., 1972, 126 с.
Иван Добрев
(49).
БРЕВИАР,
бревиариум (лат. breviarium) — богослужебна книга на
римокатолическата църква, която съдържа чинопоследования на молитвените
237
часове от денонощния кръг. Съответствува на часослова във виз.-слав.
традиция. До VI в. броят и съдържанието на тези часове варират в отделните
области, градове и храмове. Към края на този период в манастирите вече се
извършва пълният цикъл на денонощните богослужения, т.е. вечерна, повечерие,
полунощница, утринна, първи, трети, шести и девети час, а в енорийските
храмове — само вечерна и утринна, без да е постигнато все още уеднаквяване
на молитвеното и песенното съдържание.
Първото подробно описание на реда на манастирското
богослужение от денонощния кръг е поместено в приписваните на Бенедикт
Нурсийски „Regula monasteriorum“ (ок. 530), основани на римската практика.
Този ред е съставен от псалми (150-те псалми на кн. Псалтир), библейски
песни (извлечени от Стария и Новия завет), антиени, стихове от псалмите,
които отговарят на прокимните във виз. ритуал, отговори, химни, библейски
четива от Стария и Новия завет, проповеди на църковни отци, жития на светци,
уводни и заключителни формули в началото и в края на четивата и др.
Този римо-бенедиктински ред на денонощния богослужебен цикъл
през VIII в. е разпространен с малки изменения в Галия, Англия и Германия.
След VIII в. първоначално в манастирите, а от XVI в. в цялата Западна църква
са прибавени още 2 последования — за покойниците и за Богородица.
Голямата натовареност на богослужението, наложена на цялата
Западна църква от събора в Екс-ла-Шапел през 817 предизвиква опозицията на
енорийското свещенство. От X—XI в. започва процес на съкращаване на
денонощните богослужения. Появява се първият Б. („кратко резюме“) в
противовес на понятието plenarium (сборници, съдържащи пълното изложение на
дългия чин). Първоначално Б. са наричани каталозите, в които са вписвани
отделните елементи на дадения чин и които наподобяват бълг. типици. По-късно
Б. се нарича и книгата, която съдържа извлечения от сборниците, с помощта на
които дотогава се извършва пълният чин на денонощното богослужение. Този Б.
бива реформиран многократно до XX в. В глаголически хърватски Б. от XIV в. (Салски
бревиар и Виенски бревиар) и от XV в. {Люблянски бревиар и Новлянски бревиар)
са поместени служби за Кирил и Методий по римокатолическата практика, които
показват връзка в съдържанието си с по-старата слав. православна традиция
(вж. Служби за Кирил и Методий).
Лит.:
·
Grancolas J. Commentaire historique sur le bréviaire. 1727;
·
Bäumer S. Histoire du bréviaire, trad. par R. Biron. Letouzey,
1905;
·
Battiffol P. Histoire du brévière romain, 3 ed., Picard,
1911;
·
Лавров П. A. Материалы по истории возникновения древнейшей
славянской письменности. Ленинград, 1930, с. XXXVII—XXXIX;
·
Теодоров-Балан А. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 15,82—99;
·
Callewaert С. Liturgicae institutiones, II. De breviar romani
liturgia, 2 éd. Brugis, Beyaert, 1939;
·
Brinktrine G. Il breviario romano, trad. ital. Roma, 1946;
·
Merk K. J. Das Brevier ynd der Säkularklerus. Stuttgart,
1950;
·
Sanchez Aliseda C. El breviario romano. Madrid, 1951;
·
Parsch P. II breviario romano, trad. ital. Torino, Marietti,
1953;
·
Righetti M. Manuale di storia liturgica. 2. II breviario. 2
ed. Milano, 1955;
·
Luykx B. L’influence des moines sur l’office paroissial. La
Maison Dieu, 51, 1957, p. 55—81.
Благой Чифлянов
BREVIS HISTORIA — вж. Херсонска легенда.
(50).
БРЕГАЛНИШКА МИСИЯ
— възприето в науката обозначение за предполагаемата
мисионерско-просветителска дейност на Константин-Кирил Философ (евентуално и
на Методий) сред бълг. славяни, протекла в области по течението на р.
Брегалница (ляв приток на р. Вардар; в дн. СР Македония) преди Моравската
мисия. Дискусионният характер на свързаната с нея проблематика се дължи
на несъгласуваност между истор. извори. От особено значение е фактът, че ЖК
и ЖМ —
238
основните и най-авторитетни източници за живота и делото на
слав. първоучители — не съдържат сведения за подобна дейност. На тях обаче
се противопоставят вестите в значителен брой по-късни слав. и грц.
паметници, които определено говорят, макар и твърде лаконично и не винаги
еднакво, за Константин-Кирил и Методий като за непосредствени учители и
разпространители на християнството сред българите. В това отношение внимание
заслужават:
1. Краткото житие на Кирил (Успение Кирилово).
След като отбелязва, че Константин Философ побеждава в диспут иконобореца
патриарх Йоан VII Граматик (837—843), житиеписецът добавя:
(Ал. Теодоров-Балан. Кирил и Методи. 2., С., 1934, с. 116).
Броят на покръстените славяни (54 000) според други преписи
на житието е 4050 или 51 000 (И. Иванов. Български старини из Македония. С.,
1931, с. 285).
2. Проложното житие на Кирил. Според него
Моравската мисия предхожда дейността на слав. просветител сред българите:
По семь иде в Мораву и многи наоучи вѣровати Христови ... По
семь иде в болгары, проповѣдаı-а Христа
(Ал. Теодоров-Балан, с. 35).
3. Проложното житие на Методий. Непосредствено след
споменаването на Xаварската мисия текстът гласи:
Просѧхоу
же словени кръщениı-а, а козарии оучителѧ,
а моравлѧне
ѥпископа,
а болгарѣ оучителѧ
же и наставника
(Ал. Теодоров-Балан, с. 38).
4. Солунската легенда. Идеята за предопределението
на Константин Философ като просветител на българите е основна за
произведението и се допълва от внушението, че те са богоизбран народ:
Поѥше
мене бȣгаре
сь радостию великою и приведоше мене вь градь Равьнь на рѣцѣ Брѣгалницѣ. Азь
написахь имь л҃в
словѣ. Азь ихь мало
ȣчахь,
а они сами много прѣобрѣтахȣ.
Те бо, рече Господь, православноу
вѣрȣ
и хрустиѧнство
богȣ
прѣдадоуть
(Ал. Теодоров-Балан, с. 111).
5. Второто старобългарско житие на Наум Охридски.
В него се сочи бълг. народностен произход на Наум, а началото на учителското
му поприще е характеризирано с думите:
6. Староруската Повест за изминалите години (Повесть
временных лет). Към годината 898, където се говори за Моравската мисия,
е отбелязано:
Костѧнтинъ
же възвративсѧ
въспѧт
и иде учить болгарьскаго ı-азыка, а Меөодии оста въ Моравѣ
(Повесть временных лет. М.—Л., 1950, с. 22).
7. Моравската легенда. Непосредствено преди
изложението на Моравската мисия за Константин Философ е казано:
Egressus vero venit primo ad Bulgaros, quos divina
cooperatrice gratia sua praedicatione convertit ad fidem
(„Тръгвайки, той посещава преди всичко българите, които със
съдействието на божието милосърдие обръща чрез проповедта си към вярата“;
Ал. Теодоров-Балан, с. 203).
8. Чешката легенда. Събитията са предадени по следния начин:
. . . sanctus Cyrillus, graecis et latinis apicibus
sufficientissime instructus, postquam Bulgariam ad fidem Jesu boni
convertisset, in nomine sanctae trinitatis... Moraviam est ingressus
239
(„... свети Кирил, изучил напълно гръцката и латинската
литература, след като покръсти България във вярата на добрия Исус, отиде в
името на светата Троица. . . в Моравия“; Ал. Теодоров-Балан, с. 208).
9. Дуклянската хроника. Свидетелство за участие на
Константин-Кирил в покръстването на българите съдържа V гл. на паметника:
Post haec convertit totam gentem Bulgarorum et similiter
baptizati sunt in fide sanctae trinitatis
(„След това [т.е. след Хазарската мисия] той обърнал в
християнството цялото българско племе и по същия начин и те били покръстени
във вярата на светата Троица“; ИБИ, С., 1965, с. 171).
Изброените извори представят мисиите на слав. първоучители в
различна последователност, но във всички случаи ги изреждат до пристигането
им в Рим. Единствено лат. легенда Beatus Cyrillus съобщава, че
Константин-Кирил пътувал до Рим, след което се върнал в Б-я и оттам заминал
за Моравия. В Кристиановата легенда данните в този смисъл са твърде
неясни; налице е контаминация с Кирил Александрийски (V в.).
Поредицата слав. писмени свидетелства за мисионерска дейност
на Кирил и Методий сред бълг. славяни се допълва от кратки вести, пръснати в
богослужебни книги, напр.:
(часослов от XVI в., л. 1386, № 1907/818 от сбирката на
манастира Драгомирна в Румъния).
Сред грц. извори, които поддържат представата за Кирил и
Методий като бълг. просветители, са Пространното житие на Климент
Охридски и Краткото житие на Климент Охридски. Първото още в
увода си подчертава;
Ὅσπερ οὖν καὶ τὴν τῶν Βουλγάρων χώραν ἐφώτισαν ἑν τοῖς
ἐσχάτοις τοῦτοις καιροῖς πατέρες μακάριοι καὶ διδάσκαλοι...
(„По същия начин блажени отци и учители [Кирил и Методий] са
просветили в тези последни времена българската земя. . .“; Ал. Милев.
Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 78—79).
Второто вплита същото известие във встъпителната
характеристика на Климент:
. . . πρῶτος μετὰ τοῦ θείου Ναοὺμ, Ἀγγελαρίου καὶ Γοράσδου
τὴν ἱερὰν μετ᾿ ἐπιμελείας ἐξεδιδάχθη γραφήν, μεταγλωττισθεῖσαν συνεργείᾳ τῇ
κρείττονι πρός τὴν ἐνθάδε Βουλγάροις διάλεκτον ὑπὸ Κυρίλλου, τοῦ ὡς ἀληθῶς
θεοσόφου καὶ ἰσαποστόλου πατρὸς καὶ πρῶτον σὺν Μεθοδίω τῷ πάνυ. διδασκάλω
θεοσεβείας καὶ τῆς ὁρθοδόξον πίστεως τῶ Μυσῶν ἔθνει
(„Пръв заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно
изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния
български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и
отначало още бил с Методий, известния учител на мизийския народ на
благочестие и православна вяра“; Ал. Милев, Гръцките жития, с. 174—175).
И според грц. жития на Наум Охридски слав. първоучители и
техните ученици са действували в бълг. земи и са създали азбука и книги на
бълг. език. Напр. в житийния текст, познат под името „Мосхополски“, за тях
се твърди, че „прекарвали тогава в пределите на България“ (. . . οἱ ὁποῖοι
διέτριβον τότε εἰς τά μέρη τῆς Βουλγαρίας.. .; Ал. Теодоров-Балан, Кирил и
Методи, с. 179).
Въз основа на Хронографията на Продължителя на Теофан
(Teophanis continuati Chronographia), която е съставена по нареждане на
Константин VII Багренородни (913—959) и излага събитията след 813, в науката
е изказвано предположение, че Методий е покръстил княз Борис I
(852—889). В нея става дума за грц. монах-живописец на име Методий (Μεθόδιος
ὂνομα τῶ ἀνδρί), който нарисувал пред бълг. княз картината на Страшния съд,
и той, обладан от страх, „в дълбока нощ приел божественото кръщение“ (ИБИ,
9. С., 1964, с. 117).
Не е установено от кои първоизточници тръгват известията за
непосредствена просветителска работа на Кирил
240
и Методий сред бълг. славяни, нито точно кои истор. събития
са залегнали в тяхната основа. Несъмнено е обаче, че се касае за много стара
писмена традиция, която отразява някакъв реален истор. спомен. Тя се
поддържа през цялото Средновековие и намира отражение и в труд, възникнал в
най-ранния етап от развитието на славистичната наука: монографията на Й. С.
Асемани за Кирил и Методий, публикувана в съчинението му „Kalendaria
ecclesiae universae“ (т. III, 1755), е озаглавена „De Sanctis Cyrillo et
Methodio Slavorum Apostolis. Deque Chazaris, Bulgaris et Moravis ad Christi
Fidem conversis“. Не е изключена зависимостта на тази традиция от факти като
проникването на християнството в югозападните бълг. земи преди официалното
покръстване на страната в 864, назначаването на Методий за управител на слав.
област (все още нелокализирана със сигурност), църковно-организационната
дейност на княз Борис I в Брегалнишката епархия (В. Златарски. История на
българската държава през средните векове. I, 2, с. 217, 241—243). Безспорно
е и значението на бълг. характер на Кирило-Методиевия книжовен език, както и
на решаващата роля на Б-я за съхраняването и развитието на
Кирило-Методиевото дело след 885. Ако в този по-общ смисъл връзката на слав.
първоучители с бълг. народност и бълг. културна история е утвърдена като
основна постановка в славистиката, около Б.м. съществуват съмнения и
недоказани предположения.
Общо взето, значителен брой изследователи са склонни да
приемат версията за просветителска дейност на Кирил и Методий сред бълг
славяни. Тя намира подкрепа още у Й.-Ф. Добнер, Й. Добровски и
А. X. Востоков. П. И. Шафарик убедено поставя началото на слав.
богослужение в Б-я, като се основава на посочената от Черноризец Храбър
855 г. за създаването на слав. писменост, на данните у Йоан Екзарх,
на Моравската легенда, Чешката легенда, Пространното житие на Климент
Охридски, на някои летописни сведения (напр. Дуклянската хроника). Той дори
приема, че Методий лично е покръстил княз Борис I в 861. Хронологическия ред
на събитията у староруския летописец Нестор (т.е. известието на Повесть
временных лет) смята за погрешен. Шафарик отдава първостепенно значение на
бълг. езикови черти на Кирило-Методиевите преводи и извлича цяла редица
доказателства за своята теза от състоянието на бълг. просвета и книжнина
през Златния век.
След публикуването на Солунската легенда (от Йордан
Хаджиконстантинов-Джинот в 1856) и на Успение Кирилово (от А. Ф.
Гилфердинг в 1858) двата паметника попадат в центъра на научния интерес
във връзка с Б.м. Мненията фактически се определят от гледищата върху тях с
оглед на тяхната старинност и достоверност. При това винаги се държи сметка
за зависимостта им от ЖК и ЖМ. Становището за начална употреба на слав.
книги в Б-я споделя М. П. Погодин, а Гилфердинг изтъква сред
аргументите си „най-неопровержимия факт: свидетелството на езика“:
„Чем более мы знакомимся с нынешним наречием болгар
македонских, тем яснее становится, что оно представляет в живой речи народа
те свойства, которые служат отличительными, так сказать диалектическими,
признаками церковнославянского языка в ряду ветвей славянских“ (Кирилло-Мефодиевский
сборник, 1865, с. 150—151).
В разсъжденията си по въпроса за началото на слав. писменост
В. А. Билбасов настойчиво подчертава значението на Солунската легенда
и на Успение Кирилово. Според него откриването им представлява „епоха в
проучването на историята на славянските първоучители“, защото те показват
„естествената изходна точка“ на Константиновата мисионерска дейност.
Билбасов смята, че ЖК е съставено по Успение Кирилово. Той допуска още, че
Методий е посетил княз Борис I, макар легендата за живописеца
241
и картината на Страшния съд да не му вдъхва особено доверие.
Н. Л. Туницки твърди, че слав. богослужение в Брегалнишката област е
въведено при Борис I. На Солунската легенда гледа като на типичен легендарен
паметник, но вярва в достоверността на Успение Кирилово (с изключение на
сведението за бълг. произход на Константин Философ, което според него е
късна добавка). Посещението на Методий при княза отнася към последните
години от живота на слав. първоучител. И. Огиенко не се съмнява, че
Кирил и Методий са работили в Б-я, но намира, че е твърде трудно да се
установи точно кога.
Проникнат от дълбоко убеждение в документалната стойност на
ЖК, А. Д. Воронов пръв обосновава аргументирано съмненията относно
Б.м. Той категорично отхвърля мнението на Билбасов,че Успение Кирилово е
първоизточник на ЖК. Според него се касае за компилативен паметник, съставен
към края на XI или началото на XII в., който показва зависимост от ЖК,
Похвалното слово за Кирил от Климент Охридски и особено от Пространното
житие на Климент Охридски. Това обяснява и сведенията за
мисионерско-просветителска дейност в Брегалнишката област. Значението на
този край според него е преувеличено. По същия начин окачествява Успение
Кирилово и И. И. Малишевски, затова в труда си „Святые Кирилл и
Мефодий, первоучители славянские“ (1886) съзнателно не отделя внимание на
Б.м. На тази позиция застава Е. Е. Голубински. В спор с В. И.
Ламански той защищава достоверността на ЖК и убеждението си, че слав.
азбука и първите преводи са правени във връзка с Моравската мисия, а не за
бълг. славяни. Тази теза подкрепя с по-други съображения А. И. Соболевски.
Във връзка с хипотезата си, че епископ Константин Преславски е
работил в Солун и в Брегалнишката епархия, той мисли, че на Константин-Кирил
се приписва дейност в тази област поради смесване на имената. Подобна
контаминация вижда в Солунската легенда Й. Иванов. Според него в
области по течението на р. Брегалница е действувал като просветител не
Константин-Кирил, а Кирил Кападокийски (VII в.), който е приспособил за
нуждите на слав. духовен живот грц. азбука. Само в този смисъл за него
Солунската легенда има истор. стойност (както и със сведенията, които дава
за митрополит Йоан Солунски, за гр. Равен, за слав. нападения над Солун).
Предположението за просветителска дейност на слав. първоучители сред бълг.
славяни не споделя и В. Ягич.
През последните две десетилетия подемът на
кирилометодиевистиката се отразява и на проучванията около Б.м. На този
въпрос посвещава редица публикации Б. Панов. Според него проявите на
Константин-Кирил като просветител на славяните в Брегалнишката област
съвпадат по време с дейността на Методий като управител на слав. княжество и
са част от виз. политика спрямо славяните от Струмишко-Брегалнишкия край,
насочена срещу завоеванията на българите. Кирил е започнал Б.м. в началото
на 50-те г. на IX в., т.е. преди Сарацинската мисия (която Панов
отнася не към 850—851, а към 855—856). Между другото Константин е имал
задачата да бъде в помощ на Методий. Завладяването на тази област от княз
Борис I около 852 слага край на дейността на слав. първоучители там. Методий
отива в Олимп, а Кирил е изпратен при сарацините. В изясняването на своето
становище Панов не прибавя нови доказателства в сравнение с изложените в
науката преди него, произволно отъждествява управляваната от Методий област
със Струмишко-Брегалнишкия край, а в тълкуването на провежданата от княз
Борис I политика изпада в пълно противоречие със свидетелствата на всички
документални източници за отношението на бълг. владетел към
Кирило-Методиевото дело и изобщо към слав. просветна кауза.
242
Сред най-убедените привърженици на гледището за
мисионерско-просветителска работа на Кирил и Методий сред българите е Е.
Георгиев. Той изгражда система от аргументи, които съобразява със своята
теза за приоритета на кирилицата спрямо глаголицата, без да
отрича филологическия гений на Константин Философ, проявен при създаването
на глаголическото писмо, и епохалното значение на това писмо в слав.
културна история. Противоречието между Пространните жития на слав.
първоучители и паметниците, които свидетелствуват по един или друг начин за
ранна дейност на двамата братя сред бълг. славяни, той обяснява с появата на
житията сред западните славяни. Във връзка с годината 855, която сочи
Храбър, Георгиев изказва мнение, че Константин-Кирил не е създал изведнъж
глаголицата. Сред бълг. славяни той разпространява нейния първоначален
вариант, като типичните за слав. реч букви създава по-късно, непосредствено
преди Моравската мисия. Това не изключва възможността Кирил да е
разпространявал сред българите и усвоеното от него в Южна Русия слав. писмо
(кирилицата), което именно по тази причина се свързва с неговото име. Сред
бълг. славяни Кирил и Методий работят два пъти — преди и след Хазарската
мисия. Между коментираните по повод на Б.м. паметници Георгиев изтъква
особено Успение Кирилово, защищавайки неговата старинност, но не го
представя като по-ранен паметник в сравнение с ЖК. Хронологически той го
отнася към т. нар. от него ранен цикъл кратки жития в старобълг. литература
(Успение Кирилово, Проложното житие на Методий, нестигналото до наше време
старобълг. житие на Климент Охридски, най-старото житие на Наум Охридски),
като поставя на обсъждане възможността то да бъде причислено към книжовното
наследство на Климент.
Лит.:
·
Добровский Й. Кирилл и Мефодий, словенские первоучители.
Историко-критическое исследование. М., 1825, с. 49;
·
Шафарик П. Й. Славянские древности. 2., 2. М., 1848, с.
322—344;
·
Пигулевский И. Деятельность Кирилла и Мефодия среди
фракийских, македонских и болгарских славян. — Университетские известия,
1862, 5, прил. с. 1—44;
·
Гильфердинг А. Ф. О Кирилле и Мефодие и тысячелетней их
годовщине. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 150—153;
·
Погодин М. П. В память о св. Кирилле и Мефодие. — В:
Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 111—112;
·
Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по западным легендам. СПб.,
1871, с. 5, 60—61, 150, 178—179;
·
Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и
Мефодия. Киев, 1877, с. 191—193;
·
Первольф О. О. Славянский язык и его судьбы у народов
славянских. — В: Мефодиевский юбилейный сборник. Варшава, 1885, с. 119;
·
Малышевский И. Святые Кирилл и Мефодий, первоучители
славянские. Киев, 1886, с. 108—109;
·
Соболевски А. Епископ Константин. — СбНУ, 18, 1901, с. 70—71;
·
Иванов Й. Северна Македония. С., 1906, с. 58—72;
·
Голубинский Е. Е. По поводу перестроя В. И. Ламанским истории
деятельности Константина Философа, первоучителя славянского. — ИОРЯС, 12,
1907, 2, с. 376;
·
Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache.
Berlin, 1913, c. 5;
·
Туницкий Л. Св. Климент, епископ словенский. Ero жизнь и
просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913, с. 217, 231—235;
·
Лавров П. Кирило та Методій в давньо-слов’янському
письменстві — Київ, 1928, с. 170;
·
Огіенко І. Костянтин i Мефодій. Іх життя та діяльність. 1.
Варшава, 1927, с. 192—198; 2. Варшава, 1928, с. 180—181;
·
Георгиев Ем. Кирил и Методий, основоположници на славянските
литератури. С., 1956, с. 94—100;
·
Јурковић Љ. Прва дипломатска мисија Константина
Филозофа-Ћирила просветитеља Словена. — Зборник за друштвене науке, 13—14,
Нови Сад, 1956, с. 37;
·
Георгиев Ем. Работили ли са Кирил и Методий като просветители
на българските славяни? — В: Езиковедски изследвания в чест на акад. Ст.
Младенов. С., 1957, с. 235—245;
·
Г еоргиев Ем. Разцветът на българската литература в IX—X в.
С., 1962, с. 42—55;
·
Истрин В. А. 1100 лет славянской азбуки. М., 1963, с. 16;
·
Панов Б. Карактерот на дејноста на браќата Кирил и Методија
во Македонија. — Просветно дело, 19, 1963, 7—8, с. 375—388;
·
Алексова Б. Баргала-Брегалница во светлината на новите
археолошки истражувања. — Гласник на Институтот за национална исторща, 9,
1967, 3, с. 12—13;
·
Георгиев Ем. Родината на Кирило-Методиевото дело. — ККФ 1, с.
31—43;
·
Георгиев Ем. Кирил и Методий. Истината за създателите на
българската и славянска писменост. С., 1969, с. 307—319;
243
·
Дуйчев И. Пространно гръцко житие и служба на Наум Охридски.
— ККФ1, с. 277—279;
·
Петканова-Тотева Д. Кирил и Методий в някои легендарни
книжовни паметници. — ККФ1, с. 75—94;
·
Панов Б. Дејноста на Кирил и Методија во Македонија. — В:
Симпозиум 1100 годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с.
163—185;
·
Златарски В. История на българската държава през средните
векове. 1., 2, С., 1971, с. 59—67, 210—222, 241—243;
·
Панов Б. Брегалничката мисија на Константин Филозоф-Кирил. —
Историја, 8, 1972, 1, с. 41—49;
·
Georgiev Е. Die slavischen Aufklärer KonstantinKyrill und
Method und die bulgarischen Slaven. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, c. 7—13;
·
Гeоpгиeв Ем. Возникновение оригинальной староболгарской
агиографии. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 4, с. 14—23;
·
Петков Г. Из ръкописната сбирка на манастира Драгомирна
(Румъния). — Старобългарска литература, 8, 1980, с. 57;
·
Дончева-Панайотова Н. Легендата за покръстването на българите
от Кирил и Методий във възрожденската литература. — ККФЗ, с. 254—267.
Лиляна Грашева
(51).
БРЮКНЕР,
Александър (Brückner, А.) (29.I.1856—24.V.1939) — полски славист,
литературен историк, езиковед, етимолог. Роден в гр. Торнопол, Полша.
Образованието си получава в Лвов, Виена (при Фр. Миклошич), Лайпциг,
Берлин (при В. Ягич). Доц. в Лвовския и Виенския унив. (1878—1881),
проф. по слав. езици и литератури в Берлинския унив. (1881—1924), член на
Полската (1888), Петербургската (1890), Пражката и Белградската АН. Учен с
огромна ерудиция и изключителна продуктивност (около 1500 научни
разработки). Б. е последният представител на универсалната позитивистична
филология. Умира в Берлин.
Основните изследвания на Б. в областта на културната история
са забележителният по своята научна и познавателна стойност синтетичен труд
„Dzieje kultury polskiej“ (t. 1—3, 1939), „Różnowiercy polscy“ (1905), „Encyklopedia
staropolska“ (t. 1—2, 1939). Литературните му проучвания ca съсредоточени
предимно в областта на старополската литература. Неговите
историко-литературни студии — „Średniowieczna poezja łacińska w Polsce“ (
1892—1894), „Kazania średniowieczne“ (1895—1896), „Apokryfy średniowieczne“
(1900—1904), “Psałterze polskie do połowy XVI w.“ (1902), „Literatura
religijna w Polsce średniowiecznej“ ( 1902—1904), фундаменталната монография
„Mikołaj Rej, studium krytyczne“ (1905) и др., изцяло променят представите
за полската средновековна литература и писменост. Основа на тези теоретични
трудове са многобройните, често с изключителна научна стойност библиографски
и архивни открития и филологическата им обработка — най-старият цялостен
полски текст на „Kazania świętokrzyskie“, „Rozmyślania przemyskie“, „Ogród
fraszek“ на В. Потоцки и др. Обобщение на тези изследвания са трудовете „Geschichte
der polnischen Literatur“ (1901), „Dzieje literatury polskiej w zarysie“ (t.
1—2, 1903) и др. Като изследовател на полския език Б. представя в своите
работи процеса на формирането на полския книжовен език. Първата му важна
езиковедска работа е студията „Die slavischen Fremdwörter im Litauischen“
(1872), която дава началото на редица изследвания на чуждите заемки в
полския език, намерили обобщение в „Cywilizacja i język. Szkice z dziejów
kultury polskiej“ (1901) и „Walka o język“ (1917). Най-голямото и значително
дело на Б. в областта на етимологията е „Słownik etymologiczny języka
polskiego“ (1926—1927), в областта на историята на полския език — „Dzieje
języka polskiego“ (1906), представен и в немска версия — „Geschichte der
älteren polnischen Schriftsprache“ ( 1922).
Като езиковед-славист и изследовател на стари слав. писмени
паметници Б. изпъква особено с многобройните си студии върху делото на Кирил
и Методий, оценявано от него изключително високо, и върху техните жития. За
пръв път взема отношение по тези проблеми в рецензия върху труда на Л. Гьоц
„Geschichte der Slavenapostel Konstantinus und Methodius“ (в KH, 13, 1899,
c. 830—832). Четири години по-късно отново се връща към тази тема
244
в „Cyryl i Metody“ (Przegląd Polski, 1903, s. 427—474); „O
prawdzie i świętych prawosławnych” (Słowo Polskie, 1903, № 465—471); „Walka
o apostołów słowiańskich“ (Słowo Polśkie, 1903, № 588, 590, 594); „Legendy o
Cyrylu i Metodym wobec prawdy dziejowej. Szkic z dziejów chrześcijaństwa u
Słowian“ (Rocznik Towarzystwa Przyjaźni Nauki wa Toruniu, 30, 1903, p.
1—49); същото отделно (Toruń, 1903); „Mystifikationen I. Die Wahrheit über
die Slavenapostel und ihr Wirken“ (Beilage zur Allgemeinen Zeitung, № 163,
1903, s. 145—149); „Cyrillo-Methodiana, Thesen zur Cyrillo-Methodianischen
Frage“ (ASPh, 28, 1906, s. 186—229; „Próbki najnowszej krytyki historycznej“
(Przegląd Historyczny, 3, 1906, p. 1—121, 146—161); „Co sądzić o „Żywotach“
Cyryla i Metodego“ (KH, 22, 1908, p. 1 — 15); „Cyryl i Metody. Nowe źródła i
opracowania“ (Przegląd Historyczny, 1908, 6, 295—305, 1908, 7, 159—168);
обширната студия „Die Wahrheit über die Slavenapostel“ (Tübingen, 1913, 127
p); „Cyrill und Method“ (ASPh, 42, 1929); „Cyrillo-Methodiana“ (Lwów, 1933,
s. 26); „Cyrill und Method“ (Zeitschrift für Osteuropäische Geschichte, 9,
2, 1935, s. 184—199).
Б. подценява истор. стойност на ЖК и ЖМ. Неговата теза, че
Константин по собствена воля и по чисто религиозни подбуди предприема
Моравската мисия, както и отричането на политическия елемент в нея, е
сериозно оспорвана от много учени.
Съч.:
o
Litu-slavische Studien. 1. Die slavischen Fremdwörter im
Litaunischen. Weimar, 1877, 14+207;
o
Średniowieczna poezja łacińska w Polsce. — Rozprawy Wydziału
Filologicznego Akademij Umiejętności w Krakowie, 16, 1892, 69 p.; 22, 1893,
62 p.; 23, 1894, 52 p.;
o
Kazania średniowieczne. — Rozprawy Wydziału Filologicznego
Akademij Umiejętności, 24, 1895, 1, 60 p.; 24, 1895, 2, 74 p.; 25, 1896, 3,
91 p.;
o
Geschichte der Slavenapostel Konstantinus und Methodius. — KH,
13, 1899, p. 830—832;
o
Apokryfy średniowieczne. — Rozprawy Wydziału Filologicznego
Akademij Umiejętności w Krakowie, 28, 1900; 40, 1904;
o
Geschichte der polnischen Literatur. Leipzig, 1901, 635 p.;
o
Psałterze, polskie do połowy XVI wieku. — Rozprawy Wydziału
Filologicznego Akademij Umiejętności w Krakowie, 34, 1902, 83 p.;
o
Literatura religijna w Polsce średniowiecznej. 1. Kazania i
pieśni. Warszawa, 1902, 235 p.; 2. Piśmo Święte i Apokryfy. Warszawa, 1903,
164 p.; 3. Legendy i modlitewniki. Warszawa, 1904, 187 p.;
o
prawdzie i świętych prawosławnych. — Słowo Polskie, 8, № 465,
6. X. 1903; 467, 7. X. 1903; 469, X. 1903; 471, 9. X. 1903;
o
Walka o Apostołów Słowiańskich. — Słowo Polskie, 8, № 588,
17. XII. 1903; 590, 18. XII. 1903; 594, 21. XII. 1903;
o
Cyril i Metody. — Przegląd Polski, 1, 1903, p. 427—474;
o
Legendy o Cyrylu i Metodym wobec prawdy dziejowej. Szkic z
dziejów chrześcijaństwa u Słowian. — Rocznik Towarzystwa Przyjaźni Nauki w
Toruniu, 30, 1903, p. 1—49;
o
Mystifikationen. 1. Die Wahrheit über die Slavenapostel und
ihr Wirken. — Beilage zur Allgemeinen Zeitung, № 163, 1903, p. 145—149;
o
Dzieje literatury polskiej w zarysie. 1—2. Warszawa, 1903,
1., 476 p.; 2., 497 p. (2 изд. Warszawa, 1908, 3 изд. Warszawa, 1924);
o
Różnowiercy polscy. Szkice obyczajowe i literackie. Seria 1.
Warszawa, 1905, 280 p.;
o
Cyrillo-Methodiana. 2. Thesen zur Cyrillo-Methodianischen
Frage. — ASPh, 28, 1906, p. 186—229;
o
Co sądzić o „Żywotach Cyryla i Metodego“. — KH, 22, 1908, p.
1—15;
o
Cyryl i Metody. Nowe źródła i opracowania. — Przegląd
Historiczny, 1908, 6, p. 295—305; 7, p. 159—168;
o
Dzieje języka polskiego. Lwów, 1906, 186 p. (2 изд. Lwów,
1913, 3 изд. Warszawa, 1925);
o
Die Wahrheit über die Slavenapostel. Tübingen, 1913, 127 p.;
o
Walka o język. Lwów, 1917, 284 p.;
o
Geschichte der älteren polnischen Schriftsprache. Lipsk,
1922, 83 p.;
o
Cyrill und Method. — ASPh, 42, 1929, p. 161—183;
o
Dzieje kultury polskiej. 1—3. Warszawa, 1931 (2 изд. 1—4.
Warszawa, 1939, 3 изд. 1—4. Warszawa, 1957—1958);
o
Cyrillo-Methodiana.
—
KH, 47, 1933, p. 529—552;
o
Cyrill und Method. — Zeitschrift für osteuropäische
Geschichte, 9, 1935, 2, p. 184—199;
o
Encyclopedia staropolska. 1. Warszawa, 1939, 956 p.; 2.
Warszawa, 1939, 1070 p.
Лит.:
·
Jagić V. — ASPh, 28, 1906, p. 161—255;
·
Pastrnek F. — Deutsche Literatur-Zeitung, 36, 1913, p.
1122—1124;
·
P. J. — Vlast, 30, 1913, p. 104—107;
·
Naegle A, Theologische Revue, 12, 1913, p. 437—441;
·
Novotný V. — LF, 41, 1914, p. 304—308;
·
Bidlo J. — ČMM, 38, 1914, p. 101—107;
·
Studia staropolskie. Księga ku czci Aleksandra Brücknera.
Kraków, 1928, 9+793 p.;
·
Vajs J. — Slavia, 13, 1934—1935, p. 718—725;
·
Леков Ив. — МкП, 1933, 2, с. 132—136;
·
Lehr-Spławiński T. Aleksandef Brückner. — Język polski, 24,
1939, p. 91—92;
·
Krzyżanowski J. Aleksander Brückner. — Pamiętnik Literacki,
36, 1946, 1—2, p. 60—73;
·
Taszycki W. Aleksander Brückner. — Rozprawy i studia
polonistyczne. 3. Wrocław, 1965, p. 362—367;
245
·
Aleksander Brückner (1856—1939). — In: Bibliografia
literatury polskiej Nowy Korbut. 13. Literatura pozytywizmu i Młodej Polski.
Warszawa, 1970, p. 276—291;
·
W trzydziestolecie śmierci Aleksandra Brücknera. Kraków,
1971, 212 p.
Пенка Баракова
(53).
БУДИЛОВИЧ,
Антон Семьонович (24.V./5.VI.1846—12/25.XII.1908) — руски славист, историк,
филолог и педагог. Роден в с. Комотово, Гродненска губ. Завършва
Историко-филологическим фак. на Петербургским унив. (1867), където остава да
се подготвя за професорско звание под ръководството на В. И. Ламански
и И. И. Срезневски. Редовен проф. в Нежин (1875—1881), Варшава
(1881—1892), Юрев (дн. Тарту, Естонска ССР, 1892—1901). Член-кор. на
Петербургската АН (1882), на Сръбската АН, на Чешката АН, почетен член на
Петербургската духовна академия. Редактор на сп. „Славянское обозрение“
(1892) и на в. „Московские ведомости“ (1908). Умира в Петербург.
Научните интереси на Б. са насочени главно към слав.
филология. Разглежда и въпроси на старобълг. език (според неговата
терминология — „старославянски“ и „църковнославянски“) — произхода на
Кирило-Методиевия език, времето на създаване на двете азбуки — глаголица и
кирилица, развоя на слав. култура, влиянието, което старобълг. език оказва
върху оформянето на литературните езици на другите слав. народи. В редица
свои публикации подчертава, че в основата на езика на Кирил и Методий стои
един от диалектите на бълг. език. Принос в разработката на тези проблеми е
трудът му „Начертание церковнославянской грамматики“ (1883), в който се
разглеждат фонетични, морфологични и синтактични въпроси. В труда си за
13-те слова на Григорий Богослов от XI в. Б. идва до
заключението, че езикът на този паметник се доближава до езика на Супр. сб.
и че „основният му звуков фонд е старобългарски“: има следи от глаголически
оригинал; в много случаи носовките се употребяват правилно; налице е и
смесване на носовките и т.н.
Изводът му е, че преводът е направен от старобълг. оригинал.
По повод 1000-годишнината от смъртта на Методий Б. организира отпечатването
на „Мефодиевский юбилейный сборник“ (Варшава, 1885) и го редактира. В него
са поместени работи на Н. А. Лавровски, О. О. Перволф, П. А. Кулаковски, К.
Я. Грот, Ф. Ф. Зигел. Б. участвува с публикацията „Несколько мыслей о
греко-славянском характере деятельности свв. Кирилла и Мефодия“ (117 с.).
Съч.:
o
Исследование языка древнеславянского перевода XIII слов
Григория Богослова по рукописи имп. Публичной библиотеки XI века. СПб.,
1871, 152 с.;
o
XIII слов Григория Богослова по рукописи имп. Публичной
библиотеки XI века. СПб., 1875, 12+285 с.;
o
Анализ составных частей славянского слова с морфологической
точки зрения. Киев, 1877. 106 с.;
o
Несколько замечаний об изучении славянского мира. СПб., 1878.
54 с.;
o
Первобытные славяне в их языке, быте и понятиях по данным
лексикальным. Исследования в области лингвистической палеонтологии славян. —
Известия Нежинского историко-филологического института, 2, 1878, с. I—XXII,
1—264; 3, 1879, с. 265—408, I—XV;
o
Начертание церковнославянской грамматики, применительно к
общей теории русского и других родственных языков. Варшава, 1883. 364 с.;
o
Несколько мыслей о грекославянском характере деятельности свв.
Кирилла и Мефодия. — В: Мефодиевский юбилейный сборник. Варшава, 1885, с.
1—117;
o
Общеславянский язык в ряду других общих языков древней и
новой Европы. 1—2. Варшава, 1892, 812 с.;
o
Несколько замечаний о научной постановке славянской истории,
ее объеме, содержании и периодах. Юрьев, 1898, 42 с.;
o
К вопросу о литературном языке на юго-западной Руси. Юрьев,
1900. 31 с.
Лит.:
·
Карский Е. Ф. Памяти А. С. Будиловича. — РФВ, 61, 1909, 1, с.
149—161;
·
Грот К. Я. Памяти Антона Семеновича Будиловича. —
Исторический вестник, 30, 1909, с. 1097—1122;
·
Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 789—794;
·
Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 1. Минск, 1976,
с. 42—44;
·
Традиции русского языкознания на Украине. Киев, 1977, с.
47—49;
·
Лаптева Л. П., М. В. Никулина. — Славяноведение в
дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 86—88.
Мила Пулева
(55).
БУНИНА,
Ирина Константиновна (12.II.1918) — съветска филоложка. Родена в Москва.
Завършва Филологическия фак.
246
и аспирантура по бълг. диалектология в Московския унив.
Защищава дисертация на тема „Говорът на олшанските българи“. От 1951 до 1973
е научна сътрудничка в Инст. за славянознание и балканистика при АН на СССР.
Участвува в диалектоложките експедиции на института в Б-я и в бълг. села в
Бесарабия. Б. работи главно в две области: бълг. диалектология и проблеми на
вида и времето в слав. езици. Авторка е на редица статии върху историята и
съвременното състояние на отделни бълг. говори (говора на олшанските
българи, говора на с. Суворово в УССР и др.) и върху бълг. и
сърбохърватските глаголни времена. Монографията ѝ „Система времен
старославянского глагола“ (1959) е синхронно изследване, изпълнено с
методиката на структурния анализ. Б. установява, че основната корелация в
старобълг. темпорална система е построена върху диференциалния признак
относителнонеотносително време. Тук, както и в монографията „История
глагольных времен в болгарском языке“ (1970), се защищава идеята за
независимост на бълг. темпорална система от системата на глаголния вид.
Втората книга е ценна преди всичко с наблюденията над количествените
изменения във функционирането на бълг. глаголни форми. Известно време Б.
участвува в авторски колектив по съставянето на речник на старобълг. език.
От 1970 се включва в подготовката на изданието на среднобълг. паметник от
XIII—XIV в. Норовски псалтир.
Съч.:
o
Говор Ольшанских болгар. — В: Краткие сообщения. Институт
славяноведения. 7. М., 1952, с. 49—58;
o
Значение и употребление прошедших времен в говоре села
Суворова Измаильской области УССР. — В: Статьи и материалы по болгарской
диалектологии. 6. М., 1954, с. 71—135;
o
Система времен старославянского глагола. М., 1959, 160 с.;
o
История глагольных времен в болгарском языке. М., 1970. 300
с.;
o
Категория времени или категория таксиса? О противопоставлении
относительных и абсолютных времен болгарского индикатива. — В: Исследования
по славянскому языкознанию. Сборник в честь шестидесятилетия проф. С. Б.
Бернштейна. М., 1971, с. 124—129.
Лит.:
·
Birnbaum Н. — ZSPh, 30, 1962, р. 206—217;
·
Деянова М. Нов принос върху старобългарските глаголни
времена. — БЕ, 13, 1963, 3 с. 289—298;
·
Янакиев М. Книга за някои видове глаголни форми в българските
евангелски текстове от X до XX в. — БЕ, 22, 1972, 6, с. 577—585.
Мария Деянова
(56).
БУСЛАЕВ,
Фьодор Иванович (13/25.IV.1818—31.VII/12.VIII.1897) — руски филолог и
изкуствовед. Роден в Керенск (дн. с. Вадинск), Пензенска област. През
1834—1838 следва в Историко-филологическия фак. на Московския унив. при М.
П. Погодин, С. П. Шевирьов и др. След завършване на висшето си
образование преподава руски език в III московска гимназия. Пътешествува 2 г.
из Европа, предимно из Италия, където се запознава със западноевроп. култура
и изкуство. Възприема възгледите на В. Хумболт и Я. Грим, според които
езикът не е затворена система, а непрекъснато развиващ се организъм и
отражение на духовния живот на народа. През 1847—1881 чете лекции в
Московския унив., където ръководи Катедрата по руски език. Пръв в Русия
преподава граматика на индоевроп. езици и истор. граматика на руски език.
Редовен проф. от 1859. Акад. на Петербургската АН (1860). Д-р по история на
изкуствата (за труда си „Русский лицевой апокалипсис. Свод изображений из
лицевых апокалипсисов по русским рукописям с XVI века по XIX“ (М., 1884,
14-f835 с.). Умира в с. Люблино, Московска губерния (дн. към Москва).
Научната си дейност Б. започва с педагогически трудове.
Книгата му „О преподавании отечественного языка“ (1844) е първият в
историята на руската методика научен труд. Той поставя основите на звуковия
метод, обяснителното четене и разбора в преподаването на роден език.
По-трайни са интересите на Б. в областта на езика, изкуството и народния
епос. В езиковедските си трудове възприема сравнителноистор. метод и е един
от основоположниците на истор. изучаване на руски език.
247
Заедно с И. И. Срезневски поставя началото на направлението,
което свързва историята на езика с историята на народа. В дисертационния си
труд „О влиянии христианства на славянский язык. Опыт истории языка по
Остромирову евангелию“ (М., 1848, 211 с.) Б. дели най-старата езикова
история на 2 периода — митологичен и християнски, смята, че готският превод
на Библията съдържа значителни данни за изучаването на слав. език и че
„славянският език много преди Кирил и Методий е бил под влиянието на
християнските идеи“ (с. 210). Данните от съвременния руски език се сравняват
с други индоевроп. и слав. езици и с писмени паметници. Това богатство на
материала е характерно и за „Опыт исторической грамматики русского языка“
(М., 1858, 1. 11+244 с.; 2. 10 + 428 с.), която претърпява няколко издания
под заглавие „Историческая грамматика русского языка“ (1863; 1868—1869 и
др.). Като допълнение на последната книга Б. създава „Историческая
хрестоматия церковнославянского и древнерусского языков“ (М., 1861, 1632
колони), която обогатява слав. филология с палеографски и граматични бележки
за много паметници, тогава още неизследвани в науката — Остромирово
евангелие, Изборника от 1073, Изборника от 1076 и др. Б. изтъква, че „Остромиров
список в значительной чистоте удерживает особенности древнейшего
церковнославянского, или болгарского оригинала, с которого был переписан“;
Светославовият изборник от 1073 е с „правописание, в основе древнейшее
церковнославянское, или болгарское, значительно пострадавшее под влиянием
южнорусского писца“; че правописната система на Изборника от 1076 е същата
като в Изборника от 1073. На основата на „Историческая грамматика русского
языка“ е написан и „Учебник русской грамматики, сближенной с
церковнославянскою, с приложением образцов грамматического разбора“ (М.,
1869, 8 + 286 с.).
Фьодор Буслаев
В книгата „Материалы для истории письмен восточных, греческих,
римских и славянских. Изготовлены к столетнему юбилею императорского
Московского университета трудами профессоров и преподавателей Петрова,
Клина, Меншикова и Буслаева“ (М., 1855) Б. е автор на частта „Палеографические
и филологические материалы для истории письмен славянских, собранные из
15-ти рукописей Московской Синодальной библиотеки“ (с. 1—58), в която са
дадени палеографски и езикови наблюдения върху ръкописите. Последните три
книги изиграват голяма роля за събуждането на филологическия интерес към
старите паметници. Б. е основоположник в изучаването на средновековните
миниатюри, като засяга и историята на бълг. орнамент.
Б. е автор на трудове и в областта на руското народно
творчество и литературознанието: „Исторические очерки русской народной
словесности и искусства“ (СПб., 1861. 1. 643 с.; 2. 429 с.); „Русский
богатырский эпос“ (Русский вестник, 1862); „Народная поэзия“ (СПб., 1887);
„Мои досуги“ (1—2. М., 1886) и др. С тях той става основоположник на руската
митологическа школа; привърженик е на миграционната теория (т. нар. школа на
заимствуванията); прилага сравнително-истор. метод,
248-249
като сравнява руския епос с данни от епоса на другите
славяни, включително и с материал от бълг. и сръбския епос.
Съч.:
o
Сочинения. 1—2. СПб., 1908—1910; 3. Л., 1930;
o
Историческая грамматика русского языка. М., 1959, 626 с.
Лит.:
·
Щепкин В. Н. Федор Иванович Буслаев (1818—1897). —
Этнографическое обозрение, 35, 1897, 4, с. 99—111;
·
Халанский М. Г. Памяти Ф. И. Буслаева. Харьков, 1899. 8 с.;
·
Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 535—545;
·
Петрова Е. Н. Академик Федор Иванович Буслаев и его значение
для школы. — В: Буслаев Ф. И. О преподавании отечественного языка. Л., 1941,
с. 3—28;
·
Виноградов В. В. Из истории изучения русского синтаксиса (от
Ломоносова до Потебни и Фортунатова). М., 1958, 223—251;
·
Смирнов С. Ф. И. Буслаев и русское языкознание первой
половины XIX века. — Ученые записки Тартуского государственного
университета, 279. Труды по русской и славянской филологии, 20. Серия
лингвистическая. Тарту, 1971, с. 1—203;
·
Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 1. Минск, 1976,
с. 47—55;
·
Капорулина Л. В. — Славяноведение в дореволюционной России.
Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 89—91.
Ангелина Даскалова
БЪЛГАРСКА ЛЕГЕНДА — вж. Пространно житие на Климент
Охридски.
БЪЛГАРСКА МИСИЯ — вж. Покръстване на българите.
(58).
БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ IX—XI ВЕК.
Политически и военни събития през първата
половина на IX в.
БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ IX В.
250
Създадената през 681 при хан Аспарух бълг. държава се развива
от началото на IX в. по пътя на непрестанни политически и военни успехи.
През 803—814 управлява хан Крум, който поставя Начало на нова династия. През
804 или 805 бълг. войски разгромяват Аварския хаганат един от най-опасните
съседи не само на Б-я, но и на други страни в Югоизточна и Централна Европа.
Към територията на държавата е присъединена източната му част (западната
част пада под властта на Франкската империя; вж. Авари). Така
северозападната граница на Б-я стига до басейна на Средния Дунав и на р.
Тиса, северната граница се простира но склоновете на Северните Карпати и на
изток — докъм р. Днепър. Това е т. нар. „България отвъд Дунава“, за която
споменават тогавашните виз. историографи. През 807 започва война с Византия.
През 808 бълг. войски проникват дълбоко по долината на р. Струма, през 809
хан Крум овладява голямата крепост Средец (дн. София). През 811 виз. имп.
Никифор I Геник (802—811) предприема поход срещу Б-я. Преминава Източна
Стара планина, завзема и опустошава столицата Плиска. На връщане обаче му е
устроена засада във Върбишкия проход. Битката завършва с пълен разгром на
виз. войски на 26 юли, при който загива самият император. Крум. предприема
настъпление в Източна Тракия, превзема през окт. 812 гр. Месемврия (дн.
Несебър) и разбива през 813 византийците при селището Версиникия (близо до
Одрин). На 17 юли същата година бълг. хан е вече пред вратите на Цариград.
Следват опустошителни набези, при които са превзети редица селища в Източна
Тракия. През зимата на 814 Крум предприема нов поход срещу виз. столица, но
на 13 апр. умира внезапно.
При хан Омуртаг (814—831) се установяват мирни отношения с
Византия, скрепени с договора от 815, за който се дават сведения в т. нар.
Сюлейманкьойски надпис. Уредил отношенията си с южния си съсед, бълг. хан
води война с унгарците, които по това време живеят в южноруските степи.
Българите утвърждават границата на държавата до р. Днепър. След 824 Омуртаг
влиза в конфликт с Франкската империя, която се опитва да привлече на своя
страна слав. племена тимочани, браничевци и абодрити, живеещи в областта на
р. Тимок и влезли в състава на бълг. държава след разгрома на Аварския
хаганат. След сполучливи военни действия заплахата е отстранена и Омуртаг
запазва властта си над споменатите славяни (828). Така границите на бълг.
държава отвъд Дунава остават непроменени.
Хан Маламир (831—836) запазва мирните отношения с Византия.
Бълг. владетел прави малки териториални отстъпки на Виз. империя около гр.
Одрин, в замяна на което получава град Филипопол (дн. Пловдив). Към
територията на Б-я се присъединява Родопската област. С това нараства броят
на слав. население в пределите на държавата.
При хан Пресиян (836—852) българите се възползуват от
тежкото положение на Византия, заета в борба срещу арабите, и проникват
дълбоко на югозапад в земите на слав. племе смолени. През 837 Пресиян
предприема поход срещу Солун и овладява гр. Филипи (между Кавала и Драма).
Следва териториално разширение в земите на бълг. славяни в Македония (струмци,
верзити и др.). В продължение на около 2 г. в пределите на Б-я е включена
областта между горното и средното течение на реките Вардар и Черна Дрина.
Омаломощена от войните срещу Арабския халифат, Византия не е в състояние да
се противопостави на действията на българите.
251
БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ X В.
252
Византийският имп. Никифор I Геник на поход срещу България и
пленяването му. Минатюра в Манасиевата хроника. Ватикански препис от XIV в.
Така славяните в Македония, присъединени към бълг. държава,
влизат в своята естествена политическа и етническа среда. Процесът на
включване на слав. население от областта Македония продължава и при княз
Борис I (852—889); в пределите на Б-Ц влизат Охрид и Прилеп. В границите
на бълг. държава са включени и част от албанските земи, населени по това
време със славяни от бълг. група.
Успоредно с териториалното разширение на средновековна Б-я и
на обединяването на слав. племена от бълг. група се развива процес на
централизиране на военноадминистративния апарат и на укрепване на властта на
владетеля. Първоначално в бълг. държава вътрешното сцепление е слабо и
съществува своеобразен административен дуализъм, резултат на все още
неизживени традиции от племенната уредба на славяни и прабългари. Наред с
властта, осъществявана от хана в столицата Плиска с помощта на сановници,
набирани предимно из средата на прабълг. знатни родове, в отделни краища на
страната се запазва господството на местни слав. князе, които имат право на
самоуправление и разполагат със собствени военни отряди. Такъв самостоятелен
княз през втората половина на VIII в. е вождът на племето севери Славун.
Тази двойственост в уредбата на държавата намира съответен израз в
тогавашната терминология. Употребява се нееднократно названието България, а
едновременно с това в употреба е и названието Славиния или славинии. Под
България се подразбира цялата територия на страната, чийто върховен владетел
е ханът, а със славинии се означават отделните полусамостоятелни области,
където управляват слав. князе.
Първи стъпки към преодоляване на вътрешната раздробеност се
осъществяват при хан Крум. Убеден, че напрегнатата политическа обстановка
изисква пълно сплотяване на силите, той не оставя автономия в
новоприсъединените към държавата земи в Източна Тракия и назначава за
управници преки свои служители из средата на прабълг. аристокрация. За това
свидетелствуват данните в т. нар. Хамбарлийски надпис. Централизаторските
стремежи на Крум прозират и в издадените по негово време закони, за които се
споменава във виз. енциклопедичен речник „Свидас“ от X в. Предвиждат се
наказателни разпоредби, валидни за цялата страна, което е крачка напред към
преодоляване на съществуващата раздробеност в областта на правото.
Към укрепване на централната власт се стреми и хан Омуртаг.
След успешните войни срещу Франкската империя той нарежда да бъдат
отстранени местните племенни князе на тимочани, браничевци и абодрити, а на
тяхно място изпраща сановници, контролирани пряко от двореца.
253
Процесът на централизация продължава и при владетелите
Маламир, Пресиян и Борис I. Главна предпоставка за това е
външнополитическата заплаха, изискваща укрепване на силите срещу различните
врагове на държавата. Наред с това като допълнителен фактор се прибавя и
постепенното развитие на феодалните отношения, при което част от селяните
попадат под властта на славянобълг. аристокрация. В стремежа си да подчинят
селяните представителите на аристокрацията се нуждаят от силна власт, която
да защищава техните интереси. В такъв смисъл процесът на феодализацията
подпомага тенденциите към премахване на племенния партикуларизъм и към
укрепване позициите на владетеля.
В резултат на преодоляване на административния дуализъм в
устройството на бълг. държава настъпват съществени изменения.
Господствуващият в продължение на столетия принцип на разделението на
територията на страната съобразно наличието на отделни слав. племена е
изоставен. През втората половина на IX в. славиниите на бълг. славяни в
Мизия, Тракия и Македония и отвъд Дунав, които били обособени години наред
като полусамостоятелни области, изчезват окончателно. Вместо тях са
изградени нови административно-военни единици, известни под названието
комитати. Начело на всеки комитат стои комит (κόμης), който е орган на
централната власт и зависи пряко от владетеля. Важна управителна функция в
комитатите изпълняват и т. нар. таркани, които се делят на различни
категории (олгу таркан, бори таркан, зера таркан и др.). Комитът има
предимно гражданска власт, докато тарканите изпълняват функции от военно
естество. Наред с комитите и тарканите в отделните области има и съдии,
които също са органи на централната власт и се грижат за правораздаването.
Хан Крум пие наздравица от черепа на Никифор. Миниатюра от
Манасиевата хроника. Ватикански препис от XIV в.
Териториално разширение и политическо
укрепване на България през втората половина на IX в. и първата четвърт на X
в. Наследникът на Пресиян — княз Борис I започва война с византийците,
завършила с териториални загуби в Тракия (856). През 863 се сключва мирен
договор и бълг. държава си връща отнетите земи с изключение на черноморските
градове Месемврия и Анхиало (дн. Поморие). През 864 Борис I решава да въведе
християнството като официална религия. Актът на покръстването се извършва по
виз. образец от духовници, изпратени от Цариград. С приемането на
християнската религия Б-я утвърждава международния си авторитет и подобрява
отношенията си с Виз. империя. Християнизацията допринася за по-нататъшното
укрепване на централната власт и за преодоляване на племенния партикуларизъм.
Владетелят е обявен за „божи поставеник“,
254
определен от самия бог да управлява своите поданици. Така се
заздравяват основите на с амодър жа в и ето като ръководен принцип в
административновоенния механизъм. Въвеждането на християнството е придружено
с възприемането на нова система от правни норми; важна роля играе и
новоизграденият в страната църковен институт начело с архиепископ (вж.
Българската църква през IX—X век). Пръв писмен юридически сборник в Б-я
след покръстването е „Законъ соуднъıи людьмъ“ (Закон за съдене на
хората), който следва в основни линии виз. Еклога, но съдържа и
оригинални разпоредби, съобразени с бълг. действителност.
Недоволни от покръстването, група боляри вдигат бунт, който
бързо бива потушен. В желанието си да получи самостоятелна църква княз Борис
I влиза в преговори с римския папа Николай I, но впоследствие се
ориентира отново към Византия. През 869—870 е решено Бълг. църква да остане
под върховенството на цариградския патриарх. Тя получава обаче собствен
църковен глава със сан архиепископ. Опитите на Римската църква да предизвика
обрат в политиката на Борис остават безрезултатни. На църковен събор в
Цариград през 879—880 е потвърдено окончателно решението Бълг. църква да
остане в сферата на източното православие.
През 870 започва война между Б-я и съседната ѝ сръбска
държава, която завършва с неуспех за българите. През 883 Борис I воюва като
съюзник на немския крал Арнулф срещу великоморавците. Мирните отношения се
възстановяват през 885. През 886 в Б-я пристигат изгонените от Велика
Моравия ученици на Кирил и Методий — Климент, Наум и Ангеларий. По нареждане
на княз Борис Климент бива изпратен в областта Кутмичевица, където създава
книжовна школа, а Наум остава в Плиска. С това се поставя началото на
въвеждането на слав. писменост и просвета в новопокръстената страна и на
постепенното отстраняване на дошлите в Б-я виз. висши духовници.
През 889 княз Борис I се оттегля в манастир и на престола
идва синът му Владимир (889—893), който прави опит да възстанови
езичеството. С нгмесата на Борис I Владимир е свален от власт и ослепен. На
свикания в Преслав събор през 893 за владетел е провъзгласен третия син на
Борис — Симеон. Столицата се премества от Плиска в Преслав, а грц.
език, дотогава официален и държавен, бива заменен със слав. език
(старобългарски). През същата година Климент е назначен за епископ на
епархията Дрембица.
Царуването на Симеон (893—927) бележи нов етап в
териториалното разширяване и политическото могъщество на бълг. държава. През
894 започва война с Византия поради преместване на тържището от Цариград в
Солун, с което се увреждат интересите на бълг. търговци. Причина за войната
е и съборът в Преслав, на който грц. език се заменя със славянски и се
отхвърля „триезичната догма“. Симеон нахлува с войски в Тракия и нанася
тежко поражение на противника. В отговор на това византийците привличат на
помощ унгарците, които са прехвърлени с виз. флота на юг от Долни Дунав и
опустошават част от днешна Добруджа. От своя страна бълг. владетел сключва
съюз с печенезите и със съединени сили напада унгарците. Разгромени, те се
изтеглят окончателно от държаната от тях по това време област между Днепър и
Буг и се отправят към Централна Европа. Следват нови военни действия срещу
Византия, които завършват с поражение на византийците при Българофигон (в
Източна Тракия). Виз. имп. Лъв VI Философ (886—912) е принуден да сключи мир
(896), като се задължава да плаща годишен данък. Скоро след това Симеон
започва нови действия в западна посока и овладява няколко крепости западно
от Драч. Възползувал се от натиска на арабите, които през 904 завземат
Солун, бълг. владетел осъществява териториални придобивки в Южна Македония.
255
Съкровище от с. Наг Сент Миклош, IX в.
В пограничен надпис от 904, намерен при с. Наръш, се
съобщава, че границата между българи и византийци по това време минава на 20
км северно от Солун.
През 912 виз. имп. Лъв VI умира и на престола идва вуйчо му
Александър (912—913), който отказва да плаща на Б-я годишния данък,
предвиден по договора от 896. Започва се нова война срещу Византия, при
която проличава намерението на Симеон да се справи окончателно с южния си
съсед и да седне на престола на василевса в Цариград. През авг. 913, когато
имп. Александър бил вече починал и във виз. столица управляват регенти на
малолетния Константин VII Багренородни (913—959) начело с патриарха Николай
I Мистик, бълг. войски нахлуват в Източна Тракия и напредват към Цариград.
Николай I Мистик скланя Симеон към примирие, устройства му тържествен прием
в столицата и му признава титлата цар. След извършения в Цариград преврат,
когато Николай I Мистик е свален от регентството, военните действия започват
отново. През септ. 914 бълг. войски навлизат в Тракия и заемат Одрин. От
своя страна византийците започват преговори със сърби, унгарци и печенези за
организиране на коалиция срещу Б-я. Симеон успява да отклони участието на
виз. съюзници в замислените действия и повежда лично войската си срещу
врага. На 20 авг. 917 става кръвопролитно сражение при р. Ахелой (близо до
Анхиало), където византийците са напълно разбити. При Катасирти (близо до
Цариград) Симеон нанася втори удар и е пред вратите на виз. столица.
Междувременно той сваля от престола сръбския жупан Петър Гойников поради
преговорите му с Византия и поставя на негово място Павел Бранович. Следват
опустошителни походи в Средна Гърция, където е превзета крепостта Тива.
В Цариград е извършен преврат и властта взема пълководецът
Роман I Лакапин,
256
Tac от съкровището от с. Наг Сент Миклош
първоначално като съуправител на Константин VII, а през септ.
920 като едноличен василевс (до 944). Военните действия продължават с
неотслабваща сила. Воден от стремежа си да сломи съпротивата на
византийците, Симеон праща нова войска в Тракия, която стига чак до гр.
Лампсак (на Дарданелите). Опитите на патриарх Николай I Мистик да отклони
чрез обещания и заплахи бълг. владетел от предначертаните му планове остават
напразни. Военните действия продължават и през 921 българите нанасят тежко
поражение на византийците при Пеге (дн. Балъкла, близо до Цариград).
Междувременно под въздействието на виз. дипломация, която търси съюзници,
срещу българите се вдига сръбският жупан Павел Бранович. Той веднага е
отстранен от власт и на негово място Симеон поставя княз Захарий. Виждайки,
че със собствени сили трудно ще завладее здраво укрепената столица на
Византия, бълг. владетел изпраща посланици при халифа на Фатимидите в
Северна Африка, за да сключи с него съюз и да получи в подкрепа флота. На
връщане обаче посланиците падат във виз. плен и замисленият проект се
проваля. Военните действия в Тракия продължават и българите успяват да
заемат Одрин. Пак под влияние на политиката на Роман I Лакапин срещу
българите се вдига и княз Захарий. Симеон изпраща войска в Сърбия, но тя
претърпява поражение. При тази обстановка започват преговори между бълг.
владетел и Роман I Лакапин на уредената помежду им среща на 9 септ. 923
близо до Цариград. Възползуван от временното примирие, постигнато след тази
среща, Симеон изпраща нова войска в Сърбия, сваля Захарий и присъединява
цялата територия на страната към своята държава (924). Отношенията с
Византия продължават да бъдат напрегнати. В стремежа си да създаде нови
усложнения Роман I Лакапин подтиква хърватите към война срещу Симеон.
Военните действия се развиват без успех за българите и това косвено
подпомага Виз. империя. На 17 май 927 бълг. владетел умира, без да успее да
осъществи докрай замислените си планове. Все пак той оставя една
териториално разширена и политически и военно укрепнала държава. В пределите
на Б-я са включени почти всички слав. племена от бълг. група, с изключение
на славяните от Северна, Средна и Южна Гърция.
При наследника на Симеон — Петър I (927—970) е
сключен 30-годишен мирен договор между Б-я и Византия, който урежда въпроса
за границите между двете страни и предвижда плащане на годишен данък от
страна на Виз. империя. Изтощена от продължителни войни, Б-я започва
постепенно да упада; усилват се вътрешните противоречия сред болярската
аристокрация. През 928 третият Симеонов син Иван вдига бунт срещу цар Петър
I, а през 936 — другият Симеонов син Михаил. Към вътрешната борба се
прибавят нашествия на унгарците, които на няколко пъти преминават Дунав и
навлизат дълбоко в бълг. предели (през 934, 938, 943, 948, 958, 962).
Влошават се отношенията с Виз. империя, чиито управници обвиняват бълг. цар,
че допуска унгарците да преминават
257
през неговата територия и да навлизат във виз. земи.
Формиране на българската народност.
Обединяването на слав. племена в пределите на бълг. държава и
централизирането на военноадминистративния апарат са свързани тясно с
постепенното образуване и утвърждаване на бълг. народност. То се свежда, от
една страна, до премахване на племенната раздробеност и, от друга, до
изчезване на отликите между славяни и прабългари в езиково, верско и битово
отношение и в превръщането им в единна етническа общност. В основата на
първия процес, който може да се означи като обединителен, лежат предимно
фактори от социално-икономическо и политическо естество, докато за
осъществяването на втория процес (асимилационен) са от значение допълнителни
фактори от битов, религиозен и културен характер.
Бронзов печат от Преслав, IX—X в.
Един от главните фактори, който съдействува за формирането на
бълг. народност, е държавата с нейната вътрешна и външна политика, с
осъществяваните съвместни строителни, военни и културни мероприятия. Ролята
ѝ става особено силна към средата на IX в., когато значителна част от
славяните от бълг. група влизат в нейните предели и съществуващите дотогава
политически бариери са отстранени. Етногенетичен фактор е общото увеличаване
на населението, което личи в разрастването на селищната мрежа. Това
допринася за значително раздвижване на жители от различни области, за
разчупване на родово-племенните връзки, т.е. за такива явления, които
тласкат напред развитието на етногенетичния процес с неговото двойно
съдържание (обединителен и асимилационен). Твърде важна е ролята на
многохилядните поселения от градски тип — Плиска, Преслав, Шумен, Сердика,
Пловдив и др., където живеят в досег помежду си различни по социален статут
и по професия жители (земеделски стопани, занаятчии, търговци, боляри,
войници, държавни служители и др.). В много селища, възникнали
непосредствено след образуването на бълг. държава или създадени по-късно,
живеят съвместно славяни и прабългари. Така е в столицата Плиска, чието
население има смесен характер. Това личи от данни на археол. проучвания и
особено от данни на запазените в това селище некрополи. Въз основа на археол.
и антропологични изследвания (тип на жилищата, видове керамика, скелети и
черепи на погребаните и др.) може да се установи, че освен в Плиска славяни
и прабългари са живеели през VII—IX в. съвместно и в други селища, напр. в
средновековното селище при с. Бдинци, Толбухински окръг, при с. Стърмен,
Русенски окръг, при гр. Девня и с. Разделна, Варненски окръг, и другаде.
Съвместният живот на двете етнически групи води до смесени бракове, до
взаимни влияния във всекидневния бит, в обичаите, във вярванията.
Доказателство за това представляват данни от некрополи в Североизточна Б-я,
където наред със слав. обреди се наблюдават и прабълг. погребални обреди. За
смесването на двете етнически групи може да се съди и от данни на
ономастиката. Така, докато през VII и VIII в. прабълг. ханове носят имена
само от тюркски или ирански произход (Аспарух, Тервел, Токту и др.),
258
през IX в. в ханската династия проникват вече имена от слав.
произход (Енравота, Звиница, Маламир). Слав. имена (Богомил, Белегнев и др.)
се срещат и сред прабълг. болярска аристокрация.
Печат на цар Петър, X в.
Поради по-голяма численост на славяните асимилационният
процес се развива с подчертан техен превес. Най-напред загубват етническата
си самобитност прабългарите на Кубер, които се смесват сред слав. племена в
Централна и Южна Македония. Последното известие за тези прабългари е от 718.
По-бавно се развива процесът на изчезването на Аспаруховите прабългари, тъй
като техният брой в сравнение с Куберовите е по-голям и ролята им в
управлението на държавата е значителна. И все пак слав. елемент постепенно
получава надмощие. За това свидетелствуват данни из областта на топонимията
и хидронимията в североизточните бълг. земи. Почти всички имена на реки,
селища, планини и др., които се срещат в тази област през VIII—IX в. и които
изместват някогашните трако-римски и виз. названия, са славянски по
произход. Славянско е и името на столицата Плиска, което се споменава за
пръв път в Чаталарския надпис от 821. Славянски са имената на Преслав, на
гр. Преславец (на Долни Дунав), на Шумен. Слав. имена получават в
средновековната епоха редица реки в тези краища — Тича, Белица, Видима,
Росица, Стражица и др. В сравнение с многобройните слав. топоними и
хидроними запазените топоними от прабълг. произход са далеч по-малко.
Влиянието на слав. елемент в Североизточна Б-я през VIII—IX
в. личи и от паметници на материалната култура. В жилищното строителство
преобладава слав. тип (землянката), докато юртите, характерни за
прабългарите, са значително по-малко на брой. В некрополите се среща
по-често обредът трупоизгаряне, който е присъщ на славяните. Намерените в
селища и гробове предмети от стопански и битов характер (ножчета, токи,
копчета, обици, гривни и др.) сочат пълно сходство с предмети от поселища и
гробове на слав. население на територията на Румъния, СССР, Чехословакия и
Югославия. Предимно славянска по тип е намерената в североизточните бълг.
земи керамика. Среща се обаче и керамика от смесен вид — със слав. и прабълг.
елементи.
Процесът на създаване на обща народност получава силен тласък
след въвеждането на християнската религия. Тази религия носи със себе си
нов, общовалиден за всички поданици на държавата морал, изисква нов начин на
живот, на обществено и лично поведение. Особено важно е това, че
православната църква премахва съществуващите дотогава пречки от религиозно
естество за смесване на славяни и прабългари чрез бракове. Сега вече и
едните,и другите са равни пред общия християнски бог и битово-верските
прегради за пълното им сливане отпадат. В тази насока действуват и
възприетите след покръстването правни норми, които имат задължителна сила за
всички поданици на държавата.
Заключително събитие, окончателен завършек на асимилационния
етногенетичен процес е въвеждането на слав. писменост и
259
просвета от Кирило-Методиевите ученици. В създадените от тях
книжовни средища в Охрид и Плиска—Преслав населението се обучава на слав.
четмо и писмо. На слав. език се извършва богослужението в църквата, на слав.
език се пишат книгите. Започва интензивна литературна дейност, която
постепенно обхваща всички краища на страната. Така слав. култура и слав.
език стават достояние на широк кръг хора (вж. Охридско книжовно средище,
Преславско книжовно средище).
В края на IX и първата четвърт на X в. бълг. народност е вече
окончателно оформена като сплотена етническа общност в трите главни
географски области на страната — Мизия, Тракия и Македония. Нейни
отличителни белези са общият език (славянски, т. е. старобългарски),
специфичната материална и духовна култура и единното народностно
самосъзнание. За означаване на понятието бълг. народност влизат в употреба
названията „ѩзыкъ
бльгарски“
или „родъ бльгарски“, а за означаване на всички, принадлежащи към
бълг. народност, се разпространява и утвърждава названието „българи“.
Утвърждаването на „българи“ като общо народностно название е
резултат от интересна еволюция в етническото съдържание на тази дума. Години
наред с „българи“ са означавани само прабългарите, а славяните са наричани
със събирателното име „словене“ или със съответните названия на отделни слав.
племена (севери, драговичи, ринхини и др.). Към средата на IX в., когато
процесът на сливане на прабългари и славяни напредва значително, названието
„българи“ получава поширок обхват и с него започват да се назовават и
живеещите в пределите на държавата славяни. Така в каменен надпис от времето
на хан Пресиян той е наречен „владетел на многото българи“. Като се има пред
вид, че през неговото управление в границите на Б-я влизат областите Мизия,
Тракия и Македония, населени плътно със славяни, които са далеч
по-многобройни от прабългарите, ясно е, че в случая под „многото българи“ се
подразбира и слав. население.
Троен кръст енколпион (реликварий) от Плиска, IX—X в.
Към края на IX и в началото на X в. названието „българи“ в
своя нов етнически смисъл се установява напълно като общо народностно
название, употребявано за означаване на смесилите се помежду си славяни и
прабългари. За това свидетелствуват извори от различен произход — домашни,
виз., западни, арменски и др., в които се говори за българска земя,
български език, български владетели и др. Характерен пример,
свидетелствуващ за употребата на „българи“ като народностно име, се съдържа
в Пространното житие на Климент Охридски, чийто старобълг. извор е
дело на пряк ученик на бележития просветител.
260
Сребърна чаша на жупан Сивин. Преслав, IX-X в.
В житието се отбелязва, че преди да умре, Климент предава
своите завети относно устройството на църквата „на нас българите“.
Особено често се явяват названията „българи“, „бълг.
владетели“, „бълг. земи“ и др. във виз. извори, в които се разказва за
събитията при царуването на Самуил (997—1014) и за напрегнатата борба срещу
виз. имп. Василий II (976—1025). Към тях спадат произведенията на Ахил
Лариски, Йоан Скилица, Михаил Псел, Йоан Зонара, трите грамоти на Василий II
и др. В тях нееднократно се отбелязва, че Василий II воюва срещу
„българите“, че навлиза в „български земи“, че превзема „български
крепости“, че отвлича в плен „българско население“ и др. Устойчивата
терминология свидетелствува за етническия облик на бълг. народ. Тя се
употребява не само от виз. писатели, но и от самите българи (в надписа на
бълг. владетел Иван-Владислав, изсечен по негова заповед през 1015—1016, той
се нарича „самодържец на българите“ и „българин по род“ (вж. Битолски
надпис на Иван-Владислав).
Наред с названието „българи“ в някои паметници от IX—XI в. се
среща и названието „славяни“, което има равнозначен смисъл. Употребата на
това название се дължи на обстоятелството, че бълг. народ е славянски и че
наред с убеждението си, че представляват обособена етническа общност,
българите съзнават, че принадлежат към голямото семейство на слав. народи.
Успоредна употреба на „българи“, „български“ и „славяни“, „славянски“ е
налице в редица произведения на старобълг. литература от това време — „За
буквите“ от Черноризец Храбър, Шестоднев на Йоан Екзарх, двете жития на Наум
Охридски и др. Обичаят да се поставя знак на равенство между „българи“,
„български“ и „славяни“, „славянски“ се среща и в извори от чужд произход.
Във виз. грамота, издадена през 960, в която се говори за зависимите селяни
на манастира „Йоан Коловос“ (в Южна Македония), те са наречени с двойното
название „славяни-българи“ (σκλάβων-βουλγάρων). В житието на Георги Иверски,
съставено на лат. език през средата на XI в., жителите на едно село в Южна
Македония са означени като „българи“, които се наричат „славяни“ (bulgari,
qui sclavi appellantur). В Пространното житие на Климент Охридски се среща
изразът „родът на славяните, т.е. на българите“ (τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτ᾿
οὖν βουλγάρων — гл. Il, 5). С течение на времето обаче означенията „българи“
и „български“ започват да преобладават и да се налагат като постоянни
етнически определения както в литературните произведения, така и в
ежедневния говор. Това терминологично развитие е напълно разбираемо. Чрез
названията „българи“ и „български“ (бълг. земя, бълг. език, бълг. род, бълг.
градове и др.) се определя най-добре спецификата на бълг. народ, подчертава
се,че той има собствен облик и се отличава от останалите южнослав. народи на
Балк, п-в през средновековната епоха — сърби, хървати и словенци.
Стопански живот. Поминък на населението
през IX—X в. е земеделието, за чието развитие благоприятствуват природните
условия и преди всичко наличието на плодородни и добре напоявани равнини. От
зърнените култури най-разпространени са житото, ръжта и просото. Добре
развити са овощарството, лозарството и производството на лен. За това може
да се съди както от писмени извори, така и от веществени находки.
261
Важен отрасъл е и животновъдството, за чието развитие
спомагат гъстите гори, обилната вода и тучните пасбища. Отглеждат се овце,
крави, свине, коне, пуйки, кокошки. Разпространено е и пчеларството. Със
земеделие и животновъдство се занимават не само селски стопани, но и
жителите на много градове, които през този период имат аграрен облик.
Преработвателното производство (занаятчийството), познато на славяни и
прабългари още при заселването им на Балк. п-в, получава силен тласък след
образуването на държавата и особено през IX—X в. Нарасналите нужди на
страната от строеж на крепости, пътища, дворци, мостове допринасят за подема
на такива занаяти като каменоделството, железарството, дърводелството и др.
За развитието на занаятчийството са от значение и увеличаващите се
потребности на господствуващите слоеве. Така възникват занаяти, свързани с
изработване на фини предмети от метал, кост, стъкло и др., предназначени
предимно за домовете на богатите хора. Тласък в развитието си занаятчийското
производство получава с приемането на християнството и въвеждането на
църковния институт. Започва производство на църковни съдове, свещенически
одежди и др. Центрове на занаятчийството са предимно градовете, за което
свидетелствуват найвече данни от археол. проучвания. Броят на видовете
занаяти през IX—X в. е значителен — железарство, ковачество, грънчарство,
каменоделство, златарство, зидарство, въжарство, преработка на кост,
производство на стъклени изделия, декоративна керамика и скулптурна украса,
тухларство, бояджийство, тъкачество, кожухарство и пр. Силно развитие
получават художествените занаяти, за което свидетелствуват главно находки от
манастирските комплекси в Преслав (вж. Приложни изкуства в България през
IX—X век).
Преславско златно съкровище, IX—X в.
Вътрешен обмен. През IX—X в. голяма част
от населението по села и градове се задоволява чрез собствено производство.
На принципа на самозадоволяването се изграждат и едрите имения на светски и
църковни феодали. Зависимите селяни доставят чрез принудителен труд и в
натура всичко необходимо за местния господар. И все пак в резултат на
напредващото обществено разделение на труда постепенно се създават условия
за вътрешна обмяна. Потребители на блага са главно жители на градовете —
чиновници, духовници, войници и някои специализирали се занаятчии, които не
се занимават със селскостопанска дейност. От своя страна, мнозина селяни се
нуждаят от изделия на занаятчийското производство (сечива, дрехи, обувки и
др.). Така възникват специални пазари (търгове), където става размяна на
селскостопански продукти срещу занаятчийски изделия. Търгове има главно в
по-значителните градски центрове — Плиска, Преслав и другаде.
262
Липсата на монети през IX—X в. води до извода, че обменът се
извършва на натурални начала.
Златен дискос от Преслав, IX в.
Външна търговия. Общият подем на
производителните сили, възможността да се добиват голям брой продукти и
нарасналите потребности на феодалната класа от повече и полуксозни предмети
създават условия за развитие на външната търговия. През IX—X в. Б-я търгува
главно с Виз. империя, където внася лен, кожи, мед и др., а получава от нея
скъпи тъкани, подправки за ястия и др. Главни центрове на търговския обмен
между двете страни са Цариград и Солун. Към средата на IX в. започват
търговски връзки между Б-я и създадената по това време великоморавска
държава. По-късно бълг. държава влиза в търговски връзки и с
новообразуваните в Централна Европа държави Чехия и Унгария. Руският летопис
„Повесть временных лет“ („Повест за изминалите години“)
свидетелствува, че от Чехия и Унгария са внасяни в бълг. пристанище
Преславец сребърни изделия и коне. Търговски обмен започва също между Б-я и
Киевска Русия, която през втората половина на X в. се очертава като една от
най-силните държави в Източна Европа. Руски търговци, както забелязва виз.
писател Константин VII Багренородни, преминават със своите стоки на път за
Византия през бълг. градове в Добруджа и по Черноморското крайбрежие, където
извършват размяна с местното население. За търговията между Б-я и Киевска
Русия може да се съди по многобройни предмети (стомни, гърнета, обици,
гребени и др.), открити при археол. проучвания на територията на двете
страни и показващи голямо сходство помежду си.
Утвърждаване на феодалните отношения. През
IX—X в. в средновековна Б-я се утвърждават постепенно феодалните отношения.
Процесът на феодализацията се предхожда от засилено имуществено разслоение
сред селските общини и от появата на слой от малоимотни или съвсем
безземлени селяни. За това свидетелствуват данни в т. нар. Земеделски закон
— виз. юридически сборник, който е преведен през IX в. на старобълг. език и
намира приложение и в нашата страна. В Земеделския закон става дума за
селяни, които нямат земя и са принудени да обработват имоти на свои съседи
на изполица. Срещат се и наемни работници (ратаи). За обедняване на част от
селското население може да се съди и от Крумовото законодателство. Особено
характерна е разпоредбата, която предвижда да се дава на просяците
достатъчно, за да не изпаднат пак в нужда. Показателна е и наредбата за
крадците, която предвижда строги наказания за тях и за ония, които ги
снабдяват с храна. За наличието на имуществена диференциация сред бълг.
общество свидетелствуват и някои текстове от отговорите на папа Николай I до
княз Борис I. Наред с данни за знатни и влиятелни аристократи (боляри),
които играят по това време голяма роля в политическия живот, в „Отговорите“
става дума за бедни хора, които нямат възможност поради липса на средства да
спазват необходимите църковни обреди при сключване на брак (отговор 3),
263
или пък да се грижат сами за въоръжението си, както
предписват военните закони.
В обстановка на все по-силно напредваща имуществена
диференциация пораждането на феодални форми е закономерно явление. Под
властта на местни господари, обикновено едри земевладелци, и на влиятелни
сановници започват да преминават постепенно отделни селяни, принудени да
работят като изполичари или ратаи. Първоначално отношенията между тях и
господаря на земята се основават на договорни начала, без да е налице
елемент на извъникономическа принуда. С течение на времето обаче, по силата
на все повлошаващите се и неблагоприятни за селянина условия, договорните
отношения започват да се заменят с отношения на господство и подчинение.
Селяните се превръщат в подвластни люде на поземления собственик и върху тях
започва да тегне извъникономическа принуда, стигаща в отделни случаи до
закрепостяване. Под властта на едри земевладелци попадат не само отделни
лица, но и цели села. За това свидетелствува чл. I от ЗСЛ. Феодалният строй
отбелязва важна стъпка в развитието си след въвеждането на християнството.
Наред със светските феодали (цар и боляри) като едри поземлени собственици
се издигат и представители на висшето духовенство (митрополити и епископи),
както и игумените на някои манастири. Под властта на светските и църковните
земевладелци попадат все повече селяни и цели селски общини. Преминаването
във феодална зависимост става вече не само в резултат на еднолични отношения
между „обеднял селянин“ и „богат земевладелец“, но и по силата на
административни разпоредби и царствени грамоти, издавани от самия владетел.
По този начин са снабдявани с имоти и със зависими люде редица висши
духовници в създадената след покръстването църковна организация на
територията на бълг. държава. Чрез дарствени грамоти получават имоти и
зависими селяни отделни манастири (напр. манастирът „Георги Бързи“, близо до
Скопие).
Сребърни обици, IX—X в.
С увеличаването на поземлените имения на светските и
църковните феодали нараства и властта им над зависимото население. През X—XI
в. възниква т. нар. имунитет, т.е. правото на феодала да се разпорежда с
подвластните му люде като пълен господар, да ги кара да му вършат
повинности, да му плащат разнообразни данъци, да ги глобява, да ги наказва и
др. За наличието на имунитет може да се съди от някои пасажи в Беседа против
богомилите на Презвитер Козма, както и от грамотите на имп. Василий II.
По социално-правния си статут селското население през IX—X в.
спада към 2 категории. Част от селяните са все още лично свободни и се
намират под пряката власт на органите на централната администрация, а други
са зависими от местни светски и църковни феодали. Най-разпространено
название за зависимите селяни е парици (от грц. дума πάροικοι). Свободните
(или държавните) селяни изпълняват задължения спрямо органите на централната
власт, докато зависимите селяни са подчинени пряко на своя господар и
изпълняват задължения в негова полза от различно естество: строеж на мостове
264
и крепости, на манастирски и църковни сгради, доставка на
храна и подслон за войници и чиновници, оран, копан, жътва и др. Поради
ниското равнище на селскостопанската и строителната техника и големите
размери на личните феодални стопанства повинностите на селячеството са тежки
и предизвикват постоянно недоволство. Това личи от Беседата на Презвитер
Козма, както и от проповедите на богомилите да не се работи в полза на царя
и господарите.
Утвърждаването на феодалните отношения е съпроводено с
появата на възгледи, които отразяват интересите на господарствуващите класи
и имат характер на задължителна идеология. Главен неин разпространител е
официалната църква. В основата на тази идеология лежи монотеистичното учение
за същината на вселената като съвършено божие дело. Твърди се, че всяка
земна власт произхожда от бога и че царете и болярите са негови поставеници.
Послушанието се обявява за висша добродетел, а съпротивата срещу господаря —
за тежко прегрешение. В такъв смисъл са разсъжденията в Беседата на
Презвитер Козма. Имущественото неравенство се разглежда като естествено
явление и само по себе си притежаването на богатствата не се счита за грях,
но се препоръчва богатият да не бъде препалено алчен и да проявява
милосърдие към бедните. Проповядва се, че главна грижа на всеки е да мисли
за спасението на душата си и че това може да стане само ако се спазват
църковните догми и обреди и се уважават духовниците като необходими
посредници между бога и човека. Църковно-феодалната идеология е сбор от
философско-религиозни, социални, етични и политически схващания и норми,
свързани в неделимо единство и представляващи теоретичната обосновка на
господствуващите порядки в бълг. общество.
В противовес на църковно-феодалната идеология към средата на
X в. в Б-я се появява богомилското учение, изградено на основата на
дуалистичния светоглед. То представлява характерно за средновековната епоха
съчетание от религиозни и социални възгледи и дава израз на недоволството на
селското население от феодалния гнет (вж. Богомилство и поп
Богомил).
Отслабване на българската държава и падането ѝ
под византийска власт. През последните години от царуването на Петър I
отношенията на Б-я с Виз. империя се влошават рязко. Виз. имп. Никифор II
Фока (963—969) отказва да плаща ежегодния данък и подбужда киевския княз
Светослав Игоревич да нападне българите. През авг. 968 Светослав се появява
с русковаряжката си дружина в областта на Долни Дунав, разбива войските на
Петър I и овладява 80 града по течението на реката. През лятото на същата
година той се изтегля обратно в своите земи поради заплаха от страна на
печенезите, но през следващата година се завръща отново и заема голяма част
от Североизточна Б-я, като се установява в столицата Преслав. Междувременно
цар Петър умира и на престола идва синът му Борис II (969—971). Между руси и
българи се сключва съюз и от помощник на Византия Светослав се превръща в
неин опасен противник. С войска от руси, българи, печенези и унгарци
киевският княз прониква дълбоко на юг от Стара планина и достига през лятото
на 970 до Аркадиопол (дн. Люлебургаз). На следната година след продължителна
подготовка новият виз. имп. Йоан I Цимисхий (969—976) подготвя противоудар.
Византийците преминават през Стара планина, обсаждат и превземат Преслав,
който бива жестоко опожарен. Борис II е пленен и отведен в Цариград. Йоан
Цимисхий продължава похода си на север, завладява Плиска, Диния и други
бълг. градове и обсажда Дръстър (дн. Силистра), където по това време се
намира киевският княз. След тримесечна обсада се сключва примирие. Светослав
се изтегля с войските си от Б-я и по пътя
265
към Киев бива убит от засада, устроена му от печенезите. Виз.
император обявява за виз. провинция окупираната от него (971) североизточна
част на Б-я (между Дунав, Стара планина, Черно море и р. Искър).
Междувременно в югозападните бълг. краища, които запазват
независимостта си, започват да управляват четиримата синове на софийския
комит Никола — Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Като съюзници на Светослав по
време на войната с Византия те добиват голям авторитет и се очертават като
продължители на свалената от власт династия на преславските царе. При тях
намира убежище и избягалият след виз. нашествие в Североизточна Б-я бълг.
патриарх Дамян. Център на владенията на Давид са градовете Костур и Преспа,
на владенията на Мойсей — Струмица, на владенията на Арон — Средец, на
владенията на Самуил — вероятно Видин. През 976, когато виз. имп. Йоан
Цимисхий умира, четиримата братя преминават в настъпление и освобождават от
виз. власт североизточните бълг. земи с градовете Преслав, Плиска и др. Така
бълг. държава се възстановява в предишните си граници (с изключение на
Тракия). След смъртта на Давид и Мойсей и отстраняването на Арон от престола
едноличен владетел става Самуил. Първоначалната му столица е Преспа, а
впоследствие — Охрид. Между 977—983 Самуил води сполучливи войни с Византия
и овладява Тесалия с главния ѝ град Лариса. В поход срещу българите виз. имп.
Василий II претърпява катастрофално поражение в битката при Траянови врата
(17 авг. 986). Възползуван от вътрешните размирици във Виз. империя, Самуил
продължава настъплението и стига до Адриатическото крайбрежие, където
завзема Драч. Между 991—995 Василий II предприема няколко контраудара срещу
българите, но след това е принуден да се оттегли поради започнали
политически усложнения в Мала Азия. От своя страна Самуил прониква дълбоко
на юг в Средна Гърция и стига до Коринтския провлак, но бива разбит при р.
Сперхей (997). Независимо от това поражение териториалното разширение на
бълг. държава продължава, като в нейните грашгци се включва и част от
сръбските земи в Черна гора и Далмация. През 997 Самуил се провъзгласява за
цар.
Й. фон Енгел. История на стара Панония и на българите. Хале,
1797 г.
В началото на XI в. след окончателното консолидиране на
властта си Василий II започва решителни действия срещу Б-я. Византийците си
връщат Тесалия и след успешни походи завладяват през 1001 Преслав, Плиска и
Преславец, а през 1002 — Сервия и Воден. През 1003 в техни ръце пада и
Видин. През 1005 чрез предателство Василий II овладява и Драч. Безуспешен
остава опитът му да превземе яката крепост Перник, защищавана от воеводата
Кракра. С нова сила войната между Б-я и Византия пламва след 1006. На 28 юли
1014 българите претърпяват тежко поражение при с. Ключ (на пл. Беласица) и
наскоро след това Самуил умира (6 окт. 1014).
266
При неговия син и наследник Гаврил-Радомир (1014—1015)
натискът на византийците продължава и в ръцете им падат редица градове в
Македония. През 1015 Гаврил-Радомир е убит и на престола идва братовчед му
Иван-Владислав (1015—1018). Византийците завземат Охрид, а Иван-Владислав
премества столицата си в Битоля, чиито крепостни стени биват възстановени,
както личи от изсечения по негово нареждане надпис. Действията на Василий II
стават все по-опасни и под властта му падат нови градове. При опит за
контранастъпление Иван-Владислав бива убит под стените на Драч (1018).
Поради невъзможност да продължат борбата, бълг. боляри, управляващи отделни
крепости, се предават, като само някои от тях — Ивац, Никулина, Сермон и
др., не се отказват от съпротивата. През 1018 цяла Б-я е вече под виз.
власт.
Лит.:
·
Златарски В. История на българската държава през средните
векове. 1. Първо българско царство. 1. Епоха на хуно-българското надмощие.
С., 1918. 485 с. (2 изд. 1970. 639 с.); 2. От славянизацията на държавата до
падането на Първото българско царство. С., 1927. 893 с. (2 изд. 1971. 879
с.);
·
Мутафчиев П. История на българския народ. 1. С., 1943. 28+301
с.;
·
Атанасов Щ., Ив. Дуйчев, Д. Ангелов, Г. Цанкова-Петкова, Д.
Христов, Б. Чолпанов. Българското военно изкуство през феодализма. С., 1958,
469 с.;
·
Лишев Ст. За генезиса на феодализма в България. С., 1963, 224
с.;
·
Ангелов Д. Възникване и оформяне на феодалните производствени
отношения в България. — В: Икономика на България. 1. С., 1969, с. 47—91;
·
Ангелов Д. Богомилството в България. 3 изд. С., 1969, 563 с.;
·
Ангелов Д. Образуване на българската народност. С., 1971, 416
с.;
·
Андреев М., Д. Ангелов. История на българската феодална
държава и право. С., 1972, 417 с.;
·
Angelov D. Genese et développement du régime féodal en
Bulgarie (VIIe—XIe siècles). — EB, 3, 1973, p. 37—58.
Димитър Ангелов
(59).
БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ IX—X ВЕК.
Появата и развитието на бълг. литература представят едни от
най-забележителните моменти в тринадесетвековната история на бълг. народ. Те
свидетелствуват за бързия разцвет на бълг. култура, за мястото, което тя
заема в духовния живот на Европа, и за влиянието, което оказва на другите
слав. народи. Обяснението на този факт трябва да се търси в истор.
обстановка, в която се развива бълг. държава, създадена върху територия на
големи културни традиции. В бълг. земи са се срещали следи от древна
материална и духовна култура: благоустроени големи и малки селища,
отбранителни стени и крепости, пътища и мостове, крайпътни станции, каменни
надписи от различни времена на грц. и лат. език, антични храмове и
светилища, добре украсени гробници, статуи и т.н. Тези следи се забелязват
дори и днес, а във времето, когато започва своя истор. живот бълг. държава,
те са били много по-добре запазени и в значително по-голямо количество.
Безспорно в тези следи влиза и тракийското културно наследство.
Двете основни етнични съставки на създаващата се нова бълг.
народност — прабългари и славяни — също донасят на Балк. п-в своя култура. В
прабълг. традиция особено място заемат иранските елементи. Най-силно се
оказва влиянието на виз. култура, с която контактите започват много рано.
Вътрешното развитие на Б-я по пътя на феодализма и
международното ѝ положение изискват създаване на по-висока култура и налагат
използуването на писменост. Няма никакви сведения за писмо, което
прабългарите и славяните да са донесли при заселването си на Балк. п-в,
освен слав. „черти и резки“, за които говори Черноризец Храбър. До
покръстването (864) бълг. държава задоволява официалните си нужди с грц.
писмо и грц. език. Християнизирането налага още по-силно необходимостта от
писменост.
Началото на цялостното развитие на бълг. литература трябва да
се постави в VIII в. с появата на първобългарските надписи на грц.
език. Този въпрос изниква късно в бълг. литературна
267
историография — едва през 30-те г. на XX в., когато В.
Бешевлиев в 1934 и 1936 прави първата тяхна пълна публикация, Й.
Иванов ги разглежда в своите съчинения, а Ив. Дуйчев ги включва
през 1940 в книгата „Из старата българска книжнина. I. Книжовни и
исторически паметници от Първото българско царство“. По-късно включването на
първобълг. каменни надписи в историята на бълг. литература бе обстойно
мотивирано от П. Динеков (1958, 1960). Развитието на бълг. литература
на славянски, т. е. на старобълг. език, започва с делото на Кирил и Методий,
които превеждат богослужебните книги през средата на IX в. и ги
разпространяват сред славяните. Прието е с тази дейност да се започва
историята и на слав. литератури. Правени са опити да се потърси началото на
старобълг.слав. литература в по-ранен период. Й. Иванов в 1906 изказва
мнение въз основа на анализ на Солунската легенда, че за част от
бълг. славяни е била създадена от Кирил Кападокийски азбука още в VII в.,
200 г. преди епохата на Кирил и Методий; към познатите 24 грц. букви Кирил
Кападокийски прибавил няколко нови. Схващането, че е съществувала
предкирилова слав. писменост, се поддържа и в изследванията на Е.
Георгиев:
„Още преди Кирил славяните са имали книги, написани на
кирилица, но тия книги са били с локално значение и не са получили широко
разпространение, а освен това, което е по-важно, не са били приети от
официалната църква“ („Славянская письменность до Кирилла и Мефодия“, 1952,
с. 84).
Според Е. Георгиев кирилицата е била създадена
постепенно, по истор. път — „като гръцко писмо, приспособено към
особеностите на славянската реч за задоволяване на постоянната нужда на
българските славяни от писмо“. За предкирилови опити да се създаде писмо за
славяните, като се използуват грц. и лат. азбука, говори и Черноризец
Храбър.
Климент Охридски. Похвала на Климент Римски. Препис от XIV в.
Трябва да бъдат отбелязани и опитите на съветската наука да
установи съществуването на руско слав. писмо преди Кирил и Методий.
Съветските учени изхождат от предпоставката, че появата на писменост не е
обусловена изключително от приемането на християнството, и се основават на
някои книжовни съобщения и на данни от археол. разкопки. Но в случая се
касае само за опити, а не за установена писменост. Д. С. Лихачов
отбелязва:
„Няма никакво съмнение в това, че най-съвършената азбука, с
която Русия започва да си служи ат X в. — кирилицата, е била създадена в
България и оттам е била пренесена в Русия“ (Возникновение русской литературы.
Л., 1952, с. 23).
Като хипотеза и легенда връзката на Б-я с делото на Кирил и
Методий се осъществява чрез пряка дейност на двамата солунски братя между
бълг. славяни — било в земите около р. Брегалница (вж. Брегалнишка мисия),
било в манастира „Полихрон“в Мала Азия, където Кирил и Методий
работят известно време;
268
в околностите на този манастир имало преселени бълг. славяни.
Въпросът за пряката дейност на Кирил и Методий сред бълг. славяни преди
Моравската мисия и досега остава една загадка. Пространните жития на
Кирил и Методий сочат, че слав. писмо е създадено през 862—863 по повод
на молбата на великоморавския княз Ростислав (846—870) до виз.
император; с преведените книги двамата братя и техните помощници заминават
за Велика Моравия и там продължават своята книжовна дейност. Този
факт обаче съвсем не зачертава връзката между делото на Кирил и Методий и
началото на българослав. литература, защото, от една страна, богослужебните
книги са преведени на старобълг. език и по този начин стават част от бълг.
езикова и книжовна съкровищница и, от друга, след разгрома на делото на
Кирил и Методий техните книги биват пренесени в Б-я, тук се запазват и
използуват като основа на бълг. литература. Претворената на бълг. почва
кирило-методиевска традиция от Б-я бива пренесена и разпространена в Сърбия
и Русия. Конкретно пренасянето на кирило-методиевската писменост в Б-я става
по известни нам три пътища: чрез групата по-стари Кирило-Методиеви ученици,
които — според Пространното житие на Климент Охридски — след смъртта
на Методий пристигат в Б-я по Дунав и биват приети сърдечно от княз Борис
I в Плиска; чрез по-младите ученици, които — според най-старото житие на
Наум (вж. Жития на Наум Охридски) — били откупени от робство от виз.
сановник („царски човек“) и изпратени в Цариград — част от тях
по-късно отиват в Б-я; при последното пътуване на Методий до Цариград,
където той оставил „поп и дякон с книги“; според някои предположения попът и
дяконът преминали в Б-я.
Заслужава внимание и въпросът, дали княз Борис I е познавал
делото на Кирил и Методий преди 885, преди пристигането на техните ученици в
Б-я. Има един интересен факт: когато през февр. 868 Кирил пристига в Рим,
тържествено посрещнат от папата, тук се намира и пратеникът на Борис I
кавхан Петър, дошъл да преговаря за даване самостоятелност на Бълг. църква.
При освещаването на слав. книги в църквата „Св. Богородица Фатан“
присъствува и епископ Формоза Портуенски, който е папски пратеник в
Б-я по времето, когато Борис I се обръща към Рим. Няма никакви сведения за
контакти и срещи на кавхан Петър с братята Кирил и Методий, но той не е
могъл да не узнае за тяхната дейност, за създадената слав. азбука и да не
съобщи за това на княза. Не настъпват никакви преки резултати за бълг.
просвета, но това е несъмнено един епизод от търсенията на бълг. владетел,
за които говори Теофилакт Охридски (В. Гюзелев. Княз Борис Първи. С.,
1969, с. 235—237). Може да се направи още едно предположение: в преговорите,
които Борис I води след покръстването с Цариградската и Римската църква,
може би е ставало дума и за мисията на Кирил и Методий във Велика Моравия,
още повече, че по време на преговорите в Цариград са се намирали видни
римски духовници (напр. Анастасий Библиотекар), които добре са
познавали дейността на двамата солунски братя .
Възникването на писменост в Б-я през втората половина на IX
в. задоволява една обществена нужда. Тя е ясно подчертана в едно от първите
старобълг. стихотворения „Проглас към евангелието“: „Голи са всички
народи без книги, защото не могат да се борят без оръжие с противника на
нашите души.“ Кога бива осъзната тази необходимост? За нейните най-ранни
прояви говори Черноризец Храбър. Приемането на християнството с неговата
сложна богословско-философска система, обредност и организация налага
категорично необходимостта от писменост; практикуването на християнската
религия е свързано с основните теоретически и богослужебни книги.
269
С християнизацията, която в онзи истор. момент представя
приобщаване към една по-висока култура, започва и големият просветителен
процес в Б-я, а тъкмо в него се създава и старобълг. литература.
Първобълг. надписи, както и книгите, донесени в Б-я от грц. и
лат. духовенство след покръстването, са били на чужд език; те не са могли да
бъдат достъпни за една по-широка общественост и на практика са изпълнявали
съвсем ограничени задачи. Тъкмо това обстоятелство изтъква авторът на
Проглас към евангелието с думите: „Когато слушате словото на чужд език,
сякаш слушате глас на медна камбана.“ Съвсем ясно се налага убеждението, че
истинска просвета може да се извършва само на разбираемия роден език. Оттук
и търсенията на княз Борис I веднага след покръстването: в началото се
правят опити да се приспособят грц. и лат. писмо към слав. реч, а след това
въпросът се решава по един категоричен и цялостен начин, като се използува
създадената от Кирил и Методий писменост чрез пристигналите в Б-я техни
ученици.
При такива условия възникват старобълг. писменост и
литература. Основният облик на литературата се определя от нейния извор —
виз. християнска култура. Близостта е съвсем очевидна: обща
идейно-философска основа (църковно-християнска), използуване на огромен брой
виз. църковни писатели и произведения, обща жанрова система и поетика. Тази
близост е преди всичко в писмените произведения, които обслужват църквата,
главно т. нар. патристична литература. От виз. литература не се превеждат
цели групи съчинения, които имат светски характер. Изследванията показват,
че съчиненията, които разглеждат светска проблематика и засягат бълг.
действителност, възникват най-често на местна, бълг. почва (вж.
Византийската литература през IX век).
Похвала на цар Симеон в Изборника от 1073 г.
Християнско-виз. основа не изчерпва цялостно характеристиката
на новосъздадената бълг. литература, която в края на IX и особено през X в.
отбелязва бързи и забележителни успехи. Това е въпрос твърде слабо
разработен в науката. Не са проучени следите на предходните култури —
тракийска, гръцка и римска. Недостатъчно е проучена и културата, която
първобългарите донасят на Балк. п-в. Първият опит да се издирят връзките
между първобълг. каменни надписи и старобълг. литература прави В. Бешевлиев.
Той изтъква, че първобълг. надписи представят извънредно оригинално явление;
те се различават от запазените в Б-я грц. и лат. надписи и свидетелствуват
за висока духовна култура, за монументални строежи. Вероятно се касае за
традиция, която първобългарите са донесли от старата си родина. Още
по-интересно е, че тая традиция минава
270
от първобълг. надписи на грц. език в по-късните надписи на
слав. език. Напр. надписът на цар Иван Асен II (1218—1241) от 1230 за
Клокотнишката битка продължава тази традиция. Авторът на Клокотнишкия надпис
е бил запознат с каменните надписи на грц. език. Това се потвърждава от един
прост факт: в църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново, където е поставен
надписът, се намира един от първобълг. надписи на хан Омуртаг (814—831).
Могат да бъдат припомнени и други факти. През 60-те г. Борис
I влиза във връзка с Римската църква, поддържа кореспонденция с римските
папи, изпраща свои пратеници в Рим и приема папски пратеници в Плиска
(епископите Формоза и Павел Популонски заедно с низше духовенство); в бълг.
столица биват донесени и лат. книги. Действително, връзките на княза с Рим
се прекъсват, но дали от тях не са останали някакви следи в старобълг.
култура? Римска църковна терминология прониква в Б-я по-късно, след
пристигането на Кирило-Методиевите ученици тъкмо защото двамата братя и
техните съратници са имали връзки с католическата църква. Интересно е да се
отбележи, че в Преслав бяха намерени два лат. каменни надписа,
свързани с пребиваването на римските епископи в Б-я; в единия от тях се
говори за построяването на базилика по времето на епископ Формоза Портуенски
(Iv. Dujčеv. Testimonianze epigrafice della missione di Formosa, vescovo di
Porto, in Bułgaria (а. 866—7). — Epigraphica, XII, 1950, p. 49—59; В.
Гюзелев. Цит. съч., с. 214, 318). Още един интересен факт: княз Борис I
изпраща пратеници не само в Рим, но и в Немското кралство, с което поддържа
политически отношения; така в 866 се явяват бълг. пратеници при Лудвиг
Немски в Регенсбург, за да търсят съдействие за създаване на
самостоятелна бълг. църковна йерархия (ИБИ, 7, 1960, с. 44—45). Интересно е
и съобщението, че в първите години след покръстването в Б-я пристигат
представители на някои религиозни секти и ереси. Петър Сицилийски съобщава,
че арменските павликяни се готвели да изпратят свои проповедници в Б-я (ИБИ,
8, 1961, с. 108—109).
Друга област, в която трябва да се търсят съществени следи, е
фолклорът, Макар че се касае за две различни традиции — устна и писмена,
християнска и народно-езическа, взаимните въздействия между литература и
народно поетическо творчество са несъмнени. Тс могат да бъдат открити преди
всичко в областта на легендите и преданията — апокрифите, житията,
летописните произведения и бележки.
Върху тази широка основа се изгражда характеристиката на
старобълг. литература. Разбира се, тук не може да става дума за равностойни
съставки, но тяхното присъствие прави картината по-сложна и по-пъстра,
създава нюанси и тонове, които могат да бъдат много интересни.
В общата истор. картина на Б.л. IX—X в. особено място заема
книжовното дело на Кирил и Методий. Литературната им дейност се развива във
Византия и извън нейните граници — сред западните славяни, Италия и Немското
кралство. Връзката на тази дейност с бълг. литература не е само историческа,
тя е и идейно-художествена; двамата братя дават основната жанрова насоченост
на бълг. литература. Преди всичко тази насоченост идва от преводите на Новия
и Стария завет и на най-необходимите литургични книги (вж. Преводи на
Кирил, Преводи на Методий, Преводаческо изкуство на Кирил и
Методий). Ако в Цариград братята подготвят слав. текст на изборното
евангелие, в Моравия Методий със своите ученици превежда целия текст на
Библията (с изключение на Макавейските книги и III кн. Ездра). Библията
оказва огромно влияние върху развитието, жанровия облик и поетиката на
старата бълг. литература.
Двамата братя са много надарени писатели. Кирил получава
голяма филологическа
271
и философска култура, а Методий натрупва литературен опит в
манастира „Полихрон“. Литературната им дейност е разнообразна: създаване на
слав. азбука и превеждане на богослужебните книги, поезия, похвални слова,
истор. разкази (за откриване мощите на папа Климент Римски в Херсон),
граматически трудове, полемични беседи, богословски съчинения, превод на
Номоканона и др. Книжовното дело на Кирил и Методий представя широка
основа, върху която може да бъде изградена цялостна народностна литература.
То създава книжовна традиция, която бълг. писатели следват.
Княз Борис I прави опит да организира книжовен живот в Б-я и
преди пристигането на Кирило-Методиевите ученици в Плиска. За това говори
преди всичко стремежът му да създаде автономна бълг. църква и да постави
начело на епархиите слав. епископи. И още нещо: веднага след покръстването
той изпраща младежи (включително и сина си Симеон) да се подготвят за
културни и църковни дейци във виз. училища. Първите възпитаници на виз.
училища се връщат в страната приблизително по същото време, когато пристигат
и различните групи Кирило-Методиеви ученици. Тези факти ни насочват към
втората половина на 80-те г. на IX в. като начало на създаването на слав.
литература в Б-я. Това се потвърждава и от данните, с които разполагаме за
най-ранните книжовни прояви на старобълг. език. С по-ранна дата е само
кореспонденцията на Борис I с виз. ръководители и римските папи, но тя е
била на грц. и лат. език.
Познати са само няколко имена на Кирило-Методиеви ученици,
пристигнали по различни пътища в Б-я: Климент (вж. Климент Охридски),
Наум (вж. Наум Охридски), Ангеларий (скоро умира),
Константин (бъдещия преславски епископ, вж. Константин Преславски).
Княз Борис I ги посреща с голямо внимание и почести, дарява ги щедро,
осигурява им добри условия за работа и ги разпределя според нуждите в два
книжовни центъра — Кутмичевица и Охрид в Западна Б-я (Климент) и
Плиска и Преслав в Източна Б-я (Наум, Константин). След възцаряването на
Симеон (893—927), на свикания през 893 събор в Преслав става преразпределяне
на книжовните дейци: Климент е провъзгласен за епископ, при него е пратен
като учител Наум. Това е могло да стане, защото в Преслав се е събрала вече
доста голяма група млади книжовници (някои завърнали се от учение в
Цариград), които са могли да продължат делото на по-старите Кирило-Методиеви
ученици. В Източна Б-я (главно в Преславската област) работят презвитер
Константин, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Докс Черноризец,
Тодор Доксов, княз Симеон, по-късно Презвитер Козма, може би
цар Петър и др.
Създаването на два книжовни центъра — Охридския и
Преславския, е извънредно интересно явление. Те са най-тясно свързани
помежду си, следват една и съща традиция, завещана от
272
делото на Кирил и Методий. В дълбоката си основа те имат
просветителски характер, имат за задача да разширят просветата и да създадат
християнска култура сред бълг. славяни. В Западна Б-я Климент насочва
вниманието си главно към пряка просветна работа и поучително-разяснителна
литература. Но това е основната насока и на литературната дейност в Източна
Б-я, при все че там с течение на времето се развива в по-голяма степен
теоретичнобогословска и философска естественонаучна книжнина. Дори и такъв
жанр, какъвто е поезията, изискваща по-висока култура на словото и
по-висока чувствителност на възприемането, е еднакво разпространен в
Охридския и Преславския център. И в двата центъра се развиват житийните,
риторичните, песенните и полемично-философските жанрове, използувани широко
за защита на слав. писменост и култура и за прослава на първите слав.
просветители Кирил и Методий и техните ученици. За това свидетелствуват
обширните и кратките жития на Кирил и Методий, житията на Климент и Наум,
похвалните слова и службите, помените и легендарните разкази,
полемичните беседи и т.н. Появяват се забележителни произведения: Учителното
евангелие на Константин Преславски, похвалните слова на Климент Охридски,
Шестодневът на Йоан Екзарх, „За буквите“ на Черноризец Храбър, Беседата на
Презвитер Козма, жития и помени за Кирил и Методий, стихотворенията „Азбучна
молитва“, „Проглас към евангелието“, Похвалата на цар Симеон и др.
Жанровото многообразие на старобълг. литература е една от
най-важните нейни черти. От една страна, се създават произведения, по-тясно
свързани с християнската философия и църковната практика, а от друга страна,
възникват произведения със светско съдържание, каквото е например сказанието
на Черноризец Храбър, отчасти Шестодневът на Йоан Екзарх, редица повести
и разкази, граматическите съчинения, теоретическите трудове,
посветени на стилистиката (преводното съчинение на Георги Хировоск за
фигурите, където се засягат специфичните проблеми на писателското изкуство).
В това отношение голям интерес представят и разсъжденията на Йоан Екзарх за
преводаческите методи, за творческите похвати, за съотношението между
оригинално и заето от други произведения.
Старобълг. писатели бързо усвояват особеностите на водещите
жанрове — ораторската проза (вж. Проповедническа литература),
агиографията (вж. Житийна литература) и химнографията. В тези
жанрове старобълг. литература има високи постижения. Напоследък бълг. учени
обръщат специално внимание на химнографията — една област, при която се
изискват специфични познания, талант, тънък усет за поезия и музика, основно
познаване на езика. Отдавна е известно, че химнографски произведения са
писали и превеждали Кирил и Методий (преводи на Псалтира, Канон за
Димитър Солунски), Климент (превод на Цветния триод), Константин
Преславски (Служба за Методий, вж. Служби за Кирил и Методий),
няколко безименни автори. Напоследък бяха открити нови произведения: Канон
за апостол Андрей от Наум, оригинална част в Постния триод и Канон за
Архангел Михаил от Константин Преславски, два анонимни канона с акростих
(за Въведение Богородично и за пренасяне мощите на Йоан Златоуст),
първата служба на Иван Рилски и др. Новите находки показват широкото
разпространение на химнографския жанр в бълг. литература.
За богатство и разнообразие може да се говори и при другите
жанрове. В широко разпространената ораторска проза се създават творби,
изградени върху различни принципи — поучителни и похвални слова, в които
дидактичните и повествователните моменти се съчетават с лирическото начало.
Житията също се отличават с разнообразие; това се вижда от анализа на
пространните и кратките жития на Кирил и Методий,
273
Наум, Иван Рилски. В житията — според спецификата на жанра —
постоянно се смесват истор. правдивост с фантастиката и легендата. В
повестите и разказите се наблюдават интересни композиционни похвати (пряко
повествование, циклови форми, разказ в разказ, използуване на притчата и
алегорията); може да се говори за значително сюжетно разнообразие (история и
легенда, дидактични, героични и любовни мотиви, морално-философски
проблеми). Развива се публицистиката, и то в твърде разнообразни форми (полемичните
трудове на Кирил, отразени в ЖК; апологията на Черноризец Храбър;
полемичното съчинение на Презвитер Козма). Полемичният момент играе важна
роля във всички жанрове: ораторската проза, агиографията, публицистиката,
богомилската книжнина.
В Б.л. IX—X в. се развиват и други литературни форми: истор.
разказ, хрониката (вж. Исторически съчинения), граматическият
трактат, разсъждения по естественонаучни и философски въпроси и т.н.
Трябва да се отбележи появата на апокрифната литература,
твърде тясно свързана с фолклора и народните легенди и вярвания. Тя е
увличала читателя със своята фантастична образност, с новите решения на
познати библейски теми, с поставянето на социални проблеми, със своята
поетичност. Апокрифната литература е подчинена на свои собствени
изобразителни и композиционни принципи. Поместването на Индекс на
забранените книги в един от Симеоновите сборници показва, че „опасност“
от създаване на апокрифни съчинения е съществувала още в началото на X в.
Апокрифната литература се увеличава под влияние на еретическите учения и
особено на богомилството. То представя специална глава в историята на
бълг. обществена мисъл, отразява се силно върху развитието на литературата и
променя нейния облик и идейната ѝ насоченост. Без да е необходимо да се
използува терминът „официална литература“, трябва да се въведе понятието
„народна литература“, в която апокрифите играят най-главната роля наред с
редица явления, които се намират между фолклора и литературата.
През IX—X в. се развива преводната литература — едно от
най-характерните явления в старобълг. култура. Би могло да се каже, че
литературният живот започва с преводи; те продължават да играят огромна роля
през цялото Средновековие. Чрез тях бълг. народ се приобщава към по-високата
европейска литература, а чрез преводите от грц. език се запознава и с някои
от източните литератури. При особената система на средновековната литература
преводите се преливат непрекъснато в оригиналното творчество; широко е
разпространена една междинна форма — компилацията. В преводната литература
влизат различни групи произведения: библейските и богослужебните книги,
задължителни за християнската църковна практика, при които е необходим
точният превод;
274
богословски и философски съчинения от най-видните християнски
мислители и проповедници — Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Атанасий
Александрийски, Василий Велики, Йоан Дамаскин, Кирил Александрийски, Ефрем
Сирин, Йоан Синайски и др.; жития и служби; апокрифи; повести и разкази;
истор. произведения; научни съчинения и др Между най-ранните преводи могат
да бъдат поставени Небеса на Йоан Екзарх, Учителното евангелие и Четирите
слова против арианите на Константин Преславски, Цветният триод на Климент
Охридски и др. Образец на компилативно съчинение е Шестодневът на Йоан
Екзарх. Твърде честа композиционна форма на преводите са сборниците, които
представят своеобразни христоматии и антологии, а в някои случаи напомнят
енциклопедиите. Такива сборници са А4иней и Пролог (служби и кратки жития),
Патерик (разкази за монаси), Симеоновите сборници (Изборник от 1073,
Изборник от 1076, Златоструй), които се отличават със своето
разнообразие и богатство и показват големите познания на сврите съставители.
В преводите се отразява не само широката култура на преводачите, но и
тяхното забележително преводаческо умение. Изобщо още в най-ранния период на
старобълг. литература се разгръща огромна филологическа работа. Старобълг.
писатели познават добре грц. език. Вероятно доста от тях са учили във виз.
училища, но те са имали и сериозни общи филологически знания, което им е
позволило да се справят със сложни езикови задачи. Преводната книжнина е
имала характер на лаборатория за изработване на езикови форми, за
обогатяване на речника на книжовния език, за създаване на нови думи за
културни понятия.
През IX и X в. може да се говори за създаване на цялостно,
многостранно развита бълг. литература, с високи идейно-художествени
постижения и със значителни писателски личности. Възниква въпросът за
специфичните особености на средновековната литература като художествена
система. Очевидно тя се отличава от съвременните понятия за художествена
литература. В много отношения я характеризират синкретичните форми,
съчетанието на художественото начало с богословието, философията,
публицистиката, ораторската проза, дори научното разсъждение. Твърде
различна е жанровата система. Художествено-жанровият облик се определя от
функционалния характер на литературата, от връзката и с нуждите на църквата.
Очевидно е, че когато говорим за художественост, ние си служим с критерия на
истор. естетика. В средновековната литература не може да се говори за
реализъм в съвременния смисъл на думата. Средновековните писатели се стремят
не толкова да обрисуват конкретната материална действителност, колкото да
пренесат читателя в един абстрактен, надземен свят, където главна роля
играят митът, символът и алегорията. Те обуславят и пътищата за изграждане
на образа. Тези особености се проявяват в различни степени при отделните
жанрове. В разказите, повестите, истор. хроники се открива по-правдива
картина на конкретната действителност, връзката с истор. момент е по-силна,
по-вярно се предават човешките черти. Като цяло старобълг. литература все
пак отразява в своеобразни форми духовния образ и истор. съдба на бълг.
народ.
В несъмнената обща църковно-християнска и виз. характеристика
на старобълг. литература се налага въпросът за нейната самобитност. Този
въпрос е поставян в светлината на три особености — и вече самата постановка
е водила към отрицателен отговор: 1) генетическата близост с виз. литература
— близост, която се схваща като зависимост, придаваща „подражателен“
характер на старобълг. литература; 2) универсалния характер на всяка
църковна литература (универсализмът на християнската църква определя и
идейното, „наднационалното“ съдържание на литературата,
275
откъсва я от народнобитовата среда и от националната съдба на
народа); 3) преобладаването на преводните произведения. Г енетическата
близост на старобълг. литература с византийската определя само отчасти
нейния характер—що се отнася до общи мирогледни (християнски) позиции,
естетически възгледи, жанрова система, поетика. Принадлежността на старобълг.
литература към виз. културен кръг не означава подчинение и зависимост. В
космополитичната Виз. империя и в страните, където се простира нейното
влияние, културата е многонародностно творчество; страните, които възприемат
виз. културни традиции, се превръщат постепенно в техни сътворци, поради
което вече мъчно може да се говори за оригинално и заето. Що се отнася до
универсализма, той е по-скоро най-обща идейна основа. Източните църкви, към
които принадлежи и българската, са по-тясно свързани с народа и държавата;
писателите отразяват в много случаи проблематиката, произтичаща от
народностната съдба. Преводната книжнина в Средновековието влиза в
структурата на литературата на една страна, става неразделна част от нея,
защото превеждането се подчинява на други принципи; касае се повече за
адаптиране, отколкото за превеждане. Разбира се, основният характер на една
литература никога не се определя от преводните произведения, а от
оригиналните, макар че разграничаването често пъти е много трудно. Това се
вижда дори при произведенията на забележителни писатели като Климент
Охридски и Йоан Екзарх.
Самобитността и оригиналността на Б.л. IX—X в. се състои
преди всичко в нейната специфична идейна насоченост, проявена в две основни
теми: защитата на слав. писменост и култура и критиката на феодалното
общество от гледището на една ерес, превърната в голямо философско и
социално движение — богомилството. Старобълг. литература наследява първата
тема от своя родоначалник — Константин Философ, който брани слав. писменост
не само практически — в известния спор с триезичниците на събора във
Венеция. Защитата на слав. писменост намира израз най-напред в редица
безименни произведения — пространните и кратките жития на Кирил и Методий и
на техните ученици. Но тя се проявява ярко и в Азбучната молитва, Прогласа
към евангелието, в Похвално слово за Кирил и Методий от Климент
Охридски, в сказанието на Черноризец Храбър, в редица служби. В тях се
чувствува подемът на слав. народи, които тръгват по пътя на бързо културно
развитие. Авторът на Прогласа към евангелието разкрива патоса на този
обновителей процес със силни думи:
„Вие, които търсите красотата на душите, / вижте, любете и
радвайте се! / А вие, които искате да отхвърлите безброя грехове / и да
отмахнете тлението на този свят, / та така да намерите райски живот / и да
избегнете от пламтящия огън, — / слушайте сега с целия си ум, /
276
слушайте, цял славянски народе, / слушайте словото, защото от
бога дойде, / словото, което кърми човешките души, / словото, което крепи
сърцата и умовете, / словото, което подготвя да познаем бога.“
Произведенията, които прославят просветния подем на
славянството, макар в областта на жанровете и стиловете да следват
традициите на виз. литература, твърде често се противопоставят на
византинизма като идейно и политическо направление, какъвто е случаят със
сказанието на Черноризец Храбър. Това обстоятелство говори за самобитността
на литературата, която се създава в Б-я.
В общите рамки на голямата източноправославна и виз. културна
общност старобълг. литература поема важни слав. и бълг. народностни черти.
Те не се ограничават в определено време — IX и X в., а се развиват като
традиция, която продължава през следващите векове.
Други основни особености на Б.л. IX—X в. са ранното ѝ
развитие, което я прави най-старата слав. литература, и високите ѝ
постижения, които оцени още през средата на миналия век П. Й. Шафарик,
говорейки за разцвет, а науката определи този период като Златен век (P. J.
Šafařík. Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku. — Časopis Českého museuma,
22, 1848).
Днес не разполагаме c цялото книжовно богатство на IX и X в.,
а само с отделни запазени творби, въз основа на които — подобно на
археолозите — трябва да възстановим пълната картина на литературното
развитие. Но и онова, което е достигнало до нас, говори за забележителни
творчески личности и за богата литературна традиция. Ще бъде мит да се
смята, че една даровита личност може да определи съдбата на цяла една
литература — тук действуват сложни общественоистор. обстоятелства и вътрешни
литературни закономерности. Но не може да не се припомни, че в началното
развитие на слав. и бълг. литература стои един велик просветител, голям ум,
всестранно надарен писател като Константин-Кирил Философ. Анастасий
Библиотекар го характеризира с епитети, които изразяват дълбока почит, а
Климент Охридски изказва безкрайното си уважение към неговата личност.
Усвоил цялата образованост на своето време — църковна и светска, християнска
и антична, вдъхновен в своето дело от безгранична жажда за опознаване на
света и от дълбок хуманизъм, Кирил с примера си определя пътя на младата
бълг. литература, създава традиции, по които тръгват неговите ученици.
Неговата личност се превръща в образец не само за преките му ученици, но и
за всички старобълг. писатели през IX и X в. Те изразяват отношението си към
Кирил, а също и към неговия брат Методий в голям брой произведения — жития,
служби, помени, похвални слова, истор. бележки и т.н. В историята на
средновековната литература няма други културни дейци, на които да са
посветени толкова многобройни и разностранни книжовни произведения.
Просветителският устрем и нравственото величие на Кирил се предава и на
старобълг. писатели. Както вече бе посочено, основната същност на тяхната
дейност има просветителски характер.
Но това е все пак недостатъчно като характеристика на
най-ранния период от развитието на старобълг. литература. В нея се поставят
и въпроси с огромна важност за живота на народите. Защищавайки новата слав.
писменост, старобълг. писатели (Кирил, Черноризец Храбър, Климент и др.)
изтъкват равноправието на народите в областта на културата и справедливите
народностни стремежи за самостоятелно развитие. Никакви догми не могат да се
явяват пречка за това развитие. Възгледът за равноправието на народите има
дълбок демократичен характер и е проява на истински хуманизъм. На този
възглед се дължи и стремежът на старобълг. писатели да създадат литература,
в която да се развият разнообразни направления,
277
и по този начин българите и славяните да се изравнят с
най-развитите в културно отношение европ. народи. Защитата на слав. култура
представя изобщо защита на всяка нова култура.
В науката са се чували гласове (и в най-ново време), че
старата бълг. литература е бедна на оригинални и светски произведения и има
твърде силно подчертан църковен характер. Тая преценка се изгражда главно
върху количествения признак, но в случая тъкмо количеството е
най-несигурният показател, като се има пред вид колко много старобълг.
ръкописи са унищожени от времето. Но нека се спрем върху онова, което е
запазено: произведенията на Климент Охридски — една поредица от поучителни и
похвални слова, които представят нещо монументално като замисъл и
проблематика, като композиция, стил и език; творчеството на Константин
Преславски — поет и проповедник (Учителното евангелие), организатор на
църквата, преводач и летописец (Четири слова против арианите, Историкии); на
учения, философа и оратора Йоан Екзарх, в своя забележителен Шестоднев
мислител и поет; на Черноризец Храбър — автор на ценната апология на слав.
азбука; на цар Симеон, който организира литературния живот и съставя
сборници, в които включва мъдростта на своето време (само „Сбор от много
отци, тълкувания на неясни места в евангелието, в апостола и в други книги,
изложени накратко за запомняне и готов отговор“ съдържа 383 статии);
Беседата на Презвитер Козма срещу богомилите — съчинение, в което проповед и
публицистика, християнска философия и откровен разказ за състоянието на
тогавашното бълг. общество се сливат; делото на Наум и Докс Черноризец,
които насърчават творческата дейност на Константин Преславски и Йоан Екзарх;
на Тодор Доксов, който преписва в „Златната“ Симеонова църква Четирите слова
против арианите; на презвитер Григорий и презвитер Йоан —
преводачи на библейските книги и на първите християнски жития; на поп
Йеремия — съставител на апокрифи и др. Тези имена на книжовници са
стигнали до нас, но тяхното творчество познаваме всъщност непълно.
Достатъчно е да си припомним онова, което Теофилакт говори за обширната
книжовна дейност на Климент. Разбира се, с това не се изчерпва богатото
съдържание на Б.л. IX—X в.
Изброяването на книжовници и произведения е вече една
характеристика на старобълг. литература. Обаче нейните истински постижения
могат да се разкрият само при анализа на отделните творби; тогава ще проличи
и литературното майсторство, до което се домогват писателите, и развитието
на литературния език. През IX и X в. се създават произведения, които се
превръщат в образци за следващите поколения. С това трябва да се обясни и
големият успех на старобълг. литература сред другите слав. народи и особено
в Русия, където съществуват десетки и стотици преписи от творбите
278
на Климент Охридски, апологията на Черноризец Храбър,
Азбучната молитва и др. Основната насоченост на литературния живот през IX и
X в. отразява преди всичко просветителския дух на епохата, устрема към
просвета и знания, които добре е изразил неизвестният автор на стихотворната
Похвала на цар Симеон:
„Великият между царете Симеон, / всемощният повелител и
владетел, / като пожела с твърде голям копнеж / да извади наяве скритите
мисли / в дълбочината на многомъчните книги . . . /. Мислите като
трудолюбива пчела / от всеки цветец на Писанието / той събра във велемъдрото
си сърце / като на някоя кошерна пита / и ги разлива като сладък мед от
своите уста пред болярите. . .“.
Йоан Екзарх изразява още по-ясно този устрем към знания:
„Ако онези, които се насищат с питие и с ядене, биват румени,
светли и весели, колко повече онзи, който се храни с мисли и съзерцава
божиите дела. . Той дава израз на избликналия творчески порив на бълг.
народ, неговата жажда за знания, за опознаване на света и вселената:
„Радостта не знае труд и туря на човека крила. . .”
Писателят чувствува, че светът е създаден за човека и това го
изпълва с безкрайна радост:
„И как хората няма да се радват, когато изпитат и разберат за
кого небето е украсено със слънце и звезди, за кого земята е накичена с
градини, дъбрави и цветя и е покрита с гори, за кого морето и реките и
всички води са изпълнени с риба, за кого е приготвен раят.“
Той стои учуден пред величието на живота:
„Чудя се как не се свършва, нито намалява въздухът, който
толкова хора и толкова безсловесни животни непрекъснато дишат, и толкова
слънчеви лъчи, тъй силно нагорещени, през него преминават, при което и
луната, и звездите правят същото. . .”
Съзерцанието на света не е само размисъл върху битието,
вселената и съзидателната сила на бога, но преминава в лирическо
въодушевение, където поезия и философия се сливат и дават едни от
най-блестящите страници в старата бълг. литература. Нейните богатства, както
и ранната ѝ поява, ѝ осигуряват особено място сред другите слав. литератури.
Тук става дума за ролята, която тя играе в литературното развитие на южните
и източните славяни — руси и сърби, а дори и в извънславянския свят (в
културния живот на румънските княжества Влахия и Молдова, а също отчасти на
Запад).
След разгрома на слав. писменост във Велика Моравия
Кирило-Методиевите ученици се насочват предимно към Б-я; може би някои
по-млади ученици са попаднали в Хърватско, където се създава глаголическа
традиция, продължила до късно. Но главното средище на слав. литература е в
Б-я, където в края на IX и през X в. възниква оживено литературно движение.
Познатият изследван на Климентовата дейност Н. Л. Туницки
характеризира по следния начин това движение:
„По времето, когато западноевропейските народи не можеха и да
мислят за народни езици в богослужението, когато сред западните славяни
остатъците от народна църква и славянската писменост постепенно замираха, а
сред сърбите и хърватите едва се подемаха първите стъпки на просвещението,
когато Русия беше още съвсем езическа, в България за няколко десетилетия се
създаде самостойна славянска църква, с народен език и духовенство, а
славянската просвета достигна небивали успехи в своето развитие“
(Н. Л. Туницкий. Св. Климент, епископ словенский. Сергиев
Посад, 1913, с. 259—260).
В своето развитие старобълг. литература изпреварва
литературите на другите южнослав. и на източнослав. народи. През следващите
векове тя преминава у сърби и руси, където изиграва извънредно плодотворна
роля. Отдавна в науката е установен терминът „първо българско влияние върху
руската литература“. Н. К. Гудзий изтъква неговата същност:
279
„. . . Не само литературният, но и живият разговорен език,
особено на най-културните слоеве на Киевска Русия, е бил твърде близък на
българския език и това е бил един от факторите, които са обусловили
културното въздействие върху Русия от страна на България, значително
изпреварила в своето масово приобщаване към християнството и в развитието на
писмеността. На България е принадлежала значителна роля в християнизацията
на Русия още преди Владимир, в снабдяването и с богослужебни книги, в
задоволяване на нейните потребности от църковна йерархия“
(Н. К. Гудзий. Литература Киевской Руси и древнейшие
инославянские литературы. — В: Исследования по славянскомулитературоведению
и фольклористике. М., 1958, с. 7—8).
Ролята на бълг. литература в развитието на староруската
изтъква и Д. С. Лихачов:
„Благодарение на родството си с многонационалната византийска
култура старобългарската култура успява да придобие европейски характер, да
се издигне до осъзнаването на своята общохристиянска роля, която ѝ спомага
да изпълни своята велика мисия сред другите славянски народи и преди всичко
по отношение на Русия.“
Д. С. Лихачов особено подчертава общославянското и европ.
значение на старобълг. литература:
„Старобългарската литература не се ограничава в теми,
свързани само с местния, българския начин на живот, с местните политически
вълнения на своята епоха, а още с първите си стъпки става литература, която
решава наред с чисто българските и основните въпроси на човешкия живот и
мироглед и с това приобщава българския народ към общоевропейската култура.
Старобългарската литература веднага става зряла литература, „възрастна“
литература, философски задълбочена и сложна, попила вековния опит на
многонационалната византийска литература, в създаването на която на времето
си са изиграли роля и славяните. В това съчетание на български и общочовешки
теми се състои националното своеобразие на старобългарската литература,
своеобразие с огромно значение за всички славянски народи“
(Д. С. Лихачов. Големият свят на руската литература. С.,
1976, с. 525—526).
Твърде рано старобълг. литература започва да играе ролята на
посредник между виз. литература и слав. Югоизток. Многобройните преводи на
виз. творби, направени в Б-я през IX и X в., намират широко разпространение
в Сърбия и особено в Русия; и досега в руските книгохранилища се пазят
многобройни преписи на старобългарски — оригинални и преводни —
произведения. Както добре посочва Д. С. Лихачов, този факт също се явява
нейна отличителна черта, която ѝ определя особено място в слав. и европ.
Средновековие. Чрез старобълг. литература славянството влиза в духовния
живот на Европа и общува с нейните културни завоевания, обединява се с
потока на европ. цивилизация. Първоначалната обща основа е християнската
идеология и философия. Върху тая основа се изгражда и духовното единство на
Европа през Средновековието. С течение на вековете духовните стремежи
надхвърлят християнската философия, слав. народи участвуват равноправно в
развитието на европейската култура, в която особено след XIX в. играят
решителна, а в някои насоки и първостепенна роля. Безспорна и велика заслуга
на старобълг. литература — най-старата слав. литература — е, че дава първия
тласък в това направление.
Лит.:
·
Šafařík P. J. Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku. — ČČM,
22, 1848, 1, p. 1—32;
·
Цветообрание на старославенската книжнина в България, събрано
и на чески издано от г. Павла Шафарика 1847, на сърбски преведено от г. Янка
Шафарика 1848. От сърбски на български преведено и издано от дякон Хрисанта
Йоанович от Калофер. Белград, 1849, 66 с.;
·
Тодоров-Балан А л. Българска литература. Пловдив, 1896, 251
с.;
·
Ангелов Б., М. Генов. Стара българска литература в примери,
преводи и библиография. 2. С., 1922, 608 с.;
·
Генов М. Начало и разцвет на българската литература. Първо
българско царство. С . 1937, 200 с.;
280
·
Дуйчев И. Из старата българска книжнина. 1. С., 1940, 24+236
с.;
·
Георгиев Ем. Началото на славянската писменост в България.
Старобългарските азбуки. С., 1942, 88 с.;
·
Генов М. Антология на старобългарската литература. С., 1947,
247 с.;
·
Генов М. Етюди върху старобългарската литература. С., 1947,
140 с.;
·
Динеков П. Стара българска литература. 1. С., 1950, 231 с.;
·
Георгиев Ем. Славянская письменность до Кирилла и Мефодия.
С., 1952, 96 с.;
·
Кристанов Ц в., Ив. Дуйчев. Естествознанието в средновековна
България. С., 1954, 631 с.;
·
Ангелов Б. Ст. За самобитния характер на старобългарската
литература. — ЕЛ, 10, 1955, 6, с. 449—459;
·
Георгиев Ем. Пренасянето на Кирило-Методиевата книжовна
традиция от Велика Моравия в България. — В: Сборник в чест на акад. Ал.
Теодоров-Балан. С., 1955, с. 203—212;
·
Георгиев Ем. Създаването на Преславската и Охридската
книжовни школи в средновековна България. — ГСУфсф, 50, 1955, 1, с. 3—71;
·
Киселков В. Сл. Проуки и очерти по старобългарска литература.
С., 1956, 400 с.;
·
Георгиев Ем. Работили ли са Кирил и Методий като просветители
на българските славяни. — В: Езиковедски изследвания в чест на акад. Ст.
Младенов. С., 1957, с. 235—245;
·
Динеков П. Фолклорът и историята на българската литература. —
ЛМ, 1, 1957, 6, с. 15—31;
·
Динеков П. Основни черти на старата българска литература. —
ЛМ, 3, 1959, 1, с. 34—58;
·
Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по
старобългарска литература. С., 1961, 470 с. (2 изд. С., 1967, 538 с.; 3 изд.
С., 1974, 532 с.; 4 изд. С., 1978, 532 с.);
·
Георгиев Ем. Разцветът на българската литература в IX—X в.
С., 1962, 348 с.;
·
История на българската литература. 1. С., 1963, 454 с.;
·
Прослава на Кирил и Методий. С., 1963, 171 с.;
·
Динеков П. Делото на Кирил и Методий и развоят на старата
българска литература. — Хиляда и сто години, с. 5—19;
·
Георгиев Ем. Кирил и Методий и развитието на българската
култура. — Хиляда и сто години, с. 21—49;
·
Динеков П. Особености на старобългарската публицистика през
IX—XII в. — СФ-С, 5, 1963, с. 289—302;
·
Петканова Д. Старобългарският книжовник. — В: Славистични
студии. С., 1963, с. 493—512;
·
Динеков П. Литературни въпроси. С., 1963, 380 с.;
·
Грашева Л. Към въпроса за творческия облик на старобългарския
писател. — ЛМ, 8, 1964, 5, с. 45—66;
·
Ангелов Б. Ст. Въпроси на художествеността, поетиката и
литературната теория в старобългарската литература. — ЛМ, 9, 1965, 6, с.
106—117;
·
Старобългарски страници. Антология. Под ред. на П. Динеков.
С., 1966, 508 с. (2 изд. С., 1968, 647 с.);
·
Георгиев Ем. Охридската книжовна школа. — Кл. Охр., с. 53—77;
·
Грашева Л. За старобългарската литературно-теоретическа
мисъл. — ИИЛ, 18—19, 1966, с. 261—277;
·
Динеков П. Общност и различия в развитието на старите
славянски литератури. — СФ—С, 11, 1968, с. 49—62;
·
Динеков П. Из историята на българската литература. С., 1969,
с. 3—96;
·
Лихачов Д. С. Старославянските литератури като система. — ЛМ,
13, 1969, 1, с. 3—38;
·
Куев К. По някои въпроси на старобългарската литература. — ЛМ,
13, 1969, 2, с. 48—61;
·
Ангелов Б. Ст. За някои общи черти в развитието на
старославянските литератури. — ЛМ, 13, 1969, 3, с. 51—61;
·
Грашева Л. Старославянските литератури в ново осветление. —
ЛМ, 13, 3, с. 62—71;
·
Дуйчев И. По някои проблеми на старославянската и
старобългарската литература. — ЛМ, 13, 1969, 5, с. 8—23;
·
Петканова-Тотева Д. По повод на някои мнения за
старобългарската литература. — ЛМ, 13, 1969, 5, с. 24—40;
·
Динеков П. Старобългарската литература — наша гордост и наша
тревога. — ЛМ, 14, 2, с. 51—72;
·
Лихачов Д. Размисли за националното своеобразие и
европейското значение на старобългарската литература. — ЛМ, 14, 1970, 2, с.
73—85;
·
Грашева Л. „Реалистичните елементи“ и естетическата стойност
на старобългарската литература. — Старобългарска литература, 1, 1971, с.
33—51;
·
Динеков П. Старата българска литература и националната
историческа съдба. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 5—32;
·
Делото на Константин Кирил Философ. С., 1972, 339 с.;
·
Динеков П. Историческа съдба и съвременност. С., 1972, с.
5—125;
·
Ангелов Б. Ст. Из историята на руско-българските литературни
връзки. С., 1972. 159 с.;
·
Петканова-Тотева Д. Реторическата проза през средновековието.
Родове, особености, обща характеристика. — ЛМ, 18, 1974, 6, с. 62—75;
·
Лихачов Д. С. Големият свят на руската литература. С., с.
525—544;
·
Динеков П. Историческата мисия на старобългарската
литература. — Старобългарска литература, 2, 1977, с. 5—19;
·
Динеков П. При изворите на българската култура. С., 1977, с.
568;
·
Станчев Кр. За някои основни принципи на средновековната
естетика. — ЛМ, 21, 8, с. 45—54;
·
Динеков П. Преводите в развитието на старите славянски
литератури. Методологически въпроси. — СФ-С, 16, 1978, с. 38—45;
·
Станчев Кр. Идейно-естетически позиции и развойни тенденции
на старобългарската литература. — Български езйк и литература, 22, 1979, 2,
с. 3—12;
·
Грашева Л. Основни изобразителни принципи на старобългарската
литература. — Библиотекар, 26, 1979, 7—8, с. 52—55;
·
Динеков П. Похвала на старата българска литература. С., 1979,
496 с.;
·
Пикио Р. Мястото на старата българска литература в културата
на средновековна Европа. — ЛМ, 25, 1981, 8, с. 19—36;
281
·
Лихачов Д. Передовая линия обороны болгарского государства
духа. — В: Първи международен конгрес по българистика. София 23 май—3 юни
1981. С., 1982, с. 95—109.
Петър Динеков
(60).
БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА ПРЕЗ IX—X ВЕК.
1. Извори и научна литература. Изследвания по
основните въпроси. Дискусионни проблеми. Сведения за Б. ц. се съдържат у
значителен брой виз. и лат. автори и в домашни паметници. Повечето от тези
извори разкриват и процесите, предшествуващи началния църковен живот:
разпространението на християнството в Б-я до 60-те г. на IX в.,
покръстването на княз Борис I (852—889) и основаването на църквата.
По-важни извори са:
а. Византийски — Юстиниановият кодекс и Новелите на
имп. Юстиниан Велики (527—565); съчиненията на Прокопий Кесарийски „История
на войните“, „Тайна история“ и „За строежите“; „Хронология“ на Йоан
Малала; „Църковна история“ на Евагрий Схоластик; „Стратегикон“ на
Псевдо-Маврикий; „История“ на Теофилакт Симоката; „Пасхална хроника“,
„Деянията на св. Димитър“ (Солунски); епархийските списъци и съборните
актове; „Хронография“ на Теофан Изповедник; „Бревиарий“ на цариградския
патриарх Никифор I; „Малък катехизис“ на Теодор Студит;
„Хроника“ на Георги Мних; някои послания на патриарх Фотий; „Тактика“
на имп. Лъв VI Философ; писмата на Лъв Магистър, патриарх Николай
Мистик и имп. Роман Лакапин; „Историята“ на Йосиф Генезий; истор. съчинения
„Хронография“ на Продължителя на Теофан, Лъв Граматик и Псевдо-Симеон;
посланието на цариградския патриарх Теофилакт до бълг. цар Петър I;
съчиненията на имп. Константин Багренородни „За темите“, „За управлението на
държавата“ и „За церемониите“; „История“ на Лъв Дякон; „Синаксар“ на
цариградската църква; грамотите на имп. Василий II Българоубиец; Месецослов
на имп. Василий II; „Монемвазийска хроника“; „Кратка история“ на Г. Кедрин —
Й. Скилица; „Историята“ на Йоан Зонара; „Мъченичество на 15-те тивериуполски
мъченици“ от Теофилакт Охридски; т. нар. Дюканжов списък на
бълг. архиепископи и др.
б. Латински — „Поеми“ на Павлин Нолански; Теодосиев
кодекс; писма на папа Григорий I; „Фулденски летописи“; някои писма и
„Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“; писма на
папа Адриан II и на папа Йоан VIII; съчиненията на
Анастасий Библиотекар „Liber Pontificalis“ (биографии на римските
епископи — особен интерес представляват животоописанията на папите Йоан IV,
Йоан VII, Николай I и Адриан II), „Светият осми вселенски събор“, „Chronographia
tripertita“ и някои негови писма; „Хроника“ на Регинон и „Бертински
летописи“.
в. Домашни — надписи на бълг. владетели, житията и
службите на слав. просветители Кирил и Методий и на техните първи ученици,
редица съчинения на най-видните старобълг, писатели, разказът „Чудото с
българина“, житията и службите на Иван Рилски и цар Петър I, летописни
разкази и приписки, някои археол. паметници.
Второстепенни по характер сведения се срещат в сръбските
летописи, у арабските автори ибн-Даста, ал-Бекри и др.
Основната част от тези извори се използуват и правилно
интерпретират от бълг., руски и др. изследователи още през XIX — началото на
XX в.—М. Дринов („Исторически преглед на Българската църква от самото
ѝ начало и до днес“. Виена, 1869); Е. Е. Голубински („Краткий очерк
истории православных церквей Болгарской, Сербской и Румынской или
Молдовалашской“. М., 1871); К. Иречек („История болгар“. Одесса,
1878); М. И. Соколов („Из древней истории болгар“. СПб., 1879); Д.
Цухлев („История на Българската църква“. 1. С., 1910) и А. Чучулаин
(„Св. Борис, княз български“. С., 1914). Постепенно научните изследвания ce
задълбочават,
282
откриват се нови извори, осветлява се все по-широк кръг от
проблеми. Значителни са приносите на В. Н. Златарски ( - „Писмата на
цариградския патриарх Николая Мистика до българския цар Симеона“. — СбНУ, кн.
X, XI, XII. С., 1894—1895, с. 372—428, 3—54, 121—211; „Въпросът за български
патриарх пред папата в 866 г.“ — Преглед, приложение към ЦВ, I, 1907, кн. 1;
„Причините за покръщането и сетнините му“. — Споменна книга за 1000-год. от
смъртта на цар Бориса. С., 1907, с. 31—62; „Как е бил разрешен българският
църковен въпрос в 870 година“. — ДК, I, 1920, кн. 1, с. 49—63; „Български
архиепископи-патриарси през първото царство“. — ИБИД, кн. VI, 1924, с.
49—76; „История на българската държава през средните векове“, I, 2, С.,
1927),
Й. Иванов („Северна Македония“. С., 1906; „Български
старини из Македония“. 2 изд., С., 1931, и др.), Ив. Снегаров
(„История на Охридската архиепископия“, I, II, С., 1924, 1931; „Учредяването
на българската православна църква“. — МкП, 1932, кн. 1, с. 1—42; „Кратка
история на съвременните православни църкви“. II, С., 1946; „Първата
българска патриаршия“, ч. I, II — ГДА, 1949 и 1951),
В. Иванова („Стари църкви и монастири в българските
земи (IV—XII в).“ — Годишник на Народния археологически музей, т. 4, 1926),
П. Мутафчиев, Ив. Дуйчев, Е. Георгиев и др. бълг.
учени, както и на някои чужденци, напр. Фр. Дворник („Les légendes de
Constantin et de Méthode vues de Byzance“. Prague, 1933; „Les slaves.
Histoire et civilisation de l’Antiquité aux débuts de l’époque contemporaine“.
Paris,1970) ; J. Zeiller („Les origines chrétiennes dans les provinces
danubiennes de l’Empire romain“. Paris, 1918).
Въпреки значителните успехи, в църковната историография до
40-те г. на XX в. има един общ недостатък: разкрива се почти изключително т.
нар. външна страна на църковния живот. Със съвсем малки изключения (напр.
трудовете на Цухлев и Златарски) изследователите оставят на заден план
важните теми за духовно-културния живот, богословската наука и църковната
книжнина, манастирите в Б-я, развитието на богослужението,
религиозно-нравственото състояние на бълг. общество, появата на ереси и на
религиозно-социални движения, отношенията между църква и държава. Част от
тези въпроси обаче стават предмет на проучвания върху старобълг. литература
и изкуството на Първата бълг. държава и др. Все още скромните мащаби на
научното изследване, липсата на достатъчно извори и ограниченият брой на
подготвени специалисти не позволяват да се обгърнат поцялостно и някои други
проблеми от първостепенна важност, напр. въпросът за църковното устройство и
тясно свързаното с него междуцърковно положение на бълг.
архиепископия-патриаршия през IX—X в., за същността на църковната
автокефалия и др.
От началото на 50-те г. бълг. истор. наука осветлява
по-цялостно християнизирането на бълг. славяни и прабългарите, проникването
на християнството в славянобълг. държава и неговото състояние до 70-те г. на
IX в., както и някои моменти във връзка с устройството и автокефалията на
църквата, нейните отношения с други християнски църкви на Изток и Запад. Ал.
Бурмов публикува статията „Против буржоазно-идеалистическите становища по
въпроса за налагането на християнството в България през IX в.“ (ИП, 1954, кн.
2, с. 36—52), в която подлага на критика някои основни положения и аргументи
на други учени (напр. на Е. Георгиев) за постепенно и масово разпространение
на християнството в Б-я преди покръстването на княз Борис I. Особено
настойчиво Бурмов застъпва тезата, че покръстването е наложено по
революционен път от бълг. владетел и от господствуващата феодална класа,
които преследват определена цел — укрепване на държ. власт и утвърждаване на
феодалния строй.
283
Е. Георгиев отговаря със статията „По въпроса за
християнизирането на средновековна България (Против догматизма и схематизма
в нашата историческа наука, ИП, 1954, кн. 5, с. 82—104 , където привежда
нови основания и изяснения в подкрепа на схващането за постепенно и масово
проникване на християнството в Б-я до 864. В полемиката участвуват със свои
монографии, студии и статии историците Ив. Снегаров („Християнството в
България преди покръстването на княз Бориса”. — ГДА, т. V. С., 1956), П.
Петров („Покръстването на българите”. — ИП, 1965, кн. 3), Д. Ангелов
(„По някои въпроси около покръстването на българите”. — ИП, 1965, кн. 6), Т.
Събев („Проникване на християнството в България до 865 г.“—ГДА, т.
XV, 1966), В. Гюзелев („Княз Борис Първи“. С., 1969), Й. Митев, М.
Войнов и др. В резултат на изследвания и на други бълг. медиевисти — Ив.
Дуйчев, В. Тъпкова-Заимова, К. Куев, Б. Ст. Ангелов,
Хр. Кодов и др., които поставят на широка основа проблемите във
връзка с християнството и духовно-културния живот в Б-я през IX—X в., може
да се твърди, че тази дискусия е приключена. При все това остават спорни
някои въпроси относно процеса на християнизирането и състоянието на
християнската религия в Б-я до 864. Това се отнася и до полемичния проблем
за годината на покръстването на княз Борис I. Уточнения се налагат и около
оценките за мястото и ролята на християнството в Първата бълг. държава, за
значението на църквата във вътрешния и международния живот на страната, за
устройството на църквата, нейната автокефалия, патриаршеско достойнство и
междуцърковно положение през IX—X в., за вътрешната църковна мисия,
състоянието на клира и миряните, обществените изяви на бълг. църква и
религиозно-социалните движения.
Надгробен надпис на български монах от 871 г. Крепостта до с.
Червен, Русенски окръг
2. Християнството в България. Положителни
истор. данни водят до заключението, че корените на Б.ц. трябва да се търсят
във вековните християнски общини и църкви на Балк. п-в, във влиянието на
местното население и организираната християнизаторска мисия сред различните
нови заселници в балк. земи. Многобройни факти убедително свидетелствуват за
възходящ църковен живот от I до VI в. в областите, влезли по-късно в
границите на славянобълг. държава. През периода IV—VI в. Цариградската
патриаршия, подкрепяна и от държ. власт, активизира своята мисионерска
дейност и отбелязва значителни успехи. Укрепва и църковната организация.
Увеличава се броят на епископските катедри, на духовниците, храмовете и
манастирите. Християнството прониква дори в планинските райони. Нашествията
на славяни и прабългари (VI—VII в.) в балк. земи и войните на Б-я с Византия
нанасят значителни поражения в градските центрове. Разрушени са някои
крепости и градове, храмове и манастири. Намалява местното християнско
население. Част от него (включително и духовници) забягва на юг.
Епархийската организация е разстроена. Всичко това се отразява
неблагоприятно върху християнизаторската мисия. Истор. данни обаче говорят и
за продължителен контакт на славяни и прабългари с Византия и със завареното
в балк. земи местно население, за немалко случаи на мирно заселване и дори
на военен съюз между
284
„традиционните противници”, за мирни отношения помежду им, за
търговски и др. връзки, взаимна размяна на пленници, налагане на виз.
господство над част от слав. население, колонизация, демографски промени.
Виз. влияние прониква и в бълг. държава — особено през периода на
династичните борби сред прабълг. военно-племенна аристокрация (761—777).
Тези сведения водят до заключение, че и през периода VI—VIII в. има пътища и
възможности за пренасяне на християнството сред новите заселници на
Балканите.
Известията на виз. автори за „варварските нашествия” на
славяни и прабългари трябва да се използуват по-критично, като се съпоставят
с други извори. Някои изследователи неоснователно обобщават данните и
преувеличават числото на унищожените от „варварите” градове. От епархийските
списъци, актовете на църковни събори, археол. паметници и др. се вижда, че
голям брой градове и епископски катедри се запазват и след заселването на
славяни и прабългари южно от р. Дунав. Такива са напр. центровете в дн.
Северна Б-я Одесос (дн. Варна), Марцианопол (дн. Девня), Дионисиопол (дн.
Балчик), Абритус (при Разград), Доростол (дн. Силистра), Трансмариска (дн.
Тутракан), Нове (дн. Свищов), Апиария (край с. Ряхово, Русенски окръг),
Бонония (дн. Видин) и други по-малки селища. Славянобълг. заселване на
Балканите няма катастрофални последици нито за завареното местно население,
нито за неговата духовна и материална култура. Между новите поселници и
християнското грц. романизовано и полуроманизовано трако-илирийско население
съществува взаимнопроникващо влияние както в бита и в социално-икономическия
живот, така и в областта на културата, езика, религиозните възгледи.
Важна роля за проникване на християнството сред славяните
оказва участието им във виз. войска, размяната на пленници, доброволното и
принудителното заселване на славяни върху територията на империята и на
ромеи-християни в славиниите (в Македония и другаде). Самата държ. власт във
Византия (VI—IX в.) се стреми да обезвреди новите нашественици и съседи, да
ги направи приятели и верноподаници чрез духовния меч на християнската
религия. Ромеизирани славяни-християни се издигат до най-високи постове в
гражданската и църковната йерархия. Ярки примери в това отношение са
стратегът на Тракия Хилвуд, фамилията на солунския друнгар Лъв, Тома
Славянинът, който до 20-те г. на IX в. заема важна длъжност във виз. войска,
военачалникът Андрей — подстратег на Опсикийската тема, патриций и
паракимумен Дамян — твърде близък на имп. Михаил III (842—867),
цариградският патриарх Никита I (766—780) и др. Тези видни държ. и църковни
дейци са могли да влияят и върху своите единородци-славяни (вж. Византия
и славяните).
285
От два каменни надписа на хан Пресиян (836—852), свързани с
похода на бълг. владетел в Смолянската област (към 847), се идва до
заключението, че по онова време смоляните вече са покръстени. Слав.
княжество (навярно в Стримонската архонтия), управлявано от слав.
просветител Методий през първата половина на IX в. също ще е било обект на
християнизаторска мисия. Цариградската патриаршия проявява голяма ревност за
покръстване на новите балк. заселници. За нейните грижи в тази насока
свидетелствува и църковно-епархийското устройство на Балк. п-в през VII—IX
в.
Редица средновековни паметници, свързани с живота и делото на
Кирил и Методий, говорят за мисионерскопросветна дейност на двамата братя
сред бълг. славяни. Макар че някои от тези сведения са легендарни,
противоречиви и не хармонират с други извори, те разкрийат реален спомен за
Кирило-Методиевото дело сред бълг. славяни или поне могат да се оценяват
като истор. отглас на мисионерска дейност в Македония (вж. Брегалнишка
мисия). В няколко жития и служби най-близките Кирило-Методиеви ученици
са представени като покръстени славяно-българи.
Не е оправдано да се мисли, че прабългарите правят някакво
изключение и че в продължение на близо две столетия след заселването си на
Балк. п-в не се поддават на християнско въздействие. Бавно и мъчително, но
все пак успешно, християнската мисия си пробива път и в прабълг. среда, за
да стигне дори до ханския двор. Носители на тази мисия са местното
християнско население, особено покръстените бълг. славяни, икономическите и
политическите връзки между Византия и славянобълг. държава, многобройните
пленници-ромеи, размяната на военнопленници, грц. език и др. Архиепископ
Теофилакт Охридски пише, че при завземането на виз. територия на юг от Дунав
българите преселват местното население от покорените земи („жителите на
всеки град разменяли”). Това дава възможност за общуване между
езичниците-българи и завареното от тях християнско население.
„Покорените. . . християни — продължава Теофилакт, — като
държели пречистата си праотеческа вяра, в разните си разговори с тях
вмъквали Христовото учение и им откривали, доколкото им било възможно,
евангелската светлина.“
През първата половина на IX в. в границите на Б-я се включват
нови градове, крепости и области със значителен брой християнско население.
Взети са десетки хиляди виз. пленници, между които и някои видни духовници.
Средновековният хронист имп. Константин VII Багренородни свидетелствува, че
виз. пленници успяват да запознаят мнозина българи с християнското учение:
„Запазвайки и там непокварена християнската си вяра, бившият.
. . епископ [Мануил Адрианополски] и народът, който бил с него, привели към
истинската Христова вяра мнозина от българите. . . и посели на много места
семената на християнското учение, като откъсвали скитите от езическата
заблуда и ги довеждали към светлината на богопознанието.“
Именно „поради това, разгневен против тях [Омуртаг],
приемникът на Крум, след като не успял в опита си да ги убеди да се отрекат
от Христа, . . . предал на мъченическа смърт и самия просветител Мануил, и
мнозина, които се проявили в това дело.“
Образованият виз. пленник Кинам, който е с голямо обаяние в
бълг. хански двор, спечелва за християнската вяра Омуртаговия син Енравота.
Християнството придобива все повече привърженици в бълг. държава. В писмо от
864 до констанцкия епископ Соломон папа Николай I съобщава, че по онова
време „вече мнозина от българите били станали християни“. Далновидният бълг.
владетел княз Борис I не би могъл да не се съобрази с това обстоятелство,
решавайки въпроса за въвеждане на християнството като официална религия в
своята държава.
286
Главните причини за покръстването основателно се търсят в
социално-икономическото развитие на бълг. държава през VIII—IX в., в нейното
вътрешно и външно положение (развитие на феодализма, укрепване на
единството, на международния престиж и независимостта на страната,
приобщаване към постиженията на тогавашната култура, проникната от
християнството, и др.). Не бива обаче да се елиминира напълно ролята и на т.
нар. субективен фактор. Личното благоразположение на Борис I към
християнската религия, убедеността му в нейното превъзходство пред
езичеството, далновидната му политика, насочена към преодоляване на дуализма
върху етническа и верска основа, играят важна роля при решението да бъде
прието християнството като официално изповедание в бълг. държава. Борис I
приема християнството от Византия през 60-те г. на IX в., когато е могъл не
само да се убеди в неговото значение, но и да се опре на значителна част от
покръстеното население в страната и лесно да отблъсне всяка антихристиянска
съпротива (това се вижда от потушаването на болярския бунт срещу него) и
дори да замисли учредяването на добре устроена, самостойна Б. ц.
Сведенията относно времето на покръстването, които дават
Хинкмар Реймски, папа Николай I, Окръжното послание на патриарх Фотий до
източните патриарси (от 867) и др., насочват към заключението, че Борис I е
приел християнството в 864. Покръстването на княза става във военния лагер —
непосредствено след сключването на желания мир с Византия — или в столицата
Плиска. Веднага след това (през периода 865—870) християнизацията в Б-я вече
има организиран и масов характер. Тя се ръководи от пристигналото тук виз.
духовенство. Съдействува ѝ самата държ. власт. В процеса на преодоляване на
езичеството се прилагат и административни мерки. Неоснователно е обаче
твърдението, че принудата е използувана като основен метод за покръстването
на упорствуващия в езичеството бълг. народ. Говорейки за насилие при
утвърждаването на християнството, изворните известия имат пред вид преди
всичко антихристиянския бунт на бълг. боляри и взетите мерки срещу тях. До
началото на 70-те г. на IX в. християнската мисия в Б-я придобива още
множество привърженици. Така се създават нужните условия не само за
учредяване на поместна Б. ц., но и канонически основания за нейното скорошно
автокефално устройство.
3. Основаване на Българската църква.
Външното и вътрешното положение на бълг. държава през IX в. оказва
положително въздействие върху уреждането на църковния въпрос. Б-я проявява
голяма външнополитическа активност и все повече се утвърждава в
международните отношения. Границите ѝ значително се разширяват. Нараства
нейната военна мощ. Развитието на феодализма предизвиква значителни промени
в икономическия и обществения живот на страната. Те водят до преустройство
на укрепващата държ. организация и на идеологическите институции. Заздравява
се народностното единство. За тази цел е необходима и
народностно-автокефална църковна организация. Интересите на средновековна
Б-я налагат да бъде учредена самостойна църква, която да стане съюзник и
помощник на държ. власт в една изключителна по важност епоха, когато се
осъществява духовно-културният възход на народа и трябва да се осигури
международното положение и независимостта на страната.
Умелото използуване на международната обстановка, на
съперничеството между Изтока и Запада (Цариград и Рим) за църковно влияние в
бълг. държава довеждат през втората половина на IX в. до благоприятното
уреждане на църковния въпрос. Обладан от идеята за родна автокефална
църквапатриаршия, смущаван от съмнения и разочарования за нейното
реализиране
287
чрез християнския Изток и политическата съперница Византия,
през 866 Борис I насочва погледа си на Запад. Той иска от Лудвиг Немски
способни проповедници, епископ и свещеници, като се надява, че при неговата
подкрепа и чрез това духовенство ще може да осъществи проекта за самостойна
църква. Непосредствено след това князът отправя подобна молба и до Рим.
Бълг. пратеници поднасят на папа Николай I богати дарове и писмено поставени
от Борис I 115 въпроса относно християнската вяра и развитието на църковния
живот в новопосветената страна. Българите искат наставници и изложение на
вярата, християнски и светски закони, „истинско и съвършено християнство,
което да няма петно или бръчка“. Те проявяват особен интерес към въпросите
за евентуален предстоятел — патриарх на Б.ц., и за начина на получаване на
св. миро: позволено ли е да им се ръкоположи патриарх, от кого трябва да се
постави той, колко са истинските патриарси и кой от тях заема второто място
след римския папа, откъде и как се получава св. миро. Този дипломатичен
начин на запитване води пряко към целта на Борис I — придобиване на църковна
независимост.
Папата посреща с голяма радост бълг. делегация и отговаря
обстойно на отправените до него запитвания. Той обаче отбягва да даде ясен и
положителен отговор на важния въпрос за бълг. патриарх. Според папа Николай
I отначало трябва да се ръкоположи само епископ на българите. Едва след като
се умножат плодовете на християнската мисия, а заедно с тях и съставът на
духовенството, един от архиереите може да се избере „ако не за патриарх, то
поне за архиепископ“. Папата подхранва надеждата, че ще постави в Б-я
църковен глава от ранга на архиепископите в Галия, Германия и др. западни
области.
Зареждат се римски пратеничества в Б-я. Отстранено е виз.
духовенство. Борис I няколко пъти отправя молба до папата с конкретни
предложения за достойни да заемат бълг. архиепископски престол духовници:
епископ Формоза Портуенски, дякон Марин или някой от римските
кардинали. Молбата на княза е отклонявана по благовидни, но неубедителни
причини. С това се допуска непоправима грешка от гледище на папските
интереси. Отначало папа Адриан II предлага за първойерарх на българите един
от изпратените в Б-я презвитери, а по-късно — иподякон Силвестър.
Разочарован, бълг. княз решава да ускори развръзката на отношенията с Рим.
Безплодните тригодишни преговори го убеждават, че Западната църква не
възнамерява да удовлетвори желанието му за автокефалия и патриаршия.
В Цариград по това време внимателно следят връзките между Б-я
и Рим. Виз. държ. и църковни представители правят всичко възможно, за да
върнат бълг. княз в лоното на Източната църква. Промените, настъпили в
политическия
288
и църковния живот на Византия, тенденциите за помирение между
Цариград и Рим също се вземат под внимание от бълг. държавници. Те търсят
целесъобразно разрешение на църковния въпрос, възможната най-голяма изгода
за бълг. кауза. А тя може да се гарантира само от авторитетен църковен
форум, чието становище ще бъде трайно и общозадължително..
Без да скъсва връзките със Запада, бълг. владетел отново се
насочва към Цариград. Автокефалното устройство на източните църкви,
перспективата за изграждане по техен образец на народностна църква с
патриаршески ранг и в Б-я, която въпреки военните конфликти гравитира към
Европ. изток, внушенията и обещанията от страна на виз. императорски двор и
патриаршеския престол — всичко това вдъхва увереност, че бълг. църковен
въпрос скоро ще получи желаната насока, нова постановка и полезно решение
именно чрез Цариградската патриаршия. От есента на 869 до края на февр. 870
в Цариград заседава църковен събор (по делото ца бившия патриарх фсъ тий —
858—867; 877—886). Навярно със знанието и съгласието на имп. Василий I
Македонянин (867—886) и на патриарх Игнатий (847—858; 867—877) тук
пристигат бълг. пратеници начело с кавхан Петър. Делегацията присъствува на
заключителното тържествено заседание на събора, където ѝ бива оказана висока
почит. На 4 март 870 императорът свиква извънредно заседание, на което
вземат участие представителите на папа Адриан II и на източните патриаршии,
както и бълг. делегати. Опитният кавхан Петър поставя тактично въпроса за
църковната юрисдикция в новохристиянска Б-я.
„До днес бяхме езичници и неотдавна се приобщихме към
благодатта на християнството — казва той.—Ето защо, за да не изглежда, че
грешим в нещо, искаме да узнаем от вас, които представлявате върховните
патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме.“
След обстойно разискване и разногласия, в които намират израз
основните противоречия между християнския Изток и Запад, се решава бълг.
диоцез да остане под юрисдикцията на Цариград. Едно от най-главните
основания на представителите на източните патриарси, защитили това
становище, е свидетелството на българите, че при завладяването на земите на
юг от р. Дунав са заварени виз. свещенослужители — т.е. църковна
организация, която се намирала под ведомството на Цариградската патриаршия.
Анастасий Библиотекар съобщава, че бълг. пратеници получили писмо на грц.
език, в което било отразено становището на църковния форум от 4 март. В него
се изтъквало, че източните представители, като посредници между римските
делегати и патриарх Игнатий, решили „страната на българите да се подчинява
на Цариградската църква“. Въз основа на съборното определение се оформя
отделен бълг. диоцез. Наскоро след това епископ Гримоалд и другите лат.
свещенослужители напускат Б-я (вж. Посолства на Рим в България). В
столицата Плиска е изпратено виз. духовенство начело с архиепископ Йосиф
(според друг препис на източника „Чудото с българина“ — архиепископ Стефан).
Така се поставят основите на поместната Б.ц., свързана с православния Изток.
Хронологически тя е осма по ред в общността на източнохристиянските църкви
през IX в. В съборното определение от 4 март 870 са заложени устоите и
гаранцията за нейното бързо укрепване и процъфтяване, за скорошната ѝ
автокефална уредба.
4. Устройство и междуцърковно положение.
Наличните изворни известия дават основание да се приеме, че отначало Б.ц. е
автономна архиепископия — под върховната юрисдикция на цариградския
патриарх. Предстоятелят ѝ — архиепископ, се избира от бълг. епископат и се
утвърждава от патриарха, който ще да е получавал и съответен каноничен
данък. Навярно и епархийските архиереи в страната първоначално са поставяни
от патриарха.
289
Указания за тази зависимост има в папските писма-протести от
70-те и 80-те г. на IX в. до цариградския патриарх, в които се настоява да
се прекрати ръкополагането на духовници в Б-я и разпореждането на Цариград в
тази страна, да бъдат отзовани подчинените на Патриаршията епископи и др.
клирици, да не се обсебва повече бълг. диоцез. В своите наставления до
римските легати на събора в Цариград през 879—880 папа Йоан VIII настоява да
бъде убеден патриарх Фотий
„да не изпраща в България омофор и да не ръкополага никого“.
Патриархът отговаря:
„Ние, бидейки почитатели на обичта и на мира. . . нямаме
навик да вършим нещо нередно, нито необмислено, нито по-рано, нито сега. .
., макар че може би сме в състояние да предприемем всичко за защита на
собствените си права и за пример на другите, и заемайки толкова време
първосвещеническия престол, ние дори омофор не изпратихме за ръкополагане. .
., не извършихме никакви ръкоположения и винаги . . . сме запазвали обич към
любовта и мира и сме готови . . . без да се нарушават старите закони, да
отстъпим на приятелите си това, което е наше собствено.“
Тези сведения характеризират по убедителен начин
междуцърковното положение на автономната Б.ц. през първото десетилетие след
нейното учредяване. Характерно е, че цели 10 г. се води спор за църковната
юрисдикция над бълг. диоцез. В него участвуват двете средища на християнския
Изток и Запад. Рим прави няколко опита да използува влиянието на княз Борис
I за възстановяване на папската юрисдикция в Б-я. В отговор далновидният
държавник засвидетелствува своята почит към папския престол и продължава да
поддържа дипломатически контакт с него с цел да укрепи междуцърковното
положение на Бълг. архиепископия, да защити интересите и независимостта на
църквата и държавата. Но заедно с това князът умело отбива натиска за папска
власт в страната. По същия път на отстояване на църковната самостоятелност и
на запазване на добрите отношения с Рим вървят и неговите приемници.
Зависимостта на Б.ц. е повече външна, номинална. В своя
вътрешен живот тя се ползува с широка автономия. Предстоятелят-архиепископ е
почитан митрополит на значителна църковна област в големия диоцез на
Цариградската патриаршия. Той има не помалки пълномощия и власт от
ираклийския и солунския митрополит на Изток или галския и германския
архиепископ на Запад. В писмото си от 871 до имп. Василий I Македонянин папа
Адриан II назовава бълг. свещеноначалник antistes (предстоятел). Такава
титла носят началниците на отделни църкви и дори патриарсите. Навярно тя е
дадена на възглавяващия Б.ц. поради желанието на самите българи.
Предстоятелят заедно с подведомствените си епископи образува
290
архиерейски събор, който самостоятелно управлява
вътрешноцърковните дела.
Както в края на 60-те г. на IX в. съперничеството между Рим и
Цариград довежда до бързо учредяване на Б.ц., така през 80-те г.
противоречията между християнския Изток и Запад фактически я правят
независима. За това допринасят и успехите на бълг. държава, грижите на Борис
I за благо устройване на църквата, плодовете на Кирило-Методиевото дело в
Б-я и др. От началото на 90-те г. Бълг. архиепископия тръгва уверено по пътя
на автокефалията. Доказателство за това е първият църковно-народен събор в
Преслав през 893, въвеждането на слав. език в богослужението, създаването на
бълг. йерархия в лицето на талантливите Кирило-Методиеви ученици, видното
място, което се отрежда на бълг. архиепископ при церемонии в Цариград и др.
Военнополитическите конфликти между Б-я и Византия при цар
Симеон (893—927) не довеждат до пълно разстройване и скъсване на
църковните взаимоотношения, а съдействуват за утвърждаване на бълг.
независимост. При големия възход на страната в политическо и културно
отношение и съществуващата тогава тясна връзка между църква и държава
непрестанно укрепва международният престиж на Б.ц.
След Ахелойската битка (20 авг. 917) победителят княз Симеон
се провъзгласява за „цар на българи и ромеи“. Положението на църквата трябва
да отговаря на високото достойнство на бълг. държава. В самата Византия е
създадена теорията за тясна връзка между царство и патриаршия („Imperium
sine Patriarcha non staret“ — „Царство без патриарх не бива“). По силата на
този възглед, отразен в много паметници от Средновековието, към 919 на
църковно-народен събор официално бива провъзгласена църковната автокефалия и
бълг. архиепископ получава титлата патриарх. През окт. 927 се сключва
българо-виз. мирен договор.
Признава се титлата „βασιλεύς“ на цар Петър I, който влиза в
роднинска връзка с виз. двор. По свидетелството на Дюканжовия списък тогава
се потвърждават автокефалията на Б.ц. и патриаршеският титул на нейния
предстоятел. Наистина, там не се споменава изрично за каноническо признаване
от страна на Цариградската патриаршия, а за провъзгласяване на бълг.
патриарх Дамян от виз. правителство („по заповед на император Роман I
Лакапин“). Не е запазен друг документ с по-ясни сведения по въпроса. Като се
има пред вид обаче, че Византия официално признава царската титла на Петър
I, че самите висши кръгове утвърждават идеята за успоредност и неделимост на
царство и патриаршество, че Патриаршията е доволна от сключения в 927 мир и
че съществува съюз между църква и държава във Византия (в смисъл на единна
политика и др.), няма основания да се мисли, че цариградският патриарх не е
уважил желанието („заповедта“) на имп. Роман I Лакапин. Не се знае дали е
издаден официален църковно-канонически акт за признаване на автокефалията и
на патриаршеското достойнство на Б.ц.; навярно е имало такъв акт.
Споменатото известие в Дюканжовия списък не само не противоречи на
гореизложените основания, но е в тяхна подкрепа. Неговият съставител
подчертава политическата страна на акта, считайки я по-съществена,
определяща признанието от страна на църковния фактор. Споменът за бълг.
автокефалия и древна патриаршия (хронологически тя е шеста по ред) е запазен
още в следните източници: Втората грамота на виз. имп. Василий II
Българоубиец (1020), кореспонденцията между цар Калоян (1197—1207) и папа
Инокентий III (1198—1216), Бориловия синодик (XIII в.) и в някои по-късни
съчинения.
Липсват преки, по-пълни данни за устройството на Бълг.
патриаршия. В Дюканжовия списък и в Бориловия синодик се срещат откъслечни
вести за предстоятели-патриарси.
291
Тяхно седалище е столицата Преслав. В Синодика се споменават
имената на четирима „преславски патриарси“: Леонтий, Димитрий, Сергий и
Григорий, някои от които в същност ще да са били архиепископи, които
пребивават в бълг. столица.
Военнополитическите обстоятелства се отразяват съдбоносно
върху живота и делото на Първата бълг. патриаршия. Когато киевският княз
Светослав навлиза в Североизточна Б-я (968—969), патриаршеският престол се
премества в Доростол (дн. Силистра), а след нашествието на виз. имп. Йоан I
Цимисхий (971) — в Средец (дн. София), която става столица на Западната
бълг. държава, възглавена от Самуил (997—1014). Понеже по стратегически
причини столицата се премества последователно навътре в Македония, заедно с
нея се мести и бълг. патриаршески престол, докато в края на X в. се
установява в гр. Охрид. С падането на Б-я под виз. иго (1018) е унищожен и
патриаршеският институт. Както се вижда обаче от грамотите на Василий II
Българоубиец и от Дюканжовия списък, създадената през 1018 Охридска
архиепископия става продължителна на неговото дело, на всепризнатите му
канонически права и на междуцърковния му престиж.
Оскъдните известия все още не дават възможност да се
определят точно църковният диоцез и съставът на бълг. епархии през IX—X в.
За безспорни се считат епархийските центрове Плиска, Преслав, Морава, Охрид,
Брегалница, Проват, Девелт и Белград. Т. нар. Продължител на Теофан загатва
за устройване на много епархийски центрове. Не прекъсват съществуването си и
основаните по-рано Средецка, Филипополска, Дръстърска, Бдинска, Скопена,
Нишка и др. епархии. В 893 Климент Охридски възглавява новоучредената
Дебричко-Величка епархия (вж. Епархия на Климент Охридски). Въз
основа на трите грамоти на имп. Василий II Българоубиец, които възстановяват
диоцеза на Б.ц. в края на X — началото на XI в., могат да се направят
изводи, че в широките граници на Първата бълг. държава съществуват десетки
епархии.
5. Вътрешно състояние. Представителите на
Б.ц. и на държ. власт проявяват особена ревност за създаване на родолюбиво
духовенство, за изграждане, на храмове и устройване на първите бълг.
манастири, призвани да играят важна роля в църковно-обществения живот.
Съставителят на истор. разказ „Чудото с българина“ възторжено отбелязва, че
след учредяването на Бълг. архиепископия в страната пристига архиепископ
Йосиф, придружен от други духовници, учители и наставници. Неизвестният
автор прославя княз Борис I, който „съгради църкви и манастири, постави
епископи, попове, игумени, които да учат и ръководят народа. . .“ Подобни
сведения намираме в Българския апокрифен летопис (XI в.)
292
и в Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици: „Оттогава
епископи се поставят и свещеници по-много се ръкополагат и храмове свети се
въздигат. . .” Папските делегати на Цариградския събор в 870 заявяват, че
римското духовенство е осветило множество храмове в новопокръстена Б-я.
Съвременните археол. проучвания говорят за интензивна
култовостроителна дейност в Североизточна Б-я през IX—X в. В първопрестолна
Плиска е издигната величествената Дворцова църква. В кварталите на външния
град израстват множество базилики, от които досега са открити над 30. Венец
на строителско усърдие е столичният манастир с импозантната Голяма базилика.
По своите внушителни размери тя се нарежда непосредствено след цариградската
„Св. София“.
„Високи палати и църкви, украсени отвън с камъни, дърво и
шарки, а отвътре — с мрамор и мед, сребро и злато. . . — пише в своя
Шестоднев Йоан Екзарх — украсяват царствения град Преслав.“
Базиликалната сграда на височината Делидушка, Преславската
базилика на „Гебе Клисе“, Кръглата църква, кръстокуполните църкви на
„Аврадака“ и „Бял бряг“ в „Патлейна“, манастирите в „Аврадака“, „Вълкашина“,
„Черешето“ и „Патлейна“ образуват строен ансамбъл от майсторски изделия на
средновековния архитектурен бълг. гений (вж. Архитектурата в България
през IX—X век и Проучвания на археол. паметници на територията на Б-я
през IX—X в.).
Архиепископ Теофилакт Охридски пише в Пространното житие
на Климент Охридски, че княз Борис I „опасал цялата си подвластна
България със седем съборни [катедрални] храмове“. Те са издигнати в главните
центрове на бълг. държава, където се устройват епархийските седалища: Плиска
— Преслав, Охрид, Девол, Брегалница и другаде. В същото житие се съобщава,
че цар Симеон „довършил недовършеното от баща си. . . като непоколебимо
утвърдил православието с построените навсякъде църкви“. В този дух се славят
още царете Петър I и Самуил. Почти навсякъде в бълг. земи се строят
манастири. Голяма известност добиват няколко обители, между които
Рилският манастир, манастирите в Македония, Зографският манастир
на Атон и др. Укрепва връзката с атонските манастири — чрез бълг.
ктиторство, монасите и поклонниците в Света гора.
Изграждането на редица храмове и манастири се свързва с
имената на изтъкнати духовници, като Климент Охридски, Наум Охридски и др.
Кирило-Методиевите ученици в Б-я поставят началото на нова, добре просветена
народностна и родолюбива йерархия, която за кратко време неутрализира
отрицателните последици от дейността на виз. и лат. духовенство. Само в
школата на Климент се подготвят хиляди свещеници, учители, книжовници на
църковно-общественото поприще.
Борбата против триезичната ерес се увенчава с успех.
Въвежда се богослужение на старобълг. език. Теофилакт Охридски съобщава, че
за катедралния храм на Брегалнишката епископия „бил определен специален
клир, обучен на български език“. Постепенно се оформят различните богослужби.
В употреба е грц. богослужебен устав. Разпространяват се преведените от слав.
просветители и техните първи следовници библейски, богослужебни,
църковно-канонически и нравственопоучителни книги. Богослужението на роден
език в енорийски храмове и манастири се отразява дълбоко върху
религиознонравствения и културния живот. То съдействува за развитие на
старобълг. език и старобълг. книжнина, за утвърждаване на народностния
характер и независимостта на църквата. Много манастири стават разсадници на
книжнина и просвета, средище на самобитната бълг. култура. Тя носи
отпечатъка на епохата: нейните творци са предимно духовни лица.
Преславското книжовно средище и Охридското книжовно средище (вж.
Българската литература през IX—X век, Приложни изкуства в България
през IX—X век) създават Златния век
293
на старобълг. книжнина. Създава се литературна традиция,
развива се религиозно-философската мисъл, средновековната бълг.
историография, архитектурата, изкуството и др.
Полагат се грижи за духовно преобразяване на народа, за
утвърждаване на християнството и издигане на религиозно-нравственото
състояние на българите. Успехите и тук са значителни. Църквата издига в
„лика на светиите“ заслужили за вяра, род и култура дейци.
Съвременниците на епохата обаче свидетелствуват и за не малко
слабости във вътрешния църковен живот, някои от които се коренят в
социалните недъзи и феодалните порядки, виз. влияние и др. Презвитер Козма
бичува недостатъци на висшето духовенство и светската аристокрация,
свещениците и монасите. Някои извори говорят за езически остатъци и суеверия
сред населението, за проповедници на нехристиянски религии и появата на
еретици: манихеи, павликяни, монофизити, масалиани (евхити). Създава се
богомилството — религиозно-социално движение, което по-нататък играе все
по-голяма роля във вътрешния и външния живот на средновековна Б-я.
6. Българската църква и Кирило-Методиевото
дело. Многобройни паметници — Успение Кирилово, Солунската
легенда, Пространното житие на Климент Охридски, Краткото житие на
Климент Охридски, най-старото житие на Наум Охридски, Службата на
Кирил, Дюканжовият списък, Дуклянската хроника, Несторовият
летопис, Моравската легенда, Чешката легенда,
свидетелствуват за непосредствено участие на слав. просветители Кирил и
Методий и на техните ученици в християнизирането на бълг. народ, създаването
на бълг. духовна култура, изграждането на Бълг. православна църква,
организирането на нейната вътрешноцърковна дейност и мисия сред други
съседни и слав. народи. Някои от тях съобщават за покръстване на множество
бълг. славяни в Македония, за съставяне на славянобълг. азбука и книги, за
църковномисионерско служене на великите слав. равноапостоли и техните първи
следовници в Б-я, за участието им в покръстването на Борис I. Краткото житие
на Климент Охридски, Житията на Наум Охридски и някои от службите им
представят тези най-близки Кирило-Методиеви ученици като бълг. славяни,
които следват солунските братя още от ранна възраст и са техни предани
сътрудници. Климент Охридски става „пръв епископ на български език“.
Марко Деволски е „четвърти епископ на славянски език“. Като се опира на
държ. власт чрез талантливите Кирило-Методиеви ученици, Б.ц. участвува в
организирането на книжовните школи. Делото на солунските братя е неизменен
идейнотематичен център на цялата старобълг. литература и на бълг. църковна
историография. Неслучайно Кирил и Методий и техните видни съратници — цялата
група Седмочисленици, се нареждат сред първите бълг. светци. През
време на виз. и османското владичество и особено в епохата на Бълг.
възраждане патриотичното бълг. духовенство ги издига като знаме в борбата за
политическа независимост, самостойна църква и културен напредък (вж.
Българското възраждане за делото на Кирил и Методий).
Християнството като официална религия в Б-я през IX в. има
огромно прогресивно значение. То оставя дълбоки следи в
обществено-икономическото, политическото и културното развитие на бълг.
народ. Църквата с нейните специфични структури, организация, институции и
разностранна дейност изиграва значителна роля в живота на Първата българска
държава. Християнството създава нов светоглед, нова психика, нов етичен и
юридически кодекс, празници, нрави, обичаи и традиции. То допринася за
развитие и укрепване на феодалните отношения, за утвърждаване на централизма
и държ. власт срещу племенните партикуларистични тежнения, за премахване
294
на етническите и социално-политическите различия, за
формиране на бълг. народ и за постигане на вътрешнополитическо единство, за
уреждане на международното положение на Б-я, издигане на нейния авторитет и
признаването ѝ за равноправна християнска държава. Чрез християнството бълг.
народ усвоява културното наследство на Византия, но го поставя върху бълг.
почва и го обогатява със свои народностни елементи. Чуждото влияние се
пречупва в изискванията и целите на ново общество, нова държава и
народностна църква, които се противопоставят на агресивните културни и
политически домогвания от близки и далечни страни. Заемат се форми, насоки,
бит и др., но в тях се вгражда ново съдържание, което носи белега на
оригиналност и самобитност.
Изграждането на храмове и манастири, тяхното обзавеждане и
украса, култовият живот и др. помагат за развитие на изкуството,
художествените занаяти и архитектурата. Манастирите са център не само на
духовен, но и на стопански подем. Църквата е важен фактор за създаването на
единна, демократична, достигаща до дълбоките слоеве на народа бълг. духовна
и материална култура, за проправяне път на социалните идеи, за организиране
и ръководене на книжовно-просветния живот, чрез който се развива и обогатява
слав. писменост, усъвършенствува се старобълг. език, процъфтяват
Кирило-Методиевите литературни традиции, създават се бълг. книга и училище,
изгрява Златният век на бълг. книжнина и образованост, неутрализира се
чуждото културно и политическо влияние, оформя се слав. облик на нова Б-я —
люлка на слав. цивилизация.
Лит.:
·
Цухлев Д. История на българската църква. 1. С., 1910, 1153
с.;
·
Златарски В. История на българската държава през средните
векове. 1, 1. С., 1918, 485 с.; 1, 2. С., 1927, 893 с.; 2. С., 1934, 566 с.
(фотот. изд. 1970—1972);
·
Снегаров Ив. Учредяване на българската православна църква. —
МкП, 8, 1932, 1, с. 1—42;
·
Снегаров Ив. Християнството в България преди покръстването на
княз Бориса (865 г.) — ГДА, 5, 1956, с. 193—220;
·
Ангелов Д. По някои въпроси около покръстването на българите.
— ИП, 21, 1965, 6, с. 38—57;
·
Събев А. Автокефална уредба и патриаршеско достойнство на
Българската православна църква. — В: Десет години българска патриаршия. С.,
1963, с. 78—112;
·
Събев Т. Проникване на християнството в България до 865 г. —
ГДА, 15, 1966, с. 1—37;
·
Ангелов Д. Богомилството в България. 3 изд. С., 1969, 563 с.;
·
Гюзелев В. Княз Борис Първи. България през втората половина
на IX век. С., 531 с.;
·
Събев Т. Основаване, първоначално устройство и междуцърковно
положение на Българската архиепископия. — ДК, 50, 1970, 5—6, с. 3—17;
·
Събев Т. Основаване на Българската църква — 870 г. — ГДА, 19,
с. 21—71;
·
Ангелов Д. Образуване на българската народност. С., 1971, 416
с.
Тодор Събев
(61).
БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ И ДЕЛОТО НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ.
През епохата на Бълг. възраждане, през годините на националноосвободителните
борби делото на Кирил и Методий играе особено активна и положителна роля.
Интересът към него постоянно расте и разширява кръга на своето въздействие
(вж. Празникът на Кирил и Методий).
В средата на XVIII в. пръв Паисий Хилендарски в „История
славеноболгарская“ (1762) дава по-съвременна постановка на отношението към
Кирило-Методиевото дело, подчертава националната и общославянската идея в
него. Паисий си поставя за цел да изтъкне, че Кирил и Методий изнамират
писмото за българите, а създадената от тях писменост после добива общослав.
характер. Подчертаната от Паисий мисъл, макар и късно, оказва въздействие —
през средата на XIX в. тя бива подхваната от най-видните представители на
бълг. наука и публицистика. Като оставим настрана споменаванията за Кирил и
Методий, които се срещат в старобълг. ръкописна традиция (вж. Вести за
Кирил и Методий), празнуването на Кирил и Методий в по-ново време още от
самото начало взема по-особен характер — вдъхновява за книжовна и
национално-просветителска дейност,
295
за общослав. културно сближаване и взаимно подпомагане. Това
са две особености, характерни за писанията на почти всички бълг.
възрожденски книжовници.
Икономическият подем на народите в Османската империя
определя подема и на тяхното народностно съзнание, повишаването на
културните им интереси. През първата половина на XIX в. такова бързо
пробуждане, свързано с икономически подобрено положение, има не толкова у
българите, колкото у гърците, сърбите и румъните, които започват борба за
политическо освобождение. Макар и по-слабо, такова пробуждане е налице и в
бълг. земи. Резултат от него е просветното движение сред българите, което
довежда до откриване на Габровското училище и въвеждане на светското
образование, тъй нужни на зародилото се бълг. търговско съсловие. Това
обстоятелство изиграва по-нататък важна роля в културното развитие на
народа. В светлината на тия условия стават ясни общопросветителските
интереси на П. Берон и Неофит Рилски или специалните интереси на В.
Априлов към различни културно-истор. въпроси, свързани с бълг. минало. В
онова още твърде ранно време на Бълг. възраждане Априлов със силно
патриотично чувство брани Кирил и Методий срещу усилията на някои сръбски
учени да изкористят тяхното дело. Резултат на истор. обстановка, характерна
с пробуждане на националното съзнание, с разрастване на просветителното
движение и на църковната борба, са писанията на К. Фотинов и на Г. С.
Раковски. На тях не са чужди и чисто романтични увлечения, които са тъй
характерни по онова време в литературното развитие на западноевроп. народи.
Пробуденият интерес към миналото издига високо имената и
образите на слав. апостоли Кирил и Методий, използувани за широка просветна
и политическа работа. В кръга на общата просветна и църковна политика се
включва и тяхното чествуване, въведено през 1857. Празникът получава
борческо и прогресивно съдържание, той е привлекателен за цялото бълг.
общество през втората половина на XIX в. Празнуването на Кирил и Методий
излиза из тесните рамки на чисто църковен празник с преобладаващ
религиозно-проповеднически тон и добива ново, съществено изменено
съдържание. Чрез него се изразяват назрелите въпроси за независима,
самостоятелна църква, за бълг. духовенство, за обучение на роден бълг. език
и пр. Защото смисълът на
„църковната борба не е в добиването на национална църква и
екзархия, а в отделянето и признаването на българската националност в Турция
като отделна единица. Дотогава българската националност не се признаваше
нито от Турция, нито от
296
гръцката патриаршия. . . Въпросът беше — да се накара Турция
да признае българите за отделна от гърците нация, със самостоятелно право да
се учи на български, да си отваря български училища, да има български черкви
с българско духовенство“ (Д. Благоев. Принос към историята на социализма в
България. С., 1949, с. 50—51).
Съчиненията на възрожденските дейци, посветени на отделни
кирило-методиевски въпроси, са разнообразни — книги, статии, рецензии,
стихотворения, разкази и др. Отначало те са малко, но успоредно с
обществено-политическото развитие на народа расте и техният брой; особено се
увеличават след въвеждането на празника на слав. първоучители. Част от
съчиненията имат религиозен, църковен характер. Както трябва да се очаква,
групата на съчиненията, в които въпросите имат научна разработка, е
значително по-голяма от групата на богослужебно-религиозните съчинения.
Разбира се, не винаги постановката и решението на въпросите са правилни,
изградени на широки и здрави основи. Романтичното отношение, характерно за
началото на Възраждането, продължава дори до 60-те г. на XIX в.
При обзора на публикациите, третиращи кирило-методиевски
въпроси, се забелязва, че: 1) техният брой е твърде значителен за онова
време; 2) разработката на някои от тях е с нужната задълбоченост, отговаряща
на времето; 3) покрай оригиналните съчинения, дело на просветени българи,
има и преводни научни съчинения, върху които до известна степен се градят
оригинални или компилативни творби.
Въпросите, разработвани от бълг. възрожденци, засягат
народностния произход на Кирил и Методий, мястото на тяхната проповедническа
дейност, какви книги са превели, коя азбука са съставили, техни
последователи, проникване, разпространение и значение на безсмъртното им
дело и пр. Те се разрешават в повечето случаи съгласно с постановките на
тогавашната наука. Отношението на старобълг. писатели не е характерно за
възрожденците. Загубил връзка с далечната старина, възрожденският
общественик се стреми да я възсъздаде, като се осланя на истор. паметници и
на положително установеното в науката. Писателят-възрожденец вижда, че
първото нещо, което трябва да се покаже из тая минала слава на българите, е
тяхната просветна, културна работа през средните векове. Докато у старобълг.
писатели не се съзира мисъл за по-подробно разяснение на създадената от
Кирил и Методий писменост, у писателите-възрожденци се забелязва тъкмо
обратното. На заден план остава възторженото отношение, за да вземе преднина
научното изследване.
Повишеният интерес в Б-я към Кирил и Методий е в близка
връзка с постиженията на руската и западнослав. научна мисъл по основните
въпроси на слав. филология, свързани с живота и делото на двамата братя.
Идеята за слав. просветители е основна в западнослав. национално Възраждане.
От историята на слав. филология е известно, че между западните славяни
широко се поставят проблемите, свързани с Кирил и Методий, и първо там се
появяват научни съчинения за тях. Някои от тези съчинения биват превеждани
на руски и на бълг. език. Първата половина на XIX в. се характеризира с
особено силно развитие на слав. мисъл и по-специално с развитието на
въпросите за Кирил и Методий, за родината и особеностите на техния език и
др. Това са централни въпроси в научното дело на създателя на слав.
филология Й. Добровски, на Б. Копитар, П. Й. Шафарик и
др. Постановката на кирилометодиевските въпроси у западните славяни,
предимно у чехите, влияе много върху схващанията по тези въпроси и на бълг.
културни дейци от онова време. Това се вижда преди всичко от факта, че техни
съчинения са превеждани и печатани в бълг. периодични издания.
297
Кирил и Методий — гравюра в „Български буквар“. Москва, 1844
г.
Съзира се още и в изказванията на бълг. книжовници, които при
защита на свои мнения често се позовават на изказванията на чешки автори.
Напр. през 1849 е преведено „Цветообрание на старославенската книжнина в
България. Събрано и на чески издано от г. Павла Шафарика 1847. На сърбски
преведено от г. Янка Шафарика 1848. От сърбски на български преведено и
издано от дякон Хрисанта Йоановича от Калофер“ (Белград, 1849). Превеждането
и издаването на тази книга е голям факт за бълг. културна история от онова
време. Той говори за пробудено национално съзнание, добре изразено и в
предисловието на преводача. Тук са разгледани от виден представител на слав.
наука всички важни въпроси от началото и развитието на старобълг. книжнина.
Особен интерес представлява заключението на преводача Хрисант Йоанович, в
което личат твърде очевидно някои политически тенденции, прокарани във
връзка с тази на вид невинна, чисто научна книжка.
Като говори за „пастироначалниците“ на бълг. народ — Кирил и
Методий, които като звезди между всички славяни са пръскали мъдростта на
духовното озарение, без да се доизкаже докрай, той запитва: „Ами сега?. . .“
(с. 65). Общослав. тенденция проличава в обръщението му към славяните, които
призовава, като оценят правилно просветителното дело на Кирил и Методий, да
се погрижат за българите, тъй като из тяхна среда са излезли слав.
просветители.
В това отношение още по-голямо г въздействието на руската
наука, което прониква по-пълно и по-естествено в Б-я. Руската книга още
тогава има голямо разпространение в Б-я, тя е най-много четената книга след
българската. Руското влияние широко прониква чрез писателската и
просветителската работа на бълг. културни дейци, получили образование в
Русия. Голямо въздействие оказват Ю. И. Венелин, А. X. Востоков, С. Шевирьов,
В. И. Григорович, К. Зеленецки, О. М. Бодянски, М. П. Погодин, архиепископ
Филарет, Д. Иловайски и др. Съчиненията на някои от тях са преведени на
бълг. език, други са използувани в оригинал.
Писаното за Кирил и Методий през годините на националното
възраждане и движението за политическо освобождение е извънредно много.
Интересът към двамата братя особено силно изпъква в многобройните печатани
речи и статии, появили се във връзка с чествуването на слав. просветители.
За Кирил и Методий например говорят Ив. Н. Момчилов („Писменница на
славянския язик“, 1847; „Граматика на старобългарския език по сичкото му
развитие“, 1865), Т. Хрулев („Буквар или началное учение с разни и полезни
наставлениями за человеческий живот. . .“, 1850), Неофит Рилски
(„Христоматия славянскаго езика“, 1852), Н. Геров („Няколко мисли за
българския език и за образованието у българите“, 1852), В. Р. Королеев („Месецослов
или календар вечний“, 1853), Др. Цанков („Един поглед върху българската
история“, 1857),
298
П. Р. Славейков („Тисящелетието от денят на смъртта на
святаго Кирила“, 1869), Р. Каролев („Уроци по българската черковна история“,
1873), Т. Н. Шишков („История на българския народ“, 1873), Д. Т. Душанов
(„История за православната християнска черкова“, 1874) и др.
В. Априлов пръв измежду възрожденските дейци научно и с
широта разглежда важни въпроси из живота и делото на Кирил и Методий —
главно в своите книги „Денница новоболгарского образования“ и „Българските
книжници“, излезли през 1841. Априлов е горещ привърженик на тезата за бълг.
произход на Кирил и Методий, в подкрепа на която привежда своите истор. и
филологически аргументи, спори с някои учени по известни въпроси. Бълг.
възрожденци постепенно се освобождават от романтичното отношение към
Кирило-Методиевото дело; оформя се по-реалистично отношение, изграждащо се
върху постиженията на съвременната им наука. Броят на научните статии —
оригинални и преводни, постепенно нараства. Особено силно е руското влияние.
Бълг. автори не винаги се съгласяват с учените-чужденци; понякога те спорят
с тях, предимно по въпроса за произхода на Кирил и Методий, а също и за
мястото на първоначалната им мисионерска дейност. Почти всички приемат, че
Кирил и Методий са бълг. славяни, които отначало работят сред българите, а
после отиват в Моравия.
От всички възрожденски дейци Ив.Н. Момчилов, Н. Първанов, Н.
Жеков, В. Д. Стоянов, Г. Кръстевич и М. Дринов показват най-добра за времето
си истор. и филологическа подготовка по разглежданите въпроси. В предговора
към книгата ей „Писменница на славянския язик“ Ив. Н. Момчилов изказва ценни
мисли за Кирило-Методиевия език, който той отъждествява с църковнослав.
език:
„Църковният наш язик, който ся нарича славянский, или
обикновено църковнославянский, получил е началното свое битие от превода на
Св. писание, що ся е съвършил на прадедния ни старобългарский язик от първи
славянски просветители Кирила и Методия. Той е едничко и най-драгоценно наше
съкровище, което е останало нам в наследство от прадедите ни, и което е
твърдо притребно сега на нашата възрождаема млада книжнина. От него ний
нямаме друга по-свята старина, която да би придавала на нашата народност
толико тяжест; защото той, колкото е почтен и драгоценен нам като язик на
прадедите ни по своята древност, толкова повеч, защото от началото си е бил
и до днес е църковен язик на доста славянски племена“ (с. V—VI).
Езикът на Кирил и Методий, вложен в църковните книги,
продължава той, доскоро не е бил признаван „от учените славянисти на нашия
век“ за български, защото доста били разногласията по въпроса — „кое от
славянските наречия е било основа за превода на Св. писание?”
299
Но повечето от изследваните на този въпрос „имат мнение, че
ний — българе — имаме право на тая старина, а не друго славянско племя”.
Това господствуващо мнение е потвърдено с разни истор. и филологически
доказателства, така щото „след малко время, като ся придирва предмета с
таково надстояние, ще изчезне сяко остало сумнение”. Знатните учени, които
споделят този възглед, според автора и според Зеленецки са: Шльоцер,
Востоков, Максимов, Шевирьов, Венелин, Новицки, Погодин, Априлов, Бодянски,
Шафарик. В заключение авторът казва, че като най-добро доказателство за
родството на сегашния бълг. език с Кирило-Методиевия език „може да послужи
сравнението на говоримия ни язик с ръкописите”. Тия въпроси Ив. Н. Момчилов
засяга и в „Граматика на старобългарския език по сичкото му развитие”. В
увода разглежда главно въпроса за наименованието на Кирило-Методиевия език —
кое име е поправилно: старобългарски или славянски език? Авторът приема
предложението на Шафарик и Шевирьов — езикът на Кирил и Методий да бъде
наричан старобългарски език, защото този език „не принадлежи изобщо
на сичките славянски наречия, но изключително собствена принадлежност е само
на старобългарското” (с. 7). Според Момчилов старобълг. азбука е наречена
кирилица от нейния съставител Константин-Кирил. Кирил и Методий са
„родом старобългари, от Солун” (с. 11). Като имали намерение да дадат
писменост „на бащиния си език”, те съставили азбука и превели на нея от
гръцки на старобълг. език свещените книги. Това станало в Цариград през 862.
За образец на своята азбука Кирил взел „гръцкия алфабет”. Но понеже грц.
букви не стигали, затова Кирил измислил още някои букви и „тъй допълнил
недостатъка”. Понататък Момчилов известява, че първоначалното начертание на
буквите не е известно, защото няма никакъв автограф от „тези наши
просветители, нито някой писменен паметник от техните съвременници”. Също
така не може да се установи точно броят на старобълг. букви. Той е склонен
да приеме числото 38, което посочва и Черноризец Храбър.
Сред първите възрожденци, които показват жив интерес към
делото на Кирил и Методий, е Йордан Хаджиконстантинов-Джинот (ок.
1818—1882). Още в своята училищна програма, предназначена за учебната
1852/53 (Цариградски вестник, бр. 68 от 1. 1. 1852) той включва в
предметите, предвидени за изучаване от най-големите ученици, „История на
Кирила и Методия с свидетелствами, 30 листа с писменом до втора част,
слишателно”. В „Цариградски вестник”, бр. 69 от 12. I. 1852 се появява
статията му „О церковном или славянском язику“, която започва с думите:
„Чадо болгарское! Ти ме питаш кой е славянский язик?
Славянский язик е общий книжовний язик и го изобразиха св. Кирил и Методий,
болгаре солуняне, които и го пронесоха по всей Илирий и за Дунавским
славянским пределом. И днеска с голямо благодарение можем всички славяне да
го наименуват староболгарский. . . Но ти, чадо болгарское, знай, защо всичко
священо писание, св. Кирил и Методий що го преведоха, се зове славянски,
тоест староболгарский. . .“.
По-нататък авторът говори за преводите на Кирил и Методий и
по-специално за езика им, който „се зове славянски, тоест староболгарский”,
от който според него произлизат останалите славянски езици. Тук Джинот
полемизира с Ал. Стоянович и П. Соларич, които твърдят, че Кирил и Методий
са сърби.
В други две статии — „Аз говорим що е добро, сладкий мой
побро. ъ, ѫ,
ѭ
литери болгарски” (Цариградски вестник, бр. 82 от 19. IV. 1852) и „Приклад
на ъ, ѫ,
ѭ“
(Цариградски вестник, бр. 85 от 10. V. 1852), във връзка с бълг. правопис
Джинот отново споменава за делото на Кирил и Методий
300
и отстоява техния бълг. произход. Тази идея е в центъра и на
обширния „Ответ г. С. Радулову“ (Цариградски вестник, бр. 113—114, 14—21.
III. 1853). Разсъждавайки за етническия състав на Балканите и за малкия брой
запазени писмени свидетелства за бълг. история, Джинот пише:
„Наши философи Кирил и Методий, за кои все учен свет знае да
са болгари солуняне, па сербите кажат да са били сербли, а други моравци, па
греците писуват да са били греци, такожде и руските церковници? Но тая реч
помако-болгаре она е свидетел да не само Кирил и Методий и седум учеников
охридски са болгаре, но и пред них много Цареве римски и императори восточни
били болгаре.“
Възгледите на Джинот са силно повлияни от идеите на Ю. И.
Венелин и В. Априлов. Той изказва мнение за идентичността на Методий,
архиепископ моравски, с легендарния живописец Методий, който бил кръстил
княз Борис I („Ответ вторий г. Саву И. Радулову: Что е юрук? — Цариградски
вестник, бр. 120 от 9.V.1853). Джинот се занимава и с издирване на ръкописи,
в които търси нови вести за Кирило-Методиевото дело. В едно свое писмо от 12
юни 1856 до Дружеството за сръбска словесност в Белград той прилага препис
от ръкопис на „Слово Кирилла Славенца Солунскаго Философа Бугарскаго“.
Преписът е обнародван в „Гласник Друштва српске словесности“, кн. 8, 1856,
с. 146—147. По този начин в науката се въвежда едно ново произведение във
връзка с кирило-методиевската проблематика — Солунската легенда.
Джинот открива и едно житие на Наум Охридски, издадено според неговия препис
в „Гласник Српског ученог друштва“, кн. 63, 1885 (вж. Жития на Наум
Охридски). По това време той е един от малцината, които активно издирват и
публикуват нови извори за дейността на Кирил и Методий.
Кирил и Методий. Стенопис от Захарий Зограф в Троянския
манастир, 1847—1848 г.
Югославският учен X. Поленакович („Кореспонденцијата на
Јордан Хаџи Константинов-Џинот со Друштвото српске словесности“. Скопје,
1955; „Белешки за Кирилометодиевското прашање кај Македонците во XIX век“. —
Гласник на Институтот за национална историја, 7, 1963, 1, 157—180) разглежда
Джинот погрешно като македонски интелигент, увлечен от идеите на Венелин и
Априлов; той мимоходом споменава факта, че Джинот многократно заявява своя
бълг. произход и премълчава неговата любов към бълг. народ, от която са
проникнати всичките му изказвания.
Партений Зографски (1818—1876), руски възпитаник, фолклорист
и автор на учебници и на редица статии, е първият преводач на
Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски (1858) и на
много места в своите съчинения показва добро познаване на
кирило-методиевската проблематика. Известно е, че Партений Зографски
многократно е имал възможност
301
да говори за делото на Кирил и Методий на 11 май (Ф. Томов.
Живот и дейност на Хаджи Партения, архимандрит Зографски, епископ
кукушко-полянски и митрополит нишавски. — МкП, 10, 1936, кн. 1 и 2, с. 43,
76—77).
К. Миладинов в предисловието към превода на „Православни
черковни братства в югозападна Русия“ (М., 1858) също споменава Кирил и
Методий във връзка с критиката си срещу пропагандирането на унията с
Римската църква.
Друг известен фолклорист и книжовник — К. Шапкарев,
популяризира култа към Кирил и Методий чрез книгите си „Наръчно св.
благовествование или сбор от евангелскыте чтения“ (Цариград, 1869) и „Наръчный
св. посланичник или сбор от апостолските чтения“ (Цариград, 1870), в които
предвижда служби за Кирил и Методий, за седмочислениците, за Климент и Наум.
Гр. Пърличев проявява жив интерес и непосредствено
отношение към Кирило-Методиевото дело. В своето „Слово за св. Климент“,
произнесено в Охрид (1867), той нарича Климент Охридски „високоучен и свет
писател“ (Г. Пърличев. Одбрани страници. Скопје, 1959), а в „Слово за св.
Кирила и Методия“ (1885) заявява: „. . . ни един от апостолите не е
покръстил толкова души, колкото Св. Кирил и Методия“. Воислав Илич
(„Кирилометодиевската традиция в две беседи на Г. Пърличев.“ — Сб. Кирил
Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 109—121) тълкува последното слово като
вътрешна преориентация на Пърличев към „македонската национална кауза“, като
твърди, че това е доказателство на тезата за съществуване през XIX в. на
„македонска“ нация, отделна от българската. В случая е налице грубо
тенденциозно тълкуване на словото.
В „Цариградски вестник“ (1857, бр. 317—320; 326, 328, 330,
331) е поместено обширното проучване на руския учен В. И. Григорович
„Издирвания за славянските апостоли, произведени в страните на Европейска
Турция“, обнародвано на руски език през 1874 в ЖМНП. Като изнася материали
за Климент Охридски, Григорович говори много и за Кирил и Методий. Преводът
е направен от самоковския учител Георги Н. Капанов. През 1870 в. „Македония“
(бр. 50, с. 1—2) обнародва и друга статия на Григорович, тясно свързана с
Кирил и Методий — „Реч професора Григоровича в памят на Бориса-Михаила,
праотца на славянското просвещение“.
Особено важна е статията „Празник за тисящелетието на
българската книжнина“, публикувана в сп. „Български книжици“ (1862, кн. 20,
с. 623—633). В нея се казва:
„От това самосъзнание между другите утешителни явления се е
породило и желание да поднови празнуването и да въздаде чест на ония, които
са положили основание на негова книжнина. Мислите на българете се възнасят
към първите български просветители св. Кирила и Методия. Ето защо без
всякакви отнапред скроени планове, без всякакви поръчвания и наредби,
почти сички българский народ сам от себе, само от едно всеобщо сердечно
влечение подновява по сичко българско службата на своите просветители, с
глубоко благоговение празнува 11-ий ден мая месеца и с възторг прославлява
великите добродетели на своите първи духовни пастири“ (с. 628).
Подкрепя се подетата в чужбина инициатива за издаване на
сборник в чест на Кирил и Методий по случай 1000 г. от тяхната Моравска
мисия. В съставянето на сборника трябва да участвуват учени от всички слав.
народи. Набелязва се и неговата тематика: 1) какви са заслугите на Кирил и
Методий пред славяните както във вярата, така и в книжнината; 2) описание на
Солун като отечество на Кирил и Методий и филологическо изследване на
сегашното македоно-бълг. наречие; 3) изследване на старобълг. език, на който
се преведе Светото писание от Кирил и Методий; 4) жизнеописание на Кирил и
Методий по-подробно;
302
5) кои са продължавали апостолските трудове на Кирил и
Методий след смъртта на тия последните и др. Цялата статия е препечатана на
бълг. език в излизащото в Прага списание за слав. единство „Словѣнинъ“
(1862, кн. 1, с. 11—16).
В своята публицистика Р. Жинзифов често се позовава на
Кирило-Методиевото дело. Той добре познава най-новите научни изследвания
върху живота и дейността на слав. просветители и има определено мнение по
редица въпроси. За него е безспорно, че Кирил и Методий са българи, че
делото им е тясно свързано със съдбата на бълг. народ както в миналото, така
и в ново време.
В изострената борба за утвърждаване правата на бълг.
народност в. „Македония“ често и уместно използува делото на Кирил и
Методий. Освен специалната статия под наслов „11-ий май“ (1867, бр. 24)
особено важна и ценна е голямата статия на Н. Жеков „За първите славянски
просветители“ 1869, бр. 15, 17). Това е една от сериозните научни статии,
написани от българи през онази епоха, съставена въз основа на богата научна
литература по шумния и тогава кирило-методиевски въпрос. Характерно е
началото ѝ, което разкрива позициите на автора:
„На 14 февруари 1869-та година за памят на тисящелетието на
словенския просветител намислих да направя едно кратко историческо
разсъждение и да дам няколко възможни отговори за произхождението на
словенските просветители. А на такова дело имам доста побуждение, защото не
само по инородните, но даже и по много словенски професорски катедри и днес
без доволен критический обзор званично ся предава: „Кирил и Методий,
солунски граждане, гръцки чиновници, не само не са българи, но еще ся не
знае дали са и словене“ (бр. 15).
През 1873 в сп. „Читалище“ (кн. 2, с. 1010—1031) се появява
анонимно статията „Българский язик. Наука за звуковете (Един опит над таз
наука)“. От статията проличава, че нейният автор е добре подготвен по
засегнатите от него въпроси. Той разделя на две части статията си: част 1 —
„Введение“, и част II — „Начъртание на българската азбука“. В първата част
разглежда по-общите и принципни въпроси за бълг. език, за родството, му с
другите слав. езици, произхода и родството на слав. езици, разделението на
стария слав. език на югоизточни и западни слав. езици и др. Прави се преглед
на бълг. език — на неговия стар и нов период; тъкмо това определя
разглеждането на някои кирило-методиевски въпроси в статията. Според автора
има две мнения за мястото на появяването на слав. писменост. Едното мнение е
на Фр. Миклошич, който казва, че слав. писмен език е създаден от
Кирил и Методий в Панония, между тамошното население словени и затова
„он го нарича словенский (Миклошич и Копитар са словенци, или
хърутани)“. Веднага след това добавя: „Но това мнение ся крепи единствено на
измислени латински легенди“ (с. 1016). Второто мнение за мястото на
създаване на слав. писменост, което и авторът възприема, е на „някои немци и
руси“, които доказват, че слав. писменост „ся появила изпървен в България
(Дунавска) между българите и следователно по това наричат славянски език
старобългарский за различие от църковно-славянския (Востоков, Шафарик,
Лескин и др.)“ (с. 1016—1017). Слав. писменост се появява през IX в., когато
Борис I приема християнството. Понеже тя е писана на старобълг. език и от
Б-я е пренесена между другите славяни, правилно е нейният език да се нарича
„старобългарский язик“. Възникналата през IX в. литература има църковно
съдържание, но това не значи, че дотогава българите не са имали никаква
книжнина, писмена дейност. Според него положително се знае, че „и до това
время българете са имали други книги от старобългарско божеско съдържание и
учения из возточната цивилизация, култура и т.н.“ (с. 1018). Доказателство
за това е въпросът на Борис I
303
към папа Николай I какво да прави с нечестивите книги, които
били получени от сарацините и които са разпространени между българите.
По-нататък се поставя въпросът за днешната бълг. азбука, по който има две
мнения: „Едното мнение е, че св. Кирил (827—869) измислил тая азбука;
второто е, че св. Климент, архиепископ охридски, я измислил, а пък че Св.
Кирил само попреработил глаголицата и с нея писал свящ. писание.“ За автора
на статията „второто мнение ся вижда да е по-вероятно, защото е доказано
веки (Шафарик, Григорович и др.), че глаголицата е по-стара българска
азбука“ (с. 1019). Той правилно различава двете азбуки и даже се мъчи да
прокара наименованието климентица за изнамерената от Климент Охридски азбука
— „Старите български ръкописи са писани о глаголица и с климентица (кирилица
наречена)“ (с. 1020).
Първата дописка за чествуване на Кирил и Методий. В.
„Цариградски вестник“, бр. 381 от 31 май 1858 г.
Списание „Български книжици“ (1858, ч. 2, с. 340—347; ч. 3,
с. 64—68, 115—130, 154—162, 260—276, 295—306, 321—332) печата в превод
съчинението на Шафарик „Ради зачалото и мястото на глаголическите слова“,
което е едно от важните му изследвания. С научното си творчество Шафарик има
голямо влияние върху българите, това е негово второ преведено на бълг. език
съчинение. Шафарик разглежда специалния въпрос за произхода, началото и
мястото на възникване на слав. писмо, като излиза от богат за онова време
фактически материал. Според него Кирил изнамерил глаголическата азбука, а
Климент Охридски — кирилицата. Преди да бъде преведено и напечатано
съчинението на Шафарик, бълг. образовано общество е запознато с него — в
„Български книжици“ (1858, ч. 2, с. 75—77) има рецензия върху съчинението,
подписана от П. М. — „За изворът и за отечеството на глаголическите слова.
От Павля Йосифа Шафарика“. Оценката на рецензента за значението на това
съчинение се разкрива добре в забележката му под черта: „Тая книга е много
важна за всички славянский свят, особено за българете. За нея много може да
се пише. А това, чтото е приведено тука, написано е само, за да ся известят
ученолюбивите за нея“ (с. 75). Авторът предава съдържанието на книгата на
Шафарик, който с много „исторически и филологически изпитвания“ се заел да
докаже произхода поотделно на глаголицата и кирилицата. Никола Първанов
превежда още едно изследване на Шафарик — „Кръщение на южните славяне. Кирил
и Методий. Славянска литургия“ (в. „Время“, 1866, бр. 40, 45, 47), където
централно място заемдт въпроси, свързани с живота и делото на слав.
апостоли. Тук той се изказва и за създадения от тях литературен език, който
би трябвало да се нарича старобългарски.
В „Писма за някои си мъчности на българското правописание“
(Български книжици, 1858, ч. 2, с. 313—339; ч. 3, с. 11—23) Г. Кръстевич
разглежда не само въпроса, кои са създателите на бълг. писмо, но също и
специалния въпрос, „колко и какви ни са букви изобрели и преподали нашите
първоначални просветители“ (ч. 3, с. 17). За това събитие историята ни е
оставила според автора едно „точно, важно и ще
304
да река почти пълно историческо известие“ — съчинението на
Черноризец Храбър, живял вероятно по времето на цар Симеон. Предадено е
съдържанието на Храбровото сказание, придружено с доста забележки под черта.
Като прави разбор на стари слав. текстове, авторът идва до заключението:
„Това само доказва, че азбуката е била направена най-напред за българите“
(ч. 3, с. 20). Опитва се да докаже и произхода на всяка буква поотделно.
През 1858 в „Български книжици“ (ч. 2, с. 160—163, 203—207,
246—250, 287—294) е преведена „Реч професора Константина Зеленецкаго — За
началото и образователите на черковнославянский език“. В тази реч, която на
бълг. език не е печатана изцяло, при разглеждане на поставените въпроси
Зеленецки влиза в спор с много представители на славистичната наука, които
са се изказали относно произхода и началото на слав. писмо.
В своето голямо изследване „За началото, разпространението и
утвърждението на християнската вяра между българете“ Т. Ст. Бурмов подробно
разглежда редица въпроси, свързани с делото на Кирил и Методий (Български
книжици, 1859, ч. 2, с. 575—582; ч. 3, с. 600—611, 743—755, 812—819; 1860,
ч. 1, с. 10—13). Преди всичко той поставя специалния въпрос: „Били ли са
наистина Кирил и Методий в Блъгария и приели ли са те участие в
просвещението на нашите предци с учението Христово?“ (ч. 2, с. 577). Бурмов
рязко отхвърля мнението на А. Л. Шльоцер, който се изказва „твърде
сомнително да ся е трудил някой от святите братия“ за покръстването на
българите. Шльоцер нарича „смешно и нелепо“ мнението на онези, които
приемат, че слав. просветител Методий и едноименният нему Методий, който
изписал картината на Страшния съд в Борисовия дворец, са едно и също лице.
Неговите възражения против това тъждество „са доста слаби и освен туй тях ги
е удовлетворително опровергал Добровский“ (ч. 2, с. 578). Според Шльоцер
Кирил също не е взел участие в покръстването и просвещаването на българите,
понеже за такова важно събитие нямало никакво известие от страна на виз.
писатели, които, от друга страна, са описали доста подробно бълг.
покръстване. Според Бурмов тия мисли на Шльоцер не са убедителни, нямат
„никаква важност“. Толкова повече, че древните сказания за Кирил и Методий
(естествено не от виз. източник) „направо или положително хортуват, че
словенските просветители по-напред били при българите, та че после ходили
при моравците“ (ч. 2, с. 578—579). В заключение Бурмов обобщава:
„И тъй пребиваването на Кирила и Методия в България пред
отхождането им в Моравия е несомнено. Ако в някои славенски житиета не ся
упомянува за путешествието им в България, а във византийските летописи ся
хортува неплъно, това не е чудно. Не всички писатели еднакво всичкото знаят
и не всичките пишат с една и съща цел и по един и същий поглед“ (ч. 2, с.
579).
За Бурмов е установена истина, че Кирил и Методий именно за
българите „наченали превода на священото писание и техният язик го свършили
за всичките словене“ (с. 580). Кирил изнамерил слав. азбука в 855, която се
споменава и от Черноризец Храбър. Срещу тази година прави възражение О. М.
Бодянски, обаче „възраженията . . . против истинността на това показание не
са силни“ (с. 580). Бурмов отхвърля и мненията на митрополит Макарий и
наШафарик, които, като излизат от известията на ЖК и ЖМ, приемат годината
861—862 за начална на слав. писменост. Кирил и Методий отиват в Моравия,
дето занасят готов слав. превод на Свещеното писание, който „бил наченат
по-рано“, преди явяването на моравското посолство при императора Михаил III.
Поставя се въпросът: „По какво побуждение святите братия наченали превода на
Св. писание на славянски?“ (ч. 2, с. 581). Според Добровски, Востоков,
Шафарик „пръв повод към този превод“ дават славяните, които живеели във Виз.
империя.
305
Кирил и Методий. Гравюра на метал, издадена през 1858 г. от
Найден Иванов от Тата-р Пазарджик
Славяните от Византия и от Б-я, за да усвоят по-лесно
християнството, имали нужда от просвета на роден език и затова солунските
братя, за да въздействуват по-лесно върху ума на „съплеменниците си“,
пристъпили към превеждането на необходимите книги.
Големи статии за Кирил и Методий, в някои от които има научно
разработване на въпросите, се появяват и в „Цариградски вестник“ (1857, бр.
340, с. 3—4) — „Житие и история святих отец наших Кирил и Методий“; в. „Въсток“
(Белград, 1865, бр. 13) — статия от В. Д. Стоянов, изпратена от Прага, в
която авторът енергично брани термина „старобългарски език“ и отхвърля
названието „старославянски“; в. „България“ (1860, бр. 8, 9, 10, 11, 12, 16,
18) — статия под заглавие „Животоописание на св. Кирила и Методия“; сп.
„Български книжици“: 1859, ч. 3, с. 678—687, 724—730, 782—793 — „За
българската книга или за азбуката и правописанието на новобългарския език“
от T. Н. Шишков; 1860, ч. 2, с. 31—35 — „Историята на българете (от писмата
на А. Гилфердинга)“; 1860, ч. 2, с. 69—80, 108—120, 185—189; ч. 3, с. 17—23
— „Кирил и Методий — славянски просветители, подвизите на живота им“ от
архиепископ Филарет; сп. „Слава“ (1871, кн. 7—13) — „Кирил и Методий,
славянски първи учители“ от М. Радославов; сп. „Читалище“ (1874, бр. 13, с.
‘341—351) — „Славянският свят“ от Луи Леже. Южните славяни и тяхната
литература“ от Д. В. Македонски.
Засиленият интерес към слав. просветители между Кримската
война 1853—1856 и Освобождението 1878 намира израз и в обнародването на
съчинения, писани през средните векове. Все по това време за практическите
нужди на Бълг. църква се явяват и някои нови църковни творби, посветени на
тяхната памет.
Връхната точка в научното третиране на въпросите за делото на
Кирил и Методий са съчиненията на М. Дринов, много добре запознат с
научната литература по кирило.-методиевските въпроси — произход на братята,
двете слав. азбуки — глаголица и кирилица, година на изнамирането на слав.
писмо, книжовна дейност на Кирил и Методий и др. По въпроса за произхода на
Кирил и Методий в „Исторически преглед на българската църква от самото ѝ
начало и до днес“ (1869) Дринов пише: „Мнозина доказват, че славянските
първоучители са били от гръцки род. Не му е мястото да се пущаме тука в
подробни изследвания за този въпрос, а ще приведем само няколко
свидетелства, че те са славяни, а именно от българските славяни.“
Мислите на Хр. Ботев за Кирило-Методиевото дело най-добре са
предадени в една негова статия във в. „Знаме“ от 1875, която започва с
думите: „В историята на сичките почти европейски народи се срещат такива
личности, на които деятелността е имала общочовечески
306
характер и затова по своето всемирно значение заслужава почит
и уважение от страната на секи един човек. . .”
Л. Каравелов има широк поглед върху значението на
Кирило-Методиевото дело както за българите, така и за останалите славяни. В
книгата си „Кирил и Методий български просветители“ (1875) той пише:
„След цяло хилядолетие паметта на великото и славното се
появила с нова сила и с нов живот! Днес нищожната искра, която в продължение
на цели столетия е тлеела и търсила животворяща храна, е израсла за твърде
кратко време до големи размери и е станала цял вулкан. Днес всичките
славянски племена. . . празнуват деня на равноапостолите братя с такива
тържества, с каквито се не празнува и Христовото воскресение. Паметта и на
двамата братя се празнува на 11 май. С една дума, имената на светите братя
са станали символ на просвещението не само у българите, но и у
всичките други славянски племена, които се стремят да добият умствено
развитие и да положат яко основание на своята самостоятелна книжовност.“
Въвеждането на празника на Кирил и Методий в Епархийското
училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив през 1851 и провъзгласяването му
за всенароден празник през 1857 стават причина за засилване на интереса към
слав. просветители, за появата на съчинения, посветени на живота и делото
им. Явяват се много речи, дописки и описания на тържествата, станали в разни
краища на страната. Те говорят за състоянието на нашето просветно дело, за
духовните интереси на българите по онова време, за отношението им към слав.
култура и т.н. В повечето случаи тези материали не съдържат нещо ново за
Кирил и Методий, те имат предимно осведомителен характер, предназначението
им е национално-будителско. Първата печатана дописка за чествуване на Кирил
и Методий е поместена в „Цариградски вестник“ (1858, бр. 381); изпратена е
от Стара Загора. Дописката завършва с думите:
„Тойзи тържествений народний празник перви път става в нашия
град, негли и в другите градове, и давно да следова всяка година и по всички
градове български тойзи годишний празник на българските просветители и
училищни покровители.“
В следващия си бр. 382 същият вестник печата втора дописка от
Стара Загора за кирило-методиевско тържество, като помества и произнесеното
слово. Изтъква се, че „името тяхно слави се днес навсякъде, гдето българи
живеят по светлите събрания, даже и в простите колиби невинното пастирче
днес пред стадото със свирката си химна им пей“. В бр. 383—384 на
„Цариградски вестник“ има дописка за празника на Кирил и Методий в Свищов.
Произнесеното слово, което е напечатано, е дълго и научно написано —
използувани са Венелин, Шафарик, Зеленицки и др. В бр. 385 е поместено „Словце,
произглашено в Копривщенското училище
307
пред събрание народно при тържественний празник на
българските просветители Кирила и Методия“. Броеве 432, 433, 434 дават
сведения за тържествата през 1859, поместено е и словото на пловдивския
учител Д. Славидис. В. „България“ (1860, бр. 60 от 11 май) печата статия за
празненството в Цариград; в бр. 61 от 18 май — редакторска статия за
тържествата в Пловдив и Стара Загора и дописки за тържествата в градовете
Стара Загора, Пловдив — слово произнесъл Й. Груев; бр. 62 от 25 май, с.
138—139 — дописка от Казанлък; същият брой помества дописки за тържествата в
Копривщица, Самоков, Пазарджик, Силистра, Габрово, Ямбол, Ески Джумая (дн.
Търговище), Панагюрище, Сопот, Дупница (дн. Станке Димитров), Карлово,
Клисура, Стара Загора. Във в. „Независимост“ (1873, бр. 19, 34) се обнародва
обширна статия за делото на Кирил и Методий; в бр. 35 — статия за
инициативата на бълг. настоятелство в Солун за построяване на храм на името
на Кирил и Методий, поздравителни телеграми от Крайова, Олтеница, Белград; в
бр. 47 — празнуване в Диарбекир; в бр. 36, 1874 — дописка за тържеството в
Диарбекир. За това тържество, на което чирпанският учител Янко Т. Кочев
произнесъл слово, се казва:
„Изпърво аз трябва да ви явя, че съм родом грък и че желая да
поговора за едно твърде важно дело. Преди две недели аз ходих в Диарбекир;
празнувах заедно с вашите нещастни българи празника на св. Кирил и Методия.
. . Да ви опиша сега празника на св. Кирила и Методия. Вашите
съотечественици ми разказваха, че тоя ден е отпразнуван в Диарбекир много
по-тържествено, откакто той се празнува в тяхното отечество. Това е истина.
Два деня преди да настъпи празникът, вашите съотечественици отишле при
първите араби и помолили ги да им дозволят да отслужат черковна служба
техните собствени български попове само на славянски език. Тие добри хора се
съгласиле. И така на 11 майя в божия храм се сабраха сичките „комети“,
синките „кумици“ и сичките „крестници“. Но да оставим шегата настрана. Аз ви
уверявам, господине редакторе, че по-голяма част от заточените младежи са
станали жертва на частни вражди (Вярваме — р.[ед]). Черковната служба беше
извършена в черквата „Св. Козма и Дамян“. Тук присъствуваха не само
заточените сиромаси, но и няколко католици. После литургията сичките верующи
се събраха във владишкия метох (на двора), дето стана водосвет. Тоя водосвет
стана пак на български език. В това време г. Янко Т. Кочев (бивш учител в
Чирпан) се качи на едно възвишено място и каза едно малко словце, което
разплака сичкото събрание. Г. Янко каза няколко думи за страданията на
вашите невинни мъченици, посъветва тие мъченици да бъдат твърдо
характерни, честни и постоянни, да се обичат помежду си и да бъдат
признателни на диарбекирските жители, от които зависи и щастието им, и
бъдещето им. „Ако бъдеме твърди и ако пренесем своите страдания мъжествено,
то правителството ще да умали нашите страдания, а съотечествениците ни ще
захванат да ни обичат и уважават“, говореше той. . .“ (Ст. Каракостов.
Диарбекирски заточеници. С., 1946, с. 452—453).
Сп. „Общ труд“ (1868, кн. 1, с. 9—16) печата „Слово, изречено
в централното Болградско училище в денят на празнуването паметта на Св.
Кирила и Методия“ от Т. Икономов. Словото е пропито с много патос. Авторът
цитира Шафарик, „най-големия и чудесния славист“, който правдиво отбелязва
голямото значение на Кирило-Методиевото дело за филологията. В. „Отечество“
(1869—1870, бр. 41, 42, 44, 47) и в. „Право“ (1870, бр. 12) пишат за
тържествата в Цариград; в бр. 13 на „Право“ е поместена дописка от Лом; в
бр. 14 — дописка от Букурещ, където слово произнесъл Ил. Блъсков; в бр.
16—17 Д. Фингов печата слово, казано в Калофер „при многочислено събрание“;
в бр. 19 има дописка от Егридере паланка;
308
в бр. 10, 13, 1872 и в бр. 11, 1873, също са поместени
материали за тържества, посветени на Кирил и Методий. Във в. „Свобода“
(1870, бр. 27, с. 216) има дописка за тържество в Букурещ, организирано от
„младите букурещски българе“. На това тържество „мнозина напиха здравица за
българското освобождение и за дунавската федерация“. Чествуването не се
понравило на „нотабилите“, които писали хулно срещу революционната емиграция
в своя орган в. „Отечество“ (1870, бр. 41). По този повод в. „Свобода“ пише
отново в бр. 28 от 24 май 1870, с. 224, и в бр. 29 от 2 юни с.г.; бр. 27
съдържа телеграми, изпратени по случай празника на слав. апостоли; бр. 30 от
10 юни 1870, с. 237—238 — дописка за празника в Болград; бр. 47 от 6 май
1872, с. 377, и бр. 49 от 20 май 1872, с. 394, съдържат преценка на
тържествата, станали в Цариград; бр. 48 от 13 май 1872 помества също
телеграми и статия за празника в Букурещ; бр. 51 от 3 юни 1872, с. 410 —
съобщение за празника в Олтеница. В. „Съветник“ (1863, бр. 8, 9, 13; 1864,
бр. 6—7, 9) съдържа дописка от Копривщица, бр. 10 — дописка от Пазарджик,
дописка от учителя М. К. Буботинов за тържествата в Средец; тук е печатан и
написаният от него химн на Кирил и Методий; бр. 11 — дописка от Тетевен;
същият брой печата и „Песен за братята Кирил и Методий“ от М. К Буботинов;
бр. 14—15 — „Слово, произнесено в Калоферското училище от учителя Ботю
Петкова на празника на Св. Кирила и Методия“. Списание „Читалище“ (1872, кн.
16, с. 711—718) печата статия „11 май“. В нея се прави преглед на
досегашните празненства в чест на Кирил и Методий, прави се преценка и се
поставят нови задачи.
Кирил и Методий. Гравюра на дърво. Белград, 1870 г.
Празнуването на паметта на Кирил и Методий вече има
общобългарски характер — навсякъде в тяхна чест се устройват църковни служби
и училищни празненства, на които се произнасят слова. В статията не се
говори за живота и делото на народните просветители, понеже това вече е
познато на образованите българи. Тук се обръща особено внимание на друго —
„как трябва да почитаме святиите, за да бъде нашата почет по-угодна пред
самите тях и пред бога“. Главна заслуга на Кирил и Методий е, че те предали
на българите и на останалите славяни „книжевността, без която няма
народност“. Тясното дело обаче и много задължава в „родолюбие, братолюбие и
добротворство“. Благодарността към тях не може да се изрази само в
„тържествена служба в чест на святиите, като сме ги похвалили със слова и
песни и като сме се събрали на веселие в тяхно име. Това е най-малкото,
което се иска от нас за почтение на святиите. Главното е да ги почетем с
добри дела, с народополезни работи. . .“ (с. 712). Чествуването на, Кирил и
Методий трябва да бъде тържество, на което се набелязват първите и жизнени
за народа задачи, чието изпълнение е повелително. Празникът да бъде ден за
преоценка на стореното досега и за поставяне на нови задачи,
309
напр. особени грижи за училищата и за подготовката на
учителите, грижи за вестниците, списанията, читалищата и др.
Големият интерес към живота и делото на слав. просветители се
проявява и в областта на художественото творчество. Художествените творби,
посветени на Кирил и Методий през Възраждането, не са много — няколко
разказа и стихотворения. Те са тясно свързани с обществено-политическия
живот в Б-я, отразяват неговото развитие и движещите обществени сили,
свидетелствуват за тясното свързване на литературата с нуждите в живота на
народа. Тези художествени творби днес имат чисто истор. значение — говорят
за широкия обхват на Кирило-Методиевото дело в бълг. културно-политическа
действителност. Г. К. Динков — Динката (1839—1876) е един от първите бълг.
книжовници, които създават поетическо произведение за Кирил и Методий —
патриотичната творба „Самовила“ (1862), изпратена на Г. С. Раковски във в.
„Дунавски лебед“ за печат, но останала в ръкопис (Ив. Снегаров. Солун в
българската духовна култура. С., 1937, с. 214). Кирило-Методиевата дейност
се разглежда и в съчинението „Познай себе си“ (1853) (Ив. Снегаров. Цит. съч.,
с. 221—222). По същото време Р. Жинзифов създава стихотворението си „Охрид“
(сп. „Братски труд“, 1862, кн. 4), в което се говори за Кириловото дело и
продължението му от Климент Охридски. Такива творби са писали и Д. Войников,
Й. Груев, Ив. Вазов, Л. Каравелов, М. К. Буботинов, Ив. Кършовски и др.
Образите на Кирил и Методий навлизат и в други области на
художественото творчество — в живописта и музиката. Те са изобразявани много
често по църковни и манастирски стенописи, по икони, щампи и печатни
издания, възникват и песни, свързани с ежегодните тържества в тяхна чест
(вж. Кирил и Методий в изобразителното изкуство, Кирил и Методий в
музиката, Кирил и Методий в художествената литература).
Широкото поставяне на въпросите, свързани с делото на братята
Кирил и Методий, изиграва важна роля в националноосвободителните борби на
бълг. народ през Възраждането. Многобройните съчинения за слав. апостоли са
ценен влог в изграждането на бълг. национална култура, предпоставка за
политическото и културното развитие на бълг. народ. В това отношение
културните и политическите дейци от епохата на Възраждането имат особена
заслуга. Техните писания за Кирил и Методий и днес представляват значителен
културно-исторически интерес, разкриват кръга на културните им занимания,
научните им знания, усилията им за обективна научна аргументация, богатото
използуване на чуждестранна научна литература по разглежданите въпроси,
пламенното им родолюбие и безкористното им трудолюбие. В някои случаи те не
са далеч от романтична идеализация на родното минало, плод на горещо
родолюбие.
310
Статия на П. Й. Шафарик в „Български книжици“, 1858 г.
Трябва да се подчертае, че всички възрожденски културни и
политически дейци са чужди на грубо националистични и шовинистични мисли.
Техните изказвания са всякога трезви (известно изключение прави Г. С.
Раковски), основани са на истор. развитие, съобразени са със съвременното им
истор. знание. В това е тяхната сила, тяхното значение в миналото и днес.
Лит.:
·
Ангелов Б. Ст. Борба за делото на Кирил и Методий. С., 1969,
250 с.
Боню Ангелов
(62).
БЪРБУЛЕСКУ,
Илие (Bǎrbulescu,
I.) (3.XII.1873—5.VI.1945) — румънски филолог. Роден в Букурещ, където
завършва висшето си образование. Специализира в Прага и Загреб. Защищава
докторска дисертация в Загреб (1899), публикувана двукратно „Fonetika
ćirilske azbuke u pisanja rumunskog jezika XVI i XVII vijeka u svezi sa
srpskoslavenskim, bugarsko-slavenskim i rumunjsko-slavenskim spomenicima“ (Zagreb,
1899); „Fonetica alfabetului cirilic în textele romane din veacul XVI si
XVII, în leg
ǎtura
cu monumentele paleosirbo-, bulgaro-, ruso i-ş româno-slave, cu о
Introducere despre „Felurile de scriere“ şi „Alfabetul cirilic şi ortografia
slav
ǎ
la români“ (Bucureşti, 1904). През 1899—1900 специализира в Лайпциг и Виена
при А. Лескин, К. Бругман, В. Ягич, К. И речек. Завежда катедрата по
славистика в Яшкия унив. (1905 — 1939). Член-кор. на Румънската АН (1908) и
на Сръбската АH (1914).
Б. работи в областта на езиковите, културните и политическите
славянско-румънски отношения, на старата румънска култура и на славистиката.
Основава и редактира славистичното сп. „Arhiva“ (1921—1940), където печата
студията си „Jaraşi despre Savina kniga şi Codex Suprasliensis în Dacia
Traianǎ“,
44, 1937. Занимава ce подробно c фонетичната стойност на кирилската азбука,
възприета според него от бълг. език в румънски най-рано през XII в. През
1930 публикува университетския си курс „Istoria literaturii şi grammatica
limbii bulgare veche“, където изрично подчертава бълг. характер на
Кирило-Методиевия език и прави обзор на редица кирило-методиевски въпроси.
Кирило-методиевски проблеми са засегнати и в работите му: „Studii slavice la
Facultatea de Liteře din Bucureşti. Note critice“ (Bucureşti, 1901, 24 p.);
„Pagini din moralitatea noastra universitarǎ“
(Bucureşti, 1902, 45 p.); „Kad su počele da ulaze u rumunjski jezik
najstarije njegove slavenske rijeci“. — Jagić Festschrift (Berlin, 1908, p.
433—448); „Curente literare la români în perioada Slavonismului cultural“ (Bucureşti,
1928, 422 p.); „Individualitatea limbii Române şi elementele slave vechi“ (Bucureşti,
1929, 530 p.).
Лит.:
·
Omagiu profesorului Ilie Bǎrbulescu
la 25 de ani de profesorat. — Arhiva, 38, 1931, 2—3—4, p. 1—28;
·
Vrabie E. Au fost copiate „Sawina kniga“
şi „Codex Suprasliensis“ in Dacia Traiană? — SCL, 22, 1971, p. 185—198;
·
Mihǎilǎ
G. Studii de lexicologie şi istorie a lingvisticii românşti. Bucureşti,
1973, p. 188—194.
Максим Младенов
