Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

ДОПЪЛНЕНИЕ

 

  1. Алексеев, Анатолий Алексеевич (13.XII.1941)  (В. Вълчанов, Ан. Милтенова)  593
  2. Бакалова, Елка Георгиева (8.XII.1938)  (Б. Пенкова)  597
  3. Бегунов, Юрий Константинович (20.X.1932)  (Н. Гагова)  601
  4. Бенешевич, Владимир Николаевич (9/21.VIII.1874–27.II.1938)  (М. Цибранска)  604
  5. Бернщейн, Самуил Борисович (Бернштейн, С.Б.) (3.I.1911–6.X.1997)  (И. Христова)  608
  6. Билярски, Пьотър Спиридонович (Билярский, П.С.) (29.VI/11.VII.1817–2/14.I.1867)  (Б. Мирчева)  612
  7. Биркфелнер, Герхард (Birkfellner, G.) (11.VIII.1941)  (Ана Стойкова)  614
  8. Боба, Имре (Boba, I.) (23.X.1919–11.I.1996)  (П. Коледаров)  616
  9. Братулич, Йосип (Bratulić, J.) (13.II.1939)  (Ел. Томова)  619
10. Будапещенски глаголически откъслек  (Б. Велчева)  623
11. Буланин, Дмитрий Михайлович (21.II.1953)  (Хр. Трендафилов)  623
12. Буюклиев, Иван Иванов (14.V.1932)  (Н. Иванова)  625
13. Бърлиева, Славия Георгиева (4.VIII.1955)  (Л. Грашева)  628
14. Вайер, Екхард (Weiher, E.)  (Т. Мострова)  630

      - Ватикански палимпсест — вж. Ватиканско евангелие
15. Ватиканско евангелие, Ватикански палимпсест  (А.-М. Тотоманова)  634
16. Велимирович, Милош (Velimirović, M.) (10.XII.1922)  (Св. Куюмджиева)  640
17. Георгиев, Павел Петков  (К. Тотев)  644
18. Грабар, Бисерка (Grabar, B.) (2.VI.1932–28.VIII.1986)  (Ст. Смядовски, Н. Иванова)  647
19. Графенауер, Иван (Grafenauer, I.) (7.III.1880–29.XII.1964)  (Н. Гагова)  650
20. Григорий I Велики, Григорий Диалог, Григорий Двоеслов (Gregorius magnus) (ок. 540–12.III.604)  (Ст. Смядовски)  652
21. Григоровичев лист  (Ст. Смядовски)  655
22. Грозданов, Цветан (5.III.1936)  (Ел. Бакалова)  657
23. Давидов, Ангел Асенов (21.VI.1931)  (Ел. Мирчева)  659
24. Дамянович, Степан (Damjanović, St.) (2.XI.1946)  (Ел. Томова)  662
25. Державин, Николай Севастиянович (3/15.XII.1877–26.II.1935)  (Н. Гагова)  665
26. Десподова, Вангелия (16.I.1941)  (Б. Мирчева)  667
27. Джурова, Аксиния Добрева (18.IX.1942)  (Ел. Мусакова)  670
28. Дзифер, Джорджо (Ziffer, G.) (1.XI.1960)  (Н. Гагова)  673
29. Димитрий Ростовски (светско име: Даниил Савич Туптало) (1651–29.X/10.XI.1709)  (Н. Дилевски)  676
30. Димитров, Пейо (П.Д. Пеев) (22.VII.1944–1.XII.1992)  (Д. Димитрова)  679

      - Diffundente sole — вж. Чешка легенда
31. Длугош, Ян (Długosz, J., Johannes Longinus) (1415–19.V.1480)  (Г. Минчев, Ел. Томова)  681
32. Дьопман, Ханс-Дитер (Döpmann, H.-D.) (15.V.1929)  (Р. Дикова) 683
33. Дюмлер, Ернст Лудвиг (Dümmler, E.L.) (2.I.1830–11.IX.1902)  (Ана Стойкова)  686

      - Ери — вж. Ъ, Ь
34. „За буквите”, Кирило-Методиевски вестник  (Ил. Пехливанов)  689
35. Златанова, Румяна Христова (12.IX.1945)  (Ек. Дограмаджиева)  690
36. Зор, Янез (Zor, J.) (8.VI.1926)  (Ел. Томова)  693
37. Илиев, Илия Георгиев (21.III.1954)  (Ани Данчева-Василева)  695
38. Илиевски, Петар (2.VII.1920)  (Л. Грашева)  697
39. Кланица, Зденек (Klanica, Z.) (28.XI.1938)  (Ив. Павлов)  701
40. Кос, Милко (Kos, M.) (12.XII.1892–24.III.1972)  (Ел. Томова)  702
41. Макробърт, Кетрин Мери (MacRobert, C.M.) (21.XII.1951)  (М. Димитрова)  706
42. Марти, Роланд Валтер (Marti, R.W.)  (А. Бояджиев)  709
43. Нихоритис, Константинос (Νιχωρίτης, Κ.) (2.I.1955)  (Ан. Милтенова)  713
44. Овчаров, Димитър Савов (28.IV.1931)  (В. Нешева)  715

 

 

    (1). АЛЕКСЕЕВ, Анатолий Алексеевич (13.XII.1941) — руски филолог, библеист. Роден в Пятигорск. Завършва средно образование в Красноярск (1961) и виеше във Филологическия фак. на Ленинградския (дн. Санктпетербургски) унив. (1967). Ученик на Н. А. Мешчерски. Аспирант в ленинградския Инст. по езикознание към АН на СССР (дн. РАН) (19671970). Защитава кандидатска дисертация на тема: „Из истории общественнополитической лексики русского языка XVIII века (гражданин и гражданское общество)“ (1973) и докторска дисертация на тема: „Переводческое наследие свв. Кирилла и Мефодия и его судьбы в славянской письменности (Песнь песней в древней славянорусской письменности)“ (1984). От 1971 работа като н. с. и ст. н. с. в Сектора за речници на Инст. по езикознание; сътрудничи в изданието „Словарь русского языка XVIII в.“ (1970—1989). От 1989 е сътрудник в Отд. за стара руска литература на Инст. за руска литература към РАН (Пушкинския дом в Санкт Петербург). От 1994 ръководи Отд. на Руското библейско д-во. Проф. в Духовната академия в Санкт Петербург (1988). Оглавява Слав. библейска комисия при Международния комитет на славистите (1988). Член на Патриаршеската синодална библейска комисия (1990), на Комитета на Обединените библейски д-ва със седалище в Амстердам (1991), Д-вото на православните библейски богослови в Гърция (1995), Д-вото на изследователите на Новия завет (Societas Novi Testamenti Studiorum) (1997).

 

Анатолий Алексеев

 

А. работа по въпроси из историята на руския език и руската литература от XI до XVIII в., в областта на лексикологията, теорията и практиката на средновековния превод. Значителен дял в научните му интереси заемат преводите на библейските текстове от Стария и Новия завет на слав. езици от Средновековието до Новото време с централен обект хронологията на Кирило-Методиевото преводаческо наследство и неговата истор. съдба. Изданията на А. са подчинени на две основни задачи: да се привлекат максимален брой запазили се ръкописи и да се усъвършенства методиката за изучаване на Кирило-Методиевите преводи, базираща се на комплексен анализ на археографски, текстологически и езикови данни, както и на съпоставка на текстовете с техните грц. първообрази.

 

В проекта си за текстологическо изследване на Евангелието (1985) А. формулира като критерии при определянето на най-ранните слав. библейски преводи наличието на: преписи в хърватски глаголически ръкописи, чието съставяне се отнася към времето преди Сплитския събор (925); ранни езикови черти, комбинирани с някои типични грешки в превода; грц. първообрази, чиято рецензия насочва към константиноиолска традиция; дихотомия в лексиката (кирило-методиевска и следкирило-методиевска). Подчертава се, че основната задача на библейската текстология е да се определи „среден“ (типичен) препис, който да

 

 

594

 

отговаря на изискването за пълен и ненакърнен текст и да представя състоянието на паметника в дадена епоха. В резултат на по-нататъшното изследване трябва да се формира схемата на текстовата традиция, като се установят разклоненията и групите преписи, възхождащи към тях. Тази методика според А. създава надеждни условия за възстановяване на архетипа на текста. Цялостна картина на историята на слав. библейски преводи е очертана в монографията на А. върху текстологията на слав. Библия (1999). В книгата се обръща специално внимание върху характера на слав. преводи, в които се допускат по-голяма вариативност и свобода на превода, отколкото в грц. традиция. Проследява се формирането на първоначалния кирило-методиевски корпус от богослужебни книги. Той не трябва да се разбира като последователно предаване на текста от един период в развитието на книжовния език в друг, от един център към друг, от една диалектна среда — в друга. Взаимоотношението и преплитането на различни клонове на ръкописната традиция е значително по-сложно. Първоначалните кирило-методиевски преводи включват следните библейски текстове: псалтир, паримейник, апракос евангелие (кратък апракос), апракос апостол (кратък), четириевангелие и четиапостол (1988). Последните две книги са посочени предположително, тъй като според него те не са изучени с необходимата изчерпателност. Като втора група преводи А. отделя тези, за които смята, че принадлежат на Методий: Рут, Притчи Соломонови, Еклесиаст, книгите на пророците Даниил, Софоний, Агей, Захария, Малахия, Песен на песните, Иисус син Сирахов. Важни признаци за принадлежността им към Методиевото наследство са свободата на преводаческата техника и приликата с глаголическите хърватски бревиари и с текстовете в Паримейника. Към трета група А. отнася библейски текстове, които нарича „околометодиевски“ — книгите Царства, Йов и Откровение на Йоан Богослов (Апокалипсис); според него те са създадени от непосредствени Методиеви ученици. За тези книги се намират доказателства в ЖМ, където се казва, че Методий е осъществил превода на Библията с помощта на „попове бързописци“. Отделно са разгледани тълковният тип текстове, обособени в две групи: 1) Тълкованията на Атанасий Александрийски върху Псалтира, Тълкованията на Андрей Кесарийски върху Апокалипсиса, Тълкованията на Олипиодор Александрийски върху Книгата Йов (характерно за тази група е, че тълкованията са добавени към вече направен слав. превод на посочените библейски текстове); 2) Тълкованията на Иполит Римски върху Книгата на пророк Даниил и Тълкованията към Апостола (тези преводи по един или друг начин се свързват с Преславската книжовна школа). Към времето на цар Симеон (893—927) А. отнася и преводите на 4-те големи и 12-те малки пророци с тълкования, Тълкованията на Теодорит Кирски върху Псалтира, както и Пълното апракос евангелие и пълния превод на Осмокнижието. Отделно са анализирани източнослав. преводи на библейски текстове — тълкованията върху книгите Битие, Еклесиаст, Песен на песните (втори превод след Кирило-Методиевия); третия превод на Песен на песните, както и превода на Книгата Естир той смята за произхождащ от староевр. оригинал.

 

В изследването на Евангелие от Йоан от колектив под ръководството на А. (1998) се изясняват четири основни проблема: генеалогична класификация на евангелските ръкописи, формиране и взаимоотношения на функционалните типове евангелия, грц. основа на превода, история на слав. евангелски текст. Обяснение за разнообразието на евангелските четения е контролираният характер

 

 

595

 

на текстологическата традиция. Класификацията на слав. евангелски текст е направена по над 1000 преписа. Отделят се седем групи и се характеризират главните редакционни отличия на всяка от тях. Обосновава се схващането, че първоначално Кирил и Методий са превели т. нар. служебно Четириевангелие, а едва след събора в 893 в Б-я са се оформили Краткият и Пълният апракос. Вниманието на авторите е съсредоточено върху въвеждащата формула на перикопите в апракосите и началото на съответните четива в четириевангелията, като се достига до извода, че слав. кратки и пълни апракоси са съставяни въз основа на готово слав. служебно Четириевангелие. Доказателство за това са данни от изворите за „двойни“ четения по време на богослужението в Моравия и Панония — последователно на латински и на слав. език. Изследвани са детайлно взаимоотношенията между Map. ев., Зогр. ев., Типографското и Галичкото евангелие и се подчертава особеното място на Типографското евангелие като свидетел за ранния превод. По отношение на грц. първообраз на превода е извършена значителна работа върху непубликуван материал; критическото издание на Евангелието от Йоан е опит за реконструкция на слав. архетип. То съдържа текста по преписа в Map. ев. от XI в. с разночетения по ръкописи от XI—XVI в.

 

Анализът на езика на слав. преводи на библейската книга Песен на песните, цитатите от нея в други ранни текстове, общият грц. оригинал с други слав. преводи дават основание на А. да разглежда текста, предназначен за четене, като вероятен преводачески труд на Методий и на неговите ученици. Въз основа на правописа, лексиката и литературната му история А. заключава, че преводът на тълковния текст на Песен на песните (втори по ред) има източнослав. произход и е направен през втората половина на XII в. Като има предвид състава на тълкованията (в грц. традиция не са открити катени от този тип), той твърди, че слав. текст не е буквален превод от грц. оригинал, а е дело на слав. компилатор. Въз основа на ръкопис на Песен на песните от XVI в., който значително се отличава от слав.-грц. традиция както по състав, така и по език, А. приема, че неговият превод възхожда към староевр. оригинал. Определяйки го като източнославянски от киевския период, той подкрепя тезата на Мешчерски, че през XII—XIII в. в Киевска Русия са се извършвали преводи от староеврейски. Това твърдение предизвиква критиката на М. Таубе, X. Лънт и Фр. Томсън.

 

А. изразява мнение, че преводите на Апокалипсиса и на тълковната му форма са независими един от друг (1987). Той изследва българската, сръбската и източнославянската разновидност на тази библейска книга и стига до извода, че и в трите има следи от много ранен слав. превод. Тълковната форма обаче има само източнослав. вариант, чиито характерни черти му дават основание да изключи южнослав. ѝ произход. Не се дава отговор на въпроса, дали тълкованията на Апокалипсиса са преведени в западните или в източните слав. земи.

 

Относно произхода на Острожката библия (1580—1581), нейния състав и мястото ѝ сред останалите слав. текстове А. смята, че в основата ѝ е положен препис на Генадиевската библия от 1499; библейските книги, преведени от латински, са преведени наново от гръцки на руски, като наред с това са привлечени ръкописни източници, въз основа на които се е подлагал на преработка текстът на Генадиевската библия. Издателите са въвели някои пояснения и тълкования, тъй като корпусът е имал неслужебно предназначение. Той е в основата на всички следващи печатни издания. Като основна черта на по-късните преводи се изтъква пренебрежението към традицията и буквалното копиране на грц. образци.

 

 

596

 

            Съч.:

o   Новое исследование Кирилло-Мефодиевской проблемы. — CC, 1973, 2, с. 100—103 [Aлекcеев A. A., H. А. Мещерский];

o   А. И. Соболевский — историк русского литературною языка. — ВЯ, 1975, 5, с. 127—139;

o   Супрасльский сборник 1507 года [Алексеев А. А., О. П. Лихачева]. — В: Материалы и сообщения по фондам Отдела рукописной и редкой книги Библиотеки АН СССР. 2. Л., 1978, с. 54—88;

o   Александр Васильевич Горский. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 4, р. 34—41;

o   Песнь песней в древней славянорусской письменности. 1—2. Μ., 1980 (Предварительные публикации Института русского языка АН СССР 133—134), 64+64 с.;

o   „Песнь песней“ по русскому списку XVI века в переводе с древнееврейского оригинала. — ПСб, 27 (90), 1981, с. 63—79;

o   К определению объема литературною наследия Мефодия (Четий перевод Песни песней). — ТОДРЛ, 37, 1983, с. 229—255;

o   „Песнь песней“ в чешской библии и восточнославянские переводы ХV—ХVІ веков. — Slavia, 52, 1983, р. 283—289;

o   Принципы историко-филологического изучения литературною наследия Кирилла и Мефодия. — СС, 1984, 2, с. 94—106;

o   О греческой основе славянских библейских переводов. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 1, р. 22;

o   Лексическая вариантность и текстология. — В: Тезисы международной конференции по лексикологии, этимологии и лексикографии. М., 1984, с. 56—57;

o   Песнь песней в Острожской библии. Состав и источники текста. — В: Федоровские чтения за 1981 г. М., 1985, с. 116—124;

o   Проект текстологического исследования кирилло-мефодиевского перевода Евангелия. — СС, 1985, 1, с. 82—94;

o   Цитаты из Песни песней в славянской письменности (цитаты и текстология). — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 74—92;

o   Греческий лекционарий и славянский апракос. — In: Litterae slavicae medii aevi, Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 11—17;

o   Терминология описания книг Священною Писания. Проект для комиссии по рукописям CIBAL [Алексеев А. А., Μ. Капалдо, А. Е. Наумов]. — Полата кънигописьнаı-а, 14—15, 1985, с. 4—7;

o   Филологические критерии выявления библейских переводов св. Мефодия. — Полить къыигописьнт, 14—15, 1985, с. 8—14;

o   Почему в древней Руси не было диглоссии. — В: Проблемы исторического языкознания. 3. Литературный язык древней Руси. Л., 1986, с. 3—11;

o   Опыт текстологического анализа славянского Евангелия (по спискам из библиотек Болгарии). — Palaeobulgarica, 10, 1986, 3, р. 8—19;

o   Der Stellenwert der Textologie bei der Erforschung altkirchenslavischer Übersetzungstexte. — WSl, 31, 1986, p. 415—438;

o   Библия [Алекcеев А. А., О. П. Лихачева]. — В: Словарь книжников и книжности древней Руси. 1. (XI — первая половина XIV в.). Л., 1987, с. 68—83;

o   К текстологической истории древнеславянского Апокалипсиса [Алексеев А. А., О. П. Лихачева]. — В: Материалы и сообщения по фондам Отдела рукописной и редкой книги Библиотеки АН СССР 1985. 3. Л., 1987, с. 8—22;

o   Языковой вопрос у славян (по поводу книги „Aspects of the Slavic Language Questions“). — Russian Linguistics, 10, p. 307—331;

o   Пути стабилизации языковой нормы в России XI—XVl вв. — ВЯ, 1987, 2, с. 34—46;

o   И. Тот. Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. С., 1985 (рец.). — ИАН СССР сля, 46, 1987, 1, с. 86—89;

o   Переводы с древнееврейских оригиналов в древней Руси. — Russian Linguistics, 1 1, 1987, p. 1—20;

o   К истории русской переводческой школы XII века. — ТОДРЛ, 41, 1988, с. 154—196;

o   Цели и методы текстологического исследования лингвистических источников ХІ—ХVІІ веков. — В: Русистика сегодня. М., с. 188—209;

o   Задачи научного издания славянских и русских источников ХІ—ХVІ веков. — ВЯ, 1988, 4, с. 26—36;

o   Кирилло-мефодиевское переводческое наследие и его исторические судьбы (Переводы св. Писания в славянской письменности). — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 124—145;

o   Neues Testament des Čudov-Klosters (рец.). — ВЯ, 1990, 5, с. 142—144;

o   Место Острожской библии в истории славянского текста св. Писания. — В: Острожская библия. Сборник статей. М., 1990, с. 48—74;

o   Dativus ethicus в „Слове о полку Игореве“. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 3—8;

o   Apostolus Sišatovacensis. Wien, 1989 (рец.). — ZSPh, 51, 1991, p. 203—208;

o   Die Kuttenberger Bibel, 1489. Paderborn, 1989 (рец.). — Славяноведение, 1992, 6, с. 113—115;

o   Св. Писание как памятник древнерусской письменности. — Русская литература, 1992, 4, с. 202—213;

o   Русскоеврейские литературные связи до 15 века. — In: Jews and Slavs. 1. St. Petersburg-Jerusalem, 1993, p. 75;

o   Молитва Иуды. — ТОДРЛ, 48, 1993, с. 238— 241;

o   Лидия Петровна Жуковская (некролог). — Slovo, 44—46, 1994—1996, p. 205—210;

o   The Slavonic Bible and Modem Scholarship. — In: ΙΟΥΔΑΙΚΗ ΑΡΧΑΙΟΛΟΓΙΑ. In Honour of Professor Moshé Altbauer. Jerusalem, 1995 (Jews and Slavs, 3), p. 25—39;

o   Литературный язык Киевской Руси. — В: Энциклопедия „Слова о полку Игореве“. 3. СПб., 1995, с. 166—172;

o   От Нестора до Фонвизина. Новые методы определения авторства. М., 1994 (рец.). — Русская литература, 1995, 4, с. 172—175;

o   Библейская филология в Новгороде Великом. — В: Новгород в культуре Древней Руси. Материалы Чтений по древнерусской литературе, Новгород, 16—19 мая 1995 года. Новгород, 1995, с. 22—33;

o   Кое-что о переводах в Древней Руси (по поводу статьи Фр. Дж. Томсона „Made in Russia“). — ТОДРЛ, 49, 1996, с. 278—296;

o   „Невегласъ“, или Похвала невежеству. — ТОДРЛ, 50, 1996, с. 83—91;

 

 

597

 

o   The Song of Songs in the Slavonic Bible Tradition. — The Bible Translator (Technical Papers), 47, 1996, 1 (January), p. 101—107;

o   Христианская терминология русского языка. — В: Язык: История и современность. Сборник научных статей. СГІб., 1996, с. 81—88;

o   Праведники славянской библеистики. — В: Русское подвижничество. М., 1996, с. 270—278;

o   Библейский перевод как форма религиозной деятельности. — В: Перевод Библии. Лингвистические, историко-культурные и богословские аспекты. М., 1996, с. 43—50 (същото на немски език: Bibelübersetzung — Ausdruck religiöser Kreativität. — Stimme der Orthodoxie, 1998, 2, p. 29—33);

o   The Epistle to the Galatians in the Old Slavonic Christian Literature. — In: Η πρός Γαλατάς Επιστολή τού Αποστόλου Παύλου (Προβλήματα, Μεταφραστικά, Φιλολογικά, Ιστορικά, Ερμηνευτικά, Θεολογικά). Θεσσαλονίκη, 1997, p. 41—46;

o   Перевод Священного Писания в культурно-историческом освещении. — Церковь и время, 1 (4), 1998, с. 74—89 (същото на англ, език: Holy Scripture and Its Translation. — In: Interpretation of the Bible. Ljubljana, 1998, p. 1387—1400);

o   Ранняя история славянского текста Евангелия от Иоанна согласно евангельским цитатам. — In: Citazioni е reminiscenze bibliche nella letteratura Slava Ortodossa. Tavola rotonda, XII Congresso Internazionale degli Slavisti, Cracovia — 31 Agosto 1998. Napoli, 1998, p. 25—32;

o   John 1:1—5 in Russian: А Survey of Translating Problems. — In: ΕΠΙ ΤΟ ΑΥΤΟ. Studies in Honour of Petr Pokorny on His Sixty-fifth Birthday. Praha, 1998, p. 5—8;

o   Богословская литература Киевской Руси [Г. Подскальски. Християнство и богословская литература в Киевской Руси. СПб., 1996] (рец.). — Русская литература, 1998, 2, с. 192—196;

o   Хазарско-еврейские документы X в. из Киева [Н. Голб, О. Прицак. Хазарско-еврейские документы X века. М.-Иерусалим, 1997] (рец.). — Русская литература, 1998, 3, с. 274—276;

o   Greek New Testament, Nestle-Aland, Textus Receptus и русское религиозное сознание. — Церковь и время, 2 (5), 1998, с. 111—127;

o   Rječnik crkevnoslavenskoga jezika hrvatske redakcije. 1—5 (рец.). — Славяноведение, 1998, 2, с. 130—132;

o   The Five Biblical Scrolls in a 16th-Century Jewish Translation into Belorussian (Vilnius Cod. 262) with Inroduction and Notes by M. Altbauer. Jerusalem, 1992 (рец.). — Славяноведение, 1998, 2, с. 132—135;

o   Текстология славянской Библии. СПб., 1999, 254 с.; О времени произнесения Слова митрополита Илариона. — ТОДРЛ, 51, 1999, с. 289—291;

o   По поводу статьи Г. Г Ланта „Еще раз о мнимых переводах в Древней Руси“. — ТОДРЛ, 51, 1999, с. 442—445;

o   Русские граффити цареградской Софии. — ТОДРЛ, 51, 1999, с. 321—323;

o   Zwischen Masoretischem Text und Septuaginta: Die russische Übersetzung des Alten Testamentes in der Synodalausgabe. — Stimme der Orthodoxie, 1999, 3, p. 35—40;

o   Притча о соли (Мф 5:13) и некоторые другие. — В: Традиция и литературный процесс. Новосибирск, 1999, с. 9—12;

o   Вопросы текстологии и перевода Священного Писания. — Церковь и время, 2 (11), 2000, с. 51—85 Предисловие [Алексеев А. А., Е. И. Ванеева]. — В: Новый Завет в переводе Российского Библейското общества. Репринтное воегіроизведение издания 1824 г. М., 2000, с. 5—30;

o   Сербская традиция славянского евангелия. — В: Словенско средновековно наслеђе. Зборник посвећен професору Ђорћу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 35—43.

 

            Лит.:

·       Bláhová Е., А. Turilo ѵ. — Slavia, 69, 2000, р. 361—370 (рец.);

·       Јовановић Т. — ПКЈИФ, 65—66, 1999—2000 (2001), с. 211—213 (рец.).

 

Валентин Вълчанов, Анисава Милтенова

 

 

    (2). БАКАЛОВА, Елка Георгиева (8.ХІІ. 1938) — бълг. изкуствоведка медиевистка. Родена в София, където получава гимназиално образование. Завършва руска филология (1963) и изкуствознание (1964) в Московския унив. Защитава дипломна работа върху стенописите в църквата до с. Беренде при В. Н. Лазарев (1964). Редовна аспирантка (1963—1966) в Инст. за изобразителни изкуства (от 1968 Инст. по изкуствознание) при БАН с научен ръководител Ат. Божков. Кандидатска дисертация „Стенописите в Костницата на Бачковския манастир“ защитава през 1973. Н. с. (1970) и ст. н. с. (1977) в Института; ръководител на Секцията „Старо и средновековно изкуство“ (1988—1994). Д-р на изкуствознанието (1990) с дисертация на тема „Аспекти на съотношението словесен текст — изображение в Българското средновековие“. Ст. н. с. I ст. (1992). Специализира при X. Белтинг в Инст. за история на изкуството при Мюнхенския унив. (1981), работи по научни проекти в департаментите по византология на университетите в Кьолн, Мюнхен и Берлин (1997), в Institute for Advanced Study в Принстън (1999), в Департамента по византология в Берлинския свободен унив. (2003); гостпроф. в Ecole pratique des Hautes Etudes към Сорбоната в Париж (2000) и в Центъра за византоложки проучвания (Dumbarton Oaks Center) към Харвардския унив. във Вашингтон (2002). -

 

 

598

 

Елка Бакалова

 

От 1970 води основни лекционни курсове в Художествената академия в София (по виз. изкуство, западноевроп. средновековно изкуство и изкуство на Италианския ренесанс). Проф. в Нов бълг. университет в София (от 2000). Главен редактор на сп. „Проблеми на изкуството“ (от 1989).

 

Б. е активно изявена специалистка в областта на средновековното изкуство (българско, византийско и балканско). Авторка е на монографиите „Стенописите в църквата при село Беренде“ (1976) и „Бачковската костница“ (1977) и на голям брой студии и статии предимно върху изкуството и литературата в Б-я през XIV в. (напр. за общността на идейно-художествените процеси в литературата и изобразителното изкуство, за съотношението общество-изкуство, за царската идеология и портретите на цар Иван-Александър). Обнародва и иконографски изследвания за житийните цикли на св. Петка Търновска, Йоан Кукузел, св. Иван Рилски, св. Йоан Сучавски, св. Сава Сръбски. За пръв път в бълг. наука поставя в теоретичен план и конкретизира чрез убедителни интерпретации проблема за съотношението словесен текст — изображение в паметници на средновековното бълг. изкуство (1991). В методологическо отношение приносни са постановките ѝ за взаимодействието на литургичната поезия и църковната стенопис (1994), за функцията и символиката на жеста в средновековното изкуство (1989), за стенописните надписи като изкуствовед ски проблем (1995) и др. В последно време Б. насочва вниманието си към темата за мощите и реликвите и ролята им в развитието на култовете в Б-я и Византия (2000, 2002).

 

Публикациите на Б. в областта на кирилометодиевистиката се отличават също с новаторски подход и теоретични акценти. Познанията ѝ върху културата на Византия ѝ позволяват да представи нетрадиционно проблема „Кирил и Методий в изобразителното изкуство“. Тя се опитва да установи какъв тип произведения на изкуството (евентуално и кои конкретно) са оказали влияние върху възпитанието и духовното развитие на слав. апостоли. Чрез съпоставка на моменти от ЖК и ЖМ с явления от художествения живот на Виз. империя от средата на IX в. се набелязват някои от възможните фактори за формирането на богословско-естетическите възгледи на двамата братя (1987). Между изброените култови съоръжения специално е изтъкната солунската базилика „Св. Димитър“, изградена през V в., която според Б. несъмнено е сред реалните, свидетелстващи за душевното състояние на Методий в последните години на житейския му път (сравнението е с ЖМ, гл. 15, и с Методиевия Канон за Димитър Солунски). Характеризирани са личността и обкръжението на патриарх Фотий, стимулирали създаването на най-значителните произведения на изкуството във виз. столица след победата над иконоборството, на първо място декоративната система на църквата „Света София“ и продукцията на патриаршеския скрипторий.

 

 

599

 

В няколко илюстрирани ръкописа са потърсени доказателства за възможностите на „абстрактното“, „извънвременно“ и „канонично“ християнско изкуство да отразява събития от тогавашната действителност и да бъде оръжие в идеологическата борба; посочени са и аналогии с гл. 5, 6 и 10 от ЖК.

 

В рамките на по-общите разсъждения за историята на култовете на първоучителите и техните най-близки ученици Б. изяснява възникването и разпространението на техните „портретни“ изображения в монументалната църковна живопис на южните славяни (1994). Чрез конкретни анализи на „сакрализираните“ образи са очертани хронологията, типологията, устойчивите и променливите белези в тази много жизнена и функционална традиция. Б. допълва представата за живописните ликове на Кирило-Методиевите ученици с проучването на една рядка житийна икона на св. Наум Охридски от XVIII в. от Софийския археол. музей, която според наблюденията ѝ е късна проява на вековна практика, просъществувала толкова дълго между другото и поради активното фолклоризиране на култа към светеца (1993).

 

 

            Съч.:

o   За някои типологични особености на стенописите в църквата на с. Беренде. — Известия на Института за изобразителни изкуства, 8, 1965, с. 193—221;

o   Murals in the Bachkovo Ossuary. Sofia, 1967, 60 p.;

o   Sur la peinture bulgare de la seconde moitié du XIV^e siècle. — In: L’école de la Morava et son temps (Symposium de Resava). Beograd, 1972, p. 61—77;

o   Cypriot Saints in Medieval Bulgarian Painting. — In: First International Congress of Cypriot Studies. Nicosia, 1972, р. 7—11;

o   Изображения на грузински светци в Бачковската костница. — Известия на Института за изобразителни изкуства, 16, 1973, с. 87—109;

o   Фрески церкви-гробницы Бачковского монастыря и византийская живопись XII века. — В: Византия. Южные славяне и Древняя Русь. Западная Европа. (Сборник статей в честь В. Н. Лазарева). М., 1973, с. 216—234;

o   Към въпроса за отражението на исихазма върху изкуството. — В: Търновска книжовна школа (1371—1971). С., 1974, с. 373—389;

o   La société et Part en Bulgarie au XIV^e siècle (L’influence de l’hésychasme sur l’art). — In: Actes du XIV^e Congrès international des études byzantines. 2. Bucarest, 1971—1975, p. 32—38;

o   Стенописите в църквата при село Беренде. С., 1976, 144 с.;

o   Промени в българското изкуство през XIV век. — В: Традиции и нови черти в българското изкуство. С., 1976, с. 33—40;

o   Ивановските стенописи и идеите на исихазма. — Изкуство, 26, 1976, 9, с. 14—21;

o   Бачковската костница. С., 1977, 248 с.;

o   Някои методологически проблеми на съветското и българското изкуствознание при изследване на средновековното изкуство. — Проблеми на изкуството, 11, 1978, 2, с. 16—27;

o   La Vie de Sainte Parascève de Tirnovo dans l’art balkanique du Bas Moyen Age. — Bbg, 5, 1978, p. 175—211;

o   Образът на Йоан Кукузел и византийската традиция за представяне на певци. — В: Йоан Кукузел. Живот, творчество, епоха. С., 1980 (Музикални хоризонти, 1981), с. 169—245;

o   La peinture monumentale en Bulgarie au Moyen Age (X—XIV s.) — In: La civilisation médiévale bulgare. Sofia, 1981, p. 25—32;

o   Общност на идейнохудожествените процеси в литературата и изкуството през XIV век (Методологически подстъпи). — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 175—182;

o   Scenes from the Life of St. Gerasimus of Jordan in Ivanovo. — Зборник Матице Српске за ликовне уметности, 21, 1985, с. 105—122;

o   Ктиторските портрети на цар Иван Александър като израз на политическата и религиозната идеология на епохата. — Проблеми на изкуството, 18, 1985, 4, с. 57;

o   Society and Art in Bulgaria in the 14th Century. — Bbg, 8, 1986, p. 17—22;

o   Приносът на Андре Грабар към методологията на съвременното изкуствознание. — Изкуство, 36, 1986, 7, с. 29—30;

o   Към интерпретацията на най-ранния житиен цикъл за Иван Рилски в изобразителното изкуство. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 146—154;

o   Предговор. — В: Лихачова В. Етюди по средновековно изкуство. С., 1986, с. 11—15;

o   Славянските апостоли Кирил и Методий и византийското изкуство от IX век. Към въпроса за формирането на естетическите им възгледи. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 23—34;

o   Принос към изследване на царската идеология в средновековна България (Стенописите в църквата „Св. Архангел Михаил“ край Иваново). — Проблеми на изкуството, 21, 1988, 3, с. 31—46;

o   Die Slavenapostel Куrill und Method und die byzantinische Kunst des 9. Jahrhunderts. — Symposium Methodianum, p. 33—63;

o   Zur Interpretation des frühesten Zyklus der Vita des Hl. Ivan von Rila in der bildenden Kunst. — In: Festschrift für Klaus Wessel zum 70. Geburtstag (In memoriam). München, 1988, p. 39—48;

o   L’art bulgare du IX^e au XIV^e siècle [Prashkov L., Е. Bakаlоvа]. — In: Trésors d’art médiévale bulgare VII^e—XVII^e siècle. Catalogue de l’exposition: Musée d’art et d’histoire. Genève-Bern, 1988;

o   Функция и символика на жеста в средновековното изкуство. — Изкуство, 39, 1989, 5, с. 2—10;

 

 

600

 

o   Hagiographical Narrative and Pictorial Interpretation (On Matter Taken from Balkan 14th— 17th Century Art.) — In: Sixième Congrès international d’études Sud-est européennes. Résumés des communications. Arts, Droits, Ethnologie, Instruments de Travail, Littérature, Tables Rondes, Linguistique. Sofia, 1989, p. 10—12;

o   Роженският манастир. С., 1990, 107 c.;

o   Цамблаковото „Мъчение на св. Йоан Нови Сучавски“ в румънската монументална живопис от ХV—ХVІІ век. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 4, p. 56—77;

o   Аспекти на съотношението ‘словесен текст — изображение’ в българското средновековие (Песеннопоегична образност — визуални съответствия). — Проблеми на изкуството, 24, 1991, 1, с. 3—20;

o   Житиеписно повествование и изобразителна интерпретация. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 173—187;

o   Манастирите в България [Прашков Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев]. С., 1992, 286 с.;

o   Мозаичната икона „Св. Богородица Одигитрия“ от Националния археологически музей в София. — Проблеми на изкуството, 25, 1992, 3—4, с. 54—61;

o   Една неизвестна житийна икона на св. Наум Охридски от Софийския археологически музей. — Проблеми на изкуството, 26, 1993, 4, с. 12—21;

o   Диалектика на отношението „изкушение — о гречение“ (Към интерпретацията на една сцена от Драгалевския манастир). — В: Българският петнадесети век. С., 1993, с. 331—340;

o   Литургична поезия и църковна стенопис (Текст от октоиха в Боянската църква). — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 143—152;

o   Zwei Ikonen der Gottesmutter Portaitissa (von Iviron) aus Bulgarien. — Της χριστιανικής αρχαιολογικής εταιρίας, 4, 18, 1994, p. 347—358;

o   Живописна интерпретация на сакрализирания образ в средновековното изкуство. Св. Кирил и Методий и техните ученици. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, р. 96—107;

o   Ивановските стенописци надписи — текст и функция [Бакалова Е., Ст. Смядовски]. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 1, р. 22—65;

o   За Константинополските модели в стенописите на Боянската църква. — Проблеми на изкуството, 28, 1995, 1, с. 10—20;

o   A Cycle of the Holy Archangels in a Thirteenth Century Rock-cut Chapel near Ivanovo. — In: Byzantine East, Latin West: Art Historical Studies in Honour of Kurt Weitzmann. Princeton, 1995, p. 215—219;

o   Житието на св. Петка Търновска в късносредновековното изкуство на Балканите. — Родина, 1996, 2, с. 57—83;

o   Свети Спиридон в православната църковна традиция и фолклора. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 319—326;

o   Апокалипсисът в църквата „Св. Йоан Предтеча“ в с. Бистрица, Благоевградско. — Проблеми на изкуството, 32, 1999, 1, с. 30—38;

o   Литургия и искусство в XII веке (По материалам памятников живописи на территории Болгарии). — В: Древнерусское искусство. Русь и страны византийското мира: XII в. СГІб., 1999, с. 57—75;

o   Вклад Андрея Грабаря в развитие методологии современного искусствознания. — В: Древнерусское искусство. Византия и Древняя Русь: К 100-летию А. Н. Грабаря. СПб., 1999, с. 52—59;

o   Реликвите като фактор за структуриране на култовото пространство. — В: Мит. Изкуство. Фолклор. 6. На проф. Богдан Богданов. С., 2000, с. 19—46; 

o   Култът към светците. — В: Бpаун П. Култът към светците. Възход и функции в латинското християнство. С., 2000, с. 7—12;

o   The Earliest Surviving Icons in Bulgaria. Eleventh to Fourteenth Century. — In: Perceptions of Byzantium and Its Neighbours (843—1261). Metropolitan Museum of Art — Yale University Press, 2000, p. 118—136;

o   Qui prendra soin du patrimoine culturel des pays posttotalitaires? — In: Colloque international: Le patrimoine culturel national. La stratégie de la préservation — une stratégie de l’intégration parmi les valeurs européennes. Bucureşti, 2000, p. 62—67;

o   Житијни циклус св. Саве y Рилском манастиру. — В: Осам векова Хиландара. Историја, духовни живот, књижевност, уметност, архитектура. Београд, 2000, с. 489—494;

o   La pittura medievale. Immagini devozionali e committenza. — In: Tesori dell’arte eristiana in Bulgaria. Sofia, 2000, p. 78—101;

o   La vénération des icônes miraculeuses en Bulgarie: aspects historiques et contemporains d’un pèlerinage. — Ethnologie française, 2001, 2, p. 261—275;

o   Ars moriendi. — В: Традиция. Приемственост. Новаторство. В памет на Петър Динеков. С., 2001, с. 448—458;

o   Портретът на цар Иван Александър от Софийския песнивец: „реализъм“ или компилация от топоси? — В: Словенско средновековно наслеЬе. Зборник посвећен нрофесору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 45—58;

o   Култът към мощите и реликвите: Изток — Запад. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 605—617;

o   Il Viaggio dell’icona. Dalle origini alla caduta de Bisanzio. Milano, 2002, 240 p. [Bakalova E., G. Passarеlli, S. Petkovic, A. Vasiliu, T. Vеlmans, R. Vocotopoulos] (същото на нем. ез.: Ikonen. Ursprung und Bedeutung. Stuttgart, 2002; на фр. ез.: Le grand livre des Icônes. Paris, 2002);

 

            Лит.:

·       Пpaшков Л. Принос към историята на българската средновековна живопис. — Проблеми на изкуството, 10, 1977, 4, с. 60;

·       Глигоријевић-Максимовић М. — Зограф, 8, 1977, с. 70—71 (рец.);

·       Глигоријевић-Максимовић Μ. — Зограф, 9, 1978, с. 75—76 (рец.);

·       Panayotova-Piguet D. — REB, 37, 1979, p. 289 (рец.);

·       Флорева Е. — Изкуство, 26, 1979, 1, с. 43—44 (рец.);

·       Пуцко В. — СС, 1980, 2, с. 114— 115 (рец.);

·       Беридзе В., Г. Алибегашвили. — ВВр, 42, 1981, с. 224—227 (рец.);

·       Пуцко В. Новые исследования монументальной живописи южных славян. — СС, 1983, 6, с. 116 (рец.);

·       Геров Г. Нова поредица на издателство „Септември“. — Проблеми на изкуството, 24, 1991, 2, с. 60—62;

 

 

601

 

·       Маразов Ив. Епистемологично и епистоларно. — Проблеми на изкуството, 31, 1998, Извънреден брой, с. 6;

·       Пенкова Б. Школата “Елка Бакалова”. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 2, р. 104—111.

 

Бисерка Пенкова

 

 

    (3). БЕГУНОВ, Юрий Константинович (20.Х. 1932) — руски славист медиевист. Роден в Ленинград (дн. Санкт Петербург), където получава средно образование (1950). Завършва Истор. фак. на Ленинградския унив. (1955). Редовен аспирант по стара руска литература в Инст. за руска литература (Пушкинския дом) при АН на СССР в Ленинград (1955—1958) с научен ръководител Д. С. Лихачов. Защитава кандидатска дисертация (1960) на гема „Памятник русской литературы XIII в. „Слово о погибели русской земли“. Н. с. в Института (от 1958, от 1984 — водещ н. с.). Докторска дисертация на тема „Козма Пресвитер в славянских литературах“ защитава в Инст. за литература при БАН (1983). Чете лекционни курсове по стара руска литература в университетите във Волгоград и Свердловск, в педагогическите институти в Чита, Череповец и другаде. Автор е на публикации по староруска, старобълг., славяно-румънска литература, по украинска литература от XVII в., руска литература от XVIII и XIX в., изворознание по история на Русия от периода на феодализма.

 

Юрий Бегунов

 

Научните интереси на Б. са разнопосочни — литературноисторически, културноисторически, текстологически, археографски. Едни от постоянните му изследователски обекти са книжовни паметници, свързани с имената и делото на слав. първоучители Константин-Кирил и Методий. Анализирайки „Слово за пренасяне мощите на Климент Римски“ (т. нар. Херсонска легенда) и мненията относно връзката му с трите известни от други извори произведения на Кирил за същия светец (кратък разказ, похвално слово и химн), Б. приема тезата за твърде ограничено, дори съмнително присъствие на похвалното слово и химна в текста на Херсонската легенда и подчертава необходимостта от тяхното издирване в старите слав. ръкописи (1972). Разглежда подробно и „Слово похвально священномученику Клименту, ученику святаго апостола Петра“ — анонимно произведение, поместено в текста на Макариевите чети-минеи при четивата за 25 септ. (ръкопис от ГИМ, Синодална сбирка, № 988, 10, л. 1187— 1201 об., 1552), споменавано от изследователите като произведение, което би могло да принадлежи на Кирил Философ. Той го определя като напомнящо „късноантичен роман от християнски тип“ и твърде близко до обширното Житие на Климент Римски, което се намира непосредствено пред него. Отбелязва също липсата на конкретни доказателства за авторството на слав. първоучител, включително на името му в заглавието

 

 

602

 

и на старобълг. езикови черти, както и посочването в Херсонската легенда на друга дата за паметта на мъченика (намирането на мощите — 30 ян.). Освен това смята, че не е възможно то да е дело на руски книжовник, и търси връзката му с времето на Кирило-Методиевата мисионерска дейност в съвпадането на някои общи указания от увода на Словото със сведения от известното писмо на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик за участието на слав. първоучител в откриването на мощите (1977, 1981). На въпроса за разпространението на култа към Климент Римски в Русия и връзката му с Хазарската мисия Б. се спира и в друга своя работа, където изследва две староруски произведения — „Слово на обновление Десятинной церкви“ и „Чудо св. Климента, папы римското, о отрочати“, публикувайки ги паралелно по ръкописи съответно от XVI и XV в. Той определя текстовете като възникнали най-вероятно през третата четвърт на XI в. и повлияни от кирило-методиевската традиция в най-широк смисъл, макар и да не открива текстови съвпадения нито с Херсонската легенда, нито с Похвалното слово за Климент Римски от Климент Охридски (1974). Б. изследва и публикува открит от него текст на покайна молитва, съдържаща в заглавието си името на Кирил Философ (по т. нар. Шестаковски ръкопис, съхраняван в Инст. за руска литература при АН на СССР Красноборска сбирка, № 75, л. 1—15 об.), датиран от него в първата четвърт на XVII в. (1970). В анализа си отбелязва отсъствието на доказателства за Кирилово авторство, но и близостта на молитвата до други подобни текстове, приписвани на Кирил в руската традиция. Той смята, че текстът е по-стар от XIII в. и препоръчва издирването на неговите източници сред „традиционните гръко-славянски (включително български) химнографски текстове“, което би допринесло да се изясни неговият произход. Към този тематичен кръг се отнася и статията на Б. „Ростовская сказочная повесть о Кирилле и Мефодии“ (1994), в която е представен занимателен фолклорно-литературен факт от историята на късната руска кирило-методиевска традиция (края на XVII или началото на XVIII в.).

 

Последователният интерес на Б. към жанра на тържественото красноречие намира израз в изследването му за Похвалното слово за Кирил и Методий с оглед на неговите художествени особености (1988). Той приема мнението, че похвалата е писана в Б-я в края на IX или началото на X в. най-вероятно от Константин Преславски. Времето на възникването ѝ се опитва да уточни и чрез допълнителни аргументи, свързани с начина на датиране при посочването на годината, в която е починал Методий. Б. предполага, че похвалата е посветена само на Методий, а в художествено отношение я определя, макар и с доста общи доводи, като повлияна от „Надгробно слово за Василий Велики“ от Григорий Назиански. Б. се занимава и със сравнително изучаване на южнослав. и руското тържествено красноречие, но опитите му да състави обща сравнително-типологична класификация на жанра се нуждаят от допълнително прецизиране.

 

Несъмнено най-задълбочените и приносни изследвания на Б. в областта на старобълг. литература от най-ранния период на нейния развой се отнасят до презвитер Козма и неговата Беседа против богомилите — ок. 20 статии, обобщени в капиталния му труд „Козма Пресвитер в славянских литературах“. Б. въвежда в научно обръщение 12 нови пълни преписа на Беседата (всички руски, от XV до XIX в.) и изследва историята на нейния текст през вековете. Той приема, че произведението е възникнало вероятно ок. 969—970 и разглежда подробно мненията за неговите източници, мястото на създаването му, личността на неговия автор.

 

 

603

 

В отделна глава осветлява литературните особености на Беседата (жанр, композиция, стил), спира се и на въпроса за социалната позиция на Козма като писател, както и на общественото значение на неговото съчинение. Текстологическото изследване е разположено в две глави, посветени на балк. и руската традиция; разгледани са хронологически пълните преписи на Беседата, компилациите и извлеченията от нея (като отделни текстове и в състава на различни типове сборници), въпросите за мястото и причините за тяхното възникване, за авторството им и др. Значително внимание е отделено на съдбата на Беседата в украинската писменост в края на XVII—XVIII в. Във втората част на труда са публикувани пълният текст на Беседата по най-стария точно датиран препис от 1491 (с разночетения по 14 преписа) и текстовете на 30 компилации и извлечения. Приложен е археографски обзор на ръкописите, съдържащи пълния текст на Беседата.

 

 

            Съч.:

o   Малоизвестные рукописи Славянской библиотеки в Праге. — ТОДРЛ, 25, 1970, с. 327—329;

o   Покаянная молитва с именем Кирилла Философа (Шестаковский список). — WSl, 15, 1970, р. 26—50;

o   Обзор собраний древнерусских рукописей г. Перми. 1—2.-WSl, 15, 1970, р. 191—213; 16, 1971, р. 20—41;

o   К истории старославянского слова „мамона“. — In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 31—36;

o   Κύριλλος ὁ Φιλόσοφος εἰς τὰς εἰκόνας παλαιοπίστου εἰκονογράφου. — Μακεδονικὰ, 12, 1972, p. 509—513;

o   „Слово похвальное Клименту Римскому“ — предполагаемо съчинение на Константин-Кирил Философ. — ЕЛ, 27, 1972, 2, с. 83—88;

o   Козма Пресвитер в славянских литературах. С., 1973, 559 с.;

o   Гербът на Григорий Цамблак. — ЕЛ, 28, 1973, 4, с. 66—71;

o   О завершенки издания текста древнеславянской Кормчей в XIV титулах без толкований [Щапов Я. Н., Ю. К. Бегунов]. — Bbg, 4, 1973, р. 105—112;

o   К стилистике торжественного красноречия: Кирилл Туровский и Григорий Цамблак. — В: Търновска книжовна школа. 1. С., 1974, с. 39—51;

o   Русское слово о чуде Климента Римского и кирилломефодиевская традиция. — Slavia, 43, 1974, p. 26—46;

o   „Азбучная молитва“ Константина Преславского в исследовании болгарского ученого [К. Куев. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974] (рец.). — СС, 1975, 4, с. 108—110;

o   Греко-славянская традиция почитания Димитрия Солунското и русский духовный стих о нем. — Bsl, 36, 1975, р. 149—172;

o   Типология торжественного красноречия Болгарии и Киевской Руси (ІХ—XII вв.). — AnzSPh, 8, 1975, р. 133—150;

o   Древнерусские рукописи фонда Синода в Центральном государственном историческом архиве СССР в Ленинграде. — ТОДРЛ, 30, с. 332—338;

o   Александр Невский в Псковской литературе ХV—ХVІ вв. — ZS, 21, 1976, р. 311—318;

o   Был ли Константин-Кирилл Философ автором „Слова похвального священномученику Клименту“? — RSlav, 22—23, 1977, р. 61—80;

o   „Мучение Йоанна Нового“ Григория Цамблака в сборнике первой трети XV в. из собрания Η. П. Лихачева. — СС, 4, с. 48—56;

o   Малоизвестные и неизвестные произведения Григория Цамблака. — Bsl, 40, 1979, р. 311—322;

o   Алексей Жемчужин о Григории Цамблаке. — Старобългарска литература, 7, 1980, с. 63—71;

o   Болгарские богомилы и русские стригольники. — Bbg, 6, 1980, р. 63—72;

o   К вопросу о церковно-политических планах Григория Цамблака. — СС, 1981, с. 57—64;

o   „Слово похвално Клименту Римскому“ — предполагаемо съчинение на Константин-Кирил Философ от мисията му при хазарите. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 48—51;

o   Выборочный библиографический список литературы об Изборнике 1073 г. — В: Изборник Святослава 1073 г. Научный аппарат факсимильною издания. М., 1983, с. 75—79;

o   Академик Н. К. Никольский о Григории Цамблаке. — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. 1. Roma, 1986, p. 30;

o   Стефан Пермский и Козма Пресвитер. — В: Руско-български връзки през вековете. С., 1986, с. 55;

o   О сербском периоде жизни и творчества Григория Цамблака. — In: Pontes slavíci. Festschrift für Stanislaus Hafner zum 70. Geburtstag. Graz, 1986, p. 17—32;

o   Aleksandr Nevskij im künstlerischen und geschichtlichen Bewußtsein Rußlands bis zum Beginn des 19. Jahrhunderts. — In: Literaturbeziehungen im 18. Jahrhundert. Studien und Quellen zur deutsch-westeuropäischen Kommunikation. Berlin, 1986, p. 81—127;

o   Древнеславянская кормчая XIV титулов без толкований. Труд В. Н. Бенешевича. 2. Подг. к изданию и снабжен дополнениями Ю. К. Бегуновым, И. С. Чичуровым, Я. Н. Щаповым. С., 1987, 332 с.;

o   Кирилло-Новоезерский список поэтического произведения Димитрия Кантакузина. — Palaeobulgariса, 11, 1987, 2, р. 60—73;

o   Похвальное слово Мефодию как произведение художественной ораторской прозы. — Symposium Methodianum, p. 403—414;

o   Ростовская сказочная повесть о Кирилле и Мефодии. — В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. С., 1994, с. 146—154;

o   „Беседа на новоявившуюся ересь Богомилу“ Козмы Пресвитера Болгарского в Византии и Германии. — Bsl, 56, 1995, p. 605—615;

o   Новое о болгарском богомильстве. — В: Slavia Orthodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. дфн Румяна Павлова. С., 2003, с. 39—43.

 

 

604

 

            Лит.:

·       Изследване на съветски учен за Презвитер Козма. — ЛМ, 13, 1969, 1, с. 162—163;

·       Куев К. — Литературен фронт, бр. 13, 23 март 1974, с. 7 (рец.);

·       Трифуновић Ђ. — ПКЈИФ, 40, 1974, с. 280—282 (рец.);

·       Mečev К. — ЕВ, 11, 1974, 1, р. 126—127 (рец.);

·       Mulić М. — Slovo, 25—26, 1976, р. 421—428 (рец.);

·       Список научных работ Юрия Константиновича Бегунова 1956—1985. — Полата кънигописьнаı-а, 13, 1985, с. 95—102.

 

Нина Гагова

 

 

    (4). БЕНЕШЕВИЧ, Владимир Николаевич (9/21.VIII.1874—27.II.1938) — руски византолог и палеославист, историк на правото. Роден в Друя, Виленска губ. Завършва гимназия във Вилно (дн. Вилнюс, Литва) (1893) и Юридическия фак. на Санктпетербургския унив. (1897). Продължава образованието си в чужбина, като посещава лекции по философия и история на правото в Лайпциг, Берлин и Хайделберг. Стипендиант по църковно право в Юридическия фак. на Санктпетербургския унив. (1899—1901) при канониста М. И. Горчаков. От 1901 датира интересът му към кормчиите книги и други грц., слав. и грузински паметници с юридическо съдържание, поради който предприема научноизследователски задгранични пътувалия до големи библиотеки — в Берлин, Лайпциг, Мюнхен, Виена, Париж, Рим, Атон, Ерусалим, Синай, Александрия, Кайро, Патмос и другаде. След защитата на магистърската си дисертация на тема „Канонический сборник XIV титулов со второй четверти VII в. до 883 г.“ (1905) е частен доц. в Историко-филологическия фак. на Санктпетербургския унив., където чете лекции по грц. палеография и история на Византия; от 1911, след смъртта на титуляра Горчаков оглавява Катедрата по църковно право в Юридическия фак. Преподава църковно право в Духовната академия (1907—1909) и във Военноюридическата академия (1909—1911) в Санкт Петербург. По-късно чете лекции по история на Византия в Истор. фак. на Ленинградския държ. унив. (1934—1937). От 1925 до 1937 с известни прекъсвания работи в Отдела за ръкописи на Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ (дн. РНБ) в Ленинград, където се занимава с изследователска работа, с подготовката на печатния каталог на ръкописните сбирки и организира дейността на фотокабинета, насочена главно към заснемането на палимпсеста и редки ръкописи. Член-кор. (1924) на АН на CCCI? почетен д-р по правни науки на Атинския унив. (1912), чуждестр. член на Баварската АН (1927) и на Берлинската АН (1929). Мястото на смъртта му не е установено.

 

В своята автобиография, написана през 1937, Б. определя като сфера на основния си изследователски интерес църковното право — „област науки совершенно неразработанная в отношении греческой и русской церкви“ („Древне-славянская Кормчая XIV титулов...“, 2, 1987, с. 254). Изучаването и издаването на юридически паметници от гръко-римската епоха, на старослав. и староруското право се превръщат в първостепенна задача за целия му научен път. Необходимостта от езикова и истор. подготовка при разработването на сложната юридическа тематика превръща Б. в учен с енциклопедични интереси, научна обективност и пиетет към изворовия материал. Забележителни са приносите му в описването на грц. ръкописи с църковноюридическо съдържание от манастира Ватопед и Лаврата на св. Атанасий на Атон (1904). Б. продължава и значително разширява описанието на грц. ръкописи в манастира „Света Екатерина“ на Синай, започнато от Порфирий Успенски. Един от конкретните резултати на широките му познания в тази насока е изданието на грц. текст на Тактикона на антиохийския монах Никон Черногорец по ръкопис № 441 от синайската сбирка (1916). Магистърската му дисертация предшества най-забележителния му принос в областта на палеославистиката — отпечатания през

 

 

605

 

1906—1907 първи том от монографията „Древне-славянская Кормчая в XIV титулов без толкований“. Виз. оригинал на т. нар. трета редакция на Синтагмата от 14 титула (между 787—861) и нейният старослав. превод поставят възлови проблеми от областта на слав. юридически съчинения. Въпреки че най-архаичният препис от слав. превод на Синтагмата — руската пергаментна Ефремовна кормчая от XII в. (Москва, ГИМ, Син. 227), предизвиква интереса на изтъкнати руски историци и филолози още в средата на XIX в., на Б. принадлежи не само цялостното изследване на историята на грц. оригинал, но и осъществяването на образцово, макар и непълно, издание на Ефремовския препис с разночетения по други руски преписи от XIII— XVI в.

 

Владимир Бенешевич

 

В съвременната палеославистика надделява тезата, че слав. превод на Синтагмата от 14 титула е всъщност старобългарски (Симеонов, или Преславски). Неговата поява може да се отнесе най-вероятно към последното десетилетие от управлението на цар Симеон (893— 927), когато се създават автокефална бълг. църковна организация и необходимата ѝ канонична книжнина. Б. не успява да приключи втората част от широко замисления си проект върху старослав. Кормчая от 14 титула, в която според намерението му трябвало да бъде проследена съдбата на кормчиите книги сред южните славяни и в Русия във връзка с историята на техния грц. прототип. Той обаче извършва задълбочена предварителна текстологическа работа по отделянето на първоначалния състав на Кормчаята от 14 титула от по-късните текстови наслоения както в грц. оригинал, така и в слав. превод. Въз основа на неговите идеи и на архивни материали в 1987 авторски колектив под ръководството на Я. Н. Шчапов издава втория том на „Древне-славянская Кормчая в XIV титулов без толкований“, в който се включват още статии от състава на юридическия сборник (календарно-хронологически съчинения, извадки от Прохирона и Еклогата, „Изложение на вярата“ от Михаил Синкел, послания и правила на отделни събори или църковни лица, и др.).

 

Докторската дисертация на Б. (1914) е посветена на Синагогата от 50 титула и другите юридически сборници на виз. юрист и цариградски патриарх Йоан III Схоластик (565—577). В нея не само е разгледано за пръв път и многостранно юридическото наследство на Йоан III Схоластик, но е разработен и сложният проблем за симбиозата между светското и църковното законодателство. Грц. оригинал на Синагогата, придобил официално канонично значение в християнския свят и на Запад, и на Изток, има пряко отношение към славистичните проучвания, тъй като въз основа на някои от преписите на Схоластиковия прототип възниква първият превод на слав. Номоканон, осъществен от Методий във Велика Моравия ок. 880—883. На тази тема през 1923 Б. публикува рецензия върху труда на X. Ф. Шмид за Методиевия превод на Номоканона „Die Nomokanon- Übersetzung der Methodius“ (1922).

 

 

606

 

Приемайки тезата на Шмид за Методиевото авторство на превода и за неговия моравски произход, Б. същевременно повдига някои и до днес спорни въпроси, напр. за обема на понятието Методиев номоканон и доколко то се покрива или различава от състава на Устюжката кормчая от XIV в., в която е запазен най-архаичният слав. препис на Синагогата от 50 титула. Той обръща внимание и на текстовите сходства между Устюжкия препис и някои части на Ефремовската кормчая. Неговото обяснение на този факт е, че преводът на Синтагмата от 14 титула в третата ѝ редакция също е направен в Кирило-Методиевата епоха, вероятно от Константин-Кирил, и е предназначен за Б-я. В непубликуваната си приживе статия „Миражи в истории древней Руси и южных славян“ Б. допуска, че и в двата превода е взел участие някой от сподвижниците на двамата братя. Въпреки че някои от тези предположения не намират сериозна научна подкрепа, те илюстрират задълбоченото внимание на Б. към руските и южнослав. кормчии и към виз. влияние върху тях. Магистърската и докторската дисертация на Б. получават признанието на най-авторитетните канонисти от началото на XX в. и са удостоени с академичната Уваровска премия.

 

Резултат от заниманията на Б. със слав. правни текстове са редица издания на конкретни извори: двата преписа от Синтагмата на Матей Властар от Санктпетербургската Синодална библиотека, по единия от които (№ 302, бълг. редакция от втората половина на XIV в.) Б. издава Правилата на цариградския патриарх Никифор Изповедник (1901); ранната руска компилация върху старобълг. редакция на Заповедите на св. отци (1917); Никифоровата кормчая — руски препис от XVI в. (1903), и др. Интересите на Б. към средновековното ръкописно наследство се простират не само върху грц. и слав. извори, но и върху староарменската и старогрузинската писменост, т. е. върху писмената традиция на различни народи от виз. културен кръг. Б. издава за пръв път старогрузинския превод на Четириевангелието и изследва грузинския Велик номоканон, а като илюстрация на духовното общение между православните народи въвежда в научно обръщение арменския превод на Сказанието за Борис и Глеб и издава новооткрити грц. надписи от Армения.

 

 

            Съч.:

o   Два списка славянского перевода Синтагмы Матфея Властаря, хранящиеся в Санкт-Петербургской Синодальной библиотеке. Описание их и тексты неизданных статей. — ИОРЯС, 6, 1901, 4, с. 150—227;

o   Кормчая Никифорова. Описание. — ИИАН, 18, 1903, 4, с. 21—45;

o   Codex Iustineus? — Zeitschrift der Savigny-Stiftung für Rechtsgeschichte. Romanistische Abteilung, 24, 1903, p. 409—414;

o   А. И. Алмазов. Законоправильник при русском требнике. Критикобиблиографический очерк по поводу книги проф. А. С. Павлова „Номоканон при Большом Требнике“. М., 1897 (отд. отп. СПб., 1902) (рец.). — ЖМНП, 353, 1904, июнь, с. 397—425;

o   Сведения о греческих рукописях каноническото содержания в библиотеках монастырей Ватопеда и Лавры св. Афанасия на Афоне. — ВВр, 11, 1904, 3—4, прил. 2, с. 1—90;

o   Канонический сборник XIV титулов со второй четверти VII века до 883 г. К древнейшей истории источников права греко-восточной церкви. СПб., 1905, 335 с.+ 101 прил.;

o   Древне-славянская Кормчая XIV титулов без толкований. 1. СПб., 1906, 5 + 837 с. (2 изд. Leipzig, 1974, 840 р.); 2. С., 1987, 332 с.;

o   Завещание византийското боярина XI в. — ЖМНП, Н.С., 9, 1907, с. 219—231;

o   Молитва отцов Никейского первого вселенското собора. — ИИАН, 23, 1908, с. 73—74;

o   Отчет о поездке в Синайский монастырь св. Екатерины летом 1908 г. — ИИАН, 1908, с. 1145—1148;

o   Die „Gebete der heiligen Väter“ nach dem Euchologium Sinaiticum. — In: JagićFestschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, p. 591—596;

o   Армянский пролог о свв. Борисе и Глебе. — ИОРЯС, 14, 1909, 1, с. 201—236;

o   Прохирон (ὁ πρόχεριος νόμος) в новейшей русской литературе. — Юридические записки, 1 (3), Ярославль, 1909, с. 102—110;

o   Отзыв о книге свящ. Д. Ф. Стефановича „Стоглав: его происхождение, состав и значение в истории древнерусского церковною права и богослужения“. — Журнал заседаний Совета Санкт-Петербургской духовной академии за 1909—1910 учебный год, с. 318—324;

o   Четвероевангелие в древнем грузинском переводе по рукописям 913 и 995 годов. 1—2. Под ред. В. Н. Бенешевича. СПб., 1909—1911;

 

 

607

 

o   Отрывок греческой литургии в латинской транскрипции. К истории Синайского монастыря. — ИИАН, 1910, 15, с. 1233—1244;

o   Описание греческих рукописей монастыря св. Екатерины на Синае. 1. Замечательные рукописи в Библиотеке Синайского монастыря и Синаеджуванийского подворья (в Каире), описанные архимандритом Порфирием Успенским. Под редакцией и с дополнениями В. Н. Бенешевича. СПб., 1911, 28+663 с.; 3., 1. Рукописи 1224—2150. Под редакцией В. Н. Бенешевича. Петроград, 1917, 4+354 с.;

o   Изображение грузинского царя Давида Строителя на иконе Синайского монастыря. — Християнский Восток, 1, 1912, 1, с. 62—64;

o   О древнем иерусалимском сгшске грузинской минеи-четьи. — Християнский Восток, 1, 1912, 1, с. 65—88;

o   Очерки по истории Византии. Под редакцией и с предисловием В. Н. Бенешевича. 1—4. СПб., 1912— 1915;

o   Памятники Синая археологические и палеографические. Под ред. В. Н. Бенешевича. 1. Л., 1925; 2. СПб., 1912;

o   Грузинский великий номоканон по спискам Тифлисского церковного музея. — Християнский Восток, 2, 1913, 3, с. 349—377; 5, 1916, 2, с. 112—127;

o   Синагога в 50 титулов и другие юридические сборники Иоанна Схоластика. К древнейшей истории источников права грековосточной церкви. СПб., 1914;

o   Сборник памятников по истории церковного права, преимущественно русской церкви до эпохи Петра Великого. 1—2. Составил В. Н. Бенешевич. Петроград, 1914— 1915;

o   Устав святого великого князя Владимира о церковных судах и о десятинах. Издание Имп. Археографической комиссии. Петроград, 1915;

o   Номоканон Иоанна Комнина, архиепископа Архидского. — ВВр, 22, 1915—1916, с. 41—61;

o   Тактикой Никона Черногорца. Греческий текст по рукописи № 441 Синайского монастыря св. Екатерины. 1. Петроград, 1916 (Записки Историко-филологического факультета Петроградского университета, 139), с. 1—120;

o   „Заповеди св. отец“ до-монгольского периода. — ИОРЯС, 22, 1917, 1, с. 10—15;

o   Митрополита Алексея „Слово о новых постах“. — Библиографическая летопись, 3, 1917, с. 105—110; Московский собор конца XVI в. о церковном вине. — ИОРЯС, 22, 1917, 1, с. 1—9;

o   Памятники древнерусского канонического права. 2., 1. Петроград, 1920;

o   Die türkischen Namen der Tore von Konstantinopel. — BZ, 33, 1920, p. 408;

o   Три анийские надписи XI в. из эпохи византийского владычества. Петроград, 1921;

o   Алексей Александрович Шахматов [некролог]. — Русский исторический журнал, 1921, 7, с. 7;

o   H. F. Schmid. Die Nomokanonübersetzung des Methodius. Leipzig, 1922 (рец.). — Slavia, 2, 1923—1924, p. 135—138;

o   Sur la date de la mosaïque de la transfiguration au Mont Sinai. — Byzantion, 1, 1924, p. 145—172;

o   Russisch-Byzantinische historisch—Lexikalische Kommission der Russischen Akademie der Wissenschaften. — BZ, 25, 1925, p. 507—509;

o   Spuren der Werke des Ägypters Rhetorios, der Livius Andronicus und des Ovidius in altslavischer Übersetzung. — BZ, 25, 1925, p. 310—312;

o   K истории евреев в Византии VI—X веков. — Еврейская мысль, 1926, с. 197—224, 305— 318;

o   Русско-византийская комиссия Glossarium Graecitatis. — ВВр, 24, 1926, с. 115—130;

o   Вазелонские акты. Материалы для истории крестьянского и монастырского землевладения в Византии XII —XV вв. Л., 1926, 2 + 124+102 с.+ 11 табл. [Бенешевич В. Η., Ф. И. Успенский];

o   Заметки к текстам Notitiae episcopatuum. — In: Seminarium Kondakovianum. 1. Praha, 1927, p. 65—72;

o   Новые данные для исторической географии Ближнего Востока (из греко-сирийского списка отцов Никейского первого вселенского собора). — Известия Кавказского историко-археологического института в Тифлисе, 2, 1917—1925 (1927), с. 111—134;

o   Monumenta Vaticana ad ius canonicum pertinentia. — Studi bizantini, 2, 1927, p. 121—191;

o   Из истории переводной литературы в Новгороде конца XV столетия. — В: Сборник статей в честь акад. А. И. Соболевского. Л., 1928 (СОРЯС, 101, 3), с. 378—380;

o   Ф. И. Успенский как основатель и руководитель русско-византийской комиссии Академии наук. — В: Памяти академика Федора Ивановича Успенского. Л., 1929, с. 67—74;

o   Ein neuer Codex de Acta Patriarchatus Constantinopolitanus. — BZ, 34, 1934, p. 479;

o   Corpus scriptorum iuris graeco-romani tam canonice quam civilis. — In: Actes du IV^е Congrès international des études byzantines, Sofia, Sept. 1934. 1. Sofia, 1935 (ИБАИ, 9), p. 137—144;

o   Zur slavischen Scholie angeblich aus der Zeit der Slavenapostel. — BZ, 36, 1936, p. 101—105; Ioannis Scholastici synagoga L titulorum ceteraque eiusdem opera iuridica. 1. München, 1937 (ABAW, N. F., 14), 281 p.;

o   Письма к В. H. Златарскому (9 писем, 1927— 1935 гг.). — В: Българо-руски научни връзки XIX —XX век. Писма и документи. С., 1968, с. 17—19, 25;

o   Из незавершенной и непубликованной работы В. Н. Бенешевича под названием „Миражи в истории древней Руси и южных славян“. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 249—253.

 

            Лит.:

·       Большая советская энциклопедия. 5. М., 1927, с. 537—538;

·       Советская историческая энциклопедия. 2. Μ., 1962, с. 330—331;

·       Ульяновская В. А. Формирование научной интеллигенции в СССР 1917—1937. М., 1966, с. 153—154;

·       Удальцова З. В. Византиноведение. — В: История исторической науки в СССР 4. М., 1966, с. 625—626;

·       Вайнштейн О. Л. История советской медиевистики. 1917—1966. Л., 1968, с. 72—73;

·       Удальцова 3. В. Советское византиноведение за 50 лет. М., 1969, с. 10, 11, 14—16, 23, 32, 37;

·       Гранстрем Е. Э. Владимир Николаевич Бенешевич (к 100 летию со дня рождения). — ВВр, 35, 1973, с. 235—243;

·       Щапов Я. Н., Ю. Бегунов. О завершении издания текста Древнеславянской кормчей в XIV титулах без толкований. — Bbg, 1973, р. 105—112;

 

 

608

 

·       Щапов Я. Н. Сборники византийского права в исследованиях и изданиях проф. В. Н. Бенешевича. — Klio, 61, 1979, 1, р. 233— 240;

·       Биобиблиографические материалы В. Н. Бенешевича. Автобиография. Список опубликованных работ. Избранные Personalia В. Н. Бенешевича. — В: Древнеславянская кормчая XIV титулов без толкований. Труд В. Н. Бенешевича. 2. Подг. к изданию и снабжен дополнениями Ю. К. Бегуновым, И. С. Чичуровым, Я. Н. Щаповым. Под общим руководством Я. Н. Щапова. С., 1987, с. 254—264;

·       L. В. Hommage à Vladimir Nikolaevič Beneševič. — Rechthistorisches Journal, 7, 1988, p. 3—12.

 

Марияна Цибранска

 

 

    (5). БЕРНЩЕЙН, Самуил Борисович (Бернштейн, С. Б.) (3.I.1911—6.Х.1997) — руски езиковед славист. Роден в гр. Баргузин в Забайкалието. Завършва Слав. отдел на Историко-етнологическия фак. на Московския унив. От 1931 е аспирант в Московския научноизследователски инст. по езикознание, от 1933 — в Инст. по езикознание в Ленинград (дн. Санкт Петербург). Защитава кандидатска дисертация върху езика на дамаскините от XVII—XVIII в. (1934). Ръководител на Катедрата по бълг. език и литература в Одеския педагогически инст. (1934—1939) и на Катедрата по езикознание в Одеския унив. (1938—1939), в който същевременно е декан на Литературния фак. От 1939 работи в Московския инст. по философия, литература и история (от 1941 — в състава на Московския унив.). През 1941—1943 оглавява Катедрата по славяно-руско езикознание в Унив. и е декан на Филологическия фак., от 1943 е в Катедрата по слав. езикознание, която ръководи от 1947 до 1970. През 1946 защитава докторска дисертация върху езика на влахо-бълг. грамоти от XIV—XV в.; д-р на филологическите науки (1947), проф. (1948). От 1946 работи в новосъздадения Инст. по славянознание при АН на СССР; едновременно е проф. по слав. езикознание в Московския унив. (1948). Редактор на периодичните издания „Вопросы славянского языкознания“, „Статьи и материалы по болгарской диалектологии“ (1950—1962), „Славянское и балканское языкознание“, „Славянская филология“. Чуждестр. член на БАН (1963) и на Македонската академия на науките и изкуствата (1969). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1969). Умира в Москва.

 

Б. работи в областта на сравнителната и истор. граматика на слав. езици, историята на бълг. език и на бълг. писмени паметници, бълг. и слав. диалектология, бълг. лексикография, историята на славистиката. Конкретната проблематика в изследванията му се отнася главно към южно- и западнослав. езици; най-много трудове посвещава на бълг. език, за чието изследване в истор. план препоръчва ретроспективния метод — да се започне от състоянието на езика през XVII—XVIII в., отразено в дамаскините и в други новобълг. паметници, за да се реконструира неговото по-старо състояние, като се използват данните от диалектите и руските преписи на среднобълг. паметници. Той обръща внимание и на ценната информация, която дават влахо-бълг. грамоти. Според него особено важно е историята на говоримия език да се разграничава от историята на книжовния език — въпреки неразривната връзка между тях. Б. предполага, че старобълг. паметници съдържат твърде голям брой чисто книжовни елементи и не представят вярно картината на живия език от съответната епоха. Причините за специфичната структура на бълг. език в сравнение с останалите слав. езици той търси в развитието на вътрешни езикови тенденции, като допуска, че те са във връзка с трако-илирийския субстрат. Специалистите, които не приемат тази теза, изтъкват, че Б. преувеличава ролята на чисто книжовния пласт в старобълг. паметници и отдава твърде голямо значение на субстрата, без да е добре известно какъв точно е бил съставът

 

 

609

 

на балк. население и до каква степен то е било елинизирано и романизирано.

 

По инициатива на Б. и под негово ръководство се събират и обработват материалите за няколко диалектни атласа: „Атлас болгарских говоров в СССР“ (1958), „Български диалектен атлас“ (т. I, 1964, в съавт. със Ст. Стойков), „Карпатский диалектологический атлас“ (ч. 1—2, 1967). Той е един от инициаторите и авторите на концепцията на „Общеславянский лингвистический атлас“ (1965). Б. изтъква необходимостта при класификацията на диалектите да се отчитат не само фонетични, а и граматични, лексикални и семантични признаци. Въз основа на картографските данни приема мнението, изказано от Ст. Стойков, че южните бълг. говори по много свои черти се обединяват със западните и че типологически стоят по-близо до тях, отколкото до североизточните. Според него бълг. диалекти могат да се разделят на две големи групи: едната обхваща говорите на североизток от линията Никопол—Пазарджик—Бургас, а другата — всички останали. Това състояние на говорите отразява старо племенно деление.

 

Б. прави обстоен анализ на праслав. фонологична система. Специално внимание обръща на характера на сричката в праслав. език, като разглежда палатализационните процеси като частен случай от по-общата тенденция към групов или сричков синхармонизъм, а нея свързва с тенденцията към възходяща звучност и предполага взаимно влияние на двата процеса. Като обсъжда въпросите за праслав. език, за слав. прародина и за балто-слав. взаимоотношения (застъпвайки тезата за балто-слав. общност), Б. анализира езиковите факти на широк културно-истор. фон, привличайки истор., етнографски и археол. материал. Изследва подробно редуванията в слав. езици и ролята на фонетичните процеси за изграждането на морфемата.

 

Самуил Бернщейн

 

През 1966, по време на организираните от БАН и Софийския унив. юбилейни тържества за Климент Охридски, Б. обосновава убеждението си, че и в средата на XX в. славистиката все още е в дълг пред големите заслуги на Кирило-Методиевите ученици, и набелязва изследователска програма, чрез която трябва да се осъществи нов етап в осветляването на Климентовата просветителска и писателска роля (Климент Охридски. Материали за неговото чествуване по случай 1050 години от смъртта му. С., 1968, с. 83—84). Собственият му принос в тази проблематика е главно книгата „Константин-Философ и Мефодий. Начальные главы из истории славянской письменности“ (1984), която има обзорен характер. В предисловието към нея Б. уточнява, че от обширния комплекс на кирило-методиевските въпроси избира за обект на своето изложение истор. извори и житейския път на първоучителите и техните непосредствени ученици. Коментирайки изворовите текстове

 

 

610

 

от различен тип, той се стреми да посочва интерполациите и легендарните моменти, както и да оценява изследователските тези с оглед на евентуалните влияния на „национални предразсъдъци, политически възгледи и религиозна принадлежност“ (с. 8). Според него в състоянието на кирилометодиевистиката през XIX и XX в. ясно се очертава по-високото равнище на филологическата критика в сравнение с историческата. Сред незадоволително проучените проблеми той поставя политиката на виз. светска и църковна власт спрямо всички етапи от дейността на солунските братя (в тази тема включва и отношенията между патриарх Фотий и Константин Философ). Б. се присъединява към традиционното мнение за голямата достоверност на ЖК и ЖМ, но уточнява, че това се отнася в по-висока степен за първото от тях; ЖМ според него е завършено в Б-я, където е добавена и цялата гл. 13 за пътуването на моравския архиепископ в Константинопол. От останалите извори по-подробно са представени Пространното житие на Климент Охридски и някои „български тенденции“ в по-късни паметници. Научният коментар върху биографичните сведения за първоучителите (отчасти и за техните ученици) следва плътно фабулната линия на ЖК и ЖМ. Заключителната глава е с историографско съдържание. Специално внимание се обръща на непрекъснатостта в поддържането на култа към Кирил и Методий и на интереса към делото им, като се изтъква значението на дейците на Руската църква от XVII—XVIII в. за събирането и систематизирането на слав. кирило-методиевски извори. Субективната теза за попълването на ЖМ в Б-я с недостоверни сведения Б. застъпва и в публикация от 1992.

 

 

            Съч.:

o   К вопросу об источниках славянской письменности в Валахии. — ИАН СССР оля, 6, 1947, 2, с. 125—135;

o   В. Н. Щепкин — историк болгарского языка. — Доклады и сообщения Филологического факультета Московского университета, 1, 1947, 2, с. 84—87;

o   Селищев — балкановед. — Доклады и сообщения филологического факультета Московского университета, 1, 1947, 4, с. 11—30;

o   Разыскания в области болгарской исторической диалектологии. 1. Язык валашских грамот XIV—XV веков. М.–Л., 1948, 372 с.;

o   Лингвистический атлас болгарских юворов СССР — ИАН СССР оля, 8, 1949, 3, с. 245—253;

o   Из истории конъюнктных местоимений в болгарских говорах. — ВМУ 4, 1949, с. 81—88;

o   Задачи изучения болгарских говоров СССР — Ученые записки Института славяноведения АН СССР 2, 1950, с. 219—224;

o   К вопросу о периодизации истории болгарского языка. — ИАН СССР оля, 9, 1950, 2, с. 108—118;

o   Об одном чехоморавизме в памятниках старославянского языка. — Ученые записки Института славяноведения АН СССР 3, 1951, с. 320—327;

o   Болгарские говоры южною Буджака. — В: Статьи и материалы по болгарской диалектологии. 2. М., 1952, с. 4—20;

o   О некоторых вопросах сравнительно-исторического метода в языкознании. — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР 2, 1952, 7, с. 3—13;

o   Славянские элементы в молдавском языке. — В: Вопросы молдавского языкознания. М., 1953, с. 150—158;

o   Основные задачи, методы и принципы „Сравнительной грамматики славянских языков“. — ВЯ, 3, 1954, 2, с. 49—67;

o   Вячеслав Николаевич Щепкин. М., 1955, 43 с.;

o   Задачите по картографирането на българските народни говори. — БЕ, 5, 1955, 4, с. 297—307;

o   Вклад ученых Московского университета в изучение болгарского языка. — ИИБЕ, 5, 1957, с. 383—392;

o   К изучению редакций болгарских списков „Сокровища“ Дамаскина Студита. — В: Езиковедски изследвания в чест на академик Стефан Младенов. С., 1957, с. 215—224;

o   Из истории изучения южных славянских языков в России и в СССР. — ВСЯ, 2, 1957, 2, с. 123—152;

o   Атлас болгарских говоров в СССР [Бернштейн С. Б., Е. В. Чешко, Э. И. Зеленина]. 1. Вступительные статьи, комментарии к каргам. М., 1958, 84 с.; 2. Карты. М., 1958, 109 карт.;

o   Методы и задачи изучения истории значений и функций падежей в славянских язъках. — В: Творительный падеж в славянских языках. М., 1958, с. 5—40;

o   Бальто-славянская языковая сообщность. — СФ-М, 1, 1958, с. 45—67;

o   Из истории болгарских поселений в Крыму (по материалам Одесского исторического архива). — В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960, с. 273—281;

o   Към историята на българската диалектология. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. С., 1960, с. 345—348;

o   Очерк сравнительной грамматики славянских языков. Введение. Фонетика. Μ., 1961, 351 с.;

o   Некоторые проблемы сравнительно-исторического изучения славянских языков. — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР 33—34, 1961, с. 179—186;

 

 

611

 

o   Очередные проблемы сравнительно-исторического изучения славянских языков. — В: Координационное совещание по актуальным ироблемам славяноведения. М., 1961, с. 47—51;

o   Slovník jazyka staroslověnského — Lexicon linguae palaeoslovenicae. Hlav. red. J. Kurz (рец.). — Slavia, 30, 1961, p. 318—325;

o   Об одной особенности глагольной флексии 1 л. ед. ч. настоящего времени в юго-восточных говорах Болгарии. — SPr, 4, 1962, р. 241—254;

o   К изучению истории болгарского литературното языка. — В: Вопросы теории и истории языка. Сборник в честь профессора Б. А. Ларина. Л., 1963, с. 34—41;

o   К истории слога в праславянском языке. — В: Славянское языкознание. V Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1963, с. 53—69;

o   Карпатский диалектологический атлас. — ВЯ, 12, 1963, 4, с. 72—84;

o   Български диалектен атлас. 1. Югоизточна България. Съставен под ръководството на Ст. Стойков и С. Б. Бернщейн. 1. Карти. С., 1964, 288 л.; 2. Статии. Коментари. Показалци. С., 1964, 207 с.;

o   К истории праславянского аблаута (ступень редукции). — В: Проблемы сравнительной грамматики индоевропейских языков. Научная сессия. Тезисы докладов. М., 1964, с. 78—79;

o   Изучение диалектов карпатското ареала. — В: XII Республіканська діалектологічна нарада. Тези доповідей. Київ, 1965, с. 13—14;

o   К изучению польско-южнославянских языковых связей. — Studia.z filologii polskiej i słowiańskiej, 5, 1965, p. 33—36;

o   Неславянские языки в Общеславянском лингвистическом атласе. — В: Общеславянский лингвистический атлас. М., 1965, с. 36—47;

o   О некоторых вопросах теории чередований. — СС, 1965, 5, с. 45—52;

o   К. Мирчев, Хр. Кодов. Енински апостол. Старобългарски паметник от XI век. С., 1965 (рец.). — СС, 1966, 1, с. 264;

o   Болгарско-русский словарь. Μ., 1966, 768 с.;

o   Les langues turkes de la péninsule des Balkans et „l’union des langues balkaniques“. — In: Les problèmes fondamentaux de la linguistique balkanique. Sofia, 1966, p. 82—91;

o   Карпатский диалектологический атлас. Μ., 1967. 1., 271 с.; 2. Карты. 212 карт; Советской славянской филологии 50 лет. — СС, 1967, 5, с. 77—93; Контракция и структура слога в славянских языках. — В: Славянское языкознание. VI Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1968, с. 19—31;

o   Zum Studium der altslavischen ostbulgarischen Redaktion des IX.—X. Jahrhunderts. — Annuaire de l’Institut de Philologie et d’Histoire Orientales et Slaves, 18, 1968, p. 55—63;

o   К проблеме именных основ в праславянском. — Зборник за филологију и лингвистику, 12, 1969, с. 7—19;

o   Очерки славянской морфологии (чередование в парадигме настоящею времени). — ВМУ, Филология, 1970, 3, с. 3—18; 4, с. 45—58;

o   Следы консонантных именных основ в славянских языках (следы основ на -s). — ВЯ, 19, 1970, 3, с. 71—96;

o   К вопросу о научных школах и направлениях в языкознании. — В: Общее и романское языкознание. М., 1972, с. 137—143;

o   Очерки славянской морфологии (чередования согласных в именах на -а). — СФ-М, 8, 1973, с. 89—96;

o   Проблемы интерференции языков Карпатско-дунайского ареала в свете данных сравнительной диалектологии. — В: Славянское языкознание. VII Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1973, с. 25—41;

o   Очерк сравнительной грамматики славянских языков. Чередования. Именные основы. М., 1974, 380 с.;

o   Сравнительная грамматика славянских языков (Программа курса. Комментарий к программе. Методические заметки). — ВМУ, Филология, 1976, 6, с. 45—62;

o   Памяти профессора Кирилла Мирчева. — ВМУ, Филология, 1976, 5, с. 94—95;

o   О некоторых вопросах изучения истории русского славяноведения. — ВМУ, Филология, 1979, 4, с. 3—18;

o   Афанасий Матвеевич Селищев. — ВМУ, Филология, 1979, 6, с. 55—58;

o   Главни проблеми на историята на българския език. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 46—52;

o   Предисловие редактора. — В: Можаева И. Е. Библиография по кирилло-мефодиевской проблематике 1945— 1974 гг. М., 1980, с. 3—20;

o   Основные этапы переселения болгар в Россию в ХVIIІ—ХІХ веках. — СС, 1980, 1, с. 42—59;

o   Академик П. С. Билярский и его вклад в изучение языка среднеболгарской письменности. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 131—144;

o   Западнославянские (моравские) элементы в сказании „О письменах“ Черноризца Храбра. — MJ, 32—33, 1982, с. 43—48;

o   Актуальные задачи изучения истории болгарского языка. — ВМУ, Филология, 1983, 4, с. 3—13;

o   К вопросу о членении болгарских диалектов. — ВЯ, 32, 1983, 4, с. 10—18;

o   Константин-Философ и Мефодий. М., 1984, 166 с.;

o   Еще раз о Срезневском. — СС, 1984, 2, с. 87—93;

o   Несколько слов о иостратической гипотезе. — ВЯ, 35, 1986, 3, с. 38—41;

o   Начало изучения языков западных и южных славян [Бернштейн С. Б., В. П. Гудков, С. В. Смирнов]. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Изучение южных и западных славян. М., 1988, с. 54—61;

o   Славянское языкознание. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Изучение южных и западных славян. М., 1988, с. 368—372;

o   Трагическая страница из истории славянской филологии (30-е годы XX века). — СС, 1989, 1, с. 77—82;

o   Южные славяне в балканской перспективе. — СС, 1989, 4, с. 64—66;

o   Паннонские жития святых Кирилла и Мефодия в контексте славяно-визаптийских отношений в конце IX в. — В: Болгарская культура в веках. Тезисы докладов научной конференции, Москва, 26—17 мая 1992 г. М., 1992, с. 3—5.

 

            Лит.:

·       Бродич В., И. Шептунов. Новое исследование по истории болгарского языка. — Славяне, 1948, 11, с. 52—55;

 

 

612

 

·       Nandris S. Bernschtein S. В. — Slavonic and East European Review, 30, 75, 1951—1952, p. 617—621;

·       Horálek K. Sovětská práce o periodizaci dějin bulgarštiny. — Slavia, 21, 1952, p. 50—62;

·       Стойков Ст. Атлас на българските говори в Съветския съюз. — БЕ, 9, 1959, 2, с. 182—188;

·       Sander М. Zum Atlas der bulgarischen Mundarten in der Sowjetunion. — ZS, 4, 1959, p. 745—748;

·       Добрев Ив. Нов принос към сравнително-историческото проучване на славянските езици. — ЕЛ, 17, 5, с. 77—83;

·       Vаillant A. Slave commun. — RES, 41, 1962, p. 168;

·       Kiparsky V. Comparativ and Historical Slavistics. — In: Current Trends in Linguistics. 1. The Hague, 1963, p. 103—104;

·       Veyren c J. — BSLP, 58, p. 159—163 (рец.);

·       Мирчев K. Български диалектен атлас. Том I. Югоизточна България (рец.). — ЕЛ, 20, 1965, 4, с. 90—94;

·       Бояджиев Т. Голямо научно дело. — БЕ, 16, 1966, 1, с. 73—80;

·       Sławski F. — Rsl, 26, 1966, p. 141—149 (рец.);

·       Младенов М. Сл. Научни трудове на проф. д-р С. Б. Бернштейн по българистика. — БЕ, 1971, 3, с. 136—143;

·       Можаева И. Е. Библиография трудов проф. С. Б. Бернштейна (1935—1970). — В: Исследования по славянскому языкознанию. Сборник в честь шестидесятилетия профессора С. Б. Бернштейна. М., 1971, с. 5—17;

·       Аванесов Р. И. Сорок лет в славистике. — В: Исследования по славянскому языкознанию. Сборник в честь шестидесятилетия профессора С. Б. Бернштейна. М., 1971, с. 18—27;

·       Можаева И. Е. Библиография трудов проф. С. Б. Бернштейна (1970—1990). — В: Studia slavica. Языкознание. Литературоведение. История. История науки. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. Μ., 1991, с. 5—15;

·       Можаева И. Е. Литература о проф. С. Б. Бернштейне. — В: Studia slavica. Языкознание. Литературоведение. История. История науки. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. М., 1991, с. 16—18;

·       Толстой Н. И. 60 лет служения славистике. — В: Studia slavica. Языкознание. Литературоведение. История. История науки. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. М., 1991, с. 19—26;

·       Самуилу Борисовичу Бернштейну 85 лет. — Славяноведение, 1996, 1, с. 142;

·       Смирнов Л. Н. Самуил Борисович Бернштейн (1911—1997). — Славяноведение, 1998, 1, с. 123—125;

·       Христова И. Самуил Борисович Бернщейн. — ЕЛ, 53, 1998, 2, с. 162—164.

 

Искра Христова

 

 

    (6). БИЛЯРСКИ, Пьотър Спиридонович (Билярский, П. С.) (29.VІ/11.VІІ.1817—2/14.I.1867) — руски филолог славист. Роден в с. Биляр озеро, Чистополски уезд, Казанска губ., в семейството на свещеник. Завършва семинария в Казан (1834) и Духовната академия в Москва (1838), като същевременно посещава и лекции по слав. филология в Московския унив. През 1840 поради здравословни причини е освободен от духовно звание. От 1838 до 1843 живее в Москва; издържа се от частни уроци. През 1843 се премества в Санкт Петербург, където е назначен за чиновник в Петербургската АН (1844). Започва да сътрудничи на ЖМНП. През 1847 публикува изследване върху езика на Манасиевата хроника, а през 1848 — монография за Реймското евангелие, за които по предложение на А. X. Востоков му е присъдена Демидовска премия. През 1850 е назначен за протоколист в Сената. След смъртта на И. И. Введенски Б. става главен наставник наблюдател за преподаването на руски език и руска литература във военните училища (1855). По инициатива на Востоков е избран за академик (1860). През 1862 започват да излизат „Записки Императорской академии наук“; за редактор е назначен Б. Поради влошеното си здравословно състояние и неразбирателство с някои членове на Академията той приема поканата на В. И. Григорович да чете лекции в Катедрата по история на руския език и литература в новосъздадения Новоросийски унив. в Одеса, където се премества през април 1865. През учебната 1865/1866 чете курс по история на руския език. Умира в Одеса.

 

Основно значение за формирането на филологическите интереси на Б. има сближаването му в Москва с Μ. П. Погодин, който го учи да разчита старите текстове, с В. М. Ундолски, който насочва вниманието му към бълг. език и литература, и с А. А. Куник — първия му учител в областта на теоретичното езикознание. Той запознава Б. с лингвистичните възгледи на В. Хумболт. В Санкт Петербург неговият изследователски метод се оформя под влиянието на П. И. Прейс и на аналитичния подход към материала, характерен за Востоков.

 

Според Б. филологическата изследователска работа трябва да се подчинява

 

 

613

 

на два основни принципа: най-напред да се проучат данните на изследвания език и чак след това да се привличат факти от сродни езици; преди да се изследва който и да било древен слав. писмен паметник, той трябва да се подложи на всестранен филологически анализ, чрез който да се „очисти“ от разнородни по-късни промени. В развитието на руската филология Б. пръв разглежда старобълг. паметници от позициите на историк на българския, а не на руския език. Той смята, че за да се реши спорът на какъв език са направени преводите на Константин-Кирил и Методий, трябва да се изхожда от старото състояние на бълг. език, а не от особеностите му през XIX в.; нужно е да се проследят и обяснят промените в него, настъпили през среднобълг. период, затова се насочва към ръкописи от XII— XIV в., които още не са загубили свойствата на стария език и същевременно съдържат черти на новобългарския.

 

Едно от основните постижения на Б. е изследването му върху езика на Манасиевата хроника по среднобълг. препис от 1345. Монографията е печатана два пъти (1847, 1858), като втория път е допълнена и преработена. Въз основа на основните палеографски особености на ръкописа Б. обосновава мнение, че той е дело на двама преписвачи. Негова заслуга е и датирането на ръкописа от XIV в. (за разлика от А. Д. Чертков, който смята, че паметникът е от XII в.). Основната част на изследването е посветена на среднобълг. вокализъм, отразен в преписа. Особено внимание Б. обръща на свръхкратките ъ и ь. Противопоставяйки се на разпространеното и до днес мнение, че тези звукове са неясни и непостоянни, той за пръв път в науката ги разглежда като самостоятелни, а не като вариантни фонеми. Б. посочва и ново доказателство, подкрепящо теорията на Востоков за носовия характер на звуковете ѫ и ѧ (става дума за редуванията от типа жѧти/жьнѭ). Като отбелязва една от характерните особености на среднобълг. паметници — смесването на носовките, той за пръв път дава точно описание на всички позиции, в които се наблюдава това явление, и се опитва да го обясни с характера на предшестващата съгласна. В края на книгата е поместено приложение, в което Б. спори с Фр. Миклошич по въпроса за езика на семиградските българи. Като представител на течението, което приема становището на Востоков за бълг. диалектна основа на най-стария слав. книжовен език, Б. се обявява против Панонската хипотеза на Б. Копитар и Миклошич и убедително показва несъстоятелността й.

 

Пряка връзка с тези възгледи на Б. има и изследването му върху езика на кирилската част на Реймското евангелие. По мнението на В. Ханка тази част е дело на Прокоп (умрял през 1053) и е пряко доказателство за разпространението на православието в чешките земи. Като анализира характерните особености на паметника, Б. оборва теорията на Ханка и доказва, че въпросният текст е преписан през XIV в. във Влахия от южноруски препис на старобълг. оригинал.

 

Дейността на Б. не се ограничава само със славистични изследвания. През 1858 излиза преводът му на руски език на известното съчинение на В. Хумболт „Über die Verschiedenheit des menschlichen Sprachbaues und ihren Einfluss auf die geistige Entwicklung des Menschengeschlechts“. Този превод е изисквал не само да се преведе точно сложната теория на Хумболт, но и да се създадат и нови езиковедски термини, несъществували до този момент в руския език. Б. издава и фундаментален труд с материали за биографията на М. В. Ломоносов (1865), както и програма за съставяне на речник на големия учен.

 

 

            Съч.:

o   Судьбы церковного языка. Историкофилологические исследования. 1. О среднеболгарском вокализме по патриаршему списку летописи Манассии. СГІб., 1847, 144 с. (2 изд. 1858);

 

 

614

 

2. О кирилловской части Реймского евангелия. СПб., 1848, 7+283 с.;

o   Материалы для биографии Ломоносова. СПб., 1865, 104+820 с.;

 

            Лит.:

·       Петр Спиридонович Билярский [некролог]. — ЖМНП, 134, 1867, 2, с. 248—250;

·       Маркевич А. И. Двадцатипятилетие Имп. Новороссийского университета. Одесса, 1890, с. 213—217;

·       Истрин В. М. Письма к академику Петру Спиридоновичу Билярскому, хранящиеся в Ими. Новороссийском университете. Одесса, 1906, 43 + 318 с.;

·       Ягич В. И. Энциклопедия славянской филологии. 2. СПб., 1910, с. 545—548;

·       Попова В. А. Жизненный путь и научная деятельность академика Петра Спиридоновича Билярского. — В: Наукова конференція присвечена 100-річчю Одеського університету ім. I. 1. Мечникова. Одесса, 1965, с. 44—46;

·       Бернштейн С. Б. Билярский Петр Спиридонович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 72—73;

·       Бернштейн С. Б. Академик П. С. Билярский и его вклад в изучение языка среднеболгарской письменности. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 131—144;

·       Славяноведение в дореволюционной России. Изучение южных и западных славян. М., 1988, с. 166—167.

 

Бойка Мирчева

 

 

    (7). БИРКФЕЛНЕР, Герхард (Birkfellner, G.) (11.VIII.1941) — австрийски славист. Роден в Санкт Пьолтен Фийхофен, Долна Австрия. Следва слав. филология и германистика във Виенския унив. (1960—1966). Като студент специализира два семестъра русистика, полонистика и украинистика във Варшавския унив. (1961 — 1962) и един семестър сърбохърватистика в Загребския унив. (1963), където се насочва към проблеми на палеославистиката (проучва хърватскоглаголически и сръбски кирилски средновековни паметници, занимава се с палеография и текстология). През 1966 защитава докторска дисертация във Виенския унив., чийто обект са неизвестни глаголически фрагменти в Австрия, а през 1977 се хабилитира по слав. филология с труд върху Римския патерик („Das Römische Paterikon“, 1979). Доц. по слав. филология в Инст. по славистика на Виенския унив. (1978—1982). От 1982 като редовен проф. ръководи Катедрата ио славистика в унив. в Мюнстер, Германия; от 1983 е изпълнителен директор на Славяно-балтийския семинар при университета. Отговорен редактор на „Wiener slavistisches Jahrbuch“ (1979—1983), секретар на Австрийския комитет на славистите (1978—1983). Извънреден проф. по слав. филология във Виенския унив. (1983).

 

Научните интереси на Б. обхващат историята на езика и литературата на източните и южните славяни и се развиват в три главни насоки: описване на слав. ръкописи, текстологически проучвания върху средновековни произведения и издания на глаголически и кирилски средновековни писмени паметници. Най-значителният археографски принос на Б. е трудът му за глаголическите и кирилските ръкописи в Австрия (1976). Той съдържа информация за 19 глаголически и 214 кирилски ръкописа. Известните от по-ранните описи кодекси от виенските библиотеки са представени изчерпателно според изискванията на съвременната палеография и кодикология. За пръв път са включени и ръкописи, които се намират в провинциални книгохранилища — обществени и частни библиотеки и манастирски сбирки.

 

Централно място в кирило-методиевските проучвания на Б. заемат въпросите около проникването и разпространението на „Диалозите“ на папа Григорий I Велики (590—604) в средновековните слав. литератури. В редица публикации той проследява три независими превода на „Диалозите“ (един пълен и два фрагментарни), направени от грц. език в различни епохи. На първо място се разграничава пълната слав. редакция на произведението (Version I) — среднобълг. превод от средата на XIV в. Нейният грц. първообраз обаче не е идентичен с ранния превод на латински, направен от папа Захарий (741—752) в средата на VIII в.

 

 

615

 

Вторият слав. превод (Version II) е ранен, но е известен изключително по късни (от XVI—XVIII в.) руски преписи и текстът му е силно и грубо съкратен. Третата редакция (Version III) представлява независимо възникнал старобълг. превод на по-късен грц. текст. Тя включва 30 глави от кн. III и две глави от кн. IV на „Диалозите“ и е сред агиографско-апофтегматичните компилации в състава на един обособен тип на Сводния патерик.

 

Б. посвещава редица изследвания на текстовата традиция на всеки отделен превод на „Диалозите“, тъй като те са свързани с важни за палеославистиката проблеми, включително със сложния и все още неизяснен въпрос за характера на „отеческите книги“, преведени от Методий (ЖМ, гл. 15). Като се присъединява към изследователите, които смятат, че под „отечески книги“ трябва да се разбират четирите книги на „Диалозите“ на папа Григорий I Велики, той оспорва хипотезата, изказана за пръв път от А. И. Соболевски и подкрепена по-късно от Фр. В. Мареш, че Методиевият превод е съхранен във втората слав. редакция. Тази хипотеза е породена от факта, че в преписи на втория превод се среща заглавието Патерикъ римъскъı. Според Б. това название е вторично и късно, не отговаря по смисъл на споменатите в ЖМ „отечески книги“ и не се среща в нито една друга слав. редакция на „Диалозите“. Той не се съгласява и с предположението на Соболевски, че преводачите на текста на втората слав. редакция на „Диалозите“ са използвали в работата си вече готов слав. превод на Стария и Новия завет, т. е. че те са разполагали с превода на Методий.

 

В резултат на своите проучвания Б. стига до извода, че Методий е познавал добре литературното наследство на папа Григорий I Велики и действително е превел „Диалозите“ от гръцки на старобълг. език. Този превод според него може би е запазен частично в третата слав. редакция. Б. установява, че 20 от включените в нея 30 (32) глави, подбрани заради тяхната есхатологична проблематика, са преведени на старобългарски от преработения през XIV в. грц. текст на обемистия антологичен сборник „Синагога“ на Павел Евергетски (починал през 1054), игумен и патрон на манастира „Св. Богородица Евергетска“ в Цариград. Останалите 10 глави от „Диалозите“ обаче не се срещат в преработката на сборника на Павел Евергетски, а са налице в старобълг. текст на третата слав. редакция. Според Б. няма съмнение, че компилаторът (или по-точно преводачът) на тази редакция е имал на разположение както грц. антологичен текст, така и пълен грц. (или слав.) текст на „Диалозите“.

 

Б. прави първото критическо издание на „Диалозите“ на папа Григорий I Велики на основата на текста на третата слав. редакция, като създава възможност да се разграничат текстовете на третата редакция от текстовете на по-стария грц. превод на папа Захарий и на директно възхождащите към него първа и втора слав. редакция.

 

Б. участва и в дискусията по още един важен за кирилометодиевистиката проблем — за местоположението на Методиевата архиепископия. Тази дискусия е започната в началото на 70-те г. на XX в. от И. Боба (Вobа I. Moravia’s History Reconcidered. The Hague, 1971) и други изследователи, които предлагат тезата, че Моравската държава от IX в. трябва да се търси на Балк. п-в, в земите край южносръбската р. Морава, чийто главен град по онова време е Сирмиум. С конкретни аргументи Б. защитава позициите на традиционното в науката схващане, че Методий е бил архиепископ в земите северно от средното течение на р. Дунав, по поречието на р. Морава, където,

 

 

616

 

както приемат повечето специалисти, в началото на IX в. възниква и се развива Велика Моравия.

 

 

            Съч.:

o   Das Güssiger Brevierfragment. — WSJ, 12, 1 965, p. 67—100;

o   Unerschlossene glagolitische Handschriften in Österreich. Dissertation. Wien, 1965; Ein älteres glagolitisches Pergament (Missale Romanum) in der Österreichischen Nationalbibliothek. — WSJ, 20, 1974, p. 7—21;

o   Gregorius I. der Große und die slavischen „Paterika“ (Anmerkungen zu einer Theorie). — Slovo, 24, 1974, p. 125—133;

o   Die kyrillischen und glagolitischen Handschriften der Österreichischen Nationalbibliothek (Die bisherigen Hilfsmittel zu ihrer Erforschung). — Österreichische Osthefte, 17, 1975, p. 57—67;

o   Glagolitische und kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1976 (Philologisch-historische Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften. Schriften der Balkankomission, 23), 540 p.;

o   Zur Literaturgeschichte einiger kirchenslavischer Codices vom Berge Athos in der Österreichischen Nationalbibliothek. — In: Prof. Josipu Hammu о sedamdesetoj obljetnici života. Zagreb, 1976 (Slovo, 25—26), p. 241—254;

o   Ein unbekanntes serbischkirchenslavisches Pergamentfragment. — Wiener slavistischer Almanach, 2, 1978, p. 269—278;

o   Paulos Euergetinos und die dritte kirchenslavische Übersetzung der „Dialoge“ Gregors der Großen. — Slovo, 28, 1978, p. 45—56;

o   Slavistische Editionstechnik. — WSJ, 24, 1978, p. 22—28;

o   Zur patristischen Überlieferung im Kirchenslavischen. Aus der slavischen Forschung. — Österreichische Osthefte, 20, 1978, p. 274—283;

o   Anmerkungen zu slavischen Editionsprobleme. — Wiener slavistischer Almanach, 3, 1979, p. 289—293;

o   Das Römische Paterikon. Studien zur serbischen, bulgarischen und russischen Überlieferung der „Dialoge“ Gregors des Großen mit einer Textedition. Wien, 1979 (Philologisch-historische Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften. Schriften der Balkankomission, 27). 1., 241 p.; 2., 91 p.;

o   Über das sogenannte „Römische Paterikon“. Ein Beitrag zum Studium der Kirchenväterliteratur bei den Slaven im Mittelalter. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 2, p. 23—27;

o   Am Beginn der modernen russischen Lexikographie. Das deutsch-russische handschriftliche Wörterbuch der Zentralbibliothek des Wiener Minoritenkonvents — Cod. XVI. — Österreichische Osthefte, 22, 1980, p. 99—112;

o   Einmal mehr zur Frage der „отьчьскъıѧ кънигъі“ (Vita Methodii, XV). (Literaturund wirkungsgeschichtliche Erwägungen) — WSJ, 26, 1980, p. 112—133;

o   Jernej Kopitar und die Wiener slavistischen Schriftaltertümer. Literaturgeschichtliche Aspekte. — Österreichische Osthefte, 22, 1980, p. 302—310;

o   А. Минчева. Старобългарски кирилски откъслеци. София, 1978 (рец.). — WSJ, 26, 1980, р. 219—221;

o   А. Е. Naumow. Apokrify w systemie literatury cerkiewno-slowiańskiej. Wrocław etc., 1976 (рец.). — WSJ, 26, 1980, p. 221—223;

o   The Old Church Slavonic Translation of the Ἀνδρῶν ἁγίων Βίβλος in the Edition of N. van Wijk. Ed. by D. Armstrong, R. Pope and C. H. van Schooneveld. The Hague, 1975 (рец.). — WSJ, 26, 1980, p. 223—225;

o   Bulgarische Schriftaltertümer in Österreich. — Österreichische Osthefte, 23, 1981, p. 345—355;

o   Materialien zur russischen Literatur- und Geistesgeschichte: Unbekannte Maksim Grek-Überlieferung. — Wiener slavistischer Almanach, 10, 1982, p. 21 —42;

o   Notabilia historica slavicae oder über Grausame Zeiten in der Moldau oder über die Aussage handschriftlicher Kleinchroniken. — Österreichische Osthefte, 25, 1983, p. 338—340;

o   Deutscher und russischer Dictionarium (Dictionarium Vindobonense). Das Wiener deutsch-russische Wörterbuch (Cod. Conv. FF. Minorum Vindobonensis XVI.). Herausgegeben und eingeleitet von G. Birkfellner. Berlin, 1984, 931 p.;

o   Methodius Archiepiscopus Superioris Moraviae oder Anmerkungen über die historisch-geographische Lage Altmährens (Vorläufige Stellungnahme zu jüngsten hyperkritischen Lokalisierungsversuchen). — In: Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der Griechisch-deutschen Initiative, Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.—27. Juli 1985, zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, p. 33—38;

o   Hilandarski rukopisi u Beču. — В: Проучавање средњовековних јужнословенскихрукописа. Београд, 1995, с. 45—52;

o   Slavistik. — In: Веуеr H.-J., A. K. Nörenberg. Studienführer Sprachund Literaturwissenschaften. 2 изд. München, 1995, p. 151—164;

o   Altruss. „tlkoviny“ (Nestorchronik und Igorlied) — Dolmetscher, Nomaden oder gar vazierendes Gesindel. — In: Philologische Beiträge. Münster, 1999 (Münstersches Logbuch zur Linguistik, 6), p. 95—105.

 

            Лит.:

·       Grabar B. — Slovo, 27, 1977, p. 208—211 (рец.);

·       Frеydank D. — ZS, 26, 1981, p. 296—297 (рец.).

 

Ана Стойкова

 

 

    (8). БОБА, Имре (Boba, I.) (23.Х.1919—11.I.1996) — американски историк медиевист от унгарски произход. Роден в Гьор, Унгария. Завършва гимназия в Полша (1939), допълнително учи в лицей в Унгария; виеше образование по специалността история получава в Унив. в Будапеща (1946). През 1956 се установява в САЩ. Защитава докторат в Унив. в Сиатъл, щат Вашингтон (1962), където е избран за доц. (1962), хоноруван проф. (1967) и редовен проф. (1971). Преподава източноевроп. средновековна история и проучва широк кръг въпроси: произход, структура и институции на държавите; християнизация, църковна история и култура на народите в Източна и Средна Европа; отношения между славяни, нормани и номадските етноси от

 

 

617

 

Изтока през IX в., и др. През 1990 е гост проф. в Унив. в Тюбинген. Сътрудничи с много висши учебни заведения, академии на науките и научни издания в Европа (вкл. и в Б-я), като дейно участва с доклади и в дискусиите на международни конгреси, симпозиуми и конференции по славистика, българистика, ориенталистика, слав. археология, църковна история. Умира в Сиатъл.

 

В областта на бълг. история Б. има приноси с изясняването на произхода на хан Крум (803—814) от среднодунавските прабългари в Аварския хаганат, на названията и на заеманите територии от северозападните слав. племена от бълг. група, на отношенията между бълг. държава и Унгарското кралство при управлението на Арпадите (889—1301) и др.

 

С кирилометодиевска проблематика Б. се занимава по-специално от 70-те г. на XX в. Основните му интереси са насочени към Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий. Въз основа на нов прочит и съпоставка на средновековни извори (летописи, жития, официална кореспонденция на папството, немското духовенство и други документални материали от южнослав., западнослав., източнослав., виз., западноевроп., арменски, арабски и друг произход) той застъпва нетрадиционни гледища по отношение на локализацията на моравската държава, на нейните владетели, както и по редица въпроси, засягащи дейността на слав. първоучители. Името Моравия извежда от латинизираната форма на названието на съществувалата през IX в. слав. политическа формация, която в историографията обикновено се свързва с едноименната област по течението на левия горнодунавски приток Морава и се нарича Великоморавия — според него произволен модерен превод на употребения към 950 от виз. имп. и писател Константин VII Багренородни (913—959) израз Μεγάλη Μοραβία в смисъл на „Старата Моравия“, тъй като крепостта е била вече разрушена от маджарите. Б. отъждествява Велика Моравия с политическата единица със средище засвидетелстваната в различни извори крепост Морава (дн. квартал Мачванска в гр. Сремска Митровица), разположена на южния бряг на р. Сава, в Източна (Долна) Панония от Илирик. Според него Моравия се е разпростирала от Белград към далматинския бряг, включвала е понякога земи от Горна Панония и е била част от по-обширното наследствено владение, известно като Славония. Спомената е за пръв път във връзка със събития от 822; формацията престава да съществува ок. 900 в резултат на последователни франкски нашествия през 864, 869, 871, 892, 893, 898 и 900, последните с унгарско участие. В борбата си срещу върховенството на Източнофранкската империя моравският княз Растислав (Б. предпочита тази форма, която е засвидетелствана в изворите, а не традиционно възприетото от изследователите Ростислав, 847—870) търси подкрепа от Римската църква и Византия. Като не успява да се сдобие със самостойна архиепископия от папата, той се обръща към Цариград, откъдето са изпратени с църковно-политическа мисия Константин Философ и брат му Методий. След убийството на имп. Михаил III (842—867) и свалянето на патриарх Фотий в 867 Кирил и Методий поставят мисията си под закрилата на Рим. Методий получава от папата свещенически чин и назначение за архиепископ на гр. Сирмиум, който е бил вече във владение на Растислав и където е било седалището на раннохристиянските епископи св. Андроник и приемника му — мъченик Ириней. Въз основа на граматически анализ на засвидетелстваните в старобълг., виз. и папски източници данни Б. смята, че Методий не е бил епископ без постоянно седалище или с мисия (хорепископ), а епископ на гр. Морава в Панония. Той сочи, че традиционната теза се основава

 

 

618

 

върху тълкуванията на погрешния лат. превод в PG, 126, col. 1129 на Vita Clementis „episkopos Moraviae et Pannoniae“ („епископ на Моравия и Панония“), като по този начин градът се превръща в страна, а епископската катедра — в обща за една несъществуваща страна Моравия извън Панония и за самата Панония, без да се държи сметка за църковната практика да се назовават епископите по името на катедралния град в диоцеза.

 

При археол. разкопки през 60-те г. на XX в., извършени от Л. Попович от Сръбската АН в Мачванска Митровица, в разкрития трети по хронологически ред на строежа си храм (Б. го датира от IX в. и го отъждествява с Методиевата катедрала) е намерено погребение на виеше духовно лице. Разположението на гроба съответства на сведението в Проложното житие на Кирил и Методий, че моравският архиепископ „лежи във Великата моравска църква от лявата страна, в стената зад олтара“ (Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. С., 1986, с. 78). Поради това Б. приема, че намерените останки са на слав. просветител.

 

След опустошаването на Морава южно от р. Сава и на областта Панония от маджарите наследникът на Растислав Свентополк (Б. приема тази форма, която се среща в изворите, вместо по-често използваните в изследванията Сватоплук и Светополк, 870—894), който е бил свързан с управляващия франкски дом, потвърждава зависимостта си от източнофранкския владетел Арнулф (887—899) и получава в 890 като владение Бохемия. С подкрепата на чехите той завладява значителни територии в североизточна посока, включително и областта Моравия на север от Горни Дунав. След неуспешното си противопоставяне на Арнулф той загубва Бохемия, но след смъртта му в 894 неговите приемници запазват контрола си върху земите по горното течение на Морава и Висла. Остатъците от владенията му на юг, контролирани от синовете му, са завзети от маджарите след 895. От тези факти, както и с други доводи Б. прави основния си извод, че Моравската мисия и епархията на Методий нямат връзка с дн. територии на Чехия и Словакия, а са явления от историята на моравската държава, разположена южно от р. Сава.

 

Хипотезата на Б. има много критици, но и привърженици. Трудно е да се прогнозира в каква насока и с каква интензивност ще се развива дискусията. Заслужава обаче внимание становището на един от участниците в нея, според което „южната локализация на Велика Моравия е интересна като възможност за ново виждане на европейската история от IX в., но поражда повече противоречия и въпроси без отговор, отколкото класическата, чиито недостатъци се стреми да отстрани“ (М. Младенова, 1997, с. 51).

 

 

            Съч.:

o   Nomads, Northmen and Slavs: Eastern Europe in the 9th Century. The Hague-Wiesbaden, 1967, 138 p.;

o   The Episcopacy of Saint Methodius. — Slavic Review, 26, 1967, 1, p. 85—93 (същото на бълг. език в: ЕЛ, 52, 1997, 3—4, с. 4—12);

o   Moravia’s History Reconsidered. А Reinterpretation of Medieval Sources. The Hague, 1971, 167 p. (същото на хърватски ез.: Novi pogled na povijest Moravie. Preispitivanje povijesnih izvora о Moravskoj, Rastislavu, Sventoplku i sv. braći Ćirilu i Metodu. Split, 1986, 167 p.);

o   The Cathedral Church of Sirmium and the Grave of St. Methodius. — In: Berichte über den II. Internationalen Kongreß für slawische Archäologie. 3. Berlin, 1973, p. 393—397 (същото на хърватски език в: Nova et Vetera, 27, 1977, 2, p. 191—195; на бълг. език; Епископската епархия и гробът на свети Методий. — ДК, 66, 1986, 12, с. 11—18; Катедралната църква в Сирмиум и гробът на св. Методий. — ЕЛ, 52, 1997, 3—4, с. 13—17);

o   Przyczynek do dyskusji na temat śladów działności świętego Metodego nad Wisłę. — In: American Contributions to the Seventh International Congress of Slavists, Warsaw, August 1973. 3. History. The Hague-Paris, 1973, p. 11—15;

o   Methodian and Moravian Continuity and Tradition in Poland. — In: VII Międzynarodowy kongres slawistów. Warszawa, 21—27 VIII 1973. Streszczenia referatów i komunikatów. Warszawa, 1973, p. 969—971;

o   Saint Andreas-Zoerard: a Pole or an Istrian? — Ungarn-Jahrbuch, 7, 1976, p. 65—71;

o   Tło historyczne kultury bijelobrdowskiej. — Studia historyczne, 21, 1978, p. 623—628;

o   The Bijelo Brdo Culture and Ethnie Changes in the Danubian Basin in the 9th Century. — In: Rapports du III^e Congrès International ďArcheologie de Slave. 1. Bratislava, 1979, p. 105—107;

 

 

619

 

o   Between Poland and Bohemia. The Realm of the Slavniks. — In: Symposiones. Publications of the Polish University. 1. London, 1981, p. 193—198;

o   The Monastery Sázava: Methodian Continuity North of the Danube? — Palaeobulgarica, 5, 1981, 1, p. 84—87;

o   A Twofold Conquest of Hungary or „Secundus Ingressus“. — Ungarn Jahrbuch, 12, 1982—1983, p. 23—41;

o   „Caranthan Marahenses“ and „Moravi sive Karanthi“. — Slovene Studies, 4, 1983, 2, p. 83—90;

o   The Pannonian Onogurs, Khan Krum and the Formation of the Bulgarian and Hungarian Polities. — BHR, 1 1, 1983, 1, p. 73—76;

o   Great (Old) Moravia. — In: Dictionary of Medieval History. 3. New York, 1985, p. 658—659;

o   Constantine-Cyril, Moravia and Bulgaria in the Chronicie of the Priest of Dioclea (Comments on a Controversial Source). — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, p. 59—72;

o   Sveti Metodi nad biskupsko sjedište u Sirmium. — In: Symposium Internationale d’Histoire Ecclesiastique. Split, 1985, p. 386—400;

o   Константин Багрянородни за Μεγάλη Μοραβία. — Старобългарска литература, 21, 1988, с. 67—79;

o   Die ältesten Benennungen für slawische Sprachen. — Die slawischen Sprachen. 1 7, 1989, p. 5—12.

 

            Лит.:

·       Ivánkа E. v. Das „Mährische Reich“. — Österreichische Osthefte, 15, 1973, 1, p. 101—102;

·       Lewis А. P. — Speculum, 1973, 1, p. 112—113 (рец.);

·       Младенова M. Върху едно мнение относно местоположението на Методиевия диоцез. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 30—38;

·       Коледаров П. Съдбата на северозападните български предели през IX век. — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 165—175;

·       Вowlus Ch. R. Imre Boba’s Reconsiderations of Moravia’s Early History and Arnulf of Carinthia’s Ostpolitik. — Speculum, 62, 1987, p. 552—574;

·       Kronsteiner O. Житие блаженааго Меөодиа архиепискоупа моравьскааго. Das Leben des hl. Method des Erzbischofs von Sirmium. Salzburg, 1989 (Die slawischen Sprachen, 18), p. 17—20, 93—108, 109, 11 1—125, 127—202;

·       Birkfellner G. Methodius Archiepiscopus Superioris Moraviae oder Anmerkungen über die historisch-geographische Lage Altmährens (Vorläufige Stellungnahme zu jüngsten hyperkritischen Lokalisierungsversuchen). — In: Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der Griechisch-deutschen Initiative, Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.—27. Juli 1985, zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, p. 33—38;

·       Младенова M. Пак за диоцеза на първоучителя Методий. — ЕЛ, 52, 1997, 3—4, с. 40—51;

·       Юxас П. Къде е била епископската епархия на св. Методий? — ЕЛ, 52, 1997, 3—4, с. 18—39;

·       Birnbaum Н. Some Remaining Puzzles in Cyrillo-Methodian Studies. — Slovo, 47—49, 1997—1999, p. 15—23;

·       Младенова M. Кирило-Методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. С., с. 16—17, 33—40;

·       Birnbaum Н. Where Was the Missionary Field of SS. Cyril and Methodius? — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 47—52;

·       Eggers M. The Historical-Geographical Impliphications of the Cyrillo-Methodian Mission among the Slavs. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 65—86;

·       Lunt H. G. Cyril and Methodius with Rastislav Prince of Morava: Where Were They? — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 87—112;

·       Юxаc П. Кирил и Методий в българската Моравия. С., 2000, 214 с.;

·       Чешмеджиев Д. „Моравия“ и „Велика Моравия“ в средновековната българска традиция. — В: Чешмеджиев Д. Кирил и Методий в българската историческа памет през средните векове. С., 2001, с. 172—181.

 

Петър Коледаров

 

 

    (9). БРАТУЛИЧ, Йосип (Bratulić, J.) (13.II.1939) — хърватски филолог, литературен историк, културолог и изкуствовед. Роден в Свети Петър в Шума край Пазин, Хърватия. Завършва гимназия в Пазин и сърбохърватски език с южнослав. литератури и сравнително литературознание във Философския фак. на Загребския унив. (1963). Защитава докторска дисертация на тема: „Istarski razvod kao književni spomenik srednjovjekovne Istre“ (1975). Асистент и н. с. в Старослав. институт „Светозар Ритиг“ в Загреб (1963—1977). Асистент (1977), доц. (1978), извънреден (1981) и редовен (1987) проф. в Катедрата за стара хърватска литература във Философския фак. на Загребския унив. Декан на Факултета (1990—1992). Председател на Матица хърватска (от 1996). Член на Хърватската академия на науките и изкуствата.

 

Б. работи в областта на хърватската литература и култура предимно от предренесансовия период, на слав. средновековни литератури и езици. На Кирило-Методиевото наследство и свързаната с него хърватска глаголическа традиция посвещава изследвания върху житията

 

 

620

 

на Константин-Кирил и Методий, старослав. аскетско-поучителна литература, глаголическото писмо и др. Издава свои преводи на съвременен хърватски език на ЖК и ЖМ, както и на други извори за делото на Кирил и Методий (Италианска легенда, Проглас към Евангелието, Похвално слово за Кирил, Похвално слово за Кирил и Методий, Азбучна молитва, „За буквите“ на Черноризец Храбър, хърватски глаголически служби за Кирил и Методий, и др.).

 

Йосип Братулич

 

Обобщаваща оценка на Кирило-Методиевото дело Б. предлага в статията си за книжовното наследство на двамата първоучители сред южните славяни (1990). В нея той откроява основните насоки в кирилометодиевистиката: през първата половина на XIX в. се изучават главно мисионерската и просветителската мисия на солунските братя сред западните славяни, по-късно — изворите за тяхното дело и филологическата кирило-методиевска проблематика. Б. подчертава преосмислянето на Методиевата дейност в изследванията по повод на 1100-годишнината от неговата смърт: опазването на мисията след 869, правното ѝ обосноваване, дипломатическия подход на слав. архиепископ към отношенията между Рим и Византия. Акцентира се върху основните заслуги на Константин-Кирил и Методий в развитието на слав. и общоевроп. култура — мисията им има обединяваща роля за Европа в критичния период на нейното разделяне на православна и католическа; те организират училищно обучение във Велика Моравия и Панония и създават местна интелигенция, която развива култура на слав. език, като същевременно познава лат. език и култура; мисията им е основана на писмеността, което осигурява непрекъснатост на традицията. Особено е изтъкнат уникалният филологически подход на Константин-Кирил при създаването на глаголицата като нов състав от знаци, отразяващи слав. фонологична система. Специално внимание се отделя на заслугите на хърватските глаголаши (главно бенедиктинци) за опазване на глаголическата писменост в ръкописната и старопечатната книжнина чак до XIX в. Според Б. Кирило-Методиевите преводи и техният „общопознат“, „общоразговорен“ и „общоразбираем“ книжовен език (претърпял известни промени в Моравия и Панония) стават основа за развитието на езика и литературата на южните и източните славяни. Изводът му е, че хърватската глаголическа книжнина заема специфично положение в контекста на източното и западното християнство — от една страна, тя възприема от Slavia Orthodoxa определени текстове (апокрифи, легенди), а от друга, посредничи за проникването на съчинения (роман, новела) от Slavia Romana сред източноправославните славяни.

 

Цялостна концепция за средищното положение на хърватската книжнина между източно- и западноевроп. култура Б. излага в статията си „Hrvatska glagoljska književnost između Istoka i Zapada“ (1990). Основната му теза е, че от XIII в.

 

 

621

 

на хърватска почва Кирило-Методиевото наследство претърпява значителни промени — заедно с основния грц. репертоар се възприема и лат. литературна продукция. Тази особеност се обяснява с Кирило-Методиевата преводаческа идея — подготвената от слав. просветители богослужебна литература е базирана както на грц. книжнина (Отечески книги, Патерик, Хомилиар), така и на западната Литургия на св. Петър. Отново се посочват заслугите на хърватските глаголаши за опазването до XII в. на най-старите глаголически литургични образци.

 

В монография (1996) и статия (1997) Б. представя схващанията си за рецепцията и съхраняването на Кирило-Методиевите библейски преводи в Хърватско. Той изяснява в по-широк истор. и културен аспект „троичността“ на хърватската култура: триписменост, триезичност и тридиалектност. Подобни явления установява и по отношение на библейските преводи, които са триезични — на лат., старослав. и хърватски език, и битуват в триединно кралство: Хърватско, Далмация и Славония. Най-старите запазени в хърватските земи преводи на Библията са нейните лат. преписи — Радоновата библия (XI в.), препис от Дубровник (XI в.), Scriptura sacra от Шибеник (XI в.) и др. Обръща се внимание на факта, че в мисали и бревиари, в откъслеци от литургични текстове са се запазили Кирило-Методиевите библейски текстове. От друга страна, лат. лекционари, съставени въз основа на глаголическата традиция, като библейски четива се употребяват и разпространяват из всички хърватски земи (Лекционар на Бернардин Спличанин, печатан във Венеция през 1495). Подчертават се заслугите на хърватските глаголаши, които при съставянето на Бревиара и Мисала са използвали глаголическите сборници Лекционар, Пасионал, Хомилиар; така старите преводи влизат в новите църковни книги и запазват Кирило-Методиевия превод на Библията. Анализирани са и проблеми, отнасящи се до по-късните хърватски преводи на Свещеното писание и влиянието на библейските текстове върху творчеството на хърватски писатели.

 

В труда си „Hrvatska propovijed od svetoga Metoda do biskopa Strossmayera“ (1996) Б. разглежда проповедническата литература в Хърватско от нейното зараждане след Кирило-Методиевата мисия през втората половина на IX в. до XIX в. Публикувани са кратки данни за Клоцовия сборник. Проследява се възникването на многобройни хърватски глаголически преписи на сборници с проповеди, преводи, тълкования на библейски текстове, които преминават в глаголическите бревиари или се запазват като отделни книги. В раздела за Методий са обнародвани кратки сведения за него, старобълг. текст (по изданието на Клоц. сб. на А. Достал, 1959) и превод на съвременен хърватски език на Анонимната хомилия — предполагаема Методиева творба.

 

В монографията си „Leksikon hrvatske glagoljice“ (1995) Б. представя над 250 основни понятия, разкриващи мястото на глаголицата в хърватската култура, същността ѝ като писмо, знак и образ, теориите за произхода на азбуката, терминологията на глаголическата палеография. Подкрепена е тезата за Кириловото авторство на глаголицата и за хърватските книжовници като нейни най-верни последователи. Характеризирани са приносите в палеохърватистиката на И. Чрънчич, Ст. Дамянович, Бр. Фучич, Е. Херцигоня, А. Назор и др.). Към енциклопедичното издание са приложени графични изображения на обла глаголица (от Киевските листове, Пражките листове, Map. ев., Зогр. ев., Асем. ев., Син. пс., Син. евх., Клоц. сб. и др.), ъглеста глаголица (от Башчанската плоча, Виенските листове, Ватиканския мисал и др.), курсивна глаголица (от Петрисовия сборник,

 

 

622

 

Винодолския закон, Истърския развод и др.), компютърна глаголица.

 

С оглед на главната тема в медиевистичните си разработки — глаголическия период в хърватската литература, Б. изследва миналото на средновековна Истрия. В изданието „Istarske književne teme“ (1987) са поместени най-значителните му студии и статии за културата на този район. Разностранно са проучени глаголическото писмо в Барбанщина, Средна Истрия и Бузещина, историята на хърватските глаголически печатни книги (изданията на Шимун Гребал и Юрий от Роч, 1482), предлага се нов прочит на Башчанската плоча (ок. 1100). През 1978 излиза подготвеното от Б. критическо издание (с лат. транслитерация, палеографски, езиков и литературен анализ, ръкописна традиция, преводи) на Istarski razvod — първия хърватски документ с международно значение (протокол за разделянето на Истрия между трима владетели: аквилейския патриарх, Венеция и горишко-пазинските князе); писан е на хърватски език с канцеларски тип глаголица и е датиран от Б. към 1325. Отхвърля се тезата на М. Кос и др., че текстът е фалшификат. Б. го разглежда в групата на хърватските правни съчинения и заключава, че най-старите от тях с подобно съдържание се отличават от паметниците от ХVІ—ХVII в. главно по отношение на силното влияние на народните обичаи и вярвания (подялбата на Истрия в Istarski razvod се третира като култов акт). Обогатява се тезата на В. Ягич (1867), че хърватските правни паметници освен правноистор. и социално значение имат и естетическа стойност.

 

През 1983 Б. осъществява издание на най-ранното от запазените хърватски пособия за изучаване на глаголицата под заглавие „Prva hrvatsko-glagoljska početnica 1527“. Той проследява историята на хърватската печатна глаголическа книга с акцент върху кодикологията ѝ през XIX в. (1994).

 

Дело на Б. е и критическото издание (1988) на най-ранния хърватски правен кодекс Vinodolski zakon (1288). Направен е опит да се реконструира първоначалният текст въз основа на най-стария запазен препис от XVI в. (R 4080 от Националната и университетска библиотека в Загреб), като са привлечени и части от латинския Търсатски препис от XVII в.; включен е и превод на съвременен хърватски език.

 

Б. анализира и хърватското поетическо творчество през средните векове (Франо Франкопан, Янус Панониус, Стипан Истриян и др.). Съавтор е на проекта „Алея на глаголашите Роч-Хум“ (в Истрия, 1983), чиято цел е чрез поредица от каменни паметници, отразяващи преломните моменти в историята на слав. и хърватската книга, да се покажат корените и континуитетът на слав. култура от Кирило-Методиевата епоха до наше време.

 

 

            Съч.:

o   Žitja Konstantina Čiřila i Metodija i staroslavenska asketskopoučna literatura. — Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 75—83;

o   Najstarija hrvatska poezija i začinjavci. — Dometi, 3, 1970, 9, p. 90—100;

o   Stogodišnjica Naše sloge. Pazin-Rijeka, 1970, 30 p. [Bratulić J., P. Strcić];

o   Glagolica i glagoljaši u Poljicama. — In: PoIjički zbornik. 2. Zagreb, 1971, p. 141—149;

o   Die glagolitische und die kyrillische Schrift in der Bohorič’schen Grammatik. — In: Adam Bohorič: Arcticae horuale. 2. München, 1971, p. 109—121;

o   Povijesne odrednice istarskoga glagolizma. — Slovo, 21, 1971, p. 333—346;

o   Apokrif ο prekrasnom Josipu v hrvatskoj književnosti. — RSslI, 7, 1972, p. 31—122;

o   Iz problematike proučavanja hrvatskih pravnih spomenika kao spomenika književnosti. — Slovo, 25—26, 1976, p. 363—382;

o   Aleja glagoljaša Roč — Hum. Roč, 1983, 88 p. (2 изд. 1994) [Bratulić J., Z. Janez];

o   Prva hrvatskoglagoljska početnica 1527. Transliteracja i pogovor, pretisak. Zagreb, 1983, 22 p.+ 11 facs.;

o   Žitja Konstantina Cirila i Metodija i druga vrela. Zagreb, 1985, 204 p. (2 изд. 1992);

o   Rimska kurija i misija Konstantina-Ćirila i Metodija. — Slovo, 36, 1986, p. 45—50;

o   Istarske književne teme. Zagreb-Pula, 1987, 214 p.;

o   Istarski razvod. Studia i tekst. Pula, 1987, 297 p.;

o   Vinodolski zakon. Zagreb, 1988, 132 p.;

o   Konstantin-Ćiril i Metod i njihova baština kod južnih Slavena. — In: Bratulić J. Sjaj baštine. Split, 1990, p. 5—14;

o   Hrvatska glagoljska književnost između Istoka i Zapada. — In: Bratulić J. Sjaj baštine. Split, 1990, p. 93—100;

o   Sjaj baštine. Split, 1990, 238 p.;

 

 

623

 

o   Glagoljaštvo i protestanti zam. — Radovi Zavoda za slavensku filologiju, 27, 1993, p. 231—235;

o   Mrvice sa zagrebačkog stola. Zagreb, 1994, 175 p.;

o   Leksikon hrvatske glagoljice. Zagreb, 1995, 188 p.;

o   Hrvatska propovijed od svetoga Metoda do biskupa Strossmayera. Priredio i predgovor napisao J. Bratulić. Zagreb, 1996, 148 p.;

o   Prijevodi biblijskih tekstova u razvitku hrvatskog književnog jezika. — Croatica, 45—46, 1997, p. 9—15.

 

            Лит.:

·       Aleksandrov-Pogačnik N. Bratulić, Josip. — In: Leksikon pisaca Jugoslavije. 1. (A-Dž). Zagreb, 1972, p. 333;

·       Režić K. Krčki zbornik Povijesnog društva otoka Krka. — Slovo, 25—26, 1976, p. 454;

·       Damjanović S. — Dometi, 11, 1978, 12, p. 109—112 (рец.);

·       Nemec K. — Most, 1979, 3—4, p. 170 (рец.);

·       Župan I. — Istra, 17, 1979, 5—6, p. 139—144 (рец.);

·       Pranjković I. — Slovo, 31, 1981, p. 141—145 (рец.);

·       Tandarić J. Slovo, 32—33, 1982—1983, p. 255—261 (рец.);

·       Lisac J. Šest hrvatskih filologa u ediciji Pet stoljeća hrvatske književnosti. — Dubrovnik, 27, 1984, 1—2, p. 193—197;

·       Damjanović S. Poziv u zavičaj duha. Čitajući i slušajući Bratulića. — Istra, 24, 1986, 3—4, p. 15—26;

·       Bertoša M. Josip Bratulić godine 1975: u traganju za suštinom Istarskog razvoda. — Istra, 24, 1986, 3—4, p. 27—31;

·       Fališevac D. Josip Bratulić — povjesničar hrvatske književnosti. — Istra, 24, 1986, 3—4, p. 32—36;

·       Vlašek J. — Slavia, 56, 1987, p. 408—410 (рец.);

·       Bogišić R. Bratulić, Josip. — In: Hrvatski biografski leksikon. 2. (Bj-C). Zagreb, 1989, p. 279—280;

·       Damjanović S. — Slovo, 39—40, 1989— 1990, p. 206—208 (рец.);

·       Damjanović S. Prvi libar od „grozda“. — Istra, 28, 1990, 1—2, p. 119—120;

·       Hrvatski leksikon. 1. (A-K). Zagreb, 1996, p. 149;

·       Damjanović S. Poziv u zavičaj duha: Josip Bratulić. — In: Damjanović S. Filološki razgovori. Zagreb, 2000, p. 281—302;

·       Hrvatska enciklopedija. 2. (Be-Da). Zagreb, 2000, p. 306.

 

Елена Томова

 

 

    (10). БУДАПЕЩЕНСКИ ГЛАГОЛИЧЕСКИ ОТКЪСЛЕК — пергаментен лист с глаголица, открит от В. Фракной. През 1877 той го дава временно на Фр. Миклошич, а след това го подарява на Националната библиотека в Будапеща, в чиято инвентарна книга листът фигурира като „българско-глаголически фрагмент“ Vet. Slav. Duod. 2. Проучен е и е издаден от П. Кирай, който го датира XI—XII в. Й. Курц го отнася към XII—XIII в., а авторите на „Slovník jazyka staroslověnského“ — към края на XII в. Правописът на паметника е едноеров; случаи, изискващи употреба на юсове, в краткия текст няма. Кирай определя ръкописа най-общо като южнославянски. Въз основа на мястото на откриването му (в подвързията на католически кодекс), както и на примера игоумънъ повечето изследователи смятат Б. г. о. за хърватски. Според Кирай и Й. Хам съдържанието показва връзка с легендата за св. Макарий Александрийски в Египетския патерик. През 1989 А. А. Турилов открива, че Б. г. о. представя откъс от Житието на Симеон Стълпник. През 1990 Турилов и Й. Райнхарт издават текста с разночетения по седем слав. преписа и приложен грц. текст. Те отнасят откъса към XI—XII в. и доказват, че Б. г. о. е най-ранният запазен препис от слав. превод на Житието на Симеон Стълпник.

 

 

            Лит.:

·       Király Р. Das Budapester glagolitische Fragment. — StS, 1, 1955, p. 311—332;

·       Kurz J. — Slavia, 26, 1957, p. 410—413 (рец.);

·       Hamm J. — Slovo, 6—8, 1957, p. 377—379 (рец.);

·       Slovník jazyka staroslověnského. 2.Úvod. Praha, 1959, LXIX, No 76;

·       Pайнxаpт И., A. A. Турилов. Будапештский глаголический огрывок: древнейший славянский список жития Симеона Столпника. — Slovo, 39—40, 1989—1990, р. 37—44.

 

Боряна Велчева

 

 

    (11). БУЛАНИН, Дмитрий Михайлович (21.II.1953) — руски литературовед медиевист. Роден в Ленинград, дн. Санкт Петербург, където получава средно образование (1970) и завършва Филологическия фак. на Ленинградския (дн. Санкт — петербургски) унив., Отделение за руски език и литература (1975). След редовна аспирантура (1975—1978) в Инст. за руска литература (Пушкинския дом) към АН на СССР (дн. РАН) защитава кандидатска дисертация на тема „Максим Грек и византийская литературная традиция“ (1978) и остава на работа в Института последователно като младши, старши и водещ н. с. През 1989 защитава докторска дисертация „Античные традиции в древнерусской литературе XI—XVI вв.“.

 

 

624

 

Дмитрий Буланин

 

През 1992 основава съвместно с Т. В. Буланина Изд. „Дмитрий Буланин“ за научна и научнопопулярна литература с хуманитарна насоченост.

 

Б. е изследовател с широка специализация — археография (теренна и камерална), кодикология и текстология на староруската и старослав. литература, виз.-слав. литературни връзки, теоретични проблеми, преводи. Съществени са наблюденията му върху някои особености на средновековното словесно творчество и наложената от тях специфика на изследователската методика — напр. за познанията по класическа култура в Древна Русия (1979), за принципите в работата на книжовниците (1983), за трудностите при възстановяването на биографиите им (1980). Пряко отношение към теоретично-методологическата страна на изследователската практика има и полемичната му статия от 1979, в която се обсъжда становището на Ф. Томсън за характера на староруската култура — за нейното „интелектуално мълчание“, обусловено от присъщия и начин за възприемане на виз. духовни ценности.

 

В редица публикации Б. засяга въпроси на Кирило-Методиевото и преславското книжовно наследство и неговата рецепция и актуализация в староруската литература. Проучва топиката в гл. 3 и 4 на ЖК (по-специално сведенията за образованието на слав. първоучител) и нейните паралели в староруската литература (1986). Установява, че етикетният разказ на житиеписеца, както и подобни агиографски пасажи от виз. литература се отразяват с различна степен на пълнота в руската книжовна практика от XI—XIII в. и дори се възраждат в късната старообрядческа традиция от втората половина на XVIII в. Особено внимание Б. отделя на старослав. преводи на две от посланията на константинополския патриарх Фотий (858—867, 877—886) и мястото им в староруския книжовен живот: Окръжното послание до източните патриарси, написано през 873 във връзка с бълг. църковен въпрос (1981), и Посланието до аквилейския архиепископ, датирано 883—884 и посветено на проблема за произхода на Св. Дух (1985). Според наблюденията на Б. посланията влизат в устойчив полемически комплекс, който е съставен и редактиран от Максим Грек с оглед на борбата срещу католическата пропаганда в Московска Русия през XVI в. Пак във връзка с преводаческата дейност на Максим Грек е разгледан и неговият превод на законите на бълг. хан Крум (803—814) като част от превода на Лексикона на Свидас (1984).

 

В монографията си „Античные традиции в древнерусской литературе XI—XVII вв.“ (1991) Б. отделя значително място на старобълг. литература от времето на цар Симеон (893—927). С издания и разбор на неизвестни или слабо проучени старобълг. преводни съчинения е показана основополагащата роля на старобълг. литература за развитието на староруската литература. Същевременно са изтъкнати липсата на класическа

 

 

625

 

образованост и строгият конфесионален подбор на преводите в Б-я — особеност, която се предава и на другите православни слав. литератури.

 

Върху основата на новооткрит от него източник („Наставлението на Агапит“) и на прецизен текстологически анализ Б. прибавя нови убедителни доводи към гледището за наличието на старобълг. протограф на Изборника от 1076 (1990). Проучва и публикува старобълг. превод на Житието на Павел Тивейски, който според него е осъществен през X в. в Б-я и представлява важно звено в налагането на аскетско-отшелническата тенденция (1995). Привличайки широка литературна и фолклорна аргументация, Б. изследва символиката на пчелата в т. нар. Народно житие на Иван Рилски.

 

Б. е автор на значителен брой статии в енциклопедични издания — Словарь книжников и книжности Древней Руси (М., 1987—), Литературный энциклопедический словарь (Μ., 1987), Энциклопедия Слова о полку Игореве (T. 1—5. СПб., 1955); издава, превежда на съвременен руски език и коментира произведения в поредицата „Памятники литературы Древней Руси“.

 

 

            Съч.:

o   Комментарии Максима Грека к словам Григория Богослова. — ТОДРЛ, 32, 1977, с. 275—289;

o   Классическая культура в Древней Руси и проблемы ее изучения. — В: Русская и грузинская средневековые литературы. Л., 1979, с. 30—39;

o   Пятнадцать вопросов проф. Томсону из университета в Антверпене. — Русская литература, 22, 1979, 1, с. 97—101;

o   Некоторые трудности изучения биографии древнерусских писателей. — Русская литература, 23, 1980, 3, с. 137—142;

o   „Окружное послание“ константинопольского патриарха Фотия в древнерусских рукописях ХVІ—ХVІІ вв. — Раlаеоbulgarica, 5, 1981, 2, р. 35—54;

o   О некоторых принципах работы древнерусских писателей. — ТОДРЛ, 37, 1983, с. 3—13;

o   Переводы и послания Максима Грека. Неизданные тексты. Л., 1984, 277 с.;

o   Древнерусский перевод законов хана Крума. — Раlаеоbulgarica, 8, 1984, 1, р. 47—58;

o   Послание патриарха Фотия архиепископу Аквилейскому в древнерусском переводе. — В: Древнерусская книжность. По материалам Пушкинского дома. Л., 1985, с. 220—229;

o   Несколько параллелей к главам III—ІV Жития Константина-Кирилла. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 91—107;

o   К интерпретации „Народного“ жития Иоанна Рильского. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 3, р. 57—67;

o   Реконструкции древнерусского сборника XIII в. — В: Исследования по древней и новой литературе. Л., 1987, с. 342—345;

o   Неизвестный источник Изборника 1076 г. — ТОДРЛ, 44, 1990, с. 161—178;

o   Античные традиции в древнерусской литературе ХІ—ХVII вв. München, 1991 (Slavistische Beiträge, 278), 465 р.;

o   Житие Павла Фивейского — болгарский перевод X века. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 5—21;

o   Мифы о Григории Цамблаке и мифоборчество Ф. Томсона. — Русская литература, 43, 2000, 2, с. 211—216.

 

Христо Трендафилов

 

 

    (12). БУЮКЛИЕВ, Иван Иванов (14.V.1932) — бълг. езиковед славист. Роден в с. Самоводене, Великотърновска област. Завършва средно образование в Търново (1952) и бълг. филология в Софийския унив. (1960), където остава за едногодишна специализация с Баланова стипендия по старобълг. език и слав. палеография. През 1961—1963 работи в НБКМ в София (Отдел за ръкописи, старопечатни и редки книги), от 1963 е асистент в Катедрата по бълг. език във Великотърновския унив. В Братиславския унив. специализира увод в славистиката при Ян Станислав (пет месеца през 1966) и е лектор по бълг. език (1967—1971). Междувременно защитава кандидатска дисертация върху структурата на относителните изречения в Супр. сб. (1970, на словашки език). Асистент (1972), доц. (1977) и проф. (1992) в Катедрата по слав. езикознание при Факултета по слав. филологии в Софийския унив. Преподава сравнителна граматика на слав. езици, старобълг. език, теория и практика на превода, словашки език. През 1991 защитава докторска дисертация на тема „Езиковата култура на Българското средновековие“. Лектор по бълг. език в Унив. в Неапол (1984—1988), редовен проф. по слав. филология в Унив. в Триест (от 1995).

 

 

626

 

Иван Буюклиев

 

За дейността си като преводач е удостоен с орден „Кирил и Методий“ I ст. (1984); Златен орден от Братиславския унив. за заслуги в развитието на славистиката и за преводи на словашка художествена литература (1994). Член на Италианската асоциация на славистите (1998).

 

Б. проучва относителното подчинение в старобългарския и в слав. езици. Разглеждайки проблема в индоевроп. и праслав. перспектива, той стига до извода за наличието на две фази в развитието на относителното подчинение: 1) господство на показателността като основен източник за въвеждащи връзки и 2) постепенно изместване на относителните местоимения с анафоричен корен от относителни местоимения с въпросителен корен. Според него появата на новия тип *k^w-основа придобива системен характер в Супр. сб. Спецификата на тези процеси в по-късното индивидуално развитие на слав. книжовни езици е проследена в отделна диахронна студия за относителното подчинение в среднобълг. и старобелоруския език. Б. изследва оригиналните свойства на старобълг. синтаксис и в контекста на теорията за актуалното членение на изречението. Той предлага хипотеза за ролята на актуалното членение при оформянето на абсолютните конструкции в слав. езици, които определя като транзитивни части с темпорално или каузално значение.

 

Съдбата на Кирило-Методиевата традиция в старите слав. книжовни езици заема средищно място в научните занимания на Б. В това понятие по отношение на западните славяни той обособява два основни аспекта: от една страна, тя се проследява в сферата на езиковата дейност като реминисценция върху първите преводи на народностните западнослав. езици, а от друга — като отражение върху езиковото мислене и езиковата идеология. Опирайки се на редица факти в областта на християнската терминология, ономастиката и на езиковите особености на религиозните химни „Hospodine, pomiluj ny“ и „Bogurodzicza dziewicza“, Б. разработва подробна периодизация на старобълг. присъствие и влияние в западнослав. ареал. В публикациите му са посочени пасажи от средновековни хроники и летописи, където ясно е изтъкнат бълг. характер на слав. книги и на слав. писмо. Според него истор. недостоверност на някои от тези паметници не намалява тяхната стойност за проучването на езиковата идеология от съответния период.

 

Б. не изключва старобълг. влияние върху старочешкия, а по-късно и върху старополския превод на Библията. По негово мнение редица библейски термини и конструкции са били твърдо установени и са се помнели, поради което са могли да преминат при непосредственото превеждане на библейските книги от латински на старочешки; в старополски през XIII—XIV в. единствен посредник на реминисценции от великоморавската епоха са могли да бъдат старочешките текстове.

 

 

627

 

Б. анализира подробно старобълг. и старополския превод на Псалтира и установява наличието на постоянни съответствия в тях поради общата преводаческа техника, наложена от каноничния текст. Същевременно допуска възможността за съжителство между Кирило-Методиевите преводи (макар и в ограничена устна употреба) и лат. текстове в западнослав. ареал.

 

В монографията си върху езиковата култура на Бълг. средновековие Б. изследва съхранените до днес граматични и стилистични трактати, както и творческата езикова дейност на книжовниците в широк социокултурен контекст (възгледите за смисловия превод, развитата терминологична система за назоваване на основни езикови понятия и стилистични фигури, разгърнатата езикова идеология, насочена към защита на старобълг. език като литургичен, и др.). Според Б. разцветът на бълг. книжовен език до голяма степен е свързан с превода, схващан не като подражателна, а като творческа дейност, при която превежданото съчинение се превръща в интегрална част от приемащата култура.

 

Б. е съавтор в академичните трудове „Увод в изучаването на южнославянските езици“ (С., 1986) и „Граматика на старобългарския език“ (С., 1991).

 

 

            Съч.:

o   Към въпроса за съществуването на нова редакция на славянския превод на псалтира. — Хиляда и сто години, с. 171—177;

o   Шопов псалтир (Текст и коментар). — БЕ, 13, 1963, 3, с. 234—254;

o   Среднобългарски псалтирен откъс от XIV век (Шопов псалтир). — ТВПИ „КМ“, 2, 1965, с. 49—94;

o   Към характеристиката на локативните пояснения в старобългарски език. — Slavica Slovaca, 2, 1967, 4, р. 351—363;

o   Антецедентна позиция и атракция на относителното местоимение в старобългарски език. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 411—416;

o   Структура на относителните изречения в Кирило-Методиевския превод на евангелския текст. — ККФ 1, с. 389—401;

o   La nouvelle rédaction de traduction slave du Psautier et son rapport avec le fond grec. — In: Actes du Premier congrès international des études balkaniques et sud-est européennes. 3. Sofia, 1969, p. 381—384;

o   K vývojů a ustaleniu vztažných viet v starobulharčine. — Slavica Slovaca, 5, 1970, 3, p. 257—263;

o   Към характеристиката на относителните изречения с оглед структурата им в старобългарски език. — БЕ, 22, 1972, 3, с. 202—209;

o   Върху някои проблеми на старобългарския синтаксис и възможностите за тяхното решение в светлината на актуалното членение. — В: Актуалното членение на изречението в български език. С., 1976, с. 10—23;

o   Развой на относителните изречения с въвеждащи връзки от k^w-основа и съдбата на иже в славянските езици. — В: Закономерности на развитието на славянските езици. С., 1977, с. 83—120;

o   Следите от Кирило-Методиевата традиция в старите славянски книжовни езици. — СФ-С, 15, 1978, с. 301—307;

o   Манасиевата хроника и проблемите на българския книжовен език през Средновековието. — Старобългарска литература, 6, 1980, с. 25—50;

o   Спецификата на старобългарския синтаксис и проблемите на актуалното членение. — SPFFBU, А 28, 1980, р. 99—106;

o   Кирилло-Мефодиевская традиция и возникновение древних западнославянских литературных языков. — CC, 1981, 6, с. 103—108;

o   Манасиевата хроника и средновековното езиково и литературно съзнание. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 52—58;

o   Старобългарският език и старите западнославянски книжовни езици. — Съпоставително езикознание, 6, 1981, 3—5, с. 35—41;

o   Преводът на Манасиевата хроника и средновековното езиково и литературно съзнание. — В: Първи международен конгрес по българистика. 2., 2. Доклади от симпозиума по кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 346—365;

o   Константин Манасий. Историческо сказание. Новобългарски превод с реконструкция на Манасиевата хроника по среднобългарския текст от XIV в. и бележки към текста. — В: Стара българска литература. 3. Исторически съчинения. С., 1983, с. 241—343, 404—410;

o   Наблюдения върху превода на Манасиевата хроника. — Старобългарска литература, 14, 1983, с. 59—64;

o   Следите от Кирило-Методиевата традиция в старополски. — В: Кирило-Методиевите традиции в славянските езици (Първи полско-български сборник). С., 1985, с. 5—57;

o   Праславянският период в развоя на южнославянската езикова група. — В: Увод в изучаването на славянските езици. С., 1986, с. 7—42;

o   Върху старобългарския и старополския превод на псалтира. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 2, р. 9—14;

o   Преводът в развитието на българския книжовен език през средновековието. — СФ-С, 19, 1988, с. 153—158;

o   O starobułgarskim i staropolskim przekładzie Psałterza. — In: Tradycje Cyryla i Metodego w językach i literaturach słowiańskich. Warszawa, 1988, p. 84;

o   Понятията — ѧзъıкъ (γλῶττα) и гласъ (φωνή) в средновековната българска книжовна традиция. — Съпоставително езикознание, 15, 1990, 4—5, с. 125—128;

o   Изоколните структури в средновековните български текстове и квантитетният стих в чешки и словашки. Опит за сравнение. — Старобългарска литература, 23—24, 1990, с. 34—46;

 

 

628

 

o   Названия, свързани със средновековния артизъм в българския превод на Манасиевата хроника. — ЕЛ, 45, 1990, 2, с. 28—38;

o   Antika а středověká bulharská jaziková kultúra. — Slavica Slovaca, 25, 1990, 1, p. 56—63;

o   Езиковата култура на Българското средновековие. С., 1992, 192 с.;

o   Хрониката на Константин Манаси (Зората на българския език). С., 1992, 248 с.;

o   За следите от античността в православните славянски текстове. — СФ-С, 21, 1993, с. 49—57;

o   Книжовният език на Средновековието с очите на книжовниците. — Съпоставително езикознание, 18, 1993, 4, с. 62—66;

o   Лингвистични аспекти на Пролога на Йоан Екзарх към превода му на части от Богословие на Йоан Дамаскин. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 161—172;

o   Лингвистичните идеи на Константин Костенечки. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, 1994, с. 285—290;

o   Проф. д-р Ян Станислав — формирането на учения. — ЕЛ, 49, 1994, 2, с. 134—138;

o   Книгописни бележки. — RSlav, 42, 1995, р. 103—109;

o   Езиковата философия на славянското Средновековие. — СФ-С, 22, 1998, с. 151—160 (също в: Slovensko-bulharské jazykové а literarne vzťahy. Bratislava, 1998, p. 12—19);

o   Тълкуването на митически и класически мотиви в българския превод на Манасиевата хроника. — В: Търновска книжовна школа. 6. Велико Търново, 1999, с. 151—153;

o   La civiltà mediterranea е la cultura linguistica del Medioevo Slavo. — In: Le due sponde del Mediterraneo: l’immagine riflessa. Trieste, 1999, p. 285—293.

 

            Лит.:

·       Иванова H. Иван Буюклиев на шейсет години. — Съпоставително езикознание, 19, 1994, 2, с. 78—84;

·       Железарова R Библиография на трудовете на Иван Буюклиев. — Съпоставително езикознание, 19, 1994, 2, с. 84—88.

 

Найда Иванова

 

 

    (13). БЪРЛИЕВА, Славия Георгиева (4.VIII.1955) — бълг. медиевистка. Родена в София, където завършва Немската езикова гимназия (1974) и класическа филология в Софийския унив. (1980). Започва работа в Катедрата по история на бълг. земи в древността, през 1981 е назначена в Кирило-Методиевския научен център на БАН като специалист; н. с. (1990) и ст. н. с. (1998). Специализира лат. и грц. палеография в Библиотеката на АН на СССР в Ленинград (дн. Санкт Петербург) през 1986, в държ. архиви на Бари (1988) и Венеция (1990) и в Оксфордския унив. (2000), както и изворознание в Monumenta Germaniae Historica (1991). Защитава дисертация на тема „Агиографски творби за св. Кирил и Методий в латинската Legenda aurea на Яков Ворагински“ (1994), хабилитира се с изследване върху лат. палеография и палеографските проблеми на лат. кирило-методиевски извори (1998). От 1999 е научен секретар на Кирило-Методиевския научен център. В Софийския унив. чете лекции по лат. палеография (от 1992) и лат. език (от 1996); води и спецкурсове по средновековна истор. хронология (от 2000) и по средновековна германска култура (от 2002).

 

Основен обект на изследване за Б. са лат., грц. и романо-германските извори за делото на Кирил и Методий. Тя участва в изработването на техния предварителен списък (1987) и продължава да се занимава най-вече с лат. агиографски паметници. Въз основа на убеждението, че култът към Кирил и Методий в Западната църква възниква във връзка с култа на Климент Римски, чиито мощи слав. апостоли пренасят от Херсон в Рим, тя проучва системно литературните паметници, посветени на този много популярен светец. Изследването на четивата за него в Legenda aurea на Яков Ворагински, които тя нарича Кратка редакция на Италианската легенда, ѝ дава възможност да намери кирило-методиевски елементи както в лат. текст на творбата, така и в нейните преводи на средновековни народностни езици в Европа — на тоскански, каталонски, старовисоконемски, старочешки, шведски. Анализирайки състава на ръкописни сборници Legenda aurea, възникнали в западнослав. земи, Б. открива неизвестни преписи на някои от най-значимите лат. кирило-методиевски извори от чешки и полски произход, поместени като четива за слав. първоучители: шест преписа на Моравската легенда и един на легендата Quemadmodum (в такава светлина разглежда и пет преписа на това житие,

 

 

629

 

проучвани във връзка с историята на старочешкия Пасионал, но непознати в кирилометодиевистиката) (1998). Издирванията, свързани с лат. текстове за Климент Римски, я довеждат и до откриването на единствената известна засега поема от епохата на същинското Средновековие, създадена за прослава на Кирил Философ. Тя е част от Хрониката на манастира Казаурия (ръкопис от последната четвърт на XII в., Cod. Lat. 5411 на Парижката национална библиотека) — писмен паметник, неколкократно интерпретиран в кирилометодиевистиката, при което обаче поемата е останала незабелязана поради особеното си разположение върху вътрешните полета на кодекса (1998). Б. определя като извори за западноевропейската кирило-методиевска традиция и няколко латиноезични паметника от XV в., като публикува техните кирило-методиевски текстове с превод на бълг. език: похвално слово за Кирил и Методий от сбирката проповеди на Ян Шчекна (1998), разказа за покръстването на българите с кирило-методиевски мотив от Хрониката за папи и императори на Томас Ебендорфер и Бенедиктинската хроника на Петър Вагнер (2002).

 

Славия Бърлиева

 

Няколко статии на Б. са посветени на грц. ръкописна традиция. Тя описва грц. ръкописи в Рилския манастир (1991); превежда на бълг. език Пространното житие на Наум Охридски по изданието на атинския му препис (1987); представя подробно като паметник на каноничното право виз. ръкопис (Син. гр. 286) от ГИМ (2001), който съдържа втория препис на хронологическия списък на охридските архиепископи, известен като Дюканжов списък, и обнародва неговия текст (2000). Б. е автор и на значителен брой рецензии в бълг. и чуждестранни медиевистични издания върху публикации по кирилометодиевистика.

 

 

            Съч.:

o   Paraenesis. Die altbulgarische Übersetzung von Werken Ephraims des Syrers. 1. Band, herausgegeben von Georg Bojkovski. Freiburg i. Br., 1984 (рец.). — Старобългарска литература, 19, 1986, с. 138—140;

o   Предварителен списък на кирило-методиевските извори [Мирчева Б., Сл. Бърлиева]. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 486—515;

o   Пространното гръцко житие на Наум Охридски. Увод, превод и бележки. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 129—144;

o   За кратката редакция на Италианската легенда и за един неин неизвестен препис. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С., 1988, с. 156—162;

o   Проблеми при съставянето на корпуса от извори за живота и делото на Кирил и Методий [Мирчева Б., Сл. Бърлиева]. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 202—207;

o   G. Podskalsky. Christentum und theologische Literatur in der Kiever Rus’ (988—1237). München, 1982 (рец.) [Стойкова А., Сл. Бърлиева]. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 181—185;

o   К. Reichertová, Е. Bláhová, V. Dvořáková, V. Huňáček. Sázava, památník staroslověnské kultury v Čechách. Praha, 1988 (рец.). — Старобългарска литература, 23—24, 1990, с. 195—197;

o   Гръцките ръкописи в Рилския манастир. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 226—232;

o   Новооткрити преписи на латински агиографски творби за Кирил и Методий в полската Legenda aurea. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 264—278;

 

 

630

 

o   Преписи на латински извори за св. Кирил и Методий от сбирката на Библиотека Vallicelliana в Рим. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 3, р. 41—54;

o   Заметки к содержанию латинской рукописи F.157 (F.IO). — В: Материалы и сообщения по фондам отдела рукописной и редкой книги Библиотеки Российской Академии наук. 1990. СПб., 1993, с. 187—193;

o   Осемдесетгодишният юбилей на боландиста Пол Девос. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 3, р. 118—120;

o   Le origini е lo sviluppo della cristianità slavo-bizantina. Roma, 1992 (рец.). — Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 49, 1993, p. 714—715;

o   Abschriften böhmischer Quellen über die Heiligen Kyrillos und Methodius in polnischen Handschriften. — LF, 117, 1994, p. 26—31;

o   Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der griechisch-deutschen Initiative zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991 (рец.). — Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 50, 1994, p. 312;

o   Оломоуцкият и Пражкият мисал и службите за св. Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 1, р. 12—25;

o   Една хомилетична творба за св. Кирил и Методий (Към въпроса за латинските cyrillo-methodiana в Полша). — Palaeobulgarica, 22, 1998, 2, р. 40—49;

o   Латинско стихотворение от XII в. — още един кирило-методиевски извор. — Старобългарска литература, 30, 1998, с. 3—15;

o   Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda aurea на Яков Ворагински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 5—120;

o   М. Eggers. Das Erzbistum des Method. Lage, Wirkung und Nachleben der kyrillomethodianischen Mission. München, 1996 (рец.). — Старобългарска литература, 31, 1999, с. 135—144;

o   Климент Римски, Климент Охридски и кирило-методиевската традиция. — В: Кирило-Методиевски студии. 13. С., 2000, с. 159—166;

o   Московският препис на Дюканжовия списък. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 3, р. 50—65;

o   Eine Handschrift des byzantinischen Rechts aus der Sammlung des Staatlichen Historischen Museums in Moskau (GIM, Syn.Gr. 286). — В: В памет на Петър Динеков. Традиция, приемственост, новаторство. С., 2001, с. 94—99;

o   Покръстването на българите в хронографията на Западното средновековие [Бърлиева Сл., Ст. Баталова]. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 418—432;

o   G. Podskalsky. Theologische Literatur des Mittelalters in Bulgarien und Serbien 865—1459. München, 2000 (рец.). — Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 58, 2002, p. 428;

o   Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999 (рец.). — Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 58, 2002, p. 329—330.

 

            Лит.:

·       Атанасова Д. Кирило-методиевската традиция като културен феномен в епохата на късното западноевропейско Средновековие. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 4, p. 118—123;

·       Младенова М. — Старобългарска литература, 31, 1999, с. 150—152 (рец.);

·       Bláhová Е. — Slavia, 66, 1999, р. 352—355 (рец.);

·       Barlieva Slavia Gheorghieva. — In: International Who’s Who of Professional and Buziness Women. 7 изд. Raleigh, NC, 2000, p. 123.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (14). ВАЙЕР, Екхард (Weiher, Е.) (29.XII.1939) — немски славист. Роден в Кьонигсберг, дн. Калининград, Русия. Гимназиално образование получава в Хамбург и Харбург (1952—1959). Завършва с магистърска степен слав. филология (като ученик на Р. Айцетмюлер и Л. Садник), германистика, сравнително индогерманско езикознание, класическа филология и философия в Унив. в Саарбрюкен (1963). Асистент на Айцетмюлер в Унив. в Тюбинген (1964—1967) и в Унив. във Вюрцбург (1967—1970). Д-р по филология (1965) с дисертацията „Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchenslavischer Übersetzung“ (1969). През 1970 се хабилитира по слав. филология с труда „Der negative Vergleich in der russischen Volkspoesie“. Преподавател в Гисен (1970—1971), гост доц. в Гьотинген (1971 — 1972), главен асистент във Вюрцбург (1971); доц. (1972), извънреден проф. (1975), зам.-ръководител на Катедрата по слав. езици (1975—1976), редовен проф. и директор на Слав. семинар (1977) в Унив. във Фрайбург. Почетен д-р на Шуменския унив. (2002). От 1977 е член на редакционната колегия и съиздател на научната поредица „Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, fontes et dissertationes“ (т. 11—46), основана от Айцетмюлер, Й. Матл и Садник; от 2000 е неин единствен редактор и издател.

 

Научното дело на В. обхваща изследвания върху преводни и оригинални произведения на старобълг. литература (включително откриване и идентифициране на нови преписи и издаване на по-късни южнослав. преводи), проучвания върху възникването на староруската литература и рецепцията на старобълг. литературен

 

 

631

 

език и старобълг. литература в Русия.

 

Екхард Вайер

 

Още с първата си публикация „Studien zur philosophischen Terminologie des Kirchenslavischen“ (1964) той навлиза в областта на старобълг. лексикология, като поставя на преден план въпроса за възпроизвеждането на грц. философски термини в Кирило-Методиевия превод на евангелския и апостолския текст и функционирането им в по-късни преводи (в Супр. сб., Шестоднева и Богословието на Йоан Екзарх, Изборника от 1073). Плод на интереса му към тази проблематика са и студиите „Altbulgarische, kirchenslavische und russische wissenschaftliche Literatur“ (1967) и „Zur sprachlichen Rezeption der griechischen philosophischen Terminologie im Kirchenslavischen“ (1972) — приносни за осветляването на старобълг. книжовна лексика. В Изборника от 1073 В. идентифицира заетите откъси от 17 глави на Диалектиката на Йоан Дамаскин и ги изследва в съпоставка с произведенията на Йоан Екзарх, Паренесиса на Ефрем Сирин и др. преводи от Преславското книжовно средище. Според него специализираните философски термини не трябва да се разглеждат изолирано, а в рамките на цялостната книжовна дейност през ІХ—Х в. и на преводаческата концепция, застъпена в отделните произведения. Заключението му е, че слав. терминология в Изборника е много по-единна в сравнение с произведенията на Йоан Екзарх и това се дължи на различията във възприетите преводачески принципи. В Изборника от 1073 се наблюдава в много по-голяма степен стремеж към пословен превод и позиционна съгласуваност на гръцката и съответната слав. дума, което може да се свърже с преводаческата концепция на Константин-Кирил, докато Йоан Екзарх само частично е възприел този начин на превеждане. Важни са и наблюденията на В., че в областта на философската терминология в Изборника напълно липсват чужди думи, а грц. композита се превеждат в повечето случаи член по член, за разлика от практиката на Йоан Екзарх, който използва относителни изречения. В Изборника, съчиненията на Йоан Екзарх и други преславски преводи той установява и общи езикови особености. Заслуга на В. в изучаването на Симеоновия сборник е откриването и идентифицирането на Зографския му препис, включен като първа част в състава на руски ръкопис от ХVІ—ХVІІ в. (№ 223 II и 12) от библиотеката на Зографския манастир (1994). Според него по текстологическите си белези и най-вече по структурата и съдържанието си той се свързва с групата западноруски преписи (като Лвовския, Вилнюския и Варшавския), които произхождат от дефектен протограф. Във връзка с въпроса за първоначалния текст на Похвалата за цар Симеон, поместена в Изборника от 1073, В. разглежда Кирило-Белозерския ѝ препис от XV в., в който ясно личи „името на първоначалния адресат — българския цар Симеон“; той изтъква, че това е ясен пример за един от начините на разпространение на старобълг. литература в Киевска Русия (1985, с. 417, 421—422).

 

 

632

 

Тезата за директното приемане на азбуката, на старобълг. ръкописни книги и старобълг. книжовен език от Б-я в Русия В. застъпва в две изследвания, посветени на началния етап от историята на староруската литература (1985, 1988). В специални раздели, озаглавени „Старобългарският, езикова основа на киевската литература“ и „Преводна литература“ (1985, с. 415—423) се изяснява, че Кирило-Методиевото дело и съхраняването му в Б-я са основни предпоставки за появата на литературна дейност в Киевското княжество в началото на XI в., а старобълг. преводи в областта на омилетиката и агиографията са послужили за образци при създаването на оригинални руски произведения. В областта на монашеската литература се посочва, че в основата ѝ стои преведеното в Преслав Житие на Антоний Велики, а в Киево-Печерския патерик се откриват сходства със старобълг. превод на Синайския патерик. В. привежда почти пълен списък на преславските преводи, запазени в руски преписи, за които със сигурност е установено, че са от старобълг. произход (1985, с. 417—431; 1988, с. 20—27). От тази принципна позиция той изхожда и в подробните си критични рецензии за „Словарь русского языка ХІ—ХVІІ вв.“ (1979) и „Изборник Святослава 1073 года“ (1986), в които отбелязва като недостатък отсъствието на руските преписи на старобълг. текстове при подбора на източниците на речника и възразява остро срещу замяната на термина „българизми“ със „старославянизми“ в изследването на И. В. Льовочкин и представянето на Изборника единствено като паметник на руската литература.

 

Друга част от статиите на В. засягат принципни положения около издаването на най-ранните старобълг. текстове. Той се обявява против тяхната реконструкция и разглежда в дискусионен план проблемите, които крият такъв тип издания. Като пример са приведени спорните четения от началото на гл. 15 от ЖМ и са предложени други възможни решения за някои от тях (1999). По повод изданието на Паренесиса на Ефрем Сирин В. прави ценни допълнения, като представя пет южнослав. преписа, които не са включени в коментара към основния текст. Становището му е, че по текстологическите си особености те се отнасят към старобългарския, а не към нов южнослав. превод, както смятат А. И. Яцимирски, Хр. Кодов и М. Мулич (1990, с. 145).

 

Централно място в трудовете на В. заемат изследванията и изданията на пълния южнослав. превод от XIV в. на „Извор на знанието“ („Πηγὴ γνώσεως“) на Йоан Дамаскин. След докторската си дисертация той подготвя и превод на теологичните глави — „Die Dogmatik des Johannes von Damaskus in der kirchenslavischen Übersetzung des 14. Jahrhunderts“ (1987, в сътрудничество с X. Миклас и Ф. Келер). Двете изследвания включват подробно кодикологическо, палеографско и правописно описание на основния, най-пълен препис от манастира в Крушедол и на останалите ръкописи, използвани в справочния апарат. В. насочва вниманието си преди всичко към взаимоотношенията между отделните преписи от гледище на текстологическата им характеристика и техните генеалогични връзки. За „Догматика“ са проучени осемте запазени преписа. Обект на изследване са и въпросите за произхода и особеностите на превода и неговия грц. прототип. Според В. преводът е осъществен ок. средата на XIV в. в южнослав. езикова среда, вероятно в Лаврата „Св. Атанасий“ на Атон и още в самото начало е възникнал в две самостоятелни версии — сръбска и българска. Като най-съществена особеност на техниката на превода В. посочва наличието на точни слав. съответствия (1:1) за всяка словообразувателна грц. единица, при което значението на грц. дума се превежда

 

 

633

 

само с едно значение в слав. текст. Наборните издания на текста на „Диалектика“ и „Догматика“ следват най-добрите едиционни принципи на немската славистика. Богатият справочен апарат (в „Догматика“ е включен и преводът на 48-те глави на Богословието, преведени още от Йоан Екзарх), изчерпателният коментар, паралелният грц. текст, немският превод и приложените славяно-грц. и грц.-слав. индекси дават възможност за по-нататъшни изследвания на специалисти от различни области. Текста на южнослав. превод на „Извор на знанието“ В. използва и като основа за сравнение в проучванията си върху специализираната лексика в старобълг. книжовен език и преводаческите похвати на Йоан Екзарх (1986). Специално за превода на Богословието той изтъква не само неговата по-голяма архаичност, но и по-голямата му независимост от грц. оригинал. Различията в двата превода определя чрез синтактични и лексикални критерии.

 

От особена важност за съвременната славистика е поредицата „Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, fontes et dissertationes“, в която излизат основни трудове по старобълг. граматика (напр. на Айцетмюлер и Р. Вечерка), изследвания и издания на старобълг. текстове (Богословието на Йоан Екзарх, Житието на Йоан Златоуст, Паренесиса на Ефрем Сирин и др.). От 1977 тя включва и Великите чети-минеи на митрополит Макарий и съпроводителни томове с изследвания върху тях. В публикациите си върху това издание В. отделя специално внимание на големия брой оригинални и преводни старобълг. творби, съхранени в преписите на минеите, и на проблемите, свързани с възпроизвеждането на правописните им особености в руската ръкописна традиция.

 

 

            Съч.:

o   Studien zur philosophischen Terminologie des Kirchenslavischen. — WSl, 9, 1964, p. 147—175;

o   Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchenslavischer Übersetzung. Phil. Diss. Saarbrücken, 1965, 42+216 p.;

o   Die Entwicklung der Nasalvokale im Polnischen. -AnzSPh, 2, 1967, p. 1—10;

o   Urslavisch — Gemeinslavisch — Dialekte des Gemeinslavischen (?) (Zu H. Birnbaum, The Dialects of Common Slavic. — In: Ancient IndoEuropean Dialects. Proceedings of the Conference on Indo-European Linguistics Held at the University of California, Los Angeles, April 25—27, 1963. Berkeley—Los Angeles, 1966, p. 153—197). — AnzSPh, 2, 1967, p. 82—100;

o   Altbulgarische, kirchenslavische und russische wissenschaftliche Literatur. — AnzSPh, 2, 1967, p. 101—121;

o   Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchenslavischer Übersetzung. Wiesbaden, 1969 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 8), 47+312 p.;

o   Nochmals zu H. Birnbaums „Dialekte des Gemeinslavischen“. — AnzSPh, 5, 1971, p. 117—119;

o   Zur sprachlichen Rezeption der griechischen philosophischen Terminologie im Kirchenslavischen. — AnzSPh, 6, 1972, p. 138—159;

o   H. Schelesniker. Schriftsysteme bei den Slaven. Innsbruck, 1972 (Innsbrucker Beiträge zur Sprachwissenschaft, Vorträge 4) (рец.). — Kratylos, 17, 1972 (1973), 2, p. 212—214;

o   Die älteste Handschrift des grammatischen Traktats „Über die acht Redeteile“ (Rukopis’ No. 84 iz sobranija A. F. Gil’ferdinga Gosudarstvennoj Publičnoj biblioteki, S. 378—382) [Zagrebin V. M., E. Weiher]. — In: Gedenkschrift für Josef Math Graz, 1977 (AnzSPh, 9), p. 367—427;

o   Slovarь russkogo jazyka XI—XVII w. Vypusk 1. (A-B). Moskva, 1975; vyp. 2. (V-Vologda). M., 1975; vyp. 3. (Voloděnbe-vjaščina). M., 1976; vyp. 4. (G-d). M., 1977. Ukazatelь istočnikov v porjadke alfavita sokraščennych oboznačenij. Μ., 1975 (рец.). — AnzSPh, 10—11, 1979, p. 223—239;

o   Die Damascenus-Kapitel im Anhang einiger slavischen Nomokanonhandschriften. — In: Festschrift für Linda Sadnik zum 70. Geburtstag. Freiburg i. Br., 1981 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 15), p. 254—308;

o   H. Keipert. Die Adjektive auf ЧеГпъ. Studien zu einem kirchenslavischen Wortbildungstyp. 1. Wiesbaden, 1977 (ред.). — AnzSPh, 12, 1981, p. 197—199;

o   K. Trost. Untersuchungen zur Übersetzungstheorie und -praxis des späteren Kirchenslavischen. Die Abstrakta in der Hexameronübersetzung des Zagreber Zbornik von 1469. München, 1978 (рец.). — AnzSPh, 7, 1981, p. 199—202;

o   Die altrussische Literatur der Kiever Zeit. — In: Neues Handbuch der Literaturwissenschaft. 6. Wiesbaden, 1985, p. 411—435;

o   Преводачески похвати в Богословието на Йоан Екзарх в сравнение с по-късни паралелни преводи [Вайеp Е., X. Миклас]. — Старобългарска литература, 19, 1986, с. 29—59;

o   Izbornik Svjatoslava 1073 goda. Faksimil’noe izdanie. Naucznyj apparat faksimil’nogo izdanija. Moskva, 1983 (рец.). — AnzSPh, 17, 1986, p. 198—201;

o   H. Keipert. Die Adjektive auf -tеlьnъ. Studien zu einem kirchenslavischen Wortbildungstyp. 2. Wörterverzeichnis. Wiesbaden, 1985 (рец.). — AnzSPh, 17, 1986, p. 196—197;

o   Die Dogmatik des Johannes von Damaskus in der kirchenslavischen Übersetzung des 14. Jahrhunderts. Herausgegeben unter Mitarbeit von F. Keller und H. Miklas. Freiburg i. Br., 1987 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 25), 60+ 841 p.;

 

 

634

 

o   Die Christianisierung und die Anfänge der Literatur in Rußland. — In: Tausend Jahre Christen in Rußland. München-Zürich, 1988, p. 8—28;

o   Einige Anmerkungen und Ergänzungen zu neueren Arbeiten über die altbulgarische Übersetzung der „Paränesis“ Ephraims des Syrers und ihre Überlieferung. — AnzSPh, 20, 1990, p. 135—145;

o   Verzeichnis der Wörter aus slavischen Sprachen. — In: Aitzetmüller R. Altbulgarische Grammatik als Einführung in die slavische Sprachwissenschaft. 2 прераб. и разш. изд. Freiburg i. Br., 1991, p. 271—291;

o   Ein weiterer Textzeuge für den Simeonischen Kodex. — AnzSPh, 22, 1994, p. 199—205;

o   Die neue Edition der „Großen Lesemenäen“ des Metropoliten Makarij und Probleme der Wiedergabe altbulgarischer Texte in russisch-kirchenslavischer Überlieferung. — In: Wechselbeziehungen zwischen slawischen Sprachen, Literaturen, Kulturen in Vergangenheit und Gegenwart. Akten der Tagung aus Anlaß des 25-jährigen Bestehens des Instituts für Slavistik an der Universität Innsbruck, 25.—27. Mai 1995. Innsbruck, 1996, p. 57—71;

o   Die großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Uspenskij spisok. Herausgegeben von E. Weiher, S. O. Smidt, A. I. Skurko. 1.—3. Herausgegeben unter Mitarbeit von Th. Daiber, Y. Daiber, T. V. Dianova, F. Keller, N. A. Kobjak, L. M. Kostjuchina, A. C. Minčeva, A. I. Pliguzov, Е. I. Serebrjakova, Е. V. Sul’gina, Ch. Voss, E. Weiher. (1). 1.—11. März. Freiburg i. Br., 1997, 107+ 688 p.; (2). 12.—25. März. Freiburg i. Br., 1998, 689—1250 p.; (3). 26—31 März. Freiburg i. Br., 2001, 21 + 1251—2024 p. (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 39, 41, 45);

o   Великие Минеи Четьи в кругу московских политических, идеологических и культурных традиций. — АЕ за 1997, с. 96—102;

o   Die Frage der Rekonstruktion altbulgarischer Texte und Kapitel XV der Vita Methodii. — In: Festschrift für Klaus Trost zum 65. Geburtstag. München, 1999, p. 331—339;

o   Zu den Abhängigkeitsverhältnissen der drei Fassungen der Großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. — In: Abhandlungen zu den Großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Kodikologische, miszellanologische und textologische Untersuchungen. 1. Freiburg i. Br., 2000, p. 139—159.

 

            Лит.:

·       Hafner S. — AnzSPh, 4, 1970, p. 143—149 (рец.);

·       Бегунов Ю. K. — CC, 1971, 1, с. 118—120 (рец.);

·       Bláhová Е. — Slavia, 40, 1971, p. 115—120 (рец.);

·       Jurčevič L — SaS, 39—40, 1990, p. 201—203;

·       Мострова T. Образцово издание на „Догматиката“ на Йоан Дамаскин. — Palaeobulgariса, 15, 1991, 1, р. 117—120.

 

Татяна Мострова

 

 

    ВАТИКАНСКИ ПАЛИМПСЕСТ — вж. Ватиканско евангелие.

 

 

    (15). ВАТИКАНСКО ЕВАНГЕЛИЕ, Ватикански палимпсест — старобълг. кирилски ръкопис от началото на X в. Открит е през 1982 от Тр. Кръстанов в грц. фонд на ръкописната сбирка на Ватиканската апостолическа библиотека, където се пази под № 2502 и откъдето идва името му. Старобълг. текст се намира под по-късен грц. текст от XII—XIII в. и е разположен на 99 от общо 139-те листа на целия грц. ръкопис. Изданието на В. е., осъществено от Тр. Кръстанов, А.-М. Тотоманова и Ив. Добрев (1996), включва реконструирания текст с изключение на 6 листа (17, 20, 89, 94, 96, 103), където следите от първоначалния текст са толкова малко, че не е възможно да се разбере какви четива е съдържал. В. е. е изборно евангелие с уникален за старобълг. традиция състав, тъй като Страстните евангелия не са разположени на традиционното си място след По омовении от Велики четвъртък и пред Велики петък, а след месецослова. Текстът е съдържал и четения за часовете на Велики петък, което също рядко се среща в слав. книжовна практика. Откъс от тях е разположен на с. 104—106 от изданието (л. 4ѵ и 41 от ръкописа). Неприемливо е твърдението на Е. Дограмаджиева, че текстът на тези страници е част от VI, VIII и IX страстно евангелие и трябва да се разположи след с. 184 на палимпсеста, тъй като л. 41 (с. 105—106) образува бифолио с л. 40 (с. 107—108), чието място в четенията за Велики петък не подлежи на съмнение. Възкресните евангелия са след четенията за Велика събота и завършват на същата страница, където започва месецословът. Началото на евангелието е изгубено и текстът започва от Лк 24:23 с четене за вторник от Светлата неделя. Следват четения за съботите и неделите до Петдесетница, след Петдесетница, след новата година и на Великия пост.

 

В. е. е написано от двама преписвачи. На първата ръка принадлежат началните

 

 

635

 

64 с. от ръкописа. Вторият преписвач започва да пише от средата на с. 64 (л. 43v), където е началото на четивото за четвъртата неделя от новата година. Двата почерка са сходни. Първият е позакръглен, линиите са по-плътни, а буквите са с лек наклон надясно и със закръглени петлици. Доколкото личи, вторият е по-необработен и по-непредставителен, с по-тесни и ъгловати букви, пак с лек наклон надясно, петлиците обикновено клонят към триъгълник. На места почеркът на втория преписвач издребнява много — до 2 мм на л. 80, но като цяло големината на буквите и в двата почерка варира между 2,5 и 3 мм.

 

            Правописът на двамата книжовници обаче показва съществени различия, което помага за точното им идентифициране. За първия преписвач е особено характерна употребата на знак след гласна в начало на сричка и дума, докато вторият преписвач в тази позиция използва само знак за йотувано а. Вариантите на знака за малка носовка у първия преписвач са повече: затворена носовка или , обикновено след съгласна, и отворена носовка след гласна с най-разнообразни начертания, докато начертанията на същия знак у втория преписвач могат да се сведат изключително към варианта . Първата ръка употребява знаци ъı и ы без свързваща хоризонтална хаста, докато при втората преобладава начертанието ъ-ı със свързваща хоризонтална чертица, която невинаги ясно се различава. И двамата преписвачи предпочитат написанията с щ, а шт се среща само по изключение (срв. в Супр. сб. — само шт, и в Сав. кн. — само щ). И двамата последователно различават з и , а знака ѕ използват само като цифра. Начертанията на тези знаци обаче рязко се различават у двамата преписвачи. Освен интерпункционна точка първият преписвач използва много често комбинация от две пресечени черти с точки помежду им , а вторият — само комбинация от четири точки ·:· или по-рядко :: . Понякога се появява и комбинация от две и повече дребни дъгички — у първия преписвач отворени надясно, а у втория — наляво. Четири пъти в синаксарни означения и препратки на с.40/л.13ѵ, с.87/л.65r, с.155/л.83r и с.169/л.27r се среща особен разделителен знак, който може да бъде оприличен на двоен кръст и донякъде напомня начертанието, което се среща в Остромировото евангелие. Освен титлата други наредни знаци обикновено не се използват, но на някои места могат да се видят ударения, напр. на с.51/л.21r. На с. 64 в началото на четивото, където започва втората ръка, има шест двойни грависа. Спорадично се появяват и други диакритични знаци, като точки над отделни букви или придихания.

 

Двамата преписвачи са си служели не само с кирилицата, но и с глаголицата. На четири места в ръкописа (с.4/л.111ѵ, с.10/л.77ѵ, с.96/л.22ѵ, с.186/л.10ѵ) в полето се виждат следи от глаголически редове, от които могат да се разчетат само отделни букви.

 

В ръкописа няма приписки, но често в полето се откриват означения от типа на ева, заоу, имената на евангелистите и др. Понякога в полето се дописва нещо пропуснато. Внимание заслужават две добавки на лявата маргина на л. 22ѵ, където има и следи от глаголица. И двете са оградени с контур. Първата се намира срещу р. 10 и гласи

 

 

Два реда по-долу е втората добавка ЗаѴро и (ѵ над реда)

 

 

 

636

 

            Украсата на паметника е типична за изборните евангелия, с множество инициали, изнесени извън текстовото поле (предимно В и Р), и заставки от плетеничен тип. Заглавията и богослужебните указания са писани с основното мастило и са върху жълто-кафява замазка.

 

В езиково отношение В. е. показва много архаични и своеобразни черти. Най-интересната особеност във фонетикатa, присъща на идиолекта и на двамата преписвачи, е липсата на епентетично л след старите лабиали, чиято мекост последователно се отбелязва със съответните знаци. Така напр. мекостта на съгласните пред гласна а и у двамата преписвачи се отбелязва изключително със знак ѣ — искрънѣго с.58/л.16ѵ, лазарѣ с.89/л.74r, геноуарѣ с.152/л.97ѵ, вьсѣ с.168/л.18ѵ, волѣ с.77/л.58r, молѣахѫ с.25/л.49r, на кръстителѣ с.140/л.46ѵ и др., по-рядко след стари палатали — коньчѣниѥ с.57/л.16ѵ и оц҃ѣ с.55/л.108r вм. редовното оц҃а. Знакове и ı-а се появяват спорадично в тази позиция, напр. хождше с.29/л.48r, родител с.33/л.44r у първия преписвач. Там, където се очаква появата на епентетично л след стари лабиали обаче, и двамата преписвачи пишат йотувано а — оусрамı-аѭтъ сѧ с.53/л.107r, дивı-аахѫ сѧ с.51/л.21r и др., но и ı-аковı-а с.11/л.47r при първата ръка и земı-а с.142/л.59ѵ, авраамı-а с.138/л.88ѵ, земı-а с.134/л.45ѵ, но и вънемѣте с.55/л.83r във форма за повелително наклонение при втората. Редовно се отбелязва мекостта на лабиалните съгласни и пред ѫ и е — въ земѭ с.147/л.95r, приѥмѭтъ с.65/л.38r, не ѥмѥте с.26/л.49ѵ, приѥмѥтъ с.25/л.49r, възлюбѥнъ, възлюбѭ с.172/л.60ѵ, тръпѭ с.85/л.2r, въ земѭ с.146/л.28ѵ. Очевидно мекостта на лабиалите се е усещала по-силно, отколкото мекостта на сонорните съгласни л, н, р и съгласната с, след като тя специално се подчертава със знак за йотувана гласна. В това отношение особено интересен е първият преписвач, който използва знака за йотувано а изключително само в тази позиция. Безспорно е също така, че съществителните, които са получили мек лабиал пред окончанията си, остават по мекото склонение, напр. въ кораба с.10/л.77ѵ, където отново е използван знак, който обикновено преписвачът употребява в началото на сричка и дума, т. е. след йота, срв. не имѣше земѧ с.134/л.45ѵ у втория преписвач. По тази си фонетична черта — липсата на епентетично л, В. е. прилича на Супр. сб., но там засилената мекост на лабиалите се отбелязва с еров знак пред знака на съответната гласна. В края на месецословната част на евангелието обаче, където са разположени четива за месеците от ян. до края на юни (между с. 147 и 163), спорадично се появяват и няколко форми с епентетично л — прославлѭ, клеплѧ, но отъ земı-а С.153/л.67r, ı-аковли с.157/л.53ѵ, избавлениѥ с.163/л.99r, но колѣбѥмъ-ı с.154/л.67ѵ. По начина на отбелязване на мекостта на съгласните пред гласна а B. e. e уникално сред старобълг. паметници, в които подобна правописна система ( у първия преписвач, ı-а у втория след йота в началото на сричка и дума, ѣ след всички останали съгласни) не се среща; този правопис е типичен за среднобълг. паметници.

 

Знакът за ѣ стои последователно на етимологичното си място, като след шушкави редовно се заменя с а — можаахѫ с.37/л.14r, слъıшавъ с.38/л.14ѵ, слъıшати с.60/л.57ѵ, чашѫ с.88/л.65ѵ, но веднъж у първия преписвач се среща мъножѣиша с.53/л.107r.

 

Формата за род.-вин. пад. на съществителното господь системно се изписва с ѣ — г҃ѣ ; това свързва В. е. с глаголическите старобълг. паметници, за които тя е обичайна, и го противопоставя на кирилските, където се намира окончание а. Във В. е. падежна форма на а се среща само веднъж на с.164/л.99ѵ — г҃а. Съвсем закономерна е и появата на ю без изключение

 

 

637

 

във формата за дат. пад. на същото име — г҃ю.

 

Буква ю се изписва редовно и след шушкави и съскави съгласни в окончанията за дат. пад. ед. ч. на мекото склонение на имената и на деятелните причастия от м. и ср. р. — слънъцю с.11/л.47ѵ, междю с.24/л.91ѵ, члчю с.37/л.14r, сътворьшю с.38/л.14ѵ, сѣдѧщю с.57/л.16r, обладаѭщю с.150/л.84r и др. Последователна е употребата на този знак и в корените на думите, напр. чюдщемъ с с.39/л.13r, о шюѭѭ с.87/л.65r, чюдеса с.94/л.15ѵ, чюждаахѫ сѧ с.24/л.91ѵ. Такава употреба на знака за ю е характерна за повечето старобълг. паметници с изключение на Супр. сб., където се среща оу след стари шушкави и съскави палатали, но никъде не е така последователно издържана, както във В. е.

 

В отбелязването на мекостта на съгласните р, л пред ѫ колебания има у първия преписвач, който като че ли предпочита нейотувания знак в сегашните форми на глаголати и творити / сътворити — гл҃ѫ, гл҃ѫщи, глѫ҃ще, гл҃ѫща, творѫ, сътворѫ.

 

Във В. е. е добре засвидетелствано началото на замените на силните ерове с чисти гласни. по-напреднали са промените със силния ь, който преминава в е предимно в суфиксални срички, напр. свѣтелъ с.166/л.100ѵ, праведъна с.167/л.18r, срьдецъ с.79/л.55r, младенечь с.92/л.76ѵ; също така дьнесь с.77/л.58ѵ пред стара енклитика, вѧщеи с.88/л.65ѵ, болеи с.23/л.91r, велеи с.96/л.22ѵ, омочеи с.97/л.178r, владъıчествиı-а с.150/л.84r, цѣсарествии с.155/л.83r пред редуцирано и. Вж. и в окончанията на старите i-основи — вещехъ с.159/л.26r, ı-аслехъ с.143/л.54r. В корена промяната е по-рядка — крестъ с.83/л.80r, весъ с.92/л.76ѵ, честънаго с.165/л.100r, наченъше с.40/л.13ѵ, пришедъи с.91/л.76r, ошедъшемъ с.148/л.95ѵ, въшедъшѧѧ с.106/л.41ѵ. Големият ер преминава в о само в няколко случая — вонъ с.173/л.73r в корена, любовъ с.170/л.27ѵ в старата наставка и пред енклитично употребено показателно местоимение — работь с.49/л.56r, родось с.59/л.57r.

 

Слабите ерове се пазят във всички позиции. При изписването на запазен коренен ер и двамата преписвачи предпочитат знака за голям ер независимо от етимологичния произход на гласната — тъма с.9/л.77r, оусъше с.134/л.45ѵ, оумърѣ с.10/л.77ѵ, посълавшаго с.7/л.63r, дъвѣма с.69/л.62r, чъто с.78/л.58ѵ, забъвена с.130/л.11ѵ, ръци с.81/л.8r и др. Знак за голям ер вм. етимологичен малък може да се изпише и на мястото на силна ерова гласна. Тази тенденция много ясно се проследява у втория преписвач, който в последователни ерови срички употребява предимно знаци за голям ер — събърашѧ, шъдъ с.81/л.8r, ошъдъ с.182/л.71ѵ, сънъмищихъ с.81/л.8r, съзъдати с.101/л.102r, събъравъ с.185/л.80r, двъръми с.81/л.8r, възъметъ с.83/л.80r, тъкъмо с.86/л.2ѵ и др. Срещат се и доста форми, където ерът стои на етимологичното си място. На фона на редовно запазените коренни ерове известно изключение представляват формите на глагола пьсати, които втората ръка обикновено изписва с начално ѱ — ѱа с.134/л.29r, ѱано с.144/л.59ѵ, с.176/л.70ѵ, наѱа с.158/л.53ѵ, наѱанѫ с. 185/л.10r, но и псано с.154/л.76ѵ, напсано с.104/л.4ѵ, напсана с.158/л.53ѵ. Същият глагол образува минали форми и от основа със запазено коренно и, както в сег. вр. — писано с.91/л.76r, написати с.142/л.59ѵ (два пъти). Появата на форми с изравнена коренна гласна добре се съгласува с тенденцията да се запазва коренният ер. Той обикновено се изписва; пропуснат е само в три случая във формите на прилагателното мъногъ. Веднъж се появява форма кто с.69/л.62r срещу редовното къто и у двамата преписвачи. Редовно се изписват еровете в края на предлозите и представките — въ-, съ-, къ-, отъ-, както и краесловните ерове на показателните местоимения тъ и сь и на противопоставител- ния съюз нъ.

 

 

638

 

Единственото изключение са формите створи с.140/л.46ѵ, створивѣ с.172/л.60ѵ. На етимологичното си място стоят и еровете, които въвеждат наставки, както и краесловните ерове. Случаите на объркване на еровете в тази позиция са единични, напр. лъжъ с.26/л.49ѵ, праведъна с. 167/л. 18r, отъчи с.126/л.52ѵ в наставки и неправьдьнь с.69/л.61r, моѥмъ с.142/л.59ѵ, о немъже с.154/л.67ѵ, прѣдь с.69/л.62r, пажитъ с.28/л.25ѵ. Само веднъж е изпуснат слаб ep пред наставка — ѧчьнньихъ с.7/л.25r.

 

В завършеците на формите за сложното склонение на прилагателните и причастията се предпочитат написания с ъи, ьи вм. ъıи и по-рядко вм. ии, напр. избранъихъ с.56/л.108ѵ, дроугъи с.63/л.43r, възъвавъи с.124/л.23ѵ, стъ҃имъ с.150/л.84r, ı-адьи, живьи, съшедьи с.17/л.50г, лѫкавьи с.49/л.156r, истиньньи с. 171/л.60r, больи с.155/л.83r, понякога и в повелително наклонение — оумьи с с.32/л.92ѵ вм. оумъıи с, и в род. п. мн. ч. на i-основи — пѫтьи с.56/л.108ѵ. Написанията с ьи вм. ъıи са по-чести в първия почерк. В корените на думите и въобще пред гласни, различни от и, на мястото на очакваното редуцирано и от етимологичен ь се предпочитат написанията с и — биı-ахѫ с.104/л.4ѵ, въпиѭштааго с.147/л.95r, абиѥ с.168/л.18ѵ. Форми като въпьасте с.50/л.56ѵ, каменьа с.150/л.84r са по-скоро изключение, отколкото правило. Същевременно вместо очакваното етимологично ери могат да се видят доста често написания като за редуцирано ери, напр. рабъи с.53/л.107r, грѧдъи с.154/л.67ѵ вм. грѧдъı, въи с.182/л.71ѵ вм. въı. Това означава, че преписвачите не различават етимологично ъı от съчетание ъıи на мястото на ъи.

 

При отбелязването на сонантичните р и л и двамата преписвачи отново отдават предпочитание на написанията с голям ер, но не са редки и случаите, в които се срещат съчетания на буквите за сонорни съгласни с малък ер, особено у първия преписвач, напр. дръжѧтъ с.4/л.111ѵ, исплъни с.19/л.75r, съвръшѫ с.25/л.49r, но дрьзнѫвъ с.10/л.77ѵ, прьвѣѥ с.15/л.39r; у втория преобладават написанията с голям ер.

 

Случаите с промени на носовките са само няколко. Веднъж на с.50/л.56ѵ стои пѧти вм. пѫти. Два пъти ѧ е заменена с ı-а — вѣръı ı-ати с.12/л.47ѵ, отъ земı-а с.153/л.67r. Тези примери свидетелстват за ранно смекчаване на съгласните пред ѧ, последвало изравняване на гласежа ѝ с гласежа на ѫ и промяна в задна гласна а.

 

 

            По отношение на морфологията В. е. също показва доста старинни особености. На първо място прави впечатление отсъствието на форми за II сигматичен аорист от глаголите с корен на шумова съгласна от I разред на I и II старобълг. спр. Тези глаголи са представени само с форми за прост и за I сигматичен аорист, срв. изидъ с.177/л.32r, ı-ас с.17/л.50r, принѣсѧ с.52/л.21ѵ, извѣсѧ с.53/л.107r, съблюсъ с.174/л.73ѵ, рѣхъ с.175/л.70r, исъхѫ, присвѧдѫ с.134/л.45ѵ, оусъше с.64/л.43ѵ и др. Глаголите от II спр. губят наставката си и при образуване на минало деятелно I причастие, напр. прозѧбъ с.64/л.43ѵ. Единичните форми за сег. вр. като исъшетъ с.173/л.73r свидетелстват за старинен тип глаголи от св. в. без наставка -нѫ. Липсата на ох-аорист е особеност, която не се споделя от нито един от известните старобълг. паметници. При глаголите от I разред на I спр. с корен на носова съгласна преобладават формите на аориста със запазена сигма — приѧсъ с.29/л.48r, начѧсѧ с.88/л.65ѵ, но се срещат и по-новите с променена сигма — начѧшѧ с.159/л.26r. Формите на минало деятелно I причастие на глаголите от II разред на IV старобълг. спр. също имат старинен облик, срв. сътвории с.47/л.34r, молше с.49/л.56r, не врѣждь с.62/л.33ѵ, обращь, възвращьше с.64/л.43ѵ, оударьи с.102/л.102r, омочеи с.97/л.178г, рождьшю сѧ с.144/л.54ѵ, испрошь с.162/л.19ѵ и др.

 

 

639

 

Форми на -ивъ изобщо не се срещат. В условно наклонение не се използват аористните форми на спомагателния глагол бъıти, а само старинните форми бимь, бисте, биша — вѣдѣлъ би с.124/л.23ѵ, любили мѧ бисте с.26/л.49ѵ, бисте имели с.27/л.25r, не биша прѣкратили са с.94/л.15ѵ. Старинна е и формата на сегашно деятелно причастие горъı с.1/л.104r. На фона на тези старинни черти още повече изпъкват отделни форми, които изглеждат иновации спрямо познатото старобълг. състояние. Така напр. сегашното деятелно причастие на глагола имѣти навсякъде е имѣѧ, макар че в текста не се срещат форми за сег. време по III спр. с изравнена основа. На с.88/л.65ѵ се среща формата за 1 л. ед. ч. сег. време пиваѭ вм. пиѭ, а на с.48/л.34ѵ сегашното деятелно причастие могѧи. Подобни сложни форми на сегашните деятелни причастия на глаголи от I спр. могат да се видят и в някои от познатите старобълг. паметници.

 

Склонението на съществителните във В. е. не е така архаично, както глаголното словоизменение. Съвсем ясно се проследява тенденцията към прегрупиране на склонението и обобщаване на еднакви окончания при имената с еднакъв граматичен род и еднакви завършеци в им. и вин. падеж. Ясно изразен е и стремежът да се подчертае мъжко-личният род на съществителното чрез род.-вин. окончание -а, взето от о-основите, и дат. окончание -ови, напр. редовното сн҃а, гѣ҃ в тази позиция, както и дат. форми иродови с.168/л.18ѵ, мѫжеви с.156/л.83ѵ и др. Форми като въ оцѣ вм. очесе с. 45/л.31r, словомь с.52/л.21ѵ вм. словесемь показват, че прегрупирането обхваща не само мъжкия, но и средния род. При местоименията особено архаична е употребата на обобщително местоимение със значение „всеки“ — и вьсь ижа речетъ слово с.131/л.72r, вьсь пиѧи с.23/л.91r и др. Местоименното прилагателно вьсѣкъ, което обикновено се употребява в останалите старобълг. паметници, се среща само веднъж — вьсѣкъ иже колижьдо с.131/л.72r. Старинни облици понякога имат и отрицателните местоимения — никъ же не придетъ къ оц҃ю с.170/л.27ѵ, никъ же с.175/л.70r, ничь же с.27/л.25r, с.134/л.45ѵ.

 

 

            Лексиката на В. е. още не е проучена, но и сега са ясни съществени разночетения на ключови места от евангелския текст. Така напр. в Мат. 19:24 се използва грц. дума камѣлъ (оудобѣѥ ѥстъ камѣлоу сквозы оуши игьлинѣ проити. неже богатоу въ црс҃о бжиѥ вънити) срещу вельблѫдь в бстаналите старобълг. евангелия. Вероятно не е случайно, че в тази част на месецослова, където се появява епентетично л, на с.147/л.95r се среща прилагателното вельблѫжди. Като се вземе предвид, че тук се появява и форма цъсарьствиѥ с.155/л.83r срещу редовното цѣсарьство в останалите части на В. е., може да се предположи, че тези четива са преписвани от друга подложка, което означава, че евангелието е сглобявано от различни фрагменти. Пак на л. 83r се вижда и ясно изписаното амеı-ан срещу амин във всички останали случаи. Отново в тази част на с.160/л.26ѵ, в началото на Евангелието от Лука стои непреведена грц. дума еулогисте теофиле, докато останалите ранни слав. евангелия показват разночетения славьнъ — дрьжавьнъ, които възхождат към грц. κράτιστος. Присъствието на тази дума свидетелства за неизбистреност при предаването на грц. прилагателни с представка ευ-, които по-късно категорично се превръщат в прилагателни с ясен словообразувателен модел с първа съставка благо-. Взети заедно, тези факти, съсредоточени в една част от месецослова, говорят за ранен, вероятно моравски произход на тази част и, разбира се, за бързане и разсеяност от страна на преписвача, който тук се отклонява от собствената си правописна и лексикална норма.

 

 

640

 

В такъв случай четенията за Рождество Христово, Богоявление, Благовещение и Рождество на Йоан Кръстител, които се съдържат в тази част на месецослова, може би са едни от най-рано преведените месецословни части. Това предположение косвено се подкрепя и от факта, че имената на големите старобълг. писатели, непосредствените Кирило-Методиеви ученици Константин Преславски и Климент Охридски са свързани със създаването на песнопения за Рождество и Богоявление. Достатъчно е да се напомни за Хвална пı-аниı-а Константинова и Климента пı-асну прı-адъ̄п̄раздьна Хрь̅стовоу poзь̅ствоу, открити от Г. Попов. Най-силно впечатление прави разночетенето на с.77/л.58r в текста на Господнята молитва Мат. 6:11 хлѣбъ нашь епиоусии даждь намъ дьнесь. То отвежда към много ранен превод на молитвата със запазена непреведена трудна грц. дума. За старинността на лексиката на В. е. говори и редовната употреба на съществителното господь със значение господар, докато в останалите старобълг. паметници се предпочита господинъ (във В. е. лексемата се среща само веднъж във форма за дат. пад. дв. ч. господинома с.69/л.64r).

 

Архаичните езикови и правописни особености на В. е. позволяват да се допусне, че то е възникнало в сравнително ранна епоха, когато нормите на старобълг. книжовен език все още са се създавали. Детайлното му проучване тепърва ще промени представите за изграждането на старобълг. език, за Кирило-Методиевия превод на Евангелието, за начина, по който са били съставяни първите слав. книги, и т. н., но и въз основа на известното досега може да се твърди, че В. е. е по-старо от познатите старобълг. паметници и със сигурност трябва да се отнесе към началото на X в.

 

 

            Изд.:

o   Кръстанов Тр., А.-М. Tотоманова, Ив. Добрев. Ватиканско евангелие. (Старобългарски кирилски апракос от X в. в палимпсестен кодекс Vat. Gr. 2502). С., 1996, 215 с.

 

            Лит.:

·       Кръстанов Тр. Неизвестен старобългарски ръкопис-палимпсест, вероятно от XI в., във Ватиканската библиотека. — ДК, 62, 1982, 7, с. 32;

·       Кръстанов Тр. Следи незаличими. Новооткрити български палимпсести във Ватиканската библиотека. — За буквите. Кирило-Методиевски вестник, бр. 8, 23 май 1983, с. 6;

·       Джурова А., Кр. Станчев, М. Япунджич. Опис на славянските ръкописи във Ватиканската библиотека. С., 1985, с. 196—201;

·       Кръстанов Тр. Българският Ватикански палимпсест. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 1, р. 38—66;

·       Mussakova Е. Der kyrillische Palimpsest in Cod. Vat. Gr. 2502 und sein Schmuck. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, p. 37—57;

·       Дограмаджиева Е. Драгоценен старобългарски ръкопис вече достъпен за изследване (рец.). — Palaeobulgarica, 21, 1997, 4, р. 120—123;

·       Кръстанов Тр. Откритието във Ватикана на най-стария препис на славянското евангелие от св. св. Кирил и Методий (Cod. Vatican, gr. 2502). — В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси. С., 1997, с. 118—125;

·       Bláhová Е. Т. Кръстанов, А.-М. Тотоманова, И. Добрев. Ватиканско евангелие. (Старобългарски кирилски апракос от X в. в палимпсестен кодекс Vat. Gr. 2502). С., 1996 (рец.). — Slavia, 67, 1998, p. 358—360;

·       Мъжлекова M. Архаични морфологични черти във Ватиканското евангелие. — В: Матеріали міжнародної славістичної конференцїі пам’яті професора Костянтина Трофимовича 1—3 квітня 1998 року. 1. Львів, 1998, с. 59—64;

·       Темчин С. Ю. Редкие лексические варианты Ватиканското палимпсеста. — В: Съкровиціе словеснок. Studia slawistyczne ofiarowane profesorowi Jerzemu Ruskowi na 70. urodziny. Kraków, 2000, p. 221—225;

·       Тотоманова А.-М. Текстологични бележки върху Ватиканския палимпсест. — В: Преславска книжовна школа. 5. Шумен, 2001, с. 185—197;

·       Джурова А. Украсата на Ватиканския кирилски палимпсест Vat. gr. 2502. С., 2002, 124 с. +47 табл.+ 70 ил. + 112 факс.;

·       Мъжлекова А. Аористните форми на тематичните глаголи с инфинитивна основа на съгласна във Ватиканския палимпсест. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 1, p. 93—112.

 

Анна-Мария Тотоманова

 

 

    (16). ВЕЛИМИРОВИЧ, Милош (Velimirović, Μ.) (10.ΧΙΙ.1922) — американски музиковед от сръбски произход, славист и византолог. Роден в Белград. Завършва Белградския унив. като бакалавър по изкуствата (1951) и Белградската музикална

 

 

641

 

академия като бакалавър по музика (1952). Веднага след това заминава за САЩ и постъпва в Харвардския унив., където през 1953 става магистър по изкуствата, а през 1957 защитава докторска дисертация върху виз. елементи в ранното слав. пеене (издадена в два тома в поредицата „Monumenta Musicae Byzantinae“, 1960). Преподава музика в Йейлския унив. (1957—1969), в университетите в Медисън, щат Уискънсин (1969—1973), и в Шарлотсвил, щат Северна Вирджиния (1973—1993). Член на Американското музиковедско д-во (1954), на Германското музиковедско д-во (1957), на Международното музиковедско д-во (1958), на Американската академия за средновековни проучвания (1972), на Американската асоциация за поощрение на славистични проучвания (1974) и на Северноамериканското д-во за сръбски проучвания (1978). Редактор на периодичните изд. „Collegium Musicum” (през 1958—1973 — главен редактор), „Studies in Eastern Chant“, „Repertoire international de literature musicale“ и др. Носител на международни награди и медали, между които „Фулбрайт“ (1963 и 1985), „1300 години България“ (1981), „Заслужил за полската култура“ (1988) и др.

 

Милош Велимирович

 

Основните научни интереси на В. са в областта на православната музика — славянска (сръбска, бълг. и руска) и византийска. Той е сред първите музиковеди медиевисти, които разглеждат старата слав. музика в контекста на византийската и чрез фундаментални съпоставителни изследвания я определят като част от православната музикална култура. Още в дисертационната си разработка от 1957 В. анализира структурата на един от основните нотирани певчески паметници — Ирмология, като сравнява славянските с гръцките му представители. Според него славяните са познавали и двата типа ранни ирмологии, употребявани в православния свят. Единият е използваният в Палестина, от който те възприемат реда на ирмосите, а другият е използваният на Атон, от който заемат броя на ирмосите и, което е по-важно, съставящите ги мелодически формули. В процеса на адаптация славяните усвояват модалната система, характерна за Ирмология, и невмената нотация, която е била от старовиз. тип Коален в ранния ѝ стадий. Подробното сравняване на песнопенията на глас първи в ирмологиите на слав. и грц. език показва, че са използвани едни и същи мелодически формули. В. ги разглежда като „музикална лексика“, съставяща песнопенията, като „ключ“ към транскрибиране на старослав. Ирмологий, доколкото мелодическата им картина е предадена чрез диастематични (интервални) невми в дидактическите певчески упражнения, помествани в музикалните ръководства (пападики) от XIV в. насам. Най-популярното от тях до XIX в. остава ръководството на българина Йоан Кукузел.

 

През 60-те и 70-те г. В. разработва въпроси от слабо проучените дотогава късновизантийски (XIV—XV в.) и пост-

 

 

642

 

византийски (след XV в.) период. Той изследва аколутиите-антологии, в чието компилиране към началото на XIV в. най-активна роля се приписва на Йоан Кукузел. В. разкрива богатството на тези певчески книги и поставя редица изследователски проблеми относно репертоарно-литургичната им обвързаност, авторството и композиционната им структура. Той е сред първите изследователи на вечерната служба, за пръв път нотирана в аколутиите съобразно музикално-литургичната практика на Ерусалимския устав. Проучванията му върху Предначинателния псалм 103 във Великата и всекидневната вечерня стават основа за по-нататъшни разработки на тази съществена част от богослужението.

 

Изследвайки аколутиите-антологии от XIV—XV в., В. се спира на особено важния в музикознанието въпрос за бълг. песнопения във виз. музикални ръкописи, като пръв го поставя на научна основа. Той транскрибира и издава шест неизвестни бълг. песнопения от жанра на полиелеите и кратимите с означения „βουλγαρικόν“, „ἡ βουλγάρα“ или „ἡ βουργάρα“, „βουλγαρίτσα“, „ἡ βουλγαρικόν και δισικόν“. Полиелейните песнопения, които В. посочва, са: по псалм 135.21а на втори плагален глас с атрибуции „българско“ (Атински ръкопис 2622 от средата на XIV в.) и „българско и западно“ (Атински ръкопис 2406 от 1453); по псалм 135.19а на глас първи с атрибуции „българско“ (Хилендарски ръкопис 97 от края на XIV и началото на XV в.) и „българката“ (Атински ръкопис 2622), приписано на Йоан Гликис (предполагаем учител на Йоан Кукузел); по псалм 134.136 на глас първи, също с атрибуция „българката“, свързано с името на Гликис в редица ръкописи от XIV—XV в. и с името на Йоан Лампадарий Клада в един ръкопис (Атински ръкопис 2401 от средата на XV в.); по псалм 135.13а и б на глас четвърти, означено като „западно и българско“ (Атински ръкопис 2406).

 

В жанра на кратимите В. дава две песнопения: на глас първи, приписано на Димитър Докиан (предполагаем ученик на Кукузел), с уникалния наслов „От Докиан, глас първи, по подражание на българска оплаквателна мелодия“ („Τοῦ Δοκειανοῦ ἦχ[ος] α’, μιμοῦμενος βουλγαρικόν σκοπ[όν] θρήνου“; Атински ръкопис 2599 в частта му от 1352) и на първи плагален глас, означено като „българчицата“ (Кутлумуш 399, от средата на XIV в.). В. коментира обозначението „българско“ и смята, че то може да бъде свързано, първо, с произход. Като аргумент за това привежда обозначението „западно“, често изписвано заедно с „българско“. Според В. в географските си измерения Б-я, гледана от Константинопол и респ. от Византия, се намира на запад. Второ, това може да означава начин на изпълнение, към което насочва цитираният наслов на кратимата на Докиан. Публикуваните „български“ песнопения от В. дават основание да се заговори за „силна българска струя“ в развитието на балк. православна музика от XIV в. насам.

 

Важни за историята на бълг. музика са и въпросите, поставени от В. във връзка с босненския митрополит Серафим. Проучванията му по тази тема започват след откриването на т. нар. от него Йейлски фрагмент — начална част от нотиран слав. ръкописен въскресник за събота вечер, произхождащ от втората половина на XVIII в. Въз основа на музикални ръкописи В. подчертава, че следите на митрополит Серафим през последните години от живота му отвеждат към Рилския манастир. Проучванията в последно време показват, че става дума за Серапион-Серафим, самоковско-дупнишки и босненски митрополит, по чиято инициатива през втората половина на XVIII в. започва системна работа по музикалния „превод“ на богослужебния песенен репертоар на новия за Балканите църковнослав. език.

 

 

643

 

Оформя се мнението, че тази инициатива е била предприета от Серафим, когато той вече е бил в Рилския манастир — ок. средата на 60-те г. на XVIII в.

 

От особено значение за кирилометодиевистиката са изследванията на В. върху Канона за Димитър Солунски. Методологическият му подход се оказва особено резултатен за мелодическото реставриране на творбата. Той анализира канона, за който е установено, че е послужил за модел при съставянето на творбата за св. Димитър, и от който има запазени невмени записи още от X в. в редица музикални ръкописи. Това е грц. канон на глас четвърти за празника Успение Богородично (15 авг.). Съпоставянето със слав. му еквивалент показва, че пълният текст на слав. канон има дължина и срички като гръцкия и че слав. мелодиен контур е съобразен с грц. модел. В. подчертава, че това не е процес на механично пренасяне, а акт на творческа адаптация. Той сравнява също слав. Богородичен канон и Канона за св. Димитър и заключава, че първият е станал модел за създаване на втория. Според него текстът на Канона за св. Димитър не е бил превеждан от грц. източници, а е новосъздаден. При сътворяването му Кирил и Методий са се съобразили с изискванията на съвременната им музикална практика. Творбата за св. Димитър Солунски В. разглежда като „славянски отговор“ на виз. култура, като едно от произведенията, с които солунските братя полагат основите на слав. традиция в православната музика.

 

 

            Съч.:

o   Byzantine Elements in Early Slavic Chant: the Hirmologium. Copenhagen, 1960 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Subsidia, 4). 1., 140 p.; 2., 8+75 + 12 p.;

o   Liturgical Drama in Byzantium and Russia. — Dumbarton Oaks Papers, 16, 1962, p. 351—385;

o   Stand der Forschung über kirchenslavische Musik. — ZSPh, 31, 1963, p. 145—169;

o   Study of Byzantine Music in the West. — Balkan Studies, 5, 1964, p. 63—76 (същото на грц. ез. в: Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς, 47, 1964, p. 309—316, 395—405);

o   Ἰωακείμ μοναχὸς τοῦ χαρσιανίτου καὶ δομέσηκος Σερβίας. — ЗбРВИ, 8, 1964, 2, с. 451—458;

o   Two Composers of Byzantine Music: John Vatatzes and John Laskaris. — In: Aspects of Medieval and Renaissance Music: A Birthday Offering to Gustave Reese. New York, 1966, p. 818—831;

o   Структура старословенских музичких ирмолога. — В: Хиландарски сборник. 1. Београд, 1966, с. 139—161;

o   Peter Lampadarios and Metropolitan Serafim of Bośnia [Stefanović D., Μ. Vеlimirović]. — In: Studies in Eastern Chant. 1. London, 1966, p. 67—88;

o   Unknown Stichera for the Feast of St. Athanasios of Mt. Athos. — In: Studies in Eastern Chant. 1. London, 1966, p. 108—129;

o   Preparation of an Inventory of Sources of Old Slavic Music. — In: Anfänge der slawischen Musik. Bratislava, 1966, p. 173—178;

o   Byzantine Composers in MS Athens 2406. — In: Essays Presented to Egon Wellesz. Oxford, 1966, p. 7—18 (същото на рум. ез.: Compozitori bizantini in manuscrisul 2406 Atena. — Studii de muzikologie, 18, 1984 (1985), p. 149—168);

o   The Influence of the Byzantine Chant on the Music in Slavic Countries. — In: Proceedings of the XIIIth International Congress of Byzantine Studies. London, 1967, p. 119—140;

o   The Prooemic Psalm of Byzantine Vespers. — In: Words and Music. The Scholar’s View. A Medley of Problems and Solutions Compiled in Honour of A. Tillman Merritt. Harvard, 1972, p. 317—337;

o   The Present Status of Research in Slavic Chant. — Acta Musicologica, 44, 1972, p. 235—265;

o   The „Bulgarian“ Musical Pieces in Byzantine Musical Manuscripts. — In: Proceedings of the 11th International Musicological Society Congress. 2. Copenhagen, 1972 (1974), p. 790—806 (същото на бълг. ез.: „Българските“ песнопения във византийските музикални ръкописи. — Известия на Института за музикознание, 18, 1974, с. 197—208);

o   А Communication on а Bulgarian „Contrafactum“ of the „Star-Spangled Banner“. — Journal of the American Musicological Society, 28, 1975, p. 567—569;

o   The Attainments and Tasks in the Investigation of Contacts of Byzantium and the Slavs in the Eastern Mediterranean. — In: Proceedings of the 12th International Musicological Society Congress, Berkeley 1977. Kassel, 1981, p. 430—433;

o   The Slavic Response to Byzantine Musical Influence. — In: Musica Antiqua. 6. Materiały naukowe z VI międzynarodowego Kongresu muzikologicznego Musica Antiqua Europa Orientalis, Bydgoszcz, 1982. Bydgoszcz, 1982, p. 727—736;

o   Beginnings of National Music Cultures among the Southern Slavs. — Serbian Studies, 2, 1982, 1, p. 61—70;

o   The Melodies of the Ninth-Century Kanon for St. Demetrius. — In: Russian and Soviet Music. Essays for Boris Schwarz. Ann Arbor, 1984, p. 9—34 (същото на бълг. език: Мелодиите от канона на св. Димитър от IX век. — Българско музикознание, 11, 1987, 1, с. 45—63);

o   Италиански музикант в България през XVIII в.? — Българско музикознание, 13, 1989, 2, с. 97;

o   Byzantine Musical Traditions among the Slavs. — In: The Byzantine Tradition after the Fall of Constantinople. Charlottesville, VA, 1991, p. 95—105;

o   Originality and Innovation in Byzantine Music. — In: Originality in Byzantine Literature, Art and Music. Oxford, 1995, p. 189—199;

o   Balkan Music History in the Seventeenth and Eighteenth Centuries. Introductory Remarks. — Revista de musicologia, 16, 1995, p. 1703—1705;

 

 

644

 

o   Byzantine Influences on the Slavs. — In: Proceedings of the Patristic, Medieval and Renaissance Conference (Augustinian Historical Institute, Villanova University), 19—20, 1997, p. 101—115.

 

Светлана Куюмджиева

 

 

    (17). ГЕОРГИЕВ, Павел Петков (26.XII.1948) — бълг. археолог медиевист. Роден в с. Кортен, Сливенска област. Завършва история във Великотърновския унив. (1970). Работи в Преслав като специалист археолог в Базата музей на Археол. инст. с музей при БАН (1972—1975) и в Шумен като н. с. (1975) и ст. н. с. (1991) във Филиала на Археол. инст. с музей при БАН. Д-р на истор. науки (1982; защитава дисертация на тема „Ранносредновековни български бани VIH-Х в.“). Доц. по археология и бълг. средновековна история в Шуменския унив. (от 1991); ръководител на Катедрата по история (1991—1993), зам.-ректор (1996—1998).

 

Научните интереси на Г. са главно в областта на Ранното бълг. средновековие — културно-истор. наследство на прабългарите, славяните и бълг. градове. Теренната му дейност обхваща Плиска и Преслав и свързаните с тях Равненски манастир и манастира при с. Черноглавци, Шуменска област. Ръководи цялостното проучване на манастира при Голямата базилика в Плиска, изследва строежи и съоръжения в Дворцовия комплекс, Вътрешния и Външния град в първата бълг. столица. В публикациите си за старобълг. църкви и манастири се стреми към цялостно осветляване на археол. обекти — архитектура, мястото им в църковната организация, просветната и книжовната дейност в тях, значението им в бълг. културна и политическа история. Специално внимание проявява към епиграфските паметници и развитието на писмеността след приемането на християнството. Печата и материали, посветени на сфрагистични находки.

 

Въз основа на разкритите археол. паметници от епохата на Първото бълг. царство Г. изяснява от нови гледни точки редица въпроси на кирилометодиевистиката. Като съпоставя резултатите от литературоведските и истор. проучвания, той коментира проблема за началото на слав. просветна и книжовна дейност в Б-я (1987). по-приемлива според него е тезата, че гя започва не веднага след създаването на слав. писменост, а след приемането на прогонените от Велика Моравия Кирило-Методиеви ученици в Плиска, където между 886 и 893 възниква и се развива първото бълг. книжовно-просветно средище, най-напред вероятно в седалището на духовно-религиозната власт — Дворцовата църква, а след това — при Голямата базилика. Чрез решителни действия спрямо Византия и виз. духовенство в Б-я и срещу вътрешната опозиция, съчетани с успешна дипломация и разумни отстъпки, княз Борис I (852—889) успява да осигури на слав. просвета и книжовност безпрепятствено развитие в страната и международно признание още в началото на 887. Този факт има изключително значение за правилното разбиране на т. нар. прѣложениѥ книгъ, тълкувано от повечето специалисти като официален реформен акт, с който слав. език и писменост са въведени в Бълг. църква и държава на мястото на грц. език и писмо. Г. смята, че това е постепенен и непрекъснато разрастващ се процес, който протича в условията на билингвизъм и към 893 е достатъчно напреднал, за да бъде официално прогласен — подготвено е бълг. духовенство, завършен е преводът на свещените книги, написани на кирилица (според него графически променена глаголица, за да се зачете грц. традиция). Освен културните средища в Плиска и в югозападните бълг. земи (в Охрид или Девол) се появяват и други центрове, напр. манастирът край с. Равна, Варненска област,

 

 

645

 

в който са намерени пособия за писане, много надписи, включително и гръцко-старобългарски, следи от скоропис, рисунки, наподобяващи миниатюри от ръкописите, а сградите на училището и скриптория са аналогични по план и местоположение на съответните постройки при Голямата базилика в Плиска.

 

На манастира при Голямата базилика като просветно и книжовно средище през ΙΧ-Χ в. Г. посвещава отделна публикация (1995). Запазените основи на сграда южно от базиликата с по две големи зали на двата ѝ етажа той идентифицира (като има предвид и виз. строителна практика) с дидаскалия, т. е. с училище, в което са обучавани духовници за новосъздадената Бълг. църква (намерено е желязно стило за писане върху дъска, покрита с восък, и лопатка за заличаване на написаното). Допуска се и възможността там да се е помещавал скрипторий за книжовна дейност, косвени указания за което са останките от подвързия на книги, предполагаем инструмент за линиране на пергамент и др. Отначало дейността е водена на грц. език (още при първите разкопки се попада на грц. надписи), а след ръкополагането на бълг. архиепископ Йосиф (Стефан), вероятно преди 889 сградата се е превърнала в първото по големина и значение слав. книжовно-просветно средище в Б-я (свидетелство за това са откритите там старобълг. надписи и графити). При управлението на княз Владимир (889—893) работата на школата е била затормозена и сградата разрушена, но и след преместването на столицата в Преслав (893) просветната дейност в манастира не пресеква; находки от новоизградени помещения (метални писала, закопчалки на книги, издълбани на камък глаголически и специфични кирилски букви) показват, че манастирът не е загубил ролята си на духовно огнище и през X в.

 

Павел Георгиев

 

Археол. следа от книжовния труд на Константин Преславски в Плиска Г. вижда в графит върху каменен блок, намерен в руините на църква № 15 във Външния град през 50-те г. на XX в. (1994). В условното изображение на триапсиден църковен олтар и нанесените във всяко от отделенията му знаци със семантична стойност, изразяващи най-важните литургични действия от т. нар. проскомидиен чин, той вижда несъмнена реплика на описанието на този чин в Черковното сказание, преведено от Константин Преславски в местния скрипторий между 890 и 893—894. От друга страна, обобщеният образ на олтара съответства на обрисовката му в първата част на творбата като един от основните елементи на църковната сграда. Заключенията са обосновани с обширни данни за църковното строителство в Б-я през ІХ—Х в. и със сведения от книжовни източници.

 

В статия за Златната църква в Преслав (1993) Г. анализира подробно думите в приписката на Тудор Доксов за „светата честна златна и нова църква“ на „устието на Тича“ (с. 7). Поставя се въпросът за мястото ѝ — „устието“ би могло да се локализира на терасата с Кръглата църква,

 

 

646

 

обстойно се разглежда епитетът „златна“, като се търсят аналогии в названията на множество древни и виз. храмове и други сгради. Значително място е отделено на нови съображения и доводи за евентуална идентичност на Кръглата църква със Златната църква и за възможността определението „нова“ да е собственото ѝ име. Оригинално е тълкуването на надписа за участието на хартофилакс Павел в построяването на храма — посочва се вероятността той да е бил пълномощник на истинския ктитор цар Симеон.

 

С името на Тудор Доксов са свързани и разсъжденията на Г. за бълг. патронимия през Средновековието (1987). След преглед на дискусията по въпроса, какво означава прилагателното Доксов — син или духовник на Докс, чрез примери за наличието на патроними през Ранното средновековие решително е защитена тезата на В. Златарски, че името Доксов е патроним и показва близката роднинска връзка на старобълг. книжовник с владетелското семейство.

 

Като обсъжда някои архитектурни особености на църквата „Гебе клисе“ в Преслав, характерни за базилики от близкоизточен тип, построени в Рим, Адриатика и каролингските области, и намерения в нея уникален латиноезичен надпис (2002), Г. стига до важни констатации: църквата може би е била посветена на св. Петър на 28 апр. вероятно през 895; откритата от Дж. Чиампони през 1688 фреска от храма „Монте Челио“ в Рим, на която е изобразен бълг. пратеник в папския двор, и лат. надпис от „Гебе клисе“ също могат да се датират към понтификата на папа Формоза (891—896). Тези конкретни доводи са в основата на допустима хипотеза, че през 90-те г. на IX в. българо-римските културни, религиозни и политически връзки са били възстановени.

 

Интересът на Г. към прабълг. проблематика е изразен напр. в обяснението му на името Карвуна (2002), за което той смята, че е регионално заселническо название с прабълг. произход. След 680 името „земя Карвунска“, споменато напрано в Българския апокрифен летопис (към края на XI в.), навлиза в хронографите със значение „земя на стоте (многото) могили (укрепления)“. Зад това понятие следва да се търсят множеството землени и други укрепления в Добруджа и дн. Североизточна Б-я, издигнати като опорни пунктове на новата бълг. държава. Карвуна е име и на главното средище на тези земи.

 

 

            Съч.:

o   Eine zweisprachige Grabinschrift aus Pliska. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, p. 32—43;

o   Две църкви от Преслав [Тотев Т., П. Георгиев]. — В: Плиска — Преслав. 1. С., 1979, с. 18—31;

o   Нови данни за облика на някои манастири от Плиска и Преслав [Тотев Т., П. Георгиев]. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 130—136;

o   Старобългарски писала от Плиска и Преслав. — Археология, 22, 1980, 3, с. 43—50;

o   Au sujet de l’interpretation des sceaux de plomb de l’archêveque George de Bulgarie. — EB, 17, 1980, 3, p. 129;

o   Ранносредновековно селище в района на Голямата базилика в Плиска. — В: Плиска — Преслав. 2. С., 1981, с. 190—198;

o   За първоначалното седалище на българската архиепископия. — В: Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982, с. 67—78;

o   Параклисът при Голямата базилика в Плиска [Георгиев П., Т. Смядовски]. — Археология, 24, 1982, 2, с. 13—27;

o   Плиска — първи християнски култов център в средновековна България. — В: България 1300. Институции и държавна традиция. 2. С., 1982, с. 245—255;

o   Приемственост между най-старите монументални строежи в Плиска. — В: Първи международен конгрес по българистика (23.V.—3.VI. 1981). Доклади. 2., 1. Славяни и прабългари. С., 1982, с. 106—121;

o   Манастирската църква при с. Равна, Провадийско. — Известия на народния музей — Варна, 21, 1985, с. 71—98;

o   Дворцовата църква в Плиска и църковното строителство във връзка с покръстването (864—870). — Векове, 14, 1985, 3, с. 54—61;

o   Новооткрит печат на княз Симеон. — Музеи и паметници на културата, 31, 1986, 4, с. 13—15;

o   Кой е Тудор черноризец Доксов? (Към въпроса за българската патронимия през Средновековието). — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 87—94;

o   За началото на славянската просветна и книжовна дейност в България (886—893). — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 291—303;

o   Големият езически храм в Плиска. — В: Проблеми на прабългарската история и култура. 1. С., 1989, с. 338—354;

o   Оловни печати от манастира при с. Равна, Провадийско. — Известия на народния музей — Варна, 26, 1990, с. 103—109;

 

 

647

 

o   Титлата и функцията на българския престолонаследник и въпросът за престолонаследието при цар Симеон (893—927). — ИП, 48, 1992, 8—9, с. 3—12;

o   Дешифриране на загадъчния надпис от Плиска. — В: Приноси към българската археология. 1. С., 1992, с. 107—112;

o   Водоснабдяване и канализация в Дворцовия център на Плиска. — В: Плиска — Преслав. 5. Шумен, 1992, с. 77—104;

o   За столицата Преспа след Йордан Иванов. — Известия на Историческия музей — Кюстендил, 4, 1992 (1996), с. 289—299;

o   Историята на Равненския манастир. — Епохи, 1, 1993, 2, с. 57—68;

o   Неизползувано сведение за статута на Славиниите във Византия в началото на IX в. — В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 59—61;

o   Класификация и характер на гробничните постройки и съоръжения от Преслав. — В: Преслав. 4. С., 1993, с. 79—107;

o   Златната църква в Преслав. — В: Преслав. 5. С., 1993, с. 7—25;

o   Разкопки в Голямата базилика в Плиска през 1978 и 1979 г. — В: Плиска — Преслав. 6. С., 1993, с. 49—68;

o   Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България. С., 1993, 143 с.;

o   Хронологически проучвания върху датирания надпис от Равна. — В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. С., 1994, с. 273—280;

o   Археологическа следа от книжовната дейност на Константин Преславски в Плиска. — В: Епископ-Константинови четения. 1. Шумен, 1994, с. 17—27;

o   La signification historique et architecturale de l’église prés de Ravna. — In: La culture materielle et l’art dans les terres bulgares VI^e—XVII^e siècle. Sofia, 1995, p. 48—58;

o   Богоспасеният град Велики Преслав. — В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, с. 87—102;

o   Манастирът при Голямата базилика в Плиска — средище на просветна и книжовна дейност през IX—X в. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 332—337;

o   Нов прочит на гръкоезичния надпис от Външния град на Плиска. — В: Плиска — Преслав. 7. Шумен, 1995, с. 23—26;

o   The Bronze Rozette from Pliska (on Decoding the Runic Inscription in Bulgaria). — Bsl, 56, 1995, p. 547—555;

o   Дешифриране на загадъчния надпис ПЕМТЕ със знак от Преслав. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 294—302;

o   За един рунически надпис от Мурфатлар. — В: Епископ-Константинови четения. 2. Шумен, 1996, с. 188—193;

o   За произхода и семантиката на знака ипсилон в раннобългарската култура. — В: Българите в Северното Причерноморие. 5. Велико Търново, 1996, с. 89—100;

o   Бележки за култа към св. Климент в Охрид. — В: Епископ-Константинови четения. 3. Шумен, 1996, с. 22—33;

o   Дървеният орелеф на св. Климент Охридски — предназначение и история. — Годишник на Националния археологически музей, 10, 1997, с. 301—308;

o   Методологически основи в дешифрирането на руническото писмо в средновековна България. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, 1, 1997, с. 67—74;

o   За характера на руническото писмо в средновековна България. — В: Проблеми на прабългарската история и култура. 3. Шумен, 1997, с. 96—109;

o   Първият български архиепископ. — В: Преславска книжовна школа. 3. Шумен, 1998, с. 129—138;

o   Личността на архиепископ Йосиф — Стефан. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, 2, 1998, с. 47—55;

o   Религия и ритуал в съкровището от Наги сен Миклош. — В: Религия и изкуство в културната традиция на Европа. С., 1999, с. 90—101;

o   ΙΣ ΤΗΣ ΠΛΣΚΑΣ TON ΚΑΝΠΟΝ. Градът Плисков (произход и значение на името). — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, 3, 1999, с. 12—31;

o   Селищната структура на Абоба-Плиска. — Археология, 42, 3—4, с. 16—30;

o   Коронацията на Симеон през 913 г. — ИП, 57, 2001, 1—2, с. 3—20;

o   Мъченическият култ към Енравота: съмнения и историческа реалност. — В: Златоструй. 5. Шумен, 2001, с. 7—15;

o   Кръстовидната постройка и манастирът „Тузлалъка“ край столицата Преслав. — Археология, 43, 1—2, с. 117—124;

o   Началото на кръстокуполното строителство в България. — В: Преславска книжовна школа. 5. Изследвания в чест на 70-годишнината на проф. д-р Тотю Тотев. С., 2001, с. 59—75;

o   Архиепископията-манастир в Плиска. С., 2001, 234 с. [Георгиев П., Ст. Витлянов];

o   Базиликата „Гебе Клисе“ и въпросът за връзките между България и Рим в края на IX век. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 44—57;

o   Името Карвуна и прабългарите. — Palaeobulgarica, 26, 2002,2, с. 70—82.

 

Константин Тотев

 

 

    (18). ГРАБАР, Бисерка (Grabar, В.) (2.VI.1932—28.VIII.1986) — хърватска славистка. Родена в Загреб. Завършва класическа гимназия (1951) и класическа филология в Загреб (1957). Специализира глаголическа и кирилска палеография в Истор. инст. към Югославянската академия на науките и изкуствата при В. Щефанич и В. Мошин. От 1959 е сътрудник в Старослав. институт „Светозар Ритиг“ към Речника на хърватската редакция на църковнослав. език (от 1977 — негов главен редактор). Д-р по филология (1965). Директор на Института (от 1978). Умира в Загреб.

 

Основните приноси на Г. са в областта на хърватския глаголизъм.

 

 

648

 

Бисерка Грабар

 

Тя проучва грц., лат. и кирилските извори и паралели на хърватскоглаголически текстове. Особен интерес проявява към текстологическия анализ на хърватскоглаголически апокрифи (Деяния на апостол Павел и Текла, Деяния на апостолите Андрей и Матей, Деяния на апостолите Петър и Андрей, Псевдо-Прохоровото Деяние на апостол Йоан, Томиното евангелие, Протоевангелието на апостол Яков, апокрифните апостолски послания, апокрифния Апокалипсис), към агиографски и хомилетични текстове. До появата на докторската ѝ дисертация „Ароkrifi u hrvatskoglagoljskoj književnosti do 16 st. s osobitim obzirom na apokrifna Djela Apostolska“ (1970) темата за апокрифите в хърватската глаголическа книжнина е недостатъчно разработена. Тя продължава и задълбочава наблюденията на В. Ягич, И. И. Срезневски, Й. Вайс и М. Решетар и успява да идентифицира, систематизира и издаде близо 90 апокрифни текста от ок. 30 ръкописа. Г. се опитва да отговори на въпроси във връзка с мястото и времето, когато се появяват първите слав. преводни апокрифи; с отношението на хърватските глаголически апокрифи към кирилските протографи (съответно връзката им с бълг., сръбски и руски текстове); с отношението на хърватските глаголически апокрифи към грц. и лат. източници. Изводите си обосновава чрез сравнителен анализ с широко привличане на лингвистични аргументи и на основата на отлично познаване както на хърватските, така и на останалите южнославянски традиции. Тя смята, че някои от апокрифите биха могли да проникнат в хърватските земи чрез посредничеството на южнослав. преписи (напр. в един глаголически фрагмент от XV в., пазен в Загреб, идентифицира част от Псевдо-Томиното евангелие; преводът на тази творба според нея може да се датира към края на X — началото на XI в. и да е с бълг. произход). Същевременно в подобни текстове има особености, свидетелстващи за непосредствено влияние от лат. извори; следователно те са плод на по-сложни взаимодействия.

 

Г. проследява обстойно процеса на инкорпориране на слав. преводи от времето на Моравската мисия в хърватската глаголическа книжнина. Тя систематизира изследвания репертоар според неговата функционално-стилистична принадлежност и установява, че най-пълно са застъпени библейските текстове, като сред тях са запазени някои единствени или най-архаични преписи от Кирило-Методиевата библия. От особено значение за реконструкцията на превода са перикопите в глаголическите мисали и бревиари. Най-старите негови следи се установяват в Апостола. Г. предполага, че хърватите са притежавали Кирило-Методиевия превод на Апостола, който е бил приспособен към западната литургия (в основата на проучванията ѝ са най-древните фрагменти — Гръшковичевият и Михановичевият апостол от XII в., Омишалският лист от XIII—XIV в. и др.). Г. отделя внимание и на текстовата история на Псалтира. Според наблюденията ѝ върху лексиката на т. нар. Фрашчичев псалтир (1463) на някои места

 

 

649

 

паметникът се отличава с по-голяма стариниост на превода в сравнение със Син. пс. В редица хърватски глаголически текстове Г. открива източни елементи и остатъци от старослав. (старобълг.) Евхологий. Тя поддържа мнението на И. Тандарич, че е много вероятно пътят на проникването им да води началото си от Б-я и да минава през Босна до хърватските земи. Въз основа на агиографско-апокрифни текстове от XII—XIV в. е направен извод, че не е изключено хърватите да са притежавали сборници, подобни на Супр. сб. (едно от доказателствата са Познанските фрагменти, съдържащи лексикални моравизми, морфологични и синтактични архаизми).

 

Важна тема в изследователската работа на Г. е култът към Кирил и Методий сред хърватите. Тя установява, че той е отразен най-последователно в глаголическите календари. Видът на литургическия празник в чест на първоучителите е отбелязан в печатния Баромичев бревиар като du(pl) sv(oemu) ez(iku). Според Г. това литургично значение свидетелства, че Кирил и Методий са смятани за национални светци и техният празник е бил по-важен за глаголашите, отколкото напр. празниците на защитниците на отделни градове.

 

Г. подчертава значението на глаголическите служби за Кирил и Методий (към засвидетелстваните текстове в 11 глаголически бревиара тя добавя още една — службата в Оксфордския бревиар от XIV в.). Относно времето на възникването им тя е склонна да се присъедини към схващането на В. Ткадълчик, според когото най-ранната служба е съставена през 60-те—70-те г. на XIV в. в пражкия Емаузки манастир. След пренасянето ѝ сред хърватите се обособяват нейни три варианта. Значението на глаголическите служби Г. свързва и с факта, че в техните четения са запазени фрагменти от ЖК и Похвалното слово за Кирил от Климент Охридски. Тя коментира специално един факт в похвалата — споменаването на хърватския град Солим вместо Солун; според нея практиката чужди топоними да се заменят със сходни по звуков състав хърватски съответствия не е необичайна в глаголашките книжовнически среди.

 

 

            Съч.:

o   Apokrifna djela apostolska u hrvatskoglagoljskoj literaturi. 1. Djela Andrije i Mateja u gradu Ljudoždera. 2. Djela apostola Petra i Andrije. — RSslI, 6, 1967, p. 109—208;

o   Proslava 1100-godišnjice Ćirila i Metoda u Solunu. — Slovo, 17, 1967, p. 226—227;

o   Glagoljski odlomak Pseudo-Tomina jevanđelja. — Slovo, 18—19, p. 213—232;

o   Hrvatska književnost srednjega vjeka. Zagreb, 1969 (Pet stoljeća hrvatske književnosti. 1), 20+548 p. [Štefanić Vj., B. Grabar, А. Nazor, М. Panteljić];

o   Apokrifi u hrvatskoj srednjovjekovnoj književnosti. — Croatica, 1, 1970. p. 15—28;

o   Iz problematike slavenskih apokrifa. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 91—97;

o   Neuere Untersuchungen auf dem Gebiete der kroatisch-glagolitischen Apokryphen. — In: Acta II Congressus internationalis historiae Slavicae Salisburgo-Ratisbonensis anno 1967 celebrati. 2. Das heidnische und christliche Slaventum. 2. Wiesbaden, p. 201—205;

o   Apokrifna djela apostolska u hrvatskoglagoljskoj literaturi. 3. Djela Pavla i Tekle. — RSsll, 7, 1972, p. 5—30;

o   Mučenje sv. Jakova Perzijanca u hrvatskoglagoljskim odlomcima XIV st. — Slovo, 23, 1973, p. 141—160;

o   Vjekoslav Stefanić (1900—1975). In memoriam. — Зборник за славистику, 9, 1975, с. 222—224;

o   Legenda о sv. Aleksiju u hrvatskoj srednjovjekovnoj književnosti. — Slovo, 27, 1977, p. 61—84;

o   Izvori nekih hrvatskoglagoljskih legenda. — Зборник за славистику, 13, 1977, с. 95—104;

o   G. Birkfellner. Glagolitische und kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1975 (рец.). — Slovo, 27, 1977, p. 208—211;

o   Les sources de certaines légendes croato-glagolitiques. — В: Славянские культуры и Балканы. 1. ІХ—ХVІІ вв. С., 1978, с. 239—243;

o   Über das Problem der längeren Fassung des Nikodimusevangeliums in der älteren slavischen Literatur. — In: Byzance et les Slaves. Etudes de civilisation. Mélanges Ivan Dujčev. Paris, 1979, p. 201—206;

o   Još jedna glagoljska verzija legende o sv. Aleksiju. — Slovo, 32—33, 1983, p. 85—102;

o   Osobitnosti grafije i jezika glagoljskog Fraščićeva psaltira. — In: Litterae slavicae medii aevi, Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 75—76;

o   Ćirilometodski i staroslavenski prijevodi u hrvatskoglagoljskim prijepisima. — Slovo, 36, 1986, p. 87—94;

o   Kult Ćirila i Metodija u Hrvata. — Slovo, 36, 1986, p. 141—145.

 

            Лит.:

·       Petrović I. Biserka Grabar ( 1932— 1986). In memoriam. — Slovo, 36, 1986, p. 240—254;

·       Hauptová Z. Biserka Grabar (2. VI. 1932—28. VIII. 1986). — Slavia, 56, 1987, p. 316—317.

 

Стефан Смядовски, Найда Иванова

 

 

650

 

 

    (19). ГРАФЕНАУЕР, Иван (Grafenauer, I.) (7.III.1880—29.XII.1964) — словенски литературен историк и фолклорист. Роден в с. Велика вас, Корошко, Австро-Унгария, дн. Лангдорф, Австрия. Следва славистика и германистика във Виена (19001904) при В. Ягич, В. Вондрак, М. Решетар, М. Мурко и др. Работи като гимназиален учител в Кран и в Любляна (1908—1940). През 1917 защитава докторат във Виена върху ударението в зилското наречие, през 1919 се хабилитира за проф. по словенска литература в Загребския унив. Дописен (1940) и редовен (1946) член на Словенската академия на науките и изкуствата в Любляна; през 1948 организира към нея Комисия за изучаване на словенския фолклор, която през 1951 прераства в институт. Умира в Любляна.

 

Научната си кариера Г. започва като лингвист с диалектоложки изследвания, но скоро се насочва към литературната история. Много популярни са неговата двутомна „История на най-новата словенска литература“ (1909—1911), преведена на няколко езика, и учебникът му за средните училища „Кратка история на словенската литература“ (1917—1919; 2 изд. 1920). През 1916 се заражда интересът му към най-старите словенски книжовни паметници (с изследването върху Стишкия ръкопис от XV в.), който е съчетан с изучаването на словенското устно народно творчество; постепенно преминава изцяло към етнографско-фолклористични занимания.

 

Първата статия на Г, която има определено отношение към кирило-методиевската проблематика, е върху историята на най-старата словенска писменост (1931). В нея са разгледани два ръкописа от XV в. — Целовишкият, принадлежащ на Корошкото истор. д-во, и Стишкият ръкопис, които Г. определя като преписи от много по-стари образци. Той анализира подробно текстовете на „Отче наш“ и „Изповедание на вярата“ от Целовишкия ръкопис и установява, че времето и обстоятелствата за създаването на техните преводи от латински и немски на словенски език трябва да се свържат с указите на Карл Велики (768—814), засягащи разпространението на християнството във Франкската империя, и с възникването на преводи на основни вероучителни и вероизповедни текстове на съответните народни езици като тяхно следствие. Г. обръща внимание върху съвпаденията между текстовете на Изповеданието от Целовишкия ръкопис, Изповедния чин от Син. евх. и третия фрагмент от Фрайзингенските молитви. „Аве Мария“ от същия ръкопис според него е преведена по-късно, през XI — края на XII в.; твърде интересна е голямата близост, която показва нейният текст с изключително популярната в Словения устна селска традиция на т. нар. Рожновенски молитви. По нататък Г. изследва текста на публичната изповед от Стишкия ръкопис, като заключава, че той е възникнал вероятно през XIII—XIV в. и е бил съставен въз основа на устно разпространявани словенски молитвени текстове; първоначалният им превод обаче е още по-стар и показва връзка с първия текст от Фрайзингенските молитви.

 

В монографията си за Каролингската катехеза като извор на Фрайзингенските фрагменти и на староцърковнославянския „Чин над изповедающим се“ (1936) Г. си поставя за цел да изследва подробно отношението между споменатите текстове, да определи времето на възникването им и западните им образци. Той продължава и допълва анализа на Вондрак на Фрайзингенските молитви в сравнение с изповедните молитви от Син. евх. и същевременно открива и подробно документира западните извори на слав. текстове. В изследването си изхожда от законодателството на Карл Велики. В първата глава разглежда подробно влиянието на това законодателство върху функционирането на изповедните образци и доказва, че те са били използвани

 

 

651

 

като учителни текстове (катехези), което е повлияло върху ранното им превеждане на съответните народни езици. Според Г. най-важните форми за колективно обучение са общата молитва в църква и публичната изповед (основният лат. текст е Exhortatio ad plebem christianam), които определят и характера на използваните текстове. Доказателство за това е употребата на най-старата изповедна молитва — Старобаварската (Сант-Емерамската) молитва като въведение или заключение на персоналната изповед в старонемската традиция и нейната преработка в староцърковнославянския Изповеден чин от Син. евх. Г. установява латинско-немски образец на втория фрайзингенски откъс и потвърждава мнението на Вондрак за неговото влияние (посредством словенския му превод) върху Изповедния чин от Син. евх. и Поучението в памет на апостол или мъченик от Климент Охридски. Той го нарича „Adhortatio ad poenitentiam“ и посочва сред изворите му църковните проповеди на св. Бонифаций, на св. Цезарий, Exhortatio ad plebem christianam и др. Според него словенският превод на тези изповедни образци трябва да е възникнал преди пребиваването на Кирило-Методиевите ученици в Панония (преди края на 60-те г. на IX в.), а латинсконемските текстове — преди средата на IX в. Във втората част на монографията подробно са изследвани отделните съставни части на Фрайзингенските молитви и тяхното отношение към съответните латинско-немски образци и към Изповедния чин от Син. евх., като особено внимание е обърнато на Сант-Емерамската молитва. Третата част е посветена на Катехезата за изповедта и покаянието в „Чин над изповедающим се“ от Синайския евхологий. Подчертана е нейната връзка с практиката на публично покаяние в Западната църква и със съответните латинско-немски литературни образци, най-вероятно посредством техни словенски преводи.

 

Иван Графенауер

 

Отделна статия Г. посвещава на Сант-Емерамската молитва на старокарантанско-словенски и на староцърковнославянски език. В резултат на подробни изследвания той изказва мнението, че най-старият слав. превод на молитвата е словенски, възникнал най-вероятно през първите десетилетия на IX в. в Карантания (Каринтия). Един клон от текстовата традиция на този превод остава там и е засвидетелстван по-късно в първия фрайзингенски фрагмент. След 813 преводът е бил употребяван от залцбургските мисионери в Панония, където е претърпял известни лексикални промени; от този нанонски текст (върху който според Г. е могла да повлияе и староцърковнослав. преработка на молитвата, изготвена от Методий и учениците му) са възникнали третият фрайзингенски фрагмент и Чин II от Син. евх. Понататък Г. анализира формулите за тайна изповед от староцърковнослав. изповеден чин (Чин I от Син. евх.), като заключава, че по език текстът стои между карантанския и панонския образец на словенския превод на старобаварската молитва (втори и трети фрайзингенски фрагмент),

 

 

652

 

а в съдържанието си е бил повлиян от два типа изповедни формули с различно подреждане на обстоятелствата, при които е бил извършен грехът (преди или след изброяването на греховете).

 

Специална статия Г. посвещава на коментар на по-новите изследвания на Фр. Гривец върху кирило-методиевските традиции в Панония („Вондраковите и Графенауерови грешки по въпроса за Климентовото поучение в памет на апостол или мъченик“, 1939—1940). В нея той обяснява или коригира някои свои постановки, засягащи старословенските паметници, като преди всичко приема поновото мнение за отсъствие на староцърковнослав. езиково влияние върху Фрайзингенскиге молитви.

 

 

            Съч.:

o   Zgodovina novejšega slovenskega slovstva. 1. Ljubljana, 1909, 153 + 3 p.; 2. Ljubljana, 1911, 8+375 p.;

o   Stiski (ljubljanski) rokopis. — Dom in svet, 29, 1916, p. 239—243, 311—316;

o   Kratka zgodovina slovenskega slovstva. 1. Ljubljana, 1917, 4+160 p.; 2. Ljubljana, 1919, 6+326 p. (2 изд. Ljubljana, 1920, 329 p.);

o   Poglavje iz najstarejšega slovenskega pismenstva. — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 8, 1931, p. 68—117;

o   Karolinška kateheza ter izvor Brižinskih spomenikov in Чина надъ изповѣдаѫщиимь сѧ. Ljubljana, 1936 (Razprave Znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 13. Filološko—Lingvistični odsek, 2), 165 p.;

o   Starobavarska (svetoemmeramska) molitev v starem slovenském in stcksl. jeziku. — Slovenski jezik, 1, 1938, p. 8—54;

o   Vondrákove in Grafenauerove zmote o zgradbi Klimentovega govora v spomin apostola in mučenca. — Čas, 34, 1939—1940, p. 350—364;

o   Lepa Vida. Studia o izvoru, razvoju in razkroju narodne balade o Lepi Vidi. Ljubljana, 1943, 399 p.;

o   Kratka zgodovina starejšega slovenskega slovstva. Celj, 1973, 221 p.; Literarnozgodovinski spisi. Izbral in uredil, uvodno študijo in opombe napisa! Jože Pogačnik. Zivlenjepis in bibliografijo sestavil Bogo Grafenauer. Ljubljana, 1980, 724 p.

 

            Лит.:

·       Leksikon pisaca Jugoslavije. Novi Sad, 1979, p. 283—285;

·       Pogačnik J. Ivan Grafenauer in literarna zgodovina. — In: Grafenauer I. Literarnozgodovinski spisi. Ljubljana, 1980, p. 5—45;

·       Bibliografija Ivana Grafenauera. — In: Grafenauer I. Literarnozgodovinski spisi. Ljubljana, 1980, p. 93—111.

 

Нина Рогова

 

 

    (20). ГРИГОРИЙ І Велики, Григорий Диалог, Григорий Двоеслов (Gregorius Magnus) (ок. 540 — 12.III.604) — римски папа (3 септ. 590 — 12 март 604). Роден в Рим в патрицианско семейство, от което произхождат и римските първосвещеници Феликс III (483— 492) и Агапит I (535—536). През 572—574 изпълнява гражданска административна длъжност — назначен е от имп. Юстин II (565—578) за praefectus Urbis, по-късно се отдава на подвижнически живот в основания от него манастир в бащината му къща. Ръкоположен за дякон (577); през 578 папа Пелагий II го изпраща като апокрисиарий в Цариград при имп. Тиберий II (578—582). През 585 се връща в манастира си в Рим и след трагичната смърт на папа Пелагий II (578—590) е избран от римското духовенство за папа.

 

Г. I поема Катедрата в тежко време — виз. територии на Апенините непрекъснато се стесняват под напора на нахлулите през 568 лангобарди, а на Пиренейския п-в се разпореждат вестготите. Г. I се проявява като духовен водач с висок морален авторитет и деен църковен организатор. Главното му поприще е мисионерството в Британия, но негови пратеничества действат и в Африка, Испания, Галия. Той следи внимателно развитието на властта на източните патриарси. Когато на Цариградския събор (587) Йоан IV Постник се провъзгласява за патриарх и се подписва като „вселенски патриарх“, Г. I, изтъквайки неуместността на това титулуване, започва да нарича себе си Servus servorum Dei по подобие на титулуването на Августин Блажени (345—430). Реформатор на църковното богослужение и песнопение, Г. I оставя и значително литературно наследство с огромно влияние през цялото Средновековие — писма, 40 хомилии, тълкование на Книгата Йов, съчинението „Regula pastoralis“ (или „Moralia“), превърнало се в

 

 

653

 

наръчник на всеки духовник и преведено на грц. език вероятно още преди смъртта му, прочутите „Диалози“ („Dialogi de vita et miraculis patru um Italicorum et de aeternitate animarum“) и др. Канонизиран e за светец. Паметта му се отбелязва от Източната църква на 12 март (или на 8 и 11 март, вж. Сергий. Полный месяцеслов Востока. Т. 2. Святой Восток. 2 изд. Владимир, 1901, с. 72, 104).

 

Има няколко сигурни указания, че личността на Г. I като най-почитан от Православната църква римски първосвещеник е била позната още в ранната старобълг. епоха. В Супрасълския сборник е поместено житието му заедно с кратък епилог като четиво за 11 март. Според гл. 16 от ЖК на диспута във Венеция привържениците на триезичната ерес изтъкват като главен довод против правото на славяните да имат своя богослужебна книжнина аргумента, че слав. книги не са създадени нито от апостолите и римския папа, нито от Йероним и блажения Августин, нито от Григорий Богослов. В най-стария познат препис на Житието, направен от Владислав Граматик през 1469, стои б҃гослѡвь Грігоріе (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 106). В редица други преписи обаче името е означено като дїалогъ Григорїи (Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 30 и бел. 19; срв. също Лавров П. Кирило та Методій в давньо-слов’янскому письменстві. У Київі, 1928, с. 47, 288; Сказания о начале славянской письменности. М„ 1981, с. 134—135 и бел. 2; Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 157). В един пасаж от Проложното житие на Кирил и Методий става дума за гонението на Методий от „епископи и презвитери, които се противели на правата вяра по изблѫдению глигорѣ диѡлога“ (Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 289; срв. Magnae Moraviae fontes historici. 2. Textus biografici, hagiographici, liturgici. Brno, 1967, p. 166). Споменаването на Григорий Диалог потвърждава както правилността на четенето Диалог вм. Теолог (Богослов) от преписа на Владислав Граматик, така и текстологическата връзка между ЖК и Проложното житие на Кирил и Методий.

 

Миниатюра към Беседите на Григорий Двоеслов, руски ръкопис от XII в.

 

В края на гл. 15 от ЖМ, след съобщението, че Методий е превел почти цялата Библия (без трите Макавейски книги) и Номоканона, се изтъква: ... и о҃чьскъıı-а книгъı прѣложи (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 191). Все още в науката се спори какво трябва да се разбира под „отечески книги“, но надделява мнението, че житийният текст свидетелства за патерична литература (преглед на мненията вж. у Николова Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 17—18). Независимо от спорното положение със сигурност

 

 

654

 

може да се каже, че „Диалозите“ на Г. I, известни и под името Римски патерик, са преведени в ранната старобълг. епоха — в Моравия или в Б-я (срв. Маreš F. V. Welches griechische Paterikon wurde im 9. Jahrhundert ins Slavische übersetzt? — Anzeiger der Österreichischen Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, 109, 1972, p. 205—221), за което говорят архаични езикови особености.

 

Твърде неясно е дали има реминисценция от произведение на Г. I в пасажа за „обратното лекуване“ в ЖК, гл. 11. Хр. Кодов смята, че образният характер на текста горестію бѡ житїа сего похѡтное сласти достоить оумрьтвыти и смѣреніемь грьдость, противными противнаа врачююще (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 152, бел. 2) трябва да се свърже с 32-ата хомилия на Г. I: Dominus noster contraria opposuit medicametna peccatis, ut lubricis continentiam... elatis praeciperet humilitatem (Sancti Gregorii Magni XL homiliarum in evangelia. Lib. II. Homilia XXXII. — PL, t. 76, col. 1232). Е. Георгиев обаче твърди, че пасажът по-скоро напомня една от сентенциите на Григорий Богослов — τἀναντία γαρ τοῖς ἐναντίοις μάχη (Sancti Gregorii Theologi Carminum Liber I. Theologica. Sectio IL Poemata Moralia. — PG, t. 37, col. 919; Геоpгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на славянската писменост. С., 1969, с. 111). Най-вероятно сентенцията противьнъıми противнаı-а врачоуѭще може да се свърже с един от четирите принципа на класическата медицина — Contraria contrariis curantur, приписван на Хипократ (Смядовски Ст. За „обратното лекуване“ в Пространното житие на Константин-Кирил Философ. — БЕ, 36, 1986, 2, с. 145—150). За частите от Григориевия (Римския) сакраментар, влезли в т. нар. Литургия на свети Петър (срв. гл. 11 от ЖМ и пасажа то петръ ап҃слъ нѣ литȣррı-а ли сътворилъ в Беседата на Презвитер Козма), вж. Киевски листове.

 

 

            Изд.:

o   PL, 75—79; Gregorii I Рарае Registrum Epistolarum. Ed. P. Ewald, L. M. Hartmann. — MGH. Epistolae, 1., 1.—2. Berlin, 1887—1891, 490 p.;

o   Gregorii Magni Dialogi. Libri IV. Ed. U. Moricca. Roma, 1924, 95 + 349 p.; Morales sur Job. 1—2. Ed. R. Gillet. Paris, 1950 (Sources Chrétiennes, 32), 268 p.;

o   Expositiones in Canticum Canticorum. In Librum Primum Regum. Ed. P. Verbraken. Turnholt, 1963 (Corpus Cristianorum, Series Latina, 144), 639 p.;

o   Dialogues. Texte critique et notes par A. de Vogué. Trad. par P. Antin. 2. (Livres I—III). Paris, 1979, 454 p.; 3. (Livre IV); Index et tables. Paris, 1980, 370 p.;

o   Moralia in Iob. Cura et studio M. Adriaen. Libri I—X. Turnholti, 1979, 31 +577 p.; Libri XI—XXII. Turnholti, 1979, p. 586—1135;

o   Registrum epistularum. Ed. D. Norberg. Libri I—VII. Turnholti, 1982, 12+505 p.;

o   Libri VIII—XIV. Appendix. Turnholti, 1982, p. 514—1183;

o   Commentaire sur le Cantique des Cantiques. Introd., trad., notes et index par R. Bélanger. Paris, 1984, 150 p.;

o   Homélies sur Ezechiel. Texte latin, introd., trad. et notes par Ch. Morel. 1. Paris, 1986, 541 p.; 2. Paris, 1990, 561 p.;

o   Commentaire sur le premier livre des rois. Introd., texte, trad. et notes par A. de Vogué. 1. Paris, 1989, 495 p.;

o   Registre des lettres. Introd., texte, trad., notes et appendices par P. Minard. 1., 1. Paris, 1991, 307 p.;

o   Патерик Римский. Диалоги Григория Великого в древнеславянском переводе. Греческий и славянский тексты. Изд. подготовил Кристиану Дидди. М., 2001, 546 с.

 

            Лит.:

·       Lаu G. N. Th. Gregor I. der Große. Leipzig, 1845;

·       Grisar H. San Gregorio Magno (590—604). Roma, 1904, 11+404 p.;

·       Dudden F. H. Gregory the Great, His Place in History and Thought. 1—2. London, 1905, 16+476+471 p.;

·       Vailhé S. Saint Grégoire le Grand et le titre de patriarche oecuménique. — Échos d’Orient, 11, 1908, p. 161—171;

·       Seppell F. X. Papstgeschichte von den Anfängen bis zur französischen Revolution. 1. Kempten-München, 1921, p. 48—54;

·       Batiffol P. Saint Grégoire le Grand. Paris, 1928, 233 p.;

·       Caspar E. Geschichte des Papsttums von den Anfängen bis zur Höhe der Weltherrschaft. 2. Tübingen, 1933, p. 306—514;

·       Bertоlini O. Roma di fronte а Bisanzio e ai Langobardi. Bologna, 1941, p. 231—286;

·       Fischer H. Gregor der Große und Byzanz. Ein Beitrag zur Geschichte der päpstlichen Politik. — Zeitschrift der Savigny-Stiftung für Rechtsgeschichte. Kanonistische Abteilung, 36, 1950, p. 15—144;

·       Chazottes Ch. Sacerdoce et ministère pastoral d’apres la correspondance de Saint Grégoire le Grand, 590—604. Lyon-Montpellier, 1955, 145 + 3 p.;

·       Halkin F. Bibliotheca Hagiographica Graeca. 1. Bruxelles, 1957, p. 234;

·       Mateоs J. Le Typicon de la Grande eglise. Ms. Sainte-Croix 40, X^e siècle. 1. Le cycle des douze mois. Roma, 1962, p. 246—247;

·       Mareš F. V. Welches griechische Paterikon wurde im IX. Jahrhundert ins Slavische übersetzt. — Anzeiger der Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophischhistorische Klasse, 109, 1972, 19, p. 205—221; -

 

 

655

 

·       Birkfеllner G. Gregorius I. der Grosse und die slavischen „Paterica“ (Anmerkungen zu einer Theorie). — Slovo, 24, 1974, p. 125—133;

·       Hannick Ch. Die griechische Überlieferung der Dialogi des Papstes Gregorius und ihre Verbreitung bei den Slaven im Mittelalter. — Slovo, 24, 1974, p. 41—57;

·       Mareš F. V. Gregorii Magni Dialogorum Libri IV — „Die Bücher der Väter“ der Vita Methodik — Slovo, 24, 1974, p. 17—39 (същото на чешки език: Čtyři knihy dialogů sv. Řehoře Velikého — „knihy Otců“ Života Metodějova. — In: Mareš F. V. Cyrilometodějská tradice a slavistika. Praha, 2000, p. 134— 152);

·       Birkfellner G. Paulos Euergetinos und die dritte kirchenslavische Übersetzung der Dialoge Gregors des Großen. — Slovo, 28, 1978, p. 45—56;

·       Николова Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 12—13, 40—41;

·       Reinhart J. Methodisches zu den lexikalischen Bohemismen im Tschechisch-Kirchenslavischen am Beispiel der Homilien Gregors des Großen. — WSJ, 26, 1980, p. 46—102;

·       Сказания о начале славянской письменности. Вступительная статья, перевод и комментарии Б. Н. Флори. М., 1981, с. 134—135;

·       Rеinhart J. М. Rekonstruktion des Archetypus der altkirchenslavischen Übersetzung der Dialoge Gregors des Großen auf der Grundlage zweier russisch-kirchenslavischer Handschriften des 16. Jahrhunderts (cod. Sin 265, cod. Pogod 909) [Lexikon]. — In: Philologie und Sprachwissenchaft. Akten der 10. Österrechischen Linguistentagung. Innsbruck, 23.—26. Oktober 1982. Innsbruck, 1983, p. 255—266;

·       Reinhart J. Die „Dialoge“ Gregors des Großen in der kirchenslavischen Literatur. — Österreichische Osthefte, 27, 1985, p. 231—249;

·       Смядовcки Ст. За „обратното лекуване“ в Пространното житие на Константин-Кирил Философ. — БЕ, 36, 1986, с. 145—150;

·       Mareš F. V. De S. Gregorii Magni Dialogorum versione palaeoslovenica. — In: Colloques internationaux du CNRS — Grégoire le Grand. Paris, 1986, p. 569—574;

·       Карсавин Л. П. Григорий I Великий. — В: Христианство. Энциклопедический словарь. 1. Μ., 1993, с. 436—437;

·       Петков П. Два превода на Житието на Григорий Велики. — Раlaeobulgarica, 17, 1993, 3, р. 27—35;

·       Fеtková P. 40 homilii na Evangelia Řehoře Velikého v charvátském církevněslovanském překladů ve srovnání s překladem českocírkevněslovanským. — Slovo, 47—49, 1997—1999, p. 133—168;

·       Минчева A. Славянските преводи на Житието на Григорий Велики. — In: Abhandlungen zu den Großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Kodikologische, miszellanologische und textologische Untersuchungen. 1. Freiburg i. Br., 2000 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 42), p. 187—208;

·       Reinhart J. Die Textologie der kirchenslavischen Übersetzung der Evangelienhomilien Gregors des Großen. — In: Abhandlungen zu den Grossen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Kodikologische, miszellanologische und textologische Untersuchungen. 1. Freiburg i. Br., 2000 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 42), p. 245—295;

·       Reinhart J. Ein weiterer Bohemismus in den tschechisch-kirchenslavischen Homilien Gregors des Großen: snětь ‘folia’. — in: Cyrillomethodiana. In honorem Aemiliae Bláhová et Venceslai Konzal. Praha, 2001, p. 439—446.

 

Стефан Смядовски

 

 

    (21). ГРИГОРОВИЧЕВ ЛИСТ — пергаментен лист от старобълг. ръкопис (26,7 X 18,5 см), изписан с не съвсем обла глаголица в две колони по 37 реда; височината на буквите е 2—2,5 мм. Текстът е нанесен от лицевата страна, а обратната е съвършено изтрита. Съхраняван е отначало в сбирката на В. И. Григорович, по-късно преминава в колекцията на И. И. Срезневски; с нея през 1910 постъпва в ръкописния фонд на Библиотеката на Петербургската АН, дн. Библиотека на РАН, където се съхранява под № 24.4.17 (Срезн. 64).

 

Г. л. е намерен през 1845 от Григорович в библиотеката на Рилския манастир. По косвен път може да се предположи, че е бил подлепен към вътрешната страна на предната подвързийна дъска на ръкопис № 3/6 от Рилската ръкописна сбирка, преписан от Владислав граматик през 1473 — т. нар. сборник „Андрианти“, който съдържа слова от Йоан Златоуст. Откривателят на Г. л. прави опит да разчете текста (прочита задоволително колона А, ред 1—13 — вж. В. И. Срезневски, 1937, с. 81). През 1866 И. И. Срезневски издава Г. л. с незначителни разлики спрямо четенето на Григорович и пръв определя съдържанието му — „сохранился, вероятно, конец поучения с молитвою“ („Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы“, с. 235). Поради влагата и по-късно при отлепването на листа незначителни следи от текста остават прекопирани огледално върху дъсчената корица на Владиславовия сборник. През 1880 ги забелязва К. Иречек, а по-късно — Е. Спространов. Тези именно отпечатъци (без да знае тогавашното местонахождение и изданията на паметника)

 

 

656

 

с голям труд разчита Ив. Гошев и ги включва към остатъците от съществувалия някога глаголически сборник, известни днес като Рилски глаголически листове (Г. л. е л. VIII по изд. на Гошев).

 

Близостта в палеографско отношение между т. нар. Македонски глаголически лист, издаден от Г. А. Илински (Илинский Г. А. Македонский глаголический листок. Отрывок глаголического текста Ефрема Сирина XI века. Памятники старославянското языка. T. 1, вып. 6. СПб., 1909), който е л. II от Рилските глаголически листове по изд. на Гошев, и Г. л. е забелязана още от Срезневски: „Почти те же черты написания, которые выше отмечены в Македонском листке, повторяются и в этом отрывке“ („Древние глаголические памятники...“, с. 242). Същото отбелязва и В. Ягич: „Судя по почерку снимка, памятник подходил близко к Македонскому листку...“ („Глаголическое писмо“, с. 128). (азъ) е със спуснати ниско и равни серифи; ш (ша) е с наклон надясно; (оукъ) е без напречна чертица вдясно; (покои) е без странична чертица вляво и петлицата ѝ слиза почти до реда. Пише се изключително (както и в Рилските глаголически листове). Съвпадат броят на редовете и колоните, което подсказва вероятността да е използвана една и съща скара за разлиновка. Големината на текстовото поле също съвпада приблизително — 22,7 X 15,3 см срещу 23,6 X 15,8 см на Македонския глаголически лист.

 

При съпоставянето на осъществените от Срезневски и от Гошев издания се установява, че голяма част от липсващите по самия лист пасажи се допълва повече или по-малко успешно от огледално отпечаталите се върху корицата. Това е особено валидно за колона А, р. 10—17. Съпоставката дава основание да се мисли, че Г. л. е л. VIII от Рилските глаголически листове. Той съдържа непозната изповедна молитва на каещ се, чието начало Гошев вижда на л. VII. Съответен грц. текст досега не е намерен. Отбелязаната още от Р. Нахтигал близост между тази неизвестна молитва (Nahtigal R. Euchologium Sinaiticum. II del. Ljubljana, 1942, p. 366) и Син. евх. се наблюдава и в Г. л. — срв. ѥдиносѫщьна (ὁμοούσιος) в израза троице ѥдиносѫщьна А8—9, който се среща в Син. евх.: с҃тѣи единосѫщьнѣи троици 64b 2—3; също ѥдиночдъ (μονογενής) А22 се среща в Син. евх. 23 пъти срещу еднократно засвидетелстване в Зогр. ев., Асем. ев., Сав. кн., Супр. сб. Г. л. съдържа и рядката дума тръпѣльство Б25 — ‘търпение, търпеливост’, намерена само в Клоц. сб. — съ тръпѣльсвомъ 1b 37—38.

 

Днешното състояние на паметника е лошо — четат се отделни редове и букви, на места личат сини петна от химически реактив, употребен от Григорович и Срезневски при опитите им за разчитане.

 

 

            Изд.:

o   Срезневский И. И. Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 235—242, табл. XIII;

o   Гошев Ив. Рилски глаголически листове. С., 1956, с. 17—18, 34—35.

 

            Лит.:

·       Григорович В. И. О древнейших памятниках церковно-славянской литературы. — УЗИКУ, 19, 1852, 1, с. 74, № 7;

·       Григорович В. И. Статьи, касающиеся древнего славянского языка. Казань, 1852, с. 74 (същото в: ИИАН, 1852, 1, с. 88);

·       Šafařík Р. Památky hlaholského písemnictví. Praha, 1853, p. X;

·       Ягич В. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3. Графика у славян. СПб., 1911, с. 128;

·       Иречек К. Български дневник. 1. С., 1930, с. 241;

·       Срезневский В. И. Переписка И. И. Срезневского с В. И. Григоровичем. — СпБАН, 54, 1937, с. 81, 88—89;

·       Бубнов Н. Ю., О. П.Лихачева, В. Н. Покровская. Пергаменные рукописи Библиотеки Академии наук СССР Описание русских и славянских рукописей ХІ—ХVІ вв. Л., 1976, с. 10—11;

·       Бубнов Н. Ю. Русские и славянские пергаменные рукописи Библиотеки академии наук СССР — В: Материалы и сообщения но фондам Отдела рукописей и редкой книги. Л., 1978, с. 209;

·       Смядовски Ст. Към въпроса за състава на Рилските глаголически листове. — БЕ, 30, 1980, с. 500—501;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР ХІ—ХІІІ вв. М., 1984, с. 84, № 44.

 

Стефан Смядовски

 

 

657

 

 

    (22). ГРОЗДАНОВ, Цветан (5.III.1936) — македонски изкуствовед. Роден в Охрид. Завършва история на изкуството във Философския фак. на Белградския унив. (1961). Специализира история на виз. изкуство в Колеж дьо Франс в Париж с френска държ. стипендия; работи при А. Грабар. Защитава докторска дисертация във Философския фак. на Белградския унив. Редовен проф. във Философския фак. на Университета в Скопие (1985). Доп. член на Македонската академия на науките и изкуствата (1991), акад. (1996). Почетен знак „Марин Дринов“ на БАН (2003).

 

Цветан Грозданов

 

Изследователската дейност на Г. е съсредоточена главно върху средновековното и късносредновековното изкуство в Македония и в съседните ѝ балк. страни и обхваща няколко тематични области. Най-значителни в нея са откриването, идентифицирането и документирането на портретите на Константин-Кирил и Методий и техните ученици. Между изследователите на визуалната интерпретация на сакрализирания образ на тези светци Г. има най-много съществени приноси, особено за ранната фаза в изграждането и разпространението на изображенията на първоучителите. Преди всичко той изтъква значението на Охрид като главен и постоянен култов център, където се формира иконографията и се създават първите им портрети. Обяснява липсата на техните образи в „официалната иконография“ на виз. изкуство, както и факта, че в Рим Кирил и Методий са почитани единствено поради заслугите си във връзка с намирането на мощите на св. Климент Римски и утвърждаването на неговия култ. Специално внимание отделя на портретите в катедралната църква „Света София“ в Охрид, чиито стенописи са създадени ок. 1040, по времето на архиепископ Лъв (1037— 1056). Г. подчертава, че добре запазеният образ на Кирил е сигниран като „дидаскалос“ („учител“) — епитет, с който той е назоваван и по-късно. Този портрет, силно повреденият лик на Методий и най-ранният портрет на Климент Охридски съставляват част от внушителната галерия от портрети на 60 архиереи, между които са и шест римски папи. Както и във всички останали портрети в Македония и Б-я, Кирил е представен в архиерейско облекло; това е знак за неговата ученост, въпреки че той не е притежавал архиерейско достойнство (вж. Сан на Кирил). Изключително важно значение имат откритите през 1991 портрети на Кирил и Методий в църквата „Св. Георги“ в с. Курбиново (край гр. Ресен, Македония), чиито стенописи са точно датирани (1191). Г. публикува изображенията в своята монография за Курбиново (1992, в съавторство с Л. Хадерман Мизгвиш). Добре запазените ранни портрети са съпроводени с грц. надписи, включващи отново епитета „дидаскалос“. Заедно с тях е представен и Климент Охридски; това потвърждава приемствеността на традицията, чиято начална фаза е засвидетелствана в охридската църква „Св. София“.

 

Г. системно изследва разпространението на изображенията на слав. първоучители в по-късни паметници, създадени на територията на Охридската архиепископия като резултат от специалната

 

 

658

 

политика на нейните предстоятели. Тя е продиктувана от необходимостта да поддържат връзка със слав. паство. Анализът на Г. включва и техни ликове извън тази територия, както и редките портрети (най-вече от XVI и XVII в.) на Кирил в монашеско облекло.

 

Г има заслуга и в изучаването на образите на Кирило-Методиевите ученици в изкуството. Той установява, че най-рано и успоредно с образите на солунските братя се появява образът на Климент Охридски, малко по-късно — образите на Наум Охридски и на Седмочислениците. Според Г. съществени промени в иконографията на Кирил и Методий настъпват след 1600. Той проследява еволюцията на композицията „Св. Седмочисленици“ през този период, като посочва, че най-старото изображение (1612) се намира в църквата „Св. Богородица“ в манастира над с. Слимница, Преспанско. През XVIII в. изписването на Седмочислениците става обичайно явление главно за региона на Охрид и териториите на Охридската архиепископия в Албания. Композицията с техните портрети (1806) в стенописите на манастира „Св. Наум“ край Охридското езеро представлява крайната фаза в изявите на характерната за корчанските и мосхополските майстори практика. Към средата на XIX в. се изработва и окончателната иконография на композицията „Св. Седмочисленици“, която е утвърдена чрез ерминията на Дичо Зограф. Успоредно с тази композиция Е разглежда и редките самостоятелни изображения на учениците на Кирил и Методий през XVIII и XIX в., като „Успение на св. Наум“, „Успение на св. Еоразд и св. Ангеларий“ и др.

 

Е публикува изследвания по темите за св. Симеон Неманя и св. Сава в македонското изобразително изкуство, за стенопис и иконопис в района на Струга, за южнослав. светци в православната иконография, за портретите на Теофилакт Охридски, за мъчениците от ХV—ХІХ в. в живописта на Македония, за локални култове и тематични особености в македонската живопис и др.

 

 

            Съч.:

o   Портретите на Климент Охридски во средновековната уметност. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 101—109;

o   Појава и продор портрета Климента Охридског у средњовековној уметности. — Зборник Матице Српске за ликовне уметности, 3, 1967, с. 47—72;

o   О портретима Климента Охридског у охридском живопису XIV века. — Зборник за ликовне уметности, 4, 1968, с. 101—118;

o   Прилози проучавању Св. Софије Охридске у XIV веку. — Зборник за ликовне уметности, 5, 1969, с. 35—56;

o   Односот мегу портретите на Климент Охридски и Климент Римски во живописот од првата половина на XIV век. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 99—107;

o   Најстарата претстава на Седмочислениците. — Културен живот, 24, 1979, 7—8, с. 32—34;

o   Црква Св. Климент Охрид. Охрид, 1979, 46 С. + 32 ил.;

o   Композицијата на Седмочислениците во живописот од ХVІІ—ХVІІІ век. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот, Скопје, 5—6 (31—32), 1979—1980, с. 161—171;

o   Охридското зидно сликарство од XIV век. Охрид, 1980, 227 С.+208 ил. + 50 табл. (същото на сръбски език: Београд, 1980);

o   Слика јављања Премудрости св. Јовану Златоустом у Св. Софији Охридској. — ЗбРВИ, 19, 1980, с. 147—155;

o   Портретите на Климент Охридски од XIV век надвор од Охрид. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот, Скопје, 7 (33), 1981, с. 79—92;

o   Култот на цар Самоил кон Ахил Лариски и неговият одраз во ликовната уметност. — Ликовна уметност, 6, 1981—1982, 8—9, с. 71—84;

o   Портрети на светителите од Македонија од ІХ—ХVІІІ век. Скопје, 1983, 321 с. + 110 ил.;

o   Јован Владимир и претставе Седмочисленика у македонској уметности ХVІІІ—ХІХ века. — Зборник за ликовне уметности, 20, 1984, с. 229—235;

o   Живописот на гробниот параклис на Свети Наум Охридски. — В: Наум Охридски. Научен зборник. Охрид, 1985, с. 85—98;

o   За портретите на Теофилакт Охридски. — Историја, 21, 1985, 2, с. 281—292;

o   Месецослов Асемановог јеванћеља и старије зидно сликарство у Македонији. — Зборник за ликовне уметности, 21, 1985, с. 13—27;

o   За графичките претстави на Климент Охридски во XVIII век и неговиот култ во Бер (Вериа). — В: Зборник посветен на Бошко Бабик. Прилеп, 1986, с. 71—74;

o   За литографијата на Седмочислениците во Преспа. — Историја, 22, 1986, 2, с. 275—279;

o   Света Софија Охрид. Охрид, 1986, 48 с.+36 ил.;

o   Орнаментиката на расцветани лисја во уметноста на Охрид во ХІ—ХІІ век. — В: Лихнид. Зборник на трудови. 6. Охрид, 1988, с. 11—22;

 

 

659

 

o   Требино. — В: Кирило-методиевскиот (старословенскиот) период и кирило-методиевската традиција во Македонија. Прилози од научниот собир одржан по повод 1100-годишнината од смртта на Методиј Солунски. Скопје, 1988, 3 октомври 1985 година. Скопје, 1988, с. 241—248;

o   Книжевно-историските основи на монашките претстави на св. Кирил Филозоф. — Спектар, 7, 1989, 14, с. 19—27;

o   Непознати и малку познати портрети на словенските учители во уметноста на XIX век. — В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развојот на словенската просвета. Материјали од научен собир одржан во Охрид од 25 до 27 септември 1986 г. Скопје, 1989, с. 239—249;

o   Словенските учители во живописот на Пречиста Кичевска и развојот на композицијата на Седмочислениците во втората половина на XIX век. — В: Манастир Света Пречиста Кичевска. Скопје-Дебар, 1990, с. 119—133;

o   Студии за охридскиот живопис. Скопје, 1990, 238 с. + 140 ил.;

o   Ћирило и Методије у уметности обновљене Пећке патријаршије. — Косовско-метохијски зборник, 1, 1990, с. 143—153;

o   Южнославянские святые в православной иконографии. — В: XVIII Международный конгресс византинистов, 8—15 августа 1991 г. Резюме сообщений. 1. А-К. М., 1991, с. 406—407;

o   Les représentations des Sept saints slaves dans l’art des pays balkaniques. — В: VI Мегународен конгрес за проучување на Југоисточна Европа (Софија 1989). Прилози на учесниците од Македонија. Скопје, 1991, с. 167—174;

o   Охридски архиепископ Прохор и његова делатност. — Зборник Матице српске за ликовне уметности, 27—28, 1991—1992, с. 271—287;

o   Kurbinovo. Skopje, 1992, 89 р. [Grozdanov C., L. Hadermann Misguich];

o   Ликовите на св. Кирил и св. Методиј во живописот на Македонија и соседните краишта. Појава, характеристики и еволуција. — В: Пристапни предавања, прилози и библиографија на новите членови на Македонската академија на науките и уметностите — Скопје. 11. Скопје, 1993, с. 20;

o   Sur les portraits des personnages historiques à Kurbinovo [G r o z d a n o v C., D. Bardžieva]. — ЗбРВИ, 33, 1994, c. 61—84;

o   Претставите на локалните култови и тематските особености на живописот во Македонија. — В: Содржински и методолошки прашања во истражувањето на историјата на културата на Македонија. Скопје, 1995, с. 97—108;

o   Св. Климент и св. Наум во уметноста на Македонија и на Охридската архиепископија. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Прилози од научен собир одржан на 13—15 септември 1993. Скопје, 1995, с. 31—43;

o   Свети Наум Охридски. Скопје, 1995, 239 с.;

o   700 години на црквата Свети Климент (Св. Богородица Перивлепта) во Охрид. — В: Светиклиментово слово. Црковен алманах. Охрид, 1995, с. 68—72;

o   Циклусот на животот на Богородица во црквата Свети Климент во Охрид. 1. — Прилози МАНУ. Одделение за општествени науки, 26, 1995, 2, с. 41—60;

o   Страшниот суд во црквата Свети Климент (Богородица Перивлептос) во Охрид во светлината на тематските иновации на XVI век. — Културно наследство, 22—23, 1995—1996, с. 47—68;

o   Свети Астиј Драчки во средновековниот живопис. — В: Религиите и религиските аспекти на материалната и духовната култура на почвата на Република Македонија. Скопје, 1996, с. 23—32;

o   Тематските особености на средновековниот живопис на Охридскиот духовен и културен центар. — Прилози МАНУ. Одделение за општествени науки, 28, 1997, 1—2, с. 69—84;

o   Фреските на Св. Софија Охридска. Скопје, 1997, 64 c.;

o   La composition de Sept saints slaves dans la peinture de l’Archevêché d’Ohrid. — Review. Institut of National History, 42 (4), 1998, 3 (4), p. 35—47;

o   Исус Христос цар над царевима у живопису Охридске архиепископије од XV—XVII века. — Зограф, 27, 1998—1999, с. 151—160;

o   Saint Constantin-Cyrille et saint Methode dans la peinture byzantine des pays Balkaniques. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 319—345;

o   За градителските и зографските потфати во манастирската црква Св. Јован Претеча (Продром) во Слепче, во втората половина на XIX век. — Прилози МАНУ. Одделение за општествени науки, 31, 2000, 2, с. 25—41;

o   За портретите на св. Георгија Јанински во уметноста на Македонија. — Прилози МАНУ. Одделение за општествени науки, 31, 2000, 1, с. 101—125;

o   La composition des sept saints slaves (седмочисленици ἐπτάριθμοι) dans la peinture de l’archevêché d’Ochrid. — В: Кирило-Методиевски студии. 13. C., 2000, c. 41;

o   Триконхалната црква на Свети Наум Охридски. — В: Архитектурата на почвата на Македонија: прилози за исгражувањето на петорната на културата на почвата на Македонија. Сконје, 2000, с. 107—115.

 

            Лит.:

·       Лозанова P. — Проблеми на изкуството, 1997, 2, с. 61—62 (рец.).

 

Елка Бакалова

 

 

    (23). ДАВИДОВ, Ангел Асенов (21.VI.1931) — бълг. езиковед, специалист по старобълг. език и история на бълг. език. Роден в Полски Тръмбеш. Завършва гимназия в родното си място (1949) и бълг. филология в Софийския унив. (1953). През 1953—1963 е гимназиален учител в Полски Тръмбеш и Павликени. Асистент (от 1963), старши асистент (от 1966) и главен асистент (от 1969) по старобълг. език във Великотърновския унив. Специализира старобълг. лексикология

 

 

660

 

при Р. И. Аванесов и палеография при М. В. Шчепкина (Москва, 1967) и старослав. лексикология и текстология (Москва и Ленинград, дн. Санкт Петербург, 1969). През 1971 защитава кандидатска дисертация на тема „Лексиката на Презвитер Козма“. Доц. (1972), проф. (1977). Зам.декан на Филологическия фак. (1971 — 1973), зам.-ректор (1973—1979) и ректор (1979—1985) на Великотърновския унив.; ръководител на Катедрата по кирилометодиевистика (1978—1985) и на Катедрата по старобълг. език, общо и слав. езикознание (от 1989). Чете лекции по старобълг. език и история на бълг. език. Гост проф. в университетите в Хелзинки (1980), Пиза (1987), Амстердам (1991), Одеса (1992). Лектор по бълг. език в Римския унив. (1985—1988). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1980, 1985), медал „Za zasługi ziemi krakowskej“ (1984).

 

Ангел Давидов

 

Научните приноси на Д. са предимно в областта на бълг. и слав. истор. лексикология и лексикография. Той изхожда от тезата на В. М. Истрин за необходимостта от попълване на речниците на Фр. Миклошич и И. И. Срезневски. Особено важен е неговият анализ на ядро от думи, които не са отбелязани в известните старобълг. речници. В изследванията си върху лексиката на Презвитер Козма и Григорий Цамблак обосновава и прилага за пръв път в старобълг. лексикология статистически методи (т. нар. честотен речник), като доказва, че комплексното им използване дава възможност да се разкрие по-достоверно лексикалното богатство на анализираните произведения. Комплексен подход е характерен и за лексикографските трудове на Д. Неговият „Речник-индекс на Презвитер Козма“ е пръв по рода си опит да се оцени цялостно лексиката на оригинален старобълг. книжовник. Лексемите са представени в пълната им семантична структура, илюстрирани са с достатъчно материал, посочени са тяхната фреквентност, рекция, всички словоупогреби и фразеологични съчетания. На същите принципи се основават и другите речници на Д. — на „Похвално слово за Евтимий“ и „Мъчение на Йоан Нови“ от Григорий Цамблак. Важно методологическо значение имат и съставените от него още два речника на „Беседа против богомилите“ — обратен и честотен. Д. е съавтор и член на редакционната колегия на подготвения в Инст. за бълг. език при БАН „Старобългарски речник“ (1 -. С., 1999-). В съавторство с Д. Иванова-Мирчева издава „Малък речник на старобългарския език“ (2001), в който е включена лексика както от т. нар. класически старобълг. писмени паметници и епиграфски извори от Х—ХІ в., така и от старобълг. оригинални и преводни паметници, известни в по-късни преписи (творби на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Пандекти на Антиох, Синайски патерик и др.) — общо 8 200 думи.

 

Изводите на Д. от проучванията му върху речниковия състав на Беседа против богомилите са в няколко насоки: Презвитер Козма е един от творците на старобълг. книжовен език, самобитен писател

 

 

661

 

със собствен стил; езикът му безспорно може да се отнесе към преславския книжовен кръг; в Беседата хармонично се преплитат вече установени езикови особености и елементи на говоримата реч; в областта на морфологията се разкриват както архаични, така и нови черти; за синтаксиса са характерни причастните конструкции; най-често срещаните думи са стилистично неутрални и многозначни, което обуславя тяхната голяма валентна способност; лексикалните варианти в езика на Козма са израз на неговото разнообразие и богата синонимика, ориентирана към преславските разновидности, без да има отказ от т. нар. охридски думи, и т. н. Основната констатация на Д. е, че оригиналната старобълг. книжнина се отличава с не по-малко съвършен език от езика на старобълг. канон и че в областта на лексиката тя е дори по-богата от речника на каноничните книги.

 

Д. издава първото системно бълг. изследване в областта на бълг. истор. лексикология — „Старобългарска лексикология“ (1996). В него се разглежда въпросът за формирането на речниковия състав на старобълг. писмен и говорим език — праслав. лексика, лексиката на класическите старобълг. паметници, словното богатство на оригиналните творби на старобълг. писатели; отделя се специално внимание на старобълг. лексика, запазена в съвременните бълг. говори.

 

 

            Съч.:

o   Килифаревският октоих (Съдържание и палеографски особености на ръкописа). — ТВПИ „КМ“, 4, 1968, с. 501—538;

o   За някои аспекти при изучаването на старобългарската лексика (Върху материал от „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма). — ТВПИ „КМ“, 7, 1970, с. 105—160;

o   Към въпроса за старобългарския характер на лексиката на Презвитер Козма. — БЕ, 20, 1970, с. 343—344;

o   Речник-индекс на „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак“. — В: Русев П., Ив. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, с. 234—439;

o   Преписи и издания на „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак“. — В: Русев П., Ив. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, с. 91—110;

o   Текст и превод на „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак“ [Русев П., А. Давидов, Г. Данчев]. — В: Русев П., Ив. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, с. 111—233;

o   „Беседа против богомилите“ и староруската лексика. — В: Филологически студии. Велико Търново, 1973, с. 135—162;

o   Статистические наблюдения над „Беседой“ Козмы Пресвитера. — В: Вопросы словообразования и лексикологии древнерусского языка. М., 1974, с. 285—303;

o   Речник-индекс на Презвитер Козма. С., 1976, 376 с.;

o   Глаголна синонимия в „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма (Един синонимен ред от глаголите за говорене). — СФ-С, 15, 1978, с. 329—338;

o   История на българския език. Анотирани текстове, анализи и речник. Велико Търново, 1978, 143 с. [Давидов А., П. Ковачева, Ив. Харалампиев, М. Дамянова];

o   Някои лексикални варианти в „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 120—124;

o   За късните преписи на старобългарските паметници и значението им за старобългарската лексикология (Сравнителни наблюдения върху изданията на „Беседа против богомилите“). — В: Славянска палеография и дипломатика. С., 1980, с. 65—71;

o   Речникът на „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма и Супрасълският сборник. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник, старобългарски паметник от X век. С., 1980, с. 137—145;

o   Честотен речник на „Беседа против богомилите“. — ТВПИ „КМ“, 15, 1980, 2, с. 197—219;

o   Обратен речник на „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма. — ТВПИ „КМ“, 16, 1980, 2, с. 91—116;

o   Презвитер Козма и старобългарският книжовен език. — ККФ 3, с. 284—292;

o   Синонимично-антономични отношения в старобългарския език (Върху материал от Беседата на Презвитер Козма). — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. Симпозиум кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 176—187;

o   La tradition vieux Bulgare dans le lexique de L’ecole littéraire de Târnovo. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, p. 129—139;

o   Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. С., 1983, 328 с. [Давидов А., Г. Данчев, Н. Дончева -Панайотова, П. Ковачева, Т. Генчева];

o   Към въпроса за старобългарското лексикално влияние при формирането на староруския книжовен език (Върху материал от „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма). — СФ-С, 17, 1983, с. 155—162;

o   Христоматия по история на българския език. С., 1983, 319 с. [Давидов А., Ив. Харалампиев, М. Дамянова];

 

 

662

 

o   Езикът на Григорий Цамблак с оглед на неговата лексика. — В: Търновска книжовна школа. 3. С., 1984, с. 207—219;

o   André Vaillant et les recherches sur la langue de Cosmas le Prêtre. — In: Actes du cinquantenaire de la chaire de bulgare à L’INALCO (1933—1983). Colloque tenu à Sèvres du 21 au 23 avril 1983. Paris, 1986, p. 253—264;

o   1. Книжнината през XIII век. 2. Книжнината през XIV век. 3. Търновската книжовна школа на Евтимий. — В: История на Велико Търново. 1. Праистория, античност и средновековие. С., 1986, с. 321—367;

o   Към характеристиката на Евтимиевата реформа. — ТВПИ „КМ“, 21, 1986, 2, с. 69—94;

o   Към въпроса за установяването на лексикалното богатство на старобългарския език. — В: Втори международен конгрес по българистика, София, 23 май — 3 юни 1986. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. С., 1989, с. 13—20;

o   Григорий Цамблак и старобългарската лексикална традиция. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, 1994, с. 235—246;

o   Евангелските цитати в „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — В: Лингвистични студии. Велико Търново, 1994, с. 31—41;

o   Някои лексикални успоредици между Йоан Екзарх и Презвитер Козма. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 290—296;

o   Старобългарска лексикология. Велико Търново, 1996, 194 с.;

o   Ролята на косвените източници при определяне обема на старобългарската лексика. — СФ-С, 22, 1998, с. 146—150;

o   Старобългарската лексика в „Похвално слово за Евтимий“ от Григорий Цамблак. — В: Патриарх Евтимий и неговото време. Материали от националната научна сесия „600 години от заточението на Евтимий, патриарх Търновски“. Велико Търново, 1998, с. 137—150;

o   Betrachtungen über die Lexik des Simeonov Sborník aus dem Jahre 1073. — In: Studia linguistica in honorem Ivani Duridanov. Sofia, 1999 (Archiv für bulgarische Philologie, 3), p. 59—68;

o   Актуални задачи на старобългарската лексикология. — В: В памет на Петър Динеков. Традиция, приемственост, новаторство. С., 2001, с. 509—511;

o   Малък речник на старобългарския език. Велико Търново, 2001, 496 с. [Иванова-Мирчева Д., А. Давидов].

 

            Лит.:

·       Бегунов Ю. К. Новый труд болгарских ученых. — CC, 1967, 2, с. 84—85;

·       Бегунов Ю., П. Бойчева. Новый труд болгарских ученых о творческом наследии Григория Цамблака. — СС, 1974, 2, с. 87—89;

·       Bláhová Е. Bulharské edice starých textů vydaných v 1. 1970—1974. — Slavia, 44, 1975, p. 302—307;

·       Vasilev V. Ein wertvoller Beitrag zum historischen Wortbestand der bulgarischen Sprache, jPalaeobulgarica, 1, 1977, 3, p. 94—98;

·       Заимов Й. Ценен принос към старобългарското словно богатство. — СпБАН, 23, 1977, 6, с. 90—94;

·       Заимов Й. Ценен принос към старобългарската лексикология. — ЕЛ, 33, 1978, 3, с. 70—71;

·       Селимски Л. Помагало за начинаещия историк на българския език. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 1, р. 109—115;

·       Първев Хр. Създатели и творци на българското езикознание. С., 1987, с. 145—147;

·       Харалампиев Ив. Ангел Давидов на шестдесет години. — Съпоставително езикознание, 16, 1991, 4, с. 119—122;

·       Ковачев М. Ангел Давидов. Био-библиография. Велико Търново, 1994, 160 с.;

·       Иванова-Мирчева Д. — БЕ, 47, 1997, с. 101—104 (рец.);

·       Bláhová Е. — Slavia, 68, 1999, р. 124 (рец.);

·       Илиева Т. Професор д-р Ангел Давидов на седемдесет години. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 4, с. 96—103;

·       Куцаров Ив. Славяните и славянската филология. Очерк по история на славистиката и българистиката от втората половина на XIX до началото на XXI век. Пловдив, 2002, с. 294—295.

 

Елка Мирчева

 

 

    (24). ДАМЯНОВИЧ, Степан (Damjanović, St.) (2.ХІ.1946) — хърватски филолог — палеославист и историк на хърватския език. Роден в Стризивойна, Осиеко-Баранска област, Хърватия. Завършва гимназия в Пожега и специалностите хърватски език, южнослав. литератури и руски език и литература във Философския фак. на Загребския унив. (1970). Защитава магистърска дисертация върху средновековни хърватски глаголически текстове (1977) и докторска дисертация на тема „Interferiranje hrvatskih dijalekata i općeslavenskoga književnog jezika u hrvatsko-glagoljskim tekstovima XV. stoljeća“ (1982). Асистент (1971), редовен проф. (1986) и завеждащ Катедрата по общослав. литературен (старославянски) език (дн. Катедра по старослав. език и хърватски глаголизъм) във Философския фак. на Загребския унив. (1993). Член на Хърватската академия на науките и изкуствата (1998). Развива организаторска дейност в Загребската славистична школа и Хърватското филологическо д-во. Председател на Комитета на хърватските слависти и представител на Република Хърватия в Международния комитет на славистите. Главен научен секретар на Матица хърватска. Уредник на Академичната библиотека „Чуждестранни хърватисти“ в Загреб.

 

 

663

 

Степан Дамянович

 

Научноизследователските интереси на Д. са насочени към най-ранните периоди от развитието на хърватския език и книжнина, хърватското глаголическо наследство, хърватските филологически традиции, както и към общославистични въпроси. Основните му трудове обосновават концепцията му за историята на хърватската глаголица и свързаната с нея литературна традиция от втората половина на XI в. до началото на XVI в.

 

В монографията си „Jazik otačaski“ (1995) Д. разкрива най-ранната история на хърватския книжовен език, отразена в писмените паметници и истор. извори; проявява внимание към кайкавския компонент в глаголическите текстове и неговите сходства с лексиката на северната чакавщина. Отделна глава посвещава на особеностите на глаголизма в Загребската епископия. Приносни моменти в труда са определянето и анализът на езиковите норми, наложени от хърватските глаголаши при развоя на писмения език.

 

В раздела „Trojezična i tropismena književnost hrvatskoga srednjovjekovlja“ от книгата си „Filološki razgovori“ (2000) Д. се спира на важни лат. извори, свидетелстващи за разпространението на глаголическа писменост и слав. богослужение в хърватските земи през X в.: решението на Синода на Далматинската църква от 925 за забрана на слав. богослужение, писмото на папа Йоан X (914—928) до сплитския архиепископ Йоан и до сплитския епископат, в което се осъждат епископите и владетелите за тяхната благосклонност към Методиевата доктрина и допускането на „варварския език“ в Хърватската църква. Според Д. под понятието „хърватска средновековна литература“ най-често се подразбира „книжовната дейност, започнала от срещата на хърватската култура с делото на славянските първоучители Константин-Кирил и Методий“ (с. 19). Въз основа на езиковите и графичните черти на запазените в Хърватия писмени паметници Д. посочва, че тази книжнина се е осъществявала чрез три езикови форми: хърватски старославянски (силно хърватизиран старославянски), хърватско-старославянски („смесен“ език, съставен от старославянски и старохърватски елементи) и старохърватски. До XIII в. първата изпълнява всички функции на литературен език, а от XIV в. става език на литургичните текстове; втората форма преобладава в белетристиката, а старохърватският — в правните съчинения. По въпроса, дали става дума за три различни езика или за три разновидности на един език, Д. смята, че те представят единството на „езика на средновековната хърватска писменост“ (с. 32). По отношение на видовете писмо се отбелязва, че глаголически текстове има от XI в., кирилски (писани с босанчица) от XII в., а от XIV в. се използва латиницата (с. 19). Глаголическите текстове са най-важни, защото са най-древни и най-многобройни и защото голяма част от паметниците, писани на латиница и босанчица, са преписани от глаголически изводи.

 

 

664

 

Д. проучва и систематизира ранните латински (до X в.) и хърватски глаголически и кирилски (ХІ—ХV в.) паметници и надписи. Редица публикации посвещава на Башчанската плоча (ок. 1100), която според него поставя началото на истор. развой на хърватския език и е най-значителният хърватски текст, писан с преходен тип глаголица. Сред характерните му черти изтъква ритмическата организация на неговия език, основана на разговорната реч и на риторични похвати, сполучливо изразяващи съдържанието му. Обръща се внимание на факта, че в този каменен надпис за пръв път се споменава хърватски владетел („Звонимир, крал хърватски“) на хърватско-старославянски език (1991).

 

Д. характеризира дейността и анализира научните теории на Фр. Рачки, Й. Ю. Щросмайер, Е. Херцигоня, Р. Вечерка, Й. Хам, Й. Братулич, Ст. Ившич, И. Милчетич, Л. Пацнерова, А. Давидов и др. Посвещава монография на В. Ягич, когото определя като най-големия хърватски славист на всички времена (1988). При разглеждането на хърватско-чешките и хърватско-полските културни връзки през ХІV—ХV в. по-специално се спира на рецепцията на хърватската глаголица и на слав. богослужение в Чехия (в Сазавския и Емаузкия манастир) и в Полша (в манастира Клепаж край Краков) (1997).

 

В учебника си „Staroslavenski glasovi i oblici“ (2000) Д. систематизира становищата в славистиката за названията старославянски, староцърковнославянски, църковнославянски, старобългарски, старомакедонски, общославянски книжовен език. Теоретичните си постановки за фонетиката, граматиката и лексиката на старите слав. езици изгражда въз основа на т. нар. старослав. канон — най-ранните глаголически (Киевските листове, Зогр. ев., Map. ев., Асем. ев., Син. пс., Клоц. сб., Рилските глаголически листове и др.) и кирилски (Сав. кн., Супр. сб., Ен. ап. и др.) паметници. Смята, че названието „глаголица“ е възникнало на хърватска почва. Кирилицата според него е резултат от продължителна дейност на много книжовници. Д. подкрепя мнението, че глаголицата е първата слав. азбука и неин автор е Константин-Кирил. Изяснява особеностите на четирите фази в развитието на облата глаголица: солунска (860—863), моравско-панонска (863— 885), чешка (885—1097) и охридска (886— XII в.). Високо оценява делото на Кирило-Методиевите ученици в Б-я, ролята на Преславската и Охридската книжовна школа в развитието на старобълг. култура. Ценно помагало за специалистите по палеославистика и хърватистика е трудът на Д. „Slovo iskona“ (2002), който съдържа граматически очерк за т. нар. старославянски език, транскрибирани и транслитерирани глаголически текстове и морфологичен, фонологичен и синтактичен анализ на избрани текстове. Д. е автор и на енциклопедични и речникови статии за основни понятия в кирилометодиевистиката и за старобълг. книжовници.

 

 

            Съч.:

o   Vokalizam Korizmenjaka Kolunićeva zbornika prema vokalizmu III. A 19 JAZU. — Filologija, 8, 1978, p. 67—74;

o   Josip Bratulić. Istarski razvod. Studija i tekst. Pula, 1978 (рец.). — Dometi, 12, 1978, p. 109—111;

o   Refleksi jata u Korizmenjaku Kolunićeva zbornika. — Radovi zavoda za slavensku filologiju, 16, 1979, p. 13—32;

o   A. Davidov. Rečnik-indeks na Prezviter Kozma (рец.). — Slovo, 29, 1979, p. 151—152;

o   Jezik hrvatske srednjovjekovne književnosti. — Istra, 18, 1980, 3—4, p. 17—24;

o   Kajkavski elementi u hrvatskoglagoljskim zbornicima XV. stoljeća. — Istra, 19, 1981, 5—6, p. 16—45;

o   To pisa meštar Branko. [B. Fučić. Glagolski natpisi. Zagreb, 1982]. — Oko, 286, 1983, p. 12;

o   Tragom jezika hrvatskih glagoljaša. Zagreb, 1984, 191 p.;

o   Jezik prvotiska u kontekstu književnojezične prakse hrvatskih glagoljaša. — Slovo, 34, 1984 (1985), p. 63—80;

o   Hrabri crnorizac. — Oko, 14—28 veljače, 1985, p. 14;

o   Glagolica i ćirilica. — Oko, 14—28 ožujka, 1985, p. 10;

o   Konstantinove polemike. — Oko, 350, 1985, p. 10;

o   R. Večerka. Staroslověnština. Praha, 1984 (рец.). — Slovo, 35, 1985, p. 204—208;

o   Glagoljska i ćirilska tabla za dieu. Predgovor, napomene uz transliteraciju, transliteracija. Zagreb, 1986, p. 47—75;

o   Ćirilometodska baština u prepisci Rački — Strossmayer. — Republika, 5—6, 1986, p. 632—646;

o   О staročeškim glagoljskim spomenicima [L. Pacnerová. Staročeské hlaholské zlomky. Kritické vydání. Praha, 1986]. — Croatica, 21—22, 1986, p. 200—201;

 

 

665

 

o   Josip Hamm (1905—1986). In memoriam. — Croatica, 21—22, 1986, p. 202—205;

o   Opširnost bez površnosti. Podsjetnik na život i djelo Vatroslava Jagića. Zagreb, 1988, 102 p.;

o   Vatroslav Jagič о Istri. — Istra, 26, 1988, 4, p. 5—12;

o   Языковые поиски хорватских глаголяшей. — In: Studia slavico-byzantina et mediaevalia europensia. 1. Sofia, 1989, p. 231—241;

o   Vinodolski zakon. Priredio J. Bratulić. Zagreb, 1988 (рец.). — Slovo, 39—40, 1989—1990, p. 206—208;

o   Prvi libar od „grozda“ [J. Bratulić. Istarski razvod. Bibliofilsko izdanje. Pula, 1989]. — Istra, 28, 1990, 1—2, p. 119—120;

o   Jedanaest stoljeća nezaborava. Osjek-Zagreb, 1991, 183 p.;

o   Jezik Bašćanske ploče. — Fluminensia, 1990 (1991), 1—2, p. 71—77;

o   Hrvatski glagoljaši i počeci hrvatskoga književnog jezika. — Croatica, 23—24, 1993, p. 93—106;

o   Fagičeve ocjene Miklošićevih djela. — In: Miklošičev zbornik. Ljubljana, 1993, p. 341—348;

o   Patriarh slavistike (Vatroslav Jagić). — In: Portreti hrvatskih jezikoslovaca. Zagreb, 1993, p. 105—112;

o   Hrvatsko književno srednjovjekovlje. Zagreb, 1994, p. 5—115; Biskup Strossmayer i ćirilometodska baština. — In: Rozumět jaziku. Zbornik k významnému životnomu jubileu univ. prof. Ph. Dr. Radoslavy Brabcové DSc. Praha, 1995, p. 81—87;

o   Jazik otačaski. Zagreb, 1995, 173 p.;

o   Od Lavoslava Geitlera do Eduarda Hercigonje. — Croatica, 26, 1996, p. 29—54;

o   Pouzdani vodič [J. Bratulić. Leksikon hrvatske glagoljice. Zagreb, 1995]. — Hrvatsko slovo, 1996, p. 14;

o   Slogotvorni rilu Korizmenjaku Kolunićeva zbornika. — Radovi Zavoda za slavensku filologiju, 15, 1997, p. 43—50;

o   Najstarije razdoblje hrvatske književnojezične povjesti. — In: Popularna srieda. Mostar, 1997, p. 107—110;

o   Hrvatski glagoljaši u središtu Svetoga Rimskoga Carstva. — Hrvatsko slovo, 6. lipnja 1997, p. 6—7;

o   Jezičnostilska raslojenost hrvatskoglagoljskih srednjovjekovih tekstova. — Croatica, 27, 1998, p. 57—69;

o   Rezultati i perspektive istraživanja jezika Bašćanske ploče. — In: 900 godina Bašćanske ploče. Baška, 2000, p. 57—67;

o   О potrebi novih jezikoslovnih proučavanja Bašćanske ploče. — Đakovski vezovi, 34, 2000, p. 51—52;

o   Staroslavenski glasovi i oblici. 3 попр. изд. Zagreb, 2000, 160 p.;

o   Filološki razgovori. Zagreb, 2000, 314 p.;

o   Jedan pogled u hrvatsko glagoljaštvo. — In: Muka kao nepresušno nadahnuće kulture. Zbornik radova međunarodnog znanstvenog simpozija, Zadar-Preko, 2000. Zagreb, 2001, p. 89—95;

o   Slovo iskona. Staroslavenska/starohrvatska čitanka. Zagreb, 2002, 295 p.

 

            Лит.:

·       Mihaljević M. — Slovo, 35, 1985, p. 208—215 (рец.);

·       Kolenić L. — Revija, 3, 1985, p. 51—52 (рец.);

·       Lukezić I. Jezik glagoljaša. — Dometi, 8, 1985, p. 81—84;

·       Lukezić I. — Fluminensia, 1991, 1—2, p. 225—229 (рец.);

·       Zagar M. Znanost i sjecanje. — In: Encyklopedia moderna. 1. Zagreb, 1992, p. 165—171;

·       Brezar D. — Forum, 12, 1992, p. 536—538 (рец.);

·       Šimić M. — Slovo, 44—46, 1994, p. 233—235 (рец.);

·       Tоmašić T. Znanstveno i toplo. — Kolo, 1, 2000, p. 510—514.

 

Елена Томова

 

 

    (25). ДЕРЖАВИН, Николай Севастиянович (3/15.ХІІ.1877—26.II.1953) — руски историк и филолог славист. Роден в приазовското бълг. с. Преслав, Бердянски уезд, Таврическа губ., където добре научава местното бълг. наречие. Завършва гимназия в Симферопол (1896) и Историко-филологическия инст. „Безбородко“ в Нежин (1900), където се запознава с М. Дринов. Осъществява научни командировки в Турция (1903) и Б-я (1910). Частен доц. в Петербургския унив. (1912—1917), проф. в Катедрата по славянознание (1917), ректор на Университета (1922—1925), директор на Инст. по славянознание при АН на СССР в Москва (1931—1934). Акад. (1931), член на Президиума на АН на СССР (от 1942). Доп. (1930) и почетен член на БАН (1945). Умира в Москва.

 

Първите научни издирвания на Д. са посветени на езика и бита на бълг. заселници в Южна Русия. Техен резултат са два капитални труда (1908 и 1915). След Окт. революция (1917) Д. разширява обхвата на славистичните си занимания. Добър познавач е на руската славистика от дореволюционния период.

 

Работата си върху бълг. история и култура от Средновековието до Новото време Д. продължава през целия си живот. Четиритомната му „История Болгарии“ (1945—1948) почти веднага е преведена на бълг. език. Занимава се и с бълг. фолклор, етнография, с някои проблеми на бълг. литература. На кирило-методиевската проблематика посвещава няколко статии, повечето с научно-популярен характер, както и отделни раздели във втория том на „История Болгарии“ (за литературата през епохата на Първото бълг. царство и нейните най-видни представители). Може да се каже, че те не съдържат нови данни и приносни интерпретации, а представляват идеологизиран вариант на известни тези в духа на

 

 

666

 

съветската културна политика по отношение на Б-я (с признаване на авторитета и влиянието на бълг. литература върху старата руска литература и с подчертаване на значението на богомилството като социално-класово движение, възникнало в Б-я).

 

Николай Державин

 

В статията си за литературната дейност на Климент Охридски (1929) Д. разглежда някои основни въпроси относно най-старите служби за Кирил и Методий. След като резюмира становищата на известни слависти за двата паметника, Д. категорично отхвърля възможността техните оригинали да са гръцки. Според него службите са съставени окончателно на Юг, в живата още атмосфера на панонските традиции и впечатления, във време, близко до времето на слав. просветители, и от техен непосредствен ученик. Изтъква се приликата им с ЖК и ЖМ по съдържание и композиция, силно изразената в тях слав. идеология и сходството им с ред Климентови творби по стил и език, за което се привеждат много примери. Д. стига до предположението, че посочените произведения са дело на един и същ книжовник и че би могло с голяма вероятност за техен автор да се приеме Климент Велички.

 

В отделна публикация (1941) Д. обосновава становището си за възникването на Синайския евхологий. Въз основа на поместеното на л. 5б—6а молитвословие, което преценява като отклонение от грц. формула, той отнася паметника към Западното бълг. царство и времето на цар Самуил (997—1014).

 

 

            Съч.:

o   Очерки быта южнорусских болгар. — Этнографическое обозрание, 1898, 3, с. 37—62; 4, с. 113—125;

o   Заметка о некоторых рукописях и старопечатных изданиях Софийской синодальной библиотеки. — РФВ, 52, 1904, 3—4, с. 175—180;

o   Болгарские колонии Новороссийского края. Херсонская и Таврическая губернии. Симферополь, 1908, 237 с.;

o   Болгарские колонии в России (Таврическая, Херсонская и Бесарабская губернии). Материалы по славянской этнографии. С., 1914, 12+259 с.;

o   Болгарско-сербские взаимоотношения и македонский вопрос. ГІетроград, 1914, 15 с.;

o   Болгарские колонии в России. 2. Язык. 1. Обзор говоров. 2. Общие итоги, выводы и наблюдения. 3. Тексты. Пегроград, 1915, 16 + 523+94+16 с.;

o   К вопросу о литературной деятельности Климента Величского. — МкП, 5, 1929, 3, с. 27—44;

o   Труды академика П. А. Лаврова в области древнеславянской письменности. — ИАН CCCR серия 7. Отделение общественных наук, 1931, 2, с. 137—169;

o   Наука на службе империализма. — ИАН СССР серия 7. Отделение обіцественных наук, 1932, 2, с. 125—149;

o   К вопросу о славянской колонизации Балканского полуострова. — Борьба классов, 1933, 10, с. 38—43;

o   Euchologium Sinaiticum (К вопросу о времени происхождения памятника). — В: ДержавинН. С. Сборник статей и исследований в области славянской филологии. М., 1941, с. 217—231;

o   Древние фракийцы и славяне. — ИАН СССР оля, 2—3, 1944, с. 60—77;

o   Племенные и культурные связи болгарского и русского народов. М.-Л., 1944, 88 с.;

o   Моравската мисия на солунските братя Константин и Методий. — Отечествен фронт, бр. 119, 25 май 1945, с. 4;

o   Произход на българите и образуване на първата българска държава. — ИП, 1, 1945, 1, с. 6—33;

o   Солунските братя Константин и Методий. — Южни славяни, 1, 1945, 2—3, с. 45—49;

o   История Болгарии. 1. М., 1945, 257 с. (на бълг. ез.: С., 1946, 288 с.; 2 изд. 1948); 2. М., 1946, 162 с. (на бълг. ез.: С., 1947); 3. М., 1947, 127 с.; 4. М., 1948, 242 с.;

o   Богомилство и богомили. — ИП, 2, 1945—1946, 1, с. 3—17;

o   Происхождение болгарского народа и образование первою болгарского государства на Балканском полуострове. — Советская этнография, 1946, 1, с. 59—83.

 

 

667

 

            Лит.:

·       Селищев П. — УЗИКХ 82, 1915, 6—7, с. 1—15 (рец.);

·       Милетич Л. [Доклади за избор на нови дописни членове на БАН]. За H. С. Державин. — ЛБАН, 13, 1929—1930 (1931), с. 28—31;

·       Берков П. Н. Академик Николай Севастьянович Державин (К 70-летию со дня рождения и 50летию научной деятельности). — ВЛУсиял, 2, 1947, 12, с. 119—123;

·       Николай Севастьянович Державин. М.-Л., 1949, 72 с.;

·       Николай Севастьянович Державин [Некролог]. Список трудов акад. H. С. Державина в области славяноведения (1898—1952). — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, 3, 1953, 11, с. 84—94;

·       Академик Николай Севастьянович Державин [Некролог]. — ИП, 9, 1953, 2, с. 220—222;

·       Славяноведение в дореволюционной России. Изучение южных и западных славян. М., 1988, с. 6, 371.

 

Нина Гагова

 

 

    (26). ДЕСПОДОВА, Вангелия (16.I.1941) — македонска славистка. Родена в с. Галища, Костурско. Завършва слав. филология в Скопския унив. (1963). По време на следването си специализира палеография при В. А. Мошин. През 1964—1986 е асистентка в Инст. за македонски език в Скопие, където участва в международния научен проект „Църковнославянски речник“. Специализира лексикография в Старослав. инст. в Загреб (1964 и 1966) и в Инст. по славистика в Букурещ. Защитава магистърска теза „Лексиката на Добромирового евангелие“ (1973) и докторска дисертация на тема „Южнославянският пълен апракос“ (1981). От 1986 е н. с. в Инст. за старослав. култура в Прилеп, където ръководи научноизследователския проект „Писмени паметници на средновековната култура в Македония“. Изнася лекции по отделни въпроси от развоя на южнослав. книжовни езици в университетите в Букурещ (1969), Братислава (1970 и 1985) и Ерланген, Германия (1986). Член на Македонския славистичен комитет (1983— 1993), на Балк. съвет при Македонската академия на науките и изкуствата и на редакцията на сп. „Balcanoslavica“. Директор на Инст. за старослав. култура в Прилеп (от 1992).

 

Вангелия Десподова

 

Основните проучвания на Д. са върху истор. лексикография и текстологията на средновековните слав. ръкописи. През 1985 под нейно ръководство излиза колективният труд „Индекс кон речникот на македонските библиски ракописи“. Тя е автор на диференциалния речник към изданието на Добромировото евангелие (1992), в който е включена и лексиката от откритите по-късно листове (от Парижката национална библиотека и от манастира „Света Екатерина“ в Синай) и който включва 2815 лексеми с техните грц. съответствия и съпоставки с осем евангелски ръкописа (Асем. ев., Map. ев., Зогр. ев., Добрейшово, Радомирово, Йованово, Кратовско и Македонско евангелие). Д. издава Григоровичевото евангелие (1988), като в изследователската част на труда включва описание на ръкописа, фонетично-фонологичен, морфосинтактичен и текстологически анализ, диференциален речник и класификация на пълните слав. апракоси. В списъка на определените от нея като „македонски“ ръкописи

 

 

668

 

в Библиотеката на РАН в Санкт Петербург са включени 36 писмени паметника, между които са Драгановият миней, Службата за св. Димитър Солунски, Добромировото евангелие, Орбелският триод и др. „Македонски“ средновековни ръкописи според нея са отдавна известните в науката и многократно изследвани старобълг. паметници, като Зографските листове, Зографското евангелие, Асеманиевото евангелие, Мариинското евангелие, Рилските глаголически листове, Охридските листове, Синайският евхологий, Синайският псалтир и др. При работата си върху лексиката на Карпинското евангелие Д. стига до извода, че най-голяма близост то показва със Син. евх. и Супр. сб., без да определя какви са те по произход; от друга страна, като старославянски са определени Map. ев., Зогр. ев., Асем. ев. и Син. евх., а като македонски — Македонското, Слепченското, Лобковското и Добромировото евангелие. Основен диференциален признак според Д. е наличието на моравизми и гърцизми в „македонските“ паметици, за разлика от старославянските.

 

Д. проучва влиянието на грц. оригинали върху старите слав. преводи в лексикален, фразеологичен и семантичен план (1983, 1988). Тя установява навлизането посредством грц. образци не само на значително количество гърцизми и калки, но и на известен брой семитизми и арамейски заемки най-често из областта на религията, морала, църковното устройство, бита, топонимията и антропонимията в средновековната слав. книжнина (1997). Като част от речниковия фонд на преките Кирило-Методиеви ученици, усвоен във Велика Моравия, разглежда моравизмите и германизмите в „македонските“ ръкописи (1993, 1994, 1995). В публикация от 1996 проследява лексикалните средства за назоваване на астрономически явления (годишни времена, мерки за време, небесни тела и др.). В кръга на нейните лексикографски проучвания е и музикалната терминология в старата слав. книжнина

 

наименования на музикални инструменти и инструменталисти, термини от църковното пеене — особено в текста на Триода, Минея, Октоиха и др. Едно от централните места в научните занимания на Д. върху средновековното слав. речниково наследство заема монографията ѝ (1977) за лексиката на Добромировото евангелие, което тя разглежда като свързващо звено между старобългарските („старославянските“) и по-късните „македонски“ евангелски ръкописи. Голяма част от лексикографските изследвания на Д., публикувани през последните две десетилетия, са събрани в книгата „Студии за македонската средновековна лексика“ (1997).

 

Проучвания на Д. върху „македонски“ ръкописи в сбирки от различни книгохранилища са включени в книгата „Студии за македонското средновековно книжевно наследство“ (2000). В нея с археографски, кодикологически, правописни и езикови данни са представени 38 ръкописа от РНБ в Санкт Петербург, 8 ръкописа от Библиотеката на РАН в Санкт Петербург, 8 ръкописа от Ягелонската библиотека в Краков, както и ръкописи от други сбирки, а също и книжовни центрове във и около Битоля, Прилеп и Струга.

 

 

            Съч.:

o   Грчките заемки и нивната адаптација во македонскиот јазик. — MJ, 17, 1966, с. 159—168;

o   За речникот на црковнословенскиот јазик. — MJ, 20, 1969, с. 182—183;

o   За Савината книга. — В: Кирил Солунски. Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 301—317;

o   Една одломка на триод од с. Стровија, Прилепско. — МЈ, 22, 1971, с. 101—111;

o   За некои проблеми при фонолошката адаптација на грчките зборови во македонскиот јазик. — Л3, 19, 1972, 1, с. 40—42;

o   Кон записите во еден апостол. — Slovo, 24, 1974, р. 221—230;

o   Лексичката специфичност на македонската јазична редакција. — MJ, 25, 1974, с. 279—285;

o   Лексиката на Добромировото евангелие. — Македонистика, 1, 1977, с. 5—96; Р

o   ечник на македонските црковнословенски текстови. Пробна свезка. [Десподова В., Р Угринова-Скаловска, З. Рибарова]. Скопје, 1978, с. I—VII;

 

 

669

 

o   Кон прашањето за развојниот процес од синтетизам кон аналитизам во македонскиот јазик. — MJ, 31, 1980, с. 191—195;

o   Јазичните особености на спомениците за Речникот на македонските црковнословенски ракописи. — Slovo, 31, 1981, р. 83—101;

o   Специфичните методолошки проблеми при изработката на Речникот на македонските црковнословенски ракописи. — Slovo, 31, 1981, р. 23—31;

o   Префиксни лексички варијанти во македонските средновековни евангелија. — MJ, 32—33, 1981—1982, с. 187—192;

o   Лексичкото и семантичкото влијание на грчкиот јазик во македонските библиски ракописи. — МЈ, 34, 1983, с. 157—165;

o   Сходства и различия в двух основных типах южнославянского полного апракоса. — В: Реферати на македонските слависти на IX Меѓународни славистички конгрес во Киев. Скопје, 1983, с. 101—104;

o   Similarities and Differences between the Two Basic Types of South-Slavic Full Aprakoses. — В: IX Международный съезд славистов. Киев, сентябрь 1983. Резюме докладов и письменных сообщений. М., 1983, с. 435;

o   Македонски писмени споменици во ленинградските библиотеки. — Македонистика, 3, 1984, с. 3—61;

o   Стаматовото евангелие, македонски ракопис од XIII век. — ЛЗ, 31, 1984, 3, с. 61—64;

o   Кон прашањето за прототипот на Мирославовото евангелие. — МЈ, 35, с. 251—259;

o   Проблематиката на полниот апракос и нејзиното третирање во научната литература. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 9, 1984, 2, с. 129—136;

o   Развојот на меките консонанти во македонскиот јазик и во соседните словенски јазици. — ЛЗ, 31, 1984, 5, с. 29—32;

o   Индекс кон речникот на македонските библиски ракописи [Аргировски М., К. Бицевска, Г. Георгиевски, В. Десподова, З. Рибарова]. — Македонистика, 4, с. 1—460;

o   Лексика материальной культуры в македонских библейских рукописях. — В: Зборник реферати од Мегународната научна конференција во Нитра, Словакия. Нитра, 1985, с. 51—60;

o   Лексика материальной культуры в македонских рукописях. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 10, 1985, 2, с. 69—81;

o   Мирославовото евангелие и неговата врека со македонската предлошка. — В: XI научна дискусија при Семинарот за македонски јазик, литература и култура. Скопје, 1985, с. 157—166;

o   Синоптички преглед на евангелските четива во четвероевангелијата. — Македонистика, 4, 1985, с. 461—467;

o   Синоптички преглед на евангелските четива во апракосите. — Македонистика, 4, 1985, с. 468—485;

o   Карпинско евангелие и неговото место мегу словенските полни апракоси. — Slovo, 36, 1986, р. 171—184;

o   Архаизмите и неологизмите во лексиката на Карпинското евангелие. — В: Кирило-методиевскиот (старословенскиот) период и кирило-методиевската традиција во Македонија. Скопје, 1988, с. 35—42;

o   Грецизмы в лексике материальной культуры. — В: Реферати на македонските слависти на X Мегународен славистички конгрес во Софија. Скопје, 1988, с. 5—15;

o   Григоровичево евангелие бр. 9. Прилеп, 1988 (Македонски средновековни ракописи, 2), 315 с.+ фотокопия;

o   Македонски средновековни ракописи: Избор. Прилеп, 1988, 312 с. [Десподова В., Л. Славева];

o   Зборови со ретка употреба во македонските библиски ракописи. — В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развитокот на словенската просвета. Скопје, 1989, с. 53—61;

o   Дијалектната основа на македонските средновековни ракописи. — MJ, 40—41, 1989—1990 (1995), с. 155—163;

o   Значењето на средновековните книжевни центри во Македонија за дукљанско-зетските. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 15, 1990, 2, с. 35—42;

o   Лингвистическая адаптация заимствований из греческого оригинала в македонских средневековых рукописях. — В: Реферати за VI Мегународен конгрес за гіроучуваіье на Југоисточна Европа (Софија, 1989). Скопје, 1991, с. 77—84;

o   Добромирово евангелие. 2. Кирилски споменик од XII век. Скопје-Прилеп, 1992, 328 с. [Угринова-Скаловска Р., В. Десподова];

o   Влијанието на великоморавската средина врз македонската средновековна писменост. — В: Реферати на македонските слависти за XI Мегународен славистички конгрес во Братислава. Скопје, 1993, с. 55—62;

o   Лексиката на материјалната култура во јужните македонски говори (според евангелијата од втората половина на XIX век, пишувани со грчка азбука). — В: Македонските дијалекти во Егејска Македонија. Скопје, 1994, с. 147—153;

o   Заемни врски и влијанија мегу великоморавската и македонската писменост. — Slavica Slovaca, 29, 1994, 2, p. 97—106;

o   Карпинско евангелие. Изд. подг. В. Десподова и др. Прилеп-Скопје, 1995 (Македонски средновековни ракописи, 4), 312 с.;

o   Германизмите во старите словенски ракописи. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Прилози од научен собир одржан на 13—15 септември 1993. Скопје, 1995, с. 53—62;

o   Проучавање и издавање јужнословенских пуних апракоса. — В: Проучавање и издавање средшовековних јужнословенских рукописа. Београд, 1995, с. 95—102;

o   Астрономски и хронографски лексички изрази во старите словенски ракописи. — В: 1100 години од хиротонизирањето на свети Климент во епископ и доагањето на свети Наум во Охрид. Охрид, 1996, с. 89—98;

o   Семитизмите во македонските средновековни ракописи. — В: Десподова В. Студии за македонската средновековна лексика. Скопје-Прилеп, 1997, с. 215—223;

o   Студии за македонската средновековна лексика. Скопје—Прилеп, 1997, 271 с.;

o   Еден лист од Аргировия триод на НБКМ, Софија, во Архивот на Република Македонија. — В: Зборник, посветен на проф. д-р Радмила Угринова-Скаловска. Скопје, 1998, с. 77—81;

 

 

670

 

o   Старословенско-македонски речник (со грчки паралели). Редактор В. Десподова. Соработници С. Новотни, Е. Јачева-Улгар, М. Чичева-Алексик. Прилеп-Скопје, 1999, 558 с.;

o   Студии за македонското книжевно наследство. Скопје, 2000.

 

            Лит.:

·       Куна X. — Slovo, 41—43, 1994, р. 265—269 (рец.);

·       Славова Т. Втора част на фототипното издание на Добромировото евангелие. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 1, р. 114—116;

·       Родић Н. — Зборник Матице Српске за филологију и лингвистику, 39, 1996, 1, с. 240—242 (рец.).

 

Бойка Мирчева

 

 

    (27). ДЖУРОВА, Аксиния Добрева (18.IX.1942) — бълг. изкуствоведка. Родена в София, където получава средно образование. Завършва бълг. филология в Софийския унив. (1965) и история и теория на изкуството в Московския унив. (1969); дипломира се под ръководството на В. Н. Лазарев. Специализира в Белградския унив. (1972) при В. Джурич и Св. Радойчич и в Катедрата „Византия и славяните“ към Висшето училище в Париж при С. Дюфрен (1975). Защитава кандидатска дисертация върху миниатюрите в Томичовия псалтир (1974) и докторска дисертация „1000 години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра“ (1982). Н. с. (1974) и ст. н. с. (1982) в Инст. по изкуствознание при БАН, проф. (1984) в Катедрата по културология към Софийския унив. Гост-професор в Иейлския унив. (1989), в Националния център за научни изследвания в Париж (1992) и в Инст. за евроазиатски изследвания във Венеция (1995—1996). От 1986 е директор на новосъздадения Научен център за славяно-виз. проучвания „Академик Иван Дуйчев“ към Софийския унив. Член на Изпълнителния комитет на Международната асоциация на изкуствоведите (АІСА), на Изпълнителния комитет на Международния университетски център за следдипломна квалификация в Дубровник (1987—1996), вицепрезидент (1986—1994) и генерален секретар (1994) на Международната асоциация за изучаване и разпространение на славянските култури (МАИРСК) към ЮНЕСКО.

 

Основните научни интереси на Дж. са съсредоточени върху украсата на южнослав. ръкописна книга. Проучванията ѝ се основават на работа не само в български, но и в значителен брой първостепенни чуждестранни книгохранилища (в Москва, Санкт Петербург, Лондон, Париж, Рим, Атина, Ерусалим и другаде). Монографията и за орнамента и миниатюрата в бълг. ръкописи до XVIII в. (1981) е първият обобщаващ труд на тази тема. Специално внимание Дж. отделя на слав. тератологичен стил, като доразвива възгледите на Η. П. Кондаков и обосновава тезата за грц. модели на слав. тератология и балк. стил. Сред публикациите ѝ за ръкописите от Търновската книжовна школа изпъква двутомното издание на Томичовия псалтир (1990), най-пълното засега изследване на паметника и неговата украса. Дж. има приноси в археографията и кодикологията с разработки на методиката и терминологията в описването на ръкописната украса (1984, 1996). Издава каталози от изложби на слав. ръкописи в Британския музей и библиотека, на слав. и грц. ръкописи от Центъра за славяно-виз. проучвания, показани в Токио, а в съавторство — описи на слав. ръкописи от Ватикан, Папския източен инст. в Рим, Центъра за славяно-виз. проучвания, както и инвентар на грц. ръкописи в него.

 

Типологията на ръкописната украса от Кирило-Методиевата епоха заема значително място в изследванията на Дж. Обединяваща за тях е идеята за обвързаността на слав. писмо и слав. орнамент със стремежа за автономност на слав. култура. Като възприема възгледа на В. Иванова-Мавродинова и на цял кръг по-ранни изследователи за „източните корени“ на старобълг. изкуство, тя увеличава

 

 

671

 

свидетелствата за моделите, идващи от т. нар. гръко-източна периферия, която запазва раннохристиянски (късноантични) и доиконоборски особености в орнаменталната и изобразителната система. Във връзка с това Дж. поддържа представата за манастира Полихрон като пресечна точка на виз. извънстолични традиции и хранилище на стари ръкописни образци, послужили най-вероятно на слав. първоучители при началната им работа по създаването на слав. богослужебни книги. Дж. не отрича възможността за влияния от предроманската и романската лат. ръкописна книга, произтичащи от пребиваването на Кирил и Методий в Рим и от дейността на Методий в Панония; същевременно подчертава общността на творческите процеси, отразени в западнохристиянскага и източнохристиянската ръкописна книга през иконоборския период и времето непосредствено след него, привличайки за сравнение орнаментика включително от грузински и арменски ръкописи. Въпреки че следва идеята на И. Шевченко за глаголическите паметници като „следотърсачи на контакти“ между сиропалестинския кръг, Византия, Италия и Латинския запад, тя изразява несъгласие с крайната му теза за изцяло моделиращото въздействие на украсените грц. ръкописи от Южна Италия от IX—XI в. върху старобългарските, подчертавайки, че виз. книга е постоянен модел за българската, но винаги подлежи на адаптация. Според Дж. трябва да се отчита и сложната хетерогенна основа на виз. и западноевроп. култура от IX—X в., която обяснява липсата на ясно изразени стилове в старобълг. книжна украса.

 

Аксиния Джурова

 

Дж. има значителен принос в изследването на един от най-важните старобълг. глаголически паметници — Асеманиевото евангелие, чието монографично цветно издание подготвя заедно с Иванова-Мавродинова (1981). Ценни кодикологични наблюдения върху същия ръкопис са отразени в изготвения съвместно с Кр. Станчев и М. Япунджич „Опис на славянските ръкописи във Ватиканската библиотека“ (1985).

 

В труда си „Въведение в славянската кодикология. Византийският кодекс и рецепцията му сред славяните“ (1997), единствен засега в областта на слав. кодикология, Дж. сумира основните резултати от проучванията си върху тази проблематика за сметка обаче на подробния палеографски преглед на бълг. писмо. За пръв път се представят наблюдения върху кодикологичните особености при изработването на ръкописите в средновековна Б-я и се посочват техните аналози във виз. маюскулни ръкописи. Установени са архаични практики в подреждането и линирането на тетрадите, както и специфични зависимости между „културата на славянския кодекс“ и виз. маюскулни и минускулни ръкописи.

 

 

            Съч.:

o   Le manuscrit pendent le Deuxième royaume bulgare (1186—1393). Etudes de l’ornement. — Cyrillomethodianum, 4, 1977, p. 36—54;

o   Славянски ръкописи в Британския музей и библиотека. С., Крипта „Ал. Невски“, април-юли, 1977 (каталог);

o   Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и Секретния архив на Ватикана (IX—XVII в.). С., 1978, 149 с. [Джурова А., Б. Димитров];

o   „Традиционализм“ лицевых рукописей XIV в. (О рукописях, возникших во время царствования Ивана Александра 1331—1371). — В: Славянские культуры и Балканы. 1. (ІХ—ХVІІ вв.). С., 1978, с. 301—313;

 

 

672

 

o   Die bulgarische Miniatur und das bulgarische Ornament im 10. bis 14. Jahrhundert. — Codices manuscripti, 4, 1978, 1, p. 9—21;

o   Sur l’étude des livres manuscrits enluminés dans la société byzantine de la fin de l’Empire. — Bbg, 5, 1978, p. 329—337;

o   Manoscritti slavi documenti e carte riguardanti la storia bulgara della Biblioteca Vaticana e dell’Archivio Segreto Vaticano (IX—XVII secolo). Sofia, 1979, 151 p. [Džurova A., Dimitrov];

o   L’ornement et la miniature dans les manuscrits du X^e au XIV^e siècle. — Byzantion, 49, 1979, p. 110—132;

o   Към въпроса за оформлението и украсата на старобългарските глаголически и кирилски ръкописи. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 308—322;

o   Украсените ръкописи от XIV в., излезли от Търново и околностите му. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 533—554;

o   Оформление и украса на старобългарските глаголически и кирилски надписи. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, р. 18—25;

o   Асеманиево евангелие. Старобългарски глаголически паметник от X в. Художествено-историческо проучване. C., 1981, 100 С.+ 158 ил. [Иванова-Мавродинова В., А. Джурова];

o   1000 години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. С., 1981, 142 с.+317 прил. + 82 табл.;

o   Археографски бележки от Националната библиотека в Атина [Джурова А., Кр. Станчев]. — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 33—75;

o   Оформлението на българските ръкописи Х—ХVІІІ век. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Българската култура и взаимодействието и със световната култура. 1. Културата на средновековна България. С., 1983, с. 84—98;

o   L’ornamentazione glagolitica all’incrocio tra l’Oriente e l’Occidente (In base a materiali della Biblioteca Apostolica Vaticana). — In: Atti del 8°Congresso Internazionale di Studi sull’alto medioevo. Spoleto, 1983, p. 137—150;

o   Украсата на ръкописната книга като проблем на аналитичния опис и на краткия каталог. — In: Description et la catalogage des manuscrits médiévaux. Balcanica, 3. Etudes et documents. 3. Sofia, 1984, p. 25—35, 59—72;

o   Опис на славянските ръкописи във Ватиканската библиотека. С., 1985, 464 с. [Джурова А., Кр. Станчев, М. Япунджич];

o   Проблеми на художествената система във връзка с жанровата типология на балканската ръкописна книга (Постановка на въпроса). — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 183—185;

o   Типологическое сопоставление орнамента византийских и древнеболгарских рукописей Х—XII вв. — В: Славянские культуры и мировой культурный прои cc. Материалы международной научной конференции ЮНЕСКО. Минск, 1985, с. 134—137;

o   L’ornement des manuscrits vieux bulgares glagolitiques et leurs rapports avec l’art de Byzance, des provinces grecques d’Orient et de l’Italie du Sud (sur l’ornement de l’Evangéliare d’Assemani). — Βυζαντιακά, 8, 1988, p. 24—39;

o   За Кирило-Методиевското дело и първоизточниците на глаголическата орнаментика. Предварителни бележки. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 157—162;

o   Томичов псалтир. 1. С., 1990, 248 с.; 2. С., 1990, 360 с.;

o   Il ruolo di Bisanzio nella trasmissione della cultura libraria dei popoli dell’Oriente Europeo. L’ornamentazione dei libri. — In: Atti dei Congressi della Scuola Internazionale per lo studio deirOriente Europeo. 2. Bologna, 1992 (Rivista di Studi Bizantini e Slavi, 8), p. 373—392;

o   Византийската култура на кодекса и рецепцията ѝ върху старобългарските глаголически и кирилски ръкописи (Ирошотландска следа в украсата на старобългарските ръкописи?). — СФ-С, 21, 1993, с. 65—78;

o   Една хипотеза за символната интерпретация на скулптурната украса в Кръглата (Златна) църква на цар Симеон. — В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на проф. Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 243—259;

o   La Bulgarie: récepteur ou prototype dans le contexte de la communauté slavo-byzantine (Quelques remarques méthodologiques et théoretiques). — In: Τὸ Ελληνικόν. Studies in Honor Spyros Vryonis Jr. 2. Hellenic Antiquity and Byzantium. New York, 1993, p. 49—64;

o   Още веднъж за образците на славянската тератология (Евангелие Сава 248 от гръцката патриаршия в Ерусалим и Радомировият псалтир). — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 166—176;

o   „Checklist“ de la collection de manuscrits grecs conservée au Centre de recherches slavo-byzantines „Ivan Dujčev“ auprès de l’Université „St. Clement d’Ohrid“ de Sofia. Thessalonique, 1994 [Džurova A., K. Stancev, V. Atsalos, V. Katsaros];

o   Върху някои проблеми на континуитета и културната асинхронност при рецепцията на византийската култура в България ІХ—Х в. — В: 1100 години Велики Преслав. 2. Шумен, 1995, с. 5—32;

o   Преписи от произведения на Климент Охридски в славянската ръкописна сбирка на Папския източен институт в Рим. — В: Светите Климент и Наум и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Скопје, 1995, с. 63—74 [Джурова А., Кр. Станчев];

o   Работна карта за палеографски, кодикологични и консервационни данни. 1. [Джурова А., Г. Съйкова, А. Бояджиев]. — Археографски прилози, 18, 1996, с. 381—427;

o   La culture byzantine du codex et son influence sur les manuscrits glagolitiques et cyrilliques vieux bulgares (point de vue). — B: 1100 години от хиротонизирањето на св. Климент во епископ и доагањето на св. Наум во Охрид. Охрид, 1996 (Зборник на трудови, 199), с. 110—130;

o   Въведение в славянската кодикология. Византийският кодекс и рецепцията му сред славяните. С., 1997, 416 с.;

o   Описание славянских рукописей Папского восточного института в Риме. Со вступительной статьей о формировавши собрания профессора В. Поджи, О. И. Roma, 1997 (OChP, 255), 155 р. + 28 tabl. [Джуpова А., Кр. Станчев];

 

 

673

 

o   Асеманиевото евангелие — Vat. Slavo 3 (Един кодикологичен ракурс). — Археографски прилози, 20, 1998, с. 189—235;

o   Quelques remarques sur la production des livres manuscrits dans les zones périphériques de l’Empire byzantin (D’après des manuscrits de la collection grecque du Centre Dujčev — notes préliminaires). — B: Общото и специфичното в балканските култури до края на XIX век. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. Василка Тъпкова-Заимова. С., 1999, с. 232—249;

o   Опис на славянските ръкописи от Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ към СУ „Св. Климент Охридски“, ХІV—ХІХ в. С., 2000 (Център за славяновизантийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“, Series catalogorum, 1), 227 с.+21 ил. +92 табл. [Джурова А.,Б. Христова, В. Велинова];

o   Един малко известен книжовник от XVIII в. (Към въпроса за книжовните връзки между Самоков и Хилендарския манастир) [Джурова А., В. Велинова]. — В: Словенско средњовековно наслеђе. Зборник посвећен професору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 717—734;

o   L’enluminure byzantine et son rayonnement. Paris, 2001, 300 p.+248 + 230 ill.;

o   La miniatura bizantina. I manoscritti miniati e la loro diffusione. Corpus bizantino slavo. Milano, 2001, 296 p.+ 247+239 ill. (същото на исп. език: Madrid, 2001; на нем. език: Regensburg, 2002);

o   Украсата на Ватиканския кирилски палимпсест Vat. gr. 2502. С., 2002, 124 с.+47 табл.+ 70 ил. + 112 факс.;

o   Les Codices unici dans Byzance après Byzance. Suppl. D. gr. 1 du XVII^e siècle, manuscrit inédit teint en pourpre du Centre de Recherches Slavo-Byzantines „Ivan Dujčev“ (Notes préliminaires). — In: ΧΡΥΣΑΙ ΠΥΑΑΙ. ЗЛАТАI-А ВРАТА. Essays Presented to Ihor Ševčenko on His Eightieth Birthday by His Colleagues and Students. 1. Cambridge, Mass., 2002 (Palaeoslavica, 10., 1), p. 65—78;

o   За оцветените в пурпур ръкописи в Byzance après Byzance (Върху гръцки ръкописи от Център „Иван Дуйчев“). — В: ПѢТИ ДОСТОИТЪ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, с. 484—495;

o   Ръкописите, изпълнени в „цветен византийски стил“ (Blütenblattstil), от колекцията на ЦСВП „Иван Дуйчев“ (XI—XII век). — В: Slavia Orthodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. дфн Румяна Павлова. С., 2003, с. 85—112.

 

            Лит.:

·       Князевская О. Пособие по славянской палеографии. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 1, р. 96—97;

·       Мавродинова Л. Основна стъпка в изучаването на българското изкуство и култура. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 2, р. 96—98;

·       Мусакова Е. Славянски ръкописи в Папския източен институт. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 3, р. 124—126;

·       Суботин-Голубовић Т. — ПКЈИФ, 65—66, 1999—2000 (2001), с. 213—215 (рец.).

 

Елисавета Мусакова

 

 

    (28). ДЗИФЕР, Джорджо (Ziffer, G.) (1.XI.1960) — италиански филолог славист. Роден в Генуа. Висше образование получава в Рим, където следва славистика, романска филология и лингвистика в Унив. „La Sapienza“ (1979—1985). В Папския инст. за Изтока изучава старогрузински език и литература. През 1991 защитава докторат с изследване върху текста и ръкописната традиция на Пространното житие на Константин („Ricerche sul těsto е la tradizione della Vita Constantini“), публикувано през 1992; от същата година е асистент в Катедрата по слав. езици и литератури в Унив. в Удине. След спечелен конкурс е избран за доц. (1998). Интересите на Дз. са предимно в областта на кирило-методиевската проблематика и текстологията; работи и върху отделни въпроси от сравнителното изучаване на слав. и грузинската средновековна традиция, както и в областта на староруската и старословенската литература.

 

Главното внимание на Дз. е насочено към ръкописната традиция на ЖК. В поредица от статии той въвежда в научно обръщение нови или слабо използвани преписи, предлага нова филиация на наличните пълни и фрагментарни текстове на Житието, анализира го като истор. извор и литературен паметник. Като преразглежда класификацията на руските преписи според характера на съставите, в които ЖК се включва, стига до заключението, че в редица случаи най-автентичните разночетения са съхранени в групата на сборниците, и предполага, че въвеждането му в чети-минеите е станало сравнително късно, когато текстът вече е съдържал множество вторични четения. Според него наличните южнослав. преписи се основават върху текст, тясно свързан с източнослав. ареал, и в редица случаи съдържат вторични четения по отношение на руския извод (1991). Предложената от Дз. стема на преписите на ЖК съдържа две основни рамена — α, към което спадат двете югозападноруски (рутенски) групи, γ и δ, и β, включващо по-голямата част от традицията.

 

 

674

 

Джорджо Дзифер

 

Архетипът на второто рамо според Дз. вероятно е свързан с района на Новгород; към него изследователят отнася няколко групи — както руски, така и южнославянски, чието взаимно разполагане в стемата на преписите засега не е точно установено. Той подчертава, че анализът на руската традиция на ЖК трябва да се свърже с комплектуването на Великите чети-минеи на митрополит Макарий, както и с подобна негова дейност преди 1542 (когато той става московски и всеруски митрополит) в Новгород, където заема архиепископската катедра, в подчинения на Новгород Иосифо-Волоколамски манастир през последните десетилетия на XV в. и вероятно в Соловецкия манастир. Между другото Дз. коментира различните възможности за възникването на октомврийска дата, под която се помества ЖК в част от руската традиция — новгородската (1992).

 

Дз. многократно акцентира върху връзката между основни кирило-методиевски текстове, като ЖК, ЖМ, Похвалното слово за Кирил, Похвалното слово за Кирил и Методий, „За буквите“ на Черноризец Храбър, от една страна, и възможността тя да бъде използвана при изследването на ръкописната традиция на всеки от тях, включително за идентифициране на автентични четения, от друга. Той предлага нов критерий за класификация на преписите, последователно приложен преди всичко по отношение на ЖК — според разпространението им в отделните географски ареали, при това без да се отделят пълните преписи от фрагментите. Географският критерий според него осигурява по-хомогенна класификация, която би могла да отчете както езиковия, така и „конвойния“ признак и да свърже разпространението на ЖК с разпространението на други книжовни паметници от същия тематичен кръг (1993).

 

Дз. анализира проблема за ЖК като истор. извор в светлината на някои резултати от археографско-текстологическото проучване на преписите, като същевременно посочва връзката му с апокрифните Деяния на апостолите, особено с Деянията на ап. Андрей — тип текстове, в чийто контекст то не е било интерпретирано (1995). Проблемите на литературното му изграждане разглежда във връзка със значението на Хазарската мисия, описана в гл. 9—12, и с източниците на определянето на Константин като седмо дете в семейството (гл. 2), които според него трябва да бъдат търсени във фолклора (1989, 1990). Относно възможните интерполации в житийното изложение на Хазарската мисия Дз. не се произнася категорично; отсъствието на първообраза, смята той, не създава обективна възможност те да бъдат установени.

 

Дз. посочва новоиздирени преписи на компилацията, съдържаща фрагменти от ЖК, Азбучната молитва и Сказание о русской грамоте, и обръща внимание на обстоятелството, че тя е помествана предимно в конвоя на Хронографската палея, също в Псалтира с тълкования на Исихий Ерусалимски (приписвани на св. Атанасий), в Руския хронограф и в някои сборници.

 

 

675

 

Той приема мнението на А. А. Турилов, че полемичните части от ЖК са били включени в тази компилация през XII в., и заключава, че така оформената група от текстове е най-ранното свидетелство за възприемането на ЖК в полемична перспектива (1994—1996).

 

Втората основна кирило-методиевска тема в работите на Дз. е трактатът на Черноризец Храбър. В неговото подреждане на ръкописната традиция, което в много пунктове се различава от постановките напр. на Фр. В. Мареш, А. Джамбелука-Коссова, Р. Марти, се обръща специално внимание на молдовския препис от XVI в. Хил. 481, чиято текстологическа важност според него е била подценявана (1993, 1995). Това е „извънстематична контаминация“ между съществуващо и друго, вече изгубено рамо на традицията, по силата на която са налице редица уникални четения — напр. важното сѫтъ бо еще живъı иже сѫт видѣли ихъ или не по-малко значимото и кѡцелѧ, кнѧѕа блатѣнска кѡстелѧ. Дз. е убеден, че тези четения трябва да се приемат без съмнение; второто от тях — името на столицата на княз Коцел — е може би „най-важният елемент“ с моравско-панонски произход в текста.

 

Дз. се опитва да определи характерните черти на произведението на Храбър на херменевтично равнище, търсейки ключа за своето тълкуване в използваните грц. извори. Той припомня основния източник на Храбър, открит от В. Ягич — Схолиите на Псевдо-Теодосий към Граматиката на Дионисий Тракийски. Проучвайки някои грц. ръкописи, съдържащи Схолиите, той успява да разшири представата за обема на заетото от грц. източници и за влиянието им върху композицията на трактата. Дз. посочва и две нови схолии, останали незабелязани от изследователите — съответно към пасаж X и VI от текста на Храбър (според изд. на Джамбелука-Коссова), и още една схолия, непреведена от слав. автор, но много важна за разбирането на начина, по който е бил съставен слав. текст. Това е кратък откъс от Дионисий Тракийски, който е поместен непосредствено след основния извор на Храбър в част от грц. традиция. Според Дз. Храбър е използвал и самата Дионисиева граматика (доказателства за това са заглавието „О писменехъ“ и сведението за „чертите и резките“). Нито един от грц. ръкописи обаче не съдържа текст, който може да се смята за директен източник на Сказанието (1995, 2001).

 

Дз. смята, че съчинението на Храбър може да бъде определено като елементарен граматически компендиум, който дава основната информация за слав. писменост и подчертава нейния сакрален характер. Полемично-апологетичната му насоченост би трябвало да се схваща повече като допълнителна смислова натовареност (резултат по-скоро от синкретизма, характерен за множество ранни православнослав. текстове), отколкото като жанрово и смислово определяща. Точното предназначение и функционирането на творбата обаче според Дз. остават неясни. Отделна статия Дз. посвещава на проучването на две имена на букви от слав. азбука, споменати у Храбър — хлъмъ, отбелязано с т. нар. паяковидно х, и богъ, име на втората буква от азбуката, традиционно позната като боукъı (1996).

 

 

            Съч.:

o   Исповед Феодосия. — Известия Академии наук Грузинской ССД серия языка и литературы, 1988, 1, с. 97—101;

o   Contributo allo studio della tradizione slava della „Confessione di Teodosio“. — OChP, 54, 1988, p. 331—351;

o   Konstantin und die Chazaren. — WSl, 34, 1989, p. 354—361;

o   Constantino-Cirillo e i settimi figli. — Europa Orientalis, 9, 1990, p. 311—315;

o   Рукописная традиция пространного Жития Константина. — CC, 1991, 3, с. 59—63;

o   La tradizione russa sud-occidentale della Vita Constantini. — In: Studi slavistici offerti a Alessandro Ivanov nel suo 70. compleanno. Udine, 1992, p. 370—397;

o   Ricerche sul testo e la tradizione della Vita Constantini (tesi di dottorato). Udine, 1992, 5 + 253 p.;

o   Ihor Sevcenko, Byzantium and the Slavs in Letters and Culture. — AION. Slavistica, 1, 1993, p. 359—366;

 

 

676

 

o   La tradizione della letteratura cirillo-metodiana („Vita Constantini“, „Vita Methodii“, „Encomio di Cirillo“, „Panegerico di Constantino e Metodio“, ..Sülle lettere“ di Chrabr). — In: Contributi Italiani all’XI Congresso Internazionale degli Slavisti, Bratislava, 30 agosto — 8 settebre 1993. Roma, 1993 (RSlav, 39—40, 1), p. 263—289;

o   Sul testo e la tradizione delГ Apologia di Chrabr. — AION. Slavistica, 1, 1993, p. 65—95;

o   Новые данные o традиции и тексте пространното Жития Константина. — Славяноведение, 1994, 1, с. 60—66;

o   Appunti di lessicografia slava ecclesiastica e russa. — In: Problemi di morfosintassi delle lingue slave. 4. Padova, 1994, p. 17—31;

o   Un nuovo gruppo di testimoni (frammentari) della Vita Constantini: Il „Gruppo della paleja“ — Slovo, 44—46, 1994—1996, p. 7—25;

o   Заметка о рукописной традиции Сказания „О писменех“ черноризца Храбра (Хиландарской сгшсок № 481). — Славяноведение, 1995, 2, с. 71—75;

o   Hagiographie und Geschichte. Die altkirchenslavische „Vita Constantini“. — In: Rhytmus und Saisonalität. Kongreßakten des 5. Symposions des Mediävistenverbandes in Göttingen, 1993. Sigmaringen, 1995, p. 143—150;

o   Le fonti greche del monaco Chrabr. — In: ΣΤΕΦΑΝΟΣ. Studia byzantina ас slavica Vladimíro Vavrínek ad annum sexagesimum quintum dedicata. Praha, 1995 (Bsl, 56), p. 561—570;

o   Zur Komposition des Traktats „Über die Buchstaben“ des Mönchs Chrabr. — WSl, 40, 1995, p. 58—75;

o   I Monumenti di Frisinga e le tradizioni linguistiche e culturali della „Slavia Christiana“. — In: Zbornik Brižinski spomeniki. Ljubljana, 1996, p. 125—132;

o   Nota sulla tradizione manoscritta della Vita Constantini. — Quaterni Utinensi, 16, 1996, p. 321—324;

o   Per la storia del più antico alfabeto slavo. — В: Русистика. Славистика. Индоевропеистика. Сборник к 60-летию Андрея Анатольевича Зализняка. М., 1996, с. 169—177;

o   Per Іа tradizione manoscritta della Vita Constantini. — Quaterni Utinensi, 15—16, 1996, p. 399—419;

o   Appunti sul problema della contaminazione nella letteratura slava ecclesiastica. — In: Contributi italiani al XII Congresso Internazionale degli Slavisti (Cracovia 26 Agosto — 3 Settembre 1998). Napoli, 1998, p. 131—146;

o   Appunti sul Salterio Sinaitico. — Incontri linguistici, 21, 1998 (1999), p. 189— 195;

o   Ancora intorno alle fonti chrabriane. — В: Словенско средњовековно наслеЬе. Зборник посвећен професору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 707—710;

o   Minima chrabriana. — In: Cyrillomethodiana. In honorem Aemiliae Bláhová et Venceslai Konzal. Praha, 2001, p. 525—530.

 

Нина Гагова

 

 

    (29). ДИМИТРИЙ РОСТОВСКИ (светско име: Даниил Савич Туптало) (1651 — 29.X/10.XI.1709) — украински и руски висш духовник, църковен проповедник, писател, историограф. Роден в гр. Глухов в семейството на украински казашки „сотник“. Учи в Киевобратското училище (по-късно Киевомогилянски колегиум и Духовна академия). В 1668 приема монашество. Преодолял отрицателните настроения на преобладаващата част от украинското духовенство спрямо Московската патриаршеска църква и държ. преобразования на имп. Петър I (1682—1725), той е определен от него в 1701 за тоболски, а в 1702 за ростовски митрополит. Умира в Ростов Велики (дн. Ростов Ярославски). Канонизиран от Руската православна църква (1757). Мощите му се пазят в Ростовския Яковлевски манастир. Паметта му се празнува на 10 ноем. и на 21 септ.

 

Книжовната и проповедническата дейност на Д. Р започва по време на пребиваването му в Киево-Печерската лавра, продължава през 90-те г. на XVII в. в няколко провинциални украински манастира и завършва в Ростов Велики. В църковните проповеди и слова на Д. Р. (над 200) звучат призиви за човечност и добротворство, много често и злободневни обществени мотиви и сурови изобличения на „болярската гордост“, немилосърдието и нарушаването на законността, на крайното невежество на нисшето и на високомерието на висшето духовенство. Редица негови поучения са съзвучни с тежненията, вложени в реформаторските стремежи на Петър I. Риторичните похвати на Д. Р. се оформят под въздействие на църковно-ораторските маниери на неговото съвремие, ярко изразени в красноречието на големия украински проповедник Иоаникий Галятовски и на поляка Тома Млодзински.

 

Д. Р. е автор и на съчиненията: „Руно орошенное“ (1680), „Апология“ (1716), полемичния „Розыск о раскольничьей Брынской вере“ (1745), придобил особена популярност, и др. Приписва му се и „Алфавит духовный“ (1710). Известен е и като историограф компилатор, автор на „Летопись..., собранная из Божественных писаний, из различных хронографов и историков...“ (1784).

 

 

677

 

Най-значителният книжовен принос на Д. Р. е неговият четиритомен труд „Книга житий святых... Изданная типом в лето от создания жизни в мире 7197“ (т. I, 1689). Останалите три книги излизат в 1693, 1700 и 1705. В този огромен труд, спечелил на автора си име и известност на забележителен житиеписец сред православните славяни и в Румъния, Д. Р. съчетава най-добрите традиции на староруската агиография, продължени чрез „Великите чети-минеи“ на московския митрополит Макарий (XVI в.). Това е своеобразна агиографска енциклопедия, включваща обилен, творчески обработен фактически материал. Тя не е изцяло научно издържана и строго критична и пази духа на стари житиеписни традиции според ръкописни източници и печатни съчинения на староруски, църковнослав., грц., лат. и полски език.

 

„Книга житий святых“, издание от 1762 г.

 

За историците на Бълг. църква и на бълг. култура и литература „Книга житий святых...“ представлява интерес с житията на светците Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Георги Софийски, Параскева-Петка Търновска, Параскева Иконийска, Неделя. За кирилометодиевистиката тя е особено ценна, тъй като включва пространно сводно „Житие и труды преподобных отец наших Мефодиа и Константина, нареченнаго Кирилла, Епископов Моравских, учителей Славенских“, съставено от Д. Р. „от различных харатейных четий сокращенію“. Житието на слав. апостоли е поместено под датата 11 май в третата част на „Книга житий святых...“, работена от Д. Р. почти четири години (юни 1695 — март 1699) и излязла в Киево-Печерската лавра. В печатните издания на Димитриевите четиминеи от XIX в. текстът на сводното житие заема почти 20 с. На датата 14 февр. Д. Р. само споменава църковната памет на св. Кирил.

 

Обработката на житийните вести за Кирил и Методий на Д. Р. получава положителна оценка още в началото на XIX в. от А. Шльоцер в „Русские летописи на древнеславянском языке“ (т. 2, 1811, с. 558). Някои епизоди в нея, въпреки допуснати анахронизми и грешки, изглеждат на Шлъоцер несравнено по-правдоподобни от текстовете в Acta Sanctorum (XVII в.). Обработката на Д. Р. е използвана и от В. Н. Татишчев за неговата „История Российская“ (1768).

 

Житийната редакция привлича вниманието на руските изследователи О. М. Бодянски (1855), А. Е. Викторов (1865), И. А. Шляпкин (1891), Н. М. Петровски (1907), Н. Л. Туницки (1910, 1918), И. Огиенко (1928), Д. И. Абрамович (1929), П. А. Лавров (1930), С. Б. Бернщейн (1984) и на бълг. слависти Й. Иванов (1912),

 

 

678

 

Ал. Теодоров-Балан (1934), Б. Ангелов (1955, 1963), Ат. Милчев (1972), К. Куев (1985) и др. В своите проучвания обаче те се задоволяват само с общи наблюдения и констатации и не навлизат в по-обстоен анализ на състава и изворите ѝ. Празнотата в източниковедския анализ на вестите за Кирил и Методий в обработката на Д. Р. е запълнена от студията на полската славистка Л. А. Янковска „Житие и труды“ св. Мефодия и св. Константина-Кирилла в Четьих-Минеях св. Димитрия Ростовското“ (1988). Тя анализира прецизно състава на сводното житие, като го съпоставя с извадките и цитатите от познатите житийни източници. Така се очертава привнесеното от Д. Р. при редактирането на използваните от него извори — Д. Р. е запознат с голямо количество кирило-методиевски паметници, от които извлича онова, което според него е съществено, за да го включи в своята житийна версия. В нея той се представя не само като ерудиран и добросъвестен компилатор, но и като историограф със собствен почерк, добре запознат с кирило-методиевската традиция. Янковска установява редица творби, използвани от Д. Р. — Житие и страдание священномученика Климента, папы римского; Календарь или жития святых (ръкопис от края на XVII в., със собственоръчни бележки на Д. Р.), руски преписи на ЖК и ЖМ, Пролог, Киевски Месяцослов и др. Що се отнася до ръкописните „Велики чети-минеи“ на московския митрополит Макарий, на този въпрос, изискващ според Янковска особено детайлно проучване, тя отговаря по-скоро отрицателно, аргументирайки своята въздържаност с някои фактически доводи. Тя мотивира и възможните съображения на Д. Р., предпочел датата 11 май пред другите дни, свързани с помена на двамата братя поотделно (с. 186, 187, 192).

 

Обобщавайки впечатленията си от текста на сводното житие, Янковска стига до заключение, че то е изградено върху фабулната основа на ЖК. Тя отбелязва също свободното отношение на Д. Р .към епизодите на ЖК, част от които са изпуснати, а други са привнесени от странични извори, както и липсата на буквализъм и дословност в изложението. В търсенето на „истината“ и „съвършенството“ Д. Р. изучава твърде щателно и критично своите житийни източници, от които използва най-важното, най-необходимото и най-достоверното според своето гледище на църковен археограф и историограф.

 

Сводното житие на Д. Р. е важен документ в историята на църковното почитане на първоучителите. То става „крайъгълен камък“ в учредяването на общослав. Празник на Кирил и Методий на 11 май и за Б-я донякъде измества използваните в по-ранни епохи житийни текстове. Като житиеписец и духовен писател Д. Р. има заслужено място и в книжнината на Бълг. възраждане. Сводното Кирило-Методиево житие е включено в „Христоматия славянскаго языка“ (1852) от Неофит Рилски.

 

 

            Лит.:

·       Викторов А. Е. Кирилл и Мефодий. Новые источники и ученые труды для истории Славянских Апостолов. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 376—377;

·       Шляпкин И. А. Святой Димитрий Ростовский и его время (1651—1709). СПб., 1891, 14+460 с., 102 + 3 прил.;

·       Минея-Четья. Книга житий святых на месяц май. М., 1897, л. 1436—162;

·       Абрамович Д. И. Літопісні джерела Четьіх-Міней Дмитра Ростовського. — В: Науковий збірник за рік 1929. Київ, 1929, с. 32—61;

·       Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930 (Труды славянской комиссии, 1), с. ІV-V;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 13;

·       Ангелов Б. Ст. Към историята на празника на Кирил и Методий през средните векове. — В: Сборник в чест на акад. Александър Теодоров-Балан. С., 1955, с. 61, 66;

·       Бернштейн С. Б. Константин-Философ и Мефодий. Начальные главы из истории славянской письменности. Μ., 1984, с. 145;

·       Куев К. Проложните жития на Кирил и Методий в ленинградските книгохранилища. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, р. 10;

·       Дылевский Η. М. Житие славянских первоучителей Мефодия и Кирилла в обработке Димитрия Ростовского. — ЕВ, 22, 1986, 1, р. 105—113;

 

 

679

 

·       Янковска Л. А. „Житие и труды“ св. Мефодия и св. Константина-Кирилла в Четьих-Минеях св. Димитрия Ростовското. — Slavia orientalis, 37, 1988, 2, р. 179—221;

·       Кенанов Д. Св. Димитрий Ростовски и неговите метафразирани „Жития святых“. — Трудове на Великотърновския университет. Годишник на Православния богословски факултет, 2, 1992—1993 (1998), с. 100—151;

·       Христианство. Энциклопедический словарь. 1. Μ., 1993, с. 478.

 

Николай Дилевски

 

 

    (30). ДИМИТРОВ, Пейо (П. Д. Пеев) (22.VII.1944—1.ХІІ.1992) — бълг. литературен историк. Роден в с. Миладиновци, Търговищка област. Завършва Горския промишлен техникум в гр. Тетевен (1962) и бълг. филология в Софийския унив. (1971). От 1972 е асистент по старобълг. литература във Висшия педагогически инст. в Шумен (дн. Шуменски унив.). Специализира в Москва — в Инст. по славянознание и балканистика (1973) и в Инст. за световна литература (1976 и 1981). В Шуменския унив. чете лекции по стара бълг. литература (1975—1992), по литература на Бълг. възраждане (1980—1982) и по нова бълг. литература (1988—1992). Лектор по бълг. език и литература в Санктпетербургския унив. (1984—1988). Кандидатска дисертация на тема „Презвитер Иеремия“ защитава през 1991. Създател на Научноизследователския център „Преславска книжовна школа“ при Шуменския унив.

 

Пейо Димитров

 

Научните интереси на Д. са главно в областта на старобълг. литература. Проучванията му върху духовната атмосфера по времето на цар Симеон (893—927) и цар Петър (927—969) допринасят за разкриването на литературното богатство през този период, представят в нова светлина някои процеси и изясняват отделни моменти от организацията на книжовния живот. С особено внимание Д. очертава връзката между двете литературни епохи. Разглеждайки поучителната литература, той подчертава съвместната дейност на Климент Охридски и Константин Преславски, плод на която са поучителни и похвални слова за неподвижния празничен цикъл и сборник от поучителни слова върху евангелските четения. Създаденото от Климент Охридски той разглежда като единен комплекс от три типа слова: предпразнични наставления, календарни поучения и похвали за празници, обосновава и Климентовото авторство на 15 поучения, които издава по препис от XV в.

 

Важна тема в изследванията на Д. са Симеоновите сборници, чрез хронологията на които той прави опит за характеристика не само на епохата, но и на личността на владетеля. Като първи Симеонов сборник той приема Шестоднева на Йоан Екзарх, посветен на владетеля. Следват юридически сборник (Номоканон от XIV титула от 912), Изборникът от 1073 (с философско-богословски характер), датиран според съпътстващия го Хронографикон към 919, исторически сборник от 921 (хронограф от типа на Архивския хронограф)

 

 

680

 

и Златоструй (създаден след 921). Според Д. тези изборници обхващат цялостния средновековен универсум в целенасочен подбор и включват диференцирано всички области на средновековното знание. В изследването си, посветено на Златоструя, Д. защитава хипотезата, че на цар Симеон принадлежи съставителството на този сборник със слова на Йоан Златоуст, в който е запазено предисловието похвала за самия владетел. В подкрепа на това становище той се осланя на традицията на епохата. Като сравнява текстовете на предисловието с Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073, както и с някои пасажи от предисловието на Шестоднева, Д. изказва мнение, че те принадлежат на един и същ автор, който според него най-вероятно е Йоан Екзарх.

 

Д. доразвива тезите на някои руски слависти от втората половина на XIX в. за богатството на литературната продукция в Б-я през втората четвърт на X в. и до началото на XI в., като проучва и публикува редица нови материали. В очерците си, посветени на Петър Черноризец, поп Богомил и неговото учение и поп Йеремия, той анализира основните идейни и литературни движения през този период, които оформят спецификата на литературния живот, техните взаимовръзки и взаимообусловеност. Приносни са изследванията на Д., посветени на Петър Черноризец и поп Йеремия. Той уточнява литературните произведения и преводи на Петър Черноризец, когото идентифицира като цар Петър в последните години на живота му. В книгата си за поп Йеремия (останала в ръкопис) посочва изворите на произведенията му, издава критически неговата Повест за кръстното дърво (предлага и реконструкция) и Заговори против тресавици и изказва предположения за авторството му върху Слово за книгите на праведния Енох и една от редакциите на Тълковната палея; публикува и Възписание на Анастасий, монах Йерусалимски, за дървото на познанието и за честното и животворящо кръстно дърво, което анализира като един от основните извори за литературното творчество на поп Йеремия.

 

 

            Съч.:

o   Предсмъртната молитва на Константин-Кирил Философ [Димитров Π., Μ. Тиxова]. — ЕЛ, 34, 1979, 4, с. 1—10;

o   Слово за братството в средновековната българска литература. — ЛМ, 26, 1979, 5, с. 126—130;

o   За титлата на Йоан Екзарх „екзарх български“. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 1, р. 82—89;

o   Около предисловието и названието на „Златоструй“. — ЕЛ, 35, 1980, 2, с. 17—28;

o   Средновековните известия за презвитер Йеремия. — В: Изследвания в чест на нроф. д-р Симеон Русакиев. Шумен, 1982, с. 143—150;

o   Характер и значение на Следсимеоновата епоха. — В: Преслав. 3. Варна, 1983, с. 115—123;

o   Петър Черноризец. — Старобългарска литература, 21, 1987, с. 26—49;

o   Поученията на Климент Охридски. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 57—86;

o   Владимир Покръстител и княгиня Ана. — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 83 (3), 1989 (1991), с. 49—83;

o   Изборниците на цар Симеон. — Die slawischen Sprachen, 21, 1990, р. 17—39 (същото в: ЛМ, 37, 1990, 7, с. 3—16, и в: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 115—130);

o   Вербални конструкции за личността на цар Симеон (методологически мотиви). — В: Преслав. 5. Шумен, 1993, с. 26—32;

o   Културен хоризонт на цар Симеоновите изборници. — В: Преслав. 4. Шумен, 1993, с. 207—216;

o   Петър Черноризец. Шумен, 1995, 200 с.

 

            Лит.:

·       Димитрова-Маринова Д. Пейо Димитров [некролог]. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, р. 98—99;

·       Панченко А. За Пейо Димитров и за неговата книга. — В: Димитров П. Петър Черноризец. Шумен, 1995, с. 3—6;

·       Трендафилов Хр. От редактора. — В: Димитров П. Петър Черноризец. Шумен, 1995, с. 198—199;

·       Трендафилов Хр. Научният път на Пейо Димитров. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 11—14;

·       Подбрана библиография от сгаробългаристични трудове на Пейо Димитров. — В: Медиевистични из следвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 15—16.

 

Димитринка Димитрова

 

 

    DIFFUNDENTE SOLE — вж. Чешка легенда.

 

 

681

 

 

    (31). ДЛУГОШ, Ян (Długosz, J., Johannes Longinus) (1415—19.V.1480) — полски историк. Роден в Брезница близо до Радом в дворянско семейство. Начално образование получава в Нови Корчин. Завършва литература и философия в Ягелонския унив. в Краков (1431). В 1440 е ръкоположен за свещеник и назначен за секретар на кардинал Збигнев Олесницки, епископ на Краков, държавник и покровител на изкуството. По-късно изпълнява длъжността прелат в катедралата и наставник на децата на полския крал Казимир IV Ягелончик (1447—1492). Участва в дипломатическата дейност на кралския двор — пътува с мисия до Рим, преговаря с Кръстоносния орден, изпращан е като кралски посланик в Чехия и Унгария, където урежда проблеми, възникнали при политически смутове и безредия, посещава Ерусалим. Малко преди смъртта си е ръкоположен за архиепископ на Лемберг, дн. Лвов. Използва доходите си за построяване на църкви и манастири, за стипендии на учени. Умира в Краков, където е погребан в най-красивата построена от него църква, наречена „На скалата“.

 

Д. е автор на много истор. съчинения, агиографски творби, посветени на полски светци, на огромен опис на Краковския диоцез и др. Между 1455 и 1480 създава „Anales seu Cronicae Regni Poloniae“ („Анали или Хроники на полските крале“). Автограф на Д. е запазен в Библиотеката на Чарториски в Краков (№ 1306). Той съдържа сведения до 1406. През 1614—1615 хрониката е издадена частично под заглавие „Historia Polonica“. Пълно издание е осъществено в Лайпциг през 1711. В „Анали“ е проследена полската история от времето на Пястите — първата полска владетелска династия (ок. 960—1079, с прекъсвания; 1295—1370) до 1480. Д. използва хрониките на Галския аноним, В. Кадлубек, Козма Пражки, Пршибик Пулкава, историята на Чехия от Е. С. Пиколомини, Повестъ временных лет и др., както и голямо количество документи. Отнася се критично към огромния материал, с който разполага, .не се доверява на легендарните сведения на своите предшественици, търси истор. факти в различни писмени извори (за тази цел научава няколко чужди езика). Съчинението му е колкото средновековен, толкова и хуманистичен истор. труд, повлиян от античните и ренесансовите образци. Д. използва т. нар. прагматичен метод, не представя историята като механичен сбор от случайни факти; за него събитията следват естествения си ход, подчинени са на причинно-следствени връзки.

 

Първото „сведение“ за Кирил и Методий в „Анали“ е повторената от Д. в книга първа леіенда (засвидетелствана още в Хрониката на Галския аноним) за тайнствените гости, посетили колибата на митичния основател на първата полска династия Пяст. В двамата тайнствени пратеници на Бога, които по чудотворен начин се отблагодаряват на Пяст за гостоприемството, някои изследователи в миналото се опитват да видят слав. първоапостоли. Тази хипотеза е подложена на остра критика през XIX в. и е отхвърлена. по-нататък в книга първа на „Анали“ два пъти се споменава за Кирил и Методий. Д. въвежда сведения, които му предлагат най-вече полските и чешките средновековни хроники. Според него по време на имп. Арнулф, възкачил се на престола през 890, слав. князе Ростислав, Светополк и Коцел молят виз. имп. Михаил III да им изпрати учени мъже, които да извършат християнизацията на славяните в Моравия. Императорът поверява мисията на Кирил и Методий; те превеждат от гръцки на славянски необходимите за богослужението книги, установяват папско седалище (sedes pontificalis) във Велеград, служат на народен език. Д. споменава и за пътуването на двамата братя до Рим и за защитата на слав. писмо и богослужение пред папата.

 

 

682

 

Смята се, че извор на тези сведения е Хрониката на Пршибик Пулкава. На друго място в книга първа на „Анали“ хронистът споменава и за кръщението на Борживой и Людмила от епископ Методий.

 

Сведенията на Д. не се отличават съществено от другите западнослав. извори за живота на Кирил и Методий, писани на лат. език. Прави впечатление анахронизмът, свързан с управлението на имп. Арнулф I. Той е крал на Източнофранкското кралство от 887, а имп. на Франкската империя през 896—899. Моравската мисия протича през 863—885. Имп. Михаил III умира през 867, а Методий през 885, т. е. двамата братя не са могли да извършват просветителска дейност във Велика Моравия толкова късно. Сведението за покръстването на Борживой от епископ Методий през 894 по времето на Арнулф I се среща напр. в Хрониката на Козма Пражки и Хрониката на Далимил. За просветителската дейност на Кирил и Методий в Моравия, за пътуването им до Рим, за защитата на слав. писменост се споменава както в полските и чешките средновековни хроники, така и в Моравската легенда и Краковската легенда.

 

В „Анали“ не се дават нови данни за живота на слав. първоучители. Д. компилира от известните по това време писмени паметници. Споменаването на Кирил и Методий в неговата хроника показва по-скоро засиления интерес към апостолската им дейност в Полша през XV в., когато култът към тях е много разпространен; в богослужебните книги те се споменават като патрони на страната, посвещават им се агиографски и химнографски текстове.

 

 

            Съч.:

o   Historiae Polonicae libri XII quorum sex posteriores nondum editi. 1—2. Francoforti, 1711;

o   Opera omnia. Cura A. Przeździecki. Dziejów polskich ksiąg dwanaście. Przekład K. Mecherzyńskiego. Cracoviae. 1.. 1887, 22+638+27 p.; 2., 1867, 11 +519 + 25 p.; 3., 1868, 8+530+23 p.; 4., 1868, 8+558 + 23 p.; 5., 1869, 8+678 + 23 p.; 6., 1870, 8+662 + 24 p.;

o   Banderia Prutenorum. Wyd. K. Gorski. Przekl. wstępu i objaśnień na język łaciński dokonały G. Pianko, L. Winniczuk. Warszawa, 1958;

o   Roczniki czyli kroniki sławnego Królestwa Polskiego. Księga 1, 2. Red. J. Dąbrowski. Warszawa, 1961, 448 p.; Księga 3, 4. Red. K. Pieradzka. Warszawa, 1969, 443 p.; Księga 5, 6. Red. K. Pieradzka. Warszawa, 1973, 398 p.: Księga 7, 8. Red. K. Pieradzka. Warszawa, 1974, 423 p.; Księga 9. Red. J. Garbacik, K. Pieradzka. Warszawa, 1975, 485 p.; Księga 10. Red. Z. Perzanowski. Warszawa, 1981, 583 p.; Księga 10—11 (1406—1412). Red. J. Garbacik, K. Pieradzka. Warszawa, 1982, 269 p.; Księga 11 (1413—1430). Red. S. Gawęda. Warszawa. 1985, 367 p.;

o   Annales seu cronicae incliti regni poloniae. 1—6. Warszawa, 1964—1985;

o   Polska Jana Długosza. Ed. H. Samsonowicz. Warszawa, 1984, 597 p.;

o   The Annals of Jan Długosz. Annales seu cronicae incliti regni Poloniae. An English abridgement by M. Michael. Chichester, 1997, 28+673 p.;

o   Joannis Dlugossi Annales seu cronicae incliti regni poloniae liber undecimus 1413—1430. Ed. J. Wyrozumski, K. Ożóg. Komment. S. Sroka. Warszawa, 2001, 464 p.

 

            Лит.:

·       Semkowicz A. Krytyczny rozbiór „Dziejów Polskich“ Jana Długosza (do roku 1384). Kraków, 1887, 15+406 p.;

·       Bobrzуński M., S. Smolka. Jan Długosz, jego życie i stanowisko w piśmiennictwie. Kraków, 1893, 7+336 p.;

·       Papée F. Jan Długosz. Jego czasy i jego dzieła. Lwów, 1897, 67 p.;

·       Perfeckij E. Historia polonica Jana Długosza a ruské letopisectví. Praha, 1932, 120 p.;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 260;

·       Polski słownik biograficzny. 5. Kraków, 1939—1946, p. 176—180;

·       Sinko T. De Dlugosii praefatione Historiae Polonorum. Warszawa, 1949, 41 p.;

·       Semkowicz-Zarembina W. Powstanie i dzieje autografu Annalium Jana Długosza. Kraków, 1952, 88 p.+20 tabl.;

·       Vita Иoannis Długosz senioris canonici Cracoviensis. Ed. M. Broczek. Varsoviae, 1961 (Bibliotheca latina medii et recentioris aevi, 6), 58 p.;

·       Bibliografia literatury polskiej. Nowy Korbut. 2. Piśmiennictwo staropolskie. Opracował zespól pod kierunkiem R. Pollaka. Hasła osobowe A-M. Warszawa, 1964, p. 127—137;

·       Dąbrowski J. Dawne dziejopisarstwo polskie (do roku 1480). Wrocław, 1964, 267 p.;

·       Solicki S. Źródła Jana Długosza do problematyki czeskiej. Wrocław, 1973 (Prace Wrocławskiego Towarzystwa Naukowego, Ser. A, 159), 132 p.;

·       Turkowska P. Etudes sur la langue et sur le style de Jean Długosz. Wrocław-Warszawa-Kraków, 1973 (Prace Komisji filologii klasycznej, 13), 94 p.;

·       Ekdahl S. Die „Banderia Prutenorum“ des Jan Długosz: eine Quelle zur Schlacht bei Tannenberg 1410. Göttingen, 1976, 315 p.;

·       Labuda G. Zaginiona kronika z pierwszej połowy XIII wieku w rocznikach królestwa polskiego Jana Długosza. Próba rekonstrukcji. Poznań, 1983 (Seria historia, 106), 308 p.;

·       Dlugossiana. Studia historyczne w pięćsetlecie śmierci Jana Długosza. Referaty i komunikaty wygłoszone na Międzynarodowej Sesji w Krakowie w dniach 23 i 24 października 1980 r. Warszawa, 1985 (Prace historyczne, 76), 197 p.;

 

 

683

 

·       Matuszewski J. Annales seu cronicae Jana Długosza w oczach Aleksandra Semkowicza. Wrocław, 1987, 96 p.;

·       Dуmmеl P. Tradycja rękopiśmienna Roczników Jana Długosza. Studium analityczne ksiąg Х—ХIІ. Warszawa, 1992, 339 p.

 

Георги Минчев, Елена Томова

 

 

    (32). ДЬОПМАН, Ханс-Дитер (Döpmann, H.-D.) (15.V.1929) — немски богослов. Роден в Бад Франкенхаузен в Тюрингия, Германия. Завършва слав. и английска филология (1952) и богословие (1957) в Хумболтовия унив. в Берлин. През 1962 защитава докторска дисертация върху възгледите на Йосиф Волоцки и Нил Сорски за държавата и обществото и влиянието им за развитието на московската държ. идея (издадена през 1967). През 1965 защитава хабилитационен труд за ролята на Първото бълг. царство в процеса на разделението между източния и западния християнски свят от средата на XI в., с оглед историята на Фотиевата схизма. Преподава църковна история и история на съвременните православни църкви в Богословския фак. на Хумболтовия унив. като доц. (1965), извънреден (1970) и редовен проф. (1983). Ръководител на Отдела „Източноправославни църкви“ към Факултета (1966—1970) и негов декан (1990—1991). Участва в издаването на „Богословски лексикон по църковна история“ („Theologisches Lexikon. Sachgebietverantwortlicher für Kirchengeschichte.“ Berlin, 1978). Член на Научния съвет към Д-вото за Югоизточна Европа (Südosteuropa Gesellschaft) в Мюнхен и на Президиума на Българо-немското д-во за насърчаване на връзките между Б-я и Германия в Берлин (Deutsch-Bulgarische Gesellschaft zur Förderung der Beziehungen zwischen Deutschland und Bulgarien). Награден е c медал „1300 години България“ (1981) и юбилеен знак „1100 години от смъртта на Методий“ (1985).

 

Ханс-Дитер Дьопман

 

Д. проучва многостранно периода на официалното приемане на християнството от слав. народи в Централна, Източна и Югоизточна Европа. Историкокритическият му анализ се основава на богат изворов материал. В хабилитационния си труд той проследява процеса на формиране на отделните слав. етнополитически формации от средата и втората половина на IX в. в Централна и Югоизточна Европа, като подчертава, че бълг. държава при хан Крум (803— 814) се стабилизира чрез изграждането на значително централизиран държ. апарат, при който славиниите като военноадминистративни единици са създадени не на племенен, а на териториален принцип. Промените, започнати при хан Крум и завършени при хан Пресиян (836—852) и наследника му княз Борис I (852—889), дават тласък на етногенетичния процес в Б-я и ѝ отреждат първостепенно място сред останалите съседи на Източната римска империя. Д. показва как в борбите между Източната и Западната империя за политическо надмощие през VIII—IX в. все по-определено се намесва църковната институция.

 

 

684

 

Според него присъединяването на нови области към съответните църковни диоцези е път за териториално разширение и политическо влияние. По-нататък той разглежда немско-бълг. съюз като резултат от създалите се дипломатически отношения между Велика Моравия и Византия, намерението на виз. дипломация да включи новопокръстените слав. народи в своята орбита на влияние, реакцията на Немското кралство, развитието на конфликта между Рим и Константинопол и особено нетърпимостта между двете църкви, необратимо изострена с ръкополагането на Фотий за глава на Константинополската църква. Според Д. отказът на Рим да му бъде признат патриаршеският сан е резултат от отказа на Византия да предаде Илирик на папата. По този начин той извежда произхода на източната и западната концепция за власт от римския и виз. универсализъм, като уточнява нюансите в целите и средствата им.

 

След нов прочит на кореспонденцията между княз Борис I и папа Николай I (858—867) Д. подкрепя с допълнителни аргументи тезата, че решението на бълг. владетел да приеме християнството от Константинопол е било политически детерминирано. Въз основа на виз. епархийски списъци той влиза в дискусия с други изследователи по въпроса за ранга на първия бълг. църковен глава, като оспорва тезата, че Бълг. църква от времето на княз Борис е била архиепископия (към това становище Д. се придържа и в по-късните си статии, напр. в „Die jurisdiktioneile Stellung des ersten Erzbischofs von Bulgarien“, 1967).

 

Много важна за интерпретациите на Д. е гледната точка за Балканите като мост между Изтока и Запада, а оттук и като естествена психологическа граница между източното и западното християнство. Цялостното изложение на хабилитационния му труд е подчинено на идеята, че политически причини, а не догматически и обредни различия между източното и западното вероизповедание са имали решаващо значение за разкола в християнската институция през 1054. Защитено е убеждението, че т. нар. бълг. въпрос в този спор е кулминационният повод, довел до окончателното разцепление.

 

Д. приема, че за литературно развитие но време на Първото бълг. царство може да се говори едва след неговото християнизиране, тъй като дотогава грц. и лат. мисионери проповядват на родния си език („Parallelen und Unterschiede bei der Christianisierung Bulgariens und der Taufe der Rus’“, 1990). В този смисъл решението на княз Борис да приеме през 886 изгонените от Велика Моравия и Панония Кирило-Методиеви ученици той оценява като събитие от истор. величина. За окончателното изграждане на бълг. народност като славянска по език и самосъзнание Д. отдава голямо значение на делото на Кирил и Методий и техните съратници, а дейността на старобълг. книжовници от X—XI в. определя като основа за неговото възприемане и за развитието на собствена слав. култура и в други държави, като напр. Киевска Русия. От представителите на старобълг. литература през IX—X в. той посочва Константин Преславски и Черноризец Храбър като единствени самостоятелни автори; нарича Константин Преславски предтеча на бълг. историография и вижда в неговото съчинение „Историкии“ белег за формирането на истор. съзнание у българите. Този факт би бил невъзможен според Д. без материалните и духовните постижения на Златния век и извън новата столица Преслав, в която се трудят многобройни преводачи и преписвачи от Преславското книжовно средище.

 

С приносен характер са студиите на Д., посветени на дипломатическата позиция на Римската курия спрямо архиепископията на Методий

 

 

685

 

(напр. „Значението на България за отношението на папа Йоан VIII към архиепископ Методий“, 1987; „Die Annahme des Christentums bei den Slawen-Völkern Südosteuropas“, 1990). Д. разглежда събитията по възвеждането на Методий в архиепископски сан от папа Адриан II (867—872) като мярка, предотвратяваща влиянието на Залцбургската архиепископия в Моравия и предполага, че баварските епископи са избрали за затвор на Методий манастира Елванген. Позовавайки се на писмата на папа Йоан VIII (872—882) до хърватския княз Домагой и до сръбския княз Мутимир, Д. обосновава промяната в отношението на Рим към Б-я, респ. към Методий. Въз основа на анализа и на други извори той заключава, че тя се дължи на причини от политическо, а не от догматическо естество и най-вероятно е следствие от външнополитическата позиция на княз Борис по времето на Константинополския събор през 870. Опирайки се на десетилетните си проучвания върху полемиките между Рим и Константинопол, Д. успява да актуализира тази проблематика в най-новите си публикации (напр. „Byzantinisch-bulgarische Parallelen und Besonderheiten im Verständnis vom Herrscheramt“, 1992; „Nationalismus und Religion“, 1996; „Nationale und religiöse Identität in Südosteuropa“, 1997 и др.).

 

 

            Съч.:

o   Die Bedeutung Bulgariens für die Trennung der östlichen und der westlichen Christenheit. Ein Beitrag zur Geschichte des Photianischen Schismas. Berlin, 1965, 180 p.;

o   Das Problem der Christianisierung Bulgariens durch Byzanz. — Studia Byzantina, 37, 1966, p. 3—12;

o   Die jurisdiktioneile Stellung des ersten Erzbischofs von Bulgarien. — Wissenschaftliche Zeitschrift der Humboldt-Universität zu Berlin, 16, 1967, p. 803—804;

o   Църковно-историческото значение на християнизирането на България. — ДК, 51, 1971, 8—9, с. 17—22;

o   Das alte Bulgarien. Ein kulturgeschichtlicher Abriß bis zum Ende der Türkenherrschaft im Jahre 1878. Leipzig, 1973, 236 p.;

o   Die Legende von der lateinischen Taufe Bulgariens. — Studia Byzantina, 44, 1973, p. 176;

o   Die Russische Orthodoxe Kirche in Geschichte und Gegenwart. Berlin, 1977, 375 p.;

o   Zum Streit zwischen Rom und Byzanz um die Christianisierung Bulgariens. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 1, p. 62—73;

o   Die Synode zu Konstantinopel 869/870 und das Ringen um die Unabhängigkeit der bulgarischen Kirche. — В: Първи международен конгрес по българистика. 1. Българската държава през вековете. С., 1982, с. 138—154;

o   Wechselbeziehungen zwischen Otto I. und den Bulgaren auf dem Hintergrund der deutsch-byzantinischen Beziehungen. — In: Byzanz in der europäischen Staatenwelt. Berlin, 1983, p. 47—51;

o   Probleme der antilateinischen Polemik des Patriarchen Photios im Streit um die Christianisierung Bulgariens. — In: Byzanz in der europäischen Staatenwelt. Berlin, 1983, p. 205—209;

o   Митрополит Григорий Цамблак и неговото отношение към Римската църква на Констанцкия събор. — В: Търновска книжовна школа. 3. С., 1984, с. 379—383;

o   Zur Union Bulgariens und der Römischen Kirche unter Zar Kalojan. — В: Търновска книжовна школа. 4. С., 1985, с. 295—301;

o   Bulgarien als Treffpunkt von östlichem und westlichem Christentum in frühbyzantinischer Zeit. — In: Spätantike und frühbyzantinische Kultur Bulgariens zwischen Orient und Okzident. Wien, 1986, p. 57—69;

o   Значението на България за отношението на папа Йоан VIII към архиепископ Методий. — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 160—164;

o   Zur Problematik von Justiniana Prima. — In: Das Christentum in Bulgarien und auf der übrigen Balkanhalbinsel in der Spätantike und im frühen Mittelalter. Wien, 1987 (Miscellanea Bulgarica, 5), p. 221—232;

o   1000 Jahre Russische Orthodoxe Kirche. Ein Abriß ihrer Geschichte vom Heiligen Wladimir bis zur Gegenwart. Berlin, 1988, 32 p.;

o   Die Synode in Konstantinopel von 879/880 und die Bulgarienfrage. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. С., 1989, с. 255—264;

o   Die Ostkirchen vom Bilderstreit bis zur Kirchenspaltung von 1054. Leipzig, 1990, 138 p.;

o   Parallelen und Unterschiede bei der Christianisierung Bulgariens und der Taufe Rus’. — In: Die Anfänge des Christentums unter den Völkern Ostund Südosteuropas. Heidelberg, 1990 (Theologisches Südosteuropaseminar, 9), p. 81—103;

o   Die Annahme des Christentums bei den Slawen-Völkern Südosteuropas. Anmerkungen in vergleichend-historischer Sicht. — EB, 26, 1990, p. 46—53;

o   Die orthodoxen Kirchen. Berlin, 1991, 384 p.;

o   Byzantinisch-bulgarische Parallelen und Besonderheiten im Verständnis vom Herrscheramt. — In: Die Schwarzenmeerküste in der Spätantike und im frühen Mittelalter. Wien, 1992, p. 85—92;

o   Zum Streit um das erste bulgarische Patriarchat. — Byzantinische Forschungen, 18, 1992, p. 101—110;

o   Aus der bulgarischen orthodoxen Kirche. — Kirche im Osten, 39, 1996, p. 149—166;

o   Nationale und religiöse Identität in Südosteuropa. — Evangelische Kommentare, 30, 1997, p. 152—154;

o   Kirche und Religion in Bulgarien im 20. Jahrhundert. — In: Bulgarien-Jahrbuch. Schriften der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft zur Förderung der Beziehungen zwischen Deutschland und Bulgarien. Marburg, 1997, p. 11—26;

o   The Role of Religions in the Political and Cultural Conflicts in South-Eastern Europe. — In: A Soul for Europe. Ethics and Spirituality in the Process of European Integration. Bad Boll, 1998, p. 68—92;

 

 

686

 

o   Die unterschiedlichen Interessen und Bestrebungen der Franken von Rom und Byzanz bezüglich der Taufe der Bulgaren. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 411—417.

 

            Лит.:

·       Μоhr H. — Zeitschrift für Geschichtswissenschaft, 34, 1986, p. 860—861 (рец.);

·       Kürschners Deutscher Gelehrten Kalender. 16 изд. Berlin-New York, 1992, p. 610;

·       Röhling H. — Ostkirchliche Stu dien, 41, 1992, p. 216—219 (рец.);

·       Heller W. Osteuropa. Zeitschrift für Gegenwartsfragen des Ostens, 9, 1993, p. 901 (рец.);

·       Wer ist wer? Das deutsche Who’s who. 35 изд. Lübeck, 1996, p. 260.

 

Росица Дикова

 

 

    (33). ДЮМЛЕР, Ернст Лудвиг (Dümmler, E. L.) (2.I.1830—11.IX.1902) — немски историк. Роден в Берлин, където завършва гимназия. Три семестъра (1849—1850) следва история и класическа филология в Унив. в Бон. Първоначално интересите му са предимно в областта на класическата древност. Продължава образованието си в Берлинския унив. (1850—1852). Под влияние на преподавателите си Л. фон Ранке и В. Ватенбах се насочва към немската средновековна история. Защитава дисертация на тема „De Arnulfo Francorum rege" (1852). Премества се в Хале, хабилитира се в местния унив. с труд върху историята на Бохемия по времето на Каролингите (1854). Преподавателската си дейност започва през 1855 с встъпителна лекция за покръстването и разпространението на християнството сред немците. Извънреден (1858) и редовен проф. (1866). Научен ръководител (от 1860) и председател (1876—1889) на Тюрингско-Саксонското истор. д-во, по-късно Истор. комисия на Саксония, където става инициатор за издаване на изворите за историята на провинция Саксония. Чл.-кор. (1864) и действ. член (1871) на Баварската АН, член на Д-вото на учените в Гьотинген (1867), редовен член на Берлинската АН (1888), почетен член на Виенската АН (1902). Още от първите години на научната си работа взема участие в дейността на института Monumenta Germaniae Historica, който издава многотомна поредица от извори за историята на Германия. Избран е за ръководител на отдела Antiquitates (1875) и за председател на централната му дирекция (1888). С поемането на този пост Д. напуска Хале и се установява в Берлин. Умира във Фридрихрода, Тюрингия.

 

Научните занимания на Д. са главно два типа: изследвания по европ. средновековна история и издаване на средновековни текстове. Наред с големия брой проучвания върху отделни истор. периоди, събития и личности Д. публикува обширна двутомна история на Източнофранкската държава (1862—1865), високо оценена още от съвременниците му. Резултат от многогодишни проучвания, тя обобщава европ. истор. процеси от първата половина на IX в., когато Франкската империя се разпада, до царуването на последните каролингски владетели през X в. Проследявайки развитието на обособените след 843 европ. държави, управлявани от внуците на Карл Велики — Лотар I (840—855), Лудвиг Немски (843—876) и Карл Плешиви (840—877), Д. осветлява също ролята на Византия и на слав. държави в средновековната история на Западна Европа. Специално място е отделено на живота и дейността на Константин-Кирил и Методий в земите на западните славяни. Въз основа на ЖК, ЖМ и Италианската легенда Д. коментира достоверността на предадените от изворите сведения, анализира целите на Моравската мисия и последиците от нея. Разгледани са въпросите за създаването на слав. азбука, за езика, на който е преведена Библията, и за църковния слав. език, използван в богослужебната практика на Велика Моравия. Според Д. по-старата слав. азбука, глаголицата, е създадена от Кирил на основата на съществуващи вече у славяните буквени знаци, кои то той приспособява за книжовна употреба.

 

 

687

 

Съставянето на азбуката Д. свързва с началото на Моравската мисия (862—863) и категорично отхвърля като грешка свидетелството на Черноризец Храбър, което датира възникването ѝ през 855. Кирил и Методий, натоварени с мисия от виз. имп. Михаил III (842—867) да заминат при моравския княз Ростислав (846— 870) и да организират богослужение на слав. език, създават азбуката и превеждат още в Константинопол част от книгите на езика, който знаят от детството си, прекарано в родния Солун. Д. застъпва схващането, че това е говорът на едно голямо езиково семейство, чиито граници се простират от п-в Пелопонес до старобаварските земи и в което влизат както славяните, живеещи във Византия, наричани още български, така и онези, населяващи Панония, Каринтия и баварските маркграфства, наричани в миналото каринтийци, а днес — словенци (1., с. 624). Отделните езици на тези слав. племена са се диференцирали едва в края на IX в., след нашествието на маджарите. „Старословенският църковен език“, както го нарича Д., съдържа редица заемки от старогорнонемски и латински, коего насочва към разбирането, че той е създаден за един народ, „който не само граничи с немците, но е и покръстен от тях“ (1., с. 625). Д. заключава, че църковният език не е донесен от грц. мисионери, а е създаден едва в първоначалната област на действие на Кирил и Методий. Тъй като без съмнение тази област е само същинска Моравия, северно от Дунав, трябва да се допусне вероятността, че по това време моравциге са говорели същия „старословенски език“.

 

Ернст Лудвиг Дюмлер

 

Някои основни тези, свързани с дейността на слав. просветители в моравските земи, Д. разглежда по-подробно в двете студии, които посвещава на Пространните жития на Кирил и Методий. Големият период от време между публикуването на „Die pannonische Legende vom heiligen Methodius“ (1854), едно от първите съчинения на младия учен. и изследването „Die Legende vom heiligen Cyrillus“ (1870), написано в съавторство с Фр. Миклошич, показва трайния му интерес към кирило-методиевската проблематика. В тези студии той се спира обстойно на отделни въпроси, които възникват при коментара към изданията на житията. Преди всичко той приема, че само ЖМ е възникнало в пределите на Панония и го нарича Панонска легенда. Според него авторите на житията са славяни, духовни лица, близки до Кирил и Методий, но няма причина някой от тях непременно да се отъждестви с Климент Охридски, както смята П. И. Шафарик. Съпоставяйки текстовете на Пространните жития с Италианската легенда, както и с други извори, главно писма, Д. стига до някои изводи относно достоверността им като истор. извори. Така напр. той смята за късна интерполация цялата гл. 15 от ЖМ, в която става дума за преводаческата дейност на Методий. За късна добавка приема и известието на ЖК, гл. 8, за намерените от Кирил в Херсон книги, написани с т.нар. рушки писмена.

 

 

688

 

Според Д. двете жития са възникнали съвсем независимо едно от друго. Той подчертава старинния им произход и отрича вероятността да са създадени с цел да бъде оправдано въвеждането на слав. църковен език в богослужението.

 

Значителна част от научните усилия на Д. са вложени в проучването и издаването на материали и документи, свързани с немската средновековна история. Като ръководител на отдел, а по-късно и на целия институт Monumenta Germaniae Historica Д. издава сам, участва в подготовката за издаване или ръководи публикуването на редица важни текстове, които имат пряко или косвено отношение към Кирило-Методиевата дейност. Под прякото му ръководство и с негов коментар излиза напр. един от томовете „Libri confraternitatis...“ (1884), в който са включени книгите на монашеските братства от няколко манастира, между които и от манастира Райхенау. Негова голяма заслуга е изданието на събраните съчинения на кремонския епископ Лиудпранд (1877). Д. съдейства за публикуването на десетки изследвания и текстове на документи, писма, поменици, библиотечни каталози, поетични творби, оценени за пръв път от него като истор. извори. Сред най-съществените му приноси е довършването и издаването на съчинения на други немски историци на Средновековието, като Ф. Яфе, Р. Кьопке, В. Ватенбах.

 

 

            Съч.:

o   De Arnulfo Francorum rege. Berlin, 1852, 3+172 p.;

o   Über die südöstlichen Marken des fränkischen Reiches unter den Karolingen (795—907). — Archiv für Kunde österreichischer Geschichtsquellen, 10, 1853, p. 1—85;

o   Pilgrim von Passau und das Erzbistum Lorch. Leipzig, 1854, 8+196 p.;

o   De Bohemiae condicione Carolis imperantibus (788—928). Halle, 1854, 32 p.;

o   Die Pannonische Legende vom heiligen Methodius. — Archiv für Kunde österreichischer Geschichtsquellen, 13, 1854, p. 145—199;

o   Über die ältere Geschichte der Slawen in Dalmatien (549 bis 928). — SAWW. 20, 1856, p. 353—430;

o   Das Formelbuch des Bischofs Salomo III. von Konstanz aus dem 9. Jh. Leipzig, 1857, 38+174 p.;

o   Geschichte des Ostfränkischen Reiches. 1. Ludwig der Deutsche. Berlin, 1862, 12+905 p.; 2. Die letzten Karolinger. Konrad 1. Berlin, 1865, 10 + 711 p. (2 изд, Leipzig, 1887—1888);

o   Aurilius und Bulgarius. Quellen und Forschungen zur Geschichte des Papsttums im Anfänge des 10. Jhs. Leipzig, 1866, 6+162 p.;

o   St. Galler Totenbuch und Verbrüde rungen [Dümmler E. L., H. Wartmann]. Mitteilungen zur vaterländischen Geschichte, 1 I. 1869, p. 1—124;

o   Die Legende vom heiligen Cyrillus (Dümmler E., F. Miklоsich]. — DAWW, 19, 1870. p. 203—248;

o   Gesta Berengarii imperatoris. Beiträge zur Geschichte Italiens im Anfänge des 10. Jhs. Halle, 1871, 7+186 p.;

o   Zum Liudprand von Cremona. — Historische Zeitschrift, 26, 1871, p. 273—281;

o   Ermenrici Elwangensis Epistola ad Grimaldum abbatem ex codice S. Galii. Halle, 1873, 46 p.;

o   Jaffé Ph. Monumenta Alcuniana. Herausgegeben von W. Wattenbach und E. Dümmler mit Prooemium und Ausgabe der Briefe Alcuins von E. Dümmler. Berlin, 1873 (Bibliotheca rerum Germanicarum, 6);

o   Kaiser Otto der Große. Begonnen von R Köpke. Leipzig, 1876, 13 + 611 p.;

o   Aus einer Fuldischen Handschrift (Ein Necrologium Fuldense und Ergänzungen zu den Annales S. Bonifacii und zur Chronik des Marianus Scotus). — Forschungen zur Deutschen Geschichte, 16, 1876, p. 168—177;

o   Liudprandi episcopi Cremonensis Opera omnia, in usum scholarum ex Monumentis Ger maniae historicis récusa. Hannoverae. 1877. 17+181 p.;

o   Gedichte des Paulus Diaconus. — Zeitschrift für deutsches Altertum und deutsche Literatur, 21, 1877. p. 470—473;

o   Die handschriftliche Überlieferung der lateinischen Dichtungen aus der Zeit der Karolinger. — Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, 4, 1879, p. 87—159, 239—322, 511—582;

o   Monumenta Germaniae Historica. Poetae latini. 1.—2 Berlin. 1881—1884;

o   Methodius Erzbischof von Pannonien († 885). — Allgemeine Deutsche Biographie, 21. 1885, p. 514—518;

o   Monumenta Germaniae Historica. Epistolae. Berlin. 3., 1892, 7 + 763 p.; 4., 1895, 8 + 639 p.; 5., 1899, 7 + 679 p.; 6., L, 1902, 256 p.;

o   Über die Entstehung Lorcher Fälschungen. — Sitzungsberichte der Preußischen Akademie der Wissenschaften. Philologisch -historische Klasse, 2, 1898, p. 768—775;

o   Über die Synodalrede des Papstes Hadrian II. — Sitzungsberichte der Preußischen Akademie der Wissenschaften. Philologisch histo rische Klasse, 2, 1898, p. 754—767;

o   Zum ersten Bekannt werden Otfrids. — Zeitschrift für deutsches Altertum und Literatur, 44, 1900. p. 316—318.

 

            Лит.:

·       Bresslau H. Nekrolog. — Neues Archiv für ältere deutsche Geschichtskunde, 28, 1903, p. 521—530;

·       Uhlritz K. Dümmler, E. L. Biographisches Jahrbuch und Deutscher Nekrolog, 8, 1903 (1905), p. 394—404;

·       Holtzmann R. Ernst Dümmler. — In: Mitteldeutsche Lebensbilder. 5. Lebensbilder des 18. und 19. Jahrhunderts. Magdeburg, 1930, p. 415—446;

·       Holtzmann R. Verzeichnis der Arbeiten Dümmlers. — In: Mitteldeutsche Lebensbilder. 5. Lebensbilder des 18. und 19. Jahrhunderts. Magdeburg, 1930, p. 446—459.

 

Ана Стойкова

 

 

    ЕРИ — вж. Ъ, Ь

 

 

689

 

 

    (34). „ЗА БУКВИТЕ“, Кирило-Методиевски вестник — научнопублицистично издание. Излиза в София през 1979—1993 без определена периодичност, по случай годишнини на значителни събития и дати в бълг. културна история. Издава се от Съюза на бълг. журналисти (бр. 1—14), Държ.-обществената организация „13 века България“ (бр. 15 и 16) и Бълг. зелен кръст (бр. 17). Главни редактори са В. Йосифов (бр. 1—15) и Ил. Пехливанов (бр. 16 и 17). В редакционната колегия участват бълг. и чуждестр. учени, писатели, дейци на изкуствата, публицисти — С. С. Аверинцев, Р. Айцетмюлер, Б. Ангелов, В. П. Астафиев, Дж. Атанасов, Р. Бернар, Ас. Василиев, Н. Гюзелев, Ст. Джуджев, А. Джурова, Ив. Дуйчев, Ив. Колев, К. Куев, Д. С. Лихачов, Р. Марти, В. С. Маслов, Ал. Милев, Д. Оболенски, Г. Попов, Р. Радков, Н. Рандов, В. Г. Распутин, Б. А. Рибаков, Джун-ичи Сато, Г. Стоев, Т. Терес, И. Тот, П. Тотев и др. Художник — Е. Босяцки.

 

 

Сътрудниците на „З. б.“ си поставят за цел широк читателски кръг да почувства духа на старобълг. култура чрез научна публицистика, в която не се прибягва до т. нар. популяризация. Обнародват се материали за новооткрити и малко известни факти от многовековната кирило-методиевска традиция в слав. култура. Представят се основни паметници на старобълг. книжнина — Асеманиевото евангелие, „За буквите“ на Черноризец Храбър, Енинският апостол, Томичовият псалтир, Рилският панегирик и др., както и носители на почетното звание „Лауреат на Международна награда „Братя Кирил и Методий“ и на други кирило-методиевски отличия. Отпечатват се статии и изявления за старобълг. култура от чуждестр. българисти и слависти — Лихачов, Бернар, Р. Пикио, В. М. Шчепкина, Р. Вечерка, М. Алтбауер, Г. Г. Литаврин, Сато, Тот, М. Макдермот, К. Нихоритис, Р. Руискар, А. М. Панченко, У. Федер, Г. Сване, А. Стиклер, Ж. Фьойе, Р. Шихел, П. Кирай, С. Грачоти, А. Н. Робинсон, А. А. Турилов, Ян Йедзие и др., от почти всички бълг. изследователи на старобълг. култура. Поместват се интервюта и многобройни автографи (някои на старобълг. език) от изследователи, познавачи и ценители на старобълг. литературно и културно наследство (Св. Рьорих, С. Кумар, А. Притъм, ѝ. Линдстет, Ч. Грибъл, А.-Е. Тахиаос, Сьоичи Кимура, А. Мория и др.). Редовно се посочва библиография.

 

Вестникът се издава на офсетов печат, който взаимодейства особено добре със старобълг. азбуки. Илюстрован е много богато с цветни репродукции от художествено оформени старобълг. паметници, възпроизведени заглавни букви, орнаменти и други елементи от украсите на ръкописите, с плакати, снимки, портрети. Използват се оригинални шрифтове, създадени от художника въз основа на кирилицата.

 

Илия Пехливанов

 

 

690

 

 

    (35). ЗЛАТАНОВА, Румяна Христова (12.IX.1945) — бълг. езиковедка палеославистка. Родена в Дупница. Завършва бълг. филология с втора специалност френски език в Софийския унив. (1967). През 1973 защитава кандидатска дисертация на тема „Структура на съставното именно сказуемо в старобългарски“, отпечатана на немски език в Германия (1976). Н. с. в Инст. за бълг. език при БАН (1971—1984), асистент (1984) и доц. (1988) в Катедрата по кирилометодиевистика във Фак. по слав. филологии на Софийския унив. Лектор по съвременен бълг. език и старобълг. език в Саарския унив. в Саарбрюкен (1973—1977, 1978—1981), гост-доц. в Инст. по славистика на Унив. в Регенсбург (1984). От 1988 е доц. в Славистичния инст. на Унив. в Хайделберг. Хоноруван преподавател в Инст. по слав. филология на Унив. в Марбург (1992—1994). Член на Societas Linguistica Europaea (от 1974). Съредактор и издател на „Schriften der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft zur Förderung der Beziehungen zwischen Deutschland und Bulgarien“ (от 1996). Орден „Кирил и Методий“ II ст. (1985). Награда на БАН „Академик Владимир Георгиев“ (1987) за труда „Увод в изучаването на южнославянските езици“ (в съавторство, 1986).

 

З. работи в областта на старобългаристиката, историята на бълг. език, слав. истор. синтаксис, слав. библейски преводи, историята на славистиката. Началните ѝ проучвания и обобщението им в монографията от 1976 осветляват структурата на съставното именно сказуемо в старобълг. език, по-точно определянето на класа синтактични спомагателни глаголи, дистрибуцията и взаимоотношението на простите и сложните форми при прилагателни и причастия в сказуемна функция, типовете съставно сказуемо с адвербиален компонент и с причастен компонент, флективната форма на именния компонент, някои проблеми около превода от грц. език и др. Значителна част от публикациите на З. са посветени на строежа на простото изречение в книжовния старобълг. език. В тях са анализирани типовете прости изречения, синтактичното отрицание, отделни по-важни синтактични особености в езика на старобълг. автори и преводачи (1986, 1987, 1988, 1991). Цялостна характеристика на старобълг. просто изречение се съдържа в книгата ѝ на тази тема (1990). Изследването е изградено върху три вида източници: старобълг. ръкописи от Х—ХІ в., ок. 100 старобълг. надписа, оригинални и преводни съчинения на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Презвитер Козма. Синтактичната единица се характеризира формално, функционално и съпоставително (с оглед на превода от грц. език). Специално внимание е отделено на т. нар. емоционална актуализация на изказването, респ. на средствата, чрез които тя се постига. З. се интересува и от проблеми на бълг. истор. фонология (минималните фонологични двойки и корелацията палаталност/непалаталност на съгласните). Обобщителен характер с индивидуални приноси имат нейните очерци „Старобългарски език“ и „Исторически развой на българския език“ в колективната монография „Увод в изучаването на южнославянските езици“. Съществени наблюдения върху развитието на книжовната норма през XIV в. са изложени в статиите ѝ за среднобълг. превод на Хрониката на Симеон Логотет (1985, 1986).

 

Резултатите от системните проучвания на З. върху слав. библейски превод и по-специално върху превода на Книгата на Дванадесетте пророци са изложени в поредица от публикации, засягащи различни страни на тази проблематика: историята на превода, неговите версии и рецензии, състава и външната му структура, отношението му към грц. основа, текстовата му традиция. Осъщественото от З. издание на Книгата на Дванадесетте пророци (1998) е по най-ранния

 

 

691

 

запазен бълг. препис от края на XIV в. (F. I. 461 от РНБ) и на неговото копие в ръкописа от ГИМ Щукин № 507 от 1475. За изясняването на текстологическите зависимости между отделните преводачески типове и рецензии (паримийна, пълна, тълковна) в изданието са привлечени и други текстове (18 хърватски глаголически от XIV и XV в. и 6 кирилски от ХV—ХVІІІ в., представящи преславската редакция на тази старозаветна книга). Ценни части на изданието са гръцко-бълг. речник индекс, списъкът на етнонимите, топонимите и личните имена с грц. съответствия, показалецът на словоформите в основния препис, обратният словник.

 

Румяна Златанова

 

З. е член на авторския колектив, изработил „Старобългарски речник“ (1-. С., 1999—). Научните ѝ изяви включват също рецензии на палеославистични трудове, обзорни очерци за видни медиевисти, преводи на старобълг. литературни паметници.

 

 

            Съч.:

o   Адвербиални форми — компонент на съставно сказуемо в старобългарски. — БЕ, 22, 1972, 1, с. 47—55;

o   Съставно сказуемо с нереализирана копула в старобългарски. — В: Славистичен сборник. С., 1972, с. 73—83;

o   Структура на съставното сказуемо с причастен компонент в старобългарски. — ИИБЕ, 22, 1973, с. 73—105;

o   Флективна форма на сказуемния именен компонент в старобългарски. — БЕ, 25, 1975, 2, с. 107—114;

o   Die Struktur des zusammengesetzten Nominalprädikats im Altbulgarischen. München, 1976 (Slavistische Beiträge, 103), 220 p.;

o   Глаголи-копули в старобългарски. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 164—171;

o   Ein Kapitel Geschichte der Slawistik in der BRD. Paläoslawistik an der Universität des Saarlandes (1959—1969). — Palaeobulgarica, 4, 1980, 1, p. 88—105;

o   Phonemoppositionen im Altbulgarischen. Saarbrücken, 1981 (Phonetica Saraviensia, 2), 36 p.;

o   Творчески юбилей на Линда Садник. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 2, p. 120—123;

o   Нова българистична поредица във ФРГ [Bulgarische Sammlung. Bd. 1. Neuried, 1980]. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 2, p. 122— 125;

o   Паул Дилс (1882—1963). — Съпоставително езикознание, 7, 1982, 6, с. 69—71;

o   Функция сказуемого имен существительных и имен прилагательных в среднеболгарском. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 202—225;

o   Zur Syntax der adverbialen Formen bei Johannes dem Exarchen. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 1, p. 47—63;

o   За фонологичната система в старобългарски. — Palaebulgarica, 8, 1984, 2, p. 14—28;

o   Палаталната корелация в развоя на българския език. — ЕЛ, 39, 1984, 2, с. 51—59;

o   Принос към историята на славистиката в Бавария в нова славистична поредица [H. W. Schallen Die Geschichte der Slavistik in Bayern. Neuried, 1981 (Selecta Slavica, 5)]. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 3, p. 97—105;

o   Die Schule von Prof. Linda Sadnik und ihr Beitrag zur Paläobulgaristik. — In: Bulgarien. Internationale Beziehungen in Geschichte, Kultur und Kunst. Neuried, 1984 (Bulgarische Sammlung, 4), p. 251—260;

o   Хрониката на Симеон Логотет и отношението ѝ към реформата на търновските книжовници. — В: Търновска книжовна школа. 4. С., 1985, с. 204—222;

o   Комуникативни типове изречения в книжовния старобългарски език (по материал и от превода на „Слова против арианите“ от Константин Преславски). — Palaeobulgarica, 10, 1986, 3, р. 20—39;

o   Исторически развой на българския език. — В: Увод в изучаването на южнославянските езици. С., 1986, с. 215;

o   Старобългарски език. — В: Увод в изучаването на южнославянските езици. С., 1986, с. 43—134;

o   Zur Sprache der alten bulgarischen Übersetzungschroniken (Die Chronik des Symeon Metaphrastes und Logothetes). — In: Festschrift für Wolfgang Gesemann. 1. Beiträge zur Bulgaristik. Neuried, 1986, p. 329—350;

o   Към характеристиката на едносъставните изречения в книжовния старобългарски език. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 204—216;

 

 

692

 

o   Unpersönliche Sätze in der Übersetzung der „Reden gegen die Arianer“ und in anderen altbulgarischen Denkmälern. — Symposium Methodianum, p. 709—727;

o   .-Y. Guillou. Grammaire du vieux bulgare (vieux slave). Paris, 1984 (рец.). — Съпоставително езикознание, 13, 1988, 5, с. 161—163;

o   G. М. Michel. Das Plovdiver Evangeliar. Slavische Handschrift Nr. 67 der Plovdiver Nationalbibliothek — ein Denkmal der mittelalterlichen Sprache des 13.—14. Jahrhunderts. Edition und Untersuchung. Neuried, 1987 (рец.). — Palaeobulgarica, 13, 1989, 1, p. 117—119;

o   Zur syntaktischen Norm des Simeonschen Kodexes. Nach der Abschrift aus 1073. — Die slawischen Sprachen, 17, 1989, p. 133—146;

o   Структура на простото изречение в книжовния старобългарски език. С., 1990, 205 с.;

o   R. Večerka. Staroslověnština. Praha, 1984 (рец.). — Съпоставително езикознание, 15, 1990, 1, с. 81—85;

o   Към синтаксиса на Симеоновия сборник по преписа от 1073 г. — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 1, 1987 (1991), с. 283—294;

o   Просто изречение. Синтактични гърцизми в книжовния старобългарски език. — В: Граматика на старобългарския език. Фонетика. Морфология. Синтаксис. С., 1991, с. 361—427 (§§ 453—525), 519—524 (§§ 627—632);

o   Ново учебно помагало. H. Trunte. Словѣньскъıи ѩзъıкъ. Ein praktisches Lehrbuch des Kirchenslavischen in 30 Lektionen. Zugleich eine Einführung in die slavische Philologie. 1. Altkirchenslavisch. München, 1990 (рец.). — Palaeobulgarica, 15, 1991, 4, p. 114—117;

o   Zur altbulgarischen Übersetzung des Zwölfprophetenbuches. — Die slawischen Sprachen, 28, 1991, p. 173—197;

o   Zur slawischen Übersetzung des Zwölfprophetenbuches. — AnzSPh, 21, 1992, p. 159—181;

o   Zur kritischen Ausgabe des altbulgarischen Zwölfprophetenbuches. Das Buch Ioel. — AnzSPh, 22, 1994, 2, p. 206—241;

o   Преславският превод на Дванадесетте малки пророци. — В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, с. 229—272;

o   R. Večerka. Altkirchenslavische (Altbulgarische) Syntax. 1. Die lineare Satzorganisation. Freiburg i. Br., 1989 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 27); 2. Die innere Satzstruktur. Freiburg i. Br., 1993 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 27, 2) (рец.). — ZSPh, 55, 1995—1996, p. 399—405;

o   Книга на Дванадесетте пророци с тълкования. С., 1998 (Старобългарският превод на Стария завет. Под общата редакция и с въведение от Св. Николова. 1), 616+46 с.;

o   Книгата на пророк Йона и реконструкцията на първоначалния ѝ пълен превод. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. д-р Донка Петканова. С., 1998, с. 470—501;

o   Zur slawischen Bibelübersetzung: Das Zwölfprophetenbuch (Rezensionen und Textüberlieferung). — In: Slavistische Studien zum XII. Internationalen Slavistenkongreß in Krakau 1998. Frankfurt а. M., 1998, p. 239—257;

o   Молдовският калиграф йеромонах Гервасий. — In: Festschrift für Klaus Trost zum 65. Geburtstag. München, p. 341—355;

o   Das Buch Malachias und seine slavische Übersetzung. Aspekte der Rekonstruktion. — In: Ars Philologica. Festschrift für Baldur Panzer zum 65. Geburtstag. Frankfurt a. M.-Bern-New York-ParisWien, 1999, p. 671—690;

o   Балдур Панцер — виден славист и българист. — БЕ, 48, 1999—2000, 1, с. 88—93;

o   Н. Lunt, М. Taube. The Slavonic Book of Esther. Text, Lexicon, Linguistic Analysis, Problems of Translation. Cambridge, Mass., 1998 (рец.). — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 132—135;

o   Книгата на пророк Малахия и преславската ѝ рецензия. — В: ПОΛΙΧΡΟΝΙΑ. Сборник в чест на проф. Иван Божилов. С., 2002, с. 119—144;

o   Die Vitae prophetarum in slavischer Übersetzung. Vorlagen, Rezensionen, Textüberlieferung. — WSl, 48, 2003, p. 287—302.

 

            Лит.:

·       Dogramadžieva E. — ZS, 24, 1979, p. 277—278 (рец.);

·       Мичева В. — Съпоставително езикознание, 17, 1992, 4, с. 69—71 (рец.);

·       Дограмаджиева Е. Приносен труд в областта на старобългарския синтаксис. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 3, р. 135;

·       Hansaсk Е. — AnzSPh, 27, 1999, p. 227—229 (рец.);

·       Röhling H. — ABDOS. Mitteilungen, 19, 1999, 4, p. 29—30 (рец.);

·       Василев В. П. — БЕ, 48, 1999—2000, 6, с. 82—84 (рец.);

·       Славова Т. Старобългарският превод на книгите от Стария Завет — едно ново начало. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 1, р. 112—116;

·       Ribarova Z. — Slovo, 50, p. 244—251 (рец.);

·       Bláhová Е. — Slavia, 70, p. 99—101 (рец.);

·       Moszyński L. — RS, 52, 2001, p. 126—137 (рец.).

 

Екатерина Дограмаджиева

 

 

    (36). ЗОР, Янез (Zor, J.) (8.VI.1926) — словенски езиковед славист, медиевист. Роден в Любляна. Основно образование получава в Загреб. Завършва класическа гимназия в Загреб и Любляна (1945). Следва слав. филология и руски език във Философския фак. на Люблянския унив., където негови преподаватели са Р Нахтигал, Фр. Рамовж, К. Оштир. През 1948 полага държ. изпити по втора специалност старобълг. език, хърватски и сръбски език и литература. Дипломира се по специалността руски език и литература (1949). Асистент в Инст. по слав. филология в Любляна (1949—1961). Специализира в Инст. за обществени науки в Белград (1950—1952) и в Московския унив. (1956—1958), като междувременно води курс по словенски език в Инст. по славянознание и балканистика при РАН.

 

 

693

 

Лектор по словенски и сърбохърватски език в Гьотинген (1959—1961) и по руски език в Отдела за слав. езици и литератури във Философския фак. на Люблянския унив. (1961—1983); след оттеглянето на Фр. Томшич преподава старобълг. език (1971—1997); старши преподавател по старобълг. език и в Педагогическия фак. в Марибор (1985—1993). Проф. по слав. филология в университетите в Триест (1985—1987), в Целовец, Австрия (1988), във Видем, Италия (1989). Носител на Факултетната награда на Люблянския унив. за научна дейност (1980).

 

Основен обект в научните занимания на З. са глаголическата и кирилската палеография, както и развитието на кирило-методиевските традиции в словенските земи. Широко застъпени теми в публикациите му са Моравската мисия и дейността на Кирило-Методиевите ученици сред южните славяни, откриването и проучването на глаголически откъслеци на територията на Словения, отделни кирило-методиевски паметници. З. проследява кирило-методиевските традиции в Б-я, в земите край Адриатическо море, Далмация (о-в Крък), Истрия. Изгражда своя теза за битуването на глаголицата предимно в Кварненския регион и за нейното разпространение на северозапад към Истрия, а по-късно и за проникването ѝ в словенските земи (главно епиграфски паметници), като се основава и на фундаменталния труд на Бр. Фучич „Глаголически надписи“ (1982), в който са посочени 25 района в Словения, където са намерени повече от 80 надписи, графити, записи, подписи (върху църковни стени, каменни плочи, олтари и др.). Според З. историята на глаголическите надписи в Словения започва в района на Копър от средата на XV в. (в Заниград от 1447, Предлока от 1461—1466, Двори от 1468 и другаде); в края на века те се появяват в централната част на Словения и през XVI и XVII в. се разпространяват навсякъде в страната (Горенска, Доленска, Нотранска област).

 

Янез Зор

 

Важен принос на З. в глаголическата палеография са новооткритите или отново разчетени от него глаголически надписи (напр. в Стара Фужина, Бохин, от 1475 и 1499). След текстологическия анализ З. заключава, че езикът на тези надписи е народен, хърватско-чакавски; понякога в тях проникват словенски думи, но природата му като правило остава хърватска („Dělo Cirila in Metoda med Slovenci“, 1985). Като изключение З. посочва надписа на словенски език в Доленя вас при Сеножече (XV в.). Всъщност още в една от ранните си публикации („Glagolica на Slovenskem“, 1977) въз основа на глаголическия текст, записан в протоколите на словенските братства в периода 1583—1607, и на други текстове, какъвто е напр. Завещанието от 1596, съставено от свещеник Ю. Юринчич, той заключава, че словенските глаголаши възприемат не само глаголическата писменост, но и книжовния език, с който по традиция са си служели хърватските книжовници — съчетания на чакавски с кайкавски, икавски с екавски. Наличието обаче на т. нар. домашни елементи във фонетиката и лексиката

 

 

694

 

и на черти на живия говор, намерили най-добър израз в текста на Завещанието от 1596, му позволява да даде „частичен позитивен отговор“ на въпроса за запазването на кирило-методиевските традиции в словенските земи.

 

В разработките си З. привежда доказателства (бележка в мисал от 1583) за богослужение на разбираем (хърватски) език в словенски църкви през XVI в. (напр. в Камене); изучава глаголическите записи в поземлени книги, регистри и протоколи на братствата от техните годишни събори за периода 1548—1608; отбелязва дейността на значителен брой хърватски духовници глаголаши в Словения по време на войните с Турция и с Венецианската република в XVI в.

 

З. изследва още ок. 100 фрагмента от глаголически богослужебни книги, главно бревиари (55) и мисали (42), писани от края на XIII до XV в., както и т. нар. турски гласове — писма от граничните словенски стражи, в които се предупреждава за опасността от турско нашествие (XVI в.). В 1997 издава три глаголически фрагмента (MS 368/5) от сбирката на барон Жига Зойс в Народната и университетска библиотека в Любляна. Според З. фрагментите са от различни извори, добре представят развитието на глаголическото писмо от средата на XIII до XV в., т. е. от времето, когато хърватската обла глаголица се е оформяла, превръщала се е от зряла глаголица от XIV в. в „стройно и елегантно писмо от XV в.“. З. установява, че някои от фрагментите са части от по-големи кодекси. С оглед на еднаквите правописни норми и начина на редактиране на богослужебните книги той доказва принадлежността на мисали и бревиари към един скрипторий (такива са ватиканският Illirico 8 от 1435, Rakitna от 1443 и Selca I от 1443). Въз основа на особеностите на почерците определя авторството на някои фрагменти (напр. на мисал от Криже при Тържич); по откъсите идентифицира цялото съдържание на кодексите и разпознава езиковите пластове в тях. Според З. най-старите пластове са в евангелията и псалмите, чиято морфология е „чисто староцърковнославянска“, те представят и най-ранните преводи; по-късен произход имат текстовете от Стария завет. Тези особености З. обяснява с извора на преводите — Vulgata, а не Septuaginta. Още по-късни пластове вижда в молитвите и в т. нар. рубрики в небиблейски текстове, съдържащи хърватска, чакавска народна и диалектна лексика. В някои от фрагментите той открива чехизми, характерни за бенедиктинската писаческа школа от XV в. в Емаузкия манастир край Прага („Glagolski fragmenti kot děli večjih kodeksov“, 2000).

 

З. е автор на енциклопедични статии с основна кирило-методиевска проблематика, в които анализира и приносите на словенските учени в нейното разработване. В статиите „Glagolica“ (1989) и „Glagoljaši“ (1989) посочва Кирил като създател на глаголическото писмо, отбелязва видовете глаголица (кръгла, ъгловата и курсивна), значението на просветната дейност на хърватските глаголаши от Кварненските острови, Хърватското крайбрежие и Далмация след изгонването на Методиевите ученици от Моравия и Долна Панония и на тяхната борба за налагането на глаголическото писмо и слав. богослужение въпреки решенията на сплитските събори (925 и 1059—1060). Определя кирилицата като второто слав. писмо, възникнало в края на IX в. в Източна Б-я. Обръща внимание на безуспешните опити на словенските реформатори П. Дайнко (1824), Ф. Метелко (1825), М. Терновец (1891) и др. да въведат кирилско писмо в Словения („Ćirilica“, 1988).

 

За най-стария слав. книжовен език З. употребява термина „староцърковен славянски език“ (понякога използва и термините „старословенски”, „старобългарски“, „старославянски“). Той систематизира приносите на словенските медиевисти

 

 

695

 

(Б. Копитар, Фр. Миклошич, В. Облак, Нахтигал и др.) в създаването на граматики и речници, в събирането, публикуването и проучването на значителни кирило-методиевски паметници (Клоц. сб., Супр. сб. и др.). Определя Супр. сб. като „староцърковнославянски паметник“, съставен в Източна Б-я. Сред изданията на З. е Анонимната хомилия в Клоцовия сборник (1985). Под заглавието „Anonimna ali Metodova homilija v Clozovem glagolitu“ той публикува оригиналния и текст по изданието на Клоц. сб. на А. Достал (1959) и превод на хомилията на съвременен словенски език, като ги придружава с обстоен анализ на проблематиката около паметника.З. е един от съставителите на речника на Фрайзингенските молитви; участва също във фонетичния им препис (по международна фонетична транскрипция) и в превода им на съвременен словенски език.

 

 

            Съч.:

o   R. G. A. de Bray. Guide to the Slavonic Languages (рец.) — SR, 19, 1971, p. 216—217;

o   Glagolica na Slovenskem. — In: Slovansko jezikoslovje. Nahtigalov zbornik ob stoletnici rojstva. Ljubljana, 1977, p. 483—495;

o   Novo otkriti glagolski fragmenti iz leta 1370. — Jezik in slovstvo, 27, 1981—1982, 6, p. 191—195;

o   О fragmentih glagolskih rokopisnih misalov na Slovenskem. — In: XIX. Seminar slovenskega jezika, literature in kulture. Ljubljana, 1983, 18+2 p. [отд. отп.];

o   За фрагментите от глаголически ръкописни мисали в Словения. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 3, p. 9—22;

o   Glagolska pričevanja na Slovenskem. — Bogoslovski vestnik, 45, 1985, 2, p. 183—191;

o   Delo Cirila in Metoda med Slovenci. (Ob 1100—Letnici Metodove smrti). — In: XXL Seminar slovenskega jezika, literature in kulture. Zbornik predavanj. Ljubljana, 1985, p. 107—115;

o   Anonimna ali Metodova homilija v Clozovem glagolitu. — Acta ecclesiastica Sloveniae, 7, 1985, p. 255—264;

o   Ćirilica. — In: Enciklopedija Slovenije. 2. Ljubljana, 1988, p. 69;

o   Ciril in Metod. — In: Enciklopedija Slovenije. 2. Ljubljana, 1988, p. 69—71;

o   Glagolica. — In: Enciklopedija Slovenije. 3. Ljubljana, 1989, p. 217—218;

o   Glagoljaši. — In: Enciklopedija Slovenije. 3. Ljubljana, 1989, p. 218;

o   Glagolski fragmenti v Arhivu Republike Slovenije. — In: Rokopisi Arhiva Slovenije. Katalogi. 10. Ljubljana, 1990, p. 11—15, 17—18, № 3—4; p. 21, № 9; p. 22, № 12; p. 22—23, № 13; p. 24, № 14;

o   Glagolica in Slovenci. — In: Raziskovalec. 1. Ljubljana, 1992, p. 43—61;

o   Brižinski spomeniki. Znanstvenokritična izdaja. Ljubljana, 1993, 197 p. [в съавторство];

o   Panonska teorija. — In: Enciklopedija Slovenije. 8. Ljubljana, 1994, p. 233;

o   Trije glagolski fragmenti iz zapuščine barona Zige Zojsa. Ljubljana, 1997, 21 p.;

o   Stara cerkvena slovanščina. — In: Enciklopedija Slovenije. 12. Ljubljana, 1998, p. 271—272;

o   Supraseljski kodeks. — In: Enciklopedija Slovenije. 12. Ljubljana, 1998, p. 375—376;

o   Tomšič, France. — In: Enciklopedija Slovenije. 13. Ljubljana, 1999, p. 284;

o   Glagolski fragmenti kot deli večjih kodeksov. — Istrske teme. List za slovensko Istro, 3, 2000, 11—12, p. 1—3.

 

            Лит.:

·       Derganc A. Janez Zor — šestdesetletnik. — Jezik in slovstvo, 32, 1986—1987, 1, p. 17—18;

·       Jakоpin F. Zor Janez. — In: Slovenski biografski leksikon. 15. Ljubljana, 1991, p. 846—847.

 

Елена Томова

 

 

    (37). ИЛИЕВ, Илия Георгиев (21.ІІІ.1954) — бълг. историк медиевист. Роден в София, където получава средно образование (1972). Завършва класическа филология в Софийския унив. (1980). Преподава старогрц. език и средновековна история в Националната гимназия за древни езици и култури в София (1981—1984); същевременно е редовен аспирант в Инст. по история при БАН. Кандидатска дисертация на тема „Климент Охридски. Живот и книжовна дейност“ защитава през 1984. Н. с. (1984) и ст. н. с. (1994) в Секцията по средновековна история на България в Института; ръководител на Секцията (от 2000). По време на следването си специализира класическо изворознание при Ал. Фол в Софийския унив., палеография и кодикология при Л. Политне и В. Ацалос в Солунския унив., както и в Центъра за византоложки проучвания (Dumbarton Oaks Center) във Вашингтон (1985—1986).

 

Изследователската работа на И. е предимно в областта на кирилометодиевистиката. Основно тематично ядро в нея са епохата, личността и книжовното дело на Климент Охридски. Като изхожда от убеждението, че съвременната наука почти не може да разчита на нови извори, И. се опитва да преосмисли познатата информация от първостепенни книжовни паметници въз основа на исторически и филологически анализ. Така е оформено напр. мнението му за местоположението на изчезналия бълг. гр. Девол,

 

 

696

 

Илия Илиев

 

административния център на областта Кутмичевица. Съчетанието „Ливание Деволско“, засвидетелствано във Второто старобългарско житие на Наум Охридски, според него е названието на областта, получила името си от гр. Девол; тази област се е намирала между южния бряг на Охридското езеро, р. Девол, планините Мокра и Суха гора. По друг дискусионен въпрос от биографията на Климент — изпращането му да учителства в югозападните бълг. земи — И. привежда убедителна аргументация, с която определя този акт на бълг. владетелски двор като решение със стратегическа цел. Авторитетният Кирило-Методиев ученик, смята той, е трябвало да съдейства за духовното сплотяване и приобщаването на населението от тези краища към политиката на централното управление и да организира още едно книжовно средище в район, където обстановката за просветна работа била посложна от столичната. И. се произнася и за епархията на Климент Охридски, застъпвайки становището, че той е бил епископ на част от драговитските племена, които след 864 живеели на територията на Б-я, по средното течение на Вардар (друга част оставала подчинена на виз. власт и съответно — на виз. Солунска митрополия). Климент, подчертава И., превръща Девол, след това и Охрид в опора на бълг. културно противопоставяне срещу два от най-могъщите центрове на елинизма на Балканите — Солун и Драч. И. коригира и представата за българо-виз. граница, определена с мирния договор от 864.

 

Проблемите, които И. проучва, закономерно обхващат дейността и книжовното наследство на Теофилакт Охридски. Заниманията му с написаното от него Пространно житие на Климент Охридски имат за резултат предложения за ново четене на няколко важни момента от текста (във връзка с приписваното на Теофилакт отрицателно отношение към всичко българско, със сведенията за началото на епископските действия на Методий, с догматическото становище на немското духовенство за произхождението на Св. Дух „и от Сина“ — т. нар. filioque, с предположението, че Климент е приел своята епископия на части (на два пъти), и др. (1991). В специална публикация (1993) И. разглежда начина, по който Теофилакт Охридски е извличал сведения от своите източници за Кирило-Методиевата епоха (той или не е познавал ЖК и ЖМ, или ги е използвал най-общо и свободно; обратно, зависимостта му от най-старото слав. житие на Наум, както и от някои народни предания е много по-голяма). През 1994 И. издава в отделен том на ГИБИ най-важните с оглед на бълг. средновековна история творби на архиепископ Теофилакт с превод на бълг. език: Пространното житие на Климент Охридски (въз основа на известните засега 9 преписа); Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици (творбата съдържа данни за историята на югозападните бълг. земи, по-специално за тяхната християнизация

 

 

697

 

и за християнизацията на бълг. хански двор, за бълг. владетели от хан Крум до цар Симеон); 131 писма до високопоставени светски и духовни личности (текстовете разкриват важни страни от състоянието на бълг. земи в Македония през втората половина на XI и първата половина на XII в.); стихотворение, посветено на Никифор Вриений; част от Обяснение към писмото на ап. Павел до римляните. Критически издаденият текст на Пространното Климентово житие е поместен и в „Byzantinobulgarica“ (1995) заедно с встъпителна изследователска студия (с. 62—80) и истор. коментар (с. 107—120).

 

И. участва в издаването и коментирането и на други извори за бълг. история — унгарски наративни латиноезични текстове (2001), сведение за управлението на цар Иван Асен II (1991), Речта на Никита Хониат в чест на митрополит Константин Пантехни (1996) и др.

 

 

            Съч.:

o   Бележки върху биографията на Климент Охридски. — ИП, 40, 1984, 1, с. 97—105;

o   La mission de Clément d’Ohrid dans les terres sud-ouest de la Bulgarie medievale. — EH, 13, 1985, p. 53—72;

o   Notizen zur literarischen Tätigkeit von Kliment Ochridski. — Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstituts in Österreich, 9, 1987, 1, p. 67—77;

o   „Унгарската хроника“ на Йоан Туроци от XV в. като извор за средновековната история на България [Димитров Хр., И. Илиев]. — ИП, 44, 1988, 6, с. 75—88;

o   Новото критично издание на Пространното житие на Климент Охридски. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 329—333;

o   Narratio Athonensis ad Annum MCCXXXV. — BHR, 19, 1991, 1, p. 74—81;

o   Бележки върху творчеството на Теофилакт Охридски. — ИП, 47, 1991, 3, с. 67—91;

o   The Маnuscript Tradition and the Authorship of the Long Life of St. Clement of Ohrid. — Bsl, 53, 1992, p. 68—73;

o   Кирило-методиевски традиции в творчеството на Теофилакт Охридски. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 140— 142;

o   680—1868. [Паметни битки и сражения през Българското средновековие]. — В: Паметни битки и сражения. С., 1993, с. 7—39;

o   Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български, отнасящи се до българската история. С., 1994 (ГИБИ, 9, 2), 240 с.;

o   The Long Life of Saint Clement of Ohrid. A Critical Edition. — Bbg, 9, 1995, p. 62—120;

o   Българският първоучител св. Климент Охридски. — Родина, 1996, 1, с. 109—121;

o   Проблеми при изучаването на българската средновековна история в средните училища. — ИП, 52, 1996, 1, с. 139—143;

o   Реч на Никита Хониат, адресирана до Константин Пантехни, митрополит на Филипопол [Данчева-Василева А., И. Илиев]. — ИП, 52, 1996, 5, с. 108—142;

o   Пространното житие на св. Климент Охридски, архиепископ български, в историческа интерпретация. — Минало, 3, 1996/3, с. 22—27;

o   Теофилакт Охридски, архиепископ български. — История, 5, 1996, 1, с. 28—33;

o   Византийските василевси. С., 1997, с. 293—365;

o   Папа Николай IV и българите [Билярски Ив., И. Илиев]. — ИП, 53, 1997, 6, с. 159—187;

o   Неизползвано известие за българската история в документ от времето на крал Шарл Д’Анжу (1266—1285) [Илиев И., Ив. Билярски]. — ИП, 54, 1998, 3—4, с. 167—170;

o   Относно построяването на първоначалния катедрален храм „Св. Богородица“ в Пловдив [Данчева-Василева А., И. Илиев]. — В: Светогорска обител Зограф. 3. С., 1999, с. 186—192;

o   Регинският мирен договор и средновековният град-крепост Цепена [С приложение превод на Посланието на император Теодор Ласкарис до източните провинции]. — ИП, 56, 2000, 3—4, с. 205—214;

o   Унгарски латиноезични извори [за българската история]. 1. Наративни извори. Съставители И. Илиев, Кр. Гагова, Хр. Димитров. Превод И. Илиев, Кр. Гагова. С., 2001 (ЛИБИ, 5, 1), 195 с.;

o   За живота той научи и от историята. Сър Стивън Рънсиман (7 юли 1903 — 1 ноември 2000). — Studium, 1, 2001, 1, р. 22;

o   Варягите в историята на Първото българско царство. — В: Викингите — мореплаватели, откриватели, създатели. Материали от международна конференция, проведена в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (15—17 май 2000). С., 2001, с. 85—88;

o   Управлението на княз Расате (Владимир) (889—893). Един неуспешен опит за европейска преориентация във външната политика на България. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 407—410;

o   Едноличната власт в езическа България. — ИП, 58, 2002, 1—2, с. 5—23.

 

            Лит.:

·       Данчева-Василева А. — Родина, 1, 1996, 2, с. 169—172 (рец.).

 

Ани Данчева-Василева

 

 

    (38). ИЛИЕВСКИ, Петар (2.VII.1920) — македонски филолог класик и палеославист. Роден в с. Бигор Доленци, Кичевско, Западна Македония, където получава начално образование. Продължава обучението си в Неготин Крайна, Сърбия. Завършва Семинарията в Битоля (1941) и Богословския фак. на Софийския унив. (1946).

 

 

698

 

Петар Илиевски

 

До 1952 е учител в Скопие по вероучение, руски и лат. език; през този период участва в подготовката на македонския превод на Евангелието. Следва класическа филология във Философския фак. в Скопие (1952—1956), където остава на работа като асистент. През учебната 1957/1958 специализира микенска епиграфика в Кеймбридж при Дж. Чедуик и подготвя докторска дисертация върху аблатива, инструментала и локатива в най-старите грц. текстове (след защитата ѝ в Скопие през 1960 се хабилитира; публикувана е през 1961). Извънреден (1966) и редовен (1971) проф. по грц. и лат. историческа граматика; от 1971 до пенсионирането си в 1985 ръководи Катедрата по класическа филология в Скопския унив. Гост-проф. в Римския унив. (1968) с цикъл лекции по микенска грц. морфология. Главен редактор (от 1961) на сп. „Жива антика“. Дописен (1979) и редовен (1983) член на Македонската академия на науките и изкуствата, член на Центъра за балканоложки изследвания при Академията на науките и изкуствата на Босна и Херцеговина в Сараево (1981), на Международната комисия за микеноложки изследвания (от 1965) и др. Два пъти (1973, 1990) удостояван с републиканската награда „11 октомври“ за трудовете „Крнински дамаскин“ (1972) и „Балканолошки лингвистички студии со посебен осврт кон историскиот развој на македонскиот јазик“ (1988).

 

Проучванията на И. са главно в областта на класическата филология (по-специално на микенския грц. диалект) и на балк. езикознание. Сред интересуващите го теми от по-общ характер са микенската просопография като истор. извор, методологическите основания за съпоставки между микенската и слав. религия, значението на микенските скриптории за реконструкцията на микенската администрация, структурните особености на микенско-грц. лични имена, ролята на грц. език и на балк. латински език в развоя на старослав. деклинация, лексикалните реликти от стария балк. езиков слой в южнослав. езици, топонимията като „език на земята“ и др. От историкофилологически зрителен ъгъл И. разглежда и въпроси на средновековната южнослав. книжнина, най-често на дамаскинарската (трансформацията на класическото наследство в проповедите на Дамаскин Студит, дамаскините в процеса на обновяването на писмения език, контекст и интерпретация на Дамаскиновите слова и др.).

 

В научните занимания на И. кирилометодиевската проблематика е застъпена системно и многостранно. Най-значителните му публикации от този вид (повечето от тях в нови версии) са събрани в кн. „Светила незаодни. Словенските првоучители и нивните ученици“ (1999). Както в обзорните, така и в центрираните около единични въпроси разработки И. откроява ясно свои тези. Той смята напр., че т. нар. Брегалнишка мисия

 

 

699

 

на Константин-Кирил и Методий не може да бъде причислена към исторически достоверните събития в техните биографии. Обяснението му за пълното премълчаване на Моравската мисия във виз. извори е следното: със своята безпрекословна отдаденост на слав. просветно дело солунските братя са стигнали „до крайност“ и по този начин са нарушили типичния за виз. дипломация принцип на равновесието. И. не приема твърдението, че тяхната мисионерска работа е била второстепенен момент във възложените им от имп. двор политически задачи; според него вярно е обратното — животът им е бил преди всичко служба на Словото в евангелски смисъл. Тази много важна констатация е допълнена с анализ на Кириловата идея за равноправието на езиците, която именно осигурява на просветителската мисия на първоучителите истор. перспектива и резултатност. И. се включва и в научните обсъждания за „философския профил“ на Константин-Кирил, определяйки категорично слав. първоучител като „ортодоксален теолог“.

 

В голям брой публикации И. представя дейността на Климент Охридски и Наум Охридски, значението на създаденото от тях Охридско книжовно средище, възникването и развитието на култа към тях. Особено полезни и богати на информация са неговите коментари за сборния образ на Седмочислениците — несъмнено една от най-значителните прояви на кирило-методиевските традиции сред южните славяни (1993, 1994). В опита му да намери вярното обяснение за изпращането на Климент в Кутмичевица обаче личи влиянието на стари схващания (Климент бил „отстранен“ от бълг. престолен град, защото не приемал въвеждането на кирилицата).

 

И. е автор на изчерпателни анализи върху Проглас към Евангелието (1995, 1997, 1998), Канона за апостол Андрей от Наум Охридски (1995, 1996), Успение Кирилово (1996). Важен археографски принос представляват откритите от него преписи в сборник от XV в. на три от най-ранните произведения на старобълг. литература — Похвалното слово за Йоан Кръстител и Похвалното слово за четверодневния Лазар от Климент Охридски и Словото за Сретение от Йоан Екзарх, чийто текст, макар и непълен, И. възпроизвежда наборно и с пълно основание го окачествява като „теоретично-богословски“ по дух (1956).

 

В монографията „Појава и развој на писмото. Со посебен осврт кон почетоците на словенската писменост“ (2001) И. систематизира вижданията си за създаването на слав. писменост и на слав. литургичен и литературен език. В подробен встъпителен дял са изложени сведения за значението на писмото в „целокупната“ култура на човечеството, за основните му разновидности и за етапите на неговото усъвършенстване в рамките на най-старите цивилизации. Централно място в труда е отредено за глаголицата, наречена от И. „иконично писмо за нагледна евангелска проповед“ (с. 129). Изяснени са обстоятелствата около нейното сътворяване, идейните и конструктивните принципи на създателя ѝ Константин-Кирил, възможностите за възстановяване на първоначалния ѝ облик; направен е палеографски и историкосравнителен анализ на глаголическите букви, обсъдено е съотношението звук–графема. Вторият централен обект на изложението — Кирило-Методиевият писмен език — е характеризиран с оглед на диалектната му основа, на първите слав. преводни и оригинални текстове, както и чрез преглед на становищата за названието му (позовавайки се на мнението на Й. Хам и X. Лънт, И. обявява за „най-правилно“ определянето му като „староцърковнославянски“, без да изключва употребата и на „старославянски“, с. 236). Заключителната глава е посветена на Охридския книжовен център;

 

 

700

 

обособени като допълнение са още две глави — за топонима Кутмичевица и за графитите от Крупище и Баргала, които според И. не са доказателство за съществуването на оформено слав. писмо преди Моравската мисия.

 

 

            Съч.:

o   Две слова на Климент Охридски и едно на Јован Егзарх во еден ракописен зборник од XV век. — МЈ, 7, 1956, 1, с. 73—98;

o   Аблативот, инструменталот и локативот во најстарите грчки текстови. Скопје, 1961, 11+147 с.;

o   Грчко-словенска културна симбиоза во Македонија. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 45—55;

o   Учество на грчкиот и балканскиот латински во развојот на старословенската деклинација (Кон проблемот за појавата на аналитизам во словенските јазици на Балканот). — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 81—96;

o   Владимир Георгиев (16.II.1908—14.VII.1986). — Жива антика, 36, 1986, 1—2, с. 95—97;

o   Просветителската мисија на св. Методија. — В: Кирило-методиевскиот (старословенскиот) период и кирило-методиевската традиција во Македонија. Прилози од научниот собир одржан по повод 1100-годишнината од смртта на Методиј Солунски. Скопје, 1—3 октомври 1985 г. Скопје, 1988, с. 249—258;

o   Просветната програма на св. Климент Охридски. — В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развитокот на словенската просвета. Скопје, 1989, с. 267—277;

o   The Strumitsa (Macedonian) Apostle. — Macedonian Review, 22, 1992, 2, p. 151—156;

o   Терминот ἐπτάριθμος и состав на групата „Свети словенски Седмочисленици“. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 18, 1993, 2, с. 5—31;

o   The Enlightenment of the Slavs (Ex Oriente lux). — Macedonian Review, 23, 1993, 2—3, p. 151—161;

o   Константин-Кирил „Философ“ — ортодоксен теолог. — Прилози МАНУ Одделение за лингвистика и литературна наука, 19, 1994, 1—2, с. 77—103;

o   Мотивот светлина во делата на св. Климент Охридски. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 19, 1994, 1—2, с. 105—131;

o   The Slavonic Holy Seven Saints (Sedmočislenici). — Macedonian Review, 24, 1994, 3, p. 185—194;

o   Апотеоза на Словото во Прогласот кон св. Евангелие од Константин Философ — св. Кирил. — Жива антика, 45, 1995, 1—2, с. 23—36;

o   Метафората светлина во химнографията на словенските првоучители и нивните ученици. — Културен живот, 40, 1995, 1—2, с. 42—48;

o   Поетско-стилистички особености во Канонот за ап. Андреј од св. Наум Охридски. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 20, 1995, 1—2, с. 71—101;

o   Појава, промени и традиција на словенското писмо во Македонија. — Културен живот, 40, 7—8, с. 22—27;

o   Свв. Климент и Наум Охридски (Просветителство со удвоени сили). — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Прилози од научен собир одржан на 13—15 септември 1993. Скопје, 1995, с. 17—29;

o   Авторскиот потпис „Нишчии Наоум“ во Канонот за св. апостол Андреј. — В: 1100 години од хиротонизирагьето на свети Климент во епископ и доагањето на свети Наум во Охрид. Охрид, 1996, с. 131—144;

o   Апокрифни интерполации во Краткото житие на св. Кирил-Философ („Успение Кирилово“). — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 21, 1996, 1, с. 5—24;

o   „Енигматичните“ знаци врз градежен материјал од црквите на Брегалница. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 21, 1996, 1, с. 25—39;

o   Идејата на Константин Философ за рамноправност на јазиците. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 21, 1996, 2, с. 17—37;

o   Палеографско-јазични особености во канонот за Ап. Андреј од Св. Наум Охридски. — В: Студии за македонскиот јазик, литература и култура. Зборник реферати од Втората македонско-северноамериканска славистичка конференција за македонистика „Македонскиот јазик, литература и култура“. Охрид, 16—19 август 1994. Скопје, 1996, с. 11—26;

o   За античката просодија во македонски припев. Скопје, 1997, 141 с.;

o   Охридскиот книжевен центар и словенската писменост. — Прилози МАНУ Одделение за општествени науки, 28, 1997, 1—2, с. 7—41;

o   Појава, промени и традиција на словенското писмо во Македонија. — В: Педесет години на македонската наука за јазикот. Скопје, 1997, с. 19—35;

o   Проглас кон св. Евангелие на Константин Философ. — В: Илиевски П. Хр. За античката просодија во македонски припев. Скопје, 1997, с. 98—121;

o   Романтичарскиот занес на нашите преродбеници и научноисториските факти за античките македонци. — В: Македонското научно-литературно другарство и неговиот континуитет до основањето на Македонската академија на науките и уметностите. Скопје, 1997, с. 53—58;

o   Сесловенски и универзални пораки во Прогласот кон светото Евангелие од Константин-Кирил. — В: Македонско-руски јазични, литературни и културни вреки (материјали од Првата македонско-руска славистичка конференција, Охрид, 23—24 август 1995 г.). Скопје, 1998, с. 31—51;

o   Светила незаодни. Словенските првоучители и нивните ученици. Скопје, 1999, 464 с.;

o   Појава и развој на писмото. Со посебен осврт кон почетоците на словенската писменост. Скопје, 2001, 384 с.

 

            Лит.:

·       Иванова-Мирчева Д. Йоан Екзарх Български. Слова. 1. С., 1971, с. 13, 23, 29;

·       Бицевскa K. — МЈ, 23, 1972, с. 344—346 (рец.);

 

 

701

 

·       Moszyński L. — RS, 36, 1975, p. 85—88 (рец.);

·       Милев M. Библиографија на објавени трудови на проф. д-р Петар Хр. Илиевски. — Жива антика, 30, 1980, 1—2, с. 9—16;

·       Тодоровиќ Μ. М. Petro Chr. Ilievski — sexagenario. — Жива антика, 30, 1980, 1—2, с. 5—8;

·       Библиографија на доп. член Петар Хр. Илиевски. — В: Пристапни предавања, прилози и библиографија на новите членови на Македонската академија на науките и уметностите. 6. Скопје, 1982, с. 127—135;

·       Митевски В. Поговор. — В: Илиевски П. Хр. За античката просодија во македонски припев. Скопје, 1997, с. 137—141;

·       Rіbarova Z. — Slavia, 71, 2002, p. 365—368 (рец.).

 

Лиляна Грашева

 

 

    (39). КЛАНИЦА, Зденек (Klanica, Z.) (28.XI.1938) — чешки археолог и историк. Роден в Грубско край Бърно. Гимназия завършва в Микулов (1955). Висше образоване по история и археология получава в Масариковия унив. в Бърно (1955— 1960), където слуша лекции на Й. Шебанек, Фр. Хейл, Е. Шимек и Фр. Калоусек. Веднага след защитата на дипломната си работа „Аварите в Моравия“ (1960) постъпва като старши асистент в Археол. институт при Чехословашката АН. Работи на разкопките в Микулчице, където впоследствие е заместник-ръководител по научната част (1963—1973) и ръководител на разкопките (1975—1990). Оглавява археол. проучване и на други слав. обекти в Моравия: селище от VIIX в. в Мутенице (1975—1977), погребения от VІІ—ХІ в. в Нехвалин (1975—1976) и погребения и селище от VІІІ—ХІ в. в Прушанки (1978—1988). През 1972 защитава кандидатска дисертация за довеликоморавско селище в Микулчице и неговите връзки с Карпатската котловина. След научен стаж (1974—1975) в Инст. по археология към АН на СССР в Москва оглавява Слав. отдел в Археол. институт при Чехословашката АН в Бърно (1975—1990). Хабилитира се като доц. по слав. археология в Масариковия унив. (1985); д-р на истор. науки (1987). Един от организаторите на специализираната изложба „Велика Моравия и християнските мисии сред славяните“, представена във Виена (1966), Майнц, Вроцлав, Берлин, Стокхолм (1966—1968), Ленинград (дн. Санкт Петербург, 1971), Москва и Киев (1972), София (1979), Лондон (1982), както и на мемориалната акция, посветена на 1100-годишнината от смъртта на моравския архиепископ Методий (1985). Удостоен със златен медал „Св. св. Кирил и Методий“ на Чехословашката православна църква (1989).

 

К. насочва изследователската си работа към началния етап от заселването на Южна Моравия от славяните, към осмисляне и оценка на най-старата слав. култура, към проучване на археол. паметници от времето на Кирило-Методиевата Моравска мисия. Прилагайки сравнителния анализ върху западнослав. и източнослав. материал, той представя различни видове паметници на материалната култура (керамика, сечива, оръжия, украшения) и постига значими обобщения, които се включват в характеристиката на погребения, селища, крепости, както и на явления от духовния живот на славяните в Централна Европа през Ранното средновековие. Постановките, свързани със слав. прародина, изграждането на държавата на слав. княз Само (623—658), завоеванията на аварите и възникването на славяно-аварската културна симбиоза, чиято основа К. търси и открива в Средния и Далечния изток, допълват реконструираната върху археол. доказателства материалнокултурна панорама в неговите публикации. Великоморавската мисия според К. изпълнява своеобразна разграничаваща функция — не само с приемането на християнството, но и с пренасянето на културни традиции и влияния от виз. регион, където слав. елемент вече е постигнал друга симбиоза, най-вече с участието на българите и другите южни славяни. Така следите от дейността на първоучителите Константин-Кирил и Методий са очертани не само като процес на създаване и разпространение на писмени паметници,

 

 

702

 

но и като съществен фактор в оформянето на цялостния раннофеодален културен облик на западнослав. земи. К. обръща внимание и на зараждащата се многопластовост на слав. културно развитие, намерила отражение и в следващите векове.

 

 

            Съч.:

o   Výsledky čtrnácté sezóny výzkumu u Mikulčicích. — In: Přehled výzkumů Archeologického ústavu ČSAV v Brně. Brno, 1967, p. 61—85;

o   Bibliografia do problematyki paňstva Wielkomorawskiego [Havlík L., Z. Klanica, J. Kramare k]. — Silezia antiqua, 10, 1968, p. 192—239;

o    Vorgroßmährische Siedlung in Mikulčice und ihre Beziehungen zum Karpatenbecken. — Studijné zvěsti Archeologického ústavu — Nitra, 16, 1968, p. 121—132;

o   Zur Frage der Anfänge des Burgwalls „Valy“ bei Mikulčice. — Archeologické rozhledy, 20, 1968, p. 626—643;

o   Die Ergebnisse der fünfzehnten Grabungskampagne in Mikulčice. — In: Přehled výzkumů Archeologického ústavu ČSAV v Brně. Brno, 1968, p. 43—52;

o   Pokus o třídění keramiky z Mikulčic. — In: Sborník Josefu Poulíkovi k šedesátinám. Praha, 1970, p. 103—114;

o   Symbolika velkomoravských ozdob. — Sborník Národního muzea v Praze, A 24, 1970, 1—2, p. 73—79;

o   Velkomoravský gombík. — Archeologické rozhledy, 22, 1970, p. 421—446;

o   Dvě mikulčická kování s figurální výzdobou. — SPFFBU, E 16, 1971, p. 185—198;

o   Předvelkomoravské pohřebiště v Dolních Dunajovicích. Příspěvek k otázce vzájemných vztahů Slovanů a Avarů v Podunají. Praha, 1972 (Studie Archeologického ústavu ČSAV v Brně, 1., 1 ), 63 p.;

o   Великая Моравия. Сокровища прошлого чехов и словаков. Каталог чехословацкой выставки в Москве. М., 1972;

o   Velkomoravskév řemeslo. Materiály z výzkumu Archeologického ústavu ČSAV v Brně. Liberec, 1972, 54 p.;

o   Zur Frage des Ursprungs der gegossenen Bronzeindustrie des 7.—8. Jh. — Balkanoslavica, 1, 1972, p. 97—105;

o   Die Slawen im Marchgebiet und ihre Beziehungen zum awarischen Stammesverband. — In: Berichte über den II. Internationalen Kongreß für slavische Archäologie. 2. Berlin, 1973, p. 339—344;

o   Práce klenotníků na slovanských hradištích. Praha, 1974 (Studie Archeologického ústavu ČSAV v Brně, 2., 6), 93 p.;

o   A régi szlávok müvészete. — Természet és társadalom, 17, 1977, 11, p. 48—53;

o   Umenie starých Slovanov. — Priroda a spoločnosť, 26, 1977, 23, p. 48—54;

o   Slované na našem území a první společný státní útvar předků Čechů a Slováků. — Věda a život, 26, 1981, 12, p. 819—824;

o   Archeologie a počátky slovanského písemnictví. — Věda a život, 27, 1982, 11, p. 787—789;

o   Great Moravia. The Archeology of Ninth-Century Czechoslovakia. London, 1982, 37 p. [Веeby S., D. Brackton, Z. Klanica];

o   Mikulčice, gegenwärtiger Stand und Perspektiven. — In: Přehled výzkumů Archeologického ústavu ČSAV v Brně. Brno, 1983, p. 39—44;

o   Mikulčice, Klášteřisko. — Památky archeologické, 76, 1985, p. 474—539;

o   Náboženství a kult, jejich odraz v archeologických pramenech. — In: Velká Morava a počátky československé státnosti. Praha-Bratislava, 1985, p. 107—139;

o   První slovanská kultura. — Kulturní rozvoj, 1, 1985, 11, p. 8—9;

o   Počátky slovanského osídlení našich zemí. Praha, 1986, 260 p.;

o   Religion und Kult, ihr Reflex in archäologischen Quellen. — In: Großmähren und die Anfänge der tschechoslowakischen Staatlichkeit. Prag, 1986, p. 120—158;

o   Archeologické prameny ke studiu počátků šíření křesťanství na Velké Moravě. — In: Odkaz soluňských bratří. Sborník referátů z konference sdružení Pacem in terris v Hradci Králové, 1985. Praha, 1987, p. 145—150;

o   K vývoji sídlištní struktury v zázemí Mikulčic v 6—13. stol. — In: XVI. Mikulovské symposium, 1986. Praha, 1987, p. 126—133;

o   Падение аварской державы в Подунавии. — В: Этносоциальная и политическая структура ранно-феодальных славянских государств и народностей. М., 1987, с. 74—82;

o   Slovanský templ, palác а kostel. — In: Rodná země. Sborník k 100. výročí muzejní a vlastivědné společnosti v Brně. Brno, 1988, p. 156—167;

o   Einige archäologischen Quellen zur Entwicklungsfrage der gesellschaftlichen Organisation Großmährens. — В: Труды V Международното конгресса археологов-славистов. 4. Секция 1. Киев, 1988, с. 98—105;

o   Pohřebiště v Hodoníně — Lužicích. Předběžný typologický rozbor nálezů. — Jižní Morava. Vlastivědný sborník, 2528, 1989, p. 145—162.

 

            Лит.:

·       Slavica na Masarykově univerzitě v Brně. Literární věda, jazykověda, historiografie, uměnovedy. 2 изд. Brno, 1993, p. 159—160.

 

Иван Павлов

 

 

    (40). КОС, Милко (Kos, Μ.) (12.ΧΙΙ.1892—24.ΙΙΙ. 1972) — словенски историк медиевист. Роден в Горица, Словения. Завършва словенско-немско основно училище (1903) и класическа гимназия с преподаване на немски език (1911) в родния си град. Следва история и география във Виена (1911—1916) с допълнителни специалности славистика (при М. Решетар) и история на изкуството. Защитава докторска дисертация на тема: „Bertold Andeški, oglejski patriarh“ (1916). През 1917 успешно полага изпити по палеография, дипломатика, сфрагистика, хронология и архивистика. Н. с. (1919) и асистент (1920—1924) в Лицейската библиотека в Любляна, където се занимава с описване на средновековни ръкописи. Специализира помощни истор. дисциплини в Париж, във Висшето училище за подготовка на палеографи и архивисти (Ecole des Chartes, 1921—1922).

 

 

703

 

Доц. по тези предмета във Философския фак. на Белградския унив. (1924—1925). Извънреден (1926), редовен (1934) и хоноруван (1965—1967) проф. по обща средновековна история и помощни истор. науки във Философския фак. на Люблянския унив., където е ръководител на Катедрата по история (1941—1950; 1958—1965), декан (1935—1936) и зам.-декан (1936—1937). Зам.ректор (1941, 1945—1948) и ректор (1941—1945) на Люблянския унив. Член (1928) на Научното д-во за хуманитарни науки, предшественик на Отдела за философски, филологически и истор. науки към Словенската академия на науките и изкуствата. Член (1937) на д-вото „Академия на науките и изкуствата в Любляна“ (дн. Словенска академия на науките и изкуствата); временен (1938—1939) и главен (1950—1972) неин секретар. Акад. (1939). Директор на Инст. за история и ръководител на неговата Секция за обща и народна история (на чиято основа възниква Инст. за история „Академик Милко Кос“) при Академията (1948—1972). Член-кор. на Слав. инст. в Прага (1936), Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб (1937), Кралската чешка академия за обществени науки в Прага (1937), Полската АН (1948), Инст. за проучване на австрийската история във Виена (1953). Извънреден член на Сръбската академия на науките и изкуствата (1961). Удостоен е с дипломата „Златен докторат“ във Философския фак. на Виенския унив. (1966). Почетен д-р на Люблянския унив. (1969). Умира в Любляна.

 

Милко Кос

 

К. е сред най-авторитетните представители на словенската истор. наука. Между многобройните му изследвания се открояват с обобщителния си характер прегледът на развитието на словенската историография до началото на 30-те г. на XX в. („Pregled slovenske historiografije“, 1935), критическият обзор върху периодизацията на словенската история („Periodizacija jugoslovenske istorije“, 1935), характеристиката на архивните материали за словенската история през Средновековието („Gradivo za starejšo zgodovino Slovencev v arhivih izven naših meja“, 1963). Много значителен е приносът на K. за събирането и издаването в три тома на средновековните извори за словенската история (1939—1954). Главната си концепция за средновековната история на Словения той излага в капиталния си труд „Zgodovina Slovencev od naselitve do reformacije“ (1933). Всепризнати са и заслугите му като палеограф и автор на описи на средновековни ръкописи, запазени в западноевроп. и в словенски библиотеки.

 

Постановките на К. в областта на кирилометодиевистиката се оформят на основата на неговите проучвания върху политическата и културната история на словенците през IX—X в. Той е автор на незагубили и днес значението си студии, посветени на Фрайзингенските молитви. Първата от тях (1924) съдържа основен палеографски и кодикологически

 

 

704

 

анализ на паметника. За пръв път К. уточнява състава на ръкописа и определя неговите шест части (на лат. и словенски език), обединени от литургично-хомилитичното си съдържание. След критичен обзор на съществуващите мнения за възникването на паметника той стига до заключението, че основните текстове на Фрайзингенските молитви са съставени в районите на старобаварските книжовни школи в периода 975—1025. Въз основа на палеографските особености на словенските текстове обобщава, че за тяхното съставяне е използвано минускулното писмо (както и при лат. текстове от същата епоха). Във втората студия (1931) К. извършва сравнителен анализ на почерците във втората и третата част на словенските текстове във Фрайзингенските молитви, от една страна, и от друга, на кодекс от Държ. архив в Мюнхен (Cod. 3b), представляващ документ за замяна на църковен имот в Горно Корошко, съставен между 972 и 981 от фрайзингския епископ Абрахам до клирика Руодхариус. Според него текстовете са написани от един и същ преписвач. Третата публикация, осъществена съвместно с Фр. Рамовш, представя факсимилно издание на Фрайзингенските молитви с превод на съвременен словенски език и с обширен научен коментар (1937). Изказано е предположението, че словенските текстове са подбрани от немски духовник въз основа на други подобни образци, незапазени до днес. Според К. липсват пряка литературна връзка и езикова близост между Фрайзингенските молитви и т. нар. от него староцърковнослав. текстове, които Методиевите ученици използвали в княжеството на Коцел — в словенска Панония. Според К. дори наличието на характерни за Климент Охридски изрази във втория фрайзингенски текст, както и сходствата между някои части в Синайския евхологий и в третия фрайзингенски текст не дават основание паметникът да бъде свързан с Кирило-Методиевото книжовно дело сред западните славяни. К. отхвърля също и възможността Климент да е използвал Фрайзингенските молитви за своите съчинения. Допуска обаче, че дейността на Методиевите ученици е активизирала немските мисионери, работещи сред словенците в Каринтия, да превеждат молитви от старонемски на словенски език.

 

Текстологическият анализ на Фрайзингенските молитви дава основание на К. да заключи, че те са препис от по-ранен кодекс. В лингвистично отношение те са с ясно изразени начални черти, които придават на словенския език самостоятелен облик.

 

К. изразява мнение по важни събития от Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий. В статията си „Tri velike zmote“ о Cirilu, Metodu in Kozlju“ (1941) отговаря на критичните бележки на Фр. Гривец относно книгите си „Zgodovina Slovencev...“ и „Conversio Bagoariorum et Carantanorum“ (1936). Твърдението си, че през 867 слав. първоучители са имали намерение да се върнат в Цариград поради неуспеха на мисията сред западните славяни, К. изгражда въз основа на податки от гл. 5 на ЖМ (напр. тълкуването на аористната форма възвратистаса). Той застъпва мнението на Л. Хауптман, М. Вайнгарт и Фр. Дворник, според което пътуването на солунските братя до Рим не е било предвидено в първоначалните им планове, а е предприето след посещението им при княз Коцел в Долна Панония като резултат от развитието на църковните отношения на слав. държави с Рим. Като се опира на средновековни истор. извори за пребиваването на последните немски духовници в Долна Панония, К. разглежда окончателното решение на княз Коцел — да се откаже от немското църковно и политическо влияние и да приеме Методий — като процес, протекъл през периода 867—869.

 

 

705

 

К. посвещава специална студия (1944) на един от най-значимите лат. кирилометодиевски извори — Писмото на папа Адриан II до западнослав. князе Ростислав, Светополк и Коцел, като го подлага на подробен текстологически и литературен анализ и го съпоставя с ЖМ (по изд. на П. А. Лавров), Похвалното слово за Кирил и Методий, писмата на Анастасий Библиотекар, на папите Николай I, Йоан VIII, Стефан V и др. Според него Писмото на папа Адриан II е написано между юни и края на 869 и е изключително важно за проучването на Моравската мисия. В процеса на анализа К. разглежда въпроси около слав. богослужение, прави обзор на двете основни становища във връзка с автентичността на паметника, привежда археографски данни за преписите му. Една от целите му е да проучи писмото като образец на папската дипломатическа кореспонденция. Отбелязани са някои важни липси (напр. на дата в края на текста), текстологическите промени, настъпили при превода му от латински на слав. език и при употребата на библейските цитати, съкращенията и др. Обосновано е защитена тезата за Анастасий Библиотекар като участник в съставянето на посланието, като междувременно се подчертава голямата му осведоменост за дейността на Кирил и Методий и за взаимоотношенията между Б-я и Византия. Според К. участието на Анастасий Библиотекар в кореспонденцията на Адриан II е сигурен ориентир за датировката на писмото — времето след 14 февр. 869.

 

При проучването на ръкописите, послужили за основа на критическата реконструкция на текста на „Conversio Ваgoariorum et Carantanorum“ — най-важният извор за историята на словенците през VIII—IX в., К. поставя акцент върху онези глави на паметника, които съдържат сведения за политическата история на Каринтия и Панония, дейността на князете Прибина и Коцел, строителството на църкви в Блатноград, отиването на Методий от Рим в Панония през 869. Той обръща внимание на прозвището на Методий — „учител“ на народа в Панония, като го приравнява с лат. му значение („доктор“ или „магистър“). Обсъжда и данните от гл. 12 на „Conversio“, отнасящи се до голямата дейност на Методий при въвеждането на слав. писмо и слав. език в църковния живот на Коцеловото княжество. Според К. Методий е могъл да организира слав. богослужение едва след 880, когато получава разрешение от папа Йоан VIII, но слав. азбука се разпространява сред моравските славяни от 863, а сред панонските — най-късно от посещението на първоучителите при княз Коцел през 867. Важно значение за кирилометодиевистиката има мнението на К., че „Conversio“ е най-ранният истор. извор, в който се съобщава за появата на слав. азбука.

 

В отделна публикация (1929) К. анализира съдържателната и палеографската страна на Самуиловия надпис от 993, неговата инвокация, интитулация и датировка, както и мястото му в грц.-слав. балканска епиграфска традиция.

 

 

            Съч.:

o   Slovenska osebna imena v „Liber confraternitatum Seccoviensis“. — Časopis za zgodovino in narodopisje, 10, 1913, p. 8—25;

o   Paleografske in historične studije k freisinškim spomenikom. — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 4, 1924, p. 1—37;

o   Slovanski teksti v kodeksu 95 mestne biblioteke v Toursu. — Slavia, 3, 1924—1925, p. 370—391;

o   Srednjeveški rokopisi državne licejske knjižnice v Ljubljani. — Zbornik za umetnostno zgodovino, 4, 1924, p. 129—138, 175—193; 5, 1925, p. 49—63, 98—104, 161—172; 6, 1926, p. 42—47, 89—104, 156—168, 224—233;

o   Ljubljanski rokopis Lathcenove „Ecloga de moralibus Job“. — Razprave Znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 2, 1925, p. 289—302;

o   Fragment jednog dubrovačkog obituarija XIII veka. — ПКЈИФ, 4, 1925, с. 193—209;

o   Srednjeveški rokopisi v Sloveniji. — Zbornik za umetnostno zgodovino, 7, 1927, p. 142—153; 8, 1928, p. 38—48, 86—94; 9, 1929, p. 11—45;

o   Istorija Slovenaca. — In: Slovenačka. Beograd, 1927 (Srpska književna zadruga, 30, 202), p. 33—85;

o   Slovenska zemlja v razdobju 1201—1246. — In: Gradivo za zgodovino Slovencev v srednjem veku. 5. (1201—1246). Uredil M. Kos. V Ljubljani, 1928, p. X1—LVII, 429—586;

o   О натпису цара Самуила. — Гласник Скопског научног друштва, 5, 1929, с. 209—213;

 

 

706

 

o   О bolgarskem knezu Alcioku in slovenském knezu Valuku. — In: Sišičev zbornik. Zagreb, 1929, p. 251—258;

o   Codices aetatis mediae manuscripti qui in Slovenia reperiuntur. Fr. Stele iuvante descripsit M. Kos. V Ljubljani, 1931, 10+248 p.;

o   Nove studije k frejsinškim spomenikom. — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 8, 1931, p. 126—146;

o   Zgodovina Slovencev od naselitve do reformacije. Ljubljana, 1933, 256 p.+32 ill.;

o   J. Stanislav. Doterajšie výskumy o Frisinských pamiątkach. Kriticko-bibliografícký prehl’ad (Bsl, 4, 1932, p. 303—331) (рец.). — Glasnik Muzejskega društva za Slovenijo, 15, 1934, p. 120;

o   Periodizacija jugoslovenske istorije. A. Slovenska zgodovina. — JIČ, 1, 1935, p. 313—322;

o   Panonska krajina od naselitve Slovencev do prihoda Madžarov. — In: Slovenska krajina. Beltinci, 1935, p. 16—20;

o   Conversio Bagoariorum et Carantanorum. V Ljubljani, 1936 (Razprave Znanstvenega društva v Ljubljani, 11, Historični odsek, 3), 157 р.+З facs.;

o   Brižinski spomeniki. V Ljubljani, 1937, 31+9 facs. [Ramovš F., M. Kos];

o   F. Grivec. Žitja Konstantina in Metodija. Celje, 1936 (рец.). — JIČ, 4, 1938, p. 132—133;

o   Srednjeveški urbarji za Slovenijo. 1. Urbarji salzburške nadškofije. (Viri za zgodovino Slovencev, 1). Ljubljana, 1939, 24+168 p.; 2. Urbarji Slovenskega Primorja. (Viri za zgodovino Slovencev, 2). 1. Ljubljana, 1948, 85 p.; 3. Urbarji Slovenskega Primorja. (Viri za zgodovino Slovencev, 3). 2. Ljubljana, 1954, 411 p.;

o   „Tri velike zmote“ о Cirilu, Metodu in Kočiju. — Glasnik Muzejskega društva za Slovenijo, 22, 1941, p. 68—70;

o   О pismu papeža Fladrijana II. knezom Rastislavu, Svetopolku in Kočiju. — Razprave. Filozofsko-filološko-historični razred Akademije znanosti in umetnosti, 2, 1944, p. 269—301;

o   О starejši slovenski kolonizaciji v Istri. — Razprave. Slovenska akademija znanosti in umetnosti. Razred za zgodovinske in društvene vede, 1, 1950, p. 53—82;

o   Starejša in mlajša naselja okoli Ljubljane. — Geografski vestnik, 23, 1951, p. 157—177;

o   Kolonizacija in germanizacija slovenske zemlje. — Historijski zbornik, 4, 1951, p. 9—19;

o   R. Nahtigal. О imenu Pribinove in Kocljeve prestolnice: Blatenski kostel (SR, 1, 1948, p. 17—18) (рец.). — Zgodovinski časopis, 5, 1951, p. 364—366;

o   Bibliografija slovenske zgodovine. Srednji in novi vek do 1941 [Melik V., M. Коs, A. Rеjс, L. Udеt]. — Zgodovinski časopis, 5, 1951, p. 470—491;

o   Slovenci od XII. do XV. stoletja. 1. Politično teritoriální razvoj od XII. do XV. stoletja. 2. Kolonizacija, germanizacija in národnostně meje od XL do XV. stoletja. Ljubljana, 1953, p. 696—707, 745—746 (на срб. език: Београд, 1953; на хърват. език: Zagreb, 1953);

o   Zgodovina Slovencev od naselitve do petnajstega stoletja. V Ljubljani, 1955, 426 p. (на срб. език: Београд, 1960);

o   Srednjeveška kulturna, družbena in politična zgodovina Slovencev. Izbrane razprave. Izbral, uredil in opombe napisal B. Grafenauer. Ljubljana, 1985, p. 1—352.

 

            Лит.:

·       Letopis Slovenske akademije znanosti in umetnosti, 1, 1943, p. 54—62;

·       Grafenauer B. Znanstveno dělo Milka Kosa. — Zgodovinski časopis, 6—7, 1952—1953 (Kosov zbornik), p. 19—29;

·       Univerza v Ljubljani. Biografski in bibliografski podatki. 1. Ljubljana, 1957, p. 58—60; 2. Ljubljana, 1969, p. 24—25;

·       Enciklopedija Jugoslavije. 5. Zagreb, 1962, p. 329;

·       Grafenauer B. Ob sedemdesetletnici Milka Kosa. — Zgodovinski časopis, 6, 1962, p. 171—175;

·       Zwiller F. Profesor Milko Kos. — Objave Univerze v Ljubljani, 1971—1972, 1—2, p. 147—149;

·       Gestrin F. In memoriam akademiku in profesorju Milku Kosu. — Zgodovinski časopis, 26, 1972, p. 5—10;

·       Grafenauer B. Bibliografski pregled děla Milka Kosa. 1963—1972. — Zgodovinski časopis, 26, 1972, p. 10—12;

·       Grafenauer B. V spomin Milka Kosa. — Kronika, 20, 1972, p. 1—2;

·       Grafenauer B. Milko Kos. — Letopis Slovenske akademije znanosti in umetnosti, 23, 1972, p. 87—95;

·       Zontar J. Milko Kos (1892 — 1972). — Südost-Forschungen, 31, 1972, p. 344—349;

·       Panek J. Milko Kos (1892 — 1972). — Slavia, 41, 1972, p. 355—356;

·       Grafenauer B. Velika pobuda za študij starejše zgodovine jugoslovanskih narodov. In memoriam Milko Kos. — JIČ, 12, 1973, p. 79—86;

·       Коs F. Izbrano delo. Ljubljana, 1982, p. 337—365;

·       Marušič B. Lo storico goriziano Milko Kos (1892—1972). — In: Studi Goriziani. 59. Nova Gorica, gennaio-giunio 1984, p. 65—71;

·       Marušič B. Milko Kos. — Zgodovinski časopis, 38, 1984, p. 133—139;

·       Grafenauer B. Življenje in delo Milka Kosa. — In: Kos M. Srednjeveška kulturna, družbena in politična zgodovina Slovencev. Izbrane razprave. Ljubljana, 1985, p. 353—370;

·       Grafenauer B. Bibliografski pregled děla Milka Kosa. — In: Kоs М. Srednjeveška kulturna, družbena in politična zgodovina Slovencev. Ljubljana, 1985, p. 371—384;

·       Pripombe h Kosovim razpravam о srednjeveški kulturni, družbeni in politični zgodovini Slovencev. — In: Kos M. Srednjeveška kulturna, družbena in politična zgodovina Slovencev. Ljubljana, 1985, p. 358—388;

·       Milko Kos. — In: Letopis Slovenske akademije znanosti in umetnosti, 47, 1996, p. 13.

 

Елена Томова

 

 

    (41). МАКРОБЪРТ, Кетрин Мери (MacRobert С. Μ.) (21.ΧΙΙ.1951) — английска славистка. Родена в Лондон. Висше образование по руска филология и класически езици завършва в Оксфордския унив. (1974). През 1975 специализира обща лингвистика в Лондонския унив. В Оксфордския унив. защитава дисертация за д-р по философия (непубликувана) на тема „The Decline of the Infinitive in Bulgarian“ („Изчезването на инфинитива в български език“) под ръководството на Р. Оти и А. Е. Пенингтън (1981). През периода 1980—1984 преподава руски и старобългарски език („староцърковнославянски“ според английската терминология) в университетите в Оксфорт и Кеймбридж. От 1984 е редовен преподавател

 

 

707

 

в Оксфордския унив. по сравнително слав. езикознание, история на руския език, съвременен руски и практически руски език, история на бълг. език, история на сърбохърватския език. Председател на Оксфордското университетско д-во за средновековни проучвания (Oxford University Medieval Society) (1994—1995). Секретар на Групата за слав. и източноевроп. средновековни изследвания (Slavonic and East European Medieval Studies Group) (1985—1992). Главен редактор на сп. „Oxford Slavonic Papers“ (от 1994).

 

В докторската си дисертация и в по-ранните си статии М. разглежда езиковите контакти на Балканите, историята на инфинитива в бълг. език и влиянието на грц. синтаксис върху старобълг. преводи. Обект на наблюденията ѝ са също стилистичните, хронологическите и функционалните особености на изворите за бълг. езикова история; тя установява, че по-консервативните и изпълнени предимно с езикови формули и клишета влахо-български грамоти съдържат повече инфинитивни форми отколкото търговските документи, в които поради по-голямата им близост до говоримия език се употребяват често да-конструкции, а инфинитивът (съкратен) се пази предимно в съчетание с глагола, от който е образувана частица „ще“.

 

Основната изследователска работа на М. е посветена на историята на слав. превод на Псалтира. Въз основа на голям брой ръкописи тя очертава методологическите трудности при определянето на критериите за разграничаване на различните му редакции и при групирането на отделните ръкописи. От една страна, тя отчита наслояванията на варианти от различни редакции в един и същ паметник, а от друга, прави списъци на общите варианти (главно лексикални) за две редакции, които противопоставя на трета, напр. подробно изброява общите варианти за Архаичната и Атонската редакция срещу т. нар. от някои автори Руска редакция.

 

Кетрин Мери Макробърт

 

М. системно проучва отделни псалтирни ръкописи, отчитайки специфичното за тях и най-вече онова, което би могло да хвърли повече светлина върху историята на псалтирния текст и литургичните книги в слав. среда. Тя изследва не само псалмите, но и допълнителните (суплементарните) текстове (като покаятелните тропари) и разглежда битуването на различните типове „чети-псалтири“. Сравняването на два псалтира (Västerås/UUB⁵/UUB⁶ и Ярославль 15482) с еднакво предназначение (и двата съдържат necrosima — тропари, четени при бдение над „усопши“) показва, че те не са свързани пряко и следователно този тип псалтири отразяват повече от една преписваческа традиция. Проучването пък на псалтирните цитати в оригинални произведения на средновековни сръбски книжовници ѝ дава основание за заключението, че по-късните преписвачи се ръководят главно от редактирания псалтирен текст, актуален за тяхното време. М. опровергава мнението, че във Фроловия псалтир личат следи от възгледите на руските стриголници; напротив, за редакторска работа съзнателно

 

 

708 

 

е бил избран архаичен, компетентно написан ръкопис, от който е било лесно да се отстранят неактуалните четения. Особено внимание М. отделя на Печкия псалтир (№ 68), защото той свидетелства за замяна на по-ранните варианти с разночетенията на Атонската редакция. В седем подробни таблици, в съпоставка с много ръкописи, които принадлежат на различни редакции, са разграничени вариантите, идещи от различни редакции в този ръкопис — както в първоначалния текст, така и в редактирания. По този начин са показани предпочитанията, начинът на тълкуване и превод, характерни за различни книжовни кръгове. Подготвянето на електронно издание на този ценен „двоен“ ръкопис дава основание на М. да отбележи методологически важни изисквания при такъв тип издания — да дават максимум прецизно поднесена информация за особеностите на ръкописа, за неговия състав, структура, начини за йерархизиране на текста, езикови особености.

 

Чрез конкретни примери М. се опитва да установи каква е била мотивацията на редакторите, внасящи по-късни промени, които свидетелстват както за различни преводачески принципи, така и за различно частично тълкуване на библейския текст. Анализирайки превода на думи в Псалтира, които изразяват чувства, желание и сила, тя показва, че в ранния слав. текст е очевиден стремежът да се предадат точно семантичните и стиловите нюанси на грц. оригинал, като се запазят особеностите на езика приемник. по-късната традиция не отхвърля повечето от приетите ранни преводачески решения. В същото време М. търси грц. варианти, залегнали в основата на различните редакции, като не се ограничава само с известното издание на А. Ралфс, но намира и по-редки варианти в по-старото издание на R Холмс и Дж. Парсънс, а също и в „Hexapla“ на Ориген.

 

От особено значение е статията на М. за ръкописната традиция на слав. псалтири до XV в. (1998), в която се предлага детайлна схема на отношението на много голям брой псалтирни ръкописи към различните редакции и се обръща внимание на трудностите и неизбежните неточности при реконструирането на първоначалния, Кирило-Методиевия превод на Псалтира. На основата на известните досега ръкописи М. отчита, че има ясни свидетелства за съществуването на четири различни текстологически варианта още в XI в.: до най-старата редакция (наричана често Архаична, с основни представители Синайския псалтир и ранните хърватски глаголически псалтири) стои близо псалтириият вариант с Исихиевите тълкования; от XI в. насам са известни и преводите на Тълкованията на Теодорит Кирски; след издаването на Синайския псалтир № 6 вече окончателно е установено съществуването на т. нар. Втора редакция, засвидетелствана главно в руски ръкописи и затова наричана понякога Руска, чието влияние обаче личи и в южнослав. ръкописи от XIII и XIV в. През XIV в. се появяват още три редакции на южнослав. почва: Трета (Атонска), Четвърта (включена в Генадиевската и в Острожката библия) и редакцията, отразена в Норовския псалтир. Приблизително по същото време е направен опит за редактиране на псалтирния текст в Русия, но той има компилативен характер и не получава широко разпространение.

 

 

            Съч.:

o   The Balkan Type of Linguistic Contact. — In: Papers in Slavonic Linguistics. University of Aston, 1982, p. 141—162;

o   Syntactic Differentiation in the Bulgarian Documents of the Fourteenth- and Fifteenth-Century Wallachia. — OSP, N. S., 16, 1983, p. 10—32 (същото на бълг. ез. в: ЕЛ, 38, 1983, 4, с. 35—52);

o   Foreign, Naturalised and Native Syntax in Old Church Slavonic. — Transactions of the Philological Society, 1986, p. 142—166;

o   Two for the Price of One: the Psalter MS Peć 68. — OSP, N. S., 22, 1989, p. 1—33;

o   The Greek Textological Basis of the Early Redactions of the Church Slavonic Psalter. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 2, p. 7—15;

o   What is a Faithful Translation? Changing Norms in the Church Slavonic Version of the Psalter. — SEER, 69, 1991, 3, p. 401—417;

o   The System of Supplementary Penitential Texts in the Psalter MSS Peć 68, Belgrade 36 and Pljevlja 80. — OSP, N. S., 24, 1991, p. 1—22;

 

 

709

 

o   Two Lykewake Psalters: the MSS Västerås/UUB5/UUB6 and Jaroslavl’ 15482. — Scando-Slavica, 38, 1992, p. 108—127;

o   Translation is Interpretation: Lexical Variation in the Translation of the Psalter from Greek into Church Slavonic up to the 15th Century. — ZSPh, 53, 1993, p. 254—284;

o   A Missing Link in the Early Tradition of the Church Slavonic Psalter (the Tolstoy, Sluck, Eugenius and Vienna Psalters and Ms 34 of the Moscow Synodal Typography). — WSJ, 1993, 39, p. 57—81;

o   The Textual Tradition of the Oxford Serbian Psalter MS e Mus 184. — Полата кънигописьнаı-а, 25—26, 1994, с. 146—154;

o   А ΤΕΙ view of MS Peć 68. — In: Computer Processing of Medieval Slavic Manuscripts. Proceedings. First International Conference, 24—28 July, 1995, Blagoevgrad, Bulgaria. Sofia, 1995, p. 79—88;

o   Church Slavonic. — In: The Encyclopedia of Language and Linguistics. 2. Aberdeen, 1995, p. 554—555;

o   Old Church Slavonic. — In: The Encyclopedia of Language and Linguistics. 5. Aberdeen, 1995, p. 2868;

o   Problems in the Study of the „Athonite“ Rеdaction of the Psalter in South Slavonic Manuscripts. — In: Studies of Medieval South Slavic Manuscripts. Proceedings of the 3rd International Hilandar Conference held from March 28 to 30, 1989. Belgrade, 1995, p. 195—213;

o   The Classificatory Importance of Headings and Liturgical Directions in Church Slavonic Psalters of the 11th—15th Centuries. — Bsl, 57, 1996, p. 156—181;

o   The Historical Significance of the Frolov Psalter (Russian National Library, F. n. I. 3). — WSl, 42, 1997, p. 34—46;

o   Какав je био псалтир српских средњовековних књижевника? — В: Српска књижевност и Свето писмо. Београд, 1997 (Научни састанак слависта у Букове дане, 26., 1), с. 25—32;

o   What was izvod Svetogorski? — В: Русь и южные славяне. Сборник статей к 100-летию со дня рождения Б. А. Мошина (1894—1987). СПб., 1998, с. 272—283;

o   The Textual Tradition of Church Slavonic Psalter up to the Fifteenth Century. — In: Proceedings of the International Symposium on the Interpretation of the Bible, 18—20 September 1996. Ljubljana-Sheffield, 1998, p. 921—942;

o   Church Slavonic. — In: The Encyclopedia of the Languages of Europe. Oxford, 1998, p. 85—87;

o   In Search of a Canon: the Dissemination in 14th-Century East Slavonic Manuscripts of Prayers and Hymns Attributed to Kirill of Turov. — Slavica Bergensia, 2, 2000, p. 175—195;

o   The Linguistic and Textual Peculiarities of the Glagolitic Psalter auctioned at Christie’s on 3 June 1998. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 2, p. 3—39;

o   The Linguistic Basis of Textual Segmentation in Serbian Church Slavonic Sources of the 14th— 15th Centuries. — Oxford University Working Papers in Linguistics, Philology and Phonetics, 7, 2002, p. 207—224.

 

            Лит.:

·       Ivanova T. Catherine Mary MacRobert. — Cyrillic Manuscript Heritage, 10, December 2001, p. 3.

 

Маргарет Димитрова

 

 

    (42). МАРТИ, Роланд Валтер (Marti, R. W.) (19.IV.1953) — швейцарски филолог славист — лингвист, текстолог, литературен историк. Роден в Женева. Завършва славистика и германистика в Базел (1977). Специализира славистика в Москва (1978) и Базел (1978—1980). Защитава дисертация върху финитните глаголни форми в староруския сб. „Пчела“ (1980, публикувана през 1981). Хабилитира се с труда „Ръкопис-текст-текстова групалитература“ (1987, издаден през 1989). Асистент, преподавател и проф. (1988) в университетите в Базел и Бамберг (Германия). От 1989 е проф. по слав. филология в Унив. на Саарланд в Саарбрюкен (Германия), където ръководи специалността нови езици и литератури (1994—1996); декан на Философския фак. (1998—2000). От 1997 е ръководител на дейността по сътрудничеството между Саарландския и Софийския унив. Председател на научния съвет на Лужишкия инст. в Германия (Serbski institut z. t./ Sorbisches Institut е. V.). Член на редакционния съвет на сп. „Letopis“ (Баутцен), на научния съвет на сп. „Slavistica AION“ (Неапол), на редакционната колегия на сп. „Palaeobulgarica“ (София, от 2000). Съиздател на поредицата „Bausteine zur slavischen Philologie und Kulturgeschichte“.

 

Научните интереси на M. се отнасят към няколко направления в изследването на слав. езици, литератури и култури: теоретични и частни въпроси при описването и каталогизирането на слав. ръкописи, типология и история на средновековни слав. текстове, кирило-методиевска проблематика (главно теми около слав. азбуки, палеография и кодикология на слав. ръкописна книга), фонетика, фонология и граматика на средновековните и новите слав. езици. Съставеното от него обширно описание на слав. ръкописи в Швейцария (1991) се отличава с прецизност в отбелязването на детайлите.

 

 

710

 

Роланд Марти

 

Перспективна разработка върху моделите за описване на ръкописи се съдържа в статията му за различните подходи в този тип научна дейност и за възможностите чрез тях да се отговори на изискванията на по-широк кръг специалисти („How Much Descriptions Does a Manuscript Need?“, 1987). Средновековните слав. текстове M. обсъжда както в теоретичен план, така и с оглед на определена културноистор. ситуация; това личи, ако се сравнят напр. разсъжденията му за видовете текст в старите слав. литератури (1992) с наблюденията върху „литературния профил“ на най-старата писменост в Киевска Русия (1993). Най-често обаче изследователският му подстъп е съчетание от теоретичен зрителен ъгъл и конкретен анализ, какъвто е случаят с хабилитационния му труд.

 

М. проучва езика на първоучителя Методий, евангелските цитати в Клоц. сб., аористните форми в старобълг. език, влиянието на кирилицата върху глаголицата (1988), архаичните черти в ранни слав. паметници и др. Много съществени са обобщенията му, изложени в статията „Проблеми на значението на славянската лексика от кирило-методиевско време“ (1994). Разгледани са трудностите, с които се сблъсква истор. лексикална семантика изобщо, и са проследени специфичните им прояви при тълкуването на лексикалната страна на кирило-методиевската ръкописна традиция. Специално се подчертава нейната нееднородност (в пространствен и хронологически смисъл, както и във „вътрешносистемно отношение“ — липсата на единна норма). Поради преобладаващите преводни текстове в кирило-методиевската писменост (в широкия смисъл на понятието), значението на слав. думи се установява и с помощта на грц. паралели. М. е убеден обаче, че използването на паралелната традиция не е резултатно във всички случаи (невинаги еквивалентът в превода е идентичен с означаемото), затова препоръчва да се търси и допълнителна информация. Когато се определя значението на думите в оригиналните текстове, смята той, трябва да се разчита на метода „с най-голяма степен на иманентност — на контекста“ (с. 29).

 

М. е сред най-подготвените изследователи на творби с акростих в старата слав. книжнина (1997) и на абецедарите (1991), които органично се включват сред интересуващите го въпроси около реконструкцията на първоначалното състояние на глаголицата. Той проучва открития през 1975 в Синайския манастир абецедар (на л. 1 в глаголически псалтир от XII в., № Sin. Slav. З/N), съдържащ три азбуки — гръцка, латинска и глаголическа (1999). Различията между Синайския абецедар и останалите известни глаголически абецедари показват, че той не е пряко свързан с тях. Въпреки че частичните повреди на ръкописа не дават възможност да се направи изчерпателен анализ, М. смята, че съществуват основания за следните изводи: потвърждава се наличието на буквата герв () и на мястото ѝ в глаголицата сред знаците за и (, );

 

 

711

 

потвърждава се наличието на буквата пя, регистрирана в Парижкия и Мюнхенския абецедар (според М. тя едва ли се е използвала извън абецедарите); потвърждава се наличието на графема „паяковидно х“; косвено се потвърждава съществуването на (засвидетелствано е в бележките на книжовника, изписал абецедара); Синайският абецедар показва най-голямо сходство с Мюнхенския абецедар.

 

М. обосновава значението на поправките в ръкописите — особено в случаи, когато текстовете са по-кратки и не са известни други съвременни на тях текстове от същата говорна област, за да се осъществи сравняване. Практическо приложение на тази принципна постановка представлява публикацията му „Korrekturen in den Freisinger Denkmälern“ (1996). Чрез анализ de visu на почерка и с отчитане на всички видове поправки върху изтритите места и върху изписани вече букви той установява, че във втория от трите откъса на Фрайзингенските молитви има най-много корекции от две категории — при грешки, допуснати поради моторни и психологически причини в процеса на писането, и при грешки, които засягат езика, т. е. предизвикани са от проблеми при записването на гласни и съгласни. За езикознанието по-важни са грешките и съответните корекции от втората категория.

 

В светлината на трите основни метода за изучаване на текстове (автороцентричен, текстоцентричен и рецептивен) М. обсъжда възможностите да бъде установено авторството на Климент Охридски върху приписваните му с по-голяма или по-малка вероятност произведения (2000). Той се спира на познатия, но често пренебрегван факт, че Климентовите творби и творбите на Климентовата литературна школа образуват обща традиция с голямо влияние през X и XI в., поради което не е възможно само въз основа на текстови особености да се потвърди или отхвърли принадлежността на голям брой слова към Климентовото книжовно наследство. В най-добрия случай може да се определи връзката на част от тях с Климентовата традиция. За да демонстрира правомерността на тези разсъждения, М. разглежда Похвалното слово за Козма и Дамян, което определя като преработка на по-проста творба (може би преводна) с внасяне на Климентови стилистични средства.

 

Черноризец Храбър и неговото съчинение „За буквите“ са постоянен изследователски обект за М. Още в една от ранните си статии (1981) той представя оригинална теза за замисъла на този уникален паметник на старобългарската литература, извличайки аргументите си от семантичен анализ на нейното „централно словесно поле“, формирано от думите боукъı, кънигъı и писмѧ и взаимопроникващите им значения (основна роля имат втората и третата дума). Уточнения и допълнения в този дух внася и в по-късни публикации (1983, 1985, 1991, 1994). Главният стилистически принцип на творбата той определя като „игра със семантиката“, „многозначности съзнателно търсена „обща неясност“ (при наличие на обмислена и ясна структура), „амбивалентност“, „езоповски език“, „подтекст“. Установената многослойност се обяснява със сложната обществена обстановка и с насочването на творбата към три адресата: противниците „пилатовци“ (триезичниците), новаторите от обкръжението на цар Симеон (привърженици на кирилицата) и консерваторите единомишленици на Храбър (защитници на глаголицата като творение на Константин-Кирил). Вторите и третите са съюзници в защитата на слав. просветна кауза. Като подчертава, че привържениците на глаголицата не са били принудително изпратени в Охрид, защото двете азбуки първоначално се употребяват паралелно, М. допуска, че под името Храбър се крие Наум Охридски или друг представител на Охридската книжовна школа.

 

 

712

 

            Съч.:

o   Studien zur Sprache der russischen Pčela. Die finiten Verbalformen. Bern etc., 1981 (Slavica Helvetica, 19), 209 p.;

o   Die Evangelienzitate im Glagolita Clozianus. — In: Colloquium Slavicum Basiliense. Gedenkschrift für Hildegard Shroeder. Bern, 1981 (Slavica Helvetica, 16), p. 443—458;

o   Стилистические особенности апологии Храбра. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 59—70;

o   Les manuscrits slaves en Suisse. — Полата кънигописьнаı-а, 5, 1981, с. 2—4;

o   К. М. Куев. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979 (рец.). — WSl, 26 (N. F., 5), 1981, р. 195—204;

o   Troisième colloque d’études vieux-bulgares. — Полата кънигописьнаı-а, 8, 1983, с. 38—62;

o   Textologische Probleme der Apologie Chrabrs. — AnzSPh, 14, 1983, p. 117—147;

o   Gattung Florilegien. — In: Gattungsprobleme der älteren slavischen Literaturen. Berliner Fachtagung, 1981. Berlin, 1984 (Veröffentlichungen der Abteilung für slavische Spachen und Literaturen des Osteuropa-Instituts (Slavisches Seminar) an der Freien Universität Berlin, 55), p. 121—145;

o   Old Church Slavonic Nasal Vowels: V or VN? — New Zealand Slavonic Journal, 1984, p. 119—152;

o   Формы аориста в древнеболгарском языке. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 4, p. 6—21;

o   Историческая грамматика русского языка. Морфология. Глагол (рец.). — Russian Linguistics, 8, 1984, p. 59—72;

o   Paléographie et codicologie de la „Slavia orthodoxa“ [Veder W., R. Marti]. — Gazette du livre médiéval, 6, 1985, p. 5—7;

o   Очување ћирило-методијевске традиције. — Научни састанак слависта у Букове дане, 14, 1985, с. 7—19;

o   Изборник Святослава 1073 года. Μ., 1983 (рец.). — Russian Linguistics, 9, 1985, 1, p. 117—123;

o   Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI—XIII вв. (рец.). — Russian Linguistics, 10, 1986, p. 333—351;

o   Archaismen im Altrussischen. — In: Sprache und Literatur Altrußlands. Münster, 1987 (Studia slavica et baltica, 8), p. 111—124;

o   How Much Descriptions Does a Manusript Need? — Полата кънигописьнаı-а, 17—18, 1987, с. 73—84;

o   La langue de Constantin-Cyrille et Méthode. — Cyrillomethodianum, 11, 1987, p. 89—102;

o   J.-Y. Le Guillou. Grammaire du viex bulgare (vieux slave) (рец.). — ZSPh, 47, 1987, p. 191—199;

o   Der Einfluß der Kyrillica auf die Glagolica. — In: Schweizerische Beiträge um X. Internationalen Slavistenkongreß in Sofia, September 1988. Bern, 1988 (Slavica Helvetia, 28), p. 244—263;

o   Besonderheiten der Sprache Methods. — Symposium Methodianum, p. 613—622;

o   Handschrift — Text — Textgruppe — Literatur. Untersuchungen zur inneren Gliederung der frühen Literatur aus dem ostslavischen Bereich in den Handschriften des 11. bis 14. Jahrhunderts. Berlin, 1989 (Veröffentlichungen der Abteilung für slavische Spachen und Literaturen des Osteuropa-Instituts (Slavisches Seminar) an der Freien Universität Berlin, 68), 94 p.;

o   Slavia Othodoxa als literar- und sprachhistorischer Begriff. — In: Studies on the Slavo-Byzantine and West-European Middle Ages. In memoriam Ivan Dujčev. Sofia, 1989 (Studia Slavico-byzantina et Mediaevalia Europensia, 1), p. 193—200;

o   Предварительный список славяно-русских рукописных книг XV в., хранящихся в СССР (рец.). — Russian Linguistics, 13, 1989, p. 55—63;

o   Beschreibung der slavischen Handschriften in der Schweiz. Bern, 1991 (Slavica Helvetica, 40), 9+176 p.;

o   Fremde Schriften in einem lateinischen Codex (Zu den Bamberger Hss. Patr. 130/1 und 130/2). — Scriptorium, 45, 1991, p. 47—83;

o   Slavische Alphabete in nicht-slavischen Handschriften. — В: Кирило-Меюдиевски студии. 8. С., 1991, с. 139—164;

o   Überlegungen zum Problem der „Gattungen“ resp. „Textsorten“ in den älteren slavischen Literaturen. — In: Gattungen und Genologie der slavisch-orthodoxen Literaturen des Mittelalters. Dritter Berliner Fachtagung, 1988 (Veröffentlichungen der Abteilung für slavische Sprachen und Literaturen des Osteuropa-Instituts (Slavisches Seminar) an der Freien Universität Berlin, 73). Wiesbaden, p. 105—115;

o   Zum literarischen Profil des ältesten traditionsbildenden Schrifttums der Kiever Rus’. — In: Millenium Russiae Christianae. Tausend Jahre Christliches Rußland 988—1988. Vorträge des Symposiums anläßlich der Tausendjahrfeier der Christianisierung Rußlands in Münster vom 5. bis 9. Juli 1988. Köln, 1993, p. 173—190;

o   Der Aorist im Altkirchenslavischen: Probleme der Klassifizierung und des Gebrauchs. — AnzSPh, 22, p. 125—140;

o   Проблеми на значението на славянската лексика от кирило-методиевско време. -Palaeobulgarica, 18, 1994, 4, p. 23—39;

o   Korrekturen in den Freisinger Denkmälern. — In: Zbornik Brižinski spomeniki. Ljubljana, 1996, p. 57—69;

o   Texte mit Alphabet-Akrostichon in der kirchenslavischen Tradition. — ZS, 42, 1997, p. 129—145;

o   Die Wiedergabe von Zahlen im Altkirchenslavischen (glagolitische Handschriften). — In: Festschrift für Klaus Trost zum 65. Geburtstag. München, 1999, p. 189—204;

o   Abecedaria — a Key to the Original Slavic Alphabet: the Contribution of the Abecedarium Sinaiticum Glagoliticum. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 175—200;

o   Zyklisierung im älteren kirchenslavischen Schriftum. — In: Zyklusdichtung in den slavischen Literaturen. Beiträge zur Internationalen Konferenz, Magdeburg, 18—20. März, 1997. Frankfurt a. M., 2000, p. 319—338;

o   Die Bezeichnung der Vokale in der Glagolica. — In: Glagolitica. Zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000, p. 54—76;

o   Die Freiburger Disskusionsrunde zur Entstehung der Glagolica [Veder W. R., R. Marti].In: Glagolitica. Zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000, p. 227—243;

o   Климент Охридски — проблеми при изследването на неговото литературно творчество. — В: Климент Охридски — живоз и дело. С., 2000 (Кирило-Методиевски студии, 13), с. 10—20;

o   Текстолошки проблеми предаје у црквенословенском периоду [Марти Р, Д. Хајдук-Вељковић]. — В: Словенско средњовековно наслеђе. Зборник посвећен професору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 291—319;

o   Sprache — Schrift — Religion. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 143—155.

 

 

713

 

            Лит.:

·       Besters-Dilger J. — AnzSPh, 14, 1983, p. 193—197 (peu.);

·       Capaldo Μ. — ZSPh, 52, 1992, p. 417—426 (рец.);

·       Rohling H. — Mitteilungsblatt. Verband der Bibliotheken des Landes NordrheinWestfalen, 42, 1992, 1, p. 94 (рец.);

·       Günther K. — ZS, 37, 1992, p. 466—467 (рец.).

 

Андрей Бояджиев

 

 

    (43). НИХОРИТИС, Константинос (Νιχωρίτης, K.) (2.I.1955) — грц. славист. Роден в с. Калитея край Тива. Завършва Атонската академия като стипендиант на манастира „Симон Петър“ (1976) и Духовната академия в София (1981) като стипендиант на Еладската църква. Специализира старобълг. език и старобълг. литература в Инст. за бълг. език и в Кирило-Методиевския научен център при БАН. Редовен аспирант (1984—1987, ръководител П. Динеков) в Кирило-Методиевския научен център. Дисертацията си на тема „Атонската книжовна традиция в разпространението на старобългарската литература (По неизвестни и непроучени материали)“ защитава през 1987. Специализира в Семинара за немски език и култура на Унив. в Гьотинген (1988). Преподавател по грц. език във Висшия педагогически инст. в Благоевград (1988—1989). Сътрудник към Катедрата по църковна история и християнска култура в Богословския фак. на Солунския унив. — в областта на историята, културата и литературата на слав. народи (1991—1994); преподава европ. средновековна история във Фак. по история и етнология на Унив. в Комотини (1992—1993). През 2000 защитава хабилитационен труд по философия на тема „Света гора — Атон и българското новомъченичество“ в Богословския фак. на Великотърновския унив. Преподавател (1999—2000) и доц. (от 2000) по бълг. език и литература в новосъздадения Фак. по балканистика на Солунския унив. във Флорина. Член на Д-вото на грц. слависти (1988), Д-вото на грц. историци (1992) и Д-вото на грц. палеографи (1999).

 

Константинос Нихоритис

 

Н. изследва славяно-виз. книжовни и литературни връзки предимно с оглед на кирило-методиевската проблематика. Той проучва и издава слав. и грц. извори за делото на Кирил и Методий и за техните ученици и последователи въз основа на ръкописи от атонските манастири (слав. Служба за Константин-Кирил, грц. Служба за Климент Охридски, Пространното житие на Климент Охридски, грц. произведения за св. Седмочисленици и др.). Публикува и открит от него бълг. вариант на съкратена Служба за Кирил, произхождащ от светогорския манастир „Св. Атанасий Атонски“ (Великата лавра), от началото на XIV в., в който е засвидетелствана контаминация между каноните за св. Кирил и св. Авксентий. Н. смята, че съкратената служба е възникнала в средище, където в близко сътрудничество са работили виз. и бълг. книжовници. Този и други подобни факти му дават основание да изложи тезата за спецификата на атонската богослужебна и книжовна практика по отношение на култовете на слав. първоучители. Тя се изразява в създаване на нови (съкратени

 

 

714

 

и контаминирани) варианти, наречени от него „византийско-български химнографски жанр със светогорски произход“.

 

Н. изследва подробно данните за честване на паметта на Кирил, Методий, Климент и Наум в ръкописи с атонски произход. Според него докато през IX— X в. култът към солунските братя е имал по-скоро локален характер и е поддържан главно сред славяните (затова и виз. книжовници не отразяват мисиите на първоучителите), по-късно именно чрез атонските манастири той придобива общобалк. характер. Н. разработва и въпроси около химнографското наследство на Методий, когото смята за автор на Службата за Кирил и на Службата за св. Димитър Солунски. Въвежда в научно обръщение пет Методиеви хвалитни стихири от XIII—XIV в., посветени на Димитър Солунски (по ръкопис № 516 от НБКМ). Обръща внимание върху грц. ръкописи от XII—XIII в., които съдържат произведения за охридските архиепископи (напр. в ръкопис № 198 от манастира Дохиар е включена грц. Служба за Константин Кавасила). Съобщава неизвестни сведения за култа към св. Седмочисленици на Атон и в гр. Берат, Албания, през Късното средновековие и разглежда обстоятелствата, при които през XVI— XVII в. на Атон и по-късно в мосхополските издания се появява цикъл от произведения на грц. език за св. Седмочисленици. Публикува неизвестен грц. Молебен канон за Наум Охридски от 1800.

 

Към същата проблематика се отнася и опитът на Н. да хвърли допълнителна светлина върху ролята на патриарх Фотий (858—867; 877—886) в Кирило-Методиевото дело. За целта той анализира ЖМ и Анонимната хомилия в Клоц. сб. в сравнение с посланието на Фотий до княз Борис I (852—889). За пръв път Н. издава слав. превод на грц. Служба за патриарх Фотий. Проследявайки развитието на слав. ръкописна традиция, той не приема термините „македонска редакция“ и „македонски ръкопис“, които смята за неиздържани спрямо действителната същност на писмените паметници. Монографията му върху бълг. новомъченичество през XV—XIX в. на Атон представлява цялостно богословско проучване на този феномен и издание на изворите за него. Н. е автор на публикации, които съдържат нови данни за сбирките от слав. ръкописи в манастирите на А тон, за ролята на Света гора в просветния живот на славяните през XVIII и XIX в., както и на учебни пособия — самоучител по български език за грц. студенти, българо-грц. разговорници и др.

 

 

            Съч.:

o   Из славянските ръкописи на Великата лавра (Новооткрит препис от Службата за Константин-Кирил Философ). — Palaeobulgarica, 6, 1982, 4, р. 21—31;

o   Резултати от едно научно пътуване в Света гора. — ЕЛ, 38, 1983, 2, с. 68—72;

o   Службата на св. Кирил Философ (Светогорска ръкописна традиция). — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, р. 183—198;

o   Неизвестни преписи от Службата и от Пространното житие на Климент Охридски. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 66—71;

o   Cyril and Methodius in the Greek Literary Tradition. — Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 11—50;

o   Към въпроса за възникването на службата за Кирил Философ. — ЕЛ, 42, 1987, 5, с. 101—109;

o   Die literarische Tradition von Athos in der Verbreitung der altbulgarischen Literatur. — Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstitutes in Österreich, 9, 1987, 1, p. 79—85;

o   Към въпроса за авторството на пространното житие на св. Климент Охридски (нови сведения). — ДК, 68, 2, с. 13—19;

o   Die Athos-Literaturtradition in der Verbreitung der Akoluthia von Konstantin-Kyrill dem Philosophen. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 4, p. 41—58;

o   Атонската книжовна традиция в разпространението на кирило-методиевските извори. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1989, с. 208—214;

o   Атон и съхраняването на Кирило-Методиевските традиции. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., с. 226—235;

o   Теофилакт Охридски — автор на първичната гръцка служба в чест на Климент Охридски. — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 3, 1989 (1991), с. 163—178;

o   Атонската книжовна традиция в разпространението на кирило-методиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), 276 с.;

 

 

715

 

o   Der hl. Methodios und sein altslavischer Kanon auf den hl. Demetrios. — In: Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der griechisch-deutschen Initiative. Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.—27. Juli 1985 zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, p. 59—64;

o   Unknown Stihera to St. Demetrius by St. Methodius. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Thessaloniki, 1992, p. 79—86;

o   Η διδασκαλία των αγίων Κυρίλλου και Μεθοδίου περί εκπορεύσεως του Αγίου Πνεύματος. — In: Το Άγιον Πνεύμα. Πρακτικά συνεδρίου. 1. Θεσσαλονίκη, 1992, p. 495—509;

o   Πτυχές Βυζαντινής επίδρασης στην ιστορική σκέψη των Βουλγάρων 9ος—14ος αι. — Βυζαντιακά, 14, 1994, p. 269—285;

o   Ο πατριάρχης Φώτιος στη βουλγαρική παράδοση και γραμματεία. — In: Μνήμη Αγίων Γρηγορίου του Θεολόγου και Μεγάλου Φορτίου Αρχιεπισκόπων Κωνσταντινουπόλεως. Θεσσαλονίκη, 1994, p. 613—629;

o   Η ιστορική εξέλιξη των αγιολογικοί κειμένων των Αγίων Επταρίθμων και η „Σιγή της Βυζαντινής Γραμματείας“ κατὰ τον 9ο—10ο αι. — Βυζαντιακά, 15, 1995, p. 413—442;

o   Η σλαβική μετάφραση της Ακολουθίας του πατριάρχου Φωτίου. — In: Ο Μέγας Φώτιος. Πρακτικά συνεδρίου. Θεσσαλονίκη, 1995, p. 336—411;

o   Η χρήση των όρων „Makedonska redaxia“ και „Makedonski răkopis“ στους σύγχρονους καταλόγους των σλαβικών χειρογράφων. — Βυζαντιακά, 17, 1997, p. 229—247;

o   Светогорската книжовна традиция в разпространението на българската агиология. — ДК, 87, 1997, 2, с. 5—13;

o   Νέα στοιχεία στην ΚυριλλοΜεθοδιανή παράδοση. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 225—251;

o   Οι ἀγιοι Κύριλλος και Μεθόδιος (οι αγώνες τους για την ἐνταξη των σλάβων στον βυζαντινό πολιτισμό και τα ελληνικά γράμματα). Θεσσαλονίκη, 2000, 240 p.;

o   Света гора — Атон и българското новомъченичество. С., 2001, 443 c. + 11 ил.;

o   Εκμάθηση της Βουλγαρικής γλώσσας. Θεσσαλονίκη, 2001, 242 p.;

o   Άγνωστη ελληνική ακολουθία προς τιμήν του Αρχιεπισκόπου Αχριδοιν Κωνσταντίνου Καβάσιλα. — In: Έλληνες συνεχιστές του θρησκευτικού και πολιτιστικού ἐργου των αδελφών Κυρίλλου και Μεθοδίου στον κόσμο των Σλάβων. Αφιέροιμα στη μνήμη του Σωτήρη Κίσσας. Θεσσαλονίκη, 2001, p. 345—372;

o   Response to the Review by Nikolai Aretov on the Book „St Mount Athos and the Bulgarian New-Martyrdom“ (Sofia, 2001) by Konstantinos Nichoritis. — EB, 2002, 4, p. 151—152;

o   Из Атонската книжовна балканска традиция. — В: ПѢТИ ДОСТОИТЪ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, с. 36—45.

 

            Лит.:

·       Tarnanidis I. — Cyrillomethodianum, 17—18, 1993—1994, p. 239—242 (рец.);

·       Койчева P. — Българистика, 2001,3, с. 102—104 (рец.);

·       Aretov N. — EB, 2002, 1, p. 147—149 (рец.).

 

Анисава Милтенова

 

 

    (44). ОВЧАРОВ, Димитър Савов (28.IV.1931) — бълг. историк археолог. Роден в София, където завършва Втора мъжка гимназия (1949) и история (профил археология) в Софийския унив. (1956) при Д. Димитров. Работи като археолог в окръжните истор. музеи във Велико Търново (1956—1960) и Търговище (директор, 1960—1968) и ст. н. с. I ст. в Националния военноистор. музей в София (1968—1974). Създава експозициите на истор. музеи в Търговище, Велико Търново, Омуртаг, Попово. Д-р по археология (1974) с дисертация на тема „Ранновизантийска укрепителна система по нашите земи (V—VII век)“. Ст. н. с. II ст. (1975—1989), ст. н. с. I ст. (1989—2001) в Археол. инст. с музей при БАН, където ръководи Секцията по средновековна археология (1983—1993). Д-р на истор. науки (1987) с дисертацията „Средновековните рисункиграфити по българските земи — извор за историята, материалната и духовната култура“. Директор на Археол. музей в София (1992—1993). Чете лекции по средновековна археология като хоноруван преподавател в Софийския унив. (1970— 1981), хоноруван проф. в Слав. унив. (1991—1997), в Нов бълг. унив. (от 1993) и в Художествената академия в София (от 2001). Редактор (1980—1989), зам.главен редактор (1990—1993) и главен редактор (1993—2001) на сп. „Археология“. Орден „Кирил и Методий“ II ст. (1970), медал „1300 години България“ (1981).

 

От 1960 О. извършва археол. разкопки в районите на Търговище, Ямбол, Балчик (научен ръководител на международна експедиция с участие на Б-я, Русия, Полша, Чехословакия и Унгария по пилотен проект на ЮНЕСКО, 1980—1985), Попово, София, Плиска (1970—1976, 1982—1983) и Преслав (1971—1999). През последните три десетилетия интересите му се съсредоточават върху недостатъчно проучени въпроси на раннобълг. и ранновиз. култура. Анализира паметници на монументалната виз. архитектура и изкуство от IV—VII в. (1978).

 

 

716

 

Димитър Овчаров

 

Детайлното изследване на ранновиз. и раннобълг. фортификация го довежда до важни заключения относно взаимодействието между бълг., източни и виз. елементи във виз. и бълг. крепостно строителство през V—X в. (1982). Една от монографиите на О. е посветена на материалната и духовната култура на столиците Плиска, Преслав и Търново (1980). Приносно е изследването му за спецификата на средновековните народни рисунки графити — изкуство, което прабългарите донасят от източната си родина. Подчертава се предимно информацията за бълг. история, култура и изкуство, която дават тези самобитни паметници. Теренната работа на О. в Преслав допринася за откриването на неговия култов център, разположен в очертанията на Царския дворец, и заедно с това за изясняване на градоустройствените принципи в столичния застроителен план („Големият царски дворец във Велики Преслав. 1. Преславската патриаршия през X век“). Редица публикации на О. разкриват резултатите от проучванията му върху прабълг. култура (1997) — най-вече върху произхода и същността на прабълг. религия (2000, 2001), както и върху въпроси, свързани с гробовете на видни бълг. владетели (1992). На заниманията му в областта на кирилската епиграфика се дължи откриването на един от ранните датирани кирилски надписи (931) в Преслав (1976).

 

 

            Съч.:

o   Базилика № 1 при крепостта „Крумово кале“ край Търговище. — Археология, 12, 1970, 3, с. 16—22;

o   Наблюдения и археологически разкопки на пограничния вал „Еркесия“ в Южна България. — ГСУифф, 63, 1970 (1971), 3, с. 443—462;

o   Археологически аспекти на българската ранносредновековна фортификация. — Военно-исторически сборник, 42, 1973, 1, с. 54—71;

o   Le terme „POMANHA“ sur une inscription nouvellement découvert à Preslav. — Studia Balcanica, 10, 1975, p. 105—111;

o   Базилика № 2 в крепостта „Крумово кале“ до Търговище. — Археология, 18, 1976, 3, с. 22—37;

o   A Cyrillic Inscription of 931 in Preslav. — BHR, 4, 1976, 2, p. 71—75;

o   Ships-graffiti from Medieval Bulgaria. — The International Journal of Nautical Archeology and Underwater Exploration, 6, 1977, 1, p. 59—61;

o   Ранновизантийски паметници от България ІV—VІІ в. С., 1978, 76 с.+42 ил. [Овчаров Д., М. Ваклинова];

o   Observation sur la système de fortification de la Haut epoque Byzantine dans les terres Bulgare d’aujourd’hui durant les 5—6 siècles. — In: Akten des XL Internationalen Limeskongresses. Budapest, 1978, p. 467—471;

o   Graffiti médiévaux de Pliska et de Preslav. — ИАИ, 35, 1979, c, 48—64;

o   Прабългарите в българската история и култура (VІІ-ІХ в.). — Векове, 8, 1979, 4, с. 28—37;

o   Les monuments archéologiques de la Bulgarie medievale. — In: La Bulgarie medievale. Art et civilisation. Paris, 1980, p. 39—48;

o   Плиска. — B: Овчapов Д., T. Tотев, А. Попов. Стари български столици — Плиска, Велики Преслав, Търновград. С., 1980, с. 5—70;

o   Los monumentos arqueologicos de la Bulgarie medieval. — In: Bulgarie medieval. Arte y civilisation. Mexico, 1981, p. 26—33;

o   Към въпроса за българския принос в художествената култура на българския народ. — Проблеми на изкуството, 14, 1981, 2, с. 4—11;

o   Старобългарското крепостно строителство. — В: Български средновековни градове и крепости. 1. Градове и крепости по Дунав и Черно море. Варна, 1981, с. 45—91;

o   Ранновизантийски и български крепости V—Х в. С., 1982, 172 с.;

o   Български средновековни рисунки-графити. С., 1982, 368 С.+67 ил.;

o   Нови данни за ранното присъствие на българите в Източна Македония (VII—X в.). — В: Родопски сборник, 5, 1983, с. 165—172;

o   Прабългарските капища — произход и предназначение. — Векове, 12, 1983, 2, с. 56—62;

o   Континуитет и приемственост в ранносредновековната българска култура. — Археология, 25, 1983, 3, с. 16—25;

 

 

717

 

o   De nouveau sur Basarab (Murfatlar) et la culture bulgare en Dobroudja. — BHR, 12, 1984, 1, p. 108 — 110;

o   Возникновение и развитие средневекового болгарского города [Ангелов Д., Д. Овчаров, А. Πопов]. — В: Труды V Международной конгресса славянской археологии. М., 1985, с. 94—101;

o   Slawen, Protobulgaren und das Volk der Bulgaren [Angеlov D., D. Ovcarov]. -In: Welt der Slawen. Geschichte. Gesellschaft. Kultur. Leipzig-Jena-Berlin, 1986, p. 57—80;

o   La Fortresse protobulgare sur File danubienne Pacuiul lui Soare. — In: Dobroudza. Etudes ethno-culturelles. Sofia, 1987, p. 57—68;

o   Les sujets chrétiens dans les dessins grafites en Bulgarie [Ovcharov N., D. Ovcharoѵ]. — In: Miscellanea Bulgarica. 5. Das Christentum in Bulgarien und auf der übrigen Balkanhalbinsel in der Spätantike und im frühen Mittelalter. II Internationales Symposium Haškovo (Bulgarien), 10—13 Juni 1986. Sofia, 1987, p. 321—332;

o   Die Protobulgaren und ihre Wanderungen nach Südosteuropa. — In: Die Völker Südosteuropas im 6. bis 8. Jahrhundert. Berlin, 1987 (Südosteuropa-Jahrbuch, 17), p. 171—190;

o   Дворцовая церковь в Преславе и некоторые особенности болгарских раннесредневековых базилик. — В: Древности славян и Руси. М., 1988, с. 256—261;

o   Sujets cosmogoniques chez certains monuments provenant de la region du Danube Bas et Moyen. — BHR, 16, 1988, 4, p. 73—82;

o   Културният герой от българския епос и Тангра. — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 1, 1987 (1990), с. 387—393;

o   Големият царски дворец във Велики Преслав. 1. Преславската Патриаршия през X век. С., 1991, 178 с. [Овчаров Д., Ж. Аладжов, Η. Овчаров];

o   За същността на езическия култов център Мадара. — В: Мадара. 3. С., 1992, с. 99—108;

o   Човек и добре да живее, умира. С., 1992, 164 с.+24 ил.;

o   La siège de Constantinople par les Turcs d’après un graffite sur l’Imaret djamie a Plovdiv [Ovcharov D., N. Ovcharov]. — In: Bulgaria Pontica medii aevi. 3. Sofia, 1993, p. 95—103;

o   Прабългарите в Източна Македония през V1I—X век (по данни от рисунките-графити). — Годишник на Департамент Археология. Нов български университет, 1, 1994, с. 95—106;

o   Vestiges la culture proto-bulgare dans les terres situées le long du Danube Moyen. — ИАИ, 38, 1995, c. 19—30;

o   Въведение в прабългарската култура. — В. Древни култури. Благоевград, 1997, с. 330—431;

o   From East to West: the Bulgarians in the Search of Their Homeland. — Archaeology in Bulgaria, 1, 1997, p. 125—129;

o   Аспекти на генезиса на ранносредновековната българска църковна архитектура и монументална декорация [Овчаров Д., Н. Овчаров]. — В: Източното православие в европейската култура. Материали от Международната научна среща, посветена на 1100-годишнината от началото на Златния век на българската култура. Варна, 2—3 юли 1993 г. С., 1999, с. 22—36;

o   Прабългарската религия. Произход и същност. С., 2000, 304 с.;

o   От езичествого към християнство: българската държава между два свята. — В: Християнската идея в историята и културата на Европа. С., 2001, с. 72—83;

o   Monumental Art of Byzantine Period in Bulgaria [Ovcharov D., N. Ovcharоѵ]. — Athéna review, 3, 2001, 1, p. 47—52.

 

            Лит.:

·       Кузманов Г. — Археология, 21, 4, c. 53—55 (рец.);

·       Кабакчиев Ю. Нови моменти в изследванията върху българската средновековна култура и изкуство. — Palaeobulgarica, 4, 1, р. 118—119;

·       Diасοnu P. Istoria Dobrogei în unele lucrari straîne recente (IV). — Revista de istorie, 33, 1980, 4, p. 767—771;

·       Pомaнчyк A. — BBp, 42, 1981, c. 223—224 (рец.);

·       Пyцко В. — Народна творчість та этнографіа, 6, 1981, с. 92 (рец.);

·       Stоіneѵ А. Ein Buch originellen Charakters. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 4, p. 120—122;

·       Бочков Пл. Българската фолклорна култура и средновековните рисунки-графити от Плиска, Преслав и Мадара. — Български фолклор, 9, 1983, 1, с. 44—58;

·       Георгиев П. — Археология, .35, 1993, 4, с. 62—64 (рец.);

·       Аладжов Ж, Димитър Савов Овчаров на 65 години и 40 години творческа дейност. — Археология, 38, 1996, 2—3, с. 95—97;

·       Кой кой е в България. С., 1998, с. 522;

·       Български историци. Биографично-библиографски справочник. С., 1999, с. 208—209.

 

Виолета Нешева