Харманли. Градът край извора на белоногата
Кирил Динков
 
V. Освобождението
 

Обявяването на Руско-турската война през април 1877 година донася неописуема радост на харманлийци. Но те изживяват тежки дни в навечерието на свободата. Военните ешелони почти ежедневно преминават за фронта. В Харманли има големи оръжейни и хранителни складове. Оттук преминават и турските войски към бойното поле. Някои части спират за часове, други за ден-два или повече и българското население е принудено да ги храни, да дава ангарии. Извършват се реквизиции на коли и добитък. Всеки турски войник може да влезе във всяка българска къща и свободно да си вземе каквото пожелае.

За известно време българите уж са под закрилата на един онбашия с петнадесет мустафъзи (войници от опълчението), отседнал в къщата на налбантина Вълчо. Но тази „закрила” е такава, че хората бягат и се укриват в горите на Ташлъка, Юруците, Кайряците и др. Заравят в дълбоки ями всичко по-ценно, което им е останало. Живата си стока откарват далеч в горите. Градът пак е като изоставен. Само тук-там се мяркат прегърбените фигури на плахи старци.

Мнозина от по-младите искат да се включат в решителния двубой. И някои успяват да избягат и след много перипетии да стигнат до щаба на българските опълченски дружини. Знае се, че Стоян (или Стефан) Тодоров от Харманли е зачислен в първа рота на III опълченска дружина.

Още през юли харманлийци научават, че войски от Предния отряд на ген. Гурко наближават Хасково. Странични отряди се насочват към стратегическите пунктове: гара Търново Сеймен (Симеоновград), телеграфната станция там и железопътния мост на р. Ма-

144

рица, както и към гара Каяджик (кв. Раковски) от Димитровград), за да прекъснат телеграфната и железопътната връзка с Одрин, откъдето непрестанно идват турските войски. Каяджик е превзет без бой на 11 (23) юли 1877 година от един разезд на Казанския драгунски полк, който прекъсва железопътната линия и телеграфните съобщения, запалва гаровите сгради, отваря житните складове и предоставя житото на българите, дошли да го посрещнат. Тази радостна вест се разнася мълниеносно из целия Хасковски край и стига до Харманли. От близките селища българите се втурват да видят с очите си братушките и да им благодарят с каквото могат. От Харманли също се запътват...

Но на 14 юли радостта на българите секва. В Търново Сеймен с влакови композиции са стоварени от юг 6000 низами. Това са части от армията на Сюлейман паша, които свирепо се нахвърлят върху българското население от близките села. Малобройните руски части не могат да устоят на силния напор и се изтеглят, като отстъпват към Стара Загора. Българите остават беззащитни. Мнозина бягат след руските части. Някои се въоръжават за самоотбрана. Но поробителят решава да се справи с всякаква съпротива. Турските войски заливат почти целия край и започват жестока разправа по селата. Тридесетина българи са обесени в Каяджик, събрани от околните села, двеста — в Търново Сеймен, други стотина по самите села в района около Търново Сеймен. Повече от сто и осемдесет българи от село Брод намират смъртта си, бягайки по пътя за Стара Загора. В село Караатли (Черноконево) са заклани и убити повече от сто и петдесет души, други двеста и четиридесет са откарани в Стара Загора, където сто и двадесет са обесени. Деветдесет и девет души, карани за Пловдив, умират по пътя от изтощение и нанесени побоища. Много други са изпратени на заточение. В Хасково са издигнати седем бесилки, където са избесени десетки невинни българи. Всеки, който е ходил да посреща руските войски или пък е наклеветен, че е ходил, без особени церемонии бива обесен „за назидание на останалите”. Тази страшна картина всява ужас сред българското население. Османлиите тръгват по селата и градовете да арестуват всеки заподозрян. От Харманли освен хаджи

145

Яню Хаджиделчев, Иван Попстоянов, хаджи Баню Сапунджиев, поп Теню Митков, Стефан Ангелов, Стоян Попмарков са задържани и откарани към малоазийския град Сива Недю Милков (който след завръщането си след Освобождението е избран за кмет на града), Дялко Милковски, Делю Павлов, Трендафил Костадинов, Атанас Сербезов (после е избиран за народен представител в околията), Станчо Попов, Коста Попов, Симеон Тенчев. В тези тежки дни турските власти отново претърсват основно всяка българска къща и събират всичкото оръжие, което намират там. Местните турци са въоръжени и под страх от строга отговорност са задължени да бдят денонощно по всички улици в българската махала и в околните селища и да стрелят по всеки заподозрян. Почти всички млади българи са прибрани и затворени по изби и мазета или в конака, за да не избягат при руските войски.

Но духът на българите не е сломен. Те следят по всички възможни пътища развитието на военните действия при Шипка, Шейново, Плевен, София, Ст. Загора и Пловдив и разбират, че яростта на поробителя е отчаяна, защото са броени дните му. Последните дни на робството се нижат мъчително. Макар че „ножът е опрял до кокала”, харманлийци не губят надежда.

Мълниеносно се разнася вестта за разбитите Сюлеймановн войски и стига до всяко българско семейство. Турците бягат към Одрин — друго спасение за тях няма. А от Стара Загора победоносно настъпват и приближават руските батальони. Харманлийци живеят в трепетно очакване.

Главнокомандващият руските войски Николай Николаевич заповядва руското настъпление на юг да се организира в три колони, да се прогонят окончателно османлиите от пределите на българските земи. Западната или дясната колона, начело с ген. Гурко, след завземането на Пловдив се насочва през Хасково и Харманли към Одрин по петите на разгромените Сюлейманови части и големия им обоз. От Чирпан към Хасково тръгват и частите на ген. Карцов. Лявата колона от Казанлък през Ст. Загора потегля към стратегическия жп възел Търново Сеймен и Харманли, пак за Одрин, под командването на ген. Скобелев II (син). Това са фактически войските на Централната колона за

146

цялостно настъпление на руската армия на юг към Одрин.

Неудържимият победоносен поход на руските освободители започва с войските на ген. Скобелев II, които потеглят от Стара Загора към Търново Сеймен. В авангарда си генералът създава специален отряд от три конни полка под командването на ген. Струков, които на 1 (13) януари 1878 година изминават петдесет версти в голям студ и снежни виелици. Вечерта към 7 часа се приближават до Търново Сеймен. Страничното разузнаване донася, че околните села са разорени и обезлюденн. Заловени са няколко турски войници, бягащи от Шипка към Одрин. Малко по-рано българи от Търново Сеймен, които бягат към Стара Загора, съобщават, че мостът на р. Марица се охранява само от стотина турски войници с оръдия. Ген. Струков заповядва на полк. Язиков, командир на драгунския полк, да изпрати втори ескадрон към Търново Сеймен, за да провери казаното от бягащите българи.

Този ескадрон начело с капитан Амосов на 2 (14) януари 1878 година вечерта преодолява поледицата и дълбокия сняг н отблъсквайки турската охрана на моста, завзема входа му. Това е първото сражение в Хасковския край между освободителите и османлиите. Драгуните изваждат релсите на железопътната линия, прекъсват телеграфните връзки и атакуват моста. Но са посрещнати от пушечен огън. Нощта е тъмна, безлунна. Нищо не се вижда, но се чува невъобразим шум. От какво произлиза този смут? На десния бряг на р. Марица са пристигнали около 5000 турски бежанци, тръгнали от Казанлък и Стара Загора. Част от тях са въоръжени и решават да се хвърлят в отчаян бой срещу драгуните. Капитан Амосов заповядва да се отстъпи и ескадронът да се върне при полка. Две турски оръдия обстрелват моста. Изтегляйки се, ескадронът поврежда жп линия Търново Сеймен — Нова Загора и телеграфа. На 3 януари към 7 часа сутринта той се присъединява към полка с една-единствена жертва.

След оттеглянето на драгуните, турската охрана подпалва дървената настилка на моста и разрушава железопътната линия, за да прекъсне победоносното шествие на руските войски на юг. Но ген. Струков заповядва настъпление и изплашените триста турски вой-

147

ници, охраната на моста, изоставят всичките шест оръдия и се отправят към Харманли, следвани от бежанците. Руските драгуни потушават пожара на моста, с дъски и друг дървен материал от изоставените турски коли отново го настилат и поправят и това ги забавя в преследването на турските войници.

На 3 (15) януари 1878 година в конен строй частите на ген. Струков преминават моста, завземат гарата и телеграфната станция и освобождават село Тръново. Щастливи, освободените българи с братски прегръдки предлагат домовете си на героите освободители. Около лумналите огнища руските войници се постоплят и поотпускат. Ген. Струков е заповядал почивка, като е наредил да се поставят постове откъм Харманли и по пътя за Пловдив. За успешната операция при моста на Търново Сеймен той е произведен в чин генерал-майор. При сражението са убити четиринадесет войници и трима офицери, единият от които е командващият II ескадрон капитан Амосов. Заемането на стратегическия възел и големия мост дава възможност незабавно да се продължи настъплението на юг.

На 4 (16) януари ген. Струков организира по-нататъшното преследване на турските войски. Най-напред тръгва III Драгунски ескадрон, воден от майор Чулков. В 11 часа предиобед на същия ден майор Чулков настига при Харманли два турски табора, които се движат към Одрин, но тъй като няма заповед да ги нападне, не влиза в сражение с тях. При сводестия каменен мост на р. Олудере се натъква на голям обоз, придружен от въоръжена охрана, спрял поради задръстване с турски бегълци. Без да го напада, ескадронът свива към железопътния мост и се отправя към гарата, която е на 2 км от града. Завзема я и прекъсва телеграфната линия с Одрин. Част от българското население се е изпокрило в житните и другите търговски складове, под грижата на австриеца Албрехт, чиновник по барон Хиршовата железница, и в съгласие с началника на станцията Ради Иванов. Когато руските кавалеристи се появяват на гарата, българите излизат, падат на колене от щастие и благодарност, целуват сабите на руските освободители, плачат от радост, милват конете им. Майор Чулков веднага изпраща прапорщик Горталов с бърз кон при ген. Струков.

148

Прапорщикът не успява да мине по запаления жп мост и преплува реката с коня си, без да бъде засегнат от вражески куршуми.

Железопътният мост е запален от други харманлийци, в желанието им да помогнат на освободителите. Главният път при сводестия каменен мост на река Олудере също е барикадиран с коли от българите харманлийци. Целта им е да попречат на турските настъпващи войски, без да знаят, че по този начин руският ескадрон изпада в тежко, почти обсадно положение. Голяма част от способните да носят оръжие харманлийци нападат турските военни складове, въоръжават се и заемат позиции на десния бряг на река Олудере. Те се стремят да спрат бягащите от Пловдив турски войници и така да улеснят руското командване напълно да ги разгроми. С високия си патриотизъм харманлийци не искат да останат бездейни в решаващия момент. Те стоварват върху вековния неприятел малобройните си, но вдъхновени сили, за да дадат скромния си принос в освобождението на родината си.

Ген. Струков посреща с радост тези инициативи на българите в Харманли. Той е уведомен за тях от прапорщик Горталов и нарежда да се изпрати друга част в тила на турците при Харманли за незабавна атака. Заплашени от две страни — север и юг, отстъпващите турски части се опитват да окажат последна съпротива. Цялата нощ минава в дебнене. Нащрек са и руси, и турци. Тук-там се чува стрелба. В нея са ранени 8 руски драгуни и са убити двама войници: Иван Александров и Филип Кузнецов.

Малобройна е частта на майор Чулков. От гарата тя влиза в града, за да мине каменния мост и временно да спира турските отстъпващи бойни отряди, но се оказва в неизгодно положение. Когато ескадронът стига до гивгирлията магазин на братя Попови, изненадва го пропукването на пушки от турския хан. Един от кавалеристите пада убит на шосето. Но майор Чулков продължава да настъпва към моста във верига. Огънят на турците зачестява. Ескадронът също отговаря с пушечни изстрели. Някъде п`о на запад, на десния бряг на реката, пропукват други пушки. Това са въоръжените българи, които още нямат връзка с руски-

149

те конници. Турските войски на левия бряг на реката са стократно по-големи.

Съобщават на майор Чулков, че още двама от неговите драгуни са убити близо до моста (край старата пощенска станция), а други двама са застреляни на брега при Кадировите карачн — брястове (под старата гимназия). Прапорщик Протасов е тежко ранен. Ранени са още десет конници и пет коня. Положението на ескадрона става почти безизходно, макар към него да са се присъединили вече шепата български въоръжени доброволци.

Точно в този момент на железопътната станция Харманли слизат с влак, идващ от юг, двама пищно облечени султански пратеници — генералите Сервер паша и Намик паша. Тяхната мисия е да се срещнат с руския главнокомандващ и да сключат примирие, но харманлийската станция се оказва в руски ръце и те са принудени да слезат тук, изненадани от стрелбата. Успяват да влезат във връзка с майор Чулков, когото помолват да спре боя, за да преговарят. Но пълномощникът на майор Чулков, въпреки крайно критичното си положение, отговаря: „Моля предайте на пашите, че им благодаря за така любезното предложение, както и съжаленията ми, че не мога да се възползвам от него, понеже не съм получил от началството си никакви нареждания за такъв рядък случай. Натоварен съм да изпълня определена задача, изпълнявам я сега и се надявам, че ще я изпълня със свои сили и средства.”

Пълномощникът на турските пратеници се оттегля изненадан от дързостта и безстрашието на руския воин. Отчаяната борба продължава, защото драгуните са решили да умрат до един, но да не отстъпят... Към 3 часа сутринта, когато турците полетяват към обкръжения ескадрон, предчувствайки победата си, в тила им (на мястото, където е била старата околийска болница) ясно прозвучава руски кавалерийски тръбен сигнал и след него мощно и страшно „ура”. Именно тези войски, идващи от Търново Сеймен, решават изхода на битката. Внезапно избликват и последните сили на обкръжения ескадрон, той също отговаря с „ура” и се впуска в атака срещу турските войски, сред които настъпва невъобразима паника. Едни се хвърлят като

150

обезумели в полузамръзналата река Олудере, други забягват към Остър камък по течението на реката. При казармите обаче е убит един драгун от лейбескадрона. Прапорщик Горталов вероятно е докладвал своевременно на ген. Струков и той е изпратил на помощ в Харманли полк. Алексиев с лейбескадрона, който в 3 часа на 18 януари 1878 година спасява положението.

Така „летящият отряд”, предвождан от младия съобразителен кавалерийски генерал М. Струков, с девет ескадрона, за две седмици преброжда разстоянието от Стара планина до Цариград, преодолявайки глад, студ, куршуми, без достатъчно почивка, храна и сън, без подслон. Шосетата Хасково — Харманли и Казанлък — Стара Загора — Търново Сеймен са задръстени от бежанци чак от Видинско, Ломско, Свищовско, Софийско, Казанлъшко и др. Хора, говеда, коне, овце, дезертьори, преоблечени черкези, разбойници, мародери, алчни за плячка, грабеж и мъст над мирното българско население.

След тези събития, станали само за няколко часа, в Харманли пристигат и останалите части на ген.-майор Струков, тържествено посрещнати от още несъвзелото се българско население. На 6 (18) януари 1878 година в Харманли влизат и частите на ген. Скобелев II. Това е IV ескадрон, който проверява докъде е стигнала колоната на турския обоз, пресрещнат при Харманли от частите на ген. Струков. Настъпва и дясната колона начело с ген. Гурко, която също преследва отстъпващите турски части, стремейки се да унищожи бягащите от Пловдив войски на Сюлейман паша. Авангардът на настъплението се оглавява от ген. Скобелев I (баща). Устремлението им нараства, когато в село Дурали (Стойково), на 12 версти северозападно от Харманли, виждат пакостите, които Сюлеймановите войници са нанесли на селяните — част от тях са избили, а друга — насила са подкарали към Одрин.

В битката при Харманли загиват стотици турци, а сред бежанците настава истинска суматоха. Но след края на сражението турските деца са прибрани от руските части и са разпратени по селата и в Харманли, за да не измрат от глад и студ. Ранените турски войници също са превозени с каруци в Харманли от българи от околните села. Така в града се струпват

151

много хора, истинско стълпотворение: мъже, жени, деца, полуразрушени коли, добитък, незагаснали огньове сред снега, ранени войници.

Българите се връщат по домовете си. Преживели ужаса, те се съвземат и дават простор на радостта си. Наобикалят освободителите, стискат коравите им десници, неизпуснали и в най-големия студ оръжието. Жените изваждат кърпи, навуща, плетени ръкавици, качулки и даряват освободителите от сърце. А руските бойни части, без да се лутат и бавят, се строяват в Харманли и веднага поемат пътя към Одрин. Все пак в града остават много руски войници, на които може да се благодари.

В първия ден на свободата харманлийци ликуват в безгранично щастие. Струва им се, че това е сън. По улиците се прегръщат и плачат от радост. В доскоро глухите къщи се чува весела глъчка и шетня. Оцелелите по-първи българи набързо организират на хорището тържество, в което участвува цялото завърнало се българско население. Децата са в първата редица и руските воини ги милват по кадифените косици. Навсякъде се чува един поздрав: „Здраствуйте, братушки!” Във всяка къща са поканени руски бойци, поднасят им се вкусни гозби. Българите не искат да се откъснат от ония, които, преодолявайки и зима, и умора, и вражеска стрелба, воюват за свободата им. Студът е сковал всичко навън, но улиците са необикновено оживени. В общинската стая (горния етаж на училището) постоянно влизат и излизат хора. Те получават първите указания за самоуправление от руския военен комендант. Скоро градът се изпразва от пленници и турски бежанци. Руските войски също поемат своя боен път към крайната победа.

След няколко седмици завършва победоносният поход на освободителите. На 3 март 1878 година се подписва Санстефанският договор. Притворени са най-мрачните страници от една тъжна и страшна робска книга. За българите настъпва друго време, изпълнено с нови борби, надежди и мечти.

Харманли поема своя следосвобожденски път.


[Previous] [Next]
[Back to Index]