4. В последното десетилетие на османското владичество
В тези по-малко от десет години са събрани и всичката мъка на българския народ, и цялата му непреклонна воля за свобода. Време жестоко и велико, то е узнато и скъпо на всеки българин. Какво е положението в Харманли?
Да си го представим, разлиствайки отново страниците на възрожденския печат. Но без да забравяме, че цариградските български вестници излизат в самата столица на поробителя, в условията на легалност, така че черните краски в действителност са далеч по-черни.
Дописките от Харманли до в. „Македония” през 1870 година са посветени главно на просветното дело и културния живот. Още от началото на годината се открива разговор — днес ние навярно бихме го нарекли дискусия! — за учебните методи в харманлийското училище. В дописка, поместена в бр. 16 от 13 януари 1870 година, иронично се съобщава, че в Харманли училището е толкова добре наредено, че би могло да е нарече гимназия, но „опака гимназия”, защото в него се преподава физика, френски език, турски и пр., а някои предмети, като българска граматика, числителница и други, са пренебрегнати. Авторът е недоволен, защото учениците били много затормозени. Той обвинява училището в своеобразен „учебен” максимализъм и престараване, което, според него, щяло да попречи за по-нататъшното развитие на учениците.
Стрелите явно са насочени срещу учителя Дялко Милковски, когото редакторът на вестника П. Р. Славейков познава много добре. Нещо повече, той познава и работата му в училището. Може да се предположи, че горната дописка наистина е поместена, за да се открие разговор по необходимостта от по-високо образование и да се предизвика интересът на учителите от други места. А и Славейков навярно е искал да бъде обективен, да не пренебрегва мнението на хора, които другояче мислят.
Още в следващата дописка до в. „Македония” от Харманли, публикувана в бр. 37, наред с възторга от
128
учредяването на Българската екзархия, се изразява несъгласие с предишното мнение за работата в харманлийското училище, като се набляга, че там „основно и систематически се учат”.
На учебните методи в харманлийското училище дава гласност и в. „Право”, редактиран и издаван във Фенер, при Българската църква в Цариград. В бр. 8 от 19 април 1870 година е поместена дописка от Хасково по повод второто мнение, изнесено във в. „Македония”. В нея се изразява несъгласие с „харманлийската метода”, тъй като някои предмети били рано въведени и несъобразени с възрастта на децата. Предавали се „високи предмети” без никакво приложение. „Ако учителят може да докаже противното... то ние друго няма да направим, освен наедно да похвалим такава метода и да я препоръчаме на нашите учители за по-скорошно въвеждане” — заключава авторът на дописката.
Учителят Дялко Милковски, енергичен, много осведомен и уверен в практиката си, действително поканва хасковските учители, които са главните му обвинители, както и учители от околните села да се запознаят на място с обучението в харманлийското училище. След изнесените уроци присъствуващите учители сами изпитват учениците и се уверяват в техните големи и сигурни знания както по езиците, сред които е включен и френският, така и по математика, физика, естествознанне. Така учителят Дялко Милковски успява да защити своята „харманлийска метода”, т. е. въвеждането на по-високо образование с повече и по-високи предмети, с по-широка програма на обучение. Кой всъщност е този смел новатор, преподавател с широка култура и модерни за времето си разбирания? Дялко Милковски е роден около 1845 година в близкото село Черногорово, където като дете не посещава никакво училище. Израства като буден и любознателен юноша, който не само че сам се научава да чете и пише, но и усвоява българската граматика. Научава граматиката и на турски и гръцки език.
В Харманли идва като учител през 1864 година, ве че с доста висока култура за онова време. Заработва с вдъхновение и любов и бързо става образец на трудолюбие и честност за харманлийци, които му се до-
129
веряват и го обикват. Училището се препълва с деца. Милковски учи децата на трите езика, но той не е чуждопоклонник и гръкоман, а смел патриот, който дейно се включва в движението за самостоятелност на българската църква и училище. Не позволява на гръцкия владика и неговите местни слуги да се бъркат в пряката му училищна работа. Учениците с радост и удоволствие посещават училището, увлечени от учителя си и неговите уроци. Милковски се прочува и в околните села, в Хасково и Одрин. Учителите го посещават и искат да усвоят неговата метода, особено след пренията в цариградския печат и организираното от самия Милковски посещение-инспекция на хасковските учители.
Дялко Милковски води продължителна кореспонденция с Петко Р. Славейков по различни културно-просветни и народни въпроси, посреща народния поет в къщата си и надълго разговаря с него за историческото минало на Харманли. Събира местни предания и легенди, пръв превежда надписа на сводестия мост на Олудере, а след Освобождението публикува в сп. „Родина” статии за опазването на културното наследство, които и до днес не са загубили значението си. Само една да е заслугата на учителя — че е разказал на Славейков преданието за Гергана — тя би била достатъчна. Но заслугите на Милковски — и към Харманли, и към националната ни история и култура са много повече. [1]
Културният живот в Харманли постепенно се обогатява. Учители и свещеници
обръщат голямо внимание на читалището, което наричат „Братолюбие”. Вестник
„Право” (бр. 10 от 3 май 1871 година) публикува списък на дарители за читалището.
Събраните средства се изразходват предимно за книги, много необходими за
просветата на харманлийските занаятчии и земеделци, особено на младите
хора.
1. Дялко Милковски работи дейно на общественото поприще и слел Освобождението. Той е избран от Харманлийска околия за народен представител в Областното народно събрание на Източна Румелия, чиято първа сесия се открива на 22. X. 1879 г. Преизбиран е за народен представител през 1880, 1881, 1882, 1883 година и взема дейно участие в работата на сесиите по изработването и приемането на новите закони и правилници. От 1884 г. е назначен
130
От вестниците могат да се извлекат и някои важни стопански сведения, като например направата на международния главен път Белград — София — Пловдив — Одрин — Цариград и строителството на барон Хиршовата железница.
В бр. 20 от 5 декември 1864 година на в. „Турция” четем: „Един път се е зафанал да се прави, които да свържи Пловдив с Татар-Пазарджик и Харменлия (Харманли). Този път се работи с голяма деятелност и всичко ни дава да мислим, че след като се изкара, пътниците ще могат в безопасност и без страх да ходят от един град на други. Това ще даде голямо развитие на търговията и индустрията.”
Строителството на „набития път” между Пловдив и Одрин започва под разпореждането на специално назначена комисия през октомври 1864 година и завършва към края на 1867 година. В него основните работници са българи. Българи от околните селища пренасят с колите си камъни за шосето, давайки ангария.
Хармаилийци също дават своята дан за „набития път”. Не е имало къща, която да не участвува в изхвърлянето на пръстта от изкопите и в насипването на чакъла, и то жени и деца, защото мъжете трябвало с колите и добитъка си да пренасят камъни.
Освен стопанското значение на този път Портата вероятно е имала предвид
неговото стратегическо значение. Тя като че ли е чувствувала, че назряват
големи събития и че шосето ще е необходимо за прехвърлянето на големи наказателни
отряди. Мерките, пред-
за председател на Окръжния съд в Сливен, а по-късно е преместен в Бургас. Сетне се установява като адвокат в Харманли. Дълго време е ръководител в града на Народнолибералната партия на Ст. Стамболов, с когото го свързва близко приятелство и разностранна кореспонденция. Хората от цялата околия го познават. Спечелва си и врагове. Атакуват го партизаните на другите партии. Милковски натрупва голямо състояние: ниви, ливади, градини, лозя, воденица и др. В XIII Обикновено народно събрание през 1903 г. е избран за депутат от Народнолибералната партия. В Харманли редактира местен вестник, орган на партията му, и взема участие във всяко обществено начинание. Много ценни са публикациите му за миналото на града, за необходимостта да се опазва културното и историческото му наследство. Дялко Милковски умира през 1920 година. Погребението му е незапомнено тържествено и многолюдно. Харманли отдава заслужена почит на своя виден съгражданин.
131
приети за бързото строителство, били строги — реквизирани коли и сечива, тежка ангария за цялото българско население.
За железопътната линия София — Пловдив — Одрин — Цариград се заговорва още през 1855 година. Една английска компания предлага на турското правителство да предприеме строеж на железен път („Цариградски вестник”, бр. 242 от 17 септември 1855 година). Скоро се явяват и други проекти и предложения, с които правителството се занимава. И така чак до 1869 година, когато в „Дунавска зора” в броя си от 7 юни 1869 година информира, че спогодбата за направата на железницата е вече готова. Главният “предприемател бил барон Хирш”.
Барон Хиршовата компания строи бързо, делово, модерно. Специалистите инженери (поляци, чехи) ценят българските работници, които се трудят тук по своя воля, на договорни отношения. След по-малко от три години в. „Дунав” (от 14 януари 1873 година) съобщава, че от Едрене (Одрин) до Пловдив железопътната линия е напълно завършена преди няколко дни. А в. „Турция”, бр. 16 от 1 юни 1873 година, пише, че откриването на линията Цариград — Белово ще се състои идущата седмица. Великият везир и някои министри щели да пътуват с първия официален трен до Пловдив.
На пищните тържества по случаи откриването на железопътната линия проправителствените вестници „Право” и „Турция” отделят много място и внимание. Подробно е разказано за блестящия императорски трен, за локомотива, обсипан с гирлянди, зелени листа и цветя, за насъбралото се множество, което огласява околността с викове: „Падишах яшъсън!” По целия път работници от железопътната линия и надзиратели с китки от житни класове посрещат и изпращат тържествения влак. Навсякъде по гарите ечат песните на ученици. Девойки с бели рокли махат с цветя. Построени са чардаци и шатри за населението. Откриването като че ли идва да покаже голямото старание на султана за благоденствието и напредъка на държавата (в. „Право”, бр. 14 от 16 юни 1873 година и двете притурки от 18 юни и 2 юли същата година).
За откриването на железопътната линия Цариград — Одрин — Пловдив — Белово пише и Каравеловият вестник
132
„Независимост”, издаван в Букурещ (бр. 39 от 16 юни 1873 година). Кореспондентът иронично отбелязва, че то е, за да се направи „реформа дандамасъ”: „Сичкият град беше излязъл да погледа правителствените слънца и да се порадва на чувствата им”. След това великият везир и министрите окачват „звънчета на сичките душепродавци и народопродавци” — ордени „тефтиш-калпазанларъ”.
По първите проекти не е отбелязано на Харманли да има гара. За щастие тези проекти отпадат. Построява се не само гара, но и складове за жито, сусам, просо, кожи и др. Тук пристигат и много пратки с промишлени стоки за населението. Благодарение на железницата започват да се издигат някои търговци от Харманли. Собствениците на големи имоти също са пряко облагодетелствувани, защото произведенията им своевременно се изкупуват.
По самата железопътна линия работят много българи, които участвуват в революционната борба. Те са цяла верига от Белово през Пазарджик, Пловдив, Търново Сеймен до Харманли. Началникът на жп станция Харманли Ради Иванов укрива Захари Стоянов на гарата близо пет месеца, Георги Икономов е маневрист в Търново Сеймен, Тодор Каблешков работи в Белово и т. н. А в пловдивската жп станция има специална „комитетска стая”. Така че новата железопътна линия има не само важно стопанско значение. Тя съдействува за по-бързите връзки и съобщения между дейците на националната революция, а по-късно улеснява руските освободителни войски в тяхната високоблагородна мисия.
Идилията, показана пред правителствените лица и чуждите кореспонденти при откриването на железопътната линия, била твърде далеч от действителността. Всъщност независимо от Хатишерифа, Хатихумаюна и другите реформени документи положението на българите остава робско. На книга им се гарантират животът, имотът и честта, но на практика няма нищо сигурно за тях.
Картината от ден на ден става все по-мрачна. Разбойници ограбват пътниците, влизат в къщите, измъчват и убиват за пари. Обирите и злодействата са всекидневни явления. За царящото беззаконие и народ-
133
ната неволя са поместени редица дописки във вестниците „Право”, „Турция”, „Независимост”, „Ден”.
Във в. „Право”, бр. 34 от 18 октомври 1871 година дописникът от Харманли пише: „Живеем в грубо варварско време. Животът и имотът на всички е в опасност (дори и на обикновените турци), поради което никой не смее да се измести от жилището си.” Местните управници гледат на това „равнодушно и с хладнокръвие”. Дописникът съобщава за поредица нападения и грабежи: ограбени са търговци, селяни, дюлгери, нападнати са десет-дванадесет работници по железницата карловци, както спели до самите градини — един от тях е убит, а двама ранени. Същата нощ на пътя от Узунджово за Харманли са обрани пътници. Такива са според дописника „плодовете на цивилизования XIX век в Хасковска каза”. Нито едно злодеяние не е издирено както трябва, разбойниците и убийците не се преследват. И редакцията препоръчва: Общините да принудят местното началство да разсъди с тях заедно „върху тези злочинства и вземат временни строжайши мерки”.
В. „Независимост”, бр. 32 от 28 април 1873 година, публикува дописка от Пловдив, в която се съобщава, че една българка от Харманли е убила двама турци, тъй като искали да я изнасилят. На часа жената и нейният мъж били затворени.
В. „Ден”, който се редактира от П. П. Карапетров в Цариград, разкрива в бр. 6 от 13 март 1875 година как се събират данъците в Харманли. Хаджи Омер ага от Хасково за четири години е измъкнал от населението 120 хиляди гроша. Той измерва засетите места и ако мястото е две лехи, пише ги пет. А дали се е родило нещо или не, това не го интересува, събира си данъка. През тази година в резултат на сушата реколтата е изгоряла, масово са измрели и овцете, умира едрият добитък. Злото се струпва от всички страни. Ала най-страшното са злоупотребите с данъците. Но кой може да погаси това зло, щом не се контролират наетите от държавата събирачи на многобройните данъци!
В. „Турция”, бр. 15 от 25 май 1873 година, пише, че на 5 май през нощта няколко разбойници нападнали една кошара на половин час от Харманли, залови-
134
ли овчаря и го завързали, а друг овчар изпратили да съобщи на семейството му да донесат 100 лири, за да си откупят мъжа и бащата. Но в овчарския дом могли да съберат само 50 лири. Изпратили ги по пратеника, но по пътя него го застигнал пловдивският караагасъ и му взел 50-тях лири, като му казал, че ще открие разбойниците и ще избави другаря му от беда. Минават обаче десет дни и нито овчарят се върнал, нито караагасъ връща парите.
Очевидно е пълното беззаконие, което цари по българските земи. Особено като се има предвид, че посочените публикации са главно в столичните, разрешени от султанската власт вестници, т. е. вестници, които се съобразяват с властта. На този фон не са случайни апатията и отчаянието, които изпъкват в следващите дописки от Харманли. Хвърлил до неотдавна всички сили в църковно-просветната национална борба, сега народът разбира, че резултатите от нея не могат да разрешат проблемите му. Тиранията на прогнилата и корумпирана турска власт си остава и все по-непоносимо го притиска.
В. „Ден”, бр. 10 от 16 април 1875 година, обръща внимание на някои печални факти: щом пукне пролетта и полската работа се засили, учениците напускат училището, защото родителите им се нуждаят от работници. Авторът на дописката се учудва на това нехайство, защото преди няколко години училището в Харманли е било за пример в околността с добрия си ред, успех и учение, а сега всичко се е обърнало наопаки. В селището има триста български къщи и сто и тридесет турски, една българска църква и едно училище, а „храмовете на Бакхус” — кръчмите, възлизат на четиридесет и пет.
Дали са били толкова кръчмите или дописникът е попресилил, не се знае точно, но ясно е, че изгубилият надежда народ намира утеха в тях. В друг български цариградски вестник (в. „Източно време”, бр. 27 от 16 август 1875 г.) се споменава, че кръчмите в Харманли са тридесет и две, което приблизително означава, че на малко повече от десет къщи се пада по една кръчма.
През 1874 година в Харманли се открива девическо училище. Събират се първенците в „миндерлията стая” и решават да се отвори такова школо. Двама
135
от тях отиват в Стара Загора и довеждат оттам подготвената учителка госпожа Софийка, която с желание се заема да устрои училище за момичетата. Скоро обаче се препъва в консервативните разбирания на повечето родители: жената трябва да върти къщата, да готви, да чисти, да преде, да тъче, за какво й е учение. .. В началото се събират двадесетина момичета, а към края на годината почти половината напускат.
И все пак благодарение на упоритостта на първенците девическото училище постепенно укрепва и оцелява до Освобождението, след което се развива.
На работата на харманлийското училище е посветен обширен материал, поместен в бр. 4 на в. „Източно време” от 8 март 1875 година.
Училището се ръководи от учителя Стоян Попмарков (от Панагюрище), който го е сложил в добър ред. Събират се повече от сто деца седем-осем годишни, а той е сам, без помощник. Децата са разпределени в четири отделения и когато учителят се занимава с едните, другите шумят и пречат за усвояването на урока. Общината и училищното настоятелство се оправдават, че парите не достигат. Авторът укорява: „Съселяне! Това не ви води на добро и не ви прави никоя чест, като оставяте училището в таквоз състояние, което не може да ви бъде ползовито; потрудете се, прочее, да въдворите в сърцата си горещината към науката, що имахте във времето на учителя господина Нестор Марков, та като се съгласите, тъй ще можете най-лесно да поддържате двама учители, от които двоица ще се ползуват най-много рожбите ви. “
В дописката се говори и за работата в девическото училище, открито преди десет месеца. Отбелязва се голямото старание на „старейшините” за откриването. Но училището започва с двадесет и пет момичета, а завършват учебната година само четири. От време на време идват още четири-пет крайно нередовни ученички. Един от свещениците, който в началото на годината е заявявал, че ако българската община откаже да поддържа учителката, то той ще я поеме на собствени разноски, също вече не пуска в училището собствената си дъщеря. А тя е сред най-добрите ученички и свободно чете и пише, но от пет месеца не е „виждала училищния праг”.
136
Дописникът се спира още на читалището. С ирония отбелязва, че са му „прочели надгробната реч”. Според него „летаргичният сън на читалището” се дължи изключително на нехайството на ръководството му.
В друга дописка пак във в. „Източно време” (бр. 27 от 16 август 1875 година) вероятно същият дописник обвинява съселяните си за лошото състояние на училището и църквата, изобличава ги, че всички общи работи се гледали в „сатанинските заведения” чрез „оката и юза”. Но и с радост отбелязва, че най-после на 27 юли е станало читалищно събрание, на което учителят „съживи чувствата на членовете му, та се избра ново настоятелство, на което възлагаме пълна надежда, че ще отговори колко годе на назначената си цел”.
В 70-те години на XIX век настъпват дълбоки промени както в националното съзнание на българския народ, така и в икономическото му положение. Упадъкът, който Турция изживява след Кримската война, се засилва. Правителството увеличава данъците и въвежда нови. Поради слабата реколта в 1874—1875 година в някои райони върлува истински глад. Селяните страдат от недостиг на земя. Занаятчиите и дребните търговци търпят загуби поради силната конкуренция на европейските промишлени стоки. Чуждото потисничество е нетърпимо за грамадната част от българската нация.
Смъртта на Апостола не е край на делото му. Там, където е стъпвал кракът му, където пламенното му слово е посявало бунт, връщане назад няма. Народът чака и вярва във въоръжената борба. Настъпва времето на българските въстания.
През Харманли преминават войски и черкези. Времената са неспокойни. След Херцеговина и Босна са въстанали българите в Стара Загора. Османлиите са озверени. От дупките си изпълзяват и малкото отявлени гръкомани, подтиквани от обнадеждените фанариоти. Неукият и сребролюбив одрински гръцки владика Кирил през 1872 година е сменен от жестокия и безскрупулен Дионисий. Дионисий майсторски се възползува от ситуацията по време на българските въстания и Руско-турската война. По негови доноси в Одрин са обесени над 400 българи, други са изпратени
137
на заточение или затворени в тъмниците. И всичко — с цел да се откъснат българите в Одринско от Екзархията.
След Старозагорското въстание (септември 1875 година) масови арести и мъчения се вършат не само в Стара Загора и околните села. То като че ли е знак за нови и страшни репресии над цялото българско население. Неколцината харманлийски гръкомани надигат глава. Отново идва тяхното време. Докато на всички българи изземват оръжието, на гръкоманите го оставят. Те клеветят и доносничат, водят и настаняват по българските къщи преминаващите турски войници и черкези. В домовете и дворовете на българите не остава нито брашно, нито масло, нито мед, пито агне, нито кокошка. С болка и едва сдържани сълзи харманлийци гледат след навързаните във вериги, гладни и окървавенн български комити, карани от заптиите към Одрин. Все по-несигурен става утрешният ден. Българската махала опустява, хората бягат и се крият с децата си в близките гори.
В дописка, поместена във в. „Източно време”, бр. 35 от 11 октомври 1875 година, се говори: „Поданиците все повече и повече се онеправдават от человеци лакоми и вероломни.” Хората кански са пропищели от наетите събирачи на данъците. Уж десятък, пък се взема на пет едно. Така при тазгодишния гроздобер на кола от 500 оки данъкосъбирачът вземал десятък като от 1000—1200 оки. Това са „съсипителни” удари върху земеделието. А и по нивите са плъзнали турци „от ближните села”, вземат дрехите, навущата и дори цървулите на горките българи. От близките юручки махали са тръгнали за плячка и никой не спира тези „варварски дела”. Ако българите се движат с волска кола, те трябва да се отбият от пътя, за да минат пешаците юруци и да им се поклонят. Иначе ще ги сполети бой, от който може и да не оцелеят. Старите хора говорят, че такива варварства не са вършели дори еничарите. Турците крещят и се заканват: „След байрама ще ви колим. Защо барем се трудите да работите?”
Навсякъде несигурност — такава е мрачната картина в Харманли. „Всеки плаче и проклина участта си.
138
По цяла нощ българите не спят от тревога някой да не затропа на вратите им, защото знаят, че ги очаква най-лошото. Онбашията събира по 20—30 въоръжени турци, които ходят уж да вардят, а и те нападат.” И дописникът заключава: „Така се нарушават законите. От ден на ден мюсюлманите стават по-яростни към покорната рая.”
За ужаса, при който живее българското население в Харманли, пише и в. „Напредък” (бр. 67 от 8 ноември 1875 година). В дописката се съобщава, че турците съвсем не спазват правовия порядък, установен от държавата. Те грабят денем и нощем, канят се да колят българите и никой не ги ограничава. Обирите се вършат пред очите на онбашията. Без последствия остава и оплакването на българите в Хасково.
По-нататък се съобщава за комисия в Стара Загора, натоварена да разследва подобни факти. Харманлийци упълномощават двама свои представители — поп Костадин и Атанас Митев, които се явили пред комисията и разказали за положението в Харманли. Те настояли да се открие правителствен конак в града с каймакамин или мюдюрин, защото българи и турци общо са петстотин къщи и някой трябва да бди за спокойствието им. Още повече, че в селището става един от големите пазари и пристигат търговци от различни места. Българските представители поискали за помощник на каймакамина да се назначи българин.
В друга дописка от Харманли в. „Напредък”, бр. 68 от 15 ноември 1875 година, съобщава, че на традиционния панаир Карабаа гюмрукчията (данъкосъбирачът) Сюлейман ефенди само глобявал и обирал хората. На кръчмарите забранил да продават от новото вино, защото не му дали по една или две бели меджидиета рушвет. Когато търговците тръгвали да се прибират, турците ги нападали и им вземали кесиите. Най-много теглели от заптиетата селяните. Тях никой не ги спирал. Дописникът настоява да се „преобрази администрацията” и да се изцерят раните.
А във в. „Източно време” (бр. 52 от 22 май 1876 година) дописник от Харманли направо казва: „Животът на българите е изложен на неизброими опасности. Преследват го в селището и полето. Нийде няма за него спокойствие.”
139
Башибозуците от околните турски села се развилнели така, че никой не можел да ги усмири. Уж пазят железопътната линия, а ограбват воловете на земеделците, изнасилват жените им, карат ги да им правят погачи и баници, да им колят и готвят кокошки. Българите не могат да си посеят летнината и през зимата ще трябва да гладуват. Черкези и арнаути вземат конете на селяните. Всяка вечер крадат агнета от овчарите.
Башибозуци понякога слизат от влака на гарата и загърмяват с пушки към селището. Изплашеното население се събира на куп по къщите си, мислейки, че е настъпил часът на клането. Всеки живее с мисълта, че скоро ще стане жертва на разюзданите башибозуци и черкези, чиито золуми не намаляват. Те са непрестанни неканени гости по къщите на българите, където грубо заповядват да им се приготви най-хубавото ядене. На тръгване ограбват каквото намерят в дома — тютюн, съдове, ямурлуци, навуща, цървули и др. И никой не спира безчинствата им.
Турците, които минават като пътници през Харманли, също не отсядат в хана, а отиват в българските къщи — ядат, пият, спят и нищо не плащат. Злоупотребите стават повсеместни, а султанското правителство не обръща никакво внимание или пък не е в състояние да се справи с многобройните нарушители на реда.
Авторът на тази дописка посочва и причината за безчинствата — „приключенията в Панагюрище”. Но нито той, нито вестникът могат да си позволят да кажат повече.
Отгласът на Априлското въстание в Харманли наистина е разтърсващ и продължава дълго. Оттук преминават черкезите и войските към въстаналите места. Оттук прекарват заловените комити. Понякога ги настаняват заедно със стражите в къщите на харманлийските българи. Тая страшна гледка и пълната невъзможност да помогнат на пленените си братя прави мъката на харманлийци дваж по-черна.
140
В Харманли никой българин не е сигурен за главата си. Османлиите забраняват да се бие клепалото и затварят църквата за цели три години. На няколко пъти харманлийци, с молби и рушзети, едва успяват да я спасят от опожаряване. Остават нощем в училището при учителя Стоян Попмарков и дежурят около църковната сграда.
На 12 април 1877 година Русия обявява на Турция война, посрещната с възторг и надежда от изстрадалия български народ. Но за поробителите, които виждат своя край, това е нов сигнал за мъчения, издевателства, грабежи, бесилки над беззащитното население.
Вестник „Зорница” (бр. 28 от 14 юли 1877 година) съобщава: „В неделя румелийската железница донесе четиридесет българи, от които някои принадлежали на въстанически комитети и други бил обвинени за шпионство.” И добавя, че всички били вкарани в тъмниците на Министерството на полицията.
Същият вестник (бр. 32 от 11 август 1877 година) пише, че седем души българи били обесени в Одрин. Някои от тях взели участие „в развалянето на Хасковската станция, а други гърмели по османските войски”, които отивали да се бият с руската армия. Тридесет души българи били обвинени от военно съдилище, че „вдигнали” оръжие от военни складове в Ески-Заара. Много други българи били също арестувани, а трети заминали на запад (вероятно за да се присъединят към руските войски).
През юли 1877 година в Харманли пристига юзбашията Ченгене Али ага с тридесет башибозуци, за да арестува пет-шест от най-изтъкнатите български първенци и по този начин да се сплаши населението. Местните власти му посочват: хаджи Яню Хаджиделчев, Баню Сапунджпез, Иван Попов, поп Теню (Стоян) Митков и сина му, главния учител Дялко Милковски. Към тях всеки от гръкоманите и тукашните османлии прибавя имената и на своите лични неприятели. Така числото на арестуваните става тридесет и четири.
141
Между тях има занаятчии, бакали, касапи, кафеджии, все будни българи. Откарват ги в Карабунар (Гълъбово), като по пътя немилостиво ги бият. След три дни обаче някой си Реуф паша ги освобождава, виждайки, че това не са никакви комити. Измъчените българи се прибират в Харманли.
Горе-долу по същото време юруците хващат учителя Стоян Попмарков. Бият го, яздят го. Събличат го гол и го връзват на едни телеграфен стълб, като намазват лицето му с диня и го оставят така, та мухите заедно със слънцето да го мъчат, докато припадне. После го връзват на синджир и като мечка го разкарват из махалите. Така го измъчват в продължение на двадесет дена.
Междувременно някои преселени в Одрин харманлийски гръкомани се срещат с владиката Дионисий и наклеветязат съгражданите си. Толкова му трябвало на Дионисий. Веднага прави донос пред турската власт и тя изпраща заптии да арестуват харманлийските „комити”. Задържани са хаджи Яню Хаджиделчев, Иван Попстоянов, син на Чолака поп Стоян, хаджи Баню Сапунджнев, поп Теню (Стоян) Митков, Стефан Ангелов и току-що докараният от юруците Стоян Попмарков. Това става през август 1877 година. Оковани във вериги, арестуваните са откарани в Хасково и оттам — в Пловдив. През септември ги връщат с влака в Одрин, а оттам ги закарват пеш до Цариград, където ги хвърлят в тъмница. На 15 ноември 1877 година ги изпращат през Бурса в Коня, Мала Азия. Там ги затварят в страшно лош и мръсен затвор, при най-тежък режим. На 24 декември 1877 година, срещу Детска коледа, Иван Попстоянов умира от тежките рани, нанесени му по пътя. За останалите се застъпва арменецът Юва кехая, чийто син е лекар на затвора. Започват да ги пускат по малко да дишат чист въздух и да постояват на слънце.
Но това не им помага много. В България успяват да се върнат на Великден 1878 година само двама — поп Теню Митков и неговият зет Стефан Ангелов. Това — по спомените на някои стари харманлийци, записани от М. Сакарски — станало с цената на много зла-
142
то, дадено за подкупи от майката на Стефан Ангелов. Някои твърдели, че това злато било събрано, за да се откупят всичките, но Руса Ангелова се погрижила само за своите.
Свободата е изгряла над измъчена България, а в далечния малоазийски затвор погиват неколцина смели патриоти. И между тях е хаджи Яню Хаджиделчев, оня, за когото никога не е имало нещо по-скъпо от народа и народното дело. Хаджи Яню Хаджиделчев е забравен от тези, за които през живота си е давал мило и драго. Няма жена и деца, няма кой една сълза да пролее за него. Очите му, така жадували дз видят свободата, се затварят далеч от родните предели.
Нека признателните поколения не го забравят!