5. Илия Коцарев
Докато в Скопйе се развиват дотук описаните събития, в крайния югозапад на Вардарска Македония действуват други изпитани народностни сили, които поддържат народния дух на желаната висота. Това са синовете на Охрид. Тоя български Ерусалим е излъчвал и в най-черните дни на робството дейци, които са били крепители на българския дух. Както е известно, през възрожденското време начело е стоял безсмъртният ученик на братя Миладинови – Григор Пърличев, край него неговият другар Янаки Стрезов и по-сетне Кузман Шапкарев. В черните дни под сръбското иго изразител на българския дух става един от ярките представители на видното българско семейство Коцареви – юристът Илия Коцарев. Апогеят на неговата народна дейност настава през време на последната война, когато той е вече на почтена възраст, но исполин по дух.
Разгромът на кралска Югославия го заварва в родния му град. Но там като "освободители" от сръбско иго се явяват италианците, които влизат в града с коварната цел да си го присвоят чрез маската на покровители на албанското население и поддръжници на албанските претенции. Коцарев веднага застава начело на българския национален комитет заедно с ревностния родолюбец Христо Паунчев, потомък на възрожденското семейство Паунчеви. Започва подготовка за съпротива срещу итало-албанските попълзновения. Отправят се протести до германското командуване, изпращат се доверени хора при българските власти, които вече са поели управлението на най-голямата част на Вардарска Македония. Охридчани копнеят да видят по-скоро български войник и в своя град. Най-после тоя ден настава: първенецът на града Илия Коцарев посреща българските войски с хляб и сол. След това бива единодушно посочен и назначен за кмет на града, на който пост остава до края на българското управление.
През всичкото време на своето кметуване Коцарев носи двоен товар на национална задача: да се грижи за материалния и духовния живот на града и на малката и твърде бедна административна околия под българска власт и да прави всичко за поддържането на духа на останалата под итало-албанска окупация друга част на Охридската околия. Известен по цяло Охридско и Дебърско като доверен адвокат и голям българин, Коцарев се ползува с огромен авторитет и става народен изповедник за всички вълнения на поробените отвъд границите българи. При него идват тайно народни учители от отвъдните села, пренасят учебници и друга българска литература за организираните от тях тайни български училища, донасят за трагичното положение, получават помощи и съвети и си отиват ободрени от него. Защото Коцарев е бил мъдър, самообладан, търпелив, разсъдлив и силно пожертвователен.
Когато забелязва, че пребягналите на италиано-албанската територия антибългари-партизани
почват да тормозят с оръжие в ръка населението, да искат да ги крие и храни,
при това тровейки го с противобългарски проповеди, той не се колебае да
прехвърли границата, без да носи оръжие, самичък, влиза в тия села и пред
събраното население изобличава неканените гости, като обяснява техните
истински намерения: че под маската на комунизма се крие сърбизъм с противобългарска
същност. Особено го е развълнувала постъпката на неговия бивш стажант –
адвокат Петър Пирузев, който също бил подмамен от нелегалните и обикалял
с тях окупираните български села. Коцарев пак минава границата нелегално,
влиза в с. Велмеи и пред събрания народ издига глас на порицание срещу
изменника: "Къде е той, да дойде тук пред очите ми и да каже защо изневерява
на своите бащи и деди! Защо вдига ръка срещу цялата ни история на мъченици
българи?" След това изпраща селяните при Пирузев да го убедят да дойде
при него на диспут, без да се бои за безопасността си, защото той – Коцарев
– е без оръжие и без въоръжена охрана, но и без страх. Но Пирузев, обезоръжен
от всенародната почит към тоя български ветеран и рицар на българското
име, не посмява нито да се яви пред него, нито да му напакости. За Коцарев
Йован Павловски пише: "Илия Коцарев, адвокат от Охрид... с хляб и сол посрещна
войските на окупатора в града на Самуил.
"Същият този Коцарев – продължава Павловски – пътуваше от
село до село и като кмет на "българския Охрид" деморализираше селяните".
Тия факти прекрасно характеризират Коцарев като страж на българщината. Обаче най-внушително се изправи той като такъв в онив трагичии дни и сюблимни моменти, когато български войски, командувани от полковник Дренски, се изтеглят от Охрид, оставяйки на населението всичките си припаси. Изпращани от охридчани с плач, с траурни забрадки и с последни подаръци за спомен, тези войски поверяват на Коцарев всичко, включително и бойните припаси. Той остава единствен крепител на народните надежди и народната съпротива. Тогава именно се случва най-великото – спасяването на пленените от германците български войници, след като България обяви война на Германия. Подробности за този случай дадохме в глава 24. Тук ще подчертаем ролята на Коцарев като рицар на саможертвата. Когато германският комендант иска от него или войниците, или 25 души известни комунисти, които да вземе като изкупителна жертва, той категорично заявява: "Аз мога да умра, но не мога да предам 25 души заложници срещу избягалите 25 души български войници и да затворя по тоя начин 25 български къщи". Както видяхме вече, Охрид бива спасен благодарение на неговия авторитет чрез откуп със злато, което обаче бива върнато на населението по необикновен начин.
Тъй Охрид начело с вожда си Илии Коцарев написва на 13 и 14 октомври 1944 г. най-светлата страница в новата си история под лозунга: "Се ке дайме, бугарски войиик не даваме!"
С влизането си в града партизаните намират, че първата им задача е да арестуват Коцарев въпреки протестите на цялото гражданство. И той поема тежкия кръст на страданието. Пред съда извисява глас срещу обвинението, че се е противопоставил на партизаните, които носели освобождението на Македония: "Ами не ми е ясно, бре луге, како може да се ослободува веке еднаж ослободената Македония" (с. 57).
Осъден на 20 години затвор заедно с други свои роднини като Сава Коцарев, Владо Коцарев и прочее, вече много възрастният Илия Коцарев стоически понася тежките изпитания. След известно време ослепява и бива освободен, за да умре у дома си. При вестта за неговата смърт целият Охрид излиза на улиците и тръгва с безкрайна почит след тленните му останки. Тъй Илия Коцарев излиза победител, велик с непреклонния си дух, равен на възрожденските великани на родния си град, украсен обаче и с ореола на народен мъченик за българското име.
[Previous] [Next]
[Back to Index]