Б) Първите процеси срещу най-изтъкнатите национални дейци
 

3. Спиро Китинчев

За него също така многократно говорихме в гл. 17, 19 и 22 във връзка с делото на македонската родолюбива интелигенция преди и през Втората световна война. Тук ще изнесем още някои моменти от патриотичната му дейност и трагичния му край.

Ако запитате по-възрастен скопянин да ви назове името на някой от най-видните граждани на родния му град от преди няколко десетилетия, той непременно би ви посочил на първо място Спиро Китинчев. За него всеки кореняк скопянец знае или по-добре – знаеше какъв човек е бил. Това не е случайно. Спиро бе издънка от видното и заможно семейство Китинчеви, което е било едно от незагасващите огнища на българщината в града. Старият Гьоре Китинчев, баща на Спиро, е бил от оная стара гвардия скопяни, като Карайовови, Дрангови, Аткови, Катланови, Хаджитрайкови, Кратовалиеви, Здравеви, Хаджибожкови, Джикови, Тополови, Рибарови и пр., които са били опората на всяко национално начинание на скопските българи.

Но докато старият Китинчев е имал главните си прояви в турско време, синът Спиро Китинчев има тоя жребий да бъде българско знаме през още по-жестокия сръбски режим след повторното връщане на сърбите след края на войната.

Роден е към края на 1895 г. в Скопйе. Учи се в родния си град в българското училище, а висшето си образование получава в Лозана, Швейцария, където следва през Първата световна война и неносредствено след нея. Още като студент се включва в движението на македонските студенти в Швейцария, организирани в родолюбиви дружества в Лозана, Женева, Берн, Цюрих и др. На 16 декември 1918 г. дружествата се обединяват в съюз с централното ръководство под името "Главен съвет" (Conseil general) на македонските дружества в Швейцария със седалище Лозана. Един от организаторите на този "Главен съвет" е и Спиро Китинчев. Съветът се състоял от представители на съответните дружества. В съюза е представена почти цяла Македония чрез видни интелектуалци от Воден, Лерин, Банско, Солун, Охрид, Струга, Скопйе, Валовища (Демирхисар), Тетово, Серес и др. Китинчев е между най-активните дейци на Лозанското дружество, носещо името "Македония – дружество за защита на правата на македонците".


Тъй като дейността на съвета е изключително важна за делото на Македония и характеризира в частност дейността на Китинчев, ще се спрем на нея в най-съществената й страна, макар и да се отклоняваме от прякото изложение.

Главната цел на съвета – както четем в учредителния протокол – е била "да настова да се приложат принципите на президента Уилсон и на силите на Антантата, т.е. да се даде на македонското население възможност да разполага свободно със своята съдба, както това е дадено на другите поробени народи" (Данните вземаме от книгата на скопския автор Любен Лапе – "Активността на главниот одбор на македонските друштва во Швейцария 1918 – 1919 г. и документацията за тоа").

Главната дейност на съвета се разгъва през 1919 г., когато заседава мирната конференция в Париж и предстои уреждането на съдбата на Македония. Издават се апели, меморандуми до световни форуми, отбиват се клевети на заинтересованите сръбски и гръцки агенти, издава се печатен орган "Л'ендепенданс Маседониен" (от 16 октомври 1919 г. и сл.), чрез който се запознава световната общественост с истината за Македония, влиза се в контакт с дипломатическите среди на Великите сили и пр. Основното искане на съвета е отразено в телеграмата до Конференцията за мир в Париж, изпратена на 29.III.1919 г.: "Огромното мнозинство на македонското население много желае създаването на една автономна държава, поставена под Защитата на Великите съюзени държави и управлявана по образец на кантоните в Швейцария ... Принципът "Македония за македонците", който беше девиз на Вътрешната революционна организация, е напълно популярен в Македония. Иначе автономията на Македония беше формално призната от Гърция, Сърбия и България през 1912 г. в техния ултиматум до Турция."

В "Апел до цивилизования свят за Македония" от юни 1919 г. се прави корекция на това искане в смисъл: вместо автономия, която означава все пак подчиненост под друга държава, да се иска независима Македония с кантонално управление по подобие на демократична Швейцария и под протектората на една от заинтересованите сили – САЩ.

В друг документ на съвета – окръжното до всички дружества от 12 септември 1919 г. – се уточняват и македонските народности, които ще живеят братски в независима Македония. "Щом веднъж се отстранят сегашните потисници – казва се в окръжното, – македонските българи, гърците, мюсюлманите, евреите и куцовласите ще могат да се разберат и от нашата земя да направят една Швейцария на Балканите по образец на Хелветската конфедерация, която е също така съставена от четири различни населения: германци, французи, италианци и романи."

Съставен от български патриоти, съветът проявява специални грижи за спасяване на българското население в Македония под сръбска и гръцка власт. В протокола на заседанието от 15 май 1919 г. четем, че "сърбите ... вършат мобилизация в Македония с големи насилия. Такива постъпки имат за цел да унищожат българското население в Македония". Също така се говори за "най-бруталния терор над българското население" и затова съветът решава да протестира пред световната общественост.

Във всички тези акции Спиро Китинчев участвува най-активно като член на съвета, съставител на документите, агитатор сред обществеността и касиер на печатното издание "Л'ендепанданс Маседониен".

След подписването на Ньойския договор Китинчев с тежка болка се връща в отново поробеното си отечество и се отдава на стопанска дейност: управлява собствената на семейството му голяма мелница. Обаче след уталожването на отмъстителните акции на поробителя той се отдава на легална, но възможно по-прикрита противосръбска дейност на основата на междупартийните борби на сръбските политици. Насоката на дейността му е да се активизират народните маси чрез все по-подчертаното искане да се поеме управлението в Македония от местни сили, да се махнат сърбите от Македония, да се мобилизира и местната интелигенция за запазване на народните ценности и прочее. Той е един от основателите на списание "Луч" и вдъхновител на идеята да се поместват материали, написани на местен български говор и други.

Сърбите следят дейността му и неведнъж го изобличават чрез печата, правят му обиски и временно го арестуват без присъда. Но той намира опора в широк кръг от интелигентни родолюбци и в широките трудови маси от града и селата. Работническият квартал Чаир е за него главно скривалище. Тъй се издига той като мълчаливо признат водач на голяма част от будното гражданство, което в неговото лице вижда свой човек.

Минал през перипетиите на преследван българин, той дочаква разгрома на кралска Югославия. И когато народните сили надигнаха глава веднага с пристигането на германските войски, той без колебание бива посочен от народа като най-достойния кандидат за кмет на града още преди влизането на българските войски и администрация. Германците приемат искането на мнозинството. Голямата му начетеност, европейската му култура, отлично владеене на френски език и пр. го правят най-авторитетния защитник на народните интереси пред победителите над довчерашните български потисници.

Каква е била патриотичната му роля като българин видяхме в кратката характеристика, която му дават неговите врагове. Павловски пише: "Китинчев, както и Гюзелов, и Чкатров, бяха афирматори на бугарската кауза, що ке рече – луге, кои сметаа, дека со окупацията се оствари (сърбизъм – "осъществи") вековниот сон на македонците да се обединят со "майка Бугария" (в. "Нова Македония", 25 юни 1976 г.).

По-нататък Павловски дебело подчертава: "Китинчев... посреща българските войски като "благонадежден" българин, който цял живот се е борел за обединението на Македония и България".

Ползувайки се с такъв авторитет сред гражданството, Китинчев е желаният кмет на града. Като такъв той застава начело на всички национални инициативи: става подпредседател на Българския централен акционен комитет в Скопйе, подписва заедно с групата първенци от Македония Декларацията на тоя комитет, в която се казва: "Българи, Македония е свободна! И вече е общобългарска собственост!"

Всестранната му национална дейност пак най-добре е изтъкната от Павловски с думите: "Спиро Китинчев приемаше делегации, посрещаше високи функционери... устройваше приеми на министри, посланици, журналисти, отиваше на аудиенция при цар Борис в София; от името на гражданите на Скопйе го молеше да дойде в освободения град, разговаряше с председателите на българските правителства, които се сменяваха (само Спиро Китинчев оставаше и пак оставаше кмет. Накратко казано: беше една от централните фигури на окупирано Скопйе..." с.310).

Но цялата душа на Китинчев като кристален българин се е изрисувала в обръшението му към скопяни по повод на новата 1942 г., което съдиите с гняв прочитат на всеослушание като негово тежко провинение:

"С възхищение и радост ви изпращам сърдечни поздрави и пожелания по повод на Новата 1942 година. Щастливи сме, че за пръв път след дългогодишното робство посрещаме Новата година като свободни граждани в нашето свободно, българско, хубаво Скопйе. През миналите тежки години на робуване ние празнувахме всяка идваща година под сянката на нашето национално знаме. Когато посрешахме 1941 г., ние с пророческа самоувереност пиехме наздравица и пожелавахме тази година, най-черна и най-робска за македонския българин, да отлети безвъзвратно за всички времена, а новата 1942 да донесе дългоочакваната свобода и присъединението към майка България."


За да засили яростта на съдиите, прокурорът прочита и следните възторжени думи на Китинчев, казани по друг повод:

"Допреди една година в този хубав български град и в цяла Македония царуваше неправдата и гнетът. Тук се криеше всичко, което е свято и скъпо за българското сърце..." (Павловски, с. 313).


Ще заключим с няколко изречения за неговия трагичен край. Когато развръзката на събитията настъпва, Китинчев остава на своя пост до последния възможен момент, като иска българската Пета армия да остави оръжието си, за да се раздаде на населението, та да може то да брани границите на Македония. "Необходимо е – настоявал той – всички танкове, топове, картечници, минохвъргачки – цялото оръжие!" Но генерал Попдимитров, кратовчанин, вдигал рамене, нямайки позволение от правителството (Павловски, с. 329).

Обаче събитията не чакат. Китинчев последен се изтегля в Кюстендил, където бива арестуван и предаден на скопските палачи. Те са безмилостни. Осъждат го на смърт чрез разстрел. В последния момент смъртната присъда била заменена с 20 години каторга. Но изтерзаният от трагичните превратности патриот не издържа и умира в затвора една година след това.

[Previous] [Next]
[Back to Index]