ПРИЛОЖЕНИЕ G
ДОКУМЕНТИ, ОТНАСЯЩИ СЕ ДО ГЛАВА III
ПОКАЗАНИЯ
1. ПИСМО ОТ БАРОНЕСА В. ИКСКУЛ ДО Г-Н МАКСИМ КОВАЛЕВ
СКИ
Салсомаджоре, 29 август, 1913 година
Драги приятелю,
Говорила съм ти толкова много за България и ти винаги си посрещал мойте
разкази с интерес, така че сега не се колебал да ти пиша, понеже истината
превръща това в мое действително задължение по повод на една статия, която
се появи в един от последните броеве на „Daily Telegraph", привидно произхождаща
от руски дипломат, изпратен от неговото правителство да направи разследване
относно „българските жестокости" в Одрин. Казнам „привидно", защото за
щастие общественото положение на лицето, което е отговорно за тази „информация",
събрана в продължение на два дни, е вече официално опровергано. Историята
е дело на един вестникарски кореспондент (името му не се дава), който по
своя собствена инициатива предприел да извърши „разследване", ако изобщо
такава дума може да бъде употребена, с цел да представи редица трудни проучвания,
които изискват много повече време, за да бъдат сериозни и повече или по-малко
верни. Повече или по-малко верни, защото, струва ми се, че post factum,
имайки предвид състоянието на духовете на бившите воюващи, техните национални
особености, както и взаимните им ожесточения, почти невъзможно е да се
достигне до цялата истина. Несъмнено аз не твърдя, че правя това в момента.
Единствено бих желала да докажа чрез фактите, които съм видяла със собствените
си очи, че най-добрите намерения — и няма съмнение, че кореспондентът е
бил вдъхновяван от такива намерения - често пъти постигат резултати, които
са много далеч от истината. Той заявява, между другого, че град Одрин е
бил ограбен и полуразрушен от българите, когато те влезли в него. Аз отидох
в Одрин на третия ден след българската окупация и първото ми впечатление,
когато навлязох в града, бе огромно учудване от реда, който цареше там,
въпреки обстоятелството, че полицаите по това време бяха само 30 души и
че улиците буквално преливаха от войници и войскови части, които вървяха
в една или друга посока, очевидно радвайки се на победата, но без да направят
каквото и да е, което би могло да обиди победените.
Пред Султан Селим джамия се беше събрала голяма тълпа, която искаше да влезе вътре, но вратите бяха затворени и постовите войници отказваха да допуснат когото и да било. Когато ме видяха в дрехите на милосърдна сестра и придружена от един леко наранен български офицер, те ни пуснаха в джамията през една от малките странични врати, където нямаше навалица. Запитах защо не се допускат хората без специално разрешение и часовият ми отговори, че войската е нанесла известии щети на джамията през първия ден, поради което е трябвало да бъдат взети незабавни мерки. Огледах се наоколо с тревога, опасявайки се, че това което бих могла да видя, и очаквайки признаци на непоправими щети, но с изключение на една дупка в покриви, направена от избухнал снаряд по време на обсадата - в ъгъла на едно от малките
321
стълбища, - всичко останало беше в съвършена изправност. Разкошният килим, произведение на изкуството с неизчислима стойност, беше внимателно навит, а плочите под него бяха покрити с рогозки. Полилеите от ковано желязо, които украсяват вътрешността на джамията, бяха в много добро състояние, с изключение на десетина от тях, които очевидно от дълго време са имали нужда от поправка. Навсякъде цареше безупречна чистота. Явно бе, че Султан Селим джамия по това време съвсем не представляваше картината на „ограбено и омърсено" здание.
Оттам отидох до едно консулство, където чух вълнуващи разкази за опустошенията, извършени в джамията, и разни злокобни подробности. Хората бяха много изненадани, когато им описах това, което току-що бях видяла. Ако такива истории можеха да се разказват в този момент и в този град, то можем да си представим какви легенди могат да бъдат създадени след няколко месеца!
Кореспондентът на „Daily Telegraph" е също така много далеч от действителността при своето описание на убийството на един грък от българските войски. Инцидентът се случи, докато бях в Одрин. Видях мъртвото тяло, което бе оставено покрито на улицата, но което можеше спокойно да се види от хората на мястото, където е паднало. Този грък, турски поданик, открил турски войници, скрити в една малка джамия. Той показал тяхното скривалище на един български офицер, който минавал по улицата с една полурота. Турците очевидно забелязали това движение на гръка, тъй като залп от пушечни изстрели веднага бил даден от полузатворените прозорци и гръкът паднал смъртно ранен. Тогава българският офицер дал заповед на своите войници да се разпръснат и да открият огън по скрилите се хора; и ако паметта не ме лъже, били са дадени 30 жертви. Считам, че офицерът е действал правилно.
В първите дни е имало чести случаи, по-специално нощем, когато криещи се хора, турски войници или други, се възползвали от абсолютната тъмнина, в която потъва градът, за да стрелят по минувачи. Командващият генерал издал съответно заповед, разлепена из целия град, според която всички жители на къщите, откъдето се дадат такива изстрели, ще бъдат нападнати и убити с щикове. Тази заповед беше абсолютно необходима, тъй като жертвите от тези нападения бяха стигнали значителен брой. Независимо от нейната суровост, тази заповед спаси живота на много хора. Мога да заявя, макар че бях в Одрин четири пъти през петнадесетте дни след завземането на града, нито един път не чух, че българските войници са извършили действия на насилие, на грабеж или на каквито и да са други изстъпления. Имаше няколко случая на грабежи през първия ден, обаче те бяха незабавно и строго наказани и тези случаи не се повториха. Положително щях да науча за някакъв подобен случай, колкото и малък да е той. Аз знам, че някои чужденци колекционери на антични предмети действително предлагаха големи суми за килими и други ценни предмети, обаче не намериха нищо за продажба 24 часа след влизането на българските войски.
Разрушението, причинено по време на отбраната главно от снарядите на обсаждащите войски, бе много малко в сравнение с броя на изстреляните снаряди. Мисля че съм права, когато заявявам, че в почти всяка улица имаше най-много една или две къщи, които бяха разрушени. Тук отново се дава едно много неправилно тълкувание на понятието „жестокости", извършени по отношение на турските военнопленници, страдащи от холера. Режимът, на който те бяха подложени, бе несъмнено много суров: те бяха изложени на дъжда и на студа през нощите и бяха напълно лишени от каквото и да е внимание. Но как би могло да бъде иначе, когато болниците на Одрин бяха вече препълнени с турски ранени, и то в такова плачевно състояние, че аз можах да намеря само 20 места (при отвратителни условия) за българските офицери, които бяха почти умирающи и които не можеха да бъдат пренасяни по-нататък, а трябваше на всяка цена да бъдат преместени от Караюсуф. Това бе името на малкото гръцко село, на разстояние 7 мили от града, където се намираше руската мисия на братството на Кауфман, която аз ръководех в продължение на 5 месеца (два месеца през време на обсадата на Одрин прекарах в Караюсуф). Ние имахме общо 25 палатки за ранените, а над 5000 ранени минаха през нашите ръце през дните на атаката. И при най-добри разпореждания не беше възможно да се грижим сериозно за всички случаи. На всяка цена трябваше да се намери повече място и за да се погрижа за това, аз тръгнах на третия ден за Одрин. Въпреки всичките ми усилия, въпреки желанието на българските власти да ме снабдят с всичко, което беше абсолютно необходимо, успях да намеря
322
само 20 легла. Останалата част от тежко ранените трябваше да бъдат пренесени най-напред до Кърк-Клисе (Лозенград) на разстояние 55 мили от Караюсуф и след това, поради липса на помещения в Лозенград, да бъдат преместени до Мустафа паша (Свиленград) на 70 мили разстояние, като за целта се използваха каруци, теглени от волове по много лоши пътища. Щом като българите не са били в състояние да се погрижат за какъвто и да е подслон на собствените си ранени в Одрин, можеше ли да се очаква, че те ще успеят да намерят подслон за хиляди турци, които страдаха от холера и които трябваше да бъдат изолирани от останалите пленници и от ранените войници?
От хуманитарна гледна точка участта на тези нещастници очевидно трябва да бъде обект на състрадание и българите трябваше да бъдат в състояние да ги третират по друг начин. Аз само представям съществуващите факти и бих искала да изтъкна, че при дадените обстоятелства някои действия, които на пръв поглед изглеждат ужасяващи, стават обясними. Във всеки случай, обвинението трябва да бъде отправено не спрямо българската армия, а към лошите медицински служби, които изобщо не бяха подложени на критика. Ако трябва да се говори за жестокостта и безчовечността, които олицетворяват войната — а трябва да се има предвид, че тя е по същество отрицание на всякаква човечност, - то тези думи трябва да бъдат приложени към нечуваните страдания и към пълната липса на внимание за храбрите български войници. Те жертваха живота си за своята страна с радостен възторг, който е достоен за древните стоици. Те умираха в грозни условия, главно по причина на недостатъчна грижа, на неспособността и на безразличието на военно-медицинските власти, които, с редки изключения, показваха пълна небрежност към науката и към професията, която имаха незаслужената чест да упражняват. Вината ще трябва да се отправи към тях. Те трябва да бъдат съдени и наказани, за да не увековечат в бъдещето щетите, които вече нанесоха през тази война.
Европейският печат е пълен с описания за „български жестокости", извършени срещу турци, гърци и сърби. Странно е да види човек такова пристрастно единодушие при отправяне на обвинения, които е много трудно, почти невъзможно, да бъдат проверени. През време на това, което се нарича „Втората война" - т.е. от възобновяването на военните действия между българи и турци до завземането на Одрин от турците, - нито един чужд кореспондент не бе допуснат в поделенията на българската армия. Единствено нашата мисия се движеше заедно с предните български части. И аз мога да потвърдя, че през време на двата месеца, които прекарах в Караюсуф, не само не видях нито един случай на обезобразяване на ранени или на мъртви, но не съм и чула да се говори нещо подобно. След обсадата на Одрин от българите действително видях турски трупове, които лежаха със стотици по пътищата и по бойните полета. Те бяха ужасни, понеже разлагането на телата бе започнало. Те лежаха непогребани в продължение на няколко дни, понеже нямаше достатъчно хора да съберат всички мъртъвци, а жегата бе неописуема. Но никога не съм виждала нито един труп, който да е бил обезобразен. Видяхме десетки ранени турци. Те горчиво се оплакваха от лошия начин, по който са третирани от своите офицери, но нито един от тях не каза нищо за някакви „български жестокости".
Когато напуснах Одрин видях членовете на една мисия на английския Червен
кръст, които бяха дошли да лекуват турски войници от холера. Те се оплакваха
от липса на подходящи помещения, от липса на внимание и грижа, но никой
не ми спомена нещо за жестокости, извършени от българите спрямо турски
военнопленници. Разбира се, съществували са подобни случаи, но никога не
бих могла да повярвам, че виновните български войници са действали със
знанието или - както понякога се твърди - с насърчаването на своите офицери.
За да обобщя моето впечатление от пет месеца и половина, прекарани
сред войниците в Пловдив, Лозенград, Свиленград и Караюсуф с че тази война
беше един кръстоносен поход на аскети, вдъхновени от фанатичен патриотизъм.
Оргиите, развратът, „жените", които представляват голяма част в една война,
тук липсваха напълно. Нито през дългите дни на обсадата, нито в дните на
радост от победата не видях пиян войник или офицер. Мога да продължа още
много дълго с това писмо, защото, когато си помисля за миналото, което
е все още толкова близо и вече толкова страшно изличено, хиляди случки
се връщат в паметта ми и всички те са осветени от пламъка
323
на един патриотизъм, готов за всякакво себеотрицание. Но опасявам се да не злоупотребя твърде много с Вашето търпение. Това, което искам да направя, е да ви предам свидетелските показания на един очевидец, който може да каже нещо за неточността на някои обвинения. Европа е виновна в извършването на една голяма несправедливост, като покрива с такъв облак от грозни престъпления хора, които се биха при изключително трудни условия, които се биха със стоическо геройство, без да роптаят, хора, които умираха като мъченици, без каквито и да са оплаквания, със сърца, изпълнени с вяра във величието и мощта на своята родина.
Аз мисля, че познавам българите, както добрите, така и лошите. Но сега не мога да не се поклоня пред тях с най-дълбоко уважение и с най-горещо възхищение.
Ако мислите, че това, което ви пиша, може да бъде от някаква полза,
можете да употребите моята информация както намерите за добре.
Искрено ваша, В. Икскул
2. ПОКАЗАНИЯ НА ТУРСКИ ОФИЦЕРИ, ПЛЕНЕНИ В ОДРИН, ДАДЕНИ ПРЕД КОМИСИЯТА В СОФИЯ
Двете показания бяха получени от майор Шукри от инженерните войски и от капитан Джуми от трети батальон.
Устни показания
№ 1. Шукри бей, майор, управител на Одрин. Той се намирал в канцеларията си, когато българите влезли в града. Подчинените му докладвали, че четирима турски офицери са убити в чертите на града и че българите претърсили джобовете им и ги обрали. Подобни неща се случвали дори в казармата, където се намирала неговата канцелария. В този момент поручик Пиков се появил да поеме длъжността на майор Шукри. Последният се оплакал за това което се случило, обаче поручик Пиков не бил склонен да приеме сериозно тези оплаквания. Майор Шукри съобщил между другото, че поручик Адил е бил ограбен по същия начин в същата казарма и че намесата на майор Шукри предотвратила подобни случаи. Майор Шукри разказал на поручик Ников за съществуването на склад с брашно в една джамия, но след известно време установил, че българският офицер бил продал брашното за своя собствена полза.
Два дни по-късно майор Шукри бил изпратен като пленник на остров Сарай. Невъзможно е да се опише това, което пленниците са изстрадали на този остров. Българските войници действително убивали турските пленници, за да вземат дори и манерките им. Свидетелят заяви следното: „Със собствените си очи видях как седем пленници бяха убити под предлог, че се опитвали да избягат, макар че всъщност те отидоха да черпят вода от реката. Офицерите били оставени в продължение на три дни и четири нощи без каквато и да е храна. Войниците, а дори и офицерите, стигнали до положението да ядат кората на дърветата и да дъвчат кожата на обувките си, за да утолят конвулсивния си глад. Неколкостотин души умрели в един ден от глад и болести. Според майор Шукри броят на смъртните случаи възлизал на 3000.
№ 2. Артилерийският капитан Еюб бил изпратен с Рефик и Али-Нустрат като носители на бяло знаме за примирие, за да съобщят за предаването на северния участък. Той и неговите придружители били посрещнати с комбиниран артилерийски и пехотен огън, въпреки че носели бяло знаме. Когато достигнали до района, зает от 7 артилерийски полк, войниците обезоръжили пълномощниците, взели им часовниците и кесиите и отказали да ги заведат при командващия офицер. Един войник ударил капитан Еюб с приклада на пушката си и заплашил да убие и тримата. Към този войник се присъединил още един, който ограбил двамата придружители. Обаче един трети български войник протестирал срещу поведението на неговите другари и завел Шукри [От оригинала не може да се разбере от къде възниква името на този човек. Б.пр.] и спътниците му при българския поручик Пиков, който от своя страна ги завел при командира на 23 полк, командващ северния участък. Последният им продиктувал
324
условията за предаването на крепостта. Поручик Ников обещал на Шукри, че ще открие провинилите се войници и ще върнат това, което са откраднали. Обаче на следния ден капитан Еюб видял поручик Ников да язди неговия кон. Той се опитал да му поясни, че това не е добро поведение, но поручик Ников му забранил да говори.
№ 3. Капитан Тахсин от отряда на снайперистите:
„Турските войници от сектора на Мараша се предадоха на сръбските войски,
които ги обезоръжиха без всякакво малтретиране и ги държаха в продължение
на три дни, след което ги отведоха под охрана, за да ги предадат на българите.
По пътя се чували изстрели. Конвоиращите сърби останали с впечатлението,
че се готви някаква засада, но все пак те продължили по своя път. След
като преминали моста на Арда, те продължили по пътя за Карагач. Близо до
железопътната станция един български офицер ги посрещнал, за да поеме пленниците.
Отново се чул изстрел, последван от залп. Резултатът от последвалата драма
е 60 турски и 4 сръбски войници паднали мъртви, а един сръбски подофицер
бил ранен.
Ако се приеме най-естественото обяснение, то явно българските войници са отговорни за дадените изстрели. Сърбите отказали да предадат своите военнопленници и последвал горещ спор между българските и сръбските офицери. Командирът на 20 български пехотен полк, който пристигнал на мястото докато все още се водел спорът, заповядал на българските стражи да обкръжат първата група турски офицери и да ги арестуват. „Някои от нас, които знаеха български, разбраха какво казва полковникът, а именно, че всички ще бъдем разстреляни. Изваждайки сабята си, полковникът заповяда на всички военнопленници, офицери и войници, да легнат на земята. Полковникът твърдеше, че сред пленниците имало все още хора, притежаващи револвери и че иска да ги обезоръжи. Тогава сръбските офицери отбелязаха, че той не би могъл да намери дори джобно ножче в някой нещастен турски пленник. В това време експлодира бомба. Българските офицери веднага казаха, че тя била хвърлена от турците и че всички те трябва да бъдат екзекутирани. Гръмна още една бомба, но тя падна по такъв начин, че беше напълно ясно, че турците не могат да бъдат обвинявани за тази бомба. След това, за голямо учудване на пленниците, българският офицер заяви, че животът им ще бъде пощаден. „Ние вече открихме тези турски офицери, които са виновни, каза той, и те ще си получат заслуженото."
№ 4. Хамди бей, командир на артилерийска батарея.
Идвайки от Мараша, той пътувал по пладне със седем други офицери, трима
от които били на кон, а другите четирима вървели пеша. Български войници
открили стрелба срещу тях. Изплашените коне избягали в галоп. Тогава тримата
офицери на коне, а именно майор Фуад бей, майор Рифаат бей (и двамата от
4 артилерийски полк) и капитан Ифан били убити. Четиримата офицери, които
вървели пеш, потърсили подслон в едно кафене. Българите ги последвали там,
но няколко сръбски офицери, които се появили на това място, спасили живота
им. Въпреки това българите оплячкосали всичко, като им взели дори и носните
кърпи. Един български капитан, г-н Поповчев от 1 рота на първата пионерна
дружина, бил свидетел на сцената, но не протестирал. От турския артилерийски
капитан били задигнати 90 турски лири и един пръстен. Капитан Поповчев
се опитал да намери у кого са откраднатите пари, но неговите търсения и
запитвания довели до връщането само на един Наполеон и 5 меджидии. Тъй
като нямали нищо за ядене, турските офицери трябвало да плащат по З франка
за парче хляб.
№ 5. Исмаил Маил, щабен лекар (вж. също доклад от него относно насилственото покръстване на помаците), действително видял как няколко български войници намушкали с щик двама турски войници по време на предаването на Одрин, след което хвърлили телата им в реката. По-късно в Стара Загора той видял как български войник на пост убил един турски войник на име Халил-Али-ел-Султание без какъвто и да е повод. Името на войника е било записано в списъците като починал от тежка болест. Докторът също така видял как неговият ординарец Ахмед Омер, войник от 11 медицинска рота от Коня, бил убит в Стара Загора от български войник без причина.
325
№ 6. Хаджи Али, офицер от запаса, който служил в одринската полиция, свидетелства, че съпругата и братът на един турски касиер, който живеел в съседство с него, били подложени на насилие и след това убити от български войници. Самият той видял как капитан Исмаил Юзбаши бил убит на улицата от български войници в деня на капитулацията на града. Един евреин протестирал срещу това убийство, но заради отправения протест заплатил с живота си. Освен това видял около 400-500 жители на Одрин държани като затворници в двора на Конака. Българските войници стояли на пост пред входа на Конака, а българските комитаджии - вътре. Войниците блъскали жителите вътре в двора, а комитаджиите ги удряли с прикладите на пушките си. Той видял четири или пет тела на двора и подозира, че всички тези затворници в Конака са убити, но не е напълно сигурен в това.
Показание на капитан Джуми
„След падането на Одрин г-н Минев дойде да превърже раните ми. Той
взе моя бинокъл и джобния ми пистолет, казвайки, че ще ги запази като спомен.
Закараха ни в Татар Кьой. Генерал Савов се отнесе добре с нас и заповяда
да бъдем отведени в София. Тази нощ - 13 срещу 14 - прекарахме там, заедно
с група от около 20 офицери. На 14 март бяхме изпратени пеша към Симетли,
по посока на София. В Симетли бяхме въведени в мюсюлманска къща, обитавана
от няколко жени и стари мъже на възраст между 60 и 70 години. Останалите
мъже, включително и един стар човек, били убити от българите, а жените
били изнасилени. Два часа по-късно се получи заповед да бъдем закарани
в Кади Кьой, откъдето да вземем влака. Поручик Борис не изпълни тази заповед
и отново ни изпрати да вървим пеша. Така прекарахме четири нощи. Едната
нощ наши офицери се намираха в двора на малка мюсюлманска къща. Опитаха
се да ни малтретират, но майор Стефанов от 30 пехотен полк ни даде хляб
и ни заведе до палатките, където се намираха други 13 000 пленници. Дадоха
ни 500 грама хляб. Българските войници взеха парите и часовниците от пленниците
(следващото изречение не може да се разбере; по всяка вероятност свидетелят
иска да каже, че в отговор на молбата на пленниците да им се даде хляб,
те са били мушкани с щикове). Видях как един български войник се гласеше
да удари турски войник с приклада на пушката си, а поручик Борис поощри
това с движение на ръката и каза: „Карай!" Четири дни по-късно благодарение
на майор Стефанов бяхме закарани в Одрин. По пътя видях телата на девет
турски войници, както и един ранен жител, чието лице беше толкова окъпано
в кръв, че представляваше неразпознаваема маса. Раненият човек се намираше
сам в полето. Моят другар видя четири мъртви тела, наредени под формата
на кръст."
Показания на майор Шукри от инженерните войски.
„Аз командвах инженерните войски на южния фронт на Одрин. В мое подчинение
имаше двама капитани - Ата бей и Атиф бей. След падането на крепостта в
момента, когато българските войници навлязоха в южната страна в гръцкия
квартал, те започнаха под водачеството на гърците в Одрин да влизат в къщите
и да задигат всичко, което намерят там. Бе ограбено всичко, което имахме,
с изключение на куфарите, които бяхме оставили при един арменец, руски
поданик и брат на драгомана на руския консул. Същият арменец даде подслон
на съпругата, детето и слугинята на инж. капитан Атиф бей. Българските
войници, водени от няколко местни гърци, насила влязоха в къщата на този
арменец през нощта. Те ни задигнаха куфарите, както и коня на капитан Атиф
бей. Поискаха 200 турски лири откуп за жената на капитана и настояваха
да им се осигури спокойствие. Те платиха 9 турски лири първия ден и още
З турски лири на втория ден.
Шукри майор от инженерните войски"
326
3. ПОКАЗАНИЯ НА БЪЛГАРСКИ ОФИЦИАЛНИ ЛИЦА
Генерал Вълков, военен управител на Кърк-Клисе (Лозенград) от ноември 1912 г.; командир на армейските части от източния сектор на Одрин; от 13 март 1913 г. началник на гарнизона и след месец април управител на Тракия. Неговата армия превзе Одрин на 13/26 март в 8 часа сутринта.
„Достигнах Гебелер, разположен на 12 мили от Одрин, и там се присъединих към моите войски в 10 часа сутринта. Армията мина през града сред аплодисменти и викове „Ура!" на населението. Турските жители бяха излезли масово на улиците. Дадена беше заповед войниците да се разположат на бивак в кварталите между Тунджа и Марица. Скоро разбрах, че има твърде много войници в града и затова телефонирах на командира на нашата армия да не разрешава на войски да влизат в другите части на града.
Турските войници, пленени вътре в града (те бяха хвърлили своето оръжие в Тунджа), които принадлежаха към източния сектор, бяха събрани на остров Сарай. Те бяха между 12 000 и 15 000 души. На острова освен това се намираха и цивилни, или по-скоро хора в цивилно облекло. Тъй като повечето от тях бяха войници, които се бяха предрешили, намерих за необходимо да издам заповед, според която всяко лице, което укрива войници, да бъде разстрелвано. След това заповядах пленниците да бъдат задържани на острова и да бъдат преброени и разделени съгласно техните полкове. Бяха предвидени около 10 дни, за да се изтеглят от острова. Пленниците от сръбския сектор, които се бяха предали на сърбите, бяха под охрана в квартала Хилдъръм, а затворниците от южния сектор бяха във временни квартири в Чейрек Кьои. Общият брой на пленниците възлизаше на 50 000 до 55 000 души.
Трябваше да предам Шукри паша на генерал Иванов в 5 часа следобед, ето защо веднага започнах да го търся. Шукри и офицери от генералния щаб ни помолиха да им оставим всичко, което носеха със себе си. Шукри желаеше да запази и своята бивша къща в Кадърлък. Всичко това им бе разрешено. На 15 март им бе разрешено да заминат за България, като по-низшите офицери от чин полковник надолу бяха задържани в Одрин. Преди заминаването казах на Шукри, че неговите заповеди за унищожаването на хранителните складове са много неприятни за мен. Изтъкнах му, че хората, които ще страдат от това, ще бъдат нещастните военнопленници от собствената му армия, които ми казаха още на 14 март, в деня след предаването на крепостта, че не са яли цели 5 дни, което означава, че са били недостатъчно хранени или изобщо не са яли през последните три дни на обсадата. Обясних на Шукри за трудностите, причинени от разрушаването на моста на река Арда и от унищожаването на складовете за провизии, както и при поддържане на връзка с Мустафа паша (Свиленград). Отговорът на Шукри беше, че не той е заповядал опожаряването на складовете, а това е било работа на хулигани. Казах му, че съм наредил една четвърт от хлебните дажби, давани на нашите войници, да бъдат заделени за турските военнопленници, които иначе щяха да умрат от глад. Той ми благодари за това. Тази мярка бе предвидена като временно разрешение на въпроса, докато пристигнат запасите, които очаквахме от Баба Ески и Свиленград. От втория ден нататък (14 март) тези четвъртини от дажбите на българските войници бяха раздавани на неприятелските войници. Веднага след 15 март разпределих наличното зърно между полковете под моя команда, за да могат да бъдат равнопоставени с останалата българска армия относно снабдяването.
Пленниците поискаха разрешение да махнат кората на дърветата за да си запалят огън, тъй като валеше дъжд и беше студено. Нашите войници дори нямаха палатки. Дадох разрешение и те отделиха кората с ножове и с търнокопи.
Една от причините за изолиране на военнопленниците на остров Сарай беше наличието на инфекциозни заболявания след третия или четвъртия ден от падането на града. Шукри ми каза, че холера се е появила около 13 март, но че по време на влизането на българските войски тя вече била изчезнала. Всъщност болестта не беше пожалила острова и ние трябваше да изпратим турски лекари
327
да изолират инфекциозните случаи за лечение, както и да погребат умрелите. По мои изчислсния епидемията бе взела 100 - 200 жертви сред населението на острова.
Пълна фантазия е историята, че пленниците били доведени до състояние да трябва да ядат кората на дърветата. Вярно е, че ние не можехме да направим много за тях, тъй като нашите собствени войници бяха много зле с храната. Не раздавахме топла храна, обаче те получиха достатъчно хляб, за да могат да бъдат извън опасност. Когато към военнопленниците се прибавиха и изгладнелите жители на града, решихме да ги разпратим извън града по протежение на железопътната линия, която минаваше през предградията, с оглед по-лесното снабдяване. По този начин бяхме изправени пред задачата да храним бедното население на самия град, около 15 000 до 20 000 души. При това решение на въпроса бяхме много подпомогнати от Английската секция на Балканский комитет. Когато мостът бе построен отново, пленниците бяха редовно снабдявани с хранителни продукти. Изпратени бяха няколко офицери да надзирават това снабдяване и бяха построени временни жилища. Английският консул майор Самсън може да удостовери тези факти. Генерал Бродууд действително писа едно писмо, което се появи в „Times" около средата на април иди към края на месеца (стар стил), с което защитаваше българите от повдигнатите срещу тях обвинения.
Инцидентът с убития евреин е възможен. Войниците бяха силно възбудени. Общо взето обаче имаше много малко случаи на насилие. Същевременно смятам за невъзможно пленници да са убити през нощта, но това не е доведено до мое знание. Отхвърлям, че е имало масово избиване на пленници. Инцидентът с Мири-Миран джамия ми е известен от разказа на полковник Златанов. Той ми разказа следното: Опасявайки се от нападение, няколко турски семейства се затворили в една джамия. Когато войските минавали покрай джамията, някой дал изстрел, без да се разбере точно откъде се стреля. Млад грък казал на войниците, че се е стреляло по тях от джамията. В тази посока се придвижил твърде голям патрул, воден от младия грък. От джамията се дали изстрели. Гъркът, който водил групата, бе убит и аз самият видях мъртвото му тяло. Нашите войници нападнали джамията с натъкнати щикове на пушките и убили мъжете, като пожалили живота на жените и децата. Това беше първият неприятен и нещастен инцидент. Придружен от Златанов, отидох лично на мястото на произшествието. Гръцкият младеж беше убит на около 15 до 20 крачки от джамията. Вътре имаше няколко убити турци. Двама от тях, един молла на около 55 години и един 20-годишен млад човек, все още дишаха. Заповядах да бъдат закарани в болницата и да се състави протокол. Това е единственият инцидент с кръвопролитие, за който знам в Одрин. Докато бях комендант, нито един човек не беше застреляй. На 1 април (стар стил) ме замени генерал Велчев. Мюфтията многократно изразяваше своята признателност към българите. На втория или третия ден го повиках, за да го успокоя и той ми каза, че не очаквал толкова хуманно отношение спрямо турското население в един град, взет с пристъп. Спасих г-н Бехаедин, който беше обидил един български офицер, като отклоних възможността да бъде изправен пред военен съд. Моя общ подход описах във в. „Мир". Освен това една статия се появи от мен преди няколко дни, без да знам, че ще давам тези показания. [Следва превод на статията.]
Що се отнася до грабежите, който са станали при влизането на българските войски, мога да кажа, че действително християни крадяха от турците. Трябваше да изпратя три полка, един кавалерийски и два пехотни, да наблюдават какво става в града. Въпреки това всичките турски магазини - за дрехи, провизии и прочие - бяха ограбени още в първия ден. Трябваше да започна веднага претърсвания на къщите, но през периода на моето управление на града (до 1 юли стар стил) отказвах да давам разрешение за извършване на такива разследвания, с оглед спокойствието на хората. Извършени бяха някои претърсвания на къщи по заповед на коменданта на града, но това ставаше само по повод искания на частни лица. Дадох разрешение на коменданта на града (Шопов, както и на неговия приемник Марков) да се отвори един склад за стоки
328
със съмнителен произход и по чиято собственост съществуваха спорове. Що се отнасяше до грабежите, извършени в къщите, наети от българи, австрийският и белгийският консули дойдоха при мен с искания за нанесени вреди и загуби и дадоха имената на извършителите, както и някои други подробности. Не се съгласих с това тяхно искане, тъй като обвиненията не можеха да бъдат доказани Не съм чул за килимите на Шопов Самият аз живях в къщата на Ахмед бей срещу Султан-Селим джамия. Къщата беше пълна с най-различни мебели. Собственикът би могъл да каже дали е липсвало нещо от къщата."
В статия, която се появи във в. „Мир" в София, с дата 19 юни 1913 г. и озаглавена „Преговорите в Цариград", вече запасният генерал-лейтенант Вазов дава следните изявления:
„Аз не съм неприятел на турците; обратното, имам отношение на близко
приятелство с тях, защото ние имаме много общи интереси и мисля, че съм
давал неопровержими доказателства за тези мои чувства. На мюсюлманското
население запазването на светите места за молитва в Одрин се дължи на мен
След като градът бе превзет, не разреших на никои от победените да падне
и косъм от главата. От минималното количество храна, което имахме на разположение
за изхранване на моите войници, аз хранех и 60 000 турски пленници, и много
гладуващи нещастници от мюсюлманското население. Всички тези факти са много
добре известни на Шукри паша, на чуждите консули и на 3500 турски чиновници
и служители, които изпратих в Цариград заедно със семейства им при изпълнение
на една мярка, която прави чест на българската окупация Доктор Бехаедин
бей, приятел на Талаат бей, знае истината по този въпрос Този интелигентен
турчин и много от неговите приятели положително си спомнят, че като управител
на Тракия направих всичко, което бе по силите ми, за да им помогна в тяхното
нещастие."
Заповед на генерал Вазов до гарнизона в Одрин
Одрин, 29 март 1913 г.
За да се спре разпространяването на холерната епидемия, която бушува сред военнопленниците и сред войниците в някои части на гарнизона, както и да се вземат необходимите мерки военнопленниците да се спре разпространяването на заразата в града и в околностите, заповядвам следното:
1. Властите в местата, където са изпратени военнопленници, да вземат мерки те да бъдат подслонени в къщи, в палатки или в казарми, освободени от нашите войници Ако е необходимо, могат да се построят и нови жилищни помещения.
2. Военнопленниците да бъдат разпределени на малки групи, така щото да се избегне натрупването на голям брой военнопленници на едно място.
3. Да се вземат мерки срещу заразяването на кварталите, в които са настанени военнопленници. За тази цел да се изкопаят дълбоки канални улеи за санитарни нужди, които да бъдат заливани с газ всеки ден, а по-малките улеи да се покриват с пръст всеки ден
4. Властите, които са отговорни за храненето на военнопленниците, да се погрижат те да бъдат снабдявани с хляб и с други хранителни продукти на редовни интервали. Топла супа съдържаща 100 г ориз и 200 г месо, да се доставя ежедневно на всеки военнопленник.
5. Да се достави изварена вода за пиене, като за тази цел могат да бъдат използвани казаните от турските лагери.
6. Караулите при военнопленниците да се сменят всеки ден, или ако това не е възможно, на всеки два дни. Войниците от тези караули да се считат като потенциално заразени и да бъдат настанени в къщи иди в палатки на достатъчно разстояние от останалите войскови части
7. ...
329
8. За да се предотврати разпространяването на епидемията, да се избягва
каквото и да е използване на военнопленници за работа. Ако се наложи те
да бъдат използвани, особено в град Одрин, това трябва да стане след 6-дневна
карантина. Те трябва да бъдат настанени в отделни казарми и да бъдат хранени
като войниците.
9. Всички военнопленници, които са болни от холера, да се изпратят
на място, което е далеч от турската болница, до италианското училище в
Карагач, както и до изолационното отделение на централната болница в Янък
Кичлим.
10. 11, 12. ...
13. Да се осигурят всички възможни удобства на Американската мисия да помогне на бедни или болни войници с лекарства, храна и лечение.
14. Тези, които отговарят за военнопленниците, да осведомят ръководителя на противоепидемичната служба относно броя на турските лекари, аптекари и членове на медицинската служба във всяка отделна група, както и за броя на военнопленниците в тази група, за да може медицинският персонал да бъде увеличен там, където това е необходимо.
4. ДОКЛАДИ НА СПЕЦИАЛНАТА ДЕЛЕГАЦИЯ, ИЗПРАТЕНА В РОДОСТО ОТ АРМЕНСКАТА ПАТРИАРШИЯ
Бедствието в Малгара
На 1/14 юли сутринта трима служители и 10 български полицаи предали
Малгара на Шейх Али Ефенди, след което напуснали града, който останал заедно
с околността без каквато и да е обществена защита или власт до пладне на
следващия ден.
Това състояние на безвластие, както и опасността, произтичаща от съществуващата враждебност между мюсюлмани и християни, накара близо 60 души арменци да емигрират набързо в старите предели на България. Няколко млади момичета получили съгласието на родителите си да се присъединят към тази група на емигранти, която се движела пеша.
След съобщения, изпратени от Али Ефенди относно положението в града, на 11 15 юли в 4 часа турско време една част от турската армия тръгнала от Улуджа и Кешан по посока на Малгара.
Гръцките и арменските духовници, няколко видни граждани и голяма група жители излезли да посрещнат войските. Обръщайки се към командира, Али Ефенди изразил радост от възвръщането на турската армия и сърдечно я приветствал. Командирът обаче се обърнал с много груб глас към множеството: „Махайте се, мръсници" и създал много неприятно впечатление сред гражданите на Малгара.
Преди идването на войските не е имало никакво натрупване на хора в града, но пристигащите турски дружини били придружавани от големи тълпи, при което положение тревогата сред арменците се засилила. Според получените сведения една трета от военните части, изпратени към Малгара, принадлежали на четвъртия корпус на армията (не по-малко от 35 000 души).
Турското население подбуждало войниците, като повтаряло, че българската армия не била направила нищо лошо, но местните гяури озлочестили страната. Няколко офицери, водени от башибозуци, проникнали в арменските квартали и направили наблюдения относно предадените им сведения. Понеделник и вторник минали без особени събития, с изключение на една или две дребни кражби. Но в сряда сутринта 3/16 юли отношението на турското население станало все по-заплашително и агресивно. Пазарът бил напълно затворен. Няколко малки арменски магазина били ограбени. Макар че военните власти били забранили всякакви грабежи, след протеста на собствениците на магазини не била издадена авторитетна прокламация срещу подобни действия, която да създаде доверие сред арменците, нито пък последвали някакви наказания за извършените действия. Напротив, по указание на коменданта във вторник и сряда глашатаите два пъти минали през арменските квартали и призо-
330
вали: „Тези, които са откраднали предмети, принадлежащи на мюсюлмани, или които притежават оръжие, да ги предадат незабавно."
Махмуд бей, местният военен командир, поискал видните арменци да бъдат доведени при него и грубо се обърнал към тях: „Арменски предатели, вие имате вещи и оръжие, откраднати от мюсюлманите." Вечерта на четвъртия ден един подпоручик открито се обърнал към арменците: „Вие, арменците, прекрасно помогнахте на българите. Днес и утре ще си получите наградата." Естествено е, че всички тези думи и дела от името на официалните власти засилили и без това силната възбуда, а съобщенията от глашатаите подтикнали турското население към големи злодеяния.
Обхванати от ужас пред тези зловещи признаци на предстояща катастрофа, арменците се оттеглили в техните квартали, очаквайки всеки момент избухването на бурята.
В сряда през нощта част от войските напуснали града. В четвъртък сутринта, 4/ 17 юли, група войници поискали от Бедрос от Родосто и от Гарабед Манасян от Малгара да им покажат пътя към Узун-Кюпрю. Гарабед, който бил много уплашен, се скрил в къщата си. Това послужило като претекст. Веднага една група войници, придружена от рота башибозуци, отишли до къщата на Манасян, а Али Чаушев от Малгара я запалил с факли, натопени в газ. След това той запалил и къщата на свещеника.
Мустафа паша, вторият по старшинство офицер, се появил на мястото на събитието и запитал каква е причината за пожара. Казали му, че „арменците отказали да покажат на войниците къде е пътя за Узун-Кюпрю". Офицерът изпаднал в изблик на ярост и нарекъл арменците с всевъзможни мръсни имена, „племе от мошеници и разбойници, свини като българите, предатели" и прочие.
Докато къщите горели в един от кварталите на града, в другия му край, на пазара, към 11 часа вече започнали убийства без какъвто и да е претекст и турското население необезпокоявано се занимавало с обири. Естествено пожарът събрал повечето от арменците на едно място и може би целта била те умишлено да бъдат държани настрана от по-нататъшните злочинства. По това време Йервант Пежикян, Хаджи Вартереш, Кеворк Татароглу, Торос Мамеледжян и др. били убити от Суулон Осман Ага, Емин Пехливан, Оглу Хасан, Хасан Ходжа, Мехмед Али и др. Това обстоятелство е потвърдено от Хаджи Мануел и други граждани, които били тежко ранени при кланетата. Ранените освен това потвърждават, че заповедта за избиването е дадена най-напред от турски офицер.
Един арменец облян в кръв минал пред Хелдед Али паша, който се показал напълно равнодушен към това, което видял. Войниците и мюсюлманското население влезли насила в арменските къщи, разположени в покрайнините на града, и ги разграбили.
Благодарение на усилията на арменски войници, които служили в турската армия, пожарът бил обуздай, след като 23 къщи и цялото тяхно съдържание е унищожено. Условията, които назряваха в продължение на 3 дни, сега вече са налице.
Градът бил заобиколен от значителен брой войски, както и от няколко хиляди башибозуци. Към 10 часа турско време пожарите отново избухнали в различни квартали, в различни части на пазара и при силния вятър, който духал, това ново бедствие много бързо обхванало страшни размери. Изведнъж се чула експлозия, при която арменците сметнали, че градът е бомбардиран от турците, които по този начин избивали неговото население, а от своя страна турското население и турските войници помислили, че гърмът е причинен от експлозия на бомби, скрити в арменските магазини. Всъщност огънят се разпространил до складовете, съдържащи варели с бензин, спирт и други запалителни вещества. Ефектът е бил найстина потресаващ.
Каймакаминът и министърът на вътрешните работи Талаат-бей изпратили анкетна комисия, която се опитала да обясни тези експлозии с взривяването на бомби, оставени от българите. Но никой не се е опитал да твърди, че арменците са употребявали бомби. Ако експлозиите действително са причинени от такива бомби, то джамията, която се намирала близо до мястото на експлозията положително щяла да бъде разрушена, а също и половината от града. Друг значителен факт, който не бе споменат в доклада на тази анкетна комисия, е, че нито една стена не е пропукана от силата на тези експлозии.
331
Обхванати от паника при това ново бедствие, застрашените от огън и меч арменци побегнали към парка, който се намирал извън града, и се опитали да намерят защита там Писъците и ужасяващият плач на жените и децата били сърцераздирателни. Те се сгушили в неописуем страх под открито небе, без да знаят какъв ще бъде следващият ужас, който ще ги сполети. За щастие, наблизо имало военни лекари и един отряд войници, които могли да дадат известна помощ на тези нещастници.
Не трябва да се забравя, че каймакаминът, придружен от полицейския началник и от един полицай, пристигнали същия ден в Малгара в 11 часа вечерта турско време и направили известни усилия, макар и безуспешни, да изгасят пожара. Същата вечер каймакаминът се обърнал към арменското население да помогне при угасяването на пожарите, но жените и децата отказали да пуснат мъжете и се държали вкопчани в своите съпрузи, бащи и братя. Каймакаминът се обърнал към войската за помощ, обаче командващият офицер отговорил: „Какво ни интересува всичко това нас, при положение, че най-засегнатите хора са безразлични към това, което става тук?" Дори един войник вдигнал ръка срещу каймакамина.
Ужасните разрушения продължавали Войниците и башибозуците нахлули в
къщите и ги оплячкосали необезпокоявани. Няколко арменци, които имали куража
да се доближат до своите домове и да се опитат да спасят нещо от своите
вещи при пожарите, били спрени от войниците, които им извикали: „Забранено
е!"
Ние дори научихме, че няколко арменци са арестувани заради това напълно
естествено тяхно поведение и че все още са държани от военните власти.
В 6 часа вечерта турско време каймакаминът се върнал при арменските бежанци в градината и поискал от тях отново да помогнат за спирането на пожара, като лично гарантирал тяхната безопасност. 50 или 60 млади мъже се съгласили с риск за живота си да отидат с каймакамина и благодарение на техните усилия пожарът най-сетне бил угасен.
Разбира се, всички тези нещастни хора прекарали нощта под открито небе. На следния ден телата на жертвите, убити на пазара, били изложени в църковния двор.
Осем дни след катастрофата арменците се осмелили да се върнат обратно на местата, опустошени от пожара. Развалините все още димели и мюсюлмански деца копаели и задигали различни предмети принадлежащи на арменците.
Една седмица по-късно тялото на един добре известен арменец от Малгара, наричан Баред Ефенди Еджемян, е било донесено обратно в града от едно място на разстояние два часа и половина. Тялото било страшно обезобразено и било почти неузнаваемо.
Към нашия доклад прибавяме списък с имената на 12 арменци, убити в Малгара, както и на 10 ранени арменци, на осем безследно изчезнали и на седем души, които са задържани. 218 магазина са опожарени заедно с 87 къщи.
Общо материалните загуби възлизат на 80 000 турски лири. Тази катастрофа
донесла пълно разорение на арменското население в Малгара. Бежанците сега
лагеруват върху купищата отломки и отпадъци и са толкова отчаяни, че единственото
им желание е да отидат колкото може по-далеч от своите родни места.
7/30 юли 1913 г.
Показания на г-н Христо М. Богоев, началник на Административния отдел
на военното управление на Тракия
Резиденцията на управителя се намираше в Лозенград до 15 март (стар
стил). След 19 май тя бе прехвърлена в Одрин. Г-н Богоев остана в Одрин
до края на българската окупация, като напусна града с последния влак. Неговото
показание е свързано цялостно с последните дни на окупацията, както и с
напускането на българите - 7 и 8 юли (стар стил).
„На 6 юли в 6,30 часа следобед, след като турците бяха достигнали до Урлз, телеграфирах на министерството и на щаба да дадат разрешение на всички служебни
332
лица, на бежанците и тези от жителите, които желаят, да напуснат Одрин. Разрешението се получи в 11,30 часа. За да не обезпокояваме населението, ние не разпространихме тази новина и посред нощ кината бяха все още отворени в градината Решадие и хората спокойно се връщаха по домовете си. Напуснахме града в неделя на 7 юли между 3 и 4 часа сутринта и заедно с началника на финансовия отдел и главния секретар прекарахме нощта в Караманли. Тогава разбрах, че турците още не са влезли в Одрин По телеграфа получихме заповед да се върнем. На 8 юли отново бяхме в Одрин. Когато се връщахме, от прозореца на моя вагон изброих 10 трупа на турски пленници в Мараша Гледката ми направи много дълбоко впечатление Когато пристигнах в Карагач, запитах капитан Михайлов, който отговаряше за станцията, каква е причината за тези убийства. Той ми обясни, че група пленници от около 50-60 души работели на гарата за претоварване на стоки и живеели в казармата близо до моста на Арда. Другите пленници, по-голямата част от които още не са били изпратени в България, са били настанени около джамията Али паша на чаршията. След като престояли там до около 2 или 3 часа, те потеглили за Ямбол. Въпросната група по всяка вероятност е била изпратена към Свиленград, охранявана от опълчението. Предполагайки, че са достигнали Одрин, турците се опитали да избягат. Охраната стреляла по тях.
След нашето напускане на 7 юли редът е бил поддържан от майор Морфов, който поел длъжността комендант на града, както и от подполковник Манов. Очевидци ми съобщиха, че още докато са тръгвали последните влакове (8 влака тръгнаха на 7 юли), гръцките жители започнали да ограбват складовете Броят на грабежите бързо се увеличавал. Открит бил огън срещу тях от вагоните на предпоследния влак и двама души били убити, когато са пренасяли плячкосани шапки, панталони и пр През целия ден на 7 юли Карагач останал без военни или граждански власти. Властите се върнаха на 8 юли и предприеха общо претърсване на къщите в Карагач и в съседния квартал на Одрин. Научих се, че било открито крадено оръжие и боеприпаси в различни частни къщи на града и че около 20 или 30 от тези крадци — собственици на въпросните къщи - били разстреляни. Тези сведения получих на станцията на 8 юли и те бяха потвърдени от майор Морфов, с когото се срещнах на другия ден след обиколка из града. Не знам нищо по случая с удавянията. Не казвам, че този случай е невъзможен, но не знам нищо за него.
Що се отнася за периода, предшестващ нашето управление в Одрин, бих могъл да кажа, че редовно удовлетворявахме желанията на мюфтията, който често се обръщаше към нас Десет дни преди нашето заминаване мюфтията поиска да върнем Султан Селим джамия на мюсюлманите Отговорих му: „Джамията е ваша, но ще бъде много трудно за нас да я охраняваме и според мен още не е дошло времето тя да бъде отворена " След това телеграфирахме до царя Г-н Данев отговори и ми заповяда да отворя джамията веднага щом като преценя, че това е възможно. Обещах да направя това на датата, посочена от турците, за празника Рамазан, но когато дадох разрешението, установих, че фестивалът минал преди два дни. На 2 юли от мен отново бе поискано да отворя джамията заради празника. Отказах, защото турците по това време вече наближаваха линията Мидия — Енос, което беше нашата граница. На 3 или 4 юли мюфтията отново дойде да ме види. Уверих го, че джамията ще му бъде предадена скоро и че българите нямат никакво намерение да я разрушават. На тези мои думи мюфтията отговори, че след като е видял как мюсюлманите са пострадали в началото на българската окупация, той бил на мнение, че българите не са в състояние да им дадат сигурност По това време той се приготвяше да замине за Цариград И мюфтията продължи: „Но благодарение на Вас аз можах да остана тук Когато Вие ме повикахте за пръв път след като пристигнахте от Кърк-Клисе (Лозенград), бях сигурен, че ще ме държите прав, докато говорите с мен Но Вие ме поканихте да седна Вие разговаряхте с мене в продължение на цял час и ми казахте, че макар и да не можете да направите всичко, което бихте желали, Вие все пак ще поддържате реда и ще изпълните Вашия дълг и ме поканвате да следвам Вашия пример. Аз останах Считам понастоящем, че Вие действително знаехте как да се грижите за нас. В този смисъл съм писал и на Великия Везир."
Известно ми е, че г-н Велчев повика видните граждани на града, и знам, че той ги заплаши с това, което ще последва, ако в града избухне въстание. Неговото
333
поведение бе естествено, имайки предвид незначителния брой на нашите войски, които се губеха сред едно население от 50 000 мюсюлмани.
Що се отнася до гръцкия владика, неговите показания (в доклада на Машков) са дадени недобросъвестно. Лично аз съм получил само две писма от него: (1) Той заяви, че някакво служебно лице си позволило да даде развод между съпруг и съпруга в Баба-Аски. Всъщност при този случай един млад мъж бил изгонен от къщата на своята годеница, след като живял в нея в продължение на й месеца. Това беше нормална намеса на гражданските власти. (2) Българският свещеник в квартала Хилдъръм бе обвинен, че принуждавал децата да посещават българското училище. Това обвинение беше разследвано и се установи, че е невярно. От друга страна, трябва да спомена, че шест пушки и една военна униформа бяха намерени в гръцката черква в Кевиш. Следният инцидент показва какво е било отношението на гърците 7 или 8 дни преди оттеглянето на българите: съобщителните линии между Карагач и военното управление бяха прекъснати, а виновните се оказали гърци, предрешени като български войници."
Показания на майор (впоследствие подполковник) Митов:
Свидетелят бил произведен в чин майор от генерал Вазов в деня на влизането на българските войски в Одрин. След 4 или 5 дни той бил произведен в чин подполковник и впоследствие в чин полковник. Той останал в града до 14 юни (стар стил).
„Обяснението за лошото производствено снабдяване бе, че мостът бе разрушен и складовете били опожарени. Самите български войници получаваха само по един хляб на ден. Генерал Вазов нареди тази дажба да бъде намалена с една четвърт. Помещенията бяха разпределени през първите три дни, като пленниците бяха разделени на няколко групи. Самият аз извърших инспекционна обиколка сутринта. Хората не ядяха кората на дърветата. Кора действително беше откъсната от дърветата, но за да се запали огън. Толкова относно произхода на легендата. Всъщност след 13 март, който беше хубав и ясен ден, през нощта имаше буря и пороен дъжд. Видях със собствените си очи как бяха запалени огньове, а един снаряд, който очевидно е хвърлен близо до огньовете, експлодира същата вечер.
На другия ден след влизането на нашите войски в крепостта бях свидетел
на трогателни сцени на войници, които разделяха своя хляб с хората. Действително
видях как хората падаха по пътищата от слабост. През последните дни на
обсадата хлебарите продавали хляб само на малък брой богаташи, които имали
възможност да го купят. Вярно е, че на остров Сарай хората бяха толкова
слаби, че едва можеха да се държат на крака и изглеждаха като сенки. Хората
действително умираха, но не със стотици;
през първата сутрин имахме 30 смъртни случая.
Що се отнася до грабежи, това, което видях, беше следното: в момента на влизането на нашите войски в града през утрото на 13 март минах покрай клуба на младотурците (в къщата на Абук паша) и там намерих две каруци, натоварени с покъщнина. В тях се намираха и месингови кревати, които струваха може би 1000 франка, огледала, гардероби и други ценни мебели. Извадих сабята си и се опитах да говоря на хората около мен, но те бяха гърци и не можехме да се разберем. В края на краищата ги отпъдих. Един часовника? се оплака, че в момента го ограбвали на една улица малко по-надолу. Той ми извика: „Крадат вътре в магазина ми." Заповядах хората, които са вътре, да излязат извън магазина. Излязоха трима души и аз ударих един от тях с плоското на сабята си. Турците, които бяха наоколо, извикаха: „Браво, ефенди, браво, това са гърците!" Но нямаше как да се спрат грабежите. Всичките улици, самата Султан джамия и Конакът бяха пълни с хора - жени, старци и деца. Всеки носеше това, което беше задигнал, било то юрган, домашни вещи или каквото и да е друго. Заповедта ми да се хвърлят всички крадени вещи на земята се изпълни, но веднага след като си отидох хората ги вдигнаха отново и започнаха да ги носят към домовете си. Пред общинския съвет поставих часовой и оттам не бе задигнато нищо. При няколко случая влизах в къщи на турски офицери и видях, че оттам излизат цивилни. Три пъти стреляха по мен. Изпратих множество патрули, но те се загубиха в лабиринта от улици и улички. Тогава заповядах на жителите на града да свирят със свирки при тревожно положение и да извикват патрулите. Един пример ще ви покаже
334
колко е трудно да се спре извършването на такива грабежи. Познавах един от пленените турски офицери на име Хазиб ефенди. Един грък на име Яни оплячкосал къщата и откраднал конете му. В същата къща бе намерен друг турчин с разбит череп. Запитах: „Кой извърши това?" Отговорът беше: „Един грък от Каик." „Кой?" „Не мога да кажа, страх ме е, че ще ме убият." „Но, гарантирам ти, че никой няма да ти направи нищо." „За нещастие, вие не можете да съсредоточите цялото си внимание единствено върху мен." Назначих един войник да пази семейството на Хазиб ефенди, а той отиде да живее в своите зеленчукови градини. Дори там един грък успял да се настани в постройката и да задигне всичките им дрехи. Големи количества откраднати стоки бяха намерени във всички гръцки къщи. Измежду тях бяха вещите на Долавер бей, включително неговото пиано. Много хора дойдоха пред Общинския съвет да получат удостоверение от коменданта, че еди-какви си стоки са били закупени, обаче цената на тези покупки, която беше изключително ниска, ясно доказваше, че въпросните стоки са били преди това откраднати от гърци и от евреи и след това са били продадени от тях.
Когато извършвах моята обиколка през града след навлизането на нашите войски, спрях пред Султан Селим джамия. Пред самия вход на джамията имаше два женски трупа. Поставих часовой на входа. Доста турски семейства бяха потърсили убежище вътре. Казаха ми, че имало около 4000 души. Те бяха донесли много неща със себе си, включително кревати и постелки. Част от пода на джамията беше покрит с мангали. Те изпратиха свои представители да ме запитат дали биха могли да излязат. Дадох исканото разрешение и им осигурих войници, които да ги придружат до домовете им. Когато заминаха, те поставиха вещите си върху каруци. Измежду тези вещи видях няколко килима. По повод на моя формален въпрос, те заявиха, че всички тези вещи са тяхна собственост. На този етап аз не знаех, че към джамията имало и библиотека. На следващия ден научих, че имало втори вход към джамията, който водел към тази библиотека. Веднага отидох там, но намерих вратите и чекмеджетата отворени, като всички книги лежаха в безпорядък на пода. Някои от подвързиите бяха празни и книжното тяло беше откъснато от тях. Казаха ми, че всичко това е дело не само на гърци и на евреи, но и на турци. Ходжите поискаха да им разреша да съхраняват книгите, но аз им отказах. Носеха се слухове, че някои чужденци се възползвали от тази възможност и са направили много ценни сделки, купувайки такива книги. Един много ценен Коран от томовете в библиотеката е бил намерен и върнат. Няколко дни по-късно един мой офицер, Покровски, ми донесе някакви турски книги в един чувал, обаче те се оказаха обикновени книги и аз не можах да открия техния произход. Заповядах Султан Селим джамия да бъде отворена само от 3 до 5 часа следобед.
Не зная нищо за случая с пленения турски офицер, но видях как български
войник подкрепяше един много слаб турски военнопленник и му помагаше да
ходи. Не знам също така нищо относно ограбването на магазина на часовникаря,
но действително дадох на разположение часовой на един арменски оптик, който
се страхуваше, че ще бъде ограбен, и резултатите бяха успешни, що се отнася
до него. По същия начин наредих пазара Али-паша да бъде затворен в продължение
на 15 дни, за да се предотврати неговото разграбване.
Поставих патрул при пазара и всъщност той беше запазен от грабители.
Ако някои от къщите на турските офицери са ограбвани, то виновно е местното
население, а не нашата армия. Собственици на турски къщи ме молеха на колене
да им дам български офицери като техни квартиранти и аз удовлетворявах
молбите им, когато това беше възможно. От друга страна, гръцкото население
на „новия квартал" отказа да приеме каквито и да са офицери и там именно
се появиха големите безредици.
Знам гръцки къщи, където собствениците са давали пари и вино и където жените се предлагали на българските войници в замяна на защита срещу грабежи. Знам също така, че един грък от квартала Каим успял да облече българска униформа и да се занимава с грабежи. Наредих всички крадци да бъдат арестувани, обаче по време на моя престой в Одрин не бе хванат нито един крадец. Доколкото на мен ми е известно, имаше само един-единствен случай на изнасилване, извършено от един грък на моста при Карагач. Виновникът беше арестуван и наказан. Никакво изнасилване не е извършвано от българските войници.
335
За да се улесни изхранването на бедните граждани, повиках старшия хлебопе-
кар, нещо като техен отговорник в града. Това стана на втория ден,
като му дадох брашно и му заповядах да пече хляб и да го продава на цена
15 сантима. Брашно се раздаваше безплатно на бедните. Самият аз взех участие
в тази акция. Поисках да бъде направен списък на семейства на турски офицери
и изпратих брашно и пари в къщите им."
Господин Шопов, полицейски началник в Одрин
Господин Шопов бе обвинен от г-н Машков, „руско официално лице", че
самият той е изпратил в София чрез един руски поданик три денка с крадени
килими. Г-н Шопов се яви лично пред Комисията и даде следните показания
относно грабежите в Одрин и относно конкретните обстоятелства, в които
той фигурира като обвиняем;
„На 14 март, два дена след падането на Одрин, един богат турчин на име
Делавер бей, бивш кмет на града, се яви пред мен и направи оплакване относно
ограбването на неговата къща Заповядах да бъде извършено разследване и
му възстанових цялата мебелировка, която бе открита в различни гръцки къщи.
Гърците се оплакаха, че са били извършени претърсвания на къщите им по
искане на Делавер бей. Други видни граждани - Берхам бей, Дергили Мустафа,
Хаджи Аврам и пр., ми казаха, че добитъкът на техните чифлици в околността
на Одрин бил откраднат и че те са се страхували от опити за опустошаване
на къщите им в селата и за задигане на техните зърнени храни. Изпратих
войници да охраняват тези села и те събраха откраднатия добитък, който
бе открит в съседните смесени гръцки и български селища. Делавер бей и
Берхам бей се оплакаха от хора, които са ги безпокоили нощно време. Осигурих
им охрана. Посетих турците в къщите им, за да възстановя тяхното доверие,
казах им, че могат спокойно да носят фесове и да продължават да се движат
свободно из града. Направих всичко, което беше в моята власт, за да възстановя
Одрин в неговия нормален вид още в първите три дни Събрах гърци, турци
и евреи и им заявих, че могат да се чувстват напълно спокойни.
Що се отнася до „откраднатите" килими, всъщност аз действително закупих
няколко малки килима в магазина на фетхи ага на пазара Рустеи-Паша-Хан
и платих 14 наполеона за тях. Също така купих килими от Осман (от Рустеи-Паша-Хан)
за 16 наполеона, както и от един евреин за 11 наполеона. Направих един
денк от всички тези килими и поисках да бъдат изпратени направо от магазина
на фетхи ага до кантората на Деметриядис. Свидетели на тези обстоятелства
са Исак Деметриядис, Георги Дукидис, Авигдор Аврам ефенди, Пачав-ре Джемоаз,
всички те банкери или търговци от Рустеи-Паша-Хан. Те присъстваха, когато
извърших горните покупки. Купих килимите като подарък за мои приятели в
София. Когато чух в Одрин, че ме обвиняват, че съм откраднал килими, отидох
там и поисках да бъде извършено следствие. Отидох също така и до сьдия-следователя
в Апелативния съд в Пловдив. Проведено бе разследване и обвиненията бяха
отхвърлени.
В зданието на кметството открих склад за вещи, крадени от гърците.
В този склад бяха закарани много каруци с крадени стоки. Например видях
две откраднати пиана, които се пренасяха в склада. През времето, когато
се занимавах с опазването на имуществото на жителите на Одрин, аз отказах
да изпълня искането на българския консул Кожухаров за провеждане на разследване
относно откраднати негови вещи единствено по причина, че се опасявах да
не бъдем обвинени в пристрастност, тъй като се касаеше за български гражданин.
Изпълних заповедта, дадена от Савов и Данев, според която се разрешаваше
на турски служебни лица да напуснат Одрин и да се върнат в Цариград. Във
връзка с това отидох до валията Халил бей и поисках от него да състави
списък на тези лица. Разделих ги на групи и им дадох конвой за пътуването
до Деде агач. Халил ми благодари учтиво, а турският печат отдаде признание
на нашата човечност при
336
отношенията ни с турците. Накрая тези мои действия станаха обект на укор, в смисъл че съм позволил на тези официални лица да отидат в Цариград, вместо да ги задържа като заложници. Всъщност аз само изпълних заповедите, които получих от Генералния щаб.
Няколко дни след падането на Одрин се съгласих, по молба на мюфтията, да бъдат отворени за богомолците три от затворените джамии. Наредих да се постави стража пред тях в продължение на два часа следобед, за да мога богомолците да ги посещават необезпокоени. Майор Митов отстрани двама или трима сръбски офицери, които започнаха да горят и да разрушават хубави корани от библиотеката на Султан Селим джамия. След това джамията беше затворена и се отваряше само след четири часа следобед. Всички килими бяха събрани и навити наедно Те останаха незасегнати през цялото време на моя престой в Одрин. В едно от минаретата избухна огън, след което забраних на когото и да е да се качва до него."
Декларация на председателя на българския комитет в Одрин
Измежду обвиненията, които не се споменават в отпечатаните статии, има
едно, което се отправя срещу българския комитет, чиято задача била да разпределя
стоките между търговците на едро. В Одрин се говорило за „делви с вино",
присвоени от членовете на този комитет. Един член от нашата Комисия осведоми
лицата, които са отговорни за управлението на Одрин, за съществуването
на такова обвинение и председателят на този комитет, адвокатът г-н Ламбрев,
се яви пред нашата Комисия и даде следните показания:
„Бях председател на комитета за разпределяне на стоките в целия район
на завладяната територия. Другите членове на комисията включваха професор
Бучев и професор Шишов. Поканвам всеки, който ни обвинява, че сме присвоили
поне една стотинка, да се яви публично, за да можем да го дадем под съд
за клевета. Нашата задача бе да проучваме нуждите на населението в цялата
зона на Одрин, Ксанти, Чаталджа и Лозенград Отидохме до всички села по
железопътната линия и тук поискахме да видим практикуващите търговци, като
в тяхно присъствие реквизирахме необходимите вагони и стоки от най-различен
вид (газ, захар, сол, колониални стоки и прочие). Първоначално имахме само
10 вагона, а впоследствие техният брой се увеличи на 15. Както казах по-горе,
реквизирахме ги в присъствието на всички търговци, без разлика на националност
и религия. Едно изключение от това общо правило бе направено в Деде агач.
Там установихме такъв ред за продажба, според който можехме да продаваме
стоките по най-благоприятен начин. По такъв начин можахме да осигурим на
хората доставка на захар на цена 45 стотинки за стара ока (1,280 кг). От
началото на месец март ние издавахме позволителни на цена 500 до 1000 франка
за вагон, а 2000 франка за Лозенград. Тези позволителни служеха като гаранция
за строгото изпълнение на поетите задължения и осигуряваха правото за препредаването
на стоката на определена цена. Парите бяха влагани и се издаваха разписки
в централните служби в Лозенград, Деде агач и Одрин. Те се връщаха при
представянето на удостоверения, издавани от командирите и кметовете на
градовете, че условията са били изпълнени. Имаше само един случай, при
който позволителното трябваше да бъде конфискувано след извършването на
разследване. Там търговецът на едро беше продал стоките изключително на
свои приятели, без да уведоми кмета. Телеграфирахме на кметовете да регулират
продажните цени, като разрешават печалба от 15 процента, и ги уведомихме
какви количества предстояха да бъдат продавани, с оглед да се осуети презапасяване
от страна на някои купувачи. Списъците на цените на дребно бяха определяни
по същия начин. Например една цена на едро от 47 стотинки отговаряше на
цена на дребно от 60 стотинки. Около 20 юни (стар стил), когато военните
действия започнаха отново, имаше 7 или 8 вагона, натоварени с брашно, което
трябваше да се разпредели между 3 или 4 български търговци в Серес и Драма.
Разрешителните бяха издадени, обаче три дни по-късно железо-
337
пътните съобщения бяха прекъснати. Изминаха 8 дни след възстановяването на съобщенията, през което време позволителните останаха в кметството под разпореждане на г-н Нейчев, секретар на одринския кмет, като парите подлежаха на връщане при представяне на разписките Един-единствен опит бе направен за подкуп Около средата на месец март неизвестен човек изпрати в пощенски пакет една сума от 1000 франка Г-н Бучев хвърли пакета и парите извън прозореца на вагона, като изрече една силна ругатня Този опит не се повтори. Фактически самата система на разпределение правеше подобни опити невъзможни Тя бе следната например имахме да разделим 6 вагона между 130 души. Най-напред установявахме какви стоки в момента са най-необходими и най-търсени След това изключвахме всички посредници, които не бяха регистрирани търговци Нека да предположим, че при това положение остават 80 души. Разпределяхме вагоните помежду им по равно, като карахме всяка група, съставена от 17 до 20 лица, да избере от един до трима представители, които след това поемаха задължението да извършат покупките от името на всички. Тази процедура бе записвана в официален документ, подписан от всички членове на комитета."
[Previous] [Next]
[Back to Index]