ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
 

ГЛАВА I  ПРОИЗХОД НА ДВЕТЕ БАЛКАНСКИ ВОЙНИ

4. КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ СЪЮЗНИЦИТЕ

Зародишите на раздори, съществуващи между балканските народи, не можеха да бъдат потушени от съюзните договори, които ние познаваме днес. По-скоро може да се каже, че текстовете им са създавали нови недоразумения, а също така и формални претексти, които скриват истинските причини за конфликта. Съществува само едно средство, което ефикасно може да предотврати развитието на тези зародиши, а именно да се поддържа териториалното статукво на Турция и да се даде автономност на съответните народности, без да се промени суверенността върху тях. Разбира се, това не може да представлява окончателно решение; то може само да бъде едно забавяне, само един етап, но той би създал възможност за преход. При липса на такъв изход, който се оказа невъзможен поради грешките на турците, поради твърде дългото търпение и протакане от страна на Европа и поради успехите на балканските съюзници, постигнатата промяна беше твърде рязка. Тя доведе до плачевни резултати, които ще проучим от гледна точка на „ексцесите", извършвани от различните народности и сведени до елементарна борба за съществуване, водена с най-примитивни средства.

Откриваме тази борба в Македония още в дните на сръбската и гръцката окупация. Отначало цари всеобща радост и изблик на народна благодарност към освободителите. Самите македонски революционери са насърчавали това чувство у хората. В своята „Прокламация към нашите братя", публикувана от делегатите на 25 македонски братства на 5/18 октомври същата година, още в самото начало на войната, се казва следното:

„Братя, вашите страдания и вашите болки отекнаха в сърцата на вашите родственици.
Подтикнати от свещения дълг за братско съчувствие, те дойдоха да ви помогнат и да ви освободят от турското иго. За своята жертва те не желаят нищо друго, освен да установят отново мира и реда във вашата родна земя. Елате да посрещнете тези храбри рицари на свободата. Покрийте пътя им с цветя и със слава. И бъдете великодушни към тези, които довчера бяха ваши господари. Като истински християни не отвръщайте на злото със зло. Да живее свободата! Да живее храбрата освободителна армия!"

48 

освободителна война ли е, или е завоевателна?" Той много добре знае какъв ще бъде отговорът : гръцките власти спират излизането на българския вестник в техния град Солун.

Действителността бързо разбива всички илюзии на населението. Сръбският войник, а също така и гръцкият, е напълно убеден, че в Македония ще намери свои сънародници хора, които говорят неговия език, и ще може да се обърне към тях с думите „живио" или „зито". А намира хора, говорещи различен от неговия език, които вместо това викат „ура!". Той не можа да разбере всичко това. Теорията, която е научил още в училище за съществуването на една Сръбска Македония или на една Гръцка Македония, естествено прави засечка. Незасегнато остава обаче патриотичното му убеждение, че Македония трябва да стане гръцка или сръбска, при положение че понастоящем не е такава. Несъмнено Македония по времето на Душан Велики или на византийските императори е била това, което той иска тя да стане днес. Само агитатори и пропагандисти българи могат да са хората, насаждащи сред населението идеята, че те са българи. Ето защо агитаторите трябва да се изгонят от страната и тя отново ще стане това, което винаги е била, а именно сръбска или гръцка. И съответно на тази база се градят техните действия.

Кои са агитаторите, накарали хората да забравят родния си гръцки и сръбски езици? На първо място идват свещениците, след това учителите и накрая революционните елементи, които при стария режим са сформирали своя „организация". За такива те смятат всички воеводи на чети и техните членове, селяните, които са ги снабдявали с пари и с храна - с една дума цялото мъжко население, което е сравнително добре образовано и осведомено, За един сърбин или грък е много по-лесно да разкрие тези престъпни патриоти, отколкото е било по времето на турската власт и нейния абсолютистичен режим. Средствата за събуждане на някакво национално съзнание са много по-добре познати на гърци и на сърби, които майсторски умеят да ги употребяват за своята кауза. Свещеници, учители и чети съществуват и сред гърци и сърби, както сред българите. Но положението в Македония, както е добре известно, се различава по обстоятелството, че учителят или свещеникът, сръбският войвода или гръцкият андарте трябва да се обърне към едно малцинство и там да вербува последователите си, вместо да намира хора готови да го последват. Изолиран сред едно българско население, той се свързва с турската власт, докато българските национални „организации" са се борили срещу нея. Тъй като даден член на едно национално малцинство е живял открай време със своите български съседи и ги познава много по-добре, отколкото турския чиновник или полицай, той може да даде много поточна информация. През последните две-три години той е научил много повече подробности, защото в този период съществува истинско примирие между християнските народности и укрепва съюзът срещу турците. Той често пъти е бил посветен в заговора и знае много от тайните, свързани с него. Всеки миг е готов да употреби това свое познание в полза на сънародниците си, появили се като негови освободители. С пристигането на неговата армия, той вече не е самотен, изолиран и често пъти ненавиждан. С негова помощ охулването се превръща във всесилно оръжие. То прониква в дълбините на местния живот и изкарва наяве едно минало, неизвестно дори на турските власти. Тези хора, които населението счита за водачи и почита като герои, са арестувани и наказвани като разбойници, докато утайката на обществото се издига и се величае.

49 

Прогресиращото разслоение на обществения и националния живот в Македония, започнало с навлизането на окупационните армии, не престава и през деветте месеца между започването на първата и на втората война. То неминуемо води до много дълбоки промени. Българският народ е обезглавен. Началото е направено от неговите противници, тогава когато то е най-лесно. Откритите революционни елементи са ликвидирани - това са комитаджиите и всички свързани с движението за въстание срещу турското господство или ангажирани в конфликта с националните малцинства. Процесът се улеснява поради хаоса в македонското общество, в което не съществува ясно очертано разграничение между политическо и обикновено престъпление.

Но борбата срещу българските училища се оказва далеч по-трудна. Минало е времето, когато учителят по необходимост е член на „Вътрешната организация". Чисто професионалният елемент вече е заместил апостолите и мъчениците на предшестващите поколения, но завоевателите виждат нещата такива, каквито са били преди десетилетия. За тях учителят си остава конспиратор, опасен човек, който трябва да бъде премахнат, а училището в техните очи е център за българска просвета. Ето защо то става обект на систематични нападки от страна на сърби и гърци.При пристигането им в което и да е селище тяхното първо действие е да затворят училищата и да ги използват като казарми за войниците. След това учителите се извикват и ако те откажат да извършват обучението на гръцки или на сръбски език, им се казва, че тяхната служба вече не е необходима за обществото. Който продължава да декларира, че е българин, се излага на преследвания, чиято жестокост зависи от неговата съпротива. Дори и най-непреклонните трябва да се признаят за победени; понякога им се разрешава да заминат за България, но обикновено ги пращат в затворите в Солун или в Скопие.

Хората, които най-трудно се прекършват, са свещениците. И на първо място владиците. Най-напред от тях е поискано да сменят езика на църковната служба. Направени са опити да бъдат подчинени на сръбските или на гръцките църковни власти и ги принуждават да споменават имената на съответните йерарси по време на литургията. Ако един свещеник покаже и най-малката съпротива, неговата екзархистка енория му се отнема и се предава на някой патриаршистки свещеник. На такъв български духовник е забранено да поддържа каквато и да било връзка със своето паство и при най-малко непокорство той бива обвиняван в политическа пропаганда или в предателство.

Първоначално новите власти не се опитват да нападат владиците. Когато Велешкият владика Неофит отказва да споменава в своите молитви името на крал Петър отделно от списъка с имената на другите съюзнически монарси и когато при своето богослужение той си служи с цветове, за които съществува подозрението, че са цветове на българското национално знаме, г-н Пашич дава нареждане на военните власти в Скопие (4/17 януари) да се отнасят с него като към равен на сръбския владика и с необходимата коректност. Но тази министерска заповед не пречи на местния управител във Велес само няколко месеца по-късно (24 януари/6 февруари и 4/17 февруари) да забрани на Неофит да служи литургии и да свиква молитвени събрания в епархията си. Той му забранява да се среща със свещеници извън църквата и да поддържа каквито и да било връзки със селата. Тъй като владиката отказа да се съгласи с косвените указания да замине за България, в края на краищата в неговия дом пристига офицер с няколко войници, които реквизират жилището му за нуждите на армията, след като нанасят побой на неговия секретар.

50 

По същия начин Дебърският владика Козма е принуден да се откаже от своята епархия и да напусне града. Положението в Скопие е още по-лошо. Предсто-ятелят на епархията архимандрит Методий най-напред е изгонен от къщата си, след това арестуван, затворен в една стая и четирима войници го измъчват докато загуби съзнание (8/21 април). Изхвърлен на улицата, Методий намира убежище в съседна къща, където живее французин. Той от своя страна разказва случая на г-н Карлие, френски консул в Скопие.

Под негова закрила Методий заминава на 13/26 април за Солун, откъдето е изпратен в София. Комисията притежава свидетелски показания с подписите на чуждестранни лекари в Солун, които са прегледали Методий на 15/28 април и установили, че неговият разказ „е напълно достоверен" [Вж. Приложението.].

След отстраняването на интелектуалните и религиозните водачи на революционните движения започва настъпление срещу обикновените селяни да променят своята националност и да се обявят за сърби или гърци. Докладите на българските църковни власти, които се получиха при нас от всички части на Македония, са единодушни в това отношение. Ето какво казва епископ Неофит от Велес на своя мъчител: „Ти знаеш, тъй като си помощник-пристав, какво правят сръбските свещеници и учители в селата. Те отиват в българските села с войници и принуждават хората да се записват като сърби, да изпъждат българския си свещеник и да искат да им бъде изпратен сръбски свещеник. Който откаже да заяви, че е сърбин, се подлага на побой и мъчения." Ние притежаваме сръбския формуляр, предвиден за отказ от българска националност. Това е формуляр, който свещениците на тези села, както и техните енориаши, е трябвало да изпратят до Викентий, сръбския митрополит в Скопие:

„Аз и повереното ми от Бога паство бяхме първоначално сърби, но терорът на българските комитаджии, представящи революционната организация, както и насилието, което те упражниха върху нас, принуди нас и нашите бащи да се отвърнем от Патриаршията и да се присъединим към Екзархията, като по този начин направиха от нас българи, макар че сме чисти сърби. Така започнахме да се наричаме българи под страх от смъртно наказание до пристигането на нашата сръбска армия, до момента на нашето освобождение от Турция. Сега вече не се страхуваме от бомби, от камъни и от куршуми и ето защо ние молим Ваше Високопреосвещенство от наше име и от името на нашите енориаши да благоволите да ни възвърнете в нашата света църква в Скопие, да ни възвърнете вярата, на която за известно време изменихме под страх от смъртно наказание. Целувайки вашата свята десница, молим да се застъпите пред Бога за опрощение на нашия грях.
Подписано в Сопот на 28 май 1913 година"

„Отче Никола, трябва да подпишеш това писмо, което ти изпращам, а след тебе всички селяни на Сопот трябва да го подпишат, също така тръстеничани, пиесчани, станевчани и алакинчени, които са твои енориаши. Всичко трябва да е готово до събота. Поздрави от Данило, 27, III, 1913, Malino

51 

Но в полето на съобщението г-н Цакич добавя, че трябва да има 20 подписа от всяко село. За да бъде сигурен, че неговото нареждане ще бъде изпълнено, на обратната страница той дава нагледни указания:

поп Никола                             Яне Тройне
Петруш Кральо                       Троян Спаси
Геле Спарич                           Петруш Яне

                           Тръстеник
Данаил Наумов                        . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . .                           . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . .                           . . . . . . . . . . . .

                            Преоте
. . . . . . . . . . . .                           . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . .                           . . . . . . . . . . . .

                        Станевци
. . . . . . . . . . . .                           . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . .                           . . . . . . . . . . . .

                        Алакинче
. . . . . . . . . . . .                           . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . .                           . . . . . . . . . . . .

„Внимавай тези, които подпишат, да не избягат".

„Аз не желаех да поведа моите енориаши към сръбската църква. Тъй като не мога да се откажа от българската си народност, аз емигрирах. Трябва да добавя, че моето семейство е изложено на отмъщение от страна на сръбските власти и че ако аз не се върна веднага, моите деца, които останаха в своето родно място, ще бъдат осъдени на затвор в Белград."

52 

да кажем, че тези документи само потвърждават изтъкнатото вече от нас. Ето какво пише някой си Петър Костов, македонски българин, в писмо от 11/24 януари 1913 година: „Всеки, който се нарича българин, рискува да бъде убит. Сърбите въведоха своята общинска администрация по всички села и поставиха по един сръбски учител на всеки 10 села. Ние не можем да действаме и сме в трудно положение, понеже сърбите са иззели оръжието на всички българи. Правим каквото можем и призоваваме хората, обаче всички ние чакаме да дойде българската армия. Направете това колкото е възможно по-скоро или ще бъдем потъпкани от сърбите. Дори и най-здравите българи са готови да станат сърби. Тайната полиция има множество агенти. Всеки, който се опита да говори нещо лошо за сърбите, се излага на много големи страдания [Документите са публикувани в едно приложение към книгата на Балканикус, озаглавена „Сърбите и българите в Балканската война". Нашият цитат е взет от немския превод, направен от д-р юрист Л. Маркович, издателство Weigand, Leipzig (Вайганд, Лайпциг), 1913 г. френският превод на оригинала предава погрешно значението на публикуваните документи. Например при нашия цитат на първата справка, направен от немския превод, който е верен, се казва: „Всеки който се нарича българин, рискува да бъде убит." Обаче преводът на френски е следният: „За нас не е възможно да вдигнем народа", фраза от нашия цитат: „Всеки, който се опита да говори нещо лошо за сърбите, се излага на много големи страдания" изобщо е пропусната.].

ОБЛАСТИ, ОКУПИРАНИ ОТ ВОЮВАЩИТЕ СТРАНИ  края на м.април 1913 г.

53 

южната част на Македония, в гръцката окупационна зона [Вж. окупационните зони на картата, които са взети без промяна от книгата на Балканикус и показват по-ясно сръбската гледна точка. Ние единствено сме направили пунктирането малко по-ясно и сме завършили албанската граница на юг, както тя се предвиждаше в Лондонската конференция (Балканикус показва една Албания, от която повече от половината се намира под окупацията на Сърбия), като прибавихме и линията на сръбско-българската граница според договора от 29 февруари/13 март 1913 година. „Балканикус" е псевдоним на добре известен сръбски държавник.], се предприемат същите мерки за погърчване на тамошното население.

Тук даваме няколко от хилядите примери. Ето какво се казва в едно писмо от село (Дембени) Костур с дата 11/24 декември 1912 година:

„Първата грижа на гръцките офицери и войници, които пристигнаха тук, бе да разберат дали населението на въпросното село и неговите околности е българско или гръцко. Ако се окажеше, че населението е чисто българско, тогава офицерите заповядваха на селяните „да станат отново гърци, тъй като това е условие да имат мирен живот".

Къде е била тогава българската армия, за която хората плачат в Македония и се молят да дойде тя колкото е възможно по-скоро, та да може Българска Македония да бъде спасена? Както вече видяхме, Българският генерален щаб настоява в навечерието на войната да има около 100 хиляди души свободни, които съгласно условията на договора да се бият редом със сърбите в Македония и по този начин да осъществят реален кондоминиум след победата. Първата и най-важна задача от върховно-стратегическа необходимост обаче е победата над турците в главния боен театър. Но след първите победи и отблъскването на турците при Лозенград, Люле Бургас, Чорлу и Чаталджа възниква ново основание за продължаване на войната. След края на ноември би могъл да се постави въпросът, както го формулира редакторът на българския вестник в Солун дали това е война за освобождение или е завоевателна война. Войната за освобождение всъщност бе постигнала своята цел при Люле Бургас (13 октомври), при Солун (27 октомври), при Битоля (28 октомври). Защо да се продължава проливането на кръв и да се изразходват огромни средства, докато се стигне до падането на Одрин (13 март), на Еленина (24 февруари), на Дурацо и Скутари (9 април)? Този проблем е разискван подробно в Белград в началото на ноември (нов стил) и в София най-вече през трите седмици на предизборната кампания (17 ноем-

54 

ври - 7 декември). По най-различни причини двете страни са се съгласили да приключат с войната през м. ноември 1912 година и сръбската опозиция, както и българската се опитват да докажат, че държавниците и техните партии са извършили огромна грешка, като са оставили войната да продължи чак до месец май 1913 година. На първо място, какво можеха сърбите да спечелят от това? Една препирня между опозиционния оратор г-н Драшкович и депутатите на мнозинството в Скупщината, състояло се на 23 октомври/5 ноември 1913 година, показва следното:

Г-н Милорад Драшкович: „...За България нарушаването на примирието и удължаването на войната означава падането на Одрин, най-важната крепост на Балканите след Цариград. За България това означава към едното море, което тя вече има, да се прибавят други две морета, както и постоянната изолация на Цариград. Но какво значение има това за нас днес? Какво ще получим ние като компенсация за изпълненото желание на българите придобиването на Одрин, на Тракия и на три морета?"
Глас от дясната страна на парламента: „Ние ще си получим Македония."
Г-н Драшкович: „... Но господа от мнозинството, ние вече сме си я получили, ние сме я придобили."
Анастас Петрович: „А договорът?"
Г-н Драшкович: „Ако искате Сърбия да изпълни договора, накарайте най-напред България да го стори. Но вие освобождавате България от едно задължение, което тя е приела по договор, докато в същото време считате Сърбия отговорна за задължение, което тя никога не е приела предварително."
Анастас Петрович: „Това именно е обстоятелството, както целият свят признава, което дава на правителството неговите най-реални права върху Македония."
Г-н Драшкович: „Ние не сме помагали на онези, които признават това обстоятелство; но помогнахме на България, която не го признава."

Тук случаят е по-сложен. Отговорите по повод нападките на г-н Гена-диев, дадени от неговите предшественици и по-специално от г-н Теодоров, изглеждат достатъчно правдоподобни и логични. Все пак, вярно е, че великият везир Кямил е поискал мир на 29 октомври/11 ноември 1912 година. Но Генералният щаб, включително и генерал Савов, са настоявали войната да се поднови, без да се протака с преговорите. „Според вас Турция е била готова по това време да предаде Одрин? Така въпросът никога не е повдиган. Вие цитирате като доказателство мистериозната мисия до Цариград на българския банкер г-н Калчев (10-13/23-26 декември)? Без да настоява, че правителството е нямало никаква информация относно една такава мисия, която била съвършено поверителна (първото нещо, което г-н Гешов направил, когато чул за тази мисия, било да подаде оставка), самият г-н Калчев и неговият

55 

събеседник г-н Норадунгиян, министър на външните работи в кабинета на Кямил, съобщиха в печата, че разискваните, въпроси са засягали автономията на Македония и Тракия, както и кондоминиум в Деде агач и че не е ставало дума за предаването на Одрин [Кямил е поискал да се даде разрешение на Одринския военен гарнизон да напусне града и да му се осигури свободен достъп до Чаталджа.]. Г-н Генадиев продължава да говори относно една трета възможност за преговори, а именно срещата на генерал Савов с Назим паша и Норадунгиян при Чаталджа на 26 декември/8 януари, при която турските министри се били съгласили с напускането и изоставянето на обсадената крепост в замяна на известни концесии в полза на мюсюлмански религиозни учреждения и при положение, че България поеме задължението да не поддържа гръцките претенции спрямо островите. Но г-н Теодоров твърди, че това не е вярно. Ако то беше вярно, приемането на толкова безсмислени условия би било равностойно на нарушение на правомерните задължения и би довело до спиране на редовните преговори, провеждани в Лондон.

По всички фактологически проблеми от този род последната дума вероятно още не е казана. Това, което става ясно дотук, е следното: доколкото г-н Теодоров успява да оневини себе си и доколкото кабинетът на Данев намира извинение за всички пропуснати възможности за преговори, всичко това представлява само начин за отхвърляне на отговорността и препращането й към по-високо място.

От казаното дотук проличава, че в края на 1913 година в България са съществували две политики: политиката на кабинета и политиката на тези, които имат преки връзки с армията. Министрите може да са имали желание да бъдат верни на клаузите на договора за съюзничество, но това съображение едва ли е тревожело антуража на генерал Савов. В пресата е писано много за романтизма на генерала и желанието на цар Фердинанд да влезе тържествено в Цариград, за белите коне и за прекрасното венецианско седло, което е било готово за атаката при Чаталджа. Такова е положението непосредствено след предложението за мир на Кямил от 29 октомври/11 ноември. След предявеното искане за Одрин е предложена нова граница, а именно Родосто-Малатра вместо линията Мидия-Енос, възприета вече от международната дипломация. Но такова разширение на амбициите може само да скрие от погледа ни главната цел на войната. Да се предяви желание за завземане на Одрин, независимо на каква цена, е равностойно да се рискува загубата на Македония. Да се иска излаз на Мраморно море означава, че който предявява подобни претенции, е загубил всякакво чувство за своето международно положение. Може ли да се счита за случайност, че Македония е забравена сред тайните и далечни амбиции, изплували така ненадейно на хоризонта? Едно връщане към казаното във втората част на тази глава относно отношенията между българското правителство и революционното движение в Македония ще покаже, че няма нищо случайно в това пренебрегване. Между българското правителство и македонското движение недоверието винаги е съществувало. Правителството непрекъснато страда от съмнението, че коми-таджиите могат да го въвлекат във вътрешни и международни усложнения. В момента, когато Македония предстои да бъде освободена, се прави всичко възможно да се попречи на самите македонци да имат някакъв дял в това освобождаване. Причината може да се корени отчасти в представата за подялбата на Македония, залегнала в договорите, но неизвестна на широката публика. Във всеки случай 15 хиляди македонски доброволци, които можеха

56 

да се бият в родна Македония, близо до техните домове, бяха задължени да прекарат цялата война при Чаталджа и Булаир. Така е намален до минимум броят на неудобните свидетели при работата по денационализацията на Македония, а завземането на покорената страна от сръбските и гръцките войски е улеснено до възможно най-голяма степен. Ако целта на тази тактика е била да се улесни подялбата на Македония, то резултатите я надхвърлят: получи се загубата на Македония в полза на останалите съюзници. Страхът от едно истинско освобождаване на македонския народ доведе до това той да бъде завоюван от съперниците. През м. януари македонските легионери на генерал Генев повдигат обвинение срещу българското правителство, че излъгало народа и „продало Македония". Всъщност правителството излъга само себе си.
Вярно е, че българското правителство е нямало представа, че прави някаква жертва, като пренасочва своето внимание от Велес, Битоля, Охрид, Костур и Лерин към Солун и Родосто. То е смятало, че ще може да сдъвче всичко, което е отхапало. Членовете на русофилския кабинет на Гешов-Данев са вярвали в светостта на договорните задължения и смятат, че съществуването на клауза за арбитраж представлявало нещо като гаранция. Военната партия и общественото мнение пък от своя страна са били сигурни в превъзходството на естествените права, които са били готови да защитават с оръжие.

Не е ли имало някакви предупредителни признаци, които да покажат и на най-слепия липсата на всякакво благоразумие, когато такова пълно недоверие от страна на едните се съчетава с абсолютната самоувереност на другите?

Процесът на денационализация в Македония е отишъл по-далеч, отколкото дипломатите са склонни да признаят. Договорът за подялбата вече отдавна е нарушен, докато г-н Пашич все още говори за въвеждане на промени в този договор с цел да го спаси от пълно анулиране. На 15 септември 1912 година, т.е. шест и половина месеца след сключването на договора и двадесет дни преди започването на Балканската война, представителят на Сърбия получава таен циркуляр, който изисква да се включат градовете Прилеп, Кичево и Охрид в пределите на „Стара Сърбия", отвъд съгласуваната граница. С победите на сръбската армия бързо нараства и списъкът на поисканите концесии. Г-н Пашич все още .говори само за Прилеп, града на легендарния герой Крали Марко*, докато армията вече иска и Битоля. Когато той иска Битоля, армията настоява за обща граница с Гърция. Сръбското правителство в края на краищата приема всичките условия предявени от обществеността, условия, които от ден на ден стават все по-настоятелни. Военната партия е много мощна; тя се ръководи от престолонаследника и винаги успява да се наложи над премиера, който остава неизменно нерешителен и винаги се опитва да печели време и да урежда въпросите по най-благоприятен начин. Исканията, предявени към българите от г-н Пашич, са толкова неясни и нерешителни, колкото е и вътрешната му политика. В официалния орган на своята партия през есента на 1912 година той предлага ревизия на договора. След това, в частно писмо до своя посланик в София от м. декември, той осведомява г-н Гешов, ръководителя на българския кабинет, че се налага ревизия на договора. През януари неговите идеи за границите, в които да се извърши тази ревизия, са все още неопределени. През февруари представя писмени предложения на българското правителство в смисъл ревизията да бъде предприета, „без да се възбужда общественото мнение и без

57 

да се позволи на Великите сили да се намесват по въпроса за подялбата". В този момент г-н Пашич все още се заблуждава, че решаването на конфликта се намира в негови ръце, но скоро ще трябва да се откаже от тази своя илюзия. Неговият колега „Балканикус" вече пише своята брошура, в която излага становището си относно клаузата за „задължителността на договорите", като прави уговорката, че „нещата стоят така", и посочва промените в разположението на съюзническите армии между двата бойни театъра като нарушения на договора, които следва да доведат до неговата ревизия. Г-н Пашич завършва речта си на 29 май, като приема тази логика на разсъждение. Същевременно военните власти в Македония са решили да отстояват своята военна позиция. На 27 февруари/12 март те заявяват пред населението на Велес, че градът остава в пределите на Сърбия. На 3/16 април българското аташе към Генералния щаб на сръбската армия в Скопие майор Разсуканов уведомява своето правителство, че не е получил отговор на исканията си дори под формата на условни фрази. „Това е временно решение, докато се установи на кого принадлежат някои от околните села (в районите на Щип и Дойран)". Майор Разсуканов научава, че по настояване на Генералния щаб белградското правителство е решило реките Злетовска, Брегалница и Лакавица да представляват окончателната източна граница на окупираната територия. Интересната кореспонденция, публикувана от „Балканикус" в неговата брошура, споменава за изпълнението на тази резолюция с употреба на сила в оспорваните територии през месец март. Тук имаме, от една страна, българските комитаджии*, които се молят съгласно сведението в писмо, цитирано по-преди, за пристигането на българската армия и се опитват в нейно отсъствие да свършат нейната работа, доколкото това им е възможно. От друга страна, имаме сръбската армия, която въвежда сръбската администрация в селата, затваря българските училища, изпъжда комитаджиите и „установява наново реда". Между тези две страни, борещи се в мирновременна обстановка, се намира населението, принудено да се присъедини към по-силната страна. Г-н Разсуканов (който ни дава потвърждение за методите, прилагани от сръбската администрация за „окръгляване" границите на окупираната територия) говори също за преобладаващото влияние на окупационната армия. Според него военната партия в Сърбия, оглавявана от престолоследника, нямала намерение да спре дотук. „Тя мечтае и работи за една Велика Сърбия, която да има река Струма за своя източна граница. За да си осигурят властта върху окупираните територии, сърбите трябваше да намерят някакъв компромис с гърците и такъв бе намерен. Г-н Разсуканов е първият, който ни запозна с фактите. Сега те се потвърждават от румънската „Зелена книга". Той казва следното: „Склонен съм да мисля, че в допълнение към договора, сключен между „военните лиги" на двете страни, съществува подобно споразумение и между правителствата и армиите. Ето защо генерал Путник отиде на 9/22 март да „инспектира" гарнизона в Битоля, където едва ли има и един полк, а и престолоследникът отиде там на два пъти за „инспекция". Струва ми се, че в този специален влак, предоставен на генерал Путник от гърците, бе постигнато решение между двата съюзника в ущърб на отсъстващия трети. Мисля си дали именно срещата в този специален влак от Солун до Битоля не беше обект на „инспекцията" на генерала. В действителност сръбският посланик в Букурещ е предложил на Румъния на 24 март/6 април договор за съюз срещу България, а на 19 април/2 май гръцкият посланик е отправил също такова предложение. От своя страна г-н Венизелос призна пред Камарата, че княз Никола - един от събеседниците, които пътували с тези „специални влакове"

58 

- до голяма степен е допринесъл като военен управител на Солун, за подготовката по сключване на гръцко-сръбското споразумение." Това споразумение бе подписано на 16/29 май.

Подготовката за война става явна. Сръбския генерален щаб използва времето да укрепи своята централна позиция при Овчо поле. След като увеличават своята армия в Македония, като прибавят към нея полковете, освободени след падането на Янина, гърците също се опитват да заемат предни позиции в района на българската окупация, при Правище и Нигрита. Преговорите с Турция, възобновени в Лондон, отново са забавени, за да се печели време и да се довършат тези операции. На 6 май Сръбският генерален щаб съставя предварителните разпореждания относно съсредоточения на изток от Скопие. След 15 май се разисква по военно споразумение и план за съгласуване на действията с Гърция. Българите от своя страна бързат да сключат мирен договор с Турция. След уреждането на този въпрос те прехвърлят своите армии от Одрин и Чаталджа към Македония и към сръбско-българската граница. Подготовки се извършват и от двете страни, дори и по времето на последния дипломатически двубой. През това време никой не пропуска възможността за започване на военни действия. На 12/15 май г-н Пашич най-сетне изпраща в София своите предложения относно ревизията на договора. Той оправдава новите сръбски искания с две основания. На първо място клаузите на договора били променени в хода на неговото приложение; на второ място външни обстоятелства, които не били предвидени по договора, основно променили неговия смисъл. Клаузите на договора били нарушени от обстоятелството, че българите не оказали военна помощ на сърбите, докато сърбите от своя страна помогнали, на българите. А окупирането на Одрин и Тракия от българите представлявало други две нарушения на договора. При това положение Сърбия имала право на териториална компенсаци-я; първо, защото българите не дали обещаната помощ, и второ, защото Сърбия помогнала на българите. На трето място Сърбия загубила Адриатическия бряг, докато България придобила Тракия.

Този път мнението на г-н Пашич е в пълна хармония с общественото. Общественото мнение обаче има свое влияние и върху българското правителство. Тъй като договорът от 29 февруари / 13 март е останал в тайна, обществеността в страната не е в състояние да се справи с юридическата казуистика, като се ограничава с коментарите върху тази или друга безсмислена фраза в текста. Обществото отхвърля договора като цяло и не иска да се занимава с проблема на „спорната зона". Щом като сърбите нарушават условията на договора и своите искания, то и българските дипломати са много склонни да действат по същия начин. Щом като сърбите искат излаз на Егейско море като необходимо условие за тяхното съществуване след загубата на излаза им на Адриатическо море и тъй като настояват за обща граница с Гърция, г-н Данев преустановява контакта със съюзниците и нарушава условията на договора, когато предявява пред Великите сили в Лондон искане за обща граница с Албания в района на Дебър. Същевременно г-н Данев отказва да предаде Солун, като застава на позициите на военните. Изглежда, че Австрия му е обещала Солун, след като е дала Вардарската долина на Сърбия. От една страна, усложненията и препирните се появяват поради превръщането на националния идеал в мегаломания. От друга страна, (това е становището на Гешов и Теодоров) съществува усилие за запазване на съюза. При положение, че Сърбия се сближава с Гърция, България трябва да подаде ръка на Румъния, ако не иска да бъде напълно изолирана на полуострова. Такова е желанието и на Австро-Унгария, която е благосклонна към

59 

тази политика. Румъния се съгласява, но при условие да получи компенсацията, гарантирана й от едно тайно споразумение с Австрия в случай на война с България: анексиране на територията до линията Тутракан-Балчик. При такива условия Румъния е съгласна да остане неутрална. Тя дори обещава военна помощ срещу Турция! Но Турция е победена и нейните министри се преструват, че не искат да водят война със съюзниците. Тогава защо трябва България да пожертва най-богатата част от своята територия? Усилията на Австрия пропадат срещу тези лицемерни и формални - или твърде прости -аргументи. Остава убеждението, че войната е неизбежна и че Русия ще направи каквото е необходимо. Тя заплашва България с нападение от страна на Румъния, в случай че избухне подготвяната война. В края на м. май руската дипломация прави последен опит да избегне конфликта. Макар че е съгласна да играе ролята на арбитър в рамките на съюза, Русия съветва България да покаже благоразумие. Руската версия е: „Удовлетворете сръбските искания за компенсация въпреки даденото ви недвусмисленото обещание, че няма да искат от вас нищо повече от това, което им се дава по договора, съгласете се да им дадете няколко града извън спорната зона, извън границата,която те бяха обещали да не нарушават."

Руското решение, което естествено не може да задоволи сърбите, няма особени изгледи да бъде прието и от българите. Позицията на Русия поражда у враждебно настроените страни съмнения относно безпристрастието на руския арбитраж. Сърбите са сигурни, че Русия не е забравила Санстефанска България, а българите не могат да си служат с Македония като разменна монета на международния пазар. Заключението, до което достигат двете страни, е, че решението на въпроса трябва да се търси във въоръжено стълкновение.

Прави се още един последен опит за избягване на открития конфликт: двамата инициатори на съюзния договор Пашич и Гешов, устройват среща при Цариброд на общата граница между двете държави. Желанието им е да постигнат приятелско разрешение на съществуващите трудности, без да се занимават с обществеността в своите страни или с чужди „сили". За съжаление възможното през месец февруари се оказа невъзможно през май. На първо място „общественото мнение" на политическите партии в Белград вече се е активизирало и не иска да остави Пашич насаме с българския премиер. Преди да тръгне за Цариброд той трябва да прочете пред Скупщината едно резюме на своите основания да иска ревизия на договора; те са същите, които Пашич е изпратил до София три дни преди това. Но едно такова разкриване в тайните на дипломатическата кореспонденция означава да си прекъснат пътищата за отстъпление. При тези обстоятелства речта на 15/28 май представляваше смъртоносен удар за миролюбивите надежди на г-н Гешов в навечерието на заминаването му за Цариброд. Думите, приписвани на г-н Пашич от интервю, поместено в един загребски вестник,ни изглеждат правдоподобни : „Бях сигурен, че България ще отговори с обявяване на война." Положението на г-н Гешов едва ли е по-леко. Той също трябва да се бори в София срещу военните. Но все пак той не е готов да прави концесии. Когато на 17/30 май узнава, че цар Фердинанд, приел предната вечер водачите на опозицията, е одобрил съвета им да се води война, г-н Гешев подава оставка. На 20 май/2 юни г-н Пашич още не знае, че в Цариброд говори с един бивш министър. Открива се друг един изход, още едно средство за забавяне на събитията - да се свика конференция на министър-председателите на държавите от съюза. На 22 май/

60 

4 юни оставката на г-н Гешов е известна вече на всички. Изчезва и последната надежда за избягване на войната.

В този момент руският цар прави едно последно усилие. На 26 май/8 юни той изпраща телеграма до краля на Сърбия и до българския цар, в която споменава срещата в Солун и нейното евентуално продължение в Санкт Петербург, като им припомня задължението им да представят своите съображения, подлежащи на арбитраж от негова страна. Официално той заявява, че „държавата, която започне война, ще отговаря за своето поведение пред славянството". За себе си руският цар запазва пълната свобода да решава какво становище ще възприеме Русия след „възможните последици от това престъпно съперничество". Тайната дипломатическа кореспонденция обяснява по-подробно тази заплаха. Ако Сърбия не се подчини на руския арбитраж," тя рискува своето съществуване". Ако България се съпротивлява и започне война със съюзниците, ще бъде нападната от Румъния и Турция. Белград разбира смисъла на заплахата,но тя поражда само раздразнение. Политиците заявяват: „Русия ни показва вечната заплаха от съседството ни с Австрия и тъй като тя добре знае,че ако ни напусне,нашите неприятели от другата страна на Дунав ще побързат да упражнят най-жесток натиск спрямо нас, Русия смята, че може да ни пренебрегва. Цялото й благоразположение се насочва към българите. Ние не можем повече да отстъпваме в тази посока. Отстъпихме по албанския въпрос, не можем да отстъпим и по въпроса за Македония. Не можем да се осъдим на национално самоубийство, понеже в Санкт Петербург или в Царское село някой решил, че трябва да постъпим така."'

Възмутен от позицията на войнствено настроените партии, г-н Пашич подава оставка на 2/15 юни. Но руският посланик г-н Хартвиг излага сериозността на положението и успява да убеди сръбския крал, членовете на парламента и депутатите да се съгласят с исканията на Русия и да приемат безрезервно арбитража. Г-н Пашич остава на власт и на 8/21 юни Белград декларира своята готовност да приеме арбитраж „без вътрешно да вярва в него", допълва кореспондентът от Загреб. И г-н дьо Пененрун коментира:
„Желанието на г-н Пашич да отиде в Санкт Петербург не беше по-голямо от това на г-н Данев. Всъщност, макар че той се опита да се съгласи с критиките на своите опоненти в Скупщината, в края на съдбоносното заседание от 17/30 юни г-н Пашич декларира, че съвсем не се е отказал от гледището, изразено в неговото резюме от 15/28 май, и че приема арбитража само защото е убеден, на първо място, че той ще бъде извършен на разширена основа, а не в границите, определени в чл. 4 на тайното приложение към договора; и на второ място, той приема арбритажа при условие, че „ръководните сфери в Русия" се съгласят да разгледат гръцко-българския конфликт едновременно със сръбско-българския.

Новите съюзници вече са постигнали споразумение по тази точка; а г-н Венизелос го потвърждава в съобщение, изпратено същия ден до вестник „Temps". След поясненията на г-н Пашич и последвалите разисквания, в които отново е издигнато искането за присъединяването на Македония, а не за арбитраж; и след като се заявява, че „сръбският народ има повече доверие в своята победоносна армия, отколкото в добре известната нетактичност на Пашич", Скупщината се връща към становището от преди един месец. Тя
'Тези характернидуми сазаписани няколко месеца по-къснов Белград от г-н Пененрун.Вж. неговата книга: "Четиридесетдни война на Балканите" (de Penennrun, "Quarante jours de guerre dans les Balkans." Chapelot, Paris, 1914.)

61 

подновява своето решение „да не позволи нарушаването на жизнените интереси на Сърбия". Г-н Драшкович дава разяснения по това условие със следните думи: „Долината на Вардар представлява жизнен интерес за Сърбия и всякакъв арбитраж, който не взема предвид тази жизнена нужда, не може да бъде приет." Няколко минути преди това Пашич е получил в камарата телеграмата, с която го уведомяват за избухването на военните действия. Той се оттегля от залата пребледнял. Вече е ясно, че няма да има арбитраж и че това нямаше да бъде по вина на Сърбия.

По причини от военно естество, които ще бъдат пояснени допълнително, положението в София стига до крайното си напрежение по-бързо, отколкото в Белград. Тук ходът на събитията е ускорен от конфликт между кабинета и военните среди. Що се отнася до набелязаната цел, единодушието е налице. Сърбите трябва да бъдат принудени да изпълнят договора и да се изтеглят от Македония на юг от уговорената граница, но не успяват да постигнат съгласие относно средствата, с които да бъде осъществено това начинание. Предпочитаната тактика на г-н Гешов е да се печели време, но видяхме колко ценно време бе загубено както от Гешов, така и от Пашич при разискванията. Ако е трябвало да се правят концесии на Сърбия, то удобно време би било януари или най-късно февруари, когато г-н Пашич предлагал да се действа независимо от „обществеността и Великите сили" и когато преговорите все още биха могли да се водят при най-благоприятни условия. Ако не е трябвало да се прави каквато и да било концесия, нужно било да се търсят силови решения за това, което се формулира като „въпрос на сила". Тогава е времето да се мисли за съюзи и за неутралности и да се заплаща за тях с временни концесии. Необходимо е било да се намери начин правителствата да не се поддават на нечии амбиции. Не е извършено обаче нито едното, нито другото. И когато г-н Данев става министър-председател, той поема своя портфейл с една двусмислена позиция, която г-н Гешов справедливо е отхвърлил: да работи за война,като същевременно остане привърженик на мира. Това вътрешно противоречие неминуемо действа фатално и парализиращо както върху вярващите в политиката на действието, така и върху нейните противници. Г-н Данев и дори в по-голяма степен колегата му г-н Теодоров остават до края с убеждението, че могат да запазят всичко, което са придобили. Г-н Данев дори иска да получи и нещо повече - без да рискува обявяването на война. Войнствено настроените кръгове считат обаче, че познават по-добре положението и не приемат съвети.

Една телеграма с дата 8/21 юни от генерал Савов до командира на Четвърта армия описва положението както следва:

„I. Съществува съюз между сърбите и гърците, чиято цел е да задържат и да си поделят цялата територия на Македония от десния бряг на Вардар с прибавянето към нея на Скопие, Куманово, Кратово и Крива Паланка за сърбите, докато Солун и районите на Правище и Нигрита остават за гърците.
II. Сърбите не признават договора и не са съгласни на арбитраж в рамките на този договор.
III. Ние настояваме арбитрите да започнат работа като изхождат от основните клаузи, съдържащи се в договора, т.е. да се занимават изключително със спорната зона. Тъй като безспорната територия принадлежи на нас по договор, ние желаем тя да бъде опразнена от сърбите или най-малкото да бъде окупирана от смесени войскови части

за времето, докато се водят преговорите. Отправяме същото предложение и до гърците.
IV. Тези въпроси трябва да се уредят в срок от 10 дни, иначе по наше виждане войната е неизбежна. Така в десетдневен срок ще имаме или война, или демобилизация, според това дали исканията на нашето правителство са приети, или са отхвърлени.
V. Ако демобилизираме сега, то посочените територии ще останат в ръцете на гърците и на сърбите, тъй като трудно е да се предположи, че те ще ни ги предадат по мирен път.
VI. Недоволството, което се е появило напоследък в някои части на армията, дава основание да се предполага, че съществува сериозна агитация срещу евентуална война. Вниманието на интелигентните войници трябва да се насочи към обстоятелството, че ако армията се дезорга-низира и стане негодна за военни действия, резултатът ще бъде както е описано в параграф V. Отговорете незабавно дали състоянието на армията е такова, че на нея да може да се разчита за успешни операции."

При така стеклите се обстоятелства г-н Данев свиква Министерския съвет сутринта на 9/22 юни. Той заявява на своите колеги, че след една безсънна нощ е стигнал до следното заключение: тъй като дори и след арбитраж съществува много голяма вероятност Сърбия да обяви война на България, то по-добре е да се свърши с тази война сега. Ако армията се демобилизира, ще е трудно да се свика отново под знамената през есента. При тези обстоятелства, каквото е нужно да се направи, трябва да се свърши веднага. Ясно е, че г-н Данев изразява идеите, представени му от генерал Савов. Отговорът на г-н Теодоров е конкретен. Война между християни ще бъде нещо срамно, особено след една освободителна война. Добре е да се отиде в Санкт Петербург; там ще се намери всичко, което се търси. Ако след това сърбите откажат да се съобразят с решението на арбитъра, цяла Европа ще вземе страната на България. Всички останали министри се изказват в полза на мира с едно изключение - г-н Христов, представител на кръгове в Министерския съвет, на когото г-н Данев, познавайки го много добре, не предоставя думата за изказване. След заседанието г-н Данев се упътва към летния дворец на царя във Врана, близо до София, за да направи своя доклад. Присъства също и генерал Савов. В три часа следобед е повикан и г-н Теодоров, за да обоснове причините, поради които „Народната" партия е против войната. Г-н Теодоров подчертава основанията за едно отиване до Санкт Петербург. Г-н Данев и генерал Савов дават своето съгласие за това. След това те се връщат в София и заседанието на Министерския съвет е

63 

подновено. Повикан е руският посланик, на когото се съобщава решението на Министерския съвет. Към него е прибавено едно искане, чиято значимост след казаното по-горе е твърде ясно разбираема, но което в Санкт Петербург се тълкува като скрит ултиматум. Искането е арбитърът да оповести своето мнение в срок от осем дни. Следва допълнение, че г-н Данев ще тръгне от България след три дни. Сборът от тези цифри грубо отговаря на „десетте дни", за които става дума в телеграмата на генерал Савов. Господин Нехлюдов съобщава приятната новина, че Сърбия приема безрезервно предвидения арбитраж. Руското правителство дава на сръбското и българското правителства четири дни, в които да изготвят своите меморандуми за арбитъра. На II/ 24 юни г-н Теодоров получава още едно писмо от българското посолство в Санкт Петербург, което подкрепя неговото становище и което той още същия ден прочита пред Министерския съвет. В писмото се казва следното: „Войната ще бъде нашата загуба. Императорът и руското правителство са решили да бъдат арбитри съгласно със и в рамките на договора. Желателно е да дойдете веднага, тъй като „отсъстващият е винаги потърпевш". В противен случай Русия няма да ви защити по какъвто и да е начин, франция няма да ви даде никакви пари, а Англия и Германия ще ви изоставят на собствените ви сили. Тъй като в този случай Германия поддържа Тройния съюз, няма кой да постави в шах руската политика; Австро-Унгария няма да отиде по-далеч от платонически обещания, а Румъния положително ще завземе ваши територии, когато Русия не може да ви защити." (Писмото се позоваваше на доклад, изпратен на г-н Данев една седмица по-рано.)

Всичко това бе заявено навреме. Прогнозите са потвърдени след това от фактите. Но тези в София, които желаят война, изваждат едно-единствено заключение: Русия не желае да види една силна България. Миролюбивите партии са тероризирани от македонските патриоти, които заплашват да убият Данев на железопътната станция, когато тръгне за Санкт Петербург, както и да поведат армията срещу София; с много малки изключения общественото мнение подкрепя една война. При тези обстоятелства ръководителите на войнолюбивите среди са готови на всякакви рискове. На плахите и полупос-ветените се пояснява, че се предвиждат само полумерки, които ще доведат до схватки, каквито често са се случвали със сърби и гърци на оспорваните граници. Ако изобщо някой е повярвал на това, то той не е познавал добре положението.
На 15/28 юни генерал Савов изпраща следната телеграма до командира на Четвърта армия:

„С оглед да не се получи лош резултат по отношение духа на армията при съществуващите сръбски атаки, а, от друга страна, за да се избегне всякакво насърчаване на неприятеля, заповядвам ви да атакувате по целия фронт колкото е възможно по-енергично, без да хвърляте всичките ваши сили и без да създадете някаква продължителна битка. Опитайте се да стъпите здраво при Криволак от десния бряг на Брегалница. За предпочитане е да започнете стрелба вечерта и да извършите енергична атака по целия фронт през нощта и при изгрев слънце. Операцията трябва да бъде проведена утре, 16 юни, вечерта."

64 

предприемат действия, или предлагащи необходимото оправдание за предприетите действия. „В директива 24 аз заповядах на Четвърта армия да предприеме нападателни действия, а на Втора армия веднага след като завърши своите действия срещу Чаяза, да започне да се съсредоточава по предварително установената линия с оглед атака срещу Солун. Господа генералите трябва да имат предвид, че нашите действия срещу сърбите и гърците се предприемат без формално обявяване на война, главно по следните причини: I) Да се повдигне духът на армията и след това тя да гледа на нашите съюзници като на днешни наши неприятели; II) Чрез създаването на опасения за война между съюзниците да се ускорят решенията, които трябва да бъдат взети от руската външна политика; III) Да се нанесат тежки удари върху нашите неприятели с оглед да бъдат принудени да покажат по-голяма готовност за отстъпки; IV) Тъй като нашите неприятели са окупирали територии, които ни принадлежат, нека се опитаме с оръжие да завладеем нова територия, докато европейските сили се намесят, за да спрат нашите военни действия. Тъй като може да се предвижда ранна намеса на европейските сили, необходимо е бързо и решително действие. Четвърта армия трябва да завземе Велес на всяка цена поради голямото политическо значение на една такава победа. Ако действията на Четвърта армия са успешни, Втора армия ще получи заповед да нападне Солун."

Когато днес четем тези объркани и детински разсъждения на един генерал, който желае да играе ролята на политик, на нас ни е трудно да повярваме, че въпросът за войната и мира е бил решен по такъв начин. По-късно генерал Савов заявява, че чисто и просто е следвал дадена му заповед. След това млъква. Казано бе от негово име, че заповедта е била дадена от цар Фердинанд и че генералът е бил заплашен с военен съд, ако не се подчини.

По време на предизборната кампания през 1913 година общественото внимание се занимава почти изключително с въпроса, кой носи отговорност за това, което се беше случило на 16/29 юни. Хората полагат големи усилия да открият виновника. Проучването все още не е завършило* и ние считаме, че не е необходимо да се занимаваме със слухове, които са повече или по-малко неверни. Да се търси един - единствен виновник е погрешен метод, който не е в състояние да хвърли светлина върху по-дълбоките причини за българската национална катастрофа. Когато се търси виновник, не само някакъв си един ден от месец юни, а целият ход на двете войни трябва да бъде обект на проучване. Както казахме и по-горе, една освободителна война се беше превърнала във война за завоевания и за задоволяване на нечия лична амбиция. Но нейните причини са също така обособени от стратегически необходимости, от легитимни тежнения, присъщи на традиционната национална политика; от самохипнозата на един народ, който никога не е претърпявал неуспех и се е опиянил от своите успехи - народ, получил справедливо признание от целия свят за своята военна слава; от погрешната оценка на неговите противници, обоснована върху добре известни факти от миналото и непознаване на настоящето; с една дума - от дълбока вяра в каузата на този народ, от дълбока вяра в неговата звезда, което представлява част от неговия народностен характер.

Събитията след фаталните 16/29 и 17/30 юни могат да се възпроизведат в няколко думи. Вечерта на 17 юни миролюбиво настроените министри узнават с изненада, че докато г-н Данев се е готвел да тръгне за Санкт Петербург и една руска канонерка го е очаквала във Варна, за да го заведе до Одеса, войната вече е избухнала. Сутринта на 18 юни Министерският съвет се

65 

събира на заседание. Започват бурни разисквания, по време на които кабинетът заплашва с подаване на оставка, а генерал Савов е принуден да издаде заповед за спиране на офанзивата. Самият генерал е уволнен заради издаването на тази заповед. По същото време руското правителство се опитва да спре придвижването на гръцките и сръбските войски чрез дипломатически натиск в Атина и Белград. Тъй като не се предвижда никаква санкция, която да осигури руското въздействие, то се оказва неефикасно. Два дни преди започването на военните действия Румъния, насърчена от Русия, декларира на България, че в случай на война си запазва правото на пълна свобода на действие. И наистина, тя се възползва в широка степен от тази своя декларация и много скоро проличава колко по-трудно е да се спре една Румъния, започнала вече военни действия, отколкото тя да бъде убедена да ги предприеме. Освен това Турция се показва все по-агресивна и непримирима.

Лавина от нещастия се струпва върху България. Тук следва да се добавят още няколко дати. На 1 юли гърците нападат българския гарнизон в Солун, убиват няколко войници и пленяват останалите. Българите не удържат позициите зад реките Злетовска, Брегалница и Крива Лъкавица. След неколкодневни техни нападения те са спрени и отхвърлени. На 7 и 8 юли сръбската армия преминава в офанзива. На 9 юли сърбите завземат Радовиш, а гърците -Струмица. На 11 юли румънската армия завършва своята мобилизация и прекосява българската граница, без да срещне каквато и да е съпротива. На 12 юли турската армия при Чаталджа започва да си възвръща Тракия. На 21 юли тя се намира в Люле Бургас и в Лозенград. На 22 юли си възвръща Одрин, опразнен набързо от българите. Още на 14 юли сърбите са превзели Крива Паланка. На 11 юли България е отправила първия си призив за помощ към Европа. На 23 юли през деня цар Фердинанд отправя апел към руския цар за посредничество. Без да дочака резултатите от това последно предложение, отчаян г-н Данев, подава оставката си. На 15 юли армиите на противниците продължават да напредват, а румънците се насочват към София. С телеграма до Франц Йосиф, цар Фердинанд иска посредничеството му в отношенията с Румъния. По съвет на Франц Йосиф, Фердинанд изпраща телеграма лично до крал Карол. Той изисква като условие за мир да се отстъпи триъгълникът, оформен между Дунав, Тутракан и Балчик. Неговото предложение е прието на 21 юли, но българите все още трябвало да се бият срещу гърците, достигнали до границите на царството при Джумая, докато сърбите са обсадили Видин. На 30 юли започват най-сетне преговори в Букурещ и на 31 юли по обед се подписва петдневно примирие. На 4 август то се удължава с още 4 дни. Мирният договор в Букурещ е подписан на 10 август, а мирът с Турция е сключен на 29 септември1913 година. Читателят може да сравни границите, установени по силата на тези договори (вж. приложената карта), с окупираните земи три месеца преди войната. Размерът на българските загуби е ясен. Тези, които спечелиха войната, твърдят, че така „равновесието на Балканите" е осигурено, че резултатът от тази война е сложил край на всякакви претенции за хегемония и следователно е осигурил бъдещия мир. За нещастие едно по-точно разследване води по-скоро до заключението, че Букурещкият договор е създал условия, които съвсем не са трайни. Макар че българските завоевания са почти унищожени с този договор, завоеванията на гърците и на сърбите не са твърдо установени. По-нататък в отделна глава на тази книга, озаглавена - „Войната и народностите", ще се предоставят богати доказателства в този смисъл, така че предлагаме читателят да се запознае с тях, преди да направи своите заключения.

ТЕРИТОРИАЛНИ РАЗМЕСТВАНИЯ НА БАЛКАНИТЕ
1. След Лондонската конференция        2. След Букурещкия договор

[Previous] [Next]
[Back to Index]