Карнегиева фондация за международен мир

ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
 

ГЛАВА I  ПРОИЗХОД НА ДВЕТЕ БАЛКАНСКИ ВОЙНИ

3. СЪЮЗЪТ И ДОГОВОРИТЕ

Най-естественото разрешение на балканската бъркотия изглеждаше създаването на една нова автономна или независима общност в Македония по подобие на другите общности - именно България, Гърция, Сърбия и Черна гора, получили вече своята независимост благодарение намесата на Русия или на други европейски държави. Но това разрешение на въпроса бе станало невъзможно; най-напред поради невъзможността да бъде извършено от турско-

36 

то правителство, а след това поради съперническите претенции на трите съседни държави към различии части от македонского наследство. Г-н Ден се опитва да покаже върху една карта резултата от тази обърканост, плод на съпернически претенции. (вж. неговата схематична карта) [Тази схематична карта е взаимствана от малката книга на Пол Ден "Южноевропеиските народи и техните политически проблеми" (Paul Dehn, Die Volker Suedeuropas und ihre politischen Probleme) Хале, 1909, в Angewandte geographie Series.]

Аспирации

Едва ли има част от територията на Турция в Европа, за която да претендират по-малко от две държави. Тези възгледи относно наследяването на така наречения „болен човек", както и осъществяването на „великите национални идеи" под формата на „Велика" Сърбия, „Велика" Гърция и „Велика" България, правят невъзможни каквите и да било действия на тези малки държави за постигането на общите им цели. На теория всяка от тях възприема становището, че трябва да действат заедно, че Балканите трябва да принадлежат на балканските народи и че съседните държави, които биха могли да отслабят или поробят тези малки балкански държави, трябва да бъдат държани настрана. На практика обаче балканските държави възприемат друг курс на действие. Всяка от тях ухажва последователно, а понякога дори и едновременно Русия или Австро-Унгария с оглед да се противопостави на своите съседи и да осигури перспективи за своята хегемония.

От своя страна Русия и Австро-Унгария естествено преследват собствени интереси на Балканите - интереси, които по никакъв начин не са еднакви. Както географията, така и етнографията са разделила България на две сфери на влияние-източна и западна, на сръбска и българска сфера. Дипломатичес-

37 

ката история ги е превърнала в австрийска и руска сфери на влияние, следователно тук съществуват две противоположни влияния - „немското" от север и „славянского" от изток. Долината на Вардар, която разделя Македония на две части, става арена, в която тези две влияния се срещат и сблъскват. Русия беше очертала границите на своята зона на влияние чрез Санстефанския договор от 1878 година - цяла Македония стана част от целокупна България. Но и австрийската политика бе постигнала сключването на няколко свои договора, за да се противопостави на руското влияние. Това бяха тайните договори от 1881 и 1889 година, сключени със сръбския крал Милан, накогото бе обещана долината на Вардар и западната част на Македония, при условие че Сърбия се откаже от своите стремежи за излаз на Адриатическия бряг, а именно „пан-сръбските" стремежи. На практика това означаваше, че Сърбия е съгласна да се анексират и санджаците Босна и Херцеговина към Австро-Унгария и всъщност да се отстъпят всички сръбскоговорящи провинции до Загреб. Погледнато така, идеята за балкански съюз не отговаря на идеята за разделянето на Балканите, тъй като съюзът представлява инструмент за постигане на независимост, средство за осъществяването на идеята „Балканите за балканските народи", докато разделението подпомага амбициите на големите съседни държави. Всъщност първите среди, възприели идеята за съюз, са много далеч от представата за разделяне. Това са идеалистите-младежи от 1870 година, за които вече стана дума. В техните умове една „югославянска федерация" представлява истински съюз на свободни и независими славянски демокрации. Идеята за разделяне не присъства и в умовете на първия голям политик, който прави опит да осъществи югославянска федерация под сръбска хегемония, а именно княз Михаил Обренович. В навечерието на неговата насилствена смърт той е в договорни отношения с Гърция, Румъния, Черна гора, както и с революционерите „апостоли" на България, която тогава все още е под турско господство, за подготовка на обща борба срещу Турция. Каква би била тогава ползата от някакво разделение?

Вярно е, че вътре в славянското семейство не е съществувало пълно единомислие по идеята за съюз без разделяне. Измежду най-прозорливите българи има такива, които не са съгласни. Защо да се обединяваме срещу Турция, когато това, което ще получим от Отоманската империя, ще бъде отнето от българския народ? Но отговорът на този въпрос идва най-напред от Турция, която поставя на изпитание търпението на „гяурите", дори когато те желаят да бъдат лоялни спрямо империята. На второ място то идва от младите български революционери, които чрез своя най-добър представител Любен Каравелов, доайенът на българската литература, изразяват мнението си по следния начин: „Най-напред трябва да имаме съюз - и когато сме свободни, всеки от нас ще има това, което му принадлежи."

Последните събития хвърлят забележителна светлина върху тези спорове, водени в края на 60-те години. Както идеята за съюз, така и противоречи-вите претенции от това време продължиха да съществуват през петдесетте години, изминали след първите опити на княз Михаил. Той стана жертва на убийци през 1868 година. На гроба му е издълбан следният надпис: „Твоята мисъл няма да загине." Неговата мисъл не е загинала, но тя се е превърнала в нещо много по-сложно. Взаимните съперничества са станали все по-остри, а районът, подлежащ на преразпределение - все по-малък, макар че все още остава нещо, което може да се разпределя. Отговорността на Англия при тези нови затруднения и усложнения бе представена в една книга от херцог Аргил" [Вж. неговата книга, озаглавена „Нашата отговорност за Турция" (Our Responsibility for Turkey)].

38 

За нас е ясно какъв удар е нанесен на идеята за федерация на балканските народи, когато България, така наречената целокупна България според Сан-стефанския договор, бе разделена от Берлинския договор на три части. Целият ход на последвалите събития представлява резултат от тази тежка грешка. В нея лежат в зародиш всички събития, които се случиха по-късно.

Съединението на свободната част на България с все още васалната Източна Румелия, както и неговата непосредствена последица, Българо-сръбската война от 1885 г., все по-големите съперничества между народите в неосвободена Македония, новозапочналата пропаганда сред по-малките на-родностни групи на Балканите, изолацията на Гърция при нейния опит от 1897 година, фетишизмът на статуквото, смекчаван и коригиран от интригите на Великите сили, неуспехът на лицемерния план за реформи в Македония през 1908 г., началото на турската революция с нейния неуспех да разреши един неразрешим проблем и накрая величието и падението на Балканския „съюз" - всичко това са естествени резултати от грешката, направена в Берлин, една грешка, която днес всички ние виждаме, без да имаме възможност да я поправим.

Този ход на събитията постави пречки пред нормалното развитие на силно националистическата концепция за съюз между балканските народи, той я отклони от истинската и цел, а именно подготовка за създаване на федерация, изпълни я с мания и чужд егоизъм, забави нейното развитие, като го доведе до преждевременен край. Всяка преценка върху хората и събитията трябва да има предвид цялото това минало, а не да обвинява настоящето за резултатите от едно нехайство, извършено преди десетилетия.

Идеята за балкански съюз се появи в наше време с една значимост, която е твърде различна от значимостта и от преди 30 или 40 години. Това не е вече мечтата на младите славянски ентусиасти за свободна федерация на балканските демокрации. Това не е представата на националистите и на панславистките философи за духовна хегемония на Русия, при която Цариг-рад ще представлява политическия център. Първата от тези мечти бе поразе-на от съперничеството между Балканските държави; втората бе поразена от тяхната привързаност и любов към идеята за независимост. В своя по-късен етап Балканският съюз представляваше само инструмент, служещ на днеш-ната политика, насърчавана от Русия, и с вдъхновението на руската диплома-ция бе насочен срещу германските претенции. В своята последна фаза съюзът предвиждаше идеята за разделението като съществено условие. Необходимото средство беше една война с Турция и окончателното ликвидиране на турските завоевания в Европа.

Съвременната история на съюза може да започне от момента, когато г-н Буршие чрез своите прекрасни статии на тема Балкански съюз започва да пояснява опита на гръцкия министър г-н Трикупис, който през 1891 година открито предложил на Белград и София разделянето на турските територии в Европа на базата на договор, в който бъдещите граници на балканските държави трябва да бъдат точно и предварително определени. Да се говори за подобен план с крал Милан и със Стамболов, означава по принцип това да бъде съобщено на Балплац във Виена (на този площад се е помещавало австро-унгарското Министерство на външните работи - бел. прев.) и на Високата порта. Водещите преговори не стигат по-далеч от обикновена размяна
'Балканският съюз (The Balkan League) - „London Times" 4,5,6,11,13 юни. В настоящото изложение ние сме се ползвали от тези статии, но краткият исторически преглед, който следва подолу, всъщност се основава на информация, събрана от нас.

39 

на любезни учтивости. Австро-Унгария току-що е подновила своя договор с крал Милан, което доведе до братоубийствената Сръбско-българска война (1889-1895)*. След няколко години Австрия подписва тайно съглашение с Румъния. В случай на война с България Румъния трябва да получи част от българската територия. Това е същата тази територия, обещана от Австрия, която Румъния току-що бе получила, без да води военни действия. В 1897 година по време на Гръцко-турската война г-н Делиянис подновява предложенията, направени от Трикупис. Но тази формула за разделяне на турските владения, която след това се повтаря толкова пъти и дори сега не е отхвърлена от гърците, не се харесва на българите. Те предпочитат да водят преговори с Портата за нови концесии в полза на техните църкви и училища в Македония, а не да рискуват да вземат участие в една зле подготвена и зле ведена война. Скоро след това (1901) Австро-Унгария осъществява едно гръцко-румънско съглашение, което заедно с австрийско-сръбския договор и австро-румънското съглашение окончателно изолира България и заплашва да пара-лизира нейните действия в Македония. Балканският съюз изглежда по-далеч от всеки друг път.

Мрежата, оплетена с толкова много усилия, се разкъсва много бързо. Въстанието в Македония през 1904 г.** превръща проблема в международен. Пропагандата в полза на власите в Македония и погърчванията, дело на гърците, водят до дипломатичен разрив между Гърция и Румъния (1903). (Годините са според оригиналния доклад на комисията - бел. прев.)

Убийството на крал Александър Обренович и връщането на династията на Кара Георгиевичите в Белград (1903) освобождава Сърбия от австрийского влияние. Естествените алтернативи са или помирение с Русия, или възк-ръсване на югославянското съглашение. Младите поколения в Сърбия и в България отиват дори по-далеч и отново възторжено приветстват идеята за федерация. Разменени са посещения на писатели, хора на изкуството и сту-денти от Белград и София. Дипломатите скоро последват тези развития. През 1904 година в Белград вече се разисква план за нападателен и отбранителен съюз като средство за осигуряване на автономията на Стара Сърбия и на Македония, доколкото това е възможно с мирни средства. Но при крайна необходимост това трябвало да се извърши и със силата на оръжието. Имена-та на взелите участие в тези разисквания се появяват отново в 1911 година. Това са г-н Пашич, в чиято къща са се водели тайните разговори, Милован Милованович, покойният министър на външните работи, Димитри Ризов, македонски революционер, отдал се на дипломацията, без да загуби своята гореща привързаност към македонската кауза и г-н Хесапчиев, изпратен по това време специално за обсъждане на предвиждания съюз. Но трудности се проявяват още щом започват разговори за границите. Сърбите само принцип-но дават съгласие, а на следващия ден предлагат тълкувание на термина „Стара Сърбия", обхващащо целия санджак. Българите считат тези претенции прекомерно високи. И в края на краищата след безплодни спорове в продъл-жение на три дни участниците се отказват от създаването на нападателен съюз. На 12/25 април 1904 година е сключен отбранителен съюз. Но той е много неясен и много общ в своите клаузи и всъщност няма някакъв практически резултат поради недискретността на един сръбски служител, който бил също така дописник на „Neue Freie Presse". По този начин договорът веднага е разкрит и семената на недоверие са посадени в умовете на съюзниците. След като България обявява своята независимост в 1908 г.без предварителна консултация със Сърбия, сърбите считат договора за анулиран, тъй като

40 

ходовете на българската дипломация са във висша степен неблагоприятни за сръбската национална политика, която по това време минава през критична фаза като последица от анексирането на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария. Сърбите обвиняват българите, че са се възползвали от сръбските загуби, за да подобрят собственото си международно положение, вместо да се притекат на помощ на Сърбия. Старото недоверие е на път да се възроди, когато руската дипломация възприема отново идеята за създаване на Балкански съюз. Руските дипломати се отнасят сериозно към обещанията за едно младотурско възраждане и предлагат създаването на общ балкански съюз, който да включва като свой член и една модерна и конституционно управлявана Турция. Руските дипломати целят създаването на съглашение, сочещо към Дунава, а не към Босфора. Балканската дипломация знае много добре, че „болният човек" е нелечимо болен. Все пак се прави необходимото за използване и на тази възможност. Вярно е, че тук отново възникват старите трудности, свързани с разделянето на територията. През 1909 г. г-н Милованович прави предложение Скопие и Куманово да се предадат на Сърбия. През 1910 г. в Санкт Петербург се водят съвещания с г-н Милованович и г-н Малинов, които обаче не постигат никакъв резултат. България в никакъв случай не е склонна да одобри сръбските планове, дори в тяхната най-обща форма, за възможно разширение на така наречената Стара Сърбия в южна посока, макар те да се ползват с благосклонността на руската дипломация.

Както знаем, още през 1910 година на целия свят стана ясно, че младо-турската политика за „отоманизиране" на националностите на империята чрез асимилация ще доведе непременно до катастрофа. Все по-големият натиск, упражняван в Турция върху българи и гърци, в последна сметка сближава неприятелите. Г-н Венизелос, който от 1910 година възглавява кабинета в Атина, предлага още през м. октомври да се сключи споразумение със София. Но и в този случай не може да се постигне споразумение относно сферите на влияние. Българите не са готови да предадат Кавала, Серес, Воден, Костур и флорина на гърците съгласно „старата формула на Делиянис". Но положението в Македония прави такова разбирателство все по-необходимо. Трябва да се сключи споразумение. Ръководителите на християнските църкви в Цариград трябва да направят подобни постъпки пред турското правителство, без да чакат сключването на каквото и да било предварително споразумение. В София започват разисквания относно начините, по които би могло да се стигне до такова взаимно съгласие. Отправен е протест в защита на религиозните и образователните права, осигурени на християнските общества чрез старите фермани на султаните и въз основа на международни договори.

В София преговорите продължават през цялото управление на Малинов. Когато през март 1910 година г-н Гешов поема от г-н Малинов ръководството на правителството, той прекратява тези преговори. През март 1911 година г-н Венизелос предлага на г-н Гешов под секрет не само споразумение, което защитава правата на християните в Турция, но и отбранителен съюз, „който предвижда възможността от нападение" над някоя от договорящите страни. Това предложение не получава никакъв отговор и остава в пълна тайна, тъй като трудностите, съществуващи около остров Крит, могат да предизвикат война, в която България няма никакво желание да участва. Събитието, накарало България да обсъди възможността за балкански съюз в още по-сериозна светлина, е започването на войната между Турция и Италия в края на септември 1911 година. Когато италианците изпращат своя ултиматум, българските държавници са на почивка; цар Фердинанд и неговият първи

41 

министър се намират във Виши. Милованович е на своя пост и наблюдава събитията. Б. Ризов, Т. Теодоров и Милованович провеждат разисквания этносно плана за съюз последователно в Белград, Виена и София. Г-н Гешов оърза да се завърне. Г-н Милованович го посреща на гарата в Белград, влиза в неговия вагон и в двучасовия разговор по пътя между Белград и малката станция Ляпово са поставени основите на един съюз. За пръв път български министър признава необходимостта и възможността за териториални конце-сии в Македония - Скопие и Куманово.

Лесно може да се предвиди, че общественото мнение в България ще бъде както винаги против такава сделка. Българската гледна точка открай време е била повече за цялостна автономна Македония под турска суверенна власт, отколкото за независима Македония, подлежаща на разделяне. Както вече изтъкнахме, дори през 1910 г. г-н Малинов е готов да чака по-скоро бъдещите събития, отколкото да прави каквито и да било концесии. След завръщането си в София Гешов се опитва да печели време. През декември същата година Милованович подновява своего предложение за съюз; но след като десет дни не получава отговор, е принуден да го измени. Едва тогава българското правителство решава да започне преговори. Те продължават цялата зима и договорът е сключен на 29 февруари/13 март 1912 година.

В този договор, който се пази в тайна и чийто текст е публикуван по-късно (на 24 ноември 1913 г.) от вестник „Le Matin" [. Понеделник, 24.XI.1913 г. Картата се възпроизвежда тук като намалено и опростено копие, публикувано в „Echo de Bulgarie" от 7/20 юни 1913 г.], главната точка е очерта-ването на разделителната линия, зад която Сърбия се е съгласила „да не повдига никакви териториални претенции". Една много подробна карта на тази граница е приложена към договора [Вж. също така етнографската карта на г-н Цвиич, публикувана в неговата брошура със заглавие „Анексирането на Босна и сръбският въпрос", издадена в 1909 година. Картата, приложена към сключения на 29 февруари (13 март) 1912 година договор, се различава от нея в полза на Сърбия в западния район, обаче, общо взето, отговаря на нея в източната част на съгласуваната граница.]. Българските дипломати все още желаят да имат за себе си отворена врата. Ето защо предоставят на руския цар отговорността за исканите концесии. „България е съгласна да приеме тази граница, ако руският император, от когото ще бъде поискано да действа като последен арбитър по този въпрос, се произнесе в полза на такава линия." Идеята на българските дипломати е, че императорът все пак може да присъди на тях „спорната зона", която България иначе е готова да отстъпи, т.е. зоната между границата, обозначена на картата, и Стара Сърбия „на север и на запад от Шар планина". По-нататък в договорът се казва: „Разбира се, даете договорящи страни се съгласяват да приемат като окончателна граничната линия „вътре в границите, посочени по-долу", която руският император би могъл да приеме, като отговаряща най-добре на правата и интересите на даете страни. Очевидно думите „вътре в границите, посочени по-долу" означават района между Шар планина и линията, посочена на картата, „зад която Сърбия се съгласи да не повдига никакви териториални претенции". Това е недвусмисленото значение на договора, оспорвано след това от сърбите. Разделителната линия, за която става дума в договора, отговаря напълно на етнографските заключения на видния сръбски географ г-н Цвиич, заключения, които оставят дълбоко впечатление у цар Фердинанд по време на тяхната среща. Може би тези заключения са накарали царя да приеме компромиса3. Г-н Цвиич също е първият, който през м. ноември 1912 г. съобщи на света в своята статия

42 

на английски език, поместена в „Review of Reviews", каква е границата, установена съгласно договора [Статията на г-н Цвиич се появява в превод на сръбски език, но по това време сръбските претенции вече са се увеличили и брошурата е иззета от продажба и забранена. В едно второ издание, публикувано от така нареченото „Информационно бюро", е съкратен пасажът, описващ граничите. В скоби са дадени съкратените части на второто издание:"Южната граница на Стара Сърбия или линията, разделяща българските и сръбските сфери на интерес (започва от българс-ката граница близо до Кюстендил, вододелната линия между реките Пчиня и Криварека, оставя Крива Паланка и Кратово в българската сфера, а Скопие и Куманово в сръбската; след това граничната линия пресича Овчеполе по вододелната линия между Брегалница и Пчиня и преми-нава по Вардар северно от Велес; от там тя продължава през склоновете на планината Якубица и по по-нататъшната линия на разделяне достига Бабапланина до Охридското езеро, така щото Прилеп, Крушево и Охрид се намират в българската, а Струга, Дебър и Тетово се намират в сръбската сфера). Чрез един тесен пояс Стара Сърбия иэлиза на Адриатическия бряг близо до Скутари, Алесио и (може би) Дурацо.]. Сега става ясна причината, поради която българските дипломати се решават на концесия, толкова малко приемлива за общественото мнение в страната. Всъщност те правят нещо повече. След като е взето решението за евентуална подялба, те се връщат отново към идеята за автономия и установяват, че подялбата ще.се извърши само ако организирането на завладените земи „като отделна автономна провинция" се окаже „невъзможно" при „твърдото убеждение" на даете страни. До „ликвидацията" окупираните територии щели да се считат като „намиращи се под „кондомимиум". И накрая договорът трябвало да остане с чисто отбранителен характер, докато даете страни постигнат споразумение за предприемането на общи военни действия. Тези действия трябвало „да бъдат предприети само в случай, че Русия не се противопоставя на тях", а съгласието на Русия за такива действия се приема като задължително. Турция изрично е обозначена като обекта на „действията" в предвидените случаи, но също така се включва „която и да е от Великите сили или която и да е друга страна,ако се опита да анексира която и да било част от територията на полуострова". Това са предпазните мерки и клаузите, целещи да дадат гаранция на българските дипломати, но всичко това отпада още при първия полъх на действителността. Счита се, че София показва второстепенен интерес към гръцко-българс-кото споразумение, предложено от Венизелос през април 1911 г. В периода от 1897 година нататък на гръцката армия се гледа като на нищожна величина и напредъкът, който тази армия успява да осъществи благодарение на френските си инструктори, не е много добре известен. Гръцката флота е необходима за пресичане връзката на Турция с Мала Азия през Егейско море, като по този начин ще осуети прехвърлянето на войски в Македония. При това положение с Гърция започват необходимите съвещания веднага след сключването на съглашението между Сърбия и България през месец февруари. Гърците предлагат на българите да разискват въпроса за бъдещите граници. София счита, че гръцката помощ не е много ценна, българите не се показват склонни да правят жертви и отстъпки, тъй.като съществуват аспирации към Солун. По този въпрос провежданите преди това преговори са показали съвършено ясно колко далеч са гърците от всякаква идея да отстъпят и че в момента те ще предложат граница, която няма да бъде приемлива за България. За нещастие се взима решение да се остави на войната да уреди този въпрос, като тайният подтик е това да бъде в полза на онзи, който пръв достигне желания от него район. Що се отнася до съглашението, то е сключено на „чисто отбранителна" основа и съдържа уговорката да не му се придава какъвто и да било агресивен уклон [Текстът на Гръцко-българския договор беше публикуван от „Le Matin", 26.ХI.1913г.]. Като негова главна цел се посочва

43 


ОСПОРВАНИ ОБЛАСТИ според картата, приложена към Съюзническия договор
Мащаб: 1 : 1 500 000

44 

„мирного съвместно съществуване на различните националности в Турция, на базата на реално политическо равенство и при спазване на правата, произтичащи от договори или дадени по друг начин на християнските народи в империята". Но се предвижда, че едно „систематично посегателство" върху тези права от страна на Турция може веднага да бъде „casus foederis" и да се тълкува като пряко нападение върху териториите на договарящите се страни. Тук следва да се допълни, че изразът „права, произтичащи от договори" е включен в текста по настояване на българските дипломати, които възнамеряват да го използват като отправка към чл. 23 от Берлинския договор, т.е. да се има предвид автономията на Македония. Ясно е, че при сключването на този договор на 16/29 май 1912 година е съществувала пълна неяснота относно евентуалните „действия". Единственото ясно нещо е, че България няма да обяви война на Турция по повод на о. Крит. За тази цел към договора е добавена декларация, обвързваща България само към „благосклонен неутралитет", в случай че избухне война „поради приемането на депутати от о. Крит в гръцкия парламент".

След сключването на сръбско-български и гръцко-български договори на сцената излиза князът на Черна гора Никола с готовност да взема участие в каквато и да е комбинация на балкански държави срещу Турция. В този смисъл той е разговарял с Русия още през 1888 година и през юли 1911 г. подновява своето предложение в руското посолство в Цариград. При започ-ване на войната между Турция и Италия през месец септември той е първият, който предлага общи военни действия от страна на Сърбия, България, Гърция и Черна Гора. През април 1912 година е постигнато споразумение с България, а с Гърция - малко след това. Остава Белград, който не е в добри отношения с Цетина отчасти поради патриотичното съперничество между двете сръбски държави (всяка от които се домогва да играе ролята на „Пиемонт"), отчасти поради антидинастически интриги, съществуващи вероятно от двете страни, и отчасти поради реакционния режим на Никола, който е изгонил всички образовани млади хора от страната и ги е накарал да развиват конспиративна дейност в чужбина. Българските дипломати действат като посредници. Г-н Данев предава на виенския вестник „Zeit" в Хофбург едно забавно описание на начина, по който в края на май е бил поставен последният камък на Балканския съюз (какъвто Русия винаги е желала да съгради срещу Австро-Унгария). Обаче никой от тези договори не влиза в сила преди края на септември след поредица от събития в Турция, които завършват със сериозна заплаха срещу самото съществуване на различните народности в Македония. Тези събития водят началото си от пролетта на 1912 година с едно въстание в Албания - въстание, което се е предвиждало и което неприятелите на Турция взимат под внимание. През лятото това въстание се оказва толкова успешно, че превишава всякакви очаквания. Турският кабинет подава оставка, камарата е разпусната и изпълнителният комитет на партията „Единение и напредък" е изправен пред пълно поражение. Той се вижда принуден да задоволи всичките искания на албанците, за да може да спре едно движение, породено в Цариград, на което недоволната турска армия отказва да се противопостави. Тази проява на турска слабост насърчава новите съюзници, още повече че обещанията, дадени за албанска автономия, обхващат четирите вилаета на Македония и Стара Сърбия, като пряко застрашават с унищожение всичките християнски народи в този район. Сърбите бързат да се противопоставят на плана за „Велика Албания" чрез свой план за подялба на турските територии в Европа между балканските държави, който предвижда

45 

създаването на четири сфери на влияние. Организирането на автономните провинции се предприема с разчет за възможна европейска намеса. За база служи етнографският принцип, което не е залог за успех. Европа обаче „не се появи".

Предложението, направено на 14 август от г-н Берхтолд да се помогне на Турция да разшири „децентрализацията" за християнските народи, не е нищо друго освен обикновен пробен ход, умело обмислен като средство за опипване на почвата. Русия отговаря с призив към съюзниците да се въздържат от каквито и да било агресивни действия, както и от опити да се отдели България от Сърбия и Сърбия от България. Отговорът на съюзниците, изготвен при най-голяма секретност, е сключването на редица военни споразумения в допълнение към съществуващите съглашения, които този път предвиждат и представляват подготовка за война.

Предвиденото по договора военно съглашение от страна на България е подписано още на 29 април/12 май. България се задължава в случай на война да мобилизира 200 хиляди души Сърбия - 150 хиляди. Това са минималните цифри, тъй като явно никой не си представя Турция да бъде победена с армия от 350 хиляди души. От тези 200 хиляди души България по договор трябва да изпрати половината в Македония и половината в Тракия. В същото време споразумението визира и възможността Австро-Унгария да нападне Сърбия. В такъв случай България се задължава да изпрати 200 хиляди души в помощ на Сърбия.

Условието на гръцко-българското военно споразумение е различно. То е сключено на 13/26 септември, почти в навечерието на общата мобилизация. В случай на война България обещава да свика действаща армия от 300 хиляди души. Гърция обещава да участва със 120 хиляди души. България се задължава да извърши офанзива „със съществена част от своята армия" в трите македонски вилаета. Но ако Сърбия вземе участие във войната с най-малко 120 хиляди души, „България би могла да хвърли всичките си военни сили в Тракия". Сега, когато предстои да започне истинската война и главните турски сили са насочени в този район, идва най-сетне време да се предвиди много по-конкретно каква ще бъде войната в Тракия. При хипотетичните споразумения и според предположението, изказано от г-н Буршие, тази част от войната е била оставена настрана като задължение на Русия. Реалното положение изисква да се промени, да се уточни и да се завърши военното съглашение със Сърбия, сключено на 29 април / 12 май. Документът отново е преправен в съгласие с новите споразумения, сключени между ръководителите на генералните щабове на двете армии. Такива споразумения са предвидени в чл. 4 и 13. Специалното споразумение от 19 юни /2 юли предвижда „според нуждите на положението" необходимият брой войски, обект на споразумението, да се прехвърлят от Вардар до Марица и обратно. На 23 август/5 септември българите отправят искане да разположат всичките свои войски в Тракия, а сърбите възразяват на това и така не се стига до никакво споразумение. Най-сетне, три дни след подписването на военното съглашение с Гърция (15/28 септември), необходимото съгласие на съюзниците е налице. „Цялата българска армия ще действа в долината на Марица, като остави само една дивизия в първите дни на линията Кюстендил - Дупница". Но ако сръбската армия отблъсне турците от линията Скопие-Велес-Щип и започне да напредва на юг, тогава българите могат да отзоват своята дивизия към Маришкия боен театър и да засилят своите армии, като оставят само батальоните на териториалната армия в Македония. Но както е известно, по-късно

46 

всъщност сърбите са тези, които изпращат две дивизии с обсадна артилерия до Одрин. Сърбите по-късно декларират, че уговорките, съществуващи между генералните щабове на двете страни, са били нарушени и вече не са задължителни. Те си служат с това обстоятелство като аргумент за ревизия на съществуващия между двете държави договор.

Докато правят окончателните си разпореждания, балканските съюзници все още очакват Европа да се намеси в Турция. Но напразно. Приятелите им само ги съветват да бъдат разумни. А що се отнася до техните неприятели, те никак няма да съжаляват, ако съюзниците отнесат един пердах от турците, които всички в Европа считат за несравнимо по-силни във военно отношение. През последните две седмици, в които се взимат окончателните решения в България, г-н Сазонов пътува из Англия и води разговори относно Персия. Когато в последния момент става ясно, че балканските държави ще започнат действия, Европа решава да направи нещо благодарение на г-н Поанкаре и с условното съгласие на г-н Берхтолд. На 25 септември/8 октомври е издадена австро-руска прокламация в смисъл, че тъй като Великите сили енергично се противопоставят на всички мерки, които противоречат на мира в Европа, те от своя страна ще се заемат с изпълнението на реформите, подлежащи на суверенната воля на султана и отнасящи се до териториалната цялост на Турция; ако избухне война, независимо каква е нейната цел, те няма да позволят никаква промяна в териториалното статукво на Турция в Европа. Уви! Докато балканските държави разискват какъв отговор да изпратят на тази нота, княз* Никола Черногорски обявява война на Турция (9 октомври). На 30 септември/13 октомври балканските съюзници официално искат съгласието на Турция да даде автономия на европейските вилаети, които да бъдат съответно разпределени според националността на тяхното население. На 4/17 октомври Турция обяви война.

Ако сега си зададем въпроса кои бяха причините за Първата балканска война, лесно можем да открием трите главни причини. На първо място слабостта и липсата на предвидливост от страна на Турция, която се намира пред разпадане; на второ място безсилието на Европа да наложи на Турция като конституционна държава реформите, които бе успяла да въведе в Турция като абсолютна монархия; и на трето място съзнанието за все по-голяма сила, която сключеният съюз дава на балканските държави, всяка от които има своя национална мисия, а именно защита на хората от нейната националност и от нейната религия, живеещи в Турция, срещу политиката на отоманизация.

Първите две причини правят войната възможна и неизбежна. Третата гарантира нейния успех. Само за няколко седмици турските територии в Европа са завзети от армиите на съюзниците и всички райони на запад от укрепените линии на Чаталджа и на Галиполския полуостров с изключение на Албания попадат в ръцете на кондоминиума. Това е принципът, признат от сръбско-българския договор. Принципът на кондоминиум трябва да бъде съгласуван с обстоятелството на съществуващата окупация и с новопоявилите се искания като последици на този неочаквано голям успех. Както може да се очаква, подялбата се оказва по-трудна, отколкото победата. Друга война, един конфликт за „равновесие" е на път да последва първата война, която бе борба за свобода.

[Previous] [Next]
[Back to Index]