Карнегиева фондация за международен мир

ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
 

ГЛАВА I  ПРОИЗХОД НА ДВЕТЕ БАЛКАНСКИ ВОЙНИ

2. БОРБАТА ЗА АВТОНОМИЯ

Ролята, която игра Русия в освобождаването на България, е достатъчно добре известна. Но по-малко известно е, че това освобождение е предшествано през 1878 г. от голямо национално движение в страната. Ние говорихме вече за това във връзка с мирната борба, водена от Екзархията срещу гръцките фанариоти. Тя е придружена от революционно движение, чиято цел е независимостта на държавата. Подобно на развитието в Сърбия и в Гърция от началото на XIX век движението намира съюзници сред полуразбойническите, полуреволюционни планински водачи, известни като хайдути.

Главните ръководители, така наречените „апостоли" на движението, са революционери от много по-съвременен тип - интелектуалци, които в много случаи са получили своето образование в чуждестранни училища и университети. Поколението на „апостолите" се обявява срещу старите методи за водене на борбата - църковните методи, възприети от чорбаджиите или от богаташите сред българската колония в Цариград. Народът тръгва с апостолите и започва ерата на въстанията, която довежда до турските зверства, разкрити от Гладстон пред цивилизования свят.

30 

Македонските българи участват в това движение наравно с българите от старите предели на страната. Напълно естествено е краят на Руско-турската война да доведе до въздигането на идеята за „целокупна България", считана в границите на Санстефанския договор, една България, включваща населението в Турция, което само се обявява за българско. Протестите на сръбския национализъм са заличени от самите сърби, защото те, както и г-н Веркович, преди това са признали, че всички области, включени в границите на бъдеща България, представена от граф Игнатиев, са традиционно български земи [Трябва да се добави, че географските граници на България, които включват и Македония, са посочени още преди Санстефанския договор в протоколите на Цариградската конференция от 1876 година. (Вж. разискванията на 11/23 декември). Както е известно, Санстефанският договор, сключен между Русия и Турция, бе изменен много съществено от споразумението, сключено в Берлин, което раздели тази етнографска България на три части: 1) Княжество България; 2) васалната провинция Източна Румелия; 3) турската провинция Македония.]

Съдбата на Санстефанския договор е известна. Княжество България е разкъсано на отделни части** и Македония остава в ръцете на турците. Това става причина и основа на всички по-нататъшни конфликти. „Целокупна България" се превръща в идеала на българската национална политика. На този политически ход Турция отвръща с насърчаване на отделните малцинства. Следва период на вътрешни борби с употреба на средства, за които току-шо завършилата война дава ужасяващи примери. Оттук нататък сигурност в Македония вече няма. Всеки от съперничещите си народи - българи, гърци, сърби - изброява своите герои и своите жертви, своите войводи и своите четници в тази национална партизанска война. Резултатът за всеки от тези


БЪЛГАРИЯ след Цариградската конференция 1876-1877 г.

31 

народи са дълги списъци от мъченици. В английската Синя книга от началото на 1904 г. броят на политическите убийства в Македония достига средно 100 души на месец. Българите естествено са най-силните; техните чети са най-многочислени и цялостната им организация има най-здрави корени сред населението на страната. Правителството на Българското княжество ръководи създаването на македонското движение по времето на Стефан Стамболов (около 1895 година). Съществува обаче известна разлика между гледището на официална България, която се старае да използва движението като инструмент на своята външна политика, и становището на самите революционери, повечето от които са млади хора, влюбени в идеята за независимост и обладани от един особен вид космополитен идеализъм.

Революционното движение в Македония твърде често е представяно като продукт на българските амбиции и българското правителство е считано като пряко отговорно за това движение. Всъщност обаче ходовете на българското правителство често пъти са взимани под силното влияние на македонците, които разчитат на общественото мнение, превъзбудено от печата, както и на пряката пропаганда, провеждана от ръководителите им. Положително е имало един „Централен комитет"* в София, чийто председател обикновено е човек, удостоен с доверието на цар Фердинанд. Но този комитет служи главно като представител на движението в очите на чужденците. В очите на истинските водачи в движението комитетът винаги е под подозрението, че твърде много служи на династичните амбиции на царя. Истинската революционна организация се намира в Македония, тя е безкомпромисна и ревниво пази своята независимост. Що се отнася до произхода на тази вътрешна организация, трябва да се върнем до 1893 година, когато в градеца Ресен** малобройна група млади български интелектуалци основава тайно общество с ясно изразеното намерение „да подготви християнското население за въоръжена борба срещу турския режим, за да може да се постигнат лична сигурност и гаранции за ред и справедливост в управлението" - нещо, което може да се преведе като политическа автономия за Македония. Тази „вътрешна организация" няма за цел присъединяването на Македония към България. Тя призовава всички националности, живеещи в трите вилаета на Македония, да обединят своите редици.

Организацията не се отнася с доверие към Европа. Нейната надежда е в енергични действия от страна на народа. Първите задачи на конспирато-рите са да се сдобият с оръжие, да го раздадат на младите хора по селата и да ги обучат в ползването на това оръжие и във воденето на военни действия. Не след дълго това ново развитие е забелязано от турците, които случайно откриват склад на оръжие и бомби във Виница. Това разкритие служи като повод за турски репресии и жестокости. Оттук нататък в борбата за Македония няма никакво затишие. Вместо да се обезкуражат от мъченията и от убийствата, хората всъщност се включват много по-активно в организацията. За няколко години страната вече се е подготвила за борба. Цяла Македония е разделена на военни области, всяка от които има свой войвода и доброволци. Централната „организация", която събира сили „отвсякъде и отникъде", разполага с редовната машина на една революционна организация. Тя има „административна полиция", пощенска и дори разузнавателна служба, чиято задача е да предотвратява ударите на противника и да наказва „предателите и шпионите". През този период, дори при уреждане на своите частни работи народът с готовност се обръща към водачите си, вместо да се отнася до отоманските официални власти и съдии. Хората с готовност плащат своите вноски на революционната организация. Самоувереността нараства до такава степен,

32 

че започват нападателни акции. Земеделските работници правят опит да стачкуват срещу своите турски господари, за да получат увеличение на надниците си, които трябва да достигнат до определения от ръководителите на „организацията" минимум. Те стават по-смели и вече са готови да рискуват и да излизат в открити битки с турските войски. Официалният доклад на „организацията" съобщава, че през периода от 1989 до 1902 година са се състояли 132 стълкновения с 512 жертви. Най-сетне европейската дипломация проявява интерес. Става известен първият план за реформи, съставен от Русия и Австрия в резултат на тяхното „съглашение" от 1897 година. Австрорус-ката нота от месец февруари 1903 г. формулира искания, които са твърде скромни и не биха могли да разрешат проблема. Резултатът е както обикновено: Високата порта бърза да предвари действията на Европа, като обещава, че ще въведе реформи през януари. Македонските революционери са отчаяни. Малка група екстремисти се откъсва от комитета и се опитва да възприеме насилнически мерки, които да привлекат вниманието на Европа. През месец юни са хвърлени бомби в Солун. На 20 юли (стар стил), денят на Свети Илия (Илинден), избухва истинско въстание: раята вижда, че вече е достатъчно силна, за да се опълчи срещу своите потисници.

Всичко това представлява апогея на „вътрешната организация", а също така и нейното падение. Героизмът на въстаниците не успява да се наложи над превъзхождащите ги сили на редовната турска армия. Съотношението е 1:13 или 26 хиляди души срещу 35 100. Има около 1000 души убити и в края на краищата 200 села са опожарени при турското отмъщение. 12 000 къщи са изгорени, 3000 жени изнасилени, 4700 жители заклани и 71 хиляди жители са останали без покрив. (Всички тези данни са от официалния доклад на „Организацията".)
Западането на „Вътрешната организация" започва от този момент с обикновените последици - деморализация и якобинство. Търсят се предатели и все по-голям брой се откриват и екзекутират. Средства се събират със заплаха и се употребяват за лични цели, вместо да помогнат на националната кауза. Принудителното безделие осъжда хората на безредие и насилие. Първият период на борбата (1897-1904) завършва.

Цяла Европа започва да се интересува от работите на Македония. Характерни за втория период са опитите да се организира контрол върху турския режим от страна на европейските държави (1905-1907). Автономията на Македония се превръща в далечна цел на едно дипломатическо усилие. Постепенно започва да се постига съгласие между европейските държави. Въпросите се разглеждат един по един и се правят усилия да се реформира турското управление, полицията, финансите и правосъдието в Македония. Няма нужда тук да се занимаваме с подробностите относно тази част от балканската история, защото тя е достатъчно добре позната. Общо взето, тя представлява повторение в по-голям мащаб на това, което се е вършило в продължение на половин век. Първо, Турция обещава нереални компромиси. След като положението стане тежко, следва обща реформа на хартия без никакви практически подробности. И накрая, когато премине моментът на напрежението, когато се отклони вниманието на Европа, старият порядък отново се възстановява - с единствената разлика, че уговорените концесии сега стават по-важни. Появява се опасността да се загуби една цяла провинция. Ето защо реакцията расте. Вместо конституцията от 1876 година влиза в сила нова конституция, този път наложена на водача на Младотурската революция. Прокарват се реформи (от името на народа). Великите сили няма

33 

какво повече да търсят в Македония. Те се оттеглят сред радостните викове на масите, докато ръководителите на различните националности, които само ден преди това са изпитвали непримирима враждебност един към друг, започват да се прегръщат. Предстои много скоро да започне последният опит за преустройство на Отоманската империя - третият и последен период на нашата история (1908-1912).

Периодът започва с щастливо предзнаменование. Прогласена под звуците на Марсилезата, младотурската революция обещава да разреши всички трудности и да омиротвори всички омрази, съществуващи в обществото, като замени произволното управление с правосъдие, а деспотизмът със свобода. На първо място тя провъзгласява пълното равенство между различните народности в Турция, като се надява на техния отомански патриотизъм и на привързаността им към една неделима обща родина. Привържениците на македонската автономия са отново обладани от надеждата, че ще достигнат своята цел, без да засягат чувствителността на господстващата народност. Довчерашните революционери и комитаджии слизат от планината и отиват в големите градове. Според тях вече няма нужда от оръжие или от тайни отношения със съседните балкански правителства. На първо място българските македонци мечтаят да станат добри отомански патриоти, като останат въпреки това верни на националните си стремежи.

Но тази мечта е мимолетна. Още в самото начало Младотурската революция се оказва твърде тесногръда и националистична. Тя съвсем не задоволява стремежите на събуждащия се национализъм, а в замяна на това си поставя задачата, която дори абсолютизмът на султаните никога не си е позволявал, а именно да възроди някогашната Турция на Халифата и да я превърне в съвременна държава, като започне с пълното унищожаване на правата на различните етнически групи. Тези права, потвърдени от фермани и гарантирани от европейската дипломация, са обаче единственото средство, чрез което християнските народи можеха да запазят вярата си и своята стара цивилизация. След като и тези прегради са свалени, народите започват да се чувстват застрашени от отоманска асимилация, и то по начин, по който никога не са били застрашавани в продължение на векове след падането на Константинопол по времето на Мохамед II. Тази асимилация, тази „отомани-зация", се представя като открита цел на победилата партия и на нейния комитет, наречен „Единение и напредък".
Положението се влошава от това, че асимилацията на разнородното население може да бъде извършена бавно, независимо колко решителни са взетите мерки, застрашаващи бъдещото съществуване на отделните народности. Обаче хората от комитета нямат вяра в действието и силата на времето. Те искат да се справят веднага със своите неприятели, докато са все още на власт. Тъй като националните съперничества в Македония предлагат постоянен претекст за интервенция от страна на Великите сили, те вземат решение да се тури край на този проблем по възможно най-бързия начин. Убедени са - и много често изразяват своята убеденост в Националното събрание - че „старият режим" бил виновен за безсилието, което Турция е показала в Македония. От друга страна, със своите нови методи те считат, че ще могат да се справят с проблема за няколко месеца или най-много за две-три години.

Въпреки това старите методи влизат отново в действие. Това започва от 1909 година с нарушение на един член от Конституцията, провъзгласяващ свободата на сдруженията. Различните етнически групи и по-специално бъл-

34 

гарите преди това са се възползвали от този член на Конституцията и са създали национални клубове в Македония. Тъй като създадените преди 1908 г. революционни организации са разпуснати от техните ръководители, които се считат лоялни граждани на Отоманската империя, тези революционни организации са заменени с клубове, които служат като ядра на открити национални организации. Тяхната цел сега е изборна борба, а не въоръжено стълкновение. И макар че те тайно се въоръжават, у тях съществува готовността да повярват на отоманския парламент, да му дадат достатъчно време да осъществи задачата на възраждането и реализирането на конституционните принципи. Българските революционери дори сключват официални споразумения с революционерите от така наречения комитет „Единение и напредък", според които завръщането на въстаниците по домовете се счита само условно, а Вътрешната организация може да се разпусне само при положение, че Конституцията влезе действително в сила.

След завземането на властта комитетът съзира опасността, произхождаща от тези национални политически организации, и започва систематична борба със своите вчерашни съюзници. След пролетта на 1909 година поддръжници на комитета „Единение и напредък" стават причина за убийството на много хора, ръководили при предшестващия режим революционни чети или комитети. През есента на 1909 година окончателният удар е насочен срещу откритите организации. (Федерацията на Българските Конституционни Клубове в това време включва 67 клона в Македония.) През ноември същата година Парламентът гласува Закон за сдруженията, който забранява „каквито и да било организации, основаващи се върху национална принадлежност". По този начин се поставя край на законното съществуване на клубовете, но това не ги унищожава. Революционната дейност започва от момента, в който законосъобразните конфликти стават невъзможни.

Християнското население има достатъчно основания да въстане срещу новия турски режим. Чл. 11 и 16 на преработената Конституция нарушават правата на религиозните общества и на националните училища. Отоманската държава разширява своите действия под претекст, че „защитава извършването на всякакви видове богослужения" и че „се грижи за всички обществени училища". На пръв поглед тези принципи може да изглеждат модерни, но на практика те не са нищо друго освен ново средство за постигане на единствената цел - отоманизацията на Империята. Тази политика се насочва по-късно както срещу българите, така и срещу гърците. Що се отнася до гърците, яростни противници на Младотурското движение още от самото негово зараждане, комитетът провежда икономически бойкот против всички гърци на територията на Империята като отмъщение срещу опитите на народа на Крит да се присъедини към майката-родина Гърция. В продължение на месеци на добрите мюсюлмани е забранено да влизат в магазини или кафенета на гърци. Гръцките кораби вече не влизат в турски пристанища, тъй като там няма да намерят работна ръка за стоварване на стоките им. Още по-опасна е политиката за турцизиране на Македония чрез систематична колонизация на емигранти мюсюлмани от Босна и Херцеговина. При тези действия недоволството срещу новия режим прониква и до земеделското население. Почти всички земеделци са българи-арендатори, обработвали чифлиците на турските бейове от незапомнени времена. През последните няколко години тези арендатори започват да изкупуват земята от поземлените собственици главно с пари, които много от тях са спечелили в Америка. На този процес сега е сложен край. Вече е невъзможно да се купува земя, а турците започват

35 

да изхвърлят своите арендатори от чифлиците. Правителството изкупува от земевладелците земята и настанява там турски емигранти от Босна.

Това е последният удар. Водачите на революционните чети сега могат да се върнат в своите планини и да се присъединят към старите си бойни другари. „Вътрешната организация" отново поема пътя на революционното движение. На 31.Х.1911 г. тя публично заявява, че поема отговорност за всичките нападения и битки, водени от въстаниците през тази и през предшестващата година с турската армия, както и за всички други революционни прояви. Младотурското управление няма нужда да чака такава декларация, за да си даде сметка за съществуващата революционна дейност и да предприеме мерки срещу нея. Много преди това, през ноември 1909 година, то прокарва един порочен „Закон срещу бандите", който стоварва отговорността за всички действия и думи от доброволни и нередовни сдружения върху местните власти по селата, върху всички семейства, от които вече е изчезнал някой техен член, върху населението на цяло село, което е крило комита. През лятото на 1910 година в Македония се извършват систематични претърсвания и обиски за откриване на скрити оръжия в къщите на селяните. Просто е невъзможно да се изброят тревогите и мъченията, на които е подложено мирното население. През ноември 1910 година българският депутат г-н Павлов излага фактите пред Турския парламент. Той изброява 1853 души, подложени на физическо насилие и мъчение в трите македонски вилаета, без да включва случаите на хората, станали жертва в масови екзекуции, арести и измъчвания. Измежду тях има и мнозина, чиито мъчения са завършвали с убийство или осакатяване. Общият брой на репресираните достига 4913. Към тях трябва да се добавят още 4060 души, потърсили убежище в България или избягали в планините, за да се спасят от турските власти.

Годината 1910 е решителна. Тя окончателно доказва, че режимът, установен през 1908 година, е нетърпим. Той би имал възможност да спечели престиж в очите на Европа и да заздрави положението си пред собствените си поданици и пред съседните балкански държави, но вече е пропуснал този шанс. Оттук нататък съдбата на Турция в Европа е решена окончателно.

Това означава край на усилията за постигане на автономия за Македония. За постигането на такава автономия са необходими две главни предпоставки: от една страна, неделимостта на Турция, а, от друга - искрено желание на турското правителство да въведе основни реформи на принципа на децентрализацията. За комитета „Единение и напредък" тази децентрализация обаче остава най-неприемливата идея, тъй като тя бе лозунгът на съперническата политическа организация. Всякаква надежда за подобрени битови условия на християнското население в границите на статуквото остава празна илюзия. Автономията е вече невъзможна. Държавата е изправена пред разпокъсване и разделяне.

[Previous] [Next]
[Back to Index]