ЧАСТЬ ВТОРА
Удари въ гърба на македонското освободително движение
VIII. ЗНАЦИ НА СМУТНО ВРЕМЕ ВЪ БЪЛГАРИЯ
Смутно може да се нарече времето следъ изгубената презъ есеньта на 1918 г. война. Тригодишнитѣ усилия на бойния фронтъ доста бѣха разклатили морала срѣдъ нѣкои войскови части. Лишенията — липса главно на достатъчно храна — улесняваха и подмолната пропаганда за туряне по-скоро край на войната. Върху това изобилно е писано. Изнасяни сѫ въ подробности и картини отъ отстѫплението на българската армии, отъ войнишкитѣ бунтове при Радомиръ, отъ воденитѣ близо до София сражения съ разбунтуванитѣ части. На чело на тѣхъ стоеше Райко Даскаловъ, който на скоро следъ това стана министъръ въ кабинета на Стамболийски.
За съжаление, не само той, но мнозина Райковци се въодушевляваха отъ неприязънь срещу София, които не бѣха успѣли да превзематъ връщайки се въ безпорядъкъ отъ фронта. Ако бѣха и превзели, съмнително е дали нѣмаше да бѫде и ограбена, тукъ-таме и изгорена ; паднали биха много хора за удоволствие на враговетѣ и само въ ущърбъ на българщината.
За още по-голѣмо съжаление, Райковци започнаха да управляватъ България все съ сѫщата омраза къмъ София, която не единъ пѫть изразяваха и открито. Столицата бѣ наричана „Содомъ и Гомора" и бѣ, следователно, заплашвана съ призрака на сѫщата сѫдба, която е постигнала тѣзи библейски градове. Но отъ никого не бѣха дадени убедителни доводи, че София бѣ повече корумпирана или по-добродетелна отъ която и да е друга европейска столица ; отбѣгваше се да се направи сравнение, напримѣръ, съ политическото възпитание и апетити на Бѣлградъ и Атина. Въ българската столица имаше десетки хиляди семейства, които не разполагаха съ повече резервни срѣдства отколкото сѫ нуждни да преживѣятъ една седмица ; разчитаха само на дветѣ си рѫце. Жертви при войнитѣ софиянци дадоха въ сѫщия процентъ както всички останали жители на страната, но бѣха гладували повече отколкото мнозинството въ селата. Ако тамъ имаше повече чиновници, то е защото градътъ е по-голѣмъ и е центъръ на държавната машина; но чиновницитѣ не сѫ „думбази" и „потосмукачи" — наименовании излезли на мода по това време.
Подъ името „София" ругателитѣ въ сѫщность подразбираха всичко, което влиза въ понятията интелигенция, буржуазни партии, офицерство, национални идеали, градско съсловие, даже и по-заможенъ слой въ селото. Всичко това тѣ смѣтаха едва ли не личенъ тѣхенъ противникъ, означаваха го като гробокопатель на България.
Всѣки, който се опитваше да внася ободрение следъ военната несполука, да изяснява, че и въ историята на други народи сѫ се случвали такива нещастия ; всѣки, който изтъкваше, че и историята
190
на българщината не се свършва съ тaя изгубена война ; че е нуждна твърдость, за да се дочакатъ по-добри дни — сѫщо бѣ таксуванъ за гробокопатель.
Необуздана демагогия се развиваше по всички посоки. He бѣ пощадена и Македония, която попадна наново въ робски яремъ. Любима тема на ораторитѣ, специално отъ земедѣлската и надигащата се комунистическа партия, бѣ да се нахвърлятъ срещу „македонскитѣ чукари”. Тия хора или никакъ не познаваха Македония или пъкъ въ бедната имъ фантазия господствуваше само образа на планинскитѣ гребени, върху които съ месеци или години бѣха стояли съ пушка въ рѫка, ако въобще нѣкои отъ тѣхъ сѫ били войници. Тѣ не бѣха чули нищо за плодороднитѣ полета като Струмишкото, Кочанското, Скопското, Кумановското, Битолското, Овчеполе, Сѣрското, и много други прекрасни котловини, които — вкупомъ взети — можеха да изхранватъ три пѫти по-многобройно отъ тогавашното македонско население. Нищо не знаеха за разнородното производство, специално на индустриални растения въ Македония, каквото, по мнението на специалисти, не се среща въ никоя область на Европа, като се почне отъ южна Франция и се стигне до Кавказъ. Като говорѣха така пренебрежително за Македония, а въ сѫщность унизително за самитѣ тѣхъ, демагозитѣ съвсемъ забравяха, че подъ опасность за денационализация оставаха повече отъ единъ милионъ македонски българи. Тѣ не се интересуваха отъ историята на своята нация ; погледътъ имъ бѣ помътенъ, за да съзрятъ и стратегическото значение на Македония, за чието владение Сърбия и Гърция бѣха готови да водятъ и десеть войни, макаръ първата да нѣмаше свои сънародници тамъ, а гръцкото население бѣ петь пѫти по-малобройно отъ българското. He се спираха даже върху спасителната идея за независима Македония, която Стамболийски бѣ предложилъ предъ парижката конференция.
„Македонски чукари" — този отровенъ възгласъ се чуваше по градски и селски мегдани, за да стане най-изразителната парола на една македонофобия, толкова престѫпна колкото и безсмислена. Жертви въ войната дадоха въ сѫщия процентъ и домоветѣ изъ Македония, както и тѣзи въ България. Само че македонскитѣ области понесоха и материални разрушения, отъ каквито България биде пощадена. Трѣбва да си спомнимъ, че преди това македонското население бѣ преминало презъ ужаситѣ на първия сръбскогръцки режимъ ; а малко преди него едва бѣ завършила епохата на двадесетгодишна революционна борба срещу турската власть, като бѣха изнесени и напоритѣ на три възстания.
Никой въ Македония не тръгна да проповѣдва нѣщо противъ България, независимо че по-обясними биха били известни горчиви настроения срѣдъ едно поробено общество, отколкото при наличната свобода въ България. Некултурнитѣ, лишени отъ здравъ националенъ разумъ демагози нито за моментъ не пожелаха да се поучатъ поне отъ този примѣръ на стоицизъмъ, търпение и вѣра, който имъ идваше отъ поробена Македония. He бѣ мѫчно да се влѣе успокоение и бодрость въ народната маса на България, раздразнена и потисната
191
следъ неуспѣха. Вмѣсто това новитѣ, случайно изплували на повръхностьта политикани, тръгнаха на проповѣдь съ евангелието на пораженството. Тѣ се стремѣха да използуватъ за властогонскитѣ си цели тъкмо факта, че много семейства бѣха изгубили свои близки презъ тритѣ неополучливи войни. И понеже главно името на Македoния бѣ свързано съ войнитѣ, не бѣ нуженъ голѣмъ трудъ, за да се разпалва македонофобията, особено когато нейни проповѣдници се явяваха и управницитѣ.
Отъ тукъ още по-лесно се стигна до политическата философия за „собствения плетъ”. На много мѣста открито бѣ развивана „поуката”, че българинътъ трѣбвало да се грижи само за своя дворъ. Развита до логичния ѝ край, тая теория означаваше примирение даже съ пълното изчезване на България.
Така се убиваше най-ценното, което България притежаваше — здравия духъ на селото.
Неоснователно се създаваше ненависть спрѣмо офицерството. To се бѣ само сражавало по бойнитѣ полета. Голѣмъ брой офицери бѣха излѣзнали и отъ семейства, които се числеха къмъ земедѣлската партии, както и въ комунистическата.
Изкуствено подържаното настроение срещу по-културния слой на народа доведе до познатия сериозенъ конфликтъ съ университета. Ректорътъ професоръ Любомиръ Милетичъ изведе една упорита борба до побѣдоносенъ край. Когато му занесохъ поздравително писмо отъ Т. Александровъ, изпратено отъ поробена Македония, професорътъ се почувствува много поласканъ. Доволенъ съмъ — ми каза —, че и азъ можахъ да стоя нѣщо на общии фронтъ за защита на българскитѣ национални ценности ; на сѫщия фронтъ въ много отношения се бори и ВМРО — заключи той.
Имаше ли право въ нѣкои пунктове, или не, въ борбата си срещу църквата Стамболийски — е отдѣленъ въпросъ. Но и тая борба засили психологически оня лагеръ отъ противни нему обществени сили, който властьта сама формираше чрезъ деянията си.
„Народътъ е върховниятъ господарь" — това бѣ повторено хиляди пѫти въ агитации предъ селянитѣ. Но мъгливо подхвърлена предъ една маса отъ хора безъ политически опитъ, тая формула ставаше опасна за обществото и за държавата, за самитѣ тѣзи, които я слушаха и преповтаряха. Множество последователи на Стамболийски я схванаха въ смисълъ, че — бидейки тѣ господари — безплатно могатъ да се возятъ по влаковетѣ, да командуватъ на държавнитѣ чиновници по свое усмотрение ; повѣрваха, че селото може и трѣбва да тъпче, даже да смаже града ; че държавата е партийно имане и пр.
И понеже всичко подсказваше, че партиита се поставя по-високо отъ държавата, създаде се и партийна армия и биде настанена въ казармитѣ успоредно съ редовната войска.
За разлика отъ хърватската селска партии, която чрезъ дѣлото на братята Радичъ издигаше политическото съзнание на селянина въ национална посока и го насочваше къмъ собствена държавность, демагогската вълна на българскитѣ селски агитатори бѣ насочена къмъ притъпяване на националната гордость, къмъ забравяне на
192
поробената българщина, пpoвaлянe на държавотворния духъ, и къмъ раздѣляне на свободнитѣ българи върху противни барикади.
По-умѣреното крило въ земедѣлската партия, начело съ стария ѝ основатель Димитъръ Драгиевъ, бѣ пренебрегнато. Разумътъ, толкова необходимъ при водене на държавнитѣ работи, бѣ окаченъ на закачалката ; Стамболийски се окрѫжи и съ нѣкои по-млади хора, които се показваха дръзки авантюристи.
Тѣ имаха осемдесеть и петь на сто отъ избирателитѣ въ страната, та затова още по-неумѣстни се явяваха тѣзи имъ своего рода революционни пози и настроения. Имаха възможнастьта да привлекатъ теорчески сили и отъ другитѣ съсловия въ своята партия, но не го сториха. На лице бѣ и примѣра съ Стйепанъ Радичъ, който въ Хърватско съумѣваше да сплоти около селската Партия почти цѣлата нация.
Както можеше и да се очаква, земедѣлскиятъ рѫководенъ центъръ, независимо че бѣ законно опрѣнъ на огромното мнозинство отъ народа, започна да тъпчи законностьта, създавайки си по този начинъ самъ най-голѣмата пречка, т.е. компрометирайки своята власть. Отъ закани по площадитѣ се мина и къмъ убийства. Нека спомена по-важнитѣ, които създадоха общественъ шумъ.
Убитъ бѣ популярниятъ въ страната демократически първенецъ Михаилъ Такевъ. Очевидно, отмѫщаваха си онѣзи елементи, които не успѣха да превзематъ София презъ есеньта на 1918 година, благодарение много на показаната отъ министъръ Такевъ енергия. Опозиционната преса и политици имаха отличенъ поводъ да изобличаватъ властьта у дома и предъ чужди срѣди.
Единъ день, въ центъра на София, биде прострелянъ сѫдебния следователь Пано Чуклевъ, числящъ се сѫщо къмъ Демократическата Партия. Опозицията отдаде единодушно убийството на властвующата партия.
Пакъ въ София биде убитъ Грековъ, директоръ на вестникъ „Слово". Загиналиятъ се е очертавалъ като многообещающъ общественикъ ; билъ е подготвенъ дипломатъ, съ богата култура и силна воля. Неговото убийство бѣ предизвикало остро възмущение и срѣдъ чуждестранни крѫгове, съ които той е подържалъ връзки. Азъ останахъ изненаданъ, когато чухъ отъ Георги Кьосеивановъ, бившъ министъръ-председатель, че вината за смъртьта на тоя цененъ българинъ падала върху царь Борисъ, който направилъ достояние на Стамболийски подканата на Грековъ за отстраняване неподготвената власть чрезъ воененъ превратъ. Разговаряхъ съ Кьосеивановъ въ чужбина презъ 1959 година. Той ми съобщи това като фактъ неподлежащъ на никакво съмнение ; и го каза съвсемъ случайно, когато въ разговора бѣ споменато името на Грековъ.
Истинска сензация бѣ новината, че полицията е убила двама обитатели на затвора — именуемитѣ Личката и Кибрита. Тѣ били извадени отъ затвора съ тайно обещание, че ще ги освободятъ — ако извършатъ нѣкои убийства. Двамата приели такава задача. Но следъ като я свършили полицията ги убива, за да закрие следитѣ на акцията. He си спомнямъ дали злодеянието съ Чуклевъ или Грековъ
193
бѣ приписано на тѣхъ. Пресата изнесе, че тая конспирация е на градоначалника Прудкинъ.
Другаде споменахъ, че и атентатътъ въ театъръ „Одеонъ" се отдаваше на градоначалника. Това по-късно и сѫдебно било доказано.
Опозиционнитѣ партии си бѣха опредѣлили общъ съборъ въ Търново. Рѫководителитѣ на земедѣлската партии, обаче, бѣха разпоредили да се събератъ хиляди тѣхни привърженци, които нападнаха опозиционеритѣ. При Горни Дѫбникъ сѫ се разиграли сцени, които отговариха за нѣкоя съвсемъ неразвита африканска страна, но не за държава съ модерна конституция и съ парламентарна практика повече отъ 40 години. Водачитѣ на опозицията сѫ били ругани, плювани, били сѫ рѣзани брадитѣ и мустацитѣ имъ. Нѣкои общественици сѫ били заплашвани съ хвърляне въ рѣката Янтра и пр. Тази акция, които остана отбелѣзана съ названието „цепеничарска”, съвсемъ сериозно подбиваше престижа на управлението. Нѣкакви примитивни инстинкти явно надделѣваха надъ правовата основа на българската държава; застрашаваха сѣкашъ да и погълнатъ.
Успоредно съ това растѣха и македонразскитѣ пpoявлeния на властьта, която се бѣ приближила до Бѣлградъ, поробителя на Македония. Пълномощенъ министъръ въ сръбската столица бѣ прословутиятъ Коста Тодоровъ, така ясно уличенъ въ шпионски дeяния още презъ войната. [*]
Наблюдавайки какво става въ българския общественъ животъ, често се връщахъ съ голѣма мѫка къмъ младежкитѣ ми мечти и представи за България, докато живѣехъ подъ турския режимъ. Въ моята фантазия България се рисуваше едва ли не като земенъ рай. Дори най-малкитѣ човѣшки слабости, забелѣзани въ моята родна срѣда, смѣтахъ, че сѫ невъзможни въ България. Обществената служба при свободнитѣ българи азъ си представлявахъ че е свещенодействие. Напредъкътъ по всички посоки, за обществото и за отдѣлния човѣкъ, тамъ върви неспирно, безъ да го спъва нищо — съмъ си мислилъ като младежъ. На умъ не ми минаваше, че въ България има и затвори, и то пълни съ крадци, фалшификатори и пр. Колкото идеалистична бѣ моята нѣкогашна картина, рисувана отъ желанията ми, толкова по-угнетителна ми бѣ обществено-политическата действителность, която заварихъ следъ излизането ми отъ казармата. Да се стига до споменатитѣ цепеничарски подвизи, да се бомбардирва отъ самия градоначалникъ театъръ пъленъ съ невинна публика, пъкъ и да се прави политика съ нашия поробитель, като се подлага самата Македония на забвение и ирония — всичко това главата ми не го побираше.
He би могло да се каже, че на Стамболийски и на мнозина отъ другаритѣ му сѫ липсвали добри желания, стремежъ да направятъ нѣщо полезно за народа. Нѣкои мѣроприятия, като напр. трудовата
*. Презъ първата свѣтовна война Коста Тодоровъ е действувалъ противъ България като френски офицеръ на солунския фронтъ. Вмъкнатъ е билъ задъ гърба на българскитѣ войски съ шпионска мисия въ полза на армиитѣ, които сѫ се борили срещу България. Хванатъ е билъ и осѫденъ за шпионажъ противъ отечеството си.
194
повинность, удобрително се посрѣщнаха отъ всички. Спомнямъ си, че съ приятно настроение тръгвахме и ние, студентитѣ, да копаемъ къмъ Клементинската болница, да почистваме и засаждаме дръвчета въ Борисовата градина и къмъ други обекти. Нагледно се убеждаваше всѣки, който хване лопатата, че много можеше да се изгради и поправи въ България съ труда на хилядитѣ мѫже, повиквани споредъ този законъ. Сѫщо така удобрително се прие отъ обществото закона за привличане подъ сѫдебна отговорность незаконно забогателитѣ презъ войната, т.е. когато цѣлиятъ народъ търпѣше лишения и даваше кръвни жертви.