Спомени. II. Освободителна борба 1919 - 1924 г.
Иванъ Михайловъ

 

ЧАСТЬ ВТОРА

Удари въ гърба на македонското освободително движение

 

VII. СЛЕДЪ БѢГСТВОТО HA ТОДОРА

 

Подпомагане на зараждащата се ВМРО

 

Видѣхме каква политическа атмосфера остави задъ гърба си Александровъ, когато напустна София. За известно време той се укриваше въ столицата. Сѫщо и Протогеровъ, докато замине въ чужбина.

 

По споразумение съ Тодара азъ продължавахъ да отивамъ въ „Гурко" 22, докато ликвидирамъ съ останалия тамъ инвентаръ, предимно книги. Но трѣбваше за известно време да продължа и раздаването на едни палта, които бѣха останали отъ времето на войната. Тѣ бѣха отначало около три хиляди, но повечето бѣхъ вече раздалъ на нуждаещи се бѣжанци, които се разписваха въ специаленъ списъкъ. На края нѣколко стотинъ отъ тѣзи палта предадохъ въ единъ софийски магазинъ, чиито собственици бѣха добре познати на ВМРО. Сумата, която се получи отъ разпродажбата имъ, бѣ оставена за нуждитѣ на организацията.

 

Успоредно съ засилването на революционната мрежа въ Македония умножаваха се и моитѣ задачи въ София. На първо мѣсто трѣбваше често да пиша писма, за да държа въ течение Александрова върху всичко, което се отнасяше до конкретни наши въпроси, до състоянието на емиграцията, проявитѣ на опозицията, държанието на българскитѣ власти. Осведомявахъ го за порѫченията и преценкитѣ на приятели отъ разни срѣди. Често взимахъ писма отъ такива приятели и ги препращахъ до Тодора, а и тоя отъ Македония имъ отговаряше редовно. Съ особенъ интересъ подържаше подобна кореспонденция проф. Л. Милетичгъ. Както до другитѣ лица въ София, така и при него се явявахъ предпазливо. Като сигналъ, че има да ми предаде нѣщо, стариятъ професоръ поставяше изправена до прозореца, въ работната му стая въ университета, една книга. Азъ минавахъ въ опредѣленъ день край университета ; и щомъ видѣхъ сигнала, отбивахъ се малко по-късно при професора, за да взема писмото. Така продължи до като не ми се наложи да се скрия. Приятелитѣ ми отъ дружество „Вардаръ" нищо не подозираха за моитѣ тайни връзки съ Александрова следъ като той бѣ изчезналъ отъ хоризонта на София.

 

Писмата пишехъ съ шифъръ и тайно мастило ; а и пристигащитѣ отъ Тодора писма трѣбваше да се дешифриратъ ; дълги нощни часове посвещавахъ на тази работа. Често си размѣняме писма и чрезъ сръбската поща ; нейнитѣ чиновници нищо не можеха да подозрятъ.

 

Постоянна грижа бѣ изпращането на четнишки дрехи, царвули, каиши и други материали. Но сѫщо тъй изпращахме пушки, патрони, по нѣкога бомби къмъ Македония. Пренасянето до границата, въ две-три посоки, ставаше чрезъ изпитани хора. Много помогна съ своитѣ каруци кукушанина Иванъ Бараковъ, нареченъ отъ Тодора

 

185

 

 

Тарасъ-Булба. Той му бѣ познатъ отъ турския режимъ ; занимавалъ се — до колкото съмъ запомнилъ — съ кираджилъкъ между Кукушъ и Солунъ. Но много пѫти и по влаковетѣ тръгваха сандъчета и кошове, покрити съ друга стока. Каруцаритѣ отнасяха нашитѣ пакети до Кюстендилъ, Петричъ и Неврокопъ. Случваше се по нѣкога два-три пѫти презъ нощьта да пренасямъ отъ единъ кварталъ въ София до другъ карабини подъ дългото ми палто, или куфарче съ патрони. Повече отъ две години отправяхъ такива пратки къмъ югъ. He стана никакво предателство, нито случайно разкритие. Събирахъ чрезъ приятели орѫжие и го криехъ въ яхъра на мой познатъ файтонджия въ махалата Подуене. На улица „Солунска" имахме сѫщо таенъ складъ за четнишки дрехи и орѫжие. По работата съ склада заслуги иматъ Доне Пешовъ отъ Щипъ и Миланъ Пановъ отъ село Нѣманици, Свети-Николско, който по-късно стана свещеникъ въ България.

 

Пушкитѣ и патронитѣ получавахъ обикновено безплатно отъ приятели. Двама-трима изпитани дейци имаха порѫчение да тъpcятъ орѫжие. Два пѫти бѣ организирана кражба на войнишки дрехи отъ софийскитѣ казарми, съ участие на офицеръ, личенъ нашъ приятель. Имахме нѣкои връзки съ подофицери, които сѫщо на своя глава и съ рискъ ни услужваха. Единъ отъ тѣхъ, фелдфебелъ, закара съ военна каруца наши материяли въ граничната область. Такива връзки бѣха създадени съ отдѣлни военни лица и въ два-три провинциални гарнизони.

 

Въ първитѣ три-четири месеци следъ бѣгството на Александрова бѣхъ, обаче, принуденъ и съ пари да набавямъ карабини отъ частни лица. Трудностьта бѣ въ туй, че не разполагахме съ срѣдства. He единъ пѫть съмъ ходилъ при познати търговци да искамъ пари на заемъ, представяйки имъ писмо отъ Тодора и разписка отъ менъ. Случваше се да чакамъ въ дюкяна на подобенъ приятель по единъ-два часа, докато той свърши другитѣ си работи. Тия хора минаваха за патриоти, но ето, даваха си важность и като знаеха, че съ това орѫжие тѣхни бpaтя отиваха да умиратъ. По-късно Тодоръ започна да ми изпраща пари отъ Македония, събирани отъ поробеното население ; тѣ бѣха най-често въ злато. He останахме длъжни предъ никого отъ въпроснитѣ чорбаджии.

 

Получаваха се отъ поробена Македония по „каналъ" суми и въ български левове, за да ги смѣняваме въ динари. Това бѣха пари, които нашитѣ селяни не сѫ успѣли да промѣнятъ при идването на сръбската власть. Полученитѣ динари отиваха обратно, за да се раздадатъ на селянитѣ.

 

По това време станаха срещи и съ двама-трима нашенци, които се бѣха забъркали въ контрашпионажъ срещу Гърция. Сами се обадиха до насъ и рекохме да извлечемъ нѣкаква полза. Хората отлично познаваха гръцкия езикъ и разни гръцки похвати. Тѣ мамѣха гръцката легация въ София съ фалшиви сведения, които имъ се даваха отъ нашата срѣда. Представяли сѫ се, че иматъ приятелство съ нѣкои македонски деятели, отъ които майсторски научавали новини по нашето дѣло. Казали бѣха еднажъ, че тия македонски дейци искатъ по контрабанденъ начинъ да си доставятъ гръцки пушки, защото гръцкитѣ

 

186

 

 

патрони сѫ много по-леки и четникътъ може да носи отъ тѣхъ по-голѣмо количество. Легационнитѣ хора побързали сами да услужатъ, та по тоя начинъ „контрабандиститѣ" да засилятъ приятелството си съ нашитѣ хора, т.е. да узнаватъ отъ тѣхъ новини. Полученитѣ пушки бѣха дадени на скопската чета, която много имъ се радваше.

 

Докато все още свободно се движехъ изъ България можахъ да отида и до градъ Вратца, за да уредя изтеглянето на една сума, произхождаща отъ касата на кумановския революционенъ комитетъ въ миналото, а оставена на съхранение при единъ бившъ деецъ, въ момента учитель въ Вратца.

 

Подържахъ връзка съ граничнитѣ пунктове, но най-често съ Кюстендилъ, Горна-Джумая и Петричъ. Пунктовъ началникъ въ Горна-Джумая бѣше Иванъ Караджовъ отъ с. Лешко. Горно-Джумайско, учитель по музика въ гимназията. Въ Петричъ сѫщата задача имаше Атанасъ Маджаровъ, учитель, род. отъ с. Негованъ - Солунско ; а въ Неврокотъ - Стоянъ Филиповъ, старъ борецъ, род. отъ с. Старчища, старата Неврокопска околия.

 

Въ Кюстендилъ, преди да настѫпятъ остри конфликти съ властитѣ, пунктовъ началникъ бѣше Ангелъ Узуновъ отъ Охридъ. Следъ това особено смѣло и твърдо работѣше Христо Шалдевъ, род. отъ Гюмендже, учитель въ гимназията.

 

Подиръ Шалдевъ пунктовата работа съ много преданость и решителность вършеше Йосифъ Ивановъ отъ Куманово. Той загина въ Кюстендилъ при нѣкакво сборичкване съ анархисти, като се срещнали на хоро. Но пунктовъ началникъ [*] при борбитѣ бѣ за известно време и Велинъ Алайковъ, мѣстенъ житель и нѣкогашенъ председатель на запаснитѣ подофицери въ града. Убиха го органитѣ на властьта.

 

* * *

 

Въ Кюстендилско, по селата и до самата граница, имаше голѣмъ брой вѣрни приятели на нашето дѣло, между които и членове на управляващата партия. Тѣ услужваха безъ да бѫдатъ подозирани отъ партията и властитѣ.

 

Въ градъ Кюстендилъ съчувственицитѣ бѣха сѫщо многоброини. Като се има предвидъ, че другитѣ политически партии бѣха подгонени отъ Стамболийски, въ този граниченъ градъ цѣлата обществена атмосфера бѣ въ наша полза. Вънъ отъ туй, значителенъ брой фамилии изъ тая область сѫ преселени отъ Македония; никой отъ тѣхъ не бѣ забравилъ своя произходъ, макаръ бащитѣ и дѣдитѣ да сѫ напуснали Кратовско, Кочанско, Малешевско, Царевоселско, още по

 

 

*. Още преди началото на това столѣтие ВМРО е имала тайни пунктови началници въ гранични градове (или села) и на България, като напр. Кюстендилъ, Дупница, Лѫджене, Кочариново. Главната задача на тѣзи пунктове бѣ : да намиратъ и изпращатъ въ Македония материали, орѫжие; да посрещатъ бѣжанци; да приематъ идващи отъ поробенитѣ околии или да отправятъ нататъкъ лица, посветили се на нелегална дейность. Пунктовитѣ началници работѣха по пълномощие на Централния Комитетъ или на Задграничното Представителство.

 

187

 

 

време на руско-турската война въ 1878 година. Псевдонима ни за Кюстендилъ бѣ Капернаумъ, сетне Сливово.

 

Въ града като лица въ връзка съ Македония и съ насъ къмъ София по това време бѣха и нѣколко души стари деятели, между които на първо мѣсто Тодоръ хаджи Костадиновъ отъ щипско Ново-Село, които бѣ дошълъ въ България следъ излизането му отъ турския затворъ ; осѫденъ билъ въ връзка съ сражението на Сандо Малинковъ.

 

Около хаджи Костадиновъ, братята Моне и Йосифъ Ивановм, Алайковъ и пр. услужваха мнозина други, скромни и безкористни хора.

 

До 1923 г. въ Кюстендилско бѣха създадени нѣколко легални дружества „Илиндень”, както и братства. Но докато много отъ дружествата въ другитѣ области на България се проявяваха само отъ време на време при тържества, въ Кюстендилско тѣ бѣха впрегнати въ по-сѫществена работа. Вънъ отъ честата имъ грижа за бѣжанци, тѣхни членове укриваха хора, които пристигаха или заминаваха нелегално къмъ Maкeдoния ; набавяха арѫжие и го отправяха кѫдето следваше. Но тия работи вършеха отдѣлни членове на дружествата по лична инициатива; дружественитѣ дѣла се развиваха напълно въ съгласие съ законитѣ на страната. При създаването на илинденскитѣ дружества се проявиха учителитѣ въ тамошната гимназия П. Мърмевъ и Владимиръ Куртевъ. Мърмевъ бѣ отъ Прилѣпъ ; билъ ми е учитель въ Солунската българска реална гимназия. A Куртевъ е синъ на бесарабски българинъ ; още отъ младини е действувалъ като нелегаленъ въ македонскитѣ чети. И двамата бѣха сега, по край другото, отлични агитатори въ полза на македонското дѣло всрѣдъ Кюстендилското общество.

 

По това време ВМРО нѣмаше свои задгранични представители. Като довѣреници за специални порѫчения минаваха Георги Баждаревъ отъ Горно-Броди и Кирилъ Пърличевъ отъ Охридъ, и двамата бивши учители въ солунската българска реална гимназия, а въ момента пакъ учители въ София. Занимаваха се главно съ издаването на списание „Македония" (на български) и „Нувелъ Маседониенъ" (на френски); малко вършеха друга работа. Нито една македонска обществена срѣда не раздвижиха; нито едно лице не намѣриха и не подготвиха за борбата срещу поробителя. Самитѣ тѣ отдавна бѣха участници въ движението и бѣха съ твърдъ характеръ. Възгледитѣ и методитѣ имъ за дейность бѣха остарѣли, непригодни може би и за времето около 1893 година. Непохватни бѣха и въ отношенията си съ чужденцитѣ. Запомнилъ съмъ единъ красноречивъ примѣръ. Мисли, че бѣ презъ 1923 г.; отъ Парижъ бѣ дошелъ въ София Немановъ, близъкъ на проф. П. Милюковъ и сътрудникъ въ вестника му „Послѣдния Новости”. Показалъ бѣ голѣма симпатия за нашето дѣло и бѣ готовъ да пише по-често върху македонската кауза. Преди да си замине за Парижъ, единъ нашъ другарь бѣ изказалъ мнение да му се поднесе — като знакъ на внимание — поне единъ малъкъ подаръкъ за госпожата му, напр. две мускалчета, или даже само едно, розово масло, съ което България бѣ така известна. Едното мускалче не струваше повече отъ сто-двесте лева, т. е. къмъ доларъ и половина.

 

188

 

 

Съ въпросния другарь видѣхме Пърличева и му подсказахме идеята. Той се замисли като да решава голѣма битка, попритисна мустака си къмъ лѣво и къмъ дѣсно и на края отсѣче :

 

— Щомъ сте я докарали до тамъ, купете едно мускалче... И ни погледна нѣкакъ осѫдително.

 

Много се смѣхме по той случаи. Но всѣки може да си представи колко работа би се свършила съ подобни хора въ динамичното време следъ голѣмата война и въ тежката обстановка, която ни заобикаляше; и особено ако отъ тѣхъ биха се очаквали идеи и тласъкъ. Доброто бѣ въ туй, че нѣмаха нищо общо съ самия борчески кадъръ на македонското движение.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]