ЧАСТЬ ПЪРВА
Македония наново подъ сръбско и гръцко робство
VI. ОЩЕ НѢКОИ ОСВѢТЛЕНИЯ ЗА ПОДЕТАТА БОРБА
Нелегални борци отъ другитѣ народности въ Maкeдoния. — Споразумявания съ албанцитѣ. — Задачата на нелегалната чета. — Селянитѣ и еснафитѣ главна опора на ВМРО. — Социалнитѣ и други стремления на борбата. — Финансовитѣ срѣдства на ВМРО. — Доброволци откъмъ България. — Становище на други македонски народности. — Стйепанъ Радичъ и македонската борба. — Черногорци, албанци, маджари противъ сръбската тирания. — Сръбски вестници осѫждатъ режима на Бѣлградъ. — Югославия, Ромъния и Гърция обвиняватъ България заради борбата на Македония. Бѣлградъ и Атина взаимно се подозиратъ. — Европейската и американска преса взима подъ защита поробена Македония
Тукъ-таме споменахме имената на нелегални турци. Имаше и други изъ разнитѣ чети. Но въ областьта на Плачковица-планина, заемаща предѣли въ Кочанско, Радовишко и Щипско, действуваше отдѣлна турска чета, начело съ войвода Шабанъ отъ с. Облешово, Кочанско. Заедно съ него бѣ еднакво познатъ Куртишъ. Въ тѣхната група понѣкога се движеха и българи. Тази чета посещаваше всички турски села и организираше селянитѣ масово. Твърде забавни остроумия сѫ ми повѣрявали четницитѣ за агитациитѣ, които Куртишъ е правилъ всрѣдъ юрушкото население на Плачковшца. Най-често имъ говорѣлъ вечерно време, при мъждукането на лоена свѣщь, представляваща донейде луксъ въ кѫщицитѣ на тия планинци, служещи си обикновенно съ газениче. За да имъ внуши, че организацията е голѣма сила (тѣ като-чели иматъ повече нужда отъ подобни внушении, нежели българскитѣ селяни), Куртишъ въ всѣко село е изтъквалъ съ многозначителенъ тонъ и този аргументъ : „Организацията е мощна и богата. Какво си пpeдcтaвлявaтe вие ? Само за една вечерь тя троши по единъ милионъ динари за свѣщи ...”.
Въ други околии имаше единични турци-четници. Въ Сѣрско действуваше като войвода Нури-бей.
Явяваха се въ четитѣ и власи; и бѣха винаги отлични борци. Имаше, макаръ въ не особено голѣмъ брой, и албанци. Тѣхнитѣ самостоятелни качаци се отнасяха дружелюбно спрѣмо нашитѣ чети. Така, на пѫть за западна Македония една малка наша група, съ капитанъ Молловъ, се бѣ срещнала съ тайфата на познатия тогава Кальошъ ; нѣкое време заедно бѣха се движили, докато Молловъ и другаритѣ му продължили пѫти си къмъ западъ.
До 1924 година ВМРО не издаваше на български езикъ свой печатанъ органъ. Служеше си съ осведомителни изложения до нелегалнитѣ борци. Следъ туй започна излизането на вестникъ „Свобода или смърть". А за осведомяване на чуждия свѣтъ се издаваше на френски двуседмичника „Нувелъ Маседониенъ”, чийто първи брой излезна на 15 декемврий 1923 г. По-късно, къмъ 1927 г., за чуждото общество подробни информации даваше излизащия въ Женева вестникъ „Ла Маседоанъ".
* * *
Албанцитѣ имаха всички основания да бѫдатъ противници на сърбитѣ. Знае се, че Сърбия възнамѣряваше да си присъедини цѣлата албанска земя, за да излѣзнела на Адриатика. Презъ Балканската война, а и следъ нея, много албанци бидоха избити отъ сръбска страна. Презъ първия режимъ албанцитѣ въ западна Македония, въ близость до границитѣ на държавата Албания, се възбунтуваха
158
и заедно съ македонски български борци въ сѫщитѣ области нанесоха поражения надъ сръбскитѣ въорѫжени части и полиция. По това е споменато на съответно мѣсто.
Но следъ туй, и особено подиръ първата свѣтовна война, отъ албанска страна не се прояви нито постоянна, нито организирана бойна активность. Теоретически албанскитѣ водачи се съгласяваха и на сътрудничество съ ВМРО, но на дѣло не се показа почти нищо. Тукъ е мѣстото да спомена за едно формално съглашение за обща борба срещу поробителя, което се постигна презъ месецъ ноемврий 1920 година. Отъ страна на ВМРО разговаряше съ албанскитѣ първенци Ал. Протогеровъ който по това време бѣ посетилъ за кратко Албания. Пѫтувайки за тамъ тоя се бѣ срещналъ съ лѣкарьтъ Филипъ Атанасовъ отъ Костурско, фактически прегрешилъ предъ ВМРО, и тъкмо заради това заминалъ за странство. Но д-ръ Атанасовъ се бѣ договорилъ съ петь-шесть души нѣкогашни македонски деятели, че трѣбва да опитатъ терена отъ къмъ Албания за революционна работа въ нѣкои западни македонски околии. Виждайки подобно желание у него, Протогеровъ се съгласилъ [*] заедно да отпочнатъ разговори съ албанцитѣ, вѣрвайки и двамата, че доста полезно може да бѫде едно координирано действие срещу сърбитѣ въ Македония и Косово.
И наистина отъ албанска страна се проявява готовность. Подписва се и протоколъ, въ който е казано и следното :
1. Македонската Революционна Организация и българитѣ отъ Македония подъ робство, и Албанската Революционна Организация и албанцитѣ отъ Kocoвo и Македония, ще иматъ за цель борбата за освобождението на Македония въ нейнитѣ етнографски и географски граници и за освобождението на албанцитѣ отъ Косово и Чамурия.
2. Границата между Албания и Македония ще минава надъ Качаникъ, кота 560, следвайки Шаръ планина до сегашната (1920 г.) сърбо-албанска граница.
3. Тъй като градоветѣ Охридъ, Струга и Рѣсенъ сѫ изключително български, оставатъ въ границитѣ на българска Македония.
4. За градъ Дебъръ ще бѫде произведенъ плебисцитъ, резултатътъ отъ който ще трѣбва да реши кому тоя градъ ще принадлежи.
За Македонската Революционна Организация :
(п) Генералъ Александъръ Протогеровъ
(п) Филипъ Атанасовъ
За Албанския Революционенъ Комитетъ и албанцитѣ Националисти :
(п) Хасанъ Бей Прищина
(п) Ходжа Кадри
(п) Бедри Пеяни
(п) Сейфи Вламаси
*. Една грешка на Протогеровъ бѣше, че е допусналъ въ тия разговори и д-ръ Ф. Атанасовъ, който бѣ много прегрешилъ предъ македонското дѣло, нѣмаше никакви връзки съ Македония, а при това задачата му бѣ да създава само спънки на ВМРО. Александровъ бѣ недоволенъ отъ тая постѫпка на Протогеровъ.
159
Разговоритѣ бѣха започнали, докато бѣ министъръ-председатель въ Албания Пандели Вангели, а продължиха и когато стана за кратко време министъръ-председатель Хасанъ-Бей Прищина. Тѣ завършиха когато начело, като министъръ-председатель дойде Ахмедъ Зогу. Той самъ покани преговарящитѣ лица въ дома на Реджебъ-Бей Митровица, министъръ на просвѣтата. Въ този домъ се постигна съгласието и се състави текста на протокола. Ахмедъ Зогу бѣ повикалъ и двадесеть и петь души албански първенци, за да изслуша въ тѣхно присѫствие докѫде бѣха стигнали преговоритѣ.
He е излишно да кажемъ по нѣколко думи за подписалитѣ протокола албанци. Хасанъ-Бей Прищина бѣ отдавна най-известната личность въ Косовския албански Комитетъ ; бивалъ е и неговъ председатель, a се е пpoявявaлъ въ обществения животъ на cвoятa народность и по време на турския режимъ. Той имаше голѣмо участие и въ познатитѣ албански брожения, които презъ 1910 година доведоха до навлизането въ градъ Скопие на значителни албански въорѫжени групи. Познатъ бѣ отлично въ свободна Албания ; имаше и претенции да вземе мѣстото на Ахмедъ Зогу като краль на Албания. Правилъ е опити за сътрудничество съ ВМРО срещу турската власть.
Ходока Кадри бѣ по едно време сѫщо Председатель на Албанския Косовски Комитетъ.
Берди Пеяни е албански общественикъ.
Сейфи Вламаси бѣ председатель на Албанскии Комитетъ на освобождение на областьта Чамурия отъ гръцко робство.
Между другитѣ албанци, които сѫ участвували въ разговоритѣ или сѫ били отъ близо въ течение на въпроса, нека споменемъ нѣкои имена. Реджебъ Митровица е сѫщо твърде познатъ ; бѣше министъръ-председатель по време на втората свѣтовна война въ Албания. Яшаръ Еребара минава като познатъ общественикъ. Авни Рустемъ сѫщо е участвувалъ въ разговоритѣ ; той по-късно извърши атентатъ срещу Ахмедъ Зогу и биде убитъ отъ него. Отъ близо сѫ следѣли тия преговори и други трима познати албанци — Зия Дибра, Юсни Цура и Байрамъ — Бегъ Цура.
Всрѣдъ албанцитѣ по онова време, а и много по-късно, идеята за независима Макадония намираше пълно удобрение.
* * *
Както презъ турския режимъ, и тоя пѫть нелегалната чета повдигаше бopчecкия духъ и се грижеше за интереситѣ на народа. Тя бѣ най-добъръ агитаторъ противъ пopoбитeля. Войводитѣ съветваха населението по въпроси за просвѣта, хигиена, икономическо съвземане.
Особено въ началото ВМРО не можеше да се яви безъ чети, защото тѣ именно бѣха считани като символъ на борбата и окриляха надеждитѣ за по-добро бѫдеще, макаръ да имаше рискове за приемането имъ.
Четата бѣ бойна народна група, до която врагътъ не можеше безнаказано да се приближи ; това обстоятелство само по себе подигаше гордостьта, самочувствието на поробенитѣ. Бѣше и най-добрия помощникъ
160
за оня, който бѣ принуденъ да бѣга отъ непоносимия режимъ.
Появата на четитѣ означаваше, обаче, и нѣщо, което бѣ отъ голѣмо значение : постави предъ вниманието на свѣта наново македонския въпросъ. Пръвъ противникътъ извести за новото възникване на ВМРО, чрезъ своитѣ вестници и телеграфни агенции. Извести главно поради проявлението на четитѣ.
Конкретнитѣ задачи на нелегалната чета бѣха в сѫщность до голѣма степень сѫщитѣ практически задачи, които ВМРО си бѣ поставила : на първо мѣсто — нека повторимъ — поставянето на македонската кауза на политическата сцена ; изразяване чрезъ борчески и опозиционни на властьта прояви протестътъ на македонското население задето наново бѣ поробено ; сплашване на врагове отъ всѣкакъвъ сортъ, грабители, насилници и предатели ; отбрана на народа.
* * *
И този пѫть силата на ВМРО бѣха предимно селянитѣ и еснафитѣ, като подъ еснафи трѣбва да разбираме и работницитѣ у насъ. Естествено, другитѣ съсловия сѫщо не отсѫствуваха отъ борбата, доколкото можемъ да наречемъ напримѣръ, съсловие органичения брой на малко по-заможни хора. Разбираемо е, че на нѣкои чорбаджии ВМРО не е гледала съ особена симпатия. Знаела е, че отъ тѣхъ други жертви не може да се взематъ, освенъ да имъ се искатъ отъ време на време малко пари за борбата.
Нѣкои смѣтаха, че при турския режимъ нашитѣ селяни сѫ подкрепвали ВМРО защото сѫ се надѣвали до получатъ зeмятa отъ беговетѣ съ нейна помощь. Това е вѣрно, но само до известна степень. Тѣхната солидарность съ ВМРО и презъ първия сръбски режимъ, както и презъ второто християнско робство, доказа, че много други мотиви сѫ били на лице, за да бѫдатъ въ редоветѣ на ВМРО. На първо мѣсто нашитѣ селяни, т.е. цѣлиятъ нашъ народъ, както въ миналото не бѣ турски, така не бѣ нито сръбски нито гръцки. И когато други народности ни налагаха робство, нашиятъ народъ реагираше, безъ да има нужда да очаква награда въ земи, пари или друго.
* * *
Отъ кои обществени категории най-много изхождаха нелегалнитѣ борци на ВМРО ? Идваха отъ всички съсловия. Излишно е да добавяме, че тѣ сѫ доброволци. Всрѣдъ тѣхъ се срещатъ учители ; понѣкога свещеници ; студенти ; търговци. Много повече сѫ еснафитѣ ; но най-много четници излизатъ отъ селата. Впрочемъ, у насъ селското население е и най-многобройно.
Невъзможно е да се опредѣли дали мнозинството отъ станалитѣ нелегални сѫ бедни хора или заможни ; еднакво сѫ се опълчвали срещу поробителя и еднитѣ и другитѣ, било жители на селото, било на града.
Авантюризмътъ — като подбуда за нарамване на пушката —
161
е съвършенно слабо застѫпенъ въ редоветѣ на нашитѣ нелегални борци ; особено между селянитѣ.
Улегналитѣ наши селяни не отстѫпватъ въ нищо на роденитѣ съ борчески темпераментъ. Тѣхното решение да предпочетатъ борбата предъ мирния животъ, продиктувано отъ гнѣта на робството, въ повечето случаи се е оказвало гранитно, трайно до смърть, изворъ на непоколебима смѣлость и издръжливость.
Напустнали домашното огнище, отдѣлили се отъ ралото и сърпа, четницитѣ селяни никога не ги забравяха ; и победата на нашето движение конкретно си представливаха тъкмо съ едно възвръщане къмъ семейната ограда, кѫдето челядьта спокойно да работи, заобиколена отъ радость и свобода въ общата ни родина. Голѣмъ брой отъ нелегалнитѣ селяни оставяха у дома си жени и деца. Сѫщото бѣ съ еснафитѣ и другитѣ.
Накратко, въ редицитѣ и на нелегалнитѣ кадри на ВМРО — сѫщо както и въ тайната ѝ милиция и въ цѣлото ѝ членство — е представенъ самия нашъ народъ, и то съ носители на по-изтъкнати добродетели. Разбираемо е, че предимно хора съ по-силна воля, съ по-остра съвесть и по-сърдцати сѫ готови да се противопоставятъ на злото и да се жертвуватъ за доброто на народа си.
* * *
Македонскиятъ въпросъ бѣ поставенъ предъ свѣта като нерешенъ. Той нѣма да слезне отъ сцената, докато правилно не бѫде уреденъ.
Пропадането на Турция, а и това на Сърбия въ 1915 година, бѣ вече поука за нашия народъ. Той знаеше, че наистина всѣко робство има край и особено, че краятъ е по-сигуренъ, когато срещу робството има борба.
He бидейки на лице и сега, както при турското иго, никаква наша политическа партия, единствениятъ изразитель на това, което Македония иска, си оставаше ВМРО.
Докато въ турско ВМРО ратуваше главно за политически права, сега успоредно съ туй, до известна степень даже и на по-първо мѣсто изпъкваше грижата за спечелване на националната ни свобода. Защото усилията на поробителя бѣха насочени главно къмъ денационализация на народа ни. Турчинътъ не се е стремилъ да асимилирва националноститѣ, както правятъ нѣкои народи ужъ съ по-висока култура ; само въ яничарската войска на Турция, преди приблизително двесте години, сѫ взимани ограниченъ брой християнски младежи, по-скоро юноши, и сѫ потурчвани.
Както въ миналото, ВМРО и сега се стремѣше да извоюва за Македония всички овободи, права и улеснения въ живота, които бѣха реализирани въ модернитѣ свободни държави — напримѣръ свобода на труда, на печата, на събранията, грижи за бедни и малоимотни, подобрение на хигиената и жилищата, модернизиране на земедѣлието и пр.
162
Македонскитѣ борци за свобода не можеха да бѫдатъ реакционери и въ социално отношение, както не бѣха въ политическо и национално. Но се налага да поиснимъ, че тѣ бѣха все пакъ националисти, а не интернационалисти. Програмата имъ бѣ освобождение на Македония ; нѣмаха време и сили да се занимаватъ съ освобождаване на свѣта, независимо, че симпатизираха на всѣка чужда, но истински освободителна борба. Тѣ виждаха свѣта въ Македония, като часть отъ него, и считаха за свой пръвъ дългъ да докаратъ свобода именно въ тая часть на свѣта, които ги е родила, които добре познаваха и които преди всичко отъ тѣхъ очакваше да ѝ помогнатъ.
Македонското движение може да се гордѣе, че неговитѣ водачи сѫ били хора свободолюбиви, напредничави, може да се каже най-близки приятели на сиромаситѣ. Но не бива да ги считаме — ще повтори — интернационалисти.
Отначало и до днесъ ВМРО е говорила и писала, че нейната борба е общонационална, т.е. на цѣлото население въ Македония, съставено отъ разни народности. Тя е борба за всички слоеве отъ народа ; не е класова борба, нито организацията е класова. ВМРО работи съ селйни и работници, съ богати и бедни, съ прости и учени, съ мѫже и жени отъ разнитѣ народности въ Македония. Това е писано и въ нейния уставъ и правилникъ.
* * *
Отъ кѫде черпеше ВМРО финаншвитѣ си срѣдства ? На тая тема пропагандата на нашитѣ поробители е ширила постоянни измислици. Истината е, че срѣдствата си ВМРО черпеше изключително отъ нашия народъ. Разхвърляха се налози върху селяни и граждани. Намираха се и други начини — освенъ прѣкитѣ налози — но винаги срѣдствата идваха отъ наши източници. Въ това отношение организацията не е измѣнила на традицията си и не е нарушила Устава си.
* * *
Читательтъ е забелѣзалъ, че пакъ се намираха доброволци отъ стара България въ редоветѣ на ВМРО. Споменахме имената на велешкия войвода Стефанъ Петковъ Сиркето отъ Чирпанъ, на радовишкия войвода Христо Симеоновъ, подполковникъ Г. Атанасовъ, Асѣнъ Даскаловъ отъ Радомиръ, четникътъ Мишо Недѣлковъ, Асѣнъ Чолаковъ. Къмъ тѣхъ трѣбва да прибавимъ Петко Георгиевъ отъ Пловдивско — загиналъ презъ май 1923 г., Христо Благоевъ отъ Силистренско — загиналъ на 25 юлий 1924 г., Ангелъ Здравковъ отъ с. Княжево, Софийско, капитанъ Петко Стояновъ отъ София, Петъръ Станчевъ отъ София и други [*].
*. Презъ турския режимъ броятъ на тия доброволци бѣ голѣмъ. Посочваме тукъ имената на нѣкои войводи или заемащи други отговорни постове въ ВМРО : Пѣю Яворовъ отъ Чирпанъ, голѣмъ поетъ, нелегаленъ другарь на Г. Дѣлчевъ, редакторъ на революционнитѣ вестници на ВМРО ; Иванъ Гарвановъ отъ Стара-Загора, Председатель на Централния Комитетъ на ВМРО по време на Илинденското възстание ; Христо Чернопѣевъ отъ Луковитско, най-видниятъ борецъ на Струмишки революционенъ окрѫгъ, прочутъ съ сраженията си, единъ отъ участницитѣ въ задигането на Мисъ Стонъ и най-много ангажиранъ въ дългомесечното ѝ криене ; Марко Ивановъ Лерински отъ Котелъ, възпиталъ цѣла серия идеални борци и войводи; Кръсто Асѣновъ, отъ Сливенъ, внукъ на легендарния Хаджи Димитъръ, участникъ въ грабването на Мисъ Стонъ, оставилъ незаличими спомени като рѫководитель и борецъ изъ Горно-Джумайско и други околии; Атанасъ Бабата отъ Пазарджикъ, знаменитъ войвода въ Кратовско и членъ въ Скопския окрѫженъ революционенъ комитетъ; Тома Давидовъ отъ Ловечъ, възпѣтъ войвода въ Битолски окрѫгъ; Лука Ивановъ отъ Панагюрице, войвода въ Воденско, при когото е действувалъ Албертъ Сониксенъ, американецъ-доброволецъ въ нашитѣ чети, авторъ на увлекателна книга; Михайлъ Попето отъ с. Диканя, Радомирско, считанъ като пръвъ инструкторъ на нелегалнитѣ чети; Петко Пенчевъ отъ Варна, бивалъ и членъ въ Централния Комитетъ на ВМРО; Михайлъ Даевъ — Драмски войвода; Боби Стойчевъ (познатъ подъ име «Бобевъ»), прославенъ въ Скопския окрѫгъ войвода — отъ Дрѣново; Георги Папанчевъ, отъ Сливенъ, войвода въ Костурско около Илинденското възстание; Славе Мерджановъ отъ Карнобатъ ; Соколовъ отъ Кюстендилъ ; Кръсто Българията отъ Враца ; Константинъ Нунковъ отъ Чирпанъ ; Георги Занковъ отъ Самоковъ ; Иванъ Данчевъ отъ Свищовъ ; Параскевъ Цвѣтковъ отъ Плѣвенъ, загиналъ въ Битолско преди Илинденското възстание ; Михайлъ Герджиковъ; Ал. Буйновъ, Чудомиръ Кантарджиевъ, Димитъръ Дечевъ — отъ Сливенъ; Петъръ Юруковъ и Никола Дечевъ — отъ Стара-Загора ; Стефанъ Аврамовъ, Владимиръ Куртевъ и много други.
Повечето отъ тѣзи борци бѣха и съ висше образование; и повечето загинаха за Македония. Рече ли нѣкой да пренебрегне тия имена, значило би да подцени, да заличи много голѣма часть отъ дѣлото на ВМРО и отъ нейната слава. Всички тѣ ратуваха за самостоятелно македонско освбодително дѣло и за автономия на Македония; затова бѣха противъ върховизма.
163
Вънъ отъ многото доказателства за живата симпатия на свободния български народъ къмъ освободителната кдуза на Македония, изразени въ открити и анонимни услуги отъ страна на хора всрѣдъ всички обществени срѣди, явяването на доброволци за самата прѣка борба, съ други думи за самопожертвувание, е многозначителенъ фактъ, върху който особено трѣбва да се спирать ония, които отричатъ еднокръвностьта на българитѣ отъ Македония и България.
* * *
Относно становището на другитѣ народности въ Македония, т.е. за тѣхната привързаность къмъ националната свобода и автономията, привеждаме тукъ — колкото за бѣгло осведомление — нѣкои факти :
1. Предъ Лозанската конференция въ 1922 г., когато се сключи мира следъ поражението на гръцката армия въ Мала-Азия, бившиятъ ректоръ на солунския юридически факултетъ Адилъ-бей, делегатъ на македонския турски комитетъ въ Цариградъ, подаде мемоаръ до делегатитѣ, въ който — следъ кратка история на Македония — заключаваше, че на тая страна трѣбва да се даде самостоятелно управление, за да има сигуренъ миръ на Балканитѣ.
2. За правата на малцинствата се застѫпваха и ромънскитѣ емигранти отъ Македония. Така, студентската Македонска група въ Букурещъ бѣ свикала презъ мартъ 1921 г. протестно събрание въ университета, на което говориха г. г. Папахаджи, Рали, Диаманди и проф. Густи. Оратаритѣ порицаха терора въ Македония и заявиха, че е гавра съ парижкитѣ договори посегателството надъ ромънскитѣ
164
национални институти въ Македония. Резолюцията се изпрати до Обществото на Народитѣ и до разни студентски корпорацш въ Европа.
Солунскиятъ гръцки вестникъ „To Фосъ" отъ 21 февруарии с.г. изнесе, че въ Ромънии сѫществува голѣмо възбуждение срещу притеснителнитѣ мѣрки на Сърбия, насочени къмъ унищожение на ромънскитѣ училища въ Македония. Вестникътъ предаде какво пише „Диминнца" въ Букурещъ по този въпросъ. Направена бѣ интерпелация въ ромънския Парламентъ.
Г-нъ Таке Папахаджи, бившъ делегатъ предъ конференцията за мира, публикува cтaтия въ вестникъ „Адевърулъ" отъ 3 февруарий 1921 г., въ които се казва :
«Дотогава, докато македонския въпросъ не се разреши съобразно интереситѣ на всички народности, Македония нѣма да престане на бѫде огнище за раздори и политически конфликти между заинтересованитѣ държави. Тоя заплетенъ въпросъ ще получи своето естествено разрешение само когато Македония остане на македонцитѣ. Единъ честенъ и независимъ политически режимъ въ Македония ще въдвори реда на Балканитѣ. Къмъ тоя редъ днесъ сѫ обърнати погледитѣ на всички онеправдани народности. Неговото реализиране трѣбва да бѫде една отъ сериознитѣ грижи на европейскитѣ кабинети, които искатъ мира».
Измежду останалитѣ народности въ Югославия македонската борба срещаше най-много симпатии въ хърватското общество. По това време Стйепанъ Радичъ, водачъ на селската партия въ Хърватско, и въ чужбина бѣ добилъ слава; считанъ бѣ като изразитель на чувствата на мнозинството отъ жителитѣ на Югославия. He еднажъ тоя открито се застѫпи въ полза на Македония, осѫждайки беззаконията и грабежитѣ, вършени отъ сръбската администрация и искайки правата на македонското население. Своитѣ гледища Радичъ изнасяше и въ бѣлградския Парламентъ, както и предъ чуждото обществено мнение.
Радичъ бѣ нападналъ сръбскитѣ власти, напримѣръ, и за безценицата, съ които се плаща афиона въ Македония, а сетне държавата го препродава въ чужбина на нѣколкократно по-висока цена. Ho се е застѫпвалъ и за политическитѣ права на нашето отечество. При посещението му въ Лондонъ той е държалъ речь предъ познатия Балкански Комитетъ, на 10 октомврий 1923 г., и между другото е казалъ : „Споразумението между хърватитѣ и сърбиянцитѣ зависи отъ държанието на сърбитѣ въ Македония, Черна-Гора, Босна, Херцеговина и Войводина. Безъ една пълна промѣна на сегашната система на масакриране и насилия, ние хърватитѣ не можемъ нито да пpeгoвapямe, нито да се разправиме съ сръбскитѣ властодръжци" [*].
Радичъ, заедно съ всички хърватски депутати, тогава бѣ напустналъ бѣлградския Парламентъ и не желаеше да се връща въ него. Хората отъ Балканския лондонски комитетъ сѫ го съветвали да се завърне въ Парламента, и тамъ да води борбата, защото създателитѣ
*. За справка : «Календаръ Хърватски Гласъ» за 1951 г.: подъ редакцията на Станковичъ; Винипегъ, Канада, 295 Маркетъ Аве, въ статия озаглавена «Два хисторийска говора Стйепана Радича».
165
на Версайлския договоръ не искатъ да се пипа въ състоянието, което е настѫпило следъ войната.
Като емигрантъ въ Виена и други европеиски центрове, Радичъ по това време проповѣдваше идеята за балканска федерация и тая за една подновена Югославия.
Презъ 1920 г. Радичъ бѣ сѫденъ задето се бѣ обявилъ противъ „насилственото присъединяване на Хърватско къмъ Сърбия”, както той се изразяваше. Въ нѣкои области на Хърватско селянитѣ се бунтуваха съ орѫжие въ рѫка. Въ жупанството на Бѣловаръ поводъ за бунта даде жигосването на конетѣ и реквизирането имъ. Въ с. Гарешница паднаха трима убити и много ранени. Петстотинъ селяни нападнаха полицейския участъкъ въ Иванско. Тренътъ бѣ спрѣнъ на станцията Новоселецъ и плячкосанъ. Въ този районъ възстаналитѣ селяни наброяваха три хиляди души, въорѫжени съ пушки и три-четири картечници. Открито зaявиxa, че искатъ селска република.
Сърбитѣ отъ свои страна продължаваха по своя пѫть, слѣпешката и съ присѫщото имъ нахалство. Тѣхнитѣ власти безъ никакъвъ претекстъ арестуваха по-късно и водачитѣ на хърватската селска партил д-ръ Владко Мачекъ, Предавецъ и други. Въпрѣки че загребскиятъ сѫдъ се произнесе противъ произволното арестуване и реши да бѫдатъ освободени, бѣлградското правителство нареди да бѫде направенъ апелъ срещу това решение. Но апелативниятъ сѫдъ потвърди становището на загребския сѫдъ. И въпрѣки всичко това, арестуванитѣ бидоха изпратени отъ полицита въ единъ провинциаленъ градъ, кѫдето трѣбваше да живѣятъ при специаленъ режимъ.
Наредено бѣ отъ полицията да се спре издаването на вестникъ „Слободни Домъ", органъ на хърватската републиканска партия. Сѫдътъ отъ първа инстанция, а следъ него и апелативния сѫдъ признаха, че тая постѫпка нѣма никакво основание. Независимо отъ туй заповѣдано бѣ отъ Бѣлградъ вестника да се конфискува.
Въ Хърватско народната маса бързо схвана, че вѣковната хърватска държавность е принесена като даръ на сръбския краль и че хърватското държавно право е погребано, следъ като хиляда години подъ редъ бѣ признавано въ Унгария и Австрия. Започнаха между Бѣлградъ и Загребъ търкания, смутове, които съ десетилѣтия подиръ това нѣма да спратъ.
Великосръбската концепция се налагаше съ насилие въ всички области на държавата. Много пострада отъ нея и Черна Гора. Презъ 1921 г. комитетътъ на черногорскитѣ бѣжанци въ Римъ издаде обемиста брошура подъ заглавие „Нѣколко страници отъ кървавия албумъ на Карагеоргиевичитѣ”, съдържаща данни за извършенитѣ отъ сърбитѣ жестокости въ Черна Гора, въ течение на дветѣ години откакъ страната е окупирана отъ сръбскитѣ войски. Освенъ показанията на пострадалитѣ черногорци, брошурата съдържа рапорти на полковникъ Ж. Бурнхамъ, шефъ на хуманитарната канадска мисия ; на Едвардъ Е. Арнолдъ, специаленъ пратеникъ на американския посланикъ въ Римъ, заминалъ въ Черна Гора да анкетира нѣкои случаи на жестокости; рапорта на британската мисии за помощи въ Черна
166
Гора; извадки отъ сръбскитѣ вестници „Република" и „Радничке Новине"; всички потвърѫдаватъ, че сърбитѣ си служатъ съ насилие и тероръ, за да принудятъ населението да признае факта на присъединението съ Сърбия.
На мѣста сърбитѣ водѣха сѣкашъ война срещу черногорски борци. Къмъ началото на 1924 г. загина въ сражение срещу сърбитѣ Йово Разпоповичъ, черногорски войвода, който бѣ свършилъ философия въ Виенския университетъ.
* * *
И при тая действителность, така изобилна съ доказателства, че Бѣлградъ планомѣрно се стреми да заличи националната индивидуалость на останалитѣ южни славянски народи и да ги погълне въ сръбството, отговорнитѣ фактори въ сръбската столица неуморно говорѣха за славянство, за славянско братство и общность — за да приспиватъ наивници в Югославия и чужбина. Бѣлградския вестникъ „Прогресъ" писа презъ лѣтото на 1920 година : „Въ славянския свѣтъ има две петна — Полша и България...”. Безъ да заставаме на всеславянски позиции — тукъ не му е мѣстото да се спираме дълго върху този въпросъ — въ името на истината само изтъкваме, че именно Сърбия се сдружи съ неславяни, за да атакува България презъ 1885 г. и биде срамотно бита на Сливница; а пъкъ съ неславяни се сдружи и въ 1913 г., за да ограби славянитѣ българи.
Вънъ отъ тая фалшива панславистка пропаганда Бѣлградъ развиваше въ своя полза и друго едно знаме — „Балканътъ за балканскитѣ народи”, което въ сѫщность нѣма нищо общо съ славянската идея, защото на Балкана живѣятъ по брой толкова неславяни, колкото сѫ и тамошнитѣ славяни. Но и въ този случай сръбството си резервираше рѫководна роля на Балканитѣ — наброяваще едва петь милиони; да държи подъ командата си три пѫти по-вече чужди народи; а отъ друга страна да дава тонъ и на цѣлия Балканъ съ население къмъ 50 милиона, безъ да смѣтаме Турция. Агресивниятъ духъ на Бѣлградъ нѣмаше граници, а най-грубо се проявяваше въ поробена Македония.
* * *
Веднага подиръ войната започва гонидба и на маджаритѣ, които често масово бѣгатъ къмъ Унгария. Забранено бѣ да се говори изъ улицитѣ на маджарски езикъ. Презъ месецъ май 1920 г. бѣ издадена заповѣдь, споредъ която маджарското население трѣбва да посѣщава курсове за изучаване на сръбски езикъ. При избухване на голѣмата желѣзничарска стачка на 1 май 1920 г. къмъ петь хиляди маджари бѣха арестувани въ областьта на южна Унгария, заета отъ сърбитѣ.
Въ срѣдата на 1920 г. въ Скопйе се състоя конгресъ на албанцитѣ, председателствуванъ отъ Неджибъ Драга. Конгресътъ реши да отправи молба до Бѣлградъ за отваряне на училища, въ които
167
да се учи на албански езикъ. Самото искане достатъчно говори за денационализаторския планъ на Сърбия.
Въ Санджака избухна широко албанско възстание, което сръбската пропаганда побърза да представи като резултатъ на съзаклятие отъ страна на черногорския краль Никита, Д’Анунцио [*] и македонския комитетъ. Бунтове отъ страна на албанци се отбелѣзаха и въ западна Македония, къмъ Дебъръ. Сръбскитѣ войски на много мѣста бѣха изгонени. Бѣлградския вестникъ „Епоха" отъ 5 септемврий 1921 г. писа : „Въ южна Сърбия ставатъ нѣща, които не се срещатъ въ аналитѣ на срѣдновѣковнитѣ държави и — нѣща, които ставатъ само въ Мексико и Мароко". Въ нѣкои чужди вестници, добре разположени спрѣмо сръбската тирания, като напр. френския „Журналъ де Деба" се писа, че въ борбитѣ участвували и „български комитаджии" — което бѣ косвено признание, че тамошното славянско население е българско. Вестникъ „Политика" отъ Бѣлградъ извести на 5 септемврии 1921 г., че много албански села сѫ били изгорени, добитъка отвлеченъ, телеграфи и мостове разрушени, реколтата разграбена. „Разорението, което постигна северо-западната часть на Македония, е едно страшно бедствие, което не може да се сравни съ нищо досегашно" — констатираше тоя вестникъ, добре информиранъ отъ властитѣ. Така че, въ населенитѣ съ албанци мѣста сръбскии втори режимъ бѣ посрѣщнатъ, или по-точно самъ се представи, по сѫщия начинъ както и първия следъ Балканската война.
Презъ цѣлото време до 1941 година албанцитѣ подъ югославска власть биваха притѣснявани, живѣха обезправени. Лидерътъ на мусюлманската партия въ Македония и Косово, Ферадъ Бегъ Драга, бѣ арестуванъ на 30 януарий 1924 година. Отъ Бѣлградъ се извести, че ареста е извършенъ по причина на връзкитѣ, които албанскиятъ водачъ ималъ съ нелегални негови сънародници, и понеже презъ първата свѣтовна война билъ въ добри отношения съ „окупаторитѣ". Тѣзи обвинения бѣха измислени, защото предстоеха избори ; властитѣ чрезъ такива похвати се стараеха изъ всички области на държавата да осигуряватъ изборния успѣхъ на властуващата партия, съ други думи на сръбскитѣ шовинисти.
Нападнатъ бѣ и раненъ отъ агентитѣ на държавната сигурность и д-ръ Крафтъ, лидеръ на нѣмската партии въ Югославия ; и въ тоя случай провинението на пострадалия бѣ единствено туй, че е ималъ куражъ да агитира за своята партия предвидъ на престоящитѣ избори.
Отъ гореказаното става ясно, че „държавата на сърби, хървати и словенци" много прилича на султанската турска империя. Недоволни отъ положението си, бунтуваха се срещу Турция араби, арменци, българи, гърци, албанци, сърби и пр. А срещу уголѣмената държава, подчинена на Бѣлградъ по единъ или другъ начинъ
*. Габриеле Д’Анунцио е известенъ италиански поетъ и писатель. Проявилъ се презъ първата свѣтовна война като авиаторъ; а около името му се вдигна много шумъ поради нападението на градъ Фиуме отъ страна на голѣма група италиански доброволци, подъ негова команда.
168
проявяваха опозицията си македонскитѣ българи, албанцитѣ, хърватитѣ, нѣмцитѣ, унгарцитѣ, черногорцитѣ. Тая обстановка окуражаваше, естествено, нашия потиснатъ народъ; а неговата решителна борба даваше отъ своя страна насърдчение и на другитѣ недоволни народности. Голѣмото мнозинство на живущитѣ въ тая изкуствена държава хора очакваше и желаеше отъ сърдце нейното сгромолясване.
Вестникъ „Хрватъ”, печатанъ въ Загребъ, въ броя си отъ 8 януарий 1924 г., коментира статия на Кръсто Цицваричъ, публикувана въ „Београдски дневникъ" :
«Нашата държава, пише Цицваричъ, изглежда слаба повече по поводъ на Македония, отколкото на Хърватско. Положението въ Македония е такова, че сърбо-хървато-словенското кралство е точно подобно на Турция въ надвечерието на балканската война.»
Често хърватскитѣ вестници изнасяха истинското положение въ Македония. Загребскиятъ вестникъ „Хрватъ" въ броя си отъ 4 ннуарий 1924 г. писа :
«Въ Бѣлградъ се знае много добре какво е положението въ Македония. Сърбия завладѣ тази страна съ сабята, но не по този начинъ се привличатъ симпатиитѣ на населението въ тази земя. Демократи и радикали се обвиняватъ едни други по отношение неудържимото положение, създадено въ Македония, но еднитѣ, както и другитѣ, я третиратъ като сръбска провинция.
Бълградскитѣ методи иматъ за цель да превърнатъ Македония въ сръбска провинция. А една политика, която се основава само на илюзии, неизбѣжно претърпѣва единъ ударъ и провокира катастрофи.
Държанието на бѣлградското правителство само продължава актюелностьта на македонския въпросъ. Ето защо този въпросъ сѫществува, паралелно съ други не по-малко важни въ границитѣ на Югославия.
Въ интереса на Сърбия е, както въ този на мира на Балканитѣ, щото тѣзи въпроси да бѫдатъ разрешени въ смисъла на модернитѣ принципи на националното самоопредѣление».
Вестникъ «Обзоръ» въ Загребъ писа на 5 януарий с. г. :
«Всѣки, който следи бѣлградския печатъ, получава впечатлението, че положението въ Македония е ужасно. Тамъ сѫ въ пълна гражданска война. Жителитѣ сѫ абсолютно лишени отъ всѣкаква сигурность по отношение на живота си и на имота си. И дума не може да става за граждански свободи. Корупцията и произволието сѫ редовни явления и бѣлградскитѣ вестници ги изнасятъ всѣки день. Нито едно отъ нашитѣ правителства е имало до този моментъ грижа да подобри положението въ тази земя и управницитѣ на Бѣлградъ сѫ се задоволили да преследватъ «иредентиститѣ», защото тѣ били подпалвали смутове и тласкали населението къмъ недоволство.
«Иредентисткото» движение, което безъ съмнение сѫществува, не би могло да се надѣва на никакъвъ успѣхъ ако народътъ въ тази страна би билъ задоволенъ. Почти сигурно е, това движение е подхранвано благодарение на произволието отъ страна на администрацията, понеже последната се вдъхновява отъ една фалшива политика и употрѣбява погрешни методи. Трѣбва да се признае, че обществения апаратъ не функционира въ тази страна. Води се една погрешна политика, поради простата причина, че Бѣлградъ смѣта Македония като «южна Сърбия» и населението ѝ като «сръбско», което българската пропаганда била заблудила.
Проф. Цвиичъ, най-забележителния сръбски ученъ, не смѣта македонското население като сръбско и, което още повече трѣбва да се отбележи, е че самото население в Македония не се смѣта принадлежаще на сръбската раса».
169
He само хърватската преса въ Югославия, но и сръбски вестници признаваха неудържимото положение въ Македония, осѫждайки възприетата отъ Бѣлградъ политика спрѣмо тая земя. Ето за примѣръ само три извадки отъ бѣлградскитѣ вестници :
а) подъ заглавие „Грабежи въ Македония" вестникъ „Радничке Новине" отъ 17 ноемврии 1919 г. пише :
«Сръбската конституция е вече приложена въ Македония. Но мислите ли, че това е промѣнило положението, което царува тамъ ? Съвсемъ не. Режима на насилие и произволи тамъ продължава.
Обществено мнение не сѫществува въ Македония. Тамъ не се слуша никакъвъ гласъ на протестъ, защото се живѣе въ най-лоши страхове. Никой не смѣе да мисли за публични права, нито пъкъ за покровителството на закона. Често се слуша да се разказва за милиони несправедливости и оплаквания ; човѣкъ е очуденъ отъ ширенето на презрението и умразата къмъ режима. Но никой не казва никога нѣщо открито».
Този сръбски вестникъ красноречиво ни увѣрява, че наистина насилията, грабежитѣ и терора въ Македония сѫ започнали следъ 1918 г., веднага следъ настаняването на сръбския режимъ, както бѣ и въ 1913 г., и че следъ това и поради това именно се повява въорѫжениятъ протестъ на Македония. Въ 1919 г. нѣмаше още никакви революционни прояви въ страната.
б) Въ сръбския вестникъ „Република" отъ 16 ноемврий 1920 г. сърбинътъ М. Богдановичъ, който е пѫтувалъ изъ Македония, характеризира така положението :
«Македония е Сибиръ на двадесетия вѣкъ. Всички очи тамъ ви гледатъ съ ледено недовѣрие, и ако вие имате малко още гражданско чувство, вие ще се засрамите отъ значението на тѣзи студени погледи. He може да се мисли сѫщо за политическа свобода... Азъ можахъ да видя, че нашитѣ власти се отнасятъ къмъ македонското население по начинъ по-нечовѣченъ, отколкото това се прави въ цивилизования свѣтъ къмъ животнитѣ. Камшикътъ и приклада на пушката иматъ неограничена широта на действие... Властодръжцитѣ вършатъ насилия, за да «сърбизиратъ» Македония. «Комитскитѣ групи» на сърбитѣ, които насаждатъ сърбизъмъ съ тероръ, сѫ замѣстени сега отъ «лѣтящитѣ отрѣди на полицейскитѣ агенти» и терора не престава да владѣе».
в) Бѣлградскиятъ „Епоха" отъ 8 февруарий 1922 г., описвайки положението въ Македония, казва между другото :
«... Ето вече четири години какъ се следватъ внушенията на шовинистическитѣ глави, които приготвятъ почва благоприятна за сепаратизма. Властитѣ работятъ съ всичката си сила за разрушаването на държавата. Административната машина е, която подкопава основитѣ на държавата въ Македония. Поведението на администрацията увеличава броя на противницитѣ на държавата ни».
Този вестникъ, пъкъ и другитѣ, сѫ пропустнали да ни кажатъ, защо такива работи не сѫ вършени отъ властьта въ самата Сърбия, въ Шумадия. Отговорътъ е исенъ — защото тамъ живѣятъ сърби, а въ Македония живѣе другъ народъ, български. Но и безъ това признание, писанията на сръбската преса сѫ предостатъчни не само да оправдаятъ отпора на поробената страна, но и да покажатъ нагледно, че Сърбия нѣма никакво право надъ нея.
170
Считайки поучителни за всѣки, който разучава македонския въпросъ, признанията именно на тия, които сѫ завладѣли Македония насила — т.е. въ случая Сърбия и Гърция — въ приложение даваме и други извадки отъ тѣхната преса. Констатациитѣ за мрачния режимъ въ Македония сѫ потвърдени и отъ нѣкои извадки изъ ромънската преса, независимо, че Ромъния бѣ съюзникъ на Бѣлградъ и Атина въ подържане на версайлското робство, което доведе Европа до невиждана катастрофа. Така ромънския вестникъ „ДИМИНЕАЦА" въ единъ отъ броеветѣ си отъ мартъ 1921 г. пише следното :
«Отъ всички ромънци, останали вънъ отъ Ромъния, ромънцитѣ въ Македония сѫ най-зле. За нещастие Сърбия и Гърция, между които е раздѣлена Македония, сѫ твърде шовинисти. Шовинизма е при тѣхъ, който украсява жестокостьта. Страданията на ромънскитѣ елементи сѫ изключителни. При таково печално положение се намиратъ сѫщо и българитѣ, турцитѣ и албанцитѣ въ Македония».
* * *
Вмѣсто да промѣнятъ режима си и да признаятъ правата на поробенитѣ българи, вмѣсто да задоволятъ всичкитѣ народности въ Македония, Бѣлградъ и Атина считаха, че вършатъ голѣма политика като прибѣгватъ до диверсии. Възприели бѣха правилото да обвиняватъ България за революционната дейность въ Македония. Никога не пожелаха да премахнатъ причинитѣ на злото, които бѣха въ техния денационализаторски планъ, а срѣдствата имъ бѣха терора и безправието. Заплашваха България, обвинявайки я, че тя пращала четитѣ въ Македония. Въ сѫщность Бѣлградъ и Атина изпращаха бандити въ нашата земя; като насилници съ право трѣбва да означимъ и цѣлото тѣхно чиновничество, и войската имъ, а не само специалнитѣ терористически държавни групи.
Презъ лѣтото на 1922 година тритѣ балкански държави, крепители на версайлската система — Сърбия, Ромъния и Гърция — общо подадоха протестъ срещу България заради борческитѣ действия на поробения българинъ. По това време българското правителство сѫщо изпраща въорѫжени чети противъ ВМРО, както читательтъ ще види въ следващия отдѣлъ. Но силнитѣ обвиняваха слабия, споредъ тактиката на вълка, който казалъ на агнето : „Мътишъ, не мътишъ, ще те изямъ...”.
Следъ като бѣ почната въ чуждия печатъ кампания противъ България, добре нагласена отъ крепителитѣ на грешната версайлска система, Ромъния подаде протеста отъ името на тритѣ държави. България поиска намѣсата на Обществото на Народитѣ. Бидоха препорѫчани прѣки преговори между балканскитѣ държави. България отхвърли исканията за paзтypянe на легалнитѣ македонски организации, сѫществуващи на нейна територии по силата на закона; отказа сѫщо да изсели българското население отъ граничнитѣ райони. Преговоритѣ се протачиха въ по-миньоренъ тонъ отъ страна на обвинителитѣ-съседи. Изглеждаше, че тѣ се боеха отъ една международна анкета, която да обхване всички въпроси, въ тѣхната цѣлость. Сърбия направо отхвърли исканата анкета за произхода на четничеството. Но
171
побърза да си прави сама анкета, като за нейнъ шефъ постави познатия швейцарецъ, професоръ Райсъ, отдавна взелъ безусловно страната на сръбския империализъмъ и сръбски държавенъ чиновникъ.
Тая постѫпка на съседнитѣ държави противъ обезсгрѫжена и слаба България не е нѣщо ново за политическата история на Европа и на свѣта, които е запълнена повече съ непочтени игри, егоизми, интриги и лукавства, отколкото съ морална прямолинейность, справедливи дѣла и еднакъвъ погледъ върху чуждата и собствена свобода.
Никакъвъ вкусъ нѣмамъ за декламации и проповеди, които биха изглеждали само жестове на наивность въ очитѣ на политикантитѣ. Само за припомняне предъ по-неосведомената часть на нашитѣ читатели дължа все пакъ нѣколко думи.
Странно е, че нотата бѣ подадена отъ Ромъния, които само около четиридесеть години преди това бѣ всеизвестна база на българскитѣ революционери срещу турското робство, за чието събаряне тя участвува даже съ 70-хилядна apмия въ 1877-78 г. Нѣкога и Сърбия бѣ база за българскитѣ борци, независимо че съ тѣхнитѣ усилия и кръвь си бѣ правила и егоистична политика, изоставяйки ги посрѣдъ пѫтя.
Обвинението, не еднажъ повтаряно отъ съседитѣ на България, бѣ че тя давала база (подслонъ и подкрепа) на македонскитѣ борци, т. е. сѫщото обвинение, което Турция наистина съ основание можеше на времето да отправя срещу Австрия, че въорѫжава и насърдчава сръбскитѣ бунтовници начело съ Кара-Георги и др. главатари; или да го отправи срещу Русия, че подслонва и насърдчава ромънскитѣ патриоти.
Поне за общества съ известна култура, а и за тѣхнитѣ правителства, е ясно, че фактически базата не е главния въпросъ. На първо мѣсто трѣбва да се постави въпроса : на лице ли е неправда и робство ? Що се отнася до Македония, основната база и изворъ на нейния борчески устремъ е именно робството, съ други думи самото положение въ страната. Такива сѫ били основанията, макаръ и не тъй всестранни и остри, на времето и за Сърбия и Ромъния да се бунтуватъ и търсятъ овобода.
И на друга страница загатнахме, че така именно бѣ преценявана отъ културния свѣтъ македонската освободителна борба до 1912 г., макаръ по софийскитѣ улици често да се мѣркаха наши борци, прехвърлили турската граница въ живописнитѣ си комитски облекла.
Ако се възприеме тезата на Бѣлградъ и Атина (следъ като тѣ станаха столици на агресивни, грабителски и денацонализаторски държави) относно базитѣ на борцитѣ за свобода, следвало би да се осѫди и помощьта на Русия и западнитѣ държави за освобождението на Сърбия, Гърция, Ромъния и България; да се жигоса и помощьта на Франция и Англия за освобождението на Италия; да се отрече изобщо всѣка подкрепа на нѣкои справедлива народна кауза.
България като държава никакъ не е отговорна задето нейното население е съчувствувало на поробенитѣ си братя, или за изолиранитѣ частни и тайни услуги на нейни граждани — стотици хиляди между които сѫ родени въ Македония — къмъ македонското дѣло.
172
Базата на борбата е въ самата Македония. Това е доказано по безспоренъ начинъ въ течение на 20-годишна борба до балканската война, а и следъ 1919 г., когато правителството на Стамболийски въ България бѣ обявило война на македонското движение.
Гърция и Югославия винаги бѣха солидарни когато трѣбваше да се преследва българщината въ Македония и да се обвинява България [*]. Но Атина чувствуваше какъ Бѣлградъ хвърли око на Солунъ. Отъ своя страна Гърция имаше апетитъ за Битоля. Още презъ 1920 г. избѣгали отъ градъ Битоля гърци (въ сѫщность погърчени аромъни), а установени въ Солунъ, Леринъ и Атина, организирани въ разни „Лиги”, сѫ изпратили мемоари до Генералъ Франще Д’Епере, главнокомандующъ на съюзническитѣ окупаторски войски въ Цариградъ, и до Върховния Съветъ на конференцията за миръ въ Парижъ. Въ мемоаритѣ се иска пpиcъeдинявaнe къмъ Гърция на Битолския окрѫгъ, ни по-малко, ни по-вече.
Въ замѣна на това сърбитѣ започнаха все по-открито да подигатъ въпросъ за „южнитѣ сърби", които подъ гръцка власть били лишени отъ училища и църкви; Бѣлградъ обявяваше за сръбско българското население въ южна Македония.
Тѣзи взаимни подозрения и претенции не попрѣчиха, обаче, на Атина и Бѣлградъ до край да останатъ съюзени срещу българщината.
* * *
Разбира се, отъ страна на голѣмитѣ сили или на Обществото на Народитѣ не се предприе нищо за установяване на фактитѣ и издирване на причинитѣ за смутоветѣ.
He последваха никакви мѣрки отъ страна на великитѣ сили и следъ като бѣха подадени отъ страна на ВМРО меморандуми до конференциитѣ въ Лозана и Генуа, а малко по-късно — презъ 1924 година — и до Обществото на Народитѣ.
Печатътъ въ чужбина, обаче, непрекѫснато пишеше върху лошото положение въ Македония. Стотици пѫти въ вестницитѣ на всички западни държави, а и другаде въ свѣта, се изнасяха сведения за сблъскванията между македонскитѣ борци и сръбски държавни органи; често известията биваха придружавани съ разяснения върху македонския въпросъ, върху отнетитѣ права на народа и пр. ; изтъкванъ е и българския характеръ на славянското население въ Македония.
Кореспондентитѣ на различни голѣми вестници търсѣха Тодоръ Александровъ, за да чуятъ неговото гледище върху македонския въпросъ. Публикувани бѣха изявления отъ него и въ лондонския вестникъ
*. Вънъ отъ всички договори и спогодби, насочени срещу българщината, Сърбия и Гърция наредиха въ началото на 1924 г. да се подпише въ Скопйе единъ протоколъ между генералнитѣ имъ щабове, въ който предвиждаха общи мѣрки срещу «комитаджиитѣ». Между другото Гърция се ангажира да постави на границата си, по протежение отъ Прѣспа до Драма, нови хиляди войници, които да възпрепятствуватъ движението на комититѣ...
Такива мѣрки нѣкога взимаше и турскиятъ Султанъ противъ македонското движение, което се проявяваше и тогава по разни начини.
173
„Таймсъ" презъ ннуарий 1924 г. Въ тѣхъ той потвърѫдаваше, че е невъзможенъ компромисъ между сръбското управление и македонскитѣ организации. Изказва увѣрението си, че едно общо възстание на потиснатитѣ отъ Бѣлградъ народи може да събори режима въ Югославия и да я разчлени. Ако не се получи независимостьта на Македония — продължава Александровъ — желателно е страната да се постави подъ протектората на нѣкои голѣма държава. Лозунгътъ на борещитѣ се македонци е, споредъ Т. Александровъ, „Македония за македонцитѣ" [*].
Вестникъ „Таймсъ" отъ 5 януарий 1924 г. публикува и една друга кореспонденция отъ специалния си пратеникъ върху македонския въпросъ. Между другото пише :
«Четницитѣ, когато говорятъ за Александровъ, употрѣбяватъ винаги думата «старио». Тѣ казватъ, че популярностьта му между селянитѣ е извънредно голѣма. Той никога не прибѣгва до осигурителни мѣрки за себе си, кѫдето и да отиде, всички жители сѫ информирани за идването му. Но никога никой не е и помислилъ да го издаде. Напротивъ, цѣлата мѣстность е на щрекъ да предотврати всѣкаква акция отъ страна на властитѣ. Ако настѫпи нѣкаква опасность, известие бива веднага предадено. Александровъ е закрилянъ отъ една сила, която прави невъзможно залавянето му.
Пѫтувайки изъ планинитѣ, азъ бѣхъ очуденъ първо отъ физическата издържливость и после отъ живата интелигентность съ която сѫ надарени комитаджиитѣ. Тѣ сѫ екипирани горе-долу като английскитѣ войници въ действие. Тѣ ходятъ изъ планинитѣ преминавайки около три мили въ часъ и човѣкъ остава съ впечатление, че тѣ биха могли да вървятъ часове и часове подредъ безъ почивка. Тѣхнитѣ леки сандали не правятъ никакъвъ шумъ. Дългитѣ имъ пелерини, които достигать до глезенитѣ, сѫ практични и живописни» ...
«Единъ четникъ вѣрваше, че Англия ще се върне на тезата на Гладстонъ: «Македония на македонцитѣ». Всички заявяваха, че сѫ готови да постигнатъ автономията на Македония даже и ако трѣбва да жертвуватъ живота си въ тѣзи усилия.
«Следъ като изминахме почти 50 мили, стигнахме до единъ малъкъ хотелъ. На другия день се намѣрихъ на мѣстото, отъ кѫдето бѣхъ тръгналъ, и имахъ време да посветя мислитѣ си на така острумно наречения «Ключъ на Балканитѣ». Въ сѫщность има правото да носи това название. Географическото ѝ мѣстоположение и характера на населението и правятъ отъ нея една страна, която ще играе важна роля въ работитѣ на югоизточна Европа. Когато следъ примирието, следъ голѣмата война, бѣ свикана мирната конференция въ Парижъ, македонцитѣ протестираха противъ анексията на голѣма часть отъ териториитѣ имъ къмъ Сърбия и Гърция. He се отдаде никакво внимание на тѣзи протести, въпрѣки че г. Джеймсъ Баучеръ, бившъ кореспондентъ на в. «Таймсъ» на Балканитѣ, който се намираше тогава въ Парижъ, бѣ издигналъ гласъ, за да посочи рисковетѣ, които изникваха отъ такова решение. Въ 1920 година следъ ратифицирането на Ньойския договоръ, македонцитѣ се опитаха наново да се борятъ по легаленъ начинъ, но това бѣ само за много малко време. Тази фаза бѣ ефимерна, защото нито сърбитѣ, нито македонцитѣ сѫ свикнали на легални методи. Тя бѣ скоро последвана отъ възстановяването на старата революционна организация съ борбата си за автономия.
«Какъвъ ще бѫде изходътъ на тази борба ? Настоящето положение, което не е друго освенъ държава въ държавата, не може да продължи за винаги. Въ момента, въ който революционната организация счете, че средствата ѝ ще и позволятъ да действува, удара ще бѫде неизбѣженъ. Никой не
*. За справка е използувано известието по това изявление въ римския вестникъ «Илъ Месаджеро», отъ 9 януарий 1924 година.
174
ще може да каже какви ще бѫдатъ последствията. Но, неоспоримо е, че борбата е предстояща. А този фактъ е достатъченъ, за да предизвика една атмосфера на нервозность между балканскитѣ държави. Гърция, която сподѣлл съ Сърбия отговорностьта за администрацията въ Македония, ще бѫде сѫщо засегната ако революционната организация се реши за открита борба. Първата грижа на Гърция е винаги запазването на Солунъ, когото македонцитѣ считатъ за тѣхна столица. Затова въ Атина правятъ всички усилия да държатъ далече отъ морето македонцитѣ. Но това пъкъ притеглюва срещу гърцитѣ вражеството на нѣкои гогославянски срѣди, които желаятъ да завладеятъ това пристанище.
«Така, въпроса за Солунъ предизвиква множество предположения. Сѫществува едно доста важно течение въ Югославия, което е за анексията на този градъ къмъ последната. А това нѣма да може да се реализира поради опозицията на македонцитѣ. Това е точно, което може да послужи евентуално като база за бѫдещи преговори между сърби и македонци. Една задоволена Македония, имаща излазъ на Егейско море съ Солунъ, би могла да служи като полезна трапеза за амбициитѣ на българитѣ и на сърбитѣ. Тя не би искала да постави дирижирането на политиката си подъ контрола на София и би допринесла, за да се преодолѣе недовѣрието спрѣмо България, сѫществуваще въ този моментъ въ Бѣлградъ.»
Среща съ Александровъ е ималъ и кореспондента на будапещенскии вестникъ „Еко дьо Данкзбъ" г. Едуардъ Лонгъ, чиито впечатления вестникътъ изнася въ броя си отъ 6 ануарий 1924 година :
«Донасятъ ни храна и самъ Александровъ иска да ни поднесе, и докато се хранимъ, той ни говори за борбитѣ и за надеждитѣ си. Той нѣма да остави орѫжието докато Македония не е освободена. Неговата вѣра ще устои на всичко. Ако той загине, друти ще го замѣстятъ, така както той е замѣстилъ други... Старци, жени, деца, всички допринасятъ за освободителното дѣло. Всички сѫ еднакво предани и знаятъ да пазятъ тайнитѣ, които имъ се повѣряватъ. Александровъ ми дава да чета уставитѣ на организацията, вѫтрешнитѣ правилници : всичко е тамъ показано въ подробности; наказанията и наградитѣ — всичко е предвидено. Забранено е, при най-строги наказания, бандитство, кражба, пиянство; правилата се отнасятъ до всѣкакъвъ видъ въпроси както мѣстни, така и общи, и представляватъ една истинска сбирка отъ закони, закони уважавани и изпълнявани най-бързо. По-голѣмата часть отъ комититѣ не пушатъ и не пиятъ и самъ Александровъ имъ дава примѣръ съ своя умеренъ животъ.
Всѣки има свои опредѣлени функции, всѣки е гордъ, че допринася съ своята работа на общото дѣло и, както ми казва Александровъ, турцитѣ сѫ на страната на българитѣ и другитѣ македонски националности. Сѫществуватъ чети турски и мусюлманскитѣ войводи сѫ измежду най-смѣлитѣ и най-добритѣ.
He трѣбва да се мисли, че комитаджиитѣ сѫ бандити, които се отдаватъ на кражби и на кръвопролития : напротивъ, откато Александровъ е начело въ тия мѣста, сигурностьта е станала пословична. Ако комитаджиитѣ прибѣгватъ до системата на бомбитѣ и ножа, това е защото, както ми каза Александровъ, никаква легална борба не е възможна въ Македония. Дисциплината на комитаджиитѣ е желѣзна и тѣхната самоотверженость отива до пожертвуване на живота : за тѣхъ живота не важи нищо когато се касае да го посветятъ на това висше и свѣто дѣло. Александровъ е навсѣкѫде и никѫде...»
Сръбската преса изрази горчивото си неудобрение задето вестници като „Таймсъ" публикували изивленията на Александрова. Измежду чуждестраннитѣ журналисти, които съ симпатии сѫ бранили македонската кауза по онова време или и по-късно, нека посоча тукъ имената поне на Болеславъ Тахауеръ, аташе по печата въ софийската
175
унгарска легации, неизмѣненъ приятель на Македония ; Жоржъ Нурижанъ, кореспондентъ на италиански вестници, който е писалъ и книги върху проблемитѣ на нашето отечество; Уолтъръ Колинсъ, кореспондентъ на лондонския вестникъ „Таймсъ”, Полъ Жантизанъ, сътрудникъ на „Газетъ дьо Лозанъ" и на парижкия „Льо Танъ”, Жоржъ Ато, кореспондентъ на „Льо Танъ" отъ София; Итало Дзингарели, сътрудникъ на торинския вестникъ „Стампа"; Валтеръ Брелъ, кореспондентъ на германски вестници. Нѣкои отъ тѣхъ — напр. Тахауеръ и Колинсъ — лично се срещаха съ Т. Александровъ.
Разбира се, тукъ не изброяваме журналисти или публицисти, които нѣмаха постоянно мѣстожителство въ София, като напримѣръ сътрудника на „Kpиcчянъ Сайънсъ Мониторъ" г. Маркъмъ, сътрудника на „Последния Новости" г. Немановъ и други.
Сръбската преса, както и самата сръбска държавна политика, всѣкога се е стараела да застрашава потиснатитѣ народности и чрезъ политическитѣ съюзи на Бѣлградъ съ разни чужди държави. Най-често Сърбия се е опирала върху съюза си съ Франция, както и съ рѫководената отъ френската политика групировка „Малко Съглашение”, въ която влизаха Югославия, Ромъния и Чехословакия ; а по-късно „Балканското Съглашение" — Югославия, Ромъния, Гърция и Турция. Но закани срещу поробенитѣ области сѫ oтпpaвяни отъ сръбската преса и когато се стигна до споразумение между Бѣлградъ и Римъ, напримѣръ около 1923 година и малко по-късно. Открито се заявяваше въ шовинистическитѣ сръбски вестници, че подиръ това споразумение щѣлъ да бѫде сложенъ край на всички антисръбски прояви. На простъ езикъ това означаваше, че убийствата и грабежитѣ ще се увеличатъ особено въ Македония.
Отъ военно гледище държавата на сърби, хървати и словенци нѣмаше защо да се опасява отъ съседнитѣ и Албания, България и Унгария. Но въпрѣки това тя постоянно се въорѫжаваше, като сключваше голѣми заеми отъ чужбина, особено отъ Франция. Нейниятъ страхъ бѣ, че „собственитѣ" и народи ще възстанатъ и ще я разрушатъ.
Срѣдъ чуждия свѣтъ, обаче, не престанаха изобличенията срещу тиранията.
„Обсървъръ”, авторитетенъ английски вестникъ, отъ 21 ноемврий 1923 г., публикува статии отъ генералъ Томсонъ, министъръ на въздухоплаването въ Англия. Между другото авторътъ е писалъ :
«Тодоръ Александровъ, въ стихията на силитѣ си, въпрѣки че се твърди, че е слабъ въ гърдитѣ, е човѣкъ съ несломима енергия и съ стоманена воля. Той приготовлява въ този моментъ едно страшно орѫдие и може да живѣе достатъчно, за да си послужи съ него единъ день. Неговиятъ идеалъ е да види Македония независима въ рамкитѣ отъ 1912 г... За съжаление, Бѣлградското правителство не престава да се страхува отъ българска хегемония и прахосва човѣшки жертви и срѣдства, за да подържа една излишна пропаганда. За да я оправдае продължава едно нечовѣчно потисничество.
Ако балканскитѣ държави можеха да се разбератъ върху едно разрешение, единодушно взето, по македонския въпросъ, безъ интервенцията на великитѣ сили, бихме присѫствували на една приятна картина на солидарность на Балканитѣ. Въ противенъ случай не трѣбва да се забравя, че
176
западнитѣ правителства, Европа и Съединенитѣ Американски Щати сѫ заедно отговорни за настоящето положение...»
Италианското списание „Вита Италиана" въ броя си отъ м. ноемврий 1923 г. подъ заглавие „Единъ въпросъ отъ компетентность на Обществото на народитѣ”, пише :
«Този въпросъ е денационализаторската политика, водена отъ гръцкитѣ и сръбски власти въ Македония — страна, която живѣе подъ свирепо потисничество. Затворитѣ сѫ препълнени съ политически затворници. Мѫже, жени и деца умиратъ всѣки день вследствие изтезанията на които сѫ били подложени. Грабежи, убийства и насилия сѫ на всѣкидневенъ редъ.
Въпрѣки всичко преследваната цель се отдалечава всѣки день повече. Гърци и сърби казватъ, че въ Македония не сѫществува български елементъ, нито ромънски и албански. Голѣмъ брой отъ тѣзи последнитѣ се видѣ заставенъ да хване орѫжието и планинитѣ. Умножаватъ се сблъскванията между тѣзи чети и жандармерията. Процеситѣ въ Скопйе, Куманово, Щипъ, Прилѣпъ и Тетово доказватъ, че революционната борба въ Македония се засилва. Думата е на Обществото на Народитѣ».
Подъ заглавие „Македонската Трагедия" виенския „Райхспостъ" отъ 6 янyapий 1924 година пише между другото следното :
«... Македония не престава да бѫде българска земя. Всички изтъкнати слависти, започвайки отъ Добровски до Ягичъ, признаватъ, че черковния езикъ на стария славянски е единъ българо-македонски диалекъ и сговорно свидетелствуватъ, че езика говоренъ въ Македония е български говоръ. Отъ историческо гледище Македония сѫщо принадлежи на България. Охридъ бѣ първия центъръ на българската култура въ миналото. Тази мѣстность запази своя чистъ български характеръ презъ отоманската окупация. Македония бѣ подъ сръбско владетелство за четиридесетина години (1330-1370). Преди 1860 година сръбскитѣ учени не отричаха българския характеръ на Македония. Много по-късно сърбитѣ, виждайки че претенциитѣ имъ къмъ Адриатика не можеха да се реализиратъ, обърнаха погледа си къмъ Солунъ. За тази цель, «сръбската наука» провъзгласи чисто и просто Македония като сръбска провинция. Бѣлградъ никога не можа да прости на Ягичъ, че не е нарисувалъ на картата Македония съ боята на Сърбия, по сѫщия начинъ като Босна и Херцеговина. Сѫщо бѣ произнесена анатема срещу чехскитѣ учени и историци, които показаха повече респектъ къмъ науката отколкото Бѣлградъ искаше...»
Презъ сѫщата година, покрай редица други статии въ италианската преса, въ Миланския вестникъ „Амброзияно" г. Итало Сулиоти публикува следната свои кореспонденция :
«Македонскиятъ въпросъ, пренебрегнатъ и забравенъ отъ разнитѣ дипломатически канцеларии, игнориранъ отъ множество конгреси и конференции, е все още живъ и по-страшенъ въ неговата правдива простота. Всичкитѣ кървави вѫзли на Балканската трагедия се събиратъ неизбѣжно около една единствена ось : Вардаръ.
Нуждно е да се обясни : не трѣбва да си представляваме Македония като една държавна единица, организирана и готова да увеличи изведнажъ тежестьта на политическото и военно положение на Балканитѣ.
Но този македонски въпросъ е много по-опасенъ отколкото се мисли въ Европа. Тѣзи македонци, смѣли и готови на всичко, които обичатъ съ отчаяна и дива любовь тѣхното измѫчено и опустошено отечество, могатъ да създадатъ тежки и нескончаеми грижи на държавнитѣ мѫже, които си въобразиха, че сѫ ги изличили съ единъ замахъ на перото. Понеже трѣбва да се знае, че македонецътъ е смѣлъ, интелигентенъ и безстрашенъ.
Македонскитѣ емигранти, които вие срещате въ най-добритѣ хотели въ
177
Лондонъ, Парижъ и Виена, безупречно облечени, мистериозни, са сѫщитѣ, които единъ месецъ по-късно ще ходятъ съ пелерината и навивкитѣ на комитаджиитѣ въ Македония и тамъ, до нѣкой дънеръ или нѣкоя скала при Гостиваръ или Щипъ, съ пъленъ патрондашъ и съ пушка на рамо ще гледатъ втренчено пушека на далеченъ пожарь, пожара на нѣкое село, което сърбитѣ сърбизиратъ.
Европа има една неплатена смѣтка на тѣзи чети на скоростьта и смѣлостьта.
Нито г. Ллойдъ Джорджъ, нито г. Клемансо сѫ искали — въ конференциитѣ за мира — да си припомнятъ за тѣзи фактори, малки, но опасни, на една нова формираща се история.
Би било добре, щото новитѣ държавници на западна Европа да не повторятъ старитѣ грешки, и да си дадатъ точна смѣтка какво представлява огъня на македонското движение, който блещука заплашителенъ посрѣдъ Балканитѣ.
Тамъ единъ день, рано или късно, но неизбѣжно, фатално, по причини, които логиката и човѣшката волл не искатъ да разбератъ, ще избухне единъ ужасенъ ударъ между народитѣ ; тамъ една невидима рѫка ще запали скритата жарь, за да хвърли върху заспалата въ ласкателнитѣ рѫце на тѣзи бъбриви демокрации, пламъка на последната война». [*]
Заглавието на «Нувелъ Маседониенъ», бюлетинъ на ВМРО на френски езикъ.
И голѣмитѣ учени въ културнитѣ страни не преставаха да изнасятъ истината върху Македония. Така, известниятъ френски славистъ г. Андре Мазонъ публикува презъ 1923 година една книга съ заглавие „Славянски разкази отъ юго-западна Македония". Основавайки се на лични изследвании и изучвания г. Мазонъ изтъква въ книгата си, че езикътъ, говоренъ отъ жителитѣ на мѣстноститѣ, отъ него посетени, въ Леринска и Воденска области, е най-западния диалектъ на българския езикъ.
За това му становище г. Мазонъ бѣ нападнатъ отъ сръбската преса и разнитѣ „Научни" cдpyжeния на Бѣлградъ.
„Нииръ Истъ" отъ 31 януарий 1924 г. писа, че въ дружеството за Близкия Изтокъ сѫ изнесени сказки за Македония. Единъ отъ
*. За справка «Нувелъ Маседониенъ» № 27 отъ 5 Септемврий 1924 г.
178
главнитѣ оратори е билъ генералъ Томсонъ, новиятъ английски министърпь на въздухоплаването. Той е казалъ, че е добре запознатъ съ македонския въпросъ, понеже го е изучилъ презъ Балканската война въ 1912 г., тъй като презъ това време тоя е следѣлъ деиствията на сръбската, гръцката и българската армии въ Македония, въ качеството си на военно аташе. Неговитѣ лични наблюдавания сѫ го убедили въ българския характеръ на тѣзи мѣста, населени главно съ български елементъ.
Следъ като е разгледалъ дейностьта на ВМРО, които иска да бѫдатъ респектирани елементарнитѣ права, цивилни и политически, на жителитѣ въ Македония, Томсонъ изтъкналъ, че всѣки съвестенъ човѣкъ не може да нѣма симпатии къмъ каузата бранена отъ Организацията и отъ македонскитѣ братства. Колкото се отнаси за революционното движение водено отъ Т. Александровъ, то чисто и просто предизвиква възхищение — е казалъ оратора. Организирането на „четитѣ" е една прекрасна институция ; влиянието ѝ е грамадно.
Следъ това е говорила Леди Гроганъ, която между другото е казала, че не е правилно да се говори за българско малцинство въ Македония, защото българитѣ тамъ сѫ мнозинството. Ораторката смѣта, че е смѣшно да се твърди, че Македония била въ сѫщность „южна Сърбия”, и доказа съ факти, че въ тази „Сърбия" нѣма даже нито единъ сърбинъ. Мѫчно е да се предвиди по кой начинъ македонскиятъ въпросъ ще бѫде разрешенъ, каза Леди Гроганъ, но духътъ на македонцитѣ никога нѣма да умре.
„Льо Соаръ" отъ Брюкселъ отъ 22 ноемврий 1923 г. публикува статия подъ заглавие „Ще бѫде ли Македония скоро независима?”. Ето нѣколко пасажи :
«Единъ виденъ белгийски дипломатъ, живѣлъ дълги години въ тѣзи страни и единъ отъ най-добритѣ наши познавачи на балканскитѣ проблеми, когото азъ имахъ щастието да срещна презъ време на моето пѫтуване, ми казваше :
Разрешението на македонския въпросъ би било, да се даде на тритѣ разпокъсани части, българска, сръбска и гръцка, на тази земя, следъ като се съединятъ, независимостьта. Но би било необходимо да се осигури живота на младата държава и да се покровителствува срещу влиянието или целитѣ на разнитѣ съседи, както и срещу неопитностьта ѝ. Би било сѫщо необходимо да ѝ се гарантира вѫтре една стабилна форма и лишена отъ онѣзи конфликти, които виждаме въ политиката на множество балкански държави. Затова би трѣбвало сама Европа да вземе, ясно, твърдо, рѫководството на новата държава. Азъ нѣмамъ намѣрение да искамъ, разбира се, една интернационализация, която не би дала никакъвъ добъръ резултатъ. Но говоря за едно ефективно управление, за гаранция на Обществото на Народитѣ, което, съ това би наистина влезнало въ ролята си...
Чакайки, Македония, още не сѫществуваща като държава, притежава една вѫтрешна първокласна организация. Но тази организация е тайна и мистериозна.
Говорихъ въ България и вънъ съ множество македонци, чиито имена обещахъ да не изнасямъ. Тѣ сѫ резервирани. Но сигурно е, че тѣхната организация предвижда групи извънредно солидно стегнати и добре въорѫжени, финанси, и даже кадри отлично подготвени. Една администрация и едно представителство въ странство, които, ако и да не сѫ акредитирани, не сѫ по-малко влиятелни. Начело на тази организация се намира винаги неуловимия войвода Тодоръ Александровъ.
Пиеръ Дей.»
179
„Чикаго Дейли Нюсъ" публикува, отъ месецъ януарий 1924 г. насамъ — трета статия отъ кореспондента си Уолтъръ Колинсъ. Между другото въ нея се казва :
«Както ние вече изтъкнахме, цельта на Революционната Организация е да постигне автономията на тритѣ части на Македония, по настоящемъ подчинени на Сърбия, Гърция и България респективно...
Чужденцитѣ запитватъ често какво прѣчи на македонцитѣ да водятъ легална борба, вмѣсто да си служатъ съ сила. Причината е, че турцитѣ не я позволяваха, а сърбитѣ, както и гърцитѣ, отказватъ да признаятъ на македонцитѣ дори свободата на думата и на мисъльта.
Това поставя особено американскитѣ мисионери въ едно много деликатно положение. Тѣхнитѣ училища, създадени къмъ 1890 г., трѣбваше да затворятъ вратитѣ си презъ 1913 г. Повече отъ двадесеть учители преподаваха въ тѣзи училища, кѫдето се говореше български езикъ. А отъ момента когато Сърбия и Гърция окупираха Македония, тѣ наложиха тамъ тѣхнитѣ езици. Мисионеритѣ видѣха, че освенъ преподаването на единъ новъ езикъ, тѣ трѣбва да промѣнятъ цѣлата тѣхна система. На края тѣ се видѣха принудени да затворятъ училищата си... Голѣма частъ отъ ученицитѣ на американскитѣ училища въ Македония емигрираха въ Щатитѣ, кѫдето се показаха достойни за гостоприемството, което имъ бѣ дадено.
Въ тѣхната борба противъ Сърбия, македонцитѣ можаха да намѣрятъ една допирна точка съ хърватитѣ и словенцитѣ. Последнитѣ бѣха частъ отъ австро-унгарската империя, но мирния договоръ присъедини териториитѣ имъ къмъ Сърбия. Тѣ не сѫ доволни отъ това и г. Стефанъ Радичъ, лидеръ на земедѣлската партия, подкрепенъ отъ депутатитѣ на неговата партия, отказа да участвува въ дебатитѣ въ Скупщината. Както Тодоръ Александровъ за Македония, Радичъ иска автономията на Хърватско, но той се задоволява за сега съ легални срѣдства. Трудно е да се разбере дали сѫществува нѣкакво споразумение между Александровъ и Радичъ, но естествено е, че между тѣхъ има едно течение на симпатия. И нищо чудно ако се стигне до нѣкакво споразумение.
Въ много столици на Европа, централна и юго-източна, ВМРО има свои представители, които сѫ винаги готови да ѝ дадатъ сведения и тѣхната подкрепа въ случай на нужда. Въпрѣки тенденцията на френската политика да се харесва на Югославия, Ромъния и Полша, Италия и Унгария не скриватъ симпатиитѣ си къмъ България по поводъ македонския въпросъ.
Така, европейскитѣ интереси сѫ заангажирани и тѣ сѫ, които създаватъ македонския въпросъ.
Заключавайки, трѣбва да се каже, че Македония продължава да е «барутния складъ» на Балканитѣ».
Нѣкои отъ кореспондентитѣ на чуждестранната преса проявиха искренни симпатии къмъ нашето освободително дѣло, основна проучиха македонския въпросъ и не еднажъ съ перото си защитиха каузата на поробеното ни отечество.
Въ приложение [23] сѫ дадени нѣкои извадки отъ чуждата преса, която правилно очертава тираничнитѣ сръбски и гръцки режими въ Македония, посочва нейното славянско население като българско и често застѫпва идеята за независима Македония. На края въ тоя прегледъ на печата се намира и писмо отъ Т. Александровъ до единъ бѣлградски вестникъ.
* * *
Направениятъ до тукъ кратъкъ прегледъ на борбата се отнася до смъртьта на Т. Александровъ, тоестъ до месецъ августъ 1924 г.
180
Срещу тѣзи народни усилия за освобождение Бѣлградъ намѣри добъръ съюзникъ въ лицето на тогавашното земедѣлско българско правителство. Осветления по този въпросъ се намиратъ въ следващия отдѣлъ.
Значката на ВМРО, давана за храбрость и заслуги.