Спомени. II. Освободителна борба 1919 - 1924 г.
Иванъ Михайловъ

ЧАСТЬ ПЪРВА

Македония наново подъ сръбско и гръцко робство

 

V. РЕВОЛЮЦИОННА РАБОТА ВЪ РАЗЛИЧНИТѢ ОКОЛИИ  [*]

 

Начало на организирането. — Политическата цель на ВМРО. — Окрѫжно писмо на Т. Александровъ относно конкретнитѣ искания на ВМРО. — Защо ВМРО нареди презъ ноемврий 1920 г. да се гласува за комунистическата листа. — Дейностьта въ Царево-селска околия. — Кочанска околия. — Сражение при с. Калиманци. — Наказание на Мите Соколарски и Шеретовъ. — Ренегати въ услуга на сръбската власть. — Държавното „Удруженйе противъ бугарскихъ бандита”. — Протести на сръбски вестници срещу държавнитѣ банди. — Кратовска околия. — Щипска околия. — Бѣгства отъ сръбскитѣ затвори. — Нападение надъ Каламатиевъ. — Сражение при с. Люботенъ. — Сръбската колонизация и нападението надъ с. Кадрафаково. — Кумановска околия. — Кой бѣ Кръсто Лазаровъ. — Сражение на Цвѣтанъ Спасовъ при с. Тополовикъ. — Скопска околия. — Велешка околия. — Никола Пито Гулевъ. — Илия Кушевъ. — Деиность въ Струмишки, Солунски, Сѣрски и Битолски окрѫзи. — Афери въ Струмишко. — Четата на Г. Въндевъ. — Чучковъ въ Малешевско. — Радовишка околия. — Арсо Локвички. — Илия Дигаловъ. — Любомиръ Весовъ

  

Краткиятъ разказъ на четника Медаровъ ни споменава, че Революционната Организация разполага още презъ срѣдата на 1922 година, а и по-рано, съ въорѫжена селска милиция въ поробенитѣ краища на Македония ; че събира пари отъ народа ; раздава правосѫдие и проче. Обаче не се стига така бързо до това положение. На Александрова наистина се налагаше; — както казва нашия народъ — съ игла кладенецъ да копае. И той успѣ, въпрѣки неблагоприятнитѣ условия, които по-горе изброихме.

 

Организирането сега вървѣше все пакъ много по-бързо нежели при създаването на ВМРО въ турския режимъ. [**] Всрѣдъ народа

 

 

*. Разпредѣлението по революционни окрѫзи и околии се запази както бѣ презъ турския режимъ, независимо че сега Македония бѣ разкъсана между съседнитѣ държави. Ето това разпредѣление :

 

БИТОЛСКИ ОКРѪГЪ — съ околии : Костурска, Леринска, Битолска, Прилѣпска, Крушовска, Демирхисарска (съ Гяватъ колъ), Кичевска, Охридска, Стружка, Дебърска, Рѣсенско-Прѣспанска.

 

СКОПСКИ ОКРѪГЪ — съ околии : Скопска, Тетовско-Гостиварска, Кумановска, Паланечка, Кратовска, Кочанска, Царевоселска, Щипско-Свети Николска, Велешка.

 

СОЛУНСКИ ОКРѪГЪ — съ околии : Солунска, Кукушка, Енидже-Вардарска, Воденско-Мѫгленска, Караферско-Негушка, Гевгелийска, Тиквешка.

 

СѢРСКИ ОКРѪГЪ — съ околии : Сѣрска, Демиръ-Хисарска, Драмско-Кавалска, Неврокопска, Мелнишка, Разложка.

 

СТРУМИШКИ ОКРѪГЪ — съ околии : Поройска, Дойранска, Струмишка, Малешевска, Радовишка, Петричка, Горно-Джумайска.

 

**. Който иска да узнае нѣщо повече по създаването на ВМРО презъ 1893-1894 г., както и за нейното развитие при турския режимъ, най-обширни сведения може да намѣри въ книгата на Христо Силлновъ «Освободителнитѣ борби на Македония». За жалость, той не успѣ да напише своя трети томъ за времето отъ Хуриета (1908 г.) до Балканската война. Въ тоя периодъ личностьта на Т. Александровъ, като възстановитель на ВМРО, излиза на преденъ планъ въ македонското движение. Разочарованъ отъ политиката на младотурцитѣ, наново пое нелегалния животъ и добре познатия отъ миналото Христо Чернопѣевъ, главенъ рѫководитель на струмишкия революционенъ окрѫгъ. Тодоръ бѣ подбралъ добри войводи : Петъръ Лѣсевъ бѣ въ Велешко; той бѣ отъ стара България ; може да го наречемъ интеграленъ идеалистъ. Въ Радовишко действуваше Христо Симеоновъ. Въ Кумановско изпитаниятъ Кръсто Лазаровъ. Въ Скопско, чийто прославенъ войвода Василъ Аджаларски младотурцитѣ бѣха убили докато бѣ още легализиранъ, смѣло се подвизаваше Лазаръ Велковъ отъ село Дивля. Почти въ всички околии наново започна борческа деятелность. Самъ Александровъ, до войната, се движеше нелегално предимно въ Кукушко и Солунско. Най-видимия белегъ на тоя периодъ бѣха динамитнитѣ атентати, извършени въ разни македонски градове, както и по желѣзопѫтнитѣ линии. Нѣколко атентати станаха и въ Солунъ. Следъ избухналитѣ въ Щипъ и Кочани бомби, при което имаше човѣшки жертви, турцитѣ се бѣха нахвърлили върху беззащитното българско население и избиха мнозина. Възбуждението поради това въ България бѣ голѣмо. Тия събития се смѣтатъ и като непосрѣдственъ поводъ за обявяване на войната срещу Турция.

 

Добре е да се прочетатъ и споменитѣ на стари дейци, които сѫ издадени отъ Македонския Наученъ Институтъ въ София между дветѣ свѣтовни войни.

 

112

 

 

живѣеше борческата традиция, а наличнитѣ условия на живота, тежкия вражески режимъ, подпомагаха дѣлото на Тодора. He бѣха нуждни дълги проповѣди и увещания, за да нарами селянина пушката, както това се е явявало потрѣбно двадесеть и седемь години по-рано.

 

Спомнямъ си какъ моятъ кумъ Ване попъ Ефремовъ ми е описвалъ организирането на с. Нѣманици въ Овче-поле лично отъ Дамянъ Груевъ. Гoлѣмиятъ апостолъ, като учитель въ Щипъ, е посетилъ селото заедно съ п. Ефремовъ, който е единъ измежду първитѣ посветени въ революционната мрежа на града. Извикали селския коджабашия (кмета) и Даме започналъ беседата. Кметътъ отначало не искалъ и да чуе за нѣкаква тайна работа противъ турската царщина. Но Груевъ съ подбранъ тонъ и доводи, за които е билъ майсторъ, непрестанно наблѣгалъ върху духа и съзнанието на селянина. Часоветѣ минавали, превалила полунощь, петлитѣ запѣли въ зори и разговорътъ не свършвалъ. Отъ умора ли бѣ, отъ убеждение ли — казваше п. Ефремовъ — кметътъ най-сетне стана, подаде коравата си дѣсница на Даме и извика : „Е, биде, оланъ даскале ! Да е честито !". Това е билъ решителниятъ моментъ за Нѣманици, което столѣтия до тогава безропотно е понасяло турската власть. Занапредъ то ще бѫде измежду най-преданнитѣ и борчески села на ВМРО, ще живѣе съ нейнитѣ стремлении десетилѣтии подъ редъ, и ще даде надъ двадесеть души нелегални четници.

 

Отъ такива усилия, повтарямъ, Александровъ не е ималъ нужда въ 1920 г. всрѣдъ нашитѣ селяни. Тѣ съвсемъ не бѣха така свити, както въ 1894 година. Боравили бѣха съ много тайни, свикнали съ рискове, служеха си отлично съ орѫжие — нѣща, за чието възприемане Груевъ и Дѣлчевъ трѣбваше да увещаватъ.

 

Тактъ и сега бѣ необходимъ, за да се спечели довѣрието на селото. Тодоръ го притежаваше въ изобилие.

 

Познаваше и душата на народа. Ще спомена тукъ единъ характеренъ примѣръ. На едно тайно събрание на селяни, които е съветвалъ да се организиратъ за борба, обажда се измежду групата възрастенъ човѣкъ „Арно викашъ, господинъ Тодоре ; ама я съмъ далъ клетва на началнико. Той поиска отъ мене и други селяни да се закълнеме, че нѣма да приемаме комити. Затова мене не ме смѣтайте у организацията". Касае се до маневра на сръбски околийски началникъ, който — следъ като е заплашвалъ — е исскалъ да използува богобоязливостьта на неуки хора. Но Тодоръ разяснява на селянитѣ, че сърбина действува съ своята власть тъкмо противъ Божиитѣ заповѣди и запитва : „Ти изглежда, си забравилъ старата клетва, що си давалъ предъ ВМРО на младини — да се боришъ докато Македония се освободи. Коя клетва е по-важна — първата, или тая новата ?" Всички присѫствуващи започнали да викатъ : „Старата клетва трѣбва да се пази !.." ; а и самиятъ старецъ, успокоенъ и радостенъ, високо заявилъ : „Така си е, така си е. Началнико лаже !" И наново става, заедно съ останалитѣ, добъръ членъ на тайната организация. Необходими бѣха и познания за мѣстнитѣ условия,

 

113

 

 

и лични връзки, каквито Тодоръ сѫщо имаше въ областитѣ около Осоговската планина още отъ турския режимъ. Отъ неоценима полза — споменахъ вече — му бѣха старитѣ куриери и дейци, родени въ тия краища, голѣмъ брой отъ които още бѣха живи, а нѣкои се явиха и като авангардъ преди личното появяване на Тодора. Думата на тия хора предъ селянитѣ бѣ зачитана ; тѣхниятъ съветъ цененъ и търсенъ. Нѣкои се радваха на завидно обаяние всрѣдъ осоговскитѣ села ; такъвъ бѣ напримѣръ бившиятъ, отъ турския режимъ, кочански войвода дѣдо Симеонъ Клинчарски отъ с. Пресека. Народътъ съ години бѣ установивалъ честностьта и храбростьта на тия свои деятели и повѣрвалъ, че тѣхното старание има за цель да докара добро на него — на народа, — а не лично на тѣхъ. И затова една проста препорѫка или заповѣдь на подобенъ неукъ, но свой човѣкъ, успѣваше всрѣдъ селянитѣ повече нежели, нескончаемитѣ пледоарии на чуждъ, па макаръ и много ученъ апитаторъ.

 

Хора като опоменатитѣ се намираха и за Царево-селоко и Паланечко. По този начинъ бързо можаха да се установятъ връзки, намѣрятъ вѣрни ятаци, а безъ много бавене да се създадатъ и значителни организирани селски ядра въ цѣлата планинска область на дѣсно отъ Брѣгалница.

 

Съ явяването на първитѣ нелегални чети тия ядра се разширяваха въ всѣко село, като се стигна до масовото заклѣване на селянитѣ като членове на ВМРО, която тѣ считаха свои организация. Действително, тя още презъ режима на турцитѣ обгръщаше въ редоветѣ си и последния нашъ селянинъ. Едва ли нѣкога на Балканитѣ е сѫществувало до такава степень селско движение, което да има подъ знамето си абсолютно всичко, което е селско. Разбира се ВМРО бѣ нѣкога включила въ себе си, и градското население, и затова бѣ стопроцентно народна организация, дѣлото и народно дѣло.

 

Сега се вървѣше по познатата отъ миналото система на организиране. Избираха се селски рѫководители, селски войводи начело на милицията ; имаше селски сѫдилища ; членоветѣ наскоро почнаха да се облагатъ съ парични вноски ; постепенно все повече хора се въорѫжаваха ; уредиха се канали за вѫтрешни и презгранични връзки, за тайна поща, препращане материали, чети и бѣжанци.

 

Мрежата пропълзява наскоро къмъ Щипско, Овче-поле, Кумановско, Скопско. А слуховетѣ за появяването на четитѣ се носи още по-надалече, отъ село на село, преди за тѣхъ да заговори печата на поробителскитѣ държави. Може да се каже, че цѣлата територия на лѣво отъ Вардара бѣ организирана почти като въ турския режимъ. А дѣсно отъ Вардара ВМРО отбѣгна масовото организиране. Обаче навсѣкѫде се постигна масово повлияване на духоветѣ. Въ гръцка територия (южна Македония) още въ самото начало е прилагана по-различна тактика, съ огледъ на основнитѣ намѣрения на Атина спрѣмо нашето тамошно население. Тая тактика — икономисване на шумнитѣ революционни прояви — по-късно бѣ затвърдена и въ други области на страната.

 

За нелегалнитѣ чети прииждаха доста доброволци. А мисията на

 

114

 

 

четитѣ бѣ повече агитационна, отколкото бойна, За да се икономисватъ жертви и афери всрѣдъ населението, полагани сѫ старания да се избѣгватъ въорѫженитѣ стълкновения съ противника, безъ да се успѣе напълно въ това намѣрение. Станаха нѣкои сражения, които се дължатъ главно на случайности ; твърде рѣдко четитѣ сѫ минавали въ нападение, за да накажатъ нѣкой зле проявенъ индивидъ.

 

* * *

 

Най-непосрѣдствената, бърза задача на ВМРО бѣше да се постави наново на сцената, предъ вниманието на свѣта, нepeшeния македонски въпросъ, когото Сърбия и нейнитѣ пожровители пожелаха да представятъ като ликвидиранъ. Успоредно съ туй се целѣше повдигане духа на поробенитѣ, застрашаване насилницитѣ и измѣнницитѣ ; а едновременно и изразяване на протестъ срещу несправедливитѣ договори, които можеха да донесатъ само нови злини. Първиятъ въорѫженъ протестъ срещу познатата Версайлска политическа система, установена следъ първата свѣтовна война, идваше отъ Македония. Много по-бързо отколкото това стана при турския режимъ, ВМРО успѣ сега да привлече вниманието на широкото общество върху Македония. Съ други думи, македонскиятъ въпросъ бѣ поставенъ на сцената. Това бѣ най-голѣмия успѣхъ на ВМРО и сѫщевременно най-крупниятъ ударъ върху поробителя.

 

Основната цель на борбата не можеше да се промѣни. Въ миналото бѣ автономията, т. е. политическото обособление на Македония. Следъ като страната бѣ разкъсана между съседнитѣ държави, цельта бѣ още по-добре прецизирана чрезъ формулата за географското обединение и самостоятелность.

 

Още презъ турския режимъ ВМРО е настоявала за поставяне на Македония подъ контрола на великитѣ сили. Въ разгара на Илинденското възстание нейнитѣ представители открито искаха намѣсата на Европа, при тия условия : 1) Назначаването, съ съгласие на Великитѣ държави, на единъ главенъ управитель християнинъ, който не е принадлежалъ никога на турската администрации и независимъ отъ Високата порта при изпълнение на неговитѣ длъжности ; 2) Установяване на международенъ контролъ, колективенъ, постояненъ и ползуващъ се съ широки права на санкция.

 

Ако Турциз бѣ приложила членъ 23 отъ Берлинския договоръ, въ пълната му ширина, може би изобщо нѣмаше да се стигне до революционната борба въ Македония и страната постепенно да се оформѣше въ независима държава.

 

Въ всѣки случай, ВМРО имаше винаги предвидъ тази крайна цель. Тя бѣ вписана и въ нейния Уставъ, чийто членъ първи (разгледанъ окончателно въ конгреса отъ м. февруарий 1925 г.) гласи :

 

„Вѫтрешната Македонска Революционна Организация има за цель да обедини раздѣлена Македония въ нейнитѣ геаграфски граници и да извоюва пълна политическа автономия (самоуправление) за нея."

 

Въ приложение 1 сѫ посочени границитѣ на Maкeдoния, така

 

115

 

 

както сѫ означени въ Устава на ВМРО, прегледанъ отъ конгреса въ 1925 г.

 

И легалнитѣ македонски организации въ България гонѣха сѫщата цель. Членъ втори отъ Устава на Съюза на македонскитѣ братства въ България гласи :

 

„Съюзътъ има за цель : а) да ратува по легаленъ начинъ за въздигане Македония въ нейнитѣ географически и икономически граници въ автономна държава, независима отъ балканскитѣ държави”, б) издигане емиграцията въ културно-просвѣтно отношение..." и пр.

 

Тая цель е взета като знаме на борбата и отъ нашата емиграция въ Америка, чийто Уставъ отъ 1928 г., въ членъ втори казва :

 

„Организацията има за цель”, а) Да се бори и работи по легаленъ начинъ за издигането на Македония въ една независима република въ нейнитѣ георграфически и икономически граници, която да гарантира най-ревностно демократическитѣ, социални и икономически права и свободи, задължения и привилегии за всички свои граждани. Държавнитѣ и граждански закони да се основаватъ върху интереситѣ на народа, който да бѫде собственикъ на земята и земнитѣ богатства и въ чиито рѫце да се намира върховната политическа власть...”.

 

Разбира се, съобразно обстановката въ дадено време, рѫководителитѣ на оовободителното дѣло поставятъ известни задачи, които следва да се постигнатъ въ рамкитѣ на конкретната действителность, въ една или друга часть на Македония, която бѣ разкѫсана и въ чиито отдѣлни области бѣха на лице различни режими, различни закони и различни държавни, чужди на Македония политики.

 

Като примѣръ на подобна временна мѣрка сѫ и препорѫкитѣ, които Тодоръ Александровъ даде въ следното свое окрѫжно писмо на 28 юний 1920 година :

 

«До членоветѣ на Вѫтр. М. Р. Организация

въ Македония

и до съмишленицитѣ ѝ задъ границата.

 

Следъ тежката голѣма война (1914-1918 год.), която причини толкова злини и бедствия на сички почти народи въ държавитѣ-победителки, победени и даже неутрални — особено на народитѣ въ цѣла Европа — нашата многоизстрадала героична родина Македония остана пакъ поробена и разпокъсана. Въпрѣки програмата за траенъ миръ въ Свѣтътъ, прогласена отъ председателя на Сев. Американскитѣ съединени държави и приета отъ великитѣ сили на Съглашението, програма, изразена главно въ известнитѣ 14 точки — новото политическо евангелие на народитѣ — при опредѣляне сѫдбата на Македония гласътъ на нейното храбро и измѫчено население не бѣ чутъ, нито изразената съ толкова героични борби негова воля биде зачетена. Но... «не се гаси туй що не гасне»!

 

Борбата за освобождението на Македония ще се продължи, докато се извоюва поне автономно управление за тритѣ части на тая область, сега разпокъсана между Сърбия, Гърция и България. Тая цѣла, обединена, независима или автономна Македония може да бѫде поставена подъ покровителството на Съвета на Обществото на народитѣ или на една

 

116

 

 

отъ великитѣ сили, членове въ него, или даже може да влиза въ Югославянската държава, като равноправенъ членъ въ една федерация, ако сърбитѣ приематъ федеративното управление въ новата държава.

 

Вѫтрешната Организация въ желанието си да улесни извоюване подобно автономно управление за Македония, ако е възможно по легаленъ начинъ — безъ жертви, безъ революции и войни — реши за сега да подкрепи сички сдружения и партии отъ Македония, както и сички политически партии въ др. области на Сръбско-хърватско-словенската държава, които се боратъ за извоюване федеративно управление въ Югославия, като сѣка область се управлява самостойно и влиза като равноправенъ членъ въ федерацията.

 

За постигане горната цель, поканватъ се сички членове и съчувственици на Орг. да работатъ въ следния духъ :

 

1). При общинскитѣ избори, които ще станатъ на 22 августъ т. г., сички които иматъ право на гласъ, да дадатъ гласътъ си за предварително опредлени добри свои съграждани или съселяни, които ще може да защищаватъ най-добре интереситѣ и правата на населението и да улеснатъ спечелването на депутатскитѣ избори.

 

2). Когато ще се произведатъ изборитѣ за учредителното народно събрание (учредителната скупщина), сички избиратели да гласуватъ за най-достойнитѣ мѣстни народни водители, останали да живѣятъ тукъ, които ще могатъ най-добре да се боратъ въ учредителната скупщина, заедно съсъ сички депутати хърватски, словенски, босненски и др., които преследватъ сѫщата цѣль, за извоюване федеративно управление въ Югославия.

 

3). Ако сръбската шовинистична власть попрѣчи, не позволи да се избератъ за депутати мѣстни водители, сички избиратели да дадатъ гласътъ си за комуниститѣ, съ условие последнитѣ да приематъ на първо време да се боратъ за федеративно управление и за прилагане договорътъ за малцинствата.

 

4). Първенцитѣ въ градове и села дето е имало по-рано бълг. училища, заграбени отъ сърбитѣ и превърнати въ сръбски или закрити, да подадатъ заявления до правителството въ Бѣлградъ, съ преписи до съвета на Обществото на народитѣ и до пълномощнитѣминистри на Сев. Американскитѣ съединени държави, на Англия, Франция, Италия, Япония и др., съ които заявления да се иска възвръщането на тѣзи училища на населението, за да учи то децата си на роденъ майчинъ езикъ, както и за прилагането на «Договорътъ за покровителство на малцинствата въ Сръбско-хърватско-словенската държава», които договоръ е изработенъ отъ Съглашенскитѣ държави и приетъ отъ Югославия (прилагать Ви се тукъ нѣколко отпечатака отъ тоя договоръ за рѫководене, както при съставяне на заявленията, така сѫщо и при по-нататъшната работа за прилагането му).

 

Желатглно е заявленията да се подадатъ по-скоро и едновременно отъ повече градове и села, като се съгласятъ, ако е възможно, да сторятъ сѫщото и турскитѣ, влашки др. малцинства, дето има такива.

 

Ако тая легална борба не успѣе, събитията ще ни научатъ какво да правимъ по-нататъкъ.

 

117

 

 

Голѣмата война не е свършена още. Руската съветска република води война на сички страни, покрай другитѣ свои цели, още и противъ насилнишкитѣ договори, изработени въ Парижъ. Турцитѣ въ Тракия и Анадола сѫщо сѫ се фанали за орѫжие и сѫ въвъ война съ Гърция и даже съ Англия и Франция противъ несправедливия миръ, които искатъ да имъ наложатъ. Освенъ Русия, Турция, недоволни сѫ отъ наложенитѣ на победенитѣ държави жестоки, несправедливи и насилнически договори за миръ както цѣлитѣ народи на победенитѣ държави Германия, нѣмска Австрия, Унгария и България, така сѫщо и голѣма часть отъ населението въ държавитѣ победителки и неутрални.

 

Създаденото положение е толкова нетрайно, че сѫ възможни всѣкакви и бързи изненади.

 

Отъ насъ се иска само сплотеность, постоянство, твърдость и усърдна работа, за да се изведе борбата до близъкъ благополученъ край — да изгре пакъ слънцето на свободата надъ нашето поробено отечество Македония.

 

Съ мн. сърдечни поздрави,

Чл. отъ Цен. К-тъ на Орг.

 

Богданъ

 

Македония,

28/VI 920 год.»

 

 

Оригинала на това окрѫжно даваме въ приложение. [16]

 

Виждаме преди всичко, че Тодоръ не изпуска изпредъ очи цѣлостьта на Македония. Щомъ спомене за робството и, веднага изтъва факта, че тя е разпокѫсана. За да се избѣгне раздѣлата на Македония виднитѣ македонски борци сѫ допускали разни политически тактизирания. Така, презъ турския режимъ, Христо Матовъ, Пѣю Яворовъ и други сѫ обсѫждали даже протектората на Австро-Унгарската монархия — които се стремѣше да слѣзне до Солунъ, — само да се запази и осигури цѣлостьта на Македония.

 

Александровъ констатира факта, че Македония е разпокѫсана между Сърбия, Гърция и България. Но когато засѣга другата неправда — потискането на българската народность — той, естествено, не визира България, защото тя не е упражнявала никакво насилие (поне до датата на въпросното окрѫжно) върху националната съвѣсть на македонския българинъ. Споредъ Тодора, не може и да се мисли, че въ Македония има други славяни освѣнъ българи. За тѣхнитѣ училища той се грижи и препорѫчва постѫпки до Великитѣ сили и Обществото на Народитѣ, за възвръщане на тия заграбени училища.

 

Друга важна констатация той прави като изтъква, че волята на народа не е зачетена. А тая воли е изразена чрезъ водеиитѣ до тогава борби, на които не се е обърнало внимание — какго и на тѣхнитѣ цели и задачи. Волята на народа, целитѣ и задачитѣ на неговитѣ борби нѣматъ нищо общо съ онова, което следъ 1944 г. отъ Бѣлградъ и Скопйе декламиратъ сдруженитѣ комунисти и сърби. Достатъчно е да припомнимъ, че тѣ отричатъ българщината на македонскитѣ славяни, за да се схване колко тази воля, както и

 

118

 

 

разбирането на Александрова, се различаватъ отъ денационализаторската политика на Бѣлградъ, възприета и отъ комуниститѣ официално следъ свършека на втората свѣтовна война.

 

Както при Илинденското възстание ВМРО търсѣше намѣсата и контрола въ Македония на Великитѣ сили, така сега отъ нейно име Александровъ препорѫчва Македония да се постави подъ покровителството на Съвета на Обществото на Народитѣ или на една отъ великитѣ сили. Той употрѣбива термина „автономна" покрай израза „независима", смѣтайки очевидно, че докато би била подъ международенъ протекторатъ, страната все още не е напълно независима, или пъкъ защото тия два термина въ сѫщность сѫ твърде близки по значение.

 

Тодоръ приема евентуално Македония да влѣзне и като равноправенъ членъ въ една федеративиа югославянска държава — но при строго опредѣлени условия. Първото отъ тѣхъ е щото тая часть на Македония да бѫде наистина равноправна, което значи, че Бѣлградъ нѣма да ѝ диктува училищната, църковна, икономическа, сѫдебна и пр. политика ; а че тя ще има свой гласъ по всичко това. Другото сѫществено условие, което съвсемъ ясно се вижда въ окрѫжното е, щото българската принадлежность на македонския славянинъ да не се оопорва, нито да се пречи на нейното свободно развитие. Трѣбвало би човѣкъ да е малоуменъ, за да повѣрва, че Александровъ би билъ за Югославия когато тя ще унищожава македонската българщина.

 

При тия условия Александровъ е смѣталъ, че Македония — за която основната цель е нейното обединение и автономность — по своя воля ще може да решава сетне сѫдбинитѣ си. Затова той и не постави като идеалъ на нашата страна влизането въ Югославия, а само като срѣдство, каквото напр. е и временния протекторатъ на Обществото на Народитѣ. Подиръ свършването на протектората Македония, чрезъ свободно изявление на волята си, би решила да остане самостоятелна или да търси други комбинации. Сѫщо при свободно изявление трѣбва да реши дали би останала въ югославска федерация или не.

 

И докато бѣ въ границитѣ на Турция, Македония се стараеше да достигне до пълна автономия ; но това не означаваше, че непрѣменно тя ще се бори за сѫществуването на турската империя, въ която, впрочемъ, както и въ Югославия, имаха думата и други народи, съ по-голѣмо население отъ македонското.

 

И лично съмъ чулъ тълкуванието на Александрова, че федеративното право — ако и бѫде уважено — на Македония въ границитѣ на Югославия, трѣбва да бѫде само единъ етапъ къмъ нейното пълно политическо обособление като самостоятелна държава.

 

Доетатъчно би било едно отъ споменатитѣ условия да остане неизпълнено, особено условието за българската принадлежность на македонскитѣ славяни, и Александровъ би препорѫчалъ борба до край, до сгромолясването на робството, на самата Югославия или на който и да е потисникъ въ Македония. Въ действителность той така и постѫпи.

 

119

 

 

Говорейки за другитѣ малцинства въ нашето отечество, Тодоръ споменава турци, власи и „други малцинства". Има предвидъ албанцитѣ, евреитѣ и малкото цигани. Той не говори за никакви „македонци" като народность ; не ги споменава нито като малцинство, камо ли пъкъ като болшинство. „Македонска нация" за него нѣма, както не и е имало за историята и за свѣта.

 

Резглежданото окрѫжно установява, че Тодоръ е мислилъ и желалъ да се води легална борба. Ако тя не успѣе — казва той — събитията ще ни научатъ какво да правимъ по-нататъкъ. Завоевательтъ наложи нелегалната борба.

 

Донейде въ сѫщия духъ, но съ по-голѣма яснота относно независима Македония Тодоръ направи изявления предъ руския журналистъ Л. Немановъ, редакторъ въ вестника на проф. П. Милюковъ „Послѣдния Новости". Г-нъ Немановъ публикува тѣзи изявления, заедно съ други свои наблюденин върху Югославия, въ френското списание „Меркуръ дьо Франсъ”, въ броя му отъ 1 юлий 1923 г. Ето какво Александровъ е казалъ на г. Немановъ :

 

«Нашиятъ идеалъ, ми заяви Александровъ, това е «Независима Македония» въ границитѣ ѝ отъ 1912 год. Но ние разбираме добре, че при днешнитѣ условия, тоя идеалъ е твърде мѫчно постижимъ. Ние сме склонни да приемемъ автономията на цѣла Македония, т. е. сръбската и гръцката часть, въ недрата на една Югославия, преустроена на федеративни начала. Ние искаме само едно : да се радваме на сѫщитѣ права, които биха имали другитѣ части на Югославия. Нѣщо повече, ако се образува единъ кабинетъ Радичъ или Давидовичъ-Радичъ, организацията е готова да напустне своитѣ революционни методи на борба, и да прегърне легалнитѣ партийни методи. Нека дадатъ на Македония една честна администрация, нека сърбитѣ турятъ края на своята политика, нека престанатъ да затварятъ училищата и да преследватъ нашитѣ попове и учители, и ние ще престанемъ да прилагаме спрѣмо тѣхъ своя революционенъ методъ на борба. Но докато продължава днешната политика на насилие, на произволъ и денационализация, докато сърбитѣ отричатъ сѫществуването на българска народность въ Македония, македонската организация ще продължава своята революционна дейность, като организира за борба цѣлото население. Ние се боримъ и за обединението на Македония, която днесъ е раздѣлена на три части».

 

 

Като бѣлъ день е ясно, че споредъ Тодоръ нашиятъ идеалъ е независима Македония. Това е съвсемъ недвусмислено изтъкнато въ окрѫжно номеръ 303 отъ 22 августъ 1922 година, за създаване спомагателна организация на ВМРО въ Петричкия окрѫгъ, на българска държавна територия, за което ще стане дума по-нататъкъ.

 

Сѫщото становище виждаме въ заключението на едно поздравително окрѫжно писмо, разпратено отъ Тодора до разни органи на ВМРО по случай новата 1924 година. Последнитѣ думи на писмото гласятъ така :

 

120

 

 

«Доволни отъ солиднитѣ позиции придобити отъ ВМРО презъ изминалата година, ние не жалимъ, че тя ни оставя. А навата година ние я посрещаме съ твърда вѣра, че тя ще донесе по-свѣтло бѫдаще за Македония и за свѣта.

 

Отправяйки нашитѣ благопожеланин отъ името на Централния Комитетъ на ВМРО до всички членове на организацията въ Македония, както и на привърженицитѣ ѝ вънъ отъ границитѣ на Македония, ние пожелаваме щото високосната година, кокто сега започва, да бѫде ЩАСТЛИВАТА ГОДИНА, очаквана съ толкова нетърпение не само отъ бореща се Македония, но сѫщо и отъ всички потиснати и обезправени хора на земята.

 

Да живѣе независима Македония ! Да живѣе самоопредлението на народитѣ, братството помежду имъ и дълготраиния и справедливъ миръ въ свѣта.

 

Искрени привети.

 

Членъ на Ц. К. на ВМРО

(п) Тодоръ Александровъ.» [*]

 

 

Хърватитѣ никой не потиска въ народностно отношение, т. е. националното имъ име е зачетено, езика имъ недокоснатъ ; и все пакъ мнозинството хървати — ако не и всички — сѫ за независима хърватска държава. Колко повече ние ще сме противъ Югославия, която иска да ни заличи като народность българска.

 

Вѣрно е, че по онова време нѣкои добри наши родолюбци се надѣваха, че въ една Югославия ще може евентуално да се живѣе нѣкакъ, и да се напредва. Но тия хора си представливаха една идеална Югославия. На умъ не имъ минаваше, че българската или коя и да е друга мѣстна народность въ Македония ще бѫде заличвана. Отъ друга страна тѣ си въoбpaзявaxa, че хърватската нация непремѣнно ще бѫде за югославска обща държава — нѣщо, което съвсемъ не може да се приема като сигурно. А останали само съ Сърбия, Скопската, Битолска и Щипска „жупании" не би имали друга перспектива ошенъ да бѫдатъ посърбени. Къмъ това се стремеше Бѣлградъ даже когато Хърватско и Словения, Босна и Херцеговина влизаха въ общата държава ; още по-круто би се пpoявявaлъ този стремежъ ако тѣ бѣха отцепени.

 

На Александрова бѣ ясно, че голѣма Югославия означава раздѣлянeтo на Балкана на две групи — едната славянска, а другата — неславянска, но еднакво силна. Съревнованието между дветѣ групи би било сигурно, а това никакъ не подпомага мира и хармонията на Балканитѣ, за които нашето движение винаги е апелирало. Изобщо, на Тодора и на македонското движение винаги е било яснo, че нашиятъ въпросъ е македонски, а не югославски.

 

Както множество македонски дeятeли, както цѣлото наше движение, така и Тодоръ бѣ привърженикъ на идeятa за една балканска федерация, поставена на солидни основи, първо условие за които е, разбира се — справедливостьта.

 

 

*. За справка «Нувелъ Маседониенъ», брой 3 отъ 5 Януарий 1924 г.

 

121

 

 

И предъ кореспондента на лондонския вестникъ „Таймсъ" Александровъ е посочилъ, че цельта е да се създаде отдѣлна, автономна държава, съ столица Солунъ. Изявлението е публикувано въ броя на вестника отъ 4 януарий 1924 г. Ето извадки отъ него :

 

«Следъ като седнахъ, имахъ време да разгледамъ всичко наоколо и можахъ да констатирамъ, че ние се намирахме въ една колиба, покрита съ сено, съставляваща всичко една стая, висока само колкото да можемъ да стоимъ прави, и широка три метра. Въ огнището блестѣше огъня и Александровъ започна да ми обяснява причинитѣ, които го подтикнали да се отдаде на този животъ. Неговата идея е отъ Македония да се направи автономна провинция съ столица Солунъ. Той заявява, че населението нѣма да търпи да бѫде владѣно нито отъ Сърбия, нито отъ Гърция, нито отъ България. И понеже настоящитѣ господари на Македония не даватъ на населението никаква свобода на дума и култъ, тя не може да очаква победата на каузата си освенъ отъ въорѫжена борба. Доколкото се отнася до срѣдствата ѝ по отношение на орѫжие и на хора, той казва, че понеже македонцитѣ не се стремятъ за никакви териториални анексии, а само да направятъ невъзможенъ живота на владетелитѣ, провъзгласили се като господари въ Македония, герилата е единствено срѣдство за борба.

 

Запитанъ дали е изключенъ компромисъ между организацията и сегашнитѣ господари на Македония, той отговори, че доста сръбски личности, установени въ Македония, смѣтатъ че настоящето положение е извънредно за интереситѣ на кралството, но че Пашичъ, главния държавникъ на Сърбия, изглежда непреклоненъ въ намѣрението си да унищожи Македония. Но, обясни той. Турция дълги години се помѫчи да я унищожи, но безуспѣшно. He трѣбва да се забравя, че тогава турското население, чийто брой е важенъ, бѣше противъ революционната организация. А понастоящемъ турцитѣ сѫ съ насъ...»

 

 

Съвсемъ изопачено тълкуватъ нѣкои изявленията на Александрова, които имаха значение на подкана къмъ Бѣлградъ да даде елементарни правдини на нашия народъ, обещавайки че ВМРО ще спре революционната си дейность и ще мине къмъ легални средства на борба. Той искаше между другото — освенъ главното условше за откриване на български училища и черкви — свободно връщане на македонската емиграция по роднитѣ ѝ огнища, свобода на преса и други справедливи мѣрки. И въ тоя случай не се касаеше до подкрепа на нѣкаква югославска концепция, а само до декларации, че ВМРО е готова да мине къмъ легална борба за осѫществяване на своята програма. Отъ Бѣлградъ нищо не бѣ обещано и затова революционната борба продължи. А уставитѣ било на ВМРО, било на нашитѣ легални организации въ чужбина си оставаха непромѣнени ; нито нѣкой е ималъ намѣрение да ги промѣня, особено въ пунктоветѣ, визиращи цельта на борбата. Въ други изявления Александровъ недвумислено е доизяснявалъ, че основната целъ е независимость на Македония, или поставянето ѝ евентуално подъ протектората на нѣкоя държава, като временна мѣрка.

 

За по-точно уясняване на условията, които Тодоръ е поставялъ, за прекратяване на революционната дейность и замѣняването ѝ съ легална обществена борба, нека чуемъ какво е казалъ самъ той на представитель на вестникъ „Таймсъ”. Тия изявленин сѫ печатани въ броя 16 септемврий 1924 г. на вестника. Между другото кореспондентътъ е чулъ и тѣзи думи отъ водача на македонското движение :

 

122

 

 

Тод. Александровъ съ другари въ гората.

 

 

«Трѣбва да прибавя, че положението въ Македония става непоносимо. Отъ мемоара, които Организацията ще врѫчи до Обществото на Народитѣ презъ м. септемврий, Европа ще може да се увѣри, че сръбския и гръцки режими сѫ по-лоши отъ отоманския. По жестокостьта си и ужаситѣ, тѣ надминаватъ всичко, което човѣшката фантазия може да си представи. Докато това положение сѫществува въ Македония, която е управлявана по варварски начинъ, Организацията нѣма да престане борбата си. Напротивъ, ще я засили. Но ние бихме веднага оставили орѫжието, за да започнемъ наново единъ легаленъ животъ, ако се осигурха на македонското население необходимитѣ условия за такъвъ животъ. Нашитѣ искания сѫ скромни...

 

«Въ името на организацията, азъ декларирамъ, че ще бѫде прекратена въорѫжената борба, ако се спазптъ следнитѣ условия :

 

1) Да се разтурятъ бандитѣ, въ служба на сръбската държава, на Стоянъ Мишевъ, Циклевъ и пр., водени отъ предатели на Македония и да се накажатъ членоветѣ имъ, които сѫ се проявили виновни въ престѫпления (изнасилвания, грабежи, убийства).

 

2) Да се приложатъ клаузитѣ по мирния договоръ отнасящи се до покровителството на етническитѣ малцинства, подъ контрола на Обществото на Народитѣ и гаранцията на голѣмитѣ Сили.

 

3) Да се амнистиратъ всички македонски затворници и да се позволи завръщането на емигрантитѣ, сѫщо подъ контрола на Обществото на Народитѣ и гаранцията на голѣмитѣ Сили.

 

4) Да се осигурятъ изборитѣ за Скупщината и да се признае на македонцитѣ правото да основатъ свои политически партии.

 

123

 

 

Това сѫ нашитѣ искания. Ако тѣб ѫдатъ лоялно удовлетворени, ние се заемаме отъ наша страна да свалимъ орѫжието...

 

«Дългъ е на западната демокрация, въ която ние продължаваме да вѣрваме, да изтръгне Македония отъ лапитѣ на смъртьта и македонското население отъ разорение или, което е сѫщото, отъ болшевизма».

 

 

А положението въ Македония бѣ твърде добре познато и на вестникъ „Дж. Ню Йоркъ Таймсъ". На 10 августъ, въ своето седмично издание бѣ помѣстилъ статия върху македонския въпросъ. Ето извадки отъ нея :

 

«И въ вѫтрешностьта на самата Македония, следъ като населението бѣ лишено отъ всѣкаква възможность за легална борба, следъ като бѣха затворени и ограбени неговитѣ черкви, и неговитѣ училища, изгорени книгитѣ му, изгонени най-добритѣ му синове въ чужди земи, отнета му възможностьта да образува своя национална група въ парламентитѣ въ Атина и Бѣлградъ, тя, Македония, прибѣгна до единъ смѣлъ рискованъ актъ като възстанови старата тайна македонска революционна организация, прекрасно организирана съ своята поща, своитѣ сѫдилища, своята милиция, своитѣ добре въорѫжени, активни сили, своята културна и економическа политика, която представлява една истинска държава, мистериозна и могѫща, и която е начертала като задача на своята дейность провъзгласяването на Македония като свободна държава съ столица Солунъ.

 

Македонцитѣ не сѫ нито бандити, нито нарушители на реда и на общественото спокойствие, когато тѣ стрелятъ въ главитѣ си въ името на тѣхнитѣ идеи, когато тѣ излагатъ живота си, за да бранятъ женитѣ си и децата си, когато тѣ биватъ обесени, за да спасятъ Македония.

 

Въ тази борба за правда и за свобода македонцитѣ се надѣватъ да получатъ подкрепата на всички хора и всички благородни и свободолюбиви институти».

 

 

Вънъ отъ другитѣ съображения, които сѫ накарали създателитѣ на ВМРО да възприематъ лозунга „Македония за македонцитѣ !” взимано е въ съображение, че и общественото мнение въ културния свѣтъ по-благоприятно гледа на една програма за единство на националноститѣ въ Македония, отколкото на една чисто националистическа програма, даже напълно оправдана отъ гледище на националния принципъ. Различнитѣ интереси на великитѣ държави на Балканитѣ, така добре очертани въ тѣхнитѣ разногласия и конкуренции около македонския въпросъ, още повече диктуваха възприемането на казаната позиция отъ страна на ВМРО.

 

Тая широка политическа програма отъ една страна, а отъ друга страна социалната широта въ погледитѣ на ВМРО, убедиха много хора и отъ самата България да възприематъ становището на ВМРО. Тая програма спечели открититѣ симпатии, както и помощь съ слово и перо, отстрана на множество свободолюбиви европейци и американци. Така бѣ въ по-далечното минало, така стана и следъ 1918 г. Писанията въ Европа и Америка относно македонския въпросъ, противъ новитѣ потиснически режими, бѣха многобройни.

 

Едничкиятъ пунктъ на цитираното Тодорово окрѫжно отъ 20 юний 1920 г., който можа да бѫде проведенъ на практика, бѣ гласуването за комунистическата партия. Чрезъ това македонскиятъ българинъ изяви протеста си противъ решенията въ Парижъ ; показа, че

 

124

 

 

не е сърбинъ, както Пашичъ искаше да го представи. Ако би сѫществувала по-крайна, по-опозиционна партия въ Югославия, безъ съмнение, ВМРО би препорѫчала да се гласува за нея, щомъ като е забранено да се създаде мѣстна, македонска партия, нито има възможность да се избератъ хора, въ които народътъ има довѣрие.

 

Народътъ гласува — въ ноемрий 1920 г. — съ комунистическитѣ листи, макаръ да не му бѣха познати кандидатитѣ. Избрани бидоха седемнадесеть души депутати, всички сърби отъ Шумадия, за изненада преди всичко на самата комунистическа сръбска партия.

 

Властитѣ останаха поразени като видѣха — особено въ околиитѣ на лѣво отъ Вардара, кѫдето ВМРО бѣ масово организирала села и градове — изборитѣ кутии препълнени съ полза на комунистическата партия. И старцитѣ надъ сто години, и болни хора отидоха да гласуватъ, следвайки съвета на революционната организация, и изразявайки по този начинъ презрението си къмъ Сърбия и въведения въ Македония режимъ. Изборитѣ минаха и ВМРО продължи своята борба, въ чиято практическа проява, както и въ идеологията, нѣмаше нито следа отъ комунистически идеи. Ти докрай си остана национална организация. Но въ нея влизаха и мѣстнитѣ турци, сѫщо потиснати отъ режима ; и тѣ гласуваха при въпроснитѣ избори предимно за комунистическата партия.

 

Не само сръбскитѣ управляващи срѣди, но и всички чужденци, които по-отблизо наблюдаваха македонскитѣ работи, правилно прецениха поражението на Бѣлградъ при изборитѣ въ Македония, което имаше и политическо и национално значение. Въ сѫщность тѣзи избори бѣха единъ революционенъ актъ, съвсемъ неочакванъ за всички, и особено за онѣзи, които смѣтаха македонскиятъ въпросъ за погребанъ въ Парижъ.

 

Колко тази обществена акция на ВМРО нѣмаше нищо общо съ комунистическата партия въ Югославия, и изобщо съ марксизма, показва и следната бѣгла статистика. Югославия тогава имаше къмъ 15 милиона население. Избрани бидоха общо къмъ петдесеть народни представители съ листата на комунистическата партия. Македонската область бѣ съ единъ милшонъ население и даде 17 комунистически депутати безъ да има въ тая область комунисти, освенъ броещи се на пръсти студенти и съвсемъ малко работници. Значи, четиринадесетьтѣ милиона останали жители въ държавата, между които главно се намираха комунистическитѣ групи (напримѣръ въ Сърбия, Хърватско, Словения и пр.), едва избраха 40 депутати подъ знамето на комунизма ; а би трѣбвало да избератъ 238 депутати. Вардарска Македония изпрати, следователно, въ Бѣлградския парламентъ процентно шесть пѫти повече марксически депутати, въ сравнение съ цѣла Югославия. He може да се оспори, че македонскитѣ българи въ този случай направиха една нова национална и внушителна демонстрация срещу поpoбитeля.

 

Многа чуждестранни вестници се занимаха съ това чудновато събитие — гласуването за комунистическитѣ листи по нареждане на ВМРО, въ знакъ на протестъ и за потвърѫдение, че ние не сме сърби,

 

125

 

 

а поробенъ чуждъ народъ, за разлика отъ лъжливитѣ твърдения на Пашичъ предъ конференцията за миръ въ Парижъ. Ето какво бѣ писано въ „Чикаго Дейли Нюсъ" отъ 10 инуарий 1924 г., въ втора статия по македонския вгъпросъ отъ кореспондента му г. Уолтъръ Колинсъ :

 

«...Македонцитѣ... се обединиха около тѣхната стара институция, която е както винаги предметъ на общо възхищение — ВМРО Следъ като бѣ подписанъ мирния договоръ и до законодателнитѣ избори отъ 1920 г., организацията се бѣ държала на страна, надѣвайки се, че сърбитѣ ще се покажатъ толерантни и справедливи. Но когато македонцитѣ поискаха да избератъ кандидати, за да ги изпратятъ въ Скупщината, намѣриха на среща си несъкратимата опозиция на властитѣ. Въ знакъ на протестъ болшинството отъ македонцитѣ гласува тогава за комуниститѣ, въпрѣки че къмъ тѣхъ не сѫ имали никога симпатии и въпрѣки че сѫ били противни на болшевизма. Властитѣ смѣтнаха това държание като роволюционенъ актъ и си отмѫстиха върху населението чрезъ брутални мѣрки и изтезавания. Вѣрна на традициитѣ си, Организацията отговори съ силата и съ контра-мѣрки. Бѣ въ тази епоха, когато Тодоръ Александровъ, обичанъ и уважаванъ отъ цѣлъ единъ народъ, взе въ рѫцетѣ си рѫководството на движението. Роденъ въ Македония, 42-годишенъ, Тодоръ Александровъ посвести живота си на македонската кауза отъ 18-годишна възрасть. Учитель, той е човѣкъ съ непобедима енергия и строга моралность. Народа го нарича «старио» и го обожава. Войводитѣ и четницитѣ сѫ му предани. Тази преданость обясялва неуспѣха на усилията на сръбскитѣ и гръцки власти да му намѣрятъ «скривалищата», на пукъ на 700-тѣ хиляди динари, които сърбитѣ обещаватъ за главата му.

 

Тодоръ Александровъ се движи изъ цѣла Македония като апостолъ ; той посещава всичкитѣ мѣстности една следъ друга ; той влиза въ села и градове и събира жителитѣ, и имъ говори и ги съветва. Той е заобиколенъ отъ хора, които нѣматъ друго желание освенъ това да видятъ Македония автономна.

 

... Сърбитѣ системно провеждатъ колонизаторство като установяватъ въ Македония населници отъ Стара Сърбия или откъмъ унгарскитѣ граници. Една колония отъ този типъ бѣ съставена въ Кадрафаково, близо до Щипъ. Мѣстнитѣ жители протестираха. Населницитѣ бѣха поканени да си отидатъ. Но тѣ си останаха. Тогава Организацията бѣ заставена да действува. Една нощь нѣколцина четници заобиколиха новата колония и запалиха кѫщитѣ, кѫдето живѣеха населницитѣ. Нѣколко населници и жандари, които оказаха съпротива бѣха убити. Така свърши сръбската колония».

 

 

Предусѣщайки, че въ Македония могатъ да дойдатъ изненади, самъ Пашичъ — създательтъ на Югославия — се опита да поправи нѣкакъ положението. Той изпрати свои довѣренъ човѣкъ, депутата Мита Димитриевичъ да потърси връзка съ македонскитѣ революционери. Александровъ не пожела да го срещне, но упълномощи за това войводата Панчо Михайловъ. Срещата стана въ Кочанско, кѫдето Димитриевичъ бѣ гостъ на околийската чета. Пледоарията му се бѣ изчерпала въ кухи обещания за нѣкакви корекции въ поведението на административнитѣ оргаии, въ изтъкване добритѣ намѣрении на властьта относно стопанското повдигане на населението и други подобни тъмни, несигурни и дребни нѣща. Казаното отъ него бѣ излишно доказателство, че отъ сръбскитѣ шовинисти не може никога да се очаква нѣщо добро за Македония. Както любезно бѣ приетъ, така любезно бѣ изпратенъ отъ четата на Панчо Михайловъ.

 

Хората, които въ Брѣгалнишката область, и особено въ гр. Щипъ, се бѣха проявили като агитатари при изборитѣ, или които бѣха представили

 

126

 

 

кандидатитѣ за Парламента, бидоха подгонени отъ властитѣ; нѣкои бити. Това стана причина да станатъ нелегални, да взематъ орѫжието тъкмо такива лица, които съ охота биха водили легална обществена борба, ако тя бѣ позволена.

 

* * *

 

Понятни причини — и тукъ подчертавамъ — ме заставятъ да избѣгвамъ доста подробности за лица, мѣста и епизоди, отъ които и сега поробительтъ може да се възползува въ вреда на нашия народъ. Съ тая уговорка минавамъ къмъ кратки освѣтления за проявленията на ВМРО въ нѣкои околии.

 

 

I СКОПСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕНЪ ОКРѪГЪ :

 

1. ЦАРЕВОСЕЛСКА OKOЛИЯ. Рѫководни тѣла, както и милиция, сѫ създадени въ всички села на околията. Като войвода се ввива тамъ Стефанъ Караджата, родомъ отъ с. Пантелей, Кочанско. Малко подиръ него временно за войвода минава Харалампи Златановъ, познатъ подъ името „Шаренъ Ампо”, родомъ отъ с. Дулица въ сѫщата околия. Той е извънредно смѣлъ човѣкъ, но не достатъчно търпеливъ и тактиченъ за войводска длъжность.

 

Мнозина нелегални излизатъ отъ тази околия. Нѣкои действуватъ и въ други райони, вънъ отъ свои роденъ край. Въ приложение 17 сѫ дадени имена на загинали до м. августъ 1924 година борци, между които влизатъ и тѣзи отъ Царевоселско. Приложени сѫ нѣкои сведения за нелегални деятели, които и следъ тази дата сѫ продължили борбата съ пушка на рамо [18]. Следва приложение сѫщо така и съ сведения за нѣкои сражения и други революционни акции, — доколкото тукъ, въ самия текстъ, — не сѫ споменати [19]. За тѣхъ на времето бѣха запазени по-подробни описанин, отъ които сега сме лишени. За читателитѣ биха представлявали интересъ тѣзи описания, съдържащи много перипетии на борци и примѣри за твърдость и похватъ, отъ които би могло да се взима и поука. Измежду изброенитѣ около шестдесеть сражения нѣкои сѫ траели дълги часове.

 

Но всички тия сведения не сѫ пълни. Допълнително нѣкога ще трѣбва да се събератъ подробности, особено около имената на борци, пострадали хора, афери и сражения.

 

Отъ тази околия, както и отъ съседната и Кочанска, мнозина милиционери участвуваха при известното превзимане на гр. Кюстендилъ презъ декемврий 1922 година.

 

2. КОЧАНСКА ОКОЛИЯ може да се счита, съ развитата деятелность, като централна въ цѣлата добре организирана область по долинитѣ на Брѣгалница, Струмешница, Лакавица, Злѣтовска рѣка и Пчиня. Лично Александровъ най-много тамъ е срещалъ ceляни; самъ ги е въвеждалъ въ тайното дѣло, самъ е държалъ нишкитѣ на изплитаната мрежа; тамъ е причаквалъ и изпращалъ нелегални хора въ разни посоки ; оттамъ е давалъ нареждания за другитѣ райони.

 

127

 

 

Голѣмъ брой четници излѣзнаха отъ тaя околия, мнозинството отъ тѣхъ незамѣними по смѣлость и предприемчивость. Tя разполагаше съ опитни куриери, за които преминаването презъ границата, макаръ да бѣ силно охранявана отъ войски, не пpeдcтaвлявaшe особена мѫчнотия.

 

Следъ като околията бѣ цѣлостно привлечена къмъ ВМРО и представляваше нейна крепость, броятъ на доброволцитѣ-четници се увеличаваше. При Тодора идваха и интелигентни хора съ образование, които той oтпpaвяшe за работа. Тамъ пристигна и Георги Атанасовъ, запасенъ подполковникъ отъ стара България, който стана нелегаленъ следъ като въ централно кафене въ София бѣ зacтpeлялъ двама души полицаи. Известно време се бѣ скривалъ въ българската столица. Преди това опитваше да отиде като доброволецъ въ apмиятa на Кемалъ-Паша въ Мала-Азия. Въ Кочанско отиде и Панчо Михайловъ отъ Щипъ, запасенъ поручикъ. Това бѣ чиновникъ въ мината Перникъ; билъ въ лоши отношения съ началницитѣ си; решава да замине въ Македония. Тодоръ го назначава за войвода въ Кочанско.

 

Въпрѣки волята на ВМРО да ги избѣгва, въ околията станаха нѣколко сражения.

 

Кочанската чета е една измежду тѣзи, които често сѫ придружавали нелегални лица и групи въ разни направления, когато сѫ отивали до мѣстоназначението имъ. При едно такова пѫтуване за къмъ Криволашкитѣ височини, на пѫть между Радовишъ и Щипъ — къмъ Дълбока Рѣка — четата бѣ срещнала съвсемъ случайно моя баща, идващъ съ конь отъ Радовишъ. Paзгoвapяли доста; сетне Панчо ми писа новинитѣ, които бѣ чулъ.

 

Taя чета нѣколко пѫти води бой съ сръбски банди и войска. Презъ м. юлий 1924 г., биейки се упорито срещу многобройна потера къмъ с. Калиманци, четата изгуби петь души свои другари. Взелиятъ участие въ този неравенъ бой Д. Медаровъ по следния начинъ описва кървавата схватка, която е продължила почти цѣлъ день :

 

„Почна къмъ десеть или единадесетъ часа презъ дeня. Още при пъpвия залпъ раниха нѣкои другари. Ние убиваме единъ отъ първитѣ сърби, единъ пленихме. Добре, ама ние трѣбваше да атакуваме на едно мѣсго. Бѣхме въ низко, трѣбваше да вземемъ една височина. Така и направихме. Продължи сражението до вечерьта. Преди да се стъмни раниха още единъ отъ другаритѣ, на Шаренъ Ампо братъ, Илия Стойчевъ. Раненъ бѣше не много тежко, но не можеше да върви. Когато настѫпи мракъ, трѣбваше да напуснемъ височината и да пробиемъ обрѫча... Трѣбваше да се paздѣлятъ двамата бpaтя Илия и Шаренъ Ампо. Ампо е по-старъ отъ Илия. Сражението не е приключено. Настѫпва тpaгeдия : раздѣлата на двамата братя. Илия, който е раненъ и не може да върви, по обичая на комититѣ трѣбва самъ да си сложи край на живота. Разцѣлуваха се. На нѣколко крачки изгърмѣ два пѫти Илия съ пищола. Азъ видѣхъ какъ се търколи. Поехме. Чавдаръ вика :

 

— Напредъ ! Ти си познатъ на мѣстото !

 

Трѣбваше да въpвя и тукъ напредъ. Следъ мене Мишо Наутлията.

 

128

 

 

По-скоро пълзимъ. Всичко това се разиграва свѣткавично. Азъ върви напредъ. Доближаваме се вече до обрѫча, който е непосредствено до насъ. Стрелятъ съ картечници на посоки. Вървимъ презъ ситна гора, храсталакъ. Долепваме се до самитѣ тѣхъ, азъ, следъ мене Наутлията и другитѣ. Довлича се до мене и самия Чавдаръ.

 

— Медаровъ, защо не вървишъ ? — пита ме шепнишкомъ.

 

— Въ камънитѣ сѫ предъ мене — соча му съ пръстъ.

 

Той отстѫпва да дава нареждане на другитѣ назадъ. Изваждамъ последната си бомба и и хвърлямъ точно въ срѣдата имъ, тя изгърмява и тѣ бѣгатъ ; съ залпъ ги разпръснахме ; минахме първия обрѫчъ. Отиваме на една много малка полянка, дето е оставенъ нѣкакъвъ окопъ отъ войната, въ срѣдата. Внезапно, безъ да знамъ, намѣрихъ се съвсемъ самъ въ окопа, кой знае какъ попаднахъ въ дупката. Изминахме полянката ; сипе се градъ отъ куршуми. Влизаме въ горичката наново. Виждамъ нѣкой лежи по очи. Наближавамъ — Мишо Наутлията, цѣлъ въ кръвь. Знамъ, че носи чантата съ архивата и паритѣ. Опитахъ се да му и откопча чантата, но той и стисналъ така здраво ; оставамъ го, излизамъ на друга полянка, натъквамъ се на Мишо Недѣлковъ, горкиятъ раненъ, шурти кръвь отъ гърдитѣ му ; той се люшка като пиянъ насамъ-натамъ. Презъ това време единъ отъ другаритѣ, Сайко, го хваща подъ едната мишница. Въ този митъ идва и Чавдаръ, хваща го подъ другата мишница. Мишо се моли :

 

— Панчо, убийте ме, Панчо !

 

Но Панчо и Сайко продължаватъ да го влѣкатъ, като му се преплитатъ краката ту натамъ, ту насамъ. Той настоява да му се откопчи пистолета и му се даде. Прави движение съ дѣсната рѫка да извади пистолета, но не може.

 

— Панчо, много здраве на майка ми.

 

И се свлѣче въ рѫцетѣ имъ. Бѣха паднали едновременно двамата Мишовци. Азъ съобщавамъ на Чавдаръ, че и Мишо Наутлията е убитъ.

 

— Кѫде е убитъ ?

 

— Ей задъ насъ.

 

— Моли тя се, вземи чантата.

 

— Невъзможно, сърбитѣ сѫ при него.

 

— Сайко, замини съ Медаровъ и вземете архивата.

 

Тръгваме. Но сърбитѣ сѫ вече при Мишо. Стрелятъ оттамъ. Връщаме се обратно. Намираме ранения въ кръста Стоилъ Бичаклиевъ. Шурти му кръвь, обаче той продължава да стреля. Гледамъ какъ се цели въ единъ сърбинъ и какъ сърбина се цели въ него. Едновременно паднаха и двамата. Другъ сърбинъ доубива Стоила. Останалитѣ продължаваме сражението. Жарь отвсѣкѫде. Шаренъ Ампо припада, отъ жаль за брата си. Той остава, не ще да върви. Тѣ много се обичаха, братята. He знамъ какво става съ него. Все по сѫщия начинъ пробиваме и втория и третия обрѫчъ. He пада никой отъ насъ, слава Богу. Измъкнахме се. Вече е напълно нощь.

 

129

 

 

Отдалечаваме се отъ мѣстото на сражението по посока на северъ. Минаваме Брѣгалница. Панчо казва :

 

— Погрижи се Медаровъ, за храна, капнали сме.

 

Вземамъ хлѣбъ въ една кѫща. Връщамъ се на уговореното мѣсто. Давамъ сигналъ, никой се не обажда. Втори, трети пѫть. Никой. Останахъ самичъкъ. Съмнува се вече. He остава нищо друго освенъ да търси спасение. Оставихъ храната на снопи, взехъ си колкото за три-четири дни за мене. Чудехъ се кѫде сѫ другаритѣ. Отидохъ въ една пещера. Спахъ почти цѣлия день, необезпокояванъ отъ никого. Никой не може да ме намѣри тукъ. Прекарахъ петь дни, безъ да имамъ връзка, безъ и да се грижа да търся нѣкого. На шестия трѣбваше да търся нѣкаква връзка. Па не знаехъ и колко сѫ убити. Отидохъ при единъ вѣренъ човѣкъ на организацията. Той не можеше да ми даде точни сведения кои и колко сѫ убити. He знаеше кѫде е четата на Чавдаръ. При него останахъ сѫщия день ; нощувахъ тукъ. Той имаше братъ четникъ и въ сѫщото сражение, бѣше въ неизвестность. Той се много обезпокоява за брата си. На другия день останахъ сѫщо при него, като жъне просо въ градината. По едно време той дойде пакъ при мене на муабетъ. Наблизу до насъ има орѣхи. Шумоли се и падатъ орѣхи. Така продължава доста време. Чудехме се кой може да бере орѣхи. Сигурно сѫ сърбитѣ !

 

— Я Христо, иди да видишъ ; ако сѫ сърби, нѣма да се връщашъ. Ако е нѣщо друго, ще се върнешъ веднага. Отиде и се върна. Лицето му свѣтнало.

 

— Какво, Христо ?

 

— Братъ ми и Ампо! Нѣматъ хлѣбъ отъ сражението. Ампо пази съ пушка, а братъ ми чука орѣхи. Казахъ имъ, сега ще дойдатъ. Едва ходятъ.

 

По чудо сѫ се намѣрили Ефремъ Тасковъ и Ампо. Имаше при мене достатъчно храна, имаше и за тѣхъ. Нахраниха се. Събрахме се трима. Най-опасното бѣше, че патрони нѣмаме, малко сѫ.

 

Следъ нѣколко часа, при голѣма предпазливость, добрахме се до вѣрни селяни, отъ които взехме и малко патрони. Бѣше Илиндень. Минаха нѣколко дни, всичко наблизо се бѣше поуспокоило отъ сръбскитѣ потери. Азъ използувахъ това затишие, преоблѣкохъ се въ селски дрехи и успѣхъ да прехвърля границата. Настанихъ се като бѣжанецъ въ една полусрутена кѫща въ Кюстендилъ. Още като стигнахъ тамъ узнахъ, че приятели сѫ ни смѣтали избити, даже направили всички треби за насъ ; видѣхъ некролози. Голѣма и приятна бѣ изненадата като се намѣрихме съ стари познати. Повѣрвали че съмъ загиналъ. [*]

 

 

*. Четникътъ Димитъръ Медаровъ, заедно съ съселянина му Харалампи Златановъ (Шаренъ Ампо) сѫ наистина гордость за родното имъ село Дулица, Царевоселско. Съвсемъ малка часть отъ своитѣ преживѣлици дава той въ разказа си за Т. Александровъ. Много пѫти участвува въ сражения. При едно отъ тѣхъ бѣ раненъ въ устата; челюститѣ му сѫ били сковани цѣла седмица, докато се е укривалъ при вѣрни хора въ селото си. Успѣва да прехвърли българската граница и тайно е опериранъ отъ проф. Ал. Станишевъ. Разказваше ми, че професорътъ му разчекналъ челюститѣ безъ опойка и че болката при това е била по-голѣма отколкото при раняването. Станишевъ обичаше понѣкога да прави операции надъ четници безъ опойка — за да изпиталъ куража имъ, както се изразяваше. Въ това сражение Шаренъ Ампо, следъ многочасовия бой, се бѣ разнесълъ върху собствената си бомба; а третиятъ имъ другарь Дим. Клепковъ, отъ Малешевско, загина въ сражението.

 

Медаровъ бѣше безпредѣлно вѣренъ на ВМРО. Характерътъ му бѣ стоманенъ. He се спираше предъ опасности. Но бѣ и много буденъ, макаръ да бѣ едва свършилъ основно училище; той можеше по македонскитѣ работи да спори и съ образовани хора. Когато въ селото му се установи комунистическа власть, арестуваха го, но следъ като се бѣ укривалъ нелегално повече отъ две години. Направилъ е безуспѣшенъ опитъ да се самоубие въ скопския затворъ. По-късно е билъ застрелянъ. Много такива юнаци погубиха комуниститѣ, въ угода на Бѣлградъ.

 

130

 

 

Като районенъ войв-ода въ Кочанско бѣ Ефтимъ Ташовъ „Полски”, човѣкъ безъ образование, но съ удивителна интелигентность, съобразителность и борческа воли. Той често се движеше съ Т. Александровъ, следъ чиято смъртъ стана околийски войвода и съ другаритѣ си записа примѣрни дѣла.

 

Измежду акциитѣ на кочанскитѣ борщи заслужава да отбележимъ две. Първата бѣ наказанието на Коце Шеретовъ отъ Щипъ. Тоя човѣкъ бѣ избѣгалъ съ сръбскитѣ власти въ 1915 година, когато българскитѣ войски заеха Македония ; отишелъ е въ Солунъ и сетне, въ 1918 година се завръща и той като „победитель”. Сръбската държава му дава за награда секретарь-бирнишка служба („деловогя") въ село Зърновци, Кочанско. И е продължавалъ да се занимава съ ситни шпионства. Хора на opгaнизaциятa влизатъ въ самата му канцелария, въ селото, и тамъ го убиватъ презъ 1924 г.

 

Още по-голѣмъ ефектъ направи наказанието — на 3 юлий 1923 г. — на известния ренегатъ Мите Соколарски, именуванъ „Суджукаро”. Нападнатъ бѣ посрѣдъ бѣлъ день на пазаря въ Виница, Кочанско, близо до полицейското управление. Въ настѫпилата суматоха, когато сѫ бѣгали въ разни посоки селяни, нападателитѣ успѣватъ да възседнатъ изоставени случайно коне и така се оттеглятъ отъ градчето. На излизане, въ полето, случайно срещатъ другъ единъ предатель, по-маловаженъ отъ Суджукаро, който е бѣгалъ изплашенъ. Ликвидирватъ и него и продължаватъ пѫтя си къмъ нелегалнитѣ другари.

 

Въ връзка съ това наказание Централниятъ Комитетъ на ВМРО издаде следното осведомление-окрѫжно :

 

«На 30 юлий, пазаренъ день, въ с. Виница, Кочанско, всрѣдъ нѣколко хиляди селяни надошли отъ Кочани, Щипъ, Царево-село, Малешево, Кратово и пр., бѣ убитъ въ 12.10 ч. съ нѣколко куршума отъ револверъ и разкѫсанъ отъ бомби, бандита-ренегатъ, на служба на сърбитѣ, Мите Суджукаро, отъ с. Соколарци-Кочанско.

 

Убитиятъ злодеецъ е авторъ на множество грабежи, насилия и бандитски действия както върху българи, така върху турци и власи въ Македония презъ годинитѣ отъ 1919 до 1921, подъ рѫководството на Стоянъ Мишевъ и Славе Ивановъ, съ които дѣлеше плячкитѣ. Следъ това презъ 1921-1923 г. Суджукаро и съучастницитѣ му се поставиха, чрезъ посрѣдничеството на федералиститѣ събрани около архитектъ Юруковъ, д-ръ Атанасовъ и кликата имъ, на пълно разположение на «земедѣлското» правителство на Стамболийски, Ал. Димитровъ, Райко Даскаловъ, съ цель да унищожатъ, съ съгласието на сърбитѣ,

 

131

 

 

водителитѣ на ВМРО и да разнищатъ Организацията. Следъ като не успѣха да осъществятъ плана си, «земедѣлскитѣ» министри си послужиха съ тая банда за постигането на тѣхни партийни цели въ България. Съ тѣхното мълчаливо съгласие бѣха извършени грабежи, изнудвания и убийства върху невинни граждани отъ областитѣ Кюстендилъ, София и Пловдивъ и пр. По срѣдата на 1923 г. членоветѣ на тая банда се предадоха на сърбитѣ, наети шпиони на правителството на краль Александъръ, на Пашичъ. После Македония премина най-чернитѣ си дни. Мите Суджукаро, на чело на една група за преследване, действуваше въ Кочанско и Царево-селско. И тамъ той свирѣпствуваше толкова страхотно, че децата въ утробата на майкитѣ треперѣха.

 

Ето какъ стана убийството на този звѣръ съ човѣшко лице : трима доброволци да изпълнятъ присѫдата, преоблечени като селяни и въорѫжени съ револвери и бомби, отидоха въ с. Виница. Когато намѣрили Суджукаро, единиятъ отъ тѣхъ го е повалилъ съ 8 куршума, а другитѣ двама хвърлили бомбитѣ, които разкѫсали тѣлото на бандита. Изстрелитѣ и бомбитѣ предизвикали голѣма паника, всички се изпокрили, дюкяни, хотели и кѫщи се затворили. Войницитѣ, жандаритѣ и сръбскитѣ агенти присѫствуващи въ множество на пазаря, като истински «герои», вмѣсто да прибѣгнатъ до орѫжието, смѣтнали по-умѣстно да мислятъ за здравето си и се запѫтили къмъ Щипъ и Кочани. Тримата смѣли синове на Македония останали за половинъ часъ господари на положението.

 

Доволни, че изпълнили дълга си и пѣейки революционния македонски маршъ, се отдалечили отъ Виница. Малко следъ това избѣгнали шосето и изчезнали, за да настигнатъ другаритѣ си въ горитѣ на Плачковица и да продължатъ борбата за свобода.

 

ВМРО съ окрѫжно № 776 отъ 2 т. м. съобщава, че ЦК дава на тѣхния войвода и на смѣлчацитѣ, които изпълниха присѫдата, следнитѣ отличия, съгласно чл. 2 и 3 отъ таблицата за възнагражденията :

 

1) значката на Организацията съ червено знаме,

2) единъ револверъ система Парабелъ».

 

 

И другаде говоримъ за ренегатството на Мите Соколарски и другаритѣ му. Тѣ се бѣха предали на сръбскитѣ власти, насърдчени отъ управлението на Стамболийски въ България. Пръвъ замина за предателската си мисия Стойчо Добревъ отъ Кумановско, улесненъ отъ софийската полиция. Бѣлградъ му постави на разположение една чета отъ бандити за тормозъ на българското население въ Македония. Въ Кумановско, Паланечко, Кратовско, неговата банда не бѣ оставила нито едно село непосетено. Съ влизането си събираше селянитѣ, предупреждаваше ги да не приематъ български чети и нанасяше масовъ побой надъ всички мѫже, често надъ жени и деца. Квартира и храна за бандата се вземаха безплатно отъ селянитѣ. Задигаха се кокошки, вълна, масло и каквото въобще харесваше и можеше да носи всѣки членъ отъ бандата. Посегателството върху женитѣ бѣ еднакво позволено. Споменатитѣ околии бидоха по нѣколко пѫти обшколени отъ Стойчо Добревъ, все по сѫщия начинъ. Неговата задача бѣ изключително тая — да заплашва, да бие, да убива по-смѣлитѣ българи. Тази служба бандата му изпълняваше редовно и официално, както действуваха официално останалитѣ сръбски държавни учреждения, като поща, бирници, сѫдилища и пр. Отдавна бѣ положено начало на тоя специаленъ сръбски институтъ ; кѫдето минѣха неговитѣ органи следитѣ имъ се отбелѣзваха чрезъ осакатявания, убийства, грабежи, чрезъ ридания и клетви. Така българското правителство и сръбското бѣха изпроводили въ Македония първия „апостолъ" на тѣхното взаимно сближение.

 

132

 

 

Когато при сърбитѣ се озоваха разбититѣ въ Неврокопско Григоръ Циклевъ, Мише Соколарски Суджукаро, Йорде Гърдовски, Стоянъ Мишевъ и други, на всѣкиго отъ тѣхъ сръбската власть стъкми по една банда, въ която влизаха шпиони и всевъзможни пропаднали типове, мнозина отъ които се наричаха федералисти, т. е. искаха да кажатъ, че не сѫ измѣниици, a „опозиция" на ВМРО. На всѣка банда бѣ повѣрена по една околия, за да прокарва тамъ програмата, прилагана до сега отъ Стойчо Добревъ. Жестокостьта обаче, сега надмина всѣка представа. Въ Брѣгалнишкия окрѫгъ бидоха избити десетки селяни, нѣкои отъ които живи заравяни. Въ Кочанско опожариха около триста селски кѫщи. Впечатлението всрѣдъ народната маса бѣ ужасяваще, поради факта, че като ренегати действуваха нѣколко бивши македонски четници, които нѣкога сами бѣха заклевали за борба противъ сърбитѣ сѫщитѣ ceляни, които днесъ подлагаха на изтезания тъкмо защото не сѫ измѣнили на дадената клетва. Мъчителитѣ познаваха лично почти всички селяни отъ отреденитѣ имъ околии ; знаеха много тайни отъ миналото, знаеха организационнитѣ скривалища и връзки ; насочваха ударитѣ си безпогрѣшно срещу най-ценнитѣ българи. Никое крушение на народнитѣ упования презъ войни и възстания не бѣ засѣгнало духа на народа ни въ източна Македония тъи дълбоко, както появата на това ренегатство. Настѫпи смутъ, отвръщение и чувство на срамъ за българското име ; и унижение предъ поробителя, когото до сега само мразѣха, но предъ когото и въ страданията си хората се чувствуваха горди. Намѣриха се смѣли селяни, които въ присѫтствие на сръбски стражари възразяваха на ренегата Ст. Мишевъ : „He те ли е срамъ Стояне ? He бѣше ли ти, който ни донасяше пушкитѣ и проповѣдваше да се боримъ до край ? He бѣше ли ти, който ни заклеваше никога да не издаваме народнитѣ тайни, а днесъ си станалъ потераджия ? че надъ насъ има единъ Богъ, който всичко вижда..." Имаше случаи, когато ренегатътъ за моментъ се е сепвалъ и безъ да прибѣгва до насилие, опитвалъ се е бледъ и смутенъ, да обяснява защо билъ тръгналъ по тоя пѫть. Григоръ Циклевъ въ много села се бѣ опитвалъ да говори за предстояще „югославянско сближение”, за нѣкаква федерация... Така, поробениятъ български селянинъ узнаваше, че заради тая идея неговитѣ ребра трѣбва да бѫдатъ изпочупени и че въ името на нея трѣбва да се нарича сърбинъ.

 

Чрезъ тая маневра властьта целѣше да постига раздвоение всрѣдъ народа, а отъ друга страна очакваше да получи списъка на онѣзи лица, които искрено биха се оцредѣлили като „федератисти”, за да може въ сгоденъ за нея моментъ и тѣхъ да постави въ клещитѣ си. За щастие, подобни федератисти не се намѣриха, т.е. не можа да се създаде никаква мрежа „за освобождение на Македония" чрезъ провокаторството на сръбската администрация, посрѣдствомъ ренегатитѣ.

 

Ренегатитѣ се проявиха главно въ Брѣгалнишкии окрѫгъ. Но нѣкои отъ тѣхъ, като Палйошъ, се подвизаваха и въ Гевгелийско. A

 

133

 

 

Кръсто Льондевъ за кратко време послужи на сърбитѣ въ Битолско.

 

Властьта създаде специално дружество, именувано „Удруженйе противъ бугарскихъ бандита”, поставяйки начело Михаилъ Каламатиевъ и Стоянъ Мишевъ, съ централа въ Щипъ. Безкрайни сѫ зулумитѣ на това „Удруженйе" противъ добритѣ българи въ нѣколко околии. Дете въ майка пропищѣ — споредъ нapoдния изразъ. Заплахи, бой, обири, палене на кѫщи, обезчестявания, убийства, заравяне на живи хора, печене на хора до смърть (каквито случаи има въ Кратовско) — всичко, което антибългарскии бѣсъ на шовинистична Сърбия и злобата на пропаднали и опозарени предъ народа си типове могатъ да измислятъ, бѣ приложено. Загинаха стотици горди и твърди български синове.

 

Въ тая пъклена акция взе участие и извecтния Тодоръ Паница, като изпрати свои другари въ самитѣ терористически банди, обикалящи отъ село на село, съ задача да измъчватъ и да убиватъ. Чрезъ Паница връзка съ тия ренегати подържаше Димитъръ Влаховъ, представитель на третия комунистически интернационалъ въ Виена. Той пращаше даже печатни брошури до сръбскитѣ околийски началници, които отъ своя страна ги предаваха на въпроснитѣ ренегати, за да ги разпространяватъ гдето ycпѣятъ, представлявайки се предъ наивни хора за нѣкаква „идейна" организация, работеща „въ полза на Maкeдoния”. По-голѣмъ цинизъмъ и падение мъчно се среща. Haшиятъ народъ въ Брѣгалнишката область сигурно и подиръ сто години ще приказва за демоничната тройка Каламатиевъ - Стоянъ Mишeвъ - cpъбcкия жупанъ Добрица Матковичъ, и за тѣхното „Удруженйе”. Въ него насила зacтaвяxa да членуватъ почтенитѣ граждани и много селяни, които въ душата си го презираха. Тѣ бѣха длъжни да внacятъ и членски вноски тамъ. Чрезъ методитѣ си за мѫчeния, организиранъ шпионажъ, безотговорнитѣ си действия, тaя полицейска opгaнизaция нѣма равна на себе си въ европейския континентъ. Зловещото ѝ дѣло наддѣлява надъ болшевишкитѣ „чеки”, за които четемъ толкова мрачни oпиcaния.

 

Ето какво писа за въпросното „Удруженйе" бѣлгpaдcкиятъ вестникъ „ПРАВДА" отъ 24 юлий 1924 г. по сведения отъ Прилѣпъ :

 

«Самозванитѣ членове на една Организация за борба срещу Революционната Организация, защото такова е поне името, което тѣ си поставятъ съ гордость, сѫ наводнили града, за да празднуватъ единъ праздникъ ! Ходейки по улицитѣ тѣ не пропущатъ да предизвикватъ минувачитѣ и да се отдаватъ на насилия надъ населението. Привърженицитѣ на партии, които съставятъ опозиция на Пашичъ, сѫ заплашени съ смърть. Ние молимъ вашето съдействие, за да издигнете гласъ на протестъ срещу дейностьта на тѣзи хора».

 

А бѣлградскиятъ вестникъ „ Република" отъ 27 юлий 1924 г. по cѫщия въпросъ пише :

 

«Отидете въ Велесъ и по всички ѫгли на улицитѣ вие ще срещнете тѫжни фигури, които избѣгватъ да ви гледатъ отъ предпазливость. Заобикалящата срѣда тежи така върху васъ, че вие чувствувате тежестьта на единъ товаръ върху раменетѣ си; и една враждебна атмосфера ви забикаля. Подозрението се носи около васъ и ви избѣгва. Никой не смѣе да ви срещне, защото вие сте смѣтанъ за шпионинъ или полицай, и вие не можете да намѣрите

 

134

 

 

никой да ви придружи изъ града. Убийства сѫ извършвани до центъра на града. Населението е било изненадано презъ последнитѣ дни съ едно странно събитие. Улицитѣ сѫ били ненадейно заети отъ хора въорѫжени отъ глава до пети и носещи надписи : «За краля и отечеството !». Тѣ сѫ дошли, да организиратъ населението на града за борба срещу четитѣ на революционната организация ! Жителитѣ наблюдаватъ съ страхъ ужаситѣ извършвани отъ тѣзи хора посрѣдъ день, които властитѣ не обезпокояватъ. Между главнитѣ участници, населението е могло да познае, съ обичайното си добродушие, прочути разбойници отъ турско време. Ето защо опасенията сѫ още по-голѣми, защото тѣзи доказани разбойници нѣматъ за цель друго, освенъ да прикриятъ по-умѣло престѫпленията си, подслонвайки се задъ една официална организация, за да продължатъ своята дейность сега срѣдъ день за доброто на краля и родината !».

 

„Београдске Новости" отъ 16 декемврий 1924 г. печати следната телеграма, датирана отъ Скопие :

 

«Неотдавна бѣлградскитѣ вестници съобщиха, че въ околноститѣ на с. Зърновци (Брегалница-Щипъ) българскиятъ войвода Бърльо билъ обесилъ двама мирни граждани, обичани отъ населението. Въ сѫщность, като се сѫди отъ нѣкои признаци — това разбойнишко дѣяние не е никакъ работа на Бърльо, а на Стоянъ Мишевъ, който го е извършилъ като отмѫщение. Той е на наша служба и постоянно кръстосва изъ Брегалнишкия окрѫгъ».

 

 

Властьта, обаче, не се интересуваше отъ писанията на вестницитѣ. Нейната политика въ Македония бѣ именно насилието, за да постигне основната задача на сръбската държава — обезбългаряването на заграбенитѣ македонски околии, ако не се постигне посърбяването. Затова тя си послужи съ терористически банди още съ стѫпването си въ нашето отечество, точно както бѣ постѫпила и въ 1912 г. На лице сѫ протестни писания на сръбски вестници веднага следъ първата свѣтовна война. Никакъ не е излишно тъкмо тукъ да дадемъ нѣкои извадки отъ тѣхъ.

 

„Радничке Новине" писа презъ януарий 1921 г. :

 

«Отъ десеть общини въ скопската околия селянитѣ бѣгатъ ужасени отъ терора на държавнитѣ комити. Неописуеми насилия въ село Кожле. Селянитѣ до кърви бити. Единъ отъ тѣхъ е хвърленъ въ рѣката, отгдето сѫ го измъкнали полумъртавъ, и вкоченясалъ отъ зимния студъ. Въ Катланово много бандити обиратъ и измѫчватъ селянитѣ за това, че последнитѣ сѫ гласували за комуниститѣ. Ако не престане терора, отхвърляме всѣка отговорность — народътъ е доведенъ до тежко отчаяние».

 

Помѣствайки тази телеграма вестникътъ прави тоя коментаръ :

 

«Правителството и неговитѣ органи продължаватъ разбойническата и комитаджийска държавна политика въ Македония, която бѣ осѫдена отъ народа чрезъ изборитѣ. Ще разпустнете ли веднага четитѣ отъ бандити и комитаджии ? Искате ли мирътъ въ Македония ? Или ще продължи терора и насилието, което продължава да мачка македонското население ? Време е вече да се знае това».

 

Презъ мартъ 1921 г. вестникъ „Република" писа :

 

«Изъ цѣла южна Сърбия долитатъ страшни известия. Цѣли села сѫ подложени на грабежъ и пожаръ, а населението масово се избива. Изъ цѣлата область върлуватъ яничари, — въ каквито сѫ се обърнали нашитѣ власти тамъ. Третиратъ се безмилостно и безъ това обезправенитѣ наши граждани и се лѣе обилна кръвь.

 

За да очисти южна Сърбия отъ бунтарски елементъ, който се явява благодарение

 

135

 

 

на нашето ръждиво управление, министърътъ на вѫтрешнитѣ работи е издалъ наредби, съ които цѣлото население е предоставено въ рѫцетѣ на полицейскитѣ власти. И последния пъдарь може тамъ свободно да вилнѣе и убива, безъ да има кой да му държи смѣтка».

 

Горнитѣ два отзива сѫ нарисували вѣрно положението, но сѫ пропустнали да отбележатъ, че изтезавания народъ е български.

 

Излизащиятъ въ Скопйе вестникъ „Стара Сърбия" писа презъ мартъ 1922 година :

 

«Службата е занемарена, законътъ остава мъртва буква ; за неговото изпълнение никой не помисля. Съ една дума, между населението въ тѣзи краища е зацарувалъ нечуванъ и незапомненъ тероръ, та и най-обикновениятъ гражданинъ въ чудо пита къмъ какво води това и какъвъ ще му бѫде края».

 

 

3. КРАТОВСКА ОКОЛИЯ. Още отъ първитѣ месеци на революционното съзаклятие, чийто основи поставиха Груевъ и Дѣлчевъ презъ 1894 година, тая околия си спечели завидно мѣсто въ истоpиятa на нашата оевободителна борба. Въ нея най-често пребиваваше Дамянъ Груевъ следъ Илинденското възстание. Въ нейнитѣ планински гънки ставаха конгреситѣ на Скопския революционенъ окрѫгъ. Тамъ минаваше най-краткия пѫть (каналъ) за четитѣ отъ централна и западна Македония.

 

Още бѣха съ запазени сили мнозина селски деятели, които бѣха дали клетва лично предъ Груева или Развигорова за вѣрность на ВМРО ; както и мнозина, които бѣха другарували съ легендарния въ този край Атанасъ Бабата. Много повече отъ обикновенно човѣшко име изразяваха за селата на Кратовоко имена като Пано отъ с. Неокази, Григоръ отъ с. Бучище, Теодоси Хаджията отъ с. Емирица, дѣдо Зао отъ с. Койково. Съ тѣхъ и други като тѣхъ беззаветно преданни хора Александровъ започна въ 1920 година да организира околията. Въ нѣколко месеци тя бѣ, може да се каже, изцѣло стѣгната. И тукъ, както въ съседнитѣ околии, бѣха готови селскитѣ чети, каналитѣ, рѫководнитѣ тѣла. Опитни куриери за всички посоки не липсваха сѫщо.

 

He бѣ възможно и тукъ да се избѣгнатъ нѣкои малки престрелки и по-сериозни схватки съ сърбитѣ. По правило, властитѣ взимаха поводъ отъ тия случки, за да се нахвърлятъ върху невинното население съ повече жестокость отъ обикновената.

 

 

4. ЩИПСКА ОКОЛИЯ. Христо Силяновъ, отличния историкъ на нашата освободителна борба презъ турския режимъ, опредѣли като седемь стълба на българщината въ Македония градоветѣ Щипъ, Велесъ, Скопйе, Прилѣпъ, Битоля, Охридъ и Кукушъ. Следъ изгapянето на Кукушъ за цѣла източна Македония — считайки за източенъ дѣлъ областитѣ на лѣво отъ Вардара — остава само единиятъ стълбъ, градъ Щипъ. И въ отпора срещу новия поробитель, начиная отъ 1913 година, той достойно запази мисията, която му бѣха опредѣлили първитѣ наши апостоли на революционното дѣло, Груевъ и Дѣлчевъ. Центъръ на цѣлата борба въ първия сръбски режимъ бѣ тоя градъ и неговата околия. Дълбоки корени имаше тамъ мисъльта

 

136

 

 

за бунтъ срещу тиранията, а фанатично бѣ и българското национално съзнание. He ми е известно дали нѣкой по-подробно е описалъ развоя на революционното дѣло въ моя роденъ градъ. Ако нѣщо въ нacтoящe време се пише на самото мѣсто, то ще е положително изопачено, опоредъ както изисква денационализаторския планъ на Бѣлградъ. Въ духа на сѫщия планъ виждаме днесъ да се оспорва достовѣрностьта даже и на сведенията, които сѫ ни оставили редица македонски деятели отъ миналото въ форма на свои спомени. Разбира се, фалшификациитѣ на потисника не ще могатъ да заличатъ историческата истина. Считайки, че е отъ полза колкото може повече данни да излѣзнатъ на яве за близкото минало на народа ни, за неговитѣ борби и стремления, смѣтнахъ, че не е съвсемъ излишно ако тукъ на кратно спомена поне имената на нѣкои отъ по-проявенитѣ въ гр. Щипъ дейци отъ епохата на турския режимъ. Заедно съ това прилагамъ едно указание за връзката само на една улица, въ щипския кварталъ Ново-село, съ освободителната ни борба ; но дължа да прибавя, че тия данни не сѫ пълни, а даватъ онова, което съмъ можалъ да си спомня. Приложенията [20-21] могатъ да подпомогнатъ донейде читателя, за да получи една представа относително борчеството на Щипъ и неговата интимна връзка съ българщината. А картината въ Щипъ едва ли съ нѣщо се различава отъ тая въ много македонски градове и села.

 

Отдѣление отъ Щипската чета за Овче поле.

 

 

Като първи подвизи следъ 1918 г. могатъ да се означатъ бѣгствата на две голѣми групи затворници — едната отъ Щипъ, състояща се отъ двадесеть и трима души, другата отъ близкото до него Свети Николе. И дветѣ групи бѣха главно бивши четници, които

 

137

 

 

презъ първия сръбски режимъ сѫ действували противъ робството. Докато мнозина тѣхни другари на време се бѣха укрили, тѣзи хора било отъ немарливость, било поради други случайности, се озоваха въ затвора. Нѣкои отъ тѣхъ бѣха вече и осѫдени на дългогодишно наказание, а други очакваха смъртьта си.

 

Въ Щипъ групата успѣва въ течение на нѣколко седмици да подкопае пода на голѣмата затворническа стая, служейки си съ единъ щикъ отъ манлихера. Услужилъ имъ бѣ единъ мѣстенъ турчинъ, постѫпилъ на сръбска стражарска служба. За щастие, дъсчения подъ се е издигалъ около две педи отъ земята, та е изигралъ ролята на грамадна кутия, въ които внимателно е била наблъсквана изкопаната пръсть. Когато отворътъ изподъ стената е направенъ, затворницитѣ се измъкватъ презъ нощьта на 9 августъ 1920 г., минавайки въ съседенъ частенъ дворъ. Нѣкои отъ бѣгълцитѣ наново постѫпиха въ четитѣ на ВМРО.

 

Въ Свети Николе пъкъ бѣгството е улеснено отъ немарливостьта на мѣстната српска полиция. Tя е оставила на вратата на затвора само единъ часови съ пушка. Въ деня на едно държавно сръбско праздненство въ затвора наблюдението е било сведено до минимумъ. Това именно използуватъ затворенитѣ бивши четници. Предварително имъ е била доставена една кесийка съ червенъ пиперъ. По уговоренъ знакъ, както сѫ се разхождали въ двора, единъ хвърля пиперъ въ очитѣ на часовия, а други взиматъ пушката му ; вратата е набързо разбита и всички се пръскатъ изъ улицитѣ на градчето, а отъ тамъ изъ равното Овче-поле, кѫдето, обаче, всѣка кѫща имъ е позната, а изъ селата хората имъ предлагатъ гостоприемство. И тия бѣгълци намиратъ лесно революционнитѣ чети. Впечатлението изъ цѣлия край е отлично, т. е. съвсемъ неблагоприятно за сръбската власть. Голѣма олелия отъ преследване се създаде поради тия бѣгства въ околията. Само двама отъ избѣгалитѣ бидоха заловени, единиятъ отъ които — именуванъ Лисицата, родомъ отъ Радовишъ — бѣ убитъ.

 

Подемането на новия отпоръ въ 1920 година не се нуждаеше въ Щипъ отъ никаква агитация. Тя бѣ извършена — споменахме вече — и за цѣла Македония още съ идването на сръбската власть. Достатъчни бѣха нѣколко писма отъ Т. Александрова до авторитетни лица въ града, за да се почне организирането. Въ невѣроятно бързо време то достигна нужнитѣ за новата борба размѣри ; така че щипскиятъ войвюда Иванъ Бърльо спокойно можеше, облеченъ въ цивилни дрехи, съ файтонъ да влиза въ града, поздравлявайки безгрижно сръбскитѣ часови при каменния мостъ на Брѣгалница.

 

Твърде скоро отъ Щипъ започнаха да постѫпватъ пари въ касата на ВМРО. До известна степень таи дейность е започната съ излишно пренебрежение къмъ бдителностьта на властитѣ, почти както ставаше въ турския режимъ. Затова главниятъ касиеръ Моне хаджи Кимовъ, членъ на доста видна фамилия отъ Ново-село, трѣбваше да избѣга. Общо взето, народътъ е помагалъ и парично на организацията. Само двама души отъ града, търговцитѣ Илия хаджи

 

138

 

 

Васковъ и Михаилъ Каламатиевъ, не сѫ пожелали да внесатъ нищо. Следъ нужднитѣ увещания мѣстнитѣ деятели сѫ прибѣгнали къмъ наказанието имъ. Хаджи Васковъ е убитъ въ дома му, а Каламатиевъ остава раненъ и предава на сръбскитѣ власти каквото е знаелъ, поставяйки се въ пълна тѣхна услуга. Тая афера изпрати въ затвора група родолюбиви граждани, безъ да е доказана вина на никого отъ тѣхъ. [22]

 

Измежду схваткитѣ и сраженията, които щипската чета е имала, доста смути сърбитѣ нападението върху едно тѣхно отдѣление при село Люботенъ, кѫдето паднаха надъ двадесеть души войници и толкова ранени. Начело на нападащата чета сѫ били Траянъ Кръстевъ Лакавишки и Хаджи Григоръ хаджи Кимовъ. Между четницитѣ се е намиралъ и младия, наскоро постѫпилъ въ редоветѣ на нелегалнитѣ, Величко Георгиевъ, познатъ по-сетне подъ името Владо Черноземски. Спасилитѣ се сърби сѫ избѣгали къмъ Щипъ, оставяйки нѣколко автоматични пушки и доста отъ мунициитѣ си.

 

При друга засада къмъ Овче-поле бѣ убитъ единъ сръбски капитанъ и нѣколко войници.

 

Като сполучлива акция може да се вземе и задигането на войнишки дрехи и пушки отъ казармата, улеснено чрезъ приятелството на единъ подофицеръ хърватинъ и добре изведено съ участието на малъкъ брой щипски еснафи, между които всеотдайно преданниятъ на дѣлото Ване Параспуровъ.

 

Главната задача на ВМРО до смъртьта на Тодоръ Александровъ би могла да се нарече организаторска, независимо, че се наложиха известни нападения и неизбѣжно трѣбваше да се приематъ нѣкои сражения.

 

Измежду нападенията най-голѣмъ шумъ повдигна ударътъ върху сръбскитѣ колонисти въ село Кадрафаково, Щипско. Неговата цель бѣ да се спре по-нататъшното заселване на сърби отъ севернитѣ краища на Югославия. Тѣ се установяваха върху земята, която македонския селянинъ съ столѣтия бѣ обработвалъ почти безплатно, като ратай при турскитѣ чифлици, и за чието притежание бѣха мечтали цѣли наши поколѣния. Но пришелцитѣ биваха настанявани и върху собствената земя на нашитѣ селяни, като мѣстнитѣ жители биваха по този начинъ стеснявани. Ако тая колонизаторска политика би продължила успѣшно, покрай всичкитѣ други злини за народа ни отъ социално и икономическо естество, очертаваше се и промѣна на националния образъ на страната. Презъ 1923 г. край с. Долно-Трогерци, Щипско, сърбитѣ докараха 270 фамилии — всички сърби отъ областитѣ северно отъ р. Сава и Дунава.

 

He само въ Щипско бѣ започната такава колонизация.

 

Съ цель да сърбизира скопския окрѫгъ, сръбското правителство е въвело практиката, отъ 1921 г., да настанява тамъ сръбски населници. На тѣзи последнитѣ се раздаватъ земи и кѫщи, които се отнематъ отъ мѣстнитѣ жители българи и турци.

 

За примѣръ даваме тукъ имената на селянитѣ, на които е била отнета часть отъ земята имъ. Така въ с. Черешево, Скопско, сръбскитѣ

 

139

 

 

власти сѫ отнели на сила : 15 хектара на Георги Димковъ, 16 на Атанасъ Соколовъ, 10 на Величко Соколовъ, 30 на Муаремъ Дотчо, 10 на Илия Алтиевски, 3 на Цвѣтко Недѣлковъ, 10 на Илия Христовъ, 5 на Стоянъ Ангеловъ, 5 на Гиго Колевъ, 8 на Мите Бодоевъ, 5 на Тома Недѣлковъ, 16 на Тома Ангелевски, 5 на Мите Пешевъ, 7 на Стоянъ Младеновъ, 5 на Йове Митревъ, 6 на Трайко Атанасовъ, 5 на Велко Стояновъ, 8 на Ангелко Урушевъ, 6 на Велинъ Цвѣтковъ.

 

Въ с. Маджари, сѫ били иззети земи на следнитѣ селяни : 20 хектара на Блажо Златковъ, 20 на Трифунъ Ангелковъ, 15 на Илия Косовалиевъ.

 

Сѫщо сѫ били заграбени земи на селянитѣ отъ Инджиково, Арачиново, Билимбегово, Идризово, Юрумлеръ, Кадиносело, Малино, Ибраимово, Огнянци, Катланово.

 

Ограбенитѣ сѫ протестирали нѣколко пѫти срещу тѣзи посегателства върху тѣхнитѣ имоти, но сръбскитѣ власти отъ Скопйе сѫ ги предупредили, че рискуватъ по този начинъ да имъ бѫде отнето всичко и тѣ самитѣ да бѫдатъ изпратени въ Косово (Стара Сърбия), ако не се примирятъ.

 

Отдѣление отъ Щипската чета за долината на Лакавица. Най-лѣвиятъ е пом.-войводата Траянъ Кръстевъ Лакавишки. Вториятъ отъ лѣво е Владо Черноземски

 

 

Въ разгледания периодъ споменатата акция е сигурно единствената, при която ВМРО бѣ решила да бѫдатъ нападнати и хора, които не сѫ се провинили съ нищо друго, освенъ туй, че сѫ дошли да

 

140

 

 

отниматъ земята на нашт селянинъ. Но тази акция бѣ предприета следъ многократни предупрежения до сръбскитѣ власти — да не докарватъ въ Македония колонисти. Четата на Иванъ Бърльо, наброяваща къмъ двадесеть души, нападна внезапно Кадрафатсово и наистина внесе страхъ не само въ тая малка сръбска колония, но и всрѣдъ всички пришелци. Къмъ тридесеть души отъ колониститѣ въ Кадрафаково бѣха ранени и убити. Отъ четата не загина никой, тъй като изненадата е била пълна, а войска отъ Щипъ не е било възможно да дойде бързо.

 

Всѣки колонистъ знаеше занапредъ, че живота му е винаги въ опасность. Къмъ това се прибавиха недоволствата отъ климата, и особено отъ липсата на достатъчно вода изъ тѣзи мѣста — зло, съ което нашиятъ народъ бѣ привикналъ. Цѣлото селско население бѣ доволно отъ тази мѣрка на ВМРО. Повечето отъ пришелцитѣ се завърнаха тамъ, откѫдето бѣха дошли.

 

Като не можаха да заловятъ нито единъ отъ нападателитѣ, сръбскитѣ власти подкараха къмъ затвора мнозина невинни селяни. Сѫдиха ги въ Щипъ, служейки си съ фалшиви свидетелства и насила наложени признания. Бѣлградскиятъ вестникъ „Правда" изнесе, че самиятъ защитникъ на селянитѣ, сръбски адвокатъ, е казалъ въ сѫда : „Тѣзи, които вие сѫдите, сѫ невинни. Отговорностьта за убийствата отъ Кадрафаково пада върху властитѣ”.

 

Независимо отъ всичко, единъ отъ „обвиненитѣ" бѣ осѫденъ на смърть, двама души на 20-годишенъ затворъ, а едно лице на 5 години затворъ. Осемь души селяни бидоха освободени, но следъ много патила въ затвора.

 

Въпросниятъ адвокатъ имаше право да заяви, че отговорностьта падаше върху властитѣ. Много пѫти, както казахме, тѣ бѣха предупреждавани, да не докарватъ колонисти сърби.

 

И по тая случка, както и за всички по-крупни прояви на ВМРО, се писа доста въ европейската и американска преса.

 

Познатиятъ надалече въ Македония войвода на Щипско бѣ Иванъ Яневъ Бърльо отъ с. Горни Балванъ.

 

 

5. КУМАНОВСКА ОКОЛИЯ. Добри корени хвана ВМРО и въ тази околия съ старо борческо минало. Създадоха се рѫководни тѣла въ града и селата. Околийски войвода бѣ Кръсто Лазаровъ, много тактиченъ, съ високъ моралъ. Той се ползуваше съ всеобщо уважение ; запазилъ бѣ здрави лични връзки срѣдъ населението още отъ турския и първия режимъ. Нѣмаше високо образование, но бѣ надаренъ съ интелигентность, а имаше и твърде приятни отношения къмъ хората. Въ ВМРО е почналъ да се проявява съ акции още въ 1902 год.

 

Една истинска жива легенда бѣ, и ще си остане, името на Кръсто Лазаровъ, кумановския войвода ; легенда, каквато не се среща така често даже въ срѣдата на македонското революционно движение. Бойнитѣ подвизи, борческата деятелность на Кръсто Кумановски може да се сравнява само съ тази на единъ Апостолъ Енидже-Вардарски, на единъ Христо Чернопѣевъ, Василъ Чакаларовъ. Съ тази разлика, че Кръсто можа да работи за Македония презъ много по-дълъгъ периодъ. Ако неговитѣ спомени бѣха отпечатани, сигурно

 

141

 

 

биха се чели като най-увлекателенъ романъ ; и множество българи не биха повѣрвали, че въ тѣхната срѣда е живѣлъ подобенъ герой — колкото недостижимъ по храбрость и преданость, толкова самозаличенъ по скромность.

 

Къмъ четиридесеть и седемь сражения бѣ изнесълъ Кръсто, противъ турци и сърби ; половината отъ тѣхъ сѫ тряили надъ десеть часа всѣко. Едва ли и следъ петдесеть години ще бѫде забравено особено сражението му презъ първия сръбски режимъ въ мѣстностьта „Орловецъ", Кумановско; разкрита въ една пещера, неговата чета се брани юнашки цѣли три дни ; мнозинството четници загиватъ ; по чудо и този пѫть се бѣ спасилъ войводата съ двама другари. Заслужено презъ втората свѣтовна война хиляди селяни чествуваха Кръсто точно въ тази мѣстность. Неговата революционна дейность продължи и подиръ първата свѣтовна война ; нови сражени води той противъ сръбскитѣ потери и войски. Бѣше членъ въ Окрѫжния Комитетъ на Скопския революционенъ окрѫгъ. Възпиталъ бѣ четници, които му съперничеха по храбрость ; единъ измежду тѣхъ бѣ и Цвѣтанъ Спасовъ, оставилъ сѫщо голѣмо име въ Кумановско и Кратовско, загиналъ следъ ожесточена петнадесеть-часова борба съ сърбитѣ.

 

Кръсто бѣ отъ с. Конюхъ, Кумановска околия. Стѫпилъ е въ редоветѣ на ВМРО къмъ 1900 година. Като младъ борецъ е премахналъ водача на сръбската пропаганда въ гр. Куманово — събитие, което на времето си стана известно въ цѣла Македония. Това бѣ въ 1905 г., когато Кръсто бѣ четникъ въ четата на Коста Нунковъ. Преди това и по-късно е четникувалъ при други войводи. Преди „Хуриета" е вече войвюда въ Кумановско и като такъвъ бива дочаканъ отъ турскитѣ власти и народа, когато четитѣ се легализираха. При отпочналата борба срещу Турция той е пакъ нелегаленъ, до балканската война, при която четата му принаси доста услуги. Презъ цѣлия пръвъ сръбски режимъ, отъ 1913 до 1915 г., е нелегаленъ, съ чета въ поробена Македония. Нелегаленъ е — както казахме — и подиръ 1918 г. Борилъ се е въ разни околии на Македония, не само въ Кумановско.

 

Следъ 1941 г. се е прибралъ въ родната си околии, съ надежда старинитѣ си да прекара между народа, комуто бѣ посветилъ живота и всичкитѣ си сили. Въ края на 1944 г. титовата власть го задига и изчезва безследно. Съмнение нѣма, че въ случая сръбската пропаганда [*] си отмѫщава на Кръсто заради неговата знаменита борба противъ нея, водена години подъ редъ.

 

Неговото легендарно име ще живѣе дълго въ преданията на народа. А историята на нашето движение ще му отдѣли достойно мѣсто, за да четатъ поколѣнията и укрепватъ националната си гордость чрезъ подвизитѣ, вѣрата и преданостьта на Кръсто къмъ нацията и свободата ѝ. Този българинъ бѣ изваянъ сѣкашъ отъ гранитъ ;

 

 

*. Цѣлата дейность на сръбското държавно четничество, или на сръбскитѣ консули въ Македония, бидейки проявление на страниченъ факторъ, който нѣмаше ницо общо съ българското население въ страната, бѣ означавана съ думата пропаганда.

 

142

 

 

Кръсто Лазаровъ, кумановски войвода.

 

---

 

Лазаръ Велковъ Дивлянски, скопски войвода.

 

---

 

 

неговиятъ духъ, скромность и себеотрицание бѣха апостолски ; не напраздно народната маса го обожаваше.

 

На 5 августъ 1924 г. загина Цвѣтанъ Спасовъ, войвода, отъ с. Орашецъ, сѫщата околия. Той бѣ наистина извънредно храбъръ човѣкъ. Покрай участието му въ по-малки схватки, далъ бѣ на сръбскитѣ потери три знаменити сражения въ Кратовско ; въ две отъ тѣхъ, при селата Нежилово и Тополово, участвуваха много сръбски войници, стражари и членове на специалнитѣ държавни банди. Отдавна противникътъ не бѣ принуждаванъ да си послужи и съ топове срещу една чета въ тѣзи краища. Това се бѣ случвало въ турско време срещу войводата Атанасъ Бабата, а по-късно при първия сръбски режимъ срещу Кръсто Лазаровъ. Сега войската прибѣгна до артилерия противъ Цвѣтанъ Спасовъ и другаритѣ му, които заедно съ него геройски загинаха въ бои, продължилъ повече отъ двадесеть и четири часа.

 

Четата е била открита край село Тополовикъ, Кратовско, на 4 августъ, надвечерь. Състояла се е отъ 21 души. Следващата утринь е била забиколена на върха „Борса”. Сражението е почнало доста рано. Нападателитѣ били редовни войски, жандари и банди за преследването на революционеритѣ. Тѣ направили нѣколко опита да измѣстятъ четата, но безрезултатно. Сърбитѣ тогава прибѣгнали до единъ варварски методъ : наредили на първата линия селяни отъ околноститѣ, които да имъ служатъ като щитъ. Въпрѣки голѣмото число нападатели, къмъ 2 000 души, въпрѣки дъжда отъ олово — отъ картечницитѣ, революционеритѣ, закрити задъ скалитѣ, продължавали да противостоятъ хвърляйки бомби; за голѣма изненада на сърбитѣ, отбиваха атакитѣ имъ. Сражението продължило по този начинъ до следъ обѣдъ на 5 августъ, безъ четницитѣ да дадатъ нито една загуба.

 

Сръбскиятъ командантъ тогава заповѣдалъ да се прибѣгне до артилерията, и първиятъ изстрелъ започналъ въ 6 часа вечерьта, при последната атака : една вихрушка отъ картечни и топовни гранати. Македонскитѣ революционери не престанали да пѣятъ. При тази атака пада първата жертва отъ четницитѣ. Идва нощьта. Картечницитѣ млъкнали. Тогава четницитѣ се дигнали, за да си отворятъ пѫть, въ крѫга, който ги заобикалилъ. Въ суматохата доста отъ селянитѣ, които се намирали между сърбитѣ и революционеритѣ, паднали убити. Но въпрѣки куршумитѣ четата успѣла да скѫса кордона и да си отвори лжть, оставайки на бойното поле двама убити — войводата Цвѣтанъ Спасовъ, който, тежко раненъ, се самоубилъ, четника В. Ананиевъ и четирима тежко ранени.

 

Сърбитѣ, които представиха битката тенденциозно, имали 25 убити и множество ранени, между които команданта. Между селянитѣ сѫ паднали и ранени петдесеть души, въ голѣма часть улучени отъ самитѣ сърби при нощната контра-атака.

 

Въ последвали схватки загиватъ и други отъ четата.

 

 

6. СКОПСКА ОКОЛИЯ. Организирането тамъ почна стария войвода Лазаръ Велковъ отъ с. Дивля, добре запознатъ съ селата още

 

143

 

 

отъ турския режимъ и първото сръбско владичество. Той води нѣколко сражения. Съ него бѣха заминали къмъ западна Македония Илия Кушевъ, опредѣленъ за войвода на Велешко, Любомиръ Весовъ, опредѣленъ за войвода въ Крушевско и Петъръ Шандановъ отъ Охридъ който щѣше да остане съ Лазара, ако не заминеше съ нѣкого отъ споменатитѣ двама млади войводи. Въ случайна престрелка съ сърбитѣ Шандановъ бѣ раненъ въ петата и се завърна.

 

Като секретарь на Лазаръ Дивлянски бѣ въ 1924 година Петъръ Станчевъ отъ София, отдаденъ отъ младини на македонското движение. Нѣколко месеци обикаляха заедно въ Скопско, до загиването на Т. Александровъ. Създали бѣха добри връзки и въ градъ Скопйе.

 

Въ Скопско действуваше и войводата Величко Веляновъ отъ село Црешово. Той бѣ попадналъ въ сръбския затворъ следъ първата голѣма война. Но една надвечерь, когато е билъ каранъ отъ сръбски стражари, заедно съ други затворници, да носи вода отъ близка чешма, успѣлъ да избѣга. Става нелегаленъ и наскоро внесе страхъ въ срѣдата на сръбскитѣ пришелци изъ Скопско, като секретарь-бирници, кметове и прочее. На нѣколко мѣста презъ деня влѣзна съ другаритѣ си въ селата, наказвайки проявенитѣ съ зло къмъ народа сръбски „деловогьи" и кметове. Нѣкои сѫ били избити въ самитѣ имъ общински канцеларии. Величко доживѣ да види за втори пѫть пропастьта на Сърбия, презъ втарата свѣтовна война, и се помина докато Скопйе бѣ още заето отъ българскитѣ власти.

 

Макаръ напълно неграмотенъ човѣкъ, Величко бѣ интересенъ съ нѣкои съвсемъ оригинални негови черти. Правѣше впечатление съ едрата си фигура и съвсемъ тихия си гласъ. Речникътъ му бѣ доста беденъ, но често неочаквани негови изрази се цитираха съ любопитство и веселость въ нашата срѣда. Въ това отношение съперничеше на Бърльо, който при всѣки разговаръ будѣше очудване и искренъ смѣхъ. Величко се обръщаше къмъ всички съ думата „Сладъкъ".

 

Еднажъ въ България се намѣриха заедно нѣколцина отъ четницитѣ му, всички скромни и мълчаливи хора. Той смѣтна за дългъ да имъ даде съвети. Произнесе нѣколко фрази на скопски диалектъ и бързо завърши наставлението : „Тука требе да си траеме, да бидеме като завалии [*] ...”. Мисъльта му бѣ, че държанието на другаритѣ му не бива да пада въ ничии очи и да бѫде най-коректно. Но думата „завалии" на турски значи точно „нещастници”. И затова лаконическата му инструкция бързо се разнесе между нашитѣ борци ; често бѣ повтаряна и полувесело, полусериозно се изтъкваше, като най-сполучива препорѫка за тѣхното държание всрѣдъ обществото.

 

Между хората, които въ Скопйе подържаха тайни връзки съ ВМРО бѣ и Спиро Китинчевъ ; по едно време той влизаше и въ околийския революционенъ комитетъ. Той е познатъ гражданинъ, училъ въ българската гимназия въ Солунъ, а следъ това въ Швейцария. По-късно бѣ кметъ на града. Той имаше значителни връзки съ населението. Умрѣ като затворникъ при комунистическия режимъ въ

 

 

*. «Завалия» на турски значи «нещастникъ».

 

144

 

 

Кумановска и скопска нелегални групи. Въ срѣдата на първия редъ е скопския войвода Величко Веляновъ. Въ първия редъ отъ лѣво, съ пушка върху коленетѣ, е Петъръ Станчевъ; до него въ дѣсно е Кръсто Лазаровъ.

 

---

 

 

Паланечка чета.

 

---

 

 

Югославия, следствие на непосилна, наложена работа и други терзания.

 

 

7. КРИВО-ПАЛАНЕЧКА ОКОЛИЯ разви значителна революционна работа. И тамъ се дадоха нѣколко сражения, а биваха нападнати и сръбски жандармерийски и други обекти. Войводата Стоянъ Лековъ Царо, родомъ отъ Кратово, падна убитъ въ борба срещу сръбска потера на Великдень 1924 година. Заслужилъ куриеръ бѣ стария Серафимъ, ако се не лъжа отъ село Дурачка-рѣка.

 

 

8. ВЕЛЕШКА ОКОЛИЯ. Освенъ Илия Кушевъ, като войводи работиха Гьошо Чолаковъ и Никола Пановъ, и двамата велешани. Сетне като войвода се озова тамъ Стефанъ Петковъ Сиркето отъ градъ Чирпанъ (стара България), който се бѣ запозналъ съ околията по време на първата свѣтовна война.

 

Тамъ действуваше и Никола Гули, синъ на легендарния Пито Гули, героя на Крушево отъ времето на Илинденското възстание. Младиятъ Никола бѣ неукротимо смѣлъ и предприемчивъ. Извършилъ бѣ въ София акция противъ единъ разколникъ. По-нататъкъ ще стане дума за бѣгството му отъ затвора. Въпрѣки изричнитѣ нареждания да действува внимателно, той се водѣше по своя темпераментъ и търсѣше рисковетѣ. Преобличалъ се е като цивиленъ, взималъ влаковетѣ и отивалъ два-три пѫти изъ други градове на Македония. Единъ пѫть бѣ посетилъ и Бѣлградъ, а другъ пѫть се бѣ явилъ въ Загребъ, кѫдето успѣлъ да поприказва съ Стйепанъ Радичъ, хърватския водачъ, ангажиранъ по това време въ голѣма борба срещу сръбския централизъмъ въ държавата. Гули бѣ писалъ писмо до рѫководството на ВМРО за тази си среща. При едно подобно пѫтуване съ влакъ изъ Сърбия, презъ лѣтото на 1924 г., билъ е изненаданъ ютъ тайнитѣ полицаи и внезапно заловенъ, преди да е успѣлъ да се докосне до орѫжието си. Следъ доста страдания въ сръбскитѣ тъмници е билъ погубенъ.

 

Съ сигурность се знае, че затворникътъ е билъ подложенъ месеци наредъ на жестоки физически и морални тегла, за да му се изтръгнатъ признания, отъ които сръбскитѣ власти сѫ се нуждаели за да извършатъ нови арести въ Македония. Всѣка нощь Гулевъ е билъ подлаганъ на страшни изтезания, но той е отговарялъ само : „Убийте ме, не знамъ нищо, нѣма да кажа нищо. Азъ съмъ синъ на Пито Гулевъ". Сръбскитѣ власти не сѫ съобщили никому нито за ареста му, нито за мѫченическата му смърть.

 

Никола бѣ свършилъ ооновното си образование въ родния си градъ, а гимназия въ София.

 

Илия Кушевъ загина на 29 ноемврий 1922 г. при с. Ерлевци, Велешко, по много трагиченъ начинъ. Съ него бѣха Иванъ Гьошевъ отъ с. Крайница и Мане Кратовски, сѫщо дългогодишенъ четникъ, както и четирма турци. Последнитѣ бѣха станали нелегални следъ като сѫ се провинили предъ сръбската власть. Кушевъ ги прибра въ своята чета. Подмамени съ обещание да бѫдатъ опростени, а вѣроятно и съ изгледа да бѫдатъ богато възнаградени, четницитѣ-турци измушкали свирепо тримата си другари българи, когато сѫ спали въ една воденица. Четирмата предатели се казваха Асанъ Али, Сюлейманъ Алихи,

 

145

 

 

Акимъ Алихи и Асанъ Хюсеинъ; имената имъ изнесе и бѣлградския вестникъ „Политика" отъ 23 декемврий с. г. Кушевъ бѣ много сериозенъ човѣкъ, високо културенъ, съ поетически дарби. Притежаваше силна воля. Въ негово лице нашето отечество изгуби положително единъ обещаващъ борецъ, съ качества за водачество. Свършилъ бѣ солунската българска реална гимназия. Следъ 1913 година заминава за България, кѫдето го заварва мобилизацията въ 1915 година. Като поручикъ отъ българската армия е участвувалъ въ течение на цѣлата първа свѣтовна война. Илия бѣ синъ на Бано Кушевъ, авторитетенъ български общественикъ, убитъ отъ турцитѣ въ родния му градъ преди 1912 година. Чичото на Илия, д-ръ Петъръ Кушевъ, е сѫщо познатъ деецъ въ Македония, другаръ на Тодоръ Лазаровъ, и съ него заедно пращанъ на заточение въ Мала-Азия.

 

Въ своита кратка автобиография Христо Матовъ [*] казва, че при воденето на обществената и революционна борба следъ Хуриета, той е билъ въ честа връзка съ д-ръ Петъръ Кушевъ. Това свидетелство прибавя още нѣщо къмъ общата заслуга на фамилията Кушеви, която е измежду най-изтъкнатитѣ, отличили се съ дейность и жертви за свободата на Македония. Всичкитѣ ѝ членове бѣха съ високо образование. Д-ръ Кушевъ ми е казвалъ, че е следвалъ медицина по настояване на Дамянъ Груевъ, за да може легално да се установи на практика въ Велесъ. Наистина, въ качеството си на лекарь той е извършилъ въ града и околията много ценна революционна работа.

 

Най-младиятъ загиналъ борецъ отъ фамилията бѣ Тодоръ Кушевъ, студентъ и членъ на дружество „Вардаръ" ; за него ще стане дума по-късно.

 

Известието за трагичния край на Илиа получихъ като се криехъ въ таванската стая на единъ бившъ учитель и борецъ отъ Гевгелийско, емигрантъ въ София. Нѣмахъ желание да споделя съ някого новината и мѫката, кoятo ме потискаше. Миниатюрната стаичка ми се струваше въ този моментъ като клетка. He ми се искаше да вѣрвамъ, че е угасналъ пламъкътъ, който обещаваше да стопли съ надежди будния велешки край, а трептенията му да се почувствуватъ и въ по-далечни околии. И днесъ, пишейки тѣзи редове, нахлуватъ въ паметьта ми редица картини отъ солунското ми ученичество, когато виждахъ Илия всѣки день изъ двора на гимназията и салонитѣ на пансиона ни. Намирахъ го понѣкога уединенъ да пише нѣщо; чувствувахъ неговото притеснение и изненада въ такива случаи.

 

Въ поробена Македония Илия замина изпълненъ съ вѣра, оптимизъмъ за бѫдещето и готовъ за всѣка борба. Тръгваха заедно съ Любомиръ Весовъ. Екипировката имъ изпратихме чрезъ споменатия другаде кукушанецъ „Тарасъ Булба”, но пушкитѣ трѣбваше да получатъ при вѣрни хора край границата, при Малешевско. Отъ Горна-Джумая нататъкъ имъ услужваше тайно Иванъ Караджовъ, нѣкогашниятъ учитель по музика въ Солунската българска девическа гимназия,

 

 

*. Христо Матовъ, отъ Струга, е най-проницателния идеологъ на ВМРО презъ турския режимъ. Бивалъ е задграниченъ представитель на организацията.

 

146

 

 

Илия Кушевъ, велешки войвода.

 

---

 

Никола Пито Гулевъ.

 

---

 

 

когото добре помнеше и Кушевъ. Единственото писмо, което получихъ отъ тѣхъ, бѣ писано нейде къмъ Брѣгалница. Хвалѣха се отъ четницитѣ, които ги съпровождали и отъ организирания народъ. Пишеха и шеги, пускани срѣдъ групата имъ. Правиха и едно оплакване срещу Караджовъ, когото наричаха чудакъ. Следъ като минали границата установили, че никой не е взелъ смазка за орѫжието. По куриера Мише Босото, малешевецъ, писали до Иванъ Караджовъ да имъ изпрати нѣколко кутийки смазка докато още не сѫ се отдалечили. За тѣхна изненада, вмѣсто очакваното, получили писмо съ съветъ, че лесно могли да си приготвятъ смазка като сварятъ кокалитѣ на нѣкои овца. Добриятъ и кристаленъ патриотъ Караджовъ се е задоволилъ само съ съвета, безъ да имъ обясни, че за момента не е ималъ на рѫка смазка.

 

И двамата стигнаха сполучливо до районитѣ си и започнаха работа. He получихъ друго известие подиръ първото имъ писмо, освенъ скръбнитѣ съобщении, че сѫ загинали единъ следъ другъ.

 

Следъ предателството съ Кушевъ сръбскитѣ власти арестуваха нѣколко десетки селяни изъ велешкитѣ села.

 

Стефанъ Петковъ Сиркето е роденъ презъ 1868 година въ гр. Чирпанъ. Напускайки Велесъ презъ 1918 той се обръща къмъ велешани съ думитѣ : „Азъ пакъ ще бѫда между васъ, за да се бори срещу поробителя”. Той считаше Велесъ като вторъ свой роденъ градъ. Близо три години се е движилъ изъ велешка околия, най-често преоблеченъ като селянинъ, а понѣкога и като просякъ. Поради голѣмо физическо изтощение заболѣ и се помина презъ 1926 година.

 

Изброенитѣ до тукъ околии, включително Тетовско, влизатъ въ Скопския революционенъ окрѫгъ, споредъ разпредѣлението, което бѣ въ сила за ВМРО отъ турския режимъ.

 

 

9. ТЕТОВСКА ОКОЛИЯ. По специални нейни съображения ВМРО се въздържаше да създава по-широка организация тамъ. Но една малка революционна група обикаляше; тя обхвана доста вѣрни хора отъ различни села въ ограничена по размѣръ мрежа. Войвода бѣ Запро Зафировъ.

 

 

II. СТРУМИШКИ, СОЛУНСКИ, СѢРСКИ И БИТОЛСКИ РЕВОЛЮЦИОННИ ОКРѪЗИ :

 

 

10. СТРУМИШКА ОКОЛИЯ. Първитѣ нелегални лица въ тая околия се появяватъ въ 1920 година. А къмъ есеньта на следващата година всички села знаятъ, че ВМРО събира и парични налози за борбата. До голѣма степень селата сѫ организирани вече, но като най-проявени по това време сѫ Куклишъ, Билотино и Дървошъ. Рѫководни тѣла и селска милиция има навсѣкѫде. Презъ 1922 година цѣлата околия може да се смѣта привлечена въ ВМРО, следъ появиването на която въ Струмишко не остана поменъ отъ единичнитѣ необуздани лица, които следъ военната катастрофа въ 1918 година се бѣха отдали на обири.

 

Но единични предатели се опитватъ да спъватъ организирането. Такъвъ е случая съ Атанасъ Замбаковъ, отъ с. Босилото. Подмамвайки

 

147

 

 

четири-петь души свои познати отъ други села, започва да услужва на сръбската полиция съ издаване на тайнитѣ, които е узналъ. Презъ мѣсецъ септември 1922 година е билъ заловенъ и наказанъ предъ собствената му кѫща, на двадесетина метра отъ полицейския участъкъ.

 

Още къмъ края на 1921 година властьта бѣ създала контра-чета, водена отъ сръбски полицаи. Рѣдко нѣкой мѣстенъ човѣкъ влизаше въ тая група, като напримѣръ Василъ Анчевъ отъ с. Смоларе, чийто баща е билъ наказанъ отъ ВМРО презъ турския режимъ задето искалъ да прокарва гъркоманство. Такъвъ бѣ и Христо Джолевъ отъ с. Моноспитово, който се бѣ предалъ на сърбитѣ. Околийската чета на Георги Въндевъ скоро се справи съ подобни сръбски орѫдия.

 

Презъ октомври 1922 година е било извършено нападение надъ ренегата Иванъ Палйошъ въ Струмица.

 

Премахнатъ е билъ и шпионина Костаки отъ Колешино. Но неговиятъ братъ Тушо се показа по-голѣмъ ренегатъ; издава на сърбитѣ доста работи. Отъ страхъ, обаче, предъ ВМРО, преселилъ се въ града. Тамъ градската милиция, рѫководена отъ Арсо Куюмджиевъ и Василъ Пандовъ, успѣва да го унищожи по шосето Струмица — Попчево. Неговото предателство създава голѣма афера, поради които мнозина отъ хората на организацията бѣгатъ къмъ България. Разкрития ставатъ въ нѣколко села. Но Дървошъ и други вѣрни села не сѫ засѣгнати. Като най-голѣмъ ренегатъ въ 1923 година се очертава Илия Кацарски отъ село Босилово. Съперничи му Панчо отъ село Габрово. Рѫководството въ града и въ доста села оставатъ неразкрити.

 

Войската и полицията предприематъ црезъ 1923 година масови побоища и арести, при които сѫ засѣгнати повече отъ хиляда и петстотинъ души. Сръбската полиция убива Мито Ристомановъ отъ село Ново-село и Стоянъ Бъмкаловъ отъ с. Моноспитово. Нѣколко стотинъ души забѣгватъ и ставатъ нелегални.

 

Презъ месецъ априлъ 1923 година сърбитѣ бѣха струпали доста войска въ Струмишко. Получи се впечатление, че този край наново се окупирва военно отъ страна на Сърбия. Тормозътъ надъ набелѣзани граждани и селяни се засилва [*]. Но и нелегалнитѣ борци на ВМРО действуватъ енергично. Тѣ наказватъ Пандо отъ Куклишъ, кмета на с. Нова-махла, Стоянъ Грънчаровъ отъ с. Босилово, Пеце отъ Колешино.

 

Измежду избѣгалитѣ презъ м. май сѫщата година се създава отдѣлна чета съ началникъ Илия Трайковъ отъ с. Барбарево, до тогава войвода на милицията въ родното му село. Като четници съ него оставатъ Панделия Стояновъ отъ сѫщото село и други. Често пѫти за база е използувано Моноспитовското блато.

 

Къмъ село Костурино се подвизава отдѣлна нелегална група. Въ тази область минаватъ каналитѣ за Дойранско и Гевгелийско.

 

Четата на Георги Въндевъ обикаля изъ цѣлата околия. Tя има

 

 

*. И сръбската преса призна поне часть отъ тѣзи насилия. Така, в-къ «Београдске Новости» отъ 16 Декемврий 1923 г. съобщи, че въ района на струмишкия сѫдъ имало арестувани 250 души отъ Струмишко, 40-60 души отъ Малешевско, 107 души отъ Дойранско и 20-30 души отъ Радовишко.

 

148

 

 

различенъ съставъ ; често стига до тридесеть души, но обикновенно къмъ двадесеть. Наскоро отдѣлнитѣ нелегални групи се съединяватъ съ околийската, въ обща чета.

 

Струмишка чета. На първия редъ въ срѣдата войводата Георги Въндевъ.

 

 

Въндевъ е роденъ въ с. Лѣсково, Гевгелийско, презъ 1889 година. Синъ е на популярния старъ войвода Въндо, който се е движилъ въ Солунско. Още на 16 годишна възрасть Георги влиза въ редоветѣ на революционната организация, като четникъ при войводата Щерю Юнака. Сетне е станалъ секретарь въ четата на баща си. Презъ 1913 година е затворенъ отъ гърцитѣ и осѫденъ на смърть, но е билъ спасенъ отъ директора на солунския затворъ. Следъ излизането му отъ затвора стана нелегаленъ. Войвода въ Струмишко е веднага следъ първата свѣтовна война.

 

Стариятъ Въндо, бащата на Георги, е роденъ презъ 1858 година въ сѫщото село. Отровенъ е отъ гърцитѣ презъ 1917 година въ солунския затворъ. Взелъ е жива участие при схваткитѣ между българскитѣ войски и гръцкитѣ въ градъ Солунъ, по време на междусъкззническата война, въ 1913 година. Билъ е куриеръ на ВМРО отъ 1898 година; сетне е четникъ съ Иванъ Карасулията и Апостолъ Петковъ. Като войвода е обикалялъ и въ Енидже-Вардарско, Гевгелийско, Сѣрско. Далъ е множество сражения на турскитѣ войски и на гръцкитѣ чети.

 

На 15 декемврий 1921 година четата на Въндевъ е открита въ село Билотино и изнася голѣмо сражение. Осемь души се борятъ срещу нѣколко стотинъ войници и полицаи. Впечатлението отъ това сражение всрѣдъ народа е твърде благоприятно. Четата е показала голѣмо себеотрицание и юначество.

 

Нѣколко нелегални групи — наброяващи къмъ 60 души — минаватъ

 

149

 

 

презъ Струмишко презъ юлий 1923 година, за разни райони.

 

Като секретарь въ четата на Г. Въндевъ бѣ Сашо Поповъ отъ Струга; интелигентенъ човѣкъ, тактиченъ, съ срѣдно образование.

 

 

11. МАЛЕШЕВСКА ОКОЛИЯ държи вѫзелно положение между долинитѣ на Брѣгалница, Струма и Струмешница. Нейното организиране поставяше въ солидна връзка широката область, която бѣ въведена въ ВМРО подъ по-прѣкия контролъ или личния трудъ на Т. Александровъ (обемаща Кочанско, Царево-Селско, Щипско, Кратовско, и по-назападъ Паланечко, Кумановско, Велешко, Скопско), съ околиитѣ по долината на Струма (въ границитѣ на България, Петричкия окрѫгъ), както и съ другия широкъ районъ на югъ къмъ Струмишко, Дойранско, Гевгелийско и прочее.

 

Обаче, въ Малешевско се срещнаха известни мѫчнотии. Подиръ войната тамъ повече, отколкото въ Струмишко, се бѣха обявили на свои глава нелегални отдѣлни лица. Тѣ бѣха — естествено — противъ сръбската власть; но нѣмаха нито идейна спойка помежду си, нито нѣкаква обща практическа задача. Главнитѣ подвизи на нѣкои отъ тѣхъ се изчерпваха въ обири, вършени било съ неоспорна користна цель, било за да могатъ само да преживѣятъ като качаци.

 

Други сѫ минавали презъ границата въ първитѣ месеци следъ войната, за да припечелятъ нѣщо съ дребна контрабанда. Мнозина бѣха избѣгали отъ сръбския затворъ, кѫдето бѣха попаднали главно защото сѫ българи и сѫ проявили по-буйната си природа. Презъ зимата на 1921 г. група отъ около тридесеть души такива нелегални сѫ заминали за България, следъ като Тодоръ Александровъ е обещалъ да не се търси смѣтка за извършенитѣ тукъ-таме прегрешения преди да се бѣ появила ВМРО.

 

Въ всѣки случай мѫчно се поддаваха на внушенията, които ВМРО започна да имъ прави за подчиняване на нея. Имаше въ началото и случаи на съпротивление отъ тѣхна страна. Повече имъ харесваше харамийския животъ, досущъ подобенъ на оня що водѣха нѣкога, преди епохата на Груевъ и Дѣлчевъ, бабаити като Кочо Муструка, Дончо Златковъ, Васе Пехливана, Ангелъ Сугаревалията, Иванъ Пашалията и проче. Но постепенно се подчиниха, като повечето станаха полезни дейци въ ВМРО.

 

И въ Малешевско на първо време като войвода се пoявявa Стефанъ Караджата, за когото вече говорихме. Но околията бѣ организирана главно при появата на Ефремъ Чучковъ, между чиито стари познайници тамъ мнозина бѣха още живи. Той бѣ втората авторитетна личность на ВМРО срѣдъ нелегалнитѣ и дейци, подиръ Тодоръ Александровъ, въ новата борба. За кратко е билъ и членъ въ Централния Комитетъ, презъ турския режимъ, а сѫщо войвода въ Щипско и други околии.

 

Чучковъ се бѣ подвизавалъ изъ Малешевско 25 години по-рано, като учитель и революционенъ рѫководитель. Следъ като бѣ напустналъ заедно съ Гоце Дѣлчевъ софийското военно училище и тръгналъ като агитаторъ срѣдъ поробения народъ, най-голѣмиятъ си успѣхъ той отбелѣза въ този край. Сега, още като се бѣ чуло, че той

 

150

 

 

е стигналъ съ чета, почти всичкитѣ малешевски села сѫ били завладѣни психологически. Споменитѣ отъ нѣкогашната му работа не сѫ били изчезнали ; имета му запазено въ голѣмо обаяние.

 

Вториятъ отъ дѣсно е Ефремъ Чучковъ. Останалитѣ отъ лѣво на дѣсно сѫ Мише Развигоровъ, Дамянъ Груевъ и Атанасъ Бабата.

 

 

Безъ да става нужда отъ премного трудъ, немирнитѣ елементи се поставятъ подъ знамето на тайната организация. Качацитѣ, между които нѣкои сѫ действително неукротими, се прислоняватъ при Чучкова като при старъ приятель. Съ тѣхъ той се носи бащински; говори напълно тѣхния диалектъ; познава манталитета имъ. Една негова дума е достатъчна да се жертвуватъ въ името на освободителната идея тъкмо тѣзи, които до скоро бѣха неподатливи на дисциплина като горски пилета.

 

He сѫ малцина нелегалнитѣ въ нашето дѣло, които сѫ импонирали на селската маса чрезъ юнашката си фигура и държанието ; отъ които лъха смѣлость и сила. Други сѫ спечелвали довѣрието на народа безъ сѣнка отъ подобенъ ефектъ, а съ простата си обноска, чрезъ нѣкакво естествено приравняване съ селянитѣ и еснафа, безъ да изгубятъ съ това нищо отъ авторитета си. До голѣма степень и Александровъ притежаваше тая черта, но у него въздействуваше и аскетическата му осанка, и пронизителнитѣ черни очи; a у Чучкова и това нѣмаше. Простата обноска у него бѣ намѣрила първообраза си.

 

Тоя дребничъкъ и скроменъ човѣкъ е нѣщо внушително като проповѣдникъ на бунтъ всрѣдъ нашитѣ селяни. На тѣхъ харесва и

 

151

 

 

външностьта му, която бѣ точенъ противовесъ на бабаитскитѣ фигури. Низъкъ ; имаше изразъ какъвто се среща тъй често у възстаритѣ наши заморени селяни ; малко прегърбенъ ; маниери и говоръ напълно народни. Ако се преоблече въ бедна селска носия, би билъ взетъ за нѣкой отъ най-проститѣ и невзрачни колибари.

 

Това именно единъ пѫть го е спасило отъ смърть. По нѣкаква афера станало раздвижване на турска войска и заптии. Чучковъ се укрива въ малешевско село, но то е скоро обсадено отъ всички страни и се обискира кѫща подиръ кѫща. На смутенитѣ домакини казалъ да излѣзнатъ вънъ и да услужватъ любезно на войницитѣ при претърсването на хамбари, кошари, плѣвни и пр. ; а той остава при огнището, както е билъ въ селскитѣ износени дрехи. Човърка съ пръчка огъни като недъгаво старче. Двама войници влизатъ бурно, кѫдето той дрѣме до огнището, сѣкашъ нищо не разбралъ отъ онова, което става наоколо. Ядосанъ може би тъкмо отъ безгрижието му, единиятъ отъ войницитѣ му извиква на турски : „Ти пъкъ какво си клекналъ тукъ!... грабва го за яката и съ единъ ритникъ го изхвърля презъ вратата. А той, мигайки дяволито на слисанитѣ селяни въ двора, оттегля се къмъ прегледанитѣ вече сгради и по този начинъ спасява себе си и селянитѣ. А главното лице, което потерата е търсила, е билъ тъкмо голѣмиятъ комитски началникъ Чучковъ.

 

Така че, следъ двадесеть и петь иззтекли години Малешевско наново укриваше старии си рѫководитель и следваше пѫти указанъ отъ първата клетва.

 

Презъ пролѣтьта на 1923 г. го видѣхъ въ едно село. И тукъ спѣше съ по-голѣмо удоволствие изъ плѣвнитѣ, отколкото въ селскитѣ стаи. Смукаше отъ време на време по глътка ракия отъ малко шишенце съ дървена, промушена запушалка, като го подаваше на селянитѣ и четницитѣ около него. Ha колана му нѣмаше револверъ и го запитахъ не носи ли орѫжие. — „А, ето го тамъ пищолчето, надъ гредата" — ми отговори. Полюбопитствувахъ да видя револвера му. Калъфа бѣ натъпканъ съ сѣно, затиснало и патронитѣ. Безъ основно прочистване не би могло да се стреля съ тоя нагантъ. Пушката му бѣ по-чиста; и тя окачена на гредата. Очевидно, бай Ефремъ разчиташе за трудни моменти на пушката си и на левентитѣ около него.

 

Въ селото бѣ пристигналъ комуниста Димо хаджи Димовъ, съ когото Чучковъ бѣ познатъ отъ времето на Гоце Дѣлчевъ. Поприказваха два-три часа върху една грамада отъ камъни и хаджи Димовъ замина. Като останахме насаме, ми каза : „Хаджията дошелъ да ми пѣе неговата пѣсень. Казахъ му, че азъ съмъ тамъ, кѫдето съмъ се обрекълъ още отъ младини, при нашия народъ. Има мѣсто и за него тукъ, ако желае да работи за Македония, а не за чужди програми."

 

Като нелегаленъ заболѣ и тайно бѣ пренесенъ въ софийската болница „Червенъ кръстъ". Почина на 1 Окт. 1923 година.

 

За присѫствието му въ болницата знаеше директорътъ и д-ръ Каракашевъ, комуто македонскитѣ борци дължатъ признателиость. У мнозина отъ тѣхъ живѣе споменътъ за голѣмата му човѣщина, български патриотизъмъ и безкористна любовь къмъ Македония.

 

152

 

 

Седналиятъ отъ лѣво е Ефремъ Чучковъ, а отъ дѣсно Гоце Дѣлчевъ.

 

---

 

 

По онова време приемането на войводата Чучковъ можеше — ако би се узнало — да има твърде неприятни последици за д-ръ Каракашева.

 

Успѣхъ еднажъ да видя въ болшщата моя заслужилъ съгражданинъ. Знаехъ, че нѣма надежда да оздравѣе. Намѣрихъ го бодъръ. На раздѣла ми каза : „Ванчо, синко ! Младитѣ работете здраво; окото ви да не мига отъ нищо. Дѣлото трѣбва да се изкара до край". Това бѣ, смѣтамъ, порѫчение до цѣлата наша младежь отъ Дѣлчевия другарь и пръвъ нелегаленъ сътрудникъ на Александрова, който работи за Македония безъ отдихъ тридесеть години.

 

Мнозина четници се явиха въ Малешевско.

 

За сраженията и други акции въ тая околия подробности се намиратъ въ приложението [19].

 

 

12. ВЪ РАДОВИШКО отначало работи Христо Симеоновъ, познатъ на населението отпреди Балканската война и първия сръбски режимъ. Той бѣ отъ стара България, енергиченъ, буденъ войвода, заслужено хваленъ въ една отъ книгитѣ-спомени на Христо Силяновъ.

 

Следъ него като войвода се явява Лазаръ Кльонковъ отъ щипско Ново-село. Съ тѣхъ двамата сѫ се подвизавали наново нѣколцина измежду старитѣ четници. Кльонкови бѣха едно измежду най-беднитѣ семейства въ Ново-село. Кѫщата имъ бѣ последната до нашата тѣсна „Клисура" ; опрѣна върху скала и два-три дървени дирека, тя бѣ като стражъ за новоселци къмъ излаза за полето. Чрезъ нѣколкото братя Кльонкови тоя домъ бѣ и отличенъ пазачъ на Дамевитѣ и Гоцеви завети. Следъ сръбското нашествие избѣгаха въ България още двама отъ братята. А за четвъртия — Ладе — ми разказваха, че е загиналъ при съвсемъ тъжни обстоятелства. И той, както всички негови съграждани, двадесеть и три години бѣ чакалъ да вади новото сгромолясване на Сърбия. Намиралъ се високо къмъ скалитѣ на „Кумлака”, който се издига надъ тѣхната махала, по нѣкаква своя работа ; нататъкъ често скубеха между камънацитѣ трева кози, телета или нѣкое магаре. Забелѣзалъ отъ тамъ, че по главната улица на Ново-село минава германска войскова часть и замахалъ радостно съ рѫце. Въ тоя мигъ единъ изстрелъ отъ войнишката редица го приковава на мѣсто. Очевидно, нѣмскиятъ войникъ е помислилъ, че възторженитѣ поздрави на Ладе сѫ нѣкакви вражески сигнали.

 

Както съмъ чулъ, германскитѣ войски сѫ били предупредени, че на югъ отъ Враня населението е приятелско; но грешки, понѣкога и много трагични, се случватъ въ живота.

 

Презъ моето детинство тая сиромашка кѫщица съмъ чувствувалъ като тайнствено скривалище на наша сила и бунтовни надежди. И за туй новината за такава смърть на Ладе ми се стори най-черна отплата отстрана на сѫдбата за неизмѣнното родолюбие на Кльонкови.

 

Множество Кльонковци има изъ Македония. Всѣкога съмъ ималъ убеждението, че въ нашитѣ градове тѣ сѫ били най-солидния капиталъ не само на ВМРО, но и на нашата народность; не говорейки за селата.

 

153

 

 

Между най-добритѣ нелегални въ тая околия трѣбва да се постави турчинътъ Бекиръ, чиято смѣлость съперничеше на преданностьта му спрѣмо ВМРО. Изъ селата на Радовишко се явявaшe и Куртишъ, сѫщо турчинъ.

 

 

13. ВЪ ТИКВЕШКО действуваха войводитѣ Стоянъ Ивановъ Антовъ отъ с. Мързенъ-Ораовецъ, Тиквешко, и Атанасъ Калчевъ. Сетне се яви Иванъ Илиевъ.

 

Калчевъ бѣ смѣлъ човѣкъ, но малко грубичъкъ и необразованъ. Стоянъ Антовъ бѣ сѫщо смѣлъ, но доста буденъ човѣкъ, макаръ и неговото образование да не бѣ голѣмо. Иванъ Илиевъ бѣ съ висше образование.

 

За Тиквешко се готвеше като войвода и Мишо Шкартовъ, но почти всѣкога остана само съ приготовленията си. На пѫть за Тиквешко, зачисленъ въ неговата група като секретарь, падна при случайна засада въ Малешевско — както бѣ известено отъ войводата Шкартовъ — твърде симпатичния, младъ и съ висше образование Василъ Диамандиевъ Ихчиевъ отъ Велесъ. За мнозина неговото убийство остава замъглено, като неразгадана мистерия.

 

Четитѣ на споменатитѣ по-горе войводи се състоеха обикновенно отъ десетина до петнадесеть души, както бѣ и за повечето отъ останалитѣ околии.

 

 

14. Къмъ ДОЙРАНСКО и ПОРОЙСКО бѣ действувано по сѫщото време, когато въ Струмишко и Малешевско, макаръ по-безшумно. Сръбскитѣ контра-мѣрки, изразени главно въ побоища изъ селата, се прилагаха планирано за Поройско отъ гръцката власть. На изтезания бѣха подложени и турци отъ мѣстното население, особено въ Дойранско.

 

 

15. Въ ГЕВГЕЛИЙСКО навсѣкѫде борцитѣ намиратъ приемъ, безъ да е създавана много широка организация.

 

На 14 септември 1920 г. сръбската преса извести съ задоволство, че близо до Удово е загиналъ известния още отъ турския режимъ войвода Ичко Димитровъ (Гюпчето). Ранени били двама стражари и двама другари на Ичко.

 

Нѣколло схватки сѫ станали между четитѣ и войската. Извършени сѫ и нѣкои демонстративни акции, между които е и нападението на станцията Гумендже, на 5 февруари 1924 година, отъ една шесточленна нелегална група.

 

 

16. Къмъ СОЛУНСКО сѫщо се появиха нелегални групи. За тамъ бѣ опредѣленъ на първо мѣсто като войвода Куюмджиевъ. Измежду енергичнитѣ хора за работа въ тоя районъ бѣ Стаматовъ, запасенъ офицеръ, синъ на многозаслужилия и загиналъ презъ турския режимъ, като жертва на гръцката пропаганда, попъ Стаматъ, единъ отъ стълбоветѣ на революционното дѣло още при появата му въ Солунско.

 

 

17. Въ СѢРСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕНЪ ОКРѪГЪ (Демиръ-хисарско, Драмско, Сѣрско) действуваха войводитѣ Мито Дѣдо Илиевъ, синъ на известния старъ борецъ дѣдо Ильо Кърчовалията; Михаилъ Скендеровъ; Иванъ Келпековъ; Гогата Хазнатарски; Доню Качарковъ; Нури-бей. Между проявенитѣ четници бѣха и Илия П.

 

154

 

 

Коларовъ отъ с. Обая, Сѣрско ; секретаря на Мито Дѣдо Илиевъ — Иванъ Паскалевъ отъ с. Петрово, Мелнишко; Аспарухъ (Ванко) Ганчевъ отъ Бердянскъ (Pyсия).

 

Нѣколко сражения и престрелки станаха и въ Сѣрския окрѫгъ.

 

Гръцкитѣ власти целѣха главно да изгонятъ българското население. Както се изтъкна по-горе, и убийствата при Търлисъ бѣха извършени все съ намѣрение да изплашатъ българитѣ, та да напуснатъ роднитѣ си огнища.

 

ВМРО имаше по-специална тактика за работа въ Егейска Македония. Доколкото и тамъ поникваха афери, тѣ се дължатъ повече на провокации отъ страна на гръцкитѣ власти.

 

Къмъ западна Македония (БИТОЛСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕНЪ ОКРѪГЪ) нелегални групи се появиха, независимо че не се прибѣгваше до масово организиране. Навсѣкѫде въ Битолския окрѫгъ отпорътъ на населението срещу режима бѣ еднакъвъ, отличаващъ се съ обща ненависть къмъ Сърбия.

 

 

18. Въ КИЧЕВСКО за войвода бѣ опредѣленъ стария и изпитанъ борецъ Арсо Локвички, познатъ отъ времето на Илинденското възстание; той бѣ здравъ физически, коравъ по духъ и придприемчивъ селяинъ. Името му бѣ познато по цѣло Кичевско. Загина на 10 мартъ 1923 година въ с. Долно-Сълне близо до Скопйе. Както и другаритѣ му обясняваха, нещастието съ него се дължи на известно бързане да открие каналъ за превеждането на Петко Пенчевъ, който нѣкога бѣ работилъ въ Битолско, бивалъ е и членъ на Централния Комитетъ на ВМРО, а сега се бѣ рѣшилъ да напусне обществения животъ въ България и наново да се отдаде на македонската освободителна борба.

 

Дълбоко впечатление ми направи първата среща съ неукия Арсо. Получилъ бѣхъ писмо отъ Александрова — съ бележка отъ нѣколко реда и за самия Локвички, за да го срещна и запитамъ дали е готовъ за нелегална работа въ Кичевско. Той дойде въ квартирата ми съ зидарскитѣ си дрехи, опръскани съ варь ; рѫцетѣ му неизмити още. Каза ми, че побързалъ първо да ме намѣри, та сетне щѣлъ да отиде у дома си. Бѣхъ пратилъ единъ другарь да го търси и да му пришепне, че е виканъ по тайна организационна работа.

 

— Какъ може да не замина, щомъ като има нужда отъ мене, каза тихо Арсо, слѣдъ като му обяснихъ за какво го викахъ и му прочетохъ бележката отъ Тодора. Добави, че бързо ще ликвидира работата си и се осведоми за подробноститѣ по тръгването му. Нито една секунда колебание. Сѣкашъ оставаше на страна триона си, за да вземе чука — така естествено Арсо се зaлaвяшe за пушката, съ преданность къмъ ВМРО като къмъ собствената си майка и децата си. Дадохъ му пари за пѫть и писъмце за единъ нашъ пунктъ къмъ югъ. Това бѣ и последната ми среща съ него. По стълбитѣ Арсо слизаше като-чели съ стѣснение, да не би нѣщо да оцапа съ едритѣ си обуща и опрашени дрехи. Азъ се вълнувахъ и като да се стѣснявахъ сѫщо — предъ коравия духъ на народа, предъ това чиличено схващане на борчеството като неизбѣженъ дългъ. Ималъ бѣхъ случаи

 

155

 

 

да видя сѫщото невъзмутимо, но съзнателно отношение спрѣмо поробителя у наши орачи и дървари; сега го виждахъ въплотено въ образа на единъ зидарь, които тръгваше къмъ борбата и риска съ сѫщото спокойствие, както сутринь се е опѫтвалъ да зида.

 

Мнозина като Арсо Локвички си бѣха наредили живота въ България. Но зарѣзваха и близки, и имотъ, за да се пожертвуватъ за Македония.

 

 

19. Въ ПРИЛѢПСКО още презъ 1920 имаше наченки на нелегалность. На 7 октомври 1920 година загина въ сражение съ сръбска потера Иванъ Гюрлуковъ отъ с. Кривогащани, Прилѣпско.

 

 

20. Въ КОСТУРСКО-ПРѢСПАНСКО се прояви съ смѣлость и инициятива Илия Дигаловъ отъ с. Въмбелъ, Костурско, които води сражения и загина на 26 ноември 1922 година въ борба съ гръцка потера.

 

Роденъ е презъ 1890 г. Училъ е до второ отдѣление въ гръцко училище, а като се отваря българско училище — свършва въ него четвърто отдѣление. Сражавалъ се е въ четата на Чекаларовъ още презъ 1912 г. Като гръцки подофицеръ избѣгалъ отъ армаята, презъ първия гръцки режимъ. Създалъ си е доста връзки презъ време на първата свѣтовна война въ Прѣспанско, Рѣсенско и съседни райони. Следъ 1918 г. за кратко е въ България.

 

Съ трима другари тръгва въ 1919 г. за родния си край. Къмъ Вардара единиятъ отъ тѣхъ се изгубва, а Илия стига въ Рѣсенско-Прѣспа съ Стоянъ Георгиевъ отъ с. Стенйе, Прѣспанско и Алия Ибраимъ отъ с. Пласнища, Кичевско. Стигатъ въ Рѣсенско и тамъ, както и въ Пргѣспаиско, се движатъ до декемврий. Зимата прекарватъ скрити. А презъ пролѣтьта на 1920 г. наново сѫ въ Прѣспанско, като минавать и въ „югославска" територия, въ Рѣсенско; стигатъ и въ Кичевско. Лѣтото се озоваватъ въ Охридско. Презъ зимата 1920-1921 г. сѫ наново въ Албания, прикрити при свои приятели. Следващата пролѣть пакъ въ Прѣспанско.

 

Кѫдето минава Дигаловъ организирва ятаци, а на мѣста и по-голѣми групи селдаи. Наказва шпиони. Презъ сѫщата година потегля за Бългapия, но въ Мариовско е предаденъ ; става сражение ; раненъ се cпacявa и две седмици се укрива въ Прилѣпско при вѣрни хора. Наново потеглл къмъ Вардара; води тамъ сражение и се връща. Презъ есеньта отива въ Албания при лѣкарь.

 

Сетне заминава за Костурско, а за малко наново се отбива въ Албания. Оттамъ отива въ Прѣспанско, до падане на снѣга.

 

Презъ 1922 г. Дигаловъ съ малка група е въ Рѣсенско-Прѣспата, а друга група негови другари се движи въ Охридско-Дебърца. Презъ м. май наново е въ Костурско. Предаденъ отъ кмета на село Гломбочани, Дигаловъ загива въ неравенъ бой, заедно съ дpyгapя си Стоянъ Георгиевъ. Известно време съ Дигаловъ бѣ нелегаленъ и Никола Гушлевъ отъ с. Косинецъ; заедно участвуваха и въ нѣкои сражения.

 

 

21. Въ ЛЕРИНСКО нелегално действуваха Илия Лерински, Пандо Кицевъ, Симо, Пецо Трайковъ и други.

 

156

 

 

Любомиръ Весовъ, крушевски войвода.

 

---

 

Алексо Стефановъ, Демиръ-Хисарски (Битолски) войвода.

 

---

 

 

22. Въ БИТОЛСКО за войвода бѣ опредѣленъ Георги попъ Христовъ, който е отъ сѫщия край и още презъ турския режимъ бѣ работилъ нелегално, участвувалъ и въ Илинденското възстание. Като четникъ тамъ се опѫтваше за работа Крумъ Петишевъ. Нелегално е работилъ тамъ Ангелъ п. Василевъ отъ Охридъ; отивалъ е и въ Прѣспанско, Охридско и Струга.

 

 

23. Въ РѢСЕНСКО измежду нелегалнитѣ познати бѣха Тале Христовъ и Славе Чавчето. Четникъ въ тоя край бѣ и Атанасъ Аргировъ.

 

 

24. Въ Битолско, ДЕМИРЪ-ХИСАРСКО, войвода бѣ стария ратникъ Алексо Стефановъ, участникъ въ Иливденското възстание, бившъ четникъ на Тома Давидовъ, съ влияние въ родния си край.

 

Отъ Алексо останаха подробни, увлекателно разказани спомени за революционната му дейность въ този край презъ турския режимъ. Той бѣ много познатъ срѣдъ македонскитѣ дейци и поради изгвънредната му духовитость. И сега си спомнямъ сбитата му характеристика за високия технически напредъкъ на нѣмцитѣ, които бѣ наблюдавалъ презъ първата свѣтовна война въ Македония : „Нѣмецотъ е како паякъ; каде що ходи, отзаде му жица излиза".

 

 

25. Въ КРУШОВСКО войвода бѣ Любомиръ Весовъ, отъ Велесъ. Фамилията му е отдавна преселена въ София, но никога не се е откъсвала отъ интереса си за Македония. Цѣлото си образование, включително университетското, е получилъ въ България. Любомиръ вдъхваше довѣрие съ своита естественость и прямота. Разговаряйки съ него, чувствува се вродената му скромность; и не получавате бързо убеждение, че имате работа съ много издигнатъ, културенъ човѣкъ. Но безъ да има нужда отъ вторъ разговоръ, раздѣляте се отъ него убеденъ, че притежава непоклатими убеждения, и способенъ всѣкакъ да ги брани, макаръ да не е пледиралъ съ много думи предъ васъ. Подобни положителни характери, надарени съ идеализъмъ, сѫ най-ценнитѣ елементи, бихъ казалъ съставляватъ гръбнака на всѣко обществено дѣло, и особено на рѫководния идеенъ елитъ въ народнитѣ освободителни борби. И Весовъ както и Кушевъ, бѣха добре подготвени практически за дейность, свързана съ лишения и рискове; презъ цѣлата първа война бѣха офицери на фронта.

 

Весовъ бѣ сѫщо и поетъ. Загина на 3 ноемврий 1922 г. при село Острилци, Крушевоко, въ сражение срещу сърбитѣ.

 

Дигаловъ, Арсо Локвички и Весовъ сѫ положително най-ценнитѣ жертви отъ нелегалния кадъръ на ВМРО въ западна Македония до 1924 година, ако не смѣтаме Илия Кушевъ, който загина въ централна Македония.

 

На борцитѣ въ западна Македония доста услужваха намиращитѣ се въ Албания македонски деятели Иванъ Златаревъ и Димче Бужбовъ, и двамата отъ Охридъ.

[Previous] [Next]

[Back to Index]