5. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ЧЕТНИКА ГЕОРГИ ХАДЖИ АТАНАСОВ
До 4 август от времето прекарахме почти из землищата на с. Дерекьово, все около „Хайдутина”, в непрекъснато бойно учение на дошлите при нас новобранци, легални и нелегални членове на организацията. Мнозина от последните бяха без пушки, носеха големи криваци. В началото на август, по нареждане на войводата Маджаров, една група от тях, заедно с двама-трима от старите четници, заминаха за село Граничар за пушки. Малко по-рано пък, през втората половина на юли, група четници под водителството на четника Янко Стоянов заминаха по организационна работа към Ковчас. На 4 август друга група четници под командата на под-войводата Коста Тенишев (Коста Лютий), заминаха със специална мисия към село Турско Кадиево. Всичкото това раздвижване на комитетските хора подсказваше, че наближава денят на въстанието.
На 5 август, още от ранни зори започна голямо движение и оживление из нашия лагер на Хайдутина. По нареждане на войводите, бяха повикани всички легални членове на организацията. Към обед вече бяха се събрали около 300 души, но повечето от тях бяха без пушки. Заповядано беше никой от дошлите да не се връща назад. Към 4 часа следобед всички бяхме се събрали и наредили на една полянка. Чакахме войводите. Скоро и те дойдоха. Войводата Маджаров влезе в кръга, изгледа ни всички и произнесе прочувствена реч, която започна със следните думи:
„Бойни другари, четници, братя българи! Дойде най-после денят, който с трепет на сърцата си очаквахме; денят, за който ред години се подготовлявахме. Настана и часът, когато ще премерим силите си с нашия вековен тиранин, с властелина и грабителя на плода на нашия честен и упорит труд, с този, който разполагаше с нашия имот и живот и безнаказано сквернеше нашата чест! . . .”
След като описа надълго и нашироко теглата на тракийци и македонци, той завърши речта си така:
„Досегашни роби на турския султан! Повдигнете гордо покрусените си чела и стъпете здраво на собствените си крака! Захвърлете сърпове и паламарки, даскалски пера и писалки, рало и мотика; изоставете дом и дечица, овци и говеда, пастирски криваци и колиби и нарамете пушки бойлии,
356
Четата — готова за действие
357
препашете саби френгии и с бомби в ръце, скъсайте робските вериги! Нека всички дружно да извикаме: Долу турската тирания! Да живее свободата! Да живее свободна Тракия! Да живее свободна Македония, за която нашите братя зад Рила и Пирин, ето вече 14 дни, се борят като разярени лъвове! ...”
Гръмко ура съпроводи последните думи на войводата, разнесено надалеко и високо низ усоите и дъбравите на Странджа планина.
Маджаров, който не бе оратор и изобщо нямаше бърза и плавна реч, за пръв път, а може би и за последен път говори като истински оратор. Речта му затрогна до сълзи почти всички присъствуващи и тъй ги преобрази, че те, от покорни раи, се превърнаха в герои-борци! .. . Войводата съобщи, че през същата нощ, след 9 часа въстанието започва и в Тракия.
Обектът на нашата чета беше превземането на с. Дерекьово и прекъсването съобщенията между Лозенград и Малко Търново. Нападението щеше да се извърши призори на 6 август, когато целият гарнизон в село се събра на храна в казармата, защото през останалото време войници патрулираха — дене по главните пътища: Малко Търново, Лозенград, с. Пирок, с. Карадере и с. Едига, а вечер — из село.
Цялата чета се разпредели на отделни групи със специални задачи.
Превземането на казармата се възложи на две отделни групи, добре въоръжени, едната под командата на войводата Лазо Лазов, а другата под водителството на члена на Върховното боево тяло Лазар Маджаров. Едно отделение от 15 души въоръжени четници и 5-6 селяни от Дерекьой с брадви, под моя команда и тая на братовчеда ми Д. Ив. Аянов, щеше да превземе т. п. станция, полицейския участък и да хвърли бомба в кафенето на Ст. Андреев Моллов, в което нощуваше едно проходящо отделение турски войници. Отделни Въоръжени групи, под ръководството на стари четници, щяха да завземат главните пътища, водещи към отделните села и градове. Две отделни команди, въоръжени само с брадви, щяха да прекъснат телеграфните съобщения между Дерекьой и градовете Малко Търново и Лозенград, като разрушат телеграфните стълбове и скъсат телеграфната жица на едно протежение от по един километър. През същата нощ Янко Стоянов със своята група трябваше да нападне гарнизона в с. Ковчас, Коста Тенишев — Турско Кадийово.
358
След формиране на отделните групи и пояснение задачите на всяка една от тях, войводата ни пожела успешна борба и закри заседанието на революционното събрание. Времето беше доста напреднало — и групите почнаха една по една да се изтеглят и запътват по посока на определените им пунктове. До Балюва църква пътят беше общ за всички групи. Оттук потеглиха групите по разни посоки. Останаха само нашата група и тия на войводите. Полегнали бяхме край кръстопътя на източната страна на Балюва църква и тихо беседвахме. Нощта беше ясна и безлунна. Към 10 часа преди полунощ нощната тишина се наруши: чуха се първите бомбени и пушечни гърмежи от съседните бойни участъци. Планът на нашето нападение се измени, поради което веднага потеглихме към село по „Гьорговия” път. Близо до шосето, по селските лъки и трите групи се движехме една след друга. Прекосихме шосето, вадата на Поповата воденица и през Пентеровата лъка излязохме на р. Гюредере и тръгнахме по нейното течение. След малко войводите с групите се оттеглиха с разчет да нападнат войската в казармата от две страни: Лазар Маджаров от югоизток, а Лазо Лазов — от северозапад. Казармите се помещаваха в Манцаровата къща, до източния край на селото и на една височина, откъдето се виждаха всички изходни точки на селото.
Обектите на нашата група се намираха сред селото, непосредствено до десния бряг на р. Гюредере, която минава през селото и го дели почти на две равни половини.
За да не ни усети никой, дори и селските псета, вървяхме направо по реката между елаци и върбаци, като газехме водата.
Вървейки тихо, бавно и предпазливо, към полунощ се добрахме до телеграфопощенската станция. Последната се помещаваше в двуетажната къща на Сатина Михалчева Аянова. Залегнахме на самия бряг на реката и зачакахме условния знак за нападение. Апаратната стая, намираща се в една от стаите на втория етаж, беше осветена и апаратът непрекъснато чукаше. По шосето, което също минава през селото, успоредно на р. Гюредере и покрай самия вход на тел. пощ. станция, нямаше никакво движение. Само на отсрещната страна, на скамейка, под навеса на Тодор Поповия дюкян от време на време просветваше цигара и се чуваха гласовете на един патрул!...
При такава страшна и опасна обстановка всеки може да си представи какво са преживели в късото си престояване
359
на това място!. . . Казвам късо, защото не се бяха минали и пет-десет минути, когато от казармата се чу първият пушечен изстрел и непосредствено след него — бомбен гърмеж — сигналът за общото нападение.
С няколко изстрела и една бомба, подпалена от Д. Ив. Аянов, ние прицелихме патрула и разчистихме шосето. Аз бях определен да вляза в тел. пощ. станция през една странична врата, която щеше предварително да бъде разбита с брадви от няколко съселяни, а братовчед ми Димо да хвърли бомба в Ст. Молловото кафене и превземе полицейския участък. Потърсих враторазбивачите, но от тях не се оказа никой налице: още в първите изстрели изчезнаха безследно. По тази причина с Димо си разменихме ролите. По един полуразрушен зид той влезе и с приклада на мартинката си разруши апарата. Началникът на тел. пощ. станция беше успял да избяга през главния вход. Аз пък прекосих шосето, приклекнах до един прозорец на Ст. Молловото кафене, подпалих една бомба „Одринка” и през стъклото на прозореца я хвърлих в кафенето. Оттук, придружен с двама четници, тръгнах по шосето за „коуша” (пол. участък) и хвърлихме в него две бомби, след това влязохме вътре, но никого не намерихме. Стражата, начело с Юсман чауш, беше изчезнала.
С този трети и последен акт ние завършихме успешно дадената ни задача и то без да дадем човешки жертви — убити или ранени.
Върнахме се обратно към тел. пощ. станция. Тук прибрахме и проверихме хората си. Не се оказаха налице „брадвоносачите” и двама четници от смъртната дружина на Чаглаик. Последните бяха поставени на пост зад тел. пощ. станция — до самия висок и тесен мост на реката. Този мост свързваше двете махали на селото — горната, калмушка, с долната, гръцка. Под моста имаше дълбок вир.
С песни и викове се отправихме към определения от по-рано общ сборен пункт — Шильовото гумно, намиращо се на север, недалеч от селото и на една височина, от която се виждаше цялото село и всички пътища, влизащи и излизащи от него.
Стрелбата към казармите продължаваше непрекъснато с едно надмощие от страна на нашите хора. По даден сигнал с тръба от турска страна войниците престанаха да стрелят.
Съмна се. Стрелбата отново се засили и от двете страни. Оттук ние ясно наблюдавахме цялото полесражение. Ка-
360
зармата още не беше превзета. Последната усилено се обстрелваше от отреда на войводата Маджаров от едно разстояние на около 200—300 крачки от нея. Отредът беше залегнал в разредена верига на Парлиевото гумно.
Групата на войводата Лазо Лазов беше навлязла в село и водеше престрелка към селския площад. Не се мина много време, когато при нас се завърнаха нашите „брадвоносци” и двамата изгубени четници чаглаичени. Последните бяха мокри до шия, защото още при първите изстрели те се бухнали в дълбокия вир под моста. При тях намерил спасение и началникът на тел. пощ. станция, когото те сметнали за жена.
Към десет часа преди пладне при него дойде и групата на Лазо Лазов. При това положение наложи се да отстъпи и отредът на Лазар Маджаров, а след него и останалите постове по изходните пътища на селото! . . .
Капнали от умора и разочаровани от нашата несполука, целия боен отред пое обратно по Гьоргьовия път. При Белюва църква, на самия път, направихме дълга почивка. Тук се видях с Лазар Маджаров. Той беше много отчаян и крайно натъжен. От неговия отред бяха дадени две жертви. Петко Нарлиев, родом от с. Дерекьой, беше убит на бащиното му гумно още през нощта. При отстъплението другарите му взели пушката и бомбите. А дядо Иванов, най-старият четник, беше ранен в месото на дясното бедро. Последният още същия ден беше изпратен на лечение в България.
Според първоначалната преценка на войводите, вината за пропадането на нашата акция се хвърляше върху жителите на селото. Нашата акция пропадна фактически не по вина на дерекьовци, а по следните причини: 1. Нападението трябваше да се започне в един момент, когато цялата войска се прибираше в казармата, а именно призори. Това се знаеше предварително. Такова беше и първото нареждане за нападението на селото. 2. Безумна беше цялата нощна стрелба от наша страна, защото изхабихме на вятъра бомби и патрони, без да имаме възможност да ги попълним. 3. Много от нашите пушки се оказаха негодни за действие. Така напр. на моята пушка „Гра” при десетия изстрел бойната й пружина се скъса. Бойната пружина на Лазовата „карабина” беше изгубила еластичността си и бойната си ударност, така че не можеше да възпламени бойните патрони. Много „кримки” и „берданки”, вследствие на дълго непочистване и смазване, бяха се затъкнали. 4. Преждевременното оттегляне на Лазовата група. 5. Ненавременното вдигане цялата обсада на селото,
361
и то в един момент, когато и турската войска останала без бойни припаси и се готвела да си пробие път за отстъпление към Лозенград или пък да се предаде. 6. Недостиг на пушки и слабата подготовка на „новобранците” революционери.
От „Балюва църква” ние потеглихме към Градището, стара разрушена крепост, където по обед се разположихме на почивка.
На 7 август след пладне целият отред потегли за Марковец, където пристигнахме
към полунощ. Тук вече бяха дошли Янко Стоянов откъм Ковчас и Коста Тенишев
от с. Турско Кадийово. На 8 август тук пристигна и войводата Яни Попов
с около 70 човека, повечето без пушки. По нареждане на войводите останалите
хора, без пушки и компрометирани вече пред турските власти, още същия ден
бяха изпратени в България. На Марковец пристигна и печалната вест за трагичната
смърт на войводата Георги Кондолов.
Записани на 1 март 1915 г.