4. СПОМЕНИ НА ЛАЗО ЛАЗОВ
Дерекьовски участъков войвода
Роден съм в Лозенград на 19 март 1872 г. Свърших втори клас. Павел Генадиев като учител в града ни през учебната 1895/1896 г. веднъж дойде на църква в нашата махала „Св. Никола” и ме посвети в революционното дело. В града ни по това време имаше само 5—6 души посветени, от които знаех само един — Никола Асланов, но и той замина наскоро, още през същата година за Варна. След него и аз отидох в България, като майстор-керемидчия. По едно време ходих в София и там се срещнах с Гоце Делчев, който поиска от мене да му посоча двама души за легални дейци в Лозенград. Като се върнах в Бургас, заедно с Георги Минков обмислихме кои лица да пратим. Извиках от Варна Никола Асланов. Той дойде в Бургас и прие да работи като легален с комитета в Лозенград. Сам Асланов ни посочи за другар Тодор Шишманов. И него повикахме от Варна. И той прие да иде в Лозенград. Маджаров още бе главен учител в Лозенград (1897—1899).
През пролетта 1898 или 1899 г. в Бургас решиха да изпратят чета в Турция. За тая цел бе складирано оръжие в с. Ясна поляна. Там се въоръжиха 6 души. Четата трябваше да подготви път за организацията. Тя посети колибите на с. Вургари, Василиковско, колибите Съботиново, Малкотърновско, Граматиково, Мързево. По пътя срещнахме един познат. Съобщи ни, че пощата от Василико ще носи за Лозенград пари от беглика. Харамийството веднага заговори. Някои искаха да оберем пощата. Трима души не бяха съгласни. Освен че от София ми внушиха да не правим обира в никой случай, а аз съзнавах злините му: това щеше да означава край на по-нататъшната ни работа. Работата между двете страни стига до скарване и сбиване. Обирът не стана. Върнахме се всички в България, без да направим нещо особено, понеже не можахме да влезем във връзка с учители и попове, а само с някои овчари из планините.
По това време Георги Минков беше пълномощник и делегат на Върховния комитет. Аз се поболях. Една чета замина пак вътре и създаде Керемидчиоглувата афера през лятото на 1900 г. Тая афера пропъди от Лозенград Т. Шишма-
343
нов. Асланов обаче въпреки че можеше да избяга, остана в Лозенград, попадна в затвора и умря на заточение в Паяс кале.
Преди аферата още Гоце Делчев, Маджаров и брат ми Стоян Лазов обиколиха Лозенградско, Бунархисарско и Малкотърновско. В Дерекьой били на гости у вуйчо ми Иван Църкваря, когото отпосле предадоха на властта за тоя прием. Той се освободи с рушвет 20—30 лири за подкупения в селото чаушин.
След тая важна обиколка, Маджаров и аз ходехме в Пирок и създадохме здраво гнездо в това село, като увеличихме и членовете на организацията в него. Първи легални дейци там бяха учителят Иван Потиров, свещеникът П. Киприлов и мухтаринът на селото Христо Шанов. Когато нелегалните в района се увеличиха, имаше сигурни места, в които да се укриват.
След Керемидчиоглувата афера, през 1901 г. се образува първата постоянна агитационна чета в Лозенградския район. Войводата й бе Л. Маджаров, а четници: Яни Попов, от с. Карахадър, Янко Стоянов от М. Търново, Коста Тенишов от Лозенград и аз, всичко 5 души..
Преди да замине четата за Турция, при мене се яви Неделчо Георгиев Мешекопарана от Лозенград с желание да се зачисли в някоя чета. Неделчо бе скромен и честен момък. Георги Хаджидимитров го склонил да идат в родното му село Каваклия с цел да вземат пари от баща му, за да живее Георги по-добре. Аз бях в с. Текенджа (Граничар), когато научих, че Неделчо и Георги взели към с. Горно Ябълково, гранично българско село, за да минат границата. Качих се на комитетски кон и тръгнах да ги настигна, за да ги върна, да не би да направят нещо, но не можах да ги сваря на българска територия. Скоро научих, че в Каваклия няколко колджии [1] ги обградили, убили Неделча, а Георги заловили жив. Убитият развеждали на кола из Лозенград, за да се обади, който го познае, а живият изпратили на заточение, откъдето не се върна вече, понеже в края на затвора му бил убит. В Лозенград мнозина познали трупа на Неделчо, но никой не посмял да се обади. И майка му също се престорила, че не познава сина си.
Четата от 5 души обиколили селата: Чаглаик, Кулата, Пирок, Дерекьой,
Карадере (М. Търновско), Курията, Койо-
1. Стражари по акциза на тютюна.
344
во, Тастепе, Пейчова махала, Горна и Долна Канара, Девлетлиаглач, Коджатарла, Вайсал, Ениджия, Раклица, Каракоч, Кадийово, Ковчас, Каваклия, Карахадър, Енкмахле, Докузюк. Навсякъде посвещавахме по единично хора и пропагандирахме идеята за въстание.
След тази обиколка агитацията бе засилена, като районът бе разпределен на участъци. Аз знаех селата: Чаглаик, Кулата, Пирок, Дерекьово, Курията, Койово, Каракоч и Българско Кадийово, а Янко Стоянов — Ковчас, Тастепе, Пейчова махала, Каварите, Девлетлиаглач и Коджатарла. Понеже последният беше постоянно болнав, фактически участъкът му го ръководеше неговият помощник Коста Тенишев, известен под името Коста Лютий. Полските села южно от Лозенград ги имаше Яни Попов. Лазар Маджаров ходеше главно с него, но същевременно бе войвода на тримата участъкови войводи в Лозенградски район. През тоя агитационен период на зимата 1902/1903 г. почти всичко бе горе-долу организирано.
Една нощ бяхме в Кулата, в къщата на Георги Арнаудов. Много уморен, аз заспах отрано. Ив. Стойков влязъл в спор със стопанина по въпроса, дали ще имаме цар, след като се освободим. Четникът казал, че „ние не се борим за цар”, на което Арнаудов му възразил, че щом се освободим, трябвало да имаме български цар. Спорът им стигнал до бой. Събудих се внезапно и разбрах, че Ив. Стойков проповядва на селяните за република. За да успокоя последния, казах му, че пак ще имаме цар, само че ще го избираме за няколко години и щом кривне, ще го сменяваме, като изберем друг. „А, значи, пак ще имаме цар”, каза успокоително Арнаудов. „Ние сега ще се изядеме, като имаме султан, а без цар какво ще правим?” Г. Арнаудов беше прост, но честен и един от най-добрите ръководители.
В същото село двама влюбени, отчасти роднини, поради което селският свещеник Емануил не ги венчавал, заживели заедно като съпрузи. Лозенградският архиерейски наместник Кесарий разпоредил да ги разделят на всяка цена, въпреки че те имаха вече деца по на няколко години. Въпросът раздели селяните на две страни. Отлъчването се смяташе за лошо, та половината село искаше да се изсели в България. За да запазим целостта на това революционно огнище, решихме да се намесим и ние четниците. Попът искаше да има непременно нареждане от архиерейския наместник. Дадох на дядо Кесарий 5 дни срок да издаде венчално разрешение. Това
345
Лазо Д. Лазов
346
бе през зимата на 1902 г. Заместникът му Харитон разреши въпроса, с което селото се успокои.
През същата година постъпи в четата ми и Петко Булулов. Той бе родом от с. Дерекьово. Дълги години бил старши подофицер в България. В селото дошъл тайно и се криел от властта. Питал за четите, ала никой нищо не му казвал. По едно време му показали пушки, които прегледал. Замълвило се, че е шпионин. Щом тази мълва стигнала до будния Димитър Биячев (от същото село), намери ме в с. Койово и ми доложи. Веднага отидох в Пирок разтревожен. Там свещеник Киприлов ми съобщи, че същия ден приказвал с Петко и че той действително търсел четите. Исках веднага да замина за Дерекьово и да го заловя, за да не би да издаде нещо, с което да се разстрои организацията ни преждевременно. Свещеник Киприлов ми каза да не отивам, като обеща на другия ден да ми го доведе. Поисках му писмено обещание. И наистина, доведе го под претекст да му даде пари, за да купи от България оръжие за Пирок, понеже четите са заети с друга работа. Отведе го у дома си и ми съобщи да ида да ми го предаде. Аз бях в къщата на Тодор Киприлов, племенник на свещеника. Веднага отидох у последния с един четник и взех човека под арест. Той беше без оръжие.
Дерекьойци бяха писали за Петко и на комитета в Лозенград, чийто ръководител бе Никола Славейков (Кърджиев). Този комитет заведе с мене преписка и ми писа три пъти да убия „шпионина”. След като го държах цял месец под надзор, направих го четник, като му купих плат, от които дъщерята на свещеника, Цона му направи четнишки дрехи.
Понеже отговорих остро и с забележка да не решават въпросите, без да ги познават, оплакали се на Окръжния комитет в Одрин, който пък натовари подвижния нелегален член на Централния комитет Михаил Герджиков да разследва въпроса за Петко. Един ден получих съобщение да приготвя храна за няколко чети и място за Герджиков, който щял да дойде да разгледа делото за Петко, т. е. да съди мене, загдето не съм изпълнил нареждането на околийския комитет за екзекутиране шпионина. Аз представих последния на съдията вече като мой помощник войвода. Герджиков ме оправда и издаде похвала за търпението, което имам, и съзнанието да създавам хора за делото, а не да ги убивам. Това бе в края на зимата 1902—1903 г. Имаше няколко пръста сняг.
347
Преди Великден 1903 г. получих писмо, че Герджиков е тежко болен, та да избера безопасно място за лекуването му. Избрах Пирок като едно от най-здравите села на участъка ми и настрани от пътя Лозенград—М. Търново. Причаках болния в селото. С него бяха фелдшерът Д. Христакиев Дичев, Д. Общински, Кръстю Българията и др. Рецептите на фелдшера Христакиев изпращахме на комитета в Лозенград. Тоя комитет ги изпълняваше у аптеките на Янко Сариди, аптекар на гръцкия лекар Джелебоглу. В Пирок всички знаеха за болния и за присъствието на четите, ала предателство от селяните нема.
В събота вечер, срещу Великден, отправихме болния за България. Времето бе лошо, имаше лапавица. На един кон направихме от дъски нещо като креват, постлахме слама, завихме го добре и го изпратихме под силна охрана. Понеже времето бе студено, след известно време спряха на почивка в Пърчовата колиба, на пътя за с. Чаглаик. След като болният се постоплил, тръгнаха пак и призори стигнаха на първия ден на Великден сутринта в къщата на Киряза Стамболията. Там престояха целия ден и вечерта пак продължиха. През нощта четниците прехвърлиха границата, оставиха болния на българска територия и се върнаха обратно в Турция.
Спасението на Герджиков се дължи на Д. Христакиев. Той го излекува при лоша обстановка и условия.
В Чаглаик имаше един богаташ на име Георги Кулаксъзина. Той беше мухтарин на селото. Въпреки че бе покръстен, странеше от четите. Един ден го уведомих да приготви хляб и да го прати на четата ми. Той предпочел обаче да уведоми войската със свой човек в Ковчас да прати потеря. Тодор Дрешев забелязал това, усъмнил се и прати баба си, жена на покойния вече Киряза Стамболията, да ми обади. Аз бях наредил да оставят хляба на едно място, а четата гледаше отдалеко. Забелязахме, че на това място се върти една баба с въже за дърва. Разпоредих да я поведат. Съобщи ми, че чорбаджията пратил човек в Ковчас за войска. Веднага я върнах да не би да я заловят по пътя, а четата се премести нависоко да наблюдава дали наистина ще се покаже войска. Към 3 часа следобед се показаха около 30 души, предвождани от Георги Гочков, човек на Георги Кулаксъзина. Те се движеха плахо към определеното място за хляб. На самото място мюлязиминът огледал дали има следи от хора, след което войската си отиде, убедена, че е измамена.
348
След един месец пак близо до Чаглаик, бе четата ми и чакаше настъпването на нощта, за да влезе в селото. Часовите заловиха Георги Кулаксъзина. Той бе на кон. Подложих го на разпит. Отказа обвинението в предателство. Заклех го за втори път и го пуснах на свобода, при обещание, че няма да предава. Не исках да го убия, понеже двете му момчета бяха добри членове на организацията. Единият от тях, на име Димитър, бе учител в селото. Узнах, че баща му, като близък на каймакамина, не искал да го усетят, че има връзки с четите и затова гледа да се отърве от нас, мислейки, че като избият четата ми, друга не ще посмее да се яви.
Не много след като го заловихме, по негово искане се установи в Чаглаик полицейският офицер Артарманаа, с 12 души конни жандарми. Кулаксъзинът не излизаше вече вън от селото. Реших да ида у дома и да го заловя. През септември 1902 г. наредих хората ми да бдят, а аз влязох в селото. Къщата на Кулаксъзина бе до мегдана, близо до участъка. Аз се укрих наблизо, в къщата на Т. Дрешев, с решение призори, като станат всички да хранят добитъка, да вляза в къщата на чорбаджията. Поставих хора да следят движението в дома му. По едно време влязох у него с двама четници, единият от които поставих на вратата, а с другия се качих по стълбите на чардака, в стаята на чорбаджията. Той още лежеше в леглото, а жена му кладеше огън. Щом влязох в стаята му с оръжие, готов да стрелям, Кулаксъзинът грабна изпод възглавницата револвера си и се опита да стреля с думите: „Ех, боже, няма живот вече!” Жена му припадна. Аз залових него. Съмваше се вече. Синът му Стамат лежеше, а Димитър бе излязъл навън и го чакаха да се върне. Щом се върна и той, извиках ги двамата отвън и им съобщих, че за тях само не убих баща им и че те трябва да го склонят да стане верен човек на организацията. Даваха ни обещание, но аз се боях да не се повтори пак миналото. За да не се усъмнят стражарите от участъка, накарах Димитър да иде на училище, а Стамат да отвори кръчмата на баща си. Останалите малки деца ги задържах при старите с решение, ако има предателство, да ги изколим и след това да се бием с турците. Димитър и Стамат ме успокоиха и влязоха в стаята. Дойде горе и четникът, оставен долу при вратата. Чорбаджията сега каза:
— Аз досега не знаех истината и не вярвах, че пет души българи ще съборят Турската империя. Синовете ми не ми казаха, че има две сили, две царства едно срещу друго.
349
— Какво да ти обясним — каза син му Димитър, — когато виждаме, че нищо не разбираш и ще ни избиеш.
— Виновен съм — отговори бащата. — Аз доведох аскера от Ковчас, както и конната стража. Досега не вярвах в делото, смятах, го за детска игра. Пет души ще съборят цяло царство?! Сега се уверих вече в силата ви и ставам ваш верен член.
Този ден бе празник в къщата на Кулаксъзина. Кръстихте трети и последен път. Заклаха агнета и ядохме и пихме. Той често повтаряше, че щом ме видял, не вярвал да се отърве жив вече, но слава богу...
Кулаксъзинът впоследствие стана верен на организацията. Въпреки че бе 55-годишен, ходеше по селата, агитираше и дори взе участие във въстанието. Десетина дни след третото заклеване по негово желание участъкът бе вдигнат от селото.
След Великден 1903 г. ръководителят на с. Койово Георги Писков пратил куриера Атанас бакалина в Лозенград да поправи един спусък. Поправката извършваше един арменец, комитетски човек. На връщане Атанас спрял в Каракоч да пие вино в дюкяна на Христаки куция. Същевременно от турското село Ахмачево войници се връщали към града. И те спрели в същия дюкян. Един от тях случайно бръкнал в дисагите на Атанас, поставени върху самара на магарето му, и напипал спусъка, поради което вързали коиовския куриер и го отвлекли в Лозенград, където изказал на властта кои негови съселяни имат пушки. Едно отделение от 10—15 джандарми обискира Койово и арестува предадените от Атанаса. Като ги изведоха от селото, за да ги откарат в Лозенград, четата ми, която броеше 15 души, откри огън по джандармите. Понеже те залегнаха, през време на престрелката някои от селяните избягаха. Зад гърба на четата ми се яви башибозук от с. Турско Кадиево, въоръжен с шнайдерови пушки и предварително организиран от джандармите за тяхна отбрана при случай на нападение. Щом влязохме в престрелка с него, джандармите успяха да се измъкнат по дерето с някои българи, които не можаха да избягат. Да не би селото да бъде нападнато от войска, извиках на помощ селските чети на Ковчас и Пирок. Още вечерта дойдоха всички и поставиха на огън казани за готвене. На други ден сутринта войска се показа откъм дефилето на Дерекьой право за Койово. По войската четата откри огън и я разпръсна. На другата сутрин обаче дойде дружина с много башибозук.
350
Четата отстъпи и дружината обгради селото. В него бе свещеник Киприлов, който бе заловен и арестуван.
След тази афера войската бе увеличена по всички села, башибозукът бе въоръжен и често ставаха престрелки.
Аз отидох в България да взема оръжие. На четата поръчах да поддържа връзка с четата на Янко Стоянов. Един ден двете чети били на „Кукурдане”. От Ковчас извели арестанти. За да ги освободят, четите, на брой 30 души, решили да нападнат войската. Те избили предния патрул наистина, ала останалият аскер ги заградил. Храбро се сражавали, но в борбата загинал Иван Стойков от с. Ениджия и дядо Яни от с. Скопо.
Когато ставаха в България приготовления за конгреса на „Петрова нива”, аз бях пак в Тракия. В с. Росеново образуваха спомагателна чета. Герджиков ме извика да я поведа за Турция, към „Петрова нива”. От Росеново тя спря на българска територия в с. Голямо Буково. В Турция спря първо на „Калето” до с. Тастепе. След няколко дни замина за „Петрова нива”, където спря на постовете на охрана на конгреса. Подир привършването му, тя бе разхвърляна между четите, за да се засилят по случай предстоящото въстание.
Съображенията на Катерински против въстанието не можехме да отречем, но потерите застрашаваха организацията с разстройство, което щеше да разпилее и селата. Затова войводите бяхме за дигане на въстание.
През време на конгреса четата на Яни Попов охраняваше пътя за с. Стоилово. До деня, малко по на северозапад, бе на пост моята чета. Щом свърши конгресът, подписахме и с Яни Попов се отправихме към четите си. Преди да стигнем до тях, чухме гърмежи, завърза се престрелка, която продължи десетина минути. Войсковото поделение беше пръснато. До вечерта чакахме ново нападение. Понеже никой не ни обезпокои, всичките чети заминаха през нощта по участъците си.
След конгреса четите на Г. Кондолов, на Яни Попов и моята се отправиха към Чаглаик. Осъмнахме между това село и Сармашик — на върха „Св. Илия”, където денувахме.
От върха „Св. Илия” трите чети (на Г. Кондолов, Яни Попов и моята) заедно продължихме пътя си и в мерата на с. Пирок се отправиха всяка за участъка си.
През подготвителния период аз въоръжавах хората от участъка си, обучавах ги и отбягвах всякакви стълкновения с властта, за да се подготвим за въстанието по-добре. През
351
Четата при почивка
352
това време никакви афери не станаха, нито пък особени произшествия. Селяните се радваха, че ще бъдат освободени. Те сякаш не разбираха каква трагедия ги очаква. Борбата ни беше в подготовката си, в своя детински, безгрижен период. А детето никога не мисли за утрешния ден. Разочарованието настъпи отпосле, след дигането на въстанието.
В края на юли 1903 г. получих от Боевото тяло окръжно, с което ми искаше сведение за въоръжените хора, колко са, с какво са въоръжени и пр. Въстанието бе предстояще, защото окръжното завършваше с думите: да имам по възможност повече хора и по-добре подготвени.
На 2 или 3 август Маджаров дойде при мене и ми каза: „Адаш, твоята акция е да нападнеш Дерекьово.” Войводата остана в участъка ми и за самото въстание. Аз веднага с куриери разпоредих до селата да изпратят въоръжени хора, като пресметнах да останат и в тях за охрана на жените, старците и децата. В два-три дни се събраха все млади хора от Пирок, Койово, Кулата, Каракоч, Кадиево, Дерекьово, а н самия ден на въстанието пристигнаха някои от участъка на Янко Стоянов, от селата Ереклер, Алмаджик, Киширлик. Така мобилизирахме кадрите, главните сили от нелегални и легални. За последните бе определен сборен пункт местността „Бакинцово”, едно високо и равно място между Пирок и Дерекьой, в землището на последното село, което щяхме да нападнем на 5 август срещу 6 в полунощ.
На четвърти август още четата ми, заедно с Маджаров, бе на тоя сборен пункт. На 5 август сутринта бяха дошли и всички нелегални. Прегледах оръжието па всички и ги разпределих по отделения, като определих на всяко едно и задачата му. Преди да почне въстанието, още на 5 август през деня, определените хора разсякоха телеграфните стълбове и събраха телта на куп, за да не може лесно и бърже да се използува. В 10 часа вечерта се отправихме към Дерекьой. Определено бе от Боевото тяло въстанието да започне точно в 12 часа. Когато обхождахме още селото, откъм Паспалово долетяха в тихата звездна нощ гърмежите на пушки и бомби. Гарнизонът се размърда, но ние не открихме огън, докато не получих донесение, че цялото село е обградено.
Войската квартируваше в срещната махала на селото. Поради гърмежите от Паспалево тя излязла от помещенията си и се окопала на определени от по-рано места. Ето защо, когато бомбаджиите нападнаха телеграфната станция, полицейския участък и казармите, войската загърмя от друго мя-
353
сто. Завърза се сражение, което продължи и след изгрев слънце, до 8 часа.
От нас, въстаниците, бяха убити Петко Нарлиев, постоянен четник от с. Дерекьой, и Никола . . . Освен това, тежко ранен бе Стоян Мечката от с. Дреново. На носилка го отнесоха в Бургас на лечение и оздравя, макар че бе разбита костта на крака му. Леко ранено бе едно момче от Кешенско, на име Георги . . .
Докато селото бе обсадено от нас, постът ни по шосето Дерекьово—Малко Търново залови една млада офицерша и две момичета (кадънчета), с по една бохча на ръце. Разследвах ги и узнах, че щом чули през нощта гърмежи, смятайки, че и Малко Търново ще бъде нападнат, взели пътя за Лозенград в суматохата сами без мъж. Една наша жена провери да не би да са маскирани мъже, след което от пост на пост ги препратих за Лозенград, по шосето пак сами. Офицершата от радост ми целуна ръката и изрази учудването си от кавалерството на въстаниците, заявявайки, че ако бяха техни войници или турци изобщо, щяха да посегнат на честта им най-малко.
Същия ден, 6 август, след изпращането на кадъните, казах на Маджаров да наредим в Дерекьой комендантството. Вместо отговор той затананика на ухото ми песента, която пеят в с. Едига за Индже войвода:
Събрали са се събрали
всички кърджалии. . .
и след това ми каза: „Утре ще му гледаме панаира.” Популярният ни
войвода предвиждаше трагедията, която започна за дерекьовци още на 7 август
1903 г., един ден след въстанието.
Тоя ден към Лозенград почнаха да се показват големи маси пехота, кавалерия, артилерия. Наредихме с Маджаров въстанаците да се оттеглят вляво от шосето Дерекьово—Малко Търново, в калето „Гръцкото ниве”. Заедно с въстаниците дойдоха и много селяни, а жените, децата и старците останаха в Дерекьово. На Гръцкото ниве получихме съобщение, че селяните бяха в България.
При това бягство интересен е епизодът с момата Злата бакал Иванова от с. Пирок. В суматохата баща й, у когото четата често престояваше, тръгнала да бяга семейно. Натъкнали се на турска пусия. Всички се разбягали. Войниците,
354
като видели Злата, млада, едва двадесетгодишна красива и стройна мома, оставили баща й, майка й и другите, подгонили само нея. През гори и долини тя бягала. Случайно срещнала един старец, който я доведе на Синяка, където се беше преместил и моят въстанически отред. Там Злата, която ми беше далечна роднина, разказа патилата си. Краката й бяха подути и издраскани. Нищо не знаеше за участта на родителите си. Отпосле се узна, че те спокойно стигнали границата, понеже пусията се заловила с нейното залавяне. Заедно с други семейства, изпратих и Злата в България.
Въстанието ни малко време продължи, но беше славно. Над всички дейци
в Лозенградския район стоеше Маджаров. Нему дължа издигането си аз, както
и Яни Попов и Коста Тенишев.
Записани на 13 и 14 юли 1926 г. в гр. Созопол