Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968

Въстанието в спомените на участници в борбата
Събра и редактира: Йордан Анастасов
 

3. СПОМЕНИ НА СМИЛЕ ВОЙДАНОВ
 

Смиле Войданов

Смиле Войданов е роден в с. Лактинье, Охридско, на 1 февруари 1872 г. В Охрид учил първо и второ отделение, след което отишъл в кичевския манастир „Св. Благовещение”, където се учил три години и като дяк работил в манастира до 1890 г. През 1892 г. бил български учител в родното си село. От 1894 до 1897 г. става ханджия в Сливово. За съществуването на революционната организация узнава от Христо Узунов и Методи Патчев. През 1898 г. Войданов е назначен отново за учител, сега в с Сливово. От 1901 г. той започва да агитира и да образува групи. През юли 1902 г. той влиза в четата на Деян Димитров, която имала за район Малесията, северозападната част на Костурско.

След въстанието Войданов емигрира в Америка. В гр. Понтияк той открива сладкарница, от която изкарва прехраната на семейството си. Тук, в Америка, той продължава да служи на своето поробено отечество. Той става председател на Управителния комитет на в. „Народна воля” и сътрудничи в него. По време на фашисткия терор той участвува в делегация от прогресивни дейци, която посетила България, Гърция и Югославия и изразила протеста на прогресивната общественост в Америка. След избухването на Втората световна война, когато в САЩ милионите американци от славянски произход се обединиха в Американски славянски комитет, Смиле Войданов е на едно от първите места в комитета.

„Дядо Смиле”, както го наричаха неговите близки и приятели, се помина в гр. Понтияк, на 4 март 1958 г.


ВЪСТАНИЕТО В ОХРИДСКО [1]

. . .Около 8—10 юли (стар стил) с четата бяхме в село Лактинье. След като свършихме събранието със селяните, напуснахме селото, за да се приберем на бивак в гората.

Спряхме се на почивка да почакаме да се провидели и да влезем в гората. Във време на почивката дойдоха двама куриери с писмо, с което ни повикаха набързо да отидем в Долна Дебърца, в село Брежани.

Имаше още време от нощта, колко за да преминем полето и да влезем в турянската гора. Веднага потеглихме и с голяма бързина изминахме полето. Преди слънцето да изгрее се вмъкнахме в гъстата турянска гора в местността Вълчи камен.

Оставих четата на бивак тука. Взех само двама четници и се упътихме през деня за Брежани. На другия ден сме вече в Брежани. В Брежани ни казаха, че четите и началството заминали за Лешанската гора (забравил съм името на местността). Връщаме се бързо. Предполагахме, че ще имаме сериозна новина. Подир пладне намерихме четите.

Преди да се съберем на събрание, Тасе Христов, войводата на четата, се приближи до мен и ми каза, че на 20 ст. стил юли ще имаме сватба със султанската войска.

Събрахме се на събрание. Христо Узунов ни съобщи решението на щаба, че на двадесети юли ще вдигнем въстанието против турската тирания за освобождението на родината ни Македония. В това събрание присъствуваха войводите на четите: Тасе Христов, Малесиевската чета; Деян Димитров, Долна Дебърската чета, Никола Мирев, Крайезерската чета. Районното началство: Андон Кецкаров, Христо Узунов, Александър Чакъров и Лазар Димитров.

На това събрание се реши коя чета къде да удари, на кой меркос (гарнизон турска войска), и точно в 8 часа сутринта неделя всички чети да са готови на позиция и веднаж да се започнат сраженията навсякъде, за да се ударят кехаите и по чифлиците. Да си купят селяните сол повече и опинци, въжета (фортоми) за самарите на конете и други.

Два дена по-напред, т. с. на 18 юли (стар стил), да се свикат селските ръководители и войводите на селските чети, да им. се обясни какви приготовления са потребни, и че въстание-
 

1. Откъс от спомените, написан собственоръчно от Смиле Войданов.

204
 

то, за което сме говорили, ще се обяви на 20 юли ст. ст. 1903 година. Да се приготвят планове за успешна борба.

След свършване на това събрание веднага тръгнахме на път за Горна Дебърца.

Свикахме ръководителите на комитетите на събрание. На това събрание открихме решението на революционния щаб. Прочетохме възванието на щаба, че, най-после дойде решителният момент да се вдигнем всички братя македонци и сестри македонки ръка за ръка, рамо до рамо да застанем като едив в борбата против петвековните поробители, да извоюваме освобождението на нашия народ, да спасим нашата поругана национална и семейна чест „Свобода или смрът!”

„Напред, братя и сестри! Смело да вървим в неравната борба. Да докажем на всички народни врагове, че не можем да търпим повече робския живот. Напред, смело в борбата, свободата даром не дохожда — любезни братя — тя се добива с жертви, и ние трябва да ги дадем тези жертви. Да живее освободителната борба! Да живее македонският народ, да живее свободата! Смърт на петвековния поробител и мъчител — турския султан и неговите паши и бегове, неговите крепители.”

След тези думи се целунахме всички в знак на братска вяра един към други, в знак на нерушимо единство в борбата.

След това събрание, на което бяха и войводите на селските чети, начертахме плана кой къде ще действува с чета. За да помогнат на организирането на селските чети, разпределихме по двама за всяко село от старите районни четници. Определихме кои чети ще ударят на аскера в Издеглавие и кои ще нападнат чифлиците Сашани, Слатински чифлик, Оздоленски и Издеглавски чифлици. Но никой да не отваря огън преди, осем часа сутринта на двадесети юли — неделя!

На по-горе поменатото събрание се определи и мястото, къде ще се съберат всички селски чети и заедно да се доближат до чадърите на аскера и да вземат определените им позиции. . .

Събранието се закри. И всички си отидоха по места, за да турят в изпълнение решенията на това историческо събрание. Селските чети в селата на Горна Дебърца се организираха по плана, предварително подготвен. И на определения пункт „Зайче поле” се събраха.

Отидохме и заобиколихме чадърите (палатки) и хана. Доближихме се до чадърите, защото имахме донесение, че аскерът квартирува в чадърите.

205
 

Когато наближи часът осем, определеното време да гръмнат сраженията и по другите пунктове, отворихме огън на чадърите с викане „Ура, ура!” от всички страни продължително. Отговориха ни със залпове не от чадърите, а от хана.

Ханът превърнали в цяло укрепление, като издупчили стените наоколо. А наоколо е голо място. Такова са го направили укрепено още от Ърбинската афера.

Като видяхме, че залповете идат от хана, ние спряхме сражението, отговорихме с малка престрелка. Държим го в обсадено положение.

Около обед научихме, че датата на нашето въстание било предадено по следния начин:

От Долна Дебърца са били повикани в с. Брежани ръководителите подобно на нашето събрание, за да се приготви план за действие и да им се каже денят на въстанието. Но един от ръководителите от с. Велмен открил целия план на юзбашията на аскера, който квартируваше в тяхното село. Когато четите потеглили на определеното време, за да ударят на аскера, на мястото, където трябвало да дойдат куриери от Велмен, дошъл аскерът и хванал позициите на същото място. Куриерът, който предвождал четите, отишъл малко по-напред, за да намери куриерите от Велмен. Той извикал с определената за случая парола. Отговор бил един залп и го убили. Завързало се сражение с четите.

Положително ние не знаем дали от това сражение, предизвикано преждевременно, са чули гърмежите аскерът в Сирулски рид и издеглавският аскер и са излезли от чадърите, за да заемат окопите или пък още през деня юзбашията велмешки е съобщил на командирите на поменатите гарнизони.

Чифлиците ги очистихме от кехаите, а беговете бяха избягали в Битоля още една година по-напред.

Държахме аскера в обсадно положение от 8 часа сутринта — неделя — до четири часа подир пладнина във вторник. Най-после във вторник, третия ден, решихме да запалим хана. Приготвихме газ и 7—8 момчета доброволци да отидат пълзешком близо и да запалят хана с кърпи, оцапани с газ — ако успеят. Около четири часа пристигна аскер и башибозук, събран от турски и албански села — повече от 2500 души — и ни нападат от три страни. Нашите чети се видяха в опасност да бъдат заобиколени. С малки престрелки отстъпиха. Съвсем не беше угодно да завържем по-сериозно сражение. Отстъпихме от обсадата, хванахме позиции близо до Ърбино. Така се разви и акцията на четите, които нападнаха аскера

206
 

в Сирулски рид; те стреляха в чадърите, а аскерът им отговаря със залпове от окопите.

Твърде много лошо се отрази Ърбинската афера, нашето откриване с Давидов, когато денски излязохме да отиваме на помощ Деяну. Тази недомислица можеше да се избегне. Тази глупава постъпка отвори очите на турската власт да вземат сериозни мерки, да утрои и учетвори силите си против нападения от страна на възбунтуваната вече непокорна рая. Освен Ърбинската афера, въздействува още повече предателството от велмешкия ръководител.

Близо до хана около 3/4 от час пеши ход е село Песочан, албански мохамедани. Изпратихме им писмо до ходжата с един циганин. Писахме им, че ние не нападаме тяхното село. Тия да си бидат слободии да си отиват по работата, както са си отивали по-напред. И тия мируваха, до като им дойде помощта. Присъединиха се и тие към другите башибозуци и аскер.

Четите в Малесия, ръководени от войводата Тасе Христов, нападнаха аскера в село Елевци Джупа. След тридневна борба четите напуснаха Малесия и някои от Дримкол се прехвърлиха в нашата Дебърца.

Не можаха да се държат повече, защото аскерът от Дебър и башибозук се събра много, изгоряха селата — Селце, Буринец, Локов, Аржано, Збъжди, Присовяни, Дълбочица и други. Населението от изгорените села избяга и се прехвърли в нашата Дебърца. Това население наброяваше повече от 3500 души: жени, деца, старци. Имаше и въоръжените сили, които наброяваха около 130 души.

Минаха 5—6 дена в затишие. Турците се приготовляваха, види се, да ни ударят с повече сили.

Селата от Горна Дебърца се опразниха. Населението избяга в горите подобно на малесийското население. Четите наши бягаха разединени на постове и стража. Ние не можахме да сгрупираме силите си, държахме се в отбранително положение, не знаехме кога и от къде ще ни нападнат.

Да вземем нападателно положение, беше рискувано много. Опасявахме се да завържем сражение — да не изтощим силите си, а патрони после няма от къде да доставим. А пък бомби нямахме никакви. Бомбите бяха силно оръжие за нападение. Внасяхме голям страх сред врага.

След 5—6 дена затишие аскерът нападна с. Ърбино след кратко сражение с Ърбинската чета. Аскерът влезе в селото и го изгоря на бързина за един час и се върна в окопите. След

207
 

други два дена повече от две хиляди души аскер нападнаха село Лактинье, Годивие и Върбяни и ги изгориха. Четите се сражаваха и отстъпиха. Това продължи около два и половина — три часа.

Въпреки палежите и турските зверства над останалите в селата стари и слепи хора, въпреки изложеното население на открито, на слънчев пек и дъждове, пръснати по горите, а къщите им изоставени, обърнати на пепелища, духът беше чудесно силен и изумително бодър. На срещи един с друг се поздравяваха: „Да ни е жива и честита свободата!”, „Смърт на нашия петвековен поробител!” Стоически гледаха, когато турците горяха къщите им. Селяните ходеха бодри, уверени в своето право дело, изпълнени с вяра и надежда: да се освободят — по-хубави къщи ще направят.

Настъпи пак друго затишие от 3—4 дена. Врагът нападна с много по-голяма сила селата Слатино, Мраморец, Турия и село Сливово. Четите се сражаваха със слаби сили, разединени едни от други. Изгориха и тези села. Изпочупиха воденичните камъни на всички воденици. С това искаха да принудят населението да се върне по изгорените къщи, но никой не се решаваше да се върне в пепелищата.

Ние вече бяхме организирали комисии, които вземаха грижата за храна на четите, а също и за населението, доколкото беше възможно. I-ва комисия да жъне по-зряло жито, II комисия да овършее снопите, Ш-та комисия да приготви брашно, IV-та комисия да опече хляб и V-та комисия да разпределя хляба, където имаше нужда за хляб.

За да приготви комисията брашно, трябваше да отива в кичевските села Белица, Козица, Свинища, Бръждани и други. Тези села не бяха изгорени и водениците запазени. Но ето се яви друго препятствие: нямаше клинци и плочи за подкова на конете, а неподковани конете не се движат на работа. За да се снабдим с клинци и подкови, изпратихме човеци в село Лазарополе. От там взехме малко, но не достатъчно. Тези миячки села не бяха въстанали.

Събраха се няколко души селяни — мъже и жени, прибраха снопите жито на една ливада. Готово беше за вършеене. В този момент слушахме пушечни гърмежи от силно сражение. Бързо се връщаме в село Мраморец. Научихме се, че сражението става в Горица (Горица е една издигната могила в полето, където се допират синорите на четири села). Там бяха поставени на стража от Малихорските чети под ръководството на Пандил Георгиев и Марко Павлев. Набързо

208
 

събрахме около 60 души и тичаме да дадем помощ на заобиколените чети в Горица. Щом ни видя, аскерът разкъса обръча около заобиколените чети. Четите бяха разбити и 13 души убити паднаха в това сражение, четирима ранени. Нашата помощ, ако беше един час по-рано, можеше да спаси няколко от убитите. Аскерът избяга на път за Издеглавие.

Друга част от башибозук около 250—300 души от Дебър и околността, дошли за плячка с помощта на аскера. Селяните имаха скривалище, обаче някои от скривалищата бяха разкрити и ограбени. Този башибозук беше насъбрал плячка — дрехи, бакър и други вещи, и решили да си отиде назад и да мине през с. Върбяни за Кичевско. Но четата Върбянска, подкрепена от Збъжската чета, хванала позиция в местността Бигрица между Върбяни и Иванчица и когато башибозуците влезли в капана, отварят огън, убиват 7—8 души. Това сражение продължи около един и половина час. Дребряните напуснаха боя, като оставиха всичката плячка, що бяха заграбили.

Мнозина от селяните от Лактинис, Годивие и Върбяни отидоха да си приберат своите неща.

Тъкмо в това време в Долна Дебърца и селата, близки до Охрид, бяха предадени от един предател. Предателят съобщил на аскера къде се крият фамилиите от опразнените села и с колко въоръжени сили разполагат въстаниците в този район. Аскерът с много сили обиколил планината, скривалищата на населението и четите. Сражението почнало от девет часа сутрин до около четири часа подир обед. В това сражение паднаха убити аскер и от четниците, а от населението бяха избити около 200 души жени, деца и стари хора, обезчестени няколко момичета и жени. В това сражение падна убит и игуменът на манастира Свети святих поп Васил поп Ангелов от Лешани, на когото зверовете отсекли главата и танцували, като държели главата за косата в началото на танеца.

Два дена по-късно дойде Борис Сарафов от щаба, един вид направи ревизия на работите, на вървежа на борбата в Горна Дебърца. Говори ни на събрание, да се пазим и да не завързваме дълги сражения. Когато България отвори война на Турция, тогава ще трябва да се извършат по-сериозни акции.

С тези думи се закри събранието на Б. Сарафов и той се върна за Демирхисарско.

В началото на септември (ст. стил) получихме заповед от нашето околийско началство, че част от охридската турска

209
 

армия щяла да мине по пътя от Охрид за Кичево, да им отворим пътя и да не ги закачаме. Тази армия наброяваше повече от шест хиляди души.

Фамилиите, които бяха близко до пътя, отправихме по-надалеч навътре, а четите се оттеглили едни в Козичката гора и други във Върбянската гора.

Армията не помина по пътя, където й отворихме, — сменя пътя по посока Мраморец—Белица, Кичевско. На тази страна бяха по-нагъсто разположени фамилиите от изгорените села. Турците, щом дойдоха до Сливовско, почнаха да обстрелват гората, като почнаха от долния край, като постепенно повдигаха мерника. С тази стрелба целяха да си разчистят пътя и да всеят страх.

Голяма част от населението видя, че армията ще мине през тяхното място, напусна огнищата и се скри и потаи в гъстата гора. Но някои не успяха или бяха открити местата им. Убиха две жени и един старец. Обезчестиха три момичета и две жени, а две малки деца, изостанали от майките си, взели със себе си. В Белица децата предали на селяните, после майките си ги взеха.

Намериха около огнищата тенекии, котленца за топлене вода и ги счупиха, а където намираха брашно — разтурваха.

Това зверско постъпване на агите продължи около два часа. През цялото това време стрелбата не прекъсна. Не се различаваха отделни гърмежи, но като вятър, силна буря. Заминаха за Кичево чрез Белица.

След като се прекрати стрелбата и войската замина за с. Белица, разбяганото население се върна по огнищата, гдето бяха изоставили всичко, що имаха. Не намериха нищо, всичко беше разграбено и изпочупено.

На другия ден пътуваме няколко души от Мряморечко за Турянско. На пътеката намерихме една жена да плаче с двете си малки деца. Питаме жената защо плаче? Гладни са децата — от три дена не са яли нищо — каза тя. Не можем да ти помогнем, защото и ние шест дни не сме имали хляб — казахме й. На ти пари, отиди по фамилиите, може би ще намериш да купиш — казах на жената. „Никой не продава хляб” — парите не ги взе жената.

Подир половин час минава майка ми, заварва жената да плаче. Майка ми изпросила по фамилиите две самунчета хляб за нашите деца. Но като видяла гладните деца да плачат — дала им ги двете лепчиня на децата, в момента забравила, че и нейните деца — внучетата плачат гладни. Подобни

210
 

на децата, плачущи от глад, за които говорихме по-горе, имаше много случаи. Но благодарение, че нямало много дъждове да валят, които можеха да правят живота на бездомните фамилии в горите много, много по-труден.

Избягалите от Малесия фамилии почнаха да се връщат около изгорените домове. Да прибират каквото могат, за да се приберат под сухо, че студената снежна мокра зима наближава. Да приберат също под сухо и храната. В този период селските чети са на стража. А и башибозук-турци се страхуваха да нападат на мирното население, те знаеха, че има въоръжени селяни. Също положението беше в тези дни и в Горна Дебърца. През деня отиваха да приберат храната, а вечер се връщаха в гората при децата си. Гонението поотслабна. Като че ли се поизмени атмосферата.

Ние за няколко дена нямахме никакви сведения за хода на въстанието вън от нашия район. Районните и селски чети от близките села бяха на бивак във Върбянската, Годивиската и Лактинската гора. Все сме на стража и нащрек.

Към последните дни на септември (ст. стил) съобщиха ни селяните от село Върбяни, че околийското началство, ръководено от Андон Кецкаров, Ал. Чакъров, Цветинов и Лазар Димитров, минали през Върбяни, взели храна и заминали за Малесия, като взели със себе си и Марко Павлов, дримколски войвода. Марко Павлов знаеше отлично албански език. Ние веднага схванахме, че те са в бягство. На нас не ни се обадиха. Те са казали на някои селяни, че въстанието по другите райони — Битолско, Демирхисарско, Преспанско, Леринско и др. се потушава и една армия от около 2000 души върви откъм Смилево по планините (Илинска черква, Велмешка, Слатинска планина), за да се върне населението по изгорените домове и в Г. Дебърца.

След като ни казаха селяните от Върбяни думите, що са чули от Андон Кецкаров, районното началство, ние веднага потеглихме по дирите им, за да ги стигнем, да научим за общото положение на въстаналия народ, да наредим план за по-нататъшната работа, при новото положение, но напразно. Те взели храна и от Годивската чета и заминали в широката гора Кара орман (Черна гора) за Малесия. В тази гора се чувствуват те запазени като в майчина пазва.

Свикахме събрание от по-видните четници и селски воеводи, а също и от районните чети Тасе Христов, Деян Димитров и пишущия тези редове, за да обясним на всички нашето положение в този момент. Решихме на това събрание сел-

211
 

ските чети да се приберат всяка в селския синор и да се пазят да се не разтурват до второ разпореждане. Ние, районните чети, ще заминем да търсим щаба и какво ще ни кажат, ще се върнем да съобщим на селските чети.

 На другата вечер войската измина Мраморец. Образува една линия от върха Голиак, Сливовската планина, близо до Издеглавие и на другия ден ще навлезе в селата Върбяни, Годивис и Лактинис. През този ден една група войска настъпва откъм Гостивар и Кичево, а друга група откъм Дебър в планината Али-пашица. Някои от кичевските чети бяха в планината Лопушник, Кичевско.

Решихме през нощта да се измъкнем през образуваната линия. И така районните чети се измъкнаха помежду постовете на войската. Влезнахме в село Сливово. Сливовци бяха се прибрали покрай стените на изгорените къщи. А за храна на децата им дали варена пшеница и варени царевици. От същата храна ни дадоха и на нас. Рано другия ден заминахме за Мраморечко.

Преди да потеглим през линията на войската, поръчах майка ми и жена ми да слязат от гората с децата на пътечката, гдето щяхме да поминем, за да ни видят в тъмнината и да им кажем сбогом. Аз знаех, че няма да се върнем, за да ги видим пак. Но им казах, че за няколко дена няма да бъдем тук. И се разделихме ...

В Мраморец ни приготвиха храна само месо. Хляб нямаше и за самите деца от селото. От Мраморец се упътихме по посока към с. Смилево, за да търсим щаба. Когато наближихме в Илинската гора, срещнахме Христо Узунов с десетина четници. Разправихме му за бягството на неговите другари от околийското началство и за положението изобщо в Горна Дебърца и отчасти за Мелесия.

Той ни съобщи, че въстанието се потушава. Четници, които не са осъждани за криминални престъпления, може да се предадат, като се зарегистрират в европейските консулства в Битоля. Турската власт няма да ги измъчва. А ние ще се върнем в Дебърца да приберем оръжието от четите и да го складираме в земята в специални места на сухо, като постелим слама и със слама да го покрием, добре да го завием с кърпи, оцапани в масло и лой.

Върнахме се в Горна Дебърца. Само две чети заварихме неразтурени. Прибрахме оръжието и го складирахме, а другите чети бяха се разтурили и всеки самичък да крие оръжието си.

212
 

Войската влязла в селата Лактинис, Годивие и Върбяни, Ърбино и искат да приберат оръжието от селяните. А по- късно някой ден и по другите села. . :

На въпроса: — Къде ви е оръжието? Донесете оръжието! — селяните отговаряли (както бяхме ги научили по-преди) — Нямаме оръжие. Сарафов ни даде оръжие и той ни го взе; Или: „Войводата ни го взе.” По такъв начин се запази доста оръжие. На големи побоища, изтезания, мъчения бяха изложени селяните в момента, когато събираха оръжието, няколко люде умряха от побоищата, пет души бяха убити (Спиро Люле от Издеглавие, Стоян Сърбаковски от Лактинис и други).

За два-три дена привършихме работата си и пак се върнахме в село Спространис, Демирхисарско. Там намерихме пак Узунова и Иванчо Сърбинов от село Вранещица, кичевски войвода (в Долна, Кичевско) с около 25—27 души четници. Ние от охридските чети бяхме около 50—55 човеци.

На вечерта слязохме в Спространис, планирахме с Иванчо Сърбинов за пътуването за България. Той каза, че 35 души най-много до 40 души можем да минем по канала през Порече и Куманово за Сърбия, а оттам за България. От нашите чети могат да дойдат 10 до 13 души. (Иванчо по този канал минавал и го знае).

Тасе Христов и неговите двама братя Цветко и Дойчин и двама други негови близки още вечерта я нагласиха, че те ще пътуват с Иванча по неговия канал.

На другия ден сме над селото в една ливада. Христо Узунов седна до мене и се разговаряхме за положението ни в този момент. Момент на скръб и горчива раздяла.

— Смиле — каза Узунов, — твоята чета е цялостна около 22 човека и другите ще се придружават с тебе, ще отидеш а Смилево, там ще намериш Дамето Груев. Той ще ти каже канала за България.

Аз видях, че върху мен оставят всички да взема грижата, за да водя четата по съвсем непознати за мен пътища и казах на Узунов да дойде някой по-събуден, поне да можем да се посъветваме в такива моменти. Узунов повика Деян Димитров и му предложи да ме придружава, т. е. да водим четата заедно. Деян Димитров отказа да ме придружава под предлог, че пътят за България, който ще ни посочи Дамян Груев, е по-дълъг. „Мене краката ме болят, а каналът на Иванчо през Порече и Куманово е по-къс и по-скоро можем да пойдем в България.”

213
 

Тогава Христо Узунов се обърна към мене и ми каза:

— Ние с тебе сме я започнали тази работа по-напред и ще вървим докрай.

Събра Христо Узунов цялата група от четници и войводи. Каза няколко думи относително горчивата раздяла. На мнозина очите им се насълзиха. В заключение каза:

— Другари, братя, не забравяйте, че нашето започнато свещено дело не е завършено, да бъдете готови всякога, кога то родината ни повика, за да довършим започнатото дело.

Разделихме се. С Узунов поведохме четата за Смилево. След два дена пътуване дойдохме в смилевската планина. Срещнахме се с Дамето Груев и Георги Сугарев в манастира Свети Петър. Те имаха 7—8 души чета включително и двете жени етърви от селото Люра — Сребра и Донка.

Престояхме два дена — дене над манастирчето в гората, а надвечер се прибирахме в манастирчето. Даме говори на всички четници, че ония, които не са осъждани от властта като криминални, могат да се предадат. „Още от тук ще ви изпратим при наши хора, които могат да ви помогнат, тоест да ви представят при консулите европейски.” Аз повиках моите четници на отделно съвещание. Предложих на няколко, които не бяха осъждани като криминални, да се предадат. Четирима четници: Симян Спиров, Смиле и Бимбил Алексови и Викодин Силянов се върнаха на свой риск в село Лактинис. Също предложих на Георги Костов — видях, че очите му се насълзиха. Той не искаше да се предаде, нито искаше да се върне. Георги, казах му аз, ние не сме сигурни никъде, но щом желаеш да идеш с нас за България, дойди, какво ще се случи с нас и с тебе.

Съвещаваха се: Даме Груев, Г. Сугарев и Христо Узунов. Решаваха да останат в Битоля и по селата да се прикриват, доколкото могат, същевременно да приберат оръжието на някои четници по селата. Да закрепят духа в народа и напролет 1904 г. да подновят четническото движение.

Христо Узунов ми предложи да водя четата за България. Събраха се всичко около 35 души, включително и двете жени. Тия две жени бяха осъдени, защото убиха един бег. Бегът искал да я вземе в харема си Сребра. Тя беше много красива. Никое момче не смеело да се ожени за нея, защото го е било страх от бега. Апостол се решава и се оженил за Сребра, ала бегът пак не ги оставя на мира. Една вечер Сребра поканила бега. Бегът дошъл, но назад вече не се върнал.

214
 

Узунов ми даде осем наполеона, които взе в заем от Сугарев. Осем наполеона аз имах. Ние имахме един кон с нас, който взехме в сражението помежду Слатино и Мраморец към края на август.

Искаха да им оставим коня. Аз казах на Даме и Узунов:

— Ще го водим до където ще можем, но ако се видим в тежко положение за храна, може да го убием и да го изядем.

На третата вечер влязохме в село Болица, Долни Демирхисар. Тук вече ще се разделим и с тези другари. Груев държа реч на четниците. Реч подходяща за в такъв момент на тежки вълнения, след жестоко потушено въстание от султанската сган. „Родината има нужда от вас, да не забравите да се явите пак, когато бъдете повикани” — каза Груев.

Обичайните четнишки целувки на раздяла бяха топли и горчиви.

Напуснахме село Боища вечерта на 13 октомври ст. стил 1903 г. Каналът, по който ще минаваме, ни показа Груев. На мене се възложи грижата да водя четата по неизвестни за мене пътища до България. Потеглихме от Боища по посока към Джван по шосето за Битоля и Прилеп покрай реката. Излезнахме в по-широкото поле, та в село Сопотница. Завихме на ляво в друго село. От това село се разпоредихме да дойдат куриери от Горно Дивяци и същевременно заръчахме да приготвят хляб за 35 души за вечеря и за в път. Казаха ни, че в Г. Дивяци имало брашно обществено, взето от турското мекере (обоз). Една жена, добра работничка на организацията, приготовлявала хляб от това брашно за четите през борбите и за четите-пътници.

В Горно Дивяци квартирувахме един ден. Там ни разправяха за борбата на Крушовската република. На другия пътувахме денем в мъгливо време. В село Сланско, Кичевско, един ден престояхме и след два дена преминахме планината Чаушица откъм Велешката страна. Слушаме през гъстата мъгла пушечни гърмежи. Помислихме си, че възможно да е някоя обсадена наша чета. Вечерта влезнахме в с. Ореш. За късо време. И същата вечер отидохме в с. Папрадица. През деня бяхме на бивак в гората, а на вечерта влезнахме в селото. Те се много интересуваха да знаят за борбите през въстанието, разпитваха ни. Същевременно и ние се интересувахме да знаем за тяхното положение по отношение въстанието, какво са действували те в Азот, Велешко. „Почти ни-

215
 

що не сме направили в полза на народната борба в момента, когато вие се борехте за свободата на цяла Македония, срам за нас” — добави свещеникът Иван (когото по-късно сърбите убиха). „Когато вие се борехте, ние помагахме на враговете, отивахме мекяре да пренасяме войските, отиващи от Скопие и Велес да разбият защитниците на Крушовската република.” Така се изразяваха с болка на душата си селяните от Папрадица. „Ние бяхме изоставени от ръководителите на организацията от Велешката околия — без подготовката, нужна за въстанието.”

Напуснахме вечерта село Папрадица и отиваме за село Нижило. Положението беше същото и разговорите бяха същите, както и с папрадищани. А пък местността около тези села е извънредно подходяща за четнишко движение. Природни укрепления.

От с. Нижило потеглихме за с. Бистрица. Почти във всички тези села бяхме любезно, радушно посрещнати и улеснявани в пътуването. От Бистрица изпратихме куриери за в с. Крушие, за да дойдат хора от това село и ни отведат в тяхното село. Куриерите се върнаха от с. Крушие, донесоха ни лошо известие: в Крушие властта турска поставила гарнизон от 150 души, защото научили, че през това село минавали чети за България. Наистина няколко дена по-напред са минали две въстанически чети: четата на Борис Сарафов и четата на Славчо Арсов, ресенски войвода.

Пътят (каналът), който ни посочи Д. Груев, ни услужи само до село Бистрица. По-нататък, за да продължим пътя, трябваше да сменим маршрута и да търсим друго средство, за да вървим по-нататък. Свиках някои от дружината на съвещание, обясних положението. На събранието решихме: ще пътуваме по велешките села до Кожух планина. Ако намерим някъде чета, която да ни помогне да изминем велешката околия или ако успеем да организираме друг канал, ще бъде добре. Ако ли пък не стане такова нещо, тогава ще се върнем покрай планината, която отделя Прилепска околия от Велешка. Трудно беше за реализиране на този план, защото четата беше голяма, 35 души, трудно беше за прехранване и за прикриване в този момент. И ние решихме да вървим по този план въпреки трудностите.

Вечерта потеглихме за селата, които са на десния бряг на реката Бабуна, по посока към село Степаница. След две вечерни пътувания куриерите ни спряха в едни канари, казаха ни, че тези канари са на с. Степанци. Единият от курие-

216
 

рите изпратихме в селото да съобщи на ръководителите на организацията за нашето присъствие в близката местност и да приготвят храна за 35 души и да дойдат двама или трима селяни при нас, за да ни придружават за всеки случай. Куриерът свършва поръчаната му работа и се връща при нас, придружен от трима селяни.

Наблизо до кошарата на среща в гората били спрени на бивак една група четници, 6 души, откъснати от четата на Георги, която води сражение с турски аскер и ние слушахме гърмежите на това сражение, когато бяхме на планината Чаушица (по-горе споменахме за това). Те видели куриера и тримата селяни, влизащи в кошарата. Помислили, че в кошарата трябва да има някоя чета. Изпращат един селянин. който бил с тях да види какво става в кошарата, гдето влезнаха селяните от Степанци. Той, куриерът, ни каза, че наблизо насреща в гората има шест души четници. Той се върна веднага да им каже да дойдат в кошарата. След малко влезнаха в кошарата, срещнахме се и запознахме се.

Тия шест души бяха: Андон Кьосето, Андрея Димитров, Стоян от Д. Оризари (а имената на другите трима не помня). Се оказа, че трима от шестте души са от велешка околия. Те ни разправиха за успешното сражение в Клепа планина с турския аскер.

Андон Кьосето, дългогодишен четник, Андрея Димитров — ветеран от Крушовската република, с него бяха двама другари крушовчани. Те ни казаха, че и ние ще вървим с вас за България. Тия като велешани познават местността, селата. Ще заминем пак по канала, който ни посочи Д. Груев.

От Степанци заминахме за с. Стариград, малко селце, прнютено в една ниска долина близо до шосето Велес—Прилеп. На бивак бяхме в планината над Стариград, а на вечерта се прибрахме в селото, гдето останахме и за през деня 26 октомври (стар стил) да денуваме. Хазяинът Димитър, кмет на селото, през този ден отива във Велес и съобщава на властта за нашето присъствие в тяхното село. Властта от Велес се разпоредила да ни заобиколят отвсякъде. Но понеже няколко дена по-напред в сражението в Клепа планина изгубиха доста аскер, не се решаваха с малко аскер да ни заобиколят и минало време, докато съберат повече аскери, заради това обсадата закъсня. Ние бяхме решили по-скоро да вечеряме, кокато се затъмни малко, да пътуваме, защото имахме дълъг път през тази нощ. Имаме още около два часа от деня, докато се замрачи, когато двама от селската стража запъх-

217
 

тени влезнаха при нас и ни казаха, че са видели аскер, който марширува близо до селото. Ние схванахме, че сме предадени. Накъде е по-добре да излезем от селото — запитах аз и веднага трима селяни да излязат напред да ни покажат пътя.

За няколко минути четата се събра и потеглихме подир тримата селяни, които ще ни покажат изхода. Те ни поведоха надоле под селото, въведоха ни в един дълбок трап. Ако да бяха успели турците да ни отворят огън отпред и от зад, от нас нямаше никой да остане жив, в такова лошо място влезнахме.

Вървяхме около 300—400 метра през живата гробница. Ширината на трапа се стесняваше. Видяхме аскерът — прескачаше притеснения трап. Връщаме се назад близко до селото. Да влезнем в селото и от къщите да се сражаваме — каза Андон Кьосето. Не, Андоне и Андро, веригата на обсадата не е още сгъстена, имаме още около един и половина час видело, докато се замрачи. Ако влезнем в селото, ще унищожим селото, а и ние ще се изложим на голям риск. Аз мисля, че е по-добре да преминем пред ораната нива в една затегната верига. Ако ни отворят огън, ще залегнем макар и на голо в ораната нива; може да убият някои от нас, но скоро тъмната нощ ще дойде и в тъмнината ще ударим през веригата на аскера. Така останалите живи ще си пробият път — казах аз. Всички одобриха моя план. И за няколко минути вече вървим на доста дълга верига от 300 до 400 метра.

Аз съм на лявата страна на веригата, вървя по края на нивата. Близко на около 40—50 метра има големи дъбове и гробища. Аскер се мести от едно място на друго, избира по-добри позиции зад дъбовете и гробищата. Предадох на другарите да вървят полунадясно, за да можем да се поотдалечим поне малко от тази позиция, и очите ми са обърнати на там, откъдето очакваме да ни отворят огън. Поотдалечихме се от тази позиция. Пред нас на около 400—500 метра далеч виждаме друг аскер около 30—40 души с един бял кон. Оттам заобиколихме полуналяво. Влезнахме през лозята все така в разтегната верига и почна да се затъмнява.

Скоро черното було на тъмната нощ ще ни закрие от вражеско око. Тъй като вървяхме на верига вече в тъмнина, веригата взе да се сгъстява. Изминахме лозята, пред нас се изпречи един трап, не можахме да го прескочим. Да вървим по трапа нагоре, ще намерим края по-скоро, казах на

218
 

другарите. Обърнахме се в редици нагоре покрай трапа. Девет души взели покрай трапа надоле и се откъснали от нас.

Когато намерихме края на трапа, за да можем да го преминем, попаднахме на една малка пътека. Не бяхме изминали 100-на метра, видяхме нашия патрул залегнал. Слушахме глас: „Асан чауш, Асан чауш, ачалъм атеш” (да открие огън). Нашият патрул се завърна. Направихме едно кръгом. Заобиколихме една малка чукарка и се втурнахме надоле, прегазихме река Бабуна (малка беше тогава), влезнахме в полето. Преброих дружината. Девет души няма. Казах да се наредят под ред като що вървим и други път, за да научиме кои са изгубените. Ние не знаехме къде са се откъснали от нас.

И така, в село Стариград бяхме заобиколени отвсякъде, минахме през четири позиции и никой не ни отвори огън. Коня го оставихме в селото — го изгубихме. И една от жените — Сребра — си изгуби пелерината. Пред мирното население агите си показали силата, а пред въоръжените комити се криеха като мишки в дупки.

Нямаше време за губене повече. След проверката вървим бързо, за да се отдалечим от тази околност. Вървим по шосето по посока към Прилепско — денят наближаваше, отбихме се от шосето в ляво, спряхме се на бивак в гората помежду Степанци и Смиловци. Като куриери водеха четата Стоян и Андон — познавали са местността, като велешани, разбира се. Изгубихме свръзката със селата. Затова оставихме другарите на бивак. Стоян знаел, че наблизо работели кюмюрджии. Отидохме при тях, разправихме им нашето положение. Отидоха двама от работниците кюмюрджии в село Смилевци да вземат храна за четата и от Смилевци да изпратят един човек в село Степанци, ако са там нашите девет души. другари, които погрешно се откъснаха от нас в тревожния момент през миналата вечер. Прибрахме се при четата. От Смилевци донесоха храна за четата и ни съобщиха; че нашите откъснати другари били дошли през нощта в Степанци и до вечерта ще дойдат в четата. След като се намериха и върнаха изгубените заминахме вечерта за село Смилевци. От Смилевци другата вечер в село Попадия. След два дена вече бяхме в село Ораовец. В Ораовец се срещнахме с местната чета, ръководена от Георги (забравил съм презимето му). Ръководителите на организацията в селото казаха ни, че през деня ще минат по къщите акцизните власти, за да измерват виното и да им определят данъка. За-

219
 

това ще бъдете през този ден на квартира в черквата заедно с местната чета с Георги.

Помолих Георги да вземе грижа за двете жени Сребра и Донка, да ги преведат някак на велешкия мост и по канал да ги препратят в България. Той се съгласи, същевременно и жените се съгласиха да останат с Георгиевата чета, докато се уреди каналът.

През този ден дойде един учител от ръководителите на организацията във Велес. Помолих и него да вземат грижа и изпратят жените в България при мъжете им. Той ни разправи за положението на околийския комитет във Велес. Появила се борба между ръководителите кой да бъде първенец. Тази борба се изострила до степен на враждебност, която в резултат препятствува за доброто ръководство на организацията в околията. Аз му припомних за организационното положение на селата в Азот. Духът е много добър на населението, но са изоставени без чета, без засилване ни организационния дух. Ако четата ми беше по-малка, аз решавах да се спра в тези села през зимата.

След вечерята потеглихме за с. Сълпци. Казаха ни, че в Сълпци от няколко дни квартирува около 500—600 души аскер. По този път минал и Б. Сарафов, преди две седмици. Полицията от мудурлука (Сълпци било мудурлак) случайно срещнала четата на Сарафов и убила един от патрула на четата — поручик Дечев. По този начин се разкри каналът и тук. Дойдоха куриери от Сълпци и заведоха ни по-близо до реката Вардар.

Застанахме на бивак в гората, не твърде гъста. За малко щяха да ни открият дървари от едно близко турско село. Селяните от Сълпци не можаха да ни донесат храна през този ден. На вечерта взехме двама овчари, за да ни покажат къде е по-плитко и къде може да се гази Вардар. Овчарите куриери ни доведоха близо до железопътната линия и до реката. Спряхме се в рядка и ниска горичка да почакаме, докато измине тренът, пътуващ от Велес за Скопие. Слел 15—20 минути тренът премина пред нас. Почакахме още други 20—25 минути, като мислехме, ако пазят стражи по линията, ще се приберат.

Потеглихме покрай линията. Куриерите ни водят да минем под един малък мост на малка вадичка. Времето беше тъмно, мъгливо, росливо. Наближихме моста на около 25—30 крачки. Стражата на моста, която пазила да не бъде бомбардиран, ни забеляза и извика: „Хей море” ние залегнах-

220
 

ме, те ни отвориха огън, убиха един от овчарите куриери. Според стрелбата се виждаше да бяха 15—20 души. Изгърмяха няколко залпове. Обаче не закачиха други. Ние в тъмнината се връщахме назад по същия стръмен площ. В този момент ние бяхме в опасност, в гръб имаме войската в Сълпци, а от другата страна Вардар. Затова трябваше да се отдалечим от тази опасна местност. Като куриер излезе Стоян от Долно Оризаре, той познава горе-доле местността.

Взехме един усилен ход през нощта с цел да стигнем до с. Ораовец. В раниците имахме близо до половина килограм захар. В усиления ход спирахме покрай някое изворче или рекичка за малка почивка, всеки четник взима по 2—3 бучки захар и по чаша вода да закрепи силите и да поуталожи глада.

Наближихме село Долно Оризаре, минаваме на страни от селото. Стоян, както вървеше напред като куриер и патрул с трима още други четници, падна от един подмолен камък около 7—8 нозе високо.

Заобиколихме малко, виждаме Стоян прострян на земята. Вдигнахме го, взехме му оръжието, раницата, за да му улесним товара. Но той не можеше да говори още; погалих го по главата, за да узная дали тече кръв, като че ли ми се намокриха пръстите с кръв в тъмнината. Измазах му главата със спирт (балсам лют), дадох му да пийне малко. Двама го крепят и вървим колкото можем. Аз се изплаших тогава за четата, че ако Стоян не се оправи да ни показва пътя, опасността да се открием е неизбежна. Шосето от Прилеп за Велес е пред нас, пред нас и Текето (малка турска джамия), а също и реката Бабуна. От Велес минават за дърва по 30—40 магарета. Чухме гласа на звънчета, които носят на самарите магаретата. Залегнахме само на два-три метра от пътя — не ни видяха.

Стоян поиска пушката и раницата. Напълно се освести от падането. „Спасени сме” — си казах аз. Преминахме шосето, прегазихме и Бабуна. Вървим през полето, но денят вече наближава, а четниците бяха доста изморени, даже едно момче от Прилепско падна, не можеше да върви. Продължихме и вече сме близо до село Ораховец. Изпратих три момчета с Андон Кьосето да отидат в селото по-бързо да извикат в някоя крайна къща някой селянин и да приготвят квартири, защото слънцето наближаваше да изгрее. Влезнахме в селото, разпределихме четата на три квартири. В това село има много хубаво вино и ракия, поръчах на сел-

221
 

ския комитет да не дава на четниците повече от една чашка ракия и една вино. Купихме две агнета да приготвят за обяд.

Селото Ораховец в този момент се ръководеше от добри, предани на освободителната борба хора-патриоти. Казаха ни: вие, братя, сте доста изморени и изтощени, престойте още един ден в нашето село, да си отпочинете малко. Ние склонихме на тяхната покана, останахме в тяхното село още един ден. Един от ръководителите в разговора ни каза, че има слух, че затворниците от битолския затвор са били вдигнати и изпратени в Солунския затвор Еди куле, а от там щели да ги изпратят на заточение в Диар Бекир. С тези затворници са и двама мои братя и баща ми — казах аз.

На другата вечер напуснахме Ораховец. Същевременно бяхме решили да напуснем и Велешката околия и да вървим за Тиквешко. Минахме селата Войници, Попадия. След два-три дни вече бяхме в Тиквешката околия в село Мързен — Ораховец. Денят прекарахме вън от селото в едни кошари и плевни — разделихме се на три квартири в колибите и плевните. През деня не можехме да се движим от едно отделение до друго, докато се затъмни. Но още през деня научихме от селяните, които ни посещаваха, че един от четниците продал пушката на един селянин, като взел три лири турски. Повикахме четника на съд пред цялата чета. Не знаеш ли, че за такова престъпление четнишката дисциплина наказва със смърт престъпника — зададе въпрос Андон Кьосето. — Какво ще стане с една революционна чета, ако всеки четник своеволно продава оръжието си? — добавих аз.

Най-после съдът реши да се накаже с физически бой — десет сопи по задника и да му се вземат парите в полза на четнишката каса. Поставен беше под часовой. Четникът Коле разбра грешката си и се моли за прошка.

Дойдоха двама куриери от село Бегнища, съгласно нагла-сения план да ни предвождат да отидем в тяхното село. Потеглихме след като всичко беше готово за пътуване. Прегазихме реката Черна и преди зората да настъпи, влезнахме в с. Бегнища. Селският комитет, добре организиран, ни посрещна много добре.

Поставиха селска стража около селото. Но вечерта, когато говедата идеха от пасище, стражата не обърнала по- сериозно внимание и прибързаха да кажат, че войска турска иде към селото. Създадоха по тоя начин тревога в селото. Ние набързо напуснахме селото и се спряхме на за-

222
 

крито място. С нас дойдоха няколко селяни. След малко казаха, че не аскер идел, а говедата от пасище. Както и да беше тревогата, създадена по недостатъчно внимание, се превърна в спокойствие и голям смях на всички.

След тази малко смешна тревога ни нахраниха. И потеглихме за с. Конопища в полите на Кожух планина. Селото беше малко и бедно, но селският комитет и селяните ни посрещнаха добре. Денят прекарахме в селото. Вечерта не чакахме да стъмни добре, защото нямаше от какво да се опасяваме. Потеглихме по-рано. Двама куриери ни предвождаха, докато изкачихме високото в планината. Те се върнаха. А ние вървяхме през широката гора по посока към Гевгели без куриер. Пътувахме около два дена. Понеже не познавахме широката Кожух планина, много пъти влизахме в непроходими места. За да изминем около 300—350 метра път — взема ни около три часа.

Най-после срещнахме един свинар в гората. Запитахме за положението в Гевгелийско. В отговор помежду другото каза ни следното: Вървете по снежните дири: като слезнете ниско в близко край рекичката, ще намерите една малка колибка, в колибата има един четник ранен и един четник, който го пази и се грижи за него, името му е Петър. Ние бяхме доста изгладнели.

Вървяхме надоле, според как що ни каза свинарят. Намерихме колибката и ранения четник, същевремеио и четника Петър. Спряхме се около колибата. По-близко село е Сърминин в полите на южната част на Кожух — каза Петър. Четникът Петър не губи време, бързо отива в селото да съобщи на селяните и селският комитет да ни донесат храна за около 50 души. След два-три часа донесоха ни храната. След като се нахранихме, селският комитет реши да слезем по-надолу, по-близо до селото Сърминин. Спряхме под една голяма каменна пещера.

Селяните заклаха четири малки кози, за да се нахраним и да имаме малко месо и за в раниците. Четниците като видяха, че се печат четири кози, взеха по-весело настроение, и шегите пак започнаха ...

Щом пристигнахме в селото Сърминин, се разпоредихме да съобщят в Гевгели на околийския комитет за нашето пристигане и да се разпоредят за нашето преминаване оттатък Вардара.

Престояхме под пещерата два дена. На третия ден бяхме на бивак по-близко до с. Смоквица. Там получихме съоб-

223
 

щение от Гевгелийския комитет, че пътят е приготвен. Изпратиха ни и опитни куриери. Когато беше вече всичко готово по приготвения план, напуснахме бивака, минахме покрай с. Смоквица. Донесоха ни храната вън от селото, защото в селото квартирувал аскер.

Времето беше ясно, пълномесечие. Тук-там разкъсани облачета. Месецът биваше закриван по някой път от тези малки разпокъсани облачета. Потеглихме с четата през ниви с черничени дървета. Тези дръвчета прикриваха нашето пътуване от пазителите на железопътната линия. Казаха ни, че на всеки два километра има чадър с един взвод турска войска. Минахме ж. п. линия благополучно, помежду пъдарите, даже слушахме — пееха и свиреха на тамбури.

Наближихме малкия Вардар (тук Вардар е разделен на две, помежду има остров) и го прегазихме. Преминахме и острова, когато дойдохме до по-големия клон на реката, нашите куриери показаха паролата — светлина с клечка кибрит. Отсреща, куриерите, които ще ни подемат, отговориха на паролата със светлина на клечка кибрит.

Преминахме реката Вардар благополучно. Куриерите, които ни посрещнаха, ни заведоха в едно малко селце (чифлик) под полите на Доранската планина на южната страна от с. Богданци. След преминаването на р. Вардар пътя минахме без особени трудности от страна на преследвания на властта. Нямахме никакви затруднения и от предателства.

Народът по селата, гдето минавахме, полагаха особени грижи да ни задоволят в рамките на възможността. От малкото селце, гдето престояхме два дена, заминахме за с. Костурино, а от Костурино — Попчево. Околийският комитет от Струмица се разпореди да заминем от Попчево за Нивичани.

Пътят от с. Попчево до с. Нивичани ни се видя доста дълъг. Но и времето беше дъжделиво. В село Нивичани влезнахме денски. Това село е приютено в планината, където се допират три околии — Струмишка, Радовишка и Малешевска. На квартира бяхме в къщата на Атанас Иванов Нивишки. Той беше нещо като пунктов началник. В това село минават често пъти — каза Атанас Иванов — и се държат някои неща в склад, които са необходими за посрещане нуждите на четите. От Нивичани преминахме в Малешевско, в с. Митрушница. Минахме още две-три села в Малешевско. Бяхме решили да минем през местността Голак — над Царско село, за да прегазим реката Брегалница, да приближим

224
 

и минем границата. Обаче като се качихме на Голак, хвана ни много лошо време — мъглива и снежна буря. Куриерите не можаха да намерят пътя. Три-четири момчета извадиха носните кърпички, увиха ги с лойта, която носеха в раниците. Направиха свещи. Търсим пътя в гората през мъглата със свещи. Изгубихме доста време, търсейки пътя. Куриерите пък не можаха да намерят пътя. При това съвсем неугодно време се принудихме да се върнем назад пак в същото село, от където излезнахме. Следващите два-три дена прекарахме в Малешевско, откъдето преминахме за Джумайско, в с. Лешково.

През всичките околийски пунктове, гдето изминахме до тука, намирахме хора, които са преследвани от турската власт и са живеели нелегално, чакали да минем и се присъединят с нас да преминат за България. Така щото тръгнахме от Смилево 35 човека, а до село Лешково, Джумайско, четата порасна повече от 65 човека, в това число две моми от Малешевско и една жена от Струмишко.

След кървавото въстание турската власт беше удвоила и утроила предпазителните мерки, за да умири непокорната рая. Въпреки тези предпазителни мерки, ние успяхме благополучно да преминем от Западна Македония до Източна, въпреки големите трудности, които срещнахме в 48-дневния път.

От Лешково преминахме турско-българската граница на 30 ноември (стар стил) 1903 г., незабелязани от турската погранична стража.


[Previous] [Next]
[Back to Index]