Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968

Въстанието в спомените на участници в борбата
Събра и редактира: Йордан Анастасов
 

2. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА СВЕЩЕНОИКОНОМ ТОМА НИКОЛОВ ХРИСТОВ
 

Свещеноиконом Тома Христов

Свещеноиконом Тома Николов Христов, известен с името Поп Тома, е роден в с. Вранещица, Кичевско, през 1861 г. В навечерието на въстанието е бил архиерейски наместник в Дебър. Търсен там от турската власт като ръководно лице на ТМОРО в града, той успява да избяга й става нелегален.

От спомените на Поп Тома тук поместваме раздела, в който тон предава преживяванията си, преминавайки нелегално през Прилепско, Тиквешко, Радовишко, Струмишко, Малешевско, Беровско и Горно-Джумайско (Благоевградско), за да пренесе в София решенията на Смилевския конгрес.

Поп Тома почина в София на 18 август 1946 г.


КУРИЕР НА ПРОТОКОЛИТЕ НА СМИЛЕВСКИЯ КОНГРЕС

На 2 май потеглих от с. Смилево, като взех със себе си протоколите на конгреса, изпратен до манастира „Св. Петър” от Дамета. Даме извика ме насаме и ми каза: „Много здраве на задграничните представители — Матов, Татарчев и др.” Да им кажа, че Сарафов, макар да е избран за член на генералния щаб, то е само за проформа, понеже е военен, обаче положението на окръга е напълно в наши ръце. Сарафов също настрана ми каза да нося много здраве на негови-

187
 

те приятели в София, а главно на бившия министър Радославов, и да им кажа, че той държи в ръцете си организацията и се чувствува като княз. Това ми направи много лошо впечатление.

От Смилево потеглих въоръжен само с една гръцка пушка, негодна, с крив мерник. Дамян и Сарафов ме уверяваха, че за 15 дни ще бъда в София, като предполагаха, че населението навсякъде е организирано както в Битолско. От Смилево с помощта на куриери пътувах до с. Пуста река, Крушовско, безпрепятствено няколко дена и то повече денем. Само в с. Зашле, Демирхисарско, стана един инцидент, поради невниманието на селския куриер, който ме доведе от с. Брезово. Той оставил пушката си пълна и излезнал вън по работа, а мен ме остави в една стая, където бях задремал от силна умора. По едно време бях събуден от един силен пушечен гърмеж. Неговата жена, без да знае, че пушката е пълна, взела я от любопитство и почнала да се прицелва в етърва си. Дръпнала неволно спускателя и я наранила в коляното. Стана една олелия и за да не се яви някоя потера, изкараха мен в една горичка над селото. Аз не можах да помогна на ранената, понеже не носех със себе си никакви медикаменти, но поръчах веднага да я занесат в Крушово при някой лекар.

Надвечер дойде друг куриер и ме заведе в с. Пуста река, където намерих Гюрчин войвода от с. Сланско, разположен с цялата чета в селото, където се движеха свободно и играеха хора. Беше неделен ден. Един селянин от съседното село Горни Дивяци на име Секула имаше син в четата на Ацева и пожела да ме придружи, за да може да дойде в Прилепско и види сина си. За мене това беше добре дошло и с радост приех да ми бъде той другар, защото беше въоръжен по-добре от мене — с пушка „Гра”. Вечерта двамата заедно с един куриер потеглихме и като минахме Крушовската планина па Бушова чешма, прехвърлихме към с. Селце и от там с други куриер се озовахме в селото Вранче, Прилепско, в дома на Коце Йошев, ръководител в селото и доста състоятелен селянин, който понастоящем живее в София. Престояхме един ден, посрещнати радушно, а неговият стар баща беше във възторг, като виде въоръжено духовно лице. Нагостиха ме добре, дадоха ми дрехи за преобличане.

Вечерта потеглихме за село Долнени, Прилепско. Куриерите, които ни придружаваха, бяха въоръжени с тетовски мартини с по 15—20 патрона. Както пушките, така също и пат-

188
 

роните им, които бяха препълнени, не бяха много сигурни. Щом излезнахме от селото, чухме силни пушечни гърмежи по посока на къщата, където бехме преди това на квартира, и забелязахме, че селото е обсадено от войска. Като видях това, яви се у мене желание да се върна, за да дам помощ, но куриерите казаха, че е немислимо да дадем помощ с тези пушки, които след два изстрела ще се развалят. Пък и моята пушка с изкривения мерник не беше годна и имах само 50 патрона, с които нищо не можех да направя. Затова с бързи крачки се отдалечихме.

Минахме край с. Долнени, където куриерите се смениха, и пристигнахме в с. Дупяни, близо до Прилеп. Когато отидохме на квартирата, мъжете не ги намерихме и домашните, като ни видеха без мъжете, останаха изненадани. Помислили ни за турски шпиони, понеже преди нашето пристигане мъжете са излезли да ни посрещнат, но са минали по друг път и сме се разминали. Те помислиха, че сме избили мъжете им. Затова жените почнаха да плачат и си скубат косите. За да ги уверя, че не сме такива, за каквито ни мислят, принуден бях да сваля калпака, за да видят косите ми и се уверят, че съм духовно лице, и почнах да се кръстя. Тогава те се поуспокоиха, а подир един час се върнаха и мъжете И настана пълно успокоение.

На другия ден вечерта минахме под с. Присад и се настанихме да денуваме в една лескова горичка над гр. Прилеп. В града се пръснал слух, че някой турски шпионин, облечен в попски дрехи, обикалял селата и се преструвал на комита. Селяните от с. Присад, без да знаят кой съм, съобщили на ръководното тяло в Прилеп за нашето пристигане и ръководното тяло наредило да ни унищожат като шпиони. Без да знаем това, ние си седехме спокойно в горичката и чакахме да ни донесат обед. Най-после яви се от селото едно лице с подозрително държане и почна да ни разпитва кон сме и какви сме. Вероятно те са се тъкмели вечерта да ни унищожат. Но благодарение, че свещеникът Тале от с. Кривогащани, научил се от с. Вранча, че аз пътувам, дошел в Прилеп и съобщил на ръководното тяло. По него време в града се намирал и Пере Тошев, току-що пристигнал от България за въстанието. Щом се е научил, Тошев дал второ нареждане да не ни закачат и да ни улеснят при пътуването. Надвечер пристигнаха още двама селяни, които ни донесоха храна и ни разказаха всичко, което са мислили да направят с нас, и ми донесоха много здраве от Перета.

189
 

Много се зарадвах, че Пере пристигнал за въстанието, понеже той беше един от най-първите стълбове на организацията. Вечерта отидохме в с. Кръстевци, на един час разстояние от гр. Прилеп. Там научихме за сражението в с. Могила на войската с четата под воеводството на Парашкев Цветков, където паднаха убити Парашкев с няколко другари и старият четник дядо Андрей. Понеже на другия ден беше събота, пазарен ден в града, а селото се намираше на пътя за с. Никодим, през където минаваха хората за пазара, то за по-сигурно селяните ни заведоха да денуваме в една горичка, западно от селото, наедно с един четник от Петър-Ацевата чета, който беше ранен и оставен да се лекува, облечен в селски дрехи. Овчарчетата около горичката ни служеха за охрана.

Подир обед останахме изненадани от звука на една военна тръба над гората. Помислихме, че сме предадени и обсадени от войска. Един от овчарите дойде да ни съобщи, че към града се движи войскова част. Да стоим в горичката беше немислимо, защото щяха да ни заловят като пилци. Затова тримата решихме да излезем на височините над нас и заемем позиция за съпротивление, за да не се дадем живи, в ръцете на неприятеля.. След като видяхме, че ще се мре, аз зарових протоколите под един дъб и ги покрих с шума, за да не бъдат заловени. Ако тия протоколи попаднеха в ръцете на властта, щеше да се осуети въстанието и всички нелегални дейци щяха да бъдат заловени. Решенията на конгреса бяха написани ясно и четливо с обикновената азбука. И тримата пълзешком излезохме над горичката на една гола височина и залегнахме в един трап — аз и Секула с пълни, заредени пушки, а раненият четник с револвера си. И тримата бехме уверени, че нищо няма да направим, а гледахме само да се запазим да не ни уловят живи, което нещо тогава се считаше за голям позор. Току-що залегнахме и видехме войската да се движи под нас по шосето за Прилеп и същата спре на почивка. Ние ги наблюдавахме. Но и те може би са ни видели, но са помислили, че сме обикновени селяни. След малко тръбата отново засвири и всички потеглиха за Прилеп. Разбрахме, че тръбата е свирила за сбор, а ние в страха си щехме да се издадем за малко.

След това премеждие с радост се върнахме в горичката, прибрах си заровените книжа и вечерта с куриери през с. Никодим пристигнахме в с. Фариш, където намерих и Петър Ацев с четата му. Той ми се виде не особено разположен,

190
 

много замислен, сигурно за това, че неговият район не беше добре подгонен за въстанието. Организационният дух още не бе здраво проникнал йежду селяните в Прилепено, който и не бяха добре въоръжени, което много добре забелязах при минаването ми през полските села.

Моят другар ме напусна и остана при Ацева. Моят маршрут беше да мина Вардара през Велес и през Щипско да взема посока на българската граница. Аслъ и Сарафов ми посочи тоя път, като ми каза, че в Щипско ще намеря войводата Славчо Ковачев от Щип, негово близък и му занеса много здраве. Петър Ацев ме упъти да мина Вардара през стария канал — през Тиквеш, понеже при Велес било по-трудно. Упътих се към Тиквеш и след като минах р. Църна, отидох в селото Шивец, близо до брега на същата река. Там престоях два дена, докато се нареди минаването ми през Вардара. На първото ми писмо до ръководното тяло в Тиквеш последното ми отговори отрицателно, че минаването през Вардар е невъзможно, понеже корабът бил зает с пренасянето на войска, а бродът се пазел също от войска.

В с. Шивец пристигнал от България четникът Милан Шуманов от Куманово, който с някоя чета дошел до Вардара и минал при Демир-капия.

Като получих отказ от Тиквеш, трябваше да се върна назад и да мина през Велес, но срещнах учителя Ал. Станоев, ръководител в Тиквеш, който, бидейки подозрен от властта, станал нелегален и се укриваше в селото, в което и аз останах. Станоев писа на една учителка в Неготино, негова колежка, може би и негова симпатия, и тя наредила за преминаването ми през Вардара, за която цел изпрати и куриери от Неготино да ме вземат. На край град Неготино ни посрещна Гьоре Слепия, който по дадена парола ни позна и ни заведе в определена квартира. Престоях един ден тук и дойдоха при мене ръководителите и те ми предложиха да взема сумата 500 наполеона и я занеса в София до техен един доставчик на оръжие. Аз отказах да нося такава крупна сума със себе си, защото не бях уверен, че благополучно ще мина границата жив и здрав. В Неготино бях приет много добре. Снабдиха ме с тютюн и цигари за из пътя и ми дадоха една меджидия, понеже нямах никакви пари със себе си.

Посред полунощ пристигнах заедно с един куриер до Вардара, който минахме под един мост на железопътната линия между турските посюве. Благодарение, че нощта бе тъмна и валеше ситен дъжд и при силното бучене на Вар-

191
 

дара, ние се доближихме до самия бряг на реката. Куриерът хвърли две камъчета в реката като сигнал, на който отговориха по същия начин дошлите куриери от отвъдния бряг, от с. Липа. Последните прегазиха реката и дойдоха при мен. Аз се съблякох, като оръжието и облеклото ми взеха те и нагазихме в реката, държейки се за ръцете. Вардара минахме благополучно. И много се зарадвах, като мислех, че съм близо до българската граница и безпрепятствено ще вървя по-нататък. От тук нататък обаче почнаха най-големите пречки и премеждия. До самата граница не можах да влезна в никое село.

Като преминах Вардара, се озовах в с. Липа и, без да влезна в селото, куриерите ме оставиха да денувам в един храсталак от парнар, близо до селото, където, за да не се издам, трябваше да лежа само на гръб. За храна ми донесоха само мътеница с хляб от просо. Вечерта с двама куриери от Липа заминах за с. Оскоруша, Радовишко, и без да влеза в селото, в една гора предадоха ме на един козар — те се върнаха. Козарят ме остави в горичката сам до вечерта, като ми обеща да ме вземе и заведе в селото вечерта, когато прибере козите си. Стъмни се и забелязах, че всички козари се прибраха в селото, но при мене никой не се яви. Разбрах, че съм излъган, но не можех да се връщам назад по непознати места и реших да вървя напред. Отгоре забелязах, че в подножието на планината има кошари, където се прибираха стадата. Понеже в селото имаше една турска кула, спуснах се гърбом, обвит в гуната, и през една долчинка се промъкнах до кошарите и се приютих в една от тях. Но едно от кучетата се втурна с вой към мене и с разрошени коси като някой вампир втурнах се към него и то от страх млъкна и избяга. След малко пристигна овчарят, който носеше със себе си вечеря — баница и кисело мляко. Виде ме и остана като вкаменен от уплаха. А той беше същият оня, който ме беше излъгал и ми се извиняваше, че след вечеря щял да ме вземе. Строго го смъмрих, изядох му вечерята и го заставих да ме води по определения маршрут към с. Дедино, Радовишко, или пък да ми намери друго лице, защото стоенето ми в това село ми се виде несигурно. Като виде, че не може да ми се отскубне от ръцете, заедно с мене отидохме край селото и от една къща извика друго едно лице за куриер, комуто ме предаде.

Стигнахме до селото Габреш нощно време и се отбихме до едно търло-кошара, за да се смени куриерът с друг. Овцете бяха затворени. Обиколихме търлото да намерим овчари-

192
 

те, без да ни усети някое куче. Овчарите не ни усетиха, защото дълбоко бяха заспали, а когато ги събудихме, останаха ужасени и учудени как сме приближили до тях, без да ни усетят кучетата. Щом почнахме да приказваме, кучетата се събудиха и почнаха да лаят. Куриерът от с. Оскоруша се върна и ние продължихме пътя с овчарина от с. Габреш. Но, вместо в с. Дедино, той ме заведе под селото на едни ниви при орачи. Те спяха и ние ги разбудихме. Полегнах малко настрани, за да си почина и чух орачът да казва на куриера: „Къде го водиш този господин? Не знаеш ли, че огън гори в нашето место и къде ще го укриваме?” Преди една седмица пак в Радовишко била разбита четата на Коце Мазнейков, където той лично с двадесет четници и милиция паднали убити. Само трима четници са се спасили и укрили в планината, а властта усилено търси и тях. По селата имало големи изтезания и масови побоища и арести от страна на войската, за да съберат оръжието. Орачът шепнеше тихо на куриера, като предполагаше, че аз не слушам. Щом обаче чух тези думи, станах и се озъбих на орача, като му се заканих, че ако не ми даде подслон, ще бъде смъртно наказан от Сарафов, който идва след мене с 60 души четници, за да получи оръжие от България. Послужих си с името на Сарафов, понеже той беше станал популярен в този край при преминаването му с чета за Битолско. Освен това схванах, че тук думата организация нямаше нужния авторитет, както в Битолско.

До колкото можах да схвана, българското население по тия места между левия брег на Вардара и границата не беше така организирано, както в Битолско, където отговорни фактори бяха селските комитети и населението без разлика на пол и възраст беше предадено всецяло в служба на организацията. Тука забелязах, че в селата имаше само отделни личности, които бяха посветени на делото и служеха само като куриери на четите. Четничеството беше взело връх, а не легалните комитети. В тоя край всичката власт беше съсредоточена в ръцете на четите. Освен това населението, понеже не е странствувало, не е ходило на гурбет, ми се виде заспало — не тъй будно, както в Битолско. В просветно отношение този край беше съвсем занемарен, защото беше забравен от Екзархията. С една дума, нямаше онова съзнание между народа, каквото имаше в Битолско. Населението освен това беше много деморализирано от ежбите, водени между върховисти и централисти.

193
 

За да се отърват от мене, селяните от с. Дедино предадоха ме на едно момче да ме заведе в една горичка на кръстопътя, далеч от селото, където много лесно можех да бъда открит. Момчето, като ми посочи горичката за денуване, искаше да ме остави сам. Аз схванах, че това место е несигурно и че мога да бъда заловен много лесно, без да пострада селото; затова не приех да остана тук сам и заставих куриера да ме заведе близо до самото село в някоя кошара или в плевня. Като виде, че не го пускам, куриерът се принуди да ме заведе в една плевня близо до селото, където ми донесоха и храна. С него дойде и един друг селянин, където ми се виде съмнителен. Като ме виде сам, той искаше да ми вземе пушката под предлог да я разгледа, а по очите се познаваше, че тоя човек има лоши намерения. Аз не му позволих да пипне пушката, а здраво я държех в ръцете си. Схващайки неговите престъпни намерения, казах му, че съм четник от Сарафовата чета и почнах да му се заканвам, че Сарафов идва след мене с 60 души да приеме оръжие от границата. Той се сепна и почна да ми се хвали, че бил добър работник и ми откри, че тримата четници от четата на Мазнейкова се укривали в гората. Радовишкият каймакамин, като узнал това, усилено ги търсил. Аз пожелах да ме заведат при тях и вечерта с куриери ги намерихме приютени в една горичка над селото Дукатино.

Без да знае някой от селото, един добър селянин скришно им доставял храна — хляб и мътеница. Те стояли тук единадесет дена прикрити, без да могат да си пробият път за към границата. Двамата четници бяха от към Костурско, а единият от Радовишко. Единият от костурчаните на име Барба Яни, в доста напреднала възраст, беше бивш четник от Сарафовата чета, а другият беше младо момче, леко ранено в крака, та още куцаше. Срещнахме се и взаимно се окуражихме. Тримата бяха въоръжени с манлихерови пушки и с по триста патрони. Само младото костурчанче ми се виде бодро, а останалите двама бяха много отпаднали духом. Като се видех с тримата много добре въоръжени другари, вирнах глава и застанах над тях като главатар. Взех на стария четник манлихеровата пушка и му дадох моята. Дойде селянинът с вечерята и като ме виде, се стресна. Препоръчах му се за войвода и той ми повярва, защото и каяфетът ми отговаря напълно за войвода. Казах му още, че останалата чета върви подире ми. От разпита за положението в селото той ми съобщи, че всички, които имали оръжие, предали го на турците и били много уплашени. За да окуража моите другари, изпаднали в мало-

194
 

душие, и за да сплаша селяните и повдигна духа им, казах на дошлия селянин да извика да дойдат при мене по първите хора от селото, като се заканих, че ако не дойдат, ще влезна с четата денем, та ще има да си патят. На другия ден около пладне се явиха при мене 6—7 души селяни, наедно със селския пъдар. След като им четох една строга нотация и ги смъмрих, за гдето са предали оръжието си и че за това могат да бъдат наказани със смърт, те много се изплашиха и почнаха да се извиняват за станалото и да молят за прошка. Най-после им казах да приготвят вечеря за десет души и че ние ще слезнем в селото, в което всички мъже да бъдат събрани в една къща, за да им държа беседа. За по-голям респект им се представих за виден битолски войвода и казах, че след мене върви голяма чета. Даже моите другари, като видеха моя сербезлик, повярваха, че съм голяма клечка в организацията.

При залез слънце потеглихме за селото по един дол. Наближихме. Старият и другият четник оставих над селото за охрана със заповед, в случай да забележат някаква опасност и чуят стрелба, веднага да открият огън. Аз, заедно с ранения четник, тръгнахме за селото. Преди да влезем в него, забелязахме всички селяни излезли над селото да ни посрещнат. Посочиха ни и квартира. По дадена парола слезнаха и другите двама четници. Преди да идем на квартирата, съобщих никой да не излиза от селото, защото е обсадено с четници и всеки, който мръдне, ще бъде застрелян. Квартирата беше накрай селото. Вечерята беше готова и се състоеше от печено агне и баница с кисело мляко. Нахранихме се добре, напълнихме си раниците с печено месо и погача, след което им държах беседа за силата и мощта на организацията, която беседа ободри всички. След беседата поисках двама куриери да ни посочат пътя за селото Палавница, Струмишко. Щом излезнахме вън от селото, определените за куриери лица отказаха да ни водят, под предлог, че единият бил куц, а другият не знаел пътя. Поисках от селяните да ги сменят с други. Единият от тях обаче ми подшушна, че и двамата знаят пътя, но не искат да вървят, та вдигнах приклада на пушката, за да ги ударя, и те потеглиха пред нас бегом, та едва ги настигнахме. Но вместо по правия път, те завиха по напречен път и навлезохме в един гъст храсталак, където беше много тъмно, та бехме принудени да останем тука до слънце. Изморени от безсъние, ние полегнахме и бехме се успали.

В съня си чух силен глас: „Ставайте”. Събудих се и видех, че тъкмо се зазоряваше и птичките пееха. Събудих и курие-

195
 

рите и се измъкнахме от този храсталак, който се намираше на синора на едно голямо юрушко село и прехвърлихме Папавничката гора. В селото Папавница не можахме да влезнем, защото имало турци пъдари. Затова хванахме едно козарче и му поръчахме да ни достави храна и да извика двама селяни за куриери. Вечерта потеглихме за селото Нивичани, минахме през едно дере из ниви, посеяни с афион, а насреща ни се изпречи едно турско село, покрай което трябваше да минем. От една къща на селото почна да лае куче, след него и друго, та усилихме хода да излезем над селото на един баир, та ако бъдем нападнати от някоя потеря от селото, да сме на добра позиция. Кучетата обаче си полаяха, без да се яви някой човек от селото. Пристигнахме до село Нивичани, но не влезнахме вътре, а останахме да денуваме в една горичка под селото. От селото ни донесоха храна за обед и чакахме да се стъмни, за да продължим пътя.

Преди да се стъмни, дойде при нас един куц селянин, цял разтреперан, и ни съобщи: „Бегайте, братя, кай, що ви очи гледат, защото селото и наоколо него се напълни со аскер, който почна да опожарява гората и всички кошари наоколо.” Ние не можехме да бягаме, защото беше светло, а и не познавахме мястото. Под нас беше пътят за Струмица, а над нас ниви и открито място. Затова решихме да не мърдаме от горичката и тука да чакаме смъртта си. На селянина казах, че ние няма да мърдаме от тука и ще чакаме да се стъмни — да дойде куриер да ни изведе от тука.

Аз пак зарих протоколите в земята и ги завих с шума. Взехме позиция да открием огън, в случай че се яви войска. Раненото костурчанче качих на един дъб да наблюдава, а ние тримата залегнахме готови за стрелба. В такова очаквателно положение дочакахме да се стъмни и след това дойде едно младо момче, което ни каза, че войската се прибрала в къщите и от страх подпряла вратите с дървета, да не бъдат нападнати от комитите. Момчето напред, а ние след него напуснахме горичката и минахме край самото село. Момчето ни заведе при войводата Атанас Нивички, който се намираше с четата си над селото и наблюдавал как аскерът опожарявал колибите. Той ни прие радушно. Задържа при себе си тримата ми четници по тяхно желание, а мен още вечерта с един куриер ме изпроводи за Малашевско.

Като минахме по царските ливади през висока букова гора, се озовахме в Малашевския балкан, в една колиба при един овчар, който ме нагости с прясно мляко. Заранта, при-

196
 

дружени от едно овчарче, минахме през Гулаш — през мястото, където Сарафов имал сражение с войската, и видех гробовете на убитите четници. Пристигнахме до селото Владимирово и над селото в гората намерих върховисткия войвода Петър Худжето с 10—15 четника. Без да зная, че той е върховист, аз се зарадвах, че се присъединих към неговата чета. От разговора той узна, че идвам от Битолско и когато стана въпрос за Сарафова, той се намръщи и измени физиономията си и аз схванах къде съм попаднал. При все това той се оказа внимателен към мене и ми даде храна от техните тагарщици, пълни със захар и хляб. Запитах ги защо нямат храна и те ми отговориха, че не могат да се доберат до село Владимирово, в което имало войска. Разбрах, че те се навъртат само по колибите в Малашевско и че нямат никакъв достъп до други села.

Придружен от двама четници на Петър Худжето, които по свое желание искаха да се върнат в България, вечерта заминах за Беровско. Там се срещнах с войводата Христо Кутрулчето — един буден момък. С него беше и Иван Ингилизов, учител, ръководител в Струмишко, с когото за пръв път се срещнах. С него се разбрахме и се отделихме от другите четници, та си поприказвахме, като аз му описах положението в Битолско. Бях изгладнял и като разбра Ингилизов това, извади от раницата си печено месо и погача и добре ме нахрани. Останах много доволен, защото от минаването ни през Вардара до тука, с изключение в с. Дукатино, се хранехме само с хляб от просо. От тук, придружен от двамата четници, отидох в Джумайско и в с. Лешко намерих Чернопеева с многобройна чета. Представих му пътния лист от генералния щаб в Битолско и той ме прие много любезно, като ме нахрани и ме напои със сливова ракия и ме въоръжи с манлихерова пушка. Чернопеев, като разбра, че двамата четници, които ме придружаваха, са върховисти, искаше да ги екзекутира, но по мое ходатайство им прости и ги изпрати зад граница през Черната скала.

При Чернопеева останах два дена, докато се намери канал за минаване през границата. Там намерих четника Никола Жеков от Ст. Загора, заедно с две учителки от Радовишко, които били потърсени от властта и избягали с четите. Никола Жеков беше ранен в ръката и се връщаше в България да се лекува. Придружаваха го учителките, предрешени в селска носия. При Чернопеева бях отишъл през деня, а вечерта отиде ме в селото Логодаш, където Чернопеев беше поръчал

197
 

да приготвят вечеря за четата няколко агнета, но сложиха ни само баници и то много постни, макар в това село да имаше много заможни хора с цели стада овце ...

По едно време часовоят даде знак, че съгледал нещо от към селото да се чернее прилично на войска. Чернопеев веднага стана, провери с бинокъла си и спокойно с усмихнато лице каза: „Дедо попе, изглежда, че ще имаме малко джумбуш-пукотевица.” Чух това и смръзна ми кръвта в жилите — да оставя костите си до самата българска граница, след толкова премеждия, без да видя свободна България. Вместо войска обаче се оказа, че насреща ни идва селско стадо биволи, та падна голям смях.

Вечерта Чернопеев изпрати мене, заедно с Колю Жеков и двете учителки да минем границата край граничното село Лисия, като по-сигурно.

Беше петък вечерта, когато пристигнахме в селото Лисия, а на другия ден събота — преди празника Петдесетница — беше задушница. Понеже гробищата на това село бяха останали в българска територия, селяните предложиха учителките, предрешени в селска носия, да минат границата със селските жени, отиващи на задушница. Това мнение аз го възприех, но учителките не искаха да се делят от нас. Па и Никола Жеков не искаше да се отдели от тях, понеже едната — Фрона — беше негова симпатия. Аз обаче настоях на своето да не би при някаква случка с нас и те да пострадат. И така учителките, предрешени, прехвърлиха границата, а нас ни заведоха в една горичка над селото да денуваме, а надвечер да преминем границата, водени от куриери от селото.

Вечерта, около 12 часа по турски, с един куриер потеглихме към границата, но щом поехме по едно нагорнище, другият куриер, който ни очакваше до самата граница да ни посочи къде да минем, тичаше към нас запъхтян, викайки: „Бягайте, братя, къде ви очи виждат, защото аскерът ви е забелязал и слиза надолу да ви залови.” Куриерите избягаха преди нас, а ние с Колю Жеков ударихме на бяг по едно дере и слушахме тропота на войската, която тичаше след нас да ни залови. Бягайки по дерето, аз паднах в един вир, намокри ми се гуната и едвам я влачех, а Колю, понеже беше ранен, измори се и не можеше да върви, поради което бях принуден да го взема на рамо. Така успяхме да завием встрани и се скрием в една нива с висока ръж незабелязано, а войниците тичаха па дерето, за да ни стигнат и заловят. След малка почивка отидохме в с. Дреново при известния стар куриер дядо Иван, ко-

198
 

гото Жеков добре познаваше. Щом разбра, че искаме да минем границата, изказа съжаление, че не сме отишли един час по-напред да ни изпрати наедно с друга една група четници, които заминали преди малко. Аз настоях още тази вечер да намери лице, което да ни прехвърли през границата на всяка цена, толкова повече че благоприятствуваше времето: нощта беше облачна и тъмна и валеше дъжд. Докато той мислеше кого да изпрати, пристигна куриерът, който беше завел групата четници, и ние настояхме същият и нас да заведе. Той обаче се оплака, че бил уморен и цървулите му били скъсани. Аз имах една бяла меджидия, която ми бяха дали в Неготино, дадох му я за цървули и той ни заведе до границата, където ни посочи демаркационната линия и ни каза да вървим направо пълзешком, да минем линията, без да криволичим, за да не попаднем пак в турска територия. И тъй ние пълзешком, с бързината на зайци, се промъкнахме между турските и български постове, без да ни усети някой. От един пост почна да лае куче и аз запитах Колю къде се намираме. Отговори, че сме в българска територия.

И тъй на 2 май потеглих от Смилево, а на 15 юни прехвърлих границата.

Като разбрах, че съм на българска територия, легнах на мократа земя да подишам въздух на свободна земя и казах: „Слава тебе господи”. Другарят ми носеше револвер и ме покани веднага да тръгваме, да не би войниците от нашия пост да дойдат и му вземат револвера. Аз просто му се изсмях и му казах: „Кой ще ти вземе револвера? Пак твой брат.” Аз бях в екстаз и чувствувах голямо блаженство, загдето след толкова мъки можах най-после благополучно да стигна в България и почнах да си тананикам от радост. През едно дере надолу ние настигнахме и другите четници, които преди нас минали границата. Между тях беше и синът на полковник Янко Николов. Вечерта отбихме се в една къща на колибарско село, където добре ни посрещнаха и нахраниха. Заранта потеглихме вече свободно да пътуваме за с. Бобошево.

От Смилево до границата, макар и да бях изминал около 250—300 км път, краката не ме боляха, защото всеки час бях в напрежение и стегнат, а сега, като се почувствувах на свобода, отпуснах се и едва можах да стигна до Бобошево.

Началникът на полицейския участък в селото ни посрещна много любезно; четниците настани в помещението на стражарите, където ги нахраниха и напоиха добре, а мен взе на квартира при себе си, понеже бях духовно лице и като революцио-

199
 

нер от прославеното Битолско, което беше главното огнище на революцията, а тук още не беше добре известно. На другия ден заранта цялата група четници без оръжие, понеже последното беше оставено на границата, начело с мене потеглихме за Дупница пешком, придружени от един стражар. Вървяхме в строй един след други, като аз вървях напред на редицата с четнишката си форма, с една каракачанска черна гуна, скъсани цървули, с калпак на главата и препасан с ремък, и, както бях висок и слаб от преумора, приличах на св. Иван Предтеча. В Дупница стражарят ни заведе първо в комендантството и почакахме в двора, докато дойде коменданта. След един час чакане, яви се при нас един офицер с надменно държане и почна да ни разпитва от къде сме. Аз се възмутих от това му държание и когато запита и мене кой съм и откъде съм, му отговорих сурово: „Съм бежанец от Битолско.” Щом чу това, той се стресна и измени държанието си.

След като взеха нужните сведения и направиха списък, освободиха ни. На излизане от комендантството един господин запита: „Кой е Битолският дякон?” Обадих му се и той ми се представи: „Аз съм Петър Китанов, а моят другар е Никола Малашевски, натоварени от задграничното представителство да ви посрещнем.” Потеглих с тях за града. Яви се и един стражар и ме покани да отида при околийския началник. Тогава Петър Китанов и Никола Малашевски ме предупредиха да не съобщавам нищо за положението в Битолско. Околийският началник ме прие любезно, а при него имаше един кореспондент на английския вестник „Таймс”. Почнаха да ме интервюират за революционното положение в Битолско, а кореспондентът наблегна главно да узнае нещо за Сарафова — какво прави и къде се намира той. Аз обаче им отговорих, че нищо не зная и не съм посветен в тайните на организацията. За Сарафова казах, че само по слух зная, че е там, но нищо друго не зная. След излизането ми от околийското управление Китанов и Малашевски ме заведоха на квартира у Чапрашикови. Като видях хубава къща с богата обстановка и хубава градина, помислих, че отиваме да направим само една визита на тези хора. Попитах Китанов къде ще бъда на квартира, а той ми отговори, че ще бъда в същата къща.

Останах изненадан. Питах се как е възможно аз, както бях окъсан, нечист и пълен с гадинки, как ще остана на квартира в този дом. Най-после си помислих, че вероятно ще ме поставят да спя в градината на тревата или на някоя пейка. След като ни почерпиха, другарите ме заведоха в градската гради-

200
 

на, където се събраха около мен, като на мечка, любопитни граждани и чиновници и почнаха да ме разпитват какво става в Битолско. Отговарях им въздържано и не изказах всичко, но забелязах, че всички бяха във възторг от мене, като узнаха, че идвам от Битолско. За вечеря отидохме пак у Чапрашикови и за мое удивление, какво виждам? Беше сложена богата трапеза, като на банкет и бяха поканени и други гости, техни близки чиновници и офицери и то семейно. Просто замръзнах на мястото си от стеснение, като се видях в своя окаян тоалет всред една такава среда от видни граждани и бляскави офицери с бели кители и сияйни лица. На трапезата ми дадоха челно място, а до мене насядаха гостите. Държах се много стеснено и се пазех да не се допра до някого, за да не предам някоя гадинка. А компанията ме обсипваше с разни въпроси и със своето свободно и любезно държание се стараеха да ме изкарат от това стеснено положение.

След вечерята гостите се разотидоха и дойде време за спане, а моят поглед беше обърнат все към градината, където бях оставил гуната, която ми служеше за покривка. Поканиха ме заедно с Китанов на горния етаж и си помислих, че ще ме поставят да спя в някоя таванска стая, постлана с дъски. За голяма моя изненада обаче, те ми посочиха за спалня добре мобилирана стая с два кревата. Като видях тази обстановка, останах смаян и почнах да упорствувам да не влизам в тази стая, като се извинявах с това, че поради моята нечистоплътност не съм за такава спалня и помолих да ми позволят да спя в градината. Домакинът г-н Чапрашиков — собственото му име не си спомням, ако се не лъжа беше Крум или Александър, категорично ми заяви, че ще му нанеса най-голямото оскърбление, ако не приема да спя в стаята, като ми каза: „Не за свои лични облаги сте понесли тоя кръст, а за народа.” Същевременно при спора ни с г-на Чапрашикова дойде и госпожата му и тя упорито настояваше да приема да спя в стаята, защото иначе ще се почувствува обидена.

Най-после отстъпих. Събух си цървулите пред вратата и се прострях на мекото легло. Заранта, след закуската, веднага потеглих с файтон за Радомир, любезно изпратен от моите домакини. Какво съм оставил в кревата знаят само Чапрашикови, а мене ми беше станало леко, като че ли бях се преоблякъл в нови дрехи.
 

Потеглихме за София и голяма радост изпитах, когато от Владая блесна пред мене кокетната столица. Аз вече забра-

201
 

вих мъките и робството и почувствувах, че се намирам в една свободна страна, където за пръв път стъпвах. На Софийската гара ме посрещнаха няколко момчета, които не познавах, и ме заведоха на квартира в хотел „Трайко Китанчев”, на улица „Мария Луиза”. Още същия ден пристигнаха в хотела да ме видят моите стари приятели: Мише Велков, Гоце Радев, Гьорче Петров и Тома Карайовов. Те горяха от желание да ме видят в четническата ми униформа, за да видят какво представлявам. Тази среща беше много задушевна и на всички очите се изпълниха със сълзи от радост, че ме виждат жив и здрав.

Първият месец, опоен от свободата, която за пръв път изпитвах в живота си, посрещан и гощаван от всички и обкръжен с голямо внимание, мина незабелязано. Предадох на задграничното представителство протоколите от заседанията на конгреса и устно описах положението в Битолско, като казах на Матова и онова, което ми казаха Даме и Сарафов при изпращането ми от Смилево. Матов, който рядко се смееше, почна да се превива от смях и ме накара да повторя думите на Сарафова и Дамета. Само че поръчката на Сарафова — да се срещна с д-р Радославова — не изпълних. Гьорче Петров тогава се готвеше много потайно да замине с чета в Македония


[Previous] [Next]
[Back to Index]