Глава трета
Време на надежди. Проливите. Дарданелската операция и Балканите
3.
* * *
Преминаването към позиционна война по фронтовете показа, че и англо-френските войски не са в състояние да развият частичните си успехи от есента на 1914 г. Неизбежно се налагаше въпросът, какво би могла да стори малка и изтощена от скорошни конфликти България в една продължителна война. А и Съглашението пазеше мълчание. Като изключим неопределените декларации на Савински и неофициалното посещение на братя Бъкстон, от нищо друго не можеше да проличи, че то цени българското сътрудничество и е готово да направи нужните отстъпки, за да го получи.
При това положение нападките против правителството на либералите, което поне привидно поддържаше строг неутралитет, позаглъхнаха. Основен стремеж на опозицията стана осигуряването на възможност за преки преговори със Съглашението и предотвратяване на едностранното обвързване с Централните сили.
Относителното затишие продължи, по-малко от месец. В началото на декември 1914 г. политическите страсти отново са развихриха. Неутешителното за каузата на Антантата бе, че повод стана едно открито писмо до българския народ на известния руски писател Леонид Андреев, озаглавено „Търговци в
135
храма" [98]. В него българското отношение към сражаващите се Русия и Сърбия бе сравнено с поведението на търговците от евангелската притча. Грубо и тенденциозно написано от позициите на най-реакционно славянофилство и буржоазно патриотарство, без познаване същността на балканските конфликти или положението в страната, писмото отприщи бурна реакция. В пресата бяха изнесени негодуващите отговори на писатели и публицисти без оглед на политическите им пристрас тия — както от русофили, като Иван Вазов, д-р К. Кръстев, Димитър Мишев и Стилиян Чилингиров, така и от германофили, какъвто бе в момента Кирил Христов. Както можеше и да се очаква, веднага бяха припомнени някои недотам благожелателни действия на Русия в миналото, а и някои несъвместими с българския суверенитет прояви на руската легация в София [99]. Само проправителствените кръгове бяха доволни донякъде. Още веднъж наяве излизаше антибългарската позиция, заета не само от официална, но и от част от интелектуална Русия, а това можеше да послужи като обяснение за тяхната прогерманска ориентация.
Писмото стана сигнал за известна преоценка на възгледите и на опозиционните буржоазни и дребнобуржоазни партии. В серия статии във вестник „Мир" и „Препорец" започнаха атаки срещу късогледата и недалновидна политика на Антантата, която носела немалък дял от отговорността за разрушаването на Балканския съюз. За да бъдат възстановени добрите отношения между балканските страни, посочваха авторите на статиите, тя по-твърдо трябвало да се отнася с Гърция и Сърбия, като ги принуди да разглеждат по-реалистично проблемите на Балканите [100]. Зачестиха протестите срещу острата антибългарска кампания в съглашенския и особено във френския и руския печат. Дори привържениците на Антантата си задаваха въпроса, какво е направила тя в последните месеци в полза на България, за да иска сега подкрепата и благосклонността й. Съвсем пряко народняци и демократи предупреждаваха, че необузданата пропаганда вреди най-вече на просъглашенските среди в София, които губят и последните остатъци от моралното си право да призовават за съюз с Русия, Франция и Великобритания. По думите на „Препорец": „С езикът, който
136
държи французкият печат, ние това трябва да го кажем открито и високо — той реже клоновете, върху които мисли да се опре тройното съглашение в тая страна" [101].
В София най-болезнено приемаха антибългарската кампания в руския печат. През есента на 1914 г. българското правителство привлече усилията и на русофилските политически кръгове, за да направи няколко плахи опита да въздействува върху руското обществено мнение. Директорът на печата Й. Хербст организира за руските кореспонденти в България пътуване до бежанските лагери в Струмишко, но кореспонденциите им не бяха допуснати на страниците на руския печат от царската цензура [102].
Правителственият депутат Н. Наумов, родом от Щип и деец на ВМОРО, бе изпратен на неколкомесечна обиколка из по-големите руски градове [103]. Той трябваше да се свърже с българската емиграция в тях и да използва контактите й за по-благоприятно разглеждане на българските тези в руския печат. С прякото финансово съдействие на българския консул в Одеса Димитър Влахов започна издаването на списание „Балканский голос". На страниците му се пропагандираше идеята за връщане Македония на България. Дейно участие както в списването му, така и в цялостната пропагандна дейност на българското дружество в Одеса „Братство" вземаше гимназиалният учител Кр. Мисирков. Дружеството подготви и публикува брошурата „Истината за Македония" [104].
Всичко това бе капка в морето. Симпатиите на руската буржоазия се определяха от трезвото разбиране на същността на руската политика на Балканите. Определена заслуга в оформянето на физиономията на руското обществено мнение имаше и сръбската правителствена пропаганда. В Русия бяха изпратени редица общественици и интелектуалци, известни радетели на руско-сръбското разбирателство. Сред тях личаха имената на Д. Семиз, Р. Йованович, А. Мандич, Ф. Поточняк. Те изнасяха беседи и сказки, пишеха статии в редица вестници,
137
особено в „Новое время", критикуваха остро политиката на Сазонов за изтръгване на отстъпки в полза на България от Сърбия. Основната им идея бе, че е лудост да се мисли за възстановяване на съюза, с „предателката на славянските интереси". Въпреки немалката активност в сравнение с пропагандата, вършена в страните от Западна Европа, тази в Русия бе оставена на заден план. Пашич смяташе, че е излишна, тъй като България нямала никакви шансове за успех сред руското обществено мнение [105]. Гласовете на малцината трезво и обективно разсъждаващи публицисти тънеха в общия хор.
Не бяха по-успешни и действията на българската пропаганда във Франция. Дълго време се разчитаще на договореността с някои парижки вестници, постигната през есента на 1913 г. Сега Радославов изпрати във френската столица журналиста Матей Геров. Задачата му бе ни повече, ни по-малко да обърне общественото мнение. Това бе по силата само на Херкулес, а Геров не можеше да се похвали с неговите качества.
От Париж пристигаха жизнерадостни доклади, които трябваше да оправдаят разходите по командироването му, но не можеха да прикрият нищожните резултати от дейността му. Станчов като дипломат от старата школа смяташе, че е под достойнството му да се занимава с пропаганда, и посрещна неочаквано радостно идването на Геров. Дори сипеше похвали за него, които без съмнение бяха преувеличени.
И Генадиев опита да използва старите си връзки при посещението си в Париж. В доклада му до Радославов обаче и при най-внимателно вглеждане не може да се открие и следа от реална преценка. „Видях всички вестникари и чужди кореспонденти, прибегнах и до услугите на неприятели и мисля, че успях да разбия интригите." Всъщност, предизвестена от Панафийо, френската полиция следеше непрекъснато М. Геров и отчиташе, че резултатите от дейността му са мизерни [106].
Българо-френското дружество, което получаваше редовна, макар и не особено голяма субсидия от българското правителство, също опита да изпрати няколко меморандума в защита на България до влиятелни политици. В един от апелите,
138
подписани между другото и от Луи Леже и изпратен до френския и английския парламент, се настояваше на България да се даде цяла Македония, Добруджа, и областта на Кавала, Серес и Драма. Предложението бе аргументирано от етнографска гледна точка, но както бяха показали последните събития, никъде етнографията нямаше последната дума [107]. Атмосферата в Париж през ранната пролет на 1915 г. си оставаше враждебна.
В известен смисъл това не безпокоеше особено либералите. Те и без това не разчитаха много на Русия и Франция, за да постигнат целите си. Нещо повече, отношението на Париж и Петроград им предоставяше повече поле за маневриране в София. Към средата на януари 1915 г. единствено Великобритания си бе запазила благосклонността на българското общество. Макар на далечна Англия да не можеше да се гледа като на решаващ фактор в балканските конфликти, прогерманската пpeca и особено органът на стамболовистите вестник „Воля" подеха умела атака срещу британските морални позиции в България.
Редакцията издигна сравнително нова и оригинална теза. Според нея в случай на победа на Съглашението веднага щяла да избухне нова война между Русия и Великобритания за разпределяне на турското наследство. Никога Лондон нямало да се съгласи Проливите да минат в руски ръце. Същевременно вестникът не забравяше да подчертае, че Форин офис винаги с подкрепял България, когато правителството на власт е прокарвало „българска", т. е. антируска политика. Това било най-сигурният път да се извоюва английското доверие [108].
Липсата на ясна политическа линия на съглашението с основание будеше недоволството на буржоазната опозиция. Но тя не приемаше и пътя, по който Радославов и Фердинанд внимателно, но неотклонно тласкаха България. Начинът, по които либералите водеха външната политика, беше подложен на остра критика в Народното събрание при обсъждане на бюджета на Министерството на външните работи и изповеданията. Вече няколко месеца правителството избягваше да конкретизира външнополитическите си симпатии. Сега депутатите използваха предоставената им от Конституцията възможност, за да се противопоставят на действията на либералите.
139
Лайтмотивът на речите и изказванията беше, че една от двете групировки се „фаворизирала" за сметка на другата, че Радославов отказвал да подеме сериозни и добронамерени преговори със Съглашението [109].
Макар и във възгледите на буржоазната и дребнобуржоазна опозиция да имаше известни нюанси по възможната степен на обвързаност с Антантата, въпросът за преговори с нея не предизвикваше разногласия. Дори широките социалисти, радикалите и земеделците, които продължаваха да защитават идеите за неутралитет и балканска федерация, повече или по-малко ги подкрепяха [110]. При това положение министрите играеха с острастено увлечение ролята на миролюбци, запазили страната от пожара на Световната война, и обвиняваха политическите си противници, че са готови да хвърлят българския народ в клането.
Радославов излезе с официална декларация по външната политика, като наблегна, че ще продължава да спазва неутралитет. Той добави, че ще бъде доволен, ако България съумее да излезе от кризата с непокътнати граници [111].
Изявлението, чийто пророчески характер и той самият не съзнаваше, предизвика всеобщ вой сред буржоазната опозиция, която виждаше във войната най-подходящия момент за национално обединение. Реакцията бе провокирана съзнателно. Със задоволство надълго и нашироко във „Воля" и „Народни права" анализираха „войнствените призиви" на народници, прогресисти и демократи.
В създалата се политическа обстановка единствено Народната партия излезе с цялостна външнополитическа програма пред привържениците си. На 16/17 януари 1915 г. беше свикан Висш партиен съвет. В края на двудневните оживени разисквания Т. Теодоров заяви, че либералите и Фердинанд тласкат страната към нова национална катастрофа. В комюнике за решенията на съвета народняците протестираха против правителствените изявления за неутралитет на „всяка цена". Вместо това прокарваха разбирането на неутралитета като средство за постигане на националните идеали. Препоръчваха искрено разбирателство с държавите от Съглашението. Те преведоха комюникето си на френски език и го разпратиха из съглашенските легации. Усилията им се увенчаха с успех. Бакс-Айрънсайд го изпрати на Грей и ги препоръчваше като
140
партията, на която може да се разчита в случай на политическа крила. А Гешов използва личните си контакти с европейските държавници, за да ги запознае със схващанията на партията си [112].
Комюникето предизвика студената ярост на либералите, но не срещна и одобрението на останалите просъглашенски партии, които все още не желаеха да се обвързват толкова категорично с определена кауза. Само прогресивнолибералите реагираха със задоволство, но тяхното обществено влияние не беше голямо [113].
Макар самите народняци да разглеждаха решенията на съвета само като „първата лястовичка" на решителната борба срещу правителството, пролет не последва. През януари—февруари въпреки някои плахи опити опозицията не съумя да изгради общ фронт. Поради отказа на земеделците пропадна идеята за създаване на опозиционен блок [114].
Основна причина за разногласията бяха както старите противоречия между самите партии, така и липсата на външнополитическа поддръжка. Опозицията се облягаше на една предполагаема подкрепа на държавите от Антантата, за която нямаше никакви доказателства. Демократическата партия, безспорно най-влиятелна в момента сред опозицията, не желаеше да се обвързва с партиите, изразители на банкрутиралата през Междусъюзническата война политика. Лидерите на демократите не криеха надеждите си, че в определен момент Фердинанд може да им връчи властта, и затова се стремяха да не се ангажират прекалено с останалата опозиция. Дори и народняците и прогресивнолибералите не бяха чужди на подобни надежди [115].
През декември 1914 — януари 1915 г. дори и тесните социалисти бяха подложени на атака. Първо Г. Плеханов — един от най-уважаваните идеолози на европейското работническо движение, отправи писмо до българските социалисти. После германският социалист Парвус пристигна в София и говори на публично събрание. Преминали на позициите на буржоазията в своите страни, те увещаваха социалистите в България в правотата на каузата си. Отказът на тесняците бе категоричен [116]. Те продължаваха да остават верни на политиката
141
си на безкомпромисна и самостоятелна борба против империалистическата война.
На фона на безпътицата на буржоазните политически партии в антиправителствената пропаганда се намесиха и някои странични фактори. В края на януари 1915 г. видни интелектуалци разпространиха из софийските улици, а после и напечатаха във вестниците позив, в който искаха формирането на представително коалиционно правителство, което да се радва на всенародно доверие; настояваха за прекратяване на междупартийните ежби, за установяване на добри отношения с Русия. Русофилството бе характерен белег на мнозина от подписалите побива. Сред тях личаха имената на Ив. Вазов, д-р Ив. Шишманов, д-р Ст. Сарафов, д-р К. Кръстев, Д. Мишев, Ат. Шопов, П. Ю. Тодоров [117]. Екземпляр от позива с лични подписи на авторите бе изпратен и на Фердинанд. И църквата засили атаките си срещу провежданата от либералите политика. От клиросите се събираха помощи за ранените руски войници, изнасяха се проповеди за славянска солидарност [118].
Всичко това беше буря в чаша вода. На пръв поглед мнозинството на либералите в Народното събрание не бе убедително. Всъщност бе предостатъчно. Депутатите тесни социалисти можеха предварително да бъдат изключвани от всякакви комбинации. Твърде слаби, за да наложат своите схващания, те гласуваха срещу либералите. Със същото безпристрастие щяха да гласуват и против всяка коалиция на буржоазните опозиционни партии. Това оставяше радославистите безспорни господари.
Основното предимство на Радославов бе пълната подкрепа на двореца. Облегнат на нея, той не възнамеряваше да декларира открито външнополитическите си концепции. А и те не бяха дотам определени. Радославов и Фердинанд не желаеха преди време да развалят отношенията си с Аитантата, още повече, че крайният изход от войната бе все още неясен. Макар и правителството да бе прогерманско, антисъглашенските мотиви в пропагандата му не бяха изтъквани на преден план. Острието й се насочваше по-скоро против Сърбия, против терористичния режим във Вардарска Македония. Изобличаването на насилията на сръбската администрация неизбежно трябваше да доведе до намаляване на престижа на Антантата сред българската общественост. В това отношение „Народни права" беше доста по-резервиран, докато една от постоянните рубрики на „Воля" беше „Съюзницата на Съглашението вилнее". Докато правителството спъваше дейността на опозицията,
142
съмнителни националистически групички агитираха из страната, без да са обезпокоявани от никого. Депутатите от всички опозиционни партии нееднократно протестираха както в Народното събрание, така и в пресата против призивите на така наречения „Български народен комитет" да се окупира Македония, докато в нея има малко сръбски войски.
Организацията бе създадена още през есента на 1913 г. под името „Български национален съюз", но близо година водеше анемично съществуване. От ноември 1914 г., вероятно не без финансовите инжекции на германската легация, започна да издава свой вестник „Народен завет" (от бр. 42 само „Завет"). Програмата му беше с едно изречение „борба за обединението на всички българи" [119].
Протестите срещу проповедниците на българо-сръбска война, изглежда, имаха резултат. Народът не желаеше да се впуска в безсмислени авантюри, пък и противно на очакванията започналата австрийска офанзива срещу Сърбия бе отблъсната. Дейността на комитета заглъхна до по-добри времена.
Наред с русофобската пропаганда, която се бе засилила след края на Междусъюзническата война, в страната се разгръщаше прогерманска агитация. В софийските кина се прожектираха филми, които впечатляваха публиката с внушителни кадри от превземането на Лиеж — белгийската крепост, която експертите смятаха за непревземаема и която падна под ударите на германската тежка артилерия за по-малко от седмица. В столицата и провинцията никнеха вестници, щедро субсидирани от германската легация. Скрупулите на редакторите и на някои от вече съществуващите печатни органи не се простираха дотам, че да откажат „безкористната" помощ, предложена им от дипломатите на Централните сили [120].
На 31 януари 1915 г. в съгласие с договореността с „Дисконто гезелшафт" правителството получи поредната сто и петдесет милионна вноска от сключения през 1914 г. заем [121].
143
В пресата започнаха оживени разисквания [122]. Това, че Германия и разгара на скъпоструваща война бе намерила сили, за да продължи да изпълнява задълженията си към България, само по себе си означаваше много. Подобни услуги във военно време не се правеха от алтруизъм. Макар и да разглеждаха получената вноска като стъпка към по-нататъшното обвързване с Германия, опозиционните партии нямаха формален повод за протест, тъй като получаването на вноската беше предвидено още през юли.
Нерешителните и предпазливи действия на либералите бяха наложени и от колебливостта на австро-германската дипломация. Тя прекалено дълго се блазнеше от надеждата да спечели активното сътрудничество на България срещу минимални отстъпки. Това нито Радославов, нито Фердинанд искаха и можеха да допуснат. Зад дружеската фразеология в разговорите с дипломатическите представители на Централните сили, зад уверенията в приятелство прозираше твърда решимост да не се рискува с преждевременни акции, преди да са получени твърди гаранции за исканите от България територии.
Дори успешното австрийско настъпление срещу Сърбия през ноември 1914 г. не промени съществено настроението на официална София. Действително в някои среди намекваха, че сега било време погледите да се отправят на запад, но дори и в правителствените кръгове се колебаеха между съблазънта и опасенията да имат обща граница с Австро-Унгария след войната. Вдъхваха подозрение и опитите на някои австрийски .дипломати да пооощряват националноосвободителното движение в Македония зад гърба на българската дипломация [123]. Провалът на настъплението лиши дипломатите на Централните сили от всякакъв лост за въздействие върху София. За свой лозунг българските политици като че бяха избрали прочутото мото на Фабий Кунктатор „бързай бавно".
Постепенно и в Берлин, и във Виена стана ясно, че без реални гаранции за исканите територии българите не възнамеряват да си мръднат и пръста. Омразата към Сърбия, на която се разчиташе толкова много, явно не бе достатъчна да ги подтикне към действие. След продължителни разисквания и съгласувания на проектите си на 4 януари 1915 г. представителите на Германия и Австро-Унгария връчиха вербална нота на Радославов. В нея обещаваха на България всички територии от
144
Сърбия, върху които тя има „исторически и етнографски права и които тя ще окупира със собствените си войски" [124].
Ключовата дума беше „окупация". Централните сили още веднъж подчертаваха, че нямат намерение да плащат за българския неутралитет. Предложението дойде в момент, когато сърбите бяха отблъснали австрийското настъпление, сами бяха минали в контраатака и дори бяха изтласкали противника от Белград отвъд Дунав. На цялата територия на Сърбия нямаше нито един австрийски войник. Радославов нямаше никакво намерение да разплита кълбото, заплетено от австрийското командуване. Нотата бе приета за сведение. Нищо съществено не се промени в българската политика.
През тези месеци правителството на либералите обърна погледа си и в друга посока. В края на 1914 г. д-р Н. Генадиев замина на тримесечна проучвателна мисия в Рим, Париж и Виена. Цялата история на това пътуване е твърде неясна, противоречива и досега е отминавана от българските историци, макар Готлиб да й отделя известно място в своето съчиненне.
Самата мисъл за сближение с Италия съвсем не беше нова. Амбициите на Рим на Балканите бяха общоизвестни. Политиките в София знаеха за сключения през есента на 1914 г. съюз между Румъния и Италия. Примерът на Рим бе особено привлекателен за буржоазната опозиция. Тя посочваше, че дори италианците, които бяха официално съюзени с Германия и Австро-Унгария, не проявяваха желание да се намесят преждевременно във войната, а водеха преговори и с двете коалиции. При това една българо-италианска комбинация щеше да притежава и преимуществото, че без да е насочена пряко против Гърция или Сърбия, щеше да ограничи значително възможностите им за експанзия. Италиански дипломати намекваха пред българските си колеги, че България само би спечелила, ако се придържа към италианската политика. Италианският министър на външните работи Антонио Саландра твърди в спомените си, че българският пълномощен министър в Рим Дим. Ризов бил един от основните инициатори за балкански блок под италианската егида. Мотивите зад многобройните изявления във взаимни добри чувства бяха ясно формулирани в „Препорец": „нашите интереси никъде не се кръстосват" [125].
145
Внезапно и без особени приготовления Генадиев тръгна за Рим. В самата бързина на отпътуването имаше нещо подозрително и то стана предмет на обширни коментари в дипломатическата преписка. Дипломатите се губеха в догадки за истинската цел на мисията. Панафийо смяташе, че Генадиев бил „интелигентен и безскрупулен", но мнението му не тежало нито пред царя, нито пред Фердинанд [126]. Посланикът в Рим К. Барер добави, че пратеникът не бил „нито русофил, нито австрофил, а българофил" [127]. Основната причина за поръчението била да го отдалечат за няколко седмици от София, където бил опасен съперник за Радославов. Не бяха далече от това схващане и англичаните [128].
В края на декември в София, изглежда, се ширеха слухове за предстояща реорганизация аа правителството. Генаднев трябваше да стане министър-председател. Радославов дори запита Фердинанд, дали неговата полезност за държавата не е вече изчерпана [129]. Монархът отрече, но съмненията в душата На Радославов не утихваха и вероятно стояха зад изненадващото потегляне.
Почти целия януари и февруари 1915 г. Генадиев прекара в Рим. Срещна се с Джолити и Сонино. Разговаря с посланиците на страните от Антантата. В разговорите подчертаваше, че България нямала никакви противоречия с Италия и искала да съобрази своята политика с тази на Квиринала. Изразите му бяха мъгляви, неясни, изпълнени с толкова недомлъвки и недоизказани мисли, че Сонино недоумяваше пред Барер каква е истинската причина за визитата [130].
От Италия Генадиев се отправи към Париж, където също разговаря с редица видни ръководители на републиката. И тук настроенията не бяха по-различни. Журналистът Фр. Шарме сумираше в „Ревю де дьо монд": „Г-н Генадиев е с мисия от българското правителство, за която никой друг освен самия него не знае каква е."
На връщане премина през Швейцария, където опита да убеди издателя на най-влиятелния швайцарски вестник „Журнал дьо Женев" да прекрати антибълтарската си кампания. Пътуването се оказа твърде важно за равновесието в либералната коалиция. В Рим убедиха Генадиев, че жребият е
146
хвърлен и в недалечно бъдеще Италия ще се присъедини към Антантата [131]. Франция, Русия и Великобритания са вече сериозни противници на Централните сили, пишеше пратеникът до Радославов, а какво ще стане, „ако се хвърли и Италия и повлече и Румъния".
Този ход на разсъждения съвсем не очарова българския министър-председател
и бе последното, което очакваше да се случи като резултат от пътуването.
Промяната във възгледите на Генадиев сигнализираше възможност за ерозия
на либералната коалиция. Ако тя се разцепеше, силите в Народното събрание
не само се изравняваха, но и съществуваше сериозна опасност от правителствена
криза. Алармиран, Радославов взе незабавни мерки, за да поеме ситуацията
под свой контрол. Въпреки настояванията си Генадиев не бе допуснат да прочете
доклада си до Министерския съвет за впечатленията му от пътуването и повечето
министри дълго не разбраха, че такъв документ въобще съществува. Вторият
човек в Народнолибералната партия, убеденият германофил Добри Петков, който
отдавна предявяваше претенции за лидерство, поде атака срещу шефа си. Двойствеността
на ситуацията личеше и от това, че в официалния орган на партията вестник
„Воля" излезе статия, в която категорично се утвърждаваше, че в крайна
сметка Италия ще заема законното си място редом с Германия и Австро-Унгария.
А в Народното събрание в отговор на запитване на Васил Коларов Радославов
категорично отрече официалния характер на мисията [132].
[Previous] [Next]
[Back to Index]
98. Препорец, XVII, № 276, 20 XI. 1914; Дневник, I, № 108, 4. XII, 1914; Христов, К. Бурни години. С., 1916; Вазов, Ив. Събрани съчинения. С., т. XIX, № 584. Статиите на Димитър Мишев и Стилиян Чилингиров бяха издадени в отделна брошура на руски език от Славянското дружество в София, за да изяснят българската гледна точка и в Русия. Вж.: Мишев, Д:, Ст. Чилингиров. Леониду Андрееву. Два ответа на eго статью „Торгуюшим во храме". С., 1914.
99. Шивачев, Н. Долу маската! С., 1914.
100. Мир, XX, № 4411, 24. XI. 1914.
101. Воля, V, № 581, 3. I. 1915; Препорец, XVII, № 272. 15. XI. 1914; № 281, 26. XI. 1914.
102. НАБАН, ф. 41к. а. е. 219, л. 1—2, Хербст — Ат. Шопов.
103. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 101, л. 27, Влахов — Радославов; ф. 313, оп. 1 а е. 746, л. 1—6, Наумов — Радославов.
104. НАБАН, ф. 41к, а. е. 208, л. 1—5, 4. Х. 1914; ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 952 л. 6—8, 26. Х. 1914, а. е. 746, л. 3—6, 22. XII. 1914, Наумов — Радославов; ф. 176, оп. 3, а. е. 101, л. 24, 9. Х. 1914, Влахов — Радославов; Препорец, XVII, № 250, 22. Х. 1914.
За сравнително подробна картина на настроенията на руската буржоазна общественост към България през есента и зимата на 1914 г. виж брошурата на редактора на „Балканский голос", Калев-Кристев, А. Руското обществено мнение за България. Одеса, 1915.
105. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а е. 103, л. 42, 16. IX. 1914. Гр. Преславски –Радославов. Поповић Н. Односи Србиjе и Pycиje у Првом светском рату. Београд, 1977, с. 323—331, 340-344.
106. Воля, V. № 625, 26. II. 1915; БИА, ф. 263, a. е. 13, л. 181. 25. VIII. 1914; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1418, л. 103, 14. XI. 1914: оп. 3, а. е. 5. л. 30, 24. III. 1915; а. е. 204, л. 11, 2. II. 1915, Генадиев — Радославов; ф. 313, оп. 1 а. е. 281, л. 26—27. 4. III. 1915, Геров — Радославов; ф. 383, оп. 2, а. с. 635, л. 1-36, 25. III. 1915; НАБАН, ф. 45к, оп. 1, а. е. 61, л. 1-3 15. IV. 1915; АМАЕ. Guerre, vol. 236, p. 43, 15. IX. 1914; 237, pp. 27—40, 18. XI. 1914 — 9. I. 1915; p. 10, 7. I. 1915, Panafieu — Delcasse.
107. Дамянов, С. България във френската политика, 1878—1918, С., 1983, с. 417; ЦДИА, ф. 382, оп. 2, а. е. 657, л. 31, 15. XII. 1914; ф. 176, оп. 3, а. е. 5, л. 4, 15. I. 1915. Хербст — Провадалиев; АМАЕ, Guerre, vol. 237, pp. 22—23, 12. I. 1915; The Noel Buxton Papers, McGill University, Box 59.
108. Воля, V, № 581, 3. I. 1915; № 587, 11. I. 1915. Печатният орган на българския народен комитет „Народен завет" не страдаше от подобни скрупули и не пестеше откровените си нападки срещу английската политика. Вж.: Народен завет, I, № 68, 12. I. 1915.
109. Стенографски дневници на XVII ОНС, I PC, 44 3, 19. XII. 1914, с. 1479.
110. Стенографски дневници на XVII ОНС, I PC, XX. 3. с. XI. 1014, с 224—225; XIII 3, 7. XI. 1914, с. 241—246; XLIV, 3, 1. I. 1915/19. XII. 1914, с. 1477—1487. с. 1402—1498, с 1507—1515 (изказвания ма Я. Сакъзов, Ст. Костурков, Кр. Пастухов, Й. Фаденхехт, Ал. Стамболийски).
112. Бобошевски, Цв. Една реч на Т. Теодоров, Мир, 40, № 10215, 4. VIII. 1934; Пак там, XX, № 4451, 6. I. 1915; Declaration du Conseil Superiur du Parti National sur la situation politique de la Bulgarie — АБАН, ф. 41 к, а. е. 266; PRO: FO 371, v. 2256, No 37805q 28. II. 1915, Bax-Ironsdie—Grey; The Noel Buxton Papers. McGill University, Letters, 5 1915.
113. Воля, V, № 584—597, 8. I. 1915, — 23. I. 1915; България, XVII, № 3, 11. I. 1915.
114. Огнянов, Л. Борбата на БЗНС против Първата световна война, с. 35—36.
115. Костов, Ст. Царът и либералите за Русия. С., 1915.
116. Благоев, Д. Плеханов и Парвус, Съч., т. 17, Magister Dixit, Пак там, Т. 16.
117. Препорец, XVII, № 10, 14. I. 1915.
118. Воля, V, № 582, 4. 1915; България, XVII, № 2, 9. I. 1915; Nikov, N. Les relations franco-bulgares, 1913—1915. EB, 1974, No. 4, p. 91.
119. Стенографски дневници на XVII ОНС, I PC, XIII 3. 7. XI. 1914, с 238, 241—246, 262; Препорец, XVII, № 274, 18. XI. 1914, № 289, 5. XIII. 1914; Народен завет, I. № 1, 4. XI. 1914; Петров, Ср. Позив към македонците в свободна България за освобождението на Македония. С., 1915; Велева, М. Нарастване силите на демокрацията след Междусъюзническата война и борбите на партиите за власт... с. 310—311.
120. Народен завет (Завет), I, № 71, 15. I. 1915; Кермекчиев, A. Как заблуждават народа или престъпните безумия на Иван Евстрати Гешоя и Сие. С., 1915; Кой трябва да победи от гледна точка на българските интереси С., 1914; Фракароли, А. България и нейната политика. Варна, 1915, с. 1-9; АМАЕ, Guerre, v. 237, pp. 70, 132 bis, 6. II. 1915, Panafieu — Delcasse; pp. 128—129, 22. III. 1915, Matharel.
121. Обвинителен акт против бившите министри от кабинета на д-р В. Радославов през 1913—1918 г. С., 1921, с. 41—42.
122. България XVII, № 7, 21. I. 1915; Препорец, XVII, № 20, 26. 1915; № 28, 4. II. 1915.
123. Лалков М. Балканската политика на Австро-Унгария. . . с. 183-184.
124. Дипломатически документи по намесата на България. . . т. I, с. 326; Лалков, М. Балканската политика на Австро-Унгария... с. 191—192.
125. Ранци, Ф. За итало-балканския блок, Препорец, XVII, № 272, 15. XI. 1914; Италия на Балканите. Препорец, № 232, 4. Х. 1914; Италия и балканските държави. Пак там. № 279, 24. XI. 1914; Препорец, № 295, 12. XII. 1914; Емерсон, А. Италия и България в настоящата война, Воля, IV, № 502. 30. IX. 1914; Италия и балканските държави. Воля, № 530, 825, XI. 1914; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 104, л. 26, 29. Х. 1914; Чапрашнков — Радославов, ф. 381, оп. 1, а. е. 49, л. 21, 7. XI. 1914, Хаджимишсв — Радославов; Salandra. A. Souvenirs de 1914—1915. La neutralite italienne et l'intervention. Paris, 1932, pp. 95-96.
126. AMAE, Guerre, v. 237, pp. 18-19, 11 -1915, Panafieu - Delcasse.
127. Ibid., p. 52, 20. I. 1915, Barrere — Delcasso.
128. Ibid., p. 47, 16. I. 1915, Cambon — Delcasse.
130. AMAE, Guerre, v. 237, p. 57, 25. I. 1915, p. 67, 2. H. 1915, Barrere — Delcasse.
131. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. с. 245, л. 16—18, 7. I. 1915; Генаднев — Радославов; л. 34. 10. I. 1915. л. 51—60, 15. I. 1915; Генадиев — Радославов; а. е. 247, л. 82, 10. П. 1915, Генадиев — Радославов; а. е. 248, л. 16, 16. II. 1915; Revue des Dux Mondes, 15. П. 1915; Генадиев, Н. Доклад до Министерския съвет по мисията ми в странство през 1915 г. С., 1929.
132. Поведението на Италия. Воля, V, № 614, 12. II. 1914; Стенографски дневници на XVII ОПС, I PC, 73 3, 20. II. 1915, с. 2445.