Глава трета
Време на надежди. Проливите. Дарданелската операция и Балканите
4.
* * *
След като обстрелът на укрепленията при Дарданелите започна, Грей в съгласие с тактиката, възприета в началото на февруари, изчакваше реакцията от София. Избягваше лични срещи с Хаджимишев, но изпрати при него Бъкстон, за да му напомни, че британското правителство се надява на някаква проява на добра воля [133].
В общи линии същата бе и позицията на Делкасе. На заседания на Министерския съвет той трябваше да отблъсква непрестанните атаки на Бриан, който го обвиняваше, че предавал
147
френските интереси в Гърция [134]. В разговор със Станчов френският министър на външните работи нахвърли с едри мазки една розова картина на общо благожелателното отношение на страните от Антантата към българските искания. Разочарован, Станчов пишеше в София, че Делкасе бил „много резервиран" [135].
И в Лондон, и в Париж предполагаха, че Русия ще подеме инициативата за преговори. Такава бе и надеждата на Савински, който атакуваше шефа си с все нови и нови варианти на предложенията си. В Петроград обаче нямаха подобни намерения. Сазонов нямаше намерение да затулва с българския коз от полезрението му основната му цел — присъединяването на Проливите и Цариград към Русия. Преговорите с България можеха да почакат.
Но когато правителствата мълчаха, изпълнени с тайната надежда, че някой ще ги отмени в трудната задача да водят преговори със София, усилията за въздействие върху кабинета на Радославов по неофициален и полуофициален път се множаха. Вестник „Таймс" и вестник „Дейли Нюз" красноречиво призоваваха към ревизиране на Букурещкия договор. Във „Вестник Европы" и „Русская мысль" признаваха, че без справедливо разрешаване на македонския въпрос не може да се очаква установяването на траен мир на Балканите. В „Ревю де дьо монд" очакваха, че след започналия обстрел на Дарданелите положението на Балканите е променено коренно и България вече няма да съумее да запази неутралитета си [136].
Зачестиха посещенията на полуофициални емисари в българската столица. Английският генерал Паджет беше приет от Фердинанд и очерта пред него със застрашителни краски мощта на Антантата. В отчета си генералът, който вероятно вземаше желанията си за действителност, бодро заявяваше: „Операцията при Дарданелите направи дълбоко впечатление... Изчезна всяка вероятност България да нападне балканска държава, решила да се съюзи с Антантата. Има известни основания да се мисли, че в скоро време българската армия ще навлезе в Турция" [137].
По същото време и френският генерал По, еднорък ветеран
148
от Френско-пруската война, премина през София на път за Букурещ и Петроград. Неговите впечатления не бяха толкова добри. Въпреки усилията на Панафийо Фердинанд отказа да се срещне с генерала. Бе уредена среща само с военния министър генерал Иван Фичев. Той изслуша сдържано призивите на френския пратеник за по-бърза намеса в конфликта, но отклони всякакъв определен отговор. Само даде да се разбере, че армията била готова и само очаквала заповед [138].
Обиколка из Балканите направи и бившият френски консул в Пловдив и Солун Стег. Той имаше широки контакти с балкански политици, останали още от годините на реформената акция в Македония. Впечатленията си изложи в личен разговор с Делкасе. Обстановката според него бавно, но сигурно се променяла в полза на Антантата. Неприятното било, че силните антисръбски настроения в София давали слаба надежда за споразумение между двете държави [139].
В българската столица пристигна и специален емисар на френското правителство — херцог Дьо Гиз. Поради липсата на по-добри аргументи французите бяха решили да апелират към. аристократическите чувства на Фердинанд и роднинските му връзки с Орлеанския дом. Българският цар очевидно бе разгневен. Да откаже да приеме високопоставения си роднина не можеше, но се постара да покаже неудоволствието си, като забави аудиенцията повече от седмица. Въобще не счете за нуж но да осведоми Радославов за съдържанието на водените разговори. Само при тръгването на френския аристократ даде да се разбере, че нищо в позицията му не се е променило. Въобще тези дни бяха характерни с опитите за неофициални контакти, и за двете коалиции. На път за Цариград, където трябваше да смени Лиман фон Сандерс, се отби и германският генерал фон дер Голц. Този път Фердинанд го прие по-охотно от колегите му, идващи от съглашенските страни. Но резултат и от неговите настоявания нямаше. Българският монарх бе твърдо peшен да изчаква [140].
Бурна дейност развиваще Баучер, който използваше връзките си с висшите политически кръгове и авторитета си пред, българското общество. Неговият биограф лейди Гроган твърди,
149
че през тези дни Радославов го помолил да предаде на Бюкенъи в Петроград условията, при които България би се намесила във войната. За съжаление не е ясно нито какви са били те, нито дали изобщо са стигнали до руската столица. В дипломатическата преписка няма й намек за подобен документ. Баучер твърдял, че българският министър-председател на няколко пъти се интересувал каква е реакцията на британското правителство на исканията му. Едва ли може да се вярва на това сведение. През тези месеци Радославов бе все още твърдо решен да изчака развоя на събитията. Неслучайно опитваше да обвърже поне външно българската политика с гръцката. Пасаров получи нареждане да заяви пред Гунарис: „Поведението и решението на България ще зависи от онова на Гърция" [141]. Правителството в Атина, прогермански настроено, бе решено да запази на всяка цена неутралитета и това бе изгодно и за либералите в София. Недоумение буди и необходимостта да се избира обиколен път за изпращане на българските искания в Лондон. Възможно е непрекъснатите настоявания на Баучер да са принудили Радославов да му представи някакви неизпълними искания, които Бюкенън да е счел въобще за ненужно да представя пред Форин Офис.
За разлика от Грей, който изчакваше резултатите от операцията при Дарданелите, за да диктува условията си на Фердинанд и Радославов, Лойд Джордж беше привърженик на активна политика, която да подпомага армията. След като Военният съвет беше отхвърлил плана му за голям десант в Солун, той опита да убеди в приложимостта му другите страни от Антантата. На срещата на финансовите министри на Съглашението в Париж идеите му направиха силно впечатление на руския му колега Барг и френския Рибо. На заседание на Министерския съвет Рибо подкрепи предложението му. Бриан бе зарадван от появата на неочаквания съюзник. Макар решение за дебаркиране в Солун да не бе взето, изложението на Рибо повлия и за по-бързото вземане на решение за изпращане на френска дивизия за участие в операцията на Дарданелите [142].
В началото на февруари Лойд Джордж предложи да се свика на остров Лемнос или някъде другаде на Балканите конференция на министрите на външните работи на балканските държави. На нея лично Грей трябваше да съдействува за разрешаване на взаимните им противоречия. Грей отказа под предлог, че в това напрегнато време не можел да отсъствува
150
дълго от Лондон [143]. Вярно, че той се славеше като „най-островния" от ръководителите на Форин Офис, но всъщност неверието в успеха на подобна конференция, на която той трябваше да играе ролята на Нестор, наобиколен от разпалени младежи, натежа.
Щом операцията при Дарданелите започна, Лойд Джордж реши, че е настъпил моментът за дипломатическа офанзива. В меморандум от 22 февруари той напомняше, че настъплението не е застраховано от провал. В качеството на резервен вариант настоя наново да се изпрати британски експедиционен корпус в Солун. Британските дипломати в балканските страни и „особено Бакс-Айрънсайд" не отговаряли на „задачите на момента". Затова предлагаше да бъде изпратен начело на специална мисия из балканските държави, за да осигури присъединяването им към Антантата [144].
И Чърчил се присъедини към атаката му. Подкрепен от Балфур, искаше да се предложат на България компенсациите, на които тя има право [145]. У него вероятно говореше едно, макар и смътно безпокойство за съдбата на Дарданелската операция. Българската намеса в Източна Тракия в момент, когато вниманието на турския Генерален щаб бе насочено към Проливите, би гарантирала бърз и сравнително лесен успех.
Финансовият министър влезе и в личен контакт с П. Хаджимишев. По негово внушение Н. Бъкстон се яви пред българския дипломат, за да му изрази безпокойството си от упоритото мълчание на София. Срещата на Хаджимишев и Лойд Джордж се състоя същата вечер в един от лондонските ресторанти. Англичанинът обяви, че на българска страна в кабинета били не само той, но и Аскуит, Грей и Чърчил, т. е. всички по-влиятелни министри. За официална политика представи личните си схващания. Великобритания била решила веднъж завинаги да свърши с Турция. За целта голямата сухопътна армия щяла да дебаркира на Проливите. Срещу участието си България можела да разчита да получи безспорната зона в Македония, Южна Добруджа и Източна Тракия до Енос — Мидия. Твърди гаранции за Кавала не искаше да дава, за да не минира положението на Венизелос, но се постара да създаде впечатлението, че и този въпрос е разрешим. Без да има каквото и да било право, Лойд Джордж не се посвени да дезавуира Бакс-Айрънсайд, който според него не се ползвал с доверието на правителството и щял да бъде отзован. В случай че българското правителство проявяло желание да преговаря на
151
базата на тези условия, в София щяла да бъде изпратена специална мисия [146].
Това беше лична политика par excellence, която намери радушен прием у българския дипломат. Хаджимишев следваше да попита какви са материалните прояви на симпатиите, които толкова много министри хранят към България. Вместо това той изпадна във възторг, който не подобаваше на дипломат, с опита му. Лойд Джордж беше една от изгряващите звезди и безспорно един от най-влиятелните министри. При добро желание мнението му можеше да се представи като почти официално, а желание Хаджимишев имаше в излишък. Разговорът съвпадна с новата правителствена криза в Гърция и падането на Венизелос от власт. Българският пълномощен министър апелира към София да се бърза и да се използва благоприятната ситуация, за да може България да получи по-големи отстъпки от Антантата [147].
Макар и много по-предпазливо, и Делкасе в Пapиж намекваше пред Станчов, че наближава, ако не е вече и дошъл моментът за българската намеса. България можеше да се надява на безспорната зона и Кавала. По думите на Станчой предложеннгето било направено „частным образом". Още по-предпазлив бе Делкасе с Генадиев, който по същото време беше във френската столица. Пред него дори не загатна за възможни компенсации.
Във френския печат, противно на господствувалите доскоро настроения, се появиха и статии, ласкаещи България. Показателен за промяната в настроенията бе панегирикът на Рене Мулен в „Ревю ебдомадер'' за „българите, този народ енергичен, смел, трудолюбив", които скоро щели да се нахвърлят към Цариград [148].
Мълчание пазеше само Сазонов. От София Савински го призоваваше: „От нас се очакват конкретни предложения и обещания" [149]. Напразно. На Певчейский мост бяха прекалено ангажирани с подготовката на споразумението за съдбата на Проливите и не искаха да подемат съмнителна дипломатическа офанзива в България. Независимо от това Михаил Маджаров обсипваше Радославов със съображения в полза на българската
152
намеса, в които трезвият разчет често бе подменян от емоционални призиви [150].
Тишината в София продължаваше. Експертите от Министерството на войната бяха единодушни, че Проливите няма да паднат, а дори и това да стане, ще бъдат необходими няколко месеца тежка обсада [151]. Подобни сведения пращаше и от Цариград пълномощният министър Колушев. Германските и австрийските му колеги в балканските столици уверяваха едни през друг, че новото настъпление срещу Сърбия ще започне всеки момент и ще облекчи положението на турците [152].
Радославов подозираше, че англичаните неочаквано са се озовали в тежко положение и сега се надяват да се измъкнат с българска подкрепа. При това дори и предложенията на Лойд Джордж не покриваха напълно териториалните амбиции на либералите. Уводна статия във вестник „Воля" декларираше уверено, че българското правителство е „твърдо решило да разреши всички национални въпроси" [153]. А и схващанията на Лойд Джордж, независимо от това какво мислеше Хаджимишев, съвсем не ангажираха британския кабинет. Важно бе становището на Грей, а той мълчеше.
Все пак тонът на разговорите със съглашенските дипломати бе променен. Още в самото начало на операцията Радославов увери Бакс-Айрънсайд, че ще продължи да спазва искрен неутралитет и в никакъв случай няма да подпомага Турция. Нещо повече, когато пред съглашенската флота запознаха да се очертават изгледи за успех, българският министър-председател започна да намеква, че не бил против да включи и представители на опозицията в правителството. Според английския дипломатически представител: „Нашата операция... оказва добър ефект върху градското население. За това допринасят и разказите на значителен брой бежанци от Цариград. Лично. Българският цар е силно разтревожен от перспективата за наш успех" [154].
Съвсем друго бе и посрещането на генерал По, когато той отново мина през София на връщане от Русия. Френският
153
генерал бе възпламенен от радушното посрещане, което му бяха устроили съглашенофилските кръгове в Румъния, и сега изля възмущението си от българската политика пред Фердинанд, с когото сполучи да се срещне. Българският владетел отново не се ангажира с нищо определено, но намекна, че след Великден може да се очаква образуването на ново правителство, благосклонно към Антантата.
Цялостното впечатденяе на генерала този път беше благоприятно. Пред Чапрашиков заяви, че имало „значителна промяна в духовете и не същото настроение, като на отиване в Русия" [155].
Нова среща на Хаджимишев с Лойд Джордж се състоя няколко дни след оставката на Венизелос. Към предишните обещания Лойд Джордж прибави и Кавала, а в случай че Русия отстъпела Бесарабия на Румъния, то и цяла Добруджа (вероятно става въпрос за Южна Добруджа — б. а., И. И.). При проявен интерес от страна на българското правителство на остров Лемнос или някъде другаде щяла да бъде свикана конференция на министрите на външните работи на балканските страни за уреждане на взаимните спорове.
В мемоарите си Лойд Джордж „забравя" за опитите си да привлече България, като й предлага гръцка и сръбска територия. Нещо повече, в биографията му, писана скоро след Първата световна война от близкия му сътрудник Х. Спендър, се твърди дори, че след конференцията на финасовите министри в Париж през февруари 1915 г. въобще се отказал от идеята за съюз с България [156].
С други думи, на срещата още веднъж Лойд Джордж се стараеше да вкара през задната вратичка отхвърлените при разискванията в кабинета проекти. Внимателно той бе създал впечатлението, че Англия е готова да защитава българските искания пред Русия, за да запази стратегическите си позиции на Проливите. Хаджимишев завърши доклада си, като подчертаваше: „За нас е важно да не се бъркаме в разрешението на този въпрос (за Проливите — б. а., И. И.), а да предоставим на Англия и Франция да пледират нашата кауза, защитавайки тяхната кауза." Подобни идеи пред Станчов развиваше и английският посланик в Париж [157].
154
Бъкстон, който искаше желязото да се кове, докато е още горещо, предлагаше да се изпрати нова мисия на Балканите. В нея трябваше да влязат авторитетни политици, част от правителствения екип в Лондон [158].
След първоначалните успехи англо-френската флота придоби смелост и навлезе в теснините при Дарданелите. Но на 18 март след груби грешки на командуването се натъкна на турското минно поле и претърпя тежки загуби. За първи път ръководителите на операцията бяха споходени от неприятната мисъл за евентуално поражение.
Още в началото на март Делкасе бе загрижен как да разсее очакваната неблагоприятна реакция в балканските столици от участието на руски войски в операцията и възможното установяване на руска власт над Проливите. Един от вариантите бе заинтересованите правителства да бъдат уверени, че и след заемането на Проливите военните им кораби спокойно щяха да преминават през тях. И Грей считаше, че подобен жест, без да изисква особени жертви от Антантата и особено от Англия и Франция, ще допринесе за създаването на благосклонно настроение [159]. Балканските държавници и особено българските не се интересуваха твърде от бъдещите възможности за „могъщите" им флоти. Важни бяха териториалните компенсации. Затова на 20 март Грей предложи на Сазонов да се заяви в София, че ако вземе участие във войната, на България ще се предоставят безспорната зона в Македония, включително Битоля и линията Енос—Мидия [160].
Делкасе също, макар и доста мъгляво, намекна пред Станчов, че България би могла да се надява на безспорната зона и Кавала. Станчов радостно констатираше и вече определена промяна на настроението на френския печат. Наред с вестниците, „които ни ругаят, има и такива, които ни хвалят" [161].
Този съмнителен напредък обаче едва ли можеше да вдъхнови Радославов към решителни стъпки. Нужни бяха открити изявления. Възможностите на Делкасе за маневриране обаче бяха доста ограничени. На заседанията на правителството редица министри начело с Бриан открито критикуваха политиката му. Министърът на правосъдието смяташе, че стремежът
155
да се привлече България е положен на пясъчни основи. Вместо това усилията трябваше да се насочат към традиционния съюзник — Гърция. Отнякъде Бриан изкопа още един аристократ, на който Републиката можеше да възложи важна дипломатическа мисия на Балканите — принц Георг, брат на крал Константин и роднина на Роланд Бонапарт. Принцът получи пълномощия да увещава брат си, че Франция ще гарантира северната граница на Гърция. Делкасе увърташе и бавеше окончателния отговор. Принц Георг трябваше да замине за Атина, без да го е получил. Оттам бомбардираше Ке д'Орсе с уверения в гръцката доброжелателност към Антантата и готовността на краля да се намеси във войната, стига само да не му бъде искана Кавала [162].
Определени уверения от Делкасе наново не дочака. Прагматик в политиката, Делкасе не вярваше, че ще спечели България без Кавала. В този момент, когато преговорите с Петроград за бъдещето на Проливите бяха навлезли в решителната си фаза, за Франция бе важно да си осигури приятелството на всички други държави около тях. Въпросът бе по-скоро дали Атина можеше да се примири с отстъпването на Кавала, и да остане в добри отношения с Париж. Венизелос бе показал, че това е възможно. Следователно исканата от Гунарис гаранция бе не повече от чип в блъфа, който атинските политици разиграваха. Но и Делкасе не бързаше да слага картите си на масата. Той съвсем не бе уверен, че подходящият момент за решителното разиграване е настъпил.
И отново Грей поде инициативата. На 25 март той извика Хаджимишев. Двамата се срещаха за първи път след започването на операцията при Дарданелите. Английският министър на външните работи оповести официални предложения пред Радославов — безспорната зона и Източна Тракия до линията Енос—Мидия. По отношение на Добруджа изрази убеждението си, че България би могла да се споразумее пряко с Румъния.. За Кавала и не спомена [163].
Това бяха първите, макар и устни, официални предложения, на една от страните от Антантата след декември 1914 г. Те не отговаряха на стремежите на либералите и бяха много по-ограничени от тези на Лойд Джордж. А и подходящият момент за психологически натиск бе пропуснат.
Радославов под силното въздействие на несполуките в Дарданелите не пропусна да се възползва от пропуските. В отговор
156
на Хаджимишев, който правеше усилия да го убеди, че думите на Грей придавали официална сила на предложенията на Лойд Джордж, той се позова на противоречията между изявленията на двамата министри. Искаше от Лондон точно писмено предложение за евентуалните отстъпки, които биха послужили като база за обсъждане [164]. С това на практика блокираше преговорите, тъй като бе ясно, че в Лондон няма да предложат по-определени гаранции, преди да видят промяна в българското отношение към Антантата или преди ходът на военните действия да ги принуди към това. А наново се намеси и факторът балкански съюзници. Сръбските дипломатически представители в столицата на страните от Съглашението, подочули за предлаганите отстъпки в Македония, не закъсняха да протестират остро. Пашич, разтревожен от перспективата за възможни отстъпки на България, намекваше на Чапрашиков, че Сърбия и България трябва да се споразумеят сами без посредничеството на великите сили. Даже твърдеше, че през лятото на 1913 г. смятал, че Солун трябва да принадлежи на България, т. е. сега не би се противопоставил на преминаването на Кавала в български ръце [165]. Изявлението по-скоро целеше да внесе раздор между Атина и София, но дори и в това отношение трудно можеше да се очаква някакъв положителен от сръбска гледна точка ефект.
Самият Грей не хранеше особени илюзии за съдбата на декларацията си. Още на другия ден представи пред Певческий мост нов вариант, в който комбинираше убеждението със заплахата. На Фердинанд да се кажело, че след падането на Цариград или форсирането на Проливите отстъпките щели да бъдат много по-малки. Той предлагаше условията да бъдат съобщени и на българската опозиция, за да окаже и тя натиск върху правителството [166].
Радославов и Фердинанд нямаха никакви намерения да късат мостовете към Съглашението, докато окончателно не е станал ясен изходът от операцията при Дарданелите. Министър-председателят използваше несъгласията между съюзниците и умело лавираше между тях. Намекваше, че е готов да се присъедини към Антантата, но не смее поради страх от възможна съпротива в страната. Предлагаше в Бургас да бъде стоварен
157
руски военноморски десант, който да го постави пред свършен факт. Подхвърляше, че не би възразявал и срещу англо-френски десант в Дедеагач [167].
Традиционни русофоби, българските либерали предпочитаха да видят в Цариград Великобритания и Франция вместо Русия. Атмосферата в страната беше душна и напрегната. По страниците на вестниците наред с рекламите за шевните машини „Сингер" и чудодейното средство за сгъстяване на косата „Олофакс" се рекламираха възможностите на едната или другата групировка. Наново се развихри незатихвалата и за момент памфлетна кампания. Лайтмотив на пропагандата на либералите бе страхът от империалистическите кроежи на царска Русия. Руски войски на Проливите щели да означават край на държавната независимост на България. Следователно тя не само не трябвало да помага на Русия, а дори да подкрепи Турция в борбата й против апетитите на царизма. Допълнителни основания за тази политика привличаха и от невинаги коректното поведение на руската дипломация в България, което не отговаряше на идеализираната представа, която мнозинството от населението имаше за нея. Наново и наново автори, близо до либералните кръгове, напомняха за добре известните на българската общественост усилия на Сазонов по време на Балканската война да не допусне българската граница да премине отвъд линията Енос—Мидия и колебливостта му при разрешаването на българо-сръбския спор за Македония. При това нямало и необходимост за намеса. Съглашенската флота едва ли щяла да съумее да подави модерно въоръжените фортове на Дарданелите, защитавани от многобройна турска армия, обучена и командувана от германски офицери [168]. От трибуната на Народното събрание Радославов обяви, че „няма да си мръдне пръста", докато съществува и най-слабата вероятност да види на южната си граница толкова могъщ съсед като Русия [169].
Декларацията бе посрещната със задоволство в Атина, Рим
158
и столиците на Централните сили [170]. В България последва взрив на негодувание. Привържениците на Съглашението напомняха, че именно Русия с цената на хиляди жертви е създала Санстефанска България и както при преговорите през 1902 г., 1910 г., така и по времето на Балканската война не се е обявявала против включването на Солун в българските предели, докато кайзерът бе издействувал Гърция да получи Кавала. Задълбочени и недотам аргументирани, екскурсите в миналото следваше да докажат, че политическите стремежи на Германия и Австро-Унгария са насочени към територии, населени с българи, и винаги съществувала заплахата България да се превърне в придатък на бленуваната от пангерманистите „Средна Европа" [171].
Единствен изход виждаха в незабавното присъединяване към Съглашението и пряко участие във военните действия против Турция. Така българите отново щели да заемат подобаващото им място сред балканските народи.
Съглашенофилите искрено се стремяха да се възползват от пропагандните брошури на английската пропагандна агенция, ръководена от Чарлс Мастерман, за да доказват, че моралното превъзходство във войната принадлежало на Русия и Великобритания [172]. Лошото бе, че след половингодишната вече безмилостна касапница по фронтовете моралните аргументи бяха много отънели и едва ли можеха да убедят някого.
Падането на мощната австрийска крепост в Галиция Пшемисъл, вече няколко месеца обсаждана от руски войски, стана повод за подклаждане на русофилски настроения и антиправителствени демонстрации. От името на софийското гражданство до Фердинанд отново бе изпратено писмо, подписано от Иван Вазов, Т. Теодоров, Ат. Шопов, Ив. Е. Гешов, Г. Вазов, д-р Ст. Сарафов, Дим. Мишев, д-р К. Кръстев, В. Велчев, полковник Г. Янков, д-р Асен Златаров — общо сто и девет души. В него се искаше незабавно присъединяване към Русия, тъй като бил настъпил последният подходящ момент за обединяване на българите. Раздразнен, премиерът реагира остро в Народното събрание: „Правителството... няма да се подчини на
159
никаква пресия, откъдето и да иде тя, защото преди всичко България, а после черковните чувства, камбани и челобития" [173]. Подусетили накъде духа вятърът, ревностни чиновници по места провалиха предвидените молебени в чест на падането на Пшемисъл. Савински, а после и Сазонов поискаха официално обяснение. Радославов бе смутен и опита неловко да се измъкне от неудобната ситуация. На М. Маджаров бе наредено да се престори на болен за четири-пет дни и да не се среща с никого в Петроград, докато инцидентът не затихне [174].
Дори радикалите и широките социалисти вече не подкрепяха политиката на неутралитет, а апелираха за пряко участие във военните действия [175]. Единствено БЗНС и тесните социалисти продължаваха да се обявяват против всякакви военни авантюри [176]. Брожението намери израз и в плана на един български генерал на руска служба (вероятно Радко Димитриев - б. а., И. И.) за преврат в България. След успеха му страната трябваше да влезе във войната, като получи веднага безспорната зона и Епос—Мидия. Грей наново се възпротиви на всякакви насилствени мерки [177].
Официалните декларации на София за неутралитет и привидната готовност за преговори бяха обилно гарнирани с враждебни акции против Сърбия. Либералите използваха за свои цели недоволството на българите от Македония от терористичния сръбски режим. В началото на април 1915 г. няколко българо-турски чети прекосиха границата и прекъснаха железопътната линия от Солун за Скопие. Това беше първият етап от замислената още в края на 1914 г. от австрийската дипломация акция за подбуждане на недоволството от българите в Македония, но далеч нямаше мащабите, очаквани от организаторите й [178].
В Ниш откликнаха с почти неприкрито задоволство на
160
инцидента. Сега Пашич смяташе, че имал пълно морално право да се противопоставя на всякакви искания в полза на България [179].
Особено остра реакция не последва нито в Петроград, нито в Париж, нито в Лондон. Министрите на външните работи си дадоха вид, че вярват на обясненията на българските дипломатически представители [180]. Не си струваше да се рискува конфронтация по такъв малозначителен повод. А и съглашенската дипломация се дразнеше от бездействието на сръбската лрмия. Въпреки всички настоявания тя не мърдаше от отбранителните си позиции. Умората и изтощението й бяха безспорни, но френското военно аташе в Ниш полковник Фурние бе уверен, че Пашич пази армията си като коз в дипломатическата борба и няма да предприема настъпление, преди обстановката да се е изяснила [181].
Политиката на Антантата на Балканите срещаше големи затруднения и от страна на Гърция. Още при идването си на власт и Гунарис беше предложил да влезе във войната, ако получи гаранция за неприкосновеността на северната граница на страната. На 14 април повтори предложението [182].
Отказът бе категоричен в Петроград и Лондон и малко по-колеблив в Париж. Кавала беше стръвта, на която трябваше да се хване българската риба. В пространна инструкция Грей се постара да изложи основите на балканската си политика. Според него „ключът за ситуацията на Балканите се намира в София" [183]. Намесата на България щяла да повлече неминуемо и Гърция, уплашена, че ще загуби плодовете на победата. При това Венизелос вече бе показал, че при определени условия Кавала може да бъде отстъпена.
В светлината на тази инструкция трябва да се разглежда и разяснението на Грей пред Хаджимишев, че между думите му и изявленията на Лойд Джордж за Кавала нямало противоречия [184].
161
Всичко това съвсем не означаваше, че е готов да поднесе Кавала на тепсия на българите. Все още по-изгодно му изглеждаше Сърбия да плати основната част от цената за привличането на България. От София току-що бе пристигнала телеграма на Бакс-Айрънсайд, който искаше да преговаря с либералите на базата на източната част от безспорната зона и Кавала. В отговора си Грей пропусна Кавала. Вместо това повтори, че разговорите трябва да обхванат цялата безспорна зона [185].
Военната ситуация също налагаше да се изслушат по-внимателно българските искания. Това бе особено ясно за Киченер. Щом видя, че при Проливите турците оказват неочаквано упорита съпротива, той започна да апелира горещо за българско участие. А английският командуващ на експедиционния корпус на Галиполи ген. Ян Хамилтън напомняше, че още през 1909 г. Министерството на войната било преценило, че един батальон българска пехота се равнявала по бойни качества на два румънски. Ясно било коя държава трябва да се привлече на страната на Великобритания [186].
Когато в Лондон достигнаха сведения, че Гърция се готви да се възползва от създаденото на Балканите положение, за да нападне България и да си разчисти сметките с нея, английският министър на външните работи предупредя, че „ще погледне с голямо неудоволствие на всяко действие от страна на Гърция, което би влошило отношенията между Гърция и България". Според гръцкия историк Хр. Теодулу слухът бил пуснат от военното аташе на Великобритания в София, „бълга-романиака" Нейпиър [187]. Като оставим настрана недотам етичното определение на Теодулу, в Атина действително бяха далеч от всякакви подобни планове, за които им липсваха сили и възможности.
Политическата обстановка продължаваше да се развива неблагоприятно за съюзниците. Умело ръководени, турците смело се защитаваха. Постепенно ставаше ясно, че Проливите не могат да бъдат форсирани само със силите на флотата. В Камарата на общините се чуха първите критики срещу операцията [188]. На Балканите на мястото на ентусиазма и трепетните очаквания от първите дни дойде хладен и безстрастен интерес.
Първоначалната идея, залегнала в плана за нападение срещу Дарданелите, бе, че при поражение корабите трябва да се
162
оттеглят, за да избягнат ненужните загуби. Вместо това от началото на април започна подготовката на сухопътен десант на полуостров Галиполи [189].
* * *
Решението за дебаркиране на полуострова бе взето след остри спорове. Мнозина от министрите съзираха, че Великобритания затъва все по-дълбоко в блатото на балканската политика, и призоваваха да се засили дипломатическият натиск за споразумение с България, която и сама можеше да блокира дълбоко окопаните на полуострова турски войски. Чърчил и Лойд Джорж обвиняваха Грей, че съзнателно говори мъгляво по въпроса за Кавала, като подхранва основателните съмнения на българите [190]. На заседание на правителството военноморският министър, чиято репутация и политически авторитет бяха заложени на карта, „яростно" убеждаваше Грей, че България трябвало да бъде спечелена на всяка цена. За него гръцката кралица беше германски агент, а гръцкото военно аташе, което се занимавало с шпионаж, трябвало да бъде изгонено от Лондон [191].
Министърът на външните работи умело лавираше и отблъскваше атаките на противниците си. Положението му се влошаваше допълнително и от отношението на съюзниците му. Сазонов преживяваше един от периодите си на спорадична активност. Той все още не можеше да намери точната пропорция между съблазняването и сплашването на България. Сега смяташе, че е време да се потърсят насилствени мерки, които да поставят страната пред свършен факт [192].
Но дори в Париж не бяха ентусиазирани особено от подобна идея. И тук натежаваха опасенията от общобалкански конфликт и непредвидените затруднения при атаката срещу Дарданелите. От София Панафийо телеграфираше, че твърдо обещание за безспорната зона би могло да промени настроенията. След продължителни разисквания правителството се обедини около идеята [193]. Допълнителен фактор бе и издържаното в недотам миролюбиви тонове интервю на генерал Фичев пред кореспондент на „Льо пти паризиен". Той заяви уверено, че
163
българската армия била готова отдавна и само чакала заповед, за да настъпи [194]. Накъде? Това не спомена.
Тази внезапно нараснала активност на съюзниците съвсем не зарадва Грей. Вниманието му бе съсредоточено върху преговорите с Италия, които бяха навлезли в решителната си фаза [195]. Той разчиташе, че нейното участие във войната ще балансира отстъпките, които ще бъде принуден да направи на Русия в Източното Средиземноморие. Балканските държави имаха по-скоро подчинено значение. Съмненията му във възможността за пряка българска намеса се подхранваха и от неспирните песимистични доклади на Бакс-Айрънсайд за настроенията в София [196]. А и военните бяха склонни да разширят мащабите на операцията. На британското командуване бе ясно, че малобройните английски войски на западния фронт не могат да облекчат съществено френската армия и имат по-скоро психологическо значение. На изток положението бе съвсем друго. Противникът бе познат. Обстановката напомняше колониалните войни, в които Великобритания имаше толкова богат опит. При това пренебрежението към бойните качества на турската армия не бе отслабнало въпреки упоритата отбрана на Проливите. Смяташе се, че могат да бъдат разгромели от съединения, формирани и обучени в колониите [197]. Една победа тук би донесла огромни политически и стратегически преимущества на Великобритания. Воден от тези съображения, Военният съвет реши да прехвърли главните си военни действия на изток.
В края на април 1915 г. след неколкомесечни преговори дипломатите от Антантата постигнаха важен успех. Националните интереси на италианската буржоазия — „свещеният егоизъм", — както говореха в Рим, надделя над съюзническите задължения към Централните сили. Италия пое задължението в края на май да обяви война на Австро-Унгария.
Така във военния конфликт беше включена и последната голяма държава в Европа. Централните сили не само бяха лишени от потенциален съюзник, но трябваше да се сражават на нов фронт. На Балканите обаче намесата на Италия роди нови трудности. Според условията на постигнатото споразумение редица територии в Далмация, за които Сърбия претендираше, бяха обещани на Рим [198]. Сърбите обвиняваха съюзниците си,
164
че са ги предали. Вече и дума не можело да става за отстъпки на България, още повече, че италианското сътрудничество лишавало от смисъл българското, твърдяха сръбските дипломати [199].
Не по-малко остро реагираха и редица хърватски и словенски политически дейци, които виждаха бъдещето на славяните на полуострова в една федеративна демократична югославска държава. Още през есента на 1914 г. бяха представили вижданията си и в трите столици на Съглашението. Особено насърчителни думи не бяха чули, но и не ги обезкуражиха. Сега държавите от Антантата, които не се уморяваха да провъзгласяват, че се борят за правата на малките народи, прехвърляха стотици хиляди славяни, живеещи по бреговете на Адриатика, от австрийска под италианска власт. В Лондон беше създаден Югославски комитет, който щеше да се бори за свободното волеизявление на южните славяни. Комитетът по-късно щеше да играе важна роля в разглежданите събития.
* * *
На 25 април 1915 г. в залива Сулва на западния бряг на Галиполския полуостров дебаркйраха австралийски и новозеландски войски. Веднага след десанта Грей отново се срещна с българския пълномощен министър, за да изкаже съжалението си от харпократовото мълчание на София. С двусмислената и очаквателна позиция ча Феодинанд и Радославов обясни и липсата на споразумение между страните от Антантата, които се страхували „да не останат като просяци" в случай на отрицателен или уклончив отговор. Като израз на добра воля Грей увери Хаджимишев, че никога няма да се съгласи да води „политика враждебна на България", че няма да наруши неутралитета й, ако не се присъедини към австро-германския блок [200].
Обезпокоено от десанта и перспективата Гърция да остане настрана от финалния пир на подялбата на Османската империя, правителството на Гунарис наново предложи да отправи флотата си към Проливите, а армията да остане в Северна Гърция, за да я пази от евентуално нападение. На практика наново обвързваше поведението си със запазването на Кавала. След известно размишление Грей реши да отхвърля инициативата в знак, че изпълнява доброволно поетите в
165
разговора с Хаджимишев задължения [201]. Решението бе акламирано от Чърчил, който му писа: „България, а не Гърция трябва да бъде нашата цел сега" [202]. Същевременно Грей не пропусна да намекне на българите, че и неговото търпение има край. Бакс-Айрънсайд трябваше да заяви в София, че „въпреки че Великобритания си остава неангажирана, може да стане все по-трудно да се държи вратичката отворена за България" [203].
През ранната пролет на 1915 г. Антантата пропусна може би най-добрия си шанс за привличането на България. Дарданелската операция, стремителното руско настъпление в Австро-Унгария, блокирането на мощната крепост Пшемисъл в Галиция — всичко това караше българските държавници да се ослушват за по-определени предложения. Тъкмо по-добрите шансове предопределиха неуспеха на разпокъсаните усилия на страните от Антантата в София. Всяка от тях искаше да подобри позицията си в България, без да губи влиянието си и в останалите балкански страни. Ситуацията на полуострова обаче още не бе станала толкова критична нито за Сърбия, нито за Гърция, че да приемат необходимостта от по-големи отстъпки. При това положение всичко беше обречено на неуспех. Половинчатите или непълни предложения на неофициални и полуофициални емисари не бяха в състояние да поколебаят решимостта на Фердинанд и Радославов. Прогерманските им настроения съвсем не означаваха, че са склонни в името на чувствата си да пренебрегнат перспективите България да се окаже в печелившия лагер. Но ако трябваше да получат по-малки територии, и то от ръцете на Антантата, то трябваше или да са напълно сигурни в крайния резултат на войната, или обещанията да бъдат дотолкова убедителни, че да подавят съмненията. Нищо от това не се случи и в София продължиха да изчакват.
166
[Previous] [Next]
[Back to Index]
133. Дипломатически документи по намесата на България... т. I, 699, 12. II. 1915; Хаджимишев — Радославов; PRO: FO 371, v. 2243, No 34637. 26. III. 1915, Grey — Bertie.
134. Suarez, G. Op. cit., pp. 116—118.
135. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 219, л. 25—27, 14. II. 1915, Станчов — Радославов.
136. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 249, л. 5, 24. II. 1915; Хаджимишев — Радославов; Ближний Восток и война. Вестник Европы, № 3. III. 1915, с. 277—289: Калина, И. Из Болгарии. Пак там, № 2, II. 1915. с. 293—302; Болгарскiя настроенiя, Русская мысль, XXXVI, № 3, III. 1915; Викторов—Топоров, В Балканскiе соглашенiя и союзы. Русская мисль, № 4, IV. 1915; Revue des Deux Mondes, 1. III. 1915; The Noel Buxton Papers, McGill University, Box 59.
137. Константинополь и Проливы, т. III, № 189. 16. III. 1915, Савински-Сазонов; PRO: FO 371. v. 2243. No 31408, 18. III. 1915.
138. Дамянов. С. България във френската политика. 1878—1918. С., 1985. с. 418; PRO: FO 371, v. 2243, No 23457, 26. II. 1915, No 2380. 10, 10. III. 1915, No 30861, 16. III. 1915. Вах-Ironside — Grey; ASHEMA, 16 N 3275, Dossier 1, II—IV 1915; 5 N 70, Dossier 1. 24. II. 1915; Melot, K. La mission du general Pau aux Balkans. Paris, 1931. Gooch, G. P. History of Modern Europe, 1878—1919. London, 1924, p. 583.
139. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, a. e. 249, л. 25, 14. П. 1915, Станчов — Радославов.
140. АМАЕ, Guerre, vol. 237, pp. 74, 78, 7. II. — 9. II. 1915. Panafieu.— Delcasse; Дамянов, С. България във френската политика, 1818—1918, С., 1989, с. 78, Лалков, М. Балканската политика на Австро-Унгария... с. 188—189.
141. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 600, л. 8-13, 14. II. 1915, М. Кусевич — Радославов; ф. 322, оп. 1, а. е. 360, л. 2, 21. II. 1915; Lady Grogan, op. cit., p. 213; Gurtright, L., op. cit., p. 98-101.
142. Константинополь и Проливы, Т. II, № 16, 2. III. 1915, Изволски — Сазонов; Stevenson, Fr. Lloyd George. A Diary. New York, 1971, p. 28; Ferry, A., op. cit., pp. 47—52; Suarez, G., op. cit., v. III, pp. 92—93.
143. Джордж. Д. Ллойд, цит. съч., с. 286.
144. PRO: CAB (42) 1 (39) 22. II. 1915.
145. PRO: CAB (37) 124 (43) 23. II. 1915; CAB (42) 1 (44) 24. II. 1915.
146. Дипломатически документи по намесата на България. ... т. I, № 712, 19. II. 1915, Хаджимишев — Радославов; № 713, 19. II. 1915, Хаджимишев — Радославов.
147. Пак там, № 734, 22. II. 1915, Хаджимишев — Радославов.
148. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е, 248, л. 100—101, 22. П. 1915, Станчов — Радославов; л. 119, 22. II. 1915, Генадиев— Радославов;Moulin, R. La guerre et les neutres. Paris, 1915, v. I, pp. 175—178.
149. Savinsky, A., op. cit, p. 257.
150. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 249, л. 2, 13, 28. II. 1915, Маджаров — Радославов. Много по-откровено препоръчваха сближение с Антантата и дипломатическите представители в Ниш и Атина. Вж.: Пак там, а. е. 248, л. 18,. 18. II. 1915, л. 75, 21. II. 1915, Чапрашиков — Радославов; л. 92, 22. II. 1915, Пасаров— Радославов.
151. Стенографски дневници на XVII ОНС, IV PC, 60 3, с. 1238, 13. III. 1918, изказване на военния министър ген. К. Найденов; Пешев, П. Историческите събития и деятели. С. 1929, с. 450—451.
152. ЦДИА, ф. 321, оп. 1, а. е. 2368, л. 1—3, 26: П. 1915, Колушев — Радославов.
153. ЦДИА, ф. 76, оп. 3, а. е. 250, л. 2, 16. III. 1915, л. 12, 18. III. 1915; л. 35, 21. III. 1915, Колушев — Радославов.
154. Вниманието към България, Воля, V, № 612, 10. II. 1915.
155. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 250. л. 4, 17. III. 1915, Чапрашиков — Радославов; АМАЕ, Guerre, v. 237, p. 134, 27. III. 1915, Panafieu — Delcasse.
156. Дипломатически документи по намесата на България. . . т. 1, № 747, 9. Ш. 1915. Хаджимишев — Радославов: PRO: FO 371, v. 2243. No 26700, 8. II. 1915, No 32432, 18. III. 1915, No 35559, 26. III. 1915, Bax-Ironside — Grey; Gilbert, M. W. Chirchill, p. 335: Spender, H. The Prime Minister. London, 1921, p. 196.
157. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, a. е. 250, л. 46, 6. III. 1915, Станчов — Paдославов; Дипломатически документи по намесата на България... т. I, № 747, 9. III. 1915. Халжимишев — Радославов.
158. The Noel Buxton Papers, McGill University, Box 59.
159. Константинополь и Проливы, Т. II, № 84, 20. II. 1915; МОЭИ. т. VII, ч. I, № 339, 20. III. 1915, Грей — Сазонов; Neton, A. Delcasse. Paris, 1952, рр. 496—497.
160. Константинополь и Проливы, т. II, № 84, 20. III. 1915; МОЭИ, т. VII, ч. I, № 339, 20. III. 1915, Грей — Сазонов.
161. ЦДИА, ф. 176, оп. 3. а. е. 249, л. 26—27, 15. II. 1915; а. е. 248, л. 42, 18. II. 1915, Станчов — Радославов.
162. Suarez, G., op. cit., v. III, pp. 119—121.
163. Дипломатически документи по намесата, т. I, № 751, 12. III. 1915; Хаджимишев — Радославов; ЦДИД, ф. 381, оп. 1, а. е. 49, л. 99: ф. 176, оп. 3, а. е. 249, л. 89, 12. III. 1915; Хаджимишев — Радославов; PRO: FQ 371, v. 2243, No 34367, 26. III. 1915, Grey - Bertie, Buchanan.
164. Дипломатически документи по намесата на България... т. I, № 761, 25. III. 1915, Радославов — Хаджимишев.
165. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 249, л. 65—66, 9. III. 1915, Чапрашиков-Радославов.
166. МОЭИ, т. VII, ч. II, № 498, 26. III. 1915, Грей - Сазонов. А в инструкция до английските посланици в Париж и Петроград — Берти и Бюкенън, Гpeй споделяше мислите си, че все още обстановката не е достатъчно подходяща за много силен натиск върху българското правителство: Вж. PRO: FO 371, v. 2243, No 34367, 26. III. 1915, Grey — Bertie, Buchanan.
167. МОЭИ, т. VII, ч. II, № 503, 27. III. I915 (забележка); PRO: FO 371, v. 2244, No 41244, 8. IV. 1915. Bax-Ironside — Grey.
168. Дунавский. Русия, Цариград и балканските народи. С., 1915; А. Л. (Асен Кермекчиев). Енос, Мидия, Цариград и Проливите от българско гледище. С., 1915; М. К. Русия към Цариград и Балкана. С, 1915; Същият. Сборник от руски гледиша върху вековната руска политика на Балканите. С., 1915; Дарданели. Варна, 1915; Проливите и Източният въпрос. Ямбол, 1915; Някои статии в руския печат, в които с деликатността на небезизвестния слон в стъкларски магазин се утвърждаваше идеята за безразделно руско господство над Проливите, едва ли бяха от естество да успокоят опасенията на либералите. Вж: Княз С. Гагарин. Константинопольские проливы. Русская мисль, XXXVI, № 4, 1915, с. 96—123; № 5, 1915, с, 43—67.
169. Стенографски дневници на XVII ОНС, I PC, 92 3, 15. III. 1915, с. 3101.
170. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 250, л. 25, 19. III. 1915, Пасаров — Радославов; л. 26, 19. III. 1915, Ризов — Радославов; ф. 313, оп. 1, а. е. 2280, л. 6, 19. III. 1915, Ризов — Paдocлaвoв.
171. Вж: Бобчев, С. Русия за Одрин и Велика България. С., 1915; Шошлеков, Ив. Големата германска опасност за българите и всички славяни въобще. С. 1915; Шопов, Ат. Виновна ли е Русия за погрома на България? С., 1915; Как ни се наложи Балканската война. С прибавление пълният текст на всичките договори и конвенции със Сърбия и Гърция. С., 1915; Мишев, Д. Славянството на Балканите вчера и днес. С., 1915.
172. Бобчев, И. Мъченица Белгия. С., 1915; Бедие, Ж. Германски престъпления според германски свидетелства. С., 1915; Златаров, Ас. Те трябва да победят. С., 1915; Човещината в Европейската война, С., 1915.
173. България, XVII, № 24, 21/8. III. 1915, № 25, 11. III, 1915; Препорец, XVIII, № 53, 10. III. 1915, № 54, 11. III. 1915; Воля, V, № 637, 12. III. 1915; ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 3098, л. 1—5. Ядосан, Фердинанд изпратя писмото до Радославов, който го запази в частния си архив; Стенографски дневници на XVII ОНС, I PC, 92 3, с. 3101, 15. III. 1915.
174. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 401, л. 1, 18. III. 1915, Радославов — Маджаров; л. 2—5, 19. II. 1915.
175. Влайков, Т. Г. Бележки върху външната ни политика. В: Демократически преглед, XII, № 1, IV. 1915, с. 70—88.
176. Огнянов, Д. Борбата на БЗНС против Първата световна воина; Панайотов, Л., цит. съч., с. 87—89.
177. Константинополь и Проливы, т. I, № 14, с. 215—216, 3. IV. 1915, пам. записка на Н. Базили.
178. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е 334; а. е. 251. л. 16. 1, П. 1915, Хаджимишев - Радославов; ф. 313, оп. 1, а. е. 2290, л. 18—19. 31. III. 1915, Станчов — Радославов; Препорец, XVII, № 63, 24. III. 1915, „Около случката при Валандово"; Лалков, М. Балканската политика на Австро-Унгария, с. 258—259.
179. МОЭИ, т. VII, ч. II, № 618, 13. IV. 1915.
180. Дипломатически документи по намесата на България — т. I. № 778, 1. IV. 1915; Хаджимишев — Радославов; ЦДИА, ф. 381, оп. 1, а. е. 50, л. 47; Paleologue, М. La Russie des Tsars, v. I, p. 345.Много по-остра беше реакцията в съглашенския, особено във френския печат Вж.: Charmes, Fr. op. cit., pp. 256—360.
181. ASHEMA, 6 N 32, Dossier 3, 28. III. 1915.
182. МОЭИ, т. VII, ч. II, № 531, 14. IV. 1915, гръцкото министерство на външните работи — Демядов, Theodoulou, Chr., op. cit., p. 137.
183. Грей разчиташе особено на реакцията на гръцкото общество към предложенията в публикуваната преписка на Венизелос и Константин. Макар и недотам благосклонна, тя не бе и съвсем отрицателна. Вж: PRO: FO 371, v. 2244, No 44116, 16. IV. 1915, Grey — Bertie, Buchanan, Theodoulou, Chr., op.cit., p. 153; Guinn, P., op. cit., v. III, pp. 124—125.
184. Дипломатически документи по намесата на България... т. I, № 790, 8. IV. 1915, Хаджимишев — Радославов.
185. PRO: FO 371. v. 2243, No. 39803, 5. IV. 1915, Bax-Ironside — Grey; No. 39803, 7. IV. 1915, Grey — Вах-Ironside.
186. Ibid, v. 2243, No. 39192, 3. IV 1915; Вж.: Hamilton. J. Gallipoli Diary. New York, 1920, v. I, p. 115—116.
187. Theodoulou, Chr. op. cit., p. 148; MS Asquith, v. 8, fol. 35—36, 27. IV. 1915, Asquith — George V.
188. Gilbert, M. Winston Chirchill, v. III, p. 398,
189. Young, К. Arthur James BaHour. London, 1963, p. 356.
190. Zebel, S. Balfour. A Political Biography. Cambridge, 1973. p. 203— 204; Rowland, P. Lloyd George. London, 1975, p. 800, 872; The Hankey Papers, v. I, l, 16. IV. 1915; Lloyd George Papers, ser. c. 13116, 17. IV. 1915, Lloyd George — W. Churchill.
191. Hobhouse, Ch., op. cit., p. 239—240.
192. Savinsky, A. op. cit., p. 121: Константинополь и Проливы, т. II, № 244, 14. IV. 1915, Бенкендорф — Сазонов.
193. Suarez, G., op. cit., v. III, p. 124—125; Poincare, R., op. cit., v. VI, p. 161—163.
194. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 252, л. 175—178, 11. IV. 1915, Станчов — Радославов; Мир, XXI, № 4537, 11. IV. 1915.
195. Любин, В., цит. съч.. с. 84—170.
196. PRO: FO 371, v. 2243, No. 39803, 5. IV. 1915, Bax-Ironside — Grey; 7. IV. 1915. Grey — Bax-Ironside; v. 2244, No. 47670, 21. IV. 1915, Bax-Ironside – Grey.
197. Arthur, G., Kitchener et la Ruerre (1914-1916). Paris. 1921, р 142.
198. Сборник договоров России..., с. 156—158; Miller, W. The Ottoman Empire and its Successors (1801—1927). London, 1966, p. 526.
199. R. W. Seton—Watson and the Yugoslavs, v. I, No. 129, 15. IV. 1915, Seton-Watson — J. Cvijic; No. 131, 26. IV. 1915, Seton-Watson — W. Rinciman; No. 137—138, V. 1915.
200. Дипломатически документи пo намесата на България... т. I, № 800, 15. IV. 1915, Хаджимишев — Радославов.
201. МОЭИ, т. III, ч. II, № 675, 21. IV. 1915, Грей — Сазонов; Guinn, P., op. cit., p. 72—73.
202. Gilbert, M. Winston Chirchill, v. III, p. 412.
203. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, a. e. 246, л. 50, 8. V. 1915, английската легация в София — Радославов.