Глава трета
Време на надежди. Проливите. Дарданелската операция и Балканите
2.
* * *
На 2 януари 1915 г. княз Н. Николаевич получи успокоителна телеграма от фелдмаршал Киченер, че „ще бъдат взети всички мерки за организиране на демонстрация срещу Турция" [55]. Последното нещо, което царското правителство очакваше, бе формата, която ще вземе тази демонстрация. Идеята за операция при Проливите пробуди никога незаглъхвалите страхове, че Великобритания ще се възползва от всеки удобен момент, за да се откаже от негласното споразумение от есента за съдбата на Цариград [56].
Позицията на Сазонов бе уязвима. Изтеглянето на веднъж отправената молба щеше ясно да обозначи недоверието в съюзника. От друга страна, Русия бе твърде слаба, за да играе ролята на важен военен фактор при една операция при Проливите. От края на XIX в. нееднократно Генералният щаб бе изработвал планове за десант на бреговете на Босфора и бе стигал до неизменния неутешителен извод, че силите са явно недостатъчни. В средата на септември, изправен пред все по-заплашителното отношение на Турция, Сазонов бе предложил на Генералния щаб да разгледа възможността за десантна операция. Отговорът на главнокомандуващия бе по военному кратък, изчерпателен и обезкуражаващ: „Сами — по никакъв
121
начин" [57]. Сега руските военни отново проучиха същия въпрос. В извода разлика нямаше — флотата бе твърде слаба за каквато и да била крупна настъпателна операция. Впрочем експертите смятаха, че без големи пехотни съединения и англо-френската ескадра не ще съумее да превземе Дарданелите — заключение, което донякъде успокои министъра [58].
Все пак такава евентуалност трябваше да се предвиди. Сазонов започна сложна дипломатическа игра. В Лондон изпрати официалното си съгласие за операцията. Така съюзническата солидарност не бе застрашена. След това по негово настояване за първи път след началото на военните действия Думата бе свикана на извънредно заседание. В пространна реч за събитията през деветте месеца на войната Сазонов се нахвърли особено остро срещу Турция и декларира, че те щели .да „приближат времето за разрешаване на икономическите и политически задачи, свързани с излаза на Русия към открито море". Нужният тон бе подаден и охотно подхванат в разискванията от всички буржоазни депутати. Един през друг те търсеха все по-цветисти фрази за стремежа на Русия към Проливите. Депутатът Савенко от дясната групировка „Руска национална фракция" изрази най-точно преобладаващото мнение: „Проливите и Цариград трябва да бъдат наши и само наши!" [59].
Всъщност Сазонов бе използвал оръжието на слабия — шантажа. Цариград и Проливите бяха явно цената, която съюзниците на Русия трябваше да заплатят, ако искаха милионите руски войници на източния фронт да продължават да отвличат голяма част от германските усилия. В известен смисъл това бе блъф, но блъф, който в Париж и Лондон не можеха да рискуват да не приемат.
Общият интерес на Франция, Великобритания и Русия от продължаването на войната и евентуалните политически и икономически преимущества, които щяха да получат в Източното Средиземноморие, накараха, макар и бавно и мъчително след редица взаимни отстъпки към края на март последните две да сключат споразумение за съдбата на Проливите. След войната те трябваше да станат руско владение. В замяна Русия признаваше всички английски претенции в Мала Азия и
122
Близкия изток и се задължаваше да улеснява британската търговия през Проливите. Макар и много неохотно, на 10 април 1915 г. към споразумението се присъедини и Франция [60].
Логичен резултат от постигнатата договореност беше, че Балканите и Близкият изток се превърнаха в един от основните театри на военна и дипломатическа активност.
* * *
В началото на януари 1915 г. това бе тенденция, която и най-внимателният наблюдател едва ли можеше да долови. От месец вече затишието по фронтовете предопределяше и затишието в дипломатическите канцеларии. Сазонов, Грей и Делкасе се задоволяваха да следят политическите настроения в балканските столици, без да опитват да упражняват по-реален натиск. При очевидната липса на що-годе примамливи предложения неутралитетът си оставаше единствената възможна и при това не толкова труднопостижима алтернатива.
Възникването и развитието на идеята за операция на Дарданелите промени коренно относителната тежест на региона в цялостното стратегическо планиране на Антантата. Благосклонното отношение на балканските страни и особено на България значително щеше да облекчи крайния успех. Сега очакваните печалби в случай на победа бяха толкова големи, че можеше да се помисли за известни жертви. А и печалбите щяха да си поделят Англия, Франция и Русия, докато жертвите щяха да правят Сърбия и Гърция. При това съотношение на залозите си струваше да се потърси сътрудничеството на София. Това обаче трябваше да стане внимателно, без да се бърза и без да се поемат излишни рискове.
Лошото бе, че обнадеждаващите симптоми за евентуална промяна на позицията на България бяха оскъдни. Действително след поражението на австрийците в Сърбия военният министър генерал Фичев бе посетил един прием в английската легация; Фердинанд бе изпратил частния си секретар във френската легация да поднесе поздравленията му по случай Новата година, вместо просто да прати визитната си картичка; а кралица Елеонора изпрати цигари за ранените френски, руски и английски войници [61]. Но както и да се обръщаха и разнищваха тези събития, счетени за достойни да бъдат анализирани в
123
дипломатическата преписка, те не можеха да дадат много. В Париж и Лондон продължаваха да изпитват дълбоко подозрение към мотивите и намеренията на либералите. През януари 1915 г. за София замина херцог Дьо Гиз, далечен роднина на Фердинанд по орлеанската му линия. Той трябваше да опита да използва суетността на българския владетел и да апелира към аристократизма му. Идеята за пътуването, изглежда, бе излязла от средите на Ке д'Орсе. Дори и Поанкаре се срещна с него и го инструктира преди отпътуването му, макар и да не криеше скептицизма си и неверието във възможността така да се повлияе на българския владетел [62].
Най-належащата задача засега бе поне да се попречи на постепенното обвързване на България с Централните сили. През есента на 1914 г. дипломатите от Антантата бяха предпочитали да си затварят очите пред многобройните свидетелства за нарушаване на българския неутралитет и превоза на боеприпаси за Цариград през територията на страната. Сега оплакванията заваляха едно след друго. Българските дипломати и в трите съглашенски Столици трябваше да изслушват детайлните обвинения за вършената контрабанда. Те възмутено, но не особено убедително ги отхвърляха [63]. Държавите от Антантата имаха свои разузнавателни мрежи на Балканите, които ги снабдяваха с пълни и точни списъци на контрабандираните материали. Англичаните заплашваха, че за в бъдеще ще приложат към Дедеагач доктрината за „продължителното пътуване", т. е. ще затрудняват превоза на български стоки по море, щом съществува и сянка от подозрение, че са предназначени за противниковия лагер [64]. Французите посочваха в София не без основание, че поръчаните военни материали далече надхвърлят нуждите на българската армия [65]. А в Петроград обявиха за персона нон грата военния аташе капитан Гр. Преславски, който предаваше сведения за състоянието на руската, армия не само в София, което в края на краищата си беше негово задължение, но и във Виена [66].
124
Ho и в това отношение не биваше да се прекалява. Все по-ясно ставаше, че без участието на България всякаква дипломатическа комбинация е невъзможна. Въпреки това на Съглашението бе трудно да изпълни исканията й, тъй като засягаха територии на държави, които или вече бяха негови съюзници, или се надяваше да привлече в близко бъдеще. Пътят към София, както обичаха да казват съвременниците, минаваше през Ниш и Атина.
* * *
Ролята на Великобритания и английската флота в готвената операция при Дарданелите правеше Лондон естествен инициатор на активизирането на политиката по привличането на България. Българските териториални претенции бяха насочени преди всичко към Вардарска Македония. Грей предполагаше, че при силен руски натиск Сърбия ще отстъпи поне част от исканите територии, но не бе уверен, че това ще се окаже достатъчно да се спечели България, нито пък че Великобритания ще има полза от това. Все пак си струваше поне да се опита почвата.
В телеграма до Сазонов от 20 януари 1915 г. Грей заяви, че ключът на сръбско-българския спор според него лежал в Битоля. Затова той предложи на България да се отстъпи територията до река Вардар, включително Битоля, при условие че сръбските аспирации за „велика Сърбия" с излаз на Адриатическо море бъдат осъществени [67].
Но как бе възможно Битоля, на близо сто и петдесет километра на запад от Вардар, да се предаде в български ръце без съответната територия. Очевидно шефът на Форип офис намекваше, че цялата безспорна зона трябва да бъде предадена на България, като не искаше да се ангажира с окончателно мнение. От българска гледна точка позицията му бележеше известен напредък в сравнение със заетата от Бакс-Айрънcайд през декември 1914 г., по едва ли щеше да удовлетвори София.
Чувствата, с които Петроград посрещна неочакваната британска инициатива, бяха по-скоро смесени. Вече месеци наред споразумението между Сърбия и България беше една от основните цели на царската дипломация на Балканите. Към края на 19J4 г. за пълномощен министър в Ниш бе изпратен влиятелният дипломат княз Трубецкой - стар радетел за славянско разбирателство [68].
125
Князът обаче отдавна не бе идвал като официално лице на Балканите, бе забравил, а може би в Петроград не можеше и да осъзнае остротата на конфликтите и първата му среща с Чапрашиков едва ли можеше да окуражи политиците в София. Трубецкой красноречиво изказа съчувствието си към „справедливите" български искания. Същевременно ловко отбегна да конкретизира кои от тях Русия бе готова да подкрепи. Според него България трябвало веднага да подпомогне Сърбия, като остави руският император да мисли как да я възнагради за усилията й. А ако и този път София закъснеела да се намеси, в крайна сметка нямало да получи нищо [69].
Подобна платформа едва ли можеше да вдъхне доверие у либералите и Фердинанд. Съвсем справедливо Радославов накара Чапрашиков да запита Трубецкой къде в такъв случай е мястото на вербалната нота на Антантата от декември, която обещаваше Източна Тракия и част от Македония срещу неутралитета на България [70]. Отговор не получи.
Сазонов, макар и да намираше, че английските предложения са твърде неясни, изяви готовност да ги подкрепи. По това време в Петроград се бяха отказали от абсурдната идея български войски да се сражават на австрийския фронт. Явно бе, че единствената възможност България да окаже помощ на Съглашението бе, като нападне Турция. Това се налагаше и с не особено доброто положение на руската армия в Кавказ.
На руските дипломати бе добре известно, че привличането на България не може да стане с отстъпването само на част от Македония. Правителството на Радославов се домогваше към цялостно задоволяване на българските претенции, насочени към Сърбия, Гърция и Турция, т. е. към обединяване на българския народ. Сазонов не желаеше единствено Сърбия да плаща цената за българското участие. И без това можеше да се очаква, че в края на войната България ще бъде по-близо до Проливите, отколкото биха искали в Петроград. Русия се нуждаеше от сигурен приятел на Балканите. Сърбия бе най-подходяща за целта. Затова тя трябваше да получи възможно
126
най-големи придобивки срещу отстъпките, които щеше да направи.
Сазонов наново издигна идеята на Сърбия да се предложи Босна и Херцеговина, част от Адриатическото крайбрежие и Северна Албания срещу предаването на безспорната зона в Македония на България. Така трябваше да се осигури и предвидената в Букурещкия договор обща граница между Сърбия и Гърция [71].
Грей отказа да се занимава с подялбата на Албания, тъй като това щяло да доведе до непредвидени усложнения с Италия, с която в момента се водеха преговори [72]. Вече бе приет планът за операция на Дарданелите и той предпочиташе натиска върху Сърбия да се упражни, когато англо-френската флота разруши фортовете и когато българското правителство стане по-отстъпчиво.
Сръбският отказ бе категоричен. Още при първите слухове за евентуални отстъпки кралският пълномощен министър в Лондон Бошкович посети А. Никълсън, за да му заяви, че след последните победи на сръбската армия срещу австрийците било неетично да се упражнява натиск в Ниш. Бенкендорф и княз Трубецкой бяха съгласни с него [73]. А главнокомандуващият — престолонаследникът Александър — оповести, че Сърбия „по-скоро би предпочела да не получи Босна, отколкото да даде Македония на България" [74]. Английският пълномощен министър в Ниш съобщаваше, че след сключения от българското правителство заем с германски банки и дума не можело да става за отстъпки [75]. Французите, които поначало не бяха особено ентусиазирани от английската инициатива и предпочитаха да задържат неутралитета на България, мълчаха. Херцог Дьо Гиз изпращаше от София песимистични доклади за разговорите си с Фердинанд и настроенията в българската столица, а Панафийо смяташе, че моментът не е подходящ за каквито и да било постъпки [76].
Всички тези сведения поколебаха увереността на Грей, който започна да се съмнява, че времето е подходящо. Той
127
заяви, че най-добре би било да се изчака [77]. Но за да не дразни руския си колега, издигна нова иден, която веднага подхвърли на Хаджимишев: не великите сили да правят предложения пред България, а българското правителство да изложи претенциите си, а Антантата да издействува част от тях от Сърбия и Гърция [78]. Това бе мотивирано с високоморални съображения: „Не би било честно по отношение на Сърбия да дадем на България обещание, което българското правителство и цар Фердинанд биха могли да приберат в джоба си, без да поемат каквито и да било ангажименти" [79]. Предлаганият път неизбежно щеше да доведе до нови безкрайни протакания. Сазонов нямаше изход. Той бе принуден да приеме отлагането на постъпките в Ниш.
* * *
Идеята за започване на сериозни разговори с България налагаше да се преразгледа и отношението към гръцкия неутралитет. Гърция играеше традиционно важна роля в английската средиземноморска политика. Значението й щеше да се повиши още повече след евентуалното преминаване на Цариград и Проливите в ръцете на Русия. Във Форин офис имаха желание Гърция да се споразумее с България, но не и за сметка на накърняването на английското влияние под Акропола. Грей нямаше нищо против и България, и Гърция да защитават интересите на неговата страна на Балканите. Въпросът бе дали това можеше да се постигне, без да се влошат англо-гръцките отношения.
Отговорът имаше две съставни части: страха от България и надеждата за едно по-блестящо бъдеще. Гръцките политици бяха дали да се разбере нееднократно, че намесата на Гърция във войната е неразривно свързана с получаването на твърда гаранция за новите владения в Македония. Венизелос пишеше на Делкасе, че за Гърция ще бъде лудост да помага на Сърбия, без да е сигурна, че България няма да я нападне в тил. Логика в съображенията му имаше. Грей обаче се надяваше, че ако пред Гърция бъдат изложени достатъчно примамливи перспективи за териториално разширение, атинските политици ще забравят възраженията си.
На 19 януари 1915 г. Форин офис предложи на Сазонов проект за заявление пред кралското правителство в Атина. Срещу участието във войната на Гърция се предлагаха обширни,
128
макар и не конкретизирани териториални придобивки в Мала Азия. Въпросът
за северната гръцка граница бе подминат с мълчание. Проектът като цяло
представляваше компромис между гръцките стремежи и целите на британската
политика на Балканите [80].
Сазонов даде одобрението си. Венизелос, който бе подготвен за подобна стъпка от разговорите си с Н. Бъкстон и дипломатическите представители на Антантата в Атина, не изрази учудване. Той се съгласи, че за Гърция е време да се намеси във войната. Не се противопостави и на намеренията на Съглашението да поиска от Сърбия да отстъпи част от Македония на България. Настояваше само в случай на български отказ да се потърси намесата на Румъния или пък два англо-френски корпуса да бъдат изпратени в Солун, за да охлаждат горещите глави на българите [81].
Още същия ден гръцкият министър-председател написа дълъг меморандум до крал Константин. В него рисуваше бъдещото величие на Гърция, която щяла да удвои територията си с още сто и петдесет хиляди квадратни километра в Мала Азия, да стъпи здраво на двата бряга на Егейско море и да се превърне в първата сила в Източното Средиземноморие. Всичко това само срещу отстъпването на три хиляди квадратни километра около Кавала на българите. Меморандумът, изглежда, беше повлиян от изказването на Елиът, че Великобритания ще приветствува отстъпването на Кавала и съответната територия, но „Гърция, а не Англия трябва да предложи подобна стъпка".
Кралят се колебаеше. Ако изложеното в писмото на Венизелос се потвърдеше, авторитетът на министър-председателя в страната щеше да стане неимоверно висок. При това Константин не вярваше много във валидността на обещанията на англичаните, подкрепени от руснаците. Но все пак подобен случай не беше за изпускане. След ново писмо на Венизелос бе принуден, макар и неохотно, да склони глава пред аргументите му [82].
На 31 януари Венизелос се срещна с Елиът. Няколко месеца по-рано гръцкият премиер бе заявил емоционално, че не прилича на останалите балкански държавници и не води търговия за територии, когато съвестта му говори, че мястото на Гърция е редом със страните от Антантата. Това, че съвестта му съвпадаше удобно с разбирането му за гръцките интереси,
129
премълча, но думите му бяха посрещнати благосклонно в Париж и Лондон, което бе и важното. Сега обаче се яви с карта на гръцките искания в Мала Азия, прекалено подробна за държавник, който нямаше навик да се занимава с търговия на територии. Като знак на особено благоволение намекна, че при определени условия би могъл да отстъпи Кавала и да не протестира против евентуално българо-сръбско споразумение. В случай че България получела прекалено голяма територия в Македония, искаше стратегически изменения на границата в района на Гевгели и Дойран, за да обезопаси железопътната линия към Солун.
Грей бе смутен от прекомерните гръцки искания. При това в ход бяха преговорите с Италия, която не криеше своите претенции за Мала Азия. Той предложи само областта на Измир със съответния хинтерланд. Крушението на мечтите на Венизелос бе пълно. Той се позова на току-що получената в София вноска от заема с „Дисконто гезелшафт" като сигнал за нарастващата обвързаност на България с Централните сили, която налагала повече предпазливост, и оттегли предложението си [83]. Резултатът от цялата акция бе допълнителното влошаване на отношенията между Константин и Венизелос и затвърждаване на убеждението на монарха, че от Антантата не могат да се очакват искрени предложения.
* * *
В началото на февруари 1915 г., турското настъпление в Синайския полуостров бе отблъснато. Отделни десантни групи турски войници успяха да преминат дори на западния бряг на Суецкия канал, но това бе пределът на успехите им. Лозунгите за мюсюлманско единство срещу неверниците не помогнаха. Очакваното въстание в Египет не избухна и далеч от снабдителните си бази те трябваше да започнат уморително отстъпление към Палестина, което взе дори повече жертви от настъплението.
Военният съвет реши да използва освободилите се пехотни съединения за проектираната операция при Дарданелнте. За окончателното решение допринесе и паническият доклад на Бакс-Айрънсайд, че всеки момент трябвало да се очаква нахлуване на българите в Сърбия [84]. Във връзка с това започна да се измества и ударението върху политическите задачи на операцията. В разискванията Ханки, който обикновено разсъждаваше мащабно, без да допуска да се влияе от дреболии, подчерта, че докато до този момент основна цел било откриването
130
на свободен път за Русия, сега най-важно ставало привличането на балканските държави.
Подложен на силен натиск от колегите си, фелдмаршал Киченер, макар и неохотно, се съгласи кадровата 29-а дивизия да бъде изпратена в Солун, за да подсили съединенията, които щяха да атакуват Проливите. В заключителното си изказване Аскуит резюмира причините, които диктуваха изпращането на британски войски на Балканите: „Гърция ще бъде привлечена във войната. . . враждебното отношение на България ще бъде неутрализирано. . . и по всяка вероятност и Румъния ще бъде включена."
Цели десет дни Киченер ту оттегляше, ту наново даваше съгласието си за изпращане на обучени пехотни съединения към Дарданелите. Той мислеше с военни, а не с политически категории и се опасяваше, че тези части внезапно ще му потрябват на западния фронт. А и Чърчил, които не изпитваше горещо желание да дели с другиго славата за превземане на Проливите, не настояваше много. Поради колебанията му операцията трябваше да започне, както беше замислена — само със силите на флотата. Въпреки че малцина си даваха сметка, това още от самото начало хвърли сянка върху изгледите за успех [85].
На 19 февруари започна обстрелът ка турските укрепления при Дарданелите. В него участвуваше внушителна армада от френски и английски кораби. По-късно към флотилията се присъедини и един руски кораб, които трябваше да символизира участието на Русия. Първоначално корабите се движеха внимателно из непознатите води и предпазливо се държаха извън обсега на турската артилерия. Към 2 март съпротивата на външните укрепления бе подавена и флотата и е устреми към втората отбранителна линия [86].
Първоначалният успех на англо-френската операция сериозно обезпокои руското Министерство на външните работи. Експертите от Генералния щаб продължаваха да са уверени, че в крайна сметка съюзниците ще се провалят, но това не успокояваше Сазонов. В края на краищата същите тези експерти в началото на лятото бяха предсказвали, че войната ще приключи преди падането на зимата. Той се зае да осигури руско участие в бойните действия и най-вече в евентуалната окупация на града.
Анализите на военните показаха, че голяма десантна операция на Босфора е невъзможна без военноморска база близо до Проливите. Два града бяха подходящи за тази цел —
131
Зонгулдаг в Турция и Бургас в България. В тази връзка отново нa преден план излезе предложението за руски десант в Бургас [87].
Подтикът за десанта дойде, колкото и да е странно, от България. В разговор със Савински зетят ла Радославов заяви, че два десанта не били нужни, достатъчен бил и само руски десант в Бургас. На Савински думите подействуваха като тръба на стар боен кон. Той реши, че това е покана към Русия. Самият Радославов, макар и не толкова определено, мъгливо намекна, че при определени условия и той, и Фердинанд биха предпочели да бъдат поставени пред свършен факт, за да оправдаят евентуалното си присъединяване към Антантата. Зад думите на българския премиер ясно се чуваше грохотът на оръдията при Дарданелите, но все пак това беше само пробен балон и далеч нямаше значението, което Савински опитваше да му припише.
Десантът трябваше да преследва не само военни, а и политически цели. Присъствието на руски войски в България неизбежно щеше да подсили позициите на съглашенофилските кръгове, трябваше да промени позициите на правителството на Радославов или да доведе до замяната му с друго, угодно на Антантата.
Независимо от достойнствата си планът не бе лишен и от недостатъци. В Петроград не изпитваха особено доверие към недомлъвките на Радославов. Не се знаеше дали на бургаското пристанище руският десант няма да срещне български войски. Едно сблъскване между тях би нанесло сериозен удар върху пропагандния тезис за единството на всички славяни.
Срещу предлаганата операция се обявиха руските съюзници. Най-красноречиви бяха англичаните. Грей я окачестви като „сериозна политическа грешка, която може да доведе даже до гибелни последствия" [88]. Аргументацията му бе „високоморална" [89]. Великобритания била влязла във войната поради нарушения неутралитет на Белгия и общественото мнение нямало да приеме нарушаването на българския неутралитет от Русия.
Истинският мотив беше, че в ход бяха преговорите за бъдрщия статут на Цариград. Нито в Париж, нито в Лондон горяха от въодушевление при мисълта, че Проливите ще станат неразделна част от руската територия. Присъствието на руски
132
войски близо до Цариград в този момент щеше да бъде нежелателно, тъй като щеше да улесни руския дипломатически натиск. Адмиралтейството и френското военноморско министерство имаха точна представа за възможностите на руската черноморска флота и добре знаеха, че без междинна база русите не могат да подпомогнат реално операцията. При това положение непрестанните искания на Палеолог и Бюкенън за изпращане на руски съединения към Босфора звучаха като подигравка.
Обстрелът на фортовете на Дарданелите оживи духовете на Балканите. На 1 март Венизелос, уверен, че е настъпил решителният момент за осъществяване на гръцките аспирацяи, предложи активната помощ на своята страна. В Петроград бяха сериозно обезпокоени. Те нямаха ни най-малко желание да видят осъществена мечтата на гръцките националисти — крал Константин „да влезе на бял кон в Константинопол" и да изслуша тържествената литургия в „Света София". В инструкции до руските представители в Париж, Лондон и Атина Сазонов енергично наблегна, че „при никакви условия" Русия няма да допусне гръцки войски да влязат заедно със съюзните в Цариград [90].
Чашата на търпението на Константин преля. Венизелос трябваше да подаде оставка. Прогермански настроеният Гунарис формира нов кабинет и заяви, че Гърция ще продължи да спазва стриктен неутралитет. Позициите на краля и Централните сили в Атина се подобриха.
* * *
В дните на подготовката на операцията при Дарданелнте около българските дипломатически представителства в столиците на страните от Антантата начена забележимо раздвижване. В съглашенския печат зачестиха анализите на балканските проблеми. В зависимост от симпатиите си авторите препоръчваха един или друг начин за излизане от задънената улица, в която се бе озовала дипломацията. Това, в което бяха единодушни, бе, че с подкрепата, която бе оказала на Букурещкия договор, Антантата сама си бе навлякла всички неблагоприятни последствия на Балканите. Логичният извод бе, че поне част от българските искания трябва да бъдат изпълнени.
Хаджимишев и Станчов предусещаха, че започва нов тур от наддаването за българското участие, и поискаха от Радославов инструкции за по-точно дефиниране на неутралитета. Отговорът бе: „Известна ви е политиката на България: строг
133
неутралитет. А срещу този полезен за Тройното съглашение неутралитет България претендира като компенсация да й се възстанови изгубеното — Македония и Добруджа" [91].
През февруари 1915 г. Великобритания отпусна заем на Румъния. От Петроград Маджаров сигнализираше разтревожен, че след този акт на явна благосклонност Съглашението едва ли ще се съгласи да уважи българските искания в Добруджа [92].
По същото време Хаджимишев трябваше да се среща с Грей, а Станчов с Делкасе, за да разсеят подозренията им относно получаването на редовната вноска от заема с „Дисконто гезелшафт". Английският министър на външните работи се престори, че вярва на неловките обяснения. Той даже започна съвсем неочаквано да твърди, че страните от Антантата съчувствували на идеята за обединение на българите, но се страхували да правят определени предложения в София, за да не се натъкнат на обиден отказ [93].
Това внезапно съчувствие, изглежда, се дължеше на промяната на настроенията във Военния съвет. Противно на становището на Грей тук се налагаше убеждението, че Великобритания би имала по-голяма полза от българска, а не от румънска намеса [94]. Грей наново опита да хвърли камъни в градината на съседа си. Той обеща, че щял да поиска от френския и руския си колега да упражнят натиск за отстъпки върху сръбското правителство [95]. Внушението бе повече от явно — Англия е готова да подкрепи българските искания, докато съюзниците й се колебаят.
Няколко дни по-късно в телеграма, с която информираше Сазонов за проведения разговор, Грей добави, че лично той не вярвал в успеха на каквито и да било преговори, докато русите не отблъснели германците от Висла и Карпатите [96]. Сазонов трябваше да преглътне недотам деликатния намек, че главна причина за дипломатическите неудачи са пораженията на руските войски на Източния фронг.
134
B първите дни след започването на операцията при Дарданелите във Форин офис цареше приятно вълнение. Очакваха се незабавни военни и дипломатически успехи. Всички вярвяха, че една голяма военна победа ще наклони везните на политическите настроения в София и България ще се присъедини към Антантата. Самият Бакс-Айрънсайд, който досега бе показвал непоклатимо недоверие в целите и мотивите на правителството на либералите, сега смяташе, че българската намеса може да се очаква в близко бъдеще, и то само срещу отстъпването на Източна Тракия. Дори и скептичният Никълсън, който преди заявяваше, че „няма съмнение, че техните (на българите — бел. авт., И. И.) симпатии са с нас, но все пак австрийците и германците са по-близо до тях, отколкото сме ние", сега се надяваше, че със самия факт на присъствието си английските и френските войски ще окажат отрезвяващо влияние върху позицията на българското правителство [97].
Тези еуфорични надежди обаче не отговаряха на реалната политическа обстановка
в България.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
55. Churchill, W. The World Crisis, p. 362.
56. В спомените си Сазонов се оплаква: „Що се касае до Англия, то нейното отношение към нашите политически планове в Европейска Турция беше рецидив от старите времена на съперничество и взаимна вражда." Вж.: Сазонов, С., цит. съч., с. 393.
57. Ставка и Министерство иностранных дел. В: КА, т. 26, 1928, с. 34— 35, 18. XII. 1914, Кудашев — Сазонов.
58. Пак там, с. 43—45; МОЭО, т. VII, ч. I, № 79, 25. I. 1915, директорът на дипломатическата канцелария при Генералния щаб — Сазонов. Впрочем сред командуването на Черноморския и Балтийския флот не липсваха и авантюристи, склонни да смятат, че задачата е изпълнима. Вж.: Бубнов, Л. В царской ставке. Нью Йорк, 1955, с. 265—291.
59. Стенографический отчет. Государственная дума. Четвертый созыв. сессiя 3, с. 12—22, 27. I. 1915. Виж за обществената реакция в Русия в Zotiades G. Russia and the Question of the Greek Participation in the Dardanelles Expedition, Balkan Studies. V. 10, 1969, No 1.
60. За една доста емоционална картина на преговорите, писана от съвременник на събитията, виж: Michon, G. The Franco-Russian Alliance, 1891-1917. New York. 1969 (reprint, first ed., 1929), p. 292—294. Самите споразумения виж в: Сборник договоров России с другими государствами. М., 1952, с. 428—435. Преговорите са документирани подробно в сборника „Константинополь и Проливы", т. II.
61. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 407, л. 4, I. 1915; АМАЕ, Guerre, vol. 237, p. 1, 2. I. 1915. Panafieu — Delcasse; Napier, H., op. cit., p. 92.
62. Poincare, R. Au service. . ., vol. VI, pp. 20—21, 27.
63. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, a. e. 245, л. 14, Хаджимишев-Радославов; ф. 381. оп. 1, а. о. 49, л. 63, 30. XII. 1914. Хаджимишев — Радославов. Подробно за контрабандата на военни материали през България виж: Ников, Н. Транзитът на австро-германско оръжие за България и Турция в началото на Първата световна война, Българо-германски отношения и връзки. Т. I, С., 1972.
64. ДД, т. I, № 607, 27. XII. 1914. Англичаните получавала данни, изглежда, чрез услугите на редица агенти — гърци в Дедеагач и Одрин. Вж.: Mackenzie, С. First Athenian Memoirs. New York, 1931, p. 240. Русите използваха редица русофили, сред които вероятно бе и Христо Силянов.
65. АМАЕ Guerre, vol. 237, pp. 11, 15, 16, 45—46, 4 — 15. I. 1915;. ASHEMA, 5N 128, Dossier Bulgare, 15. I. 1915.
66. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, a. e. 176, л. 1—45. Аташето действуваше със знанието и зад гърба на М. Маджаров. Вж.: Преславски, Гр. Спомени и преживелици. С., 1939.
67. МОЭИ. т. VII. ч. I. № 41, 20. I. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов.
68. ЦДИА. ф. 176, оп. 3, а. е. 104, л. 34, 26. XI. 1914, а. е. 245. л. 11, 4. I. 1915, Чапрашиков — Радославов, л. 19—22. 30. XII. 1914. Маджаров—Радославов: ф. 381, оп. 1, а. е. 49, л. 15, 30. XII. 1914, Хаджимишев—Радославов. По мнението на френските дипломати самият Сазонов cе разпъваше между желанието да привлече България и страха, че българската армия може да се озове преди руската в подстъпите на Цариград. Вж.: АМАЕ, Guerre, vol. 237, p. 44, 15. 1. 1915, Paleologue — Decasse. При това Трубецкой сигнализираше от Ниш, че подходящото време за силен патиск. върху Сърбия не било още настъпило. Вж.: АМАЕ, Guerre. vol. 237, p. 17, 10. I. 1915, Boppe — Delcasse.
69. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 245, л. 11, 4. I. 1915, Чапрашиков—Радославов.
70. Пак там, л. 15, 7. I. 1915, Радославов—Чапрашиков.
71. МОЭИ, т. VII. ч. I, № 94, 28. I. 1915, Сазонов-Бенкендорф.
72. Lowe, С. Britain and the Italian Intervention, 1914—1915. The Historical Journal, 12, No. 3, 1969; Кирова, К. Итальянская зкспанзия в Восточном Средиземноморье. М.. 1973, с 206.
73. PRO: FO 371, vol. 2243, No. 20331, 19. II. 1915, Bax-Ironside — Grey; CAB /37/ 124 /9 6. П. 1915. Grey — Des Graz.
74. Seton-Watson. R. W and the Yugoslavs, vol. I, No. 117, 12. I. 1915; Lowe, C., M. Dockrill, op. cit., p. 195.
75. МОЭИ, т. VII, ч. I, № 126, 3. II. 1915; № 129, 4. II. 1915, Бенкендорф — Сазонов.
76. АМАЕ, Guerre, vol. 237, p. 74, 7. II. 1915; pp. 78—79, 9 — 12. II. 1915, Panafieu — Delcasse; Paleologue, M. La Russie des Tzars. . . I, pp. 306-307.
77. МОЭИ, т. VII, ч. I, № 191, 14. II. 1915. паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов; Отти,. Ф., цит. съч., с. 481.
78. МОЭИ, т. VII, ч. 1, № 98, 29. I. 1915, паметна записка нa гръцката легация в Петроград — Сазонов.
79. МОЭИ, т. VII, ч. I, № 191, 14. II. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград - Сазонон; Отти, Ф., цит. съч., с. 481
80. МОЭИ, т. VII. ч. I, № 34, 19. I. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов.
81. Пак там, № 98, 29. I. 1915, паметна записка на гръцката легация в Петроград — Сазонов.
82. Кореспонденцията между крал Константин и Венизелос е публикувана още по време на войната в: Price, Ст. Venizelos and the War. A Sketch of Personalities and Politics. London, 1917, p. 61—77.
83. Theodoulou, Chr. op. cit., p. 97—98.
85. PRO: CAB /42/ I /30/ 2. II. 1915; Ibidem, CAB /42/ 1 /33/ 9. II. 1915; Gilbert. М. Winston Churchill, vol. III, p. 281— 282; Higgins, Tr., op. cit., p. 57—58.
86. История Первой мировой воины. Т. II. с. 106—107.
87. Идеята за първи път бе възникнала още през еsента на 1914 г. Вж.: Константинополь и Проливы. Т. II, № 210, 4. XI. 1914, Сазонов — Савински.
88. Константинополь и Проливы. Т. II. № 233, 23. III. 1915, Сазонов — Кудашев; PRO: FO 371, vol. 22-13, No. 33044, 22. III. 1915, Buchanan — Grey; No. 33044, 22. III. 1915, Grey — Buchanan.
89. Константинополь и Проливы. Т. II, Л1- 244, 14. IV. 1915, Бенкендорф—Сазонов.
90. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 313, л. 19. 21. II. 1915, Пасаров — Радославов; The Hankey Papers, 1 (I) 5. III. 1915; The Lloyd George Papers, ser. С (3) 3 (I) 5.III. 1915, Lloyd George — A. Balfour; Leon, G., op. cit., p. 112; Zotiades, G., op. cit.
91. ЦДИА, ф. 176, оп. 3. а. е. 245, л. 103, 27. I. 1915, Радославов — Хаджимишев.
92. Пак там, ф. 313, оп. 1, п. с. 2286, л. 21, 5. II. 1915, Маджаров —Радославов. За да го успокои, Радославов му отвърна, че Румъния никога нямало да тръгне със Съглашението. И тук, както в немалко други случаи, се оказа лош пророк.
93. ДД, т. I, № 674, 12 СС 1915, Хаджимишев — Радославов; ЦДИА, ф. 381, оп. 1, я. с. 4. л. 23—24, 30. I. 1915, Хаджимишев - Радославов; ф. 176, оп. 3, а. с. 245, л. 137, 24. I. 1915, Хаджимишев — Радославов; ф. 382, оп. 2, а. е. 684, л. 83, 24. 1 1915, Станчов — Радославов.
94. PRO: CAB (42) 2 (3) 3. III. 1915.
95. ЦДИА, ф. 381, оп. 1, а. в. 4, л. 23—24, 30 С 1915, Хаджимишев — Радославов.
96. МОЭИ, т. VII, ч. I, № 191, 14. II. 1915. паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов; Grey, Uiscount of Fallodon. Twenty-Five Years. London, 1928, vol. II, p. 164.
97. Robbins, К. British Diplomacy and Bulgaria, p. 572; Colder, K. Britain and the Origins of New Europe, 1914-1918. Cambridge, 1976, p. 32. В тези дни турският генерален щаб очакваше падането на Проливите всеки ден. Започната бв подготовка за евакуиране на правителствените учреждения, архивите и, разбира се, харема на султана в Мала Азия. Вж.: Sanders, Liman von., op. cit., pp. 66—67.