България и Антантата през Първата световна война
И. Илчев

Глава първа
Между две войни. Антантата и България след Междусъюзническата война (август 1913—август 1914 г.)

3.

* * *

В годината, отделяща края на Междусъюзническата война от началото на Първата световна война, най-активна в София от държавите на Съглашението беше Русия. Това отговаряше на традиционните й интереси към източната част на Балканския полуостров. Политиката й обаче не бе достатъчно целенасочена, беше разяждана от вътрешни съмнения, които често намираха израз в непоследователни и противоречиви решения.

В Петербург водеха оживена полемика за задачите на Балканите. Усилията на дипломацията бяха насочени към възстановяване на балканския блок на анти-австрийска основа. В него трябваше да влязат Сърбия, Черна гора, евентуално Румъния и България. Гърция трябваше да бъде неутрализирана.

Правеше се всичко възможно Румъния да се откъсне от австрийската сфера на влияние и да се привлече към бъдещия

40 

съюз. Основите на тази външнополитическа линия бяха заложени още през есента на 1912 г. В разгара на Балканската война, когато румънското правителство бе вече предявило претенциите си за компенсации в Добруджа, великият княз Николай Николаевич връчи в Букурещ на крал Карол жезъл на маршал от руската армия в памет на тридесет и пет годишнината от превземането на Плевен. Подобно отличие Карол не бе получил на далеч по-удобния четвъртвековен юбилей през 1902 г. [69]. Пасивността на Русия по време на румънското нахлуване в България през лятото на следващата година също обективно улесни процесите на сближаване. Като допълнителна примамка руската дипломация прозрачно намекваше за съчувствието си към румънските аспирации в Трансилвания. Така очите на политиците в Букурещ щяха да се отклонят от болезнения бесарабски проблем, а и руското командуване си осигуряваше надежден южен фланг при евентуална война с Централните сили.

В обширен доклад до Николай II за новите тенденции на балканската политика след Букурещкия мир Сазонов изрична подчерта, че първостепенната цел е здрав съюз с Румъния [70].

В този дух бяха издържани и разговорите в Париж на влиятелния руски държавник Владимир Коковцов — министър на финансите и председател на Министерския съвет. Преди тръгването си за Париж Коковцов, който според руската традиция като министър-председател не вземаше съществено участие при определянето на насоките на външната политика, бе инструктиран от Сазонов. Той призова френските си колеги да се облягат в балканската си политика преди всичко на Букурещ. С мечтата си за реванш срещу Сърбия и Гърция „България била загубена за Антантата". Думите му паднаха на благодатна почва. През тези месеци във френските управляващи кръгове се водеха ожесточени спорове за курса, който трябваше да поемат френско-германските отношения. Победиха привържениците на конфронтацията около президента Р. Поанкаре. Това логично водеше към закрепване на френско-румънските отношения [71].

Кулминационна точка в тази политика стана посещението на руския император и Сазонов в Констанца през юни 1914 г. В проведените разговори Сазонов се съгласи напълно с румънското виждане на проблемите на полуострова и необходимостта от запазване на статуквото, установено в Букурещ. Императорът бе провъзгласен за почетен покровител на Пети рошиорски

41 

полк, който през лятото на 1913 г. пръв бе влязъл в Добрич [72]. На свой ред министърът на външните работи също погьделичка самочувствието на румънските си колеги. Придружен от министър-председателя Йон Братиану, той направи обиколка из страната. В Карпатите прекоси с няколко метра австро-румънската граница в Трансилвания. Под изумения поглед на австрийските граничари Сазонов посочи трансилванските планини с широк жест на човек, който охотно подарява това, което не му принадлежи, и заяви: „Всичко това може да бъде ваше."

Опитите на Русия да създаде съюз, който неизбежно щеше да бъде насочен не само срещу Австро-Унгария, но и срещу България, предизвика жлъчни коментари както в правителствения, така и в опозиционния, традиционно русофилски печат в София [73]. Те не бяха дотам обосновани. Макар България да не бе вече основната цел на руската политика, перспективите и тя да се включи в проектирания блок бяха прекалено примамливи, за да бъдат отхвърлени с лека ръка.

Още през пролетта на 1913 г. във вече споменатия доклад до царя Сазонов препоръчваше Сърбия да направи известни териториални отстъпки на България. Така сръбското правителство можело по-спокойно да осъществи териториалното си обединение при неутралитета, а евентуално и със сътрудничеството на България [74]. Подобни възгледи в Думата и на страниците на вестник „Реч" проповядваха кадетите, и то повече под влияние на лидера си проф. П. Милюков, известен като привърженик на българската кауза в Македония, член на Карнегиевата комисия през 1913 г. [75].

Но голямата част както от политиците, така и от дипломатите бяха против подобно разрешение. От гледна точка на руските държавни интереси аргументите им бяха разумни. Те предполагаха, че една по-малка или дори по-голяма отстъпка, без да удовлетвори ни най-малко България, само ще засили

42 

стратегическите й преимущества спрямо Сърбия. Според тях трябваше да се заложи изцяло на Белград. България трябваше да бъде сплашена, за да се примири с новия Балкански съюз. Според руския посланик във Виена Н. Шебеко „колкото и печална и възмутителна да беше втората балканска война от гледна точка на славянските интереси, от гледна точка на руските интереси резултатът й беше несъмнено изгоден". Години по-късно, помъдрял и въоръжен с опита на Първата световна война, Шебеко стигна в мемоарите си до противоположния извод, че „Букурещкият договор съдържаше в себе си всички елементи на бъдещи конфликти" [76].

Управниците на останалите балкански страни подкрепяха това становище. В Гърция категорично се обявяваха против всякакви сръбски отстъпки на България. Формалният мотив беше нарушаването на установеното в Букурещ равновесие [77]. Всъщност в Атина се опасяваха, че веднъж възстановили съюза си, двете славянски държави можеха да се споразумеят за гръцка сметка.

Малко по-спокойни бяха в Румъния. Пред нейното национално обединение стояха все още много големи спънки и тя се нуждаеше от здрав тил. В Букурещ намекваха, че не биха се противопоставили на възможно българо-сръбско сближение, стига то, разбира се, да не бъде насочено срещу Румъния [78].

Корените на руската подкрепа за целите на сръбската политика бяха заложени още в края на осемдесетте години на XIX в., а някои историци ги търсят и по-рано [79]. Военният разгром на Турция подсили допълнително позициите на привържениците на това становище. След него стратегическото значение на България намаля много в очите на руските военни. Нещо повече, Сазонов и генералът не преставаха да се опасяват, че при благоприятни обстоятелства българската армия би могла отново да се устреми към Проливите и да стане опасен конкурент [80].

Въпреки тези съображения и през януари 1914 г. Сазонов се колебаеше какъв път да поеме. Решаваща роля изигра

43 

посещението на Н. Пашич в Петербург. Руският министър на външните работи се опита да го убеди в необходимостта сам да предложи отстъпки на България. Според Сазонов Русия „безусловно и абсолютно" щяла да подкрепи всеки опит за сближение с България. Той призова Пашич да отстъпи в знак на добра воля областта около Щип и Кочани — „места чисто български" [81].

Пашич ни най-малко не се съмняваше, че руското правителство е загрижено не толкова за положението на българите в Македония, колкото за своите европейски интереси. Затова отклони като несъществен въпроса за националния облик на славянското население в Македония. Само подметна, че то било „суров етнографски материал" и скоро щяло да стане сръбско [82]. Вместо това издигна политикостратегически аргументи, които имаха далеч по-силно въздействие. Той убеждаваше Сазонов, че Сърбия, а не България е „славянският авангард" на Балканите и ще има неизмеримо по-голямо значение в една бъдеща война с Австро-Унгария. Все пак верен на навика си да дава уклончиви отговори и никога да не отказва категорично, пред българския пълномощен министър Р. Димитриев Пашич не отрече възможността в някакво неопределено бъдеще да направи отстъпки [83].

Макар и слаби, забелязаните настроения в полза на евентуално българо-сръбско сближение разтревожиха сръбския премиер. Вероятно не без негово знание пълномощният министър в Петербург М. Спалайкович се свърза с влиятелния вестник „Новое время" и прокара в него редица статии, подкопаващи подобна идея [84].

В крайна сметка Сазонов се примири. Той не се отказа от намерението си да включи България в проектирания антиавстрийски блок, но това трябваше да стане само чрез заплахи и финансов натиск. В Париж трябваше да се внуши да не се отпуска заем на правителството на Радославов. То трябваше да бъде заменено с по-приемливо за Съглашението.

* * *

В общи линии Франция одобряваше твърдостта на Русия към България. През тези месеци дипломацията й съзнателно

44 

се държеше в сянка. При настроенията в София едва ли можеше да се очаква, че съветите й ще бъдат изслушани с внимание. Все пак в определени моменти пълномощният министър Панафийо, които отдавна резидираше в българската столица и познаваше добре политическата обстановка, не скриваше опасенията си, че безкомпромисната руска политика можеше, вместо да изпише вежди, да извади очи и само да тласне България в лагера на противниците на Антантата. Съмненията му имаха по-скоро академичен характер и не променяха общата насока на политиката. Париж бе заложил на други държави в този район на Европа и бе готов да възприеме ръководната роля на Петербург в София.

Не бе много по-различно и отношението на Лондон, макар тук целите и методите на руската политика да намираха по-хладен прием. Ннкълсън по-специално смяташе, че поведението на Петербург и последните месеци е най-сигурният начин да се скъса с България [85]. Но и англичаните отчитаха, че северната и източната част на Балканския полуостров са негласна сфера на влияние на Русия, и се стараеха да не се намесват активно с българо-руските отношения. Те държаха, макар и предпазливо, да покажат пред българите, че невинаги и не във всичко са съгласни с политиката на съюзника си и че напълно схващат важността, която българите придават на националното си обединение, макар удобният момент за постигането му все още да не е настъпил [86].

Англичаните, без да се натрапват, намекваха за привидно незаинтересованото си посредничество между София и Петербург. Либералите бързо усетиха нюанса. Радославов, който се опасяваше от груб и обиден отказ в случай на пряк контакт с руското правителство, в известни случаи сам търсеше застъпничеството на англичаните.

В началото на 1914 г. Р. Димитриев помоли английския посланик в Петербург Джордж Бюкенън да ходатайствува пред руския император за подобряване на отношенията между Русия и България. От документацията личи, че макар идеята да бе лично негова, Радославов я одобри веднага. Бюкенън отказа да поема какъвто и да било ангажимент. Според него България трябвало да подеме инициативата, като сама подири възможности за по-добри отношения със Сърбия. Въпреки отказа си подметна пред Сазонов, че прекалената суровост може да се окаже пагубна за влиянието на Антантата в София.

45 

Намесата на посланика веднага получи одобрението на Грей [87]. Така Форин офис показа, че макар да не намира за нужно да се противопоставя на провежданата от Певческий мост линия, не е готов изцяло да застане зад нея. В съгласие с традициите си англичаните държаха да запазят възможността си за самостоятелни съждения и преценки.

* * *

Набелязващите се, макар и слаби различия в отношението на трите страни от Антантата към България проличаха по-ясно при преговорите за сключване на заем от правителството на д-р В. Радославов.

България излезе от Междусъюзническата пойна с държавен дълг от седемстотин милиона златни лева. Икономическото положение се влошаваше и от десетките хиляди бежанци, чийто брой нарастваше от ден на ден. Изход Радославов виждаше в осигуряването на външнополитически заем.

Още през есента на 1913 г. първо Сърбия, а после Турция, Гърция и Румъния сключиха заеми в Париж [88]. Българското искане за петнайсетмилионен аванс бе отхвърлено до окончателното подписване на мира с Турция. Но и Цариградският мирен договор не помогна. Опитите на Д. Станчов и Н. Генадиев да получат заем, на макар и при не особено благоприятни условия, пропаднаха [89].

Основната причина за отказа бе неприязънта на Петербург към правителството на Радославов. На Певческий мост се надяваха, че Фердинанд, притиснат до стената от икономическа и финансова криза, ще се види принуден да го смени [90]. Политиката бе късогледа и недалновидна. Тя не отчиташе, че българското правителство е принудено да сключи заем с когото и да било и при каквито й да е условия [91].

46 

По изричното настояване на Сазонов руският посланик в Париж Александър Изволски поиска от Ке д'Орсе да се намеси енергично и да предотврати сключването на заем с френски банкери [92]. Руските дипломати в София, Париж и Лондон, изпълнявайки получените инструкции, взеха всички възможни мерки, за да не допуснат България на международния финансов пазар.

Особено ревностен бе новият пълномощен министър в София Александър Савински. Преди заминаването му за българската столица Сазонов бе заявил пред Р. Димитриев, че е наредил на дипломатическия си представител да не се „бърка във вътрешните ни работи" [93]. По-друга е версията на самия Савински, изложена в спомените му: „Да стоя настрана от правителството на Радославов и да чакам падането му; ако мога да помогна да бъде свалено, без да изложа на опасност репутацията си, ще бъде още по-добре" [94].

До този момент дипломатическата кариера на Савински не блестеше с нищо впечатляващо. Дълги години той бе свързан по-скоро с императорското семейство, отколкото с Певческий мост. Завеждаше дипломатическата канцелария на Николай II, отдела за шифроване и разшифроване на кореспонденцията му с европейските монарси. В Министерството на външните работи бе директор на дипломатическата канцелария. През 1911 г. стана посланик в Стокхолм, но от спомените му, в които не пропуска да изтъкне всичко благоприятно за себе си, не личи да е направил нещо особено. Може би прави бяха злите езици, които твърдяха, че успехите си дължал на нежното сърце на една велика княгиня. Веднъж в София обаче, блазнен от мисълта да спечели авторитет в Петербург, като възстанови Балканския съюз и привлече „блудната овца", Савински не искаше да „чака". Той разви дейност усърдна и невинаги съвместима със суверенитета на страната, в която бе акредитиран. В началото, преди да е опознал политическата обстановка, се придържаше към инструкциите на Сазонов и поставяше всевъзможни пречки пред българския заем. В акциите си се стремеше да въвлече и другите дипломатически представители на Антантата. Те обаче имаха по-голям опит и не желаеха да се ангажират с предварително обречена кауза.

Френският представител виждаше ясно, че България

47 

постепенно се хлъзга към Австро-Унгария и Германия, а Русия с упорството си само ускоряваше този процес. Затова Панафийо първоначално бе проявил инициатива и бе намекнал пред министъра на финансите и водач на Младолибералната партия Димитър Тончев, че при определени условия Франция би могла да отпусне заем. От Ке д'Орсе го смъмриха за инициативата му. След това Панафийо се ограничаваше да критикува в докладите си до Париж руската политика, но се придържаше стриктно към нарежданията, които получаваше. В разговорите си с Радославов твърдеше, че макар по принцип Франция да не възразявала против заема, трудности от икономически характер не позволявали незабавното му емитиране. Това, разбира се, беше далеч от истината. От Париж Д. Станчов телеграфираше: „В настояще време финансовите въпроси са в пълна зависимост от външната политика" [95].

Повече затруднения Савински срещаше във взаимоотношенията си с британския си колега. Той придаваше особено значение на сътрудничеството му. Знаеше се, че Фердинанд поне външно проявява голямо уважение към Великобритания и мнението на нейния представител без съмнение би оказало съществено влияние върху крайния резултат на дипломатическата офанзива [96].

Бакс-Айрънсайд спокойно посрещаше емоционалните изблици на Савински и без да нарушава обикнатия от англичаните модел на хладнокръвие и резервираност, отговаряше уклончиво. Той не вярваше, че Радославов и Фердинанд ще отстъпят пред руския натиск, и единственото, към което се стремеше, бе да защити и без това не особено големите английски икономически интереси [97].

Фердинанд току-що бе разпуснал Народното събрание. В страната се водеше настървена предизборна борба. Опозицията се стремеше да насочи политиката отново към Антантата, но безкомпромисната позиция на Русия, езикът на френския и руския печат, който по думите на Иван Кепов „се надваря да ругае, да клевети и да пръска кал върху всичко българско" [98]

48 

и най-вече твърдата подкрепа, която монархът оказваше на либералите, позволяваха с голяма доза сигурност да се предскаже изходът й [99].

Англичаните се опасяваха, че ако подкрепят усилията на Савински, ненужно ще влошат отношенията си с Радославов. Във Форин офис не вярваха, че помирението между България и Сърбия може да бъде постигнато чрез заплахи, и упорството на руската дипломация предизвикваше недоумение [100]. Българският министър-председател умело спекулираше с различията между държавите от Антантата. И пред французи, и пред англичани симулираше стъпки към сближение и намекваше за готовността си да сключи заем, като направи и най-големите допустими отстъпки [101].

Поради твърдата съпротива на Русия, а оттам и на Франция Фердинанд и Радославов потърсиха други кредитори. Възможността да се привлече България на страната на Централните сили отдавна бе залегнала в съзнанието на ръководителите на германската политика и се прокарваше къде повече, къде по-малко последователно [102]. В Берлин се бяха постарали да внушат на българския дипломатически представител Димитър Ризов, че се отнасят с разбиране към българските искания и виждат в лицето на България сила, която ще играе „голяма роля" на Балканите. Докладите му до София, издържани в този смисъл, бяха посрещнати благосклонно. Германските дипломати опитваха с един куршум да ударят два заека и да обвържат София с другия евентуален проводник на своята политика на Балканите — Румъния. Не пестяха съветите си

49 

за споразумение между двете държави [103]. Ръководейки се от политически съображения, в Берлин обещаваха, че „ще се застъпят" за отпускане на заем на Хамбургската борса [104].

Сведения за започналите в Берлин преговори дипломатите от Антантата получиха твърде рано — още в началото на февруари, — но до края на април в Петербург не им обърнаха внимание [105]. На Певческий мост не вярваха, че на германската финансова борса ще се намерят достатъчно средства, за да бъдат изпълнени българските искания. В доклада, който две години по-късно Савински пишеше в опит да се оправдае, той твърдеше, че от самото начало призовавал Сазонов да се намеси в Париж в полза на българския заем. Всъщност Савински последен направи извода, до който отдавна бяха стигнали по-далновидните му френски и британски колеги, и реши, че съпротивата срещу заема в крайна сметка ще се отрази пагубно върху влиянието на Русия и Антантата, като само подсили позициите на Централните сили. В паническо писмо до Петербург той препоръча курсът да бъде сменен радикално. Преходът бе поразително бърз и неочакван. Още предишния ден Савински бе убеждавал Сазонов, че в никакъв случай не бива да допуска сключването на заема нито с френски, нито с английски банки.

Много по-трезви и далновидни се бяха показали френските дипломати. Още в началото на април Матарел бе заявил, че заемът ще бъде „триумф на прогерманската политика" [106]. Сазонов, сам разтревожен от перспективата за български заем в Германия, не се нуждаеше от особени увещания. Започна да призовава Радославов наново да се обърне към френските финансови кръгове [107].

На свой ред Савински мобилизира цялата буржоазна опозиция за борба срещу намеренията на правителството. До преди няколко дни в опозиционния печат не без злорадство констатираха, че правителството никога нямало да получи заем,

50 

докато начело стояли „хора като настоящия министър на Фердинанд" [108]. Сега едни през други опозиционните журналисти започнаха да възхваляват благоприятните условия, които предлагали френските банкери.

Такива условия обаче липсваха. До последния момент, дори при наличието на сериозна политическа криза, французите не съумяха да предложат реален заем на България. Идеята им бе да дадат само първоначален аванс, който щеше да обвърже българската политика с френската, а останалата част трябваше да бъде дадена много по-късно [109]. Това бе твърде прозрачно, за да може да се разчита на успех.

По молба на Савински Панафийо разговаря с Радославов и красноречиво обрисува опасностите от възприемането на новия политически курс, намерил израз в търсенето на заем в Берлин. От Бакс-Айрънсайд обаче не получи подкрепа. Под натиска на Сазонов Грей бе наредил на дипломатическия си представител да действува заедно с руския си колега. Нареждането бе колебливо и изобилствуваше с уговорки, които на практика го обезсилваха [110].

В края на май Савински се обезвери. Настояванията му пред българското правителство следваха едно след друго, но без резултат. Нямаха ефект и разговорите между френския финансов министър Пол Думер и Станчов за условията, при които френските банки биха отпуснали искания от България заем. Отчаян, Савински дори предлагаше да се обещае лично на Фердинанд заем от сто милиона франка срещу задължението да назначи коалиционен кабинет. Всъщност това бе недотам добре завоалирано предложение за подкуп. Прави впечатление, че съвременниците като цяло нямаха особено високо мнение за финансовата добросъвестност на българския владетел. Още при вестта за избухването на Балканската война на

51 

заседание на британското правителство Аскуит бе окачествил Фердинанд като „един космополитен финансист от най-низък тип” [111].

При това на политическия авторитет на Съглашението в София бе нанесен допълнителен удар. През тези дни английският крал Джордж V, съпроводен от Грей, бе посетил Париж. Българската буржоазна общественост таеше безпочвени надежди, че в разговорите ще бъде засегнат и въпросът за преразглеждане на Букурещкия договор. Вместо това последва унищожително комюнике, че Франция и Великобритания въобще не възнамеряват да повдигат въпроса [112]. А и Савински допусна груба грешка. Той си позволи да заяви пред Фердинанд, че исканата сума щяла да бъде отпусната само ако Радославов бъде свален [113]. Подобен тон руските дипломати може би си позволяваха в Бухара, но българският монарх, който доскоро таеше амбицията да стане най-значителната фигура в Европейския югоизток, не можеше да търпи толкова безцеремонна намеса във вътрешните работи на страната.

Когато правеше разбор на действията на дипломацията на Съглашението в София за проваляне на австро-германското политическо настъпление, Савински подчерта, че Франция го е подкрепяла. За представителя на Великобритания не намери добра дума. Според него Бакс-Айрънсайд „не само че не е помагал с нищо, но е и вредил" [114]. Заключението, макар и повлияно от личната неприязън между двамата дипломати [115], може би бе вярно в основата си. Друг бе въпросът, че на Певческий мост не отчитаха политическите реалности и до последния момент не съумяха да заинтересуват българите с подходящ партньор, които да им предложи заем на приемливи условия. В обстановката на наближаваща европейска криза това бе грешка, която щеше да има сериозни последствия [116].

52 

През юли 1914 г. след бурни разисквания в Народното събрание заемът с германския консорциум „Дисконто гезелшафт" бе одобрен [117]. Германският империализъм постигна важна победа в борбата за влияние в България в навечерието на Първата световна война.

Савински не съумя да приеме спокойно поражението си. Докрая той не можа да признае, че с първоначалната си съпротива срещу заема е допуснал грешка. Руската легация излезе със специално комюнике в пресата. В него изложи своята версия по историята на преговорите за заема. Актът бе недотам обичаен в дипломатическата практика и позволи на неприятелите на Русия да припомнят времето на Каулбарс [118]. Неприязнено и импулсивно реагира и Сазонов. Той поиска от Р. Димитриев България веднага да изплати десетте милиона франка, които дължала на Русия [119].

След сключването на заема съглашенската дипломация престана да се интересува от България. Вниманието й бе погълнато от бързото развитие на Сараевската криза.

* * *

Периодът от края на Междусъюзническата война до началото на Първата световна война не бе особено бурен за дипломатите в София. Никой не очакваше сериозно, че създаденото с Букурещкия договор положение може скоро да бъде нарушено. След драматичните месеци на Балканските войни чувствуваха, че са заслужили правото си на почивка. Френският дипломатически представител си взе дълга отпуска. Британският тръгна да се жени за придворна дама на шведската кралица, а след заминаването на Неклюдов за Стокхолм руската легация за няколко месеца остана без титуляр.

България вече не беше в центъра на сблъсъка на интересите на Антантата и Централните сили на Балканите. И трите държави от Съглашението се стремяха по-скоро да възстановят

53 

и утвърдят завоюваните позиции, отколкото да търсят нови. Русия бе превърнала Сърбия в ядро на отбранителната си линия от малки държави, обхващащи южния фланг на Австро-Унгария. Въпросът, дали да бъде, или да не бъде привлечена България, имаше своето място и тежест в руската политикостратегическа мисъл, но винаги бе засенчван от необходимостта от твърд и сигурен съюзник срещу Австро-Унгария. Със своите национални аспирации и политикоикономическа ориентация Сърбия и Румъния бяха държави, на които можеше да се залага с по-голяма увереност. Сред управляващите кръгове на руското общество се водеше борба между привържениците и противниците на сближаването с Германия. И двете групировки обаче бяха единодушни, че австро-унгарските планове на Балканите представляват заплаха за непосредствените руски интереси. При оценката на тежестта на България в Европа съвсем немаловажна по значение роля играеха Проливите. Триполитанската и Балканската война бяха показали, че те са се превърнали от стратегическа в икономическа необходимост за бързоразвиващия се руски юг. Българските стремежи в тази посока вдъхваха опасения в руските управници. Те винаги инстинктивно се страхуваха, че една силна България може да се съюзи с Англия й да се превърне в заплаха за Русия. Поведението на Великобритания през Балканските войни бе дало достатъчно основание за подобни опасения. Нежеланието на Лондон да подкрепи руските инициативи както през лятото — есента на 1913 г. във връзка с Одрин, така и през пролетта на 1914 г. във връзка със заема до голяма степен подсилиха тези подозрения. Явният стремеж на Форин офис да подчертае, че северната и източната част на Балканския полуостров са руска сфера на влияние, не можеше напълно да ги приспи. При това с последователно поддържаната, макар и чисто платонична позиция по въпроса за българското население в Южна Добруджа, Македония и Тракия Грей си осигуряваше удобна изходна позиция, от която в случай на нужда можеше да настъпи.

Франция през тези месеци бе пай-пасивният партньор в коалицията. Икономическите й интереси в България бяха относително по-слаби, отколкото в Сърбия и Османската империя. Френската политика се бе компрометирала изцяло в очите на София не само с антибългарската си позиция през Междусъюзническата война, а и с отказа си да предостави заем на България. При това положение френската дипломация, макар че разполагаше може би с най-опитния от съглашенските дипломати в българската столица, бе принудена да се държи в сянка и в повечето случаи да следва препоръките и молбите на Русия.

54 
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


69. Schebeko, N., op. cit., p. 143.

70. Захер, Я., цит. съч.. с. 69—76.

71. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1446, л. 8—10, 31. Х. 1913, Станчов—Радославов; Paleologue, М., op. cit., pp. 230—232; Коковцов, В. Из моего прошлого. Воспоминания, 1903—1919. Г. II. Париж, 1933, с. 195; Keiger, J. Jules Cambon and Franco-German Detente, 1907—1914, The Historical Journal. V. 269, 1983, No. 3, pp. 641—661.

72. ЦДИА. ф. 176, оп. 3. а. е. 9, л. 355—362, 9. VI. 1914. Радев—Радославов; а. е. 187, л. 1—24, VI. 1914, Радев—Радославов; Виноградов. В. Внешнеполитическая ориентация правящих кругов Румьнии иакануне Первой мировой войны, ННИ, 1960. № 1, с. 59—66; Uribes, E. La rencontre de Constantza du 14 juin 1914. In: La revue romaine d'histoire. T. VII, 1968. No 2. За сближаването на Румъния с Антантата вж. Radulescu-Zoner, S. Romania si Tripla Alianta la inceputul secolului al XX-lea, 1900—1914. Bucuresti, 1977, pp. 133—157; Cazan, G., S. Radulescu-Zoner. Romania si Tripla Antanta 1878— 1914 Bucuresti, 1979, pp. 355—421.

73. България, XVI, № 209, 3. VI. 1914; № 215, 10. VI. 1914.

74. Захер, Я., цит. съч., с. 69—76.

75. ЦДИА, ф. 176. оп. 3, а. е. 100, л. 9—11, П. V. 1914, Димитриев— Радославов; Бестужов, И. Борьба в России по вопросам внешней политики накануне Первой мировой войны (1910—1914), ИЗ. Т. 75, 1965, с. 50—80; Thaden, Ed. Public Opinion and Russian Foreign Policy toward Serbia. B: Велике силе и Србиjа... с. 229—232.

76. ЦДИА. ф. 176, оп. 3, а. с. 104. л. 17, 8. III. 1914, Тошев — Радославов; Документи о спољноj . . . Т. VII, св. I. № 215, Смиљанић — МИД Србиjе, Бестужев, Н., цит. съч., с. 50 — 80; Schebeho, N., op. cit., p. 163.

77. Документи о спољноj... Т. VII, св. I. № 98, 20. I. 1914; Балугћић — МИД Србпjе; № 198, 7. II. 1914; Смиљанић — МИД Србиjе.

78. Пак там. № 70, 15. I. 1914, Милоjевић — МИД Србиjе.

79. Вечев. Д. Русия и българският национален въпрос в края на XIX и началото на XX век. - В: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. III. С., 1983; Мартыненко, А. Русско-болгарскис отношения в 1894 — 1902 гг. Киев, 1967; Русско-болгарские отношения накануне и в период революции. 1905—1907. Киев, 1974.

80. Семенников В. Из записной книжни архивиста: В: КА. Т 25. М, 1927, с. 186—188.

81. Документи о спољноj. . . Т. VII, св. I, № 10, 3. I. 1914, Спалаjковић — МИД Србиjе; Поповић, Н. Односи Cpбиje и Pycиje у Првом светском рату. Београд, 1977, с. 29.

82. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 104, л. 8 и 8а, 23. I. 1914, Димитриев—Радославов; л. 11, 4. II. 1914, Чапрашиков—Радославов; DDF. Т. V. IX, No. 192 12 II 1914. Delcasse—Doumergue.

83. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 9, л. 10. 14. 1. 1914. Димитриев—Радославов; BDOW, V. V, p. I, No. 345, 11. II. 1914, Cracanthorpe-Grey.

84. Документи о спољноj... Т. VII, св. I, № 167, 1. II. 1914, Спалаjковић – МИД Cpбjе.

85. BDOW. V. V p. I, No. 310, 1. Х. 1913, O'Beirne-Grey; No. 312, 21. XI. 1913 Russell-Nicolson; No. 332, 10 XI. 1913. Nicolson-Russell; No. 316, 29. I. 1914. O'Reilly-Grey.

86. ЦДИА. ф. 321. оп. 1, a. e. 2215, л. 17—18, 13. XI. 1913. Тошев—Радославов; BDOW. V. V. p. I. No. 317, 30. XI. 1913, Mallet-Grey.

87. BDOW, V. V, р I, No. 324, 6. I. 1914, Buchanan — Grey.

88. ЦДИА, ф. 176, оп. 2. a. е. 1448. л. 9—15, IX—Х. 1913. Станчов— Радославов.

89. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2290, л. 6„ 17. Х. 1913. Станчов—Радославов; л. 1, 23. Х. 1913; Генадиев—Радославов: Радославов. В. България и световната криза. С.. 1923, с. 61; DDF. Т. VIII. No. 95. 29. VIII. 1913, Pichon—Panafieu; Muir, N. Dimitri Stancioff. Patriot and Cosmopolitan. 1864 — 1940. London, 1966, p. 170.

90. МОЭИ. T. I, № 31, 4. I. 1914, Сазонов—Изволски; Дамянов, С. Френското икономическо проникване в България. 1878—1914. С., 1971, с. 104 — 171; Баев. Ю. Ближний Восток во внешней политики Франции (1898 — 1914). Киев, 1964, с. 296—347. При посещението си в Париж Коковцов подчерта пред Станчев, че Русия ще се противопостави на заема, докато Бълпрня не тръгне в руски води. Същото повтори и в Петербург пред генерал Р. Димитриев. Вж. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1446, л. 8—9. 31. Х. 1913. Станчов—Радославов; л. 12, 16. XI. 1913, Димитриев—Радославов; Paleolopu М., op. cit., pp. 230—232.

91. Holden, A., op. cit., p. 63.

92. МОЭИ. Т. I, № 27, 3. I. 1914, Саблер—Сазонов; № 31, 4, I. 1914, Сазонов—Изволски.

93. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 9, л. 31, 29. 1. 1914, Димитриев—Радославов.

94. Savinsky, A. Reflections of a Russian Diplomat. London, 1927, p. 200. Впрочем спомените на Савински трябва да се приемат с резерви. Те са твърде субективни, откъслечни и гъмжат от незначителни подробности и значителни грешки и премълчавания.

95. DDF. Т. IX No 118, 2. II. 1914, Panafieu-Doumergue; ASHEMA, 7N 1191, „La Bulgarie 1912—1914", Matharel, „La situation. . .", 12. II. 1914; ЦДИА. ф. 176, оп. 3, а е 198, л. 1—5, 12. II. 1914, Станчов—Радославов.

96. МОЭИ. Т. II, № 324, 29. IV. 1914, Савински — Сазонов; № 361, 23. IV. 1914, Сазонов — Бенкендорф.

97. МОЭИ. Т. II, № 307, 27. IV. 1914, Савински — Изволски; Пак там. Т. III, № 8. 15. V. 1914, Савниски — Сазонов; BDOW. V. Х, p. No. 361, 10. V. 191.4. Вах-Ironside—Grey. Съществуват известни податки, че по същото време Радославов и Тончев проучват почвата за евентуален заем в Лондон, но преговорите, изглежда, се провалят. Вж: Арх. кол. ИИ, № 4, оп. 663, а. е. 104, л. 487—489; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 198, 2. IV. 1914, Станчов—Радославов; BDOW, V. V, р, I, No. 350, 20. П. 1914, Вах-Ironside— Grey.

98. Кепов, Ив. Свестете сe! Слово, г. I, № 11, 20. I. 1914; № 12, 22. I. 1914; Шопов, Ат. Значението на Русия и нуждите на България, Свободно , мнение, II, № 4, 25. I. 1914; Двете илюзии на „македонеца". Свободно мнение, № 5, № 7 и № 9, 1. II, 15. II, 1. III. 1914: Препорец, XVII, № 26, 2. II. 1914, № 28, 5. II. 1914; Възможна ли е астрофилска политика в България? Слово II, № 42, 26. II. 1914, № 46, 27. II. 1914; Германия и Балканите, Препорец, XVII, № 46, 27. II. 1914.

99. BDOW. V. Х, p. I, No. 324, Buchanan—Grey; No. 343; 8. II. 1914, Bax— Ironside—Grey.

100. ЦДИА ф. 321, оп. 1, а. е. 2303, л. 23, 13. III. 1914; Документи о спољноj Т. VII св. II, № 137, 19. V. 1914, Чолак — Антић — МИД Србиje: BDOW. V. Х, p. I, No. 355, 14. IV. 1914, Bax—Ironside—Grey; DDF. Т. Х, No 155, 24. IV. 1914.

101. ЦДИА ф. 176 оп. 3, а. е. 198, л. 1—5, 12. II. 1914 и л. 17, 2. IV. 1914 Станчов—Радославов; DDF. Т. IX, No. 118, 2. Н. 1914. Panafieu-Doumergue; BDOW. V. V., p. I, No. 350, 20. II. 1914, Bax—Ironside—Grey.

102. За Германия и Австро-Унгария бе много важно да ангажират южния фланг на Русия в евентуална бъдеща конфронтация. Затова усилията им бяха насочени преди всичко към привличането на Турция, но и балканските страни не бяха забравяни. Вж: Дашичев, В. Проблема борьбы на два фронта в стратегии германского империализма. — В: Германский империализм и милитаризм. М., 1965, с. 158—159.

103. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 34, л. 1-3, 18. I. 1914; л. 4, 25. I. 1914, Д. Ризов — Радославов,

104. Влахов, Т. Отношенията между България.. . с. 95.

105. ASHEMA, 7N 1191, Bulgarie, 1912—1914, Matharel „La situation en; Bulgarie", 11. II. 1914 et 9. III. 1914.

106. Савинский, А. Наши отношения с Болгарией — The N. Basily Papers,. The Hoover Institution on War and Peace, Palo Alto, California; МОЭИ. T. II, № 307, 14. IV. 1914, № 301, 13. IV. 1914, Савннскн.— Сазонов; ASHEMA, 7N 1191, Bulgarie 1912—1914, 9. IV. 1914; Дамянов, С. Проблеми на политиката на великите сили спрямо България в навечерието на Първата световна война. — В: България и светът от древността до наши дни. 1. II. С., 1979, с. 72—73.

107. ЦДИА, ф. 321, оп. 1, а. е. 2313, л. 26, 6. V. 1914, Тошев — Радославов; ф. 176, оп. 3, а. е. 198, л. 54 и л. 61. 14. V. 1914, Станчов — Радославов; ASHEMA, 7N 1191, Bulgarie, 1912—1914, Matharel „La situation en Bulgarie", 23. IV. 1914.

108. Стенографски дневници на XVII ОНС, I ИС, V 3, 28. III. 1914, с. 88, изказване на Т. Теодоров; Стоянов, П. Предстоящият заем, Демократически преглед, XI, № 1, I. 1914; Мишев, Д. Заемът, Свободно мнение, П, № 16, 19. IV. 1914; Мир, XX, № 4199. 15. IV. 1914, № 4236 25. V. 1914 Препорец, XVII, № 114, 22. V. 1914, Ле 126, 6. VI. 1914, № 127, VI. 1914; България, XVI, № 213, 12. VI. 1914.

109. МОЭИ. Т. II, № 324, 16. IV. 1914. Савински — Сазонов; френски банкери и политици предупреждаваха Станчов и Радославов, че предлаганите условия били много тежки. Това никой и не отричаше. Самите те обаче не предлагаха нищо съществено по-различно. Вж.: ЦДИА, ф. 382, оп. 2, а. е. 632, л. 118, 30. IV.1914, Станчов — Радославов; л. 40, 14. V. 1914, Станчои — Радославов; л. 130—132, 17. IV. 1914, Станчов — Радославов; ф. 313, оп. 1, а. е. 2290, л. 12, 14. V. 1914, Станчов — Радославов; л. 13, 15. V. 1914, Станчов — Радославов; ф. 176, оп. 3, а. с. 198, л. 48—49, 7. V. 1914. Станчов — Радославов; оп. 2, а. е. 1418, л. 76. 2. VII. 1914, Станчов — Радославов.

110. МОЭИ, Т. II, № 361, 23. IV. 1914, Сазонов — Бенкендорф; № 373. 24. IV. 1914; Бенкендорф — Сазонов; BDOW. V. Х, p. I, No. 360, 9. V. 1914, Grey— Вах—Ironside; No. 361, 10. V. 1914; No. 364, 12. V. 1914, Bax—Ironside—Grey.

111. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 193, л. 48—49, 7. V. 1914, Станчов — Радославов; л. 54, 14. V. 1914, Станчов — Радославов; МОЭИ. Т. II, № 418, 30. IV. 1914, Савински — Сазонов; DDF. Т. Х, No 272, 22. V. 1914. Paleologue-Doumergue. Вж: Hobhouse, Ch. Inside Asquith's Cabinet. London, 1977, p. 123 13. X. 1912.

112. Мир, XX, № 4193—4197, 10—14. IV. 1914; DDF. T. X, No. 155, 24. IV. 1914.

113. МОЭИ, T. II, № 409, 29. IV. 1914. Савински — Сазонов.

114. МОЭИ, Т. III, № 8, 2. V. 1914, № 53, 8. V. 1914, Савински — Сазонов; Т. IV, № 298, 7. VII. 1914, Савински — Сазонов.

115. Според Савински Бакс-Айрънсайд бил „не съвсем уравновесен" и надценявал разбирането си за хората. Вж: МОЭИ, Т. II, № 44, 5. III. 1914, Савински — Сазонов.

116. Това бе напълно ясно осъзнавано и от съвременниците. Още в началото на 1914 г. П. Стоянов бе стигнал до извода, че „никога една финансова сделка не е зависела толкова от чистата политика". Стоянов, П. Берлинският заем на българската държава. Демократически преглед, XI, № 6. VI. 1914.

117. Против сключването на заема протестираха поотделно тесните и широките социалисти и цялата буржоазна и дребнобуржоазна опозиция. Вж: Стенографски дневници на XVII ОНС, I ИС, 69 3, с. 2185—2189, 2. VII. 1914.

118. Воля, IV, № 428, VII. 1914.

119. Още при първите сведения, че заемът може да бъде сключен всеки момент, Савински побърза да уведоми Радославов, че България трябва да изплати веднага дълговете си към Русия. Вж: ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2262, л. 2—3, 30. V. 1914, Савински — Радославов; ф. 176, оп. 3, а. е. 9, л. 372, 13. VI. 1914, Димитриев — Радославов; а. е. 198, л. 73, 8. VII. 1914, Димитриев — Радославов. Генерал Р. Димитриев, праволинеен, както повечето военни, смяташе, че положението в България би могло да се уреди съвсем лесно. Достатъчно било д-р Н. Генадиев, М. Савов и още двайсетина „македонци" да се „оковат и хвърлят в Черната джамия". Тогава България и Сърбия можели да образуват една държава с една династия. Вж: Документи о спољноj... Т. VII, св. I, № 394, 12. III. 1914, Спалаjковић —МИД Србиjе.