България и Антантата през Първата световна война
И. Илчев

Глава втора
Време на изчакване (август—октомври 1914 г.)

1.

През лятото на 1914 г. дълго натрупваното напрежение във взаимоотношенията между двете военнополитически групировки в Европа — Антантата и Централните сили — експлодира във военен конфликт [1]. Отдавна мнозина държавници не криеха, че са умерени песимисти. Политическият речник в началото на века тежеше от прекомерната употреба на думата ,криза". Фашодската криза през 1898 г., кризата около Багдадската железница през 1903 г., кризата в Догер банк през 1904 г., Босненската криза от 1908 г., кризата, възникнала при „скока" на германската канонерска лодка „Пантера" в никому неизвестното до този момент мароканско пристанище Агадир, кризата около Шкодра през Първата балканска война. Изброяването на конфликтите показваше, че до този момент човечеството просто е имало шанс, но и най-добрите хазартни играчи знаят, че винаги идва момент, когато той се изчерпва. Оформянето на Антантата през 1904—1908 г. също не спомагаше за отслабване на международното напрежение. Най-ясно опасността от война бе осъзнавана от набиращото сили работническо и социалистическо движение. На конгресите на Втория интернационал цареше пълно единодушие по въпроса за необходимостта от борба против империализма и милитаризма. Как обаче трябваше да се води тя, не бе ясно.

Не бе особено изненадващ и фактът, че първите изстрели прозвучаха на Балканите. „Барутен погреб на Европа" — този израз отдавна се бе превърнал в шаблонен трафарет и употребата му минаваше за изява на недотам изискан журналистически вкус. Това, което по-скоро удивяваше читателите, бе,

55  

че в подробности се е изпълнило старото предсказание на Бисмарк и едно, смятано в първия момент за малозначещо политическо убийство нейде в затънтено градче на Балканите провокира веригата от събития, неминуемо и неизбежно водещи към световен пожар.

Докъм края на юли мъждукаше неясната и несмела надежда, че все още може да се тури ред в хода на събитията, че разумът ще надделее над политическите страсти. Очакванията обаче се разбиваха в острите империалистически, противоречия, потъваха под камарите дипломатически документи, които от ден на ден затрупваха министерствата на външните работи на големите европейски държави. Както показват изследванията на редица историци, десетките, стотиците, хилядите дипломатически доклади, инструкции, съобщения и телеграми, изискванията на мобилизационните планове и железопътните разписания, цялата неумолима логистика на наближаващия конфликт замрежваха погледите на държавници и дипломати и затулваха спасителния изход. Те се бяха озовали във внимателно изградения от тях лабиринт на съюзнически задължения, но им липсваше пътеводната нишка на Тезей, която да им посочи пътя към избавлението.

* * *

Още в първите дни на август, само седмица след предявяването на австрийския ултиматум към Сърбия двете империалистически групировки се нахвърлиха една срещу друга. Депутатите на социалистическите партии във воюващите страни, които нееднократно се бяха клели във верността към идеите на пролетарския интернационализъм, дружно и безропотно гласуваха исканите военни кредити. Само болшевиките в Русия отказаха да се присъединят към националистическия ажнотаж. Започна „Голямата война", както не без доза мрачен респект щяха да я нарекат съвременниците. И действително, макар някои историци да твърдят, че първият конфликт от европейски мащаб да бил Тридесетгодишната война, за милионите човешки същества, хвърлени едно срещу друго, често без да проумяват защо, от Мазурските езера на изток до Северно морена запад и Танганайка и далечна Океания на юг това наистина бе „Голямата война". За мнозина от тях тя щеше да се окаже последната война.

В първите дни освен непосредствено нападнатите Сърбия и Белгия в нея се вплетоха само най-големите европейски държави — Австро-Унгария, Германия, Русия, Франция и Великобритания. По-малките страни изчакваха. Независимо от евентуалните облаги, които биха получили, не бързаха да се намесят. Гражданската война в САЩ, а и Руско-японската война бяха показали нарасналото значение на икономическата мощ

56  

и особено на индустрията в съвременните конфликти. Не бе ясно и дали войната няма да завърши още преди да са мобилизирали. В годините непосредствено преди Първата световна война из цяла Европа бе популярна книгата на английския икономист и пацифист Н. Ейнджъл „Голямата илюзия". Ако употребим съвременната терминология, тя бързо се превърна в бестселър, бе преведена на почти всички европейски езици и изводите на автора се цитираха с уважение както or професорски катедри, така и от парламентарни подиуми. Според съвременниците му в нея се доказвало убедително, че при постигнатото вече ниво на икономическо развитие продължителните войни били невъзможни. Икономическите и военните ресурси щели да се изчерпят само за няколко седмици. Тогава щели да започнат преговори за мир без победители и победени. Логичният извод бе, че държави, запазили непокътнати икономическата и военната си мощ, можеха да разчитат на определени преимущества при преговорите [2].

Предсказанията на Ейнджъл можеха и да не се осъществят, но и при една евентуална продължителна война не би било лошо да се изчака и да се види на чия страна ще се наклонят везните на военното щастие. Шумно рекламираната мощ на пруския милитаризъм, завоювал авторитет с победите си във Френско-пруската война, имаше почитатели навсякъде в Европа. Почти неизчерпаемите материални и човешки ресурси на Съглашението обаче също не бяха за пренебрегване.

* * *

В напрегнатото лято на 1914 г. дори държави като Италия  и Румъния, които отдавна не само се движеха в орбитата на Австро-Унгария и Германия, но и бяха в договорни отношения с тях, предпочетоха да изчакат. За неизпълнението на поетите задължения бяха потърсени юридически уловки, а се знае, че който търси, намира [3].

Неизживените настроения на епохата на Рисорджименто и нерешените противоречия между Виена и Рим за Тирол, Триест и господството над Адриатика винаги тлееха зад изявленията за дружба. А и дипломатите от Антантата упорито ухажваха италианските си колеги. Опитният френски посланик Камий Барер, прекарал близо две десетилетия край Тибър, имаше широки връзки сред висшето италианско общество и не пропускаше случай да подчертае общността на интересите на

57  

двата народа и да засили профренските симпатии [4]. Италианският империализъм, който по мнението на съвременниците имаше добър апетит, но лош стомах, възприе войната като удобен случай да утвърди влиянието си в Северна Африка и Източното Средиземноморие. Знаеше се, че военният потенциал на Австро-Унгария не е голям и скоро ще се изтощи. Тогава Рим щеше да е в по-благоприятна позиция да наложи исканията си чрез недотам деликатен мирен натиск или чрез пряка намеса в конфликта. Становището за неутралитет на Палатина бе единодушно.

Така още в началните дни Вилхелмплац трябваше да преглътне първото си дипломатическо поражение и да насочи усилията си към задържане поне на италианския неутралитет.

Не бе много по-различно и положението на Румъния. В страната съществуваха прогермански настроения, активно подкрепяни от енергичната пропаганда на германската легация. Отношението към Австро-Унгария обаче бе значително по-резервирано. Крал Карол Хохенцолерн Зигмаринген, който непрекъснато уверяваше българския пълномощен министър С. Радев в добрите си чувства към Берлин и Виена, не смееше да ги изрази открито.

Като обществена и политическа нагласа в Букурещ русофилството бе по-силно от австрофилството (или по-скоро австрофобството бе по-силно от русофобството). Неприязънта към двуединната империя и особено към унгарската й част черпеше аргументи в положението на румънците в Трансилвания, Банат и Южна Буковина. Общественото настроение се подсилваше и от трезвото разбиране за насоката на националните аспирации. Балплац можеше да обещае и обещаваше като цена за румънското сътрудничество присъединяването на Бесарабия. В очите на румънските политици обаче натежаваха териториите, обитавани от румънци в състава на Австро-Унгария. При това още през Балканската криза от 1912—1914 г. Съглашението недвусмислено бе показало, че държи на румънската помощ и е готово да плати за нея. Допълнителен нов фактор в това отношение беше общият интерес на Румъния със Сърбия и Гърция за запазване на установеното през 1913 г. статукво на Балканите.

И в Букурещ най-многото, на което Берлин и Виена реално можеха да разчитат, бе да задържат румънския неутралитет. За тяхно голямо неудоволствие Коронният съвет в Синая на 3 август 1914 г. обяви неутралитет в започващата война [5].

58  

Румънският пример бе последван от Гърция и Турция. Мотивите зад единодушието им се различаваха. В началото на войната конфликтът за съдбата на Егейските острови не бе напълно уреден. И в двете столици дрънкаха оръжие. Европейската война откри нови перспективи. За Гърция — възможност за допълнително разширение на националната територия в Южна Албания (или Северен Епир, както предпочитаха да я наричат в пресата и политическата полемика). За Турция — удобен момент за реванш, тъй нужен на нараненото национално честолюбие, и възвръщане на изгубени или спечелване на нови територии.

В политическите кръгове и в Атина, и в Цариград имаше настроения в полза и на двете групировки. Монархическите среди и част от офицерството около крал Константин симпатизираха на Централните сили. При изграждането на тези убеждения немалка роля играеха както роднинските чувства на краля, за чиято сестра беше женен император Вилхелм, така и преклонението му пред германската военна мощ. Преждевременната намеса в конфликта на страната на Централните сили обаче криеше опасността от българо-турско нападение и неминуем гръцки разгром. При това кралят беше убеден, че на Гърция й е необходимо спокойствие, за да може да асимилира успешно обширните територии, присъединени след Балканската война, в които живееше многобройно българско население.

Просъглашенските буржоазнолиберални среди около Венизелос изхождаха от предпоставката, че за страната ще бъде самоубийство да се присъедини към групировката, срещу която воюва Великобритания. Дългата брегова линия на Гърция предоставяше великолепни оперативни възможности на господствуващата в Средиземно море флота, а това беше британската. При това те бяха убедени, че интересите на Турция я тласкат към Централните сили. В случай на англо-турски конфликт и поражение на Османската империя щяха да се създадат условия за експанзия в Мала Азия и осъществяването на „Мегали идея". Противоречията в политическите схващания между двата лагера се подсилваха и от личната неприязън между Константин и Венизелос, всеки от които искаше да бъде едноличен лидер в страната [6].

59  

Политическа борба в Цариград в истинския смисъл на думата почти нямаше. Симпатиите към Централните сили бяха много по-силни. Едва ли можеше да става въпрос за съюз с Антантата. Разделителната линия бе по-скоро дали да се търси незабавно присъединяване към Централните сили, или да се изчака по-благоприятен момент. Още на втори август младотурското правителство подписа военнополитически договор за съюз с Германия, но се колебаеше да го приведе в изпълнение [7]. Армията бе изтощена от почти непрестанните войни, които водеше от 1911 г. Нужно бе време за превъоръжаването й и обучаването на новите набори. В крайна сметка се наложи; схващането за известно изчакване.

* * *

Д-р В. Радославов и Фердинанд след известно колебание също решиха да изчакат. Това, разбира се, съвсем не означаваше, че са се отказали от мисълта за реванш. В манифеста, за разпускането на армията след Междусъюзническата война бе вмъкната многозначителната фраза, че „бойните знамека се свиват за по-добри дни". Тя, както и целта й, не убягна or вниманието на чуждите дипломати в София [8].

Сега цялата буржоазна общественост — и правителствените среди, и опозицията — посрещнаха избухването на Първата световна война като сигнал, че настъпва времето за преразглеждането на Букурещкия договор. Гласът на социалистите, призоваващи към международно разбирателство и сътрудничество, бе все още твърде слаб, за да бъде чут. Евентуалното поведение на България щеше да зависи преди всичко от хода на военните действия, но и от компенсациите, които двете воюващи страни можеха да предложат срещу българското участие. Едно от сериозните обвинения на либералите срещу кабинета на д-р Ст. Данев бе, че започнал

60  

Междусъюзническата воина без необходимата дипломатическа подготовка, .Радославов нямаше намерение да повтаря грешката.

Въпросът за ролята на военнополитическите цели и обхвата на териториалните стремежи в българската външна политика в началото на Първата световна война за съжаление все още не е изследван в нашата историография. Не се прави разлика между исканията и намеренията на различните политически партии, правителството, монархическите среди, генералитета и офицерството, патриотическите или националистическите организации, емигрантските братства, влиятелни кръгове на буржоазията, заинтересовани от икономическа експанзия; емоционалните стремежи на българската интелигенция. Затова посочените по-долу цели на българската политика в начални-т период на войната носят белега на условността и отразяват само най-общите й неконкретизирани насоки.

Както почти винаги след 1885 г., на първо място стоеше въпросът за Македония. Десетките хиляди бежанци след Междусъюзническата война не позволяваха и за миг да бъде забравен. През разглеждания период обаче българските искания претърпяха развитие. Под влияние на националната катастрофа и на новото съотношение на силите на полуострова трябваше да бъде изоставен старият лозунг „или всичко, или нищо". Залагаше се на постепенното осъществяване на най-обоснованите български претенции, които евентуално можеха да привлекат и европейска подкрепа. Въпросът за Егейска Македония (Воденско, Костурско, Леринско, Кайларско) се премълчаваше. Пропагандата — както правителствена, така и опозиционна — настояваше преди всичко за така наречената в сръбско-българския договор от 1912 г. „безспорна зона". Без да се отричат нито от историческите, нито от народностните права на България над „спорната зона", тя негласно бе оставена да мине на втори план до по-удобен момент.

При разискване на националния въпрос до голяма степен бе изоставена старата емоционално сантиментална фразеология. Спиритическите сеанси с призоваване на сенките на Самуил, Паисий, Братя Миладинови и Григор Пърличев за обосноваване на териториалните искания бяха сравнително редки. Прагматизмът бе въпросът на деня. Обсъждаше се необходимостта от граници, които да стимулират икономическото развитие, от удобни пристанища, пътища и природни богатства.

Ударението бе поставено върху въпроса за подходящ излаз на Егейско море. В получената по силата на Букурещкия логсзор Западна Тракия големи пристанища нямаше. За изграждане на съвсем ново пристанище в залива на Порто Лагос бяха необходими огромни капиталовложения с бавна възвръщаемост. А и част от жп линията до Егейско море минаваше през турска територия. През целия конфликт българското

61  

правителство даваше да се разбере недвусмислено, че Кавала с хинтерланда й, чието дебуше бе цяла Югозападна България, е задължителна част от цената за българското сътрудничество.

През тези месеци добруджанският въпрос бе разискван сравнително по-рядко. Според политиците в София българските позиции в него бяха толкова силни, че би могъл да бъде уреден без особени трудности двустранно при цялостното отхвърляне на Букурещкия договор. Неопределените изявления на румънски държавници и дипломати бяха тълкувани в благоприятен смисъл. Същественото бе по-скоро да не се позволи на въпроса да затихне и да бъде забравен от европейската дипломация. Затова правителството редовно даваше възможно най-голяма гласност на протестите си против произволите нз румънската администрация в Южна Добруджа срещу българското население.

Българските управници почти не обръщаха внимание на Източна Тракия. Те бяха уверени, че ако Турция се намеси към войната против Съглашението и бъде победена, България ще получи границите по Лондонския мир от 1913 г. Никоя от държавите на Антантата освен може би Русия не предявяваше особени аспирации към областта. При евентуална победа на Централните сили пък едва ли можеха да очакват съществени придобивки за турска сметка.

Това бяха предварителни, най-общи идеи. Под напора на обстоятелствата те често се променяха. Военните действия и дипломатическото наддаване подменяха акцентите и нюансите. С постепенното осъзнаване на значението и ролята, която България би могла да играе в конфликта, нарастваха и апетитите на българската буржоазия. Към есента на 1915 г. влиятелни политически кръгове настояваха за присъединяване на цяла. Македония, Моравско, Северна Добруджа и част от Косово. Някои горещи глави започнаха да мечтаят и за български княз на овакантения албански престол [9].

Така във външнополитическата програма влязоха както справедливите аспирации за обединяване на българската народност в границите, които населяваше и които бяха признати от редица международни договори, така и националистически бълнувания, чиято цел бе да осигурят хегемонията на българската буржоазия на Балканите.

* * *

От самото начало на конфликта симпатиите на Фердинанд и на правителството на либералите бяха на страната на

62  

Централните сили. В първите дни на август Радославов предложи на Германия сътрудничество срещу Сърбия. Берлин трябваше да осигури неутралитета на Румъния, Гърция и Турция. Това едва ли бе възможно. И в Букурещ, и в Атина не проявяваха и най-малко желание да се ангажират с преразглеждане на Букурещкия договор. И в двете страни просъглашенските настроения се засилваха. А и в германската столица още не бяха сигурни каква стойност би имало българското участие. Когато на Вилхелмплац се решиха да приемат предложението, беше вече късно. Радославов и Фердинанд бяха размислили и учтиво отказаха [10]. България се присъедини към редицата очакващи своя шанс малки европейски страни с големи териториални амбиции.

Дипломатите в София отчетоха, че позицията е съвсем логична. България се нуждаеше от мир, за да си отдъхне от двете изтощителни войни, които бе водила. Армията не бе възстановила боеспособността си. Нямаше достатъчно муниции. Големи бяха загубите в низшия и средния команден състав. Икономическото положение въпреки непрестанните уверения в противното не бе розово. Политиката на неутралитет дотолкова се очертаваше като единствено възможна, че българските дипломати в европейските столици, преди още да са получили официални инструкции, декларираха, че България ще запази спокойствие, за да може по-късно „да си възвърне част от изгубеното" [11]. На 29 юли Радославов нареди на легациите да обявят пълния и безусловен български неутралитет в започващата война [12].

Сръбското правителство прие неутралитета с явно облекчение. В Белград имаха сериозни основания да се опасяват от българска реакция. Буржоазният печат в София бе посрещнал връчването на австрийския ултиматум със зле скривано злорадство [13]. Самият Радославов бе изразил „съчувствието" си за тежките условия, които „никоя суверенна държава не може да приеме". Сега не се въздържа да намекне, че България се надявала да получи съответни компенсации срещу приятелството си. В Ниш, където бяха преместени сръбските

63  

правителствени учреждения, Пашич благодари за заетата позиция. На свой ред, още по-мъгляво от Радославов, повтори намека за евентуални следвоенни компенсации [14].

* * *

Реакцията към българската декларация в столиците на страните от Антантата не бе единна. Придържайки се към изискванията на дипломатическия протокол, и трите благодариха за нея. Истинското им отношение към българския неутралитет бе свързано със събития, чийто изход в момента и най-добрият пророк не би могъл да предвиди. Значението на България бе производно от положението по фронтовете. При бърза победа на Съглашението то нямаше нужда от съюзници, и то такива, за чието сътрудничество трябваше да се плаща висока цена. А и тримата министри на външните работи — С. Сазонов, Ед. Грей и Теофил Делкасе (заменил Ст. Пишон през август 1914 г.) — имаха дълъг и горчив опит в балканските разпри и не желаеха да се намесват без необходимост в тях.

В момента позицията на България не бе от особено значение. След Букурещкия договор тя далеч не представляваше онзи фактор на Балканите, с който всички трябва да се съобразяват. Изолирана, във враждебни отношения с всичките си съседи, възможностите й за самостоятелно маневриране бяха ограничени. Но силата й се криеше в слабостта й. Заемаща централно място на полуострова, тя блокираше околните стрели. Преди да направят решителна крачка, те трябваше да се оглеждат към София. С развитието на военните действия и постепенното осъзнаване на неприятния факт, че войната ще бъде продължителна, балканските страни се появиха в стратегическите планове на Антантата като фактор, който можеше евентуално да облекчи или затрудни победата.

В първите месеци на войната и трите държави от Антантата гледаха на Румъния като на държавата, от чието сътрудничество биха извлекли най-много облаги в Европейския югоизток. Населението й, а съответно и армията и бяха по-големи от тези на другите балкански страни. Тя заемаше важна стратегическа позиция във фланга на Австро-Унгария. Участието и в Междусъюзническата война, общността на интересите и със Сърбия и Гърция и иредентистките й стремежи в Трансилвания позволяваха да се предскаже с известна доза увереност, че в Букурещ едва ли биха помислили сериозно да се намесят във войната на страната на Централните сили. Опасения

64  

вдъхваха само монархът и неговите приближени, но в страната имаше доста просъглашенски настроени политици, които можеха успешно да неутрализират влиянието му.

Липсата на единомислие между Париж, Лондон и Петроград личеше от различията при оценката за характера на румънското сътрудничество. Дори един бегъл поглед върху географската карта подхранваше убеждението, че то би могло съществено да облекчи руската армия, но не всички експерти го споделяха.

В Париж придаваха най-висока стойност на румънската намеса. Чак до началото на октомври Румъния бе схващана като ключ за ситуацията, основен камък, върху който бе положено равновесието на Балканите. Посланикът в Букурещ граф Сент Олер упорито се бореше против германската и австрийската пропаганда в страната [15]. В Париж влиятелни журналисти, близки до Ке д'Орсе, пишеха пламенни статии; разискваха мисълта за общността на интересите между двата „латински" народа; гъделичкаха самочувствието на букурещките политици и ги провъзгласяваха за носители на идеите на френската култура ла Балканите; рисуваха сияйни и омайващи перспективи за европейското бъдеще на обединена Румъния [16].

Настроенията в Лондон не бяха много по-различни. При определяне стратегическите насоки на британската външна политика на Балканите в първите месеци на войната Румъния стоеше на преден план. Дипломатите предполагаха, че намесата й ще предизвика лавинообразна реакция, ще принуди България, а евентуално и Турция да спазват неутралитет, а Гърция ще се осмели да помогне по-определено на Сърбия [17].

Френският и английският ентусиазъм не бе споделян напълно в Петроград. Зад грижливо изтъкваните разумни основания на съюзниците прозираше, макар и слабо, стремежът на англо-френската дипломация да се подсигури с наследник на очакваното следвоенно отслабване на австрийското влияние в Средна Европа. Тези мотиви не бяха тайна за Певческий мост. При това в Букурещ недвусмислено даваха да се разбере, че в цената за румънското участие трябва да влезе и Бесарабия — перспектива, явно неприемлива за царизма. А и в Генералния щаб си даваха ясна сметка за неособено високите качества на румънската армия, проличали при „триумфалното й шествие" в Северна България през лятото на 1913 г. Във висшите военни кръгове се опасяваха, че румънската намеса само ще

65  

предопредели удължаването и на без това огромния австро-руски фронт [18].

Най-изгодният вариант би бил искрен румънски неутралитет. Това бе целта, която Сазонов си бе поставил, и той бе готов да плати щедро за нея. На 1 октомври сключи споразумение с Румъния, с което обещаваше цяла Трансилвания срещу неутралитета й [19]. В началото в Лондон и Париж не можеха да повярват на ушите си. После трябваше да преглътнат неудоволствието си. Подсигурили основните си искания, в Букурещ нямаха никакво намерение да се намесват активно, преди да се очертае пълната победа на Антантата.

* * *

Въпреки поражението в Балканската война Турция си остана първостепенен фактор в балканската политика на Съглашението. Тя продължаваше да владее Проливите. Тяхното значение за Русия нарасна неизмеримо много след затварянето на Балтийско море от германската флота. Германското влияние в Цариград бе във възход. Съществуваше съвсем реална опасност от скорошна турска намеса във войната. Това щеше да застраши руските владения в Кавказ и английските в Египет. А и трите страни от Антантата се опасяваха сериозно от психологическия ефект върху многобройните си мюсюлмански поданици. Ето защо по собствена инициатива Великобритания и Русия предложиха на Цариград да гарантират териториалната цялост на Османската империя, в случай че запази неутралитет [20].

Твърде много признаци обаче говореха, че това едва ли ще бъде възможно. Край Златния рог бяха убедени, че при евентуална победа получената гаранция няма да попречи на Антантата, издигайки лозунги за национално самоопределение, да предяви претенции към турска територия. След първоначалните успехи на германците на западния фронт един от

66  

 най-влиятелните турски държавници — Талаат бей обиколи балканските страни, за да проучи възможността  за създаване на блок на антируска основа. Същевременно с прозрачно ориенталско лукавство предложи на Петроград съюзен договор, като премълча за сключения седмица по-рано с Германия. Особен успех нямаше. Най-радушно бе посрещнат единствено в България, където посещението му послужи като катализатор за осъзнаване на необходимостта от поддържане на добри отношения поне с Турция. Двете държави сключиха отбранителен договор, който показваше, че особено остри въпроси между тях няма, и позволяваше и на Цариград, и на София да съсредоточат вниманието си към по-важни проблеми [21].

Правителството на младотурците развихри панислямска пропаганда в съседните страни, умело раздуха раздразнението на турската общественост от конфискуването на два кораба, строени за Турция в английски корабостроителници. Средствата за тях бяха събрани с доброволни пожертвувания [22]. Британският посланик в Цариград Луи Мале вярваше, че ще съумее да се облегне на по-консервативните кръгове и да предотврати окончателното обвързване с Централните сили. В Лондон, Париж и Петроград, където получаваха многобройни сведения за нарастващата турска враждебпост, за съсредоточаването на войски към границите в Кавказ и Египет, се отнасяха сдържано към оптимизма му. Според телеграмите турски агенти разпространявали сред мюсюлманите в Египет, Персия и Афганистан вестта, че германският импепатор прегърнал исляма и щял да се сражава за „правата вяра" [23].

Антантата не разполагаше с излишни войски за отразяване на евентуално турско нападение. Идеалният вариант според Делкасе бе самите балкански страни да поемат защитата на интересите й в Източното Средиземноморие [24].

По-лесно изглеждаше да се спечели сътрудничеството на Гърция. Залог за това бяха напрегнатите гръко-турски, отношения, балансиращи на ръба на въоръжения конфликт. Гръцкият министър-председател Е. Венизелос изказваше шумно

67  

опасенията си от съвместно българо-турско нападение. Първоначално се обърна за помощ към Букурещ, но бяха нужни по-сигурни съюзници [25]. В Антантата симпатиите му бяха насочени към Великобритания и се надяваше да я използва като контратежест в борбата срещу евентуалното следвоенно нарастване на руското влияние в Източното Средиземноморие. Това не бе нищо друго освен продължаване на политиката, около която се колебаеше Атина в десетилетията след Берлинския конгрес, но му заслужи в Лондон репутацията на „единствения здравомислещ балкански политик". Впрочем, изправен пред опасността да бъде нападнат от България, Венизелос не се поколеба да отклони евентуалната българска реакция към съюзника си — Сърбия. Пред българския пълномощен министър в Атина Пасаров заяви, че по негови сведения сърбите били готови за отстъпки — нещо, което далеч не отговаряше на истината.

В средата на август въпреки нерадостните за Антантата известия от фронтовете предложи да предостави на английското командуване шестдесетхилядна армия за превземането на полуостров Галиполи. Срещу това искаше гаранция за териториалната цялост на Гърция [26]. Приемането на подобно условие би вързало ръцете на Антантата при преговорите в София. Предложението бе отхвърлено, но остави и в трите столици впечатлението, че няма да е трудно да се спечели гръцката намеса.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Литературата за произхода и причините на Първата световна война е необгледна. Най-важни изследвания са: Albertini, L. The Origins of the War of 1914 Oxford University Press. V. I—II.Oxford, 1965, Fay, S. The Origins of the World War. V. I—II. London, 1930; Schmitt, B. The Coming of the War 1914 V I-II New York, 1930; Renouvin, P. La crise europeenne et la Premiere guerre mondiale (1914—1918). Paris, 1969; Fischer, F. War of Illusions. German Policies from 1911 to 1914. New York, 1975; Becker, J. 1914, Comment les francais sont entres dans la guerre. Paris, 1977. Макар и вече остарял, но все още полезен е историографският анализ на Виноградов, К. Буржуазная историография Первой мировой войнн. М., 1962.

2. Angell, N. The Great Illusion. London, 1910.

3. Salandra, A. Souvenirs de 1914—1915. La neutralite italienne et l'intervention. Paris, 1932; Documents diplomatiques echanges entre l'Italie et l'Autriche-Hongrie et presentes au parlement italien (seance du 20 mai 1915) par S. Е. М. Sonnino. Paris, 1915.

4. Любин, В. Италия накануне вступления в Первую мировую войну. М., 1982, с. 66—73; Berstein, S. P. Milza. L'Italie contemporaine des nationalistes aux europeens. Paris, 1973, pp. 207—208.

5. L'Intervention roumaine. Extrait des notes d'Alexandre Marghilomann. In: Revue d'histore de la guerre mondiale. T. VI, 1928, pp. 158—161; Campus, Е. L'activite diplomatique de la Roumanie entre les annees 1914 et 1918, Revue roumaine d'histoire. T. VII, 1968, No. 6, p. 1105; Gordon, W. Roumania Yesterday and Today. London, s. a. (1918), pp. 129—134; Torrey, G. Irredentism and Diplomacy, The Central Poweis and Roumania, VIII—IX 1914. Sudost— Forschungen. V. XXV, 1966; Roumania and the Belligerents, 1914—1916, The Journal of Contemporary History, 1966, No. 3, pp. 171—193.

6. Литературата за политическите борби в Гърция в годините на Първата световна война и за личния конфликт между Константин и Венизелос е огромна. Вж.: Abbott, G. The Truth about Greece. London, 1917; Alastos D. Venizelos. Patriot, Statesman, Revolutionary. London, 1942; Bassoris. M.. L'Entente et la Grece. T. I-II. Geneve 1917; Chester S. Life of Venizelos New York, 1921; Gibbons, H. Venizelos. Boston & New York 1923, Fransulis A. La Grece et la crise mondiale. T. 1—II. Paris, 1926; Lemonon, E. Les Allies et les neutres (aout 1915 - decembre 1916). Paris, 19 7; Maccas, L. Constantin I-er, roi des Hellenes. Paris. 1917; Price, Cr. Venizelos and the War London, 1917. 3a конфликта за Егейските острови вж.: Kondis, B. The Problem of the Aegean Islands on the Eve of World War I and Great Britain. — In: Greece and Great Britain During World War I. Thessalomki, 1985.

7. Weber Fr. Eagles on the Crescent. Germany, Austria and the Diplomacy of the Turkish Alliance, 1914-1918. Cornell University Press. Ithaka & London, 1970, pp. 60-68; Trumpener, U. Turkey's Entry into World War I. An Assessment of Responsibilities, The Journal of Modern History. V. XXXIV, 1962,

8. ASHEMA, 7N 1191. La Bulgarie, 1912—1914; Matharel, „La Situation en Bulgarie", 6. IX. 1913.

9. Нов век, XIV, № 1895, 14. VII. 1915; Pundeff, M. Bulgarian Nationalism. — In: Nationalism in Eastern Europe. Seattle, 1969, p. 137.

10. Нотович, Ф. О попытках австро-германской дипломати вовлечь Болгарию в мировую вoйнy в авгусге 1914 г., ННИ 1960, № 1, с. 116; Лалков, М. Балканската политика. . . с. 82—90.

11. BDOW. V. XI, No. 163, 23. VII. 1914, Rodd-Grey.

12. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 21; Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война. Т. I. С., 1920, с. 326; Стенографски дневници на XVII ОНС, I ИС, 82, 3, 18. VII. 1914, с. 2854—2855; Collected Diplomatic Documents Relating to the Outbreak of the European War. London, 1915, No 52, p. 284.

13. България, XVI, № 227, 24. VI. 1914, № 229, 26. VI. 1914, № 243, 13. VII. 1914, № 244 15. VII. 1914; Воля, IV, № 417, 19. VI. 1914, № 422, 25. VI. 1914, № 438, 13. VII. 1914.

14. Дипломатически документи по намесата. .. Т. I, № 292, 6. VIII. 1914, Чапрашиков — Радославов; Документи о спољноj... Т. VII, св. II, № 541, 12. VII.. 1914, Чолак-Антић Србиjе - МИД, № 610, 14. VII. 1914, Чолак-Антић — МИД Србиjе.

15. Compte de Sainte-Aulaire. Confession d'un vieux diplomate. Paris, 1953; Livre noir. T. III, p. I, No. 419, p. 16.

16. Hanotaux, G. Pendant la Grand guere (aout 1914 — decembre 1914). Paris. 1916, pp. 100—104, 138—139.

17. Asquith, H. Letters to Venetia Stanley. Ed. by Michael and Eleanor Brock. Oxford, New York, 1982, No 127. 21. VIII. 1914.

18. Този въпрос е разискван подробно и студията на Емец. В. Противоречия между Россией и союзннками по вопросу о вступленин Румынии в Первой мировой войне, ИЗ, Т. 56, 1956.

19. Може би единствен съветският историк В. Виноградов смята, че споразумението предвиждало румънско военно участие в конфликта. Вж: Виноградов, В. Румыния в годы Первой мировой войнн. М., 1969, с: 67; Вступленне Румынии в Первую мировую войну, ННИ, 1976, № 5; Вступленпе Румынии в Первую мировую войну и разногласия в стане Антанты. — В: Проблемы истории и культуры. М., 1976.

20. МОЭИ, т. VI, ч. I, № 148, 23. VIII. 1914; Л. Пинго подчертаваше, че в този момент Турция била най-важната от балканските страни за Антантата. Същото настроение преобладаваше и в Лондон. Вж: Pingaud, A. Histoire diplomatique de la France pendant la Grande guerre. T. I. Paris, s. a., pp. 81— 82; Smith, C. Great Britain and the 1914—1915 Straits Agreement, with Russia, American Historical Review, 1965, No 8, p. 1017—1018.

21. Влахов. Т. Турско-българските отношения през 1913—1915 г., ИПр., 1955, № 1, с. 29 — 32; Лалков, М. Из дейността на австро-унгарската дипломация на Балканите в началото на Първата световна война. — В: България и европейските страни през XIX — XX в. С., 1975; Балканската политика на Австро-Унгария. . , с. 105 — 110; Трифонов, Ст. Българо-турската конвенция от 24 август (6 септември) 1915, Векове, 1984, № 6.

22. Correspondence respecting Events Leading to the Rupture of Relations with Turkey, 1914, No. 2, 3. VIII. 1914; No 4, 4. VIII. 1914; No. 6, 9. VIII. 1914, Mallet— Grey.

23. Ibid, No. 51, 59, 60, 89, 28. VIII. — 24. IX. 1914, Mallet— Grey; AМAE, Guerre. T. 236. p. 18, 27. VIII. 1914, Bompard— Delcasse; Poincare. R., op. cit. T. V, pp. 87—88.

24. Un livre noir. T. III, p. I, No. 280, 4. VIII. 1914.

25. МОЭИ т. VI, ч. I, № 75, 12. VIII. 1914, Бенкендорф — Сазонов; MS Asquith V 7 fol 161—163, 11. VIII. 1914, Asquith—George V; Leon, G. Greece and the Great Powers, 1914—1917. Thessaloniki, 1974, pp. 18—19; 25—27; Price, Cr. Venizelos and the War, pp. 47—69; Asquith, H. Letters. . . No. 121, 11. VIII. 1914; ЦДИА, ф. 176, ри. 3, a. c. 11, л. 40, 2. VIII. 1914, Пасаров — Радославов.

26. MS Asquith. V. 7, fol. 176—177, 20. VIII. 1914, Asquith—George V: Asquith, H. Letters. . . No. 126, 20. VIII. 1914; Grey, E. Memoires de Edward Grey. Paris, s. a., p. 268.