И. Илчев - България и Антантата

България и Антантата през Първата световна война
И. Илчев

Глава първа
Между две войни. Антантата и България след Междусъюзническата война (август 1913—август 1914 г.)

* * *

След Цариградския мир напрежението на Балканите отслабна. На мястото на трескавите доклади от месеците на Балканските войни дойдоха обстойни анализи. Сега обаче мотивите, нюансите на интересите на дипломатите от Антантата към България бяха по-различни. Тя си оставаше важен елемент

в дългосрочната политическа стратегия и на двете групировки. Макар да бе преминала на заден план в междубалканските отношения, тя по силата на обстоятелствата — победена страна, която вероятно щеше да търси реванш — си оставаше потенциално огнище на напрежение, от което всеки момент можеше да избухне пожар. Трудно можеше да се очаква, че повела война за освобождаване на сънародниците си от турска власт, ще ги остави драговолно под сръбска, гръцка и румънска.

Допълнителен елемент на несигурност внасяше и недоволството на българското население в присъединените към Сърбия и Гърция земи, което от време на време вземаше взривен характер. През есента на 1913 г. в Охридско и Дебърско избухна въстание против сръбското управление [38]. ВМОРО започна да се окопитва от удара и да възстановява мрежата на организацията в новите условия. Нейни представители започнаха да търсят контакти с враговете на Сърбия — преди всичко с Австро-Унгария, но и с Германия. Установени бяха връзки и с някои турски нелегални организации [39]. Можеше да се очаква, че при първия подходящ момент тя ще активизира наново дейността си. А и твърдото убеждение в София, че Съглашението, водено от своите користни интереси и блокова стратегия, не е подкрепило в достатъчна степен справедливите искания на България, правеше позицията му твърде уязвима. Логично бе, че Централните сили с внимателната подкрепа на Фердинанд ще се опитат да се възползват от ситуацията, за да утвърдят влиянието си. Значението на страната се подсилваше и от факта, че по думите на британския заместник-министър на външните работи Никълсън, макар и победена, тя бе запазила господствуващото си положение на Балканите [40]. Или, с други думи, силата на България се криеше в нейната слабост.

Дипломатическите представители на Антантата в София споделяха становището му. Британският — сър Хенри Бакс-Айрънсайд — изтъкваше, че въпреки поражението страната била в по-добро икономическо и финансово положение от съседите си. Това бе мнението и на френските му колеги. А представителят на френските банки в София Ж. Буске публикува в списанието „Ла ревю дьо Пари" голямата статия „Усилията на българите". На фона на широка картина на политическите борби и икономическото развитие на страната след Освобождението

той аргументирате схващането си, че българите са далеч от всякакво намерение да се впущат във военни авантюри, и изразяваше недотам основателните си надежди, че скоро София можела да се превърне в нова Атина на Балканите “макар и без Акропола" [41].

Съглашенските дипломати не вярваха в упорито внушаваните от другите балкански столици слухове за войнствуващия реваншизъм на новите управници. Те виждаха, че народът е уморен от усилията през последните две години и отвратен от грешките на водачите си. Положението на правителството и династията не беше особено стабилно и либералите, дори да имаха желание, не биха могли да поведат политика на реванш. В началото на септември единствен френският военен аташе Матарел не изключваше възможността от нова война и смяташе, че положението било „твърде заплашително". Скоро обаче се убеди, че опасенията му са преувеличени [42].

Такова бе впечатлението, което искаше да наложи в чужбина Радославов. При посещението си в Париж, където трябваше да преговаря по сключването на заем с френски банкери, Генадиев красноречиво убеждаваше събеседниците си в стабилното икономическо положение на България [43]. На страниците на „Л'Еко дьо Бюлгари" подробно се анализираше състоянието на стопанството. Чуждестранните читатели бяха уверявани, че военните действия съвсем не са се отразили катастрофално на икономиката; че правителството е загрижено единствено за добруването на народа и повишаване на благосъстоянието му; че перспективите пред чуждестранните вложители на капитал са повече от великолепни [44].

Стреснати от мащабите на антибългарската кампания, подета от Сърбия, Гърция и Румъния, либералите направиха опит още през ранната есен на 1913 г. да повлияят върху общественото мнение на страните от Антантата — преди всичко върху това на Франция и Русия. От особено значение се оказа появата на доклада на Карнегиевата комисия, която разследваше поведението на воюващите армии на Балканите през 1912— 1913 г. Общите изводи бяха по-скоро благоприятни за поведението на българската войска и администрация и най-малкото

убедително опровергаваха инсинуациите на антибългарската пропагандна кампания. Правителството разпрати екземпляри от внушителния по обем доклад до всички по-известни специалисти по балканските проблеми [45].

През лятото на 1913 г. на МВРИ бе отпуснат извънсметен кредит от един милион лева. Част от него бе използвана за настаняване на бежанците. По някои сведения друга част отиде за подкупване на френския печат. На легациите бе разпратена карта на народностите в Южна Македония, подготвена от професор И. Иванов [46].

Известни, макар и не особено значителни, резултати имаше. Във френската преса се появиха статии, разобличаващи твърденията за българските жестокости; анализираха се проблемите на България, като се наблягаше върху перспективите пред френското икономическо проникване и възможността за разширяване на търговските контакти. Създадено бе и френско-българско дружество, в работата на което участвуваха проф. Л. Леже, Р. Пелтие и др. Членовете му изнасяха лекции и сказки по балканските въпроси в Париж и провинцията [47].

Успехите в Русия бяха доста по-скромни Скована от цензурата, руската преса бе по-слабо податлива към чужди внушения, ненапълно отговарящи на официалния курс. Едно от малкото достижения бе основаването на българо-руско дружество през пролетта на 1914 г. Дейността му обаче бе незначителна

и не съумя да промени преобладаващата враждебна атмосфера [48]. Пълномощният министър в Петербург генерал Радко Димитриев, сам искрен русофил, с особена болка донасяше в София за настървеността, с която руският печат хулеше всичко българско.

В дипломатическите канцеларии на страните от Антантата внимателно следяха развитието на отношенията на България с нейните съседи. Турско-гръцкият конфликт за съдбата на редица острови в Егейско море близо до крайбрежието на Мала Азия все още не бе разрешен. Известно време дипломатите очакваха нова гръко-турска война.

В европейските столици се ширеха слухове, очевидно родени в Белград и Атина, че между България и Турция бил сключен таен договор. Турските войски щели да минат свободно през Западна Тракия. След войната България щяла да получи част от Егейска Македония с Кавала. Радославов отричаше. България не се била отказала от резервите си по Букурещкия договор, по нямала намерение да се вплита в нови конфликти [49].

Изявленията му бяха посрещнати с реверанс, но никой не очакваше той да се противопостави със сила на турско нахлуване, за да защити Гърция. Впрочем опасното и двусмислено положение на София бе ясно за всички. Българите нямаха никакви причини да се сражават с Турция, но ако не й окажеха съпротива, рискуваха да бъдат нападнати в гръб от Сърбия и Румъния, под предлог че са нарушили Букурещкия договор. Чак към пролетта на 1914 г. за всички заинтересовани страни стана окончателно ясно, че либералите не възнамеряват поне открито да се свързват с турската политика и да се намесват в евентуалния гръко-турски конфликт, който бе започнал да затихва.

Много парливи въпроси чакаха своето разрешение. Не бе уредено напълно освобождаването на военнопленниците и особено

на участниците в Македоно-Одринското опълчение и в Охридското въстание. Гръцкото и сръбското правителство ги третираха като разбойници. До пролетта на 1914 г. в Атина и Белград извъртаха и бавеха пускането им на свобода, като се стремяха срещу това да изтръгнат различни отстъпки от България [50]. Всяка проява на недоволство на българите в Македония и Добруджа против установения режим бе представяно пред Европа като резултат от подстрекателствата в София. А опитите на правителството да се застъпи в Петербург поне за сънародниците си във Вардарска Македония пропаднаха. Николай II, който никога не бе хранил нежни чувства към България и особено към нейния цар, сега пригласяше на Сазонов: „Друг изход нямате, освен да се споразумеете пак със сърбите" [51]. Всеки ден десетки и стотици бежанци минаваха българските граници. Никой не можеше да остане безучастен към съдбата на събратята си. На страниците на правителствените органи — вестник „Народни права" и вестник „Воля" — ежедневно бяха изнасяни имената на все нови и нови жертви на сръбската и гръцката администрация. От една страна, това бе косвен упрек срещу политиката на народниците и прогресивно-либералите, но, от друга, беше истински мартиролог на българщината в Македония. Пропадаха всички опити на Радославов да осигури поне минимални права за българите под чужда власт [52]. Сръбският министър-председател Никола Пашич и гръцкият му колега Елефтериос Венизелос отказваха категорично. Бавният напредък в подобряването на междудържавните отношения бе много предпазлив и изпълнен с взаимни подозрения. Не трябваха особени аналитични способности, за да се стигне до извода, който направи О'Рейли, временно заместващ английския пълномощен министър в София: „Българското население в Македония и отношението на сърбите към него ще си останат спорен въпрос за поколения наред" [53].

Не бяха много по-добри и отношенията с Румъния. Въпреки официално изявената и от двете страни готовност да възстановят напълно довоенните връзки и контакти и възобновените веднага след сключването на Букурещкия мир дипломатически отношения, правителството отмина с мълчание предложението

на видния държавник, водач на Консервативно-демократическата партия Таке Йонеску да посети София [54].

Все пак въпреки пречките към пролетта на 1914 г. либералите успяха да възстановят официалните си дипломатически отношения с всички съседи [55].

* *

Една от най-тежките последици от Междусъюзническата война бе дипломатическата изолация на България. Тя остана без покровители и дори без доброжелатели сред великите сили. Френският военен аташе подполковник Матарел предсказваше, че сама не може да се надява да играе и „най-малката политическа роля" [56]. Това бе ясно и за управляващата коалиция. Неизбежно бе, че либералите ще потърсят съюзници. За поражението в съгласие с политическата си програма виняха преди всичко Русия. Едва ли щяха да похлопат наново на вратата в Петербург.

През есента на 1913 г. в страната избухна остра полемика по бъдещата външнополитическа ориентация. Започнали да се съвземат от покрусата на погрома, политическите партии представиха пред обществеността идейните си платформи. Те бяха изградени в две насоки — търсене на виновниците за националната катастрофа и оттук — на бъдещия път за България. Развихри се памфлетна полемика по причините за погрома и пътищата за преодоляване на кризата. Всички убеждаваха избирателите, че те са били единствено прави и само отказът да бъдат следвани съветите им е довел до 16 юни 1913 г. Появиха се и псевдоанализи, които търсеха причините за погрома не в допуснатите грешки, а в иманентните качества на българския народ. Впрочем песимизмът бе естествено явление в подобна ситуация [57].

Насрочването на избори за XXI обикновено народно събрание развихри политическите страсти. Либералната коалиция не призовавате открито към съюз с Австро-Унгария и Германия, но достатъчно ясно давате да се разбере накъде клонят симпатиите й. Острието на правителствената пропаганда бе насочено по-скоро срещу Сърбия и Гърция, за да рикошира оттук към Антантата като техен покровител. За кратко време националистическите идеи намериха по-благодатна почва от когато и да е било друг път сред част от интелигенцията, търсеща отдушник на чувствата след катастрофата. Кирил Христов например призоваваше към засилване на националистическото възпитание на българите. За чест на българската интелигенция подобни прояви си останаха изолирано явление.

Фердинанд, подкрепян от правителството, се опитваше да отхвърли от себе си отговорността за 16 юни. В Народното събрание депутатите от опозицията нееднократно протестираха против улесненията, давани на теософа Софрони Ников да обикаля из провинциалните гарнизони и да проповядва промонархическите си възгледи [58].

Дори и да искаха, Фердинанд и Радославов трудно можеха да проявяват прекомерен ентусиазъм. Централните сили не бяха особено въодушевени от перспективата.да спечелят България като съюзник. Преди всичко в Берлин, но и във Виена изпитваха сериозни съмнения за реалната й стойност и за евентуалните облаги от съюз с нея, които би им противопоставил останалите балкански държави [59].

След подробен анализ на проблемите на външната политика френският военен аташе бе стигнал до извода, че единствен възможен съюзник в близко бъдеще е Турция. Дипломатите на Антантата внимателно следяха първите предпазливи стъпки на либералите към Цариград и Централните сили [60].

Настроението към Съглашението в София бе по-скоро резервирано. Все пак Радославов и Фердинанд държаха да покажат, че не всички пътища са прекъснати. В столиците на държавите от Антантата бяха акредитирани застъпници на просъглашенската ориентация: в Париж — Димитър Станчов, в Петербург — генерал Радко Димитриев, и в Лондон — Михаил Маджаров. Последните двама бяха ценни не толкова с опитността

си в международните отношения, колкото с тежестта си във вътрешнополитическия живот и репутацията си на русофили [61].

Опозицията се колебаеше в предпочитанията си. Първоначално настроенията срещу Русия бяха дотолкова силни, че дори и народняците препоръчваха възможността за ново сближаване с нея едва след много уговорки. Подобно на либералите и просъглашенските партии водеха непряка пропаганда. Острието на критиката им беше насочено към поведението на Германия и Австро-Унгария през Балканските войни и преговорите за Букурещкия договор [62]. С постепенното разгръщане на предизборната борба тонът на пропагандата стана по-остър, езикът — по-откровен. Демократите апелираха за „отстъпки и жертви, колкото и скъпи да бъдат те", за да бъде възстановен Балканският съюз. Скоро открито започнаха да призовават към ново сближаване с Антантата [63].

Парадоксът на предизборната борба беше, че по тактически съображения цялата опозиционна буржоазна преса изтъкваше на преден план Великобритания. С нея България трябвало да се обвърже най-тясно при определяне насоката на политиката си [64]. Това не бе повече от наложен от необходимостта тактически ход, диктуван от относителното нарастване на антируските настроения. Донякъде роля играеше и един психологически комплекс, добре известен от изследванията по теорията на международните отношения — склонността да се търсят аналогии в конкретната историческа ситуация. Като резултат всеки нов конфликт се разглежда като проекция на случилото се в миналото [65]. През 1886—1887 г., когато съединението на Княжество България с Източна Румелия бе предизвикало гнева на руския император, Великобритания бе страната, оказала най-действена помощ на България. Положението след Междусъюзническата война според българските политици не бе много по-различно.

Следователно наново можеше да се търси, английска подкрепа.

Никой не мислеше да препоръчва сближение с Франция. Съвременниците са единодушни, че чувствата играели голяма роля в тогавашната политика. Поведението на френския печат през лятото на 1913 г. и действията на Ке д'Орсе при преговорите в Букурещ задълго блокираха всяка реална възможност за искрени симпатии. Матарел заявяваше в доклад до Министерството на войната: „Българското обществено мнение е изцяло настроено против нас и не може да ни прости статиите, публикувани в нашите вестници" [66]. Резултатите от изборите за Народно събрание разочароваха либералите. Ясно бе, че привържениците на просъглашенска ориентация в страната си остават много. Управляващата коалиция въпреки подкрепата на двореца, въпреки благоприятните възможности за предизборна агитация, въпреки че разполагаше с местната администрация и с така наречената „зестра на властта", не съумя да спечели изразителна победа [67].

Дейността на свиканото Народно събрание се изчерпа с правителствена декларация, в която отново се наблегна на стремежа към мир във всички кръгове на българското общество. После събранието бе разпуснато [68]. Започна трескава подготовка за избирането на ново.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

38. Гоцев Д. Националноосвободителната борба в Македония, 1912— 1915. С., 1981, с. 78—95, 113—131.

39. Гоцев Д. Цит съч.; Гоцев, Д., Ив. Александров. Към въпроса за същността на водените от България войни през 1885—1918 г. и отношението към тях на българското население в Македония и Одринска Тракия, БиСб, 1981, № 1.

40. Rothwell V. British War Aims and Peace Diplomacy. London, 1971, p. 220.

41. Арх. кол. ИИ, № 4, оп. 126, а. е. 40, л. 142, 27. Х. 1913, O'Reilly-Grey; PRO FO 371. V. 1582, No. 48653, 30. IX. 1913. Smith-Grey; ASHEMA 7N 1191, Bulgarie, 1912—1914, 6. IX. 1913, Matharel „La situation en Bulgaria". 3. X. 1913, „La situation. .."; Bousquet, G. L'Effort bulgare. In: La revue de Paris, XXI, 1914. T. I, 1 et 15. II. 1914, pp. 642—672, 867—894.

42. PRO: FO 371. V. 1582, No. 48653, 30. IX. 1913. Smith-Grey; ASHEMA, 7N 1191, 6. IX. 1913, „La situation..."; Ibid., 20. X. 1913.

43. Paleologue, M., op. cit., pp. 221—222.

44. L'Echo de'Bulgarie.II, No. 58—51, 10—13. IX. 1913; No. 66, 19. IX. 1913; No. 68, 21. IX. 1913.

45. За съжаление в нашата историография и досега няма изследване върху дейността на Карнегиевата комисия. Твърде малко и пръснати из български и чужди архиви са и материалите за работата й. Вж: ЦДИА, ф. 176,. оп. 2, а. е. 1418, л. 66, 9. VI. 1914, Радославов — Станчов; л. 75, 12. VI. 1914, Станчов — Радославов; Милюков, П. Воепоминания (1859—1917). Т. II, с. 130—140. Ню Йорк, 1955; The Times Record Office, The Steed Papers, 1. I. 1914, Bourchier—Steed; The Bourchier Papers, 11. IX1. 1913, „The Macedonian Commission of Enquiry"; Enquete dans les Balkans. Rapport presente aux directeurs de la Dotation par les membres de la Commission d'enquete. Paris, 1914. Интересни данни за опита на гръцката легация в САЩ да спре публикуването на материалите, събрани от комисията, се съдържат в архива на Карнегиевата фондация в Ню Йорк. Вж.Carnegie Endowment for International Peace Archive. Butler Library. Columbia University, New York.

46. ЦДИА, ф. 140, оп. 1, a. e. 48, л 238—246; Пак там, ф. 382, оп. 2, a. a. 570, л. 168, 30. XI. 1913, Станчов - Генадиев; а. е. 564, л. 261, 9 IX. 1913.

47. БИА, ф. 273, оп. 2, а. е. 1400, л. 1—2, 14 Х. 1913, Маджаров — Теодоров; ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2290, 23. Х. 1913, Генадиев — Радославов; а. е. 1533, л. 1—3, 11. II. 1914, Провадалиев — Радославов; ф. 382, оп. 2, а. е. 534, л. 51—53, 14. XI. 1913, Стоилов — Радославов; а. е. 612, л. 2—4, 12. II. 1914; Станчов — Радославов; L'Echo de Bulgarie, I, No1. 63, 15. IX. 1913; Pelletier, R. La verite sur la Bulgarie. Paris, 1913; Vrabiesco, G. Differend romano-bulgare de 1913. Paris, 1914; Tony-Reuillon. La verite sur les atrocites bulgares. Paris, 1913. Появи се и книга на един френски лекар за работата му в българските болници по време на Балканските воини и за отношението на българските лекари и войници към военнопленниците. Dr. Rebreyand. Les francais aux armees de Bulgarie. Tours, 1914.

48. АБАН, ф. 112 к, а. е. 332, л. 1—6, 22. IV. 1914; ЦДИА, ф. 120. оп. 1, а. е. 310 л. 1 — 2; ф 1546, оп. I, а. е. 438, л. 1—2; ф. 249. оп. 1, а. е. 162, л. 1, 9. I. 1014; ф. 176, оп. 3, а. е. 106, л. 2—3, 19. III. 1914, Димитров—Радославов; а. е. 98, л. 15, 10. IX. 1914; ф. 327, оп. 1, а. е. 282, л. 16. 25. IX. 1914, Димитриев — С. Радев.

49. L'Echo de Bulgarie, I, Хо. 71. 25. IX. 1913; Ст. дн. на XVI ОНС, I ИС, VI 3, с. 34—36, 30. XII. 1913; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 9, д. 12, 15. I. 1914; л. 14, 17. I. 1914, Димитриев — Радославов; оп. 2, а. е. 1418, л. 7, 29. 1. 1914, Станчов — Радославов; Документи о спољноj политици краљевине Cpбиje. Т. VII. Свеска I (1) 14 jaнуар — 30 април (13 маj 1914). Редактори: Вл. Деднjер. Ж. Анић Ьеоград, 1980, № 54, 12. I. 1914. Mилоjевић — МИД Cpбиjе: BDOW. V, p. I, No. 317, 9. XII. 1913, No. 329, 24. I. 1914, Mallet-Grey; Отти, Ф. Джеймс Баучер, кореспондент на „Таймс" на Балканите —1920). В: Проблеми на българската историография. С., 1973, с. 480.

50. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 36, л. 10, 12. II. 1914; л. 15, 17. III. 1914; л. 16. 19. III. 1914, Радев — Радославов; Документи о cпољноj... № 224, 225, 257, 260,328, 516, 578.

51. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2286, л. 1—2, 20. Х. 1913; ф. 176, оп. 2, а. е. 1446, л. 15, 27. XII. 1913; а. е. 1401, л. 22—25, 16. Х. 1913, Димитриев.

52. Документи о спољноj... № 80 и № 81, 17. I. 1914, Милоjевић - МИД Србиjе.

53. BDOW. V. V, p. I, No. 325, 13. I. 1914; O'Reilly-Grey; PRO: FO 371. V. 1582, No. 44218, 24. IX. 1913, O'Reilly-Grey.

54. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2283, л. 4, 22. Х. 1913, Радев— Радославов.

55. Дипломатически документи по намесата на България. . . т. 1.

56. DDF. Т. VIII, No. 325, 15. Х. 1913, Darol—Pichon: Potts, J. The Loss of Bulgaria. — In: Russian Diplomacy and Eastern Europe. New York, 1953, p. 196.

57. Препорец, XVI, № 1, 16. IX. 1913; № 24, 13. X. 1913, № 42, 5. XI 1913; № 54, 19. XI. 1913; Мир, XIX, № 4028, 13. Х. 1913; № 4034, 19. Х. 1913; № 4075, 1. XI. 1913; Баджов, П. Грешката на д-р Данев. Оттеглянето му от министерството. С., 1913; Българските „патриоти" през Освободителната война. С., 1913; Велчев, В. Цялата истина по погрома и новите опасности за България. С., 1913; Георгиев, Н. Новите опасности за България. Как трябва да схващаме настоящия политически момент. С., 1913; Джидров, П. Кой работи за народа (Социалистите и другите партии през време на войната). С., 1913; Пастухов, К. Кой е искал война? Враца, 1913; Черноризец. Л. Позив на македонеца. С., 1913; Велички, Н. Провидението в историята и народната катастрофа. С., 1913; Мошков. В. България, нейните приятели и неприятели от гледище на закона за израждането. С., 1913; Петров, д-р З. Славянското семейство на всемирните подлеци. Българската разновидност. С., 1914.

58. Xpистов, К. Бурни години, 1913—1916. С., б. г.; Ников, С. Балканската война. С., 1913; Виновен ли е Царът за погрома? С., 1913; Глас към Русия. С., 1913; Историческото значение на погрома. С., 1913; Трябва ли да се боим за бъдещето. С., 1914. Протестите против пропагандата на С. Ников вж. и Стенографски дневници XVII OHC, I ИС. XI 3, с. 268—271, 16. IV. 1914.

59. Лалков, М. Балканската политика. . . с. 61—65.

60. ASHEMA 7N 1191, Bulgaria 1912—1914 Matharel „La situation...", 5. IX. 1913; PRO; FO 371. V. 1582, No. 50360, 2. XI and 6. XI: 1913, Russell-Grey.

61. Holden A. Bulgaria's Entry into the First World War. A Diplomatic Study, 1913—1915. Ph. D. Thesis. Urbana, Illinois, 1976.

62. През тези месеци под редакцията на Дим. Мишев започна издаването на сериозното списание „Свободно мнение", което обедини голяма част от просъглашенски и русофилски настроена буржоазна интелигенция. Вж. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. XIX. С., 1957, № 534 и 535, 9 и 16. Х. 1913, Вазов—Шишманов; Данаилов, Г. Германия и балканският въпрос, балканският въпрос и Германия, Свободно мнение, 1, № 1, 1. IX. 1913; Политиката. Препорец, XVI, № 4, 20. IX. 1913; Политиката на Германия спрямо България. Препорец, № 24, 13. Х. 1913; Шопов, Ат. България и Русия, Мир. XIX, № 4028, 13. Х. 1913.

63. Близки задачи. Препорец, XVI, № 1, 16. IX. 1913; Препорец, N. 54, 19. XI. 1913; № 55, 20. XI. 1913; № 59, 24. XI. 1913.

64. Политиката, Препорец, XVI, № 4, 20. IX. 1913; Грънчаров, Д. Накъде вървим?, Препорец, № 77, 15. XII. 1913.

65. Lockhart, Ch. Bargaining in International Conflicts. Columbia University Press. New York, 1979, p. 52; Jervis, R. Perception and Misperception in International Relations. Princeton University Press, 1976, pp. 217—287.

66. Начов, Н. Френската балканска политика, Препорец, XVI, № 33—35, 24. Х — 26. Х. 1913; Жеков, Н., цит. съч., с. 87; ASHEMA, 7N 1191, La Bulgaria, 1912—1914; Matharel „La situation. . ." 5. X. 1913.

67. В избраното Народно събрание либералите разполагаха с 88 депутатски места, а опозицията с 95.

68. Стенографски дневници на XVI ОНС, I ИС, V 3, 30. XII. 1913; VII 3, 31. XII. 1913. За политическите борба в XVI ОНС виж статията на Велева, М. Нарастване силите на демокрацията... с. 328—335.