И. Илчев - България и Антантата..

България и Антантата през Първата световна война
И. Илчев

Глава първа
Между две войни. Антантата и България след Междусъюзническата война (август 1913—август 1914 г.)

Навред в Европа си отдъхнаха при края на военните действия на Балканите. Искрено бе и облекчението в столиците на държавите от Антантата [1]. Ръководителите й се опасяваха, че все още не са готови за общоевропейски конфликт от голям мащаб. И руската, и френската, и английската програма за модернизация на въоръжените сили трябваше да бъдат изпълнени едва към 1917—1918 г. Затова по време на Балканските войни нееднократно бяха отстъпвали пред Централните сили. Отстъпките ускориха разпадането на Балканския съюз, но отложиха очертаващата се на моменти сериозна международна криза, която можеше да прерасне и в европейска воина. Генералните щабове получиха отсрочка. Модернизирането и превъоръжаването на армиите, съгласуването на стратегическите и тактическите планове можеха да продължат с пълна пара [2].

Никой на континента с изключение може би на съседите на България не изпитваше и най-малкото съмнение, че Букурещкият мир, подписан през лятото на 1913 г., е мир несправедлив, мир, основан на потъпкването на националните права на българите, мир, който е по-скоро прелюдия към нова война, отколкото справедливо разрешение на националните проблеми на полуострова [3]. Не бе окончателно изяснен и въпросът за османското

наследство. Не настъпиха никакви промени и в териториално-правния статут на Проливите. Заедно с голяма част от Източна Тракия те си останаха турски. Впрочем в момента това отговаряше на интересите и на двата военнополитически блока.

От края на август 1913 г. България мина на втори план в стратегическите концепции на ръководителите на Антантата за разположението на силите в Югоизточна Европа. Това бе проличало ясно още при преговорите в Букурещ [4]. Политическите реалности след мира наложиха оформянето на нова групировка балкански държави. В нея влязоха Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора. Външнополитическите им симпатии и задължения невинаги съвпадаха. Обединяваше ги опасението от евентуалния български реванш.

Положението на Османската империя бе сложно и двусмислено. В Цариград също имаха немалко причини за враждебно отношение към България. Тук, както и в София обаче, бяха загубили толкова много, че с основание можеше да се предполага, че турските управници ще опитат поне привидно да преглътнат недоволството си и ще потърсят сближение с българските, основано върху стария принцип — „врагът на моя враг е мой приятел" [5].

След катастрофалния провал в Междусъюзническата война авторитетът на Съглашението в София бе сериозно разколебан. Особено пострада престижът на Франция. Българската общественост бе добре осведомена за оказаната на Гърция подкрепа по въпроса за Кавала [6]. А и френският печат невъздържано хулеше България и българите. Най-остро се нахвърляше върху Фердинанд. Той бе представян като послушно оръдие на политиката на Централните сили в района. В Париж охотно подхващаха начесто пусканите от Атина, Белград и Букурещ слухове за нестабилното положение на правителството, за антидинастически бунтове, за предстоящата абдикация на Фердинанд [7].

Още при първите раздори между съюзниците френската

буржоазия открито бе подкрепила противниците на България. Според сръбския историк Л. Алексич-Пейкович през юни 1913 г. целият френски печат вече застанал зад сръбските претенции в Македония. Почти единодушно бе становището, че България е длъжна да направи отстъпки като компенсация за неуспеха на Сърбия да получи излаз на Адриатика. Така например в авторитетното списание „Ла ревю дьо Пари" през цялата Балканска война не се появи нито една статия за България, докато материали за положението на турско-гръцкия и турско-сръбския фронт не липсваха. Изключение бяха обективните анализи, в които се подхождаше не само от стратегическите и икономическите интереси на Франция, но и от интересите на самото население в Европейска Турция [8]. Разпространяваните от сръбските и гръцките пропагандни служби и агенции вести за „жестокостите" на българските войски намираха най-благоприятен отзвук именно в Париж. При това във френското Министерство на външните работи, където редовно получаваха докладите на католическите мисионери в Македония, бе добре известно нетолерантното отношение на гръцките власти към българите и изстъпленията им при превземането на Кукуш [9].

Във висшето френско общество не бяха угаснали традициите на старата дипломация. Народите се асоциираха с личностите на техните владетели. Затова в парижките салони аплодираха победите на гърците, на „мъжествения" и „благороден” крал Константин и негодуваха срещу българите, чието „коварство" щяло да постави Европа на ръба на всеобщата война, и срещу „все още недостатъчното наказание за неблагородния Фердинанд" [10].

Събудиха се и никога незаглъхвалите напълно протурски симпатии. Известният писател Пиер Лоти — стар почитател на романтиката на Изтока, на ориенталската нега и отраженията на тънките цариградски минарета в заспалите води на Златния рог, поде страстна антибългарска кампания [11]. Турските политици бързо и умело се възползваха от обстановката. Манипулирайки с подкупи в журналистическите среди, те създадоха

подходяща психологическа нагласа за сключването на тъй необходимия им заем [12].

Дори социалистическият печат се присъедини към всеобщото осъждане на България. Във вестник „Юманите" спокойно разсъждаваха, че от гледна точка на френските интереси кризата е завършила благополучно [13]. Схващанията на социалистите, макар и продиктувани от недоверието им към целите на руския царизъм на Балканите, плътно се доближаваха до империалистическите стремежи на френската буржоазия.

Един от малкото, които в това трудно време издигнаха глас в защита на българите, бе известният славист професор Луи Леже. В знак на протест против нападението на Румъния срещу България той върна на Карол I „Големия орден на короната", връчен му години преди това за заслуги към Румъния [14].

Не бяха много по-различни и настроенията в Русия. Руските правителствени и буржоазни обществени кръгове бяха недоволни от разтурянето на създадения по тяхно внушение и под тяхно ръководство Балкански съюз. За това обвиняваха преди всичко българите и Фердинанд [15].

След разпадането на съюза южният фланг на Антантата против Австро-Унгария бе сериозно отслабен. Славянофилската и неославистка буржоазия разглеждаше националните взаимоотношения и противоречия на Балканите през призмата на своите глобални интереси и трудно можеше да разбере и прояви съчувствие към стремежите на България да присъедини цяла Македония. В края на краищата Македония щеше да принадлежи на славянска държава, имаше ли значение коя щеше да бъде тя [16]? В спора с Белград се налагаше София да отстъпи. Това бе

продиктувано и от ясното разбиране за по-голямата относителна тежест на Сърбия като съюзник срещу Централните сили. А и някои непредпазливи действия на българската дипломация, на Фердинанд и на националистическите кръгове по време на Балканската война предизвикваха съмненията и недоверието на руското правителство и буржоазна общественост към истинските намерения на България по отношение на Проливите [17]. Русия спокойно можеше да мине без съперник в област, към която тя самата се домогваше.

Настроенията внимателно бяха подхранвани от изпратени от Белград пропагандисти. Организираните от тях конференции, щедро пръсканите сред руските общественици и интелектуалци, ордени и медали бяха създали такава атмосфера в Петербург и Москва, че пристигналите през август 1913 г. за опровергаване на антибългарските клевети В. Велчев и П. Ю. Тодоров на практика не можаха въобще да проникнат на страниците на руския печат.

От друга страна, справедливостта изисква да се отбележи, че дори и в тези месеци на страниците на руския печат наред с обидните и пренебрежителни не само за Фердинанд, но и за българския народ статии и карикатури не липсваха и трезви гласове, които поддържаха, че предаването на българите в Македония на Сърбия е било грешка [18].

Единствено престижът на Великобритания в София не пострада особено поради подкрепата на българските национални искания от английското обществено мнение, макар и не от дипломацията. Балканският комитет в Лондон бе посветил десет години, за да убеждава, че господството на Османската империя в Европа е обречено и че ако се ръководим от историческите права и народностните симпатии, по-голямата част от Македония трябва да принадлежи на България [19].

До началото на Междусъюзническата война печатът като цяло защитаваше българските претенции в Македония. Макар някои да смятаха, че лишена от излаз на Адриатика поради намесата на Австро-Унгария, Сърбия би трябвало да получи известни компенсации за сметка на България, всички окачествяваха като прекомерно сръбското искане за граница по река Вардар. Частичното възприемане на сръбските тези беше продиктувано от стратегически съображения, а не от съмнения в националната характеристика на населението в земите на запад от Вардар. Единствен историкът Р. Ситън-Уотсън, който по-късно като влиятелен експерт щеше да играе важна роля в разглежданите събития, защитаваше позициите на Белград. През април 1913 г. бе посетил частта от Македония, окупирана or сръбски войски. Посрещан навсякъде много радушно, той започна да променя възгледите си по македонския въпрос и според собствените му думи да чувствува „нарастващо съчувствие към сръбската гледна точка [20].

Втората балканска война постави на изпитание дотогавашната благожелателност към България. Британският Червен кръст взе решение да подпомага само Сърбия и Гърция като страни, пострадали от агресията. То нямаше задължителна сила и в България останаха редица благотворителни мисии [21]. В някои вестници зачестиха статии, внушени от съответните пропагандни агенции, за мнимите „български зверства" в Източна Тракия и Македония [22].

Все пак английският печат може би единствен в Европа не

се повлия особено от усилената сръбска, гръцка и румънска антибългарска пропагандна кампания и не се включи във всеобщото осъждане на поведението на българските войски през Междусъюзническата война.

Заетата от правителствата и от буржоазната общественост на страните от Антантата позиция към събитията на Балканите през лятото и ранната есен на 1913 г. оказа значително влияние върху по-сетнешната ориентация на българската външна политика. Някои български държавници бяха хранили илюзии за моралните основи на поведението на великите сили. От средата на XIX в. бе станало модно да се жонглира с фразата, че „новото време е време на националностите". През лятото на 1913 г. Антантата показа ясно, че единственото, което всъщност я ръководи, са геополитическите съображения и стремежът за извоюване на стратегически преимущества, и то не само по отношение на евентуалния неприятел, а и по отношение на съюзника. Цинизмът и опортюнизмът на великите държави при преследването на целите им повлия и на реакцията на българските политици към кризата, която щеше да се разрази само година по-късно. Отсега нататък спечелването на реални гаранции щеше да стане условие sine qua non [„Условие, без което не може" (лат.)] на българската политика.

* * *

Междусъюзническата война доведе на власт в България коалиция на три либерални партии — Либералната, Народно-либералната и Младолибералната. Начело на правителството застана д-р Васил Радославов [23].

Успехът на либералите бе показател не толкова за тяхната сила и обществено влияние, колкото за провала на курса на Народната и Прогресивнолибералната партия. Радославов зае министър-председателското кресло в името на открито обявено преориентираме на външната политика към Централните сили [24]. То не донесе някакви непосредствени изгоди на България при преговорите в Букурещ, но настъпилата като резултат от националния погром политическа апатия и резигнация позволиха на либералите в течение на месец-два сравнително спокойно и необезпокоявано да прокарват новата външнополитическа насока.

„Шефът" на Либералната партия д-р В. Радославов не беше

нова фигура в българската политика. Той беше получил много добро за времето си образование. Още в първите години след Освобождението бе заемал важни държавни постове — член на регентството на Стефан Стамболов и министър-председател на България. Главното, с което беше известен обаче, бе неумерената му жажда за власт, която надделяваше над всички други съображения. На два пъти бе изтърпял униженията на Фердинанд, като бе отстъпвал другиму министър-председателския пост, когато неговата партия поемаше властта. В очите на монарха това бе доказателство за надеждност. За разлика от повечето главни действуващи лица през тези месеци той водеше дневник, който позволява да се хвърли нецензуриран поглед върху вътрешния му мир. И в него той си оставаше верен поданик на царя. Само нарядко си позволяваше да отправи укор или от сърцето му да се изтръгне вопъл срещу незачитането, което Фердинанд проявяваше към него. Твърде дълго Радославов бе играл ролята на воден, за да може да бъде водещ. Навикнал да се съобразява твърде много с желанията на Фердинанд, той не можеше, а може би и не се стараеше да създаде впечатление за своя последователна политическа линия. При това до този момент някакъв съществен опит в областта на международните отношения не бе натрупал. В годините на Първата световна война често бе неуверен и нерешителен, избягваше да взима страна и не вдъхваше доверие у никого от дипломатите на Антантата.

Министърът на външните работи д-р Н. Генадиев — най-авторитетният може би водач на Народнолибералната партия — бе и една от най-интересните фигури в политическия живот на България. Единодушно смятан за много интелигентен, но лукав и безпринципен в амбициите си, мнението му никога не бе окончателно и на него трудно можеше да се разчита. Впрочем твърде скоро по настояване на опозицията, а и поради разногласията си с министър-председателя той трябваше да подаде оставка. Радославов зае неговия пост, но Генадиев продължаваше да упражнява значително влияние при определяне на общите насоки на политиката.

За всички наблюдатели — и вътре в страната, и вън от нея. истинският господар си оставаше Фердинанд. Години след войната един от най-известните френски специалисти по история на международните отношения Пиер Ренувен щеше да го нарече „краля господар". Действията и постъпките му бяха следени най-внимателно от всички дипломати, изразите му бяха тълкувани и претълкувани, а вниманието, което му обръщаха, говореше ясно, че не питаят илюзии за възможността демократичната българска система да излезе победител в евентуален двубой с него.

В програмната си декларация либералите бяха обявили, че те задълбочават отношенията си с Австро-Унгария и Германия. Не забравяха обаче и Антантата. Ни най-малко не желаеха да горят мостовете си към нея. За една слаба страна щеше да бъде излишен лукс съзнателно да разваля отношенията си с който и да е от могъщите военнополитически блокове. В началото обърнаха поглед към най-слабо заинтересованата в балканските проблеми държава — Великобритания. Дейността на Балканския комитет, официалната позиция по време на реформената акция в Македония през 1903—1908 г. и на Балканската война, а и разбирането за същността на британските стратегически интереси на Балканите бяха наложили в София вярата, която невинаги се основаваше на реалността, че в Лондон се отнасят по-скоро съчувствено към българските искания.

В Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ) не хранеха илюзии, че Форин офис би се ангажирал сериозно във вътрешните спорове на Балканите, нито пък че ще подкрепи България срещу нейните съседки или Русия. Радославов и Генадиев по-скоро хранеха надежда да използват английския престиж пред Сърбия, Гърция и Румъния, за да осигурят по-добро третиране на българите, останали под чужда власт. В подкрепа на исканията си можеха да посочат толерантното отношение на българската администрация в Родопите и Беломорието към националните малцинства — факт, признаван от всички западни наблюдатели [25]. Издаваният на френски език и предназначен за разпространяване в чужбина печатен орган на МВРИ „Л'еко дьо Бюлгари" нееднократно се изказваше благоприятно за позицията, заета от Форин офис по въпроса за малцинствата [26]. Надеждите бяха доста умерени. Както бяха показали и неотдавнашните събития на Балканите, в политиката симпатиите имаха само теоретическо значение.

Първите контакти между български и съглашенски дипломати след подписването на Букурещкия мир бяха установени по повод настъплението на турските войски отвъд линията Енос — Мидия и реокупацията на Източна и част от Западна Тракия. Още щом разбра за започналото нахлуване, правителството протестира пред великите сили, които бяха гаранти на Лондонския договор от 1913 г. [27]

Никаква облага не можа да бъде спечелена. Французите категорично отказаха да се намесват в българо-турските взаимоотношения. Нещо повече, в Париж разрешиха на голямата тютюнопроизводителна компания „Режи дьо табак" да отпусне заем на младотурците [28]. Това им позволи да финансират акцията си срещу България. С подчертаната си благосклонност към Цариград френската буржоазия даваше заявка за по-нататъшното утвърждаване на влиянието си в империята.

Английският министър на външните работи сър Едуард Грей изказваше платонично съчувствие към българските апели, но не намираше нито за възможно, нито за нужно да се ангажира пряко с разрешаването на спора и допълнително да влошава отношенията си с Турция. И без това в Цариград вярваха, че по време на Балканската война Великобритания била изцяло на българска страна, докато Русия, която чувствувала застрашени собствените си интерес в областта на Проливите, обективно е защитавала каузата на Османската империя [29].

Това убеждение не почиваше върху реални факти. Още в началото на турската реокупация на Тракия руският министър на външните работи Сергей Сазонов предложи на съюзниците си идеята да апелират съвместно към Турция да уважава международно признатите граници. Френският му колега Стефан Пишон бе категорично против. Той издигна тезата, че след като Лондонският мир бил официално признат от всички велики държави, то и само заедно те можели да правят постъпки пред турците. Охотата, с която Форин офис подхвана идеите му, бе показателна [30].

Това, разбира се, бе само учтив, и то недотам учтив отказ. Ясно бе, че Германия и Австро-Унгария нямат никакво намерение да влошават отношенията си с Турция. Перспективата да привлекат България в своя лагер бе все още далечна, а като се има предвид поражението й в Междусъюзническата война, и не особено примамлива. При това приемането на предложението вероятно щеше да засили руското влияние в София.

Сазонов тогава предложи да се проведе военноморска демонстрация пред Портата или от флотите на всички велики сили, или от тези на Антантата, или в краен случай само от руската флота [31].

Перспективата за самостоятелна акция на Русия разтревожи сериозно съюзниците й. Евентуалният неуспех рискуваше да влоши непредсказуемо отношенията с Турция и Централните сили, а успехът й, колкото и невероятен да изглеждаше — да повиши кредита на Русия в София. Затова и французи, и англичани бяха единодушни — налагало се да се приеме установеният на Балканите ред. Нещо повече, в Ке д'Орсе отказаха дори да се вслушат в молбата на руския министър на външните работи и да упражнят финансов натиск върху Турция. Според Пишон френският капитал бил относително самостоятелен във финансовите си операции и правителството не можело да се меси в тях [32].

Докато французите бяха непреклонни, в позицията на англичаните — поне външно — можеха да се забележат известни колебания. Грей нямаше причини да ухажва младотурците, които му бяха създавали проблеми от момента, когато бе поел поста си. Британското влияние в Цариград бе в надир. А и в парламента имаше една, макар и немногобройна, но активна група депутати, някои от тях близки до Балканския комитет, които смятаха, че мястото на Османската империя не е в Европа. Винаги склонен към маневриране, той подкани Високата порта към отстъпки. Думите му бяха извънредно предпазливи. Пред Камарата на общините намекна, че „би било катастрофална грешка, ако в такъв момент Турция не последва съвета на силите" [33]. Неангажиращият го с нищо апел едва ли можете да стресне младотурския триумвират, твърдо решен да си възвърне поне част от изгубеното. В хумористичното списание „Пънч" иронизираха безпомощното положение на министъра. На карикатура флегматичен турчин с лула, седнал на стената на Одринската крепост, разсеяно съзерцаваше гневно размахващия ръце Грей. Текстът бе: „Ела ме изгони!"

Твърде колебливо и двусмислено за турското нахлуване се изказа и министър-председателят Хърбърт Аскуит. В реч в Бирмингам той ту подаваше ръка на младотурците, ту ги заплашваше с действията на Европа. Заплахите имаха по-скоро характер на предупреждение. В Цариград не биваше да задълбочават прекалено връзките си с Централните сили, тъй като тогава Османската империя трябвало да бъде готова „за

поставяне на преден план на въпроси, които не са в неин интерес да се разискват" [34].

Но и този плах упрек срещна енергичния отпор на Париж. На заседание на френското правителство бе решено да се отхвърли дори самата мисъл за морска демонстрация на Антантата или единствено на Русия поради опасността от нарушаване на „европейския концерт" [35]. Това, че концертът вече близо година откак не съществуваше, нямаше значение.

А и в Камарата на общините отново се дочуха първо по боязливо, а после и по-високо гласове на авторитетни политически дейци, сред които и на лидера на консерваторите А. Бонар-Лоу, че британските интереси изисквали да се подобрят отношенията с Цариград и затова Великобритания не трябвало да принуждава Турция да отстъпва Одрин [36]. След едноседмично умуване всички тези съображения накараха Грей вече безрезервно да подкрепи френския си колега и да отрече възможността за каквато и да била намеса [37].

Само съвместни действия на великите сили можеха да принудят турците да отстъпят до границата, предвидена в Лондонския мирен договор, а това бе невъзможно. Още преговорите в Букурещ ясно показаха дълбочината на противоречията не само между двете военнополитически групировки в Европа, но и вътре в самите тях. Едно ги обединяваше в момента — желанието конфликтът да приключи час по-скоро. При това и за двете бе по-важно да останат в приемливи отношения с Цариград и дори да ги подобрят, отколкото да помагат на победена и обкръжена от неприятели България. Тя не получи никакво съдействие и изолирана дипломатически, бе принудена да приеме неблагоприятния Цариградски мир от септември 1913 г., с който се отказваше от по-голямата част от Източна Тракия.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. При подписването на Букурещкия договор главният секретар на Ке д'Орсе М. Палеолог отбелязва в дневника си: „Щастлива дата в аналите на Ориента!" Вж: Paleologue, М. Au Quai d'Orsay a la veillе de la tourmente. Journal, 1913—1914 (1-er janvier 1913 — 28 juin 1914). Paris, 1947, pp. 185— 186.

2. История Первой мировой войны. Т. I. М., 1975, с. 195—206; За ускоряването на разработването и съгласуването на тактическите и стратегическите планове на Генералните шабове на Великобритания и Франция в месеците непосредствено преди избухването на Първата световна война виж задълбоченото изследване на Williamson, S. The Politics of Grand Strategy. Britain and France Prepare for War, 1904—1914. Cambridge, Massachusetts, 1969.

3. Архивна колекция на Института за история (Арх. кол. ИИ), № 4, сп. 126. а. е. 44, л. 157—159; а. е. 46. л. 162—169; Jaнкoвић, Др. Станови сила Tpojног споразума према национаљном питњу Србиjе и jугословенских народа у очи Првог светског рата (од Букурещког мировног уговора 10.VIII. 1913 до аустроугарског ултиматума Србиjи 23.VII.1914). — В: Велике силе и Србиjа пред Први светски рат. Београд, 1976; Арнаудов, М. Австрийското обществено мнение за България. Свободно мнение, I, № 7. 12. Х. 1913; Милетич, Л. Професор В. Ягич за Македония (по неиздадени негови писма). Македонски преглед, II, № 3, 1926; Аптиев, С. Немската империя и македонският въпрос. 1908—1918. Дисертация, защитена в университета „Лудвиг Максимилиан", Мюнхен, 1982, с. 89—96; Schebeco, N. Souvenirs. Paris, 1936.

4. Дамянов, С. Политиката на Съглашението към България през Междусъюзническата война, ВИСб, 1983, № 1.

5. Влахов, Т. Турско-българските отношения през 1913—1915 г., ИПр, 1955, № 1.

6. Препорец, XVI, № 33, 11. Х. 1913; ASHEMA, 7 N 119, Bulgarie, 1912— 1914, Matharel, „La situation en Bulgarie", 5. XI. 1913; Paleologue, M., op. cit., pp. 181—183; Carrol, E. French Public Opinion and Foreign Affairs, 1870— 1914. New York & London, 1931, p. 275.

7. AMAE, NS Turquie. T. 278. P. 85, 22. VII, 1913. Panafieu-Pichon.

8. Алексић-Пейковић. Л. Односи Cpбиje са Француском и Енглеском, 1903—1914. Београд, 1965, с. 693—695; Aleksic-Pejkovic, L. La Serbie et les rapports entre les puissances de l'Entente, 1903—1913, Balkan Studies 1965, V. 6, No 2, pp. 305—344; Вж Pinon, R. La liquidation de la Turquie d'Eurepe. Revue des deux mondes. T. 15, LXXXIII. pp. 891—922, 15. VI. 1913.

9. Илчев, И. Външнополитическата пропаганда на българската национална кауза през Балканските войни (1912—1913), ВИСб, 1982. № 4; Вж: АМАЕ, NS Turquie. Т. 278, pp. 90; 22. VII. 1913. pp. 164—172; 23. VII. 1913.

10. Vellay, Ch. L'Irredentisme hellenique. In: La revue de Paris. T. IV, pp. 834—902, 15. VIII. 1913; Palеologue, M., op. cit., pp. 170—171.

11. Loti, P. La Turquie agonisanie. Paris, 1913; L'Echo de Bulgarie (L'EB), I, No. 77, 2. X. 1913; Paleologue; M., op. cit., p. 186.

12. За подкупване на френската преса през тези месеци турските емисари бяха изразходвали 2107500 франка. Вж.: Histoire generate de la presse francaise. T. III. De 1871 a 1940. Paris, 1972, p. 274.

13. Дамянов, С. Политиката на Съглашението към България през Междусъюзническата война, ВИСб, 1983 № 1, с. 19—20; Френските социалисти и Балканските войни (1912—1913). —В: ТВТУ „Кирил и Методий". Т. 12, ч. 2 1976; Jaures, J. Oeuvres pour la paix. T. V. Au bord de l'abime, 1912-1914. Paris, 1939 pp. 283—284, 286—287, 295—296.

14. БИА, ф. 255, 2Д 11491, л. 1, 18. VII. 1913.

15. Мир, XIX № 3997, 10. IX. 1913; Вестник Европы, г. 48, VIII. 1913, с. 388—390.

16. Още през 1910 г. С. Сазонов бе упреквал българи и сърби, че спорят на зладението на едно „мизерно градче" като Скопие, когато на карта били поставени „жизнено важни интереси". Вж: Rossos, A. Russia and the Balkan, 1909—1914. Stanford University Press, 1971. За ролята на панславизма в Русия в началото на XX век виж: Дьяков, В. Славянская идея в России периода империализма. Вопроси истории, 1987, № 3. А за това как съвременниците в България разглеждаха ролята му, виж памфлетите: Костов, Ст. Славянофилство и неославизъм. С., 1914; Божилов, Ив. Стремежите на руската дипломация, борбата й против обединяването на българския народ 1773—1913. Отворено писмо до г-да Ст. Данев и Ив. Евст. Гешов. С., 1914; Нихов, С. Глас към Русия. С, 1913; Шишманов д-р, Ив. Наука и политика. С., 1913.

17. Захер, Я. Константинополь и Проливы. — В: КА. т. 6, 1924, с. 69—76; Семенников, В. Из записной книжки архивиста. — ЧУ КА. т. 25, 1925, с. 186—188; Nekludoff, A. Diplomatic Reminiscences before and during the World War, 1911—1917. London, 1920.

18. ЦДИА ф 249 оп. 1, a. e. 36, л. 63—65, VIII. 1913; БИА, ф. 255, оп. 2Д а. е. 5312, л. 1—3; Современник, 1913, № 9, с. 290—297 и № 10; Русское богатство г. XXI, 191, № 9; Богучарский, В. Немного справедливости, Реч, 23. VIII. 1913.

19. Дейността на Балканския комитет в Лондон — организация на авторитетни политически, обществени, религиозни и културни дейци — все още не е изследвана в българската историография. Само в отделни публикации са разкрити някои моменти от историята на комитета. А той според английски и американски автори е бил един от могъщите лостове за въздействие върху общественото мнение във Великобритания в началото на века. Вж.: L. Stavrianos. Balkan Federation. A History of the Movement towards Balkan Unity in Modern Times, Smith College Studies in History. V. XXVL1, No. 1—4, Oct. 1941 — July 1942; The Balkan Committee, The Queen's Quarterly. V. autumn 1941; К. Robblns. Public Opinion. The Press and the Pressure Groups. In: British Foreign Policy under Sir E. Grey. London, 1978; E. Boyle. The Balkan Committee, La revue bulgare. T. II, No. 3. T, V—VI, 1930.

20. Алексић-Пейковић, Л., Односи Србиjе..., с. 695—696; Mm/, A. J. The Passing of the Hapsburg Monarchy. 1914—1918. V. I. Philadelphia, 1966, pp. 15—53; Seton-Watson, H. R. W. Seton-Watson i jugoslavensko pitanje. B: Часопис за сувремену noвjecт. Т. II, 1970; R. W. Seton-Watson and the Yugoslavs. Correspondence, 1906—1941. V. I. London — Zagreb, 1976, p. 20.

21. Алексић-Пейковић. Л, Односи Србиjе. ... с. 720; В Добруджа — на Балканския комитет, начело с д-р О'Лири и Р. Фрейтър; в Солун и Струмица — на „Македонското дружество" и на квакерското „Дружество на приятелите", което създаде специален „Облекчителен фонд на приятелите за пострадалите от войната". Вж.: Арх. кол. ИИ, № 4, оп. 126, а. е. 60, л. 223— 228; ОДА — Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а. е. 121; Мир, № 3998, 11. IX. 1913, № 4003, 16. IX. 1913, № 4117, 17. I. 1914.

22. ЦДИА, ф. 3, оп. 6, a. е. 420, л. 14283. По същото време авторитетният кореспондент на вестник „Таймс" на Балканите Дж. Баучер публикува изобличения на измислиците за поведението на българите и серия от статии за причините за Междусъюзническата война. Дори покани гръцкия крал Константин Х — един от най-ревностните обвинители на българите — да аргументира нападките си. Баучер обещаваше да представи документи, които да ги опровергаят. Отговор не последва. Нещо повече, нито един гръцки вестник не посмя и да спомене за предложението, му: Вж. ЦДИА, ф. 3, оп. 6, а. е. 424; Мир, XIX, № 4030, 15. Х. 1913; The Times Record Office. The Bourchier Papers, 12. I. 1914. Bourehier—Walter.

23. Велева, М. Нарастване силите на демокрацията след Междусъюзническата война и борбите на партиите за власт, В ГСУ, ФИФ. Т. 56, № 2, История. С., 1963; Правителствената криза през май—юли 1913 г., ГСУ, ФИФ, Т. 59, № 3, История. С., 1966.

24. Йоцов, Яр. Намесата на България в Първата световна война. ИПр, г. IV, 1947/1948, № 4—5.

25. Английският подсекретар на външните работи и опитен дипломат сър Артър Никълсън отбеляза върху доклад на британския вицеконсул във Варна: „Българите биха могли да спечелят симпатиите на Европа със своето отношение към малцинствата, докато сърбите губят в момента всякакво уважение." Вж.: Арх. кол. ИИ, № 4, оп. 126, а. е. 50, л. 181 — 186; а. е, 51, л. 187—190; PRO: FO 371. V. 1582. No. 55177, 8. XII. 1913.

26. PRO: FO 371. V. 1582. No. 56468, 15. Xll. 1913. O'Reilly—Ed. Grey.

27. Маджаров, М. Дипломатическа подготовка на нашите войни. С., 1932. с. 164; АМАЕ. NS Turquie. Т. 278, pp. 60—61, 20. VII. 1913, pp. 37—43, 21. 1913. Stantiov— Pichon; pp. 144—147, 20. VII. 1913. Stanciov— Pichon.

28. АМАЕ, NS Turquie. T. 278, p. 198, 24. VII. 1913.

29. MS Asquith, 7. fol. 61 — 62, 30. VII. 1913. Asquith-George V; Djemal Pasha. Memories of a Turkish Statesman, 1913 — 1919. London, s. a., pp. 45 — 49.

30. AMAE NS Turquie. T. 278, p. III, 23. VII. 1913. Pichon-Delcasse.

31. Ibid. p,p 15—16. 21. VII. 1913. Cambon-Piclion; p. 118, 23. VII. 1913; Pichon-Delcasse; pp. 155—159, 23. VII. 1913, Cambon-Pichon; p. 198, 24. VII. DDF. T. VIII, N 19, 12. VIII. 1913. Cambon-Pichon: No. 46, 19. VIII. 1913, note de l'ambassade de Russie; No. 65, 22. VIII. 1913, De Freurian-Pichon.

32. AMAE, NS Turquie. T. 278, pp. 15-16, 27. VII. 1913. Cambon-Pichon; p. 118, Pichon-Delcasse; pp. 155—159, 23. VII. 1913. Cambon-Pichon; p. 198, 24. VII. 1913; DDF. T. VIII, No. 19, 12. VIII. 1913, Cambon-Pichon.

33. AMAE, NS Turquie. T. 278. pp. 101-103. 22. VII. 1913. Саmbоn-Pichon; pp. 160—162, 23. VII. 1913, Cambon-Pichon; Grey, E. Speeches on Foreign Affairs 1904—1914 London, 1931, pp. 208—225; The Times, 13. VIII. 1913.

34. AMAE, NS Turquie. Т. 278, pp. 104—106, 22. VII. 1913, Cambon-Pichon.

35. Paleologue, M., op. cit., pp. 174—175.

36. ЦДИА, ф. 3, oп. 6, а. е. 420; Chirol, V. The Ethnographical Arguments, The Times, 14. VIII. 1913.

37. ЦДИА, ф. 3, оп. 6, a. e. 420; Маджаров, М., Цит. съч. с: 167; MS Asquith, 7, fol. 61—62, 30. VII. 1913, Asquith-George, V; Steiner, Z. Britain and the Origins of the First World War. London. 1977 p. 114; DDF T VIII, No. 19, 12. VIII. 1913. Cambon-Pichon.