УВОД

Тема на монографията е една от най-сериозните политически кризи в нашата нова история. Два пъти само — през 1885— 1887 г. и през 1914—1915 г. — България стоеше близо до епицентъра на европейските, а оттук и на световните събития. И докато за една малка страна е донейде ласкателно да бъде на авансцената, озарена от светлините на прожекторите, то резултатите от двете кризи попе от българска гледна точка се различават значително.

Първата — разреши едни от най-тежките проблеми, оставени в наследство от Берлинския конгрес. Съединението на Княжество България с Източна Румелия премахна въпиюща историческа несправедливост. То бе успешно защитено както в дипломатическите кулоари, така и на полето на честта.

Втората — наследство от Букурещкия мирен договор от 1913 г. — доведе до втората национална катастрофа, която близо половин век тегнеше върху българската външна политика и стесняваше избора й на пътища.

И в двата случая самата България бе дребна величина в европейските взаимоотношения, по немалко съвременници мислеха, че тя бе езичето на везните, което можеше да наклони политическото равновесие между великите държави. Дали това бе така наистина, е отделен въпрос.

* * *

Своеобразието на външната политика на страната между 1878 и 1915 г. и значението, което й отдаваха великите държави, се коренеше не в ресурсите й, а в географското й разположение и бремето, оставено от миналото. Това пролича ясно още по време на източната криза от 1875—1878 г. Освобождението от османска власт бе дошло като резултат и от националноосвободителните борби на българите, по преди всичко благодарение на победоносната намеса на Русия в източната криза от 1875— 1878 г. Разпокъсването на Санстефанска България само няколко месеца по-късно дойде като пряк резултат от намесата на останалите европейски велики сили.

Очевидната обвързаност и зависимост от международната обстановка, нарастващата ревност и нескритите апетити на съседите,

5 

започнали много по-рано самостоятелния си път на развитие, внушиха от самото начало у българските държавници съзнанието, че е необходимо да лавират. Трябваше да се възползват от противоречивите интереси на големите държави, за да компенсират с нечия подкрепа собствените си недостатъчни възможности, или така да неутрализират влиянието им, че България и сама да изпълни външнополитическите си задачи.

И двете кризи бяха предопределени от нерешения национален въпрос. В първата — роля играеше острият все още спомен за мимолетния живот на Санстефанска България, във втората — съзнанието за пропуснатите възможности през Балканските войни.

Водачите на българската държава в първата криза, макар и с недостатъчен исторически и политически опит, съумяха да се възползват от наченалото ерозиране на европейския „концерт на силите" и от новата набелязваща се система от съюзи. В известен смисъл на тях им бе по-леко. Преходът към новото време току-що бе наченал. Традиционните геополитически фактори — Египет, Индия, Суец, Проливите — все още бяха в сила, и то не само в политическата фразеология, но и в реалната политика.

Въз втората — обстановката се бе променила толкова радикално, че мнозина, и то не само в България, не можеха да го осъзнаят. Военнополитическите съюзи на големите държави се бяха утвърдили и се готвеха да преразпределят света на сфери на влияние. Значението на привичните темели, на които дотогава се опираха външнополитическите доктрини, се изчерпваше и намираше приют предимно в сферата на риториката. Развитието на техниката, преместването на центровете на икономическо съперничество означаваше, че биха играли много по-малка роля в един конфликт. Макар и още неусетно, в световните взаимоотношения започна да се намесва и един икономически гигант, който доскоро не бе включван в сметките — Съединените щати.

В първата криза българските държавници бяха проявили учудваща гъвкавост. След Освобождението страната се люшкаше в търсене на своя физиономия. Стародавните народни чувства и голяма част от политиците я тласкаха към славянството и Русия. Немалко от водителите й обаче се смятаха или искаха да бъдат смятани за европейци с особена роля — хора, които съдбата бе поставила на ръба на европейската цивилизация срещу азиатската. Това усещане за граница и връзка в едно и също време (а какво друго е границата, ако не и връзка) внимателно се подхранваше и от монарха, недоволен от дела, който съдбата му бе предоставила — да управлява едно малко полуориенталско княжество.

Разнобоят в политическите симпатии и рецепти водеше и до

6 

прекомерното значение на емоционалния фактор в политиката на младата държава. Дълго време в търсенето на оптимална външна политика надделяваха не толкова икономическите или стратегическите съображения, колкото чувствата и историческите спомени. Романтическият балкански национализъм се оказа твърде жилав в София. Лидерите в първата криза обаче, поблазнени от перспективите за национално обединение, съумяха да се издигнат над емоциите — когато официална Русия, водена от свои съображения, се обяви против Съединението, и те се обявиха против нея и съумяха да наложат това, което смятаха за правилно от българска гледна точка.

Във втората — тежкото поражение в Междусъюзническата война и обидата от позицията на Русия, която според тях пасивно бе съзерцавала разгрома, нанесе психологическа травма, чиито белези личаха и в последвалата наскоро криза в началото на Първата световна война. Действията им понякога се ръководеха от това, което сега социолозите определят като „паралелна реалност", т. е. не от истинската действителност, а от представата им за нея.

И в двата, а особено във втория конфликт борбата на България и борбата за България са интересен случай на коалиционна дипломация — това, което Уинстън Чърчил наричаше нещастието да се води война заедно със съюзници и още по-голямото нещастие да се води без тях. Те са примери и за съизмеримостта между националните стремежи и възможности и за границите, в които една малка страна, разположена в стратегически важен район, може да се надява да води самостоятелна политика.

Още първата криза изгради в съзнанието на европейските държавници един стереотип на България като „възмутител на спокойствието". Донейде в това се криеше и неясното им чувство на вина към съдбата на българите, върнати поради „по-висши интереси” под пряката власт на султана, и съзнанието, че положението, създадено през лятото на 1878 г. в Берлин, е нетрайно. Но във век, когато господстваща сред външнополитическите доктрини на континента бе доктрината за необходимостта от поддържане на баланс на силите, на България, която се стремеше да го разруши, макар и само на Балканите, и да го замени с нов, изгоден за нея, по презумпция се гледаше с подозрение.

След първата криза подозрението се смесваше с възхищение. Българите бяха сторили много повече, отколкото бе разумно да се очаква от тях. След краха в Междусъюзническата война обаче действията и инициативите им се посрещаха с недобронамереност. Те, водени от своя монарх, бяха неудачниците, които едва ли щяха да се поколебаят в името на своите собствени цели да рискуват конфликт с общоевропейски последствия.

7 

* * *

Като правило историците предпочитат да изследват периоди на кризи, когато всички черти на общественото развитие изпъкват най-ярко, вместо на стабилитет. Българската историография като че ли прави изключение в това отношение. Доскоро вниманието й към проблемите на дипломатическата история на Първата световна война бе слабо и конюнктурно. Все още има много какво да се желае при изследването на националната катастрофа от 1918 г. Въпреки значението й в новата ни история, въпреки че нерядко се споменава като обяснение или оправдание за по-сетнешното развитие на страната, проучването й често бе засланяно от политически по-изгодни теми. Дълго време крахът на постъпателното развитие на България от началото на века си остана в плен на мемоаристите или политическите полемисти.

Над изследователите тежаха трудности от различен род. Недостатъчната историческа дистанция, на която толкова много обичат да се позовават буржоазните автори, действително пречеше при осмислянето на събитията. Болката от погрома бе твърде остра и деформираше емоционално анализа. Привързаността към една или друга партийна линия, страхът да не би истината да навреди на криворазбрани национални интереси — всичко това се сливаше, за да се стигне до труднообяснимия факт, че в периода между двете световни войни, когато съвременниците на събитията бяха още живи, почти не се появиха сериозни, обективни изследвания, които да дадат смислен и политически неангажиран отговор за причините, които накараха България да направи фаталната стъпка от есента на 1915 г.

В началото дори и тези, които опитваха да търсят мястото и в световния конфликт през 1914—1918 г., бяха спъвани от ограничената документална база. Не че издадени документи липсваха. Напротив, още веднага след като се разнесоха изстрелите в Сараево, печатниците на Лондон, Берлин, Париж, Виена, Петроград, та и Ниш започнаха да бълват документални сборници, така наречените „цветни книги". Целта им обаче бе прекалено ясна. Те трябваше да оневинят пред света, пред общественото мнение поведението на своите правителства през юлската криза; да докажат, че не са виновни за започналото клане, което така противоречеше на захаросаната представа за „златен век" на буржоазното общество, че противникът е отклонявал всички опити за приемливо разрешение на конфликта и е тласнал континента в пламъка на пожара. Внимателно подбрани, откровено търсещи определена политическа изгода, документите не можеха да бъдат използвани в сериозно научно

8 

дирене и в най-добрия случай осигуряваха аргументи за журналистически полемики [1].

През двадесетте години, когато страстите поутихнаха, в участвувалите в Първата световна война държави започнаха да излизат многотомни корпуси от дипломатически документи. Съставителите им бяха сред най-авторитетните учени и политици, но и те бяха граждани на своите страни и невинаги можеха да надмогнат конюнктурните политически изисквания. Политическите и стратегически интереси продължаваха да съществуват и за победители, и за победени. Тенденциозността в подбора личи и във френската, и в английската, и в германската серия от документи. Допълнителна слабост във всички сборници бе липсата на кухнята на политиката: даваха се предимно окончателните решения на правителствата или на дипломатическите канцеларии — разискванията, противоречията при формулиране на определен курс въобще липсваха или бяха съвсем оскъдни. При това горна хронологическа граница за повечето сборници е официалното обявяване на войната [2].

Може би само болшевиките, които не бяха свързани и открито декларираха, че се отграничават от целите и намеренията на царизма, бяха най-принципни при издаването на документите. При това те бяха и единствените, които продължиха подборката си чак до 1917 г. Особено ценни за изследователя, наред с монументалното издание „Международните отношения в епохата на империализма", са документалните сборници, посветени на заключителните стадии на решаването на източния въпрос [3].

Подобни бяха и мотивите на правителството на БЗНС, което също искаше да се дистанцира рязко от България на Фердинанд, когато издаде двутомника „Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война". Той бе продиктуван от стремежа да се намерят виновниците за националната

9 

катастрофа. Много дипломатически документи бяха приложени и в изданията на парламентарната комисия за съдене виновниците за националната катастрофа [4].

Съзнанието за криза в развитието на европейското общество, това, което британският министър на външните работи сър Едуард Грей щеше да нарече „изгасване на светлините над Европа", а американската историчка Барбара Такмън да определи като рухване на „гордата кула" на класическата европейска цивилизация, внушиха и появата на огромен брой мемоари от прима актьори и от миманса на дипломацията и политиката. Още в първите години след Първата световна война почти всички главни действуващи лица в събитията, а и мнозина от по-маловажните фигури започнаха да пишат спомени. Английският историк А. Дж. П. Тейлър отбелязва, че в това отношение предисторията и историята на Първата световна война са едни от най-добре документираните периоди в новата история.

Сред тях има спомени на министър-председатели и министри на външните работи, на дипломати, заемащи отговорни постове в столиците на страните от Антантата или (нещо, което е важно за темата ни) на балканските държави, на военни и разузнавачи, на интелектуалци и общественици [5].

Макар и оцветени от личните пристрастия на авторите си, от стремежа на всяка цена да изтъкнат своята собствена правота и грешките на противниците си, спомените понякога дават значими обобщения и изводи, до които изследователят може да стигне едва след като е преровил купища материал. При това в много от мемоарите бяха публикувани и документи от частните архиви на авторите, които в онези години все още бяха заключени зад седем врати и недостъпни за историците. В особено голяма степен това важи за Балканите, където продължилите и между двете световни войни политически вълнения и междунационални дрязги на практика не позволяваха на изследователя да влезе в архив.

Положението започна да се променя едва през последните десетина-дванайсет години. Тласък даде изтичането на предвидения от много европейски държави половинвековен период за разсекретяване на архивните материали. След 1964—1965 г. започнаха да се появяват съчинения, опиращи се на богата и в много случаи съвсем нова изворова база.

При съветските историци, така както в биологията по-силният дразнител подавя по-слабия, така и годините на Великата

10 

октомврийска социалистическа революция и Гражданската война засенчиха интереса към Първата световна война. Това е факт, достоен за съжаление, тъй като в първите години след революцията може би именно съветските историци разполагаха с най-добрата документална база за изследвания. Едва след Втората световна война започнаха да се появяват ценни съчинения, посветени на отделни проблеми на дипломатическата история на Балканите, на историята на отделни балкански страни през периода, на обществените борби в Руската империя по въпросите на външната политика [6].

Във френската историография почти няма специализирани съчинения за мястото на Балканите във външната политика на Франция в началото на века. Изключенията се броят на пръсти. Все още тези проблеми се разглеждат или в общи курсове, или пък като част, макар и понякога твърде съществена, от монографии, насочени към сходни проблеми. Всъщност най-много заглавия има по историята на солунския фронт, но тъй като чисто военните аспекти на тази операция остават извън вниманието ни, няма да се занимаваме подробно с тях. С оглед на специфичните ни интереси най-полезни се оказаха курсовете по дипломатическа история и биографиите на видни политици, които в тези години имат пряк досег с балканската политика [7].

Английската и отчасти американската историография

11 

отдавна проявяват сериозни интереси към дипломатическата история на Балканите през Първата световна война. Първопричината вероятно е едно от най-големите поражения, претърпени от британската армия през войната — Дарданелската операция, а и в значението, което съвсем неочаквано българският проблем придобива през 1914—1915 г. във вътрешнополитическия живот на страната. Литературата се групира около два големи тематични кръга — англо-руския спор за Проливите, Дарданелската операция и оттук балканските взаимоотношения и взаимозависимостта между вътрешнополитически борби и външна политика [8]. И тук Балканите твърде рядко се превръщат в самостоятелна тема за изследване, но мястото, което им се отделя в общата картина на европейските взаимоотношения през Първата световна война, е относително по-голямо, отколкото във френската или съветската историография.

В заключение би могло да се посочи, че доколкото въобще се интересува от този период и регион, чуждата историография, набляга върху два основни проблема.

Първият е балканските страни и България като обект на империалистическата политика на великите държави със сравнително ограничени собствени възможности да въздействуват върху хода на събитията. Значението на изводите, до които се достига, намалява от съществуващата у чуждите историци тенденция външнополитическите проблеми да се разглеждат в една стерилна атмосфера, без да се търси или разкрива особена връзка с вътрешнополитическото развитие.

На второ място, особено през последното десетилетие стоят проблемите по изграждането на европейските държави на национална база и приложението или по-скоро провалът на този принцип на полуострова. Икономическото проникване на Франция, Великобритания и Русия на Балканите и досега привлича вниманието предимно на историците от самите балкански страни.

12 

* * *

Все още най-добрите изследвания, най-пълни и написани с най-голяма вещина и познаване на изворите и проблемите си остават дело на историци от полуострова [9]. В монографията са използвани постиженията на гръцки, югославски и румънски историци, работещи по периода. Характерно за тях е търсенето на по-здрава връзка между вътрешна и външна политика Все още обаче в балканската историография за съжаление ясно личат школите на „победителите" и „победените" във войната. Осъждането на империалистическия й характер често неловко спира пред изобличаването на политиката на собствената буржоазия.

Изключение в това отношение е българската историография. Още в годините между войните, безспорно повлияна от горчивината на националния крах, тя критикуваше остро и не винаги напълно справедливо цялостната политика на българската буржоазия. Тази основна линия, която намери и своето идеологическо оправдание в конфронтацията между буржоазията и работническата класа, продължи и след социалистическата революция. Повтаряха се старите оценки, без да се привлича нова документална база.

Първа стъпка в едно ново направление бе монографията на Т. Влахов, публикувана през 1957 г., която анализираше отношенията между България и Централните сили по дреме на войните [10]. Стъпката бе твърде несмела, изводите понякога не отговаряха на ползвания изворов материал, но самият факт, че подобно изследване се бе появило, бе симптоматичен. През шестдесетте и седемдесетте години излезе цяла серия от студии и статии на Сим. Дамянов, в които вече на много по-сериозна основа се разглеждаха българо-френските отношения, и на М. Лалков за българо-австрийските [11].

13 

Новата насока намери кулминацията си през последното десетилетия, когато се появиха обобщаващите монографии на Симеон Дамянов съответно върху българо-френските отношения и на Милчо Лалков върху австрийската политика на Балканите [12].

Излязоха и монографии и студии върху политиката на Великобритания и САЩ в региона [13]. Все още обаче липсват конкретни изследвания върху германската политика; не е напълно изследвана и политиката на царска Русия, а проблемите на българската дипломатическа история, като изключим работите на М. Лалков, твърде рядко се вплитат в общобалканския контекст на темата.

При написването на монографията са привлечени в максимална степен постиженията на тези, които са отделили време, енергия и мисъл, за да разплетат проблемите на развитието на България и мястото й на Балканите в началото на XX век. И все пак, имайки предвид, че всеки от авторите е изграждал своя концепция за събитията и техните първопричини и често пъти въпреки целия си стремеж към обективност се е влияел от натрупания исторически опит, от политическите си симпатии, от разбирането си за национални интереси, то основно внимание бе обърнато на непубликуваните документи, запазени в различни архивохранилища в България, Великобритания, Франция, САЩ. Така че, доколкото авторът на монографията неизбежно се е влиял от наблюденията и заключенията на предшествениците си, се е постарал да запази тези от тях, които поне според него намират реално потвърждение в документалната база, като е оставил настрана това, което не е добре утвърдено. Известна роля за направените заключения изигра и различното качество на документалния материал, с който разполагаше

14 

авторът. Докато за политиката на Франция, Великобритания и България можаха да бъдат намерени обширни изворови сведения за начина на вземане на управленски решения, за мненията и сведенията, изпращани от експерти на различно ниво и с различно влияние, то за руската политика изборът ни бе значително по-ограничен — нещо, което неизбежно даде отпечатък в изследването.

* * *

В началото на XX век постепенно придобиваха облик и структура двата военнополитически съюза на великите държави — Централните сили и Антантата. В Антантата влязоха страни с разнопосочни външнополитически интереси, които доскоро бяха в конфликт на световната арена — Франция, Русия и Великобритания. Обединяваше ги стремежът да не допуснат бързо развиващата се Германия да се превърне не само в най-силната страна в Европа, но и да насочи погледа си към преразпределението на колониалните им империи.

Коалицията все още бе твърде рехава в структурно отношение. Изгражданите от векове стереотипи при възприемане на съюзника играеха значителна роля. Франция и Англия често бяха разделяни от колониалните си противоречия, а Великобритания и Русия от натрупаната в миналото неприязън, родена в сблъсъка им в стратегически важни райони. Под повърхността тлееше и недоверието към руския авторитарен царизъм, възприеман в Париж и Лондон като анахронизъм, недостоен за новата буржоазна епоха.

Независимо че съюзът бе форма на подготовка за война или най-малкото за военно възпиране на напредъка на Германия, до началото на Първата световна война твърде малко бе направено за уеднаквяване на политическата коалиционна стратегия. Не бе много повече стореното и по военните аспекти на подготовката на конфликта. Причините за това се криеха както в липсата на психологическа подготовка за подобен род планиране, чуждо на дотогавашната практика и държавнически манталитет, така и в неизтлелите противоречия между страните съюзнички. Страните от Антантата влязоха в Първата световна война с разнопосочни интереси, които в даден момент можеха да доведат до сериозни търкания между съюзниците.

* * *

Един от центровете на търканията беше районът на Балканите и Източното Средиземноморие. В края на XIX и началото на XX век значението му като световен морски път и ключ за Индия и Изтока постепенно се изчерпваше, но все още далеч не беше минало. В икономически развитите държави започнаха да осъзнават мястото на нефта в една съвременна

15 

война. Регионът беше разположен в подстъпите на едно от малкото известни тогава нефтени находища и това продължаваше да диктува, макар и в един по-различен аспект, ролята му. При това последните десетилетия на XIX век бяха време на бурно стопанско развитие за страните, обрамчващи бреговете на Източното Средиземноморие, така че успоредно с намаляването на глобалното се увеличаваше локалното му значение.

За Петербург районът бе зареден със стратегическо и емоционално съдържание. Руската история нееднократно бе показвала огромното военно значение на Проливите. Свободният излаз на топло море и достъпът до Средиземноморието, намерили пропаганден образ в прословутото фалшиво завещание на Петър Велики, си оставаше неотклонна задача на руската политика.

Никой не можеше да подлага на съмнение и емоционалните, та дори и сантиментални връзки на Русия с населението на Балканския полуостров. Те бяха закрепени от верската общност, от етническата близост и от двете столетия руско-турски войни, водени под лозунга за оказване на помощ на балканските християни. Традиционно полуостровът или поне неговата източна част бяха разглеждани в европейските дипломатически канцеларии като законен обект на руското влияние.

В последните десетилетия на XIX и началото на XX век се увеличи рязко икономическото значение на руския юг [14]. Украйна наред с Аржентина и Канада се превръщаше в една от житниците на индустриална Европа, а Одеса стана третият по големина град в империята. Оттук и ролята на Проливите неотклонно нарастваше. Дори и за тези, които преди не обръщаха особено внимание на този аспект на източния въпрос, това стана ясно в месеците на Балканската война, когато затварянето им от турското правителство причини съществени вреди на руската търговия със зърно.

Балканите и Проливите съставляваха неразделна и значима част от идеологическата платформа на царизма [15]. Тя позволяваше да се съчетае либералната и неославистката фразеология (освобождаване на славяните от турската и австрийската заплаха); неокръстоносните стремежи на консерваторите, тясно свързани с православната система от ценности (побиване на кръст на „Света София"), и интересите на експанзионистично настроената империалистическа буржоазия (свободен икономически и стратегически излаз през Проливите).

На теория така самодържавието трябваше да обедини на една по-приемлива външнополитическа основа възможно най-

16 

широки слоеве на руското общество. Всъщност това се оказа химера, но в действията си на полуострова царската дипломация твърде често изхождаше от идеологическите предпоставки, а не от реалността.

* * *

За френската буржоазия Балканите бяха на първо място обект за икономическа експанзия и едва след това имаха стратегическо значение [16]. Това се предопределяше от съотношението между икономически интереси и възможностите за тяхна защита Б Източното Средиземноморие. Предпоставка за икономическото проникване бяха огромните капиталовложения в региона, които бяха най-големи от страните на Антантата. От друга страна, френската флота, макар и достатъчно силна за завладяването на един Алжир или Тунис, бе прекалено слаба, за да оспорва сериозно хегемонията на Великобритания между Гибралтар и Дарданелите.

Статуквото най-добре обслужваше интересите на Париж. При избор на съюзници в района нефтът на Румъния, тютюните на Тракия и Анадола, флотата на Гърция, огромната територия и население на Турция, разбирана като база за капиталовложения, натежаваха над перспективите, които България можеше да предложи. Затова като правило Франция беше склонна да жертвува българските си интереси, които и без това не бяха особено значителни, за да запази икономическите си и политически позиции в другите балкански страни.

* * *

Интересът на Великобритания на Балканите бе по-скоро маргинален. В началото на века империята бе достигнала апогея на своето могъщество и макар никога да не се отказваше драговолно от примамлива възможност за по-нататъшна експанзия, бе склонна да приеме и запазване на съществуващото положение. Значението на полуострова за нея бе продиктувано от причудливо изрязаните брегове на Европа и Азия, които почти се докосваха при Босфора и Дардаиелите. Защитавани от мощни фортове по бреговете и от Егейските острови пред тях, те бяха мощен форпост за отбраната на жизнено важния за Лондон път за „перлата на английската корона” — обширните  владения в Индия [17].

17 

Едно сближаваше политиката на държавите от Антантата. И трите се вглеждаха особено внимателно в политическото развитие на Османската империя. Въпросът за бъдещето й криеше най-много неизвестни, които заплашваха със сериозен международен конфликт. Многократно обявявана от нетърпеливи лекари, че е на смъртно легло, империята не само не искаше да умира, но и упорито се съпротивяваше на апетитите на балканските страни. През целия деветнадесети век, ако изключим Съединението, не бе имало случай балканска държава да се е разширила териториално за сметка на империята без пряката намеса на великите държави. Може би слаба в сравнение с Германия или Русия, империята бе твърде силна, за да могат балканските политици да хранят амбиции за самостоятелна разправа с нея. Сръбско-турската война през. 1876 г. и Гръко-турската през 1897 г. ясно показваха каква ще е съдбата на лилипута, който би дръзнал да се сражава с Гъливер.

Нещо повече, след Младотурската революция от 1908—1909 г. изникна застрашителната перспектива развалата да спре, а империята наново да закрепне [18]. Националистическият и откровено агресивен курс на новите и управници, които хранеха мечти за възраждане на отминалата слава на исляма, подбудиха и наложиха образуването на Балканския съюз от 1912— 1913 г. Историята на създаването на съюза е достатъчно добре известна, за да се спираме на нея. Изследванията на солидни историци доказват, че нито една от страните от Антантата не бе особено горещ негов привърженик поне в трактовката, която му даваха балканските държавници [19].

Русия, под чийто патронаж бе осъществено толкова отдавна лелеяното сближение, го схващаше предимно като ефективна заплаха за южния фланг на Австро-Унгария. Франция и Великобритания се колебаеха между привлекателния стремеж да привлекат Балканския полуостров, към Антантата, което би им развързало ръцете в други райони на света, и страха от прекомерно засилване на политическото влияние на Русия. В крайна сметка приеха свършения факт, но всяка от страните се застрахова със свой клиент в съюза — Великобритания с Гърция, Франция постепенно започна да залага на Сърбия. България остана без покровител.

Резултатите от конфликта на Балканите, през 1912—1913 г.

18 

поляризираха сблъсъка на Централните сили к Авантата на полуострова.

Дори и един такъв кратък и схематичен преглед на съществуващата историография и проблемите, изследвани от нея ясно говори, че с натрупано немалко, а авторът, както още преди близо две хиляди години казваше Теофраст, „е със стремеж по-скоро да раздели и разграничи нещата, а не с намерение и увереност да ги разреши".

Няколко думи за хронологията. В България се минава от Юлиански към Грегориански стил на 1.IV.1916 г., в Русия — едва след Октомврийската революция. Разликата в календара създаде определени трудности, но като имаме предвид, че изследването е насочено към специалисти историци, повествованието навсякъде е издържано в Грегориански стил, а посочените в бележките са в календара, приет в съответната държава по времето, когато е станало събитието.

В заключение бих искал да изкажа благодарността ся кьм тези, които с помощ и съвет ме улесниха при издирването на материалите и написването на книгата. Това са преди всичко колегите, работещи в различни поделения на Главно управление на архивите към Министерския съвет; и Български исторически архив към НБ „Кирил и Методий", Научния архив на БАН, Архивно-документационния отдел на Министерството на външните работи, колегите от катедра по история на Византия и балканските народи към Софийския университет „Климент Охридски". Съдействие ми оказаха м Британският център за проучване на Източна Европа и фондацията „Фулбрайт" във Вашингтон.
 

[Next]
[Back to Index]

1. Collected Diplomatic Documents Relating to the Outbreak of the European War. London, 1915; Correspondence Respecting Events Leading to the Rupture of Relations with Turkey. London, 1914; Documents diplomatiques echanges entre l'Italie et l'Autriche-Hongrie et presentes au parlement italien (seance du 20 mai 1915) par S. E. M. Sonino. Paris, 1915. Анализ на „цветните книги" прави Виноградов, Д. Буржуазная историография Первой мировой войны. М., 1962.

2. Documents diplomatiques francais (1871—1914). Ministere des affaires etrangeres. Ser. III (1911 — 1914). T. VIII—X. Paris, 1929—1936; British Documents on the Origins of War. Vol. V—XI. London, 1928—1936.

3. Международные отношения в эпоху империализма. Серия III. Т. I—Х. М., 1931—1937; Европейские державы и Греция в зпоху мировой войни. М., 1922; Константинополь и Проливы. Т. I—II. М., 1925—1926; Раздел Азиатской Турции. По секретным документам бывшего министерства иностранных дел. М., 1924; Начало войны. Поденная запись Б. министерства иностранных дел. Красный архив. Т. 4. М., 1923; Проект захвата Босфора в 1896 г. С пред. В. Хвостова. Красный архив. Т. 47/48. М., 1931.

4. Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война. Т. I—II. С., 1920—1921; Обвинителен акт против бившите министри от кабинета на д-р В. Радославов през 1913—1918. С., 1921; Доклад на парламентарната изпитателна комисия..., т. 1—VI. С., 1921.

5. За авторите и заглавията виж подробната библиография в края на книгата. Тук ще ги включваме, за да не утежним излишно повествованието.

6. В тези бележки включваме само най-важните заглавия. За всички останали може да се види приложената библиография. Бестужев, И. Борьба в России по вопросам внешней политики. М., 1961; Борьба в России по вопросам внешней политики накануне Первой мировой войны (1910—1914). ИЗ. Т. 75, М., 1965; Виноградов, В. Румыния в годы Первой мировой войны. М., 1902; Голованов, Н. Балканската политика на държавите от Антантата и влизането на България в Първата световна война, ВИСб, Т. XXVI, 1957, № 2: Емец, В. Очерки внешней политики России 1914—1917. М., 1977; Позиция России и ее союзников в вопросе о помощи Сербии осенью 1915 г., ИЗ. Т. 75, 1065; Противоречия между Россией и союзниками по вопросу о вступлени Румьнии в Первой мировой воины, ИЗ. Т. 56, 1956; Нотович, Ф. Дипломатическая борьба в годы Первой мировой войны. Т. I. Потеря союзниками Балканското полуострова. М., 1947; Писарев, Ю. Сербия и Черногория в Первой мировой войне. М., 1968; Соколовская, О. Некоторые аспекты дипломатической и внутриполитической борьбы по вопросу о вступленни Греции в Первую мировую войну (август 1914 — октябрь 1914). — В: Освободительное движение на Балканах. М., 1978.

7. Bonnefous, G. Historie politique de la Troisieme republique. T. II. La Grande guerre 1914-1918. Presses Universitaires de France, 1957; Chabannes, J. Aristide Briand. Paris, 1973; Chastenet, J. Raymond Poincare. Paris, 1948; Duroselle, J. La politique exterieure de la France de 1914 a 1945. Paris, s. a.; Miquel, P. Poincare. Paris, 1961; Neton, A. Delcasse. Paris, 1952; Percil, R. Alexandre Millerand (1859-1943). Paris, 1949; Pingaud, A. Histoire diplomatique de la France pendant la Grande guerre. T. I—II. Paris, s. a.; Renouvin, P. Les buts de guerre du gouvernement francais, 1914—1918, Revue historique, No. 477, janvier-mars 1966; La crise europeenne et la Premiere guerre mondiale (1904—1918). Paris, 1969; Suarez, G. Briand. Sa vie. Son oeuvre. T. I—II. Paris, 1938—1940; Thobie, J. Interet et imperialisme francais dans l'Empire ottoman (1855—1914). Paris. 1977.

8. Calder, K. Britain and the Origins of New Europe, 1914—1918. Cambridge, 1976; Cassar, G. French and the Dardanelles. A Study of Failure in the Conduct of War. London, 1977; Conwell-Evans, T. Foreign Policy from the Back Bench. London, 1932; Gilbert, M. Winston Churchill. V. III. London, 1971. V. IV. London, 1975; Guinn, P. British Strategy and Politics 1914 to 1918. Oxford, 1965; Holden, A. Bulgaria's Entry into the First World War; A Diplomatic Study, 1913—1915. Ph. D. Thesis. Urbana, Illinois, 1976; Renzi, W. Great Britain, Russia and the Straits, 1914—1915, Slavonic and East European Review. V. 49, 1971; Robbins, K. British Diplomacy and Bulgaria, 1914—1915, Slavonic and East European Review. V. 49, 1971, No. 117; Rothwell, V. British War Aims and Peace Diplomacy. London, 1971; Seton-Watson, H., C. Seton-Watson. The Making of a New Europe. R. W. Seton-Watson and the First Years of Austria-Hungary. University of Washington Press. Seattle, 1931; Smith, C. Great Britain and the 1914—1915 Straits Agreement with Russia, The American Historical Review, 1965, No. 8; The Russian Struggle for Power, 1914—1917. A Study of Russian Foreign Policy during the First World War. New York, 1956; Zeman, S. A Diplomatic History of the First World War, London, 1971.

9. Алексић-Пейковић, Л. Односи Србиjе са Француском и Енгельском 1903 —1914. Београд, 1965; Екмечић, М. Ратни циљеви Србиjе 1914 г. Београд: 1973. Поповић Н. Односи Србиjе и Русиje y Првом светском рату. Београд, 1977; Campus, E. L'activite diplomatique de la Roumanie entre les annees 1914 et 1918. Revue roumaine d'histoire. VII, 1968, No 6; Din politica extеrna a romanici, 1913—1947. Bucuresti, 1980; Cаzan, Ch., S. Radulescu-Zoner. Romania si Tripla Antantа 1878—1914. Bucuresti, 1979; Frangulis, A. La Grece et la crise mondiale. V. I—II. Paris, 1926; Kitsikis, D. Propagande et pressions en politique internationale. La Grece et ses revendications a la Conference de la paix (1910—1920). Paris, 1963; Nutu, C. Romania in anii neutralitatii (1914—1916). Bucuresti, 1972; Radulescu-Zoner, S. Romania si Tripla Alianta la inceptul secolului al XX-lea, 1900—1914. Bucuresti, 1977; Theodoulou, Chr. Greece and the Entente. Thessaloniki, 1971.

10. Влахов, Т. Отношенията между България и Централните сили по време nа войните (1912—1918). С., 1957.

11. Дамянов, С. Деклозиеровата афера, Векове, 1972, № 6; Проблеми на политиката на великите сили спрямо България в навечерието на Първата световна война. — В: България и светът от древността до наши дни. Т. II. С., 1979; Френските военни доставки в България в края на XIX и началото на XX век, ИИИ. Т. 18 С., 1967; Френските социалисти и Балканските войни (1912—1913). — В: Трудове на Великотърновския университет „Кирил и Методий", година 12, 1976, т. 2; Лалков, М. Из дейността на австро-унгарската дипломация на Балканите в началото на Първа световна война. — В: България и европейските страни през XIX—XX в. С., 1975; Централите сили в балканската политика на България през началния период на Първата световна война. — В: Първи международен конгрес по българистика. Българската държава през вековете. България в международните отношения след 1878, т. II, С, 1982.

12. Дамянов, С. България във френската политика. 1878—1918. С., 1985; Лалков, М. Балканската политика на Австро-Унгария (1914—1917). Австро-унгарската дипломация в борба за съюзници през Първата световна война. С., 1983.

13. Пантев, А. Принципи и методи на английската външна политика, 1800—1914, Векове, 1972, № 3; Проливите като фактор в балканската политика на Великобритания (1877—1897), Studia Balcanica 1982, № 16; Пантев, А. П. Петков. САЩ и България по време на Първата световна война. С., 1983.

14. Восточный вопрос во внешней политике России. Конец XVIII — начало XX в. М., 1978.

15. Lieven, D. Russia and the Origins of the First World War. London, 1984.

16. Боев, Ю. Проблема „интегритета" Османской империи во внешней политике Франции, 1912—1913. Etudes balkaniques, 1965, No. 2—3; Thobie. J. Interet et imperialisme francais dans l'Empire ottoman (1855—1914). Paris, 1977.

17. Пантев, А. Англия и външнополитическите проблеми на България (1679—1914). — В: България в света от древността до наши дни. Т. II, С., 1979; Clayton, G. Britain and the eastern Question. From Missolonghi to Gallipoli. London, 1971.

18. Алиев, Г. Турция в период правления младотурок. М., 1972; Шпилькова, В. Младотурецкая революция, 1908—1909. М.,. 1977.

19. Гешов, И. Е. Балканският съюз. Спомени и. документи. С., 1915; Маджаров, М. Дипломатическа подготовка на нашите войни. С., 1932;. Helmreich, Е. The Diplomacy of thе Balkan Wars (1912—1913). Londoн, 1938; Aleksic-Pejkovic, L. La Serbie et les rapports entre les puissances de l'Entente 1908—1913, Balkan Studies, 1965. Vol. VI, No. 2.