4. ЛИТЕРАТУРАТА НА ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ ПРЕЗ XIII ВЕК И НЕЙНИТЕ ВРЪЗКИ С ВИЗАНТИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Византийското изкуство от XIII век. Симпозиум в Сопочани 1965, Белград 1967, 103-115.
Преведе от френски Елизария Рускова
Да говорим за историческите факти в рамките на строго определените граници на един-единствен век, означава още веднъж да не се подчиним на един от основните принципи на историческата наука - тоест да забравим, че чисто хронологически обозначения имат само условно значение във вечното и безспирно течение на историческия кивот. Всъщност много особености от историята на южните славяни през XIII в. изобщо и специално в областта на книжовната дейност могат да бъдат обяснени единствено във връзка с това, което се е случило през предходните векове. Така, ако искаме да обясним явленията, дължащи се на византийското влияние сред тези славянски народи през XIII в., абсолютно необходимо е да се има предвид фактът, че тези народи току-що се били освободили от дълго политическо и културно господство на Византия. Белезите на византийското влияние през XIII в. са най-често следите от това господство, докато усилията да се очертаят собствени пътища са понякога форма на отпор срещу чуждото влияние. Все пак историята на цивилизацията на южните славяни през XIII в. представлява нещо специфично, най-вече когато се вземат под внимание някои основни факти от политически характер. Така както и за византийците XIII в. бил период на дълбоки промени в историческия живот на южните славяни. Събитията обаче протичали и при едните, и при другите в ярък контраст, по винаги в дълбоко родство. Така за константинополската империя цялата първа половина на XIII в. представлявала време на дълбока криза, след което последвал бавен процес на възвръщане на силите, който завършил с възстановяването на Империята през 1261 г. За южните славяни напротив, това било епоха на удивителен подем, който продължавал националното възраждане от последните десетилетия на предишния век.
Да припомним няколко открояващи се черти от историята на балканските славяни и на Византийската империя от онова време,
111
но не като моменти от отделната история на всеки от тях, а по-скоро в тяхната взаимна връзка. Като върнал отново границите на Империята по Дунав и по Адриатическото крайбрежие, император Василий II успял в началото на XI в. да унищожи държавите на южните славяни и да наложи там властта на Византия. При това било необходимо повече от един век, за да се установи, че като разпростряло господството си върху южните славяни, константинополското правителство им нанесло главозамайващ удар, без обаче да успее да ги заличи като вече добре обособена народностна цялост. Неколкократно през XI и XII в. южните славяни давали признаци на живот, но едва през втората половина на XII в. и при сърбите, и при хърватите процесът на националното възраждане се проявил като неудържима сила. Тук, в този първи период на национално възраждане, трябва да се търси основанието за политическия подем и разцвета в областта на цивилизацията, който се забелязва през следващия век. Към края на царуването си императорът Мануил I Комнин все още можел да се похвали, че държи славянските народи от Балканския полуостров под господството на Империята; разказва ни се, че той поръчал върху стените на двореца му в Константинопол да се нарисуват картини, които изобразявали сцените от победите му над сърбите и над основателя на династията на Неманите, Стефан Неман [1]. Немного години по-късно обаче, вече при царуването на първия владетел от фамилията Ангел, положението било коренно променено. Следвайки примера на техните братя по раса и западни съседи, през 1185 г. българите отхвърлили византийското иго и възстановили своята държава. Великият сръбски жупан Стефан Неман бил този, който преди всички останали признал възстановената българска държава и вероятно около началото на 1188 г. влязъл в съюз с българите против константинополската империя [2]. Това бил противовизантийски съюз, който продължил през най-критичния период, след възстановяването на двете държави на южните славяни, и имал особено значение за тяхното укрепване. Когато в началото на лятото на 1189 г. император Фридрих I Барбароса проникнал в балканските земи с войската си от кръстоносци, славянските съюзници побързали да завържат приятелски отношения с него [3]. Липсата на взаимно доверие, после явните прояви на враждебност между византийците и кръстоносците, им вдъхнали надеждата, че ще могат да се възползват от това положение, за да заздравят властта си и да получат потвърждение на техните титли на самостоятелни владетели. С тази надежда великият жупан
112
Стефан Неман и неговите събратя предложили на император Фридрих Барбароса съвместна помощ от сърбите и българите: „voluntarium offerentes auxilium tam de se quam de ipsorum coniuratis et amicis, Kalopetro scilicet et Assamo“, тоест от водачите на отскоро възстановената българска държава [4]. Ако съюзът между представителите на западния свят, на сърбите и на българите не дал реални резултати и не се превърнал в смъртна опасност за константинополското правителство [5], причината за това била, че император Фридрих Барбароса бил твърдо решил по-скоро да продължи похода си и да се притече на помощ на свещения град Ерусалим, отколкото да обсеби една чужда империя като константинополската („quam in Grecia demorando alienum sibi imperium vindicare“ [6]). Какво значение са отдавали на този съюз между южните славяни в Константинопол, може да се види по реакцията на император Исак II Ангел: още в 1190 г., непосредствено след преминаването на кръстоносците, той оглавил поход най-напред срещу българите, после срещу сърбите, за да ги накаже за помощта, която предложили на Фридрих Барбароса, и за да наложи разпадането на българско-сръбския съюз [7]. Той се справил успешно с това: една византийска принцеса, дъщерята на бъдещия император Алексий III Ангел, дошла в Сърбия като съпруга на сина на Стефан Неман, на неговия наследник на властта, Стефан, наричан Първовенчани [8]. Заложница на мира между двете държави, принцесата представлявала, разбира се, средство за влиянието на византийската цивилизация сред сърбите. Отивайки в Света гора, двамата Немани, княз Растко, който станал монах Сава, а после баща му Стефан Неман, известен с монашеското си име Симеон, учредили там, в центъра на византийското православие, Хилендарския манастир, който занапред трябвало да играе ролята на много важна допирна точка между сръбската и византийската цивилизация [9]. Тъкмо обратното, отношенията между Империята и българите останали почти неизменно враждебни до началото на XIII в., когато бил подписан мирен договор [10]. Всичко това обаче, както изглежда, имало малко значение що се отнася до влиянието на византийската цивилизация сред българите. Фактът, че по време на младостта си българският цар Калоян бил прекарал като заложник във византийската столица „доста време“ (ἐφ’ ἱκανόν) [11], не останал без следа. Така, когато установил отношенията с папския престол в Рим, той си послужил с гръцки език: едно от неговите писма носи изричното посочване, че е било преведено „de bulgarico in grecum et de greco postea in latinum“ [12]. Следователно
113
гръцкият език е бил езикът на българската царска канцелария дори през периода на враждебни действия, тъй като очевидно е бил смятан за отлично средство за общуване.
След завземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. Византийската империя престанала да съществува. За повече от половин век византинизмът преживял много сериозна криза, от която излязъл едва със завладяването на столицата през 1261 г. и възстановяването на Империята от Михаил VIII Палеолог. Този период от първата половина на XIII в. обаче представлявал голям разцвет за държавите на южните славяни. Дали след като престанала да съществува като политическа единица, Византия загубила влиянието си върху славянските народи от териториите на Балканите, както понякога доста опростенчески се твърди [13]? Няколко основни факта, които характеризират тази епоха, а именно: византийската диаспора, по-точно лица от гръцки произход или просто носители на византийската цивилизация в земите на славяните, пренасянето на произведения на изкуството и на ръкописи от византийските средища, завзети от „латинците“, и най-накрая завземането от държавите на южните славяни за по-дълго или за по-кратко време на територии, заселени от византийци или богати на византийско културно наследство, всичко това ни позволява да дадем отрицателен отговор на поставения въпрос. Да припомним най-напред няколко особености на българската история през тази епоха Така победата на цар Калоян в битката край Адрианопол на 14 април 1205 г., пълният разгром на войската на кръстоносците и пленяването на константинополския император Балдуин I имали непосредствено въздействие върху отношенията между гръцкото население в Тракия и българите. Уповавайки се на българския владетел като на единствената личност, годна да даде действителен отпор на кръстоносците, гръцкото население и аристокрацията в Тракия установили с българския цар отношения на приятелство и на противолатински военен съюз, които обаче продължили кратко време [14]. Едновременно с военните действия срещу латинците от Константинопол и Солун цар Калоян подновил и войната срещу гръцкото население в Тракия, което сега му оказвало ожесточена съпротива. През този двадесетгодишен период на почти непрекъснати войни имало много случаи на преселвания, доброволни или насилствени, на гръцко население в териториите на българската държава. Така още през 1185-1186 г., по време на бунта на Алексий Врана против император Исак II Ангел, известен брой византийци, които взели участие в бунта, след поражението му потърсили за неопределено
114
време убежище при българите [15]. Може да се допусне, че по време на завземането на Константинопол и на територии на Империята от кръстоносците през 1204 г. и по-късно византийски поданици са търсили и този път убежище при българите, както и при сърбите. Като подновил през 1206 г. войната срещу гърците, цар Калоян преселил една част от населението на тракийските градове, които завладял, в България и принудил тези гърци да се установят в областите край Дунав [16]. Тези тъжни факти за византийско-български борби имат теоретично и една положителна страна. Изгнаниците, по собствено желание или принудени от моментните обстоятелства, са както винаги и посредници на културно влияние. Всичко това следователно спомогнало да се засили византийското влияние сред българите. Винаги имало какво да се научи и от враговете, на които носиш война. През есента на 1207 г. Калоян обсадил Солун, но там намерил смъртта си. Местното население от гръцки произход твърдяло, както узнаваме за това от няколко съвременни за епохата сведения [17], че закрилникът на града, свети Димитър, нанесъл смъртоносния удар на българския цар. Въпреки това твърдение, умело разпространявано сред населението от гръцки произход, българите съвсем не пренебрегнали култа към свети Димитър, светеца, който според легендата, която се създала с учудваща бързина, бил толкова могъщ, че убил царя им. Всъщност този култ, заимстван от гърците през годините на враждебност, станал официален култ за династията на Асеневците и имал отражение в българското изкуство и литература от онова време [18]. Столицата Търново била все още град без църковна традиция. За да и се предоставят свещените права на църковно средище, там били пренесени мощите на няколко светци и между тях на светците от византийски произход света Филотея [19] и свети Йоан Поливотски [20]. Въпреки враждебните действия против византийците, византийската цивилизация и най-вече православието продължавали да запазват привлекателната си сила за южните славяни. Тези факти имали последици също и за изкуството, и за литературата [21]. Когато Калояновият приемник на българския престол, цар Борил, заповядал през 1211 г. в Търново да се свика събор против богомилите, той последвал византийската практика [22] и същевременно не намерил нищо по-удачно от това да нареди да се преведе Синодикът на Константинополската църква с допълненията от XI-XII в. [23] Фактът изглежда още по-значим, когато се вземе предвид, че от няколко години константинополската империя вече не съществувала и че гръцката православна патриаршия се била преместила в едва известен по онова
115
време град в Мала Азия [Никея - б. ред.]. От друга страна, сключеният от Калоян църковен съюз между папския престол в Рим и търновската църква продължавал да бъде в сила: в Търново пристигнал един кардинал, за да уреди връзките с българския цар, който поддържал добри отношения с латинския император в Константинопол, Анри дьо Фландър [24].
За отбелязване е, че докато през този период в отношенията между Византия и българите имало не един конфликт, сърбите поддържали отлични взаимоотношения с Империята. Това е още по-важно, тъй като сръбските територии представлявали допирна точка между Запада и Изтока и въпреки големите промени, настъпили във Византия, те съвсем не се отказали от византийската цивилизация. Византийско-сръбските връзки през тази епоха са тясно свързани с имената на две бележити личности от сръбската национална история: княз Растко като монах Сава и неговия баща Стефан Неман или монах Симеон. Роден около 1174 г., Сава отишъл в Света гора около 1192 г. и от тази година той се установил там за период от повече от 10 години, като предприел няколко пътешествия до Константинопол и до Солун, после на изток до Ерусалим и Никея в Мала Азия. Навсякъде той се срещнал с най-видните представители на политическия и църковния живот на Византия: познавал се лично с няколко императори и патриарси. Трябва да се признае, че всъщност свети Сава бил този, който най-много допринесъл за проникването на силно влияние на византийската цивилизация в средновековна Сърбия: цялата му дейност носи следите на влиянието на Византия. Неговата дейност обаче е изключително важна, когато искаме да преценим ролята на това влияние в историята на сръбския народ. Този, който познава живота и дейността на основателя на сръбската самостойна църква, на нейния пръв глава, и взема под внимание също така непосредствените и по-далечни последици от неговите усилия, може единствено да твърди, че макар и под силно влияние на византийската цивилизация, сръбският църковник никога не е губил националното си самосъзнание. Тъкмо обратното, всичко онова, което Византия му била дала в духовната сфера, било поставено в услуга на сръбската цивилизация. Както няколко други личности от славянското средновековие, чрез цялата си дейност архиепископ Сава I представлява красноречив пример за положителната роля на византийското влияние в живота на славяните от онези времена. Някои откъси от съчиненията, съставени от него или които с по-голяма или по-малка правдоподобност му се приписват, ни разкриват красноречиво неговите
116
възгледи и дори чувствата му към Византия и нейната цивилизация. Така още в 1198 или в 1199 г. той съставил от името на своя баща Стефан Неман документа, наречен Хиландарска повеля, който съдържа няколко посочвания за Византийската империя. Тази Империя, ни казва той [25], е била учредена от Бога, следователно има божествен произход; императорът Алексий III Ангел е владетел, „коронясан от Бога“. Превеждайки от един византийски първообраз „типик“ за това как да се чете Псалтирът [26], накрая Сава е вмъкнал няколко реда, където изказва съжалението си, че не владее много добре гръцкия език. Може би в тези редове трябва да се вижда знак за напълно монашеска скромност, но все пак те остават красиво свидетелство за значимостта, която бъдещият глава на сръбската самостойна църква отдавал на гръцкия език. Когато към края на XII в. монахът Сава трябвало да състави типик за Хилендарския манастир, той почти буквално превел византийския типик, съставен за манастира „Света Богородица Евергетиса“ в Константинопол, с който още отпреди поддържал разностранни връзки [27]. Същият типик е бил въведен по-късно и в манастира в Студеница. Този факт има значение, което излиза извън чисто литературната област: не по-маловажно всъщност е религиозното и богослужебното гледище, тъй като документ, съставен за константинополски манастир, ставал устав и на два сръбски манастира. Преводачът или самият монах Сава, или друг сръбски монах, който работил под негово ръководство, не владеел достатъчно добре гръцки език, но това обстоятелство явно не е попречило да се предаде съдържанието на византийския първообраз. Няколко години след завладяването на Константинопол от кръстоносците, през 1208 г., Сава съставил Житието на своя баща монаха Симеон, друг много интересен документ за чувствата на неговия автор към Византия [28]. И тук също императорът Алексий III Ангел е владетел, „коронясан от Бога“. Сава държи да съобщи, че той бил приятел на великия сръбски жупан; и като завършек, когато монахът Симеон се поминал, чрез богослужение на гръцки език най-напред му отдали почит гърците, а после грузинските, руските и българските монаси от Света гора. Завземането на Константинопол от латинците е било отбелязано като твърде печално събитие: всъщност византийската столица била „свещено място“ не само за византийците, но и за православните сърби. Следователно Византийската империя вече не съществувала като световна политическа сила, но цивилизацията ѝ все още запазвала целия си престиж. Може да се спори за датата, когато Сава е превел Синодика на Константинопол ската църква,
117
дали това е станало в началото на XIII в., по-точно между 1201— 1204 г., дали много по-късно, в 1221 г. (за състоялия се тогава сръбски събор) [29], като тази последна дата изглежда по-вероятната; но продължава да остава извън всякакъв спор това, че той отново намерил във Византия най-крепкото оръжие, за да се пребори с ересите в сръбските земи. Да отбележим най-сетне и това, че той прибягнал пак до византийската литература, кога то около 1219 г. направил свой превод на номоканон „Светосавска кормчая“ [30].
В България византийската цивилизация имала свой отглас не само в тогавашната българска столица Търново, но и в някои провинциални средища. Един роднина на Асеневците, първият братовчед на цар Борил, Алексий Слав, отказал да признае върховната власт на търновския цар и установил седалището си в Мелник [31]. Малко след 1216 г. той се оженил за дъщеря на Теодор Патралифа и така се сродил с деспот Теодор Комнин Дука, който неудържимо напредвал към вътрешността на полуострова и вече се надявал, че ще може да възобнови константинополската империя. Притежаваме грамота, с която през януари 1220 г. деспот Алексий Слав дарил манастира „Света Богородица Спилеотиса“ край Мелник. Тази грамота, написана на отличен език и според най-добрите правила на византийската канцелария от онова време [32], е още едно доказателство за проникването на византийското влияние в двора на местен владетел, когото при това обвинявали в много силни стремежи към независимост спрямо всичките му съседи [33].
Конфликтът между деспот Теодор Комнин и българския цар Иван Асен II бил разрешен в битката при Клокотница на 9/22 март 1230 г Като отстранил окончателно деспота като възможен обновител на константинополската империя, търновският цар осъществил много широки завоевания на юг и на югозапад в полуострова [34]. В резултат на тези завоевания българската държава поставила под свое владение някои територии, които принадлежали на Византийската империя, територии с преобладаващо византийско население или пазещи много богати следи от византийската цивилизация. За много ограничен период от време дори Света гора, която винаги е била част от Империята, се е намирала под властта на Търново [35]. След като около 1234 г. дал все още малолетната си дъщеря Елена за съпруга на бъдещия император на Никея, Теодор II Ласкарис [36], самият Иван Асен II през 1237 г. се оженил за дъщерята на деспот Теодор Комнин, Ирина [37]. Станала за десетина години най-могъщата държава в Югоизточна Европа, България и най-вече столицата Търново по онова време
118
привличали голям брой чужденци, преди всичко византийци, които били принудени да се разпръснат надалеч поради латинското завчадяване. Византийски автор, съвременник на събитията, ни разказва за особеното гостоприемство на българския владетел спрямо византийците [38]. В двора на търновския цар, където твърде вероятно и Ирина Комнина била довела известен брой византийци, намерили прибежище писатели и хора на изкуството от византийски произход. Ценно свидетелство ни е запазил ръкопис, съхраняван във Ватикана, датиращ от XIII в., където се запознаваме с две поеми на гръцки пик, съставени от останал неизвестен поет по случай сватбата на Иван Асен II и принцеса Ирина [39]. Поетът обявява себе си за „роб“ на българския цар (δοῦλον τῆς βασιλείας σου) и дори за негов „роб по рождение“ (ὡς δοῦλος φυσικός) и отправя към него молба - както толкова негови събратя във Византия! - да му даде за отплата щедра помощ. Но ние притежаваме и други упоменавания за византийско-славянско сътрудничество в полето на литературата. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан, който заемал това седалище вероятно между 1216 и 1234 г. [40], съставил кратко житие на свети Климент Охридски [41], което било преведено на славянски, изглежда, по същото време. Преди това неговият предшественик на Охридския престол към края на XI и началото на XII в. Теофилакт ни е оставил също така житие на свети Климент, пак на гръцки език [42], като и двамата са използвали първоначални извори на славянски език. Така върху основата на византийското православие, в присъствието на латинците, били поставени основите на тази византийско-славянска общност, която трябвало да осъществи най-добрите си постижения през следващия век, пред опасността от турското нашествие [43]. С много богатата си книжнина Византия, дори след като загубила политическата си независимост, продължавала да бъде страната, откъдето можело да се черпи всичко онова, което било необходимо за развитието на литературата. Двама почти неизвестни за нас днес преписвани, монасите Йосиф и Тихота, преписали в годините между 1230-1241 в село от областта край Охрид красив пергаментов ръкопис с текста на псалмите [44]. В него срещу неприкосновения текст те добавили тълкувание, преведено от гръцки, изглежда, по същото време и приписвано на александрийския архиепископ Атанасий [45].
Политическите и културните връзки между сърбите и българите по това време отново били станали много добри. Стефан Радослав, роденият от византийска принцеса син и наследник на Стефан Пърновенчани, проявявал особено влечение към всичко онова, което било
119
византийско. Той бил дотолкова повлиян от Византия - от Империята, която тогава вече не съществувала!, - че дори подписите върху официалните му актове били написани на гръцки език [46], а върху годежния пръстен на византийската принцеса били гравирани стихове на гръцки [47]. В сръбския двор вероятно пристигнал и гръцки поет. Обвинението, което се отправяло към княза, че бил женепокорив [48], изразявало реакцията против влиянието, наложено от византийската принцеса. През 1234 г. той бил свален от власт, мястото му било заето от неговия брат Стефан Владислав, но той попаднал под влиянието на Иван Асен II, за чиято дъщеря се бил оженил [49]. Изборът на Сава за архиепископ и провъзгласяването на самостойната Сръбска църква след 1219 г. били осъществени с поддръжката на Константинополската патриаршия, в изгнаничество в Никея, и въпреки противопоставянето на Охридската архиепископия [50]. Голямото пътешествие, предприето от архиепископ Сава около 1233 г., след като напуснал поста си, го поставило още веднъж в съприкосновение с византийския изток и най-вече със светите места, за да завърши в Търново, където великият сръбски църковник, минавайки през българската столица, прекарал последните си дни (той умрял през януари 1235 г.) [51]. Разрешението да се пренесат тленните му останки в Сърбия през 1237 г. било още едно свидетелство за добри взаимоотношения между двете страни [52].
Историята на балканските славяни през втората половина на XIII в. се познава достатъчно добре: това е една печална и размирна история. От 1242/43 г. над балканските територии надвиснала заплахата от татарите, която изчезнала едва в края на века. От друга страна, това било период на възстановяване на Византийската империя, която след 1261 г. отново владеела столицата си Константинопол. Взаимоотношенията между българите и сърбите през този период били, в общи черти, много добри, затвърдени от няколко „политически брака“ [53]. След няколко години на враждебни отношения между „обновена“ Византия и Сърбия [54] една византийска принцеса, прочутата Симонида, дъщеря на император Андроник II Палеолог и на Ирен дьо Монферат, пристигнала като съпруга на Стефан Урош II Милутин [55]. През същия период отношенията между българите и Византия били по-скоро враждебни [56]. Книжовният живот обаче продължавал в насоката от предишните времена: въпреки всичките настъпили промени във Византия и нейната цивилизация нейната литература не била загубила нищо от своя престиж и от своето влияние. Трябва специално да се отбележат няколко факта от литературната история на южните
120
славяни от тази епоха. Малко известен книжовник с донякъде загадъчното име Пандех, който пише между 1241/42 и 1262 г. с неприятелски чувства към гърците и изпълнен с възторг към славяните, представлява по-скоро едно изключение [57]. Големият сръбски книжовник Доментиан, който имал многобройни връзки с византийския свят, показвал известно колебание между „Запада“ и „Изтока“, но и той също се намирал под силно византийско влияние [58]. Преписвачът Теодор Граматик живял в Света гора и в Солун и преписал през 1262/ 63 г. в Хилендарския манастир „Шестоднева“ на българския книжовник от IX-X в. Йоан Екзарх - творба, съставена под силното влияние на гръцката патристика [59]. Друг голям сръбски книжовник от същата епоха се бил формирал, и той също като светогорски монах, под византийско влияние [60]. Хилендарският монах Никодим, който превел на сръбски Типика на Ерусалимската църква, бил ревностен привърженик на византийското православие и неприятел на латинския Запад [61]. Да отбележим най-сетне, че славянската книжовна дейност продължавала да се развива дори в териториите, подвластни на Византия: между края на XIII и началото на XIV в. бил преписан българският псалтир, наречен Хлудов, и преписвачът назовал в колофона само имената на византийските императори Андроник II Палеолог и сина му Михаил IX Палеолог [62].
Изводите от този преглед, при това твърде кратък и бърз, се налагат от само себе си. XIII в. всъщност представлявал решаваща епоха п литературните отношения между Византия и южните славяни. Въпреки всички големи политически сътресения, които константинополската империя е претърпяла по онова време, цивилизацията и особено византийската литература упражнили много голямо влияние в живота на южните славяни. Влиянието на Византия изиграло положителна роля и извънредно много подпомогнало създаването на славянската цивилизация. Представлявало ли е това византийско влияние фактор за „денационализиране“ и следователно опасност за съществуването на тези славянски народи като обособени народност ни общности? Покровителят на Сърбия архиепископ Сава ни дава компетентен отговор на това. През 1200 г. в Света гора починал монахът Симеон, бившият велик сръбски жупан Стефан Неман. Макар че той вече бил прекарал няколко години в гръцкоезична среда с византийски характер, синът му Сава наредил за неговото възпоменание да се пеят laudes matutinae (утриная славословия) на собствения му национален език (по своему иезыку) [63], а не на гръцки. Проблемите обаче, които имат връзка с този вековен процес на византийско влияние
121
върху славяните, трябва още да се изследват. Това трябва да се прави с общи усилия, защото - по думите на един съвременен сръбски учен - „када будемо болье знали своју прошлост, више ћемо цените себе“.
Византийското изкуство от XIII век. Симпозиум в Сопочани 1965, Белград 1967, 103-115.
БЕЛЕЖКИ
1. В словото си до император Мануил I Комнин солунският архиепископ Евстатий пише:
вж. W. Regel, Fontes rerum byzantinarum, I, fasc. 1, Petropoli 1892, p. 43, 1-27.
Срв. също изданието на текста от Th. L. F. Tafel, De Thessalonica eiusque agro dissertatio geographica, Berolini 1839, p. 419-420, cap. 20.
Върху този твърде интересен и за историята на византийското изкуство откъс вж. наблюденията на Е. Курц: „Византийский Временник“, 12 (1906), с. 77, който отнася посещението на великия жупан в Константинопол към 1173, следователно стенописите, за които става въпрос, ще да са били изпълнени известно време преди тази дата. Срв. K.
122
Јиречек - Ј. Радонић, Историја Срба, I, Београд 1922, с. 193, където се цитира немският превод на Th. L. F. Tafel, Komnenen und Normannen, Ulm 1852, p. 221 sqq.
2. Вж. сведението от „Historia de expeditione Friderici imperatoris“ в изданието на A. Chroust, Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Kaiser Friedrichs I, Berlin 1928 (= MGH, SS nova series, V) p. 33, 7-11 : „In ea fluctuatione regni Grecie prefati comites de Sarvigia et Crazzia eo tempore, quo exercitus crucis Bulgariam transmeabat, occasione accecpta partem Bulgarie sue ditioni subiugaverunt, federe inito cum Kalopetro adversus imperatorem Constantinopolitanum...“; срв. също B. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, III. София 1940, с. 2, бел. 3; Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 199, номер 2.
3. За подробностите вж. Златарски, пос. съч., с. 3 и сл.; Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 119 и сл. Върху събитията изобщо вж. добрите изследвания на К. Zimmert, Der deutsch-byzantinische Konflikt von Juli 1189 bis Februar 1190, Byzant. Zeitschr., 12 (1903), pp. 42-77; Der Friede zu Adrianopel (Februar 1190), ibidem, II (1902), pp. 303-320.
4. Historia peregrinorum, apud: Chroust, Quellen, p. 135, 10-13.
5. Правилна забележка по този повод вече е направена от В. Г. Васильевский в: журнал министерства народного просв., том 204 (1879), с. 196-197. Срв. също Златарски, пос. съч., с. 11.
6. Ansbertus, Historia de expeditione Friderici imperatoris, apud Chroust, Quellen, p. 149, 18-23, по повод на дадения от императора отговор на предложенията на българите да му предоставят военна помощ против византийците. Срв. също Златарски, пос. съч., с. 51 и бел. 1, по мое мнение с невярно тълкуване на откъса.
7. За подробностите вж. Златарски, пос. съч., с. 62 и сл., 74 и сл.; Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 201 и сл.
8. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 202, 203; М. Ласкарис, Византиске принцезе у средњевековној Србији. Прилог историји византиско-српских односа од краја XII до средине XV века, Београд 1926, с. 7-37.
9. За подробностите заедно със съответната библиография вж. И Дуйчев, Центры византийско-славянского общения и сотрудничества, в: Труды Отдела древнерусской литературы, 19 (1963), с. 121 126; Le Mont Athos et les Slaves au Moyen âge, in; Le Millénaire du Mont Athos, 963-1963, Études et mélanges, II, Chevetogne 1965, pp. 130-133.
10. Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches, II, München 1927, p. 107 nr. 1161; Златарски, пос. съч., с. 145 и сл.; И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, в: Сборник на Българската академия на науките, 41, 1 (1945), с. 91-108, с 1201 г. като дата на мирния договор
11. Nicetas Choniates, Historia, ed. Bonn, p. 622,1-6; срв. Златарски, пос. съч., с. 60. Поради липсата на точни сведения подробностите от случката, както и хронологията, са немного ясни.
12. Вж. текста на писмото у И. Дуйчев, Innocentii PP. III epistolae ad Bulgariae historiam spectantes, в: Годишник на Софийския университет, Ист.-филологически факултет, 37, 3 (1942), с. 22, II n°, с. 82. Писмото трябва да се отнесе към 1202, преди края на ноември. Явно всичките останали писма на царската и църковна
123
канцелария в Търново, изпратени до папа Инокентий III, са били съставяни по същия начин.
13. Срв. Н. Мавродинов, Боянската църква и нейните стенописи, София 1943, с. 10, който само подхваща едно загатване на Б. Филов; пак същият, Старобългарската живопис, София (1946), с. 80, с лошо разбрано посочване: В. Filov, Geschichte der altbulgarishen Kunst, Berlin-Leipzig 1932, p. 67. Срв. И. Дуйчев, Боянската църква в научната литература, Известия на Института за изобразителни изкуства 6 (1936), с. 39. - Същото схващане у М. Бичев, Църквата в Бояна, „Изкуство“, 1959, брой 7-8, с. 29-47; бележката ми в „Byzant. Zeitscher.“, 53 (1960), p. 484: „Entgegen der Meinung des Verf. sei gesagt, daß daraus, daß Konstantinopel in dem J. 1204-1261 seine Rolle als Mittelpunkt des byzantinischen Lebens durch die lateinische Eroberung verloren hatte, nicht folgt, daß in Bulgarien im allgemeinen kein byzantinischer Einfluss auf die Kultur und speziell auf die Kunst ausgeübt wurde. Die Diaspora byzantinischer Künstler in benachbarten Ländern wahrend dieser Zeit musste im Gegenteil zur Verstärkung und Vertiefung dieses Einflusses beitragen“.
14. За подробностите вж. Златарски, пос. съч., с. 214 и сл.; с. 234 и сл.; пак същият, Гръцко-български съюз през 1204-1205 г., Годишник на Софийския университет, 8-9 (1911-1913).
15. Nicetas Choniates, op. cit., p. 510, 2 4. Срв. Dölger, Regesten, p. 92, nr 1575. - И. Дуйчев, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология, Известия на Института по българска история, 6 (1956), с. 352. Опитите да се премести датата на въстанието в 1187 (вж. А. П. Каждан в: „Византийски Временник“, 26 (1965), с. 96, заедно с библиографските посочвания) са все още малко убедителни.
16. G. Acropolita, Historia, Ed. A. Heisenberg, pp. 22,22-23,19, c допълнението от Теодор Скутариот: ibidem, p. 278, 15-17. Срв. Златарски, История, пак там, с. 242 и бел. 2, заедно с други посочвания на исторически извори.
17. Вж. посочванията у I. Dujćev, Appunti di storia bizantino-bulgara, in Studi bizantini e neoellenici, 4 (1935), pp. 135-136; Златарски, пос. съч., c. 254 и сл.
18. За подробностите вж. Дуйчев, Проучвания, с. 44-51.
19. Е. Kałužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375 1393) nach den besten Handschriften herausgegeben, Wien 1901, pp. 95-98. През втората половина на XIV в. патриарх Евтимий ѝ посветил Житие: ibidem, рр 78-99. Срв. също Златарски, пос. съч., с. 264 и сл. Не е известен гръцки текст на Житието на тази светица.
20. Kałužniacki, op. cit., pp. 197-198. През XIV в. патриарх Евтимий съставил похвално слово в чест на светеца: вж. текста: ibidem, рр. 181-202. Срв. също Златарски, пос. съч., с. 265.
21. Да се позовем на един-единствен факт: след 1185 цар Иван Асен I е наредил да се издигне църковен храм в чест на св. Димитър Солунски; вж. посочванията у Filov, Geschichte, pp. 52, 53 fig. 12.
22. За подробностите вж. Златарски, пос. съч , с. 298 и сл. Върху византийските сходства срв. Procopius Caesar., Opera, Ed. J. Haury, I, p. 139, 2 sqq.; Anna Comnena, Alexias, Ed. A. Reifferscheid, II, p. 295, 31 sqq.
124
23. Текстът е издаден от М. Г, Попруженко, Синодик царя Борила, София 1928, p. 3-96, в редакция от края на XIV или началото на XV в. Вж. също посочванията у В. А. Мишин, Сербская редакция Синодика в неделю православия, Визант. Временник, 16 (1959), с. 346 и сл.
24. Chronica Alberici monachi Trium fontium, in: Pertz, MGH, SS, XXIII, p. 886: „Cui (Johannicio - цар Калоян) successit apud Ternoam cognatus eius, nomine Burillus, et imperator est appellatus; et quidam cardinalis a domno papa ad eum fuit transmissus, filiam quoque suam dedit Constantinopolitano imperatori Henrico et ita pacem indinvicem habuerunt“. Срв. Златарски, пос. съч., с. 308.
25. Вж. текста: Списи светога Саве и Стефана Првовенчанога, превео Л. Мирковић, Београд (1939), с. 25 28; 15.
26. Мирковић, Списи, с. 153 157; 20 21.
27. В. Јагић, Типик хиландарски и њгов грчки извор, „Споменик“, 34, књ. 31 (1898), с. 1-66; Мирковић, пос. съч., с. 35-107; 17-19.
28. Мирковић, пос. съч., с. 109-135; 19.
29. Мошин, Сербская редакция, с. 369, 392-393, против А. Соловјев, Сведочанства православних извора о богомилству на Балкану, Годишнјак Историјског Друштва Босне и Херцеговине 5 (1953), с. 55-56, според който „из анализе Савиних биографија видимо да je Сава већ прогласио у Жичи српски синодик 21 маја 1221 г...“.
30. Животи светога Саве и светога Симеона, превео Л. Мирковић, Београд 1938, с. 14 и сл.; Соловјев, пос. съч., с. 29-33; В. Ђоровић, Светосавски Номоканон и његови нови преписи, „Братство“, 26 (1932), с. 21-43.
31. Златарски, пос. съч., с. 282, 320 и сл.; И. Дуйчев, Мелник през средновековието, „Духовна култура“, 45, бр. 7-8 (1965), с. 22-25.
32. Текстът е бил открит и издаден от J. В. Papadopoulos-Arcadios Vatopédinos, Un acte officiel du despote Alexis Sthlavos au sujet du couvent de Spéléotissa près de Mélénicon, Списание на Българската академия на науките, 45, кн. 22 ( 1933), с. 1-6. Гръцкият текст заедно с превод на съвременен български език е издаден повторно от И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, Книжовни и исторически паметници от второто българско царство, София 1944, с. XV, 30-35; 311-314.
33. Georgius Acropolita, op. cit., p. 39, 4-12.
34. За подробностите вж. Златарски, пос. съч., с. 338 и сл.
35. За подробностите вж. Dujčev, Le Mont Athos, p. 134 sqq.
36. Златарски, пос. съч., с. 379 и сл., заедно с препратките към историческите извори. Дъщерята на император Теодор II Ласкарис и на българската княгиня Елена, Ирина, пристигнала в Търново като жена на цар Константин Асен (1259-1277) по-късно, след 1259; нейно изображение се намира в Боянската църква, зографисана през 1259; срв. Златарски, пос. съч , с. 476 и сл.
37. Златарски, пос. съч., с. 405 и сл. Според Georgius Acropolita, op. cit., p. 61, 11-14, той обичал жена си Ирина „повече, отколкото Антоний - Клеопатра“.
38. Georgius Acropolita, op. cit., pp. 43, 8-13; 64, 6-11.
39. Текстът според Cod. Vatic. gr. 307 (olim 668), f. 6 е издаден от мен; Приноси към историята на Иван Асеня И, Списание на Българската академия на науките,
125
66, кн. 3 (1943), с. 162-165. За други посочвания вж. у Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Turkvölker, Berlin 19582, p. 231. Moravcsik, op. cit., p. 232, е отбелязал под заглавието „Carmen Ineditum“: ein anonymes Gedicht aus dem XIII. Jahrhundert erwähnt die Gattin des bulgarischen Zaren Ivan II Asen", c препратката към Cod Vatic. gr. 633, ff. 85 87, от XIII-XIV в. В действителност става дума за поема на Мануил Фил: вж. изданието от I. Dujčev, Una poesia di Manuele File dedicata a Irene Paleologa Asenina, „Зборник радова Визант. Института“, 8, књ. 2 ( = Mélanges G. Ostrogorsky, II) (1964), pp. 91 99.
40. Срв. И. Снегаров, История на Охридската архиепископия от основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците, I, София 1924, с. 207-210.
41. Двата текста са издадени от Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 316-321. За други посочвания у Moravcsik, op. cit., pp. 556-557.
42. Вж. изданието на текста от Н. Л. Туницкий, Материалы для истории жизни и деятельности учеников св св. Кирилла и Мефодия. I. Греческое пространное житие св. Климента Словенскаго, Сергиев Посад 1918; за други посочвания у Moravcsik, op. cit., pp. 556-557. Вж. още: P. Gautier, L'épiscopat de Théophylacte Héphaistos archevêque de Bulgarie, „Revue des études byzantines“, 21 (1963), pp. 159-178; Clement d'Ohrid, évêque de Dragvista, ibidem, 22 (1964), pp. 199-214; авторът подготвя ново издание на Климентовото житие, излагайки ново предположение относно автора на текста.
43. Срв. за подробностите Дуйчев, Центры, с. 107 и сл.
44. Вж. изданието от В. Ягич, Словенская псалтырь Psalterium Bononiense. Interpretationem veterem slavicam cum aliis codicibus collatam. adnotationibus ornatam, appendicibus auctam, Vindobonae - Berolini - Petropoli 1907, c. 797 и сл. върху бележита на преписвачите.
45. Ягич, пос. съч., с. 4 и сл.; с. 11 и сл.; с. 856 и сл.
46. Јиречек - Радонић, пос. съч., I, с. 222; Мошин, пос. съч., с. 377 и сл.
47. К. Krumbacher, Ein serbisch-byzantinischer Verlobungsring, „SB d. k. Bayer. Akademie“ 1906, Hf. 3, pp. 421-452. Срв. Јиречек - Радонић, пос. съч , с. 220, бел. 4, заедно с другите библиографски посочвания.
48. Така свидетелства Теодосий (втората половина на XIII в. и началото на XIV в ): вж. ? Сп. Радојичић, Антологија старе српске кнјижевности (XI XVIII века), Београд I960, с. 54-55. Срв. Јиречек - Радонић, пос. съч., с 223.
49. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 223; Златарски, пос. съч., с. 343, 419.
50. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 218 и сл.
51. Јиречек - Радонић, пос. съч., с 224; Златарски, пос. съч , с. 408-410. Ст. Станојевић, Св. Сава и проглас бугарске патријаршије, „Глас“, 156 (1933), с. 171-188, е изказал предположението, че архиепископ Сава бил посетил българската столица като посредник между Константинополско-никейската патриаршия и българската църква по повод въпроса за Търновската патриаршия; срв. възраженията на Н. Радојичић, Св. Сава, „Годишнјица Н. Чупића“, 44 (1935), с. 16; Златарски, пос. съч., с. 387, с. 1.
126
52. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 224; Златарски, пос. съч., с. 410 и сл.
53. Върху родствените връзки между българския цар Константин Асен и династията на Неманите вж. посочванията у Златарски, пос. съч., с 475 и бел.2, медно с други сведения. Относно родството между сръбския крал Стефан Урош (1282-1321) и българския цар Георги Тертер I (1280-1292) вж. Jиречек - Радонић, пос. съч , с. 245, бел. 1.
54. За подробностите вж. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 240 и сл.
55. За подробностите вж. Ласкарис, Византиске принцесе, с. 53-82.
56. Златарски, пос. съч, с. 476 и сл.
57. Вж. посочванията у Радојичић, пос. съч., с. 46-47, 416-417.
58. Вж. текстовете: Мирковић, Живота, с. 27-318; Радојичић, пос. съч., с. 320.
59. Критично издание от R. Aitzetmüller : Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, I-III, Graz 1958-1961 (недовършено!) [изданието вече е завършено с т. VII, 1975 - бел. ред.]; срв I, с. V и сл. За преписвача Теодор вж. Юрд. Трифонов: Списание на Българската академия на науките, 35 (1926), с. 1 и сл.; „Български преглед“, 1, бр. 2 (1929), с. 169 номер I. - Радојичић, пос. съч., с. 48-49, 317-318.
60. Радојичић, пос. съч., с. 51-60, 318-319, заедно с библиографски посочвания.
61. Радојичић, пос. съч., с. 74-75, 320. - Препис от средновековния български превод на Номоканона на Йоан Зонара (вж. К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, München 18972, p. 607) бил изпратен на киевския архиепископ Кирил от българския деспот Яков Светослав около 1261/62 година; вж. Златарски, пос. съч., с. 501 и сл.; Дуйчев, Из старата българска книжнина, с. 64, 351-354, заедно с други библиографски посочвания и уточняване на датата.
62. Бележката в полето вж. у Б. Цонев, История на български язик, 1, София 1940, с. 184-185; Дуйчев, пос. съч., с. 66-67, 356.
63. Ћ. Даничић, Живот светога Саве, написао Доментијан, Београд 1860, с. 70. Срв. Dujčev, Le Mont Athos, p. 133.